разни

„Пийте повече… вода и в празничния период“ е кампания, която започва компанията Pernod Ricard България. Те са голям световни производители на вина и спиртни напитки (Absolut, Ballantines, Chivas, Jameson, Havana Club, Beefeater, Glenlivet, Pernod, Ricard и още много).

Идеята на кампанията е, че прекомерната консумация на алкохол има своята опасна, неприятна и очевидно нездравословна страна, и допълването на чашите с вода може да намали вредата от прекалените количества. Показаните кадри имат за цел повече да сплашат и погнусят.

Но колко повече вода да пиете, за да не се напиете?

Лесното правило за запомняне е на всяко питие (малко от 50 ml, чаша бира ог 330 ml, чаша вино) – по една чаша вода (250 ml).

Т.е. на една голяма водка/уиски, две чаши вода (бутилка от 0.5)

Още една причина, освен напиването, заради която пиенето на вода е препоръчително – когато пиете алкохол, тялото се дехидратира, т.е. изхвърляте течност, която иначе е важна за доброто функциониране на организма, без да влизаме в излишни подробности, които ще включват и бъбреците, и сърцето, и не само.

Чрез пиенето на вода, така както препоръчва и тази кампания, намалявате риска от махмурлук на следващия ден и помагате на незаменимия ви личен черен дроб да не се превърне в разпадаща се гнилоч в бъдеще.

И редовното ми предложение да се включите в Dry January, ако наистина мислите, че алкохола не е проблем за вас.  (на здраве е 😉

Още по темата
Кампанията е започнала през 2021 г. като дигитална под името “Drink More Water” за пазарите на компанията в Европа, Африка и Латинска Америка. Три години по-късно, тя вече обхваща над 400 млн. души онлайн и 9 млн. души чрез офлайн активности в 60 държави, от лято 23 са включени и 14 азиатски пазара

Полезен линк за абв-то на алкохола (на английски, канадски материал)

Снимка Nadi Lindsay: https://www.pexels.com/photo/clear-glasses-with-water-and-lemon-4880671/

Какво може да е обяснението за усмихнатите емотикони на статии с трагични кадри от Украйна? Какви са профилите и причините за реакциите на поддръжниците на про-путин и на тези, които са категорично против войната – и защо са толкова различни реакциите им? Това беше темата на разговора ми с Лили Ангелова по bTV радио днес, като в този пост ще добавя и още по темата.

Когато написах, че ще говорим по темата за този тип емотикони, имаше реакции като „никой нормален не вярва на скалъпената от киевския режим сценка в Буча“ или „Знак, че не всички трагични кадри са истина. В нашата страна поднасянето на достоверна информация вече е под въпрос“.

Дори да не „вярвате“ и да мислите, че има специална операция, не война, в Украйна – емотиконите, ако ги приемем за реакции, които ни се позволяват от социалните медии – това е пасивно-агресивен начин, по който обезценявате чуждото преживяване – дори това да е преживяването единствено на хората, които ще прочетат новина за още смърт или страдание на цивилни хора. Смехът никога не е бил адекватна реакция при докосване до чужда болка. Това да виждаш нещо смешно в чуждата мъка говори или за шок от научаването й; или за защитна реакция, която ще опиша по-долу или за трик, при който постовете с подобни новини се „обезсилват“ да не стигат до голям брой потребители. (Когато много хора реагират с емоция „тъга“, алгоритъма вдига поста да стига до по-голям брой хора, „смехът“ намалява този ефект).

Независимо каква позиция имаме, реакцията на трагична новина с емотикон на смях дори не е въпрос на възпитание, а на уважение към основна човешка ценност – живота. Вашият и на другите. Такива емотиконови реакции се случваха по време на двете години ковид по време на силните вълни, когато имаше такива коментари на постове с броя починали (и беше също толкова неадекватно). „Добре, – ще попита някой привърженик – как да реагирам?!“ – „с аргументи или подминаване, не с присмех“ – отговарям веднага. Реакцията по този начин не говори за вътрешна стабилност и увереност.

Емотиконът „смях“ е като да пуснеш весела чалга песен на погребение и да започнеш да мяташ гьобеци сред близките на починалия. Тук не става въпрос за политика, а за хора. Ако искате да говорите за политика, това е друго – и начина и реакцията не са тези. Има избори, има петиции, има лични ваши „стени“ и профили, на които може да проповядвате собствената си идеи.

Идентификацията с насилника

Отговорът през погледа на психотерапията и това, което знаем за сложния свят на хората е, че причината за такова не-човечно поведение може да е във вероятно собственото не-лекото детство на тези хора, които могат да реагират през смеещото се личице на емотикона или тоталното отхвърляне на информациите – дори от руски източници.

Откъде вероятно тръгва такава реакция? Домашното насилие в България е в опустошителни размери и такива реакции може да се четат като  реакция на човек, който не умее, заради травма не може да преживее, да се върне в опустошителните си лични преживявания като дете или по-късно в живота.  В общ план само 28.28% от децата по данни от последните години съобщават, че не са били обект на физически наказания от страна на възрастните, които се грижат за тях.  При по-ранните поколения цифрите са по-плашещи според мен, но не можах да намеря такива, това беше нормално в тогавашните норми и вероятно не са правени.

Когато човек е бил обект на малтретиране в детството си е възможно да се развие психологическата защита „идентификация с агресора“. Това е механизъм, при който начина да преживееш собствената си болка е единствено като приемеш, че насилниците са прави и оттук нататък заставаш на страната на Силния, независимо от това какво прави той и дали то е насилие към животно, дете, партньор, случаен човек, група от хора или дори геноцид. Това са хората, които не вярват, че случващото се в Украйна е действително жестоко, независимо от бежанците в цяла Европа; които оспорват кадрите – независимо, че са правени от различни източници; това са като цяло хората, които също така не вярват, че се е случвал Холокоста и които вероятно биха били на страната на конквистадорите, ако по време на завладяването на Америка имаше фейсбук. Вероятно това са хора, които са преживявали насилие – и които биха използвали и или използват насилие в ежедневието като начин на „възпитание“ към по-малките. Това е перпетум мобилето на агресията – тя спира в семейството само когато някой може да осъзнае, че е дълбоко нередна.

Идентификацията с агресора е защитен механизъм, описан първоначално от Шандор Ференци и по-късно популяризиран в книгата на Ана Фройд Егото и защитните механизми.

Според теорията, въпреки че идентификацията с агресора служи като съществена защитна реакция пред лицето на заплахата, тя може да се закрепи в манталитета на жертвата дори години след като злоупотребата е приключила (Amir, 2016; Frankel, 2002 г.). Детските травми и малтретирането имат различни ефекти върху децата от различен пол: малтретираните момичета са склонни да развиват мазохистичен модел, докато малтретираните момчета са по-склонни да се идентифицират с агресора и да се развиват в по-садистична посока (Макуилямс, Н.).

Вървейки по трасираното от  дъщерята на Фройд

„Децата възприемат поведението на възрастните, които ги плашат и ужасяват“, т.е. ако някого го ужасява това, което се случва в Украйна напълно възможна реакция е да застане на страната на насилника, защото в себе си не може да се справи с ужаса на представата да бъде този, който напуска дома си, на жертвата, на страдащия, защото е бил там и за психиката е невъзможно да се върне там без това да срути подредения свят, в който родителя ме обича и ме унижава/наказва едновременно.

„Човек, който се идентифицира с агресор има усещане за вътрешна слабост и несигурност. Той бързо усвоява силата, която има възприема агресорите, защото чувства, че собствените му ресурси са недостатъчни. Неговото ниво на тревожност е високо и страховете му са често неясни и безименни. От друга страна човекът, който се съпротивлява на идентифицирането с агресора трябва да бъде по-приемащ себе си и да има по-голяма готовност да оценява себе ки положително. Той трябва да бъде относително освободен от страхове и смътни тревоги и по този начин да бъде по-малко застрашен и по-способен да толерира заплахата“.

Швейцарско-германския психоаналитик Арно Груен пише в своята статия от 1999та година  „Нуждата да наказваш/Политическите последствия от идентификацията с агресора“

“С това описание на политическите последици от идентификацията с агресора, ние не само се обръщаме към природата на проблема за вътрешното отчуждение, но и към дълбоките психически рани, които хората понасят в този процес. Но тези рани не могат да бъдат признати, защото това би нарушило заповедта да бъдеш послушен, което е идеализиране на изискванията на властта, за да се осигури нейното продължаващо съществуване. И така се преминава върху собствената виктимизация чрез акта на наказание на непознатия…  Правим жертви другите заради болката, която не ни е позволено да изпитваме и за жертвата в нас, която не ни е позволено да бъдем“

Има два различни профила сред преживелите насилие в детството, състоящи се от високи спрямо ниски нива на идентификация с агресора. При първия има високи нива на  идентификация с агресора, а вторият се характеризира с ниски нива на идентификация с агресора (Lahav et al.) Вторият тип са хората, които дори преживели насилие, са разбрали за себе си, че случилото им се не ги определя като хора и са взели решение за себе си, че няма да позволят то да се случва повече на тях или на други хора. Това понякога са хора, които избират да доброволстват, стават полицаи, или отиват в съдебната система.

Понякога в размислите за поведението се появява термина „стокхолмски синдром“, който е силен, но не съвсем коректно употребен, защото той е свързан с нещо от същата категория, но в различен контекст (филм за случая в Стокхолм, с Итън Хоук, в Netflix е достъпен), но и съдбата на Пати Хърст като пример за човек със стокхолмски синдром.

.

.

Още по темата

Статия в „Редута“ на психотерапевта Росица Петрова, която разглежда също темата за идентификацията за агресора под друг ъгъл

Насим Талеб, световен учен, обяснява конфликта  в глобален план

Димо Райков в е-вестник за емотиконите с усмихнати човечета над снимката на убито дете

снимка MART PRODUCTION

Следродилната депресия е в някаква степен неудобна тема, защото е толкова различна от общите образи на майчинството, което носи благодат, умиротворение и удовлетворение. И не само че майката не отговаря на този „златен стандарт“, но и добавяме депресия, която все още се свързва със „слабост и мързел“. За една част от хората, депресията не е „истинска болест“, а… липса на достатъчно други проблеми или физическа активност (тук, не съм съвсем сигурна защо, обикновено се препоръчва с насмешливост и неразбиране „копаене с мотика“). Съчетаването на двата мита – за майчинството и митовете за депресията са комбинация, която поставя много семейства в риск.

Вместо да се търси решение през осъзнаването на факта, че става дума за медицински проблем, който има лечение, това води до забавяне на намиране на решението, а колкото по-дълго страда една жена, толкова по-малко се радва на този етап от живота си и не успява да влезе във връзка с бебето си по начин, който ще ги радва. За да не потърси една жена помощ (от лекар – акушер-гинеколог, общопрактикуващ, педиатър или психотерапевт), най-често тя мисли поне две от следните пет твърдения. „Нормално е да ти е тежко“, „Трябва просто да ми мине“, „Щом ми е трудно, значи съм лоша майка“, „Ако споделя как се чувствам, ще ми вземат бебето“ и „Никой не може да ми помогне“

Депресията е болест, не каприз

Реалността е, че депресията е биологично заболяване, което води до реални промени в мозъка и тялото. Депресията не означава, че страдащият е „дефектен“, „нещо му има“ или че е „слаб характер“, но за съжаление още няма начин следродилната депресия да бъде предвидена през тестове и вместо това се прави оценка на база на три основни теми – личните биологични фактори, психологическите и социалните, като те дават възможност за създаването на обяснение за нивото на риск. След малко накратко ще опиша кои са основните рискови фактори, като целта на това е да бъдете подготвени, че следродилната депресия може да се появи и съответно – да не се чудите какво става, а бързо да споделите какво се случва с близки и специалисти.

• В 50% от жените, които са имали депресия по време на бременността имат и следродилна депресия, затова ако се чувствате необичайно подтиснати по време на бременността, потърсете помощ още тогава.
• Ако сте страдали от депресия, биполярно разстройство или тревожно разстройство (включително и паник атаки) в миналото, вие сте изложени на по-висок риск от развитие на следродилна депресия, но и жени, които никога не са имали никакви проблеми имат 15–20% риск да страдат от нея.
• Жените, които имат резки промени в настроението или повишаване на тревожността в седмицата преди цикъл.
• Предхождащи бременността проблеми с щитовидната жлеза.
• Отрицателни модели на мислене.
• Високата степен на безпокойство и несигурност може да доведе до следродилна депресия и тревожност.
• Перфекционизмът
• Жени, които са имали трудни отношения с родителите си, са изложени на повишен риск от развитие на следродилна депресия.
• Жените, които са отчаяни от вида на тялото си след раждането и мислят, че са непривлекателни.
• Проблеми с партньора (емоционални и финансови) по време на бременността.
• Бебе, което е родено недоносено; както и всички случаи, в които бебето е било диагностицирано с възможна болест в пренаталния период, дори и когато то се ражда здраво.
• Трудно раждане.
• Бременност в ранна възраст (тийнеджърски години)
• Нежелана или непланирана бременност.
• Бременност след асистирана репродукция
• Проблеми с кърменето

Просто момент или следродилна депресия?

Следродилна тъга се среща често – 50-80% от жените минават през нея в след раждането и при нея се плаче лесно, жената е тревожна, реагира рязко и има проблеми със съня, като обикновено това започва след третия ден на раждането и се свързва със скока нагоре-надолу на хормоните – и разбира се, на осъзнаването, че живота е напълно различен вече – и затова е напълно нормална реакция – но за разлика от следродилната депресия, родилката има моменти, в които се чувства вдъхновена от случилото се, от бъдещето, от всичко.

Следродилната депресия е по-различна – по-рядко се среща (15-20% от родилките) и нейните симптоми може да започнат по всяко време в рамките на първата година след раждането, но най-често в рамките на първия месец от идването на бебето. Как я разпознавате – по три вида симптоми: физически (липса на сън; липса на енергия или свръхенергичност; промени в апетита, килограмите); когнитивни (невъзможност за концентрация; трудно взимане на решение, дори да е – да сложа или не шапка на бебето вкъщи); емоционални (усещане за попадане в дупка, все едно никога повече няма да усетите щастието; непрекъсната тревожност; липса на чувства към бебето; нежелание за общуване с близкия кръг; притеснителни мисли, че може да нараните бебето), като те трябва да са продължили поне две седмици, като има и няколко нива на следродилната депресия, които ще спомена.

При леката жената просто не й харесва новия начин на живот, но въпреки това постепенно се справя със задачата.

Средната степен е тази, при която на жената й е трудно през цялото време да е майка и да установи връзка с бебето си, като в същото време се чувства обезнадеждена и не е „себе си“.

При тежката степен вече се наблюдават всички характеристики на депресията и жената просто не може да се грижи за бебето си и себе си. Следродилната депресия може да се прояви също така при осиновители и при жени, които са загубили бебето в следствие на спонтанен аборт.

Лечението на следродилната депресия не е важно само за майката, но и за бебето, защото тя е всичко, което то има. Кърмачетата са изключително чувствителни към качеството своята среда и в последните 40 години изследователски програми постоянно установяват, че депресията на майката се отразява негативно на бебетата още при новороденото. Тези бебета имат намалена чувствителност, увеличени нива на норепинефрин и кортизол през неонаталния период, а в сравнение с недепресираните майки, майките със следродилната депресия имат по-малка възможност да поддържат контакт с бебетата си, по-трудно разчитат знаците им и заради това техните деца са по-склонни към раздразнителност, по-недоволни, избягващи и правят по-малко положителни мимики

Светлинката

Но защо все пак младите майки рядко търсят решение на въпроса с депресията, която ги е заляла? От една страна е самата депресия, при която човек трудно сам търси помощ, но също така и заради стигмата и страховете, които описах преди малко, както и заради няколко други причини – от изтощение; от страх, че никой няма да ги разбере; от това, че може да се провалят при консултациите; защото мислят, че никой няма да ги разбере; защото са дълбоко уплашени от чувствата си и се страхуват, че няма да бъдат добри майки;  защото ги е страх от бъдещето; притесняват се да разкрият чувствата си, защото те могат да бъдат разказани на други хора.

Къде е светлинката? В това да знаете какво е следродилна депресия, да сте информирани, да сте го чули от истински хора; да прецените рисковете, каквито са описани по-горе; да потърсите помощ от специалисти, от това да знаете, че е етап, който ще мине и ще замине и ако бързо действате, ще имате повече време с детето си, но най-вече голямата светлинка е, че ако сте добре, ще е добре и бебето, ще имате много повече ценни моменти заедно….

.

.

.

Photo by furkanfdemir from Pexels

Днес с Петя Дикова в Тази неделя по bTV говорихме за  случващото се в супермаркетите и съществуването на нещо, което се определя като „масова психоза“ върху олиото и бензина, въпреки че според мен е по-точно да го наречем „масова хистерия“.

При масова истерия хората от група започват да вярват, че може да се случи нещо опасно или страшно приемат, че заплахата е реална, защото чуват информация за това от няколко човека или защото отговаря на техния опит. По-възрастното поколение е живяло в периоди на липса на някои основни стоки – и тук като подобни са зимите на 1990; 1996-7, както и едни легендарни опашки за бензин, при която хората стояха с дни и километри, докато стигнат до колонките, се оказват запечатани в съзнанието. Вижте тук снимки от 1993 година в сайта „Изгубени в прехода“.

Поради заплашващата заблуда голяма група хора преживяват чувство на тревога, опасност и се разстройват, като решават да действат и да вземат това, което мислят за изключително нужно в момента, дори да е олио. Ирационално е и това, че се обявява промоция на тази стока в  момент, което допълнително събужда „ловното“ и ето как се стига до двоен подтик – изгодно е да се купи и може да го няма скоро, като в случая от вчера.

С други думи, заплахата, независимо дали е реална или въображаема, предизвиква колективна тревожност.  Хората, които изпитват страхове от липса на всяка една стока – включително и на тоалетна хартия преди две години, в живота си може да са много рационални и подредени хора, докато в случая за околните поведението им е необяснимо, сякаш са водени от неподвластна на разума емоция.

Ирационално ли е това поведение?

Хората са непрекъснато във вътрешен диалог между разума и… емоциите си. Последните две години бяха много трудни в емоционално отношение за много хора и автоматичната реакция при страх и тревожност е взимането на най-простото възможно решение – купувам, вместо обмислянето на случващото се, включително и въпроси и разсъждения като „имам ли нужда от толкова олио“ и „бензин, който се съхранява в туби повече губи качествата си, защото е летлив“.

Емоционалните реакции, когато се сме пред някакво решение или действие се изразява като ирационално поведение. И тук всички може да се сетим как ни е казвано – и не винаги сме го спазвали – „преди да направиш нещо, преброй до 100“.

Много зависи и как ни е представена едни информация, за да решим как да действаме. Повечето хора биха избрали да направят онова, което би им донесло 40% успех пред това, което би им дало 60% риск от неуспех, въпреки че двата израза практически означават едно и също.

С този въпрос се занимава както психологията, така и невронауката. Частта от мозъка, наречена амигдала контролира нашите емоции и има данни, че тези, при които префронталната кора – друга част на мозъка, има по-голяма мозъчна активност, са по-способни да изключат емоциите си. В този ред на мисли, всички сме склонни към ирационално поведение, само има разлика в броя случаи. Затова да осъзнаваме, че всички сме склонни към ирационално мислене – и поведение, е началото на това да имаме поне някакъв контрол върху него.

На български е издадена, но не виждам да е налична в онлайн книжарниците книгата „Придвидимо ирационални“ на Дан Ариели, който е ключов автор в изследване на ирационалното поведение на хората. Сайтът на Дан Ариели е в линка.

Купуване на… бъдеще

Когато си купуваме знаем, че имаме бъдеще. В свят на изненади, ти си подготвен. Но няма нужда от такова поведение – следващият, който види  празен рафт, ще си каже „о, има проблем“. Ако минете покрай няколко бензиностанции с много коли – и вие ще помислите какво не знаете или ще се изплашите, че резервоара ви е до средата. Това се случва заради настройките ни да взимаме решения на база получена информация, дори когато тя идва от грешни източници – какво имам предвид? Когато има недомлъвки, не вярваме на официалните източници на информация и разчитаме на „казано на ухо“ е много вероятно да си съставим картина, която да е базирана на информация, не задължително вярно. Затова и способността ни да отсяваме информационните източници е ключ за по-адекватно поведение. Решението може да бъде отстраняване – като не следвате или не четете или не слушате източници, чиято информация се оказва невярна, защото иначе попадате в капана на това да чуете нещо няколко пъти и то да стане „истина“ за вашите емоции.

.

Photo by RODNAE Productions from Pexels

„Разбира се, може да се постави под въпрос дали думата за „щастлив“ (или „задоволен“) означава едно и също нещо на различни езици“, пише Ричард Лейард, но все пак, дори когато четем обяснението на камерунска дума, можем да се усмихнем и да си представим защо е възникнала.

Смята се, че има шест основни категории непреводими думи: положителни чувства, амбивалентни чувства, любов, социалност, характер и духовност, а модела на благосъстоянието зависи от чувствата, взаимоотношения и развитието, които покриват  основните начини, по които се преживяваме живота си, как ни влияят взаимоотношенията и как се развиваме.  Взаимоотношенията не са единственият фактор, който влияе върху благосъстоянието – другите са здравето, доходите, заетостта, дейностите и ценностите, но взаимоотношенията са най-важният фактор върху благосъстояните.

Photo by willsantt from Pexels

Решението на Столична община да призове гражданите “да не използват или поне да ограничат използването на фойерверки в тези празнични дни“, взриви вкупом будната фейсбук общественост, която използва момента да фокусира върху други проблеми на града – замърсяването с фини прахови частици например (което беше обект на колективен граждански иск и е неотложен въпрос с дългосрочно решение) и други – от състоянието на градския транспорт до миенето на улиците по принцип.

Омаловажаването на това добро предложение/решение е носи проблем, защото добрите практики следва да се подкрепят – а лошите – да бъдат под обществен натиск, докато не бъдат направени промени към по-добро.

Критикувам често състоянието на града, в който съм родена – на много естетически и технологични решения, качеството на ремонтите, административните неуредици и т.н., но напълно подкрепям политиката за ограничаване на пиротехнически средства и организирането на светлинно шоу от страна на общината.

От моя гледна точка трите големи проблема с фойерверките са основно три: това, че гърмежите плашат хора (и животни); това, че гърмежите са приятни, когато ти ги създаваш и това, че емпатията не достига в общества, потънали в кризи.

Проблем 1:

Гърмежите създават стрес в големи групи хора

Интензивните импулсни звуци, каквито са изстрелите и експлозиите са коварни поради кратката си продължителност. Те събуждат много примитивни реакции на страх, защото такива шумове обикновено вещаят проблеми. Оставяме темата фойерверките и припева „не може ли един ден в годината да си отпуснем душата“ и за илюстрация си припомняме някоя нощ и силен шум, който чуваме и как се чувстваме от него, преди още да сме анализирали откъде идва той. Някои от вас може да си спомнят сутрешния взрив в Челопечене, който се чу в София. Или звука от земетресението в Перник. Или всеки неочакван звук, който променя обичайната звукова среда – от счупен прозорц до изстрел.

Слухът е второто по важност сетиво. Реагираме чувствително по-силно на резки, високо и нискочестотни шумове, защото способността ни да различаваме шумовете има еволюционна ценност – затова е те са втори по важност за обработване в преценка за това дали средата носи опасност.  С основание звукът като предупредителен сигнал има специална роля и значение.

Доказано е, че шума повишава секрецията на хормони на стреса, също и при децата, като засега нямаме подробни и пълни данни за дозите, в които те могат да бъдат поети, заради което ограничаването на шума с висок интензитет, като превантивна мярка неговото намаляване води до по-добър живот. На всички. Да живеем в „умен град“ някой ден означава не само да е по-чист, но и да има по-малко замърсяване изобщо – включително и шумово.

Проблем 2:

Гърмежите създават радост в определени групи хора (и те не са малко)

Първите фойерверките са създадени преди две хиляди години в Китай и забавлението в тях се дължи на една странна стимулация на две сетива – контролирания звук и необикновените форми и цветове в небето. Цветовете, които виждаме, са необичайно  силни за това, с което е свикнал мозъка ни да асоциира небето – което ги прави толкова привлекателни и част от преживяването на необикновенност, на нещо, което и най-големия телевизионен екран не може да ти даде.

Когато си в центъра на празнуването и палиш фойерверките, тогава си „господар на преживяването“, т.е. си подготвен за силата на звука и само по себе си това ти носи радостна възбуда. Когато знаем за даден стрес, ние сме подготвени за него и това събужда в нас приятни усещания. Човекът, който запалва пиротехническото средство има контрол върху звука и светлината, което прави връзката страх-удоволствие контролиран от него, докато тези, които не знаят за идващия гръм, го преживяват като стрес. Например софийските хулигани, които мятат т.нар. „пиратки“ по възрастни жени и/или животни изпитват удоволствие както от шума, така и от удоволствието, че правят нещо нередно, така и от разбирането им, че тези в общия случай беззащитни или уязвими групи няма да ги накажат. Ок, вероятно там част от проблема е и онзи ген, който се проявава в по-малка част от хората и който ги прави по-„жадни“ за кортизол, но дали точно в тази ситуация останалите трябва да преглъщат пасивите?

Проблем 3

Намаляването на емпатията

В среда, в която „всеки сам си преценя“ ,да си загрижен за състоянието на другия е въпрос на личен избор, на емпатия и вътрешн доброта. Основните уязвими групи от внезапни шумове са деца, хронично болните и по-възрастни хора. Чувствителността към шум може да се дължи на стрес (включително и преживяна катастрофа наскоро), има силен генетичен компонент или да е свързано с някаква хронична болка, с която другия живее в момента. Това страдание може и да не е болка в тялото, а да е болка на душата – такива са хората с тревожности; тези, които са преживели трудности последните години и са „нервни“;  хора с психични заболявания (например шизофрения или аутизъм) и да, новородените, които още има да научават за света, в който се намират и четат сигналите по-силно отколкото нас, хората с повече преживени дни.

Едно допълнително уточнение – някои хора нямат представа, че тези шумове ги напрягат, защото така е прието – празнува се Нова година; джангър; „у-а“, както се казва напоследък – обаче на следващия ден травмата от този звуков стрес изплува – дали ще е през скарване с близките; усещане „нещо не ми е наред“; непредизвикан плач или труден сън – вариантите са много. Някакво решение е, когато планирате фойерверки просто да кажете на съседите си, така че да знаят какво се случва. Въпреки че продаваните в България пиротехнически средства трябва да издават до 120 dB, субективното преживяване е за „внезапен шум“, т.е. ако предупредите околните няма да е толкова изненадващ=стресиращ.

Дали нещо ще се промени? Няма причина да не го поискаме поне – и да разберем какво ни забавлява във фойерверките и как да постигнем същото или подобно удоволствие по друг начин. Оказа се например, че се продават у нас безшумни фойерверки – само остава да бъдат поискани от клиентите. Допреди десетина години пешеходните пътеки бяха нещо като оцветени улици – малцина даваха път на пешеходците – а сега не е така.

Само преди 20 години слагащите си предпазен колан в автомобилите бяха приемани за нещо като хипохондрици. Една приятелка ми каза: „да, ама с предпазния колан пазиш себе си, затова ще е трудно с шумовете“. Но според мен причината е, че много хора не могат да си представят, че тяхното забавление не е проблем за само животните, но и хора, които познаваме и за които можем да направим това да бъдем по-тихи.

Ясно е, че традиция на 2,000 години не съществува случайно – и затова да я направим добра за всички е постижима цел за новата година.

Надявам се след това заявено намерение за ограничаване на внезапните градски шумове, Столична община също така да пристъпи към забраната на раздиращи тишината ревове на мотори и автомобили на територията на града, което ще има ефект върху всички засегнати групи в останалите 364 дни.

Още по темата

Статус във фейсбук на кмета на София (29 декември 2021)

Градът в Китай, в който се смята, че са се „родили“ фойерверките е Лиуянг и до момента се смята за място, където любителите на светлинно шоу трябва да отидат – кратък филм на CGTN за Пролетния фестивал

Забрани и ограничения към фойерверките по света (към 2017)

Наблюденията ми за засилващо се профанизиране на духовното ме изпълват с тихо съжаление. На рояци изскачат хора, които са като търговците в храма от библейския разказ. Между цитати (понякога цитират и самите себе си) и категорични изявления, те стоят стабилно в своето самочувствие на авторитети и последна инстанция, увличайки онези, които имат нужда някой да им даде „правилен отговор“, да ги надъха, че са най-добрите каквито са и по този начин да спре възможността им за личен растеж. Така накърнения детски нарцисизъм на техните последователи става основа на зависимостта им от нови курсове, учебни семинари и т.н., защото за пръв път от дълго време тези хора се чувстват приети.

Духовното се превърна в последните 20 години в голяма машина за пари, но също така и в капан за наивници. Какво се продава? Индулгенция, че си по-добър от другите, че си по-извисен, по-специален.

В началото на 90те политическият елит внезапно се оправослави, т.е. по големите празници бутаницата в Александър Невски беше огромна. Тогава, като ефект на дълго ограничаваната религия, хората се юрнаха към нейното материално изражение – икони, медальони и т.н. Има щраусови яйца с лика на Богородица.

Тези предмети са много по-лесни за почитане, особено от злато, отколкото ежедневното съблюдаване на религиозни правила. Какво ще каже „Началника“ (разбирайте Бог) е типичното изразяване на тази удобна духовност, при която за всеки случай и там да оставим няколко кръста, дано хване дикиш.

Мина време. Появи се самодивско-народното течение, понякога в комбинация на Акашови записи, индиански вещества, граф Калиостро и дилетантско стихоплетство. Как щях да забравя ангелите и нумерологията! Избуяват и плевелите на псевдопсихотерапия или терапевтични практики, при която със сериозен и кротък тон последователите са сугестирани в една или друга травма или невроза на техния учител/терапевт/гуру. Във времена на обща несигурност даващите сигурни и твърди отговори са най-ценени – такива сме хората.

Това е нормална тенденция навсякъде по света – хората обичат хубавите опаковки и лесните решения във всичко. Но все пак искам да кажа да внимавате на кого давате душите си, да бъдете отговорни към себе си. Има няколко въпроса, които сте в правото си да зададете, когато решите да влезете в терапевтични отношения, особено пък за крехки теми като семейните Ви отношения или собственото Ви самочувствие: какво е завършил терапевта Ви, колко години е продължило обучението му, има ли право да работи с индивидуални лица или групи. Тридневен курс в Родопите е несериозно, поне за мен.

Удобната духовност ви заблуждава, че правите нещо в своя духовен аспект – напротив, тя ви пречи да се развивате, защото дава лесни отговори, мигновени решения и фалшива сигурност за бъдещето, вместо да се впуснете в дълбокото на себе си, ако имате желание. Ако нямате, абонамент за HBO например ще ви даде повече знания за околните през творците, които създават изкуство, базирано на човешките отношения. Гледали ли сте „Психотерапия“ например?

.

Photo by Jonas Ferlin from Pexels

Този пост е провокиран от книгата на Клаудия Клауб „Анди Уорхол имаше Синдрома на Плюшкин“ (*синдром на Плюшкин, силогомания или патологично събирателство се характеризира с трупане на вещи, без нищо да се изхвърля) и е адаптация на основното описано в нея. Препоръчвам я на всеки, който се интересува от някой от тези личности и/или разпознава части от себе си в тях като алтернативен начин да погледне поведението си отстрани.

Тяхната известност ги прави уязвими. Уязвими, защото поведението им буди повече от обичайния интерес. Книгата на Клаудия Клауб обаче е написана с емпатия и още от началото тя поставя въпроса за етичността на историческата психиатрична „диагностика“, като съм съгласна с нея, че стига да е направено с разбиране и професионализъм, тези материали могат да спомогнат за разбирането и махането на стигмата от психичните болести, както и разбирането на някои исторически събития през медицинското им обяснение (тук като местен пример ще дам предполагаемият инфаркт на цар Калоян, довел до оттеглянето на българските войски от обсадата на Солун).

Медицинският университет в Мериленд ежегодно има конференции, посветени на известни личности и техните болести (нека го наречем изследователски интерес, не клюкарстване), но именно там може да бъде говорено за някои прояви, будели неразбиране в съвременниците им, като в поведението на Моцарт (дължащо се на биполярно разстройство, синдром на Аспергер и синдром на Туре), най-вероятно. Синдромът на Туре е нещо, за което днес Били Айлиш споделя и сама. Има данни, че музикантите и психичните болести вървят заедно, като в неврологични изследвания се вижда това на мозъчно ниво (увеличено сиво вещество в зоната на Брока например).

Мисля, че принцеса Даяна е направила повече от всяка друга публична личност за разпознаването и терапията на булимията. В интервюто й за предаването на BBC1 Панорама през ноември 1995та тя за пръв път споделя за състоянието си и връзката с депресията и отношенията в партньорството. Но булимията е с нея от дете – нейните родители се разделят и не само тя, но й сестра й Сара страда от хранително разстройство. „Важен е фактът, че в някакъв период от живота си и Сара, и Даяна са страдали от болести, свързани с поемането на храна —
съответно анорексия и булимия. Тези болести са в основата на плетеницата от сложни взаимоотношения между майка и дъщеря, между хранене и тревоги и, казано на жаргон, на „зле действащ” семеен живот. Както смята Даяна: „Родителите ни бяха заети да оправят живота си. Помня как майка ми плачеше, а татко никога не говореше с нас за това. Никога не ни се позволяваше да задаваме въпроси. Твърде много бавачки. Всичко беше толкова несигурно.”, разказва тя пред Андрю Мортън в книгата „Даяна, нейната истинска история“. Клаудия Клауб справедливо отбелязва в своето изследване „Няма доказателства, че едно отрицателно преживяване води до хранително разстройство, но премеждията в началото на живота могат да увеличат уязвимостта на детето.“

Може би най-добрата книга, която съм чела за Мерилин Монро е тази – Поверително и лично от Мишел Морган (моята изчезна нанякъде, така че ако някой познат или приятел си спомня, че съм му я дала, моля да ми я върне). Нейната сложна съдба включва изоставяне в детска възраст, семейна предиспозиция към психични болести и труден живот. Красотата й заслепявала и таланта й, в голяма степен според мен е подценен, заради външното. Може би и заради това, често пъти тя се чувствала празна отвътре. Невъзможността й да поддържа стабилни отношения с хората е друга проява на липсата на константна родителска грижа. Това довело до дълбока травма и в писмата си тя споделя „Често се чувствам самотна и искам да умра“. Нейните симптоми, промяната на настроения и импулсивност се свързват от експертите с граничното личностово разстройство. „Никой не е могъл да я разбере. Монро беше образец на противоречие. Тя обичала деца и отчаяно искала да бъде майка, но се смята, че е направила няколко аборта. Тя била въплъщение на живота, красотата и чувствеността, и въпреки това се саморазрушавала
и имала самоубийствени мисли. Съществуват големи различия в начина, по който тя се възприема и как са я приемали другите. Била ли тя манипулатор, злоупотребящ с привилегиите си на звезда? Или е била използвана от алчената холивудската индустрия, експлоатираща я за пари? Добра актриса, или жена, наета само заради външния си вид? Шматка или проницателна? Жертва на сексуални стереотипи или изпревалила времето си феминистка? Зависи от кого питате. Ясно е, че Монро страдала от трудно психическо страдание. Нейните симптоми включвали чувство на празнота, разделяне или объркване в идентичността й, изключителна емоционална изменчивост, нестабилни отношения и импулсивност, която довела до пристрастяване и вероятно самоубийство – всичко това са характеристики, описани в учебниците като гранично личностово разстройство. „Гранично“ в този контекст не означава „маргинално“ или почти. Думата датира от фройдистката епоха, когато нюйоркският психоаналитици го използват за обозначаване на пациенти, чиито симптоми се крият на границата между два лагера на психологическото: невроза (депресия и тревожност) и психоза (шизофрения и налудно разстройство). Установено е, че граничните пациенти са много унили понякога, ключов симптом на депресия. Като хората с шизофрения, те често имали нереалистични идеи и са склонни да бъдат параноични. Те показват и черти на асоциалност със своетоимпулсивно поведение и нежеланието им да си сътрудничат. „Малко от това и малко онова, но нямат център “, казва д-р Джон Гундерсън, а професор по психиатрия в Харвардското медицинско училище. Те не попаднат в никоя друга диагностична категория.“ И до днес граничното разстройство на личността е слабо разбрано от обществеността и дори от специалисти по психично здраве, които често го бъркатс депресия и биполярно разстройство. За пациенти чувствата на разочарование, гняв и празнота ги карат да консумират, докато търсят облекчение, често напразно. Мерилин
Монро прекарана краткия си живот в търсене на лечение, но не е имала шанс да го намери“, пише Клауб.

Чарлз Дарвин, великият учен е страдал от социална тревожност и панически атаки. Хроничната му тревожност била за всичко – работа, здраве, състоянието на децата му и така, цял живот. Гениалният руски писател Фьодор Достоевски бил хазартнозависим през целия си живот. Албърт Айнщайн от дете проявявал особености, които днес биха били повод да бъде диагностициран в аутистичния спектър. Хауърд Хюз е от фигурите, които се появяват във всяка документална проза, свързана със средата на 20ти век – милионер-предприемач със замах и продуцент, неговият живот е белязан от обсесивно-компулсивно разстройство, а разпадането му като личност е тема на Авиаторът – филм на Мартин Скорсезе, в ролята на Хюз е Леонардо Ди Каприо. Днес може да си мечтаем да колекционираме Анди Уорхол, но и Анди Уорхол бил неуморим колекционер – събирал всичко, буквално всичко – кутии с празни шишета от лекарства, брошури за супермаркени и купувал „като луд“.

Още по темата

Реч на принцеса Даяна за хранителните разстройства

Транскрипт на интервюто на принцеса Даяна от 1995

Снимка: Pixabay

Страхът води до паника. Паниката води до нови страхове и паника. Изведнъж притесненията ви през януари стават нелепи – защо не отидохте до Италия? Защо направихте това, а не друго? Хоризонтът е толкова тесен изведнъж, а бъдещето се измерва в две седмици, месец? Здравето, парите, всичко се схлупва. Трудно е да си оптимистичен, когато си завладян от страх, или когато в лапите на нощта бъдещето някак си… го няма. Правя този пост, опитвайки се да събера накуп основните препоръки какво може да направите, когато корона-тревожността ви връхлети, максимално практично.

Тези дни психологът Джъстин Рос създаде термина „тревожност тип коронавирус“, която вероятно ще остане като термин, защото описва специфичната тревожност, от която сме обзети, защото тя съдържа три основни елемента.

1. Непридвидимост: заради неяснотата какво предстои
2. Липсата на контрол: когато не вярваме, че имаме пряко въздействие и възможност да овладеем ситуацията адекватно
3. Опасност за хората или нещата, които ценим

Съответно хората се справят с тези три точки по начините, за които се сещат – купуванене на храна, лекарства, непрекъснат престой в социалните и електронните медии. Те ни дават повече усещане, отколкото реален контрол.

Психо-хигиена

Чистота. Освен ръцете, чистете си и ушите, и очите. Прочистете фийда си от ненужни коментари, не стойте залепени за телевизорите непрекъснато, гледайте по малко, централните новини (този съвет го взех от Световната здравна организация). Изобщо избягвайте гледането, четенето или слушането на новини, които ви карат разтреперват. Ако нещо наистина сериозно се случи, ще разберете и от други канали (ще ви се обади някой)

Търсете информация и за доброто. Мозъкът ни е така създаден, че търсим лошата информация, но ще запомним най-доброто. Затова и когато замръзнете пред цифрите на заболелите или починалите, потърсете и тези за излекуваните или вижте процента на незаболели спрямо общото население.

Параноите. „Пуснат вирус“, американците, руснаците, рептилите, тамплиерите – след 2020 ще имаме толкова много книти и теории за четене, че сега е губене на време да търсите – и да ги прочетете всички тях, какво от това? В момента нямате нужда от тях, защото тровят най-важното – надеждата и могат да попречат на усилията ви да осмислите крачките, така че да преминем през този период.

Грижете се за тези, които (може да) се грижат за вас. Медицинските лица са онези, които в идващите дни ще трябва да направят всичко онова, което знаят и могат, за да сме добре. Бити, нископлатени, обиждани, това са хората, които заслужават не само браво, не само пари, но най-вече уважение и разбиране за това, през което преминават и правят.

Отношения с близките

Когато на важния друг не му пука. Това се случва – единият е презапасен с антибактериални гелове, на другия не му пука. Правилният отговор? Съветите на СЗО, МЗ, NHS или който и да било друг източник, написан от лекари. Причината? Ако човек отрича проблема, това е проблем за двамата.

Лепенки за душа с еднорози. Споделяйте с близките си, поддържайте отношения с хора, които ви карат да се чувствате добре. Ако не може да избегнете контакт с човек, който е токсичен, опитайте се да прекарате поне двойно повече време с такъв, който е мехлем за душата ви.

Структура на деня

Поставете си – на вас и домашните – минимум задачи, включително и приятни, които трябва да свършите. Това ще помага да имате усещане, че правите нещо, че има смисъл. Това е шанс за Мари Кондо да влезе в живота ви, ако вече не го е направила.

Физически упражнения. Гиричките са прашасали? Избършете ги. Кростренажора или велоелгометъра стои трета година в olx – най-накрая полза от нея. Дори да не сте правили йога отдавна, сега е момента. 30 минути физически упражнения дневно драстично ще променят шанса на психиката ви да не прегрее.

Сън. Придържайте се към съвета от 6-8 часа сън. Ако започнете да страдате от безсъние говорете с личния лекар за временно (лекарствено) решение. Сънят е ключово важен за всички в момента, за да задържат имунитета си по-висок. Преди време направих дълга статия за безсънието, но не съм сигурна, че в момента може да помогне.

Хранете се добре, пийте по-малко алкохол. Алкохолът е „прочуто“ лекарство.  Алкохолът е алкохол и макар да свали тревожността временно, той няма да помогне на настроението ви – но ще сте в риск следвашия път да пиете повече. Ограничете или драстично намалете алкохола, защото е възможно да пречи и на съня ви

Тук и сега

Пъзели от 10,000 части, картина на Моне; стига с този Нетфликс, започнете да гледате Дързост и красота от началото (8,000 епизода); каквото и да е друго от скролване до тендовагинит на пръстите е по-добро – книги, филми, музика, скрабъл, монополи, активити.

.

Вътрешният свят

Паника? Тревожност? Напълно нормално е да сте разтревожени. Приемете, че това е част от ситуацията и останете в тревогата, без да влизате в паниката. Как? Със следването на съветите на здравните власти. Не отричайте правото си да се тревожите, но го използвайте в своя полза.

Включете бъдеще време в разговорите.Всички ние реагираме спрямо жизнения си опит и път. В момент като този се включват защитите, такива каквито са били описани от психоанализата.  Затова и тези които рационализират, и тези които се тревожат всички реагират спрямо своя опит, затова и се запитайте – „кое е правилното решение според мен за мен?“. Ако имате усещането, че изпускате контрола сериозно, освен ежедненвието (гирички и сън), се опитайте да мислите за идващите три месеца – какво ще правите, когато кризата свърши. Мечтайте. Използвайте тези дни, за да помислите, какво сте отлагали досега и мислете за него – в бъдеще време.

.

.

.

…

Снимка Pexels