Месец: август 2018

здраве психотерапия от Детелина Стаменова 0 Comments

Еволюционни игри

Еволюцията е странно нещо, тя не се интересува от никого от нас в частност, а от цялата група. За нея вековете са секунди, а ние сме прашинки. Затова и болестите или нежеланите състояния при някои от нас са Опс! за нея, случайни грешки. „Оцеляват най-адаптивните екземпляри“, е казал Дарвин и парадоксално някои от адаптивните реакции могат да приличат понякога на патология. Често пъти адаптацията за едно, води до намаляването на функционалността. Например, зайците е трябвало да бягат по-бързо, за да оцелеят от хищниците. Това наложило да са по-леки, което пък причинило неспособност да се запасяват с телесни мазнини, което пък по време на недостиг на храна ги убива. Също така, техният метаболизъм започнал да работи по-бързо, което води до лесно нараняване и затова и по-лошо физическо здраве.  Да бяха само зайците. Хората страдат от еволюцията си изправянето на хората – ясна е ползата от освобождаването на ръцето за полезни действия, то също така води до засилването на налягането върху долните гръбнични дискове (лумбалните), което причинява увреждания – каквато е дисковата херния, от която страдат 90% от хората в един или друг етап от живота си. Да беше само това! Още един добър пример е половата разлика при дълголетието, където мъжете средно живеят 7 години по-малко от жените. Това е последствие от междуполовия избор, който води до подчертано по-високи нива на тостестерона при мъжете, което води до увреждане на телесните тъкани. Същият процес също прави мъжете по-лесно подвласни на агресивно и рисково поведение, което допълнително влияе върху дълголетието. В допълнение мъжете търсят допълнителни сексуални партньори, въпреки че знаят рисковете от заболявания, други ревниви мъже или опасните реакции на собствените им жени, и това действа в услуга на разпространение на собствените им гени –  и против собственото им благополучие (вероятността да ги набият като най-малко).

Още един пример – намаляването на количеството желязо в кръвта често се третираше като дисфункция. От друга страна, има доказателства, че хората и другите животни притежават сложни механизми, предназначени да спрат натрупването на желязо, когато тялото е засегнато от бактерии, които се нуждаят от този елемент за оцеляването си. Този механизъм показва, че намаляването нивата на желязо, което често се третира като анемия, са, всъщност реакция на адаптация на тялото. Същият принцип важи и при повишаването на телесната температура: докато се мисли за болест, сега е напълно ясно, че това е защита срещу инфекцията. Други нежелани състояния с ясни функции включват болка, гадене, повръщане, умора, тревожност и др. 

Нещо повече, повръщането със сигурност е неприятна и изтощителна реакция и хората са склонни да го интерпретират като симптом на болестта, особено в случаите, когато те не знаят веднага какво е причинило. Въпреки като изключим неудобството, повръщането изчиства токсините и патогените от горния стомашно-чревен тракт, което е адаптивен механизъм, който може при определени условия да спаси живота. Ето защо е важно да се има предвид, че това са механизми, които предотвратяват патологията; те сами по себе си не са патология.

Тревожността и депресията могат също да бъдат приети (в определена степен и при определени условия) като положителни защитни механизми. Те функционират на на принципа на „детектор срещу пушек“. Ако цената на невъзможността да реагираме на потенциална опасност е по-висока от цената на фалшива тревога, независимо от субективния болезнен опит, еволюцията ще приспособи отбранителните реакции да се появят още при първия знак за възможна заплаха. Тъй като повечето отговори на тревожност не значат нищо от переспективата на гените и ни защитават срещу ненужни сигнали. Затова тревожността е еволюирала като полезен механизъм, който ни предпазва от множество наранявания и травматични преживявания.

Няколко еволюционни теории за депресията разглеждат по-леката си версия като нормална и адаптивна реакция. Теориите за запазване на ресурсите виждат депресията като механизъм, който позволява на индивида да се откаже от недостижими цели, да запази ресурсите и да ги пренасочи към по-продуктивни задачи.  Различни варианти на теория на привързаността към депресията предполага, че депресивния отговор обслужва преодоляването на дистреса (тежкия стрес), провокира търсенето на загубени отнощения, или мотивира страдащия да избягва по-нататъшно влошаване на вече съществуващи връзки.

Еволюционни обяснения на затлъстяването

Въпреки че затлъстяването още не е включено в нито една от класификационните системи като хранително разстройство, то навсякъде се подчертава, че е сериозна глобална епидемия в индустриализираните държави в днешни дни. 

Както и при други био-поведенчески феномени, затлъстяването се обяснява на различни разяснителни нива. Изследванията показват силната наследственост на телесното тегло, индекса на телесната маса, затлъстяването у генетична приемственост от ранно детство до зрели години. Въпреки това, някои автори отбелязват, че обяснението на разпространението на затлъстяването, базирано само на проксималните механизми не са адекватни.

От еволюционна гледна точка е важно да обясним кой селективен натиск е създал механизма, който контролира количеството консумирана храна. Най-общоприетото еволюционно обяснение в момента е, че увеличаването на броя на затлъстелите хора до известна степен е резултат от еволюционни адаптация.  Един от главните проблеми на хората по време на човешката и животинската еволюция е да консумират достатъчно много храна с цел да оцелеят и да се възпроизведат. Въпреки това в средата на нашите предшественици подходяща храна е могла да бъде намерена само с прекъсвания и непредвидимо и често е имало интензивно състезание за ресурсите на храна.  Също така, един от важните фактори е количествената и качествената разлика в консумираната храна и стил на живот между хората днес и нашите предшественици. Например, въпреки значителните енергийни изисквания на мъжете през палеолитната ера, което е довело до диета, съдържаща три пъти повече протеини в сравнение с диетата на съвременните мъже, техният хранителен прием е бил нисък на липиди и сол. Също, в сравнение с предшествениците, диетата на съвременните мъже се характеризира с оскъдица на въглехидрати и фибри, както и свръхналичие на наситени мастни киселини. 

Еволюционни обяснения на хранителните разстройства

Когато се говори за хранителни разстройства, има една важна гледна точка, която не бива да бъде пропускана, дори заради цялостта на познаване на темата. Това са еволюционни механизми, които се крият в някои от хранителните разстройства. 

Анорексия нервоза и булимия нервоза са сред най-добре изследваните и лекувани психиатрични проблеми. В дискутирането на причините за тези разстройства, като в цяло във връзката им с психологически, социални или биологически фактори се поставят напред. Въпреки това, някои автори предлагат подход, в който има и по-широк поглед към участието на еволюционните процеси.

Има достатъчно доказателства за увеличаването на хранителните разстройства през последните няколко десетилетия, въпреки че както анорексия и булимия са били описани много по-рано в научната литература. Предполага се, че най-малко 10% от момичетата в училищна възраст в развития свят показват частични анорексични или булимични синдроми, заедно с диетични, физиологични или медицински проблеми и това поставя няколко много сериозни въпроса: Защо хранителните разстройства засягат непропорционално повече жени, отколкото мъже? Защо хора се стремят към слабо тяло? Защо увеличението на тези разстройства започна да се случва по-често при хората от индустриализираните страни?

През 2007 Гатуард  изказа предположение, че може би еволюционно хранителните разстройства са начин природата/еволюцията да се справи със „заплахата“. В неговата теория той се аргументира, че хранитeлните ограничения и хранителните разстройства могат да се обяснят с желанието за задържане на социалното внимание и нуждата от принадлежност (една от петте човешки нужди в разбирането на Бернаскони). Понятието „сила на социалното внимание“ Гатуард определя като способността на индивида да държи внимание и да печели интерес от другите членове на групата и тази концепция е близко свързана със степента, в която човек се притежава власт и контрол. Така тези индивиди, които приемат себе си като такива, които искат да заемат високи, доминантни позиции или статус, в групата или групите, към които принадлежат. Това може да е начин за привличане на внимание през необичайния външен вид и по този начин гарантиране на оцеляването, предизвиквайки го (внимание=оцеляване). Нещо повече, необходимостта от принадлежност към група се превърна в една от основните човешки потребности, тъй като нашите предци, които не бяха част от група, едва ли щеше да оцелеят дълго. Тъй като оцеляването на хората зависи в голяма степен от принадлежността към група, хората трябваше да се конкурират с другите за ресурси и тази конкуренция би могла да доведе до заплахата от изключване от групата. Състезанието за статус при много животни включва заплахи или демонстративто поведение и за да оцени тяхната стойност на групата, индивидът трябва да се сравнява с другите, което включва сравняване на външния вид, здравето и репродуктивния потенциал в частност. До сравнително наскоро затлъстяване е било знак за достъп до храна и статут, тъй като само богатите са могли да си позволят да бъдат дебели. В днешно време обаче, когато храната е лесно достъпна и сравнително евтина, диетичното ограничение се е превърнало в признак на високо състояние и самоконтрол и както се вижда от загубата на тегло, ограничаването на храната се е превърнало в опит да се демонстрира статус и контрол. Да се каже, че „тя е прекалено дебела“, би могла да бъде заплаха за самооценката на едно момиче дали би могло да има партньор. По този начин ограничаването на диетата може допълнително да се развие в анорексия.

Въпреки че предложените еволюционни обяснения и модели може да изглеждат много различни, те споделят един общ елемент – отговор на заплаха. А именно, всички от тях – хипотезата за потискане на репродукцията и нейните варианти (теорията за подбор на родителите и модела на родителска манипулация), хипотезата за сексуалната конкуренция на хранителните разстройства, както и обяснението, основано на концепцията за задържане на социалното внимание и необходимостта към принадлежността може да се обясни като форма на отговор на заплахата, която води анорексията (и особено при момичета) към развитие на симптоми на хранителни разстройства. Всички еволюционни хипотези са много трудни за потвърждаване, но поне предоставят нови начини за търсене хранителни разстройства и може да помогнат в намирането на ефективни начини на лечение.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Снимкa: Pexels

Този материал е направен по материали от статията на Gračanin, A.; Hudek-Knezevic, J. (2008). Evolutionary Explanations of Eating Disorders. Psychological Topics

деца • • от Детелина Стаменова 0 Comments

Помага ли отделянето на бебето в отделно легло за неговата независимост?

Днешното (2018) родителство често се лашка в крайности, търсейки най-доброто за децата и спрямо възрастта на майките и бащите често можете да отгатнете как самите те са били отглеждани и/или книгите, които са чели. Така едновременно има хора, които са абсолютно убедени, че бебета трябва да спят залепени за майките си (и най-вече гърдите им) и бебета, които от изписването от родилния дом са в самостоятелни стаи. Педиатри и психолози понякога също са на различни мнения по този въпрос. Неприятно и за двете страни ще отбележа, че самото бебе задава с темперамента си (хората се раждаме с такъв), какво е най-добро за него. Откъде накъде ще се съобразявате с него, а не с лекаря или някоя дебела книга?! Добър въпрос. Да се съобразяваш с някой е част от емпатията и обичта, мисля си аз, но има и други отговори вероятно.

Двете противоположни тези са, че

1. бебето до мама е най-естественото нещо на света

и

2. спането в леглото на родителите носи рискове (главно задушаване и синдрома на внезапната смърт).

Всички стари култури – и то не само заради недостиг на пространство и проблеми със сигурността (хм, тигри и подобни) бебетата са били непрекъснато с майките си от раждане до прохождане и след това. „Под игото“ и всякакви книги „от едно време“ разказват за одаята, където спят по ред на номерата един до друг, но няма да изпадам в умиление. Такива са били времената, така са живели.  С възможностите за отопление и появата на идеята за „лично пространство“, хората са започнали да имат отделни легла, стаи – и съответно „самостоятелността“ на бебето става много важна теория.

Бебетата и къде да спят

Има бебета, които от ден 1 спят спокойно сами и други, които търсят да се гушкат непрекъснато. Дали да „възпитавате“ в самостоятелност вторите? В твърде много книги и сайтове спането с бебето е отричано и заради това изследванията показват едно – хората ужасно много лъжат по въпроса. Често пъти майките са твърде изморени да стават по десетина-20 пъти на нощ и просто се примиряват и оставят бебето в леглото. Едно кърмено бебе още по-често спи/или се храни в леглото до мама. В този материал, публикуван от д-р Едмън Джойс, антрополог, в сайта Невроантропология, е полят обилно от факти защо да останете в едно легло с бебето през нощта.

ВАЖНО:

Авторът прави разлика между различните типове спане и обръща внимание на това, че спането на диван заедно е много по-опасно от това в легло заради възможностите за падане и задушаване на бебето във възглавниците на меката мебел. Американската педиатрична асоциация прави разлика между спане с бебето в едно легло и в една стая, като препоръчва спане в една стая с цел по-добро общо (психическо и физическо) здраве на бебето, но не и в едно легло – мнението, към която се придържа автора. Препоръките на асоциацията по въпроса за синдрома на внезапната детска смърт са – спане по гръб, избягване на твърде меки матраци и твърде голямо затопляне на бебето. В същото време те обръщат внимание на нуждата от телесен сензитивен контакт – кожа до кожа или тяло до тяло. Общуването кожа до кожа е важно не само за децата, но и за майките също и според СЗО.

Пушещи и пиещи родители са опасност сами по себе си заради дъха в първия случай, а във втория случай, заради опасността при опиянение да задушат неволно бебето

Основните му опорни точки са, че спането с бебе е културна норма в много общества, например Япония, където нивата на смъртност в най-малката група са най-ниски; кърменето е по-лесно, поради което може да продължи и по-дълго. Бебетата на кърма се хранят по-често от тези на адаптирано мляко заради специфичния състав на майчиното мляко, пише той. То е по-ниско калорично заради недоразвитите в ранна възраст стомахчета на децата. Но ако това е биологичната причина, има и психологична страна – близостта – тази, започнала в утробата, следва логично продължение след това – в гушкането и докосването, миризмата и топлината на родителската прегръдка, което успокоява – и влияе на бебешкото дишане, телесната температура, приема на калории, хормоните на стреса (да, бебетата също имат стрес – стрес, че мама я няма например), имунитета…  Бебетата се раждат недоразвити в определена степен, за разлика от много други същества – например те имат само 25% от мозъка, който и тепърва, точно в контакта с грижеща се личност, той се развива най-добре.

Един друг материал, в Development Science, разглежда съня заедно под същия ъгъл, казвайки нещо съществено важно, „плачът при бебетата не е лошо поведение, което трябва да бъде поправено; то е психологически сигнал, че нещо не е наред. Децата, които са взимани, когато плачат, научават, че нуждите им ще бъдат посрещнати и в дългосрочен план плачат по-малко. От друга страна, когато бебешкият плач е константно игнориран, то може само да научи, че системата му за сигнализиране е неефективна, като по този начин се подкопава развиващото се усещане за самостоятелно справяне“. Последната част може да звучи парадоксално, заради което ще си позволя да я тълкувам – точно чрез отговарянето на нуждите на детето, то се научава, че може да се справя само – „правя нещо“ – „решавам си проблема“. Обратното – „нека плаче“ го кара да разбере, че е безпомощно, че няма никой, че каквото и да направи, е трудно, сложно, страшно, и точно тук идва дълбоко усещане за тревожност, което много хора изпитват във всякакви ситуации и не могат да си обяснят от къде е и защо е толкова силно.  Бебетата не се разглезват от гушкане. Който ви го е казал или където и да сте го прочели, не е прав.

Къде отива самостоятелността на детето?!

За каква самостоятелност говорим през първите две години на детето? Да отиде да се запише само в университет?! Или да пресече на червено с 200 км/ч?! Или да вземе решение само за цвета на ританките си, което вие няма да одобрите?! Бебето не би могло да просъществува без вас през първите месеци от живота си, а през първите години, разчита изключително на вас, за да  просъществува физически и – и на емоционална подкрепа от ваша страна, която, ако не давате, хм, се справяте не чак толкова добре, колкото си мислите с родителството.

За самостоятелността може би най-точното е – всяко нещо с времето си. Окажете сега подкрепа, за да се стигне до онзи очакват и страшен момент, когато детето само ще поиска да бъде самостоятелно – а вие ще сте готови да му го разрешите (порастването е и от двете страни).

Стоп, стоп, стоп! Далеч не застъпвам теза, че трябва да останете завинаги в едно легло, но като начало е идея, която струва да обмислите, ако сте готови за нея и пристъпвате без страх – и като направите опит на 6тия месец след раждането, след втората и между 3-4 годишна възраст – с увеличаваща се настоятелност – да насочвате с любов и твърдост детето към негова стая.

В пост другата седмица ще стане дума за онзи деликатен момент, в който децата остават в леглото на родителите си и понякога не излитат от гнездото, където удобството започва да става компромис за  всички и най-вече за проблемите, които следват от едно продължително оставане в леглото на родителя.

Още по темата

Как спят деца и възрастни по света, материал на CNN

 

 

 

 

 

 

 

Снимка: Pexels

психотерапия • • • от Детелина Стаменова 0 Comments

Психотерапия… по HBOGO

В днешно време има прекалено много сериали. Не знам дали оранжевото е новото черно, но сериалите са Инстаграм на нашето време. Кой от кой по-хубав, по-задължителен за гледане и по-невероятен. Вече не им хващам броя и гледам почти само препоръчани. Този, за когото пиша е стар и съм го гледала отдавна, но ми хрумна покрай появата му по HBOGO, че мога да го споделя в блога.

Психотерапия е стар сериал, вече близо на 10 години.  Отказах ли ви вече?

Втори опит. Разказва се се за психотерапевт и са показани срещи с пациенти. Ако и тук не съм успяла да ви откажа, значи ще продължим по същество.

Сериалът е съставен от отделни серии, всяка от които е среща с пациент, а на няколко психотерапевтът отива на супервизия. (Супервизия са срещите, на които терапевтите обсъждат с по-опитни от тях колеги трудности в случаите си, нещо като терапия за терапевти). Няма никакви ръкопашни боеве, нито пък специални ефекти, реално един кабинет и – това е. Действието е много повече в думите, отколкото в действията и това го прави различен. Сериалът е подходящ за всички, които си играят с мисълта „дали пък да не пробвам да отида на психотерапия“, както и за всеки, който е влизал в кабинет на психотерапевт.

За разлика от Gypsy с Наоми Уотс (където най-хубавото в него е актрисата), в Психотерапия има истински добри попадения. Не забравяйте, обаче, че това е телевизия, това е сериал, а там нещата се случват по-забързано отколкото е в реалния живот. Независимо от това ще получите представа какво може да се случи, ако попаднете в кабинета на психотерапевт. Разнообразно подбраните истории, които се развиват постепенно, седмица след седмица, също ще ви дадат представа защо терапевтите толкова държат на ежеседмичните срещи.

Героят на Габриел Бърн, Пол, е човек и като такъв той е симпатичен със слабостите си – и е приятно, че е с човешки образ, не някакъв ангел неземен. Вероятно личната история на психотерапевта, която се вижда в сериала ще събуди любопитството ви и тук мъничко, макар като зрител и на мен ми е безкрайно любопитно, се питам – а дали наистина имам нужда да знам какво става с този човек като затваря вратата или свършва терапевтичната сесия?

Психотерапевтите и психоаналитиците като цяло пазят личното си пространство, като причините са за доброто на пациентите и това е част от процеса, а разкриването на информация е обикновено обмислено и целенасочено. Разбира се, вие не сте приятели, а сте в други, специфични отношения, които имат своята цел – вашето лично развитие, поради което се пази тази граница – и тук е работата и лично усещане на терапевта да знае и усеща с кого кога и колко и може би най-важното – какво.

Понякога при мен идват хора, които са престанали да посещават предишния си терапевт, защото са станали приятели и това вече слага друг отпечатък на говоренето помежду им. Да сме любопитни за живота на хората, на които споделяме изключително лични неща е много естествено и това за какво точно искате да знаете може да се окаже много интересна тема на някоя среща с терапевта ви.

Освен сценария си мисля, че въпроса с отношенията на терапевта извън кабинета му са показани и за да се покаже как той самият действа, когато има проблем и по този начин демострира начините си за справяне – и дали прави това, което проповядва. Това е интересно, защото той е представител на т.нар. релационна психотерапия (американска теория, която се развива от 80те години на миналия век и стъпва на основите на теорията на обектните отношения), която поставя в центъра на работата нашите отношения с другите.

Сериите са кратки – около 28 минути, но не са за маратонско гледане – дайте им време да ви преседят в главата.

 

Бележка 1: Кахърният вид от водещата снимка нека не ви подвежда, сериалът е сериозен, но и не трагичен.

Бележка 2: Сезон 1, еп. 37 е подходящ за родители, които изпитват съмнения и опасения, когато разберат, че децата им са/били са на психотерапия. За тези, които много бързат да „разберат и си решат проблема“ – епизод 4 от сезон 2 може да им помогне да се видят отстрани.

 

 

Психотерапия (In Treatment) се появи по торентите преди време, но сега вече е достъпен и в HBOGO, където може да бъдат гледани и трите му сезона.

Още за сериала

Подсайтът на сериала в HBO

Доколко реалистичен е сериала, мнение в The Guardian

Много анти статия за сериала в Huff, обаче последното изречение в нея е най-важното, а именно – „единственият въпрос, който трябва да има значене е – става ли пациента по-добре?“

 

ревю на книга • • • от Детелина Стаменова 0 Comments

Принцесешки истории на Катя Антонова

Има някакъв проблем с Астрид Линдгрен. Родените след 2000та все по-малко я харесват. Това ми разбива сърцето. Всяко поколение си има своите автори и истории, своите герои, а светът на книгите е по-труден от този да мултимедията – иска усилия.  Визуалното – телефони, таблети и тв се настаняват стабилно в детските очи и аз поне съм в главоблъсканица как да накарам собственото си младо поколение да му е интересно да чете.

Опит 1: направих собствен подбор от истории и стихотворения, които не подценяват интелекта на децата и ги подвързах.

Опит 2: книгите от моето детство. Колкото и да ми е неприятно да го кажа – голяма част от тях не са им интересни, просто им е минало времето.

Като подарък у нас попадна книгата за Феята от захарницата и след като тържествено обещах, че ще търся продължението, започнах да накацвам книжарниците. Така попаднах на Принцесешки истории (издателство Рибка), които отговарят на изискванията ми, а те са:

  1. смислено
  2. да не е нравоучително (друга книга на авторката, Двете кралства, ми се стори в този жанр)
  3. кратки истории с едър шрифт, които да са предизвикателство, но да има обем и да се прескачат с достатъчна засилка от родителя
  4. красиво (илюстрациите са изключително важни за мен, те възпитават сетивата)
  5. качествена изработка – определено добър печат и внимание в детайлите

Та, ако сте в положение на „как да събудя желание у детето“ (момиче) да чете – това е много приятна книга, препоръчвам я за зелени читателки – според мен до около 10 годишни става.