Месец: септември 2017

хранителни разстройства от Детелина Стаменова 0 Comments

Гледна точка: Хранителното разстройство като отделен член на семейството

Тази статия на психотерапевтката д-р Лорън Мълхайм дава различен прочит върху мисленето към хранителните разстройства и с нейното изрично разрешение я публикувам.

–––––

Трябва ли да отделиш от себе си (или от близък) болестта?
Коя е „Ани“, „Бу“ или „Ам“?
(„Ани“ се използва като синоним на анорексия, „Бу“ като булимия и „Ам“ за болестно преяждане/хиперфагия)

Екстeрнализацията на хранителното разстройство е терапевтична техника, популяризирана в книгата Живот без ХР на Джени Скафър и Том Рутледж. Във своето възстановяване, което е описано в книгата, Джени Скафър, персонифицира ХР като „Ед“ (от Eating Disorder, Ed като мъжко име), гадже-насилник. Както Джени описва на своя сайт: „Мислейки за нейното хранително разстройство като уникална личност, различна от нейната собственост тя беше вече способна да скъса с Ед веднъж и завинаги“. В тази книга тя и Том (нейният терапевт) описват различни упражнения, които тя прави, включително разговори с хранителното разстройство и създаване на „решение за развод“. В туитчата на Академията за хранителни разстройства (AED) през 2014 по тази тема Джени Скафър туитна „Ед може да каже каквото иска. За да съм в процес на оздравяване, трябваше да взема решението да не се съгласявам с него и да се разделим“.
Стратегията сама по себе си, наричана „екстернализация“ на хранителното разстройство идва от речевата терапия. Един централен принцип в речевата терапия е, че човека не е проблема – а по-скоро проблемът е проблем. Човекът е във връзка с проблема. Чрез екстернализацията, проблемът се разглежда като нещо, което засяга човека, откобкото че е част от самата личност.
Семейно центрираното лечение  (Family based treatment – FBT) за възрастни с хранителни разстройства, взима прцеса на екстернализация на хранителното разстройство от речевата терапия. В СЦЛ клиницистите работят, за да разделят човека от хранителното разстройство. След консултация със семейството, те използват метафора да нарисуват картина на външната сила, която е нападнала детето и е отвлякла мозъка му. Често се дава име на болестта като „чудовището“ или „Волдемор“ и окуражаване на родителите да работят заедно да помогнат на детето да се бори с хранителното разстройство.
За много пациенти и членове на семейството, изваждането на болестта (екстернализацията) има смисъл, защото отделния човек става „различен“ под влияние на хранителното разстройство. Извеждането навън дава различна рамка на ситуацията: вчесто да се казва, че пациентът иска да ограничава храненето, ние казваме, че хранителното разстройство е чужда сила, която го кара да го прави.

Въпреки че тази техника получи популярност, изследванията не могат да кажат дали в действителност тя помага. Нямаме доказателство за ефикасността на FBT, от която екстернализацията е основна част.

 

Потенциални предимства на екстернализацията на хранителното разстройство

  • Предлага ефикасна и проста метафора
  • Може да помогне на пациентите в разделянето на симптомите, които са его-синтонични (т.е. не ги притесняват)
  • Може за помогне на пациентите да продължат своята война срещу хранителното разстройство, като го приемат за нещо отделно и чуждо на тяхното същество.
  • Може да помогне на семействата и близките да насочат гнева си към хранителното разстройство, като в резултат запазват емпатията към болния
  • Може да събере всички в един отбор срещу общ враг
  • Може да помогне на пациента да бъде отговорен за своето възстановяване като се научи да не се съгласява с „Ед“

Потенциални недостатъци на екстернализацията на хранително разстройство

Някои професионалисти в областта на хранителните разстройства се тревожат, че даването на име, овеществяването на хранителното разстройство му дава твърде много сила и значения. Може да позволи на пациента да обвинява ХР и да не поеме отговорност за своето възстановяването.

Екстернализацията може да засили дихотомното мислене и безпомощността от страна на пациента. Тази рамка може да изглежда като идеализирането на „истинското аз“ и „опрощава“ пациента от цялата му отговорност.

  • Пациентите може:
    • Да не харесат идеята от разделянето на ХР, ако се чувстват част от него.
    • Да приемат тази техника за пренебрежителна или подценяваща опита им.
    • Да се ядосат на семействата си, че екстернализират хранителното разстройство.

Така че, трябва ли да го използвате?

Специалистите и членовете на семейства, които искат да използват екстернализацията ще им бъде полезно да вземат предвид потенциалните рискове и предимства от тази стратегия. Ако сте човек в период на лечение и тази метафора има смисъл за вас, може да потърсите книгата Life Without Ed (за която става дума по-горе, бел. ДС).

Ако помагате на човек, който е в процес на възстановяване и тя или той не харесва говоренето за ХР като външна сила, тогава може да продължите да го използвате за собственото си разбиране на човека до вас, като го правите минимално пред обичания човек.

Подобни алтернативни техники са като слушайки пациента използвате техните думи, с които наричат хранителното си разстройство. Друга стратегия, използвана от експерта по ХР Каролин Костин е да поставите около пациента два аспекта на тяхната личност „здравото аз“ и „страдащото от ХР“. Друг вариант, използван от Кели Витусек е да премахнете всякакви метафори и да обясните тези поведения като симптоми на убийствен глад.

Накрая е важно да подчертая че независимо от начина, по който се описва ХР, промяната в поведението е критично важна за възстановяването. Много от симптомите и опасностите от хранително разстройство може да бъдат свързани с хранителни дефицити и тези симптоми често се подобряват с подходящо хранене и нормализация на хранителните навици. Медицинско наблюдение често се препоръчва с цел възстановяване от хранително разстройство.

 

Допълнителни източници

Ramey, Heather H., Tarulli, Donato, Fritters, Jan C., and Fis, Lianne (2009). A Sequential Analysis of Externalizing in Narrative Therapy With Children.Contemporary Family Therapy.

Schaefer, J. & Rutledge, T. (2004). Life Without Ed: How One Woman Declared Independence from Her Eating Disorder and How You Can Too.

Vitousek, Kelly (2005). Workshop Outline: Alienating patients from the “Anorexic Self”:Externalizing and related strategies, Seventh International Conference on Eating Disorders London, April 6, 2005

психотерапия • от Детелина Стаменова 0 Comments

За спокойствието на душата – в новия брой на SoHealth

По темата за тревожните разстройства и паническите атаки имах удоволствието да пиша в есенния брой на SoHealth, списанието на аптеки SoPharmacy. Списанието е посветено в този си брой на психичното здраве на обикновения човек – тема, която тепърва заслужава да й се обръща внимание, за да може всеки от нас да живее още по-качествено. Автори и консултанти в списанието в този брой са също Ани Владимирова, Елка Нинова, д-р Иван Павлов и др.

 

SoHealth се продава в аптеките SoPharmacy за 1 лв/200 бонус точки и може да се купи и онлайн.

 

В „моите“ четири страници отговорих на въпроси като „какво провокира появата на панически атаки“ и давам идея какво да направи човек, ако живее в състояние на тревожност, какви са симптомите и някои техники за справяне. Логично дойде и темата дали може да се приложи самолечение при тревожността или е препоръчителна консултацията със специалист, като си мисля, че повечето хора се доверяват – и с право на фармацевтите – които могат да им препоръчат някое ОТС лекарство, сред които и вечната билкова комбинация валериан, глог и мента. Когато става дума обаче за продължителни във времето или остри състояния, като тези, които описахме по-горе е добре да бъде направена консултация със специалист. Понякога личният лекар може да бъде достатъчен, но когато срещата с психотерапевт или психиатър могат да бъдат полезни по своя специфичен начин. Разликата е такава – психотерапевтът ще потърси корена на проблема във душевните преживявания, докато психиатърът ще прецени когато е нужно даването на подходящи лекарства, които да решат проблема. Двамата специалисти не се изключват, а често се допълват, така че човек да може да достигне до състояние, в което тревожността вече не пречи на ежедневието му.

 

 

 

 

 

 

 

хранителни разстройства • • • • • от Детелина Стаменова 1 Comment

Страхът да се храниш

В този блог, а и на много места, е по-често да се срещнете с мнението на специалисти, родители и приятели за хранителните разстройства. Сравнително рядко е да се попадне на разказа на възстановен след анорексия, който е в дълга ремисия и физически, и психически показва, че е надживял този момент от живота си. Табита Фарар разказа своите мисли по въпроса наскоро и с нейното изрично разрешение ги публикувам. Накратко за нея : тя работи като директор маркетинг в софтуерен стартъп и е боледувала от анорексия, заради което работи в областта на хранителните разстройства като активист. В момента пише книга за пътуването сикъм храната, която ще носи името Love Fat. Публикувам този текст на български с изричното съгласие на авторката.

Бих спорила с Табита по отношение на втората част – за преодоляването на страха (мисля, че трябва да бъде търсен по-дълбоко и аналитично), но животът нали е и това – чужди мнения, с които имаме право да не сме съгласни, но да приемаме – и ако нейните думи са в нечия помощ – това е достатъчно за мен и за целите на този блог.

 

 

––

Мразех да съм твърде слаба.

Мразех, че ако излизах от вкъщи, учениците ми крещяха „слабо чудовище“, когато минавах покрай тях.

Мразех, че не мога да седна без да ме заболи.

Исках да кача килограми.

Но,

Се страхувах да кача килограми, и

се страхувах да се храня дори още повече.

 

Яздех кон с височина 177 см, който беше “необязден”. Това беше общо взето извинението, което се даваше, че хвърляше на секундата всеки, който седнеше върху него, при старта на всяка езда. Имаше си страх около него. Знаех, че в момента, в който сложа крак в стремената ще лудува в градината и вероятно ще се приземя с лице в чакъла. Но този тип страх никога не ме е спирал да правя каквото и да било. Този тип страх беше забавен. Харесвах уссещането от страх, фокусиране, цел… и гордост. Харесвах, че не ме е страх да се кача върху този кон.

Когато бях на 16, преди да се разболея, всичко, което исках в живота си беше да  съм професионален ездач. Всичко, което исках беше да яздя на най-големите международни надбягвания. Майка ми принципно отказваше да идва изобщо и да гледа как яздя, тъй като страха й, че мога да падна и беше в повече. Би било лъжа да кажа, че никога не ме е било страх, когато яздех – имах няколко много тежки падания, няколко пъти конят падаше върху мен, имах фрактура на гърба от от конски къч; и бях изритана с копито в гърдите толкова силно, че имам  вдлъбване — но страха никога не ме спирал да направя каквото и да било.

Никога страхът не е имал сила над мен както беше страха от храната, когато се възстановявах от анорексия.

Това е „какво става тук бе“ страх. Един парализиращ страх, замъгляващ съзнанието, неподлежащ на преговори, изнеси-ме-от-тук-преди-да-ударя-някого тип страх.

Ако ми предложеха повече храна, често реагирам като че ли заплашват живота ми. Бих изпаднала в ярост към всеки, осмелил се да ми препоръча да ям повече. Спомням си как веднъж, в началото на нашата връзка, Мат беше решил, че ще е сладко да ми подава хрускави неща в устата, докато гледаме телевизия. Това почти щеше да доведе до край на връзката ни. (В днешни дни обича някой да ми подава нещо за хрупкане, докато лежа на дивана, но мисля, но тогава провалих преживяването!)

За много от нас, страхът, който изпитваме когато се срещаме с повече хранене – въпреки присъствието или отсъствието да качим килограми — е смазващ. И разрушителен. Добрата новина е, че може да се тренирате да надмогнеш този страх. Фокусирайте се върху действието, което има нужда да направите и работете на блокирането на чувствата – страховете – които заобикалят това действие. Да, току що ви казах да блокирате своя страх. Да, разбирам, че това е полярно различно от това, което повечето терапевти съветват. Страхът, който усещате е неуместен и силен. Ако се ровите в него няма да стигнете далеч. Вярвайте ми, опитвала съм и никога не проработи. Ключът е да удушите страха до момента, в който може да го управлявате така че да може да направите това, което трябва да направите: да ядете повече храна.

Да се научите да игнорирате страха си е нещо, което смятам, че е нужно умение във възстановяването от анорексия. Не трябва да го разпакетирате и изследвате. Имате ирационален страх от хранене и единственият начин, за да докажете това на ума си. Страхът няма нужда да бъде анализиран, защото продължавате да давате на мозъка си информация, че храненето е повече от нещо, за което не си струва да се тревожите. Когато ядете повече храна, вие окабелявате отново мозъка си.

 Защо повече храна е заплаха?

Никога не съм имала голям проблем с яденето на едно и също нещо по едно и също време. Бях отлична в рутинното ядене. Яденето повече ме объркваше всеки път. Дори правилата за часовете на хранене съществуваха, за да ме предпазят от това да ям повече. Не можех да ям по-рано от обичайното време, в случай че това ми позволява повече време през деня. Повече време означаваше повече хранене. Това време беше плашещо.

Както казах, ако някой ми предложеше повече храна, отколкото намирах за моето нормално, аз имах чувството, че е насочил пистолет към мен. Не преувеличамам. Така ми се струваше заплахата от повече храна.

Колко нелепо е това. Бях ли гладна? Да, винаги. Исках ли да кача килограми? Логично, да. Разбирах ли че храната не е нещо, от което трябва да се ужасяваш? Логично да. Някоя от тези истина правеше ли ми по-лесно да ям каквото и да било? Не.

Но защо? Защо се получаваше така, че виждах храната като заплаха?

Нямам напълно ясен отговор на това. Но имам своето мнение защо и кога човек с генетично предразположение към АН (анорексия нервоза) е с дефицит на енертия и заради това анорексията се активира приемането на повече храна се приема за по-голяма заплаха към оцеляването на.

Ако гените на АН съществуват като адаптация, която позволява да оцелеем в периоди на глад и да ни позволят да мигрираме до райони, изобилни на храна, тогава има смисъл, че по време на тази миграция спирането и храненето с „повече“ от минимума може да е заплаха за оцеляването.

Защо? Защото ако спрете за твърде дълго на място, където има „някаква“ храна, но не „изобилие“, може да рискувате никога да не стигнете до земите с изключително добри услония. Или, когато най-накрая стигнете там, какво би се случило, ако други племена са ви изпреварили? Ами ако са враждебни и не биха ви позволили да се установите? Ами ако те вече са убили и изяли бизоните? Тогава бихте умрели със сигурност. Също така мисля, че това е причината да има това неистово желание да хапнеш нещо за толкова много от тас с АН. Не спирай за дълго. Яж само толкова, колкото има нужда, за да оцелееш и тръгвай отново.

В този смисъл, повечето храна може да те убие. В този смисъл не е лудост, че съм готова да се вбеся на всеки, който се опита да ме спре и накара да ям.

 

Как да тичате към, не да бягате от, страха да ядете повече

1. Разпознайте страха

Звучи нелепо знам, но дълго време не мислех, че разпознавах това, което чувствах като страх. Усещах го толкова невъзможно за преговори, инстинктивно и без каквато и да било прилика с какъвто и да било страх, който съм чувствала преди. В допълнение, храната не е нещо, от което да ни е страх, или? Затова не мислех, че директно свързвах тези неща в мозъка си. Например, ако Мат ми предложеше парче пица, аз бих се ядосала и му се разкрещяла, но с ума си бих си казала че ме е ядосал с това, че иска да ме контролира и да ми казва какво да ям – дори ако той не прави това.

Мат е най-малко контролиращият човек на света, но мисля, че в моята паника, мозъкът ще насочи директно вината за страха, който чувствах към него. Когато стана достатъчно разумна да се спра и кажа „Ужасена съм да хапна повече“, отколкото да крешя по него заради наглостта му да на предлага на кльощавото си гадже пица, нашият живот стана доста по-добър.

 

2. Дишайте

Реакцията на страх ви поставя в състояние на активност на симпатиковата нервна система (бий се или бягай). Сърдечният ви ритъм и дишането се учестяват в очакване да бягате от опасността. Най-големият инструмент, с който разполагате е да успокоите дишането – и като го контролирате, което не може да направите със сърцето. Ако забавите дишането си, това ще даде информация на мозъка, че няма непосредствена опасност. Ще станете по-спокойни и в състояние да мислите ясно. Да се надяваме, че с успокоението идва по-голям шанс да влезете в страха, отколкото да избягате от него.

 

3. Бъдете смели и любопитни

Голяма част от възстановяването е да тичате в страха. Колкото повече правите това, толкова повече ще давате на мозъка си информация, че храненето не провокира тази реакция на страх. Трябва да тичате към страха с цел мозъкът ви да разбере, че този страх е безсмислен.

Да се поставите на седалката на любопитния наблюдател – ученият, ще ви помогне осъзнато да се откъснете достатъччно, за да останете на ръка разстояние от реакцията на страх. Мислила съм си „какво би било най-лошото ако хапна Х“и да използвам това любопитство ме е карало да го правя. Като чели експериментирах. Като чели казвах на друг да го изяде. Това състояние на любопитство ми помагаше да се отдалеча от ситуацията.

Страхът, който изпитвате е истински. Не го подценявайте. Този страх носи потенциала да опостуши възстановяването ви и живота ви. В същото време трябва да разберете, че този страх е стар и не е релевантен към днешния ден. Може да кажете „благодаря ти много, но не се нуждая от това сека, защото сме в среда на гладуване “ и да игнорирате страха. Може да бъдете повече от окей, ако приемате повече храна. Ще поглъщате обратно малко парче от живота си с всяка хапка в страха.

[край на текста на Табита Фарар]

Ако се разпознавате в този текст силно ви препоръчвам да потърсите професионална помощ –

от училищния психолог, ако сте в училище;

да се обърнете към психотерапевт в родния си град;

да потърсите среща с психиатър;

и/или направете този тест за скрийнинг на хранителни разстройства.

Ако е възможно, споделете с родителите си или близки за състоянието си и да поискате тяхната подкрепа.

 

––

Понякога хората, които са болни от анорексия не мислят, че им „има нещо“. В галерията са показани снимки на жени, които са болни от анорексия. Ако техните тела приличат на вашето… разбрахте ме.

 

–––––––

Допълнение от 20/05/2018:

Препоръчвам книгата „Войната с храната„, на която съм редактор и автор на предговора (може да го прочетете тук), за да направите крачки в опознаването на проблема си.

Книгата може да намерите само онлайн. 

психотерапия • • • • • • • • • • • • • • • • • от Детелина Стаменова 0 Comments

Защо след отслабване 30% от хората си връщат предишното тегло

Не знам дали сте гледали от тези риалити шоупрограми, в които хора с наднормено тегло свалят килограми (най-популярното е The Biggest Loser на NBC, в България вървеше по TLC). Аз рядко се спирам на тях с дистанционното, но съм ги познавам, е, ясно е защо – темата с борбата с килограмите ме интересува и въпреки че се радвам на щастливите им очи, когато видят, че кантарите започват да сочат други цифри, знам, че дотук съвсем малко от хората, които свалят така от теглото си, остават на мечтаните и трудно стигнати нива. В същата степен можем да се каже същото и за дългосрочния ефект от бариатричната хирургия.

Хората на диета обикновено свалят около 10% от теглото си през първите 6 месеца (като няма значение конкретната диета), но изследвания сочат, че след време 30 до 66% от хората на диета си качват повече, отколкото са свалили по време на диетата в следващите 4-5 години, като не се отчита и значително подобрение в здравно отношение (*всички изследвания са упоменати в бележки накрая с линкове към тях – (1). Самото сваляне и качване на килограми води до рискове за здравето. Проблемите пред хората, които свалят килограми са два: първият е промяната на навиците за хранене и вторият е, че правилото на постепенно увеличаване на порциите се включва постепенно, почти невидимо. В същото изледване Ман казва, че „Когато пазите рестриктивна към калориите диета, тялото ви променя метаболизма си, което от своя страна прави така, че е все по-трудно и трудно да сваляте килограми и за да запазите темпото на намаляване на теглото, трябва да намаляване калорийния прием, което прави трудно пазенето й“. Хората, които правят диети, но са склонни към емоционално хранене (провокирано от стрес или самота), има по-голяма вероятност да са в цитираните 30-63%, сочи друго изследване по същата тема (2).

Най-голямата причина е, че с драконовските режими и промяна в органите се постига често временен, ограничителен режим, но не и промяна в психичното състояние, а често пъти то е онова, което кара човек да яде безконтролно, а не това, че не знае кое колко калории е. Колкото и човек да прави физически упражнения, дори и когато мине на идеален хранителен режим, дори това да продължи година-две-десет (пиша 10, защото съм оптимистка), зад завесата остава суфльора, който нощем води до хладилника.

Indulge yourself to a taste of Italy today.„Диета“, тази дума, станала омразна на мнозина, и затова сменяна с „режим“ е част от проблема. Другият е, че за повечето, не всички от нас, но повечето, поддържането на здравословно тегло не е лесно и изисква внимание в храненето и редовни физически натоварвания (може да не е фитнес, нито спорт в зала, но да съществува). Липсата на контрол на импулса (в случая за хранене) или нежеланието за физическа активност (един от симптомите на депресия) са вече работа на психологията и психотерапията.

Един пример: чувството за самота, което съпровожда всеки от нас в различни етапи от живота му. Самотата като чувство не зависи от броя на приятели и познати, а със субективно преживяване, при което също може да се усеща празнота, чувство за незначителност, отхвърляне от околните, изоставеност, безнадеждност, липса на подкрепа, тревожност, депресираност, несигурност и зависи от събития като раздяла с партньор или работа; периоди на траур или стрес. Хроничната самота може да доведе до емоционални и физически проблеми, които да бъдат изявени чрез трудност на регулиране на импулси, които са преяждането, пушенето, пиенето и безконтролен секс, по изследванията на невролога Джон Капиоко, автор на книгата Самотата:Човешката природа и нуждата за социални връзки (3). Стресът е сериозна причина за наднорменото тегло и начините за справяне в ежедневието (търсенето на личния отговор защо се стресирате точно от тези неща, как да ги преодолеете и други въпроси в психотерапията). Нередовното хранене, също резултат от стрес, води до изменения в биологичните ни ритви – и може да попречи на естествената регулация на глада. Между другото, гладът и раздразнителността се намират на близки места в мозъка (откъдето идва тази позната детска нервност, когато са гладни, а често и при възрастните се наблюдава) и нередовното хранене, защото то може да провокира напълняването. В същото време, изследванията показват, че колкото по-малко спите, толкова по-голяма е вероятността да напълнеете, защото липсата на сън води до нарушаване на хормоните, които контролират глада и апетита. От 1,000 изследвани човека тези, които са спят по-малко от 8 часа имат повече мазнини в тялото и като цяло са по-тежки. Ще направя едно допълнение от мен, че безсънието най-често е свързано с емоционални проблеми и ще затворя кръга безсъние-килограми-психика.

Изследванията константно показват, че хората се хранят повече, когато са депресирани, тревожни или имат емоционални разстройства. И обратното: наднорменото и свръхнорменото тегло също могат да провокират емоционални разстройства: ако често сваляте и качвате това може само да покачи тревожността и депресията, а този цикъл води до трудностите, описани в началото и кръгът става порочен. Провокираното от емоции хранене това, което наричам „глад за емоции и признаване на чувствата ни„.

Емоционалното хранене е тенденцията човек да преяжда като отговор на негативни емоции, каквито са тревожността или раздразнителност/чувствителност (по дефиницията на van Strien (4). Това е свързано с липсата на психологически механизми за преработването на тези емоции, което става чрез лична терапия и осъзнаване, не чрез мерене на калориите. Както обаче всяко друго нещо, така и за справяне и намиране на нови механизми е нужно време и то не е няколко консултации, месец или два, а продължителна лична работа преди да има ефект върху поведението, защото дори и осъзнал какво става в него, на човек му трябва време, преди да започне да вижда реакциите си в ежедневието и да ходи по нови пътеки. Емоционалното хранене само по себе си е спасителен „механизъм“ за справянето с горчилките в живота и оттам са трудностите в загубата на тегло във времето и поддържането на желаното ново тяло. Не само негативните емоции водят до емоционално хранене. Макар и много по-рядко се изследва и връзката позитивни емоции-емоционално хранене (5), но се приема, че и те са част от картината. Храненето в отговор на (негативни) емоции е много по-изследвано и са показани достатъчно ясни връзки между него и високия индекс на телесната маса, връзката с качването на теглото, болестното преяждане и депресията. В допълнение, емоционалното хранене води до усещане за вина и както личи дотук, емоционалното хранене не и никак толкова лесно за обяснение, както понякога изглежда или се представя. Проучванията показват, че близо 60% от хората с наднормено или свръхнормено тегло се хранят емоционално, като в период на преяждане посягат към храни, богати на мазнини, захар или с високи калории като отговор на негативните емоции, което естествено ги поставя във висок риск от развитие на диабет, МЕТ и сърдечно-съдови проблеми.

В статията на Harvard Health Publication, която препоръчвам за четене, ако имате още интерес към темата (6), се представят основните причини за наднормено тегло – и естествено, няма да се изненадите. Това са:

  • генетичното предразположение (400 гена са свързани с наднормено тегло, но малка част засега се приема, че са големи играчи. В България може да ги изследвате през NutriGen, прочетете повече). Само 25% от предиспозицията за наднормено тегло обаче се дължи на гените, за разлика от много други генетични заболявания, където ролята е 70-80%. Вашето наднормено тегло може до голяма степен да се дължи на гените, ако са спазени следните условия: по-голямата част от живота ви тежите над средното; един или двамата ви родители или няколко ваши роднити са с наднормено тегло – а ако двамата ви родители са със затлъстяване, вероятността и вие да сте като тях е близо 80%; и ако не може да свалите килограми ако сте с висока физическа активност и нисковъглехидратна диета месеци наред.
  • фактори на средата (това са външните влияния). Бебетата на майки пушачки има по-голяма вероятност да са с наднормено тегло от тези на непушачките. Бебетата, кърмени 3 месеца е по-вероятно да не са с наднормено тегло като възрастни от тези, които са кърмени по-малко от 3 месеца и т.н., и т.н.

Емоционалното хранене е едно, но болестното преяждане е състояние, включено в Международния класификатор на болестите. Често пъти то е маскирано с други сериозни проблеми, които не дават възможност винаги на лекарите да стигнат до нея, а да лекуват последствията – а такива са сърдечно-съдови проблеми, метаболитни и др. Само че болестното преяждане е болест на душата – и когато се стигне до нея, тогава почва същинското лечение, чрез което се подпомага на ендокринолозите, кардиолозите и гинеколозите да постигнат ефект върху засегнатите органи. Един психотерапевт и вие в кабинета му не може да постигнете сами, без помощта на лекарите онова, което ще се случи, ако всички работят заедно – вие и специалистите около Вас. Ако се грижите за промяна на навиците, разбиране на себе си и (често пъти) медикаментозно или друго лечение. Всички тези терапии имат своите конкретни цели, а вие, като един диригент, трябва да проявите търпение и да не се откажете нито по време на увертюрата, нито при първите събития, а когато сте стигнали – не някакво измислено „идеално“ тегло, а това, с което ще живеете здрави и ще се харесате, първо на себе си.

 

 

 

 

Още по темата

Статията в The Atlantic How Therapy can Cure Overeating (2017)

Статията в TIME The Weight Loss Trap: Why Your Diet Isn’t Working (2017)

Ок, а какво е „нормално хранене“, написала съм нещо за това

Бекстейджът на риалити шоутата за отслабване и още един материал по въпроса, който е интересен

 

Допълнително за четене по статията (бележки в текста)

(1) T.Mann, American Psychologist, 2007

(2) Изследване върху връзката задържане/връщане на килограмите и хранене, провокирано от емоциите

(3) Джон Капиоко, Самотата и…

(4) Van Strien, T., van de Laar, F. A., van Leeuwe, J. F. J., Lucassen, P. L. B. J., van den Hoogen, H. J. M., Rutten, G. E. H. M., & van Weel, C. (2007). The dieting dilemma in patients with newly diagnosed Type 2 diabetes: Does dietary restraint predict weight gain 4 years after diagnosis? Health Psychology, 26, 105e112.

(5) Ефектите на позитивните и негативни емоции

(6) Статия в Harvard Health Publication Why People Become Overweight (Публикувана 2009, обновена 2017)

 

разни • • • • • • • • • • • • • от Детелина Стаменова 2 Comments

Болестта, в която човек или дете яде неща, които не са предназначени хранене

Уговорка: тук не става дума за яденето на пясък на детската площадка от детето ви, на което е любопитно какъв е вкуса му и изследва света; нито за пъхането в устата на всичко, което види – понякога дори и гризане на масата. Този пост е посветен на болест, хранително разстройство, при която възрастни (или деца) систематично приемат вещества, които нямат хранителна стойност и не са предназначени за ядене. Ако имате съмнение, че вие или детето ви страда от нея, моля да прочетете внимателно написаното по-долу, като не правите прибързани заключения и задължително се консултирайте с личния си лекар и/или специалист от изброените по-долу (психиатър; детски психиатър, ако детето е по-малко или гастро-ентеролог при нужда).

Не можах да намеря много за тази болест в български източници, заради това реших да се спра върху нея в този пост. Тя е много рядка, но се надявам написаната информация да бъде полезна, дори на един човек, защото усложненията от нея са тежки. 

Болестта се нарича „пика“ (Pica) и е специфично разстройство на храненето. Името на това хранително нарушение идва от латинското название на свраката, която е известна с това, че обича да краде всякакви неща, кооито не стават за ядене.

Пика първо е описана от Хипократ и като цяло се приема, че е се диагностицира най-често при бебета и деца, но психиатрите я срещат и при възрастни в различни групи. Това е психиатрична болест (F50.8), при възрастни и деца (в кърмаческа възраст се описва с код F98.3) и се характеризира с упорито хранене с нехранителни вещества (като пръст, парченца боя и т.н.). Може да се срещне като един от по-общите симптоми на психични разстройства или като относително изолирано психопатологично поведение.

Под „упорито“ се разбира, че трябва да трае поне един месец и има различни подтипове. Такива са:

geophagia (хранене с пръст),

pagophagia (ледени кубчета и лед в големи количества, свързва се с недостиг на желязо)

hyalophagia (със стъкло),

litophagia (камъни),

mucophagia (слуз),

pagophagia (лед),

trichophagia (коса; обичайно е резултат от трихотиломания, която е неконтролируемо желание за скубане на коси и косми, което причинява естетични, психологични и здравни проблеми),

xylophagia (хранене с дърво или хартия) и други – като вар.

себеканибализъм (хранене с части от тялото, като вътрешната част на бузата или кожички)

coprophagia (ядене на изпражнения) и urophagia (пиене на урина с желание)

 

Приема се, че пика може да бъде причинена от други телесни проблеми като недостиг на желязо (най-вече при деца или при бременни жени). В други случаи се свързва с шизофрения, проблеми в аутистичния спектър и други нарушения, а понякога и в спектъра на обсесивно-компулсивните разстройства, като за това свидетелства и ефекта на селективните инхибитори на серотониновия транспорт (SSRI). В други случаи се търси причината върху разстройствата върху контрола на импулсите.

Пика често причинява проблеми в ежедневието и да доведе до сериозни медицински усложнения – язви, перфорации, обструкция на червата, инфекции, анемия, електролитен дисбаланс и отравяния. Затова е задължителна намесата на специалисти (психиатър, общопрактикуващ лекар, гастро-ентеролог).