Месец: декември 2017

Последните месеци съм запленена от творчеството на Пабло Неруда и докато чакам събраните му съчинения в двуезичното им издание да пристигнат при мен,  чета онлайн неговата поезия и така попаднах на следната любопитна история. В интернет обикаля едно стихотворение, подписано с неговото име, което започва с думите „Започваш да умираш бавно…“ (поствам го по-надолу). Реално това не е писано от Неруда. Това напомня много на историята с прочутата „Реч за плажното масло“, „произнесена“ от  Кърт Вонегът пред завършващи студенти в MIT, с която той няма нищо общо.

Пабло Неруда, причината за този пост, сам по себе си е интересна фигура. Наричан „Най-великият поет на Южна Америка“, последното негово издание на български е отпреди пет години и е прочутите му 100 сонета за любовта, другите негови издания, които видях на български са на публикувани преди над 30 години. Съдбата му, като на много чилийски интелектуалци от неговото поколение е като роман (това е епохата, описана в Къщата на духовете на Исабел Алиенде, която може да намерите като книга и филм). Парченце от живота му е показано във филма Il Postino (Пощальонът), има го в торентите. Линк към борда ми за Неруда в Pinterest

–––––-

Започваш да умираш бавно,

ако не пътуваш,

ако не четеш,

ако не слушаш звуците на живота,

ако не цениш себе си

Започваш да умираш бавно,

когато убиеш самочувствието си;

когато не оставиш другите да ти помогнат.

Започваш да умираш бавно,

ако станеш роб на навиците си,

ходейки всеки ден по едни и същи пътища…

Ако не промениш навиците си,

ако не носиш различни цветове,

или ако не говориш с непознати.

Започваш да умираш бавно,

ако избягваш да усетиш страсти

и техните разтърсващи емоции;

такива, които карат очите ти да блестят,

а сърцето бързо да тупти

Започваш да умираш бавно,

ако не променяш живота си,

когато не си доволен от работата си,

или от любовта,

ако те рискуваш сигурното за несигурното,

Ако не преследваш мечта,

ако не си позволиш,

поне веднъж,

да избягаш от разумен съвет…

снимка: Pexels

В играта на въпроси и отговори, понякога въпросите са толкова важни, колкото и отговорите. В този текст за Жената днес, използвах за заглавие този класически въпрос на английската психотерапевтка Сузи Орбах, а отговорът, сам по себе си, е нещо по средата, въпросоотговор.

Какъв е въпросът, който искаме да решим с някое наше поведение? Диета или преяждане, гладуване или внимание в типа храна, колкото и да са различни, тези модели се повтарят, защото несъзнателно търсите отговор на някой въпрос, който стои пред вас… и само фенерчето на спомените може да го освети.

Текстът е тук

„Някъде в дъното на собственото си същество човек обикновено знае къде трябва да отиде и какво трябва да направи. Но има моменти, когато клоунът, когото наричаме Аз, се държи толкова объркващо, че вътрешният глас не може да наложи присъствието си“

„Човекът и неговите символи“, Юнг