Месец: февруари 2020

психотерапия • • • • • • • • от Детелина Стаменова 1 Comment

Короната на вируса – тревожност, депресия и ОКР

И докато едни се запасяват с Тамифлу, а други изкупуват дезифектанти и продукти от първа необходимост, остава една територия, която е много сериозна част от пандемичния статус, в който е света е в очакване на нови и нови случаи, а емисиите на новините напомнят филми, в които човечеството е пред масова опасност.

Стоп! Измихте ли си ръцете?

Това продължава да е основното послание на Световната здравна организация за предпазване от вируса – мийте си ръцете. Тук ще кажа, без никаква ирония, че редовното миене на ръце е едно от най-големите открития в историята на медицината – и продължава да е такова, дори във високотехнологични времена.

В момента кризата не е само свързана със заразяване от вируса, тя е и свързана с психичното здраве на населението и затова в този пост искам, поне доколкото мога, да обърна внимание на рисковете за психичното здраве, които се крият пред повечето от нас.

Работата с психичното състояние по време на пандемии е тема, с която психолози и психиатри се занимават от много години – вече сме много по-напред в познаването на феномените на психиката спрямо например 1918, когато върлува инфлуецата. Така както болестта има своят начин на развитие, така и психологическите аспекти на епидемията имат своите специфики и развитие – те се хранят с несигурността и избухват под формата на индивидуална или масова паника (по думите на Damir Huremović, автор на Psychiatry of Pandemics – A Mental Health Response to Infection Outbreak).

Подобно на случаите на природни бедствия, терористични атаки, така и кризите в областта на общественото здраве могат да накарат хората да се чувстват тревожни и да показват признаци на стрес, дори когато са изложени на нисък риск или няма риск да бъдат засегнати от пандемия. Често пъти при природни бедствия държавите реагират с изпращане на специалисти, които да помогнат на засегнатите да преминат с по-малко психологически щети през периода. В настоящето време обаче засегнатите са потенциално… всички.

В световен мащаб има изработени през последните години стратегии за справяне със страховете като част от Pandemic Influenza Plan. През последните 11 години в света е имало имали няколко подобни пандемични епизоди – ебола (2019); зика (2016); ебола (2014); детски паралич (2014); свински грип (2009), но никога досега не е било толкова глобално и толкова близо до нас. Липсата на информация създава пространство за мълви и страх – затова са и редовните справки в новините – така е редно да се прави. 

Съществуването и говоренето за тази засега неконтролируема зараза се знае ще повлияе на населението. Като цяло най-засегнати ще бъдат тийнеджърите, възрастните жени, хората с предишни или хронични физически и психически заболявания. Социалните и културните модели до голяма степен определят реакцията и затова вероятно много мъже ще са склонни да подтискат тревожността си чрез пиене или избухвания.

Емоционалната зараза

Най-трудното обаче, което ни предстои и видяхме през последните дни е нещо, което Густав льо Бон в книгата си „Психология на тълпите“ (1895), обяснява как колективното може да завладее индивидуалното и определен поведение да се превърне в заразително. При този процес едно, дори нелогично поведение бива следвано от масата хора, което води до сериозен риск за всички, защото нелогичното поведение на масата вече е проблем за обществото.

По-късно Робърт Парк работи върху теорията, че хората имитират поведението и емоциите на другите, когато преживяват стрес (това особено има връзка за поведението в семейството в момента). В такива стресови ситуации много хора се увличат да правят „каквото и другите“, за да и избегнат външни подигравки или нападки.

Ще опиша този феномен с друг пример от психология на болестите. През 1962 в американска фабрика работници споделят, че са ухапани от „тайнствено насекомо“, при което им е станало лошо, с изтръпване и гадене. Скоро толкова служители развиват симптоматиката и биват хоспитализирани, че става проучване, при което се установява, че симптоматиката не е телесна изобщо, а е случай на масова хистерия в следствие на стрес и тревожност.

Дотук се знае, че податливи на масова хистерия са екстровертите, жените, хората в гъсто населени райони. Искаме или не, човешкото поведение може да се задвижва не само от личните емоции и характер, но и от външни сили. За да избягаме от тяхната силна гравитационна сила може би единственото, което можем да направим е да ги осъзнаваме и да говорим за тях.

В много хора паниката и стреса, като реакция на усещането за липса на контрол на ситуацията води до опасения, при които хората започват да се презапасяват с маски и други медицински консумативи. Това често е последвано от тревожност, нарушения на съня и цялостно по-силна чувствителност към всякакви, дори много леки и иначе незабележимо преминаващи чувства да отпадналост. Хората с психични заболявания могат да бъдат особено уязвими от последиците на тази паника. Децата са друга уязвима група – те не могат да оценят сами опасността и затова копират реакциите на родителите си, техните изказани и неизказани страхове.

Данни от изследване на Китайското психологическо общество сочат, че 42.6% от китайските граждани са с повишена тревожност заради епидемията в страната, а от тестове на извадка от 14,000 лица 16.6% са с умерена до остра депресия (Reuters)

„Домашно да си предпишем и да дадем и на децата по един антибиотик, за всеки случай“

Да. Прекалено много хора го правят. Не мога да убедя никой, който вярва, че Земята е плоска, че тя е кръгла, нито да споря с хора, които решават да си предписват лекарства без лекар, но ще дам две други посоки.

Предразположение към развитието на психични заболявания се свързва с инфекциозни огнища. При повтаряща се експозиция на антибиотици, по-специално пеницилини, има повишен риск за депресия и тревожност (Lurie I, Yang YX, Haynes K, Mamtani R, Boursi B. Antibiotic exposure and the risk for depression, anxiety, or psychosis: a nested case-control study. J Clin Psychiatry. 2015;76(11):1522–8. https://doi.org/10.4088/JCP.15m09961).

Лечението с някои антивирусни средства също може да доведе до невропсихични усложнения. Разбира се, понякога риска от едното е по-малък от другото и затова трябва да се действа спрямо препоръките на лекарите. През 2005 и 2009та СЗО препоръча в засегнатите райони използването на средства като озелтамивир за предотвратяване на огнища на грип и макар да са били наблюдавани невропсихични усложнения, това остава като пример за това че където риска от зараза на популацията е по-малък от отделните случаи на усложнения (Gupta YK, Meenu M, Mohan P. The Tamiflu fiasco and lessons learnt. Indian J Pharm. 2015;47(1):11–6. https://doi.org/10.4103/0253-7613.150308. PubMed PMID: 25821304; PubMed Central PMCID: PMC4375804).

 

Депресия

Проучванията показват, че процентите на хора, страдащи от депресия обикновено се покачват след подобни кризи в общественото здраве. Депресията е част от естествените психологични механизми на реакция в трудни моменти и се проявява в симптоми като проблеми с апетита, съня, спад на енергия, проблеми с концентрацията, безполезност, вина, безнадеждност, и суицидни мисли, които ако продължават повече от 2 седмици е добре да се видите с психиатър и/или психотерапевт, за да се установи евентуално диагноза на голям депресивен епизод.

Обсесивно-компулсивно разстройство

В началото написах, че миенето на ръце е основен инструмент за предпазване от вируса. При много хора обаче това предписание, което включва хигиена на измиване след престой на обществени места е възможно да се изрази в непрекъснато ползване на дезифектанти и миене на ръце до рани. Липсата на окончателно лечение на коронавирус лесно засилва тревожността. Натрапливите мисли (притесненията на човека, че е мръсен и се нуждае от измиване, почистване или стерилизация) се изострят при определен тип хора и в такъв момент, освен личния лекар е добре да поговорят с психиатър, за да облекчат симптомите си. Как да разберете дали е момента за психиатър? При усложненията от прекомерното почистване – суха, напукана кожа (което може да доведе до инфекции всъщност); контактен и атопичен дерматит. Използването в прекомерни количества на токсични препарати за почистване до дихателни проблеми и това е много сериозно – затова приемете, че самата ситуация в някои от нас „отключва“ това поведение и вземете мерки да се погрижите не с още едно измиване, а с концентрация овладяването на мислите – с когнитивно-поведенческа терапия или лекарства.

Повишена тревожност

Тревожните разстройства също ще вземат дял от влошаването на психичното състояние. Хората, които имат обща тревожност за здравето си, както и тези с генерализирана тревожност е по-вероятно да влязат в такава, включително и хора, които са страдали в миналото от панически атаки, по думите на Джули Пайк, клиничен психолог от Чапъл Хил, Северна Каролина. „При липсата на ясно решение на въпроса, хората се тревожат и търсят още информация в опит да разрешат тревожността си“.

Липса на доверие в лекарите и медицината

Ножът с две остриета в ръцете на паниката е, че като част от психичния статус по време на криза в общественото здраве, много хора ирационално престават да вярват в медицинското лечение, което само спомага за разрастването на кризата. Най-често недоверието в медицината е свързано с конспиративни теории.

Теория на конспирацията и нейните адепти

Изправени пред потенциално нелечимо заболяване, у някои хора се събужда една част, която е свързана с психотичното. Тревожността провокира желание за отговор и липсата на медицинско образование, но достъп до много ресурси и теории може да доведе до теории, които са чиста игра на мозъка и да объркат дори цялостно здрав човек. „В пресечната точка на психозата и обсесивността е заблуждаваща паразитоза, наричана още моносимптомна хипохондриална психоза, синдром на Ekbom. Този синдром е описан още през 1636 г. от сър Томас Браун, който го споменава като болест на Моргелони. Относно клиничната характеристика на заблуждаващата зараза е появата му при множество членове на семейството”. Т.е.

Психиатрите по света очакват след коронавирус да се наблюдава покачване на хората с психотични проблеми, което свързано с влошаващата се по време на криза параноя и налудното мислене. При пациентите с психични заболявания вероятно ще се наблюдава по-висок процент на кожни/кожни нарушения в началото, а тежката тревожност може също да предизвика рецидив на злоупотреба с вещества (алкохол, наркотици, храна) при силно податливи лица, тъй като нивото на стрес се повишило при тях.

Изолацията като проблем

Изолацията ограничава движението на болни хора, за да помогне за спирането на разпространението на определени заболявания. Първият пример в историята за такива от по-нови времена са лазаретите във Венеция по време на чумата от 1423та година. Карантината пък разделя тези, които са все още здрав, но вече вероятно са били изложени на риск от инфекция. Карантината има дълга история, но има вероятност е въведена като мярка също по време на чумата, като първите сведения за това са от 1377 г., когато града-държава Дубровник принуждава пристигащите кораби да престоят 30 дни на близкия остров, като по-късно този период бил увеличен на 40 дни по вероятно – сериозно – номерологични причини и конкретно тезите на Питагор. В момента карантините следват логиката на съответната болест. Карантината е съществен начин за контрол на заболяването и избягвания на масови събирания е резумно. Но ако сте в карантина по някаква причина трябва да знаете следното: от психологическа гледна точка тя може да доведе до изолация и несигурност. Пациентите, които са поставени в изолация, са особено уязвими до невропсихични усложнения, по редица причини и следва да им бъде предоставена психологическа помощ, защото крие в себе си рискове от тревожност, депресия, чувство за безнадеждност и отчаяние, психологическа травма и когнитивни увреждания, дистрес.

По време на карантината SARS в Канада през 2003 са били засегнати 15,000 човека от карантина, средно продължила 10 дни, при която при изследвания след това се показва, че 29% са имали симптоми на постравматичен стресов синдром, а 31% са с депресия .

Препоръките на Американската психологическа асоциация към момента, към всички нас, които живеем в това време, са:

Погледнете в перспектива. Поемете дълбоко въздух и си припомнете, че броят на потвърдените инфекции е изключително малък. Фактът, че по този въпрос има голямо количество новини, не означава непременно, че представлява заплаха за вас или вашето семейство.

Изслушайте фактите. Следенето на „една жена във фейсбук“ е риск – изберете източник, който да е достатъчно сериозен – и тук по мое впечатление е по-добре да следите новините, а не всяко коментарно предаване (все пак имаше астролог, който коментира вируса).

Общувайте с децата си. Обсъдете новините за коронавируса с честна и подходяща за възрастта информация. Родителите също могат да помогнат за намаляване на страховете и не забравяйте, че децата ще наблюдават вашето поведение и емоции за намеци как да управлявате собствените си чувства през това време.

Поддържайте връзка. Поддържането на връзките ви с близки и приятели може да насърчи усещането за нормалност и да даде простраство за споделяне на чувства и облекчаване на стреса. Не се колебайте да споделяте полезна информация с приятелите и семейството си. Това ще им помогне да се справят със собственото си безпокойство.

Потърсете допълнителна помощ. Хората, които изпитват непреодолима нервност или тревожност, трайна тъга или други продължителни реакции, които се отразяват неблагоприятно върху работата им или междуличностните отношения, би било добре да се консултират с обучен и опитен специалист по психично здраве. Психотепевти и други специалисти в областта на психично здраве могат да помогнат на хората да се справят с необичайния стрес, за да намерят конструктивни начини за управление на този стрес.

Психичните защитни механизми

Различните хора реагират по различни начини на стреса, който води настоящата заплаха и в този смисъл е много любопитно как психоаналитичната теория толкова конкретно е успяла да дефинира начините за „избягване или редуциране на негативните емоционални състояния“. Така може да си обясните хумористичните фрази като „ще оцелее народ, който ще се кичи с китайски мартеници за здраве“; или пък отричането на проблема с вируса с идеята, че ще справим с ракия; регресията към предишни поведения (тук особено хора, които в миналото са имали зависимост) и т.н, и т.н. Дотук не стана дума, но мисля, че въпреки липсата на голяма китайска общност – по данни отпреди няколко години те са около 2,000, като част от масовата психоза често пъти се наблюдава сегрегация на тези хора.

Бъдете днес. Усетете днес. 

Ако усетите, че се чувствате твърде притиснати от новините за вируса, може да ги ограничите. В същото време практикувайте благодарност – онази техника, при която намирате своите причини да виждате на какво има да се радвате днес, с цел да задържите мислите си в конкретни и носещи удовлетворение занимания. Техники за релаксации и всякакви системи за мениджмънт на стреса, балансирана диета без твърде много преработена, свръхсладка или свръхкалорична храна, физическа активност (дори ходене) са сред онези активности, които могат да намалят риска за психичното ви здраве, помагайки и на физическото.

Ще завърша с това, че е добре да си миете ръцете и да сте здравословно разумни. Ако ви притеснява пътуване, по-добре да го отложите, защото цената, която ще платите в притеснения е по-висока от тази на самолетния ви билет. Проверете реалността на риска от пътуването с личния си или доверен лекар и бъдете честни кое е най-добре за вас.

Психичното здраве отдавна вече е част от общото здраве и грижата за него е част от ежедневието на всеки интелигентен и модерен човек. Затова ако забележите промяна в себе си или в близките – не го оставяйте да мине незабелязано, защото с времето няма да стане по-добре, а ще тлее.

 

 

обновена на 01/03/2020

 

 

 

.

Photo by Skitterphoto from Pexels
.
.
разни от Детелина Стаменова 0 Comments

Няколко лечебни цитата от Фредрик Бакман

Фредрик Бакман (р. 1981) е автор, който влезе неусетно в живота на читатели от всякакви поколения със семплия си отличим стил. Като рафт и маса от Икеа, той лесно сглобява привидно прости изречения и докато се усетиш, си минал през касата с повечето му книги. В тях разпознаваш хора и ситуации, независимо от това, че историите са от една друга страна, с чуждоземни имена.

Докато удобно текат думите в креслото, така се срещаш с един, втори, трети герой, затаяваш дъх и въпреки че Скандинавието последното десетилетие е дало повече автори от жанра „северна кървавица“ (Несбьо, Лекберг, Адлер-Улсен и т.н.), Бакман е този, който не използва страстта ни към страха, а желанието ни за мир и ред. Бакман е един от нас може би, заради това.

 

o O o

„Никога не вярвайте на хора, които нямат нещо в живота си, което да обичат повече от всичко на земята“.

o O o

„Смъртта е нещо странно. Хората изживяват целия си живот, сякаш тя не съществува, а тя често се оказва един от най-силните мотиви за живот. Някои от нас с течение на времето са така обсебени от нея, че животът ни става по-труден, ние самите ставаме по-големи инати, зареждаме се с повече ярост. Някои имат нужда от непрекъснатото ѝ присъствие, за да усетят антитезата. Други така се вманиачават по нея, че влизат в чакалнята много преди тя да оповести пристигането си. Страхуваме се от нея, а повечето от нас се страхуват най-вече защото може да ни отнеме някого. Най-големият страх от смъртта е, че тя ще ни подмине. Че ще ни остави сами”.

o O o

„Ако можете да бъдете чути, тогава съществувате.“

o O o

„Не се бийте с чудовища, защото можете да станете такова. Ако погледнете в бездната достатъчно дълго, бездната се вглежда във вас. “

o O o

„– Да обикнеш някого, е като да се преместиш в къща – казваше Соня. – Първоначално се влюбваш във всичко ново, всяка сутрин се удивяваш, че нещата са твои, сякаш се страхуваш, че някой неочаквано ще се втурне вътре и ще обясни каква ужасна грешка е станала, че няма начин да живееш на това прекрасно място. С течение на годините стените се зацапват, дървото се напуква, вече обичаш къщата не толкова заради съвършенството ѝ, а заради недостатъците. Вече познаваш всички кътчета и ъгълчета. Знаеш как да накараш ключа да не заяжда, когато навън е студено. Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, как да отвориш вратата на гардероба, без да скърца. Това са малките тайни, които превръщат дома ти в истински дом“.

o O o

„Най-голямата сила на смъртта е не в това, че може да накара хората да умират, а в това, че може да накара хората да искат да спрат да живеят“.

o O o

„Защото не всички чудовища са били чудовища в началото. Някои са чудовища, родени от скръб“.

o O o

„Ако мразиш този, който мрази, може да рискуваш да станеш като този, който мразиш“.

o O o

„… не всички чудовища изглеждат като чудовища. Има някои, които носят своята чудовищност вътре.“

o O o

„Хората трябва да разказват своите истории, Елза. Или се задушават“.

o O o

„Трудно е да помогнем на онези, които не искат да си помогнат“.

o O o

„Ако сте честни, хората може да ви измамят. Бъдете честни така или иначе. Ако сте мили, хората може да ви обвинят в егоизъм. Бъдете мили все пак. Всичко добро, което правите днес, утре ще бъде забравено от другите. Правете добро така или иначе“.

o O o

„Хората са това, което са, заради това, което правят. Не това, което казват. “

o O o

„Омразата може да бъде дълбоко стимулираща емоция. Светът става по-лесен за разбиране и много по-малко ужасяващ, ако разделите всичко и всички на приятели и врагове, на ние и те, добри и зли. Най-лесният начин за обединяване на група не е чрез любовта, защото любовта е твърда, Тя изисква изисквания. Омразата е проста. Така че първото нещо, което се случва в конфликт е, че избираме страна, защото това е по-лесно, отколкото да се опитваме да държим две мисли в главата си едновременно. Второто нещо, което се случва е, че търсим факти, потвърждаващи това, в което искаме да вярваме – успокояващи факти, такива, които позволяват на живота да продължи както нормално. Третото е, че ние дехуманизираме нашия враг“.

o O o

 

„Хората в реалния свят винаги казват, когато се случи нещо ужасно, че тъгата, загубата и болката в сърцето ще„намалеят с течение на времето“, но това не е вярно. Скръбта и загубата са постоянни, но ако всички трябваше да преминем през целия си живот, носейки ги през цялото време, не бихме могли да издържим. Тъгата би ни парализирала. Така че в крайна сметка просто го опаковаме в торбички и намираме някъде да ги оставим”.

o O o

 

„А времето е странна работа. Повечето от нас живеят за времето, което е пред нас. Дни, седмици, години. Един от най-болезнените моменти в живота на човек вероятно идва с прозрението, че сме достигнали възраст, когато има повече неща назад, към които да се обръщаме, отколкото напред. Когато времето вече не е пред нас, трябва да живеем за други неща. Може би за спомените. Заради слънчевите следобеди, когато можем да стиснем нечия ръка в своята. Заради уханието на цъфналите лехи. Заради неделите в някое кафене. Може би заради внуците. Човек намира начин да живее заради бъдещето на друг. Не че Уве умря, когато Соня го напусна. Той просто спря да живее“.

o O o

 

„Всички хора по природа са оптимисти относно времето. Все си мислим, че има достатъчно време, за да направим нещо с другите. Ще имаме достатъчно време, за да им кажем онова, което искаме. След това обаче нещо се случва и ние се хващаме за думи като „ако“.

o O o

 

„Само различни хора променят света“, казваше баба. „Никой нормален никога не е променил нещата.“

o O o

 

 

Още по темата

Бакман в блога си, за тревожността

Книгите на Бакман на български

деца здраве от Детелина Стаменова 0 Comments

Секс?! А, не – по наше време нямаше такива работи!

Покрай поредната обществена и бурна реакция за сексуалното възпитание, отново не успях да чуя много гласове по реално важния въпрос – а как точно да се говори с деца и подрастващи за секс. Оставям настрана темата защо на родителите им е неудобно (най-вече защото нямат пример в повечето случаи за открит разговор) и ще премина към същественото. Повечето родители избягват темата за секса в разговорите с децата си, но в момента, в който разберат, че те знаят нещо, децата вече не са деца и/или са натрупали много неточна информация от далеч по-малко желани източници. Циничният и твърде метафоричният разговор не са подходящи алтернативи и затова тук давам някои отправни точки, като с удоволствие бих публикувала и мнения на други психолози, които решат да се включат.

Но за какво ни е сексуално образование изобщо? Тя баба ти…

България, не само заради етническите групи, които я населяват, е на челни места по нежелани бременности в ранна възраст, години за пръв сексуален контакт, сексуално насилие, заболявания на сексуално предавани болести и т.н.

Експертите по обществено здраве имат широк спектър от доказателства, че децата, които получават всеобхватна информация за половете и сексуалността в училище, са по-склонни да забавят секса, както и да имат по-дълбоко разбиране за проблемите, свързани със сексуалното насилие и съгласието им да правят секс. В този смисъл опасенията, че „часовете по секс“ насърчат децата да експериментират, не се опират на реални доказателства. Важно условие за тези часове е, че обучението трябва да се направи в контекста на подпомагането им да развият здравословно самочувствие и способността да преговарят по пътя си в света и да развиват очакванията за себе си и живота си, което ще ги накара да вземат решения, които ще доведат до положителни резултати.

Изследователите посочват, че сериозният интерес към сексуалността и половата идентичност на децата обикновено започват да се появяват по време на „много млада юношеска възраст“, дефинирана като периода между 10 и 14 годишна възраст. Това е времето, в които много от тях започват да експериментират със сексуално поведение и поемат ненужни рискове, освен ако не е говорено с тях за това. Въпреки това повечето програми за сексуално здраве не са приспособени към тези възрасти – особено в страните с нисък и среден доход (България е в тази графа), където живеят около 90% от 1.2 милиарда хора в света.

Най-доброто време за говорене за секс се смята началото на пубертета, когато тези почти деца-почти големи са най-възприемчиви към послания, които биха могли да оформят бъдещото им отношение към секса. Тогава подрастващите все още са податливи и относително свободни от сексуални и репродуктивни здравословни проблеми и подкрепата от страна на родителите може да е решаваща.

Добрият пример

Холандците са известни с това, че водят разговорите с децата си за секса от ранна възраст, което впоследствие се превръща в добра инвестиция за обществото под формата на висока честота на употреба на средства за контрол над раждаемостта, нисък процент на ранна бременност, по-високи нива на положителни първи сексуални преживявания и… младите хора в Холандия започват да правят секс в по-късна възраст (18.6 години/Източник: Sex Under 25, Rutgers и Soa Aids Nederland). За сравнение в България възрастта е 16.9 по изследване на Durex, въпреки ужаса на средния български родител за 12 години на първи контакт.

Освен учениците, в Холандия как да се говори за секс са обучавани и родителите. Например как да приемат развитието им, какви са знаците и темите, които да засягат или са актуални, както и как да реагират, когато видят детето си да мастурбират.  Хапчето за контрацепция  е най-използваният контрацептивен метод в Холандия от години (30%). Използва се особено от млади жени: 63% от сексуално активните жени на възраст от 18 до 24 години приемат хапче, докато България е на трето място в Европа по брой аборти на момичета между 15-19 години.

С други думи –

говорейки навреме, решавате проблем,

а не създавате друг.

В основни линии

Кажете думите. Според много детски психолози създаването на алтернативни имена за частите на тялото ни съобщава на нашите деца, че има нещо нередно или срамно, свързано с тях. Може би не на 2, но на 6-7 е добре пишката да стане пенис, а заради твърде многото вариации на женския орган няма да цитирам, но все пак след толкова дискусии, може би вулва е достатъчно приемлива, защото влагалище описва само част от половата система на жените.

Намерете начин да бъдете точни. Вие имате повече влияние и значение, отколкото предполагате. В различни проучвания момчетата и момичетата споделят, че родителите са най-влиятелният фактор при вземането на решения за секс. Независимо дали ви харесва или не, детето ви взема указания от вас за това как да гледат собственото си променящо се тяло. Ако се шегувате с тях или им се подигравате; ако не приемате развитието им, това ще ги постави в риск. Сексът е секс. Човешката сексуалност е естествена. Позволете си да гокажете думите, където повечето, включително и вашите родители, не са посмяли да изкажат. Границата между циничното и откритото е там, където бихте казали тези думи спокойно. Когато самите вие успеете да преразкажете своите собствени мисли, възгледи и емоции по отношение на секса и интимността по отношение на тяхното дете, тогава ще може да влезете в разговора от неутрална и подкрепяща позиция (изречения сламки след малко). Едно дете, което има вашето разположение и вярва, че ще го подкрепите няма лесно да се остави да бъде подведено от връстниците си да експериментира с наркотици или със секс само защото „всички го правят“. Да, вероятно ще играят на „бутилка“, но ще бъдат много по-премерени в други ситуации, от които всъщност се страхувате.

Избягвайте лекциите. Слушайте. Дайте на детето си място за разговори. Въпросите са ключови в тези дискусии и родителите често са изненадани от разумните и здравословни заключения, на които идват техните деца, когато им се даде възможност. Повечето родители естествено започват с „какво не трябва да се прави“. Вместо това по-добре говорете за какво трябва да се прави, включително и в рискови ситуации.

Разговорът за секс е елемент от много други теми. Като връзките с другите, как да се доверяваме, какви са границите ни, кога искам или не искам нещо, какво е здравословния начин на живот. Говорейки за секса като естествена част от живота на възрастните (а детето ви в пубертета е почти там) е също така шанс за говорите за връзките, за емоциите и за границите.

Защо е добре да сте преди… онлайн. Изследвания показват, че 90% от децата научават за секса от онлайн порното и то на възраст около 9 години и това не само при момчетата. Какъв е проблема? Порното е създадено от възрастни за възрастни хора и създава много представи, които детското съзнание не е готово да преработи и до голяма степен не дава идеята, че сексуалното не е само тяло, но също така и интимност. Когато подрастващите решат, че сексът е равен на порно, това е  невероятно елементарен начин за гледане на въпроса. Масово децата и подрастващите, които гледат порно сами (без родители, които да искат да говорят с тях по тази тема) има вероятност да се превърнат във възрастни, които се отнасят нездраво към сексуалността си. Като възрастни, когато искат да попаднат в интимна връзка (която изисква отношение, разбиране и последователност), те няма да могат да разберат защо не им се получава, застинали в едно превратно разбиране на мъжко-женските отношения.

Статистиката сочи, че всяко шесто дете получава сексуални предложения он-лайн, а над 80% от децата са склонни да излъжат за възрастта си, за да получат достъп до забранено съдържание (от Наръчник за деца на дигитални родители, линкът води към безплатна е-книга).

Кога какво?

Няма един разговор за секс, от който всичко да стане ясно веднъж и завинаги. Ако веднъж се справите с трудната тема, тревожността ви по темата ще намалее, което пък ще направи следващите разговори по-добри. Но пък ако не говорите и отказвате да говорите, ще му е безпределно ясно, че вие не ставате за този тип разговори – за разлика от приятелите. Разговорите следват своята логика и дълбочина спрямо възрастта. Ако детето ви не започна темата, не си заравяйте главата в земята (изглеждате смешно). Около 5 темата следва да се е появила и ако не се е, тогава може да потърсите книги, ако много ви е срам. Започването на разговори за сексуалността на тази възраст намалява фактора срам в пиковете. Тъй като вашето дете все още няма способността да обработва много абстрактна мисъл, те няма да мислят автоматично за мама и татко в контекста на секса.

Малки деца

Децата са естествено любопитни към телата си и тези на възрастните, затова не приемайте техния интерес за необичаен. Вглеждането в органите на други деца също е нормално и може да е тема за разговор – кой е момче, кой е момиче и т.н. „От третата година нататък детето е вече достатъчно зряло в интелектуално отношение, за да осъзнае разликата между половете. Случва се все пак и още да не разбира как стоят нещата. Едно петгодишно момченце, на което показали голо бебе и го попитали от какъв пол е, отговорило: „Не знам, не мога да позная без дрехите“, разказва Додсън в една от книгите си.

Мастурбация. Тук и след малко ще цитирам Франсоаз Долто, която е кратка, но изчерпателнаМ „Накрая ще преминем към последната трудност: етапа, в който детето започва да се опипва в леглото си. Това е момент, когато открива, че гениталната зона не служи единствено за отделителни нужди, а и за удоволствие. Тогава е много опасно възрастните да се намесват в неговия сексуален живот, като го упрекват, заклеймяват или му налагат забрани, защото наистина рискуват да предизвикат травма, която може да се отрази на цялостния му полов и емоционален живот като дете и дори като възрастен човек. Така само биха насочили вниманието му към жестове, които иначе са все още незначителни за него. Да налагаме забрана или табу означава да нараним детето и често да превърнем здравото в нездраво, нормалното в патологично”. Това не е изолирано мнение – д-р Фицхю Додсън повтаря почти дословно същото за същата ситуация. „Трябва да се каже преди всичко, че така нареченият сексуален проблем не съществува за малкото дете; той фигурира само в ума на майката. За детето пенисът му сам по себе си не е по-интересен от ушите или пръстите на краката му. Ние, възрастните, го подтикваме да изпитва нездрав интерес към половите си органи, като преувеличаваме значението им и пораждаме у него чувството, че става дума за забранена област от тялото му“.

Откъде идват бебетата? За малките „от коремчетата на майките върши работа“. Няма нужда да обяснявате как попадат там, защото малките нито искат, нито още могат да разберат концепцията. Отново Долто: „Можем без заобикалки да говорим на детето за раждането. Започвайки с примера за пиленцето, излюпено от яйце, което кокошката е снесла и измътила, преминаваме към бебето, родено от сливането на двете семенца, едното идващо от бащата („по-късно ще разбереш как точно става това“), а другото — от майката, в която се образува малко човешко яйце, нарастващо в корема й. То се топли в нейното тяло, преди да се роди. Това може да бъде обяснено ясно, без да се изнася лекция по акушерство, непонятна за детето. (Изоставени на своето въображение, някои деца са силно разтревожени, че сърцето на майката се пръсва при раждането, или си представят всевъзможни садистични операции)”.

Ако играят на „Чичо Доктор“? Децата 3-6 винаги са си играли и ще играят на тази игра и не изпадайте в захлас, като ги видите, самото ви присъствие ще ги спре. Това обаче е момента, в който да поговорите с детето си за това кога и как показваме интимните си части и на кого, но по начин, който да не накара детето да се чувства гузно. Целта е то да разбере, че ако някой го докосва по начин, който не му е приятел трябва да каже на човека да спре и да дойде да ти каже.

Тук пример за говоренето в холандска детска градина за голото тяло (пдф, на английски)

Нудизъм. Психоаналитичката Франсоаз Долто пише в Основни етапи на детството – “Преди седмата-осмата година редовният нудизъм има разрушително въздействие върху детето, което проличава чак на шест-седемгодишна възраст. Тогава виждаме как при момиченцето изчезва всякакъв свян и то „преследва“ всяко момченце и възрастен. То е жадно единствено за чувственост и сексуалност, които са били несъзнавано нажежавани. Момченцето, от своя страна, към шестата- седмата година прави точно обратното. Поради естествена предпазливост към нудистката среда то се научава да се прикрива от погледите и става болезнено свенливо. По различни начини в зависимост от своя пол такива деца развиват натраплива невроза, от която трудно могат да бъдат измъкнати. Това го знам от родители нудисти. Сигурно щеше да е различно, ако нудизмът беше масово разпространен, но засега така стоят нещата”.

Възрастта над 6

Попаднали веднъж в училище, децата са изложени на всевъзможни теории, мнения и откровени глупости, които му казват съученици. Понякога тези „факти“ са крайно абсурдни, заради което са и опасни. Ако в тази възраст излезе въпрос за секс или половете, без значение какъв е въпроса, реагирайте с нещо като „това е много интересен въпрос“, за да е спокойно да продължи и със следващите (вероятно за разлика от вас), но по този начин ставате достоверния източник – така дори и да не знаете нещо може да потърсите информация заедно. Да говорите с децата си е дар, истинската стойност на който е, че те ще говорят с вас, когато им е необходимо и когато вие действително ще искате да се намесите.

Менструацията. Момичетата, но и момчетата, би добре да знаят за съществуването на менструацията около 8 годишната си възраст, ако вече покрай рекламите по телевизията не са го разбрали.

Затворени врати. Това е момента, в който децата трябва вече да знаят, че на затворени врати се чука и всеки има право на лично пространство, като правилото не е само от родители към деца, но и важи за родителите и личното пространство на децата им (не влизайте „рязко – като майка в детска стая“). Около 7-8 децата стават свенливи да бъдат виждани голи и е момента, преди който вече трябва да уважим правото им да бъдат сами – тогава децата настояват да се къпят, да се преобличат сами и т.н. Родителите в този момент, ако вече не са го сторили, следва да забравят за това да бъдат твърде разсъблечени пред тях, независими от пола си.

 

Родители на тийнейджъри

Да си представим, че първите фази сте ги изпуснали, например от недоспиване, и изведнъж сте родител на тийнейджър, който ви гледа с онова неописуемо презрение, на което само 12-17 годишните са способни. Приемливи фрази за старт на разговор за секс, като презрителния поглед и хъмкането не са изключени, звучат като „Какво знаеш за….?“ или „Мислиш ли, че…“.

За да има комуникация ви трябва да се отнасяте с уважение, да приемате това, което чувате и да останете отворени към разговор, като приемете правото на детето си за лични решения и пространство – в края на краищата основното е детето ви да знае как да е здраво; да не стига до решения, които не иска (като непланирана бременност) и да не се излага на рискови ситуации.

Бащи и деца. “За момичетата ролята на бащата в пубертета е също основна: модел на идеалния съпруг, той ще трябва да приеме да изчезне във въображаемото на дъщеря си, за да може тя да намери приемлив партньор… Всъщност дъщерята се нуждае от него, за да изгради своята женственост — тя има нужда едновременно да му харесва и да го уважава. Що се отнася до момчетата, майките добре знаят, че от пубертета насетне думата на бащата ще се слуша повече от тяхната и във всеки случай разчитат на него да осъществи сексуалното възпитание на синовете. Но даже в подобни, да ги наречем — благоприятни обстоятелства, констатираме действителна трудност да бъдеш баща, който уточнява и обогатява възпитанието на детето. Впрочем, честият „упрек“, отправян към майките, че не оставят достатъчно място за бащата, обикновено предизвиква силни и понякога оправдани оспорвания“, пише Патрик Деларош в книгата Нуждата от бащин авторитет през юношеството. Да, бащите далеч не винаги реагират добре на това, че момичетата стават жени и стават враждебни по различни начини – пасивно-агресивно, омаловажават или им се подиграват, понякога са дори открито враждебни или се чувстват неудобно в тяхно присъствие. Това е нещо, което родителят е добре да преработи в себе си (с терапия или анализа)

Дали да се обърнете към детски или психолог, който работи с тийнейджъри, ако не знаете как да говорите? Да, това е вариант, но първо най-добре да се видите лично с него.

И накрая – не търсете специални поводи, за да говорите по тези теми, със сериозен вид на лицето, все едно ще водите военни преговори – ежедневието е пълно моменти, в които може да бъде започнат разговор – а колкото се опитате да е по-естествено, толкова по-естествено ще продължи.

.

.

Още по темата

Интервюто с д-р Иван Диков е важно за всеки родител на пред и тийнеджърКА

Секс образованието в Холандия  и статистика за него 

Репродуктивното здраве в България (доклад от 2012) 

 

 

 

Photo by Daria Shevtsova from Pexels

интервю от Детелина Стаменова 0 Comments

Разговор с Вера Гоцева, фотограф, в който снимаме, гледаме и отиваме до места, които си заслужава да посетим

Вера Гоцева е фотограф. Познавах я първо от разкази на приятелки, после от снимките на същите тези и други приятелки, които бяха ходили на нейни фотоуикенди; след това онлайн и най-вече около изложбата за бащите четях пост след пост, които ме трогваха, както и цялата концепция – която в онова среднософийско състояние – „имам време, но нямам“, не успях да я видя на живо, но проследих реакции, снимки и размисли – така в този оф и онлайн миш-маш от задочни срещи се видяхме на живо.

Аз съм тази с въпросите.

Тя е тази с погледа към психологията на фотографиите, снимането като процес и нуждата от „неподвижна съзерцателност, която ще ни отведе до вътрешните места, които всъщност си заслужава да посетим“.

Вера, живеем в свят, в който визуалното сякаш започва да доминира. И докато доскоро Инстаграм беше „новия Фейсбук“, след това Снапчат и ТикТок изтеглиха младата аудитория. Накъде вървят картинките? Видео или статично?

В началото си Instagram съвсем не бе “новия фейсбук”. Платформата бе създадена, за да отговори на определена нужда – тази от фотография, от това да откриеш интересни професионалисти и любители в тази област. За съжаление това много бързо се промени. Само няколко години след старта си Instagram виждаш какво е – платформа за селфита и продажби. Това е целта и на всяка друга социална мрежа, без значение дали използва видео или фотография. Това го казвам неслучайно, защото отговорът на въпроса ти накъде вървим е сложен и нееднозначен. Ако опитам да игнорирам всички краткосрочни спекулации, ще кажа така – вървим към 24 часово реалити, в което видеото ще бъде подчинено на една цел – не да информира, а да забавлява.

В определен смисъл това връщане на визуалното е може би естествено – писмеността е древна, но винаги е трудно било трудно да се чете, особено сложни текстове и създаването на образи – от пещерите до сега, е важно за хората като същества. Запечатването на събития и състояния е част от преживяването. Или не?

Всъщност образността под формата на картинки предхожда писмеността неимоверно много. В началото са били образите, скалните рисунки, митологемите. После идва писмеността, с която навлиза и мисленето за история – и художествено, и хронологично. Митологичният кръг се превръща в историческа права линия без обозрим край. Това мислене в писменост и история започва да се променя драстично с навлизането на цифровата фотография, която отразява образността на всичко съществуващо в света. След създаването на World Wide Web, доказателствата за това преминаване от писменост към образност са милиони. Замисли се – в момента всяко нещо има своето дигитално изображение. Но дори и да не е документалност, идват meme-тата, gif-овете, общуването със снимки. Човешката памет и личните ни преживявания винаги ще имат нужда от това да надскочат във времето, да останат след нас като история. Мисля си, че връщането към образите е връщане назад към Мита, в който всичко е възможно – ние с теб да си пием кафето тук, а горе на хълма боговете да си говорят (както е било в древна Гърция). Митовете обаче раждат чудовища и още по-чудовищен, безпросветен страх от тях. В този смисъл е важно да четем, вярвам, че писаното слово буди в нас нагласата за повече критичност. И да използваме средството фотография съзнателно, започвайки с рефлективния въпрос “Защо снимам?”.

Миналият месец ти показа свои снимки в изложба с Живот на килограм. Има ли нещо, което човек може да направи сам, като експеримент, за себе си? 

Изложбата “100 грама нежност” затвори година и половина мислене и снимане заедно с хората от “Живот на килограм”, които ме потърсиха лятото на 2018-та с предложение да представя проблема на хранителните разстройства. В България буквално има епидемия от този тип разстройства, а не се говори достатъчно. Когато се говори пък, не се говори достатъчно акуратно, защото идеята не е да ядеш 10 гр. лимец и половин авокадо, а да видиш за какво е гладна душата ти. В този смисъл хранителните разстройства са емоционали и имат нужда от терапевтично лечение, но това ти го знаеш много добре. Отне ми половин година да стигна до идея, която представя тази емоционалност. Реших да заснема домовете на хора, реални пациенти на терапевтите от организацията “Живот на килограм”. В началото бях скептична към възможността някой да се съгласи, но се оказа, че не съм права – намериха се хора, които отвориха къщите си за мен. Малко си даваме сметка колко много говорят за нас предметите, с които избираме да се заобиколим. Издават ни вещите, цветовете на стените, текстурите на предметите.  Домът не просто е крепост, а наша втора кожа, в която сме по чехли и души. И тук идва фотографията. От опита ми като фотограф, използващ и похватите на фототерапията, знам, че фотографията е изключително честен език за всичко онова в нас, за което не успяваме да намерим думи. Емоционалната значимост на снимките от изложбата идваше от разголените в тях хора, не буквално, а метафорично и от там още по-силно. Тези души, попаднали в капана на едно или друго хранително разстройство, присъстваха във всеки един предмет в кадрите.

Вероятно някой чете и се пита доколко това “говорене” на вещите е акуратно и реално. Хайде да опитаме нещо: Нека читателите на този текст останат за малко в тишина, да успокоят дишането си и да опитат да излязат извън динамичното си мислене. После да се огледат, опитвайки се да видят вещите в дома си през очите на някой, който отива там за пръв път. В тази спокойна наблюдателност нека се появят въпроси като “как, дали и защо е подредено по точно този начин?”, “защо точно този цвят, отговаря ли на някаква емоция?”, “повече себе си днес ли виждам в тези стаи или повече себе си като дете?”, “в тези вещи присъства ли някой друг?”, “усещам ли прекомерен контрол в подредбата?”, “има ли някакъв патерн в избора на препарати или геометрични форми?” и така нататък. Трудно ми е да предположа какви отговори ще се появят, но те със сигурност ще разказват за несъзнаваното, за дълбоката емоционалност, за травмите и за много други изначално лични неща.

По какъв друг начин човек може да използва фотографията, за да разбере повече за себе си? 

Едно чудесно упражнение от фотоанализата е изследването на стари семейни снимки. В крайна сметка всеки от нас е продукт на емоционалността на родителите си, носи моделите, които те задават без значение в каква посока са. В този смисъл ако човек иска да научи повече за себе си е добре да отдели време да разгледа семейната си история. А тя е подробно разкрита в старите снимки. Всяко едно семейство има собствен климат, в който има скрити и явни динамики на отношенията. В една стара снимка може да гледаме за много неща – какво изразяват телата, как стоят в пространството, тези хора (близките ни) държат ли се за ръце, кой накъде гледа, на общите семейни снимки всички деца ли са или не, и прочее, и прочее. Една обикновена семейна фотография може да разкрие адски много. Много повече, отколкото предполагаме.

Преди време ти публикува в профила си статус за споделянето на снимки на деца (на публични личности), който определено ме замисли. Какви са според теб основните неща, които хората масово не знаят? 

Статусът ми беше провокиран от прекомерното пускане на снимки на деца в промотирани постове от т.нар. инфлуенсъри, но всъщност касае всички ни, доколкото е редно да не злоупотребяваме с образите на децата си в социалните мрежи. Тук не визирам изкушаващата практика да споделяме в социалните мрежи, с цел да се свързваме с близките си по света и у нас, доколкото изобщо това е възможно. Говоря за твърде честото пускане на снимки на бебета и малки деца, и най-вече употребата им в рекламни/спонсорирани постове във Facebook и Instagram. На първо място, разбира се, това е личен избор вътре в едно семейство. Смея да твърдя обаче, че този избор почти винаги е на родителите. Лично аз съм категорично против използването на деца в инфлуенсърски профили без значение Facebook или Instagram, дори с годините станах внимателна към прекомерното пускане на снимки за лични цели и ще кажа защо. Децата са отделни личности, които имат право на избор дали животът им да бъде постоянно онлайн. Все повече изследвания и статии се появяват за това, че имат тийнейджъри, които преживяват разрив с родителите си на основа това, че са им били пускани снимки от съвсем малки и нямат privacy. Франция стана първата държава, в която дете може да съди родител за тази практика. Отделно в началото на октомври миналата година от Microsoft публикуваха обширно изследване по темата в което се посочва, че 42% от тийнейджърите са категорично против пускане на техни снимки от родителите им. Хората рядко осъзнаваме, че снимките на деца в социалните мрежи са преди всичко база данни, които могат да бъдат използвани за профилиране, задаване на модели и всякакви други мръсни неща. Миналата година Британското правителство излезе с изследване в което се казва, че с темпото с което се пускат снимки/data на деца в социалните мрежи до 2030 г. ще има достатъчно информация, въз основа на която да се „открадват“ цели дигитални животи и съответно трети лица да се представят за децата ни, благодарение на deep fake технологиите. В крайна сметка точно от снимки е лесно да се събере най-необходимото – образ, дата на раждане, пол, раса, местоживеене, родствени връзки и т.н. Доказано е от организации като Интерпол, че най-голям източник на снимки на педофилските мрежи са социалките – Facebook и Instagram. Дори и да не говорим за публични постове, замисли се колко хора от списъка ни с приятели реално не познаваме. Това само по себе си е отделна тема, така че спирам до тук. Професионалистите в областта на психотерапията, като теб,  от доста време говорят за многото капани, които поставяме на децата, превръщайки ги в онлайн герои. На първо място от години се е изместил фокусът към изцяло външното/телесното. Ако имаш много снимки като „сладко бебе или дете“, имаш необходимостта да се придържаш към този модел и да искаш да бъдеш красив/а онлайн. Желанието да покриеш куп очаквания, води до всякакви психични девиации. Разбира се етичният въпрос за честото използване на деца в рекламни постове е изключително голям и тук трябва да говори съвестта и на хората в едно семейство, и на представителите на бизнеса. Още по-голям става когато се наблюдава видим опит на „родител-инфлуенсър“ да превърне детето си в „бебе-инфлуенсър“. Това са малка част, и то съвсем щрихирано, от мотивите ми да съм твърдо против sharenting-a. Отново казвам, че това на първо място е личен избор на всеки родител, в който никой няма да право да се меси, но говоря за друго – децата като бизнес. Правя и още едно уточнение, че много често родителите не тръгват със задна мисъл към постване на снимки онлайн, но е въпрос на обща образованост какво се случва в бъдеще с тези данни.

Като сме в темата за снимането – селфитата, ах, селфитата, това вероятно ще остане като белег на началото на века. Ръцете на жени, протегнати назад; онзи тренд, в който получавахме снимки на храната непрестанно; или пък снежните лавини от кадри на пресен сняг от първата снежинка до разтопяването й; хитовите пози, в които хората застават – ръката назад, дяволитото личице, пръста пред устните… Тази еднообразност, но и големия брой харесвания, които получават – израз на какво са те според теб? 

До голяма степен гледам на селфитата като на визуален израз на добре-пресметнатата ни внушена заблуда, че мнението ни в социалните мрежи има значение. Тук говоря основно за Facebook. Замисли се какъв достъп до изразяване даде тази платформа. Мисля, че няма аналог в модерната ни история. Този достъп обаче бе не проява на филантропия, а чист маркетинг, променил, и продължаващ да променя света, в недобра посока. Едно управление на масите, вкарвани в играта на “възторг – тревожност”, защото точно около това се движат обикновено статусите на деня –  нещо или е повлякло крак в позитивни полета, или обратното. В тази постоянна игра ние не само често си губим житейското време, но и започваме да вярваме, че всичко онлайн казано от нас е важно. И тук отново идват селфитата – от една страна ако мислиш, че мнението ти, изказано във Facebook, има значение, много бързо изпадаш в заблудата, че си значим и че е важно да се показваш. От друга – алгоритмите на социалните мрежи вече са така изградени, че изискват от определени хора да “радват” другите, тоест да пускат селфита в интернет. Това се отнася предимно за хората под прожектора – артисти, известни личности, инфлуенсъри и така нататък. Иначе масово хората пускат селфита, за да догонят собствения си виртуален образ, наложен от безкрайният монолог, който водят в социалните мрежи. Понеже този монолог има за цел да получи възможно повече лайкове, той се изкривява и става фалшив. От там и догонването за което говоря. Не толкова дълбоко в себе си мисля, че предобрянето със селфита е страшна патология, издаваща всичко друго, но не и добър вкус.

Един въпрос, който не мога да задам – защо има толкова добри фийдове с малко последователи и толкова много тривиални фийдове с много последователи.

Има много обяснения. На първо място в социалните мрежи ние действаме на принципа на стадото – приобщаваме се към популярните, като следваме трендове им, оприличаваме се на онези, които харесваме, а и съществуваме в едно и също информационно време, в което се налагат определени художествени, или други, стандарти. Има и нещо друго,  откакто Instagram се промени в посока да бъде повече нещо средно между Facebook и Snapchat много често тези стандарти са свързани с капитала, с капитализирането от платформата, със създаването на форми, които буквално искат да продадат даден продукт или идея. Това не е ново и в крайна сметка аз също се възползвам от него. В този чисто пазарен механизъм има диалог между три страни – клиентите, рекламните агенции под формата на посредници и самите инстаграмъри. Много често обаче в това уравнение липсва пълното разбиране за най-важната страна – публиката или т.нар. последователи. За това няма един виновен, всички се учим в движение, просто рекламните стратегии се насложиха върху платформата по начините, които познават, без обаче да се има реална представа как действително реагира аудиторията в дигитална среда и колко бързо всъщност се променя. И тук се връщам на същността на въпроса ти – има добри фийдове с малко последователи и тривиални с адски много, просто защото а) обичаме да воайорстваме към живота на другите, подобно на лошо реалити и б) понякога вторите се налагат от рекламните пазарни механизми, защото не изискват особено мислене. Истината е, че много хора не искат форографията да ги замисля, да им действа като огледало, а предпочитат по-бързо смилаеми снимки. Откровено казано за мен Instagram до голяма степен се превърна в по-вредната социална медия, защото започна изцяло да залага на или красиво-щастливо-показни снимки, или на излъскани пазарни фийдове, в които всяка снимка е рекламен пост. Във Facebook поне все още може да кажеш, че не ти е добре, че светът е крив или каквото и да е.

Дай ми примери за интересни фийдове – според теб. 

С времето в Инстагам започнах да следя предимно фотографи или фотографски агенции, големи галерии и прочее, така че примерите, които мога да дам са в тази сфера, но понеже са много, нека просто всеки си помисли кой стил фотография или живопис харесва, а после да потърси в Instagram. Със сигурност ще намери примери. Идеята ми е следната – за мен е важно човек да храни душата си с красотата, която се съдържа в картините, скулптурата, добрата архитектура и фотография. В някои градове тази красота е буквално пред очите ти под формата на история – като в Рим, Виена, Мадрид и други. Там вървиш сред красива архитектура и чувстваш, че стъпваш върху раменете на времето. И колкото и да не те вълнува, средата оформя в теб вкус, прави те взискателен и отваря сетивата ти поне малко. За съжаление това не можем да го преживеем в град като София, където еклектиката е пълна и лишена от вкус. В този смисъл нашата градска среда ако въобще ни учи на нещо, ни учи на непоследователност, на липса на високи стандарти, на отсъствие на приемственост и това, вярвам, ни прави много тревожни. Както и доста прости освен ако сами не желаем да попълним тези културни липси. Тук идва интернет, който може да бъде и чудесно място ако търсим това което трябва. Ето защо в Instagram следвам класическа и модерна живопис, силна фотожурналистика, красива авторска фотография, антична скулптура и прочее.

Всички снимат. Много хора дори не присъстват на много места, а снимат къде са били и публикуват албуми от 46484 снимки и не знам дали подозират, че едва ли някой ги гледа. Как (можем да убедим) хората да селектират снимките си.

Истината е, че хората не селектират снимките си. Ако има някакъв тип селекция тя почти изцяло е свързана с това тя/той да подбере единствено фотографиите, на които присъства. И да, никой не гледа албумите от по 32183 снимки по ред причини. Едно от нещата, на които уча хората, които идват на фотоуикенди е това, да правят фото-истории от десет-дванадесет кадъра. Това е напълно достатъчно, за да предадеш една емоция или да внушиш определен смисъл. От гледна точка на дигиталния маркетинг също е оптимално. Що се отнася до това, че хората не присъстват на местата, на които са били, заети в това да ги заснемат – до голяма степен това е така. Обаче и тук отговорът не е толкова прост или равен. Знаеш ли, неотдавна на една сутрешна разходка с приятел си говорихме колко претоварено е вече понятието, а и практиката, да пътуваш. Всички внушават идеята, че трябва постоянно да си някъде, да видиш и това, и онова, да преживееш и тази, и онази държава. Обаче какъв тип преживяване е това? Реално какво точно прозираш за дадено място, докато несъзнателно си застинал в някаква роля – било то на турист, на фотограф, на инфлуенсър, на “онзи-който-споделя-във-фейсбук”? По моему почти нищо. В този смисъл фотографията просто попада в общото разбиране за  обезценяване на паузата, на неподвижността, на това да останеш на едно място в опит да обемеш себе си. Мисля си, че въпреки живеенето в свят, внушаващ ни постоянен стремеж към постижения и действия, е добре да тренираме този тип неподвижна съзерцателност, защото точно тя ще ни отведе до вътрешните места, които всъщност си заслужава да посетим.

 

Може да следите за фотографските събития (фотоуикенди (в Рила, Балкана), как да снимаме с телефон), които Вера Гоцева организира в нейния фейсбук профил или инстаграм. 

Потърсете и нейните семинари за правене на психологически портрети (най-скорошна дата 8 март 2020, следете и за други дати в профилите й).

От април 2020 тя стартира и серия от лекции, които ще се провеждат всеки месец.

 

Още по темата

Една лекция, която пуснете, когато искате да се провокирате или се чудите как да заплачете (за bookmark-ване)

TEDx лекция 2018

Интервю в Interview.to

 

.

Снимка: Боряна Пандова

 

 

 

 

 

.

…

разни от Детелина Стаменова 0 Comments

Химерата на нейния живот

Прочетох тази прелюбопитна история и тъй като не съм я срещала преди, а е метафора за това как очевидното и неочевидното са понякога в конфликт, който не изключва истината, реших да я споделя, като преди това внимателно проверих дали не е фейк нюз (защото често пъти този тип истории се оказват точно това – измислици-премислици).

Така. Историята на Лидия Феърчайлд.

Преди 8 години Лидия Феърчайлд се обръща за социални помощи към щата Вашингтон, където с цел изключване на измами от страна на получателите се изисква ДНК тест, доказващ, че децата и майката имат биологична връзка.

Лидия и бившия й мъж дават проби, които показват че мъжът е бащата, но жената не е майката.

Не е майката???

В този момент властите започват разследване, защото ако тази жена не е майката, коя е истинската майка на тези деца? Всичко изглеждало странно, защото имало хиляди доказателства, че тази Лидия е майката – снимки, свидетели, но тестовете били еднозначни. Това не е майката. Ситуацията била абсурдна. Три деца, които не се знае на кого са и майка, която не може да докаже, че са нейни, въпреки че има всички доказателства с изключение на медицински.

В същия момент Лидия е бременна с четвърто дете и това се оказва нейн късмет. Тя е поставена под непрекъснато наблюдение до раждането, а роденото дете не носи нейното ДНК!

Само един адвокат се наема да вземе делото, което държавата води срещу Лидия Феърчайлд, като той се позовава на друг случая Кийгън, в който децата в семейство нямат гените нито на майка си, нито на баща си, въпреки че са техни. Лекарите взели ДНК проби от цялото тяло на майката Керън Кийгън. Тествали кръвта й, косата и устата й, но нямало съвпадение с ДНК на синовете й. Кийгън споменала, че преди време отстранила щитовидната жлеза и лекарите намерили запазена проба от тъкан в лаборатория и въпреки че ДНКто, която би съвпадала с ДНК на синовете й, можела да е навсякъде в тялото на Кийгън, се оказало че щитовидната й жлеза съвпадала с генетичния код на синовете си.

Това било решението на мистерията.

Кийгън била своя собствен близнак. В кръвта си тя била един човек, но в други тъкани имало доказателства, че тя е комбинация от двама души. Това е рядко състояние, наречено химеризъм. Химера от един мъж и една жена близнак може да се превърне в хермафродит; ако близнаците са от един и същи пол, детето може да има петна по кожата или очите с различни цветове. В биологията на човека, химера е организъм с поне два генетично обособени типа клетки – или с други думи, един, който е жив и друг, който е неродения близнак. Но докато са в утробата на майката, две оплодени яйца се сливат, превръщайки се в един плод, който носи два различни генетични кода – две отделни нишки на ДНК. Нероденият остава невидим, но бри химерите близнакът живее микроскопично вътре в тялото като ДНК. Един близнак, напълно абсорбиращ друг в утробата, както вероятно се е случило с Кийгън и Феърчайлд, вероятно е рядкост. Но става все по-често, тъй като ин витро оплождането увеличава шанса за близнаци, а следователно и за химеризъм.

Как завършва историята на Линда? Установява се, че има покриване на ДНК с това на шийката на матката и че децата, които е родила са нейни или на близначката й, ако искате да бъдем съвсем точни.

.

Още по темата

Този материал в New Scientist, който разказва още за химеризма.