covid

За разликата между двата локдауна досега – в ДЕНЯТ с Веселин Дремджиев

„Ако при първия #локдаун доминиращото беше #страха от това, което може да се случи, основното в неговото есенно-зимно продължение е #безпомощността от факта, че притесненията ни от пролетта реално се случват, на живо, ежедневно – в брой заболели и смъртни случаи. Усещането за безпомощност носи страшните дрехи на #отчаянието, #демотивацията и #депресията, като най-засегнатите групи са: #жените, които съчетават множество задължения и при тях са зачестили #паническите атаки; #децата и #тийнеджърите, на които се отразява дистанционното обучение и липсата на социални контакти; хората с ниски или намалели заради кризата #доходи; #самотните.
Несигурността може да провокира както психически, така и физически усещания, заради което това, което можем да направим в момента е обратното на „стегни се“ – а именно – споделяне със себе си и близките, признаване на това, че не се чувствате добре – в момента е напълно #нормално да не се чувстваме добре; а към по-децата и тийнейджърите – по-голяма толерантност за оценките, към поведението им или желанието им за учене.
Но ключовото е: бъдете добри към себе си – спрете да се пришпорвате, дайте си време и се опитайте да сте такива и към другите“.

СТОИМ СИ вкъщи или един елементарен начин децата да преминат по-леко през този ТРУДЕН момент

Отбелязвам „труден“, защото на повечето деца им е трудно от това стоене вкъщи – не защото не могат да се справят с обучението или защото не си харесват стаята, а защото не общуват със себеподобни (братята и сестрите не се броят). Напоследък чета с интерес дискусиите на детелюби/детенелюби, които спорят страстно по въпроса дали да децата ще им повлияе социалната изолация или родителите се излагат, като прекалено много се втренчват в скъпоценните си отрочета.

Дали ще се отрази дългосрочно ще видим след… дълги години. За тези, които имат дете на дистанционно обучение отразяването в момента е видимо и то не в лабораторни, а домашни условия, напълно експериментални. Изнервени, крещящи, уморени, апатични, демотивирани, сенки на себе си, гризещи нокти или паникьосващи се от нищото…

В този момент може би имаме нужда от нещо съвсем просто като решение. Нещо като… играта.

Добрата,

стара,

спонтанна

игра.

 

Не вадете скрабъла или куизове безкрайни, както и пъзели. Няма нужда да е „умна“ и да създава умения. Играта може да е подхвърляне на топка (или като тениса за маса, който купих за кухненската маса). Тя е важен елемент от добрия живот, не е някакъв каприз за лекомислените, които по цял ден си „губят времето“. Когато играта е просто „хайде да си поиграем“, по същия начин по който го правят децата (дори и с боричкане) или просто нещо смешно, леко глуповато, но забавно. Децата са по-богати от (повечето) възрастни с едно – въображението – могат да направят всеки чаршаф море, от чорап – чудовище, и от клон – еднорог.

 

Подценявате ли играта?

Едно е сигурно детство без игра, може да бъде вредно за децата, защото в такива моменти като сегашната изолация, като възрастни, ние имаме нужда от въображение, за да измислим как да се справим – и да играем с тях може да ни даде успокоение, поне за малко, от всичко, което се случва. Във вторнишкия си разговор си вчера със Светослав Николов по bTV радио в 1530, говорейки си по темата се сетих за фразата на Шилер, написана на Националния стадион, която така и не разбрах защо е сложена там и от кого: „Човек е човек само когато играе“.

Играта може да ни сближи и свърже с другите, да ни създаде настроение.

Играта може да ни помогне за повече физическа активност.

Играта може да ни направи творци.

Играта прави хората – малки и големи – щастливи.

 

 

 

 

 

 

 

..

Photo by Tima Miroshnichenko from Pexels

В&O от форума на БГ-Мама: Умора и депресия при тийнеджъри на ДО

Въпрос (публикувам със съкращения)

„Дъщеря ми е почти на 16, много живо и общително дете. Споруваше, излизаше с приятели, има голям социален кръг, популярна е, кокетна е – обича да се гласи. Поради редица обстоятелства, като карантина, тя си е вкъщи още от Октомври.
В момента не мога да си позная детето! По цял ден спи, включва се в часовете, дреме, излиза за 30 мин да си купи пица или да се види с приятелка и пак се прибира и ляга!  Абсолютно съм сигурна, че не употребява нищо…“

Моят отговор може да прочетете тук

 

 

Снимка

Photo by Ketut Subiyanto from Pexels

Разяждащата вина, когато мислите, че сте заразили някого

В случая конкретно ще разглеждам вината за зараза с Covid-19, не страха от заразяване от други заболявания, които следва да бъдат тълкувани и изследвани отделно.

 

Страхът и самообвиненията, че неволно са били заразени близки хора са много тежки и са специфични за настоящето, в сърцето на пандемията. Някои от хората, които живеят с тази мисъл, дори не са болни, но само мисълта, че те могат да са причина обичните им да се заразят ги смразява повече от страха как ще прекарат те лично болестта – леко или тежко. Част от тези емоции може да произтичат от факта, че хората понякога отиват към самообвинения за ситуацията, в която всички нямаме контрол.

Дори когато човек не е знаел, че има Covid, но близък се е заразил – с по-висока вероятност от него, се наблюдава тревожност и чувство за вина, дори срам и безнадежност. Нека отбележим, че въпреки че често пъти е невъзможно да се проследи пътя на заразяването, това колкото и да е повтаряно от другите не не помага, когато си бил в контакт с възрастен близък или друг, макар и млад човек, при който боледуването не минава леко.

Чувството за вина често се базира на предположението, че вие сте заразили другия човек. Но това предположение може да е грешно. Когато сме обзети от вина е възможно да вярваме на неща, които не са истина и това да изкриви как приемаме реалността и това да доведе до негативни усещания. Covid-19 e силно заразен и причината за това е, че човек може да е болен и да няма симптоми, поради което потенциално всеки може да заразява, без да знае, че е болен.

И в случай, че сте заразил и сте от малкото хора, които са се срещали със заразения – тогава въпроса ми към вас би бил – знаехте ли, че сте болен/a тогава, когато се срещахте? Да оценяваме поведението си в миналото спрямо реалната информация, която сме имали, а не тази която имаме в момента, е от малкото начини начин, по който да не се самонаказваме за поведенията си.

 

По-важно от всякога е да се съсредоточите върху своето лично емоционално здраве.

 

Често пъти в такива случаи хора са склонни към свръхгенерализиране – т.е. да си повярвате, че сте немарлив/а само заради това, което сте е случило – или друг да ви обвини, че сте безотговорен, генерализирайки цялостното ви поведение (от раждането до сега).

  • Чувството за вина води до симптомите, свързани с тревожността, стреса и депресията, а именно: промени в съня и/ли безсъние;
  • промени в апетита – или липса на апетит, или стресово хранене (преяждане или липса на апетит);
  • липса на интерес към дейности, на които преди сте се радвали;
  • невъзможност за концентрация

Какви са начините за справяне с угризенията, че сте заразили близък – независимо дали семейство, приятел или колега?

Един от начините да се справите с вината е да споделите мислите си, да я извадите на открито – пред заразения или пред други близки. Това означава да споделите своето съжаление действително, не само на ум първо и второ – да сведете до минимум щетите, причинени от действията ви. Ако не можете да направите нещо, което да повлияе пряко на хората, които мислите, че сте заразили, помогнете на някой друг, който има нужда. Самонаказанието не помага на никого, включително на вас самите.

Крайната цел е да стигнете до прошката. Чрез нея можете да продължите напред – и тя не е за да се оправдаете, да се извините или забравите, а онзи етап, който дава възможност да продължите напред. Вината е естествена емоция и изпитването й е знак, че имате съвест. Но в момент като настоящия е възможно да се натоварвате с повече вина, отколкото е ваша. Затова и да наречете с други емоции вината (обич?) може да помогне, освобождавайки дигите на енергията на мисленето.

Тук идва промяната на начина, по който представяте историята. Историите, които си разказвате – и начинът, по който формулирате изреченията – имат голяма разлика в това как се чувствате. Сравнете:

„Виновен съм, че заразих, въпреки че направих всичко, което можех“

с

„Направих всичко, което можах но те се заразиха“.

Тази рамка, ако съдържа верни твърдения, може да намали вината ви само през промяна на разказа.

Проявете самосъстрадание. Как се случва това? Един работещ начин да практикувате самосъстрадание е да се запитате: „Какво бих казал на приятел, който преживяваше същото?“. Чуйте разликата с това, което бихте казали на друг и това, което казвате на себе си. Проявата на самосъстрадание към себе си, отказването от суровата самокритичност и да се научите да бъдете по-добри към себе си е един от многото ключове към по-добро психично здраве.

Говорете – с приятели, групи за самопомощ, специалист в областта на  психичното здраве. Говоренето, дори да изглежда безцелно или повтаряне на едно и също, реално ни помага да го осмислим случилото се и как да си възвърнем контрола върху емоциите си.

 

 

 

Photo by Karolina Grabowska from Pexels

За хоризонтите в това странно време с Момичетата от града

През март и април имах такива моменти, в които се чудех дали нещата, които говоря или пиша, не остаряват след всяко развитие на действието.

В това интервю с Момичетата от града обаче обсъждаме кардинални теми и онова, което можем да направим в момента. За задачата ни през 2020, за теста, която годинат ни предостави… кой е очаквал?

 

Photo by Johannes Rapprich from Pexels

Как да имаме мотивация в тези времена (ноември ’20), втора вълна на ковид

Чуйте разговора с Пролет Велкова в Кой говори? по Дарик Радио, в който разглеждаме онези 7 начина, по които да стимулираме себе си в състояние на пандемична умора – за красивото и не само, може да чуете в линка

 

 

 

 

.

Photo by cottonbro from Pexels