Храната може да бъде много удобен инструмент за успокояване на деца – бисквитка, когато са уморени от пътуването или просто изнервени – и начин да спечелите време, за да ги разсеете. Не искате да купите поредната скъпа глупост – едно шоколадово яйце решава въпроса с играчката за 2 лв. Сладките неща често са толкова достъпни и вкусни – защо да не се зарадва детето малко?

Ако храната редовно се използва за начин на стимулиране на добро поведение (изключвам храните с играчки, защото там играчката обикновено е целта на малкото) или обратното – за наказание, тогава децата порастват обременени с нездраво отношение храна-емоции. Такова е например преяждането. Скорошно изследване беше насочено да види кога децата се насочват към храната като начин на справяне с емоциите. При тези на 3-5 години рядко се наблюдава към посягане на храната, но някъде към 4-6 се забелязва, че вече има деца, които започват да се хранят, дори когато не са гладни, когато са притеснени. Техните родители споделят в изследването, че когато децата са били по-малки, те са използвали храната за награда или наказание (това е отказа от храна). Това изследване силно набляга на това, че честото използване на храната в този ранен период прогнозира по-голям риск децата да използват храната като начин за емоционално справяне по-късно през живота си.

Разбира се, вие сте в правото си да не се съгласите, че храненето ви като деца не се е отразило върху вас, но не забравяйте, че днешните деца имат досег до по-големи калорийни бомби отколкото когато и да било. Все повече хора вярват, че живеем в „обесогенно общество“, където средата е настроена да маркетира повече калорийни продукти, отколкото здравословното хранене, а в България всяко четвърто дете е с наднормено тегло.

Строгите забрани едва ли биха били добри за което и да било дете – радостта от шоколади, торти и т.н. не би могла да бъде заменена с всякакви заместители, но ролята на родителите е да научават децата си да управляват апетита си – като „не ядем сладко преди основно ядене“, да се дава на детето да яде в по-малки количества, а не цяло пакетче бисквити или сладки, за да не привиква към големите количества – и разбира се, да се предлага винаги първо пресен плод, за да може детето да посегне първо към него.

Лучия Джованини е от италианската школа психотерапевти и работи в няколко направления, но това нямаше никога да разбера, ако не беше написала две книги, издадени на български от Colibri. „Толкова различен живот“ излезе това лято и ме хвана в крачка – променях живота си и имах нужда от някой, който да разбира от тези работи. Така че тя ме съпровождаше – и я четях бавно, защото не исках да свърши. В петък ще се срещна с Лучия Джованини на живо на безплатния й семинар в София, но преди това да стане успях да говоря с нея за това защо промяната е трудна дума, какво му е сгрешеното на този свят и какво липсва от рецептата, за да го направим добър.

Какво да очакваме в петък? (на 11ти ноември 2016, Лучия Джованини ще бъде в „Перото„)

Три крачки, които ни помагат за позитивна промяна в живота.

Детелина Стаменова: Промяната не е трудна дума, нали? Защо хората тогава се съпротивляват толкова на промяната?

Лучия Джованини: Девет месеца ние живеем в утробата на майките си и имаме 24 часов рум сървис. Без дори да поискаме, всичко, от което се нуждаем направо ни се предоставя. Ние сме на топло, прегърнати от амниотичната течност, която ни люлее и предпазва и получаваме хранителните съставки, от които се нуждаем. И тогава, изведнъж, трябва да си тръгнем. Често не сме готови, но но се оказва, че сме вкарани в тесен и неудобен коридор, през който трябва да минем. Не е никак лесно. След като преминем през този изнервящ тест, ние се оказваме на място, което за нас е студено, твърде светло за очите ни, които са свикнали на тъмнина и въздух, който влиза в дробовете ни, като първия път ни изгаря като огън. Физическият контакт, с който сме били свикнали, вече не е гарантиран. Ние дори не сме сигурни че ще оцелеем или дали ще се грижат да нас или дори нахранят.

Това е първата голяма промяна в нашия живот. Беше толкова по-добре преди! Фредерик Лебойе, експерт в естественото раждане, настоява че да се да се родиш е като да кацнеш на Луната без подготовка – и всички ние сме го прамили.

Не е изненадващо, че ние се тревожим когато разсъждаваме за промяната.

Вярването, че повечето от нас носят е, че промяната боли; тя е неудобна и болезнена. Няма съмнение, чесе опитваме да избегнем. По време на раждането, ние се разделяме физически от тялото на майката и така, несъзнавано, промяната често се асоциира с раздяла или счупване.

Заради това, повечето хора, вместо да усетят болката и да преживеят неудобството на тази раздяла, биха предпочели да останат, дори в неудобна ситуация – като стара работа, връзка, навик. Да се хвърлиш в нещо ново е като отрежеш пъпната връв и да усетиш отново тази болка и дълбок страх…

Детелина Стаменова: Какво е сгрешено в днешния свят? Какво прави толкова много хора тревожни и недоволни от всичко?

Лучия Джованини: Парадокса на нашата историческа епоха е, че имаме по-високи сгради, но със слаби нерви; широки пътища, но ограничени гледни точки.  Харчим повече, но имаме по-малко; купуваме повече, но се забавляваме по-малко. Имаме големи къщи, но малки семейства; повече удобства, но по-малко време; образовани сме повече, но имаме по-малко здрав разум.

През последното столетие, качеството наживота се е подобрил заедно с продължителността на живота. Ние живеем по-дълго и сме по-богати. Средностатистически, ние имаме повече материални притежания и технологии, отколкото предшествениците ни са можели да си представят. С уважение към подобряването на качеството на живота ни, трябва да имаме всичко необходимо, за да живеем пълноценно. Би трябвало да достигнем и увеличаване на спокойствието на духа. Би трябвало да сме по-щастливи. Изследванията показват, че това не е така.

Наистина ли парите ни правят щастливи и осмислят нашия живот? Определено парите са важен инструмент. Ако не можем да задоволим нашите екзистенц минимуми, това е проблем. Ако нямаме покрив, под който да спим; храна, за да се нахраним; дрехи, с които да покрием себе си и пари, с който да се грижим за себе си – усилията за постигане на тези нужди може да стане цел на живота ни – най-малкото временно.

Но веднъж щом тези нужди да задоволени, какво се случва? Щастливи ли сме тогава? Може би сме, но за колко време?

Една рокля не ни е достатъчна. Искаме две, три, четири – и те винаги трябва да са модерни. Не сме щастливи просто да имаме покрив над главата си. Искаме по-голяма къща, по-удобна. И си мечтаем за нова кола, ново колело, нова лодка и т.н. И тогава? Заедно с колата или новата къща, животът придобил ли е ново значение?Стататистиката нищо не казва.

Може би се радваме на новите вещи няколко месеца. След това, като деца с нови играчки, ние се отегчаваме. Започваме да гледаме за нещо друго, което да запълни нашата екзестенциална празнина: ново нещо, нова връзка, дете.

Няма нищо погрешно в това да искаш нова къща или кола – но е ли тази къща или тази кола наистина онова, което ще даде смисъл на живота ти? Може да не е къща или кола, но дете да, някой може да отговори. Определено да дадеш на света човешко същество е свещенодействие – прекрасно. Но какво се случва, ако очакваме това същество да запълни празнините в живота ни, да ни помогне на връзката или да даде смисъл на живота ни?

Каква емоционална тежест хвърляме върху това дете, ако очакваме да бъдем удовлетворени през него? Често спираме да живеем пълноценен живот, преследвайки фалшиви идеали и без да познаваме истински себе си. Често дори не се опитваме да разберем защо сме тук или какво е значението на нашето съществуване или как наистина бихме могли да сме наистина щастливи. В будизма има израз, който много добре илюстрира това поведение: „гладни духове“. Да се превърнеш в гладен дух е много лесно: всичко, което трябва да направиш е да преследваш миражите, които нашето общество ни навира в лицето: тялото на модел, вечната младост, дизайнерските дрехи… Ако мъдрата част от нас не е отровена от всички тези опасни бележки, осъзнаваме, че нереалистичните цели са добра рецепта за вечно не-щастие.

Детелина Стаменова: Ако има едно лекарство на тази ситуация, какво е то? Каква е онази основна съставка в живота ни, която липсва?

Лучия Джованини: Мисля, че това има общо с развитието на онова, което аз наричам „добрите човешки качества“ като любов, емпатия, да омекотим осъждането на другите, да засилим чистото търпение, да намерим своите таланти и да ги използваме, за да направим света по-добро място. Щастието не идва автоматиччно – нито пък превръщането в по-добро човешко същество. Докато  съзнателно не решим да поемем по този път, често тръгването не се случва изобщо. Не е толкова просто остаряването да носи мъдрост. Както във всички други неща, за да сме щастливи, ние трябва да го искаме. Ние трябва да искаме да растем, да се развиваме и преоткриваме смисъла на живота. Трябва да решим да намерим най-доброто дори в най-тъчната част на деня. Трябва да искаме спокойствие. Ние трябва да решим да сме щастливи.

„Тази двойна задача – изправянето пред миналото, поставянето му под светлините на съзнанието и поемането на отговорност да избираме по различен начин – изглежда очевидна, когато се вгледаме в живота на някой друг човек. Ала когато тънем в собствените си страхове и обезсилващото ни минало, ще е добре да осъзнаем, че всяко поражение, породено от нашата лична история, представлява всъщност предизвикателство в бездната на невъобразимото бъдеще. Проблемът с миналото е, че то няма въображение, то е в състояние единствено да повтаря сценария си„.

Дж. Холис

Болестното преяждане е по-често от анорексията, но за разлика от нея не е добре познато и някак си влиза  в графата „лакомия“ и хората си мислят, че просто „трябва да се спрат“, но не го правят, защото нямат „воля“. Затова искам да разкажа какво е това

За да бъда коректна, преяждането беше включено в класификациите на болестите (DSM-5 и МКБ-10) сравнително скоро. Дефиницията в МКБ-10 е „Преяждане, свързано с други психологични нарушения“ (F50.4) и е описано като „психогенно преяждане“.

В DSM-5 (каталога на болестите, който се използва в американската здравна система) преяждането беше включено като отделна болест през май 2013.

Описанието включва епизоди на поемане на много храна, характеризиращи се с:

• хранене през кратък период от време (например по-малко от 2 часа), на количество храна, която е определено по-голяма от това, което повечето хора биха изяли в подобен период при подобни обстоятелства
• отсъствие на елиминиране на храната
• отчетливо страдание, че стигаш до преяждане
• епизодите се характеризират с три (или повече) от следните описания:
  • по-бързо хранене от нормалното;
  • ядене, докато се чувстваш неприятно пълен;
  • ядене на големи количества храна, дори когато не изпитваш глад;
  • да се храниш сам, защото се притесняваш колко храна изяждат другите;
  • да се отвращаваш от себе си, депресиран или много виновен след преяждане

Приема се, че до 3.5% от хората могат да страдат от преяждане през живота си, въпреки че огромната част от тях не търсят никога помощ, защото са решили за себе си, че са просто лакоми, а не хора, които страдат от болестно състояние, което влече след себе си и здравни проблеми.

По проучвания 30 до 40% от хората, които отиват на диетолог или нутриционист може да бъдат диагностицирани с болестно преяждане и няма диета, която да им помогне, защото проблемът с количествата е в главата, не само във вида храна.

Преяждането булимия ли е?

Не, булимията е когато се наблюдава преяждане и изхвърляне на храната чрез предизвикано повръщане и/ли лаксативи. Така след злоупотреба с храна има компенсаторно поведение, така че да се намали ефекта от поемането й. При преяждането това не се случва винаги и задължително. Има хора, които след като са били болни от анорексия и булимия в тийнеджърските си години в зряла възраст болестта им се трансформира в преяждане – и хиперфагия (наднормено и свръхнормено тегло). Въпреки че всеки – и мъж, и жена – може да развие клиничната картина на болестното преяждане на всяка възраст, най-често симптомите се проявяват между 20 и 30 години и често се съпровождат с различни тревожности, депресия и натрапчиви мисли.

Диетите могат да подхранят болестното преяждане, като механизмът е много прост – представи си човек, който е нещастен открай време с тялото, което му се е паднало и минава от диета на диета с различни ограничения, които го изтощават и в даден момент се изтощава, предава и… преяжда. Това е порочният път на диетите – така човекът си казва „Не съм наред, не мога да спазвам диета и килограмите ми се качват, защото нямам никаква воля“. Обикновено това мислят и близките, които очакват, че спирането на храната е лесно… а това е хранително разстройство, болестно състояние на душата, не на тялото и никакви хапчета за намаляване на апетита няма да помогнат дългосрочно.

В същото време има едно презрение към хората с наднормено тегло, за което малко се говори, но то съществува. Да ти кажат или да видиш в очите на някого презрението, че си дебел е много унизително. В очите на Жана Бергендорф, когато в шоуто Big Brother й й казаха „Жана, дебела си“, се вижда голяма част от бурята от емоции в нея.

Презрението към пълните и дебели хора не е български феномен – но това не помага на тези, които търсят своето решение и не осъзнават още, че го имат. Преяждането остава неразбрано, защото когато си с повече килограми и те виждат, че се храниш нездравословно си мислят, че просто си слаб характер и просто повечето хора не осъзнават, че това влияе и на психичното ти здраве.

Периоди, които отключват преяждания

Понякога стресови периоди (напрежения в работата или образованието, смърт на близък и други трудни събития) „отключват“ преяжданията като начин за справяне с трудностите. Емоционалното хранене може да започне още в детството, но може и да се отключи във всяка възраст.

Взимане на мерки

Първото е да признаеш, че имаш проблем. Оттам започват различни пътища – лична психотерапия, групова психотерапия с други засегнати, семейна терапия, консултация с лекари и диетолози. При някои хора добре повлияват и различни физически активности с леко натоварване, медитации, арт терапия и психодрама, йога. Но разбира се, не е нужно да минеш през всички останали, преди да стигнеш до психотерапия. Терапията би помогнала да се анализира какво е отключило преяждането и да се работи за преработване на травмата.

За мен като психотерапевт, който работи с много хора с хранителни разстройства, най-интересното е колко различни може да са те, но повечето хора приемат „по подразбиране“ някои неща за тях, защото не познават тези болести.

Има само две хранителни разстройства

Анорексия и булимия са най-известните, но има и много други – като систематичното преяждане, като натрапливото хранене само с определен тип храна, включително и само био или органик (орторексия), така и ограничаване на килограмите по време на бременността (прегорексия)… Освен това има и комбинации от хранителни поведения – като редуването на глад и преяждания, глад и преяждания… В сайта Войната с храната има тест, с който може да се провери риска от повечето хранителни разстройства.

Хранителните разстройства са каприз

Не, не са. Това са болести. Има предположения, че те са базирани на генетични фактори, но дори и най-най-най-високите цифри са че при максимум 50% от хората става дума за игра на гените. При останалите проявата идва като начин психиката да се справи с трудна ситуация или среда.

Ако само започнеш да се храниш нормално, всичко ще си дойде на мястото

Има близки – родители и приятелки – които сериозно го вярват, но храната е проява на проблема и затова дори да има моменти на подобрение, ако проблемът не се реши няма как да се стигне до окончателно оздравяване. Зад нарушеното хранене стои начин на мислене, който трябва да бъде променен и заради това е по-сложно от регулиране на храната.

–––––––

Допълнение от 20/05/2018:

Препоръчвам книгата „Войната с храната„, на която съм редактор и автор на предговора (може да го прочетете тук), за да направите крачки в опознаването на проблема си.

Книгата може да намерите само онлайн.