Месец: януари 2017

Непосредствената връзка между тяло и душа, сома и психе, е идея толкова естествена, че е интересно как в западната медицина идеята, че към пациента трябва да се отнасяме като към личност възниква едва миналия век. Едва тогава на лекарите им хрумва, че човекът е съставен не е само от органи, но и душата (психе) и мислите, която влияят на общото физическо състояние. Тогава постепенно набира сила твърдението, че някои телесни симптоми може да бъдат резултат от стрес и нервност, освен на органична болест. Унгарският психоаналитик Франц Александър за пръв път свързва функционалните гастритни проблеми с “желанието да получаваш или взимаш”, колитът с “желанието да даваш или елиминираш”, а запека с “желанието да запазваш”. Започнала да се развива, идеята за психосоматичните болести продължава скоро в изследванията на Бертолд Вихман, който публикува теорията,, че много функционални вътрешни болести се дължат на свръхвъзбуда на нервната система В последния век стана ясно, че психосоматичните разтройства са провокирани от преживявания в живота. Вместо да се изпитва депресия или тревожност, хората понякога развиват физически симптоми. Според този модел, психосоматичните разстройства са защита срещу психологическата болка. А психологичната болка се лекува по един единствен известен начин – с психотерапия. Разделът в медицината, който се занимава с това взаимодействие е психосоматиката – от „психе“ (душа) и „сома“ (тяло).  

При деца и възрастни най-честите соматични прояви са стомашни болки, главоболие и болки в ставите. Физическите симптоми може да нямат медицинско обяснение, но не са измислени нарочно и не са симулации.

Стомашно-чревните проблеми са често срещани при хора с проблеми в храненето. През 1998 година Майкъл Гершон (различен е от Макс Гершон, известен с диетата си за лечение на рак) публикува книгата си „Вторият мозък“, в която говори за съществуването на ентерична нервна система. Нейната цел е да управлява всеки аспект на храносмилането – от хранопровода и стомаха, тънките черва и дебелото черво. „Вторият мозък“, има всичко това, което и малкият, със сложна система от невротрансмитери и протеини. Независимостта на ентеро нервната система е в сложността й. Майката Природа вместо да сложи 100 милиона неврона в мозъка или гръбначния стълб, и да използва дълги връзки до стомашно-чревната система прави веригата близо до мястото, което е нужно. Еволюционният смисъл е да се контролират поведението – така мозъкът в корема е като библиотека. Когато Гершон започва изследванията си, неговите колеги са убедени, че има два клона на периферната нервна система: симпатикова и парасимпатикова. Въпреки че е свързана към мозъка с блуждаещия нерв (vagus nerve), тя може да функционира независимо. Гершон нарича ентерична нервна система „втори мозък“, защото има повече общо, химически и структурно с мозъка, отколкото с периферната нервна система. Като резултат трябва да се приеме, че болести от различен тип, които се случват в мозъка въвличат и ентеричната нервна система. Паркинсън е един пример от тази концепция, както и Алцхаймер. Частите са свързани в сложна мрежа. „Ентеричната нервна система“ играе важна роля човешкото щастие и нещастие, обяснява д-р Гершон и след изследванията му се отваря се изцяло нов път и област в медицината, позната като „неврогастроентерология“. Почти всяка субстанция, която помага да върви и контролира мозъка, може да бъде намерена в стомаха. Присъствието на тези химически трансмитери обяснява защо стресовите ситуации имат толкова директен ефект. Когато мозъкът преживее страх или тревожност, той пуска стрес хормони, които подготвят тялото, голяма част от които се произвеждат точно там. Проблемът също съдържа клетки, които са чувствителни на това химическо бомбардиране, точно така, както и в мозъка. От тук идват пеперудите в стомаха, болките или диарията. При стрес може да има свръх стимулация на нервите в хранопровода, причинявайки чувство на задушаване. Двете системи използват един и същ хардуер, но са с различен софтуер. Изследванията показват, че стрес, особено в ранна възраст, може да причини хронични стомашно-чревни хронични заболявания. 70% от пациентите с хронични чревни разтройства са изпитвали травми в ранно детство като развод на родители, дълго продължили болести или смърт на родител. Това, което се случи в детството, съчетано с генетичната основа, програмира как човек ще отговори на стреса в останалата част на живота си. По-голяма част от пациентите с тревожност и депресия имат промени в стомашно-чревната система. Клиницистите финално признават, че много от дисфункциите на стомаха и червата включват и промени в централната нервна система.

2/3 от серотонина се произвежда в стомашно-чревната система. Серотонинът е основата на успеха на S.S.R.I. антидепресантите, които увеличават нивото на серотонин в мозъка. Но 95% от телесния серотонин е в местата, където действа като невротрансмитер и сигнален механизъм. Храносмилателният процес започва когато специализирана клетка, на ентерохромафин (enterochromaffin), изпуска серотонин в стената на червата, където има най-малко седем вида на серотонин-рецептори. Рецепторите, в отговор, общуват с нервните системи, за да накарат дидежстивните ензими да започнат работа или започват да се движат през червата. Серотонинът също действа като медиатор, държейки мозъкът в течение какво се случва с долния мозък. Тази комуникация е предимно еднопосочна, като 90% върви от корема нагоре. При здрав човек, след като серотонинът се отдели в стомаха и започнат чревните рефлекси, той се отделя от червата, чрез транспортер на серотонин SERT .

Ентеричната нервна система може да бъде затрупана от общия стрес, както и от разрушителни емоции и подтиснати чувства. Тези ефекти са като цяло несъзнавани за личноста и често се случват в по-дълъг период от месеци и години, евентуално поставяйки стомашния мозък в състояние на хроничен стрес или „статус на оцеляване“

Това състояние на стомашната физиология може да има разрушително влияние на храносмилането, емоциите и общото физическо здраво. Главният мозък общува с червата най-вече през АНС. Заради това е важно здрава и балансирана АНС за двата мозъка да комуникират правилно. Симпатиковата нервна система (през Prevertebral Ganglia), е отговорна за стреса и оцеляването. Тя усилва сърдечния ритъм, кръвното налягане и започващ да се потиш, но когато става дума за храносмилане, забавя процеса. Това забавяне води до задържане на мазнини (особено около корема), намалява метаболизма и увеличава глюкозата, котризола и адреналина, насърчава инсулиновата резистентност и увеличава киселинния рефлукс и запека. От друга страна парасимпатикуса (чрез блуждаещия нерв) е отговорен за почивката. Той опосредства храносмилането, чревните движения, усилва обработката на мазнините и подобрява чувствителността към инсулина. Ето заради това трябва да сме спокойни, когато се храним. Двата мозъка работят заедно в контекста на сигурността и почивката на системата, така че да се постигне максимум капацитет. За „стомашния мозък“, когато е под парасимпатиков контрол, е със задача да обработи храната и да увеличи метаболизма.

При стрес, страх или при посттравматичен стрес се стига до лошо храносмилане. „Стягането“ на стомаха, тежко чувство в него при чуването на лоши новини, или когато някой нарани нашите чувства, е точно това. Това е пример за базова комуникация между главния мозък и стомашния. Друг пример е, когато на човек му се „прияде“ или „отдяде“ от стрес. Повечето хора си нямат идея, че състоянието на „стомашния мозък“ е отговорно доста повече за здравето и щастието ни, отколкото могат да си представят.

По време на стрес, травма или ситуация „бий се или бягай“, бариерата между лумена, вътрешността на червата, където храната се усвоява, а останалата част на червата може да се прекъсне и тогава се намесва главния мозък, чрез активиране на мастни клетки. Тези мастни клетки отделят хистамини и други агенти за възпаленията, мобилизират цялата нервна система да изкарат „враговете“ и причиняват диария. Възпалението, индуцирано от мастни клетки може да се окаже от решаващо значение за разбирането и лечение на стомашно-чревни разстройства. Още Фройд говори за това, че физическите симптоми ни дават възможност да открием през телесните проявления и проблеми „онова, което не бива да се казва“. Телесните болки са начинът да ни бъде подсказано какви са проблемите на човека, за които той още не може да говори, защото не е готов. С научната теория на Майкъл Гершон за „втория мозък“, може да си обясним защо коремът/стомахът, начинът на хранене и емоциите, съпровождащи храненето, толкова често са жертва на несъзнавани заболявания. Източните интепретации по въпроса с явния език на тялото също са заслужават внимание. Енодия Джоунс в книгата си „Източно тяло, западен ум“ разглежда въпроса за третата чакра, която е разположена в корема. Нейното развитие става в детска възраст между 18 месеца и 4 години и в нея се развива чувството за контрол и отлагане на удоволствията. Тогава започва и създаването на предпочитания към храната. Манипура чакра е също тази, която поставя въпроса за Аз-а и хармоничните отношения с другите и тяхната воля. Пречупването на волята на детето в този момент може да е много нараняващо. Енодия Джудит прави връзка между развитието на тази чакра и психологичната теория на Ерик Ериксън за етапите на развитието на човека. Във втория, който се случва точно в този период „автономия срещу съмнение и срам“, когато на детето за пръв път му се налага да се справи осъзнато (заради наличието и не достатъчно опит и езикови възможности) с родителските упреци и собствени неуспехи. Дали това не е момента на изпитване на стрес, предизвикан от общуването с другите, не от базовите нужди, какъвто ще има и като човек в бъдеще и дали начинът на реакция и подтиснат гняв няма да се запушат в корема, създавайки начин на функциониране и реакция на стресови събития. Стархоук пише, че има четири основни начина, по които реагираме на наказанието в тази възраст и всеки от тях може да ни направи дисфункционални, ако се превърне в модел. Това са изпълнение, бунт, избягване и манипулиране. Във всички видове това са форми на контрол, които по-късно може да имат физически проявления и определя риска към депресия. „Един човек е свободен от депресията когато самочувствието му е базирано на автентичноста на чувствата му, а не на притежаването на определени качества“. В манипура чакра е и срамът, който започва да излиза в този период от детското развитие. Той създава блокаж между мозъка и тялото (да се върнем на откритията на Гершон). Така срамът че не си достатъчно добър или че ще се провалиш излиза под формата на физически проявления – като „пеперуди в стомаха“. Детските педиатри и психолози са забелязали, че когато при децата има проблем от каквото и да било естество, те много често показват корема като източник на болка и/или дискомфорт. Натрупването на страх там се превръща в самосбъдващо се пророчество, което убива смелостта да се предприемат нови крачки, защото без увереност (че можеш да успееш), човек се отказва да опитва и по този начин сам се уверява, че не може.

Детлефсен и Далке, тези толкова ключови автори за разбирането на човешките болести и тяхното метафизично значение, също обръщат внимание на храносмилателните органи като мястото където се „смила външния свят“ (което е най-трудно когато е конфликтно, ако се върнем на Енодия Джудит). В тълкуването на стомашно коремните болки, включително и с оплаквания като „нервен стомах“, Рюдигер Далке насочва вниманието към корема като силно ранима зона. „На психично ниво това е способността да се чувства, светът на чувствата (не на емоциите!), който олицетворява женския елемент. Ако човек изтласка способността да чувства от своето съзнание, тази функция слиза в тялото и тогава стомахът, наред с храната, трябва да приема и „да смила“ чувствата“. Когато човек не може да се справи с яда си според двамата автори тогава, човек избира или да не изразява своята агресивност и се самояизяжда (с киселини в стомаха и последваща язва) или е прекалено агресивен. Независимо кое от двете, то се явява неточно към изпитваните емоции и е нездраво поведение (Стархоук и поведенията „изпълнение“, „бунт“, „избягване“ и „манипулиране“). Човекът с проблеми с корема не иска конфликти, но не защото вярва и го прави, а заради личния си опит на детство с конфликти и стрес, но понякога не може дори да си го представи и зацикля в единственото, което знае – а то най-често е невъзможност да определи точните си чувства, като им придава „общественоприета форма“. Тези точни чувства може да са агресия, зад която да стои копнежа за родителско майчино одобрение. Далке и Детлефсен препоръчват при храносмилателни страдания и смущения човек да си постави следните въпроси като „Какво не мога или не искам да преглътна?“, „Преглъщам ли нещо навътре в себе си?“, „Съществува ли у мен потиснат копнеж към безконфликтния рай на детството, в който да бъда само обичан и да се полагат грижи за мен, така че да не е необходимо да се разкъсвам сам?“. Според мен тези въпроси са подходящи за хора, готови за лични прозрения и в определен период от живота си, но в повечето случаи отговорът им няма да бъде верен на чувствата им, ако не са минали с психотерапия през осъзнаването на миналото си, детските травми и научаване на вербализирането на чувствата.

В „Болестта като път“ се прави аналогия за външната прилика между тънкото черво и мозъка и наблюдението, че хора със смущения в тънкото черво обикновено са склонни към прекомерни анализи и критика. „Един от най-честите симптоми в областта на тънкото черво е диарията… Диарията насочва към проблемите на страха“. Страхът и „бий се или бягай“ са свързани с хормоните, които се произвеждат в корема, а и изобщо със стресовите ситуации, зараждането на реакции, които са в ранна възраст. Темата за хрането и послеследващите проблеми е сериозна за много автори. В книгата на Деби Шапиро „Тялото ви говори“ първият въпрос, който поставя при разглеждането на коремната чакра е отношението към храната. „Едва, когато пораснем, майката, храната и любовта започват да се отделят и разграничават. Майката невсякога е любяща и невинаги дава храна“. В този конфликт и научени начини за отношение към храната/чувствата започва да се създават моделите за отношение към себе си и другите.“Нашата връзка с храната отразява връзката ни със себе си и в каква степен умеем да изразяваме нуждите си, чувстваме ли се достойни за обич или смятаме, че заслужаваме наказание за някаква неопределена постъпка“.
Накрая ще си позволя да ви препоръчам една книга, която цялата минала година забравих да включа с рецензия в блога си, но не забравях да дам като „библиотерапия“ на своите клиенти, чийто психотерапевт съм. Това е „Черво с чар“ (Colibri) на Джулия Ендерс, която разказва за невероятния свят на нашите черва – и помага да си представим какво се случва в тялото ни с тях по увлекателен начин – със сигурност никога преди нея не сте чели нищо подобно за този пренебрегван орган, като допълнително обяснява нещата, разказани в моя пост.

Наднорменото тегло и затлъстяването при деца вече са широоко разпространени – 10% от децата по света страдат от тях. Високият индекс на телесна маса (ИТМ) до голяма степен предполага, че в бъдеще детето ще бъде недоволно от тялото си, ще страда от отношенията си с храната, ниско самочувствие, обиди, както и от здравословни проблеми. Детството е времето, когато се създават навиците за хранене и ако в този период родителите участват в създаването им или коригирането им, тогава шансът за нормализиране на теглото е голям.

По данни на проучванията превенцията на наднормено тегло и затлъстяването при децата е успешна тогава, когато следва древния принцип – първо, да не вреди, т.е. чрез образование на родители и деца заедно да се фокусира не върху намаляване на теглото, а върху здравето и добрите навици за хранене. Къде е ролята на психологията тук? В създаването на добра среда и разбиране у родителите и намиране на начини за общуване и промяна, при която установяването на здраво тегло да стане постепенно и с осъзнаване. Подготвям такива групи за деца и родители и ако имате интерес ми пишете на мейла, за да ви включа в тях. 

Наднорменото тегло и затлъстяването са резултат от „калориен дисбаланс“ – когато се приемат повече калории, отколкото се изразходват – но има и различни генетични, поведенчески, психологически и други фактори от околната среда.

Здравните рискове от наднормено тегло и затлъстяване при децата включват както краткосрочни, така и дългосрочни здравни и психологически рискове.

Краткосрочни:

• Повишен риск от сърдечно-съдови заболявания като висок холестерол или високо кръвно налягане. В изследвания (на Световната здравна организация) в извадка от деца на възраст 5-17 години с проблеми с теглото, 70% от тях с диагностициран проблем от такъв тип.
• Тийнеджърите с наднормено тегло има по-голяма вероятност да са в преддиабетно състояние..
• Децата и тийнеджърите с наднормено тегло носят по-висок риск от проблеми с костите и ставите, проблеми със съня и психологически проблеми с адаптацията, социализацията и самочувствието.

Дългосрочни:

• По-висок риск от наднормено тегло като възрастни и от там по-висок риск от сърдечно-съдови проблеми, диабет тип 2, удар, някои типове рак (на гърдата, панкреаса, жлъчката, щитовидната жлеза, яйчниците и простатата) и остеоартрит.

При проучвания се установява, че деца, които са с наднормено тегло не се харесват, което води до намаляване на физическите им активности, което като спирала води до липса на достатъчно приятели и самочувствие, че могат да правят неща, които другите деца могат, стават недоволни от тялото си – а понякога и го намразват, което пък впоследствие е рисков фактор за отключване на хранителни разстройства и нарушения. Според изследване на Millennium Cohort Study детското затлъстяване може да бъде свързано с емоционални и поведенчески проблеми от много ранна възраст – и внимание! – пълните момчета са в също в голям риск, който се подценява от родителите. Пълните деца често страдат от т.нар. социална дискриминация. Това понякога се проявява като детето се затормозява – и отново с изследвания – е показано, че те често не се учат толкова добре, колкото тези които са в рамките на здравословното тегло-

В професионалната ми практика от работа с хранителни разстройства и не само разбрах колко е важно самочувствието на едно дете, за да може да стане щастлив възрастен – и теглото е един от факторите. Затова с колегите ми планираме да създадем групи за помощ на деца и родители, които искат да подобрят отношенията си с храната и теглото. За повече информация ми пишете на мейла.

Това е интересен въпрос, защото всички сме чували, че „в България нямаме нужда толкова от психотерапия, защото си имаме приятели“  с подварианта „ще седнем, ще поплачем, ще попием и всичко ще мине“. Оооо, да! – заради това си пеем едни и същи песни на старите приятели, нали?!

Психотерапията, когато е качествена, не е добре заплатено съчувствие – нито пък назидателни проповеди как да оправите живота си. Работата на психотерапевта всъщност е да създаде процес, в който да можете да наблюдавате себе си. В крайна сметка, всяка психотерапевтична модалност дава възможност за преразказването и пренаписването на личната история – защото нерядко живеем с тази на детето в нас например… И това се случва при психотерапевта. Само че – едно лирично отклонение – психотерапевтът е с вас, но не е Вас. Т.е. каквото и да се случва в кабинета, решенията и действията в останалите 167 часа в седмицата са си единствено ваши – и не може да го обвинявате за тях. Един добър терапевт още в самото начало ви предупреждава – ако сте се заблудили – „Няма магическа дума или лесно решение. Няма вълшебна диета. „Болката е част от вас и за да се освободите от нея трябва да се промените. Аз мога да ви помогна, но не мога да свърша вашата част от работата вместо вас„. Някои терапевти изобщо не казват това на клиентите си и причините за това може да са различни, но каквито и да са – това да разчиташ за решенията на терапевта си – е напълно грешна постановка. Точно обратното – терапевтът е с вас, за да сте успешни сами.

Харесвам сравнението на една американска психотерапевтка – Джули де Азеведо Ханкс, която казва че „Психотерапевтите са като треньорите, които стоят на страничните линии, наблюдавайки играта на живота ви, докато приятелите са играчи като вас в същия мач. И двете са важни, но ролите и гледните точки са различни“

Приятелите ви искат да сте щастливи, но да не се променяте, защото не искат да променят отношенията си с вас, докато един терапевт иска да сте щастливи и ви окуражават да се променяте – поради което някои от приятелите ви, които няма да разберат тази промените, които ще направите, за да сте щастливи повече.

Когато хората решават да омаловажават психотерапията – обикновено без да я познават, понякога казват неща като: „Това и сам си го знам, същите въпроси и аз съм си питал и отговарял“ или „Не стана нищо особено, чувствам си се по същия начин, не виждам как може това да ми помогне“. Може и да е така – но пък моето впечатление е, че хората рядко си дават отговори на въпросите, които иначе може да си задават и сами вкъщи – нито пък някой очаква отговор от тях, така както терапевтът ви. Но има и други основни разлики, които искам да ви предложа за размисъл…

1. Това е време, в което може да бъдете себе си – напълно себе си – с радостите, със страховете, с миналото и бъдещето си, с всичко, което ви минава през главата – и то напълно без оценката на другия – и без да е нужно да правите нещо, за да му се харесате – колко често ви се случва за това?

2. Как бихте се чувствали, ако споделяте своите най-дълбоки тайни с приятел? Факт е, че за някои това е приемливо, но не за всеки или не всичко. Терапевтът ви знае, че няма да кажете абсолютно всичко – но колкото сте по-спокойни да споделяте – толкова по-лесно и ефективно ще върви терапията.

3. При една успешна терапия психотерапевтът ще ви помогне да откриете, разберете и видите по-дълбокото значение, криещо се зад вашите решения, мисли и повтарящи се модели на поведение, включително и връзки с партньорите ви.

4. Добрият психотерапевт би ви помогнал да разберете кои части от живота си сте склонни да повтаряте.

5. С терапевта няма нужда да се замисляте как да поддържате връзката си или дали не говорите твърде много (всъщност това се очаква от вас). Колко често може да очаквате приятел да ви слуша с внимание толкова дълго? Времето на терапевта, което ви отделя е въпрос на финансова и времева договорка – и за разлика от приятеля, който има и своите проблеми, които чакат ред да бъдат споделени – на вас грам няма нужда да ви интересуват изобщо живее ли е извън кабинета терапевта ви.

ПРИНЦИПНО ПОЛОЖЕНИЕ В ПСИХОТЕРАПИЯТА
Работата на психотерапевта не е да бъде приятел или псевдо-родител, който става неизменна част от живота на клиента си; работата на психотерапевта е да бъде платен инструктор, който да помогне на клиента си да научи да прави това, което не е могъл да научи в детството си.

Психотерапията не е приятелство и създаването или поддържането на стабилен кръг от близки е нещо, което психотерапевтът ще поддържа. Всеки има нужда от изслушване – и приятелите са безценни в тези моменти – но ако искате да направите промени в живота си… тогава е време за нещо различно.

Накрая: как да разберете дали психотерапевта ви е добър. Само с проба и грешка за съжаление. Повечето хора се отказват на първата грешка – и без това им е било ужасно трудно да отидат на първата среща – но ако имате проблем – пробвайте отново, струва си.

Първо: трябва да се харесате взаимно и да усещате, че на терапевта, който е и човек срещу вас, може да му доверите най-големите си страхове и тайни. Няма значение мъж или жена, млад или стар. Ако усетите, че може да имате доверие, само тогава може да се случи психотерапия.

Второ: кара ли ви да се чувствате неловко, малко унизително, показвайки превъзходство и познания? Ако да, не е вашия човек.

Трето:  стоите ли в едни и същи тежки разговори и ваши спомени без да помръдвате и с милиметър с месеци? Ако да, не е вашата терапия.

Четвърто: Усещате ли подкрепа и разбиране? Усещате ли промяна в живота си – о, да – най-вероятно не се дължи на часовете ви в кабинета – но има ли такава? Тогава останете със същия психотерапевт до момента, в който сте готови да се разделите.

Успех!

С този пост не искам да влизам в графата лека статийка с „любовни съвети“. Точно обратното. Писала съм и редактирала достатъчно много такива материали в дългото си светло минало на главен редактор на Cosmopolitan България – и това означава стотици страници за любов и отношения. Постепенно обаче ми стана интересно не да пиша за връзки, а да участвам в процеса на личностното осъзнаване за това, което се случва с човек и така продължих образованието си в психотерапия.

Затова и избирам тези въпроси, които привидно прости, са ключово важни за успешна – в смисъл на дълга и предимно безоблачна връзка (нека не се лъжем, всяка връзка има естествено своите трудни моменти). А един след друг стават все по-деликатни. Естествено, повечето хора се надяват, че всичко ще е както си го представят – тъкмо са намерили някого, който не е толкова зле като повечето хора наоколо – и никога не се осмеляват да задават тези въпроси, защото тайно се надяват да не се разочароват, което не им спестява разочарованията в крайна сметка. Така че – ако не смеете да зададете някой от тези въпроси на човека, с когото сте, каква е причината?

1. Как протичат скандалите в твоето семейство? Този въпрос би ви помогнал да разберете какви са начините, на които човекът е бил свидетел през целия си живот – и естествено ще се връща към тях. Да, разбира се, има хора, които бягат от семейните модели, но не са толкова много – но дори и да са го направили, това отново изисква разговор.
2. Ще имаме ли деца и ако имаме, как си представяш ти да се грижиш за тях? Другият иска ли деца, колко, има ли значение пола им, какви си представя да са неговите задължения? Как си представя времето на бременноста и майчинството. Заради растящият брой на двойки с репродуктивни проблеми е редно да сте готови да обсъдите и вариант, в който чакате бебето по-дълго и дали има вариат да осиновите.
3. По какъв начин са ти повлияли предишните партньори? Противно на очакванията се оказва, че хората с повече сериозни и дълги връзки преди настоящата си, носят по-голям риск от развод, като причината се търси в травмата от раздялата и вероятните сравнения с бившите партньори. Драматичните раздели, обвиненията и повтарящите се модели са също знак, който трябва да отчетете.
4.  Кои са най-важните разходи за теб? Разговорът за пари върви малко трудно в интимните отношения, но разбирането кое е важно за другия преди да започнете да сте и в една финансова плоскост, е необходимо. Кой плаща и какво? Пътувания? Спестявания? Храна? Джаджи? Дрехи? О, да, парите може да станат основа на не един и два спора.
5. Обичаш ли да оставаш сам и как обичаш да си прекарваш времето? Има хора и ситуации, които са лични и ако единият иска да е непрекъснато залепен за другия, а другия има нужда да „подиша“ – с приятели или на компютърна игра, след периода на влюбването, започва да си търси своето време и тогава е първата криза. Хората са различни и по отношение на времето, което имат нужда за усамотяване – и тъй като това е лично право – трябва да го уважавате и давате един на друг.
6. Колко е важен секса за теб? Хората са настроени да правят секс с различна честота и ако вашите машинки работят в различен ритъм, ъх, ами и двамата ще се мъчите. Не се надявайте, че ако в началото е било по-малко „постепенно ще се увеличи“ или че ако е „прекалено често“ ще „мине“.
7.  До къде може да продължава флирта? Ревността за един започва при продължителен поглед към човек от другия пол, а за други далеч далеч по-късно.
8. Знаеш ли всичките пет начина да казваш „обичам те“? През 1992 година Гари Чапман написа в книгата си 5те езика на любовта, че има пет любовни езика: утвърждаване, хубаво време заедно, подаръци, действия и физически докосвания. Преценете по какъв начин показвате един на друг любовта си това достатъчво ли ви е.
9. Кои са качествата в мен, които харесваш най-много и какво най-много те дразни? Първата част е важна, за да разберете дали другия ви е усетил на по-дълбоко ниво. А втората част – хората се променят, но не много – затова доколко може да промените това, което дразни другия. Всъщност изследванията на щастливете бракове показват, че е важно не да е имало „тръпка“, а да е имало покриване на общите разбирания за живота.
10. Къде се виждаш след 10 години? С този въпрос може да определите дали целите ви съвпадат. Привидно сухарски, но точен – защото ако другия вижда 3 деца, а вие едно, разликата си е голяма – както и разликата между – „както сега“ и „ще си отворя бар на плажа“. Не малко хора са били разочаровани от осъзнаването колко години са загубили, без да зададат този въпрос навреме и са останали излъгани в очакванията – които никой не им е давал…

    Ако непрекъснато попадате в едни и същи връзки или не сте доволни от съществуващата, вероятно има причина не само в другия – но и във Вас, защото отговорноста за личното щастие е… лична.

    

Честно казано, публикувам това видео, освен заради стойността му и защото ми беше трудно да го намеря по търсачките.

Приятно гледане.