„Мии-ля след мии-ля. Проо-мяна след проо-мяна“, замислено прочете на глас надписа на новия ми любима тениска възрастният индиец с побеляла коса, когато дойде реда ми на бюрото за билети за метрото на летище Хийтроу.

„Интересно! Бети – обърна се той към колежката си – чуй какво е написано на дрехата“. И повтори отново, този път с друг, отривист глас: „Миля след миля, промяна след промяна“, и се усмихна, задавайки ми дежурния въпрос, но с различна интонация, като  шаман: „Къде искате да отидете, лейди?“.

Ах, тези сюрреалистични моменти в живота! Ако не бяха те, как щяхме да знаем, че сме на прав път?

Ще призная нещо. Малко се страхувам от промените. Излъгах. Хич не ги обичам. Дали дори леко не ги мразя? Даже се отчайвам, когато чуя за нова промяна на Google Chrome. Видя ли, че приложенията ми в телефона започват да се преинсталират, винаги малко гъбясвам какво ли няма да ми хареса. Тиктакам спокойно като швейцарски часовник в подредена среда – любими улици, любими салати, любими магазини. Вече съм измислила картата на своя свят, благодаря! Имам една приятелка, която непрекъснато се променя – цвят на косата, дължина, дрехи, какво ли не – и която не е съгласна с мен и често ми опонира, виждайки поредната ми черна рокля – уви, разликите са видими само за мен. „Промяната е животът, ако не се променяме, няма да сме живи!!!“. Точно така го казва тя – с три удивителни, понякога и с пет.

Добреее де!

Така е. Но това не ми пречи да се спирам преди всяка голяма крачка. Не ми пречи да ме е страх и да се колебая. Което пък от своя страна не ме е спирало да се хвърлям във всевъзможни приключения, защото адреналинът на промяната е несравнимо преживяване, но това са сериозни изключения. Има един психолог на име Ханс Селие, който е изследвал стреса. Това е работата на живота му. В неговия случай може би е точно да кажа, че е бил стресиран на работа (може и да не е шега, а да си е било истина). Г-н Селие открил, че стресът е опасен – и доказателството може да си и ти, когато едвам се влачиш с увиснали клепачи, но и че редовният стрес в малки дози е напълно полезен и препоръчителен за ежедневието заради червените кръвни клетки или нещо такова. С други думи, малко стрес действа добре, много – не.

Ок, професоре, взех си бележка – вече ходя до едни и същи места, като стигам до тях по различни улици; опитвам различни салати на любимите си места и се озовавам на летища, носейки с тениски с надпис „Миля след миля, промяна след промяна“. Лека полека започва да ми харесва…

Бележка под линия

За този текст ми напомни On This Day на Facebook. Оригинално е публикуван като писмо на главния редактор, списание Cosmopolitan. Бях в Лондон на поредно обучение по темата с психотерапия на хранителните разстройства. Оставаха няколко месеца преди да се посветя изцяло на работата си като психотерапевт, а не да се опитвам да съчетавам успешно двете, балансирайки и потъвайки в бездънната яма на работно време извън всякакви норми години наред. Това беше една дълго обмисляна, желана и в същото време страшна промяна. Точно като е описано в този текст.

Разликата във времето, че вече не ме е страх от промените, а с любопитство надничам какво хубаво крият в себе си, както и да са опаковани – а те идват понякога изглеждащи отвратително (о, да!), но в тях задължително има и нещо, което е наистина ценно – и то е, че ти дава нови посоки, от които може да те е страх, но да са истинските, верните, твоите.

Ще дам пример с една латиноамериканска притча, която чух преди години. Двама монаси отишли в едно село и отседнали в бедно семейство, което имало една крава, около която се въртял целия им живот. Спяли около нея, за да се стоплят, хранили се с млякото й, орали нивите си с нея. На сутринта, когато си тръгвали, докато всички домакини още били заспали, по-възрастният монах убил кравата. По-младият монах се възмутил, но това било посрещнато с мълчание. След една година минали отново през същото село и на мястото на схлупената къщурка имало нова къща, хората изглеждали добре и ги посрещнали с топло. По-младият монах започнал да разпитва какво е станало и домакините охотно разказали, че чудно как, след посещението им, кравата умряла и въпреки че им било трудно в началото, открили, че могат да правят много нови неща – всеки се захванал с нещото, което умеел и така се замогнали. Оказва се, че да убие кравата ти най-доброто, което може да направи за теб един стар човек.

Още по темата:

Г-жа Алиша Кийс//Sure Look Good to Me, концертна версия

„Номофобия“(nomophobia) означава „страхът да останеш без мобилен телефон“ и е свързана със FOBO (Fear of Being Offline – страхът да си офлайн). Името идва от съкращението No Mobile Phonе, нищо че „фобия“ насочва мисленето в друга посока. Реално състоянието е по-близо до тревожните разстройства и че става все по-значимо се подкрепя от различни източници и изследвания.  В картината на номофобията има елементи на депресия, паника, страх, зависимост, самота и усещане за липса на значимост, когато мобилния телефон не е с теб (затова ли „ще ти взема мобилния телефон е топ-заплаха родител-дете в днешни дни?“).

“Хората не използват мобилните телефони, за да говорят с други хора – ние говорим за свързани с интернет устройства, които позволяват на хората да общуват с различни аспекти на живота си. За да махнете тийнейджър от телефона му, трябва да го отстраните хирургически, защото целият им живот е вкоренен в устройството”, казва психологът проф. Марк Грифитс, който е специалист по зависимости.  Мобилните телефоните са такава интересна тема за психолози и технически лица, че съществува  Енциклопедия на навиците при използването на мобилни телефони (1,1770 паунда в Amazon.co.uk и линк към книгата в Google Books)

В началото на лятото с Доника Ризова говорихме за това – продължавам да мисля, че мобилните телефони и социалните медии дават повече плюсове, отколкото недостатъци, но „дигиталната диета“ е потенциално добра идея, когато човек усети, че прекалява в общуването с телефона (дигиталната диета при децата е добраидея в много случаи). Прекаляването идва, както и с храната, да си включа любимата си тема, когато телефоните и смарт устройствата не пречат на работата, връзките, хобитата ни и живота като цяло.

Споменатият отгоре Марк Грифитс дава 10 изречения, с които да проверите дали страдате от зависимост от телефона си (пребройте отговорите „да“):

• “Мобилният ми телефон е най-важното нещо в живота ми”
• “Растат конфликтите между мен и семейството ми и/или партньора ми за количеството мреме, което прекарвам на мобилния си телефон”
• “Телефонният ми номер често ми пречи за други важни неща, които имам да правя (работа, образование и т.н.)”
• “Прекарвам повече време на моя мобилен телефон, отколкото каквато и да било друга активност”
• “Използвам мобилния си телефон като начин да променя настроението си”
• “Постепенно увеличавам времето, което прекарвам на мобилния си телефон през деня”
• “Ако нямам възможност да използвам телефона си ми се разваля настроението и ставам раздразнителен”
• “Често имам остра необходимост да използвам телефона си”
• “Ако намаля времето, което прекарвам на телефона си и след това отново започна да го използвам, винаги се връщам към количеството преди да намаля времето”
• “Лъгал съм други хора колко време съм на телефона”

Въпросникът е от статията на Mark Griffiths (2013). Adolescent mobile phone addiction: A cause for concern? Education and Health, 31, 76-78.

Колко „да“ събрахте? Сложила съм отговорът накрая, за да избегна маменето.

Психологически последствия от прекаленото втренчване

Върху паметта – ако всичко е на гугъл ключови думи разстояние – тогава няма смисъл от помнене, а паметта е важна, както и тренирането й – иначе има риск да сме празни кутии… като белите кутийки на търсачката…

Безсъние и/или лош сън – много хора заспиват с мобилните си телефони, включително и деца. А това е опасно заради онова, което наричаме „хигиена на съня“.

Липса на човешки контакт – няма Gif, който да замени живата емоция.

Липса на реалност – това конкретно за пешеходците в града.

Как да използвате телефона си по-малко

Опитайте с 15 минутни паузи без телефон. Купете си часовник с будилник, не включвайте алармата на телефона. Час преди лягане изключете телефона си или го оставете в друга стая и изключете звука (ако ви се качва тревожността от тази мисъл… значи има нещо).

Тестът на проф. Марк Грифит

Ако отговорите са 6 или над 6, тогава имате проблем

Статистика

25% от австралийците (вероятно защото им се е правило такова изследване) са казали, че имат такъв страх

Повече жени, отколкото мъже споделят, че имат проблем да са без мобилен телефон

Линкове по темата

Статията „Съществува ли тревожността от раздяла с мобилния телефон?“ в The Guardian

Научно изследване и статия за номофобията, публикувана на 1 юли 2017 в списание за Киберпсихология, поведение и социално общуване

За книгата на Нанси Джо Сейлс „Американски момичета: Социалните медии и тайния живот на тийнеджърите“ и връзката имаш ли Instagram – имаш ли живот в L.A. и откъс от самата книга

Нещичко от Scientific American

Още един тест за стигалите накрая

Страдате ли от номофобия?

1. Чувствате се тревожни, когато сте без телефона си.
2. Чувствате ли се „без връзка със света“, когато сте без телефона си?
3. Изпитвате ли нужда да носите телефона си навсякъде с вас непрекъснато?
4. Връща ли ли сте се от работа вкъщи, защото сте си забравяли телефона?
5. Изпускали ли сте нещо, което се случва точно пред вас, защото сте си гледали телефона?
6. Телефонът разсейвал ли ви е от общуването с партньор/деца/приятели?
7. Страдате ли от FOMO (страхът, че ще пропуснете нещо), когато не сте с телефона си?
8. Някога има ли ли сте спорове с други хора по отношение на прекалено използване на телефона си?

Източник Techguide Australia

Няма нужда от брой отговори „да“. Щом сте прочели дотук, сами ще си отговорите.

Илюстрации и снимки:

Ръка с телефон: boligan.com

Банкси: Pinterest

Пътен знак: Pinterest, знак в Стокхолм, Швеция

Познат с „Малкият принц“, но с малко известно творчество отвъд нея (което винаги съм намирала за несправедливо, защото останалите му произведения са, според мен, дори по-силни и дълбоки), Антоан дьо Сент-Екзюпери е автор и на тази „Молитва“, която ще продължа да търся кога е написал. Досега попаднах само на общото „в труден момент от живота си“. 

„Господи, аз моля не за чудеса и не за миражи, а за силата на всеки ден.

Научи ме на изкуството на малките крачки.

Направи ме наблюдателен и находчив, за да мога в пъстротата на ежедневието навреме да се спирам на откритията и опита, които ме вдъхновяват.

Научи ме правилно да разпределям времето в живота си. Дари мe с тънък усет, за да различавам значимото от маловажното.

През целия си живот давам прекалено много. Цялостната ми политика на действие винаги е била „Ако е мое, не се тревожи: то е и твое!“. Както може да си представите Коледа е в частност труден период в годината за мен. Изкушението ми да дам-прекалено-много, когато става дума за подаръци е ужасно. В течение на годините съм давала-прекалено-много пари, вещи, мнения, тяло, емоции – само кажи нещо и аз ще ти го дам. Не е нужно да си богат, за да даваш прекалено много и даването прекалено много не е точно щедрост. Щедростта не е нито обвързваща, нито агресивна, защото щедрия човек не иска нищо в замяна. Когато даваш прекалено много, от една страна очакваш да бъдеш ласкан, обичан и почитан завинаги.

През по-голяма част от живота ми, проблемът с даването прекалено много беше относително ограничено от собствените ми възможности. Тогава написах книга, наречена Яж, моли се и обичай, която продаде невероятни бройки и за една нощ се превърнах в богата жена и станах от жена, която дава прекалено много в жена, която дава прекалено на прекаленото.