психотерапия

Вчера догледах документалния филм Ейми (2015) и се питах – защо толкова добре разбираме драмите на известните – след като умрат. Докато са живи и страдат като луди, медиите ги преследват, обиждат ги по шоупрограми и ние, дори почитатели, някак си го приемаме.

Едно уточнение: Ейми Уайнхаус не е от любимите ми певици. В нейната територия на джаза съм много повече от страната на Натали Коул, отколкото при нейното звучене. Ейми ме завладява по онзи начин, по който ти дърпа вниманието различното, цъкащото, провокативното. Ейми ме интересува и като човек, който съществуваше в публичното око, мъчително страдаща от булимия.

Ейми като тийнейджър

Началото на хранителното разстройство на Ейми Уайнхаус е, когато е на 17 и с приятелки започват да преяждат и повръщат – една „диета“, която много момичета започват и спират, но тя никога не спира да го прави. В документалния филм се чува как майка й разказва, как когато това се случва Ейми споделя с нея – страхотната нова „диета“ – ядене и повръщане – която й дава възможност да яде, без да качва килограми. Майка й тогава замълчава и оставя нещата, защото приема, че това е поредното тъпо нещо, през което една тийнеджърка може да мине и да замине. В интервютата, които брат й дава преди изложбата Ейми: Един семеен портрет, споделя че макар всички да са знаели за повръщанията и тъпченето, никой не е говорел за тях, защото това е била мрачна тема в семейството.

Смъртта й на 27 години официално се приписва на „алкохолна интоксикация“, но през всички години на известността си Ейми страда от типични за хранителните разстройства съпътстващи заболявания – като депресията например. Болезненената й слабост не е резултат от злоупотребата с наркотици, както повечето хора биха решили. Но сами по себе си хранителните разстройства са зависимости по същия начин, по който са и алкохолизма, наркотиците и хазарта – защото коренът им е един, но веществото е различно. Булимията често, но не винаги, върви, хваната за ръка с прекомерната употреба на алкохол – и Ейми Уайнхаус не е изключение. Според различни изследвания до 37% от хората пият много, а около четвърт са с алкохолна зависимост в някаква степен. Причината за това е също така и чрез алкохола се подтиска апетита. Това може да заблуди лекуващите лекари къде е същината на проблема и да работят само с него. Тогава, дори работейки върху зависимостта, те няма да обърнат внимание на корена, хванал се за храненето.

Но ако алкохолът, наркотиците и хазарта действително могат да попречат сериозно на социалния живот, човек с хранително разстройство може да се впише в работна среда, като страда ужасно много и реагира чрез храната при всеки стрес. Генетичните причини за хранителните разстройства са много, но зад все по-широкото им разпространение стои и липсата на адекватна ранна интервенция, която би могла да промени хода на болестта, който гените стартират.

Ейми на фаталния концерт в Белград

В документалния филм се вижда упадъка, разлагането на Ейми като личност и творец и това, което ме подтисна, докато го гледах е, че тази толкова талантлива жена се превръща в мишена за фотографите, медиите, шегите – болна антилопа, която хищните птици кълват. Къде е съчувствието, къде е уважението към страданието? А хората със зависимости са тежко болни и имат нужда от помощ. Понякога те не искат да я приемат, но си задавам въпроса защо няма поне опит за запазване на личното пространство, за даване на време и пространство, в което да бъде оставено място за лечение?

Финалното лекарско заключение е, че Ейми Уайнхаус умира от алкохолно отравяне. То се дължи на нейната злоупотреба, но също и на хранителното й разстройтво, защото булимията, след толкова дълъг период на боледуване включва и увреждане на органите. Алкохолът влиза по-лесно в тялото, когато човек не е ял или когато е повръщал преди това. Тъй като няма храна, която да забави алкохола, той се абсорбира по-бързо и отравянето настъпва по-бързо.
При дългосрочна булимия има много съпътстващи заболявания, освен депресията – там са бъбречните проблеми, уврежданията на черния дроб, отслабването на сърдечните мускули, които могат да доведат до кардиален арест и разбира се – на цялата система – от хранопровода до стомаха. Така че, това, че смъртта е настъпила от алкохолно отравяне е буквална, но и невярна – защото нейният живот, прекаран с нетретирана булимия е истинската причина.

Ако тази тема е твоя, прочети и 9те истини за хранителните разстройства

Кабинет за хранителни разстройства и проблемно хранене

Още по темата за хранителните разстройства

Добрите домакини може да не са добри към себе си колкото към другите

Въпреки че началото на хранителните растройства често се асоциират с тийнейджърството, все повече се увеличават наблюденията върху отключването на хранителните разстройства в средна възраст. 

В САЩ вече се правят изследвания, в които се търси отговор на въпроса дали риска от развитие на хранителни разстройства (ХР) не се случва около менопаузата заради хормоналните промени. Преди няколко години беше публикувана книга, в която се разглеждаха ключовите фактори от социалната среда, които провокират проблемите, но сега търсенията са още по-подробности. Учените мислят, че хранителните разстройства могат да бъдат предизвикани от свръхчувствителността и промяната на нивата на естроген, които, комбинирани със социалния натиск, който се оказва върху жените и нереалния облаз на женственост, който се налага в публичното пространство, създава терен, на който ХР могат да процъфтят.

Обратно на популярното схващане, средната възраст не имунизира жените към хранителните разстройства, а периода преди менопаузата може да е критичен и рисков период за развитието или ново развитие на преяждането при жените и други проблемни начини на хранене. Това е проблем, тъй като личните лекари и психиатрите рядко търсят като корен на някои здравословни проблеми хранителните навици и поведение.

Въпреки общата липса на изследвания за ХР в средна възраст, изследователите (Др Бейкър и Кристин Рунфола от Психиатричния отдел на Университета в Северна Каролина) определят, че около 4% от жените в перименопауза страдат от някаква форма на анорексия или булимия. Болестното преяждане може да се среща в до 10% от жените.

Тези хранителни разстройства може да са три типа: развито в ранна възраст, хронично състояние без предишно възстановяване (продължително хранително разстройство); завръшане на потушено в по-ранна възраст хранително разстройство и късно стартирало хранително разстройство в пациенти без предишна история на този тип заболявания.

При жените, които не са имали в по-ранна възраст никакво хранително разстройства се приема, че периода на вариации на нивата на естроген е причина за „отключването“. Перименопаузата започва на около 40 години, но в някои случаи има и жени, при които този преход започва и в късните 30. Индивидуалните генетични особености са причина за хиперсензитивноста към естрогена. Рискът от ХР е увеличен през пубертета, който е друг период, в който има значими промени в репродуктивните органи и съответно и промяна на нивата на естроген, а има изследвания, които търсят връзката естроген/хранителни разстройства.

Бри от Отчаяни съпруги имаше своите проблеми с храната

Това търсене, макар и полезно от научна гледна точка прави хранителните разстройства „научно обясними“ и би показало тяхното лечение като твърде лесно, каквото то не е, но същите учени поглеждат и друг значим факт – освен нивата на естроген, другият фактор е социалния натиск жените да изглеждат толкова слаби на 40 и 50, колкото са били на 16, което е нереалистично в големия процент от населението. Да изглеждаш „перфектно“, да останеш „вечно млада“ няма как да се случи. Този изкуствено подхранван стремеж получава името „ефектът Отчаяни съпруги“.

Тези, които са страдали от хранително разстройство в младостта си трябва да потърсят помощ при първото повръщане около 40 или при първите 5 кг, които са свалили от теглото на което са в последните години. Ако никога не сте имали проблеми, но забелязвате, че тършувате в хладилника както когато бяхте тийнейджъри, а после ви е срам да си признаете или теглото ви върви непрекъснато нагоре, потърсете помощ.

От 2001 година досега процентът на засегнатите жени в средна възраст се е увеличил 2,5 пъти, което макар да се дължи и готовността на жените да търсят решение на проблемите си в сравнение с 15 години назад, все пак е значително увеличение.

Близо 50% от хората с хранителни разстройства срещат и критериите за депресия, заради което важността за търсене на помощ е критична. Чрез нездравословно хранене към депресията и тревожността се добавят и други здравословни рискове.

И накрая един цитат на Джордж Елиът или с други думи Мери Ан Евънс, която е казала „Никога не е твърде късно да станеш това, което можеш да бъдеш. Мисля, че твърде много жени на средна възраст мислят, че твърде късно да се погрижат за себе си или да започнат да се чувстват добре. Но никога не е твърде късно“.

По-добре не може да бъде казано!

Когато видях във фийда си снимка на нейната работа ми беше ясно, че ще зарежа всичко останало и ще започна да търся какво още е правила тази Хедър Хансен, която рисува с въглен и чистите движения на тялото си.

Различни движения, различни граници

Човек малко се оцапва, докато си създава границите

Попаднах на мобилното приложение, насочено към хора с хранителни разстройства Jourvie и веднага го пробвах. 

Първото ми впечатление, че е красиво направено с много въздух и чиста графика, удобно за ползване (с Андроид съм).

Всеки път в приложението се влиза с парола, което ми хареса по чисто практични съображение за кофиденциалност, които много хора биха имали. Паролата се включва и всеки път, когато телефонът „заспи“, което също е полезно за оставане на темата в лично пространство.
Бутоните са големи и удобни за натискане.
Има и дадени няколко стратегии за справяне, които макар и доста общи биха могли да накарат човек да се замисли.
Дотук с доброто, сега недостатъците от гледната ми точка на психотерапевт, специалист по хранителни разстройства.

При отговора на въпроса „Колко силен беше твоето подтика ти да…?, Направи ли го?“, отговорите са само негативни (преядеш, дехидратираш, да поемеш много течности, спорт, лаксативи, себенараниш) и липсва опция „без отговор“, което, специално по отношение на записване на храна в дневник според мен е слагане на човек с хранително разстройство в една твърде негативна рамка, без опция за използването на дневника по време на терапевтичен процес, където храната постепенно се превръща в това, което е, а именно храна.

В този смисъл, ако страдаш от хранително разстройство и някой психотерапевт ти е препоръчал да водиш дневник, макар и удобно и красиво, това приложение има своите недостатъци (ревюто е направено за версията на приложението към 22 януари 2016).

Чудни въпроси задава дъщеря ми и дори без да е минала седмица, вече имам нов повод за пост.

„Научи се да обичаш себе си и след това всичко ще си дойде по местата“, казвала кино-легендата Люсил Бол. Така е, защото ако в сърцето ти няма място за любов към твоето Аз, как ще е щастлив живота ти и как ще преди? В началото на март организираме дълъг уикенд в Априлци (по време на националните празници), в който да направиш подготовка за качествена промяна в живота си.

Избрахме място, което много харесваме, заради излъчването му и природата – Слънчевата долина на Априлци, Хотел „Панорама“.
Четирите дни ще бъдат достатъчни, за откриеш собствените си ресурси и умения как да привлечеш към себе си изобилието от любов, щастие, хармония и пари. С приятелка или сама, няма значение как ще дойдеш, защото дните ще минат бързо и с много практики.

Диетите са основа за отключването на хранителни разстройства и начало на проблемно хранене, тъй като твърде често хората скачат от диета на диета или от хапче на хапче или от недоволство към тялото си към гняв към него. Преди това от диета просто не е имало нужда – защото кой би се лишил доброволно от храна? Днес отношението ни към храната е много по-различно. И най-вече понякога я използваме като заместител на емоции, което вече е проблем…

Историята на диетите започва с викториански лудости, за да стане днес индустрия за 61 милиарда, която влияе на начина на живот.

Викторианските жени (1839-1901) и стремежът им към неестествено тяло ги кара да започнат да си слагат с корсети, стягани толкова силно в кръста, че припадали – и по-добре, защото от стягане се стигало до счупване на ребрата.

През 1863 е написана и продадена в повече от 100,000 копия от двете страни на Атлантика книгата за диети на Уилям Бантинг, наричан „дядото на нисковъглехидратните диети“

1914: Пластичните операции се появяват като предложение към войниците, засегнати от Първата световна война, но веднага се намира начин да бъдат използвани и от жените

1925: се ражда „Цигарената диета“, направена от Lucky Strike. Рекламното послание е „Просегни се за Lucky, вместо към нещо сладко“. Изобщо през 20те тютюневите компании започват да търсят като свои потребители жените, твърдейки, че пушенето помага за регулиране на теглото. Дори днес 40-50% от пушещите жени все още го правят заради това

1930: Първата индустриализирана течна диета на Dr Stoll започнала да се продава в козметичните салони. Съставките били млечен шоколад, нишесте, пълнозърнесто брашно и трици. Чаена лъжичка в чаша вода и си слаб.

1934: Добри новини за любителите на грейпфрути, защото в тези години диетата да изядеш грейпфрут преди всяко хранене станала изключително популярна. След това била промотирана диетата Банана (4-6 банана дневно) и млечната (3-4) чаши прясно мляко дневно в продъжение на две седмици.

1950: Кой ще каже Зеле? или как милиони домове започнали да се умирисват на варено зеле на супа, която е най-популярната, позната и мразена диета, но вече в категорията „стари, но златни“

1959: Одобрен е за търговско разпространение първото лекарство за подтискане на апетита Phentermine, но няколко години по-късно е спрян от продажба, защото се оказва, че създава зависимост от приема си и други опасности

1970: Американската асоциазия на захарните производители започва рекламна кампания за ползата от захарта, задаваща въпроса „ако от захарта се дебелее, защо толкова много деца са слаби“, но без да отговаря „защото се движат много и им е бърз метаболизма“.

1974: първият гуру на упражненията е Ричард Симънс, който издава 9 книги и прозава 20 милиона видеокасети (линка показва какво е видеокасета за читателите, родени след 1995та)

1976: Диета Спящата красавица? А защо не да не се седираш, т.е. да вземеш приспивателни, които да те държат в леглото няколко дни и следователно да отслабнеш, защото не ядеш? Елвис Пресли бил почитател на диетата. Горкият човек.

1982: Джейн Фонда. 17 милиона копия от легендарната й програма. Лудост! И хранителни проблеми. Големи, както призна тя.

1992: хапчета против затлъстяване отново излизат на сцената и отново са забранени заради здравословните проблеми, които правят.

1995: Ново антидиетично лекарство, Redux, влиза на сцената. Списание Time го слага на корица, 52 милиона долара отиват за маркенинг кампанията, и 85 000 лекари го предписват всяка седмица.

2002: Робърт Аткинс е наречен един от най-влиятелните хора на годината заради диетата си и докато тя става все по-популярна сърдечно-съдовите лекари се опитват да обяснят, че бързата загуба на тегло, която предлагат нисковъглехидратните диети увеличава риска от сърдечно-съдови проблеми.

2010: Диетите, богати на протеини стават все по-популярни. Червено месо и без плодове и зеленчуци.

2016: 61 милиарда отиват в индустрията около диетите – храна, добавки, всичко.

Хората, които сменят диета след диета, но без резултат, понякога са жертви на собственото си  разстроено хранене, зад което се крие неразрешен емоционален проблем. 

От известно време си мисля да записвам отговорите, които давам на дъщеря си по сериозни въпроси, защото въпросите са интересни, а надявам се – и отговорите. Днешният, зададен по леко провлачения детски начин, ме провокира да започна. 

Не мисля, че е твърде рано да отговарям сериозно на нейните въпроси, защото както казва психотерапевтът проф. Захарина Савова – „приемайки, че децата са твърде малки, понякога изпускаме момента за сериозните разговори“. От друга страна във възрастта на дъщеря ми (5 г) вече има интернализация и да, мисля че това е момента за сериозни отговори. Интернализацията е психологичният процес, при който започваме да приемаме определени твърдения за толкова истинни за себе си, че дори не ги поставяме под въпрос и понякога ни пречат в живота. Такива са „никой не ме обича“ или „хората винаги трябва да си помагат“ и т.н. Записани в най-стария файл на вярванията ни, по-късно можеш да се срешнеш с трудности, защото може пък и това, което си мислиш и си приел за част от себе си просто да не вярно към твоето сега.

Но сега ще се върва на въпроса:

Мамо, нали човек трябва да слуша ума си?
Как да ти кажа мамо, човек трябва да слуша ума си най-много, когато решава задачи или когато прави нещо, което има точен резултат.
Но ако ме питаш за живота, хубаво е да слушаш сърцето си. Когато порастваш може да се случи така, че да забравиш да го питаш и гласчето му да стане много тихо, но въпреки това, опитай се да го слушаш. Сърцето ти най-честно ще ти покаже кой е твой добър приятел или с какво искаш да се занимаваш най-много, кое ти доставя удоволствие, какво да направиш, когато се чудиш. Сърцето ти единствено знае дали ти е ядосано или те е страх. Не оставяй ума си да те кара да правиш неща против сърцето ти. Недей да се оставяш само на това, което главата реши. В главата си събираме знания, но живеем със сърцето си. Колкото и знания да имаш, ако в сърцето не ти е спокойно и истинско, няма да живееш добре.
Но недей винаги да вярваш слушаш само сърцето – чуй и ума си какво има да ти каже. Когато решаваш нещо сериозно и важно за теб последвай сърцето си и след това използвай ума си, за да направиш нещо хубаво от комбинацията от двете.

Още от въпросите на Нади

Илюстрацията е от сайта http://cadeomeuabraco.blogspot.bg/

Когато прочетох за пръв път Бягащата с вълци, знаменитата книга на Клариса Пинкола Естес – с вдъхновяващ предговор на Виргиния Захариева в българското издание, та… когато прочетох за пръв път Бягащата с вълци, дадена ми от близка приятелка, коментарът ми беше: „можеше да е наполовина по-кратка“. Коментар на пикла. Когато я четох за втори път, бях с 8 години по-голяма и два-три живота по-възрастна, та ми се стори дори кратка.  

Сега можеш да си представиш защо бях така развълнувана, когато разбрах, че издателство Бард ще издадат още една нейна книга – Мъдрият градинар. В анотацията пише, че тя е за „великата сила на живота у всички нас, която ни крепи във времена на изпитания, вярната и неизменна сила, която никога не ще умре“.
Клариса Пинкола Естес е юнгиански психотерапевт и днес е на 70 години, като в кариерата си работи с хора като Мая Ангелоу (важно ми е да го спомена, тъй като обожавам Мая Анджелоу). Градинарят предхожда хронологично Бягащата с вълци, но е от същия неин период.

Издателство Бард ми предоставиха откъс от книгата, за което им благодаря сърдечно. Книгата ще бъде в книжарниците от понеделник, 21 декември 2015. Точно навреме, за да я подариш на някоя приятелка с афинитет към психологията или просто добре разказаните истории.

Мъдрият градинар

Тази малка книжка съдържа няколко притчи, скрити една в друга като матрьошки.
И двата народа, към които принадлежа – унгарският и мексиканският, – 

пазят вековния обичай да разказват различни истории, докато вършат обичайните си, 

всекидневни дела. Въпросите, свързани със същината на живота, и уроците, 

които ни поднася той, особено онези, свързани с дълбините на сърцето и душата, 

нерядко получават отговор с помощта на една или няколко истории. 

Ние приемаме тези истории, както приемаме свой близък или роднина, 

затова ни се струва напълно логично един приятел да покани друг приятел 

да се присъедини към разговора, или иначе казано, дадена история до 

открехне вратата към друга история, а тя да покани трета, често – 

четвърта и пета, понякога дори повече, докато накрая отговорът 

на въпроса не се превърне в цяла поредица от истории. 

(1 - виж бележката в края на текста)

Затова, надявам се, разбирате защо, преди да ви разкажа историята за 

Онова, което никога не ще умре, трябва първо да ви разкажа за моя чичо, 

възрастен унгарски селянин, преживял ужасите на Втората световна война.

Той пренесъл сърцевината на тази история през опожарени гори, 

през спомените за неописуеми зверства, изпълнили дните и нощите, 

преживени в робските условия на концентрационния лагер. 

Той пренесъл семето на тази история през океана, скътано в сумрака 

на някоя евтина третокласна каюта на кораб, плаващ към Америка. 

Той кътал тази история в пазвата си, докато пътувал с парните влакове 

из златните поля покрай северната граница, която разделя Канада от 

Съединените щати. Преживял не само това, но и още много трудности 

и винаги успявал да опази семето `и от войните, които бушували и в него.
Преди обаче да разкажа историята на моя чичо, трябва да ви разкажа 

историята за „Онзи човек“, възрастен селянин от старата родина, 

който се опитал да спаси красива млада горичка от опустошителните 

набези на чужда армия.
За да ви разкажа обаче историята на „Онзи човек“, трябва преди това 

да започна с една друга история, посветена на самото създаване на истории, 

защото в противен случай не би имало истории за разказване – 

нито история за историите, нито история за моя чичо, нито история 

за „Онзи човек“, нито история за Онова, което никога не ще умре, 

и страниците от тази книга ще останат празни, чисто бели като есенна луна.
Възрастните хора в моето семейство следваха една древна традиция 

на съчинителство. Нерядко по време на вечеря, когато трапезата ухаеше 

на пресен лук, на току-що изпечен хляб и пикантни наденички с ориз, 

по-възрастните насърчаваха младите да съчинят някоя история, 

рима или каквото и да било. Обикновено казваха: 

„Ще проверим дали сте научи нещо ценно. Хайде, хайде, 

измислете някоя ваша история. Да видим умеете ли да разказвате“.
Тази история за историите е една от първите, които съчиних като дете. 

(2 - виж бележката в края на текста)


За сътворяването на истории

Откъде са се появили историите? Да, историите са се появили на бял свят, защото 

Бог се е почувствал самотен.

Бог се е почувствал самотен? О, да! Разбирате ли, в началото на времето царяла пустош, 

мрачна, много мрачна пустош. Тя била толкова мрачна, защото цялата била претъпкана с 

истории, подредени толкова плътно една до друга, че не се разбирало къде завършва 

една история и къде започва друга.
Следователно историите нямали форма и погледът на Бог обходил тази бездна в търсене 

на история, но напразно. И Бог се почувствал самотен.
Изведнъж обаче му хрумнала блестяща идея и Бог прошепнал: „Да бъде светлина!“.
Мигом се появила светлина, толкова ярка при това, че озарила мрака и отделила тъмните 

истории от светлите истории. В резултат на това се появили както ведри утринни истории, 

така и прекрасни вечерни приказки. И Бог видял, че това е добро.
Но Бог не спрял дотук, ами разделил небесните истории от земните 

истории и историите за земята от историите за водата. Сетне Бог с радост се заел 

да създава дървета – малки и големи, както и семена за пъстроцветни цветя и растения, 

за да има истории и за дърветата, цветята, растенията и семената.

Бог се засмял, преизпълнен с радост, и от Неговия смях се появили звездите и 

заели местата си на небето. Сетне Бог поставил на небето слънцето, направено от 

златна светлина, за да властва над деня, и луната, направена от сребърна светлина, 

за да властва над нощта, така че да има истории и за слънцето, и за тайните на нощта.
Бог останал толкова доволен, че се заел със сътворяването на птиците, морските чудовища 

и всевъзможни същества, всички риби и всички растения под водата, всички 

крилати създания, всичкия добитък и всички пълзящи твари, както и всички зверове, 

които разделил по род и вид. От всички тях произлезли истории за 

крилатите вестители на Бог, истории за призраци и чудовища, истории за китове и риби, 

истории за живота, преди още самият живот да опознае себе си и да разбере 

какво представлява, истории за всичко, което вече била дарено с живот, и за всичко, 

което щяло да бъде дарено с живот един ден.
Но макар и заобиколен от всички тези чудни създания и всички тези 

великолепни истории, Бог пак продължил да изпитва самота.
Закрачил замислено напред-назад. Накрая Великият творец бил озарен от една нова идея. 

„А! Ще направя човешки същества по Мой образ и подобие. Ще им позволя да се грижат 

за всички земни, водни и небесни твари, и ще позволя на всички тези твари да се грижат 

за човеците.“
Така Бог създал човека от пръст и му вдъхнал живот. И хората се сдобили с души. 

Разделил ги Бог на мъже и жени. А като сторил това, появили се истории, 

посветени на човека, и това били милиони и милиони истории. 

Бог ги благословил и ги поставил в градината, наречена Едем.
Тогава Бог се понесъл из небесата, озарен от сияйна усмивка, защото – 

нали разбирате – вече не бил самотен.
Оказало се, че на Сътворението му липсвали не истории, а 

по-скоро изпълнени с дълбока душевност хора, които да ги разказват.

Изглежда, че сред най-одухотворените хора, появили се някога на бял свят, 

особено сред онези, които давали мило и драго да чуят някоя хубава история, 

сред онези, които обичали усилния труд и радостите на живота, 

били безгрижните шутове, мъдрите стари свраки, начумерените магесници и 

„набедените“ за светци, които съставлявали по-възрастното поколение 

в нашето семейство.
Към тях причислявам и моя чичо, който винаги, когато разказвах 

„За сътворяването на истории“, възкликваше: „Чуйте, приятели, какво говори това дете! 

Нима ние с вас не вярваме в един бог, който обича истории? Но не ги ли разказваме, 

Бог ще се почувства самотен! А не бива да разочароваме Бог, затова 

да разкажем някоя история още сега!“. Така продължавахме да си вършим о

бичайната работа и да си разказваме истории, понякога по цели дни, а дори и нощи.
Един от тях, който изпитваше неутолима жажда за нови истории, както други изпитват 

неутолима жажда за още пиво, бе моят чичо, когото наричах Жовар, тъй като винаги, 

щом в джоба му започнеха да подрънкват монети, си купуваше една голяма, 

небрежно навита пура.(3) Той намираше някакво особено удоволствие 

в това да се опита да изпуши пурата, преди тя да изгасне за стотен път.
Чичо Жовар бе роднина на моите осиновители, възрастен селянин, 

който една сумрачна привечер по време на Втората световна война бил 

измъкнат насила от малката си къща някъде в Унгария и пратен в концлагер 

близо до границата с Русия, където да работи като роб, докато не издъхне 

от глад и изтощение. Там оцелял като по чудо, или както сам казваше, 

„благодарение на намесата на неведома божествена сила“.
Помня как по онова време – тогава още бях малка, – 

когато говорителите по радиото или просто разни непознати кажеха, че 

„нацистка Германия направила това“ или че „германците направили онова“, 

чичо възразяваше тихо: „Грешите. Нацистите и техните помагачи не бяха от 

Германия. Gy?va n?pnek nincs haz?ja. Страхливците нямат родина. 

Те са демони, дошли от ада“.
Минаха дълги години, преди войната в Европа най-после да свърши.(4) 

Моят пастрок – с помощта на Червения кръст, на мнозина познати и непознати – 

претършува безброй лагери за бегълци, преди най-сетне да открие престарелия ни чичо, 

а по-късно и още няколко възрастни роднини. Вторият ми баща съдейства 

за освобождаването на всички тях от лагерите, в които бяха настанени. 

За да се доберат до пристанище, от което да отплават за Америка обаче, 

тези бежанци трябваше да прекосят половин Европа – пеша, с каруца 

или в каросерията на камион, да бъдат подложени на куп паспортни проверки 

и да преживеят дълги, изпълнени със страх часове на очакване, преди да стъпят 

на корабния трап и да се спуснат в търбуха на някой огромен параход, 

отправил се към Ахмер-ии-кха, както казваха.
По онова време нямаше повсеместно телефони, които да свързват двата бряга на океана, 

и нямаше начин да се разбере кой къде се намира. Съдбата на всеки от тях лежеше 

в ръцете на непознати: обикновени селяни и техните семейства, които срещаха по пътя си, 

членове на Съпротивата, вършещи своето свято дело, храбри монахини и медицински 

сестри от едно или друго затънтено място, които нашето семейство неизменно 

наричаше и продължава да нарича „блажените“.
След като прекарал три седмици в сумрачния трюм, чичо най-сетне прекосил океана. 

Посрещнал го адски летен зной, в който трябвало да се качи на претъпкан влак 

и да прекоси половината Съединени щати в условията на пареща жега през деня 

и страшен задух през нощта.
Най-накрая вестта за пристигането на чичо дойде при нас под формата на телеграма, 

в която не бе написана нито една дума. Организациите, които подпомагаха бежанците, 

не разполагаха с достатъчно средства, затова изпращаха празна телеграма в деня, 

преди бежанецът да пристигне на уреченото място. Така разбрахме, че влакът на чичо 

ще пристигне по някое време на следващия ден на така наречената 

„Гара на бежанците“ – голямата железопътна гара в Чикаго, на стотина и шейсет километра 

от нашето провинциално селце.
Бях едва на пет години, когато се качих на влака заедно с останалите, за да посрещнем чичо. 

Пътувахме три часа на запад. Влакът спираше край всяка овощна градина 

и всяка дървена колиба по пътя. Придружаваха ни толкова много членове 

на нашето семейство, че нищо чудно броят ни да надхвърляше населението на 

някоя по-малка суверенна държава. Бяхме помъкнали достатъчно хляб, сирене, 

торби, кашони, бутилки обикновена и газирана вода, домашна бира и вино, 

че да нахраним и напоим нашето семейство и поне още петдесет други семейства, 

ако, разбира се, ни се отдаде подобен случай.
Изминахме целия път до Чикаго, притиснати един до друг като сардели 

в консервна кутия в непоносимо горещия влак. Ала бяхме преизпълнени 

с радостна възбуда, надежда и копнеж, тъй като бяхме открили изгубен 

през войната член на нашето семейство и не след дълго щяхме да го отведем у дома.


Чакането на влака, с който трябваше да пристигне чичо, се проточи цяла вечност. 

Прекарахме следобеда в онази стоманена пещера, която наричаха железопътна гара. 

Така мина вечерта, после дойде ред на нощта, а ние продължавахме да чакаме 

в непоносимата задуха сред увехнали цветя, омачкани дрехи и паднали в несвяст хора.
Цялото това огромно множество бе допълнително объркано от факта, че гласът, 

който прозвучаваше от високоговорителите, за да обяви номерата на коловозите 

за пристигащите влакове, отекваше по такъв начин, че никой не можеше да разбере 

какво всъщност казва. Земята край пероните се тресеше в синхрон с появата 

на всеки нов влак. Писъкът на железните спирачки, захапали стоманените колела, 

оглушителното тракане и шумното съскане, миризмата на масло от двигателите 

и на керосин от фенерите на железничарите – всичко това само допълваше суматохата, 

която цареше там.
Локомотивите бяха изработени от черна стомана и желязо. Бяха сглобени – 

или поне така ми се струваше – от стотици и стотици големи и малки колела 

и хиляди и хиляди нитове. Вагоните бяха боядисани в червено, а надписите 

върху тях грееха в златно.
Парните машини бяха три пъти по-високи от най-високия човек на перона. 

Горещината, излъчвана само от един от тези влакове, можеше да се сравни 

с топлината на двайсет и пет пещи, привързани една за друга посредством 

гигантски вериги. Тълпата по протежение на пероните бе толкова многолюдна, 

че мнозина се бяха оказали притиснати към стоманените стълбове, които крепяха 

сводовете на гарата, и всички „се потяха като слонове“, както се изразяваше пастрокът ми.
Поради детския си ръст не виждах нищо освен лакти, кореми, задници, рамене, 

протегнати вратове, лекьосани мъжки ризи, жени с леко килнати шапки с трептящи 

върху тях пера и високи токчета, които ми приличаха на еленски копита. Имаше 

още жени със забрадки, небръснати крака и ръце и увиснали кореми и мъже в костюми, 

посивели от дима и пепелта. Имаше и старци, толкова прегърбени, че на ръст бяха 

почти колкото мен. Срещах погледите на мнозина от по-възрастните и те ми се 

усмихваха мило със страховитите си на пръв поглед беззъби усти.
Тълпата се скупчваше покрай вратите ту на един, ту на друг вагон от безкрайно 

дългите влакови композиции. Никога не бях виждала толкова много възрастни 

хора да плачат, да танцуват жига, да се смеят, да се тупат по гърбовете, 

да се кикотят, да си подвикват и всичко това – едновременно. 

Хората се тълпяха по пероните и лееха сълзи, а около тях се носеше 

миризма на чесън, уиски и пот. Над цялата тази колоритна сцена 

бе надвиснала тежка мъгла, образувана от нощната влага и парата 

от локомотивите. 

Изведнъж масата от пъстри дрехи – едноцветни или на рибена кост, 

на карета или на точки, се раздели на две и в края на перона се появи 

самотен старец с опърпани селски дрехи и объркано изражение. 

Светлините на влака, грейнали зад гърба му, създаваха около 

главата му същински ореол.
По промяната, настъпила върху лицето на пастрока ми, разбрах, 

че това е човекът, когото търсим. Той застина смаяно за миг, 

но сетне прескочи – да, сигурна съм, че високият ми едър баща 

прескочи – дузина колички за багаж и с рамене и лакти си проправи път 

сред морето от хора, за да прегърне този мършав старец, който се извисяваше 

с една глава над околните.
Баща ми поведе горкия ми чичо по перона. Беше го прегърнал през раменете 

с една ръка, а с другата го държеше за лакътя, за да го насочва през тълпата.
– Ето го! Ето го твоят чичо! – извика баща ми сякаш току-що бе спечелил 

най-големия джакпот във вселената.
Когато го разгледах отблизо, видях, че чичо е наистина огромен, 

приличаше на великан от някоя приказка. Носеше омачкана бяла риза 

без яка и ръкавели и дълги торбести панталони, които му бяха толкова широки, 

че се вееха като пола. Силните му, червени като тухла от слънчев загар ръце 

бяха надарени с мощни мускули. Принудена бях да отметна глава назад, 

за да видя лицето му. Мустаците му се проточваха от едната скула до другата. 

Всичко в него изглеждаше толкова чуждоземско и непознато – 

от безформените плетени обувки (5) до капчиците влага по косата му.
Чичо остави на земята бохчата и мукавения си куфар, свали бавно шапката си 

и коленичи пред мен направо на бетонния перон. 

Около нас трополяха обувки и ботуши. Видях покритите с пот посивели косъмчета 

на бакенбардите му и блестящата сребриста четина, набола по бузите и брадичката му. 

Чичо протегна ръка, постави едрата си длан на лицето ми, а другата си ръка обви 

около тялото ми. Никога няма да забравя думите, които изрече, 

когато ме притисна към себе си. „Господи... живо... дете...“, прошепна той.
Обикновено се срамувах от непознати, но го прегърнах от все сърце, 

защото – макар да не бях в състояние да го опиша с думи тогава – 

бях поразена от погледа в очите му. Това бе поглед, който бях виждала 

само веднъж в краткия си живот, бях го виждала в ужасените очи на конете, 

които бяха оцелели при буен пожар в конюшните.


Огромният като великан чичо, с който се бях сдобила току-що, дойде у дома с нас. 

Бързо открих, че е човек, който обича самотата. Открих също така, 

че дори когато извади пурата от устата си, едното ъгълче на устните му 

остава по-високо от другото и устата му не може да се затвори както трябва. 

„Така става, когато започнеш да пушиш пури от малък – 

обясни ми той, сетне се засмя. – 

Не пуши пури и когато пораснеш, устата ти няма да заприлича на моята.“
Обичах този чичо, макар когато се усмихнеше, усмивката му 

да разкриваше потъмнели зъби. А кътниците в задната част на устата му 

бяха съвсем черни и страховити. Необичайно широкото му чело бе увенчано 

с удивителни вежди, наподобяващи телени четки. Те имаха формата на птичи криле 

и бяха надвиснали над очите му като стрехи. Ръцете му бяха толкова големи, 

че можеше да стисне едновременно пет фазана за шиите. 

Но най-прекрасното нещо у него бяха очите му. 

На слънчева светлина те сияеха с топлината на току-що разтопено злато.

Чичо бе завършил едва втори клас и живееше в новата си родина така, 

както бе живял и в старата – като човек, който може да поправи хамут, 

но не и най-простата машина, задвижвана от електричество, човек,

който може да кара волска каруца, но не и автомобил, човек, 

който никога не е притежавал радиоапарат, но може да разказва истории до заранта, 

човек, който може да изпреде прежда и да изтъче черга, 

но се страхува да стъпи върху ескалатор.
Веднъж на прага ни се появи мъж, издокаран в костюм, 

който се опитваше да ни продаде застраховки. 

Чичо Жовар не разбираше защо трябва да си купи „стра-хоф-къ“, 

тъй като смяташе, че това е все едно да заложи пари срещу доброто си здраве. 

Мъжът го нарече „тъп селяндур“. Застрахователният агент обаче не познаваше чичо, 

нямаше представа през какъв ад е преминал животът му, както и нямаше представа 

колко мило се отнасяше чичо ми към децата и животните или че възприемаше 

земята като живо създание със своите мечти, надежди и потребности.

И той като останалите бежанци в нашето семейство страдаше, измъчван 

от своите спомени, но полагаше немалко усилия да не говори за преживяното 

по време на войната. Хората обаче изпитват нужда да споделят, 

в противен случай звярът на войната навестява кошмарите им или 

предизвиква безпричинни на пръв поглед пристъпи на плач или изблици на гняв. 

Заговореше ли все пак за миналото, колкото по-оскъдни бяха думите му, 

толкова по-голям ужас се криеше зад тях. Обикновено казваше: 

„Беше много лошо“, след което потъваше в продължително мълчание.
Обикновено говореше иносказателно, разказваше истории в трето лице 

като например: „Познавал някога един човек, който казвал, че най-тежка 

в концлагерите била раздялата с любимите хора. Именно това помрачавало 

разсъдъка на майки и бащи, които тънели в неведение относно 

съдбите на своите синове и дъщери. А децата, децата...“.
Тогава чичо просто млъкваше, ставаше от стола и излизаше навън. 

Денем и нощем, в дъжд и сняг, той просто хукваше навън и не се 

връщаше дълго време. Обичах го, но и се страхувах от него. 

В такива моменти възрастните внезапно и подчертано невъзмутимо 

се заемаха с такива важни неща като белене на картофи, плетене на чорапи, 

цепене на дърва или бърсане на пода, които извършваха в пълно мълчание, 

което произтичаше от опитите им да защитят самите себе си от 

своите все още необуздани призраци от миналото.
Аз обаче хуквах след чичо и винаги го откривах да върви по пътя 

или пък свърнал от пътя да крачи сред полята или из гората, 

да поправя въженцата и кукичките в бараката за опушване на месо. 

Именно благодарение на това, че тичах подир чичо, успях да науча

 за неговия чудат приятел и алтер его, когото наричаше „един човек“... 

„един, когото познавах в старата родина“.
Чичо говореше за този „един човек“ толкова често през годините, 

че от уважение към страданията, които той бе преживял, започнах 

да наричам този далечен тайнствен дух „Този човек“, а понякога и 

„Онзи човек“, възприемах го като персонаж, който заслужава свое собствено име.
Веднъж чичо ми каза: „Един човек... един човек, когото познавах, 

бил преследван от спомена, от последния спомен за една възрастна селянка, 

когато дошли камионите, за да отведат мъжете и момчетата... 

Онези... стари жени с почти беззъби усти, надали вой буквално до небесата, 

проснали се на земята, докато вятърът запращал снега в очите и устите им 

и заудряли с пестници в кишата... Онези... стари жени, паднали на колене 

и заудряли земята от мъка и отчаяние.
„Този човек – продължи чичо ми – кътал много спомени. Когато дошла 

армията на нашествениците, войниците му казали, преди да отведат

всички останали: „Дадеш ли ни храна, ще пощадим твоята горичка. 

Кажи ни само коя е твоята горичка и ще я пощадим.“
„Дърветата, о, Господи, дърветата! Всички ние садяхме дървета 

и се грижехме за тях било от любов, било, за да ни правят сянка 

или да ни заслоняват от вятъра. Понякога, най-вече за да изкараме зимата, 

продавахме за разсад някое дърво от края на горичката,

 стига да бе пораснало достатъчно, разбира се.“
„Разбираш ли, Този човек отгледал тези дървета, отгледал ги от съвсем малки. 

Те били неговата радост и гордост.“
„И така, Този човек се опитал да спаси дърветата. 

И той, подобно на останалите селяни, бил посещавал училището 

на нивите и градините, а не училището на учителите с очила. 

Никой от тях не разбирал тази война, която връхлетяла досущ като ястреб 

и отнесла цели села в гнездото адово, откъдето нямало връщане.“
„В отчаянието си Този човек отвърнал на войниците: „Кои дървета са мои? 

Всички дървета, докъдето стига погледът ви, са все мои“. И посочил 

не само своите дървета, но и тези на своите съседи и дори вековната гора, 

която се простирала на километри отвъд селото, чак до хоризонта.“
„Като чули това, войниците го сграбчили и го хвърлили на земята, 

сетне започнали да го ритат в устата, за да го накажат заради „лъжливия език“. 

Избили му зъбите и го зарязали проснат в калта. В гнева си запалили купчината 

сухи клони, натрупани в центъра на гората, където се извисявали най-високите ели. 

Сухите клони мигом пламнали и огнените езици се устремили чак до върховете 

на дърветата и овъглили дънерите им за броени минути.“


Дълго време малката ни къща бе изпълнена с хора, успели да се върнат 

от войната..., да се върнат от онзи свят. Всеки от тях бе донесъл със 

себе си стотици страховити образи и мъчителни загуби, 

които не можеха да бъдат описани само с думи.
Макар роднините ми да започнаха постепенно да пеят великолепните си 

прочувствени песни и да разказват уникалните си истории, 

болката от войната бе оставила своя дълбок отпечатък върху техните умове и души. 

Отначало, заговореха ли за преживяното от тях, не успяваха да овладеят емоциите си. 

По-късно полагаха колосални, отчаяни дори усилия да не продумат нищо за случилото се. 

Времето минаваше, но звярът на войната бе впил зъби с такава сила в тях, 

че не искаше да ги пусне.
Какво означава да оживееш след войната и да носиш в себе си спомените за войната? 

Това означава да живееш едновременно в два свята. Да търсиш надежда в единия, 

да се чувстваш отчаян в другия. Да търсиш някакъв смисъл в единия, да знаеш, 

че едничкият смисъл на живота в другия е, че животът няма смисъл.
Във всеки от многострадалните ни роднини живееха двама души, 

вкопчили се в отчаяна борба един с друг. Единият живееше живота на новия свят, 

другият бягаше, не спираше да бяга, от кошмарните спомени, които го преследваха. 

Призраците оживяваха, събудени от скърцането на вратата, мяученето на котката в мрака, 

невинното драскане на кучето, което се опитва да влезе в кухнята, внезапния порив на вятър, 

издухал пердето, което на свой ред събаря от масата празен буркан, 

който се разбива на пода...
Най-обикновени, банални дори неща бяха в състояние да предизвикат пристъпи на страх, 

плач или отвращение: миризмата на машинно масло, първият сняг, кръвта на одран елен, 

убит за храна, някоя болежка вследствие усилената работа на полето, стара история за 

булчински воал, чаткането на крави копита по моста, стряскащата свирка на влака, 

изтракването на съборена табуретка.
В съзнанието на чичо бушуваха войни, които го караха да помни „прекалено много“, 

както се изразяваше той. Това бяха войни между смъртта на надеждата 

и надеждата за смърт, между надеждата за живот и животът заради надеждата. 

Понякога единственото по-продължително примирие, което бяха в състояние 

да сключат воюващите страни, биваше подпечатано с много чашки шнапс 

и много чашки водка.....

Бележки в текста

1.

В старата ми родина има истории, които
досущ като верни приятели „рамо до
рамо“ поради някакви смислови или пък
духовни съображения. В семейството ни
познаването на тези комбинации от
истории, всяка от които носи свой смисъл
и послание, се усвоява в резултат на
дългогодишно „чиракуване“, при което
по-младите слушат разказите на
по-възрастните, които на свой ред са ги
научили от своите майки и бащи, баби и
дядовци. – Б. а.

2.Най-ранните
си истории заимствах от разказите на
леля Кати, една от по-големите сестри
на баща ми. Тя спазваше обичая на старата
родина да разказва библейски истории
на определени църковни празници, именни
дни и пр. – Б. а.

3   Игра на думи, тъй като на унгарски szivar
означава „пура“. – Б. а.

4. Макар
да казваме, че войната е „свършила“,
тя всъщност не е „свършила“. Първата
война бушува по време на самите бойни
действия. Втората война, която е далеч
по-продължителна, започва след края на
сраженията и продължава много години,
а най-често – поколения. – Б. а.

5 Тези домашно изработени обувки се наричат
bocskorok. Върху тънките
подметки се зашива изплетена на ръка
горна част и така „човек може да почувства
земята, по която стъпва“. Обстоятелството,
че тези bocskorok можеха
да се обуват и на левия, и на десния крак,
не спираше да ме удивлява като малка. –
Б. а.

Цялата работа е в разплитането на проблема

„Чудя се дали да не отида на психотерапия“, каза ми една приятелка, великолепна в много отношения. Попитах я: „Имаш ли настоящ проблем, който искаш да обсъдиш с професионалист“. Тя ми отговори „Не, мисля“.

Ок, това е моето разбиране за нещата – ако живееш сравнително спокойно и проблемите идват и си отиват, но нямаш нещо, което конкретно да те тормози, да е като камъче в обувка на дълъг път – нямаш нужда от психотерапия. Психотерапията (краткосрочна и дългосрочна), курсовете по личностно себеразвитие и коучинга, са за теб когато усетиш, че едно чуждо мнение може да ти помогне, за да разбереш по-добре себе си. При психологичните консултации е малко по-различно – тогава в повечето случаи интересът ти е как е най-добре за постъпиш спрямо някой друг – например детето ти.

Да се занимаваш да разкриваш пласт по пласт от себе си, когато си във вътрешен мир, ми е малко излишно. Енодия Джоунс в книгата си Източно тяло, западен ум пише нещо от сорта на „точно хората, които са минали през терапия трябва да разберат тези, които не са на него“. Ясно ми е, че всеки има своите травми, но не всеки може да живее трудно с тях и ако успява да си живее без проблеми с околните и себе си, всичко е наред- Психотерапията е силен начин да откриеш най-доброто от себе си, но не е лесен, защото те изправя пред въпроси, които никога не са стоели пред теб. Психотерапията не е за слаби души, а за търсещи хора, тръгнали по пътя да намерят своето истинско и чисто аз, да се заобичат и приемат.

Но, защото дойде времето за едно „но“, далеч не смятам, че всеки човек, който се обявява за психотерапевт, действително помага. Преди време бях изненадана да разбера, че след близо година занимания една позната не е напреднала и сантиметър към онова усещане на душевно удобство (на жаргон психологически комфорт), което е целта на всяка психотерапия. Затова сега искам да кажа моите няколко съвета как да избереш психотерапевта си.

Вярвай на интуицията си
Да довериш най-съкровените си страхове и тревоги е дар към терапевта ти. Правейки това, ти му даваш ключ към душата си. Ако има нещо, което те притеснява в терапевта ти – онова чувство на „харесва ми“, значи не е за теб.

Психо тюрлю-гювеч
Има психотерапевти, които може да те хипнотизират, после да те почукат малко с ТЕС, после да ти приложат някоя краткосрочна терапия, след това да те вкара в някоя психодрама, да подишате холотропно и накрая да те накара да подскачаш. Това е тюрлю-гювеч. Базова истина е, че колкото и да е отворен един терапевт, безразборното включване на атрактивни занимания е анимация като по басеините на хотелите – весело, но загуба на време. Давай си парите за хотели с Ол Инклузив по-добре. Психотерапията работи, когато се провежда в определена модалност и от човек, който работи изключително в нея.

Високомерието на терапевта
Да ходиш на терапия, за да имаш на кого да се оплакваш, той да те слуша, е несериозно – вземи си котка по-добре, въпреки космите или куче, тъкмо ще излезеш малко на разходки. Да ходиш на психотерапия, за да ти се кара някой – също. Майка ти, свекърва ти или някоя приятелка могат да вземат тази роля. Психотерапевтът е специалист, който е учил товада ти помогне да излезеш от тревогите и проблемите си, да бъде с теб в този процес и да те подкрепя. След това те пуска да си отидеш и никога да не си спомниш за него.

Ако смяташ, че няма ефект, значи няма ефект
Кой по-добре от теб знае дали се чувстваш по-добре, по-лека и по-осъзната след терапия? Часовете, прекарани в кабитена на психотерапевта не е задължително да са леки – може да са свързани с много сълзи и спомени, но ако след тях чувстваш облекчение и намираш нов смисъл в живота ти – това си струва.

Не си длъжна да ходиш на терапия
Колко пъти ще отидеш, зависи от теб и твоето усещане. Финанси също (стандартно сесия струва 50 лв, посещенията са веднъж седмично обичайно или максимум на две седмици, продължителността може да се разтегли спрямо нуждата за работа). Дължиш само едно нещо на терапевта си – да му кажеш, когато решиш срещата ви да е последна, за да може да обсъдите причините за това ти решение – и да чуеш мнението му дали причината за твоето решение е емоционална, стигнали сте до точка, в която ти е трудно да продължиш, защото са се отворили рани или е нещо друго.

Добре, а как да намериш добър терапевт?
Познатите са добър източник на препоръки. Ако видиш по телевизията или чуеш по радиото някой, който  ти хареса как разсъждава – това може да е твоя терапевт. Увеличава се броят на психотерапевти със сайтове – и аз съм тук, в които може да прочетеш различни неща и да прецениш дали ти допада.

Известен или неизвестен?
Твоят. Това е различно. Няма да се явяваш на конкурс с него под ръка. Някои от най-добрите терапевти, които познавам са известни само в професионалните среди, но имат добра практика и много шастливи клиенти.

Накрая – ето какво е в сърцето на един психотерапевт, на какъвто е добре да попаднеш.

Добре, историята е красива. Притча. Но не е истинска. Измислена е. Или поне няма никакво доказателство за съществуването й. Една авторка я разказва в книгата си, а после тя се повтаря тук-там и по фейсбук, защото е позитивна. 

В едно африканско племе, когато някой направи нещо нередно, го завеждат в центъра на селото, където цялото племе го заобикаля.
В продължение на два дни, те си спомнят и споделят добрите неща, които е направил. Племето вярва, че всяко човешко същество идва в света като добро. Всеки желае сигурност, любов, мир и щастие.
Но понякога човек прави грешка. Тези грешки са вик за помощ. Затова племето се обединява и  чрез думите се свързва с истинската природа на човека и му напомнят кой е той. „Аз съм добър“

Илюстрацията е картина на David Ndambuki, “The Maasai,” oil on canvas, 2006. Courtesy Real African Art Gallery, Zanzibar

В средата на деня телефонът ми звънна: „Получихте ли поканата за традиционното посрещане на новото божоле?“. Ха! Новото божоле! 

Тежка гемия съм. Трудно ходя на събития от всякакъв тип. Не съм посещавала това есенно френско празненство поне от 8 години. Но за идването на божолето през 2015 е по-специално. Може да не си направя профилната снимка в цветовете на френското знаме, нито да пускам прочувствени статуси, но уважавам смелостта.

Уважавам способноста да можеш да продължиш напред, като не си затваряш очите какво се е случило. В този смисъл празнуването на пристигането на новото божоле е едно „Наздраве“ за това, че светът е различен, но ще се опитаме да го оставим нормален – а това зависи от съзнателното усилие да не се оставяш да бъдеш повлечен от страха. Затова и отидох да пробвам какво е младото вино – и тази година то много ми хареса – защото има и години, в които е пълна скръб (как е на френски „сори, но имам мнение“?).

по световната политика
Една бележка за всеки, който реши да ме критикува за този пост. Дай Боже на всеки народ умението да говори за себе си и да намира начини да изразява своята култура и ценности.

В кабинета за хранителни разстройства и проблемно хранене на в София, ул. „Позитано“ 3, се провеждат индивидуални консултации, работа в групи на засегнати лица и близки, лекции, тренинги и психотерапевтични сесии.

Хранителните разстройства най-често, но не само, засягат млади жени. Външните белези на анорексията са явни, но скрити под много обвивки – свръхслабото тяло носи широки дрехи, както и душата, която е покрила своите терзания. Булимията е друго заболяване, което често намира своите жертви в ученическа възраст, но не рядко продължава с години, правейки живота на засегнатите труден. Третото, официално признато от СЗО заболяване е разстройството на пристъпното преяждане, което се различава от булимията по това, че храната не се повръща или маха с лаксативи, а резултата е наднормено тегло. Хранителните разстройства не са „каприз“ или „липса на водя“, а сериозни заболявания, които се лекуват чрез психотерапия и в тежките си форми медикаментозно. Прочети 9 истини за хранителните разстройства, които бяха създадени от международните организации. Прочети на сайта и няколко въпроса, които ще помогнат да определиш дали ти или твой близък страда от хранително разстройство.

Проблемно хранене

Без да може да бъдат определени като „хранителни разстройства“, има много хора, които имат проблеми с храната. Ще ги опишем така:

• ако храната е основна тема в мисленето ти, 
• непрекъснато броене на калории, 
• стриктен контрол на всичко изядено и което трябва да бъде сготвене, което не остава време за други занимания
• непрекъснат апетит, дори когато не се чувства гладн
• изяждане на твърде много храна през деня, но не си спомняш кога се е случило това, 
• ако диетите никога не действат, независимо, че са съчетани с физическа активност
• скоро след сваляне на килограми, те се връщат отново
• напълняване след стрес, което не може да бъде овладяно с рационално хранене месеци по-късно
• често ползване на лаксативи и други очистителни практики

За записване в работно време: 9-18 часа: 0888 388 912

„Само когато сме достатъчно смели да изследваме тъмнината, ще открием безкрайната сила на своята светлина“, думи на Брене Браун.

Брене Браун е професор в Университета в Хюстън и последните 10 години от живота си изследва уязвимоста, смелоста, автентичноста и срама, като си поставя въпроси като „Как се култивира смелоста и как разбираме че струваме да бъдем обичани, приети и щастливи“.

Снимката е the dark alley by kimera jam on Fivehundredpx

Връзката, която понякога дори не осъзнаваш колко е натоварена със значение и смисъл. Как всеки твой ден минава през любов, обожание, омраза или гняв, цялата палитра от емоции, която стои зад и в храната. Когато диетите вече не помагат, защото килограмите си остават на едно ниво или след всеки режим тръгват отново нагоре тогава може би е дошъл момента да потърсиш в себе си място за психотерапия.

Намаленият прием на калории сам по себе си никога не води до спад на килограмите в значителна степен и за дълго време. Съчетанието с физическа активност често помага, но дори и тогава остава една група хора, които комбинацията глад и изтощение не им помага да се почувстват по-добре нито в тялото, нито в душата си.

Като психотерапевт се занимавам основно с темата за проблемното хранене. Обучавана съм в неорайхианска психотерапия, която има голям успех в този тип проблеми. Сертифицирана съм за работа с проблемно (разстроено) хранене и от школата на проф. Джулия Бъкройд в Лондон.

За връзка с мен можете да използвате формата, публикувана отдясно на страницата.

Поредната ФБ инициатива ме свари неподготвена. Майката майката на приятелка на дъщеря ми си сложи Елза като профилна снимка и аз като кучето на Павлов (Елза! Елза! Елза!) веднага й лайкнах статуса, който обещаваше да ми разкрие каква е инициативата на лично съобщение.

В лично съобщение тя ми написа, че това е кампания против рака при децата и слагането на анимационни герои (тя ми избра Камбанка), заради което тя е и илюстрация тук, цели да повиши вниманието към детските онкозаболявания.

Този тип инициативи са известни като „писмото на св. Антоний“. По-зрелите (зрели като набор 70те-80те години) може би си спомнят писмата в училище – ама такива като написани на хартия и с химикалка, които трябваше да се препишат за пълно щастие поне по 7 пъти. После те минаха в електронен вид.

Вместо да си измия съвеста по лесния начин с просто слагане на анимационна профилна снимка, реших да проуча и лично за себе си какви са факторите за отключването на болеста в нейните проявления и да я изпратя на тези (двама), които харесаха статуса ми.

Рискът от рак при децата се приема за рядък (1% от всички болни от рак)

Най-честият тип рак при децата е левкимия, която според някои изследвания се свързва с пушуне на майката по време на бременоста, некърмените деца и шокиращо – децата без алергии страдат по-често от нея. (източникът Cancer Research UK, линкът е посочен по-долу).
Други са: живот близо до електропреносна мрежа, работа на родителите, вкл. и бащата в среда с химикали, и когато бебето е поело хормони като diethylstilbestrol (DES) и различни видове противозачатъчни, което може да се случи, ако майката не знае, че носи бебе.

В сравнение с 60те години на миналия век броят на заболелите се е увеличил с 40%, като причината още не е установена напълно научно.

Рисковите фактори за рак при децата са различни от тези при възрастните и стила на живот няма общо. Например при големите наднорменото тегло и нездравословното хранене, липсата на физическа активност влияят, но при децата не е така, заради липсата на натрупване.

Промяна в ДНК, която се понякога се наследява от родителите и понякога се развива дори преди раждането.

Излагане на радиация, включително и живот близо до ядрени централи

Пушенето (от страна на майката) влияе при някои видове рак, но не е напълно доказано.

Накрая ще спомена една теория, съществуваща в ню-ейдж философията. Тя е, че от рак страдат хората, които по една или друга причина не са били желани от родителите си по време на бремеността или ако майката е обмисляла аборт. Тогава плода се чувства отхвърлен и впоследствие може да се разболее от това.

За повече информация:
добър източник са
Cancer Research UK, данните, които съм взела от тях са от Октомври 2016
Cancer Org

След няколко черни дупки на пълноценна почивка, в които пропаднах с удоволствие, открих колко много нюзлетъри получавам – но не чета. Затова започнах с разчистването на личния ми мейл. 

Животът е твърде кратък, за да го губя в ненужни отношения, връзки и дори мейли. Секунда тук, секунда там за триене и ето, че съм твърде много загубила от времето си. Няколко дни се наблюдавах какво не чета, а идва на пощата ми и съответно започнах да натискам Unsubscribe все по-често. Останаха само тези, които чета и ми дават нещо, както и услуги, които ползвам. Сбогом asos (официалната рокля, която купих от тях отдавна е при приятелка на приятелка), сбогом ъпдейти на списания (давам приза на Marie Claire за най-дълъг стоп на абонамента) и т.н., и т.н.

Останаха дневния ми английски вестник (чай не пия, но вестници чета); Quora (куората я употребявам напоследък повече и от фейсбука, поне има някакъв смисъл) и няколко други, главно от Google Scholar.

Да, животът ми сутрин е без много мейли, но със съдържание, което чакам.

В края на септември попаднах на някаква честота, на която музикалният редактор се беше упражнявал на тема „сбогом, лято“. Лана дел Рей с Summertime Sadness и разни такива… 

Но есента е просто красива в България. Камю е казал: „Есента е втора пролет, в която всеки лист е цвете“.