…Времето напредваше към лятото, както пътникът навлиза във все по-високата трева.

Така приключи първата година от живота ми в гората, втората не бе по-различна. На шести септември 1847 година окончателно се оттеглих от Уолдън.

…

Напуснах гората по същата важна причина, поради която се заселих там. Навярно съм долавял, че ми предстои да преживея още няколко живота, и нямам повече време за тоя. Удивително е как бързо и неусетно привикваме към определен начин на живот и утъпкваме пътя си. Не бях прекарал и седмица в гората, а ето че нозете ми утъпкаха пътечката от къщата до езерото… Земната повърхност е мека и запазва следите от човешките нозе; така е и с пътеките, прокарани от ума…

Животът в гората във всеки случай ме научи на следното: ако човек уверено върви към своята мечта и се стреми да живее по нейните повели, очакват го висини, невероятно за всекидневното трезвомислие. Той ще остави някои неща зад гърба си, ще премине невидими граници…

…Колкото и да е жалък животът ти, приеми го и го живей; не бягай от него и не го проклинай.

…

Хенри Дейвид Торо е бележит американски интелектуалец, писател и философ

Похвалиха ми миналата година книгата му „Диви ябълки“, но още не съм стигнала до нея. Откъсът тук е от прочутия „Уолдън“, който е нещо като Wild, то век и половина по-рано – и по-философско и съзерцателно. (издадените на български негови произведения)

В „РазЛИЧНИТЕ истории“ – 10 години от създаването на ladyzone.bg тази седмица темата е домашното насилие. Може да видите цялото предаване Тази неделя по bTV в този линк

Защо жертвите са тези, които прикриват насилието, може да прочетете и в статията в Ladyzone.bg.

Страхът поражда патологично поведение, което впоследствие ще послужи за оправдание на агресията. Жертвата реагира обикновено бурно и объркано. Каквото и да предприеме, каквото и да направи, всичко се обръща срещу нея. Целта на преследвача е да я изкара от релси, да я разстрои напълно и да я принуди да направи грешен ход.

Photo by Karolina Grabowska from Pexels

„Това не е тема за деца“, притеснено казва моя близка, когато й казвам каква е доставката, която чакам.

Отскоро „Книга за смъртта“ на шведската авторка Пернила Сталфелт в каталога на издателство Точица и тези 28 страници попълват една огромна липса – тази на помощ на възрастните да говорят за смъртта с децата, без самите те да използват за опорни точки собствените си детски страхове.

Смело начинание е издаването на книгата на български, но надявам се повече хора да посегнат към нея, когато се чудят какво да кажат по темата на своите деца. Лично аз не си представям как я купувам и ей така си я четем за лека нощ, но определено, когато темата е на дневен ред за дете и родител не успява да намери думите да говори по нея – ще спести неудобството и тревожността на възрастния.

Около петгодишна възраст повечето деца започват да разсъждават двете големи теми на живота, ах тези малки философи! – секса и смъртта. Но ако днес има достатъчно, което да ви послужи и прочетете дори онлайн, както и много добри книги (включително и издадените още през 80те на български на Мари-Клод Моншо Истината за бебетата и Бебе на нулева възраст), то по втората тема мълчанието е оглушително  и вместо за щъркели се говори за звездички, дори на деца в училищна възраст.

Темата за смъртта често влиза през директни въпроси кой кога и как ще умре, които детето задава, например „Мамо, кога ще умреш“, „Аз кога ще умра“ и т.н. и индиректно през страхове, фобии, безсъние и сънища или в желанието винаги да останат малки (това е свързано с вярването им, че малките не умират). Тези, които не искат да говорят по темата, са възрастните, от желание да щадят съзнанието му и тяхната тревожност се отразява на детето като то решава да не ги безпокои по въпроса, заключвайки тревожността в себе си, но най-вече без да е получило успокоението на това да може да сподели мислите си. „Има убедителни доказателства, че децата откриват смъртта на ранна възраст, схващат, че животът в крайна сметка ще бъде унищожен, прилагат това познание към себе си в резултат на откритието изпитват силна тревожност. Основна задача на развитието е да се справят с тази тревожност и детето го прави по два основни начина: като променя вътрешния си субективен опит. Детето отрича неизбежността ни постоянството на смъртта. То създава мит за безсмъртието – или благодарно поглъща митовете, предложени от по-възрастните. Детето отрича и собствената си безпомощност пред присъствието на смъртта, като променя вътрешната реалност“, пише Ървин Ялом по тази тема.

Темата може да бъде провокирана и от смърт в семейството, на близък или дори на домашно животно или умрял червей в детската дори. Когато не говорим за нещо, оставаме във вакума на въображението си и това може да е галактическа самота, когато си дете.

В този момент „Книга за смъртта“ може да изиграе своята роля в демистифицирането на смъртта. В едно от малкото си интервюта авторката казва: „Мисля, че е забавно да пишем за важни неща, но по прост начин. Децата казват такива невероятни неща и рисуват толкова красиви рисунки и обичам да се изненадвам от детските перспективи и начини на мислене. Затова искам да работя с деца и да правя книги за деца. Животът става забавен и вълнуващ по този начин“. Пернила Сталфелт подхожда в темата директно, което само може да спечели едно дете: „Един ден си имаш дядо. На другия може повече да не го видиш. Тогава ти става страшно празно и тъжно“.

Такава остава книгата, откровена, до края – как точно протича погребение, какво се случва след смъртта според различните религии…и на много от възрастните може да им призлее от чувството за хумор и липса на почтителност, но ми се струва, че точно тази щипка типичен детски хумор я прави добра, защото  шегите на 5 плюс рядко са достойни за светски разговор и английския кралски двор, а тази специфика е уловена от авторката. Малко за нея – родена е през 1962 г. През 1997 г. тя получава най-важната шведска награда за илюстратори, наградата Елза Бесков, за първата си детска книга. „Книга за смъртта“ е била номинирана през 2001 г. за наградата на немската литература за младежи. Работи в Музея за модерно изкуство в Стокхолм.

Това е линк към статията „За психотерапията, с дребния шрифт“, публикувана в брой юли на списание Жената днес.

…Първата ми среща с психотерапията беше в гимназията, когато училищният ни психолог предложи на неколцина гимназисти този начин на общуване. В тъмния му кабинет на четвъртия етаж на софийска гимназия, в зората на темата в България, от днешната ми гледна точка това беше голям шанс за мен, защото ми помогна да се науча да се вглеждам в себе си по един специфичен начин. Всяка декада от живота си дотук се обръщала към лична терапия в търсене на това специфично „самонаблюдение“, затова и всичко, което е описано тук, е от гледната ми точка на психотерапевт, но и на пациент…

Продължението е в линка

…Всеки има в себе си капацитет и склонност – латентна, ако не ясно видима – да се движи напред към постигане на зрялост. В подходяш психологически климат тази тенденция набира скорост и вместо да остане само потенциал, се превръща в реалност. Тя е видима в способността на индивида да разбира онези аспекти на своя живот и самия себе си, които му носят мъка и неудовлетвореност, разбиране, което стига много по-дълбоко от рационалното му знание за себе си чак до преживяванията, които е скрил и от самия себе си, тъй като те за него представляват заплаха. Тя се проявява в склонността да реогранизира своята личност и отношението си към живота по начини, които биват признати за по-зрели. Независимо дали наричаме това тенденция към израстване, стремеж към себеактуализация или насоченост напред, става дума за самия извор на живота и в крайна сметка от него зависи успехът на психотерапията. Това е поривът, който наблюдаваме в целия органичен и човешки живот – към обхващане на нови пространства и хоризонти, към автономия, развитие, зрялост – поръвът да се даде израз и да се активират всички способности на организма или личността на по-високо ниво. Този порив може за бъде погребан под многобройни пластове от натрупани психични защити; може да е скрит зад фино изработени маски, които отричат съкществуването му; но вярвам, той е че във всеки от нас и очаква подходящите условия, за да се прояви – пише Карл Роджърс и по-нататък формулира какво се случва в едно успешно терапевтично взаимодействие.

Другият

ще преживее и разбере аспекти на себе си, които преди това е отричал;

ще установи, че се интегрира по-добре, по-способен е да функционира ефективно;

ще заприлича повече на човека, който би искал да бъде;

ще бъде по-самостоятелен и по-самоуверен;

ще бъде личност в по-висока степен, уникална и способна да изразява себе си;

ще бъде по-радбиращ и по-приемащ другите;

ще бъде по-способен да се справя адекватно и с повече усет с житейски проблеми.

Откъсът е от Израстването на личността, възгледът на един терапевт за психотерапията от Карл Роджърс, София, 2018, Изток Запад, оригинално книгата е публикувана през 1961

Междувременно може да прочетете в последния брой на Жената днес, юли 2020, съвременен български поглед към терапията от мои колеги (и мен), както и интервюто ми с Лиз Бурбо по повод книгата й Лечение на петте рани, която ще излезе на български през месец октомври 2020 от издателство Ентусиаст.

В брой юни на списание Жената днес е статията ми за това как творчеството на Фрида Кало може да бъде използвано терапевтично, в частност за женската душа – голямото „бум“ за нейната световна популярност дойде с филма Фрида, 2002 (Салма Хайек в главната роля), базирана на книгата на Хейдън Ерера, арт-историк. Така вече близо 20 години тя изкача с острите си очи, гледайки под вежди, превърнала се в тъмнокоса Мерлин Монро в латино вариант, а това е далеч от реалността за нея. Не е и Че Гевара в женски образ (въпреки че се продават тениски и венци от изкуствени цветя като нейните). Фрида Кало се превърна едновременно в кич и икона, като това може би е съдбата на подобни хора.

Във Фрида Кало като терапевт се спирам на теми като живота с хронична болка, темата за психологическата и емоционална болка, която носим в галерията на душата си, обсесивната любов.

Защо през творчеството на Фрида? Изкуството е шперц, с който се отварят заключени души и травми и имаме нужда повече да бъдем изкуство и да гледаме изкуство. Повече – в брой юни на Жената днес

Казват, че тези думи са нейни:

„Заслужаваш любовник, който иска да те разроши, с всичко и всички причини, които те събуждат набързо и демоните, които няма да те оставят да спиш.

Заслужаваш любовник, който те кара да се чувстваш в безопасност, който може да унищожи целия свят, ако върви ръка за ръка с теб; някой, който вярва, че прегръдките му са перфектно си отива с твоята кожа.

Заслужаваш любовник, който иска да танцува с теб, който отива в рая всеки път, когато те погледне в очите и никога не се уморява да изучава мимиките на лицето ти.

Заслужаваш любовник, който слуша, когато пееш, който те подкрепя, когато изпитваш срам и уважава свободата ти; който лети с теб и не се страхува да падне.

Заслужаваш любовник, който маха лъжите и ти носи надежда, кафе и поезия“.

Още по темата

Как е звучал гласа на Фрида Кало? Един запис, засега единственият намерен, беше публикуван от Мексиканския звукозаписен архив

Препоръчвам тази книга на Хагенбек за Фрида Кало. В „Свещенната билка: Тайният дневник на Фрида Кало“ (Колибри) се описват нейните сложни отношения с живота и смъртта, фибромиалгията (хроничната болка) и други нейни демони. По начина, заложен от „Като гореща вода за шоколад“ на Лаура Ескивел  има включени много рецепти, които донякъде са ми излишни, но това не пречи на съдържанието, ако се абстрахирате от тях.

Галерия с нейните работи

Откъсът по-долу е от книгата на Димитрина Проданова „Превод от детски за напреднали“, където съм се настанила удобно като гост-автор с този текст. Предложих на Димитрина да погледнем към темата с хумор, пък който е от „нашата кръвна група“ ще разбере какво говорим. Книгата може да купите от сайта й (днес с отстъпка) или от подбрани книжарници.

Анти-списък, подходящ за „амбициозни” родители, които мечтаят за злоядо дете

1. Нека храната е грозна на вид. Не избирайте ярки цветове, пасирайте я дори след като може да дъвче, преварявайте продуктите и никога не я поднасяйте красиво. Не си губете времето да украсявате или да се забавлявате да е направена „като за списание“, като използвайте думи като „все ще се изяде“.

2. Насилвайте детето си да си изяжда всичко и дори когато не му се яде, не му разрешавайте да става от масата. Така ще го калите да се научи да седи на едно място с храна в бузата и сълзи в очите, намразвайки храната и ще го научите, че храната не е, за да носи удоволствие.

3. Никога не гответе заедно! Обяснете на детето, че не трябва да припарва в кухнята, не му давайте да прави курабийки с вас, не му позволявайте да докосне нож преди пълнолетие и в никакъв случай не го допускайте да си помисли, че може да включва котлон. Пречете му по всякакъв начин да си маже филии, да си прави сандвичи и да си реже плодове.

4. Редовно провеждайте възпитание на масата, акцентирайки върху неговите недостатъци. „Монологът на ядосания родител“ ще ви спести от храна, защото на детето бързо ще му се отяде.

5. Обиждайте го за начина, по който изглежда, например: „Виж си шкембето. Дебел/а си.”, като използвате думи, които „може да чуе от другите“, за да го калите и в училищния тормоз.

6. Подлагайте го на диети често и бъдете непрекъснато недоволни от резултата. Мерете го преди и след закуска, преди и след училище, обвинявайте го, че яде тайно и когато видите дете на същите години, но с по-малко килограми, му го натяквайте.

7. Ако детето е по-слабо или по-пълно, нека само то да е на режим, но не и вие.

8. Бъдете непрекъснато недоволни от собственото си тяло и често пъти говорете как трябва да влезете във форма.

9. Винаги, когато говорите за хора, обсъждайте и външния им вид, акцентирайки върху тялото им, начина им на хранене и т.н.

10. Купувайте пакетирана храна и рядко гответе вкъщи, никога не дръжте пресни плодове и зеленчуци у дома. Избягвайте да приготвяте домашна храна и не показвайте на детето какво е рационалното хранене, като вие също избягвайте да се интересувате какви са елементите на хранителната пирамида, какви са препоръките за здравословно хранене на деца и възрастни.

11. Никога не спортувайте и излизайте рядко на разходка.

12. Нека няма никакви правила, още по-малко за храненето. Бонбони преди вечеря – а защо не? Зърнени пръчици на площадката в 7 вечерта – а защо не?

13. Хранете се винаги пред телевизора и винаги натрупвайте повече, отколкото може да изядете. Разрешете на масата да се гледат телефони и таблети. Най-добре, още от бебе да давате на детето да се храни с телефон в ръка.

14. Вманиачете се по въпроса „какво ядем вкъщи“ и в никакъв случай не му разрешавайте да приема каквито и да било консерванти. Четете му лекции по хранене и го заплашвайте какво ще му се случи, ако хапне опасни храни. Нека „безглутеново“ е от първите му думи в речника, без да има проблем с глутена и да знае вкуса на киноа, но не и на чушки.

15. Винаги, когато има проблем – когато падне и се удари, давайте на детето нещо сладко, „за да се успокои“. Не забравяйте да награждавате детето и с шоколади, тестени храни или храна за постижения. Наказвайте с глад, за разнообразие.

Още по темата

Разговор с Димитрина Проданова – много лично и приятно може да прочетете в друг мой пост.

.

Подчертаването на чистотата като задължителна част от настоящия ни момент има една лоша страна – хората, които са предразположени към обсесивно-компулсивни разстройства, а те, базово са три категории.

1. Бременни и току-що родили (и техните мъже)
2. Склонни към ОКР поведение, проявени като засилено желание за дезифекциране
3. Склонни към ОКР поведение с натрапливи мисли

Разпространението на обсесивно-компулсивното разстройство в глобален мащаб е голямо. Дори преди COVID-19 да удари света, процента на разпространение по време на живота на хората е 2–3 процента, като най-честите комбинации на ОКР са с паническо разстройство, генерализирано тревожно разстройство, фобии и с панически атаки (70% от случаите) и в 30% върви с депресивните разстройства – около 30 процента (American Psychiatric Association, 2013)

В световен мащаб има данни за засилена симптоматика, дистрес и загриженост от нови вълни на ОКР, което се изрази първо в засилено търсене на средства за дезинфекция, сапуни и ръкавици. Разбираемо – измиването на ръцете се счита за една от най-сигурните предпазни мерки срещу инфекцията. Това прави обсесията от замърсяване и натрапчивото измиване на ръцете „нормално поведение“, но границата е лесна за прескачане.

Увеличението на симптомите може да не е незабавно, но може да отнеме дни до месеци, за да се прояви напълно. Очаква се, че при много пациенти с ОКР може да не се наблюдава изостряне на симптоматиката, От друга страна, пациентите, които са имали симптоми на страх от замърсяване в миналото, могат да открият, че отново изпитват страхове от замърсяване и затова да влязат в поведение на натрапливо чистене при настоящите условията.

Важно е да се знае, че ОКР, провокирано от сегашното състояние, не се очаква да се проявява само като страх от зараза с COVID-19. Фокусът на тревогите може да се изрази като страх от болест, предавана по полов път или инфекция, устойчива на антибиотици. Понякога може и да е усещането, че „циклите“ едни и същи натрапливи мисли.

Симптоматика

• Увеличеното желание за миене на ръцете и продължителност, по-дълга от препоръчаната.
• Строго налагане към семейството и близките, а често пъти и към непознати да поддържат и гарантират строги хигиенни мерки.
• Непрекъснато следене на различни медийни източници за възможността вирусът да остане активен на различни повърхности (до степен на четене на научни статии и това, което се нарича „вирусология за начинаещи“).
• Натрупване на маски, сапуни, дезинфектанти и паника, когато няма такива налични.
• Всеки път, когато стратегиите срещу инфекция включват повтарящо се поведение, това носи риск от увеличаване на обсесивните разстройства, което не може да бъде избегнато. Точно това се случва в момента и идващите месеци има хора, които ще открият, че се държат твърде тревожно и изнервено по въпроса за хигиената, независимо, че не са го правили досега. Двата месеца на социална изолация ще започнат да се отразяват върху психиката и това е един от начините, по които се случва втората пандемия – психологическата.

Като част от това да не ставате нейни пациенти е важно отново да се говори за това, какъв е контекста и обстоятелствата на измиването и да осъзнаете кога поведението ви е „непропорционално“ на опасността, за да може да живеете без тревожността, която тази опасност държи у вас. Ще го разкажа така – от една страна трябва сме внимателни и да поддържаме хигиена, от друга в нас има бутони, които като се натискат дълго започваме да се държим като пренавити – целта е преди да изпаднете в дълго поведение, което не е полезно за психичния ви мир да намерите начин да се справите с него. Това е възможно, поведението може да се контролира и ако не го направите вероятно ще изгубите много време и нерви в отрицателни емоции.

Очакваният скок на случаи на ОКР е в следващите 3-6 месеца, т.е. до края на 2020, освен ако няма нова вълна на заразяване.Работна група от клинични експерти от Международния колеж по натрапчиви компулсивни разстройства на спектъра (ICOCS) и Обсесивно-компулсивната изследователска мрежа на Европейския колеж по невропсихофармакология (OCRN) изготвиха прагматични насоки за справяне с това състояние, които накратко описвам по-долу.

• Трябва да овладеете начини за управления на нивата на стрес с течение на времето – тук са физическите занимания, медитациите, прогресивна мускулна релаксация и т.н.
• Ограничаване на интернет и новините, свързани с вируса с балансиран подход (30 минути сутрин и толкова вечер)
• За тези, които се притесняват дали са си измили ръцете, може да си пускат клип, с който да си мият ръцете (всичко над това време се оценява като прекомерно и натрапчиво)
• Определете и възпрепятствайте високорисковите обсесивно-компулсивни поведения, като измиване във вряща (много гореща) вода или белина на стоките, които вкарвате в дома си. Има хора, които се очаква, че ще започнат да гладуват, когато не могат да изчистят достатъчно добре храната си или да предпочетат да не се хранят, за да не се зарязят. Това е опасно за имунитета поведение и може да доведе до друга поредица от проблеми.
• Натрапливостите се увеличават, за да запълнят вакуум на времето, а заради което поддържането на заетостта е особено важно като средство за добро управление да не се хлъзнете към натрапливо поведение. Планиране на дейностите, спазване на график със заниманията, в който има баланс между дейности, които изискват концентрация и такива, които са свързани с почивка. Готвене, градинарство, игрите с деца и близки – бордови и активни са примери за такива.
• Прекъсването на циркадните ритми може да увеличи тревожността и да влоши симптомите на ОКР. С други думи спазвайте редовно време за събуждане и лягане всеки ден, като особено внимавайте да не си лягате твърде късно.
• Използвайте телемедицина до момента, в който сте готови за срещи на живо с лекари и терапевти.
• Дезинфекцирайте повърхностите не повече от веднъж на ден, като този процес следва да не ви отнема повече от няколко минути. Съсредоточете се върху повърхностите в дома ви, които често се  докосват, и помислете дали това наистина е необходимо (например, ако сте оставали вкъщи през целия ден и нямате посетители, наистина ли е необходимо да дезинфекцирате дръжката на външната врата отвън?).
• Ако смятате, че може би прекалявате, помолете приятел или член на семейството или терапевт, който да ви помогне да разберете кое  може да бъде разумно и разумната мярка за безопасност, която да предприемете.
• Напомнете си, че никой не може да се защити „на 100%“ от Covid-19 и никой не очаква от вас. Времена като тези призовават да използвате здравия си разум, вместо да стигате до перфекционистични крайности.

=.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Документ на СЗО

Сюзън Албъртс вече измисли термина пост-изолационен синдром в края на април, т.е. преди около седмица, около който ще се въртим в идващите години  и бързо ще го запълним с всички състояния, които хората ще наблюдават в себе си и начините за справянето с тях.

Социалната изолация създаде за мнозина капсулирано, ограничено в стени и улици, маски и дезифектанти среда, в която разстоянието от 1.5 м, предпазните средства и дресирания страх от вируса са само първата линия на промяната. Следват въпросите като тихия ужас от подсмърчащи и кашлящи непознати и повърхностите с микроврагове.

За огромни групи хора светът стана опасен физически и това им се отразява на ежедневно ниво. За други светът стана опасен в бъдеще време – „а може ли това да се повтори?“, „какъв е смисъла от живота?“, „как мога да се предпазя от нов такъв период?“, „какво да правим с неизвестността?“

Сюзън Албъртс в материала си за Psychology Today дава четири основни насоки, за справяне – (1) контрол, т.е. да правите това, което смятате за нужно за предпазване; (2) уточняване, т.е. да уговорите с колегите и близките си какво очаквате от тях да спазват и да поставите граници; (3) да се успокоите, т.е. да държите тревожността си в тихо пристанище – с дихателни практики, а може и по друг начин и (4) да следвате собствените си разбирания и скорост как да се върнете към предишното „нормално“.

Социалната изолация е най-големия световен експеримент с милиарди участници, в който участва(х)ме и очакванията за вторичен ефект на психологическа пандемия са тема на дискусии. Професионалното ми разбиране е, че навремената интервенция при всеки, който почувства нужда е най-ценното, което може да се направи за себе си, защото психологическите травми са като бърз кредит – лихвите по тях се натрупват и няма оттърваване. Точно затова, ако усетите, че нещо не е както трябва, сега е момента да поговорите с някого. Впечатлението ми е, че все повече компании търсят консултации и семинари за своите служители, което е добър пример за социална отговорност в действие.

Наскоро Generali пуснаха застраховка при Ковид 19, която включва и психологическа консултация – това е много добър пример за общото лечение. Изобщо признаването, че психологическите травми са част от от всичко, което ни се случва е от малкото добри неща, които се случва – осъзнаването на психологическите ефекти от извънредните ситуации.

След избухването на SARS преди двадесет години, след карантинирането на хора стана ясно, че най-рисковите групи са медицинските работници и тези, които са били в пълна карантина, където последващите механизми за справяне са били свързани с дългосрочен риск от алкохолна зависимост, прием на лекарства за успокоение и избягващо поведение. Хората в изолация освен постравматично стресово разстройство, другите тревоги, които ще преобладават са риска от заразяване, разболяване – тяхно и на близките им и финансовите неволи. Засилване на обсесивно-компулсивната симптоматика, свързана с чистене, е ясно, че ще отшуми при някои, но при други хора ще се задълбочи. Самоубийствата са тема всяка пролет, защото това е сезона, в който се случват най-често. Не оставяйте тези мисли да си вървят, тъй като те говорят за много лежащи проблеми, а в момента се наблюдават по-голямо търсене на контакти на горещи линии за хора с такива суицидни мисли или намерения.

Стрес ли е наистина или малко се преувеличава?

Човешките същества са силно устойчиви и адаптивни или както наскоро разказах в „Какво знаем, когато не знаем нищо“ в уебинара Изкуството на оцеляването на сайта Момичетата от града – ще се справим с промяната на условия на околната среда, както последните 1.9-2 милиона години. Когнитивната ни система се характеризира с гъвкавост и това е позволило на човешкия вид да оцелее въпреки себе си, вродената си агресивност и да обитава всеки тип терени на планетата. Всеки човек има потенциала да се адаптира и да се справи не само в нормална среда, но и в такава, която е необичайна, на цената на стреса, който преживява и механизмите му за справяне с този стрес.

„Екстремна“ среда е всяка, която променя силно личността или психологическата цялост на индивида. Лицето в такава среда има малък или никакъв контрол върху ситуацията, в която се оказва – и социалната изолация, на която бяхме подложени в световен мащаб е точно такова събитие. В нея се открояват две особени черти. (1) изолация и (2) намалена сензорност. Самотата, която получихме от социалната изолация, е трудна, защото сме социални животни. Изолацията е един от начините за това хората да измъчват хора – например в затворите. Изолацията включва както ограничаване на стимулите на околната среда, така и намаляване на количеството и качеството на стимулите, които имат психологическо и социално значение. Често по-проблематично е намаляването на социалното взаимодействие. Полярните станции, космическите мисии и отделенията за изолация могат да се считат за изключителни среди, докато принудителната изолация в усамотено заведение е екстремна среда. И като кажем полярна станция, спомняте ли си метеоролога от Бяла приказка на Валери Петров? Бяла приказка? „Аз съм голям — казал той — И тъжен“, казва той още в началото, когато еленчето отива да почука с рогце на прозореца му.

В  станции в Арктика и Антарктида се наблюдана психологически спад, който е по-различен от сезонното-афективно  разстройство… Състоянието се характеризира с нарастваща депресия, раздразнителност, нарушение на когнитивното функциониране, социално оттегляне, влошаване на отношенията, съчетано с увеличаване на враждебността към околните, гняв,  тревожност и апатия…

По подобен начин се съобщава, че астронавтите проявяват умора, раздразнителност, емоционална лабилност, затруднения с вниманието и концентрацията, неспокойствие, повишена чувствителност на възприятието и нарушения на съня.

Американският войник, държан в плен във Виетнам Хауърд Рутлидж разказва как изолацията е пробила готовността му да се съпротивлява и че годините усмотение са били по-лоши от физическите изтезания. Уединението е в състояние да предизвика психиатрично разстройство, или по-лека форма на страдание. Има разлика между уединението и изолацията. Усамотението обикновено предполага временно състояние на самота, което може да бъде умишлено търсено и често носи със себе си психологическо попълване. Изолацията може да бъде следствие от специални условия, които не зависят от човека.

Като хора ние разчитаме на социален контакт, за да дефинираме себе си, нашите цели и разбирания за света. Това е феномена “човека в огледало“, описан създадено от американския социолог Чарлз Хортън Кули през 1902 г. и описва нашето схващане за себе си през това как приемаме, че мислят другите за нас. Затова и общуването е толкова важно за работния процес и затова хората, дори и работейки дистанционно/home office ще имат нужда от общуване с колегите.

В научната литература този въпрос е изследван въпроса за психологическия  ефект при болни, които са в изолация и там отново се наблюдава тревожност, раздразнителност, апатия, агресия, трудно концентрация, повечето от които произтичат от самата изолация, а не от болестта или нейната острота. Проучване за краткосрочна болнична изолация (средна дължина = 4 дни) не открива значително психологическо въздействие, но при изолации 10 дни или повече, има изблици на неспокойствие,  склонност към оттегляне, дисоциации, физическа и психологическа регресия. Този период на тревожност и приспособяване към рутината на изолация продължава от 1 до 3 седмици. По-нататъшната изолация от 4–6 седмици води до чувство на отвращение и нарастваща зависимост, загуба на инициативност и спонтанна активност, липса на интерес към личния външен вид…  Възстановяването може да бъде и бързо, особено при хората, които са били здрави преди кризата или са били в здрави отнощения с околните. Когато изолирани индивиди се опитват да влязат отново в света, се наблюдават често проблеми с говоренето, така че очаквайте това.

В момента сме някъде тук, макар и в по-лека форма и сме изправени пред това отново да трябва да променяме рутината, без да имаме конкретни идеи какви точно са новите правила на общуване.

Като паднали от Космоса

При испанския грип хората не са били поставяни в такава изолация, по много причини, затова и може би нашата ситуация в момента повече напомня на астронавтите, които са били в изолация и идват с тела, олекнали от липсата на гравитация… Ясно е, че космонавтите са едни най-добрите представители на човешкия вид. В програмата на НАСА за астронавти попадат само 0,065% от хората и е сто пъти по-лесно е да влезете в Харвард, отколкото да влезете там. Кандидатите минават строга двугодишна програма, която включва обучение и се държи и на много здрава психика, заради което повечето астронавти не развиват сериозна емоционална травма. Независимо от това изолацията може да стане значителни задействащи фактори или източник на стрес, които когато са сдвоени с традиционните жизнени стресови фактори, вероятно ще окажат експоненциално въздействие върху поведенческото здраве на астронавтите (Kanas, Manzey, 2008).

Много от проучванията, изследващи психичното здраве на астронавтите се базират на малкият брой хора, тъй като са ограничени от броя, пътувалите в Космоса (Ritsher, Kanas, Ihle, & Saylor, 2007). Космонавтът Валентин Лебедев  се връща с депресия само след седем месеца полет; мисия за обратно движение до Марс ще отнеме около 18 месеца (Liu, 2018). Дори Ричър, Канас, Иле и Сейлър признават: „Очаква се нивото на стрес да бъде още по-високо при планираните мисии на експедиционни класове до Марс. Следователно, рискът от отрицателни последици за психичното здраве … не е пренебрежимо малък и представлява сериозна заплаха за успеха на мисията „(Ritsher, Kanas, Ihle, & Saylor, 2007).

Някои връщащи се космически пътешественици може да са изпитали психологически проблеми или личностни промени в резултат на това, че са в космоса, в някои случаи стават по-хуманистични, религиозни или духовни, след като наблюдават единството на хората на Земята или безкрайността на Космоса (Kanas, 1990). С това изречение искам едновремено да потвърдя и да опровергая очакванията на хората, които очакваха голяма душевна промяна с идването на пандемията.

След завръщането си някои астронавти съобщават за депресия, проблеми с злоупотребата с наркотици, проблеми в семейстното и ревност. А тези хора са високо издръжливи – физически, психически и с много над средните интелектуални способности, но въпреки това при прибирането им се предлагат групи за подкрепа и професионалните интервенции.

Важни фактори, които са от основно психологическо значение, включват обемът на личното пространство, осигуряването и проектирането на частни помещения за екипаж и срещи, вида интериорен декор и осигуряването на прозорци. С други думи, ако го превеждаме от езика на орбиталната станция към живота на стандартен апартамент – ще се възстановят и адаптират по-лесно хората, които имат по-голяма площ и по-добра среда на живот – а големите тераси, доскоро считани за глупост при купуване на жилищна площ, се оказаха част от качеството на живот.

Към мерките за връщането към извънизолационен начин на живот отново е важно подходящо ежедневно натоварване на задачите и стабилен график за почивка на работното място. Освен това трябва да се избягва рязкото изместване на съня. (Space Psychology and Psychiatry by Nick Kanas, M.D. Professor of Psychiatry, University of California/San Francisco, and Department of Veterans Affairs Medical Center, San Francisco, California, U.S.A. Dietrich Manzey, Ph.D)

Здравей, тъга!

Първо, важно е да запомните, че изолацията не просто изпържва мозъка ви от скука. „Хората започват да бъдат летаргични, когато нямат позитивен принос в своите малки светове, казва Джон Винсент, клиничен психолог от университета в Хюстън. Можем да очакваме, че депресията ще започне, а депресията и тревожността са близки, като братовчеди“. Тези симптоми вероятно ще бъдат особено интензивни по време на изолация, свързана с коронавирус, според Лорънс Палинкас, който изследва психосоциалната адаптация към екстремни среди в Университета на Южна Калифорния.

Ако се чувствате бавни и летаргични или изненадващо не ви се връща към работния живот, а не ви е страх от заразата, може би причината е в това, че липсата на обичайната до март 2020 мотивация се дължи на тъгата по миналото. Всъщност руските психолози са изучавали повече адаптацията на космонавтите (това е мнение на американските психолози). Те съобщават за съществуването на „астенизация“ (asthenization), тип реакция на приспособяване, свързана с концепцията за неврастения.

Астенизация е термина за космонавти, като в основата е друг термин – астения, което е медицински термин, обозначаващ усещане за слабост без реална загуба на сила (R53 по МКБ-10). Симптомите включват умора, раздразнителност, емоционална лабилност, проблеми с вниманието и концентрацията, неспокойствие, повишена чувствителност, сърдечно сърцебиене и нестабилност на кръвното налягане и проблеми със съня и апетита(Kanas, N).

По-добрата гледна точка

Има дългосрочни ползи за физическото и психическо здраве за живота в предизвикателни ситуации. Например, дългосрочно последващо проучване на персонала на военоморските сили, който зимува в Антарктида, разкри, че след завръщането си те са преминали по-малко хоспитализации в сравнение с техните връстници, които имат идентична квалификация. Проучванията на психичното здраве на космонавтите, проведени две или три години след завръщането им на Земята, установяват, че те са станали по-малко тревожни, хипохондрични, депресивни и агресивни. Най-правдоподобното обяснение е, че по време на престоя си в труд среда, хората развиват умения за справяне, тоест начини за справяне с предизвикателствата и стреса, които продължават да им служат много дълго след завръщането им от експедицията си.

Затова и ако се постараете да се върнете към редовен начин на живот, структуриране и признаване на проблемите, може. Много хора няма да могат по една или друга причина да потърсят професионална помощ, но понякога малка помощ също ще бъде достатъчна. Ако не може да си позволите терапевт, поне намерете някого, с който да говорите. Тук съм адаптирала насоките за „приятелотерапия“, което в никакъв случай няма да може да замени професионалната помощ, но пък може да има своята позитивна роля във връщането ви, обратно в света.

.

.

.

Още по темата

Психологически фактори при извънредни, екстремни и мъчителни обстановки (статия от 2016) в Extreme Psychology&Medicine

Статия в Smithsonian Magazine

Белгийски сайт за кризисна интервенция при стрес, препоръчвам, но е на английски

Материал за НАСА

Scientific American за психичното здраве на астронавтите

Доклад на НАСА за рисковете при поведенческите изменения при астронавтите

Sidney Morning Herald историята на астронавта Скот Кели за трудната му адаптация на Земята

Снимки Pexels

„Ако не може да си позволите терапевт, поне намерете някого, с който да говорите“, написах преди малко в друг пост. Осъзнавам, че това е щекотлив въпрос, но няма как да не признаем, че много хора в момента, по една или друга причина няма да могат да ползват психотерапевтични услуги. Някои защото ги е срам и/или предразсъдъци, други защото няма да могат да си го позволят. Това обаче няма и да отмени нуждата от специалисти по психично здраве, но пък знам колко загрижени за приятелите си хора има, които се чудят какво да правят с психичните им агонии, преди да се стигне до момента на истинската терапия.

Сетих се, че бих могла да предам тук нещо, което бях прочела. В ценната книга на Джулия Бъкройд Войната с храната тя дава някои насоки как да човек може да е слушащ, без да е терапевт“, които ще преформулирам така.

ЕДИНСТВЕНОТО ГЛАВНО ПРАВИЛО

Целта е не да се съветвате, а да се слушате.

Първо трябва да започнете с това кой/я не сте – не сте специалист от психологическа гледна точка. Необходимо е да си давате сметка за границите на вашата компетентност и, ако усетите, че сте ги преминали, да се обърнете към други хора. Трябва също така да се споразумеете с вашия „клиент“, когото ще наричам за по-лесно „Поли“, че ако усетите, че това, което ви споделя, ви притеснява сериозно или се безпокоите за емоционалното и физическото й благосъстояние, тя ще се съгласи да потърси алтернативна допълнителна помощ.

Трябва ли да давате съвети?

Не. Вашата работа е да помогнете на Поли сама да намери най-добрия съвет за себе си.

Трябва ли да говорите за себе си?

По-скоро не. Това е пространство, което давате е на Поли и въпреки че тя може да ви задава въпроси, това може да е заради притеснението й, че говори твърде много за себе си, но целта на срещите ви е тя да показва докъде е стигнала с размислите.

Трябва ли да задавате въпроси?

В повечето случаи не, но понякога помага да използвате изречения като: „Какво се случи тогава?“; „Как се почувства, когато той каза това? Какво мислеше, че тя има предвид?“. Вашите въпроси трябва да позволят на Поли да разшири това, което казва и да помисли върху него още. Бъдете внимателни да не отваряте нови теми или да питате за твърде детайлна информация. Оставете Поли да прецени накъде ще отиде разговора.

Трябва ли да се срещаме редовно?

Редовните срещи са добра идея. Вероятно не по-често от веднъж седмично, но не и на много дълги интервали, защото ще изгубите момента. Но винаги е добра идея да обсъдите тези неща в самото начало, така че и двете да знаете колко време ще ви отнеме. Ще трябва да се разберете и колко дълго да продължават тези срещи. Няма нищо лошо те да са кратки (да кажем 15 минути), ако това е единственото време, което имате, но няма да ви даде време да изследвате нищо в детайли. Трудните теми и спомени имат нужда от повече, но е полезно споразумение да се разберете за един час, който е достатъчно дълъг за този тип разговори. Също така има нужда да се уговорите за какво ще говорите на следващата си среща.

Къде трябва да се срещаме?

Срещите могат да се случват за предпочитане някъде, където е уединено и е по-скоро неутрално, място, където няма да бъдете прекъсвани, място където и двете се чувствате на сигурно и спокойно място.

Книгата „Войната с храната“ може да поръчате онлайн тук.

Едва ли има човек, който ще остане незасегнат психически от социалната изолация. През февруари 2020 в медицинското списание Lancet беше публикувана статия, правеща обзор на 24 изследвания за психологическото въздействие на карантината – резултатите сочат състояния като постравматичен стресов синдром, чувство на объркване и гняв, които са били наблюдавани при предишни епидемии и огнища на зарази. В настоящата ситуация поддържам и идеята за колективна травма от загубата на света, какъвто го познавахме.

При стрес отделяме кортизол, а при продължителен стрес, като този сега, води до повишение на кортизола, който увеличава глада. Продължителният психически стрес сигнализира на тялото ни, че храната може да е оскъдна и когато това не е така и това е причината за повишеното желание за хранене, което не е точно глад.

Много от нас се хранят неосъзнато, т.нар. „емоционално хранене“, без то да е свързано с глад или желание за конретното ястие. Това с вижда силно в случаите, когато се чувстваме тревожни и стресирани. Но този тип емоционално, автоматично хранене в повечето случаи води до преяждане и прекомерен прием на калории. Важна, струва ми се, забележка – повечето хора преяждат отвреме навреме, без това да знак за проблем. Но ако напоследък забелязвате, че прекалено често или прекалено много ядете, може да е знак, че нещо се случва отвъд обичайното ви поведение. Прекаляването с храненето в краткосрочен план обикновено дава комфорт, но след това е последвано от чувство за вина, което увеличава страданието.

Чрез внимателното хранене, което в такъв момент е добре да се въведе в живота, можем да се върнем към хранене на база на телесните си нужди, да се наслаждаваме на храната и да избягваме прекаляването с яденето. Ако установите, че автоматично посягате към храната, чувствате глад или не може да спрете да ядете, след като започнали, тук са описани трите опорни точки, през които може да минете, за да се опитате да регулирате поведението си с храната.

Връщането към по-добри хранителни навици е по-критично сега от всякога, особено за укрепване на имунната система на организма.

Слушайте тялото си

Удовлетворете вкусовите си рецептори

Погрижете се за душата си

 

Слушайте тялото си

Стомахът е един съд, който се изпразва, а когато се напълни – подава сигнал, заради което хората в повечето случаи не преяждат и не се оставят да прегладнеят.

Оценете глада си, преди да отидете да се храните. Преди да ядете, опитайте се да отделите момент и оценете глада си, за да решите дали наистина сте гладни или не, като скалата е от 0 –„умирам от глад“ до 10 „натъпкан съм догоре“. Най-доброто време за ядене е ниво на глад от 3 до 4, когато имате признаци на глад, но не твърде много. Забавете дъвченето и се самонаблюдавате за признаците на засищане Необходимо е време, за да се освободят хормоните и да се почувствате нахранени, а като общо правило се приема, че това са 20 минути. Ако докато се храните четете, гледате си телефона или телевизия, ще се разсеете и ще пропуснете момента кога вече сте се нахранили и по-лесно ще влезете в преяждане. Това е основната причина, поради която препоръчваме храненето, особено основните, да не се случва с разсейващи устройства в ръзе. Докато се храните обърнете внимание на телесните си усещания и отбележете къде кацате по скалата на глад/ситост. Най-доброто време да спрете да ядете е от 6 до 7 по скалата, когато започнете да чувствате усещане за пълнота, но все още не сте преяли.

Удовлетворете вкусовите си рецептори. Вместо да бързате да ядете каквото има, отделете време, за да изберете съзнателно избраната храна или аромат в момента, която ще ви помогне да се почувствате по-удовлетворени, когато я хапвате. Нито едно количество пикантна храна не може да задоволи желанието ви за сладко, както и обратното. Отделете време за това храната да е красиво подготвена, да не е в кутия, или плик или… от тенджерата.

Още от типа „хитрини“ са да добавяте люто, конкретно червен пипер, който значително намалява общия брой калории, които се приемат, защото лютото дава по-бързо усещане за ситост и покачва доброто настроение. Супите, които са „богати на вода“ ги прави по-ниско калорийни спрямо приемането количество. Салатите, както и конкретно краставиците, са подходящи за дребни хапвания, заради водното си съдържание. Чайовете могат да бъдат добър начин за намаляване на стреса без храна – от една страна имат аромат и вкус, от друга не са калорични (освен ако не ги наблъскате със захар ли мед), а някои от тях имат способността успокояват (лайка, маточина и т.н.).

Погрижете се за душата си

Много хора са наясно, че се хранят в опит да запълнят дупка, не в стомаха, а в сърцето. Често се храним, когато се чувстваме самотни, отегчени, разочаровани, тревожни или стресирани. Копнежът към храната също винаги е свързан със състоянието на настроението ни, а не с биологичния глад. Нормално е много от нас да се обръщат към храна за комфорт, тъй като това е стратегия, която сме научили – съзнателно или несъзнателно, но е важно да знаете че храната, никога няма да облекчи болката в сърцето. Бъдете наясно за какво сте гладни – забавления, свобода, бягате от стреса, от проблеми във връзката? Намерете начини да успокоите сърцето си, по начини, които не включват хранене. Опитайте се да направите списък с нещата, които можете да направите, за да се освободите стреса и страданието, без да съжалявате след това.

Едно упражнение, чийто автор е Катрин Кимбър, диетолог и говорител на Британската диетична асоциация, се казва „5“ и се състои в следното – да си запишете:

• петима души, на които можете да се обадите, когато се чувствате зле (например приятел)
• пет начина да се отпуснете (например душ)
• пет места, на които можеш да отидете, за да се успокоите (например уютен ъгъл)
• пет неща, които можете да си кажете (напр. „Това чувство ще премине“)
• пет дейности, които можете да използвате за разсейване (напр. редене на пъзел)

Ако все пак искате храната, която имате предвид, не се притеснявайте за това. Може би си дайте разрешение да го имате – не е нужно да е много. Има доказателства, които показват, че малка порция храна може да задоволи желанието ви, колкото и по-големи порции. Ако се притеснявате, че ще преядете, опитайте се да решите предварително, точно колко ще изядете на едно хранене и се придържайте към него, без да бързате или да се чувствате виновни. Изготвянето на списъците за покупки и меню за седмицата, така както го описа и София Йотова от Foodie Boulevard в участието ни в Преди обед по bTV, е също подходящо. Ако знаете, че ако в шкафа седи буркан с течен шоколад, не купувайте течен шоколад. Бъдете търпеливи, не се обезсърчавайте, ако намерите тези умения по-трудно, отколкото са на пръв поглед.

Здравословната диета,

основните факти

(по документи на СЗО от 23/10/2018)

Нездравословната диета и липсата на физическа активност водят до здравословни проблеми. Приемът на енергия (калории) трябва да бъде балансиран спрямо дневния разход на енергия (движение). За да се избегне натрупване на килограми, не повече от 30% от поеманата храна следва да е мазнини, а наситените мазнини не повече от 10%, а трансмазнините не повече от 1% от дневния прием. Ненаситените мазнини са в рибата, авокадото, ядките, зехтина и олиото са за предпочитане пред наситените, които са в тлъстото месо, маслото, палмовото и кокосовото масло, сметаната, мас, гхи и сметаната, докато транс мазнините са в пакетираните и пържени храни основно. Захарите в една идеален хранителен режим би следвало да не са повече от 10%, а намаляването им до 5% би донесло ефект за здравето. 10% „свободни захари“ са тези в напитките, храните, както и тези в меда, плодовите сокове и т.н. 10 процента е около 50 гр или 12 равни чаени лъжици захар. Ограничаването на солта също е ключово да е до 5 грама на ден, което дава ефект върху кръвното налягане и намалява риска от сърдечно-съдови проблеми.

За зрели хора здравословната диета включва плодове, зеленчуци, бобови растения (например леща и боб), ядки и пълнозърнести храни. Поне 400 гр плодове или зеленчуци дневно (което изключва картофите и други кореноплодни, съдържащи нишесте). Колкото е важно какво приемате като храна, толкова е важно и количеството в чинията. Опитайте се да не я пълните, а да я допълните само ако има нужда.

Ако не може сами да се справите за себе си или вашето домакинство, може да поръчате да ви се изготви онлайн, тъй като повечето диетолози правят консултации.

Движение в условията на коронакриза

СЗО препоръчва 150 минути умерено интензивно движение или 75 минути натоварено физическо усилие седмично или комбинацията от двете, което може да бъде постигнато вкъщи без специална екипировка и при ограничено пространство. Правете кратки активни почивки по време на деня – танц, игра с децата, дори чистенето са начин да сте физически активни. Следването на онлайн занимания, достъпни във YouTube в изобилие. Ходене, дори в малки пространства, дори в кръг, могат да ви помогнат да останете физически активни и със сигурност е по-добре от това само да седите. Не стойте седнали през цялото време и ставайте да се раздвижите на всеки 30 минути. Практики за релаксация спомагат на спокойствието, също могат да бъдат намерени безплатно онлайн.

За още по-добро здраве е важно да се храните здравословно и да останете хидратирани. СЗО препоръчва да пиете вода вместо изкуствено подсладени напитки и да ограничите или избягвате алкохолните напитки.

И видеото днес от Преди обед

https://www.btv.bg/video/shows/predi-obed/videos/prejazhdame-li-v-izolacija.html?fbclid=IwAR2iNZbDdTR3qWVAxJdsnyzUOxuRUWJZ0xKNmiWMdPQey9IKsrVAZe4_DTU

.

Снимки cottonbro from Pexels и Pixabay (чушки). Постът е базиран също и на материали, предоставени от Dr Qian Zhang & Dr Siobhan Hugh Jones, School of Psychology, University of Leeds за EASO – European Association for Study of Obesity, сайтът на СЗО за Европа и глобалния сайт на СЗО

В очакване на NYT да ми разрешат да преведа и синдикирам на целия текст на български на материала на Harvard Business Review That Discomfort That You’re Feeling is Grief  (но пък имам правото да дам линк в блога, писмено разрешение), публикувам този пост, в който разширявам темата за това усещане, което вероятно витае неназовано в мнозина.

Последната седмица го чух под една или друга изразна форма. Понякога в общото усещане; понякога хората, към които търсят контакт; понякога в решенията и техните мотиви; понякога в сънищата, то носи едно и също – тъга, която прилича на онази след като близък е починал.

Оплакванията са форма на нетърпение.
Скръбите са форма на търпение.
Робърт Фрост

Тъгата, която иначе наричаме траур, но тъй като сега е към нещо толкова ефимерно и неназовано като неперфектното ни настояще преди месец март 2020 е толкова трудно да бъде описана.

От март 2020 светът е различен.

Изолация, свят в стени, без краен срок и с много екзистенциални, но за повечето – финансови неизвестни. В тъмнината на тези неизвестни се крият страхове и без изобщо да се стремя към изчерпателност, а само да ги маркирам, ще напиша няколко –

финансовите трудности, но ще ги нарека с по-простата, но истинска дума бедност (национални кризи и катастрофи и техни жертви са почти 99% от населението);

страхът от погазване на гражданските свободи (за узрелите преди ‘89та); от здравеопазването; от смъртта; от болката от смъртта;

от края на ежедневието, каквото го познаваме;

от края на бизнесите, които познаваме по начина, по който са се случвали (влючително маникюристка облечена като микробиолог в особено опасна среда);

от приятелите и познатите, които в светлината на тази криза са някакси криви образи на себе си, каквито ги познаваме;

от изоставянето;

от грубостта;

и от какво ли не още.

Избирам един от тези страхове. Този за

Края на света, какъвто го познава(х)ме

(бележка за родените през последните 25 години: има такава песен с такова заглавие, записана през 1987 на американската група R.E.M.,  – вокалистът им, Майкъл Страйп, пусна нов неин запис наскоро по повод вируса).

Напоследък се говори, че няма нищо подобно, през което да сме минавали. Така е, но има подобни големи събития, които можем да върнем – например 11 септември, когато сигурността по летищата беше променена завинаги. Преди това е болестта СПИН, която създаде трайни промени в (отговорното) сексуалното поведение в няколко поколения.

Вече сме губили, но никога толкова много накуп. Това превръща случващото се за всички нас в

травма,

по-точно колективна травма

Дори нещо повече, конкретно в България ние имаме малък брой на заболеваемост заради взетите навременни мерки, които допълнително усилват страха от идващата неизвестност – ще има ли пик? Кога ще се случи той? В същото време броят на икономически засегнатите расте. Снимки на хора в дълги опашки (на желаните 2 метра) пред бюрата за безработни. Близки, които вече са загубили работа. Магазини, които не работят. Бизнеси, които не се знае, кога ще започнат да работят. Вечери и събирания, които никога няма да бъдат същите. Освен външните загуби, ще има и вътрешни – хората, които вече няма по една или друга причина да са част от живота ви. Живеем в свят на загуби или както, много по-точно и кратко го е написал Стивън Грос в „Осъзнат живот“: „Една от причините защо промяната е трудна е, защото тя води до загуба. За да имаш нещо ново, трябва да оставиш старото. Ние се раждаме, оставяйки утробата, отивайки в света; оставяме гърдата, за да поемем твърда храна; оставяме майките си, за да отидем на ясла или детска градина; оставяме училището, за да отидем към света; в определен смисъл оставяме рожденото си семейство, за да имаме връзка и да се оженим“.

Но ако тези загуби  са трудни, то какво остава за загубата на нормалността?

В „Тайната на живота“, преди век, Зигмунд Фройд пише: „Но нито един човек не се заблуждава относно това, че природата вече е покорена, и само много малко от нас се осмеляват да хранят надежда, че някога тя ще бъде напълно подчинена на човека. Пред нас се изправят стихии, които като че ли се надсмиват над всяка принуда от страна на човека: земята, която се тресе, разтваря се и погребва човека и всичките му творения; водата, която залива и дави всичко, което се изпречва на пътя ù; бурята, помитаща всичко, болестите, за които ние едва неотдавна започнахме да говорим като за нападения от страна на други живи същества; и накрая, мъчителната загадка на смъртта, срещу която до този момент не е открито все още никакво биле, а и навярно няма и да се намери.

Могъщата природа, жестока и неумолима, се изправя срещу нас с тези сили и отново нагледно ни показва нашата безпомощност, от която ние мислехме да се спасим чрез културната дейност. И това е едно от малкото радостни и извисяващи душата впечатления, които получаваш от човечеството — когато пред лицето на стихийното бедствие хората забравят за разрухата на културата и си спомнят за великата съвместна задача — да се самосъхранят в борбата с превъзхождащата ги природа. Както човечеството като цяло, така и отделният човек трудно понася тежестите на живота“.

Тъгата често е свързана с много съзнателни и несъзнателни вярвания как „трябваше“ да изглежда живота ни през 2020 година. Колко от плановете ви се провалиха? Почти всички? Да, имате за какво да скърбите… „Когато тези неща се случват, ние не само трябва да скърбим загубата, ние също трябва да скърбим загубата на вярата, че не би трябвало изобщо са се случили“, пише Елизабет Кюблер-Рос, за чиято теория ще разкажа по-повече по-долу.

Днес.

На каква цена се преструваме, че „всичко е наред“? Задържайки болката си, хората я оставят тя да гние или както описва Кюблер „силата и мъката се обединяват“, заради което, за да не гният и миришат във вас, оставете да излизат. Ако ви се плаче, плачете цял ден. Съпротивата срещу болката води до нейното усилване, но ако й се оставите, ще откриете, че силата, а понякога и страха от случващото се могат да трансформират. Спокойствието, казва Кюблер, е в центъра на болката. В центъра на немислимата болка. Затова и сълзите са един от многото начини да освободим тъгата си, вроден лечебен механизъм. Мнозина се притесняват да плачат, защото е знак за слабост, но знаете ли, това е повече знак на мъка, не на слабост, на чувство, на отношение, и колкото и да е парадоксално дава силата на облекчението и новото начало. Затова и образите на плачещите пожарникари след 9/11 се приемат за толкова лечебни.

Сънищата

Помислете си за сънищата през последните седмици. По-различни ли са от обичайното? Сънувате ли миналото? Неслучили се неща, но мечтани събития? „Сънищата често дават обещания, които не могат да спазят, трик от психиката ни това носи със себе си мимолетно усещане за свързване“ (ЕК-Р). Възможно е в момента да искате да спите повече, отколкото до скоро – това е начин на психиката ви да преработи случващото се по тайнствения механизъм на сънищата. Записвайте ги, това може да се окаже полезно за вас във времето, дори да изглеждат странни (като повечето сънища). Сънищата ни дават възможност да тъгуваме и да се сбогуваме с миналото, каквото никога повече няма да бъде и да намерим мир със себе си и него.

„Има нещо лошо там. С вируса този вид мъка е толкова объркваща за хората. Нашият примитивен ум знае, че се случва нещо лошо, но не можете да бъде видят. Това нарушава нашето чувство за безопасност. Чувстваме тази загуба на безопасност.  Индивидуално или като по-малки групи хората са усетили това. Но всички заедно това е ново. Скърбим на микро и макро ниво“, казва в интервюто си за Harvard Business Review Дейвид Кеслър. Нека ви го представя. Той е американски психотерапевт, чиято работа е свързана с Елизабет Кюблер-Рос. Нейното име е популярно сред онези, които се интересуват от въпроса на траура и меланхолията, защото е автор на концепция как се развива в живота скръбта и траура. Вероятно най-популярната илюстрация на теорията й е филма на Боб Фос All That Jazz, където отделните части носят името на етапите на траура. В годините Кюблер-Рос и Кеслър пишат няколко книги заедно, като последната му книга се нарича „Намирайки смисъл: Шестият стадий в траура“ (2019), която е публикувана със съгласието на семейството на Елизабет Кюблер, защото допълва нейната класификация.

Стадиите на траура по миналото ни са 5, като преди това трябва да направим задължителната уговорка, че етапите може да не следват един след друг; че може да не преминете през всички и че интензитета може да бъде различен.  Това са отричане; гняв; пазарене; депресия; приемане. „Тъгата може да ви направи лъжец, пише Елизабет Кюблер, и да казвате, че се справяте добре, когато сърцето ви е раздробено на хиляди парчета“.

Културата на „всичко е наред“

Да кажем, „нищо не е наред“, да очакваме връщането на работното място, да бъде „както преди“ е отричане. Ще имаме нужда от време, дори след като ни се разреши да прекратим изолацията. Никой не знае как ще се променят всички обществени места. Ще продължим ли да спазваме и колко време дистанция? Дезифектантите ще станат ли по-задължителни от всичко друго в чантите ни? Дали ще продължим да се храним спокойно навън? Ще се учим да живеем по нов начин и ще ни боли от това учене.

Капакът на гнева

Научени сме от деца да управляваме гнева си – той се превръща често в хумор и сарказъм, в гняв навътре или болка в тялото; гневът е извор, който може да ни подхранва в контрапродуктивни действия – от хранене до алкохол, от импулси на агресия до такива на автоагресия. Ако усетите, че много ви е яд на всичко това, намерете начин да го изразходвате – във възглавница, не в човек; във вик в природата, не по някой беззащитен. Опитайте се да не бутилирайте гнева вътре, а като изследователи се опитайте да го проучите – много често гневът показва силата на любовта ви. Например недоволството към забраната за излизане може да е с позитивен знак любовта ви към времето навън, природата.

Пазаренето

Това е момента, в който ни дава време, за да се адаптираме – „ще е същото, но…“ е част от речника на този език. Той ни помага да „държим страданието на разстояние“, емоциите да не ни докосват, колкото биха могли, то ни дава облекчение и ни позволява да повярваме, че можем да възстановим реда в този хаос.

Депресия

Депресията ще проникне като пушек в дрехите; пушек, който сякаш никога и с нищо няма да бъде изпран. Особеното е, че когато човек е в този период има чувството, че няма да свърши. Никога няма да бъде друго от това (или ще бъде само по-лошо), оттеглянето от живота се промъква като единствен изход и… всичко няма смисъл. Плановете от вчера са илюзии, кули от пясък на морския зимен бряг. Тогава на човек му се струва, че в ежедневието няма нищо примамливо, то е наниз от дейности, създадени, за да те измъчват, шумовете са силни и далечни едновременно, а знанието е ненужно. Краката сами се влачат, а душата иска само да спи и да забрави. Когато е починал близък, другите са изпълнени със съчувствие известно време, след това някак си очакват „да се оправиш“, но както е казала Емили Дикинсън, все пак депресивна личност, „времето не лекува… то би помогнало само там, където болест няма“ (по превода на Цветан Стоянов).

„За съжаление, депресията е начин природата да ни пази от изключване на нервната система, за да можем да се адаптираме към нещо, което чувстваме, че не можем да се справим“ (по думите на Кюблер-Рос), затова и ако това състояние се проточи повече от няколко месеца, потърсете специалисти по душа, с които да говорите (психотерапевти и психиатри), защото се очаква изолацията, в която сме да провокира в мнозина такива състояния. Но преди да тръгнете натам, нека ви разкажа защо може да е полезно да преминете за известно време през такъв етап сами – депресивното състояние може да ни помогне да разчистим маловажното; да стигнем до места в душата, които не сме били; да разберем кои сме; да ни провокира да бъдем себе си; да прочетем и разберем книги, които в не-депресивното ни състояние не са били интересни или важни за нас; да порастнем.

Приемането

Приемането идва, когато разберем, че това, което имаме е реалността, каквато е. На 2 метра разстояние. Ограничения. Неясноти. Променени отношения. Различни приоритети. Тухлите на настоящето ще са различни. Нови. Може да не ни харесват, но ще са единственото, което имаме. Приемането се е случило тогава, когато си кажете нещо като: „Трябва да измисля как да продължа“. Приемането, казва в интервюто си за HBR Дейвид Кеслър е мястото, където се крие силата. Контролът от това, че може да си измиете ръцете. Може да спазвате безопасно разстояние.

Шестият етап

Дейвид Кеслър получава разрешение да „създаде“ шести етап на скръбта и това е намирането на значение от случващото се. Преди нейната смърт те са дискутирали това. За мен това е доближаването на две далечни като време и място концепции – тази на Кюблер и тази на Виктор Франкъл, който така упорито вадя в разговорите си и неговата „Човекът в търсене на смисъл“. Намирането на смисъл в случващото се, то да бъде използвано за трамплин към следващото ни „днес“ (т.е. утре), може да се окаже силен подтик да преодолеем неудобството на деня и неговото страдание. Ако „тук и сега“ се справим, дори на висока цена, утре ще дойде. „Има нещо мощно в назоваването на това като мъка. Помага ни да усетим какво е вътре в нас… Емоциите се нуждаят от движение. Важно е да признаем през какво преминаваме… Ако позволим на чувствата да се случат, те ще се случат по подреден начин и това ни дава възможност. Тогава ние не сме жертви“.

И сега какво?

Дишайте коремно, за да успокоите мозъка си. Стресът може да бъде управляван до голяма степен чрез физически занимания, а когато човек е по-малко стресиран, имунитетът му е по-силен, а съзнанието не е замъглено от тревожността и паниката. Може да намерите много инструкции за коремно дишане онлайн или при Вашия терапевт, ако е от психотелесна школа.

Опитайте се да се концентрирате максимално в продуктивните занимания, отлагайки за по-късно непродуктивните (тук включвам и проверката на фейсбук).

Намалете информацията за вируса до критичния минимум. Влизането в спорове, четене и т.н. често пъти само ви привиква към това да сте в тревожно състояние и оттам влияе на целия ви начин на живот в момента. Ако ви е полезно това – определете някакво време, което отделяте за темата и стриктно се придържайте към нея. По този начин сами ще регулирате отрицателните мисли и стимули, които идват към вас.

Ще завърша с думи от същата работа на Фройд, с която започнах… „Но ако в стихиите бушуват страсти като в собствената ни душа, ако дори смъртта не е нещо самопроизволно, а само акт на насилие от страна на злата воля, ако навсякъде в природата човек е обкръжен от същества, каквито познава и в собственото си общество, тогава вече може свободно да си отдъхнем, можем да се почувстваме като у дома си сред зловещия свят, тогава можем психически да преработим своя безсмислен страх. Човекът все още може да бъде беззащитен, но парализиращата безпомощност вече я няма, може поне да се реагира; а може би човекът дори и не е беззащитен — нали срещу тези грубо насилничещи свръхчовеци отвън можеш да приложиш същите средства, които използуваш в своето общество — можеш да се опитваш да разговаряш с тях, да ги умиротворяваш, да ги подкупиш и по такъв начин да отнемеш част от тяхната сила. Такава замяна на естествознанието с психологията дава не само незабавно облекчение, но и сочи пътя за по-нататъшно овладяване на ситуацията“.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

David Kessler  Finding Meaning: The Sixth Stage of Grief.

Любопитно интервю на проф. Георги Каприев по Дарик Радио

.

..

Снимки:  Andrea Piacquadio from Pexels

..