MENU

София 1000

За срещи

Само с предварително записване

Category: <span>психотерапия</span>

Книга за смъртта (РЕВЮ)

„Това не е тема за деца“, притеснено казва моя близка, когато й казвам каква е доставката, която чакам.

Отскоро „Книга за смъртта“ на шведската авторка Пернила Сталфелт в каталога на издателство Точица и тези 28 страници попълват една огромна липса – тази на помощ на възрастните да говорят за смъртта с децата, без самите те да използват за опорни точки собствените си детски страхове.

Смело начинание е издаването на книгата на български, но надявам се повече хора да посегнат към нея, когато се чудят какво да кажат по темата на своите деца. Лично аз не си представям как я купувам и ей така си я четем за лека нощ, но определено, когато темата е на дневен ред за дете и родител не успява да намери думите да говори по нея – ще спести неудобството и тревожността на възрастния.

Около петгодишна възраст повечето деца започват да разсъждават двете големи теми на живота, ах тези малки философи! – секса и смъртта. Но ако днес има достатъчно, което да ви послужи и прочетете дори онлайн, както и много добри книги (включително и издадените още през 80те на български на Мари-Клод Моншо Истината за бебетата и Бебе на нулева възраст), то по втората тема мълчанието е оглушително  и вместо за щъркели се говори за звездички, дори на деца в училищна възраст.

Темата за смъртта често влиза през директни въпроси кой кога и как ще умре, които детето задава, например „Мамо, кога ще умреш“, „Аз кога ще умра“ и т.н. и индиректно през страхове, фобии, безсъние и сънища или в желанието винаги да останат малки (това е свързано с вярването им, че малките не умират). Тези, които не искат да говорят по темата, са възрастните, от желание да щадят съзнанието му и тяхната тревожност се отразява на детето като то решава да не ги безпокои по въпроса, заключвайки тревожността в себе си, но най-вече без да е получило успокоението на това да може да сподели мислите си. „Има убедителни доказателства, че децата откриват смъртта на ранна възраст, схващат, че животът в крайна сметка ще бъде унищожен, прилагат това познание към себе си в резултат на откритието изпитват силна тревожност. Основна задача на развитието е да се справят с тази тревожност и детето го прави по два основни начина: като променя вътрешния си субективен опит. Детето отрича неизбежността ни постоянството на смъртта. То създава мит за безсмъртието – или благодарно поглъща митовете, предложени от по-възрастните. Детето отрича и собствената си безпомощност пред присъствието на смъртта, като променя вътрешната реалност“, пише Ървин Ялом по тази тема.

Темата може да бъде провокирана и от смърт в семейството, на близък или дори на домашно животно или умрял червей в детската дори. Когато не говорим за нещо, оставаме във вакума на въображението си и това може да е галактическа самота, когато си дете.

В този момент „Книга за смъртта“ може да изиграе своята роля в демистифицирането на смъртта. В едно от малкото си интервюта авторката казва: „Мисля, че е забавно да пишем за важни неща, но по прост начин. Децата казват такива невероятни неща и рисуват толкова красиви рисунки и обичам да се изненадвам от детските перспективи и начини на мислене. Затова искам да работя с деца и да правя книги за деца. Животът става забавен и вълнуващ по този начин“. Пернила Сталфелт подхожда в темата директно, което само може да спечели едно дете: „Един ден си имаш дядо. На другия може повече да не го видиш. Тогава ти става страшно празно и тъжно“.

Такава остава книгата, откровена, до края – как точно протича погребение, какво се случва след смъртта според различните религии…и на много от възрастните може да им призлее от чувството за хумор и липса на почтителност, но ми се струва, че точно тази щипка типичен детски хумор я прави добра, защото  шегите на 5 плюс рядко са достойни за светски разговор и английския кралски двор, а тази специфика е уловена от авторката. Малко за нея – родена е през 1962 г. През 1997 г. тя получава най-важната шведска награда за илюстратори, наградата Елза Бесков, за първата си детска книга. „Книга за смъртта“ е била номинирана през 2001 г. за наградата на немската литература за младежи. Работи в Музея за модерно изкуство в Стокхолм.

За психотерапията, с дребния шрифт (ЛИНК)

Това е линк към статията „За психотерапията, с дребния шрифт“, публикувана в брой юли на списание Жената днес.

 

…Първата ми среща с психотерапията беше в гимназията, когато училищният ни психолог предложи на неколцина гимназисти този начин на общуване. В тъмния му кабинет на четвъртия етаж на софийска гимназия, в зората на темата в България, от днешната ми гледна точка това беше голям шанс за мен, защото ми помогна да се науча да се вглеждам в себе си по един специфичен начин. Всяка декада от живота си дотук се обръщала към лична терапия в търсене на това специфично „самонаблюдение“, затова и всичко, което е описано тук, е от гледната ми точка на психотерапевт, но и на пациент…

Продължението е в линка

 

 

 

 

 

Снимка by Alex Andrews from Pexels

Защо психотерапия? (според Карл Роджърс)

…Всеки има в себе си капацитет и склонност – латентна, ако не ясно видима – да се движи напред към постигане на зрялост. В подходяш психологически климат тази тенденция набира скорост и вместо да остане само потенциал, се превръща в реалност. Тя е видима в способността на индивида да разбира онези аспекти на своя живот и самия себе си, които му носят мъка и неудовлетвореност, разбиране, което стига много по-дълбоко от рационалното му знание за себе си чак до преживяванията, които е скрил и от самия себе си, тъй като те за него представляват заплаха. Тя се проявява в склонността да реогранизира своята личност и отношението си към живота по начини, които биват признати за по-зрели. Независимо дали наричаме това тенденция към израстване, стремеж към себеактуализация или насоченост напред, става дума за самия извор на живота и в крайна сметка от него зависи успехът на психотерапията. Това е поривът, който наблюдаваме в целия органичен и човешки живот – към обхващане на нови пространства и хоризонти, към автономия, развитие, зрялост – поръвът да се даде израз и да се активират всички способности на организма или личността на по-високо ниво. Този порив може за бъде погребан под многобройни пластове от натрупани психични защити; може да е скрит зад фино изработени маски, които отричат съкществуването му; но вярвам, той е че във всеки от нас и очаква подходящите условия, за да се прояви – пише Карл Роджърс и по-нататък формулира какво се случва в едно успешно терапевтично взаимодействие.

Другият

ще преживее и разбере аспекти на себе си, които преди това е отричал;

ще установи, че се интегрира по-добре, по-способен е да функционира ефективно;

ще заприлича повече на човека, който би искал да бъде;

ще бъде по-самостоятелен и по-самоуверен;

ще бъде личност в по-висока степен, уникална и способна да изразява себе си;

ще бъде по-радбиращ и по-приемащ другите;

ще бъде по-способен да се справя адекватно и с повече усет с житейски проблеми.

 

Откъсът е от Израстването на личността, възгледът на един терапевт за психотерапията от Карл Роджърс, София, 2018, Изток Запад, оригинално книгата е публикувана през 1961

 

Междувременно може да прочетете в последния брой на Жената днес, юли 2020, съвременен български поглед към терапията от мои колеги (и мен), както и интервюто ми с Лиз Бурбо по повод книгата й Лечение на петте рани, която ще излезе на български през месец октомври 2020 от издателство Ентусиаст.

 

 

 

 

Photo by Sebastian Voortman from Pexels
.
.

Жената днес: Фрида Кало като… психотерапевт

В брой юни на списание Жената днес е статията ми за това как творчеството на Фрида Кало може да бъде използвано терапевтично, в частност за женската душа – голямото „бум“ за нейната световна популярност дойде с филма Фрида, 2002 (Салма Хайек в главната роля), базирана на книгата на Хейдън Ерера, арт-историк. Така вече близо 20 години тя изкача с острите си очи, гледайки под вежди, превърнала се в тъмнокоса Мерлин Монро в латино вариант, а това е далеч от реалността за нея. Не е и Че Гевара в женски образ (въпреки че се продават тениски и венци от изкуствени цветя като нейните). Фрида Кало се превърна едновременно в кич и икона, като това може би е съдбата на подобни хора.

Във Фрида Кало като терапевт се спирам на теми като живота с хронична болка, темата за психологическата и емоционална болка, която носим в галерията на душата си, обсесивната любов.

Защо през творчеството на Фрида? Изкуството е шперц, с който се отварят заключени души и травми и имаме нужда повече да бъдем изкуство и да гледаме изкуство. Повече – в брой юни на Жената днес

 

Казват, че тези думи са нейни:

„Заслужаваш любовник, който иска да те разроши, с всичко и всички причини, които те събуждат набързо и демоните, които няма да те оставят да спиш.

Заслужаваш любовник, който те кара да се чувстваш в безопасност, който може да унищожи целия свят, ако върви ръка за ръка с теб; някой, който вярва, че прегръдките му са перфектно си отива с твоята кожа.

Заслужаваш любовник, който иска да танцува с теб, който отива в рая всеки път, когато те погледне в очите и никога не се уморява да изучава мимиките на лицето ти.

Заслужаваш любовник, който слуша, когато пееш, който те подкрепя, когато изпитваш срам и уважава свободата ти; който лети с теб и не се страхува да падне.

Заслужаваш любовник, който маха лъжите и ти носи надежда, кафе и поезия“.

 

Още по темата

Как е звучал гласа на Фрида Кало? Един запис, засега единственият намерен, беше публикуван от Мексиканския звукозаписен архив

Препоръчвам тази книга на Хагенбек за Фрида Кало. В „Свещенната билка: Тайният дневник на Фрида Кало“ (Колибри) се описват нейните сложни отношения с живота и смъртта, фибромиалгията (хроничната болка) и други нейни демони. По начина, заложен от „Като гореща вода за шоколад“ на Лаура Ескивел  има включени много рецепти, които донякъде са ми излишни, но това не пречи на съдържанието, ако се абстрахирате от тях.

Галерия с нейните работи

„Как да“ създадем проблеми на детето с храната (АНТИСПИСЪК)

Откъсът по-долу е от книгата на Димитрина Проданова „Превод от детски за напреднали“, където съм се настанила удобно като гост-автор с този текст. Предложих на Димитрина да погледнем към темата с хумор, пък който е от „нашата кръвна група“ ще разбере какво говорим. Книгата може да купите от сайта й (днес с отстъпка) или от подбрани книжарници.

 

Анти-списък, подходящ за „амбициозни” родители, които мечтаят за злоядо дете

1. Нека храната е грозна на вид. Не избирайте ярки цветове, пасирайте я дори след като може да дъвче, преварявайте продуктите и никога не я поднасяйте красиво. Не си губете времето да украсявате или да се забавлявате да е направена „като за списание“, като използвайте думи като „все ще се изяде“.

 

2. Насилвайте детето си да си изяжда всичко и дори когато не му се яде, не му разрешавайте да става от масата. Така ще го калите да се научи да седи на едно място с храна в бузата и сълзи в очите, намразвайки храната и ще го научите, че храната не е, за да носи удоволствие.

 

3. Никога не гответе заедно! Обяснете на детето, че не трябва да припарва в кухнята, не му давайте да прави курабийки с вас, не му позволявайте да докосне нож преди пълнолетие и в никакъв случай не го допускайте да си помисли, че може да включва котлон. Пречете му по всякакъв начин да си маже филии, да си прави сандвичи и да си реже плодове.

 

4. Редовно провеждайте възпитание на масата, акцентирайки върху неговите недостатъци. „Монологът на ядосания родител“ ще ви спести от храна, защото на детето бързо ще му се отяде.

 

5. Обиждайте го за начина, по който изглежда, например: „Виж си шкембето. Дебел/а си.”, като използвате думи, които „може да чуе от другите“, за да го калите и в училищния тормоз.

 

6. Подлагайте го на диети често и бъдете непрекъснато недоволни от резултата. Мерете го преди и след закуска, преди и след училище, обвинявайте го, че яде тайно и когато видите дете на същите години, но с по-малко килограми, му го натяквайте.

7. Ако детето е по-слабо или по-пълно, нека само то да е на режим, но не и вие.

 

8. Бъдете непрекъснато недоволни от собственото си тяло и често пъти говорете как трябва да влезете във форма.

 

9. Винаги, когато говорите за хора, обсъждайте и външния им вид, акцентирайки върху тялото им, начина им на хранене и т.н.

 

10. Купувайте пакетирана храна и рядко гответе вкъщи, никога не дръжте пресни плодове и зеленчуци у дома. Избягвайте да приготвяте домашна храна и не показвайте на детето какво е рационалното хранене, като вие също избягвайте да се интересувате какви са елементите на хранителната пирамида, какви са препоръките за здравословно хранене на деца и възрастни.

 

11. Никога не спортувайте и излизайте рядко на разходка.

 

12. Нека няма никакви правила, още по-малко за храненето. Бонбони преди вечеря – а защо не? Зърнени пръчици на площадката в 7 вечерта – а защо не?

 

13. Хранете се винаги пред телевизора и винаги натрупвайте повече, отколкото може да изядете. Разрешете на масата да се гледат телефони и таблети. Най-добре, още от бебе да давате на детето да се храни с телефон в ръка.

 

14. Вманиачете се по въпроса „какво ядем вкъщи“ и в никакъв случай не му разрешавайте да приема каквито и да било консерванти. Четете му лекции по хранене и го заплашвайте какво ще му се случи, ако хапне опасни храни. Нека „безглутеново“ е от първите му думи в речника, без да има проблем с глутена и да знае вкуса на киноа, но не и на чушки.

 

15. Винаги, когато има проблем – когато падне и се удари, давайте на детето нещо сладко, „за да се успокои“. Не забравяйте да награждавате детето и с шоколади, тестени храни или храна за постижения. Наказвайте с глад, за разнообразие.

 

Още по темата

Разговор с Димитрина Проданова – много лично и приятно може да прочетете в друг мой пост.

 

 

 

 

.

Photo by Elly Fairytale from Pexels

Натрапчивите мисли и чистене като последица от всичко, което се случи дотук

Подчертаването на чистотата като задължителна част от настоящия ни момент има една лоша страна – хората, които са предразположени към обсесивно-компулсивни разстройства, а те, базово са три категории.

  1. Бременни и току-що родили (и техните мъже)
  2. Склонни към ОКР поведение, проявени като засилено желание за дезифекциране
  3. Склонни към ОКР поведение с натрапливи мисли

Разпространението на обсесивно-компулсивното разстройство в глобален мащаб е голямо. Дори преди COVID-19 да удари света, процента на разпространение по време на живота на хората е 2–3 процента, като най-честите комбинации на ОКР са с паническо разстройство, генерализирано тревожно разстройство, фобии и с панически атаки (70% от случаите) и в 30% върви с депресивните разстройства – около 30 процента (American Psychiatric Association, 2013)

В световен мащаб има данни за засилена симптоматика, дистрес и загриженост от нови вълни на ОКР, което се изрази първо в засилено търсене на средства за дезинфекция, сапуни и ръкавици. Разбираемо – измиването на ръцете се счита за една от най-сигурните предпазни мерки срещу инфекцията. Това прави обсесията от замърсяване и натрапчивото измиване на ръцете „нормално поведение“, но границата е лесна за прескачане.

Увеличението на симптомите може да не е незабавно, но може да отнеме дни до месеци, за да се прояви напълно. Очаква се, че при много пациенти с ОКР може да не се наблюдава изостряне на симптоматиката, От друга страна, пациентите, които са имали симптоми на страх от замърсяване в миналото, могат да открият, че отново изпитват страхове от замърсяване и затова да влязат в поведение на натрапливо чистене при настоящите условията.

Важно е да се знае, че ОКР, провокирано от сегашното състояние, не се очаква да се проявява само като страх от зараза с COVID-19. Фокусът на тревогите може да се изрази като страх от болест, предавана по полов път или инфекция, устойчива на антибиотици. Понякога може и да е усещането, че „циклите“ едни и същи натрапливи мисли.

 

Симптоматика

  • Увеличеното желание за миене на ръцете и продължителност, по-дълга от препоръчаната.
  • Строго налагане към семейството и близките, а често пъти и към непознати да поддържат и гарантират строги хигиенни мерки.
  • Непрекъснато следене на различни медийни източници за възможността вирусът да остане активен на различни повърхности (до степен на четене на научни статии и това, което се нарича „вирусология за начинаещи“).
  • Натрупване на маски, сапуни, дезинфектанти и паника, когато няма такива налични.
  • Всеки път, когато стратегиите срещу инфекция включват повтарящо се поведение, това носи риск от увеличаване на обсесивните разстройства, което не може да бъде избегнато. Точно това се случва в момента и идващите месеци има хора, които ще открият, че се държат твърде тревожно и изнервено по въпроса за хигиената, независимо, че не са го правили досега. Двата месеца на социална изолация ще започнат да се отразяват върху психиката и това е един от начините, по които се случва втората пандемия – психологическата.

Като част от това да не ставате нейни пациенти е важно отново да се говори за това, какъв е контекста и обстоятелствата на измиването и да осъзнаете кога поведението ви е „непропорционално“ на опасността, за да може да живеете без тревожността, която тази опасност държи у вас. Ще го разкажа така – от една страна трябва сме внимателни и да поддържаме хигиена, от друга в нас има бутони, които като се натискат дълго започваме да се държим като пренавити – целта е преди да изпаднете в дълго поведение, което не е полезно за психичния ви мир да намерите начин да се справите с него. Това е възможно, поведението може да се контролира и ако не го направите вероятно ще изгубите много време и нерви в отрицателни емоции.

Очакваният скок на случаи на ОКР е в следващите 3-6 месеца, т.е. до края на 2020, освен ако няма нова вълна на заразяване.Работна група от клинични експерти от Международния колеж по натрапчиви компулсивни разстройства на спектъра (ICOCS) и Обсесивно-компулсивната изследователска мрежа на Европейския колеж по невропсихофармакология (OCRN) изготвиха прагматични насоки за справяне с това състояние, които накратко описвам по-долу.

  • Трябва да овладеете начини за управления на нивата на стрес с течение на времето – тук са физическите занимания, медитациите, прогресивна мускулна релаксация и т.н.
  • Ограничаване на интернет и новините, свързани с вируса с балансиран подход (30 минути сутрин и толкова вечер)
  • За тези, които се притесняват дали са си измили ръцете, може да си пускат клип, с който да си мият ръцете (всичко над това време се оценява като прекомерно и натрапчиво)
  • Определете и възпрепятствайте високорисковите обсесивно-компулсивни поведения, като измиване във вряща (много гореща) вода или белина на стоките, които вкарвате в дома си. Има хора, които се очаква, че ще започнат да гладуват, когато не могат да изчистят достатъчно добре храната си или да предпочетат да не се хранят, за да не се зарязят. Това е опасно за имунитета поведение и може да доведе до друга поредица от проблеми.
  • Натрапливостите се увеличават, за да запълнят вакуум на времето, а заради което поддържането на заетостта е особено важно като средство за добро управление да не се хлъзнете към натрапливо поведение. Планиране на дейностите, спазване на график със заниманията, в който има баланс между дейности, които изискват концентрация и такива, които са свързани с почивка. Готвене, градинарство, игрите с деца и близки – бордови и активни са примери за такива.
  • Прекъсването на циркадните ритми може да увеличи тревожността и да влоши симптомите на ОКР. С други думи спазвайте редовно време за събуждане и лягане всеки ден, като особено внимавайте да не си лягате твърде късно.
  • Използвайте телемедицина до момента, в който сте готови за срещи на живо с лекари и терапевти.
  • Дезинфекцирайте повърхностите не повече от веднъж на ден, като този процес следва да не ви отнема повече от няколко минути. Съсредоточете се върху повърхностите в дома ви, които често се  докосват, и помислете дали това наистина е необходимо (например, ако сте оставали вкъщи през целия ден и нямате посетители, наистина ли е необходимо да дезинфекцирате дръжката на външната врата отвън?).
  • Ако смятате, че може би прекалявате, помолете приятел или член на семейството или терапевт, който да ви помогне да разберете кое  може да бъде разумно и разумната мярка за безопасност, която да предприемете.
  • Напомнете си, че никой не може да се защити „на 100%“ от Covid-19 и никой не очаква от вас. Времена като тези призовават да използвате здравия си разум, вместо да стигате до перфекционистични крайности.

 

 

 

=.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Документ на СЗО

Статия за ОКР състоянията в настоящата ситуация от Psychiatry Research
Photo by Anna Shvets from Pexels

Пост-изолационен синдром, май 2020

Сюзън Албъртс вече измисли термина пост-изолационен синдром в края на април, т.е. преди около седмица, около който ще се въртим в идващите години  и бързо ще го запълним с всички състояния, които хората ще наблюдават в себе си и начините за справянето с тях.

Социалната изолация създаде за мнозина капсулирано, ограничено в стени и улици, маски и дезифектанти среда, в която разстоянието от 1.5 м, предпазните средства и дресирания страх от вируса са само първата линия на промяната. Следват въпросите като тихия ужас от подсмърчащи и кашлящи непознати и повърхностите с микроврагове.

За огромни групи хора светът стана опасен физически и това им се отразява на ежедневно ниво. За други светът стана опасен в бъдеще време – „а може ли това да се повтори?“, „какъв е смисъла от живота?“, „как мога да се предпазя от нов такъв период?“, „какво да правим с неизвестността?“

Сюзън Албъртс в материала си за Psychology Today дава четири основни насоки, за справяне – (1) контрол, т.е. да правите това, което смятате за нужно за предпазване; (2) уточняване, т.е. да уговорите с колегите и близките си какво очаквате от тях да спазват и да поставите граници; (3) да се успокоите, т.е. да държите тревожността си в тихо пристанище – с дихателни практики, а може и по друг начин и (4) да следвате собствените си разбирания и скорост как да се върнете към предишното „нормално“.

Социалната изолация е най-големия световен експеримент с милиарди участници, в който участва(х)ме и очакванията за вторичен ефект на психологическа пандемия са тема на дискусии. Професионалното ми разбиране е, че навремената интервенция при всеки, който почувства нужда е най-ценното, което може да се направи за себе си, защото психологическите травми са като бърз кредит – лихвите по тях се натрупват и няма оттърваване. Точно затова, ако усетите, че нещо не е както трябва, сега е момента да поговорите с някого. Впечатлението ми е, че все повече компании търсят консултации и семинари за своите служители, което е добър пример за социална отговорност в действие.

Наскоро Generali пуснаха застраховка при Ковид 19, която включва и психологическа консултация – това е много добър пример за общото лечение. Изобщо признаването, че психологическите травми са част от от всичко, което ни се случва е от малкото добри неща, които се случва – осъзнаването на психологическите ефекти от извънредните ситуации.

След избухването на SARS преди двадесет години, след карантинирането на хора стана ясно, че най-рисковите групи са медицинските работници и тези, които са били в пълна карантина, където последващите механизми за справяне са били свързани с дългосрочен риск от алкохолна зависимост, прием на лекарства за успокоение и избягващо поведение. Хората в изолация освен постравматично стресово разстройство, другите тревоги, които ще преобладават са риска от заразяване, разболяване – тяхно и на близките им и финансовите неволи. Засилване на обсесивно-компулсивната симптоматика, свързана с чистене, е ясно, че ще отшуми при някои, но при други хора ще се задълбочи. Самоубийствата са тема всяка пролет, защото това е сезона, в който се случват най-често. Не оставяйте тези мисли да си вървят, тъй като те говорят за много лежащи проблеми, а в момента се наблюдават по-голямо търсене на контакти на горещи линии за хора с такива суицидни мисли или намерения.

Стрес ли е наистина или малко се преувеличава?

Човешките същества са силно устойчиви и адаптивни или както наскоро разказах в „Какво знаем, когато не знаем нищо“ в уебинара Изкуството на оцеляването на сайта Момичетата от града – ще се справим с промяната на условия на околната среда, както последните 1.9-2 милиона години. Когнитивната ни система се характеризира с гъвкавост и това е позволило на човешкия вид да оцелее въпреки себе си, вродената си агресивност и да обитава всеки тип терени на планетата. Всеки човек има потенциала да се адаптира и да се справи не само в нормална среда, но и в такава, която е необичайна, на цената на стреса, който преживява и механизмите му за справяне с този стрес.

„Екстремна“ среда е всяка, която променя силно личността или психологическата цялост на индивида. Лицето в такава среда има малък или никакъв контрол върху ситуацията, в която се оказва – и социалната изолация, на която бяхме подложени в световен мащаб е точно такова събитие. В нея се открояват две особени черти. (1) изолация и (2) намалена сензорност. Самотата, която получихме от социалната изолация, е трудна, защото сме социални животни. Изолацията е един от начините за това хората да измъчват хора – например в затворите. Изолацията включва както ограничаване на стимулите на околната среда, така и намаляване на количеството и качеството на стимулите, които имат психологическо и социално значение. Често по-проблематично е намаляването на социалното взаимодействие. Полярните станции, космическите мисии и отделенията за изолация могат да се считат за изключителни среди, докато принудителната изолация в усамотено заведение е екстремна среда. И като кажем полярна станция, спомняте ли си метеоролога от Бяла приказка на Валери Петров? Бяла приказка? „Аз съм голям — казал той — И тъжен“, казва той още в началото, когато еленчето отива да почука с рогце на прозореца му.

В  станции в Арктика и Антарктида се наблюдана психологически спад, който е по-различен от сезонното-афективно  разстройство… Състоянието се характеризира с нарастваща депресия, раздразнителност, нарушение на когнитивното функциониране, социално оттегляне, влошаване на отношенията, съчетано с увеличаване на враждебността към околните, гняв,  тревожност и апатия…

По подобен начин се съобщава, че астронавтите проявяват умора, раздразнителност, емоционална лабилност, затруднения с вниманието и концентрацията, неспокойствие, повишена чувствителност на възприятието и нарушения на съня.

Американският войник, държан в плен във Виетнам Хауърд Рутлидж разказва как изолацията е пробила готовността му да се съпротивлява и че годините усмотение са били по-лоши от физическите изтезания. Уединението е в състояние да предизвика психиатрично разстройство, или по-лека форма на страдание. Има разлика между уединението и изолацията. Усамотението обикновено предполага временно състояние на самота, което може да бъде умишлено търсено и често носи със себе си психологическо попълване. Изолацията може да бъде следствие от специални условия, които не зависят от човека.

Като хора ние разчитаме на социален контакт, за да дефинираме себе си, нашите цели и разбирания за света. Това е феномена “човека в огледало“, описан създадено от американския социолог Чарлз Хортън Кули през 1902 г. и описва нашето схващане за себе си през това как приемаме, че мислят другите за нас. Затова и общуването е толкова важно за работния процес и затова хората, дори и работейки дистанционно/home office ще имат нужда от общуване с колегите.

В научната литература този въпрос е изследван въпроса за психологическия  ефект при болни, които са в изолация и там отново се наблюдава тревожност, раздразнителност, апатия, агресия, трудно концентрация, повечето от които произтичат от самата изолация, а не от болестта или нейната острота. Проучване за краткосрочна болнична изолация (средна дължина = 4 дни) не открива значително психологическо въздействие, но при изолации 10 дни или повече, има изблици на неспокойствие,  склонност към оттегляне, дисоциации, физическа и психологическа регресия. Този период на тревожност и приспособяване към рутината на изолация продължава от 1 до 3 седмици. По-нататъшната изолация от 4–6 седмици води до чувство на отвращение и нарастваща зависимост, загуба на инициативност и спонтанна активност, липса на интерес към личния външен вид…  Възстановяването може да бъде и бързо, особено при хората, които са били здрави преди кризата или са били в здрави отнощения с околните. Когато изолирани индивиди се опитват да влязат отново в света, се наблюдават често проблеми с говоренето, така че очаквайте това.

В момента сме някъде тук, макар и в по-лека форма и сме изправени пред това отново да трябва да променяме рутината, без да имаме конкретни идеи какви точно са новите правила на общуване.

Като паднали от Космоса

При испанския грип хората не са били поставяни в такава изолация, по много причини, затова и може би нашата ситуация в момента повече напомня на астронавтите, които са били в изолация и идват с тела, олекнали от липсата на гравитация… Ясно е, че космонавтите са едни най-добрите представители на човешкия вид. В програмата на НАСА за астронавти попадат само 0,065% от хората и е сто пъти по-лесно е да влезете в Харвард, отколкото да влезете там. Кандидатите минават строга двугодишна програма, която включва обучение и се държи и на много здрава психика, заради което повечето астронавти не развиват сериозна емоционална травма. Независимо от това изолацията може да стане значителни задействащи фактори или източник на стрес, които когато са сдвоени с традиционните жизнени стресови фактори, вероятно ще окажат експоненциално въздействие върху поведенческото здраве на астронавтите (Kanas, Manzey, 2008).

Много от проучванията, изследващи психичното здраве на астронавтите се базират на малкият брой хора, тъй като са ограничени от броя, пътувалите в Космоса (Ritsher, Kanas, Ihle, & Saylor, 2007). Космонавтът Валентин Лебедев  се връща с депресия само след седем месеца полет; мисия за обратно движение до Марс ще отнеме около 18 месеца (Liu, 2018). Дори Ричър, Канас, Иле и Сейлър признават: „Очаква се нивото на стрес да бъде още по-високо при планираните мисии на експедиционни класове до Марс. Следователно, рискът от отрицателни последици за психичното здраве … не е пренебрежимо малък и представлява сериозна заплаха за успеха на мисията „(Ritsher, Kanas, Ihle, & Saylor, 2007).

Някои връщащи се космически пътешественици може да са изпитали психологически проблеми или личностни промени в резултат на това, че са в космоса, в някои случаи стават по-хуманистични, религиозни или духовни, след като наблюдават единството на хората на Земята или безкрайността на Космоса (Kanas, 1990). С това изречение искам едновремено да потвърдя и да опровергая очакванията на хората, които очакваха голяма душевна промяна с идването на пандемията.

След завръщането си някои астронавти съобщават за депресия, проблеми с злоупотребата с наркотици, проблеми в семейстното и ревност. А тези хора са високо издръжливи – физически, психически и с много над средните интелектуални способности, но въпреки това при прибирането им се предлагат групи за подкрепа и професионалните интервенции.

Важни фактори, които са от основно психологическо значение, включват обемът на личното пространство, осигуряването и проектирането на частни помещения за екипаж и срещи, вида интериорен декор и осигуряването на прозорци. С други думи, ако го превеждаме от езика на орбиталната станция към живота на стандартен апартамент – ще се възстановят и адаптират по-лесно хората, които имат по-голяма площ и по-добра среда на живот – а големите тераси, доскоро считани за глупост при купуване на жилищна площ, се оказаха част от качеството на живот.

Към мерките за връщането към извънизолационен начин на живот отново е важно подходящо ежедневно натоварване на задачите и стабилен график за почивка на работното място. Освен това трябва да се избягва рязкото изместване на съня. (Space Psychology and Psychiatry by Nick Kanas, M.D. Professor of Psychiatry, University of California/San Francisco, and Department of Veterans Affairs Medical Center, San Francisco, California, U.S.A. Dietrich Manzey, Ph.D)

Здравей, тъга!

Първо, важно е да запомните, че изолацията не просто изпържва мозъка ви от скука. „Хората започват да бъдат летаргични, когато нямат позитивен принос в своите малки светове, казва Джон Винсент, клиничен психолог от университета в Хюстън. Можем да очакваме, че депресията ще започне, а депресията и тревожността са близки, като братовчеди“. Тези симптоми вероятно ще бъдат особено интензивни по време на изолация, свързана с коронавирус, според Лорънс Палинкас, който изследва психосоциалната адаптация към екстремни среди в Университета на Южна Калифорния.

Ако се чувствате бавни и летаргични или изненадващо не ви се връща към работния живот, а не ви е страх от заразата, може би причината е в това, че липсата на обичайната до март 2020 мотивация се дължи на тъгата по миналото. Всъщност руските психолози са изучавали повече адаптацията на космонавтите (това е мнение на американските психолози). Те съобщават за съществуването на „астенизация“ (asthenization), тип реакция на приспособяване, свързана с концепцията за неврастения.

Астенизация е термина за космонавти, като в основата е друг термин – астения, което е медицински термин, обозначаващ усещане за слабост без реална загуба на сила (R53 по МКБ-10). Симптомите включват умора, раздразнителност, емоционална лабилност, проблеми с вниманието и концентрацията, неспокойствие, повишена чувствителност, сърдечно сърцебиене и нестабилност на кръвното налягане и проблеми със съня и апетита(Kanas, N).

По-добрата гледна точка

Има дългосрочни ползи за физическото и психическо здраве за живота в предизвикателни ситуации. Например, дългосрочно последващо проучване на персонала на военоморските сили, който зимува в Антарктида, разкри, че след завръщането си те са преминали по-малко хоспитализации в сравнение с техните връстници, които имат идентична квалификация. Проучванията на психичното здраве на космонавтите, проведени две или три години след завръщането им на Земята, установяват, че те са станали по-малко тревожни, хипохондрични, депресивни и агресивни. Най-правдоподобното обяснение е, че по време на престоя си в труд среда, хората развиват умения за справяне, тоест начини за справяне с предизвикателствата и стреса, които продължават да им служат много дълго след завръщането им от експедицията си.

Затова и ако се постараете да се върнете към редовен начин на живот, структуриране и признаване на проблемите, може. Много хора няма да могат по една или друга причина да потърсят професионална помощ, но понякога малка помощ също ще бъде достатъчна. Ако не може да си позволите терапевт, поне намерете някого, с който да говорите. Тук съм адаптирала насоките за „приятелотерапия“, което в никакъв случай няма да може да замени професионалната помощ, но пък може да има своята позитивна роля във връщането ви, обратно в света.

 

 

 

.

.

.

Още по темата

Психологически фактори при извънредни, екстремни и мъчителни обстановки (статия от 2016) в Extreme Psychology&Medicine

Статия в Smithsonian Magazine

Белгийски сайт за кризисна интервенция при стрес, препоръчвам, но е на английски

Материал за НАСА

Scientific American за психичното здраве на астронавтите

Доклад на НАСА за рисковете при поведенческите изменения при астронавтите

Sidney Morning Herald историята на астронавта Скот Кели за трудната му адаптация на Земята

 

 

 

 

 

Снимки Pexels

ПриятелоТерапия – възможно ли е?

„Ако не може да си позволите терапевт, поне намерете някого, с който да говорите“, написах преди малко в друг пост. Осъзнавам, че това е щекотлив въпрос, но няма как да не признаем, че много хора в момента, по една или друга причина няма да могат да ползват психотерапевтични услуги. Някои защото ги е срам и/или предразсъдъци, други защото няма да могат да си го позволят. Това обаче няма и да отмени нуждата от специалисти по психично здраве, но пък знам колко загрижени за приятелите си хора има, които се чудят какво да правят с психичните им агонии, преди да се стигне до момента на истинската терапия.

Сетих се, че бих могла да предам тук нещо, което бях прочела. В ценната книга на Джулия Бъкройд Войната с храната тя дава някои насоки как да човек може да е слушащ, без да е терапевт“, които ще преформулирам така.

ЕДИНСТВЕНОТО ГЛАВНО ПРАВИЛО

Целта е не да се съветвате, а да се слушате.

Първо трябва да започнете с това кой/я не сте – не сте специалист от психологическа гледна точка. Необходимо е да си давате сметка за границите на вашата компетентност и, ако усетите, че сте ги преминали, да се обърнете към други хора. Трябва също така да се споразумеете с вашия „клиент“, когото ще наричам за по-лесно „Поли“, че ако усетите, че това, което ви споделя, ви притеснява сериозно или се безпокоите за емоционалното и физическото й благосъстояние, тя ще се съгласи да потърси алтернативна допълнителна помощ.

Трябва ли да давате съвети?

Не. Вашата работа е да помогнете на Поли сама да намери най-добрия съвет за себе си.

Трябва ли да говорите за себе си?

По-скоро не. Това е пространство, което давате е на Поли и въпреки че тя може да ви задава въпроси, това може да е заради притеснението й, че говори твърде много за себе си, но целта на срещите ви е тя да показва докъде е стигнала с размислите.

Трябва ли да задавате въпроси?

В повечето случаи не, но понякога помага да използвате изречения като: „Какво се случи тогава?“; „Как се почувства, когато той каза това? Какво мислеше, че тя има предвид?“. Вашите въпроси трябва да позволят на Поли да разшири това, което казва и да помисли върху него още. Бъдете внимателни да не отваряте нови теми или да питате за твърде детайлна информация. Оставете Поли да прецени накъде ще отиде разговора.

Трябва ли да се срещаме редовно?

Редовните срещи са добра идея. Вероятно не по-често от веднъж седмично, но не и на много дълги интервали, защото ще изгубите момента. Но винаги е добра идея да обсъдите тези неща в самото начало, така че и двете да знаете колко време ще ви отнеме. Ще трябва да се разберете и колко дълго да продължават тези срещи. Няма нищо лошо те да са кратки (да кажем 15 минути), ако това е единственото време, което имате, но няма да ви даде време да изследвате нищо в детайли. Трудните теми и спомени имат нужда от повече, но е полезно споразумение да се разберете за един час, който е достатъчно дълъг за този тип разговори. Също така има нужда да се уговорите за какво ще говорите на следващата си среща.

Къде трябва да се срещаме?

Срещите могат да се случват за предпочитане някъде, където е уединено и е по-скоро неутрално, място, където няма да бъдете прекъсвани, място където и двете се чувствате на сигурно и спокойно място.

 

Книгата „Войната с храната“ може да поръчате онлайн тук.

 

Photo by Ekaterina Bolovtsova from Pexels

Осъзнато хранене в изолация

Едва ли има човек, който ще остане незасегнат психически от социалната изолация. През февруари 2020 в медицинското списание Lancet беше публикувана статия, правеща обзор на 24 изследвания за психологическото въздействие на карантината – резултатите сочат състояния като постравматичен стресов синдром, чувство на объркване и гняв, които са били наблюдавани при предишни епидемии и огнища на зарази. В настоящата ситуация поддържам и идеята за колективна травма от загубата на света, какъвто го познавахме.

При стрес отделяме кортизол, а при продължителен стрес, като този сега, води до повишение на кортизола, който увеличава глада. Продължителният психически стрес сигнализира на тялото ни, че храната може да е оскъдна и когато това не е така и това е причината за повишеното желание за хранене, което не е точно глад.

Много от нас се хранят неосъзнато, т.нар. „емоционално хранене“, без то да е свързано с глад или желание за конретното ястие. Това с вижда силно в случаите, когато се чувстваме тревожни и стресирани. Но този тип емоционално, автоматично хранене в повечето случаи води до преяждане и прекомерен прием на калории. Важна, струва ми се, забележка – повечето хора преяждат отвреме навреме, без това да знак за проблем. Но ако напоследък забелязвате, че прекалено често или прекалено много ядете, може да е знак, че нещо се случва отвъд обичайното ви поведение. Прекаляването с храненето в краткосрочен план обикновено дава комфорт, но след това е последвано от чувство за вина, което увеличава страданието.

Чрез внимателното хранене, което в такъв момент е добре да се въведе в живота, можем да се върнем към хранене на база на телесните си нужди, да се наслаждаваме на храната и да избягваме прекаляването с яденето. Ако установите, че автоматично посягате към храната, чувствате глад или не може да спрете да ядете, след като започнали, тук са описани трите опорни точки, през които може да минете, за да се опитате да регулирате поведението си с храната.

Връщането към по-добри хранителни навици е по-критично сега от всякога, особено за укрепване на имунната система на организма.

Слушайте тялото си

Удовлетворете вкусовите си рецептори

Погрижете се за душата си

 

Слушайте тялото си

Стомахът е един съд, който се изпразва, а когато се напълни – подава сигнал, заради което хората в повечето случаи не преяждат и не се оставят да прегладнеят.

Оценете глада си, преди да отидете да се храните. Преди да ядете, опитайте се да отделите момент и оценете глада си, за да решите дали наистина сте гладни или не, като скалата е от 0 –„умирам от глад“ до 10 „натъпкан съм догоре“. Най-доброто време за ядене е ниво на глад от 3 до 4, когато имате признаци на глад, но не твърде много. Забавете дъвченето и се самонаблюдавате за признаците на засищане Необходимо е време, за да се освободят хормоните и да се почувствате нахранени, а като общо правило се приема, че това са 20 минути. Ако докато се храните четете, гледате си телефона или телевизия, ще се разсеете и ще пропуснете момента кога вече сте се нахранили и по-лесно ще влезете в преяждане. Това е основната причина, поради която препоръчваме храненето, особено основните, да не се случва с разсейващи устройства в ръзе. Докато се храните обърнете внимание на телесните си усещания и отбележете къде кацате по скалата на глад/ситост. Най-доброто време да спрете да ядете е от 6 до 7 по скалата, когато започнете да чувствате усещане за пълнота, но все още не сте преяли.

Удовлетворете вкусовите си рецептори. Вместо да бързате да ядете каквото има, отделете време, за да изберете съзнателно избраната храна или аромат в момента, която ще ви помогне да се почувствате по-удовлетворени, когато я хапвате. Нито едно количество пикантна храна не може да задоволи желанието ви за сладко, както и обратното. Отделете време за това храната да е красиво подготвена, да не е в кутия, или плик или… от тенджерата.

Още от типа „хитрини“ са да добавяте люто, конкретно червен пипер, който значително намалява общия брой калории, които се приемат, защото лютото дава по-бързо усещане за ситост и покачва доброто настроение. Супите, които са „богати на вода“ ги прави по-ниско калорийни спрямо приемането количество. Салатите, както и конкретно краставиците, са подходящи за дребни хапвания, заради водното си съдържание. Чайовете могат да бъдат добър начин за намаляване на стреса без храна – от една страна имат аромат и вкус, от друга не са калорични (освен ако не ги наблъскате със захар ли мед), а някои от тях имат способността успокояват (лайка, маточина и т.н.).

 

Погрижете се за душата си

Много хора са наясно, че се хранят в опит да запълнят дупка, не в стомаха, а в сърцето. Често се храним, когато се чувстваме самотни, отегчени, разочаровани, тревожни или стресирани. Копнежът към храната също винаги е свързан със състоянието на настроението ни, а не с биологичния глад. Нормално е много от нас да се обръщат към храна за комфорт, тъй като това е стратегия, която сме научили – съзнателно или несъзнателно, но е важно да знаете че храната, никога няма да облекчи болката в сърцето. Бъдете наясно за какво сте гладни – забавления, свобода, бягате от стреса, от проблеми във връзката? Намерете начини да успокоите сърцето си, по начини, които не включват хранене. Опитайте се да направите списък с нещата, които можете да направите, за да се освободите стреса и страданието, без да съжалявате след това.

Едно упражнение, чийто автор е Катрин Кимбър, диетолог и говорител на Британската диетична асоциация, се казва „5“ и се състои в следното – да си запишете:

  • петима души, на които можете да се обадите, когато се чувствате зле (например приятел)
  • пет начина да се отпуснете (например душ)
  • пет места, на които можеш да отидете, за да се успокоите (например уютен ъгъл)
  • пет неща, които можете да си кажете (напр. „Това чувство ще премине“)
  • пет дейности, които можете да използвате за разсейване (напр. редене на пъзел)

Ако все пак искате храната, която имате предвид, не се притеснявайте за това. Може би си дайте разрешение да го имате – не е нужно да е много. Има доказателства, които показват, че малка порция храна може да задоволи желанието ви, колкото и по-големи порции. Ако се притеснявате, че ще преядете, опитайте се да решите предварително, точно колко ще изядете на едно хранене и се придържайте към него, без да бързате или да се чувствате виновни. Изготвянето на списъците за покупки и меню за седмицата, така както го описа и София Йотова от Foodie Boulevard в участието ни в Преди обед по bTV, е също подходящо. Ако знаете, че ако в шкафа седи буркан с течен шоколад, не купувайте течен шоколад. Бъдете търпеливи, не се обезсърчавайте, ако намерите тези умения по-трудно, отколкото са на пръв поглед.

 

Здравословната диета,

основните факти

(по документи на СЗО от 23/10/2018)

Нездравословната диета и липсата на физическа активност водят до здравословни проблеми. Приемът на енергия (калории) трябва да бъде балансиран спрямо дневния разход на енергия (движение). За да се избегне натрупване на килограми, не повече от 30% от поеманата храна следва да е мазнини, а наситените мазнини не повече от 10%, а трансмазнините не повече от 1% от дневния прием. Ненаситените мазнини са в рибата, авокадото, ядките, зехтина и олиото са за предпочитане пред наситените, които са в тлъстото месо, маслото, палмовото и кокосовото масло, сметаната, мас, гхи и сметаната, докато транс мазнините са в пакетираните и пържени храни основно. Захарите в една идеален хранителен режим би следвало да не са повече от 10%, а намаляването им до 5% би донесло ефект за здравето. 10% „свободни захари“ са тези в напитките, храните, както и тези в меда, плодовите сокове и т.н. 10 процента е около 50 гр или 12 равни чаени лъжици захар. Ограничаването на солта също е ключово да е до 5 грама на ден, което дава ефект върху кръвното налягане и намалява риска от сърдечно-съдови проблеми.

За зрели хора здравословната диета включва плодове, зеленчуци, бобови растения (например леща и боб), ядки и пълнозърнести храни. Поне 400 гр плодове или зеленчуци дневно (което изключва картофите и други кореноплодни, съдържащи нишесте). Колкото е важно какво приемате като храна, толкова е важно и количеството в чинията. Опитайте се да не я пълните, а да я допълните само ако има нужда.

Ако не може сами да се справите за себе си или вашето домакинство, може да поръчате да ви се изготви онлайн, тъй като повечето диетолози правят консултации.

Движение в условията на коронакриза

СЗО препоръчва 150 минути умерено интензивно движение или 75 минути натоварено физическо усилие седмично или комбинацията от двете, което може да бъде постигнато вкъщи без специална екипировка и при ограничено пространство. Правете кратки активни почивки по време на деня – танц, игра с децата, дори чистенето са начин да сте физически активни. Следването на онлайн занимания, достъпни във YouTube в изобилие. Ходене, дори в малки пространства, дори в кръг, могат да ви помогнат да останете физически активни и със сигурност е по-добре от това само да седите. Не стойте седнали през цялото време и ставайте да се раздвижите на всеки 30 минути. Практики за релаксация спомагат на спокойствието, също могат да бъдат намерени безплатно онлайн.

За още по-добро здраве е важно да се храните здравословно и да останете хидратирани. СЗО препоръчва да пиете вода вместо изкуствено подсладени напитки и да ограничите или избягвате алкохолните напитки.

И видеото днес от Преди обед

https://www.btv.bg/video/shows/predi-obed/videos/prejazhdame-li-v-izolacija.html?fbclid=IwAR2iNZbDdTR3qWVAxJdsnyzUOxuRUWJZ0xKNmiWMdPQey9IKsrVAZe4_DTU

 

 

 

 

 

 

 

.

Снимки cottonbro from Pexels и Pixabay (чушки). Постът е базиран също и на материали, предоставени от Dr Qian Zhang & Dr Siobhan Hugh Jones, School of Psychology, University of Leeds за EASO – European Association for Study of Obesity, сайтът на СЗО за Европа и глобалния сайт на СЗО

Тъгата днес е за това, което имахме доскоро

В очакване на NYT да ми разрешат да преведа и синдикирам на целия текст на български на материала на Harvard Business Review That Discomfort That You’re Feeling is Grief  (но пък имам правото да дам линк в блога, писмено разрешение), публикувам този пост, в който разширявам темата за това усещане, което вероятно витае неназовано в мнозина.

 

Последната седмица го чух под една или друга изразна форма. Понякога в общото усещане; понякога хората, към които търсят контакт; понякога в решенията и техните мотиви; понякога в сънищата, то носи едно и също – тъга, която прилича на онази след като близък е починал.

Оплакванията са форма на нетърпение.
Скръбите са форма на търпение.
Робърт Фрост

 

Тъгата, която иначе наричаме траур, но тъй като сега е към нещо толкова ефимерно и неназовано като неперфектното ни настояще преди месец март 2020 е толкова трудно да бъде описана.

От март 2020 светът е различен.

Изолация, свят в стени, без краен срок и с много екзистенциални, но за повечето – финансови неизвестни. В тъмнината на тези неизвестни се крият страхове и без изобщо да се стремя към изчерпателност, а само да ги маркирам, ще напиша няколко –

финансовите трудности, но ще ги нарека с по-простата, но истинска дума бедност (национални кризи и катастрофи и техни жертви са почти 99% от населението);

страхът от погазване на гражданските свободи (за узрелите преди ‘89та); от здравеопазването; от смъртта; от болката от смъртта;

от края на ежедневието, каквото го познаваме;

от края на бизнесите, които познаваме по начина, по който са се случвали (влючително маникюристка облечена като микробиолог в особено опасна среда);

от приятелите и познатите, които в светлината на тази криза са някакси криви образи на себе си, каквито ги познаваме;

от изоставянето;

от грубостта;

и от какво ли не още.

Избирам един от тези страхове. Този за

Края на света, какъвто го познава(х)ме

(бележка за родените през последните 25 години: има такава песен с такова заглавие, записана през 1987 на американската група R.E.M.,  – вокалистът им, Майкъл Страйп, пусна нов неин запис наскоро по повод вируса).

Напоследък се говори, че няма нищо подобно, през което да сме минавали. Така е, но има подобни големи събития, които можем да върнем – например 11 септември, когато сигурността по летищата беше променена завинаги. Преди това е болестта СПИН, която създаде трайни промени в (отговорното) сексуалното поведение в няколко поколения.

Вече сме губили, но никога толкова много накуп. Това превръща случващото се за всички нас в

травма,

по-точно колективна травма

Дори нещо повече, конкретно в България ние имаме малък брой на заболеваемост заради взетите навременни мерки, които допълнително усилват страха от идващата неизвестност – ще има ли пик? Кога ще се случи той? В същото време броят на икономически засегнатите расте. Снимки на хора в дълги опашки (на желаните 2 метра) пред бюрата за безработни. Близки, които вече са загубили работа. Магазини, които не работят. Бизнеси, които не се знае, кога ще започнат да работят. Вечери и събирания, които никога няма да бъдат същите. Освен външните загуби, ще има и вътрешни – хората, които вече няма по една или друга причина да са част от живота ви. Живеем в свят на загуби или както, много по-точно и кратко го е написал Стивън Грос в „Осъзнат живот“: „Една от причините защо промяната е трудна е, защото тя води до загуба. За да имаш нещо ново, трябва да оставиш старото. Ние се раждаме, оставяйки утробата, отивайки в света; оставяме гърдата, за да поемем твърда храна; оставяме майките си, за да отидем на ясла или детска градина; оставяме училището, за да отидем към света; в определен смисъл оставяме рожденото си семейство, за да имаме връзка и да се оженим“.

Но ако тези загуби  са трудни, то какво остава за загубата на нормалността?

В „Тайната на живота“, преди век, Зигмунд Фройд пише: „Но нито един човек не се заблуждава относно това, че природата вече е покорена, и само много малко от нас се осмеляват да хранят надежда, че някога тя ще бъде напълно подчинена на човека. Пред нас се изправят стихии, които като че ли се надсмиват над всяка принуда от страна на човека: земята, която се тресе, разтваря се и погребва човека и всичките му творения; водата, която залива и дави всичко, което се изпречва на пътя ù; бурята, помитаща всичко, болестите, за които ние едва неотдавна започнахме да говорим като за нападения от страна на други живи същества; и накрая, мъчителната загадка на смъртта, срещу която до този момент не е открито все още никакво биле, а и навярно няма и да се намери.

Могъщата природа, жестока и неумолима, се изправя срещу нас с тези сили и отново нагледно ни показва нашата безпомощност, от която ние мислехме да се спасим чрез културната дейност. И това е едно от малкото радостни и извисяващи душата впечатления, които получаваш от човечеството — когато пред лицето на стихийното бедствие хората забравят за разрухата на културата и си спомнят за великата съвместна задача — да се самосъхранят в борбата с превъзхождащата ги природа. Както човечеството като цяло, така и отделният човек трудно понася тежестите на живота“.

Тъгата често е свързана с много съзнателни и несъзнателни вярвания как „трябваше“ да изглежда живота ни през 2020 година. Колко от плановете ви се провалиха? Почти всички? Да, имате за какво да скърбите… „Когато тези неща се случват, ние не само трябва да скърбим загубата, ние също трябва да скърбим загубата на вярата, че не би трябвало изобщо са се случили“, пише Елизабет Кюблер-Рос, за чиято теория ще разкажа по-повече по-долу.

Днес.

На каква цена се преструваме, че „всичко е наред“? Задържайки болката си, хората я оставят тя да гние или както описва Кюблер „силата и мъката се обединяват“, заради което, за да не гният и миришат във вас, оставете да излизат. Ако ви се плаче, плачете цял ден. Съпротивата срещу болката води до нейното усилване, но ако й се оставите, ще откриете, че силата, а понякога и страха от случващото се могат да трансформират. Спокойствието, казва Кюблер, е в центъра на болката. В центъра на немислимата болка. Затова и сълзите са един от многото начини да освободим тъгата си, вроден лечебен механизъм. Мнозина се притесняват да плачат, защото е знак за слабост, но знаете ли, това е повече знак на мъка, не на слабост, на чувство, на отношение, и колкото и да е парадоксално дава силата на облекчението и новото начало. Затова и образите на плачещите пожарникари след 9/11 се приемат за толкова лечебни.

Сънищата

Помислете си за сънищата през последните седмици. По-различни ли са от обичайното? Сънувате ли миналото? Неслучили се неща, но мечтани събития? „Сънищата често дават обещания, които не могат да спазят, трик от психиката ни това носи със себе си мимолетно усещане за свързване“ (ЕК-Р). Възможно е в момента да искате да спите повече, отколкото до скоро – това е начин на психиката ви да преработи случващото се по тайнствения механизъм на сънищата. Записвайте ги, това може да се окаже полезно за вас във времето, дори да изглеждат странни (като повечето сънища). Сънищата ни дават възможност да тъгуваме и да се сбогуваме с миналото, каквото никога повече няма да бъде и да намерим мир със себе си и него.

„Има нещо лошо там. С вируса този вид мъка е толкова объркваща за хората. Нашият примитивен ум знае, че се случва нещо лошо, но не можете да бъде видят. Това нарушава нашето чувство за безопасност. Чувстваме тази загуба на безопасност.  Индивидуално или като по-малки групи хората са усетили това. Но всички заедно това е ново. Скърбим на микро и макро ниво“, казва в интервюто си за Harvard Business Review Дейвид Кеслър. Нека ви го представя. Той е американски психотерапевт, чиято работа е свързана с Елизабет Кюблер-Рос. Нейното име е популярно сред онези, които се интересуват от въпроса на траура и меланхолията, защото е автор на концепция как се развива в живота скръбта и траура. Вероятно най-популярната илюстрация на теорията й е филма на Боб Фос All That Jazz, където отделните части носят името на етапите на траура. В годините Кюблер-Рос и Кеслър пишат няколко книги заедно, като последната му книга се нарича „Намирайки смисъл: Шестият стадий в траура“ (2019), която е публикувана със съгласието на семейството на Елизабет Кюблер, защото допълва нейната класификация.

Стадиите на траура по миналото ни са 5, като преди това трябва да направим задължителната уговорка, че етапите може да не следват един след друг; че може да не преминете през всички и че интензитета може да бъде различен.  Това са отричане; гняв; пазарене; депресия; приемане. „Тъгата може да ви направи лъжец, пише Елизабет Кюблер, и да казвате, че се справяте добре, когато сърцето ви е раздробено на хиляди парчета“.

Културата на „всичко е наред“

Да кажем, „нищо не е наред“, да очакваме връщането на работното място, да бъде „както преди“ е отричане. Ще имаме нужда от време, дори след като ни се разреши да прекратим изолацията. Никой не знае как ще се променят всички обществени места. Ще продължим ли да спазваме и колко време дистанция? Дезифектантите ще станат ли по-задължителни от всичко друго в чантите ни? Дали ще продължим да се храним спокойно навън? Ще се учим да живеем по нов начин и ще ни боли от това учене.

Капакът на гнева

Научени сме от деца да управляваме гнева си – той се превръща често в хумор и сарказъм, в гняв навътре или болка в тялото; гневът е извор, който може да ни подхранва в контрапродуктивни действия – от хранене до алкохол, от импулси на агресия до такива на автоагресия. Ако усетите, че много ви е яд на всичко това, намерете начин да го изразходвате – във възглавница, не в човек; във вик в природата, не по някой беззащитен. Опитайте се да не бутилирайте гнева вътре, а като изследователи се опитайте да го проучите – много често гневът показва силата на любовта ви. Например недоволството към забраната за излизане може да е с позитивен знак любовта ви към времето навън, природата.

Пазаренето

Това е момента, в който ни дава време, за да се адаптираме – „ще е същото, но…“ е част от речника на този език. Той ни помага да „държим страданието на разстояние“, емоциите да не ни докосват, колкото биха могли, то ни дава облекчение и ни позволява да повярваме, че можем да възстановим реда в този хаос.

Депресия

Депресията ще проникне като пушек в дрехите; пушек, който сякаш никога и с нищо няма да бъде изпран. Особеното е, че когато човек е в този период има чувството, че няма да свърши. Никога няма да бъде друго от това (или ще бъде само по-лошо), оттеглянето от живота се промъква като единствен изход и… всичко няма смисъл. Плановете от вчера са илюзии, кули от пясък на морския зимен бряг. Тогава на човек му се струва, че в ежедневието няма нищо примамливо, то е наниз от дейности, създадени, за да те измъчват, шумовете са силни и далечни едновременно, а знанието е ненужно. Краката сами се влачат, а душата иска само да спи и да забрави. Когато е починал близък, другите са изпълнени със съчувствие известно време, след това някак си очакват „да се оправиш“, но както е казала Емили Дикинсън, все пак депресивна личност, „времето не лекува… то би помогнало само там, където болест няма“ (по превода на Цветан Стоянов).

„За съжаление, депресията е начин природата да ни пази от изключване на нервната система, за да можем да се адаптираме към нещо, което чувстваме, че не можем да се справим“ (по думите на Кюблер-Рос), затова и ако това състояние се проточи повече от няколко месеца, потърсете специалисти по душа, с които да говорите (психотерапевти и психиатри), защото се очаква изолацията, в която сме да провокира в мнозина такива състояния. Но преди да тръгнете натам, нека ви разкажа защо може да е полезно да преминете за известно време през такъв етап сами – депресивното състояние може да ни помогне да разчистим маловажното; да стигнем до места в душата, които не сме били; да разберем кои сме; да ни провокира да бъдем себе си; да прочетем и разберем книги, които в не-депресивното ни състояние не са били интересни или важни за нас; да порастнем.

Приемането

Приемането идва, когато разберем, че това, което имаме е реалността, каквато е. На 2 метра разстояние. Ограничения. Неясноти. Променени отношения. Различни приоритети. Тухлите на настоящето ще са различни. Нови. Може да не ни харесват, но ще са единственото, което имаме. Приемането се е случило тогава, когато си кажете нещо като: „Трябва да измисля как да продължа“. Приемането, казва в интервюто си за HBR Дейвид Кеслър е мястото, където се крие силата. Контролът от това, че може да си измиете ръцете. Може да спазвате безопасно разстояние.

Шестият етап

Дейвид Кеслър получава разрешение да „създаде“ шести етап на скръбта и това е намирането на значение от случващото се. Преди нейната смърт те са дискутирали това. За мен това е доближаването на две далечни като време и място концепции – тази на Кюблер и тази на Виктор Франкъл, който така упорито вадя в разговорите си и неговата „Човекът в търсене на смисъл“. Намирането на смисъл в случващото се, то да бъде използвано за трамплин към следващото ни „днес“ (т.е. утре), може да се окаже силен подтик да преодолеем неудобството на деня и неговото страдание. Ако „тук и сега“ се справим, дори на висока цена, утре ще дойде. „Има нещо мощно в назоваването на това като мъка. Помага ни да усетим какво е вътре в нас… Емоциите се нуждаят от движение. Важно е да признаем през какво преминаваме… Ако позволим на чувствата да се случат, те ще се случат по подреден начин и това ни дава възможност. Тогава ние не сме жертви“.

И сега какво?

Дишайте коремно, за да успокоите мозъка си. Стресът може да бъде управляван до голяма степен чрез физически занимания, а когато човек е по-малко стресиран, имунитетът му е по-силен, а съзнанието не е замъглено от тревожността и паниката. Може да намерите много инструкции за коремно дишане онлайн или при Вашия терапевт, ако е от психотелесна школа.

Опитайте се да се концентрирате максимално в продуктивните занимания, отлагайки за по-късно непродуктивните (тук включвам и проверката на фейсбук).

Намалете информацията за вируса до критичния минимум. Влизането в спорове, четене и т.н. често пъти само ви привиква към това да сте в тревожно състояние и оттам влияе на целия ви начин на живот в момента. Ако ви е полезно това – определете някакво време, което отделяте за темата и стриктно се придържайте към нея. По този начин сами ще регулирате отрицателните мисли и стимули, които идват към вас.

 

Ще завърша с думи от същата работа на Фройд, с която започнах… „Но ако в стихиите бушуват страсти като в собствената ни душа, ако дори смъртта не е нещо самопроизволно, а само акт на насилие от страна на злата воля, ако навсякъде в природата човек е обкръжен от същества, каквито познава и в собственото си общество, тогава вече може свободно да си отдъхнем, можем да се почувстваме като у дома си сред зловещия свят, тогава можем психически да преработим своя безсмислен страх. Човекът все още може да бъде беззащитен, но парализиращата безпомощност вече я няма, може поне да се реагира; а може би човекът дори и не е беззащитен — нали срещу тези грубо насилничещи свръхчовеци отвън можеш да приложиш същите средства, които използуваш в своето общество — можеш да се опитваш да разговаряш с тях, да ги умиротворяваш, да ги подкупиш и по такъв начин да отнемеш част от тяхната сила. Такава замяна на естествознанието с психологията дава не само незабавно облекчение, но и сочи пътя за по-нататъшно овладяване на ситуацията“.

 

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

David Kessler  Finding Meaning: The Sixth Stage of Grief.

Любопитно интервю на проф. Георги Каприев по Дарик Радио

 

 

 

.

 

 

..

Снимки:  Andrea Piacquadio from Pexels

 

..

Димитрина Проданова, детски психолог – „Ако съм успяла да проясня дори едно мрачно детство, тогава съм доволна”. Мисля, че не е само едно. Доста са. И това ми дава криле“.

Времето е като цедка. Остават големите камъни. Запознах се с Димитрина на едно от събитията, които Pampers организира преди години и така, стъпка по стъпка, разговор след разговор, започнахме да се доближаваме и сближаваме.

Видях как се написа първата книга, как първо в очите й се роди втората и така с Димитрина сме тук, в този момент, в който отново сме седнали – аз с неизменното кафе, а тя чай с жасмин, за да си говорим.

Това не е обичаен разговор, защото нито един от въпросите не е мой – те са извадени от нейните разговори с деца и тийнейджъри в „Превод от детски за напреднали“ (може да я поръчате онлайн). В нея ще намерите истории от кабинета й, много информация за света на децата и тийнейджърите, за онова, което родителите искат да научат за децата си, за да са по-разбиращи родители.

Искаш ли да си поговорим малко?

И много може. Обичам да си говоря с хората. Любопитни са ми. И именно това мое любопитство към този калейдоскоп от светове, който циркулира около мене, беше един от подтиците ми да пожелая да стана психолог. А беше отдавна – бях едва на 15 години.

Разкажи ми нещо за себе си. Например – трите най-важни неща, които те определят каква си?

Не съм много сложна за разгадаване, по простата причина, че съм много искрена. Винаги съм притежавала това умение да си казвам какво мисля, как се чувствам и какво ме наранява или радва. Така съм си дошла в този свят. А може и така да са ме възпитали, но със сигурност рано съм го усвоила като познание. Чак по-късно разбрах, че на това да си себе си, тоест автентичен, се приемало като смелост. За мене е в природата ми и много ми помага. Не си трупам и същевременно съм се научила да назовавам нещата със собствените им имена и то своевременно, още преди да са ме наранили. Това се оказа, че било и от компонентите на емоционалната ителигентност и се учело в годините. Аз просто не обичам да ми е зле. Затова го правя. Така че, бих се самоопределила като автентична.

Много си обичам семейството – и биологичното, и разширеното, и това, което създадохме с моя любим Дани-моя сродна душа, която постоянно ме ръчка да си излизам от зоната на комфорт. Без близките ми бих била пуста планета. Връзката ми с тях ми дава любов и много цвят. Най-малката съм от три сестри и родителите ми с мен вече нямаха тази тревожност, както е при отглеждане на първо дете. Сестрите ми винаги са били момичета с много огън, хъс, амбиции и постижения, но за тях си имаше и ограничения. Аз вече имах техния пример и си растях някак волно и свободно, без никакви забрани, но с много любов, свобода и доверие, че ще се справя, с каквото и да се захвана. И когато в девети клас заявих тържествено: „Реших го вече. Ще стана детски психолог!” и то във времена, в които на психолога се гледаше като на бяла врана, несъществуващо животно или тигър албинос, те ми повярваха и не показаха и грам съмнение в мен. Дори ми казаха, че ме бива за това, защото съм доста спокойна. Имаше само един „ръбат камък” в тази идилия от детството ми-най-голямата ми сестра Мариана (бел. Масларова), с дванадесет години. по-голяма от мен, голяма сила, голямо вдъхновение, превърнала се в голяма болка за мене след години, след като през 2004 г. реши да изкачи вр. Еверест и изчезна на около 60-тина метра под върха… В Базовия лагер са я наричали „момичето с красивата усмивка”. И в онзи 24-ти май, много алпинисти са я наблюдавали как крачи нагоре. Сама. Била е почти на върха и… дирите й се губят. Но това е друга тема…

Искаше ми се да кажа, че в онзи знаменателен ден от детството ми, когато оповестих каква ще стана един ден, сестра ми Мариана впи черните си очи в мен с думите: „Късно е”. Аз я репликирах: „Как така?! Аз съм едва в девети клас. Скоро станах на 15 години”, а тя: „Да си психолог е призвание. Или се раждаш такъв, иначе-не става, колкото и книги и учебници да изчетеш или назубриш. Трябва да си роден за това”.

Истина е, че оттогава изминаха 32 години и почти не минава ден, в който се питам: „Дали съм родена за това? Ставам ли?!” и това изключително много ми помага в работата. Така напредвам-гледам да не се вземам твърде насериозно, но и да не се спирам.

Също така, безценен дар са ми двамата ми прекрасни сина-Филип и Стефан и техния баща. Не мога да живея без любов. Семейството ми я дава.

И без приятели не мога. Имам няколко, които са си само мои, с които всеки миг ми е безценен.

Така че, аз съм социално същество-вече стана ясно. И много своенравно и свободолюбиво. Обичам да обичам. Обичам да чета книги. Обичам да пиша – винаги си драскам нещо, още откакто се помня. И има нещо, без което също не мога – да пътешествам. Била съм в 35 държави. Имам още много в списъка, но съм влюбена в Тибет и Непал, а Латвия и Естония са прекрасни територии, които бих обхождала надлъж и нашир поне веднъж годишно. Там ми е сърцето.

Как се пише книга?

Аз си имам моя си концепция по темата – книга се пише по малко, без грандиозни планове, освен ако не ти е професия, защото тогава писането си е просто работа и то яка, трудоемка, целенасочена, планирана. Тръгвам с идеята да не е Книга, защото ми звучи много грандиозно и… блокиращо. По-скоро си казвам, че си драскам това-онова, пиша на ръка. Пиша всеки ден, но с уговорката, че дори може да е и едно изречение, няма значение, важно е да съм го написала, защото Музата е много игрива. Тя се завихря около тебе, трепти като красива пеперуда и иска вниманието ти и ако не я хванеш поне за миг в шепите ти, тя отлита, при някой по-отзивчив от теб най-вероятно. В първата ми книга „Пътувани сънища – Тибет, Индия, Непал”, бях сравнила творческия ми импулс с: „красив непознат мъж, който срещам случайно на улицата и чака да го заговоря… Идва в деня ми винаги с толкова много идеи и заряд, но ако го игнорирам, ако не ги споделя с него върху белия лист, той просто си тръгва. Не мисля, че ми е обиден. Прекалено зрял е, за да го прави. По-скоро е фин и деликатен, не иска да ми се натрапва… И лошото е, че колкото по-често го пренебрегвам, толкова по-рядко се завръща отново при мене. Не зная кога ще е следващият път. А ще има ли утре за нас, двамата?…”.

Откъс от книгата на Димитрина Проданова може да прочетете тук

Писането на книга, създаването на такава е труд, не е просто да си решиш и тя да ти се материализира. Наистина, писането носи радост, но да си създадеш навик да пишеш и то не само да чакаш да те осени вдъхновението, се изисква голяма самосциплина. Затова, изключително уважавам всеки един, който е създал книга, продукт на изкуството, открил е изложба. Зад това стои изключително много вложен ресурс от: време, енергия, търпение. Само вдъхновение за подобна реализация не е достатъчно. Гледаш книгата на даден автор-красива, спретната, чистичка, примерно някакви си 250-300 страници и ти изглежда толкова лесно да създадеш нещо такова. Но това, че авторът, за да остави тези страници най-вероятно е написал поне два пъти по толкова и колко много други хора са се потрудили, за да се „роди” тя – редактор, коректор, художник, издадел, печатар. Книгата е „черешката на тортата”, „върхът на айсберга”, твоето новородено дете. Прекрасно е усещането да я поемеш в ръцете си, да прокараш длан върху гладката й чиста прекрасно изрисувана корица, да разлистиш страниците й и да вдъхнеш с пълни гърди аромата й… Това си е Среща, голяма!

А героите ти реални ли са?

По-истински от това-накъде?! Това са децата, които ежедневно срещам в кабинета си. Естествено, съхранила съм автентичността на историите и на характерите, но съм спазила конфиденциалността, повечето от имената са сменени, освен на много от тях, които пожелават да бъдат споделени. Имам клиенти, които приемат с радост това да бъдат описани в книга, за тях това е висша чест и именно те са дословно споделените. Всъщност, като се замисля, почти всички „развръзки” в моите описани случаи са толкова вдъхновяващи, че ако аз бях клиент на психолог, с моя проявен огромен ресурс за справяне, който само лекичко е бил подпомогнат от терапевта да се „отключи”, не бих желала да съм инкогнито. Така че, имам много истории с подменени имена, на десетки истински малки герои, които са реално крачещи сред нас човечета и спокойно могат да ни вдъхновяват с това, как се справят с тежки дилеми, мъчителни емоции и чувства, сложни ситуации, травматични епизоди в живота си и т.н. Хубавото на книгите ми „Превод от детски” и „Превод от детски за напреднали”, които са синтез на личните ми прозрения от 20-годишната ми практика като детски психотерапевт, е в това, че описват нашите деца-българските, със специфичната им народопсихология и стратегиите и техниките, които работят именно за тях. Тук няма шаблони и клишета, има истински истории с работещи модели от моята практика. Това са си моите прозрения.

И какво се промени за тези 2 години (от издаването на „Превод от детски“)?

Времето мина много бързо. Сякаш беше вчера. Мисля, че наистина лично аз в практиката си станах по-напреднала. И в писането-стилът ми е по-изчистен. Все повече съумявам с по-малко думи, да прокарам по-сложни послания. Срещнах междувременно десетки хора и то прекрасни покрай представянето й – имах много покани в гр. София и още в 11 града. Научих се смело да говоря пред голяма публика и с изненада усетих, че подобна изява ми носи истинска наслада. Няма такова зареждащо преживяване – да се срещаш и общуваш с хора, които приветстват идеите ти, които те гледат жадно, сякаш си чист планински извор и искат и още, и още и още… Преди време си мислех, че съм доста срамежлива, че ако застана на сцена, току виж ми изскочило сърцето от страх. Толкова съм благодарна на Съдбата, че покрай книгите ми, ми отвори и нови пространства. Не съм същата отпреди две години-по-силна съм и по-уверена, най-вече в това, че съм в Пътя си и че това, което правя е смислено и помага. Понякога много се изморявам и то от глупост, от самата себе си, защото работата ми е като допинг и често пъти се раздавам твърде много и не се щадя. Ето, на това трябва да се науча. Задай ми този въпрос след две години. Дано успея да ти отговоря, че съм поработила по въпроса.

И каква е тайната ти?

Имах една прекрасна тийнейджърка Ева, която беше изключително харизматична, талантлива в много сфери – учеше японски, композираше музика, свиреше на пиано, рисуваше комикси, пишеше разкази и същевременно беше пълна с приятели, които безогледно я използваха като личен психотерапевт, грубо казано – направо я черпеха. Но същевременно Ева винаги преливаше от енергия. И когато един ден я попитах: „Откъде ти черпиш енергията си?”, тя само се засмя: „Нима не разбираш?! Аз съм самозареждащ се генератор. Колкото повече давам, толкова повече получавам.”. Все ми се иска да вярвам, че и аз го мога. Като нея. Нищо, че когато се запознахме, тя беше на 14 години. и е много по-лесно да си подобно Чудо на тази възраст, а аз отдавна не съм в нея. Но все пак, ми се иска да го мога-да съм „самозареждащ се генератор” и колкото повече давам, поне толкова да получавам. Засега мисля, че ми се получава и мисля, че е първо, защото имам пълната подкрепа от близките си, второ – работя нещо, което ми носи постоянно усещане за смисъл и трето-защото, когато давам, не го правя с идеята-колко ще получа в замяна. Просто си давам, щом го мога, докато го мога…К акто виждаш, нямам някакви сложни тайни трикове, които да ме правят щастлива. Винаги съм го знаела-най-значимите неща, не са сложните неща. И когато си позволиш да пътуваш много по света, най-силно го разбираш, защото виждаш, че от каквото има нужда един номад, живеещ в юрта и пасящ яковете си насред Тибетското плато, от същото се нуждае и един скандинавец, подготвящ яхтата си за снобско парти, а то е: здраве, семейство, храна, подслон и усещане за смисъл.

Тренираш ли нещо?

Карам колело и ски. През тийнейджърските ми години оцелях от пубертета благодарение на активното ми занимание със скално катерене. Бях състезател към „Академик-Пловдив”. Спортът е задължителен за всеки, не само за децата. Спортът калява най-вече психиката, особено ако станеш активен състезател. Учиш се да приемаш и загубата, и победата. Дава ти самочувствие. Зарежда те с енергия и светли чувства. Среща те с амбициозни, успешни или поне стремящи се към успеха хора. Имаше един известен катерач  – Волфганг Гюлих, който в биографичната си книга, беше казал нещо, което предопредели много от следващите ходове в живота ми, а именно: „Степента на спада е равен на степента на покачването”, тоест колкото по-дълго си се потрудил за нещо, за да усвоиш някакви умения и познания, толкова шансът ти да ги загубиш/забравиш е по-малък или поне-много по-отсрочен във времето. Така че и в работата ми, много залагам на това-трудя се на психотерапевтичното поприще вече цели 20 години и ставайки все по-добра в този занаят, зная, че не трябва да се спирам в стремежа си към себеактуализация.

Какъв е най-големият ти страх?

Страхувам се от загуба на близки хора. Страхувам се, че може да дойде един ден в живота ми, в който никой няма да има нужда да му даря любовта и вниманието си. Имам богата фантазия за много страхове. Страхувам се да не мина през живота, без да оставя дори една следа, но по отношение на този ми страх скоро Астрид Линдгрен, на която изключително се възхищавам, малко ме поуспокои с прозрението си, което напълно ми импонира: „Ако съм успяла да проясня дори едно мрачно детство, тогава съм доволна”. Мисля, че не е само едно. Доста са. И това ми дава криле.

Какво те прави така щастлива?

Казах го вече-семейството ми, децата ми, Дани, бийгълът ни Чарли, който е най-доброто човече сред кучетата и най-доброто куче сред хората, пътешествията, срещите с прекрасни хора, които четат книгите ми и искат срещи с мен, писането, реализирането ми в този процес, работата ми с хилядите прекрасни деца и техните родители, които минават през кабинета ми, семейните ни пътешествия с кемпер из Европа, скиталчествата ни из Азия… Творчеството ме прави щастлива-във всякакви форми. Работата ми е изключително творческа и съм благодарна, че Бог ме е дарил с отзивчив ум и чисто любящо сърце и това именно ми помага да мога и аз да помагам и то не с назубрени клишета от книги и от учебници, както и това, че никога не забравям да се питам, както сестра ми ме провокира преди толкова много години: „Ставам ли за тази работа? Родена ли съм да бъда психолог?!”. И толкова много ми се иска да й го кажа: „Надявам се. Дано е така!”

 

.

Може да поръчайте книгата с доставка на Димитрина Проданова „Превод от детски за напреднали“ или комплект от „Превод от детски“ и „Превод от детски за напреднали“.

 

.

Снимка: личен архив на Димитрина Проданова

Короната на вируса – тревожност, депресия и ОКР

И докато едни се запасяват с Тамифлу, а други изкупуват дезифектанти и продукти от първа необходимост, остава една територия, която е много сериозна част от пандемичния статус, в който е света е в очакване на нови и нови случаи, а емисиите на новините напомнят филми, в които човечеството е пред масова опасност.

Стоп! Измихте ли си ръцете?

Това продължава да е основното послание на Световната здравна организация за предпазване от вируса – мийте си ръцете. Тук ще кажа, без никаква ирония, че редовното миене на ръце е едно от най-големите открития в историята на медицината – и продължава да е такова, дори във високотехнологични времена.

В момента кризата не е само свързана със заразяване от вируса, тя е и свързана с психичното здраве на населението и затова в този пост искам, поне доколкото мога, да обърна внимание на рисковете за психичното здраве, които се крият пред повечето от нас.

Работата с психичното състояние по време на пандемии е тема, с която психолози и психиатри се занимават от много години – вече сме много по-напред в познаването на феномените на психиката спрямо например 1918, когато върлува инфлуецата. Така както болестта има своят начин на развитие, така и психологическите аспекти на епидемията имат своите специфики и развитие – те се хранят с несигурността и избухват под формата на индивидуална или масова паника (по думите на Damir Huremović, автор на Psychiatry of Pandemics – A Mental Health Response to Infection Outbreak).

Подобно на случаите на природни бедствия, терористични атаки, така и кризите в областта на общественото здраве могат да накарат хората да се чувстват тревожни и да показват признаци на стрес, дори когато са изложени на нисък риск или няма риск да бъдат засегнати от пандемия. Често пъти при природни бедствия държавите реагират с изпращане на специалисти, които да помогнат на засегнатите да преминат с по-малко психологически щети през периода. В настоящето време обаче засегнатите са потенциално… всички.

В световен мащаб има изработени през последните години стратегии за справяне със страховете като част от Pandemic Influenza Plan. През последните 11 години в света е имало имали няколко подобни пандемични епизоди – ебола (2019); зика (2016); ебола (2014); детски паралич (2014); свински грип (2009), но никога досега не е било толкова глобално и толкова близо до нас. Липсата на информация създава пространство за мълви и страх – затова са и редовните справки в новините – така е редно да се прави. 

Съществуването и говоренето за тази засега неконтролируема зараза се знае ще повлияе на населението. Като цяло най-засегнати ще бъдат тийнеджърите, възрастните жени, хората с предишни или хронични физически и психически заболявания. Социалните и културните модели до голяма степен определят реакцията и затова вероятно много мъже ще са склонни да подтискат тревожността си чрез пиене или избухвания.

Емоционалната зараза

Най-трудното обаче, което ни предстои и видяхме през последните дни е нещо, което Густав льо Бон в книгата си „Психология на тълпите“ (1895), обяснява как колективното може да завладее индивидуалното и определен поведение да се превърне в заразително. При този процес едно, дори нелогично поведение бива следвано от масата хора, което води до сериозен риск за всички, защото нелогичното поведение на масата вече е проблем за обществото.

По-късно Робърт Парк работи върху теорията, че хората имитират поведението и емоциите на другите, когато преживяват стрес (това особено има връзка за поведението в семейството в момента). В такива стресови ситуации много хора се увличат да правят „каквото и другите“, за да и избегнат външни подигравки или нападки.

Ще опиша този феномен с друг пример от психология на болестите. През 1962 в американска фабрика работници споделят, че са ухапани от „тайнствено насекомо“, при което им е станало лошо, с изтръпване и гадене. Скоро толкова служители развиват симптоматиката и биват хоспитализирани, че става проучване, при което се установява, че симптоматиката не е телесна изобщо, а е случай на масова хистерия в следствие на стрес и тревожност.

Дотук се знае, че податливи на масова хистерия са екстровертите, жените, хората в гъсто населени райони. Искаме или не, човешкото поведение може да се задвижва не само от личните емоции и характер, но и от външни сили. За да избягаме от тяхната силна гравитационна сила може би единственото, което можем да направим е да ги осъзнаваме и да говорим за тях.

В много хора паниката и стреса, като реакция на усещането за липса на контрол на ситуацията води до опасения, при които хората започват да се презапасяват с маски и други медицински консумативи. Това често е последвано от тревожност, нарушения на съня и цялостно по-силна чувствителност към всякакви, дори много леки и иначе незабележимо преминаващи чувства да отпадналост. Хората с психични заболявания могат да бъдат особено уязвими от последиците на тази паника. Децата са друга уязвима група – те не могат да оценят сами опасността и затова копират реакциите на родителите си, техните изказани и неизказани страхове.

Данни от изследване на Китайското психологическо общество сочат, че 42.6% от китайските граждани са с повишена тревожност заради епидемията в страната, а от тестове на извадка от 14,000 лица 16.6% са с умерена до остра депресия (Reuters)

„Домашно да си предпишем и да дадем и на децата по един антибиотик, за всеки случай“

Да. Прекалено много хора го правят. Не мога да убедя никой, който вярва, че Земята е плоска, че тя е кръгла, нито да споря с хора, които решават да си предписват лекарства без лекар, но ще дам две други посоки.

Предразположение към развитието на психични заболявания се свързва с инфекциозни огнища. При повтаряща се експозиция на антибиотици, по-специално пеницилини, има повишен риск за депресия и тревожност (Lurie I, Yang YX, Haynes K, Mamtani R, Boursi B. Antibiotic exposure and the risk for depression, anxiety, or psychosis: a nested case-control study. J Clin Psychiatry. 2015;76(11):1522–8. https://doi.org/10.4088/JCP.15m09961).

Лечението с някои антивирусни средства също може да доведе до невропсихични усложнения. Разбира се, понякога риска от едното е по-малък от другото и затова трябва да се действа спрямо препоръките на лекарите. През 2005 и 2009та СЗО препоръча в засегнатите райони използването на средства като озелтамивир за предотвратяване на огнища на грип и макар да са били наблюдавани невропсихични усложнения, това остава като пример за това че където риска от зараза на популацията е по-малък от отделните случаи на усложнения (Gupta YK, Meenu M, Mohan P. The Tamiflu fiasco and lessons learnt. Indian J Pharm. 2015;47(1):11–6. https://doi.org/10.4103/0253-7613.150308. PubMed PMID: 25821304; PubMed Central PMCID: PMC4375804).

 

Депресия

Проучванията показват, че процентите на хора, страдащи от депресия обикновено се покачват след подобни кризи в общественото здраве. Депресията е част от естествените психологични механизми на реакция в трудни моменти и се проявява в симптоми като проблеми с апетита, съня, спад на енергия, проблеми с концентрацията, безполезност, вина, безнадеждност, и суицидни мисли, които ако продължават повече от 2 седмици е добре да се видите с психиатър и/или психотерапевт, за да се установи евентуално диагноза на голям депресивен епизод.

Обсесивно-компулсивно разстройство

В началото написах, че миенето на ръце е основен инструмент за предпазване от вируса. При много хора обаче това предписание, което включва хигиена на измиване след престой на обществени места е възможно да се изрази в непрекъснато ползване на дезифектанти и миене на ръце до рани. Липсата на окончателно лечение на коронавирус лесно засилва тревожността. Натрапливите мисли (притесненията на човека, че е мръсен и се нуждае от измиване, почистване или стерилизация) се изострят при определен тип хора и в такъв момент, освен личния лекар е добре да поговорят с психиатър, за да облекчат симптомите си. Как да разберете дали е момента за психиатър? При усложненията от прекомерното почистване – суха, напукана кожа (което може да доведе до инфекции всъщност); контактен и атопичен дерматит. Използването в прекомерни количества на токсични препарати за почистване до дихателни проблеми и това е много сериозно – затова приемете, че самата ситуация в някои от нас „отключва“ това поведение и вземете мерки да се погрижите не с още едно измиване, а с концентрация овладяването на мислите – с когнитивно-поведенческа терапия или лекарства.

Повишена тревожност

Тревожните разстройства също ще вземат дял от влошаването на психичното състояние. Хората, които имат обща тревожност за здравето си, както и тези с генерализирана тревожност е по-вероятно да влязат в такава, включително и хора, които са страдали в миналото от панически атаки, по думите на Джули Пайк, клиничен психолог от Чапъл Хил, Северна Каролина. „При липсата на ясно решение на въпроса, хората се тревожат и търсят още информация в опит да разрешат тревожността си“.

Липса на доверие в лекарите и медицината

Ножът с две остриета в ръцете на паниката е, че като част от психичния статус по време на криза в общественото здраве, много хора ирационално престават да вярват в медицинското лечение, което само спомага за разрастването на кризата. Най-често недоверието в медицината е свързано с конспиративни теории.

Теория на конспирацията и нейните адепти

Изправени пред потенциално нелечимо заболяване, у някои хора се събужда една част, която е свързана с психотичното. Тревожността провокира желание за отговор и липсата на медицинско образование, но достъп до много ресурси и теории може да доведе до теории, които са чиста игра на мозъка и да объркат дори цялостно здрав човек. В пресечната точка на психозата и обсесивността е заблуждаваща паразитоза, наричана още моносимптомна хипохондриална психоза, синдром на Ekbom. Този синдром е описан още през 1636 г. от сър Томас Браун, който го споменава като болест на Моргелони. Относно клиничната характеристика на заблуждаващата зараза е появата му при множество членове на семейството”. Т.е.

Психиатрите по света очакват след коронавирус да се наблюдава покачване на хората с психотични проблеми, което свързано с влошаващата се по време на криза параноя и налудното мислене. При пациентите с психични заболявания вероятно ще се наблюдава по-висок процент на кожни/кожни нарушения в началото, а тежката тревожност може също да предизвика рецидив на злоупотреба с вещества (алкохол, наркотици, храна) при силно податливи лица, тъй като нивото на стрес се повишило при тях.

Изолацията като проблем

Изолацията ограничава движението на болни хора, за да помогне за спирането на разпространението на определени заболявания. Първият пример в историята за такива от по-нови времена са лазаретите във Венеция по време на чумата от 1423та година. Карантината пък разделя тези, които са все още здрав, но вече вероятно са били изложени на риск от инфекция. Карантината има дълга история, но има вероятност е въведена като мярка също по време на чумата, като първите сведения за това са от 1377 г., когато града-държава Дубровник принуждава пристигащите кораби да престоят 30 дни на близкия остров, като по-късно този период бил увеличен на 40 дни по вероятно – сериозно – номерологични причини и конкретно тезите на Питагор. В момента карантините следват логиката на съответната болест. Карантината е съществен начин за контрол на заболяването и избягвания на масови събирания е резумно. Но ако сте в карантина по някаква причина трябва да знаете следното: от психологическа гледна точка тя може да доведе до изолация и несигурност. Пациентите, които са поставени в изолация, са особено уязвими до невропсихични усложнения, по редица причини и следва да им бъде предоставена психологическа помощ, защото крие в себе си рискове от тревожност, депресия, чувство за безнадеждност и отчаяние, психологическа травма и когнитивни увреждания, дистрес.

По време на карантината SARS в Канада през 2003 са били засегнати 15,000 човека от карантина, средно продължила 10 дни, при която при изследвания след това се показва, че 29% са имали симптоми на постравматичен стресов синдром, а 31% са с депресия .

Препоръките на Американската психологическа асоциация към момента, към всички нас, които живеем в това време, са:

Погледнете в перспектива. Поемете дълбоко въздух и си припомнете, че броят на потвърдените инфекции е изключително малък. Фактът, че по този въпрос има голямо количество новини, не означава непременно, че представлява заплаха за вас или вашето семейство.

Изслушайте фактите. Следенето на „една жена във фейсбук“ е риск – изберете източник, който да е достатъчно сериозен – и тук по мое впечатление е по-добре да следите новините, а не всяко коментарно предаване (все пак имаше астролог, който коментира вируса).

Общувайте с децата си. Обсъдете новините за коронавируса с честна и подходяща за възрастта информация. Родителите също могат да помогнат за намаляване на страховете и не забравяйте, че децата ще наблюдават вашето поведение и емоции за намеци как да управлявате собствените си чувства през това време.

Поддържайте връзка. Поддържането на връзките ви с близки и приятели може да насърчи усещането за нормалност и да даде простраство за споделяне на чувства и облекчаване на стреса. Не се колебайте да споделяте полезна информация с приятелите и семейството си. Това ще им помогне да се справят със собственото си безпокойство.

Потърсете допълнителна помощ. Хората, които изпитват непреодолима нервност или тревожност, трайна тъга или други продължителни реакции, които се отразяват неблагоприятно върху работата им или междуличностните отношения, би било добре да се консултират с обучен и опитен специалист по психично здраве. Психотепевти и други специалисти в областта на психично здраве могат да помогнат на хората да се справят с необичайния стрес, за да намерят конструктивни начини за управление на този стрес.

Психичните защитни механизми

Различните хора реагират по различни начини на стреса, който води настоящата заплаха и в този смисъл е много любопитно как психоаналитичната теория толкова конкретно е успяла да дефинира начините за „избягване или редуциране на негативните емоционални състояния“. Така може да си обясните хумористичните фрази като „ще оцелее народ, който ще се кичи с китайски мартеници за здраве“; или пък отричането на проблема с вируса с идеята, че ще справим с ракия; регресията към предишни поведения (тук особено хора, които в миналото са имали зависимост) и т.н, и т.н. Дотук не стана дума, но мисля, че въпреки липсата на голяма китайска общност – по данни отпреди няколко години те са около 2,000, като част от масовата психоза често пъти се наблюдава сегрегация на тези хора.

Бъдете днес. Усетете днес. 

Ако усетите, че се чувствате твърде притиснати от новините за вируса, може да ги ограничите. В същото време практикувайте благодарност – онази техника, при която намирате своите причини да виждате на какво има да се радвате днес, с цел да задържите мислите си в конкретни и носещи удовлетворение занимания. Техники за релаксации и всякакви системи за мениджмънт на стреса, балансирана диета без твърде много преработена, свръхсладка или свръхкалорична храна, физическа активност (дори ходене) са сред онези активности, които могат да намалят риска за психичното ви здраве, помагайки и на физическото.

Ще завърша с това, че е добре да си миете ръцете и да сте здравословно разумни. Ако ви притеснява пътуване, по-добре да го отложите, защото цената, която ще платите в притеснения е по-висока от тази на самолетния ви билет. Проверете реалността на риска от пътуването с личния си или доверен лекар и бъдете честни кое е най-добре за вас.

Психичното здраве отдавна вече е част от общото здраве и грижата за него е част от ежедневието на всеки интелигентен и модерен човек. Затова ако забележите промяна в себе си или в близките – не го оставяйте да мине незабелязано, защото с времето няма да стане по-добре, а ще тлее.

 

 

обновена на 01/03/2020

 

 

 

.

Photo by Skitterphoto from Pexels
.
.

Най-доброто научено от психотерапевтите – споделени прозрения в Туитър

„Ако посещавате психотерапия, напишете най-доброто, което сте научили чрез нея така че всеки друг да може да получи малко безплатна терапия“ – този туит на @CarolineMoss  (Каролин Мос пише книги за деца и живее в Бруклин) преди няколко дни стана повод за хиляди отговори, като тук събирам някои от най-интересните, според мен.

„Тревожността не е интуиция“.//@Merry_Quinn

“Бъди добър родител на самия себе си.”//@Lyzasterous
„Никога не се сравнявай с другите хора, но по-важното е да не се сравняваш никога с идеалната версия как живота ти е могъл да се случи, ако си правил други избори. Това е най-опасната игра на ума от всички“.//@rondrescher
„Всяко поведение е нужда, която се опитва да бъде срещната“.//@miskaten
„Някой ми каза, че терапевтът на Кристен Бел й е казал, че честност без такт е жестокост и си го залепих на бюрото като бележка Post-It“.//@shorterstory
„Казах на терапевта ми, след няколко седмици на намаляване на тревожността, че може би съм човек, който никога няма да е „щастлив“. А тя ми отговори, че щастливите хора не са непрекъснато щастливи. Щастливите хора, просто преживяват по-малко тревожни и депресивни дни, и това определение ми помогна за достигна нивото да бъда „щастлив“. //@JessOndras
„Всеки има нужда от свой механизъм за справяне. Има лоши (пиене, наркотици, насилие) и добри (упражнения, медитация, терапия)“. Изберете едно от добрите, за да избегнете лошите, защото всички имаме с какво да се справяме“.//@DemoChrissy
„Опитвайте се да избягвате думата „трябва“. Лесно е да се притискате себе си. Преформулирайте и префразирайте. „Трябва да правя упражнения“ може да стане „Харесвам как се чувствам след като съм спортувал“. „Трябва да пера“ – „Обичам да нося чисти дрехи.“//@kappatau314
„Моите опити да „поправя“ или помогна на другите са знак, че искам да излекувам нещо
(понякога буквално същото) в мен“. //@cyndygross
„Не носиш отговорност към представата, която другите са си създали за теб в ума си“.//@Ttown314
„Чух да казва: „Всеки път, когато устоиш да влезеш в една емоция, тя отива в мазето да вдига тежести“. //@gskraz
„Ако не можеш да определиш една емоция, не можеш да я преодолееш. Дори негативните, като завистта“.//@MegNumbers
„Моят терапевт ми каза веднъж: „Можеш да бъдеш своя собствен свидетел“. Това напълно ми взриви главата, защото бях свикнала да мисля, че моето мнение за негативния опит който имах не е достатъчно добра и имах нужда от свидетели, за да си позволя да повярвам в това, че съм била наранена.//@EleanorParker24 

“Ако се грижиш за тялото си по време на криза – то ще се грижи за теб (хранене, сън, упражнения)  //@ShastaDeanna 

„Най-доброто, което терапевт ми е казвал, е че обществото няма нужда да ми задава графика. Мога да закусвам в 11 и да си лягам в 1. Няма форма, в която да трябва да пасна, само да намеря кое е най-доброто за мен“. // @_sputnik1
„Ако може да си представиш най-лошото, тогава можеш да си представиш и най-доброто. Кажи на глас позитивния вариант и го повтаряй докато го усетиш по-истински“. //@OLCVTA
„Прошката не е за другия човек. Тя е за теб. Няма нужда дори да казваш на другия, че си му простил, ако това ще отвори вратата към повече насилие, трябва просто да стигнеш до вътрешно утешаване на гнева и нараняването“. //@MExasperated
.
.

За проблемното хранене и защо е толкова важно то да е добро

Днес на обяд с Белослава Димитрова говорихме сериозни неща по БНР Радио София. Знаете, че интересът ми към темата е доста голям и в разговора ни една от големите теми беше каква е отговорността на всеки един от нас за собственото и здраве. “Проява на отговорност е да вземаш решения, които може в момента да не са ти много приятни, но в дългосрочен план ще имат ефект”.

Какво говорихме по тази обширна тема може да чуете в линка, който води към Радиоприемница по БНР Радио София.

Защо психотерапевтичните сесии продължават 50 минути?

При психотерапията една сесия е в рамките, но не точно час, но ако сте се чудили защо, ето обяснението (или няколко обяснения)… В тези 45-50 минути се случва много. Колко различно текат сесиите – и това може да го потвърди всеки, който е оставял душата си в терапия – понякога минутите са дълги като дни и месеци, а друг път отлитат за секунди!

Зигмунд Фройд през 1913 година пише в Zur Einleitung der Behandlung (За започване на лечението) няколко изречения за „аналитичния час“: „… Важни точки в началото на анализа са договореностите относно времето и парите. По отношение на времето се придържам стриктно към принципа за опрелянето на точен час. На всеки пациент се отделя определен час от моя работен ден; това му принадлежи и той носи отговорност за това, дори и да не се възползва от него…  Това може да изглежда може да изглежда твърде строго за лекар или дори недостойно за неговата професия и ще има вероятност да бъдат показани множеството пречки, които могат да попречат на пациента да посещава всеки ден в един и същи час и ще се очаква, че ще се отпусне известна помощ за многобройните неразположения, които могат да възникнат в хода на дълготраен аналитик лечение. Но отговорът ми е: никой друг начин не е приложим… В случай на несъмнени органични заболявания, които в края на краищата не могат да бъдат изключени от пациента, прекратявам лечението…“

На дъщеря му Анна Фройд (също психоаналитик) се смята, че въвежда 50те минути като стандарт, за да може аналитика да направи записките си след сесия (1).

Това време не е нито много, нито малко – то е достатъчно, за да достигне сесията своя пик и да не прелее в безцелно говорене. В много случаи причината за посещение на терапевт може да е травматично събитие и за да бъде поднесена и преработена травмата, то следва тя да може да бъде поставена постепенно и само времевата рамка е онова, което гарантира на терапевта, че ще се случи лечение, а не касапница – в противен случай казаното може да бъде трудно за изразяване и преработване – както психически, така и емоционално. Това е и причината психотерапия и психоанализа да бъдат провеждани единствено в сигурното пространство на кабинета. Изключението? Онлайн сесиите, но там отново и двете страни се стараят да имат своето спокойно и сигурно пространство. И едно изключение – Фройд  за Густав Малер през лятото на 1910та, като в Лайден провежда четиричасова среща с него, в която те вървят по улиците на града.

Рим не е бил построен за един ден. Дори и да си мислите, че сте готови да отидете и да оставите проблема си и да се реши веднъж завинаги, това едва ли е толкова просто – може да се повтарям, но – не може да очаквате от друг или от себе си, че проблем, който е назрявал с месеци, години или десетилетия, може да се разреши за няколко срещи.

Да не забравим (каква е целта). Големите паузи пречат да се разбере историята, да се зададат въпросите, да се проследи начина на мислене, човек да разкрие себе си и да открие себе си. Седмичните сесии подхранват процеса и на промени, като освен това отпускането пред терапевта е по-бързо – колкото по-големи са паузите, толкова е по-бавен е процеса, а и човек остава в маркиране на случилото се по време на паузата, а не на дълбоките проблеми.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

(1) Luciana Nissim Momigliano – „L’ ascolto rispettoso“// „Rivista Italiana di Psychoanalisi“

 

 

снимка: Pexels

Болка от поколение на поколение: белези, под които раните болят

Забележка: Това не е текст с езотеричен привкус. Целта е да разкажа за трансгенерационните травми, като се надявам да допълня информацията ви за тях и да дам повод за още ваши търсения за това кои сте.

 

Травмата като събитие в психичния свят на човека

Връзката между психологическата травма и проблемите на душата за пръв път са изследвани още в края на 19 век от Жан Шарко, основателят на съвременната неврология в болницата Салпетриер. Той е и първият, който разбира, че произходът на хистеричните симптоми не е физиологичен и е първият, който отбелязва, че те са „резултатите от преживяното непоносимо преживяване“. Двама от големите умове са повлияни от него, са Пиер Жане и Зигмунд Фройд. Те тръгват в различни посоки, но ние ще тръгнем по австрийската пътека.

Фройд в „Изследвания върху хистерията“ (1893) обяснява как ефекта от травмата остава в несъзнаваното, въпреки лечебния ефект на времето. Фройд: „Дали паметта избледнява или се отърва от афекта зависи от няколко фактора. От най-голямо значение е дали е имало или не енергична реакция на въздействащото събитие. Под реакция тук разбираме целия набор от доброволни и неволни рефлекси – от сълзи до акт на отмъщение – в които, както показва опитът, се освобождават емоции… Ако реакцията е подтисната, ефектът остава обвързан с паметта“.

Следва разграничението на първична и вторична травма. Първична травма е онази, при която жертвата е била пряко изложена на травматично събитие. Вторичната травма обаче се различава от пряката или първичната травма в смисъл, че жертвата не е преживяла или станал свидетел на травматичното събитие, но проявява същите симптоми и страда от психично разпадане на Аза.

Трансгенерационната травма

Така се наричат травмите, които се предават от поколение на поколение, като идеята е, че не само преживелият травма страда от нея, но и той предава симптомите и поведението на децата си, които на техните и т.н., т.е. Така имаме „травма между поколенията“. Такъв тип травми са:

  • сексуалното насилие, което предизвиква тревожност в поколения напред;
  • но също и крайна бедност;
  • внезапна или насилствена смърт на член на семейството;
  • изтезания на член на семейството;
  • тук са и т.нар. „историческа травма“, която засяга много хора или дори цяло поколение, заради което се нарича и „колективна травма“.

Най-силните примери за историческа травма включват Холокоста, но също и геноцидите срещу арменци, австралийци и други групи хора. Робството, глада, природни бедствия, войни, тероризъм също остават своя отпечатък в поколенията напред.

Следите в гените

Например оцелелите от второто поколение на Холокоста (в изследванията на Йехуда от 1995) и на арменския геноцид показват значително понижени нива на кортизол, което показваща стрес компонент в живота им и носят поведение и симптоми на хора с постравматичен сидром, независимо,че само са слушали и знаят за него. Все още не е ясно как тези маркери могат да се предават от родител на дете. Не се предполага, че генетичната информация в сперматозоидите и яйцата се влияе от околната среда – всички епигенетични етикети на ДНК се смятаха за изтрити чисти скоро след настъпването на оплождането.

Данните се подкрепят и от изследвания и за други групи – например за децата на ветераните от Втората война, на жертвите на цунами и на жертвите на други граждански конфликти (в по-ново време примери са случилото се в Руанда и Босна и Херцеговина). Но не е само това – травмата се преживява и не само от онези, които са жертвите, онези страдащи физически, но и например, някои немци, дори и днес, преживяват преувеличено чувство за вина, депресия и угризение за действия на предишните поколения през двете световни войни. Децата имат различни профили на хормона на стреса, отколкото другите, по начини, които ги правят по-податливи на ПТСР. Така резултатите показват връзка между родителския стрес преди зачеването на дете и епигенетичните промени, които се появяват у детето. Има и други изследвания, например върху жените, преживели глада в Холандия в края на Втората световна война. Техните деца били с над средния риск от развитие на шизофрения.

Онова, за което не може да се говори, също не може да бъде оставено да си отиде; и ако не стане това, раните ще продължават да гноят от поколение на поколение.

Бруно Беттелхайм

Междупоколенческите ефекти от травмата включват анормални хормонални нива, биологична уязвимост към развитието на симптоми на травма, a също така и по-голяма предразположеност към стрес, отколкото се наблюдава сред нетравматизирани популации, проблеми в отношенията и трудности в общуването. Т.е. ако „първо“ поколение е преживяло травма, то второ или трето също могат да преживяват нейна симптоматика. Травматични събития в живота на баба и дядо могат да оформят психическия подход на живота на следващите поколения. По сравнението на автор, когото не мога да си припомня в момента, сравнява този тип травма с камък, който пада във водата и с това предизвиква последователни вълни.

Подходът към разрешаването на подобен казус може да бъде през терапия, защото макар че потомството е носител на епигенетична промяна, тъй като в живота им е активна същата, но по-силна тревожност, а психотерапията може да освободи носителите на травмите и да направи прехода към това, което наричаме „осъзнат живот“.

Примери от живота

Заместващото дете“

Ако едно детето почине, неговият образ, дори чисто като надежда за бъдещето, това което е могло да стане, мечтите на родителите му, но и мъката им по него, не изчезна, то остана в съзнанието на майката или бащата. То остава в тях и ако бъде родено друго, то се ражда този вътрешен образ на изгубеното дете, и той се предава на новото дете и несъзнателно става част от неговото собствено изображение. Родителят – осъзнато или не често се отнася с новото дете, сякаш това дете то е първото (припомнете си историята на Винсент ван Гог, който носи името на починалия си брат). Новото кърмаче понякога получава името на мъртвото дете или същата количка, дрехи или играчки, с които да играе и така двата образа, както и всички болезнени емоции, които вървят заедно с тези представи вързят заедно. Родителят или прародителят дори може да е наясно, че детето им символично замества роднина, загубен в травматичното събитие, но детето става пасивен и неволен получател на чужд образ и отношение, като това да оформи процес между поколенията и вътрешния свят на детето.

Насилено тяло, страдащи души

Представете си една жена, която е сексуално малтретирана, но не потърсила подкрепа, за да се справи с травмата си е по-вероятно да страда от параноя, тревожност, ниско самочувствие, потиснат гняв, непостоянно настроение, депресия, липса на идентичност, лесна уморяемост и чести настинки (като симптоматика на усложнено посттравматично стресово разстройство). Когато тя има дете, независимо от обичта, която му дава, понякога тя просто е толкова уморена и й е толкова трудно заради преживяното, че понякога без да иска се дистанцира от детето си и то бива травмирано, то се чувства отчуждена. Нейните вярвания, че животът няма смисъл, че има лош късмет или други стават част от неговата история за това какъв е света. Постепенно това дете започва да живее в тревожност, свръхвнимание, възможно ниско самочувствие.. всички признаци на ПТСР или тревожни разстройства.

Онова, което човешките същества не могат да удържат като свое – онова, което е травматично непосилно, непоносимо, немислимо за осмисляне – изпада от социалния дискурс, но много често отива към и в следващото поколение.

Джералд Фром,

Lost in Transmission: Studies of Trauma Across Generations

Терапия

Няма специфични лечения за трансгенерационна травма, т.е. всеки психоаналитик или психотерапевт, който действително е обучен или е обучаван като такъв, би могъл да е с вас да разберете дали действително преживявате такава. Трябва да знаете, че ефектите на трансгенерационна травма се проявяват по различни начини и непоследователно в следващите поколения. Второто поколение имигранти-евреи в САЩ например са изпитвали чувство за отчуждение от родителите си, защото родителите им искали да интегрират бързо тези деца в американската културата и затова ги държали на дистанция от тях и не ги учели на обичаите от „старата родина“ (тук слагаме и спомените на Ялом в автобиографията му, където описва това свое преживяване на второ поколение имигрант).

Затова, когато говорим да терапия на трансгенерационна травма, може да се насочите както към психоаналитични (както класическа психоанализа, но и юнгианска), така и психотелесни методи.

Психоаналитичното тълкуване на сънища – трансгенерационното предаване се случва често чрез нашите сънища, в действие, в „житейски уроци“, дадени от семейството. Интерпретацията на техния смисъл може да ни даде много за разбирането на онова, което е неясно и за самите нас. Откриването на посланието би могло да означава опознаване и разказване на по-голям разказ, един от предходното поколение. Това изисква отблизо слушане на историите на нашите родители и баби и дядовци, със специално внимание на социалната и историческа среда, в която са живели – особено на военните, икономическите и политическите сътресения.

Телесно-базираните терапии помагат на клиентите да имат достъп до травматични преживявания, които все още не са достъпни за словесно разказване и когнитивни размисли в някаква степен. Въпреки че не са правени официални изследвания по този модела на Питър Левин например (вижте в Още по темата), има клинични доказателства за неговата полезност. С психотелесни методи пациентите се учат да регулират възбудата, като внимателно проследяват физическите си усещания, разпознават физическите знаци и се изразява опит чрез действия и движения на ръцете и тялото, които могат да имат или защитен, или агресивен характер.

От изчерпателност ще сложа и метода на семейните констелации, който не познавам достатъчно, за да препоръчам.

Още по темата

Най-изчерпателната книга на български по този въпрос е Синдромът на предците на Ан Анселен Шютценбергер, която вече почти никъде не може да бъде намерена, но вероятно има останали последни бройки в книжарницата на Colibri на ул. Иван Вазов 36.

 

СКОРО В БЛОГА
Как да разпознаем вероятността да сме носители на трансгенерационна травма?
Photo by Kaboompics .com from Pexels

Read more

Стигнете до корените на тревожността и перфекционизма си

Ако се е наложило порастнете твърде рано, това може да е причината защо никога не може да се отпуснете и починете.

от Айми Ло, Eggshell Transformations

 

Някои от нас познават само себе си като свръхтревожни перфекционисти.

Когато нещо се обърка, веднага приемаме, че е наша вина.

Когато се случат грешки, ние не сме в състояние да си ги простим.

Чувстваме се виновни и се срамуваме дори за най-малката грешка.

Ние скачаме до възможно най-лошия резултат, за да можем да се подготвим за него.

Станали сме социално тревожни, защото не вярваме, че истинското ни Аз ще бъде прието.

Когато нашите партньори се дистанцират от, ние се плашим, че ще ни изоставят.

Когато възникват конфликти във взаимоотношенията, ние бързаме да спасяваме ситуацията, понякога жертвайки собственото си достойнство.

Дори когато сме направили всичко възможно, обвиняваме себе си, че не сме перфектни.

Ако разнищим своята житейска история, може да осъзнаем, че дишаме трудно, защото е трябвало да пораснем твърде рано, твърде рано, като чувствително и съпричастно дете.

Родителството“ се случва, когато детето бъде поставено в положение, в което трябва да порасне „твърде рано“, е обременено с огромна отговорност или е направено да бъде родител на своите братя, сестри или дори родители.

Много емоционално чувствителни и природно емпатийни хора автоматично поемат ролята на „малкия възрастен“ в семейството си – понякога напълно делово, но през повечето време скрито, на психологическо ниво.

Те са старите души, които по природа са зрели за възрастта си. Поради изключителната си топлина, състрадание и дълбочина, членовете на техните семейства са дошли – обикновено неволно и несъзнателно – да се облегнат на тях. Може дори да е започнало още в утробата, когато са открили страховете на своите майки и са поели цялата трансгенерационна травма.

Родителството от страна на детето може да се случи и ако един или двамата родители са или са били физически или психически болни, недостъпни или по някакви причини не са били в състояние да изпълняват родителските задължения. Децата на такива родители, често израстват, с чувството за свръхбдителност и хиперотговорност. Те са свикнали да бъдат онези, които следят, че всичко е наред, и да отговарят не само за собствените си нужди, но и за другите. Те са програмирани да усещат, че ако пуснат кормилото на контрола само за минута, нещата ще се объркат.

Тези децата естествено обвиняват себе си за това, което се случва.

Ако са тормозени, те вярват, че това е така, защото не са достатъчно красиви или достатъчно умни.

Ако са пренебрегнати, те смятат, че са поискали твърде много от самото началото.

Ако ги натоварят със задачи, които не могат да изпълнят, те вярват, че това е техен провал – не успяват да бъдат перфектно дете, не успяват да се грижат добре за своите братя и сестри, не успяват да успокоят гнева на родителите си.

Когато родителите обиждат дете, детето започва вярва, че то е лошо. Това чувство не отминава просто така и много от нас го пренасят в зряла възраст.

Някои чувствителни деца се представят като черните овце на семейството, носители на цялата вина.

Но дори и онези от нас, които не бяха изкупителни жертви, ако родителите ни не бяха поели изцяло собствените си отговорности и недостатъци или ако поради техните уязвимости бяхме почувствали, че трябва да се грижим за тях, все пак щяхме подсъзнателното да вярваме, че каквото и да се е случило е заради нас и това някак е трябвало да оправим ситуацията.

На пръв поглед можем да кажем, че не вярваме, че сме отговорни за дисфункцията на семейството си. Но дълбоко вътре там се чувстваме, сякаш ако сме били по-различни, нещата са щели да са по-добри.

Нашият детски ум приемаше, че ако сме по-малко трудни, по-малко чувствителни, родителите ни биха се отнасяли по различен начин към нас.

Мислехме си, че ако по някакъв начин сме „по-добри” – ако имахме нужда от по-малко грижи, бяхме по-полезни, много лоши неща нямаше да се случат.

Мислехме си, че ако заглушим нашите нужди и желания, ако никога не изразим страховете, притесненията или тъгата си, те ще бъдат по-малко ядосани.

Мислехме си, че ако станем свръхвнимателни, като внимаваме за най-ранните знаци преди да започнат изблиците на родителите ни, бихме могли да защитим нашите братя и сестри.

Мислехме си, че ако сме довереници и съветници на нашите родители, можем да отнемем болката им.

Дълбокото желание да „оправим нещата“ е в основата на много от нашите страдания. Макар и несъзнателно, ние сме се превърнали в един непоносим мит – митът, който казва по някакъв начин, че бихме могли и трябва да контролираме каквото и да се случи. Тази вяра може да не е осъзната; но прониква в живота ни под формата на хронична тревожност, безименна вина и невъзможността да се чувстваме в безопасност.

Една от причините да не сме в състояние да се освободим от миналото е дълбокият копнеж, че ще успеем да направим нещата „както трябва“.

Но колкото и да се стараем, реалността не е съвършена и нашето семейство може да остане в отказ от своите грешки.

Дори в собствения си живот не можем да контролираме многото несигурности.

Когато се случват лоши неща, ние влизаме в навика да носим цялата вина на себе си, давейки се в центрофугата на на вина и срам.

Но вие четете това, защото сте били достатъчно време в тях.

Детето във вас все още се ужасява от конфликти, изоставяне на страха и отхвърляне.

Но мъдрата, здрава част от вас иска да се освободи от мита, който ви е задържал.

Изкуството на предаване е в центъра на много духовни и лечебни практики; знанието, че не можем да контролираме реалността, парадоксално, може да ни да донесе най-голямото облекчение.

За да върнем любовта към себе си, трябва да прекратим детското вярване, което ни е тренирало винаги да сме в голяма степен на емоционални сигнали, да поставяме нуждите на другите пред собствените си и да се суперсъпричастни до момента, в който губим себе си.

Да се свободим от невъзможното задължение да спасяваме, помагаме или емоционално да се грижим за някого, което да приемаме като най-големият дар.

Не е ваша вина, че не можахте да излекувате родителите си от тяхната депресия, алкохолизъм, работохолизъм, зависимости и травми.

Не е нужно да наказвате себе си за това, че не се съобразявате с невъзможените стандарти, които са ви поставени.

Никога не е било ваша задача да живеете неизживяния живот на вашите родители.

Не сте можели да защитите братята и сестрите си от дисфункциите на родителите си.

Никой не е трябвало да успокоявате или да се грижите за някого. Вие сте били само дете.

Позволено е да бъдете несъвършени, да правите грешки, да обърквате нещата.

Не е нужно да правите каквото и да било, за да сте достойни за съществуване.

Не сте тук, за да помагате на другите, да постигате нещо или да бъдете продуктивни. Заслужавате да съществувате такива, каквито сте.

Не е нужно да жертвате нуждите си, за да помогнете на другите. Хората могат да се грижат за себе си.

Не бихте могли да промените кои са вашите родители, как се държат или в какво вярват.

Може никога да няма справедливост, но щастието ви не зависи от това, което те казват или мислят.

Първата стъпка към освобождаването на миналите травми е да простите себе си – дори на първо място нямаше какво да си „простите“.

Пуснете го. Вие сте направили повече от достатъчно.

Освободете се и живейте собствения си живот, а не според сценариите на другите.

Ето едно стихотворение от Рилке, относно освобождаването на тежестта, която вече не може да носите:

От болката не се страхувай

Нека тежестта й падне на земята,

тежки са и планините,

и моретата.

Дърветата, които засади

като дете,

са вече грамадански –

не можеш да ги пресадиш.

Пусни във въздуха,

каквото вече ти тежи.

 

 

Айми Ло е психотерапевт, арт-терапевт, коуч и автор на книгата Emotional Intensity and Sensitivity. Тя специализира в развиване на емоционални умения, детски травми и посттравматичен стресов синдром. Работи с пациенти от цял свят, независимо къде са базирани и може да се свържете с нея през сайта й.

Публикувам текста с изричното писмено съгласие на авторката. То важи единствено за моя блог.

В случай, че решите да го публикувате, свържете се с нея директно.

 

 

 

 

 

 

Photo by Porapak Apichodilok from Pexels

Момичетата, преминавали през самонараняване, са в риск като бременни

Връзката между самонараняване и психичните разстройства по време на бременността са били обект на изследване на отдела по женско психично здраве в Института по психиатрия, психология и невронаука на Кингс Колидж, Лондон през 2018, а изследването е публикувано през 2019.

Самонараняването е нарочно, директно нарушаване на телесната тъкан, което се извършва без желание за самоубийство, като може да е рязане с нож или друг начин за причиняване на болка, понякога с, а понякога без потичане на кръв, но може да е изгаряне, драскане, удряне на части от тялото (глава в стената, юмруци по стената), хапане на собственото тяло и други. Самонараняването е част от някои личностни разстрайства, но е възможно да се дължи на депресия, тревожни и хранителни разстройства, посттравматично стресово разстройство и др.

Основните изводи са, че при жени, които в тийнеджърска възраст са се самонаранявали, по време на бременност е по-висок риска от тревожни разстройства и други психични разстройства.

Това насочва мисълта, че ако по време на своите тийнеджърски години сте се самонаранявали и по време на бременност усетите, че се чувствате тревожни и тъжни, е по-добре да потърсите психологическа помощ, вместо да се надявате да ви мине, за да може да преминете през периода.

 

 

 

 

 

 

 

.

Photo by Beata Dudová from Pexels

Зависимостта между здравето на зъбите и травмите в детството

В изследването Health and Retirement Study на Университета Мичиган, което събира данни от 6,427 човека за денталното им здраве и множество социо-икономически фактори и така се затвърждава статистически връзката между състоянието на зъбите и детските травми. В последните две десетилетия се обръща все по-сериозно внимание на ролята на трудните събития в детството – психологически травми, различни видове насилие (домашно, училищно, психологическо, физическо…) от една страна, пушенето и здравето на зъбите.

В това изследване се поставя въпроса дали има общо между социалните, психологическите и поведенческите опитности на човек и цялостното здраве на устата – загуба на зъби през живота, както и колко здрави остават те. За да е пълна картината са били включени данните за образование и нивото на бедност към 51 годишна възраст. В изследването жизненият цикъл на хората е бил оценяван  в три периода: чувствителен (времето в детството, когато събитията слагат тежък отпечатък върху развитието); обобщен (натрупването на събития през живота); на социалната мобилност (промяната в икономическото състояние по време на живота). В модела, построен така, че да бъдат отчетени специфични събития и възрастови периоди се оказва, че травми в детството като смъртта на родител или развод на родителите; физическо насилие са свързани пряко с проблемите със зъбите.

  • 30% от респондентите са изпитали финансови затруднения или са загубили родителите си или са имали родителски развод до 16 годишна възраст
  • 10% са преживели физическо насилие
  • 18% пушат от деца
  • 20%  са живели в бедност поне веднъж до 51-годишна възраст

В интерпетацията на данните авторите коментират, че трудните събития са онези, които провокират поведение, което влияе на общото състояние – например преяждания и злоупотреба със сладки храни, както и пушене от детска възраст (което помага за успокояване на тревожността, не може да се разглежда само като вреден навик).  Стресът може да повлияе и на инхибиторния контрол на мозъка, което води до никотинова зависимост.

Досега най-често се приемаше, че проблемите със зъбите – като изключим лошата хигиена – се дължат на диабет (заради сухотата в устата) или белодробни заболявания (предизвикани от тежко пушене), а също така и на прием на определени антибиотици през бременноста на майката или при детето до 3 годишна възраст, но дори отчитайки тези случаи, заключенията от изследването са, че здравето на оралната кухина зависи от трудностите (стрес и травми), които човек среща в живота си, а не толкова от икономическите и социални фактори.

 

 

 

.
Photo by Oleg Magni from Pexels

Как да харесате тялото си повече (без да ограничавате калориите)

В това изследване, публикувано в базата данни на SAGE накратко става дума за това, че един от начините да се почувствате много бързо по-добре е, като редактирате фийдовете си в социалните медии (фейсбук, инстаграм) и ограничите всички божествени тела, които се снимат под подходящи ъгли и по цял ден се грижат за телата си, докато от вас се очаква да учите, работите, да гледате деца и да се справяте с живота като цяло.

Жените като цяло и особено по-младите, сериозно се притесняват за това как изглеждат, дори и да имат други постижения, например интелектуални или спортни. Тези притеснения водят до сериозни негативни последствия.

Така че ако напоследък ви се струва, че сте особено дебела, твърде разплута или че колкото и да се стараете никога няма да изглеждате точно както искате, а всички ви убеждават, че сте добре, вероятно се сравнявате с нечии… фийд.

Преследвайки Идеалната фигура

Колкото повече следвате инфлуенсъри, които прекарват времето си в това да изглеждат добре, докато вие например трябва да ходите на училище, университет или да работите, толкова повече време ще се самообвинявате, че не изглеждате като 6,000 лайка или там някъде, като резултат ще ядете малко, некачествено и ще се опитвате да постигнете нещо, което е стратегия и живот, в който няма возене с метрото, а масажи всеки ден.

 

 

 

Къде започва насилието? Интервю с Мари-Франс Иригоайен

Мари-Франс Иригоайен е френски психоаналик и системен психотерапевт. Нейната книга „Моралният тормоз. Перверзното насилие във всекидневието“ (Colibri) e от малкото на български, говорещи за психологическото насилие – в двойката, в семейството, но и на работното място. Това насилие често прилича на шеги; на небрежни, но много болезнено остри забележки и донякъде дори имат основание, което му придава характер на нещо, което е „добро“. Всички капки кръв от тези боцвания водят до кръвозагуба на засегнатия и постепенно психическите му сили и самочувствие колабират. Как се случва моралният тормоз, какъв е неговия алгоритъм и как да бъде прекъснат – това е работата на авторката в тази книга.

Лично за мен частта, която представлява голям принос е за тормоза на работното място, където се разиграват сценарии, в сравнение с които понякога Game of Thrones изглежда като постановка в детката градина. Преди известно време се срещнах с Мари-Франс Иригоайен и ето днес цялото интервю с авторката на тази забележително полезна книга.

Каква е причината да се заемете с темата?

Установих в психоаналитичните групи, които водя, че голяма част от хората са подлагани на такова насилие и то много сериозно насилие. Много мои колеги – психоаналитици и системни психотерапевти твърдяха, че след като въпросното лице остава в тази ситуация, това означава, че тя ги удовлетворява по някакъв начин и ми говореха за мазохизма и удоволствието им да бъдат жертви. Аз не бях съгласна с тяхното мислене и си задавах въпроса „къде започва насилието“. Преди да напиша „Моралният тормоз“ вече бях работила много по въпроса и установих, че за една част от моите пациенти ситуацията беше нормална, но за други не беше така и те мислеха, че с тях се злоупотребява. Във Франция се смята, че всички „пси-“, било психиатри или психотерапевти трябва да останат неутрални и да не заемат позиция. Когато написах книгата, това беше, за да заема позиция и за да кажа, че такава ситуация не е нормална. И днес, 15 години по-късно, колегите са съгласни с мен.

Раните от физическото насилие се превръщат в душевни – но какво се случва с душевните рани от моралния тормоз, когато продължат по-дълго време, какво се случва в душата на човек?

Според мен физическите рани не преминават в психологически, защото когато има физическо насилие има задължително и психологическо. Във Франция жените, които са били жертва на насилие казват, че раните им ще изчезнат, но ужасните думи, които са чули, никога няма да ги забравят. Психичното насилие може да доведе до психосоматични прояви. Унижението и остракизма активират същата зона в мозъка, както и физическото насилие.

Какъв е Вашият отговор на класическия въпрос: с какво отиването на психотерапевт или психоаналитик ще реши трудностите пред човек, който е жертва на насилие?

Ще отговоря аз как работя в такава ситуация. Първоначално хората имат желанието да разкажат какво им се се случило и мечтаят да им се повярва. За мен психотерапевта трябва да заеме позиция и да каже, че изживяната от пациента/клиента, ситуация не е нормална. Следващата стъпка е да се опита да разбере защо агресорът е постъпил по този начин. Ако насилникът е бил ревнив, това трябва да се каже ясно, защото в ситуацията на насилие, жертвата се чувства виновна, но не и насилника и е много важно жертвата да се освободи от чувството си за вина. Най-важното е жертвата да възвърне увереността в себе си, защото насилникът най-често й е казвал, че тя за нищо не струва. На второ място трябва да да накараме жертвата да се чувства по-добре – да се облича по-хубаво, да се среща с приятели, да се занимава с някакъв спорт. Може да се анализира по-подробно ситуация, когато жертвата се възстанови и възвърне известно доверие в себе си, например да се опитаме да разберем защо не е успяла да се защити добре, защото често пъти се случва насилие в зряла възраст да отключи спомени за насилие в детска възраст. Да, думите могат да лекуват. Те могат да убият или да доведат човек и до самоубийство, но съм убедена, че думите могат да лекуват.

Възможно ли е човек, преживял психологическо насилие да продължи живота си, без отново да стане жертва на такова?

Смятам, че след една добра работа с психотерапевт, жертвата няма да повтори това, защото ще може да не попада отново в такава ситуация.

„Бий се“ или „бягай“ е по-добрата стратегия?

Зависи от личността на насилника. Всеки случай е различен и трябва да се разглежда като такъв. Ако насилникът е до такава степен перверзен, че жертвата не може да го надмине, по-добре е да избяга. Във Франция вече има един закон за психологическото насилие и човек би трябвало да се обърне към закона, но за да го изобличи трябва все пак да има минимум доказателства.

Хранителните разстройства често се появяват в следствие сексуално насилие, особено в детството, но също така и на психологическо – като училищен тормоз в тийнейджърска възраст или вследствие на обиди за външността в семейството – както увеличени, така и ниски килограми. Какви са Вашите впечатления?

Понякога да. Убедена съм, че резултата от насилието винаги се отразява върху здравето. В областта на психосоматичните заболявания прекомерното надебеляване и отслабване са често срещани. Проблемът е, че при такова насилие е, че всичко е толкова неуловимо, че не можем да бъдем сигурни има или няма насилие и онова, което не може да бъде изразено с думи, да бъде наречено, се изразява през тялото.

Наблюдавала съм едно усещане за безнадежност при хората, които преживяват такова насилие. Какво бихте им казали Вие?

Бих има казала така – когато познавате начините на насилие, може да изработите противодействие, но трябва да знаете докъде се простират собствените ви възможности. Първият въпрос, на който трябва да си отговорите е – това, което прави другия, устройва ли ме? Първото нещо, което трябва да направите след това е да го кажете – „Не съм съгласен, моля спри“. Ако другият не си промени поведението, най-добре е да избягаш, но понякога един такъв разговор води до положителен резултат. И когато човек попадне в такава ситуация, трябва да говори за нея – дали във форуми в интернет или с психотерапевт, но трябва да говори. Когато си в такава ситуация, не можеш да мислиш, не можеш дори да разбереш какво става и затова е необходим един външен поглед, някой който да ти посочи за какво да разговаряш.

Виждам ролята на книгата „Моралния тормоз. Перверзното насилие във всекидневието“ като пътеводител за тези, които са загубили границите си да прочетат какви са границите в отношенията.

Да, целта на книгата ми и случиаите, описани в нея беше точно такава – не, недейте да попадате в такива ситуации – опасно е и ако вече сте попаднали, как да успеете да излезете. Важното е, за хора, които са попаднали в такава ситуация е, че не са сами – и че има други, които са успели да се оттърсят и да излязат от подобно нещо.

Книгата „Моралният тормоз. Перверзното насилие във всекидневието“ може да намерите в книжарниците на Colibri, да я поръчате онлайн като физическо копие или в електронен вариант.

 

Още по темата

Откъс от книгата

 

 

Още от същата авторка

Жени под влияние, книга за причините за насилието в двойката

Друго интервю на български, във връзка с книгата Жени под влияние

 

 

 

 

 

 

 

.

снимка: Pexels

Пинк за тревожността, трудностите и терапията

Преди няколко дни в Today Show Пинк, чиито текстове рядко са ла-ла-ла много те обичам и не мога без теб, затова да танцуваме и бум-бум, сподели своя път през тревожността, депресията, психотерапията и семейната терапия. Когато толкова позитивен герой като нея сподели, че не е на „Вие“ с главоблъсканиците на живота и не се прави, че „казано честно, всичко й е наред“, това е ход в добра посока – всички сме хора, дори тя!

Цялото видео е в края на поста.

Към темата я насочи Карсън Дейли, за когото психичното здраве е важен въпрос – и той доста е говорил по нея. Пинк (39) каза, че според нея в момента младите хора страдат повече от тревожност, докато в нейното поколение това са били повече депресията и самоубийствата и продължи така: „Разбирам го напълно, била съм депресирана, тревожна съм и премислям всичко непрекъснато“. Уау! 

Да, в последните 19 години чухме от нея, че не са й чужди травмите (Beautiful Trauma), страданието от развода на родителите й (Family Portrait), тоталното отчаяние от партньора ти (So What и опита да спасите връзката си Just Give Me a Reason) и депресията (Glitter in the Air), но сега Пинк не е иносказателна, а директна: „Единствената причина, поради която сме заедно с Кари (съпругът й), е че ходим на семейна терапия през цялата си връзка, дори преди да се оженим“. И двамата са от разделени семейства и не знаят как да се справят с поддържането на връзката – виждали са само как проблемите се решават с тряскане на врати. Психотерапевтката им говори италиански като Пинк и полски като Кари – което допълнително помага да разбира контекста на отношенията им, тръгвайки от спецификата на културите, които са в корените им. Това е много интересно, защото наистина се приема, че психотерапията и психоанализата на роден език е двойно по-ефективна, отколкото тази на не-майчин език по данни на АPA (Американската психологическа асоциация).

Пинк се среща за пръв път с психологичното консултиране, когато на 14 майка й я замъква на психолог, но истинския й път е, когато се скарва с Лаура, приятелка и личен асистент са изправени пред варианта никога да не си проговорят, втората й предлага да отидат на семеен терапевт, за да решат семейно-приятелските си проблеми – и тази терапевтка впоследствие се превръща в неин личен психотерапевт, с когото, 17 години по-късно, продължава да работи.

17 години?! Почти чувам звукът от отместването на вежди нагоре. 17 години е много време, да, но и Пинк никак не си губи времето и е непрекъснато в стрес на работата; общува с много хора, бори се с неразбиране (реакцията на хора за снимката на сина й с пате по пате я накара да реши да спре с публикуването на снимки на децата й); семейната й история не е лека и има преживяни няколкото спонтанни аборта, първият от тях на 17 години. За помятанията тя разказа пред изданието USA Today и в песента Happy от новия й албум – „откакто станах на 17 мразя тялото си „, пее/плаче тя. За текста тя казва: „това е освобождение. Винаги съм била човека, който харесва да се здрависа със слона в стаята. Не се чувствам по-различна от всеки друг, но може би просто мога да говоря за това. Вярвам в психотерапията и мисля, че музиката е психотерапия„.

Preach, sister! Аз се песен-терапевтирам вече 19 години с теб и текстовете ти – освен с тези, на които им плащам за това!

Помятанията и абортите често пъти са подценявани от близки и роднини като травматично събитие, но те са събитие, което остава отпечатък, или дори липсващи парчета по душата на жената, които трудно се залепят и оставят кървящи рани, дори когато жената се прави, че „не е голяма работа“. Бележка: подкрепям pro-choice, но не отричам, че душата страда, независимо от обстоятелствата.

Към психотерапията, Пинк добавя значението на воденето на дневник и писането на песни, което при нея е терапия, защото „служи за екзорсизъм на демоните ми“. Малко уточнение за практиката „водене на дневник“. Това е своеобразно, но много целенасочено изливане на душата, като се разделете с представата „мило дневниче“ и тези опити за дневници и блогове, които умират при раждането си заради лицемерието и сладникавата картинка, която авторите се опитват да представят. За да е ефективна тази практика трябва да е „до кокал“, да пишете каквото мислите, а не каквото е хубаво да мислите. Повече може да прочетете тук, в този линк.

„Вярвам в конфронтацията сам със себе си и взимането на размисли от това.

Което харесвам в терапията е, че ти показва къде са ти слепите петна.

Въпреки че често се чувстваш некомфортно и болезнено,

тя ти дава информация с какво има да работиш вътре в себе си“.

пред USA Today

 

Завършвам този про-Пинк пост с думите й, които каза пред Елън ДеДженерис: „Изкуството някога идва ли от щастието?! Не. Болката е катализатор на промяната. Тя е мотиватор. И си струва да говорим за нея… Болката е всичко„. (линк към тази част от интервюто)

Не се плашете от болката. Тя може да ви заведе на по-добри места от тези, на които сте, Пинк е права и силна, щом не я е страх да покаже уязвимостта си.

 

 

 

Още по темата

Новият, осми поред, албум на Пинк „Hurts 2B Human“ излезе в петък и в него участват Beck, Sia, Chris Stapleton, Khalid, Julia Michaels, Max Martin и Dan Reynolds от Imagine Dragons.

Интервюто в USA Today

 

Моят плейлист с песни на Pink, хронологично, топ 15

1. There You Go (2000) – въпреки че тук имаме „бяла черна певица“, има надежда и се чува.

2. Just Like A Pill (2001) – Директно по въпроса за всички гаджета, които те докарват до ступор. „To the middle of my frustrated fears“

3. Don’t Let Me Get Me (2001) – тази песен е запазена за всеки, който има дни, в които не може да се погледне в огледалото. „Every day I fight a war against the mirror. I can’t take the person starin’ back at me. I’m a hazard to myself…“. Това е албума Missundaztood, за който работи с Линда Пери, а аз като чуя Линда Пери се побърквам, имам такъв „принцип“.

4. ‘Cuz I Can (2006) – badass в най-чиста форма – I don’t play your rules, I make my own

5. Have I seen The Rain (2006) – емоционална песен, първата на която се е учила да свири. Напомня ми на съвсем друга песен и на нещо от моето детство

6. So What (2008) – badass втора серия

7. Crystal Ball (2008), защото любовта се „нуждае от засвидетелстване и малко прошка“

8. Glitter in the Air (2008), защото мятането на ласо към Луната е важно за издърпването

9. Whataya Want From Me (2010), защото я пее по-добре от Адам Ламберт

10. Raise Your Glass  (2010), защото ни кара да „вдигаме наздраве, когато грешим по правилен начин“

11. Fkin’ Perfect (2010), защото „ако търсиш критици, навсякъде са“

12. Try (2012), защото „това, че си се изгорил не означава, че ще умреш“

13. Just Give Me a Reason (2012), защото можем да се научим да обичаме и трябва да внимаваме за връзките когато „са извити, но не прекършени“

14. Revenge (2017), защото ми харесва и е с добра мелодия

15. Love Me Anyway (2019), защото любовта е „странно нещо, кой не люби, той не знай“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

.

Как да престанете да мислите за някого?

Натрапчивото мислене за друг човек може да бъде изключително изморително. Независимо дали е партньор – бивш или настоящ; човек, с когото имате проблем или е свързано с миналото, това мислене изцежда. Подобно на един друг пост, 44 съвета срещу безсънието и други кошмари, и тук ще опиша основните техники с огромната уговорка, че ако това е цикъл, в който често влизате – нито една от тях няма да има дълъг ефект и само психотерапия или психоанализа биха могли да ви помогнат реално да не бъдете в плен на този тип обсесивно мислене и то след усилия и време от ваша страна.

Обсесивното мислене

Цикличното токсично мислене за събитие или човек може да бъде преодоляно. То е емоционално и физически опасно за всеки, който се подлага за него и може да доведе до влошаване на здравето – започвайки се с гмурване в производството на възпалителни стрес химикали и хормони, които може да провокилат почти всяка болест, за която може да се сетите – и особено как това натрапчиво преживяне на отношения, разговори, спомени, играе роля при развитието на депресия, рак, сърдечни болести и автоимунни заболявания.
Вероятно искате да престанете, но не можете. Колкото и да се опитвате сами, няма да успеете, защото това е процес, който се случва в споделянето с друг, най-добре професионален терапевт.

Любовната зависимост

Има различни теории в психологията, защо някои е по-вероятно да развият обсесивна любовна зависимост – биологична, на привързаността, неврологична, семейната среда, детството, но в описанието на жертвите виждаме общи качества – емоционална незрялост и несигурност, деца в тела на възрастни. Чувствата на ревност, параноя и безсилие се преплитат с деструктивни поведения и всичко това обърква живота на ежедневна база. Това е поведението, при което дори след раздяла не може да спрете да мислите и говорите за бившия партньор много дълго време. Дали сте се разделили трудно или не, няма особено значение – мислите са натрапчиви и „зависимост“ си е точната дума – едва ли не не можете да дишате и да мислите за каквото и да било друго, като нуждата от другия е сравнима с тази на алкохолика от алкохол или на наркомана – от наркотици. Затова и „лечението“ няма да е лесно, но пък ето как може да го направите по-малко болезнено.

Престанете да следите какво се случва с другия в социалните мрежи

Няма нужда да го изтривате или блокирате, достатъчно е да не ви се появяват постове. Опитвайте да не проверявате непрекъснато какво се случва с него. Сложете си първо цел да не проверявате всеки ден. После да не проверявате три дни. После една седмица. После един месец.

Като не проверявате информацията за другия, тогава и нямате бум от допамин, когато видите лицето му или някакъв статус, може да ви подлуди, защото е свързан с вас или по-неприятно – не е свързан с вас, а с нова връзка например.

Врачки и други гадания

Коя ли жена не го е правила? Част от мъжете също, но биха си го признали само пред особено сериозен полицейски служител. Хипотезите:

тя ви казва, че сте „кармично свързани“ и ще се съберете. Резултат: губите време в надежди.

тя ви казва, че ви е било писано да се разделите. Резултат: още три литра сълзи.

Не намирайте веднага някой друг

„Клин клин избива“? Е, не винаги. Най-често хората правят сравнения с бившия/ата, за съжаление в полза на бившия. Така горкият следващ просто е обречен да стане „втора ръка“ и да остане неоценен.

Престанете да мислите, че може да престанете да мислите

Хората по-често мислим за това, което нямаме, отколкото за това, което имаме. Затова мислете, все пак сте хора, но с уговорката, че освен мисленето и свръхупотребата на носни кърпички, може да направите и различни неща, като:

излизания сред природата;

срещи, в които си поставяте за цел да не споменете името на другия нито веднъж и

всичко, което изисква концентрация. Идеално време да започнете да учите италиански например.

Започнете да създавате нови спомени
Малта? Ница? Горно Нанадолнище? Чистене на клетки на спасени кучета? Чакат ви. Превключвайки вниманието си от другия върху себе си и различна от обичайната среда ще помогне да излезете от непрекъснатото мислене.
Доказано е. Алкохолът не помага. Джънк храната също.
Алкохолът само води до пиянски съобщения. Задръжките падат, меланхолията се увеличава и така си имате още един проблем.
Повтаряйте си с променлив успех някоя от тази фрази вместо мантри 
„И това ще мине“
„Нищо не е вечно. Хората идват и си отиват“
„Не можеш да промениш началото, но можеш да промениш настоящето“
„Няма винаги да боли толкова“
„Най-доброто предстои“
Престанете да търсите обяснения.

Това включва да престанете да пращате скрийншотове на разговорите ви на приятел/ки, питайки какво точно означава „Не ми звъни“ и „Престани да ме търсиш“. Въпросите са безкрайни, но се придържайте към факта – не сте заедно. Може би си мислите, че ако знаете точната причина, това ще ви успокои и няма да страдате. Намерите ли един отговор обаче, ще ви хрумва друг въпрос. Тази книга „Той просто не си пада по теб“ (има и филм с Дженифър Анистън) може да помогне поне за един ден.Така че, обясненията и фактологията не са толкова важни, колкото защо толкова много страдате – а за това отговора е в личната ви псиохотерапия.

 

 

 

 

 

.

Травмаленд//След „Напускайки „Невърленд“

С излизането си на 4 и 5ти март 2019 по НВО в САЩ световните издания се наводниха с коментари по повод филма Напускайки „Невърленд“//Leaving NeverLand. В България филмът се излъчва по HBOGO от 8ми март, а премиерата му по тв канала ще е на 10 и 11 април в 21.00.  Още след премиерата Опра Уинфри направи специално издание с продуцентите и участниците, а почитателите на Майкъл организираха контраакция с хаштаг #LeavingNeverland, за да предотвратят максимално материалите „срещу“ своя идол. Ако напишете Leaving NeverLand в YouTube вероятно първо ще попаднете не на откъси от филма, а на речи на негови фенове, защитаващи невинността му. Огромният талант на Майкъл Джексън, неговото значение за музиката и танците на три десетилетия (’70-’90), необикновеното му излъчване, те са факт и филма не оспорва това.

Ще оставя настрани всички въпроси като „може ли майка да остави сина си да живее с чужд мъж“(изгледайте филма + в едно от интервютата си режисьорът, който има лични впечатления от тях споделя, че е 100% сигурен, че не са знаели), или „те гонят единствено парите му“ (исканията, които и двамата са имали, са отхвърлени от съда в края на 2017), ще пропусна и историята на самия Майкъл Джексън,  сложният му живот и лични травми. В четирите часа на двата епизода ставаме свидетели на трудни човешки истории, самообвинения, срам, тъга и много болка. Филмът е важен за всички, преживели сексуално насилие – независимо мъже или жени, защото показва как една травма влияе на живота, как се впива в тялото и как е в състояние да разруши живота на един човек.

Този пост има друга цел: да постави въпроса за това какво травмата, за разрушителната й сила, за смесените чувства на хората, които са преминали през нея и в най-добрия случай – да накара тези, които имат нужда, да се срещнат с терапевт, за да извървят своя път към спокойствието.

Филмът

„Напускайки Невърленд“ е труден за преглъщане документален филм, в който ще станете свидетели на тъга, объркване, сълзи и много детайлни описания на сексуални сцени. На част от зрителите им е трудно да минат наведнъж целия филм и го спират

Премиерата му беше на фестивала Сънденс в Юта, САЩ в началото на 2019 и още тогава присъствалите на прожекциите споделиха, че ги е разтърсил из основи. НВО поемат риска да го излъчат, застрашени от съдебен иск заради договор от 1992 година никога да не излъчват негативен материал за Майкъл Джексън (наследниците на певеца заплашиха, а след това и предявиха такъв за 100 милиона долара – защо HBO постъпват смело статия на Variety).

Но как се стига до този документален филм изобщо? Режисьор е Дан Рийд. Носител на BAFTA и номиниран за Emmy, той стои зад качествени продукции, като един от тях е за педофилията. Идеята за този филм се появява случайно, когато продуцент от британския Channel 4 го пита „какви големи, неразрешени истории има, от тези, за които всички знаят?“ и сам му предлага да проучи живота на Майкъл Джексън. Рийд казва, че обича да разказва на екрана истории, които са сложни и нееднозначни. Така започва работата по филма, но както казва той: „Това не е история за Майкъл Джексън. Това е история за сексуалното насилие, случило се на две семейства, чиито животи са се пресекли с неговия. Фактът, че насилникът е Майкъл Джексън дава на филма популярност. Но това е история за манипулиране и педофилия. Може да бъде историята на всеки хищник, който се вклинява в едно семейство и ги кара да му повярват“. Когато започва да търси материали, така попада във форум на споменаване на тези две имена – Уейд Робсън (37) и Джеймс Сейфчък(41), които изглеждали склонни да говорят за връзката си с певеца и така решава да се свърже с адвокатите им и след това с тях, ако се съгласят да говорят. Двамата са снимани отделно, Джеймс в два дни, Уейд три дни, като за участието си двамата мъже и техните семейства не са получили пари, директно или индиректно.

Травмаленд

Личните истории на Уейд Робсън и Джеймс Сейфчък много си приличат – двете са красиви малки момчета – при срещата си с Майкъл Джексън единият е на 7, другият на 10. И в двата случая семействата са поканени да останат с певеца в имението му, да пътуват с него по турнета – Уейд се качва като танцьор на сцената с него (кариерата му впоследствие е много успешна в областта на хореографията); и в двата случая майките са подложени на много внимание от страна на певеца, докато се самоубедят, че „Майкъл просто много обича децата и сам е едно дете“. Преди да има насилие има силно съблазняване и прелъстяване – както на децата, така и на близките им. Това създаване на близост и чувство за доверие е в арсенала на огромна част от насилниците.

„Имахме чувството че го познаваме, въпреки че бяхме преди това с него 4 часа. Цялата ни трезва преценка отиде на кино“

майката на Уейд

 

В момента, в който певецът се среща с тях, той е най-голямата жива звезда в света и вниманието им към тях е изключителна привилегия, те се чувстват „избрани“, а и общуването с такъв човек, мислят семействата им, ще бъде полезно за децата им. След като прекарва по около година с всяко едно от тези деца, Майкъл намира начин да се раздели с тях, като понякога се виждат отново, но никога за толкова време колкото преди. Това, което се случва зад вратите на имението през тази една година, е основата на разказа от двамата участници във филма.

Но защо са минали толкова години преди да решат да говорят? На много хора им трябва време преди да осъзнаят, а много често и да си спомнят какво се е случило точно. Сместта от срам и гняв е толкова експлозивна, че тя се покрива със забрава. Има и още една съставка – детската обич към този човек. И за двамата решението да говорят идва след като самите те имат деца. И след като Майкъл е вече мъртъв. Преди това те имат периоди, в които изпитват физическите ефекти от сексуалната травма, която носят.

Тайните те изяждат отвътре. Изсмукват жизнеността ти. Съсипват те отвътре. Сякаш част от теб е мъртва. Костваше ми много усилия да функционирам през деня, да изглеждам нормален човек пред хората…. Не можех да спя, имах панически пристъпи заради незначителни неща. Едно от странните неща е, че не се харесвах и не знаех защо.  Нямах представа защо имам тези проблеми или се чувствам така. Постоянна тревожност, впоследствие и депресия. И не знаеш защо се случват. Като 20-25 годишен вземах различни субстанции, за да притъпя тези усещания. Тогава не знаех, че го правя заради това, но като спрях да ги взимам и нямаше с какво да замаскирам нещата, тогава… наистина забелязах, че съм постоянно напрегнат.

Джейсън Сейфчук

Сексуалното прелъстяване и насилие води до комплексни, различни по вид и дълготрайни проблеми, особено когато е извършена от човек, на когото детето вярва и/или обича, независимо дали хищникът е от противоположния или същия пол. Дисоциацията (липса на връзка с тялото или събитията) е често наблюдавано разстройство, както и липса на концентрация, замечтаност, която може да бъде тълкувана от близките като „отвеяност“, а в по-късна възраст генерализираната тревожност и депресия се превръщат в чести спътници на жертвите, докато скритите рани не бъдат излекувани чрез психотерапевтична интервенция. Понякога проявата може да бъде и като хранително разстройство – когато човек преживее сексуална травма, мозъкът отговаря на заплахата, като включва защити. Насилието води до усещането за загубата на контрол върху личността и храната едновременно става утешител и дава сигурност, която е загубена по време на насилието. При близо 30% от страдащите от хранителни разстройства причината може да бъде намерена в сексуална травма в детството (данни на NEDA).
Посегателството може да доведе и до различни други изменения, включително и по-бавно физическо развитие. В книгата си The Deepest Well, д-р Надин Харис разказва за свой пациент, който след преживяно сексуално насилие на 4 годишна възраст забавя развитието си на височина и тегло.

Човешки трагедии

Майките са опустошени от мисълта, че това се е случило пред очите им. Майката на Уейд е вярвала, че той би й споделил, ако има нещо. Съпругите на тези мъже също не могат да приемат лесно, че всичко това е било допуснато. Има неудобство и от това, че самите мъже дълго време не са могли да осъзнаят, че нещо неприемливо и лошо се е случило с тях във връзката им с този по-възрастен мъж.  Децата много често, заради етапа на развитието си и на неразбиране на сексуалните действия, не могат да разберат какво се случва и неговото влияние върху крехката им психика. Следва и обстоятелството, че те искрено обичат този човек, който им обяснява и убеждава, че не трябва да споделят случилото се с никого, че това е тяхното специално занимание, което околните няма да разберат (отделянето от семейството, създаване на усещане за „клан“ е част от вклиняването в детската душа).

 

Намерих психотерапевт. Исках да разбера какво не ми е наред. Разказах му живота си, разказах му за Майкъл, но само за хубавите неща – вдъхновението, творческата работа, приятелството… Тогава Коа[синът му, б.а.] беше на около 1,5 г. През съзнанието ми започнаха да минават картини на сексуалните сцени между мен и Майкъл, но с Коа. Виждах как Майкъл прави с Коа, това което правеше с мен. Първата ми емоционална реакция на тези въображаеми сцени беше гняв и отвращение… Започнах да си мисля как е възможно да имам толкова ясно изразени чувства, отрицателни при мисълта, че това може да се случи с Коа, но когато мисля за нас с Майкъл, не изпитвам нищо. Стори ми се странно. Замислих се, че ако ходя на терапия и ще се опитвам да открия същината на проблемите си, може би ще трябва да говоря за преживяното.  Отидох на сеанс с д-р Шоу и казах, че нещата за които Майкъл Джексън обвиняват са се случвали с мен.

Уейд Робсън

Какво е травмата?

Травмата е това, което остава в човека и го променя завинаги след тежко събитие или състояние на необичайно силен стрес (дистрес). Това може да е единично събитие или повтарящи се случки, които да доведат до промяна на начина на функциониране и мислене на човека. Травмата, както пише Питър Левин, се превръща в част от живота и засяга цялото ни тяло, като често пъти се проявява на физическо ниво под формата на различни симптоми, за които медицината не може да намери причина и все повече лекари съветват пациентите си да потърсят и психотерапевтична помощ.

Но да споделиш, дори пред психотерапевта или психоаналитика си, че някои от травмите са се случили, е изключително трудно. Други от тях се подценяват дълго време като значение от преживелите ги, а някои изобщо ги „забравят“, но тялото им ги помни. Понякога хората имат смътен спомен, към който не искат да се върнат или пък имат сънища/кошмари, в които това излиза. Много от травмите от детска възраст се свързват с по-късни проблеми в психичното здраве. Насилието (физическо и сексуално) върху деца има най-дълготрайни последици, защото се случва в най-деликатните и критично важни етапи на психологически развитие.

Психологичната травма е и от най-изследваните и важни теми в психотерапията и психоанализата, като още преди 130 години френският невролог Жан-Мартин Шарко я поставя в основата на множество проблеми, след което идва и работата на Зигмунд Фройд.

В зоната на сексуалните посегателства върху децата

Нека уточним какво е сексуалното посегателство, но не от юридическа, а от психотерапевтична гледна точка – всеки, който използва позицията си на по-възрастен или по-силен човек, за да принуди детето да гледа или прави неща, които не са подходящи за възрастта му – от гледане на порно филми, през оглеждане на гениталиите му, събличането му голо, накарването му само да се съблече, галенето и опипването, както и сексуални действия, вече представляват проблем за психичното здраве на детето в бъдеще.

Твърде рядко насилникът е чужд на семейството човек. Сексуалното насилие в ранна възраст най-често се случва от човек от семейството – тук се включват родители, настойници, доведени родители, братя и сестри, доведени братя и сестри братовчеди, доведени братовчеди, чичовци, лели, баби и дядовци на детето.

Цифрите

  • 49% от жертвите са на възраст под 6

  • 42% от жертвите са на възраст 7-11.

  • 24% от жертвите са между 12 – 17

По данни от материали на Webb R, Mitchell J. National Child Safety Experts 

Изследванията върху сексуалната злоупотреба с деца показва, че в една трета случаите извършителите са връстници, като това често са по-големи деца и предприемат първите си действия, когато са между от тях между 12-14. 23% от всички насилници са под 18 години и са момичета и момчета.

Много често нападателите използват заплахи, за да накарат детето да не споделя. Когато това е фигура на авторитет – родител, близък роднина, учител или треньор (в САЩ преди няколко години имаше голям скандал с треньор, който в продължение на години е блудствал с малолетни).

Страхът е само един от компонентите – другите са срама; опасението, че може да бъдат наказани; притеснението, че никой няма да им повярва; отмъщението на нападателя.

В повечето случаи при децата, преживяли сексуално насилие се наблюдава засилен интерес към секса спрямо възрастта им; трудност да създават приятелства; избягват на хора или места. Възможно е също така да се върнат към навици, отдавна останали в по-ранен етап на детството като смучене на палец, лош сън, липса на концентрация, свръхсрамежливост и както и по-рано написах – отнесеност или „блуждаене“.

Как да предотвратите обаче тези симптоми – и такава травма? Гушкайте децата си. Създайте си дълбока, топла връзка с тях. Не ги шамаросвайте и бийте, не ги наказвайте сурово – децата, които често получават наказания са в пъти по-голям риск от сексуално насилие от останалите (Psychoanalytic Psychotherapy After Child Abuse, ed. Itzin, C).

Прочетете тази статия за важността на сензорността през първите години на живота на децата ви. Наблюдавайте ги. Не се страхувайте да потърсите детски психолог, когато нещо ви усъмни. Не си затваряйте очите. Не си затваряйте ушите. Ако детето отрича питайте директно – какво правихте, докосвал ли те е някой – но отговор ще получите само ако детето наистина вярва, че няма да го нападнете и ще го накажете. Говоренето за това какво е секса (когато детето повдигне въпроса) също много помага за поставянето на границите кога това се случва.

„Лепилотото“ на насилника за затворената уста на детето е страха му, че ще се случи нещо страшно. Ако успеете да създадете доверителна връзка с детето си, тогава има шанс да разберете веднага след като някой се опита да му посегне. Ако дадете възможност детето ви да отговаря с „не“ и да знае, че това също е възможен отговор също ще го тренирате за независимостта му.

 

Фаза: Отричане

Ще обърна внимание и на феновете, които страдат искрено от това, което приемат за поредно нападение на личността на Майкъл Джексън. Да си фен на Майкъл никога не е било съвсем лесно. Излизащ извън стереотипите до нереалност, танцуващ все едно лети… Околните, които не могат да разберат прехласването по мъж, който си сменя цвета на кожата и лицето, нежният му глас. Ръкавицата, шапката, носа… Майкъл Джексън е интересна персона и голям творец. Документалният филм „Напускайки „Невърленд“ няма как да бъде приет от почитателите му лесно. Той е идеализиран от тях, те се идентифицирането му с него и сега – нарушаването на образа му създава болка, защото в живота си те са припознали много от неговите качества – самотата, различността, насилието от баща му и това, което доскоро беше част от неговия публичен образ „мъж-момченце“, Питър Пан в света на големите.  Идентификацията с Майкъл Джексън на големите му фенове им помага да се справят със собствените си емоционални страдания. Заради това и вероятно представянето му в лоша светлина е толкова трудно за тях.
Този документален филм представя една страна от живота на певеца. Тази, която не искат да видят.

––––––-

Може да гледате филма по HBO на 10 и 11 април 2019 от 21 часа или да се регистрирате директно на hbogo.bg и да гледате цялото съдържание безплатно за 1 месец. Ако сте абонати на канала може да се регистрирате в сайта безплатно.

––––––-

Допълнение от 12 май 2019

Вчера ми препоръчаха да гледам и друг документален филм по HBO, Цената на златото, в който се разказва за педофилия на мъж към малки момичета. Подтискането на спомените може да се види, както и огромния ефект и страданието им в годините по време и след събитията.

Линк към HBOGO

Статия в TIME

 

Може да прочетете тук и много полезно интервю на сайта на Майко мила с психолога Елена Божилова (в две части)

–––––

Книги, подходящи за хора, преживели травми и насилие

Питър Левин – Да събудиш тигъра (на български), за хора преживяли травма

Насиленото тяло на Марио Ступиджа (на български), за хора жертви на сексуално насилие в зряла възраст

The Deepest Well на Надин Харис (на английски)

 

Още по темата

Ценно интервю на психоаналитика Карл Голинг за детската сексуалност и сексуално обучение

Сайтът на режисьора на филма Дан Рийд правил е и филм за педофилията, печелил е БАФТА и е номиниран за Емми. Филмографията на Дан Рийд в IMDB ; интервюта с него в сайта на Rolling Stone , Huffington Post,  Vice

Поглед към Майкъл Джексън от есеистката и критик Дафне Меркин от 2011та и от 2009та на Стантън Пийл – психолог, работещ в областта на зависимостите

 

 

 

 

5 начина да направите сесиите си с психотерапевт по-полезни

Умишлено избягвам думата „успешни“, защото успехът е нещо доста относително.

Да кажем сте решили да подходите към проблемите, които ви вълнуват в момента, избирайки психотерапията – защото сте ползвали този метод преди; защото книгите за самопомощ и психологическата литература ви не ви помага или защото искате да разберете дали това би могло да ви помогне, както и при съвет от лекари да проверите дали физическото ви състояние се дължи на някаква друга – психологическа – причина.

Ето тук няколко важни неща, които биха могли да обогатят сесиите ви.

Присъствайте. Да, точно това. Присъствайте – не се отклонявайте по незначителни теми, а давайте към целта – или темите, които са ви важни. Ок, може би няма незначителни теми, но има по-значителни и не толкова.

Говорете. Споделяйте, разроветете се. Ако нещо ви е особено трудно да го кажете, напишете го и го прочетете, намерете начин то да излезе. Психотерапията е не само говорене, но и е интеракция, общуване, при нея вие не сте само наблюдател, но и участник във всичко, което се случва и това, което ще се случи занапред

Слушайте. Слушайте себе си, слушайте въпросите на терапевта, слушайте отговорите. Ще чуете много. Ако нещо не ви хареса, запишете го, прочетете го след това, опитайте се да проверите дали има някаква причина за реакцията ви.  Дискутирайте с терапевта си как ви карат да се чувстват думите му.

Водете си дневник. Записвайте си след срещите мислите, които ви хрумват. Това не го направих в моята лична терапия и съжалявам затова.

Участвайте  в собствената си терапия. Има терапевти, които предлагат упражнения или някакви други методи, включително и гимнастика, които да правите – пробвайте ги.

 

Еволюционни игри

Еволюцията е странно нещо, тя не се интересува от никого от нас в частност, а от цялата група. За нея вековете са секунди, а ние сме прашинки. Затова и болестите или нежеланите състояния при някои от нас са Опс! за нея, случайни грешки. „Оцеляват най-адаптивните екземпляри“, е казал Дарвин и парадоксално някои от адаптивните реакции могат да приличат понякога на патология. Често пъти адаптацията за едно, води до намаляването на функционалността. Например, зайците е трябвало да бягат по-бързо, за да оцелеят от хищниците. Това наложило да са по-леки, което пък причинило неспособност да се запасяват с телесни мазнини, което пък по време на недостиг на храна ги убива. Също така, техният метаболизъм започнал да работи по-бързо, което води до лесно нараняване и затова и по-лошо физическо здраве.  Да бяха само зайците. Хората страдат от еволюцията си изправянето на хората – ясна е ползата от освобождаването на ръцето за полезни действия, то също така води до засилването на налягането върху долните гръбнични дискове (лумбалните), което причинява увреждания – каквато е дисковата херния, от която страдат 90% от хората в един или друг етап от живота си. Да беше само това! Още един добър пример е половата разлика при дълголетието, където мъжете средно живеят 7 години по-малко от жените. Това е последствие от междуполовия избор, който води до подчертано по-високи нива на тостестерона при мъжете, което води до увреждане на телесните тъкани. Същият процес също прави мъжете по-лесно подвласни на агресивно и рисково поведение, което допълнително влияе върху дълголетието. В допълнение мъжете търсят допълнителни сексуални партньори, въпреки че знаят рисковете от заболявания, други ревниви мъже или опасните реакции на собствените им жени, и това действа в услуга на разпространение на собствените им гени –  и против собственото им благополучие (вероятността да ги набият като най-малко).

Още един пример – намаляването на количеството желязо в кръвта често се третираше като дисфункция. От друга страна, има доказателства, че хората и другите животни притежават сложни механизми, предназначени да спрат натрупването на желязо, когато тялото е засегнато от бактерии, които се нуждаят от този елемент за оцеляването си. Този механизъм показва, че намаляването нивата на желязо, което често се третира като анемия, са, всъщност реакция на адаптация на тялото. Същият принцип важи и при повишаването на телесната температура: докато се мисли за болест, сега е напълно ясно, че това е защита срещу инфекцията. Други нежелани състояния с ясни функции включват болка, гадене, повръщане, умора, тревожност и др. 

Нещо повече, повръщането със сигурност е неприятна и изтощителна реакция и хората са склонни да го интерпретират като симптом на болестта, особено в случаите, когато те не знаят веднага какво е причинило. Въпреки като изключим неудобството, повръщането изчиства токсините и патогените от горния стомашно-чревен тракт, което е адаптивен механизъм, който може при определени условия да спаси живота. Ето защо е важно да се има предвид, че това са механизми, които предотвратяват патологията; те сами по себе си не са патология.

Тревожността и депресията могат също да бъдат приети (в определена степен и при определени условия) като положителни защитни механизми. Те функционират на на принципа на „детектор срещу пушек“. Ако цената на невъзможността да реагираме на потенциална опасност е по-висока от цената на фалшива тревога, независимо от субективния болезнен опит, еволюцията ще приспособи отбранителните реакции да се появят още при първия знак за възможна заплаха. Тъй като повечето отговори на тревожност не значат нищо от переспективата на гените и ни защитават срещу ненужни сигнали. Затова тревожността е еволюирала като полезен механизъм, който ни предпазва от множество наранявания и травматични преживявания.

Няколко еволюционни теории за депресията разглеждат по-леката си версия като нормална и адаптивна реакция. Теориите за запазване на ресурсите виждат депресията като механизъм, който позволява на индивида да се откаже от недостижими цели, да запази ресурсите и да ги пренасочи към по-продуктивни задачи.  Различни варианти на теория на привързаността към депресията предполага, че депресивния отговор обслужва преодоляването на дистреса (тежкия стрес), провокира търсенето на загубени отнощения, или мотивира страдащия да избягва по-нататъшно влошаване на вече съществуващи връзки.

Еволюционни обяснения на затлъстяването

Въпреки че затлъстяването още не е включено в нито една от класификационните системи като хранително разстройство, то навсякъде се подчертава, че е сериозна глобална епидемия в индустриализираните държави в днешни дни. 

Както и при други био-поведенчески феномени, затлъстяването се обяснява на различни разяснителни нива. Изследванията показват силната наследственост на телесното тегло, индекса на телесната маса, затлъстяването у генетична приемственост от ранно детство до зрели години. Въпреки това, някои автори отбелязват, че обяснението на разпространението на затлъстяването, базирано само на проксималните механизми не са адекватни.

От еволюционна гледна точка е важно да обясним кой селективен натиск е създал механизма, който контролира количеството консумирана храна. Най-общоприетото еволюционно обяснение в момента е, че увеличаването на броя на затлъстелите хора до известна степен е резултат от еволюционни адаптация.  Един от главните проблеми на хората по време на човешката и животинската еволюция е да консумират достатъчно много храна с цел да оцелеят и да се възпроизведат. Въпреки това в средата на нашите предшественици подходяща храна е могла да бъде намерена само с прекъсвания и непредвидимо и често е имало интензивно състезание за ресурсите на храна.  Също така, един от важните фактори е количествената и качествената разлика в консумираната храна и стил на живот между хората днес и нашите предшественици. Например, въпреки значителните енергийни изисквания на мъжете през палеолитната ера, което е довело до диета, съдържаща три пъти повече протеини в сравнение с диетата на съвременните мъже, техният хранителен прием е бил нисък на липиди и сол. Също, в сравнение с предшествениците, диетата на съвременните мъже се характеризира с оскъдица на въглехидрати и фибри, както и свръхналичие на наситени мастни киселини. 

Еволюционни обяснения на хранителните разстройства

Когато се говори за хранителни разстройства, има една важна гледна точка, която не бива да бъде пропускана, дори заради цялостта на познаване на темата. Това са еволюционни механизми, които се крият в някои от хранителните разстройства

Анорексия нервоза и булимия нервоза са сред най-добре изследваните и лекувани психиатрични проблеми. В дискутирането на причините за тези разстройства, като в цяло във връзката им с психологически, социални или биологически фактори се поставят напред. Въпреки това, някои автори предлагат подход, в който има и по-широк поглед към участието на еволюционните процеси.

Има достатъчно доказателства за увеличаването на хранителните разстройства през последните няколко десетилетия, въпреки че както анорексия и булимия са били описани много по-рано в научната литература. Предполага се, че най-малко 10% от момичетата в училищна възраст в развития свят показват частични анорексични или булимични синдроми, заедно с диетични, физиологични или медицински проблеми и това поставя няколко много сериозни въпроса: Защо хранителните разстройства засягат непропорционално повече жени, отколкото мъже? Защо хора се стремят към слабо тяло? Защо увеличението на тези разстройства започна да се случва по-често при хората от индустриализираните страни?

През 2007 Гатуард  изказа предположение, че може би еволюционно хранителните разстройства са начин природата/еволюцията да се справи със „заплахата“. В неговата теория той се аргументира, че хранитeлните ограничения и хранителните разстройства могат да се обяснят с желанието за задържане на социалното внимание и нуждата от принадлежност (една от петте човешки нужди в разбирането на Бернаскони). Понятието „сила на социалното внимание“ Гатуард определя като способността на индивида да държи внимание и да печели интерес от другите членове на групата и тази концепция е близко свързана със степента, в която човек се притежава власт и контрол. Така тези индивиди, които приемат себе си като такива, които искат да заемат високи, доминантни позиции или статус, в групата или групите, към които принадлежат. Това може да е начин за привличане на внимание през необичайния външен вид и по този начин гарантиране на оцеляването, предизвиквайки го (внимание=оцеляване). Нещо повече, необходимостта от принадлежност към група се превърна в една от основните човешки потребности, тъй като нашите предци, които не бяха част от група, едва ли щеше да оцелеят дълго. Тъй като оцеляването на хората зависи в голяма степен от принадлежността към група, хората трябваше да се конкурират с другите за ресурси и тази конкуренция би могла да доведе до заплахата от изключване от групата. Състезанието за статус при много животни включва заплахи или демонстративто поведение и за да оцени тяхната стойност на групата, индивидът трябва да се сравнява с другите, което включва сравняване на външния вид, здравето и репродуктивния потенциал в частност. До сравнително наскоро затлъстяване е било знак за достъп до храна и статут, тъй като само богатите са могли да си позволят да бъдат дебели. В днешно време обаче, когато храната е лесно достъпна и сравнително евтина, диетичното ограничение се е превърнало в признак на високо състояние и самоконтрол и както се вижда от загубата на тегло, ограничаването на храната се е превърнало в опит да се демонстрира статус и контрол. Да се каже, че „тя е прекалено дебела“, би могла да бъде заплаха за самооценката на едно момиче дали би могло да има партньор. По този начин ограничаването на диетата може допълнително да се развие в анорексия.

Въпреки че предложените еволюционни обяснения и модели може да изглеждат много различни, те споделят един общ елемент – отговор на заплаха. А именно, всички от тях – хипотезата за потискане на репродукцията и нейните варианти (теорията за подбор на родителите и модела на родителска манипулация), хипотезата за сексуалната конкуренция на хранителните разстройства, както и обяснението, основано на концепцията за задържане на социалното внимание и необходимостта към принадлежността може да се обясни като форма на отговор на заплахата, която води анорексията (и особено при момичета) към развитие на симптоми на хранителни разстройства. Всички еволюционни хипотези са много трудни за потвърждаване, но поне предоставят нови начини за търсене хранителни разстройства и може да помогнат в намирането на ефективни начини на лечение.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Снимкa: Pexels

Този материал е направен по материали от статията на Gračanin, A.; Hudek-Knezevic, J. (2008). Evolutionary Explanations of Eating Disorders. Psychological Topics

Психотерапия… по HBOGO

В днешно време има прекалено много сериали. Не знам дали оранжевото е новото черно, но сериалите са Инстаграм на нашето време. Кой от кой по-хубав, по-задължителен за гледане и по-невероятен. Вече не им хващам броя и гледам почти само препоръчани. Този, за когото пиша е стар и съм го гледала отдавна, но ми хрумна покрай появата му по HBOGO, че мога да го споделя в блога.

Психотерапия е стар сериал, вече близо на 10 години.  Отказах ли ви вече?

Втори опит. Разказва се се за психотерапевт и са показани срещи с пациенти. Ако и тук не съм успяла да ви откажа, значи ще продължим по същество.

Сериалът е съставен от отделни серии, всяка от които е среща с пациент, а на няколко психотерапевтът отива на супервизия. (Супервизия са срещите, на които терапевтите обсъждат с по-опитни от тях колеги трудности в случаите си, нещо като терапия за терапевти). Няма никакви ръкопашни боеве, нито пък специални ефекти, реално един кабинет и – това е. Действието е много повече в думите, отколкото в действията и това го прави различен. Сериалът е подходящ за всички, които си играят с мисълта „дали пък да не пробвам да отида на психотерапия“, както и за всеки, който е влизал в кабинет на психотерапевт.

За разлика от Gypsy с Наоми Уотс (където най-хубавото в него е актрисата), в Психотерапия има истински добри попадения. Не забравяйте, обаче, че това е телевизия, това е сериал, а там нещата се случват по-забързано отколкото е в реалния живот. Независимо от това ще получите представа какво може да се случи, ако попаднете в кабинета на психотерапевт. Разнообразно подбраните истории, които се развиват постепенно, седмица след седмица, също ще ви дадат представа защо терапевтите толкова държат на ежеседмичните срещи.

Героят на Габриел Бърн, Пол, е човек и като такъв той е симпатичен със слабостите си – и е приятно, че е с човешки образ, не някакъв ангел неземен. Вероятно личната история на психотерапевта, която се вижда в сериала ще събуди любопитството ви и тук мъничко, макар като зрител и на мен ми е безкрайно любопитно, се питам – а дали наистина имам нужда да знам какво става с този човек като затваря вратата или свършва терапевтичната сесия?

Психотерапевтите и психоаналитиците като цяло пазят личното си пространство, като причините са за доброто на пациентите и това е част от процеса, а разкриването на информация е обикновено обмислено и целенасочено. Разбира се, вие не сте приятели, а сте в други, специфични отношения, които имат своята цел – вашето лично развитие, поради което се пази тази граница – и тук е работата и лично усещане на терапевта да знае и усеща с кого кога и колко и може би най-важното – какво.

Понякога при мен идват хора, които са престанали да посещават предишния си терапевт, защото са станали приятели и това вече слага друг отпечатък на говоренето помежду им. Да сме любопитни за живота на хората, на които споделяме изключително лични неща е много естествено и това за какво точно искате да знаете може да се окаже много интересна тема на някоя среща с терапевта ви.

Освен сценария си мисля, че въпроса с отношенията на терапевта извън кабинета му са показани и за да се покаже как той самият действа, когато има проблем и по този начин демострира начините си за справяне – и дали прави това, което проповядва. Това е интересно, защото той е представител на т.нар. релационна психотерапия (американска теория, която се развива от 80те години на миналия век и стъпва на основите на теорията на обектните отношения), която поставя в центъра на работата нашите отношения с другите.

Сериите са кратки – около 28 минути, но не са за маратонско гледане – дайте им време да ви преседят в главата.

 

Бележка 1: Кахърният вид от водещата снимка нека не ви подвежда, сериалът е сериозен, но и не трагичен.

Бележка 2: Сезон 1, еп. 37 е подходящ за родители, които изпитват съмнения и опасения, когато разберат, че децата им са/били са на психотерапия. За тези, които много бързат да „разберат и си решат проблема“ – епизод 4 от сезон 2 може да им помогне да се видят отстрани.

 


 

Психотерапия (In Treatment) се появи по торентите преди време, но сега вече е достъпен и в HBOGO, където може да бъдат гледани и трите му сезона.

Още за сериала

Подсайтът на сериала в HBO

Доколко реалистичен е сериала, мнение в The Guardian

Много анти статия за сериала в Huff, обаче последното изречение в нея е най-важното, а именно – „единственият въпрос, който трябва да има значене е – става ли пациента по-добре?“

 

Трудни детски преживявания

Това е свързан материал към поста Ефектът от ранните психологически детски травми върху тялото и описва какво са „трудни детски преживявания“. В него е даден линк към тест (на английски).

Детските преживявания, както позитивни, така и негативни имат огромно влияние върху бъдещата социализация, както и доживотен ефект върху здравето и переспективите пред всеки човек. Поради това те са важна част не просто от личната история, но и проблем за общественото здраве.

Трудните детски преживявания са стресиращи или травматични събития.

Те могат да включват:

  • насилие (физическо, сексуално, емоционално),
  • но и липса на внимание – емоционално, липса на грижа;
  • децата да са свидетели на домашно насилие, дори на тях да не е посягано;
  • израстват в семейства, в които има злоупотреба с алкохол и наркотици;
  • да са живяли с психично болен роднина;
  • някой в семейството да е бил задържан в затвор;
  • да са преживели раздяла на родители или развода им;

Както виждате, това са много различни по степен преживявания, но всички имат своето влияние върху детското здраве. Баща алкохолик или раздяла на родителите е трудно детско преживяване и може да доведе до описаните проблеми, не само физическо насилие и други асоциални прояви в семейството.

Разбирането за трудни детски преживявания се гради на основополагащото изследване на Отдела за превенция на насилието към Centers for Disease Control and Prevention (CDC) в партньорство с Kaiser Permanente. Между 1995 и 1997 са били изследвани повече от 17,000 човека. Основни открития на изследването са, че:

  • Трудните детски преживявания са чести. 28% от участиците са споделили за физическо насилие и 21% за сексуално. Мнозина са преживери развод или раздяла на родителите, или родител с психични проблеми или зависимост.
  • По-тежкото детство се свързва с влошено здраве. Изследвайки живота на участниците се отткрива, че по-високите точки имат силна, градираща връзка с определени здравни, социални и поведенчески проблеми през живота им, включително и зависимости.

Ранните детски травми увреждат по два основни начини: първо, като увеличават хроничния стрес върху мозъка (и по този начин върху тялото), което намалява имунитета, което е начин за развитие на различни психологични и физически състояния.

Второ, като се превръщат в поведенчески модели, на базата на комбинирания ефект от хроничен стрес и рискови поведения, което води до намаляване на качеството на живот.

Трудното детство и зависимостите

 

Още по темата

Материал на сайта на Американската психологическа асоциация

Друг, още по-подробен с таблици и други изследвания

Повече за психотерапевтичните подходи към ранните детски травми

Въпросникът на Световната здравна организация за ранни детски травми

 

 

 

Кредит на снимката: sonson

Ефектът от ранните психологически детски травми върху тялото

Науката, която се занимава с връзката между психологичната травма и физическото здраве е все още сравнително нова в медицината, но се развива бързо! С всяко ново изследване, ние откриваме начините, по които преживяния стрес, нещастни преживявания и травми повлияват на тялото години по-късно.

За да ви въдеда в темата, нека погледнем тази таблица, сравняваща американците с трудни детски преживявания (АСЕ). За дефиницията и повече за АСЕ може да прочетете тук.

От всеки 100 американци

33

51

16

С 0 точки АСЕ

С 3 точки АСЕ

СЪС 7+ точки ACE

1 от 16 пушат

1 от 9 пушат

1 от 6 пушат

1 от 69 са алкохолици

1 от 9 са алкохолици

1 от 6 са алкохолици

1 от 480 приемат наркотици венозно

1 от 43 приемат наркотици венозно

1 от 30 приемат наркотици венозно

1 от 14 имат сърдечно-съдово заболяване

1 от 7 имат сърдечно-съдово заболяване

1 от 6 имат сърдечно-съдово заболяване

1 от 96 правят опит за самоубийство

1 от 10 правят опит за самоубийство

1 от 5 правят опит за самоубийство

Изненадва ли ви?

Стресът в ранните етапи на живота е относително нова област, много хора не разбират, че много от техните симптоми и болести са свързани с преживяванията им в миналото. Дори голяма част от здравните специалисти не подозират за връзката между ранните травми и тези различни по вид и проява заболявания, поради което те не знаят по какъв друг начин да помогнат освен като предписват лекарства, които помагат да се намалят симптомите.

Въпреки това, също искам да спомена, че мнозинството хора също не подозират, че са преживяли травма в областта на привързаността през ранното си детство. Те не са били физически или сексуално насилвани, родителите им са били добри хора и не те не приемат емоционалното си изключване като резултат от травма. Ако някой не знае, че е травмиран, как би могъл да направи връзката между здравните си проблеми като възрастен със своето детство?

Травмата се превръща в наша биология

Основната точка е, че не ситуацията или средата създава проблемите, но вие самите, които продължавате да действате и реагирате по еднакъв начин на ситуациите в живота ви! Пораствате, премествате се, сменяте работни места, бракове, но откривате, че травмата върви с вас. Където и да отидете, тя е там!

Аз също научих този урок, когато осинових Мигел през калифорнийската система за приемна грижа. Разбира се, социалните работници ми казаха, че всичко от което той се нуждае, е стабилен, любящ дом и той ще се справи отлично.

Това не беше истина. Той донесе своето минало и травма със себе си; тя беше в него. Той имаше нужда доста повече от стабилен, любящ дом.

Когато погледнем как травмата от миналото влияе на тялото и здравето ни години по-късно, това ни връща голямата картина как травмата се превръща в наша биология.

Травмата заема своето място при биологията на стреса и оцеляването.

Тази биология на стреса и оцеляването е огромно бреме върху тялото, тя причинява много заболявания, които се развиват десетилетия по-късно. Тези болести са само върха на айсберга. Те са се развивали бавно дълго време.

Това са всъщност добри новини, защото можем да направим неща, които да променят нашата биология от  стрес и оцеляване към спокойствие, благодарност и свързаност. Тази промяна ще е защитен фактор за нашето здраве и е част от това, което наричаме излекуване от травмата.

Нека да погледнем сега към биологията на травмата.

Трудните детски преживявания и травмата на привързаността

Едно от най-добрите изследвания, които поглеждат към травмата и тялото е литературата за трудните детски преживявания. Тези изследвания ни дават доста информация за връзката между травмата и тялото.

Първото изследване е било направено през 1980 в Сан Диего, Kaiser Preventive Medicine department, където д-р Фелити започнал да пита своите пациенти със затлъстяване в програмата му за контролиране на теглото за тяхното минало. Така открил, че значителна част от тях са преживявали някакъв вид сексуално насилие в детството.

Базирано на тези откритие, било развито изследване, което търсело множество типове детски травматизиращи събития и как те се проявявали във връзка с трудните детски преживявания със здравни и социални проблеми като възрастни. Това е известно като изследването ACE. Слава Богу, още няколко изследвания за дълготрайнните ефекти на АСЕ са били проведени.

Това, което аз харесвам в изследването ACE е, че то поглежда към детското насилие и проблемите на дисфунционалните семейства като причини за ранен детски стрес.

Въпреки това е важно да се отбележи, че в ACE изследванията не се включват травмите на привързаноста. По-трудно е те да се оценят обективно, но човек може да има много от същите последствия като описаните при трудно детство, но да не е имал неблагоприятни събития според тези проучвания.

За да бъдем ясни, травмата на привързаността е форма на ранна детска травма, чийто резултат е от емоционално прекъсване на връзката между родител и дете през първите 12 месеца на живота на детето. Резултатите върху здравето в дългосрочен аспект, както и всяко неблагоприятно детско преживяване просто ще се съчетае с тази ранна травма.

Травмата в ранния живот става биологично застопорена

Стресът в ранния живот предизвиква „биологично застопоряване“, което е термин за травма, превръщаща се в наша биология заради промените в гените ни. Тя предизвиква дисбаланс в мозъка и тялото, който продължава през целия живот.

Едно интересно изследване публикувано наскоро, показва, че стреса в ранния живот се отразява на ДНК и затова ефектът продължава до зрелостта. Тези тип промени са наричани „епигенетични“; ДНК не е променена, но определени части от нея са се „изключили“ или „включили“ заради стреса.

В това изследване те са открили са открили, че тежките събития, случили се по време на пренаталния период на човека (т.е. докато майката е била бременна) имат същия ефект на биологично „вграждане“. Възможно е има продължаващ ефект от стресовите събития, преживени в утробата!  Това може да подпомогне на обяснението защо децата, осиновени веднага след раждането им може да развият характеристиките на  Разстройство на привързаност в детството, реактивен тип (МКБ-10, F94.1).

Процесът е повлият от пренаталните и тежките събития като новородено и включват характеристики, които много от нас познават: поведенчески и когнитивни. Специфичните включват проблеми с ученето, паметови, депресивни и поведения, подобни на тревожността.

Тъй като травмата става част от нашата биология е толкова трудно да се различи поведението или симптомите от травмата, защото приемаме, че това е начина, по който винаги сме съществували.

Тогава решаваме да се променим и осъзнаваме, че е по-трудно от това просто да се събудим един ден и да решим да сме мили, спокойни и зрели. Това е също така защото ефектът от травмата е върху всички системи на мозъка и тялото ни.

Оста хипоталамус-хипофиза-надбъбречна жлеза координира острото или хронично състояние на стреса в цялото тяло, защото тези хормони преминават през кръвта до всички органи и системи на тялото. Два от тези основни стрес хормона са произведени от надбъбречната жлеза като отговор на стреса с кортизол и адреналин. Илюстрацията показва пример на кортизол, който си „общува“ с имунната система.

Много пъти с хроничния стрес, кортизоловите нива остават наистина високи, причинявайки по-ниски нива на секс хормони, увеличаване на мастните натрупвания в областта на корема и влошаване на общото състояние на имунната система.

Има достатъчно изследвания върху гризачи, които проследяват ефектите върху ранния детски стрес. Много от тях показват, че отделянето на майката-гризач в началната фаза на живота им за повече от три часа на ден увеличава активността на този стресов отговор (оста хипоталамус-хипофиза-надбъбречна жлеза) и програмиране (биологично „вграждане“) които оставят трайни промени не само в тази система, но също и в амигдалата (където мозъкът оценява заплахите от външния свят) и хипокампуса (където е паметта).

Те са открили подобни дисбаланси в системата за реакция на стреса в оста хипоталамус-хипофиза-надбъбречна жлеза при зрели хора, които са били отделени от техните родители през Втората световна война. Колкото по-рано се е случила тази раздяла, толкова по-голям дисбаланс е бил наблюдаван при тях в зрялата им възраст.

Стресът в ранните етапи на живота и възпалителните процеси

Стресът в ранна възраст показва промяна при гена, който предизвиква прекомерни възпалителни реакции.

Повишените възпалителни процеси в мозъка са част от това. Изследване, публикувано през януари 2017 показва, че възрастните плъхове, които като деца, са били отделени от майките си, показват повишен възпаления в мозъка както при възрастни хора, които са били анестезирани.

Важен факт, който трябва да се знае, че тези възпалителни процеси в тялото в комбинация със стрес в ранните етапи на живота са свързани с автоимунните заболявания при зрелите хора, онкологичните заболявания и всички други състояния свързани с имунната система.

Стресът в ранна възраст и нервната система

Трудните преживявания през детството изменят съществуващата структура на невроните и комуникационните връзки в мозъка.

Това въздействие върху невробиологията създава повишен риск за разстройства на настроенията и тревожни разстройства като възрастни.

Подробен списък на заболяванията, които се свързват със стреса в ранна възраст

Заради тези генетични, хормонални, имунни и нервни дисбаланси, има множество заболявания, които може да се проявят в здравето на човек.

Състоянията, свързвани с неблагоприятни случки и събития в детството включват следните:

  • Често или остро главоболие
  • Сърдечни проблеми, включително и сърдечни удари
  • Високо кръвно
  • Рак
  • Затлъстяване
  • Ревматоиден артрит
  • Хронична белодробна болест (ефизем)
  • Астма
  • Костни фрактури
  • Чернодробни заболявания
  • Инсулт
  • Диабет
  • Разстройства на съня: апнея, нарколепсия, кошмари, сънна парализа
  • Проблеми с щитовидната жлеза
  • Фибромиалгия
  • Хронична умора
  • Хронична болка, особено хронична болка в гърба
  • Синдромът на раздразненото черво
  • Общи стомашни болки
  • Цялостно по-лошо здраве (без да е специално дефинирано значението е, че има симптоми, но не и официална диагноза). Това се характеризира с повече дни в леглото и по-голяма трудност на функциониране в ежедневния живот.

Това не е изчерпателен списък и има много други изследвания, които правят асоциации с други състояния и връзки с ранния стрес.

Тъй като няма здравно състояние, което да не е повлияно от имунната система, нервната система или хормоните, всяко състояние има тенденцията да има внезапни избухвания или да бъде по-трудно да се справяме с биологията на травмата.

Ефекти на травмата в детството върху психичното здраве

Следва списъкът на проблемите от областта на психичното здраве, които се свързват със стрес в ранен етап на живота:

  • Тревожности и страхове
  • Депресия
  • Синдром на дефицит на внимание и хиперактивност (ADHD)
  • Обсесивно-компулсивно разстройство
  • Постравматичен стресов синдром
  • Личностни разтройства
  • Фобии
  • Гняв, агресия или враждебност
  • Хранителни разстройства
  • Опит за самоубийства
  • Използване на субстанции и зависимости
  • Високорискови сексуални поведения

Обобщение

Стресът и травмата причиняват здравни проблеми, особено ако стреса и травмата са се случили отдавна в ранно детство.

Това не е смъртна присъда, но означава, че трябва да внесете осъзнаване на ситуацията, за да промените нещо. Бъдете грижовни към себе си и когато сте готови, съберете информация за миналото и здравето си, така че да имате по-добро качество на живота.

За надежда и окуражаване и специално ако имате някое от описаните заболявания, препоръчвам книгата “Love, Medicine and Miracles” на Bernie Siegel. Той е хирург, който е работил с жена с онкологично заболяване. Книгата ще ви даде пректически съвети за превенция и реверсивни заболявания, свързани с емоционалния стрес.

Дона Каказауа, лекар, споделя своя опит със здравните проблеми, които има в резултат на преживяна ранна детска травма. Тя води блог наречен „Не съм излекувана, но се лекувам“/ “I’m not cured, but I am healing”, който е информативен.

Това е тежка тема и дори само прочитането на този материал може да подтикне запалването на симптоми на стреса и може да се почувствате претоварени, изтощени, депресивни или тревожни след като свършите. Това обикновено е знак от тялото ви, казващо че има истина която иска да бъде видяна и потвърдена.

Слушайте тялото си и какво има да ви каже. И помнете – бъдете нежни към себе си!

Въпроси за размисъл:

  • Как бихте оценили нивата на стрес, които сте изпитвали по време на житейския си път?
  • Още по-важно, спомняте ли си, знаете ли какъв е бил ви като дете?
  • Знаете ли нещо за бременността на майка ви с Вас?

Накрая, ако се интересувате какъв би бил резултата от теста ви ACE, може да го направите тук (на английски), като знаете, че това не е пълния лист на детски травми, а на тези, които е лесно да бъдат описани.

 

Голяма прегръдка,

Д-р Ейми

–––––––––

Прегръдка и от мен, ако сте се разпознали в този текст. Надявам се ви е бил полезен.

Детелина

–––––––––

Този текст е авторство на  и е публикуван в сайта й. Тук излиза с незначителни съкращения и нейното изрично писмено съгласие, за което сърдечно й благодаря.

 

 

Мое Даниел: Храната стана проклятието на живота ми

Попаднах на нея в ежедневния си фийд – една терапевтка от САЩ беше споделила поста й около 2ри юни – Световният ден за действия срещу хранителните разстройства и в този момент реших да се свържа с нея, защото с откритото си поведение тя показва, че един проблем е решим, когато е видим, а и тя има какво да разкаже. Хареса ми и излъчването й…

Част от този пост гласеше: „Поствам това, защото вече не ме е срам. Как се опитвам да спра стигмата? Говоря. Да се отворя да говоря ме накара да осъзная, че не съм единствена. Хранителните разстройства идват във всички форми и размери, мъже и жени на всички възрасти. Това е моето послание до всички, които страдат от  #хранителниразстройства: Заслужавате да живеете без тази болест. Заслужавата да се видите в най-добрата си форма. Вие не сте вашето боледуване. 💕💜💕“.

Моля те, представи се

Името ми е Моник Даниел Гимон (линк към фейсбук профила й). Отношенията ми с храната винаги са били моят отровен начин да се справям с реалността. От преяждания за стотици долари за джънк храна (на нощ) да вцепеня депресията или спомените си, и ли очиствания докато усетя облекчение и контрол.
Как започна всичко за теб?
Започнах да гладувам след като бях изнасилена от учителя си във втори клас. Плачех всяка сутрин преди училище докато се впеценя и приема, че това е наказание, което заслужавам.
Моите навици за хранене бяха много прости: преяждане или глад. Не можех да намеря средата. Храната стана проклятието на живота ми. Не можех да видя храната като необходимост. Приемах я като начин да изтезавам тялото си.
Ако извършех нещо погрешно, нещо от което се срамувах или нещо ми беше твърде трудно, аз спирах да се храня и се самонаранявах като режех или насинявах крайниците си.
Това се случваше и спираше години наред през които страдах, докато в тийнеджърските ми години не открих очистващите практики. Покачването на теглого беше това, което го предизвика и за пръв път откакто остарявах и узрявах, същото правеше и тялото ми. Мразех това. Мразех своите извивки, мразех своята женственост. Начинът, по който изглеждах като млада жена ме караше да се чувствам дори по-уязвима. В 8ми клас бях нападната от по-големи момичета в училищната тоалетна. Бутнаха ме на пода, навряха ме в една от кабинките на тоалетната и ми напъхаха главата в тоалетната чиния и пуснаха водата. Помислих си, че ако някой заслужава това отношение, това съм аз. Не казах на никой от учителите ми, нито на семейството ми.
Това беше и първата вечер, в която започнах да повръщам.
Седмица по-късно направих опит за самоубийство и влязох в болница.
Когато започнах да свалям килограми, майка ми го забеляза и се притесни сериозно. Преяждането и очистването излязоха толкова извън контрол, че тя трябваше да заключва шкафовете и фризера, за да не мога да взимам храна. През тийнеджърските си години влизах веднъж в клиника и два пъти провеждах лечение навън, докато не реших да напусна дома си, защото хранителното ми разстройство разрушаваше семейството ми. Това, което майките не искат е да види детето си да се превръща в болна торба безнадежни кокали. .
Имах консултант, който идваше в първия ми апартамент всяка седмица да ме претегля и да проверява кръвното ми. Правеха ми се редовно кръвни тестове.
Най-ниското ми тегло до момента е било 30,4 кг.
Само на 23 години имам развити остеопороза, артрит, остро изтъняване на костите и стомашна язва. Умирам и знам това. Независимо колко ям или се грижа за себе си, всъщност усещам как тялото ми се разпада.
„Скритата цена“ на хранителните разстройстма са различни други проблеми, които ти си споменала в поста си като изтъняването на костите и остеопорозата… Как прие, че не са временни болки, а състояние
Всяка става в тялото ми ме боли; ръцете ми се схващат, тракат и щракат от елементарни движения. Работя  на парче в пекарна и да режа сандвичи или да оправям съдовете ми носи агония в китките. Когато ме диагностицираха, плаках. Това е всичко, което можех да направя. Когато ти кажат такова нещо в период, в който се опитваш да се възстановиш е много тежко.
Какви са мечтите ти, Мое? Каква се виждаш на 40?
Какви са мечтите ми?
Да бъда здрава, защото честно казано, не мисля, че някога съм била.
Не мога да си представя как моят мозък или тяло биха могли да бъдат без тези разстройства и болести. Въпреки това, в един прекрасен ден, когато зърна какво е да си жив и да усещаш радост, ми се напомня, че това е възможно. Боря се за тези моменти.

 

 

Какво мислиш за филма До кости//To the Bone?

Не бих препоръчала да го гледа никой, който се опитва да се възстанови. Може много да събуди в теб миналото и определено може да причини връщане назад.
Филмът обаче, въпреки това, показва как хранителните разстройства могат да причинят смут в семействата и как системата за психично здраве няма цялостно работи как да се работи с тях. Точно затова е важно да продължим да говорим. Колкото повече се осветяват те, толкова повече животи можем да спасим и да продължаваме да разработваме терапии за всеки, който страда.
Не мисля, че е възможно да задам въпрос като „ако нямаше хранително разстройство“, затова ще те попитам по този начин – какво би казала с опита си на тези, които са в началото на своето възстановяване или в началото на болестта?
Ако познавате някого с хранително разстройство или сте в този ад всеки ден, запомнете това от мен:
вие не сте своята болест. Това заболявене ви затруднява да сте най-доброто, най-здравото и най-щастливото ви Аз. Вие заслужавате да сте онзи човек, който действително сте и това сте вие – без хранително разстройство.

Полезни фрази вместо „не“

Казването на „не“ е сред най-трудните и полезни фрази, които човек може да овладее (Добре дошли в света на щастливите хора, които умеят да казват „не“ без да им пука). Но преди да влезете в него, може да използвате няколко други удобни фрази. Като:

  • Трудно ми е да отговоря точно сега, дайте ми малко време…
  • Бих искал/а, но не бих могъл/а…
  • Не мога да кажа „да“
  • Струва ми се, че няма да успея, но това, което мога да направя е…
  • Ще ми се да помогна, но няма да успея
  • Разбирам, че имате нужда да ви помогна, но няма как в момента, съжалявам.
  • Налага се да откажа за момента, но в бъдеще ще съм насреща, ако имате нужда от помощ.
  • Искам да не ви излъжа и затова не мога да обещая…
  •  Приятно ми е, че искате това от мен, но аз няма да се справя в момента с тази задача.

Други идеи?

Стигмата да бъдеш уязвим

Текстът е създаден като част от кампанията по повод третия международен ден за хранителните разстройства World Eating Disorders Action Day, който е под надслова #WeDoAct2BreakStigma и е публикуван първоначално в техния блог

Стигмата да бъдеш уязвим

от Детелина Стаменова, психотерапевт, психотелесна школа, България

Ако беше толкова лесно, тогава нямаше да е толкова трудно за хората с хранителни разстройства.

Ако беше толкова лесно, психотерапевтите, съветниците, психиатрите и нутриционистите щяхме да имаме бързи отговори.

Ако беше толкова лесно да се справим с хранителните разстройства, за тях щеше да се говори много и без никакви задръжки.

Но не.

Сложени в ъгъла на психичните заболявания, хранителните разстройства продължават да са „каприз за слаби“, нещо трудно за разбиране – и заради това непрекъснато подценявани…

Стигмата всички да мислят, че трябва да знаеш какво да направиш

Всички освен теб сякаш знаят какво трябва да направиш, но ти нямаш сили. Постепенно губиш увереността си, че ще се справиш. Всеки провал е доказателство, че всички знаят как, но не и ти.

Стигмата, че се преструваш, че ти е трудно

Лесно е“, се чете в погледите на околните. По някое време губят търпение и започват да са недоволни – какво толкова не разбираш, защо не можеш да си супергерой, като всички

Ужасно е трудно ежедневно да се справяш с подмятанията на околните. Понякога те дори нищо не казваш, но ти си мислиш, че те те гледат, обсъждат

Стигмата, че си различен

Толкова е слаба/дебела. Не, не е само това. „Толкова е различна“. Отчаяно се опитваш да си като другите, но не си и знаеш, че когато се прибереш, не гледаш на килограми сериали, а повръшаш. Знаеш, че си различна и се опитваш да го скриеш, но не знаеш кога се справяш и кога не.

В свят на супергерои е трудно да си просто човек

Подтискането на чувствата, пренебрежението към събитията в живота, които са те разстройвали; тъгата – всички тези неща, които не виждаме при силните хора, те стоят в дъното на голямата тема – и когато всички сълзи изтекат, когато се научите как да се харесвате – слаби и чувствителни; нежни и раними; когато откриете суперсилата да чувствате и да не се страхувате; когато промените себе си към по-добро; тогава ще бъдете различни, а стигмата от болестта ще ви напомня, че сте най-силните слаби хора на света!

Вербалното насилие все пак е насилие

Пътят към разбирането на насилието е дълъг, а неприемането му, когато е вербално, дори още повече. Ключовото за насилието, е присъствието на унижение и поставяне на другия в зависима позиция. Т.е. всяко константно унижение, дори с думи или неглижиране, е насилие.

Няма синини, няма рани, но как беше отвърнала мечката – „Раната заздравя и я забравих, но лошата дума дето ми каза, не мога още не мога да я забравя“. Тук искам да кажа и следното – възможно е при четенето на текста да разпознаете свое поведение – и в такъв случай се опитайте да направите нещо да го промените. Много хора живеят в „перверзията на ежедневните отношения“. Това са думите, които използва Мари-Франс Иригоайен, авторката на книгата Моралния тормоз, в която разглежда сериозно този проблем, а мой грях е, че втора година не намирам време да публикувам интервюто си с нея – което ще направя скоро, обещала съм си.

Насилие във връзката, в големия смисъл на тази дума в контекста на човешките отношения, също така са случаите когато друтият е оставян без пари или е ограничаван в разходите си (финансово насилие) и обидите (вербално насилие). Ивън Старк, професор в Rutgers University и съдебен социален работник въвежда термина „принудителен контрол“ (“coercive control”/линк към едноименната книга).

Повтарящото се унизително поведение може да бъде също толкова опасно за психическото и физическото здраве на човека до вас, колкото и другите форми на домашно насилие.

Унизително?

Всички онези намеци и конкретни забележки, подценяване и подигравки, които са константа в отношенията. Чупенето на чинии и замерянето с чаши, макар и не по вас, всичко това е в графата на психологическия тормоз. Насилието е в микроменажирането на незначителни детайли от начина на подредба на чашите до дрехите, които носите.

Невидимо?

Като да ви отдалечават от приятелски кръгове, роднини и други близки. Така броят на хората, които можеш да се обадите и разплачат намаляват, така зависимостта става по-голяма. Онази приятелка те „използва“, с друг не му е приятно да се виждате, защото те заглежда, майка ти го дразни…

Парите?

Изключването на финансовата независимост много помага за влизането в капана на психологическата зависимост – едното от лицата на парите е свободата, която дават.

Отдръпването?

Когато другият знае всичко за вас, но вие не. Има достъп до паролите, знае кодовете на пин-картите ви, но не и вие – и все повече неща научавате случайно за живота му, а не защото ги е споделил/а.

Винаги на контра?

Няма нещо, което да харесате и другият да ви подкрепи – не като част от дискусия, а като оценка, а когато не се съгласите ви казват, че реагирате детски, че нямате чувство за хумор или правите от мухата слон. Тук са и шегите – а има шеги и вицове, които много болят.

Непрекъснатите критики?

„Винаги си намръщен/а“; „Никой не те харесва, защото си негативн/а“ и така до безкрай – докато накрая не решиш, че наистина вината е само в теб.

Подценяването?

 

Не срещането на одобрение от страна на партньора за теб в частност – или дори директното омаловажаване за всичко – от музиката, която слушаш до дрехите, които носиш или липсата на признание за нещата, с които се справяш или имаш успехи.

Заплахи?

Не е нужно да са свързани с убийство – може да са си съвсем „добронамерени“ като „ако се държиш така никой няма да те харесва“, или „много си труден като характер, никой няма да те изтърпи“.

Обиди?

В тежката си форма това са грубостите, но в префинената им започват някъде на „за много важна ли се мислиш“ или съдържат констатации като „винаги се изкарваш като жертва“, като казващият много добре знае, че ще ви боцне.

Всичко това накратко е оплакването „другият се държи зле с мен“. В същото време тези уж дребнички неща – обидичките, заплахичките, подценяването, вменяването на усещане, че никога не се държите адекватно за някоя ситуация са толкова разяждащи с непрекъснатото си присъствие, толкова финно надраскват самочувствието, че постепенно човек започва да си вярва, че не е толкова добър, ценен или смислен; че се преструва и че прави истерии и тогава идва истинския упадък на личността, когато напълно загубвате себе си.

 

Още по темата

Старк – Интервю за The Huffington Post  ,на сцената Видео на Старк; статия със статистически данни

През 2015 във Великобритания психологическото насилие/принудителен контрол беше приравнен с домашното насилие, обяснение за значението на това в The Independent

Британското издание на Cosmopolitan винаги е имало силни социални статии – тук са кратки, но точни по същия въпрос

 

 

 

 

Снимка: Pexelbay

Психотерапия за начинаещи – няколко насоки, когато се чудите дали и как

Всяко нещо си има първи път. Понякога това е първа среща с психотерапевт.

Избор на психотерапевт

Няколко са начините – да ви е препоръчан от приятел/познат или във форумите; от медицинско лице или да сте чели или видели този човек някъде по медиите – и последно – може да сте се запознали някъде случайно. Какъвто и да е начина, имайте предвид, че собствената ви интуиция дали ще ви се „получи“ е най-важна. Дори и Брад Пит е посетил няколко кабинета, преди да попадне на своя психотерапевт, както сподели преди време пред GQStyle, така че това се случва. Малко или много изборът на психотерапевт е търсене – и бъдете готови за различни срещи преди да попаднете на точния.

Ако имате възможност може да се видите с няколко човека, преди да изберете своя – една терапия се сериозно начинание и си заслужава да се огледате – освен ако от самото начало не усетите, че сте попаднали на правилното място.

Моето лично разбиране е, че има смисъл да посещавате терапевт, на когото чувствате, че може да се доверите. Доверието е безкрайно лично и се дава трудно, но ако имате усещане, че този човек може да приеме думите, събитията в живота ви, вас, то тогава има по-голяма  вероятност да се случи психотерапия и да постигнете това, за което сте отишли.

Онлайн или на живо? Категорично на живо е по-добър вариант. Въпреки това има случаи, в които онлайн-базираната терапия е достатъчно добър, макар и не идеален вариант.

И как става цялото нещо? Обаждаш се – и?  Има хора, които се притесняват и предпочитат да пишат на психотерапевта, когото са харесали – по мейл или фейсбук, а други предпочитат да звънят. Отново няма рецепта – направете това, което ви е комфортно. Има терапевти, които могат да ви приемат бързо и други, за среща с които може да мине известно време – това няма значение спрямо собственото ви преживяване за човека срещу вас.

Избирайте внимателно. С терапевта си не трябва да правите компромис – това е човека, с когото ще бъдете много уязвими и ако не може да му повярвате изцяло, не си губете времето.

 

Етикет

Не отменяйте часа си по-малко от 24 часа по-рано. Това на едно по-дълбоко ниво говори, че може да не сте толкова ангажирани с проблема си или – което е по-вероятно, да изпитвате трудност да се срещнете със себе си в часа си при терапевта. Все пак с включването ви в психотерапия вие сте се ангажирали за това да бъдете в уговорения час на уговореното място – и уважението, което проявявате е уважение първо към себе си. Затова при отмяна на часа, освен при форсмажорни обстоятелства, се очаква и е прието да заплатите времето на терапевта си, независимо че не сте отишли.

Когато имате час и закъснявате или няма да отидете – кажете или напишете. „Забравих“ или „излезе ми нещо важно и не успях“, могат да откажат терапевта да работи с вас – защото той не „си говори с вас“, а работи да ви чува.

Ами ако се срещнете на на улицата? Едно кимване е достатъчно. Все пак се познавате.

На терапия говорите за себе си, т.е. не се смущавайте от това, че вие сте центъра на вниманието – това е целта на посещението. Е, ако терапевтът ви взима половината от времето за говорене, може би трябва да поговорите за това.

Ами ако не го/я харесам? Надявам се, че психотерапевтът, при когото сте попаднали е достатъчно зрял, за да може да приеме вашето отхвърляне след първа среща. Но все пак, ако сте били няколко месеца или повече на терапия е наистина добре – за вас най-вече – да споделите с него си защо искате да се разделите.

В някои случаи психотерапевтите изискват подписване на споразумение за работата с тях или например информирано съгласие, в което са описали основните точки на процеса (аз също го правя). Това е нормална практика и силно я подкрепям – така и двете страни знаят какво да очакват.

Няколко неща, които да не очаквате, когато отидете на психотерапевт за пръв път

Чудодеен резултат от първата среща. Психотерапията е процес, не фокус-мокус-препаратус. Точно заради това, ако отидете и очаквате  категоричен и обоснован отговор на въпроса ви „да го оставя ли този мъж или да остана с него?“; „как точно ще ми минат паническите атаки“ или пък ако сте посетили терапевт заради проблемите си с храната – магическа диета, по-добре е да не ги получите. Точно така – по-добре да не ги получите. Единствените експерти в собствения ви живот сте вие, и психотерапевта не е да дава съвети, а да ви помага да намерите вашето решение. Не неговото/нейното, а вашето.

Чудодеен резултат първите три месеца или дори първите шест. Има хора и случаи, при които терапията не продължава дълго, но в достатъчно много от случаите има нужда от по-дълга работа. Лично аз изпитвам съжаление, че няколко човека, с които работих, се отказаха на ръба на критичните три месеца и продължавам да мисля за тях – и искрено се надявам да продължат да работят върху себе си и за себе си. Не се страхувайте да питате терапевта си за неговото усещане за хода на терапията, това е двустранен процес.

След психотерапевтичната сесия да сте по-объркани, отколкото подредени. „Нещата трябва добре да се объркат, за да се оправят“, казват понякога. Точно така е и с терапията (и това е напълно нормално).

Един час не е точно 60 мин. Класически може да бъде с вас 45 минути. В общия случай около 55 мин.

Това е човека, на който да се обадите, когато се чудите какво да правите. Екстремни ситуаци – да. Спешни проблеми – да. Но ако просто ви се говори с някого? Не, не е това човека.

Да си станете много близки. Дори и при тези терапевти, които поддържат тесни терапевтични граници поддържат граници, които вие може да не усещате, но те знаят точно къде да спрат, за да останат в зоната на психотерапията, а не на приятелското потупване по рамото. Не, не са ви приятели дори и да са много мили – те са експерти, на които давате личния си живот и ги оставяте да бъдат ваш безпристрастен наблюдател.

Отговор на въпроса „кога ще се оправя“? Това е много сложен въпрос и отговорът му може да бъде даден от всеки, но не и от психотерапевт – и знаете ли защо? – защото оправянето е ваша цел, а терапевтът е патерица, която използвате в ежеседмичието си (има ли такава дума?), преди да се научите да вървите отново в живота си спокойно. Когато – тогава. Но все пак, ако дълго време (над година) според вас няма промяна, а тъпчете на едно място – може би трябва да направите нещо.

 

И нещо, което да не забравяте – психотерапевтът ви е също така и човек. Може да си бутне чашата, да закъснее или да забрави нещо. Това е ясен знак, че не е андроид – и Слава Богу!

 

 

Още по темата

Статия в Капитал, интервю със Златко Теохаров –  „Ходенето на психотерапия е дълбоко личен процес, в който терапевтът получава кредит на доверие от страна на пациента, който задължава“.

Забавен, но сериозен материал на английски 26 идеи как да направите търсенето на терапевт по-малко клето

линк към Етичния кодекс на БАП

 

Снимка: Pixabay

Японски художник, „хванал“ живота ни

Този японски художник няма да може да го намерите в инстаграм, той е само туитър, където споделя нарисуваните си мисли. Акаунтът му се казва アボガド6 , което лично на мен ми е сложно за прочитане, заради което го наричам @avogado6. Почитателка съм на този тип илюстрации и се опитвам да следя работата на Banksy и John Holcroft (Джон Холкрофт). При този @avogado6 илюстрациите излизат почти всеки ден и от любопитство го скролнах до началото на акаунта му и това е моята селекция (повече от заглавия са негови, ако има мои  са в италик).

Когато ти паднат батериите

Когато си приклещен

На поправка

Травма

Стрес

Ненавист

Време

Накъде (времето е безмилостно)

Когато се опитваме да запазим неща, на които им е минало времето

Градът страда от безсъние

Негодувание

Дисфункционално семейство

Какво има в очите (когато се чувстваш успешен и щастлив само когато си онлайн)

Злословие

Срамежливост

Разтапяне

Линеене

Когато си нетърпелив

Анорексия

Празнини в образованието

Компания (корпоративен живот)

Пиене

Главата ми е претъпкана (когато се чувстваш „6 часа на въртележката“)

Бъркотия в главата (Многото мисли раждат плодове)

Блудкав

Дървото Калина (това е много интересно, защото се оказа, че в една от символиките на дървото е, че носи посланието „умирам, ако не ми обръщаш внимание“)

За спокойствието на душата – в новия брой на SoHealth

По темата за тревожните разстройства и паническите атаки имах удоволствието да пиша в есенния брой на SoHealth, списанието на аптеки SoPharmacy. Списанието е посветено в този си брой на психичното здраве на обикновения човек – тема, която тепърва заслужава да й се обръща внимание, за да може всеки от нас да живее още по-качествено. Автори и консултанти в списанието в този брой са също Ани Владимирова, Елка Нинова, д-р Иван Павлов и др.

 

SoHealth се продава в аптеките SoPharmacy за 1 лв/200 бонус точки и може да се купи и онлайн.

 

В „моите“ четири страници отговорих на въпроси като „какво провокира появата на панически атаки“ и давам идея какво да направи човек, ако живее в състояние на тревожност, какви са симптомите и някои техники за справяне. Логично дойде и темата дали може да се приложи самолечение при тревожността или е препоръчителна консултацията със специалист, като си мисля, че повечето хора се доверяват – и с право на фармацевтите – които могат да им препоръчат някое ОТС лекарство, сред които и вечната билкова комбинация валериан, глог и мента. Когато става дума обаче за продължителни във времето или остри състояния, като тези, които описахме по-горе е добре да бъде направена консултация със специалист. Понякога личният лекар може да бъде достатъчен, но когато срещата с психотерапевт или психиатър могат да бъдат полезни по своя специфичен начин. Разликата е такава – психотерапевтът ще потърси корена на проблема във душевните преживявания, докато психиатърът ще прецени когато е нужно даването на подходящи лекарства, които да решат проблема. Двамата специалисти не се изключват, а често се допълват, така че човек да може да достигне до състояние, в което тревожността вече не пречи на ежедневието му.

 

 

 

 

 

 

 

Защо след отслабване 30% от хората си връщат предишното тегло

Не знам дали сте гледали от тези риалити шоупрограми, в които хора с наднормено тегло свалят килограми (най-популярното е The Biggest Loser на NBC, в България вървеше по TLC). Аз рядко се спирам на тях с дистанционното, но съм ги познавам, е, ясно е защо – темата с борбата с килограмите ме интересува и въпреки че се радвам на щастливите им очи, когато видят, че кантарите започват да сочат други цифри, знам, че дотук съвсем малко от хората, които свалят така от теглото си, остават на мечтаните и трудно стигнати нива. В същата степен можем да се каже същото и за дългосрочния ефект от бариатричната хирургия.

Хората на диета обикновено свалят около 10% от теглото си през първите 6 месеца (като няма значение конкретната диета), но изследвания сочат, че след време 30 до 66% от хората на диета си качват повече, отколкото са свалили по време на диетата в следващите 4-5 години, като не се отчита и значително подобрение в здравно отношение (*всички изследвания са упоменати в бележки накрая с линкове към тях – (1). Самото сваляне и качване на килограми води до рискове за здравето. Проблемите пред хората, които свалят килограми са два: първият е промяната на навиците за хранене и вторият е, че правилото на постепенно увеличаване на порциите се включва постепенно, почти невидимо. В същото изледване Ман казва, че „Когато пазите рестриктивна към калориите диета, тялото ви променя метаболизма си, което от своя страна прави така, че е все по-трудно и трудно да сваляте килограми и за да запазите темпото на намаляване на теглото, трябва да намаляване калорийния прием, което прави трудно пазенето й“. Хората, които правят диети, но са склонни към емоционално хранене (провокирано от стрес или самота), има по-голяма вероятност да са в цитираните 30-63%, сочи друго изследване по същата тема (2).

Най-голямата причина е, че с драконовските режими и промяна в органите се постига често временен, ограничителен режим, но не и промяна в психичното състояние, а често пъти то е онова, което кара човек да яде безконтролно, а не това, че не знае кое колко калории е. Колкото и човек да прави физически упражнения, дори и когато мине на идеален хранителен режим, дори това да продължи година-две-десет (пиша 10, защото съм оптимистка), зад завесата остава суфльора, който нощем води до хладилника.

Indulge yourself to a taste of Italy today.„Диета“, тази дума, станала омразна на мнозина, и затова сменяна с „режим“ е част от проблема. Другият е, че за повечето, не всички от нас, но повечето, поддържането на здравословно тегло не е лесно и изисква внимание в храненето и редовни физически натоварвания (може да не е фитнес, нито спорт в зала, но да съществува). Липсата на контрол на импулса (в случая за хранене) или нежеланието за физическа активност (един от симптомите на депресия) са вече работа на психологията и психотерапията.

Един пример: чувството за самота, което съпровожда всеки от нас в различни етапи от живота му. Самотата като чувство не зависи от броя на приятели и познати, а със субективно преживяване, при което също може да се усеща празнота, чувство за незначителност, отхвърляне от околните, изоставеност, безнадеждност, липса на подкрепа, тревожност, депресираност, несигурност и зависи от събития като раздяла с партньор или работа; периоди на траур или стрес. Хроничната самота може да доведе до емоционални и физически проблеми, които да бъдат изявени чрез трудност на регулиране на импулси, които са преяждането, пушенето, пиенето и безконтролен секс, по изследванията на невролога Джон Капиоко, автор на книгата Самотата:Човешката природа и нуждата за социални връзки (3). Стресът е сериозна причина за наднорменото тегло и начините за справяне в ежедневието (търсенето на личния отговор защо се стресирате точно от тези неща, как да ги преодолеете и други въпроси в психотерапията). Нередовното хранене, също резултат от стрес, води до изменения в биологичните ни ритви – и може да попречи на естествената регулация на глада. Между другото, гладът и раздразнителността се намират на близки места в мозъка (откъдето идва тази позната детска нервност, когато са гладни, а често и при възрастните се наблюдава) и нередовното хранене, защото то може да провокира напълняването. В същото време, изследванията показват, че колкото по-малко спите, толкова по-голяма е вероятността да напълнеете, защото липсата на сън води до нарушаване на хормоните, които контролират глада и апетита. От 1,000 изследвани човека тези, които са спят по-малко от 8 часа имат повече мазнини в тялото и като цяло са по-тежки. Ще направя едно допълнение от мен, че безсънието най-често е свързано с емоционални проблеми и ще затворя кръга безсъние-килограми-психика.

Изследванията константно показват, че хората се хранят повече, когато са депресирани, тревожни или имат емоционални разстройства. И обратното: наднорменото и свръхнорменото тегло също могат да провокират емоционални разстройства: ако често сваляте и качвате това може само да покачи тревожността и депресията, а този цикъл води до трудностите, описани в началото и кръгът става порочен. Провокираното от емоции хранене това, което наричам „глад за емоции и признаване на чувствата ни„.

Емоционалното хранене е тенденцията човек да преяжда като отговор на негативни емоции, каквито са тревожността или раздразнителност/чувствителност (по дефиницията на van Strien (4). Това е свързано с липсата на психологически механизми за преработването на тези емоции, което става чрез лична терапия и осъзнаване, не чрез мерене на калориите. Както обаче всяко друго нещо, така и за справяне и намиране на нови механизми е нужно време и то не е няколко консултации, месец или два, а продължителна лична работа преди да има ефект върху поведението, защото дори и осъзнал какво става в него, на човек му трябва време, преди да започне да вижда реакциите си в ежедневието и да ходи по нови пътеки. Емоционалното хранене само по себе си е спасителен „механизъм“ за справянето с горчилките в живота и оттам са трудностите в загубата на тегло във времето и поддържането на желаното ново тяло. Не само негативните емоции водят до емоционално хранене. Макар и много по-рядко се изследва и връзката позитивни емоции-емоционално хранене (5), но се приема, че и те са част от картината. Храненето в отговор на (негативни) емоции е много по-изследвано и са показани достатъчно ясни връзки между него и високия индекс на телесната маса, връзката с качването на теглото, болестното преяждане и депресията. В допълнение, емоционалното хранене води до усещане за вина и както личи дотук, емоционалното хранене не и никак толкова лесно за обяснение, както понякога изглежда или се представя. Проучванията показват, че близо 60% от хората с наднормено или свръхнормено тегло се хранят емоционално, като в период на преяждане посягат към храни, богати на мазнини, захар или с високи калории като отговор на негативните емоции, което естествено ги поставя във висок риск от развитие на диабет, МЕТ и сърдечно-съдови проблеми.

В статията на Harvard Health Publication, която препоръчвам за четене, ако имате още интерес към темата (6), се представят основните причини за наднормено тегло – и естествено, няма да се изненадите. Това са:

  • генетичното предразположение (400 гена са свързани с наднормено тегло, но малка част засега се приема, че са големи играчи. В България може да ги изследвате през NutriGen, прочетете повече). Само 25% от предиспозицията за наднормено тегло обаче се дължи на гените, за разлика от много други генетични заболявания, където ролята е 70-80%. Вашето наднормено тегло може до голяма степен да се дължи на гените, ако са спазени следните условия: по-голямата част от живота ви тежите над средното; един или двамата ви родители или няколко ваши роднити са с наднормено тегло – а ако двамата ви родители са със затлъстяване, вероятността и вие да сте като тях е близо 80%; и ако не може да свалите килограми ако сте с висока физическа активност и нисковъглехидратна диета месеци наред.
  • фактори на средата (това са външните влияния). Бебетата на майки пушачки има по-голяма вероятност да са с наднормено тегло от тези на непушачките. Бебетата, кърмени 3 месеца е по-вероятно да не са с наднормено тегло като възрастни от тези, които са кърмени по-малко от 3 месеца и т.н., и т.н.

Емоционалното хранене е едно, но болестното преяждане е състояние, включено в Международния класификатор на болестите. Често пъти то е маскирано с други сериозни проблеми, които не дават възможност винаги на лекарите да стигнат до нея, а да лекуват последствията – а такива са сърдечно-съдови проблеми, метаболитни и др. Само че болестното преяждане е болест на душата – и когато се стигне до нея, тогава почва същинското лечение, чрез което се подпомага на ендокринолозите, кардиолозите и гинеколозите да постигнат ефект върху засегнатите органи. Един психотерапевт и вие в кабинета му не може да постигнете сами, без помощта на лекарите онова, което ще се случи, ако всички работят заедно – вие и специалистите около Вас. Ако се грижите за промяна на навиците, разбиране на себе си и (често пъти) медикаментозно или друго лечение. Всички тези терапии имат своите конкретни цели, а вие, като един диригент, трябва да проявите търпение и да не се откажете нито по време на увертюрата, нито при първите събития, а когато сте стигнали – не някакво измислено „идеално“ тегло, а това, с което ще живеете здрави и ще се харесате, първо на себе си.

 

 

 

 

Още по темата

Статията в The Atlantic How Therapy can Cure Overeating (2017)

Статията в TIME The Weight Loss Trap: Why Your Diet Isn’t Working (2017)

Ок, а какво е „нормално хранене“, написала съм нещо за това

Бекстейджът на риалити шоутата за отслабване и още един материал по въпроса, който е интересен

 

Допълнително за четене по статията (бележки в текста)

(1) T.Mann, American Psychologist, 2007

(2) Изследване върху връзката задържане/връщане на килограмите и хранене, провокирано от емоциите

(3) Джон Капиоко, Самотата и…

(4) Van Strien, T., van de Laar, F. A., van Leeuwe, J. F. J., Lucassen, P. L. B. J., van den Hoogen, H. J. M., Rutten, G. E. H. M., & van Weel, C. (2007). The dieting dilemma in patients with newly diagnosed Type 2 diabetes: Does dietary restraint predict weight gain 4 years after diagnosis? Health Psychology, 26, 105e112.

(5) Ефектите на позитивните и негативни емоции

(6) Статия в Harvard Health Publication Why People Become Overweight (Публикувана 2009, обновена 2017)

 

Думи на съчувствие, които нараняват

20 разпространени грешки в общуването с хора, които страдат от тежки, опасни или хронични заболявания.

Автор на текста е руската психоложка Дария Кутузова

(материалът се публикува с изричното съгласие на авторката. Повече за нея може да откриете на сайта й).

Всички хора, които живеят с хронична болест, рано или късно се сблъскват с това, че околните с добри помисли (според тях), им казват думи, от които им става по-зле. В тези ситуации има две страни.

От едната е човека, който казва съчувстващи думи, които раняват, може просто да не знае, как те биват чути. Така просто е прието да се говори; чувал е, че други хора използват тези думи или просто не знае какво означават те да болния. И е уверен, че добрите намерения еднозначно се приемат чрез думите, които казва (което не е така фактически).

От друга страна, изключително много хора, които живеят с хронична болест, страдат къщо и от депресия. Депресията създава определен филтър на възприятията, който може да изтълкува нееднозначно и в най-лош смисъл. Когато си с депресия е трудно да чуеш по каквито и да било начин криво формулирани добри намерения. За това е нужен ресурс, а той не съществува в този момент.

Заради това създадох този „разговорник“: какво казват обичайно хората, какво имат предвид и как може да бъде изтълкувано  (особено с филтъра на депресията) и какво може да се опитате да кажете вместо първото, което ви хрумва.

1. „Не изглеждаш болен изобщо!“

Иска да каже:„Изглеждаш отлично! Правя ти комплимент, за да те зарадвам“

Чува се като: „Преструваш се, не си болна наистина, аз знам как изглеждат болните хора. Сега трябва да ми докажеш, че си болна и се чувстваш зле“.

Какво може да се опитате да кажете вместо това: „Изглеждаш много добре днес. А как се чувстваш?“

2. „Отново ли не можеш да дойдеш?“

Иска да каже: „Много ми е тъжно, че болестта не ти дава да живееш, както искаш“.

Чува се като: „Разочарована съм от теб, на мен вече ми писна и никога повече няма да те каня никъде“.

Какво може да се опитате да кажете вместо това: „Искаш ли да се разберем да се видим евентуално в петък, а ако не успееш да излезеш или ще дойда при теб, или ще преместим срещата“.

3. „Знам как се чувстваш“

Иска да каже: „Досещам се, че ти е тежко в момента“

Чува се като: „Все ми е едно как се чувстваш в момента, не ми се занимава да ти обръщам внимание и да вниквам в проблемите ти“.

Какво може да се опитате да кажете вместо това: „Помогни ми да разбера какво се случва с теб, как ти влияе болестта“

4. „Само кажи, ако имаш нужда от нещо“

Иска да каже: „Винаги съм готов да помогна“

Чува се като: „Няма да проявявам инициатива, за да ти момогна. На мен, общо взето, ми е все едно, че на теб ти е трудно да формулираш каква помощ може да ти е нужна, и че на теб ти трудно и неловко сама да поискаш такава“.

Какво може да се опитате да кажете вместо това: „Отивам да пазарувам/в аптеката. Какво да ти донеса?“

5. „Все пак по-добре че не е…. (най-често се казва рак)“

За да се разбере колко нетактично звучи, си представете обратната ситуация, как вие отивате при човек с онкологична диагноза и му казвате: „Все пак добре, че не е множествена склероза“. Болестите не са състезание „на кого му е по-зле“.

Иска да каже: «Много се боя, че с теб може да се случи нещо страшно и ми се иска да вярвам, че няма да стане така. Страх ме е и когато чух диагнозата ти, че не е това, от което се боя, изпитвам облекчение“.

Чува се като: „Обезценявам страданието ти, ти нямаш право да се оплакваш и да търсиш внимание, не заслужаваш помощ и утешение“.

Какво може да се опитате да кажете вместо това: „Разбирам, че в момента ти е много притеснено и ти минават черни мисли. Как успяваш да се справиш? Аз съм с теб, каквото и да се случи“.

6. „Ти си силна, ще се справиш! Сама ще видиш, че всичко ще се оправиш“ или „Всичко, ще е наред, сигурна съм!“

Иска да каже: „Иска ми се да вярвам, че този тежък период ще мине и отново ще си здрава“.

Чува се като: „Отивам си, защото ми е тежко да съм с теб, когато си зле и ще трябва да се справяш сама“.

Вместо това е по-подходящо да кажете: „С теб съм, каквото и да става“.

7. „Съседката на чичото на леля ми беше болна от същото и сутрин пиеше  вода с лимон и сега е здрав като камък“ .

Иска да каже: „Много ми се иска са вярвам, че ще се излекуваш и може да се намери просто средство, което да ти помогне да се почувстваш лесно по-добре“.

Чува се като: „Не искам да приемам насериозно това, което се случва с теб, не съм готова да бъда с теб, когато си зле, заради това искам бързо да се оправиш.

Вместо това е по-подходящо да кажете: „Много ми е неприятно, че всичко е толкова тежко. Много искам да направя нещо, за да те облекча по някакъв начин, дори и малко. Какво мога да направя за теб в момента? Кое е по-добре – да си поговорим, да ти разкажа нещо или друго?“

8. „Не бих могла да живея така/по-скоро бих умряла“

Иска да каже: „Животът с болестта изисква от теб огромна сила и мъжестмо“.

Чува се като: „Живот като твоя не си струва да се живее, в него няма нищо ценно, по-добре да умреш“.

Вместо това е по-подходящо да кажете: „Съчувствам ти, че трябва да полагаш толкова усилияя и разбирам, че е много важно, за това което правиш и продължаваш да правиш въпреки болестта. Ако искаш, нека поговорим за това?“.

9. „Оздравявай (бързо)

(към човек с хронично заболяване – особено неизлечимо или прогресиращо)

Иска да каже: „Много искам скоро да ти стане по-леко“.

Чува се като: „Не вярвам, че болестта ти е сериозна и хронично и смятам, че промяната на състоянието ти към по-добро е твоя отговорност – не оздравяваш просто защото ти е изгодно да си болен“.

По-добре кажете: „Ще те прегърна внимателно, ако ми позволиш. Дано скоро те облекчи. Когато отново съм наблизо ще ти звънна да видя как си“.

10. „Бог не дава на човек повече, отколкото може да понесе“

По подразбиране: „Знам, че ти е много тежко, но вярвам, че ще имаш достатъчно сили, за да преминеш през тези тежки времена“.

Чува се като: „Така ти се пада. На Бог му е нужно да се мъчиш, аз към експерт по това какво Бог е замислил в живота ти и ми е все едно дали вярваш като мен в него или не“.

По-добре кажете: „Съчувствам ти. С теб съм“.

11. „Ти просто трябва да…(пиеш повече вода, да се усмихваш и т.н.)“ 

По подразбиране: „Много ми се иска, за да направиш нещо просто, от което да ти стане по-леко“

Чува се като: „Не съм вникнала в особеностите на твоето заболяване (и не искам, защото не виждам смисъл), но смятам себе си за експерт в това как се живее правилно, а също така мисля теб за идиот, който не е наясно как да се почувства по-добре“.

По-добре кажете: „Прочетох в интернет за твоето заболяване и научих някои неща, но други са ми неясни. И разбирам, че различни хора с еднаква диагноза се чувстват различно. Може ли да ми разкажеш кое действа при теб?»

12. „Болеста – това е послание от твоята душа, която ти съобщава, че не изпълваш своето предназначение“ или „С това Бог се опитва да те научи на нещо“

Иска да каже: „Искам да се излекуваш. Не разбирам защо се случи такова нещо в твоя живот и искам да открия отговор на тази загадка, за да се върне здравето ти“.

Чува се като: „Аз съм експерт по това какво трябва да правиш и да живееш. Ти живееш неправилно, затова си си заслужил болестта. Ти си си виновен, че си болен“.

По-добре кажете: „Ако не е твърде личен въпрос и ти се иска да поговорим за това – на мен ми е много интересно да знам, какво сега, след като се разболя, ти стана особено важно в живота?“

13. „Добре ти е, не ходиш на работа“

Иска да каже: „Искам да те развеселя, да ти помогна да видиш в тази ситуация някаква положителна страна“.

Чува се като: „Не си представям себе си и не искам да си представям и да разбера какво е да живееш с такава болест и слабост, че да не можеш да излезеш от вкъщи, тези безкрайни мъчителни часове, самотата…“.

По-добре кажете: „Да си стоиш непрекъснато вкъщи сигурно понякога е скучно? Какво те поддържа и радва, как запълваш времето си, така че да ти е по-леко на душата и тялото?“

14. „Дръж се!“

Иска да каже: „Пази се, грижи се за себе си, напред има още тежки времена, ти си важен и скъп човек за мен, обичам те, много искам да се справиш“.

Чува се като:  „Сам си в това, нямаш право да проявяваш слабост, неувереност и ако се “разпаднеш на парченца“ няма да си нужен на никого.

По-добре кажете: „Много ми е тъжно, че така се случи. Разбирам, че бързо няма да се оправиш (въпреки че ми се иска, разбира се). Чудя се какво да правя за теб – да ти звъня често или да ти пращам смешни картинки…“

15. „Прочетох в интернет, че за твоята болест много помага витамин С“

Иска да каже: „Мисля за теб, искам да ти помогна“.

Чува се като:  “Тя си мисли, че не знам за гугъл, че съм слаб, тъп и инфлантилен и че не съм проверявал сам и не знам нищо за болестта си“.

По-добре кажете: „Искам да помогна да ти стане по-леко и прочетох разни неща, които вече знаеш, но ако ти се говори ми кажи какво си пробвал“.

16. „Още ти е рано за тази болест!“

Иска да каже: „Много ми е неприятно, че за тази възраст при теб има симптоми, които по-често се виждат при възрастни хора“.

Чува се като: „Нямаш право да чувстваш това, което чувстваш. Или не разбираш, че на хората на твоята възраст няма такива болести и симптоми, аз всичко знам“.

По-добре кажете: „Съчувствам ти, че се разболя от това… Не разбирам добре как ти влияе и в какво ти е трудно, обясни ми“

17. „Това се случи, защото ти (не)….“

Иска да каже: „Искам да знач, че аз и моите близки сме в безопасност. Кажи ми как мога да защитя тях и себе си от тази болест“

Чува се като:  „Сам си си виновен, че така се случи“.

По-добре кажете: „С теб съм“.

18. „Погледни Стивън Хокинг (или някоя друга знаменитост с тежка болест или инвалидност) как си живее“»

Иска да каже: „Искам да те поободря, да ти кажа, че имаш много възможности в живота и вярвам, че всичко зависи от жизнените позиции и настройка към бъдещето“.

Чува се като: „Ти си егоист, твоите страдания са направо никакви и не заслужават внимание. Длъжен си да си герой, а ако не си, това не е интересно, не успя да станеш дори „добър болен“.

По-добре кажете: „Разбирам, че ти е тежко и си изморен от болеста. Нормално е понякога да спрещ и да си дадеш почивка. Как да те разведря?“.
19. „Всички болести са на нервна почва. Престани да се тревожиш и всичко ще мине“

Иска да каже: „Иска ми се да вярвам, че ще оздравееш, искам в живота ти да има повече радост и спокойствие.

Чува се като: „Не искам да вникна в състоянието ти. Мисля, че това, което се случва с теб е несериозно и не заслужава внимание. Не ме интересува житейската ти ситуация. Това, от което си се разболяла е твоя вина, защото неправилно се отнасяш с живота, а аз знам едно-друго какво е правилно“.

По-добре кажете: „Разбирам, че болестта носи много стрест и неясноти. Искаш ли да ми разкажеш какво те напряга или тревожи, може да ти се проясни малко и да видим какво можем да направим“

20. „Защо не отидеш на психотерапевт, познавам един“»

Иска да каже: „Виждам, че ти е зле и много искам да ти стане по-добре, искам да помогна, но се боя че не мога да се справя или дори да направя нещата по-зле, затова искам да използвам колкото е възможно повече ресурси“.

Чува се като: „Не искам да те слушам, скучно ми е, твоите проблеми са ужасни, убиват ме и бягам от тях. За такова страдание като твоето може да ти обърнат внимание само ако си плащаш да те слушат (и за мен няма значение имаш ли възможност да ги отделиш или не)“.

Вместо това: „Разбирам, че минаваш през сложен период. Ти си ми близък и за мен е много важно през какво минаваш. Нека си поговорим, да видим дали ще помогне – а ако почувстваме, че не ке хорумана ще се опитаме да измислим нещо друго“.

Задайте си сами въпроси

От това, което прочетох в различни източници и от споделеното от моите виртуални събеседници, формулирах няколко въпроса, които се старая да си задавам, когато говоря с такъв човек:
  1. Доколко се чувствам експерт по отношение на живота на другия? Мисля ли, че знам как той трябва да живее? Мисля ли, че сам не знае, а аз знам по-добре?
  2. Мисля ли, че този човек е глупав, мързелив или няма достъп до Гугъл? Мисля ли, че е избрал не достатъчно добри лекапи и не е способен да различи добрият професионалист от недобрия?
  3. Мисля ли, че всичко, което човека е правил, преди аз да се появя на бял кон, е неправилно?
  4. Чувствам ли, че не мога да понеса, че този човек е зле (и ще бъде още дълго така) и се стремя да го „пооправя“ колкото се може по-бързо, за да ми стане на мен по-леко и се хващам на първата идея, на която прочета и не се разтърсвам да прочета повече?
  5. Мисля ли, че от това че е болен и му е зле, този човек е престанал да бъде възрастен, оглупял е и е загубил способността да разбира какво е добре за него и да приема решения?
  6. Мисля ли, че имам правото да обяснявам на този човек какво иска от него Господ, съдбата, кармата и т.н.? Мисля ли, че аз притежавам сакралното знание за това?
  7. Мисля ли, че този човек е длъжен да се отчита пред мен за своето състояние и да следва моите препоръки, съвети и указания?
  8. Мисля ли, че този човек, на когото му е зле и на който никой не му е намалил отговорностите за живота и работата му е длъжен да отделя време и сили на това да ме образова за своята болест?
  9. Мисля ли, че този човек няма право да се чувства така, както се чувства и въобщо знам, какво чувства другия реално, а не както казва той, че се чувства?
  10. Мисля ли, че човекът е длъжен да ми бъде благодарен до гроб за това, че се опитвам да му помогна и да го поддържам?
  11. Мисля ли, че ако се огорчавам, плаша и разстройвам от неговата болест, самият той е длъжен да ме утешава?

Защо е всичко това

Както е написал Артур Франк в книгата си По волята на тялото, “истинска грижа има там, където се признава правото на различие”. Разбира се, не винаги нееднозначните изказвания се тълкуват в най-лошия им вариант. Изключително много зависи от това в какво състояние е слушателя и какви са били предходните му отношения с другия човек.

Разбира се, не винаги и не всеки може да се сети за алтернативни начини на подкрепа. Хора разни, ситуации също. Този материал не е „рецептурен справочник“, по-скоро трамплин, от който може да се отскочи и да се измисли нещо различно, подходящо за вас. В много случаи просто да се каже, че се подхожда с добри намерения е много успешно начало.

Моята най-голяма надежда за тази публикация е да започне да се обсъжда това, за което е трудно да се говори.

Неизпратени писма

Ние, всички сме казвали неща, които са обиждали другия. И след това, когато разберем какво се е случило, се чувстваме виновни. Понякога мислим, че е късно да искаме прошка. Но винаги, дори когато човекът, който сме обидили е починал, можем да напишем писмо, да изразим какво чувстваме, да поискаме прошка и да вземем решение повече да не постъпваме така. Тези неизпратени писма имат изцеляващо въздействие върху нас.

А ако човекът, който сме обидили, е жив, може да му изпратим писмото, без да очакваме какъвто и да било отговор. Може нашето признание и осъзнаване за причинената болка да се окаже лечебна и за него. Може да ни каже. А може и да не го направи.

Ние всички, понякога, се оказваме ранени от необмислените думи на околните. Понякога те, като наноси, остават в нас и тежат. Затова може да започнем да описваме какво се е случило. Първо – за себе си, за това, което продължаваме да носим в себе си (и да не го носим повече). Това може да е трудно – като да разчистваш тиня – но обикновено става по-лесно. Главното е – да се отнасяме към себе си като към най-добър приятел, да си съчувствате…

 

„провал“ ли е отиването на психотерапия

Brad-Pitt-GQ-Style-Cover-3От известно време този пост стои на чернова и чакам подходящият момент, за да натисна бутона „публикуване“. Миналата седмица списание GQStyle публикува интервю с Брад Пит, което ме накара още веднъж да се замисля, че е време да донапиша този текст. Заглавието на корицата на списанието (има три варианта) е енигматичното „Брад Пит в американски национални паркове“, но публикацията онлайн е много по-описателна и подходяща от гледна точка на посещенията „Брад Пит говори за развода, оставянето на пиенето и превръщането му в по-добър човек“.

Лично мнение е, че добрите интервюта приличат на психотерапия за тези, които ги четат или гледат, защото ги превеждат през чуждите мисли, правейки ни съпричастни на чуждата болка, давайки ни възможност да усетим своята уязвимост. В това интервю всичко е както си трябва – текст, видео, музика и снимки. Часове след онлайн публикацията текстът беше разкостен и преведен от много медии, но конкретната фраза, която прикова вниманието ми, беше: „Знаеш ли, тъкмо започнах терапия. Обичам я, обичам я. Минах през двама терапевти, преди да намеря правилния“. Брад Пит, който има почти митичен статус и е един от мъжете, които определят стандарта за красота между две столетия; талантлив и с легендарни роли; партньор на две жени, всяка от които пример за подражение на милиони, той, именно той, отива на терапия, за да (пре)подреди живота си и го прави на 53 години. Добър пример за това, че личната терапия е нещо, което може да се случи на всеки, дори на Брад Пит. Селена Гомес, един от идолите на поколението 1995+, жената с най-много последователи в Instagram в момента, наскоро разказа, че се е подложила на групова психотерапия, за да облекчи симптомите на тревожност, които носи в себе си. Селена, именно. И изобщо не мисля, че са някакви надути лигльовци, на който дай им да се оплакват, а че точно това ги прави като всички нас – тревожни, грешащи, понякога в ужас от вчерашния ден и трудно да дишащи в настоящия…

В разговори с хора ми е излизало достатъчно често, че психотерапията се приема от някои хора като „провал“, в смисъл на „не мога да се справя сам„. Понякога думите са като „дано не стигам до Там„.

ТАМ?

Какво му е на Там?

Какво е „Там“?

Буквално погледнато „Там“ е един човек, кабинет, но абсолютно метафорично това „там“ е онова място, в което човек си позволява да разкрие пред друг онези неща, които не иска да признае за себе си пред когото и да било. Да стигнеш до Там, в този смисъл е страшно, но няма нищо общо с психотерапията, а с човешката ни природа, която се опитва да си сложи защита от неприятните изживявания – минали и сегашни. Морган Скот Пек го е казал много по-добре от мен: „Никой не иска да се ровят в скритите му мисли и чувства. Но след като веднъж започнеш вече не е толкова страшно“. Едва ли някога ще забравя думите, предадени ми от един клиент от родителите му, които държаха да зная, че са добри хора. Знам, че са добри и знам, че са направили всичко, което са могли да направят. Родителите често се притесняват, когато разберат, че детето им посещава психотерапия. Стигането до решението да намерят терапевт за детето си също е трудно и съпроводено с вътрешна тревожност и заливащия въпрос „в какво се превалих“.

Но да си голям и да признаеш пред себе си, че нещо не ти се получава също е трудно осъзнаване, а казването на този проблем пред друг прави задачата често пъти непосилна – и много хора остават в намерението, но не и посещаването на часове в лична работа – или се отказват, когато разберат, че човека срещу тях действително се интересува от проблема, който ги е довел. Психотерапевтите често сме изправени пред невъзможността на клиентите да продължат да се срещат с миналото, което ги държи в оковите си – и поне аз имам такива случаи, в които продължавам да се надявам, че ако не с мен – то с друг – тези хора ще успеят да прескочат страха си – и да заживеят в друго осъзнаване за себе си и случилото се в живота им.

Сравнението, което използвам понякога е, че в защитеното пространство на психотерапевтичния кабинет и в особената връзка психотерапевт-клиент, гледате, като от дрон случилото се дотук в присъствието на професионалист, намирайки връзките, които иначе не можем, докато гледаме от ограничената си гледна точка. Затова и няма отговори и съвети „какво да правите“, а въпроси, които изясняват вътрешните подбуди и правила, довели до едно или друго, интерпретации на случилото се и безкрайното, концентрирано внимание на терапевта в историята, която му разказвате, която се развива във времето. Тук някъде е мястото да напиша и че заради това в дълбочинната терапия първото и важно условие е времето, което посвещавате на нея – защото дори и да и да може да концентрирате разказа си в един час за всичко, което ви се е случило, психотерапевта ви има много неща, които има да разбере за вас, за които дори не подозирате, че са важни, за да обяснят вътрешните ви модели на поведение и реакция.
провал123Но да се върна на темата, която ме провокира – „провал“ ли е личната психотерапия?

Търсейки обяснение за някой психосоматичен симптом, който не може да бъде решен; уморени от една и съща повтаряща се грешка; травматично събитие в миналото, което ни „изяжда“ отвътре; или нестихваща вътрешна тревожност, може да потърсите решението в кабинет на психотерапевт. Понякога усещането е чисто отвътре и никой не подозира за тях, и носи заглавия като „Трудно ми е всеки ден да стана от леглото“, „Никой не ме обича“, „Страх ме е от всичко“, „Не мога да си намеря място в този свят“, „Не ми е добре, а не знам защо…“. Да не можеш да се справиш с проблеми, с които останалите успяват; или да смяташ често, че не си добър/успешен, колкото тези около теб, както и гнусното усещане за неадектватност на средата са добър повод да си дадеш няколко месеца или години, в които да изследваш корените на това състояние, особено ако си го носиш на ключодържателя с ключовете от душата си.

Провал е отново и отново да се оставиш да не се чувстваш добре и да се мразиш. Провал е да не приемаш, че си достатъчно важен, за да се погрижиш за себе си и провал е точно думата, която няма ама нищо общо с отиването на психотерапия, а с нещата, случили се преди нея (някои от които не са зависели от вас).

 

 

 

 

още по темата:

Статия от The Pool – „I’m 32, successful and I am on therapy. This is why“

и разбира се, невероятната книга на д-р Ялом „Палач на любовта“

 

 

следете ме и в апликацията „Здрави“

Screenshot_2017-03-05-08-55-34„Здрави“ е първата апликация на български език, която ви предлага лесни за следване и изпълнение дневни съвети по темата как да бъдем в добро физическо и умствено здраве. Приложението за iOS и Android устройства попадна в топ класацията за безплатни апликации на App Store още със старта си през 2013 г., е днес е изтеглено над 44 000 пъти.

Мой ще е месец март и през него ще давам накратко идеи за по-добър живот, които ще включват както свързани с емоционалното хранене, така и с общото психическо здраве.

Защото здравето е и в това измерение….

Screenshot_2017-03-05-08-55-50 (1)

 

нощните преяждания: връзката между хранителните разстройства и съня

Каква е причината за възникването на това хранителни разстройства? Няма много ясна причина. Стресът е вероятен провокатор. Има хора, които го правят само когато са тревожни. При тези, които ядат насън причината може да е в (зло)употреба с наркотици или алкохол в миналото или в момента. Има някакви данни че активната съставка золпидерм (N05CF02) в сънотворните лекарства – каквито няма в България не се предлагат, може да стимулира такива включвания към хладилника. При тези, които си отиват на собствен ход и в съзнание до хладилника, причините трябва да бъдат търсени по-дълго и се смята, че трябва да се избягнат сънотворни и да се провери дали има връзка със стреса, тревожността и депресията… Смята се, че се предава генетично, т.е. ако се сблъсквате няколко човека в кухнята, особено майка ви, нощно време, сигурно тя е виновна. Това обаче не е доказано, просто е наблюдавано. Някои изследователи мислят, че причината може да е в разминаването на ритмите за глад и сън, което предполагат че се дължи на стрес-хормоните.

Има хора, които се връзват сами за леглото, други, които си заключват хладилниците, трети – които си страдат и някои, които просто отиват на психотерапия.

нощно преяждане2Болестно преяждане или нощно хранене?

Общото е, че се яде много. Разликата е че при болестното преяждане се яде, защото се чувствате зле, а при второто, защото искате да заспите. При първия случай храната е много и като цяло наведнъж, а при второто храненето е малко по малко и може да не е наведнъж.Писала съм и преди за симптомите на преяждането и за разликите между него и другите хранителни разстройства, където може да прочетете повече. Преяждането е част от болестите, включени в международните класификации на болестите от 2010, не е прищявка. Не е задължително човек да е с наднормено тегло и да преяжда. Може да е със средно или малко над нормата и пак да преяжда. Или дори да е с идеално тегло, което като в някаква лоша приказка да поддържа с ядене нощно време и адски усилия във фитнеса ежедневно. На някои от преяждащите грам не им личи – въпреки те си мислят точно обратното – че нощно време могат да хванат настинка от хладилника и през деня се хранят здравословно до степен, в която другите им се възхищават.Решението?

Овладяване ефектите на стреса. Евентуално на депресията. Правилно хранене. Добър сън.

 

–––––––

Допълнение от 20/05/2018:

Препоръчвам книгата „Войната с храната„, на която съм редактор и автор на предговора (може да го прочетете тук), за да направите крачки в опознаването на проблема си.

Книгата може да намерите само онлайн. 

Коремът: „Вторият мозък“

черво с чар ендерс колибри психотерапия детелина стаменова хранителни разстройства софияНепосредствената връзка между тяло и душа, сома и психе, е идея толкова естествена, че е интересно как в западната медицина идеята, че към пациента трябва да се отнасяме като към личност възниква едва миналия век. Едва тогава на лекарите им хрумва, че човекът е съставен не е само от органи, но и душата (психе) и мислите, която влияят на общото физическо състояние. Тогава постепенно набира сила твърдението, че някои телесни симптоми може да бъдат резултат от стрес и нервност, освен на органична болест. Унгарският психоаналитик Франц Александър за пръв път свързва функционалните гастритни проблеми с “желанието да получаваш или взимаш”, колитът с “желанието да даваш или елиминираш”, а запека с “желанието да запазваш”. Започнала да се развива, идеята за психосоматичните болести продължава скоро в изследванията на Бертолд Вихман, който публикува теорията,, че много функционални вътрешни болести се дължат на свръхвъзбуда на нервната система В последния век стана ясно, че психосоматичните разтройства са провокирани от преживявания в живота. Вместо да се изпитва депресия или тревожност, хората понякога развиват физически симптоми. Според този модел, психосоматичните разстройства са защита срещу психологическата болка. А психологичната болка се лекува по един единствен известен начин – с психотерапия. Разделът в медицината, който се занимава с това взаимодействие е психосоматиката – от „психе“ (душа) и „сома“ (тяло).  

При деца и възрастни най-честите соматични прояви са стомашни болки, главоболие и болки в ставите. Физическите симптоми може да нямат медицинско обяснение, но не са измислени нарочно и не са симулации.

Стомашно-чревните проблеми са често срещани при хора с проблеми в храненето. През 1998 година Майкъл Гершон (различен е от Макс Гершон, известен с диетата си за лечение на рак) публикува книгата си „Вторият мозък“, в която говори за съществуването на ентерична нервна система. Нейната цел е да управлява всеки аспект на храносмилането – от хранопровода и стомаха, тънките черва и дебелото черво. „Вторият мозък“, има всичко това, което и малкият, със сложна система от невротрансмитери и протеини. Независимостта на ентеро нервната система е в сложността й. Майката Природа вместо да сложи 100 милиона неврона в мозъка или гръбначния стълб, и да използва дълги връзки до стомашно-чревната система прави веригата близо до мястото, което е нужно. Еволюционният смисъл е да се контролират поведението – така мозъкът в корема е като библиотека. Когато Гершон започва изследванията си, неговите колеги са убедени, че има два клона на периферната нервна система: симпатикова и парасимпатикова. Въпреки че е свързана към мозъка с блуждаещия нерв (vagus nerve), тя може да функционира независимо. Гершон нарича ентерична нервна система „втори мозък“, защото има повече общо, химически и структурно с мозъка, отколкото с периферната нервна система. Като резултат трябва да се приеме, че болести от различен тип, които се случват в мозъка въвличат и ентеричната нервна система. Паркинсън е един пример от тази концепция, както и Алцхаймер. Частите са свързани в сложна мрежа. „Ентеричната нервна система“ играе важна роля човешкото щастие и нещастие, обяснява д-р Гершон и след изследванията му се отваря се изцяло нов път и област в медицината, позната като „неврогастроентерология“. Почти всяка субстанция, която помага да върви и контролира мозъка, може да бъде намерена в стомаха. Присъствието на тези химически трансмитери обяснява защо стресовите ситуации имат толкова директен ефект. Когато мозъкът преживее страх или тревожност, той пуска стрес хормони, които подготвят тялото, голяма част от които се произвеждат точно там. Проблемът също съдържа клетки, които са чувствителни на това химическо бомбардиране, точно така, както и в мозъка. От тук идват пеперудите в стомаха, болките или диарията. При стрес може да има свръх стимулация на нервите в хранопровода, причинявайки чувство на задушаване. Двете системи използват един и същ хардуер, но са с различен софтуер. Изследванията показват, че стрес, особено в ранна възраст, може да причини хронични стомашно-чревни хронични заболявания. 70% от пациентите с хронични чревни разтройства са изпитвали травми в ранно детство като развод на родители, дълго продължили болести или смърт на родител. Това, което се случи в детството, съчетано с генетичната основа, програмира как човек ще отговори на стреса в останалата част на живота си. По-голяма част от пациентите с тревожност и депресия имат промени в стомашно-чревната система. Клиницистите финално признават, че много от дисфункциите на стомаха и червата включват и промени в централната нервна система.

2/3 от серотонина се произвежда в стомашно-чревната система. Серотонинът е основата на успеха на S.S.R.I. антидепресантите, които увеличават нивото на серотонин в мозъка. Но 95% от телесния серотонин е в местата, където действа като невротрансмитер и сигнален механизъм. Храносмилателният процес започва когато специализирана клетка, на ентерохромафин (enterochromaffin), изпуска серотонин в стената на червата, където има най-малко седем вида на серотонин-рецептори. Рецепторите, в отговор, общуват с нервните системи, за да накарат дидежстивните ензими да започнат работа или започват да се движат през червата. Серотонинът също действа като медиатор, държейки мозъкът в течение какво се случва с долния мозък. Тази комуникация е предимно еднопосочна, като 90% върви от корема нагоре. При здрав човек, след като серотонинът се отдели в стомаха и започнат чревните рефлекси, той се отделя от червата, чрез транспортер на серотонин SERT .

Ентеричната нервна система може да бъде затрупана от общия стрес, както и от разрушителни емоции и подтиснати чувства. Тези ефекти са като цяло несъзнавани за личноста и често се случват в по-дълъг период от месеци и години, евентуално поставяйки стомашния мозък в състояние на хроничен стрес или „статус на оцеляване“

Това състояние на стомашната физиология може да има разрушително влияние на храносмилането, емоциите и общото физическо здраво. Главният мозък общува с червата най-вече през АНС. Заради това е важно здрава и балансирана АНС за двата мозъка да комуникират правилно. Симпатиковата нервна система (през Prevertebral Ganglia), е отговорна за стреса и оцеляването. Тя усилва сърдечния ритъм, кръвното налягане и започващ да се потиш, но когато става дума за храносмилане, забавя процеса. Това забавяне води до задържане на мазнини (особено около корема), намалява метаболизма и увеличава глюкозата, котризола и адреналина, насърчава инсулиновата резистентност и увеличава киселинния рефлукс и запека. От друга страна парасимпатикуса (чрез блуждаещия нерв) е отговорен за почивката. Той опосредства храносмилането, чревните движения, усилва обработката на мазнините и подобрява чувствителността към инсулина. Ето заради това трябва да сме спокойни, когато се храним. Двата мозъка работят заедно в контекста на сигурността и почивката на системата, така че да се постигне максимум капацитет. За „стомашния мозък“, когато е под парасимпатиков контрол, е със задача да обработи храната и да увеличи метаболизма.

При стрес, страх или при посттравматичен стрес се стига до лошо храносмилане. „Стягането“ на стомаха, тежко чувство в него при чуването на лоши новини, или когато някой нарани нашите чувства, е точно това. Това е пример за базова комуникация между главния мозък и стомашния. Друг пример е, когато на човек му се „прияде“ или „отдяде“ от стрес. Повечето хора си нямат идея, че състоянието на „стомашния мозък“ е отговорно доста повече за здравето и щастието ни, отколкото могат да си представят.

По време на стрес, травма или ситуация „бий се или бягай“, бариерата между лумена, вътрешността на червата, където храната се усвоява, а останалата част на червата може да се прекъсне и тогава се намесва главния мозък, чрез активиране на мастни клетки. Тези мастни клетки отделят хистамини и други агенти за възпаленията, мобилизират цялата нервна система да изкарат „враговете“ и причиняват диария. Възпалението, индуцирано от мастни клетки може да се окаже от решаващо значение за разбирането и лечение на стомашно-чревни разстройства. Още Фройд говори за това, че физическите симптоми ни дават възможност да открием през телесните проявления и проблеми „онова, което не бива да се казва“. Телесните болки са начинът да ни бъде подсказано какви са проблемите на човека, за които той още не може да говори, защото не е готов. С научната теория на Майкъл Гершон за „втория мозък“, може да си обясним защо коремът/стомахът, начинът на хранене и емоциите, съпровождащи храненето, толкова често са жертва на несъзнавани заболявания. Източните интепретации по въпроса с явния език на тялото също са заслужават внимание. Енодия Джоунс в книгата си „Източно тяло, западен ум“ разглежда въпроса за третата чакра, която е разположена в корема. Нейното развитие става в детска възраст между 18 месеца и 4 години и в нея се развива чувството за контрол и отлагане на удоволствията. Тогава започва и създаването на предпочитания към храната. Манипура чакра е също тази, която поставя въпроса за Аз-а и хармоничните отношения с другите и тяхната воля. Пречупването на волята на детето в този момент може да е много нараняващо. Енодия Джудит прави връзка между развитието на тази чакра и психологичната теория на Ерик Ериксън за етапите на развитието на човека. Във втория, който се случва точно в този период „автономия срещу съмнение и срам“, когато на детето за пръв път му се налага да се справи осъзнато (заради наличието и не достатъчно опит и езикови възможности) с родителските упреци и собствени неуспехи. Дали това не е момента на изпитване на стрес, предизвикан от общуването с другите, не от базовите нужди, какъвто ще има и като човек в бъдеще и дали начинът на реакция и подтиснат гняв няма да се запушат в корема, създавайки начин на функциониране и реакция на стресови събития. Стархоук пише, че има четири основни начина, по които реагираме на наказанието в тази възраст и всеки от тях може да ни направи дисфункционални, ако се превърне в модел. Това са изпълнение, бунт, избягване и манипулиране. Във всички видове това са форми на контрол, които по-късно може да имат физически проявления и определя риска към депресия. „Един човек е свободен от депресията когато самочувствието му е базирано на автентичноста на чувствата му, а не на притежаването на определени качества“. В манипура чакра е и срамът, който започва да излиза в този период от детското развитие. Той създава блокаж между мозъка и тялото (да се върнем на откритията на Гершон). Така срамът че не си достатъчно добър или че ще се провалиш излиза под формата на физически проявления – като „пеперуди в стомаха“. Детските педиатри и психолози са забелязали, че когато при децата има проблем от каквото и да било естество, те много често показват корема като източник на болка и/или дискомфорт. Натрупването на страх там се превръща в самосбъдващо се пророчество, което убива смелостта да се предприемат нови крачки, защото без увереност (че можеш да успееш), човек се отказва да опитва и по този начин сам се уверява, че не може.

Детлефсен и Далке, тези толкова ключови автори за разбирането на човешките болести и тяхното метафизично значение, също обръщат внимание на храносмилателните органи като мястото където се „смила външния свят“ (което е най-трудно когато е конфликтно, ако се върнем на Енодия Джудит). В тълкуването на стомашно коремните болки, включително и с оплаквания като „нервен стомах“, Рюдигер Далке насочва вниманието към корема като силно ранима зона. „На психично ниво това е способността да се чувства, светът на чувствата (не на емоциите!), който олицетворява женския елемент. Ако човек изтласка способността да чувства от своето съзнание, тази функция слиза в тялото и тогава стомахът, наред с храната, трябва да приема и „да смила“ чувствата“. Когато човек не може да се справи с яда си според двамата автори тогава, човек избира или да не изразява своята агресивност и се самояизяжда (с киселини в стомаха и последваща язва) или е прекалено агресивен. Независимо кое от двете, то се явява неточно към изпитваните емоции и е нездраво поведение (Стархоук и поведенията „изпълнение“, „бунт“, „избягване“ и „манипулиране“). Човекът с проблеми с корема не иска конфликти, но не защото вярва и го прави, а заради личния си опит на детство с конфликти и стрес, но понякога не може дори да си го представи и зацикля в единственото, което знае – а то най-често е невъзможност да определи точните си чувства, като им придава „общественоприета форма“. Тези точни чувства може да са агресия, зад която да стои копнежа за родителско майчино одобрение. Далке и Детлефсен препоръчват при храносмилателни страдания и смущения човек да си постави следните въпроси като „Какво не мога или не искам да преглътна?“, „Преглъщам ли нещо навътре в себе си?“, „Съществува ли у мен потиснат копнеж към безконфликтния рай на детството, в който да бъда само обичан и да се полагат грижи за мен, така че да не е необходимо да се разкъсвам сам?“. Според мен тези въпроси са подходящи за хора, готови за лични прозрения и в определен период от живота си, но в повечето случаи отговорът им няма да бъде верен на чувствата им, ако не са минали с психотерапия през осъзнаването на миналото си, детските травми и научаване на вербализирането на чувствата.

В „Болестта като път“ се прави аналогия за външната прилика между тънкото черво и мозъка и наблюдението, че хора със смущения в тънкото черво обикновено са склонни към прекомерни анализи и критика. „Един от най-честите симптоми в областта на тънкото черво е диарията… Диарията насочва към проблемите на страха“. Страхът и „бий се или бягай“ са свързани с хормоните, които се произвеждат в корема, а и изобщо със стресовите ситуации, зараждането на реакции, които са в ранна възраст. Темата за хрането и послеследващите проблеми е сериозна за много автори. В книгата на Деби Шапиро „Тялото ви говори“ първият въпрос, който поставя при разглеждането на коремната чакра е отношението към храната. „Едва, когато пораснем, майката, храната и любовта започват да се отделят и разграничават. Майката невсякога е любяща и невинаги дава храна“. В този конфликт и научени начини за отношение към храната/чувствата започва да се създават моделите за отношение към себе си и другите.“Нашата връзка с храната отразява връзката ни със себе си и в каква степен умеем да изразяваме нуждите си, чувстваме ли се достойни за обич или смятаме, че заслужаваме наказание за някаква неопределена постъпка“.
Накрая ще си позволя да ви препкнигаоръчам една книга, която цялата минала година забравих да включа с рецензия в блога си, но не забравях да дам като „библиотерапия“ на своите клиенти, чийто психотерапевт съм. Това е „Черво с чар“ (Colibri) на Джулия Ендерс, която разказва за невероятния свят на нашите черва – и помага да си представим какво се случва в тялото ни с тях по увлекателен начин – със сигурност никога преди нея не сте чели нищо подобно за този пренебрегван орган, като допълнително обяснява нещата, разказани в моя пост.

 

 

 

 

 

защо психотерапевтът не ти е приятел или защо приятелите не могат да са терапевти

психотерапияТова е интересен въпрос, защото всички сме чували, че „в България нямаме нужда толкова от психотерапия, защото си имаме приятели“  с подварианта „ще седнем, ще поплачем, ще попием и всичко ще мине“. Оооо, да! – заради това си пеем едни и същи песни на старите приятели, нали?!

Психотерапията, когато е качествена, не е добре заплатено съчувствие – нито пък назидателни проповеди как да оправите живота си. Работата на психотерапевта всъщност е да създаде процес, в който да можете да наблюдавате себе си. В крайна сметка, всяка психотерапевтична модалност дава възможност за преразказването и пренаписването на личната история – защото нерядко живеем с тази на детето в нас например… И това се случва при психотерапевта. Само че – едно лирично отклонение – психотерапевтът е с вас, но не е Вас. Т.е. каквото и да се случва в кабинета, решенията и действията в останалите 167 часа в седмицата са си единствено ваши – и не може да го обвинявате за тях. Един добър терапевт още в самото начало ви предупреждава – ако сте се заблудили – „Няма магическа дума или лесно решение. Няма вълшебна диета. „Болката е част от вас и за да се освободите от нея трябва да се промените. Аз мога да ви помогна, но не мога да свърша вашата част от работата вместо вас„. Някои терапевти изобщо не казват това на клиентите си и причините за това може да са различни, но каквито и да са – това да разчиташ за решенията на терапевта си – е напълно грешна постановка. Точно обратното – терапевтът е с вас, за да сте успешни сами.

Харесвам сравнението на една американска психотерапевтка – Джули де Азеведо Ханкс, която казва че „Психотерапевтите са като треньорите, които стоят на страничните линии, наблюдавайки играта на живота ви, докато приятелите са играчи като вас в същия мач. И двете са важни, но ролите и гледните точки са различни“

Приятелите ви искат да сте щастливи, но да не се променяте, защото не искат да променят отношенията си с вас, докато един терапевт иска да сте щастливи и ви окуражават да се променяте – поради което някои от приятелите ви, които няма да разберат тази промените, които ще направите, за да сте щастливи повече.

fd72271fc6b26338b43ab01dc498f826Когато хората решават да омаловажават психотерапията – обикновено без да я познават, понякога казват неща като: „Това и сам си го знам, същите въпроси и аз съм си питал и отговарял“ или „Не стана нищо особено, чувствам си се по същия начин, не виждам как може това да ми помогне“. Може и да е така – но пък моето впечатление е, че хората рядко си дават отговори на въпросите, които иначе може да си задават и сами вкъщи – нито пък някой очаква отговор от тях, така както терапевтът ви. Но има и други основни разлики, които искам да ви предложа за размисъл…

1. Това е време, в което може да бъдете себе си – напълно себе си – с радостите, със страховете, с миналото и бъдещето си, с всичко, което ви минава през главата – и то напълно без оценката на другия – и без да е нужно да правите нещо, за да му се харесате – колко често ви се случва за това?

2. Как бихте се чувствали, ако споделяте своите най-дълбоки тайни с приятел? Факт е, че за някои това е приемливо, но не за всеки или не всичко. Терапевтът ви знае, че няма да кажете абсолютно всичко – но колкото сте по-спокойни да споделяте – толкова по-лесно и ефективно ще върви терапията.

3. При една успешна терапия психотерапевтът ще ви помогне да откриете, разберете и видите по-дълбокото значение, криещо се зад вашите решения, мисли и повтарящи се модели на поведение, включително и връзки с партньорите ви.

4. Добрият психотерапевт би ви помогнал да разберете кои части от живота си сте склонни да повтаряте.

5. С терапевта няма нужда да се замисляте как да поддържате връзката си или дали не говорите твърде много (всъщност това се очаква от вас). Колко често може да очаквате приятел да ви слуша с внимание толкова дълго? Времето на терапевта, което ви отделя е въпрос на финансова и времева договорка – и за разлика от приятеля, който има и своите проблеми, които чакат ред да бъдат споделени – на вас грам няма нужда да ви интересуват изобщо живее ли е извън кабинета терапевта ви.

ПРИНЦИПНО ПОЛОЖЕНИЕ В ПСИХОТЕРАПИЯТА
Работата на психотерапевта не е да бъде приятел или псевдо-родител,
който става неизменна част от живота на клиента си; работата на психотерапевта е да бъде платен инструктор, който да помогне на клиента си да научи да прави това, което не е могъл да научи в детството си.

Психотерапията не е приятелство и създаването или поддържането на стабилен кръг от близки е нещо, което психотерапевтът ще поддържа. Всеки има нужда от изслушване – и приятелите са безценни в тези моменти – но ако искате да направите промени в живота си… тогава е време за нещо различно.

Накрая: как да разберете дали психотерапевта ви е добър. Само с проба и грешка за съжаление. Повечето хора се отказват на първата грешка – и без това им е било ужасно трудно да отидат на първата среща – но ако имате проблем – пробвайте отново, струва си.

Първо: трябва да се харесате взаимно и да усещате, че на терапевта, който е и човек срещу вас, може да му доверите най-големите си страхове и тайни. Няма значение мъж или жена, млад или стар. Ако усетите, че може да имате доверие, само тогава може да се случи психотерапия.

Второ: кара ли ви да се чувствате неловко, малко унизително, показвайки превъзходство и познания? Ако да, не е вашия човек.

Трето:  стоите ли в едни и същи тежки разговори и ваши спомени без да помръдвате и с милиметър с месеци? Ако да, не е вашата терапия.

Четвърто: Усещате ли подкрепа и разбиране? Усещате ли промяна в живота си – о, да – най-вероятно не се дължи на часовете ви в кабинета – но има ли такава? Тогава останете със същия психотерапевт до момента, в който сте готови да се разделите.

 

Успех!

видео лекция на давид йерохам за емоциите в горичка

Честно казано, публикувам това видео, освен заради стойността му и защото ми беше трудно да го намеря по търсачките.

Приятно гледане.

симптомите на преяждането като болест

%d1%81%d0%bb%d0%b0%d0%b4%d0%ba%d0%b8Ок, в моя блог често пиша за хранителните разстройства и тъй като по-неизвестното от тях е преяждането, допълвам информацията за симптомите, с които те се характеризира. За твърде много хора преяждането е просто лакомия, но с тези публикации искам да обърна внимание, че това е състояние на душата, не на корема.

Повечето хора с болестно преяждане имат някои от следните симптоми, които се проявяват поне веднъж седмично в продължение на три месеца:

  • Чести епизоди на хранене, които други хора биха възприели като свръх големи количества храна
  • Често чувство, че не успяваш да контролираш какво или как да ядеш
  • Хранене, по-бързо от това на други хора, с известна трескавост
  • Хранене, докато не се почувстваш неприятно пълен
  • Поемане на големи количества храна, дори когато не изпитваш физически глад
  • Хранене сам, съпроводено с притеснение за количеството изядена храна
  • Чувства на себеомраза, вина и тъга след преяждане
  • Сериозни колебания в теглото
  • Лошо самочувствие
  • Чести диети

Причините за преяждането? Емоционалното хранене може да започне още в детството.

 Симптомите на специфичното нощно преяждане се описани в друг пост, който се намира в този линк

Липсата на цикъл (аменорея) и хранителните разстройства

%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d1%81%d1%82%d1%80%d1%83%d0%b0%d0%bb%d0%b5%d0%bd-%d1%86%d0%b8%d0%ba%d1%8a%d0%bb-%d0%b8-%d1%85%d1%80%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d1%82%d0%b5%d0%bb%d0%bd%d0%b8-%d1%80%d0%b0%d0%b7%d1%81%d1%82Аменореята е медицинското име на липсата на менструален цикъл при жени, които вече са имали такъв, но е спрял. Причините може да са много, но сред тях водещо е рязкото сваляне на килограми (като при анорексията). Ще разгледам и този въпрос, за който може да бъде намерена много информация във всякакви сайтове, но преди това искам да напиша и нещо друго, което е важно.

Прекъсване на менструален цикъл  може да има и при жени, които са с нормално тегло (Индекс на телесната маса – ИТМ в средни граници), но с булимия.

Поднорменото тегло може да доведе до аменорея, но не само.  Смята се, че има два типа аменорея. Първичната е онази, при която една жена няма първа менструация (менархе). Вторичната е тази, при която е имало цикъл, но той е спрял. Повечето жени с булимия и анорексия, които страдат от аменорея, са към втората категория.

Определяне на аменореята: Ако сте имала цикъл, но той е спрял и не се е появява повече от 3 до 6 месеца или повече, тогава вероятно страдате от аменорея и е добре да запишете час при гинеколог, за да проверите дали няма и друга причина за това, освен хранителните ви навици. Ако сте много слаба (например 38 кг на 164 см), вероятно гинеколога ще насочи вниманието по един или друг начин към качване на килограми. Според Световната здравна организация Индекс на телесната маса под 18.5 се приема за неприемливо ниско тегло за възрастни. Когато теглото е ниско и е 85% от идеалното тегло, посочено в ИТМ, това е диагностичен критерий за анорексия нервоза по дефиницията на класификацията на болестите DSM-IV. С всичките си недостатъци, индексът на телесната маса има своята логика и не бива да бъде отхвърлен с думите „аз съм си добре така“. В този линк има калкулатор на ИТМ, който да използвате за изчисление.

Има и друга връзка между теглото и вторичната аменорея и това е броя на мастни клетки. Повечето жени разбират, че яйчниците им произвеждат естроген, но не всички знаят, че мастните клетки също имат своята роля и заради това, когато нямате достатъчно мастни клетки, тялото ви не ви вярва, че сте способни за износите и задържите бебе и заради това спира менструацията – за да не изразходва сили.

Стрес и аменорея

Друго сериозно нещо, което може да причини спиране на цикъла при булимия е стреса. Стресът може да е физически – включително и заради някои булимични практики – но също така и умствен, като заради работа прекалено много часове, недоспиване или трудни ситуация.

Връзката между храната и аменореята

Дори и да се храните много здравословно и балансирано, ако не поемате достатъчно мазнини, тогава може цикълът ви да спре. Мазнините са основна група в храненето заради витамините А, Д, Е и К.

Потенциални усложнения след аменорея са:

  • Рак на матката
  • Безплодие
  • Депресия
  • Остеопения
  • Остеопороза

Какво да направите, ако ви е спрял цикъла (и няма май намерение да идва)

Първото е среща с гинеколог, който може да ви предложи противозачатъчни, с които да балансирате хормоналните си нива, като възстановите и менструален цикъл. След това обаче, най-важното е да започнете психотерапия, съчетана при нужда с участието на нутриционист и психиатър, за което може да говорите с психотерапевт.

 

 

Лечението на липсата на цикъл при жени с анорексия

Идването на цикъла, който е прекъснал заради свръхниско тегло и/или хранително разстройство (проверете теста „Страдате ли от хранително разстройство?“ тук) би трябвало да бъде проследено от мултидисциплинарен екип от срециалисти, които може да включват ендокринолог, гинеколог, психотерапевт, психиатър и нутриционист. Последиците за здравето от липсата на менструален цикъл са тема на изследвания последните години и при тях се оказва, че в 69% има проява на сърдечно-съдови болести при жени с вторична аменорея.

 

Има лекари, които предлагат орални контрацептиви, които дават на хора с анорексия, но това по изследвания не води до решаване на проблема в дългосрочен план (Bergström I, Crisby M, Engström AM, Hölcke M, Fored M, Jakobsson Kruse P, et al. Women with anorexia nervosa should not be treated with estrogen or birth control pills in a bone-sparing effect. Acta Obstet Gynecol Scand. 2013;92:877–80.)

Дори нещо повече, появата на „фалшив“ цикъл от противозачатъчните може да даде фалшивото усещане в пациентите, че нещата се оправят и може да забави както процесите на качване на тегло, така и мотивацията за почване на лечение.

Въпреки от липсата на мензис е възможно жена с анорексия нервоза да забременее, поради което не трябва да се пренебрегват контрацептивните методи. Въпреки това при жени с анорексия – в момента или в миналото е по-вероятно да имат проблеми с фертилността като цяло, спонтанен аборт, ниско тегло на новороденото.

 

 

–––––––

Допълнение от 20/05/2018:

Препоръчвам книгата „Войната с храната„, на която съм редактор и автор на предговора (може да го прочетете тук), за да направите крачки в опознаването на проблема си.

Книгата може да намерите само онлайн. 

 –––––––––––

 

Източници:

СЗО, DSM-IV, Journal of Contemporary OB-Gyn, AAPF, Biomedcentral

 

 

 

За изправянето пред миналото

„Тази двойна задача – изправянето пред миналото, поставянето му под светлините на съзнанието и поемането на отговорност да избираме по различен начин – изглежда очевидна, когато се вгледаме в живота на някой друг човек. Ала когато тънем в собствените си страхове и обезсилващото ни минало, ще е добре да осъзнаем, че всяко поражение, породено от нашата лична история, представлява всъщност предизвикателство в бездната на невъобразимото бъдеще. Проблемът с миналото е, че то няма въображение, то е в състояние единствено да повтаря сценария си„.

Дж. Холис

Непознатото хранително нарушение, по-често от анорексията (*преяждане)

Fast food diet concept served on a plate as a mountain of greasy fried restaurant take out as onion rings burger and hot dogs with fried chicken french fries and pizza as a symbol of compulsive overeating and dieting temptation resulting in unhealthy nutrition.

Болестното преяждане е по-често от анорексията, но за разлика от нея не е добре познато и някак си влиза  в графата „лакомия“ и хората си мислят, че просто „трябва да се спрат“, но не го правят, защото нямат „воля“. Затова искам да разкажа какво е това

За да бъда коректна, преяждането беше включено в класификациите на болестите (DSM-5 и МКБ-10) сравнително скоро. Дефиницията в МКБ-10 е „Преяждане, свързано с други психологични нарушения“ (F50.4) и е описано като „психогенно преяждане“.

В DSM-5 (каталога на болестите, който се използва в американската здравна система) преяждането беше включено като отделна болест през май 2013.

Описанието включва епизоди на поемане на много храна, характеризиращи се с:

  • хранене през кратък период от време (например по-малко от 2 часа), на количество храна, която е определено по-голяма от това, което повечето хора биха изяли в подобен период при подобни обстоятелства
  • отсъствие на елиминиране на храната
  • отчетливо страдание, че стигаш до преяждане
  • епизодите се характеризират с три (или повече) от следните описания:
    • по-бързо хранене от нормалното;
    • ядене, докато се чувстваш неприятно пълен;
    • ядене на големи количества храна, дори когато не изпитваш глад;
    • да се храниш сам, защото се притесняваш колко храна изяждат другите;
    • да се отвращаваш от себе си, депресиран или много виновен след преяждане

Приема се, че до 3.5% от хората могат да страдат от преяждане през живота си, въпреки че огромната част от тях не търсят никога помощ, защото са решили за себе си, че са просто лакоми, а не хора, които страдат от болестно състояние, което влече след себе си и здравни проблеми.

По проучвания 30 до 40% от хората, които отиват на диетолог или нутриционист може да бъдат диагностицирани с болестно преяждане и няма диета, която да им помогне, защото проблемът с количествата е в главата, не само във вида храна.

Преяждането булимия ли е?

Не, булимията е когато се наблюдава преяждане и изхвърляне на храната чрез предизвикано повръщане и/ли лаксативи. Така след злоупотреба с храна има компенсаторно поведение, така че да се намали ефекта от поемането й. При преяждането това не се случва винаги и задължително. Има хора, които след като са били болни от анорексия и булимия в тийнеджърските си години в зряла възраст болестта им се трансформира в преяждане – и хиперфагия (наднормено и свръхнормено тегло). Въпреки че всеки – и мъж, и жена – може да развие клиничната картина на болестното преяждане на всяка възраст, най-често симптомите се проявяват между 20 и 30 години и често се съпровождат с различни тревожности, депресия и натрапчиви мисли.

Диетите могат да подхранят болестното преяждане, като механизмът е много прост – представи си човек, който е нещастен открай време с тялото, което му се е паднало и минава от диета на диета с различни ограничения, които го изтощават и в даден момент се изтощава, предава и… преяжда. Това е порочният път на диетите – така човекът си казва „Не съм наред, не мога да спазвам диета и килограмите ми се качват, защото нямам никаква воля“. Обикновено това мислят и близките, които очакват, че спирането на храната е лесно… а това е хранително разстройство, болестно състояние на душата, не на тялото и никакви хапчета за намаляване на апетита няма да помогнат дългосрочно.

%d0%b6%d0%b0%d0%bd%d0%b0-%d0%b1%d0%b5%d1%80%d0%b3%d0%b5%d0%bd%d0%b4%d0%be%d1%80%d1%84-%d0%b4%d0%b5%d0%b1%d0%b5%d0%bb%d0%b0-%d1%81%d0%b8-big-brotherВ същото време има едно презрение към хората с наднормено тегло, за което малко се говори, но то съществува. Да ти кажат или да видиш в очите на някого презрението, че си дебел е много унизително. В очите на Жана Бергендорф, когато в шоуто Big Brother й й казаха „Жана, дебела си“, се вижда голяма част от бурята от емоции в нея.

Презрението към пълните и дебели хора не е български феномен – но това не помага на тези, които търсят своето решение и не осъзнават още, че го имат. Преяждането остава неразбрано, защото когато си с повече килограми и те виждат, че се храниш нездравословно си мислят, че просто си слаб характер и просто повечето хора не осъзнават, че това влияе и на психичното ти здраве.

Периоди, които отключват преяждания

Понякога стресови периоди (напрежения в работата или образованието, смърт на близък и други трудни събития) „отключват“ преяжданията като начин за справяне с трудностите. Емоционалното хранене може да започне още в детството, но може и да се отключи във всяка възраст.

Взимане на мерки

Първото е да признаеш, че имаш проблем. Оттам започват различни пътища – лична психотерапия, групова психотерапия с други засегнати, семейна терапия, консултация с лекари и диетолози. При някои хора добре повлияват и различни физически активности с леко натоварване, медитации, арт терапия и психодрама, йога. Но разбира се, не е нужно да минеш през всички останали, преди да стигнеш до психотерапия. Терапията би помогнала да се анализира какво е отключило преяждането и да се работи за преработване на травмата.

ЗАБЕЛЕЖКА: С гиф-а по-горе не твърдя, че Жана Бергендорф страда от психогенно преяждане. Използвам реакцията й само като илюстрация за бурята от емоции, които се появяват у една жена, когато й се каже публично, че е дебела.

–––––––

Допълнение от 20/05/2018:

Препоръчвам книгата „Войната с храната„, на която съм редактор и автор на предговора (може да го прочетете тук), за да направите крачки в опознаването на проблема си.

Книгата може да намерите само онлайн. 

Митове и легенди за психотерапията

%d0%bc%d0%b8%d1%82%d0%be%d0%b2%d0%b5-%d0%b8-%d0%bb%d0%b5%d0%b3%d0%b5%d0%bd%d0%b4%d0%b8-%d0%b7%d0%b0-%d0%bf%d1%81%d0%b8%d1%85%d0%be%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b0%d0%bf%d0%b8%d1%8f%d1%82%d0%b0Популяризирана от филмите и книгите, после и от вицовете, сега е времето, в което психотерапията влиза в ежедневието на все повече хора. Причината? Има ефект.

Добре, не всички психотерапевти са брадясали като Фройд (а и има и много жени), има повече знание, отколкото преди стотина години, както и научно подкрепени доказателства, че психотерапията е начин, по който човек открива повече за себе си – мисли, идеи и начини на поведения, които носи, но не съзнава, че тежат на съзнанието му. Въпреки това – т.е. въпреки цялата масова култура, която е показала много от преимуществата на психотерапията, си стоят някои митове и легенди за нея – някои, от които съм чувала и аз.

Нямаш нужда от психотерапия, ако имаш приятели. Психотерапевтът не ти е приятел, а и няма право да ти стане приятел, ако е професионалист. Психотерапевтът е изпълнен с разбиране към теб, но тънката граница с приятелството е табу за него. Целта е не те изслушва и да кима състрадателно, а да работи с теб и това, което се случва в теб. Утре можеш да си развалиш приятелството с някого и да се окаже, че всичките ти тайни изплуват на неподходящи места. Психотерапевтът обаче е длъжен да запази конфиденциалност за нещата, които чува от теб и не, това не е приятелство – ти плащаш за тези срещи, защото отиваш не, за да ти кажат „истината в очите“, „колко е тъпо“ и „всичко ще се оправи“, а защото някой ще надниква в душата ти – и за разлика от приятелите – когато измине един час – ще се раздели с теб – и дори е готов това да е последната ви среща (разбира се, добре е да се обадиш/пишеш, ако си си записал час и няма да отидеш). Тъй като не е обвързан емоционално с теб, това прави терапевта по-различен човек в твоя живот и реално можеш да му кажеш абсолютно всичко, дори това, което иначе не можеш пред близък. Така че – не му плащаш, за да е добър с теб – а плащаш времето му, в което може да прави и нещо друго или с да има час с друг човек. Работата на терапевта е с теб и заради теб, но професионалните му знания и дистанцията, на която остава от теб, го прави по-различен от който и да било друг човек в живота ти. Срещите са веднъж седмично – или два пъти седмично спрямо състоянието ти – също имат своята цел – редовни срещи, при които промените настъпват постепенно. Дори когато ви се струва, че „нищо не се случва“, със сигурност нещо става – и това е разговорът за твоята лична история.

Отиваш на терапия, дават ти съвет и се оправяш. Ех, да беше само така! Ако нещо се е разваляло постепенно например 30 години (262,000 часа), как би могло да се оправи за една среща (60 минути/1 час). Една ефективна аналитична психотерапия продължава поне няколко месеца до няколко години (една година е, да речем, 52 часа). Но да оставим математиката.

Хранителните разстройства например изискват повече време заради спецификата си. Има психотерапевтични методи, които работят бързо (1-3 срещи), но и там не се оправяш с „един съвет“, а по-скоро решаваш сам проблема отново. Лично аз харесвам повече аналитичната психотерапия заради личностното израстване, което се случва, но то идва когато човекът е готов за него, не само на думи.

Психотерапевтите разпитват само за миналото ти и непрекъснато за родителите ти, защото така им е по-лесно. Да, в това отношение психотерапевти могат да минат направо за досадни. Но това е само защото са убедени, че през първите седем години се формира човешкия характер и там всеки получава първичните си травми. Заради това са и тези разговори – за да съберат информация за теб и това, което се е случвало.

При психотерапевтите ходят само „луди“. Не е нужно да си луд, но ако имаш проблем, от който си на път да направо да „полудееш“, по-добре отиди на психотерапевт. Както казваше една приятелка „По-добре да плачеш при психотерапевт, отколкото да се смееш при психиатър“.

Психотерапията е глезотия. Психотерапията е глезотия доколкото ходенето с обувки, които не убиват е глезотия. Вероятно можеш да ходиш с мазоли, но болят. Така и с това.

Психотерапията е скъпа. Мисълта за цената спира много хора да потърсят психотерапия. Но спрямо много други страни тя е по-достъпна. Психотерапията навсякъде се плаща на час и в България могат да бъдат намерени психотерапевти, които работят на всякаква цена – от 20 до около 150 лв на час (това е най-високата цена, която съм чувала и е доста рядка), а най-често срещаната цена е 50-80 лв, като в най-долната граница са начинаещите колеги. Различните психотерапевти предлагат различни начини на срещи – от два/три пъти седмично до веднъж месечно, но в повечето случаи срещите са веднъж седмично. Колко е скъпа психотерапията е относителен въпрос. Пак малко математика, но спрямо целите и инвестицията, която правиш за неща, които ти носят удоволствие и спокойствие – като книги, концерти, ваканции и т.н – и цената на това да не се чувстваш добре. Каква е цената на това да постигнеш своя вътрешен мир? Не знам аз, ти си знаеш.

Ставаш зависим от психотерапевта си и не можеш да вземеш решение без него/нея и не можеш да се откопчиш от терапевта си. Всъщност психотерапевтът не взима решение вместо теб, а е до теб във взимането на решения. Психотерапията не е безкрайна и всеки върви със свои крачки – това е много личен процес. Изследвания показват, че половината от хората усещат подобрение само след 8 срещи (което е около два месеца и половина), а 75% от хората казват че са доста по-добре след около половин година.

Ако пратя половинката си на психотерапия, тя/той ще започне да ме слуша. Ако пратите някого и той няма желание да идва, най-вероятно нищо няма да стане и ще престане да ходи още първия месец.

Психотерапевтите предписват лекарства. Психиатрите предписват лекарства. Психотерапевтите познават психиатри и могат да те насочат, ако преценят, че имаш нужда.

Всички психотерапевти са един дол дренки. Не са. Различни са. Ако не ти се е получило при един терапевт, може да стане при друг. Психотерапията е трудна и отговорна работа, в която има голяма роля и една невидима връзка, която се създава между терапевт и клиент. За щастие можеш да избираш.

%d1%84%d1%80%d0%be%d0%b9%d0%b4-%d0%bd%d0%b0-%d0%b4%d0%b8%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b0Ще ме сложат да лежа някъде със затворени очи и може да ме хипнотизират. Първата част идва от историите за прочутото диванче на Фройд. Той канел хората да легнат и да започнат да говорят, докато застанал до главата на удобен стол записвал какво казват. Днес психотерапевтите имат дивани, но не очакват да легнеш. Седни както ти е удобно и ако нещо те притеснява, питай.

 

 

 

Причини, които говорят, че може би ти е дошло време за психотерапия

depression-supplements-break-the-link-with-anxiety1Първо правя уточнението, че преди да стана психотерапевт, се сблъсках челно с психотерапията като начин на осмисляне на живота и години по-късно реших да променя професионалния си път. Не съм мечтала да стана Фройд от гимназията – и може би по-добре – защото успях да събера личен опит в една много богата на характери и проблеми кариерна пътека, който днес ми помага много. Затова и към психотерапията имам погледа и на човек, който решава да потърси професионална помощ за разбиране… на самия себе си. Всъщност да ходиш на психотерапия е много лично занимание, защото основната тема си ти, не другите и това я прави толкова полезна. Ти и всичките ти лица; ти и твоите проблеми; ти и другите.

Всеки преминава през своите периоди на разочарования, тъга, тревоги и бърнаут, но понякога ситуацията просто има нужда от друго мнение, особено когато се повтаря често в живота ни. Юнг е написал „Докато не направим несъзнаваното съзнавано, ще наричаме това, което ни се случва Съдба“. Така в психотерапията оставяме сетивата си открити да разберем какво се е случва с нас, използвайки терапевта като фигура, която да е с нас в този процес. Затова и психотерапията не е белег на слабост – а обратното – на смелост, защото е решение да се срещнеш с онзи човек, който несъзнателно често избягваш – самия себе си. Психотерапията е обградени с митове, които ще опиша в някой пост скоро, но един от тях е честотата – в повечето случаи веднъж седмично е напълно достатъчна и за разлика от историите в книгите на Ялом, в България рядко продължава десетилетие. Психотерапията не се поема от здравната каса, но има достатъчно психотерапевти и школи, така че човек може да избира.

 

Но все пак – какви са знаците по пътя, които може би те насочват към записване на час. Ето няколко от тях:

Имаш необясними от лекарите болки в главата и стомаха или срив в имунната система. Когато сме емоционално натоварени, това се отразява на телата ни. Стресът се може да се прояви в много физически усещания – от разстроен стомах и болки в него, така и до главоболия, чести настинки, че и дори липса на желание за секс.

След силен стрес и бърнаут. Някъде около 40 – а може и преди това за отличниците – е възможно кризата да дойде неочаквано, но за сметка на това много силно. Преосмислянето на ценностите, целите и пътя е работа и иска време и разговори.

Проблеми в отношенията ти с другите. Повтарящи се ситуации в отношенията с другите – влизане във връзка с един и същ (неподходящ) тип партньор; нерешими конфликти в семейството може да са причина за среща с психотерапевт и последваща психотерапия. Понякога приятелите дават първия знак, като ти казват „Какво става с теб, много си променен/а“.

%d0%bf%d1%81%d0%b8%d1%85%d0%be%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b0%d0%bf%d0%b8%d1%8f-%d0%b4%d0%b8%d0%b2%d0%b0%d0%bdПреживял/а си нещо и не можеш да спреш да мислиш за него. Може да е нечия смърт или събитие, което се е случило само на теб, но продължава да размахва криле в главата ти. Времето има способността да лекува за много хора, но има и такива, които дори години след като нещо се е случило, то остава на видно място в тях. Скръбта може да наруши живота ти и да те отдръпне. Има и хора, които влизат в друга фаза – да станат свръх активни и дори не могат да спят. Това са също знаци, че е време за професионална помощ.

Разбито ти е сърцето. Това е моментът, в който човек се чувства едновременно и сам, и неразбран и с помощта на психотерапията може да се намери новата посока.

Използваш някаква субстанция. Ако откриеш, че пиеш повече или поемаш някакви успокояващи – дори билкови хапчета – в нарастващо количество – или дори с нетърпение чакаш да пиеш – това може да е знащ, че има нещо в теб, което не е намерило начин да излезе. Такава субстанция може да бъде и храната – промяната в апетита може да е знак, че нещо се случва. Както преяждането, така и приемането на малко храна са белези на това.

Паническите атаки. Връхлитат те и ти променят живота, защото смяташ, че си усетил дъха на смъртта. След поредица от посещения на лекарски кабинети, които те уверяват, че си напълно здрава и е по-добре да посетиш някой психолог, е време да намериш твоя.

Понякога си на едно издишане от искането на развод. Добър момент за започване на лична или семейна терапия.

Нещо бъркаш в отношението с децата. Усещането, че ти се изплъзва нещо във възпитанието – или че не можеш да разбереш детето и неговия свят, реакциите му към теб и другите дава сериозен повод за намирането на детски психолог.

Не успяваш да заченеш, а няма лекарски причини за това. Идването на бебето може да е трудно, а пречката да е някъде дълбоко в теб, дори отчаяно да искаш бебе. Психотерапията в тези моменти помага за търсенето на неосъзнаваните причини.

Предстои ти осиновяване. Твърдо съм на мнение, че осъзнаването на сериозността на решението е добре да бъде направено и с помощта на психотерапевт, ако имаш някакви съмнения за това сериозно намерение. Препоръчвам лекцията на Фани Давидова, юрист, в TEDxMladostWomen 2016 и когато излезе ще сложа линк към нея.

Онлайн терапия – възможна ли е мисията?

%d0%be%d0%bd%d0%bb%d0%b0%d0%b9%d0%bd-%d0%bf%d1%81%d0%b8%d1%85%d0%be%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b0%d0%bf%d0%b8%d1%8fНищо не пречи да се опита, но лично аз работя онлайн само и единствено когато човекът е толкова далеч, че не може да дойде, например когато е в чужбина. За хора в страната работя само с посещения в кабинета ми или ако това не е възможно, то тогава съм готова да препоръчам колега, когото познавам в региона.

Плюсовете на онлайн терапията са много – удобно е, пести време и може, дори от далеч, да се възползваш от консултация с терапевт, който ти харесва – на родния ти език и разбиращ културните особености по-добре от този на място много често.

Добре, но въпреки че предлагам консултации онлайн искам да обърна внимание върху недостатъка. Нищо не може да се сравни с личния контакт – заради, което с хората, с които работя онлайн задължително се виждаме при прибиранията им в България.  Личното ми впечатление е, че заради опосредствания от технологиите контакт, има известно забавяне в продължителността на самата терапия – не голямо, но го има.

Но ако се върнем на плюсовете – ако решите, че искате да пробвате, то онлайн психотерапията е интересна възможност, която не би могла да навреди. Препоръчвам да минат поне три сесии, преди да прецените дали си пасвате с терапевта и да давате обратна връзка след всяка сесия.

За повече информация пишете на detelina dot stamenova at gmail.com

За англоговорящите, една статия за терапията по Скайп от The Atlantic

TEDxMladostWomen на 29 октомври

tedXmladostwomenОгромно е удоволствието ми, че бях включена като лектор в изданието за 2016та година на TEDxMladostWomen и тъй като още ми е толкова у-а-у! от това, а времето е малко до старта искам само да напиша, че ще се постарая много, много!

Историята на Люси Иларионов по bTV радио – и моето участие като психотерапевт в предаването

lucy ilarionovС Люси Иларионов, талантливият български режисьор, бяхме на гости на Диана Хаджийска по bTV радио, където говорихме за едно заболяване, което рядко се свързва с хранителните разстройства – а реално е – това е свръхнорменото тегло, което много често е провокирано от начина на живота, който от своя страна влече с годините и заболявавания като метаболитен синдром и оставен непроследен – диабет.

Беше ми много интересно да се срещна с него – а историята му, която той разказва, предупреждавайки другите хора за рисковете от това да не вземеш мерки навреме – е изключително показателна и е много благородно, че го прави.

Лично аз бих предложила на всички, които си мислят за операция на стомаха да помислят преди да я предприемат и за неоперативна програма с цел цялостно намаляване на теглото, която да включва интердисциплинарен екип на психотерапевт като мен и нутриционист.

Аудиозапис от този разговор има тук

Защо храната става причина за щастие – един разговор с продължение с Даниел Михайлов по БНТ1, „Денят започва“

Разговоръ13652279_10209801187327562_397715631_nт с Даниел Михайлов в „Денят започва“ по БНТ имаше своето продължение – радвам се, че говоренето за емоционалното здраве вече се обвързва и с въпроса за храненето (ВИДЕО)- или по-точно, че в ефира на националната телевизия се говори за връзката между тях и че зад не спазването на диети или трудното поддържане на килограми/апетит не става въпрос само за „воля“, но и за проблеми, които биха могли да бъдат решени с психотерапия.
Предишният ни разговор може да видите тук (Как страда тялото, когато душата е гладна за емоции). 

Вероника Каролин и нейното спасение от болеста

veronika carolinВероника Стефанова (Вероника Каролин), мис Автомобилизъм и висока като небостъргач, е красавица от тези, които магически сякаш са се сдобили с гените на Барби. Зад външността й на кукла обаче живее едно добро сърце, което е готово да сподели това, което се е случило с нея – да попадне в лапите на анорексията, а след нея, както става често – и на булимията.

Тя е от тези примери на хора, които не забравят хранителното нарушение, а говори и споделя за своя път, за да покаже на всички засегнати, че надежда има. Малко хора избират да разказват, а за да го прави тя има конкретна причина. „По време на лечението ми много трудно се доверявах на всички хора, които ми казваха че съм много слаба, че трябва да се лекувам. Не можех да осъзная реално, че имам проблем, защото аз не се чувствах слаба и имах нужда просто от някой, който да ми сподели от личен опит какво да очаквам и как ще премине лечението ми – някой, който вече се е излекувал, разказа ми тя. Тогава имаше една позната на майка ми, която разговаря с мен и ми вдъхна надежда и тогава си обещах, че ако се възстановя някой ден, ще помагам на всички момичета в моето положение, които просто ги подтиквам да преминат към лечение и психотерапия. Моята цел е да ги успокоя и да отидат спокойно на психотерапевт или при нужда в болница„.

Вероника разбира за себе си, че е почувствала за себе си, че се разболява не в един ден, а постепенно, „Започнах да си намалям храната постепенно и имаше периоди, в които това ме радваше. Мислех си, че като не ям това ме прави по-щастлива. В началото, когато свалих първите килограми ми казваха „Ти си толкова слаба, още повече си се разхубавила“ и така реших че това е начина, до момента, в който не знаех колко съм слаба в действителност и когато всички ми казваха, че трябва да спра и да започна да се храня, аз мислех, че ме нападат и че не ме харесват“.

IMG_20160602_072319 При нея след като е приета в болница и започва медикаментозно лечение, тя започва да хапва, но тогава се стига до друг момент – изведнъж се събужда апетита й и „Започнах да ям повече, отколкото да се заситя и тогава започвах да повръщам„. Вероника влиза в друга фаза – на булимията, но след една година излиза от нея. Днес тя е напълно активна, учи и работи, за разлика от преди, когато не е правила нищо.

Това беше моята среща днес с нея – а в линка е видеото, на което разказахме двете с нея в „Денят започва“ по БНТ. 

Първи Световен ден за действия срещу хранителните разстройства

wedДнес се отбелязва първото издание на Световния ден за действия срещу хранителните разстройства. Над 200 организации и активисти от 30 страни се обединяват, за да да разбулят митове, предоставят информация и колективно да апелират за законови промени и предоставяне на повече ресурси за борбата с проявленията на болестта, която засяга около 70 милиона души на планетата.

В подкрепа на Световния ден за действия срещу хранителните разстройства, сценаристът и режисьор Марти Ноксон („Клуб Веселие“, „Момчетата от Медисън авеню“, „Бъфи: убийцата на вампири“) и звездите от предстоящия й игрален филм „До кости“ (на екран от 2017-та) подкрепиха каузата с видео, с което да привлекат вниманието към тези животозастрашаващи, но лечими болести. Филмът, в който участват звездите е базиран на истинската история на оцеляла от анорексия жена, на борбата на Ноксон с анорексия като момиче и нестандарното й възстановяване.

Във видеото, Ноксон, звездите от филма и членовете на екипа прочитат Деветте истини за хранителните разстройства в опит да развенчаят митовете около тях. Пред камерата застават звездите Киану Рийвс („Матрицата“, „Адвокат на Дявола“, “Скорост“), Лили Колинс („Огледалце, огледалце“, „Невидима зона“), Кари Престън (Добрата съпруга, “Истинска кръв“), Катрин Прескот (“Skins), Retta („Паркове и отдих“) и други. Видеото може да видиш тук (не можах да включа да излизат автоматично субтитрите на български, но ако ги избереш СС, ще ги видиш)

kianu

Целите на кампанията са да покажат, че хранителните разстройства са лечими генетични заболявания, да промотират приемането на различията, да повишат осведомеността сред политиците, за да разпределят ресурси и да установят адекватни национални системи, както и да агитират за промяна на световно ниво.

Представители на инициативата за България сме аз и проф. Захарина Савова, психотерапевти специализирани в работа с хранителни разстройства и емоционално хранене. Заедно създадохме скрининг тест за проверка на риска от развитие на хранително разстройство, който можеш да направиш онлайн. 

Лично за мен осъзнаването на сериозността на заболяванията, свързани с отношението към храната и премахването на стигмата към тях е основна цел, защото те са често подценявани и не се говори за тях толкова, колкото е нужно.

9 истини за хранителните разстройства

tumblr_nr5o2xIspj1r30hbfo1_500Хранителните разстройства са потенциално животозастрашаващи заболявания, с най-висока смъртност от всички психични разстройства. Те засягат около 70 милиона души в световен мащаб независомо от възраст, тегло, тип тяло, раса, националност, сексуална ориентация, пол, и социал-икономически статус. Заради третирането като теми табу и дезинформацията твърде често засегнатите хора не търсят помощ. Ето защо водещи професионалисти и организации в сферата се събраха, за да създадат „Деветте истини за хранителните разстройства“.

1. Много хора с хранителни разстройства изглеждат напълно здрави, а всъщност са тежко болни.

2. Семействата на хората с хранителни разстройства може да нямат нищо общо с болестта и да помогнат много за преодоляването й.

3. Хранителното разстройство е сериозна здравословна криза, която пречи на личния и семейния живот.

4. Хранителните разстройства не са съзнателно направен избор, а сериозна болест.

5. Хранителните разстройства засягат хора от всякаква възраст, пол, етнос, раса, тип тяло и тегло, сексуална ориентация и социално-икономически статус.

6. Хранителните разстройства носят висок риск от суицид (самоубийство) и медицински усложнения.

7. Гените, но също и заобикалящата среда, играят важна роля в „отключването“ на хранителните разстройства.

8. Само гените не определят възникването на хранителни разстройства.

9. Пълно възстановяване след хранително разстройство е възможно. Ранното разпознаване и лечение са важни за това.

* Деветте истини за хранителните разстройства са съставени в сътрудничество с д-р Синтия Булик, Ph.D., F.A.E.D., която е виден професор по хранителни разстройства в медицинския факултет на северно каролинския университет в Чапъл Хил. „Деветте истини“ са базирани на лекцията на д-р Булик от 2014 г. в Националния институт за психично здраве, озаглавена „9 разбити мита за хранителните разстройства“. Водещи асоциации в областта на хранителните разстройства също дадоха своя принос.

нова книга с психотерапевтични истории на Ървин Ялом – „Мимолетни създания“ РАЗКАЗ ОТ НЕЯ

Само два месеца след излизането й на английски, Издателство Хермес на 19 май ще публикува книга с разкази на Ървин Ялом. „Мимолетни създания“ е 224 страници (14,95 лв), а заглавието е нишка с думите на Марк Аврелий че „всички сме мимолетни създания – и помнещият, и помненият“.

Ето и деветата глава от книгата.

9.

Три плача

Макар да се бяхме срещали само за еднократна консултация преди много години, споменът за този споделен час се е врязал дълбоко в паметта ми. Красива, тъжна и изискана, Хелена дойде да разговаряме за нейния приятел Били и по време на разговора ни плака три пъти.

Били, който починал три месеца по-рано, бил важен човек в живота й. Обитавали различни светове – той се подвизавал из гей средите в Сохо, тя пък се гушела в уюта на своя петнайсетгодишен буржоазен брак, – но били приятели от детството. Сближили се като второкласници, а по-късно, двайсетинагодишни, живели заедно в някаква бруклинска комуна. Тя била бедна, той – богат; тя предпазлива, той дързък до безразсъдство; тя неуверена, той бликащ от самоувереност. Той бил рус и красив и я научил да кара мотоциклет.

Веднъж – потопи се тя в спомените си с блеснали очи – в продължение на шест месеца кръстосвахме с мотоциклета Южна Америка. Не носехме никакъв друг багаж, освен раничките на гърба си. Това пътуване беше връхната точка в живота ми. Били често казваше: „Да преживеем всичко и да напуснем този свят без съжаления. Да вземем всичко от живота и да оставим смъртта с празни ръце”. И ето че, най-внезапно, преди четири месеца… рак на мозъка… и бедният ми Били си отиде за няколко седмици.

Но не тогава се разплака Хелена – това се случи няколко минути по-късно.

Миналата седмица осъществих важен преход в живота си. Взех държавните си изпити и сега съм лицензиран клиничен психолог.

Поздравления. Това е наистина важно събитие.

Важните житейски събития невинаги са нещо добро.

Защо?

Миналия уикенд съпругът ми заведе двамата ни синове и най-добрите им приятели на къмпинг и по-голямата част от почивните дни аз прекарах, асимилирайки това събитие и премисляйки живота си. Почиствах из къщи, подреждах гардеробите, претъпкани с безполезни вещи, и попаднах на забравен албум със стари снимки на Били, който не бях разглеждала от години. Поех дълбоко въздух, сипах си питие, седнах на пода в един ъгъл и започнах бавно да прелиствам страниците, но този път разглеждах образите със съвсем други очи – с очите на психотерапевт. Взрях се в любимата си снимка на Били. На нея е възседнал мотоциклета си – с разкопчано кожено яке и лице, озарено от онази чудна лятна усмивка, – държи бутилка бира и с жест ме приканя да седна зад него. Винаги съм обичала тази снимка, но внезапно, за първи път ме осени мисълта, че Били е имал манийни епизоди, че е страдал от биполярно разстройство! И тази мисъл ме зашемети. Всичките ни безценни приключения, лудориите, които вършехме, може би не са били нищо друго, а…

Именно тогава тя се разплака за първи път. Рида в продължение на няколко минути. Аз я подканих:

Би ли довършила изречението, Хелена? Не са били нищо друго, а…?

Хлипайки, Хелена поклати глава и се извини, че е изразходила почти цялата кутия с кърпички. След като се посъвзе, продължи, без да отговори на въпроса ми:

Тогава ти телефонирах, за да се срещнем. И сякаш мисълта, че е страдал от биполярно разстройство, не беше достатъчно разтърсваща, по-късно същия ден получих нов шамар, препрочитайки последните имейли, които бяхме разменили с Били. Малко преди самия край той ми написа пропито с обич писмо, в което ме уверяваше колко много означавам за него, колко цени приятелството ми, как се наслаждава на спомените си с мен, въпреки че мозъкът му се разпада. Тогава…

В този момент Хелена се разплака за втори път. Плачът й бе неудържим и тя отново протегна ръка за кърпички.

Опитай да продължиш, Хелена.

Тогава се вгледах по-внимателно в имейла – продължи тя през хлипане – и видях, че е бил изпратен до повече от сто души. Осъзнах, че аз бях просто една от стоте, от сто и тринайсетте, ако трябва да съм точна.

В продължение на още няколко минути тя плака неудържимо. Когато хлипанията й започнаха да утихват, я подканих отново:

Какво се случи после, Хелена?

  После отгърнах албума на страница, която бях забравила напълно. На нея беше залепена покана за едно от лудите ни съвместни празненства по случай рождените ни дни, които организирахме в Бруклин. Аз съм родена на единайсети юни, а той – на дванайсети. Имаме само няколко часа разлика и празнувахме заедно, а…

На това място Хелена избухна в сълзи за трети път.

Изчаках известно време, после довърших мисълта й:

Родени сме само с няколко часа разлика, а сега той е мъртъв. Плашеща мисъл.

Да, да – закима енергично Хелена, все още плачейки.

Погледнах ръчния си часовник. Тя бе пожелала една сесия, а до края оставаха само двайсет минути.

Хелена, нека първо се съсредоточим върху онова, което те накара да се разплачеш последния път: ти и Били сте били на една и съща възраст, родени сте с няколко часа разлика. Сега той е мъртъв. Разкрий ми повече от мислите си относно това.

Тук съм благодарение само на случайността, а той е мъртъв. Можеше аз да съм на неговото място. Спомням си, един ден отидохме на конни надбягвания. Беше ми за първи път. Изненадах се, че Били отказа да залага, и когато го попитах защо, ми даде чудат отговор. Каза, че вече изразходвал късмета си, спечелвайки лотарията на живота – сред всичките милиони други сперматозоиди той бил щастливецът, който издърпал печелившия билет. После ми посочи всичките разкъсани билети по земята около нас и каза, че именно заради „лотарията на живота” чувствал моралното задължение да не хвърля парите си на вятъра и да не заграбва от другите, а вместо това да използва онова, което има, за да живее живота си най-пълно.

И правеше ли го?

О, да. О, да. Не познавах друг така жив, така безстрашен, така страстно отдаден на самото живеене човек.

А щом подобна ярка искра живот може да бъде угасена – казах, – и твоят живот изглежда несигурен.

Хелена ме погледна донякъде изненадана от директността ми.

Именно, именно. – Тя издърпа още няколко кърпички от кутията.

Значи плачеш и за самата себе си. Неговата смърт прави твоята смърт по-конкретна, по-реална. За първи път ли имаш подобна среща със смъртта?

Не, не. Много пъти през детството ми мисълта за смъртта ме е връхлитала като гръм. Всяко погребение, на което присъствах, беше следвано от безсънни нощи, в които си представях, че съм мъртва. Подобно преживяване имах и когато се роди най-големият ми син. Първият му плач ме разтърси дълбоко.

Защо?

Защото отвори очите ми за един очевиден факт: че животът има начало, след което се развива праволинейно. Аз съм просто преносител, който предава живота на сина си, който на свой ред ще го предаде на своето потомство и ще срещне смъртта. Мисля, че тогава си дадох сметка, че животът на всеки от нас се развива по разписание и аз определено не съм изключение.

Ще ти кажа за какво си мисля в момента рекох. – За думите на Били да си отидем от този свят без съжаления”. Всичко, което ми разказа, ме навежда на заключението, че животът ти с Били е бил пълноценен. Така ли е?

– Така е.

За това свидетелства възбудата в погледа ти. Нямаш никакви съжаления по отношение на този период от живота си?

Никакви.

А какво ще ми кажеш за сегашния си живот, със съпруга ти и децата ти?

Ах, да. Не пилееш времето. Това е друга история. Сега съм извън живота. Сякаш го отлагам. Не го преживявам наистина, не му се наслаждавам такъв, какъвто протича в настоящия момент. И се задушавам сред вещи: дрехи, спално бельо, безброй лампи, бейзболни ръкавици, голф стикове, палатки, спални чували.

За разлика от времето на мотоциклетното пътешествие с Били – шест месеца из Южна Америка само с малка раничка на гърба.

О, това беше блаженство. Същински рай. Сега съм омъжена, имам добър съпруг. Обичам го, но, о, как ми се иска да не бях така обременена. Ще ми се да бих могла да живея само с една раничка на гърба. Колко много вещи. Понякога си представям как гигантски багер с хидравлични щипки разбива покрива на къщата ми и скопчва покъщнината – огромни телевизори и дивиди плеъри, дивани и миялни машини. И докато челюстите му издигат всичко това през дупката в покрива, виждам как на дрипи от разкъсаната си тапицерия висят градинските столове.

Разкажи ми повече за своите съжаления по отношение на живота си в последните години.

За мен той няма ценност, не го живея както би трябвало. Може би защото от твърде дълго съм убедена, че истинският ми живот е останал в миналото, с Били.

И поради това убеждение ти е много по-трудно да се примириш със смъртността си. Мисълта за смъртта е винаги по-болезнена, когато имаш чувството, че не си живял пълноценно.

Хелена кимна. Определено вече бях ангажирал цялото й внимание.

Да обсъдим и другите два пъти, когато плака. Разплака се, докато разказваше как си разбрала, че Били е изпратил прощален имейл до над сто души. Защо?

Просто вече не се чувствах специална. Някога бяхме близки, толкова близки.

Пред теб той се е разкривал в голяма степен?

Така е, но не и през последните няколко години от живота си. Промяна настъпи, когато преди десет години се пренесе в Орегон. Заживяхме на двата противоположни бряга на континента и аз го виждах в най-добрия случай един или два пъти в годината.

Знаеш ли, мисля си за заболяването на Били – реших да споделя мислите си. -Вероятно подобно на много други терминално болни той се е чувствал изолиран и в отчаянието си е опитал да установи връзка с цялата си социална мрежа, с всеки, когото е познавал. Това е, струва ми се, разбираемо и човешко. Но в никакъв случай, Хелена, тази негова постъпка не съдържа оценка на връзката му с теб.

Да, да, знам това. Господи, напълно ясно ми е! Работя с много двойки и почти всеки ден се случва да уверявам някого, че определена постъпка на партньора му не е непременно послание, касаещо взаимоотношенията им.

Именно, а още по-малко вероятно е постъпката на Били да е послание, касаещо автентичността на взаимоотношенията ти с него преди толкова години. Взаимоотношенията между хората си имат край, но той не обезценява онова, което те са представлявали преди време. И с това се връщаме към първия път, когато се разплака. Тогава ти ми разказваше за внезапното си прозрение, че Били е имал манийни епизоди. Опитай се да ми изясниш какво изразяваха сълзите ти.

Неговата мания ми се струва така очевидна сега. Той никога не се спираше. Винаги на максимални обороти. Не забавяше дори за миг. Как е възможно да не съм си дала сметка за това още навремето? Не е за вярване.

Но нека обсъдим защо това така те разтърси.

Струва ми се, защото то постави под въпрос чувството ми за реалност. Онова, което смятах за връхната точка в живота си, за сияйния и вдъхновяващ негов център, времето, когато аз и той бяхме трептящо живи – всичко това не е било реално. Сега осъзнавам, че е било просто плод на неговата мания.

Мога да си представя колко дестабилизирана се чувстваш сега, Хелена. През всичките тези години си виждала живота си по определен начин, аз сега внезапно си се сблъскала с нова, съвсем различна версия на реалността. Да видиш как миналото се променя пред очите ти – какъв шок!

Именно, чувствам се зашеметена.

Има и нещо много тъжно в това, което казваш, Хелена. Печално е, че личността на Били, важен и ценен за теб човек, приятел от детството, е сведена до една диагноза. А цялата ти младост, прекарана с него – всичките прекрасни, вълнуващи преживявания, – са превърнати в „нищо друго, освен…”, нищо друго, освен израз на една мания. Вероятно е имал маниакални епизоди, но от разказа ти съдя, че личността на този човек далеч не може да се побере в рамките на тази диагноза.

Знам, знам, но точно сега съм неспособна да превъзмогна това.

Знаеш ли, когато каза, че целият ти младежки живот с Били не е бил нищо друго, освен” плод на неговата мания, ме побиха тръпки. Представи си, че погледнем от същата гледна точка случващото се между двама ни в момента. Би могло да се каже, че то не е нищо друго, освен търговска сделка, и че ти ми плащаш, за да те слушам и да откликвам на чутото. Или че помагайки ти да се почувстваш по-добре, аз се чувствам по-силен и по-ефективен като личност. Или пък, че насищам със смисъл живота си, като помагам на теб да наситиш със смисъл своя. И може би всичките тези твърдения ще са верни. Но да се твърди, че терапията е „нищо друго, освен” някое от изброените неща, е далеч, безкрайно далеч от истината. Чувствам, че между нас двамата съществува дълбок контакт, че помежду ни се случва нещо истинско, че ти разкриваш голяма част от себе си пред мен, а думите ти ме трогват и ангажират вниманието ми. Не желая ние двамата да бъдем свеждани до нещо просто, не желая и Били да бъде свеждан до нещо просто. Харесаха ми думите ти за неговата лятна усмивка. Завиждам ви заради мотоциклетното пътешествие из Южна Америка и ме натъжава мисълта, че сама си отнемеш всичко това.

В края на разговора и двамата бяхме уморени и просветлени. Тя бе способна да си възвърне миналото и да започне отново да цени живота си с Били. А колкото до мен, аз бях добавил нов аргумент в полза на отколешната си непоносимост към поставянето на диагнози. По време на обучението си като психиатър официалните диагностични категории често ми създаваха проблеми. На съвещанията за обсъждане на случаи много от консултантите изразяваха несъгласие с конкретните диагнози на представяните пациенти и аз впоследствие установих, че несъгласието им обикновено произтичаше не от грешки на практикуващите специалисти, а от проблеми, същностно присъщи на диагностицирането.

Докато бях завеждащ психиатричното отделение на болницата към Станфордския университет, аз разчитах на диагнозите, за да се информирам относно ефективното фармакологично лечение. Но в психотерапевтичната си практика с пациенти с нетолкова сериозни разстройства през последните четирийсет години аз неведнъж съм се убеждавал, че диагностичният метод е в повечето случаи неуместен. А също така и че изопаченията, които ние, психотерапевтите, трябва да извършим, за да покрием изискванията на застрахователните компании за прецизни диагнози, са във вреда както на терапевта, така и на пациента. В диагностичната процедура ние не улавяме някаква обективна истина. Диагностичните категории са съчинени и спорни: те са продукт на съвещателен вот и неизменно търпят значителна ревизия на всяко десетилетие.

Но срещата ми с Хелена ме убеди, че досадното задължение да се състави официална диагноза е нещо повече от проста безсмислица. Това впрочем може да възпрепятства работата ни, като забули и дори зачеркне изцяло пълнокръвната и многоизмерна личност, с която общуваме в кабинета си. Били беше станал жертва на този процес и аз бях радостен, че спомогнах неговата личност да бъде възстановена в предишната си сложност и жизненост.

 

 

ииии… наградите от Pampers!

Трите награди от Pampers днес отпътуват към участвалите в играта, която обявих на 26ти април.

Пакет от пелени Pampers Premium Care (моите впечатления от самите пелени са публикувани тук) и книгата на Сю Герхард „Защо обичта е важна“ на издателство Изток-Запад получава Марина Петрова.

Свое копие от тази книга, която силно препоръчвам на всяка майка (особено на бъдещите) получават Янка Радомирова и Даниела Генчева, които участваха в играта като коментираха и споделиха поста ми от личната ми Facebook страница.

линкове – срамната тайна на американеца от средната класа; идеалното тяло не съществува

Почти половината американци не могат да извадят в брой 400 долара. Историята на един от тях (писател, с две деца и едната му книга купена от Скорсезе). Оригиналната история от Атлантик е тук, интересна е заради коментарите също (не, не съм чела и 3те хиляди)

Идеалното тяло не съществува – история от The Guardian

феминистка разходка из София

Екатерина Каравелова,
една от героините в Историческата разходка

В неделния 8 май, след като избрах да ме вали из София, не из страната, някакси приятно се оказах в градинката между Народното събрание и Университета, за да се включа в Историческа разходка по женските места на паметта из София, организирано от Феминистка разходка.

Изненадващо, не бяхме няколко човека, а над 20 жени, койито останахме заедно повече от два часа. Тъй като отдавна съм се откъснала от академичния свят някои изглежда бяха много известни – съдейки по техните знания и поведение – и допълваха разказите на двете водещи по интересен начин.

Обиколихме около 15 места в централната част на София (една парабола от Университета до Народния театър, със среда малките Пет кьошета), където водещите ни представяха различни части от историята на женските права в България. Не съм присъствала на друго подобно начинание досега – а за да е съвсем в темата с женските права и темите, които вървяха, не ни пропусна едно възрастно градско келеме, което на ул. Раковски, ни попита какво сме се наредили като проститутки (?!), докато гледахме сградата, в която се е помещавал един женски съюз. Като част от градския ни пейзаж и времето ни, вече на Граф Игнатиев ни подмина, според мен с леко изкушение да ни да ни заговори писателя Калин Терзийски, но тъй като тъкмо тогава вървеше темата, че жените са различни от мъжете – това по повод видовете феминизъм – индивидуалистки и релационен.

Разходката допълни представата ми изобщо за онзи период между края на 19ти век и средата на 20ти, като постави и едно питане за ролята на комунистическите женски функционерки за женските права. Но това не ми е толкова важно в момента, колкото бележката да се заинтересувам повече (най-накрая!) от делото на Екатерина Каравелова и Яна Язова, като и двете слагам в литературния си списък до края на годината. Екатерина Каравелова е от онези жени, които някакси не са достатъчно познати с живота си (линкът е към статия на закритото списание Тема, която е интересна за четене), а само с някакви „интересни“ факти като това, че е майка на Лора Каравелова например. Не намерих линк за Юлия Малинова, съпруга на Александър Малинов, министър председател преди 1945, за която научих интересни факти по време на разходката.

Предполагам, че ще препрочета и Елисавета Багряна (линкът е с нейни стихове). Наскоро една приятелка сподели статия за Елисавета Багряна и още тогава се замислих къде е една книга, която ми направи огромно впечатление като дете – стихосбирка-албум на поетесата, в която стиховете са написани с нейния почерк и илюстриран с нейни снимки – от млада жена до възрастна.

Доволна съм от разходката, защото научих неща, които не знаех и ме накара да включа нови книги в списъка си, но ми липсваше малко повече подготовка на водещите по темите, за които разказваха. Като за първи опити, при това безплатни в това начинание, това мина без резки включвания на участничките, но се надявам, че това ще се поправи.

Най-често на жените се противопоставят самите жени, включително и по отношение на феминистките начинания, затова ми се иска това да бъде разбрано като „получи се, но следващия път бъдете по-внимателни в детайлите!“. Успех!

 

генетичен тест за подходящия начин на хранене (и още два интересни теста на гените за жени)

Днес направих теста на НутриГен Диета (NGDiet) с взимане на генетичен материал по покана на компанията. Те предлагат услуга с голямо бъдеще – изследвайки гените си разбираш какви предразположения носиш – и дават идея как да се грижиш за себе си.

Разгледах анонимно изследване на друг човек и това ме убеди в ползата – когато знаеш към какво си предразположен, това помага да водиш подходящ начин на живот и знаеш къде са слабите ти места по чисто генетични причини.

Съгласих се са тествам, защото забелязвам, че хората обичат научните обяснения – някои от които понякога са малко по ръба на науката – повечето хора са убедени, че тестът Вега не помага, но го правят, все пак. Не е истина, че не помага, просто данните от него са за кратко време, докато при този генетичен тест разбираш неща за себе си, които важат за цял живот.
Така че, след като търках с подобната на клечка за уши шпатула по двете си бузи по 30 секунди, чакам да видя какво е записано в гените ми за подходящия начин на хранене, който ще ме дари със здрава старост и щастлива средна възраст.

Резултатите ще дойдат след 4 седмици – и тогава ще разкажа какво съм разбрала за начина на хранене, който е най-подходящ за мен. Докато говорих с Боряна Герасимова, която ръководи компанията, се впечатлих и от друг тест, който ще направя също някой път – за вродените предразположения, особено що се отнася до женски болести, като рака на гърдата. Не всички хора знаят, че ние ежедневно произвеждаме и ракови клетки и имунитета ти помога да ги преборим. Това, което влияе най-много е средата, което включва и начин на хранене и нейното усвояване. Не е нужно да си Анджелина Джоли, но тези тестове помагат да не се въртиш в леглото с кошмари…

Повече за нутригенетиката има в този линк

отказване от памперса или научаване на гърнето?

Това е Бисквитка, първата кукла на
първата ми дъщеря, която дава
пример как се седи на гърне

Думите са изражение на мислите ни и заради това е важно как формулираме нещата. В „отказване“ има доста категоричност и рязкост, някак си сякаш режеш клони, докато в момента ми се струва, че „научаване“ е много по-спокойно по отношение на времето и детето.

Първо ще направя уточнението, че с първото дете се старах да не се държа като майка на първо дете и се опитвах да следя какво правят майките с две към по-малкото. От там дойде малко по-спокойното ми отношение към паднали биберони, гладене на дрехи, сън и изваряване. В едно нещо обаче може би малко прекалих, водена от интуицията си на майка на първо дете – бебето се оказа на гърнето на 8 месеца (много й личеше, а кръста ме болеше и вдигането й ми беше ад). После, в една от Срещите на Pampers д-р Рада Маркова каза нещо, за което не знаех – научаването на ходенето на гърне може да се случи най-естествено, когато детето научи да контролира таза си, т.е. когато се научи да ходи и да качва поне 10 стъпала. Възможно е да е било нещо подобно, не е дословен цитата, но ме впечатли ясната медицинска логика – когато детето започне да контролира ходенето, които става през таза, а в таза са т.нар. тазови резервоари – пикочен мехур и черва – и дори усложни задачата със стълби, тогава е времето – и го запомних за второто си дете!
Втората млада дама е на година и хич и не ми минава през ума да се хвърлям да я уча да седи на гърне. Май излъгах неволно. Мина ми през ума, дори извадих от мазето гърнетата на сестра й преди няколко дни. Дори веднъж я сложих ей така, да види какво е. И още докато я слагах, си припомних за съвета на педиатърката …и сега върху гърнето в банята седи кукла.
Знам теориите за изхождане на детето над гърне и т.н. от три часа след раждане, идеите за пране на пелени, но те не са за мен. Освен заради чисто практичните причини (например време) има и поредица от други, които ще нарека психологични. Много психолози и психоаналитици са работили върху въпроса с контрола върху физиологичните нужди, което от време Фройдово се случва в аналната фаза (което малко се бие с примерите в интернет за „децата“ нейдеси – Бирма например, които ползват тоалетна хартия от раждането си). Най-популярно казано в аналната фаза (18-36 месеца) детето установява удоволствието от контрола върху собственото си тяло и удоволствието, когато го упражни.
Франсоаз Долто, популярната френската психоаналитичка – революционер в защита на правата на децата, чиито размисли и 60 години по-късно звучат малко радикално, пише че за нея ранното отучване е теория, родена от мързела на английските детеглегледачки в заможни семейства, които трябвало да перат пелените на бебетата, а по селата общо взето не било ясно кой точно какво е направил заради ходенето по ризки.
Нейната теория е, че „населението би трябвало да бъде осведомено да изостави окончателно подобно обучение до възрастта, в която напълно доброволно и поради наличието на необходимото ниво на двигателно развитие детето ще изпита удоволствие да се заеме само с удовлетворяването на своите естествени нужди“. Когато детето достигне до етапа на своето проговаряне трябва да му бъде обяснявано и в компанията на възрастен да му се показват безопасните предмети в дом. Така то от клекнало/лазещо ще поиска да подражава на другите хора в семейството. Това е етапа, в който може да се насочи вниманието му към начина на изхождане на възрастните – и нейният съвет е гърнето да седи в тоалетнота. Така, когато детето пожелае да стане „голямо“ и следователно чисто, ще отиде на същото място като възрастните. Като това е нужно да става без принуда – ако иска. То само преценява, кога става достатъчно голямо. Усещам лек сърбеж, представяйки си едни майки, които не могат да асимилират как ще седят на тоалетната чиния с бебето до тях или пресмятат на ум бактериите, които детето може да погълне в помещението на тоалетната.  Но реално децатата имат вътрешния стремеж – същия като този, който ги кара да говорят и да стават, за да ходят – който ги кара да изпитват удоволствие да управлява изхождането – просто му е интересно, защото командва собствето си тяло. „Така или иначе – пише Франсоаз Долто – дневното и нощното задържане на сфинктера се получават от самосебе си, ако никога не се занимаваме с тях. Днес, в нашето цивилизовано общество насаждането на вина относно естествените нужди е проблем, ако не и ежедневна драма на повечето, ако не и на всички деца преди двегодишна възраст… Тази преждевременна грижа, успешна или не, води до злополучни последствия, предизвикващи психосоматични смущения в бъдещето“.
Pampers Premium Care
се предлагат в пет размера:
нулев (до 2, 5 кг);
първи (2-5 кг);
втори (3-6 кг);
трети (5-9 кг);
четвърти (8-14 кг) и
пети (11-18 кг).

През това време до изкачването на стъпалата на неин ход оставам с Pampers, които са с нея от раждането й. В момента тя е с Pampers Premium Care, които са направени по нов начин, като когато бебето се напика, не става една голяма буца, а се разпределя по повърхността, което прави доста по-удобно за бебето да лежи и да се движи с тях. За родителите, които проверяват с пипане – и все пак става ясно дали памперса се е напълнил, а и има индикатор, който се оцветява, за да си напълно сигурен какво става. Дишащите микроспори са създадени, за да улесняват циркулацията на въздуха и по този начин да се избегне усещането за запарване. Доста по-тънки са повечето пелени, което е удобно и въпреки че са ароматизирани, това е съвсем леко и финно, така че не дразни майки като мен, които мразят ароматизирани продукти.

Други сигнали, които подсказват порастването на детето и готовността му да седне само при нужда на гърнето са способностите му да изразява себе си като да покаже че е гладно с думи или да послуша прости задачи като „донеси мечето“, махането на памперса, когато е пълен; оставането сухо повече от три часа – и за да се върнем на Фройд – изследването на собствените му гениталии.


Разбирането на децата и естествения им ход е ключово, за да минат през деликатния период на детството си без големи травми. Затова с Pampers решихме да подарим на случаен принцип три екземпляра от книгата на Сю Герхадт Защо обичта е важна, като условието за участие да напишете какъв беше вашия (ненасилствен) начин за научаване на детето да ползва гърнето като коментар във Фейсбук страницата ми до 7 май, а тримата, които ще получат книгата ще бъдат обявени на 9ти. Имената на наградените са публикувани тук.
 
 
 
Тази публикация не е платена, а изразява мнението ми на потребител.
В поста са използвани цитати от книгата на Франсоаз Долто Основни етапи на детството, Colibri, 2009

понякога вторник вечер посвещавам на уроци по френска кулинария…

Тамта с миксера

Дали пък не прозвуча твърде претенциозно това заглавие?! Това беше първият ми вторник, а и реално първи ден от дните на седмиците, в който правя нещо такова. Изобщо въобще.

Т.е. това беше пълния ми дебют в кулинарните класове, които последните години полекичка стават популярни в София.

Урокът беше в „My French Gourmandises“, а през това време, прекарано с Тамта Калваши, кулинар до мозъка на костите си научих едно, усъвършенствах друго и така се получи нещо, няма да (по)казвам какво, което си занесох и вкъщи, както и рецептите, които следвахме, за да ги добавя към репертоара си.

Към урока ми остана също приятния вкус от общуването с интересните жени, които бяха дошли на този клас.

Tres bien!

 

Класът започна със сладки и кир роял

 

Всички заедно!
Накрая – пробване на крема!

 

сериалът „Връзки“ с втори сезон – бях на премиерата заради… психотерапевтичната връзка

Втори сезон на сериала Връзки започва от 4ти април по FoxLife. По испански пиперлив, малко откачен, остроумно секси в първия си сезон, началото на втория също обещава да си струва гледането.

Подписах декларация на Fox Channels, че нищо няма да разказвам, така че мога да споделя само положителни неща от това, което видях на прожекцията в Cine Grand и срещата с екипа. По собствено желание, не че съм подписала декларация да не пиша нищо лошо.

Семейството на Мика (Лили Маравиля) и Тони (Михаил Билалов) е в нов, шеметен етап и, това, както изглежда, няма как да се спре. Продуктовото позициониране не дразни, въпреки че минава границите в определени моменти и това се дължи на работата на сценаристите, които успяват да накарат дори зала с калени на всичко журналисти и други публични лица да се разсмее от сърце.

„коуеги“

Не пропуснах да се снимам с Михаил Билалов, който играе Тони, „психотерапевт“, заради закачката с блога ми.. Героят му е толкова психотерапевт, колкото аз съм актриса, но както и той каза „професията на Тони няма значение, важно му е да стои далеч от жена му“. С други думи, ако някой от първи сезон си е направил извода, че психотерапевтите седят зад големи бюра и се забъркват нонстоп в любовни драми, не е така.

Но Връзки си остава най-забавния сериал в момента, вече чакам епизодите по FoxLife в понеделниците.

парченца софия: пролет в дъжд и бяло

Още като тийнейджърка с фотоапарат забелязах, че красотата на цъфтящите клонки не може да бъде уловена от обектива. Дори да е красиво, никога не е толкова красиво, колкото на живо.

Снимката, която направих днес в Бояна е единствената, която смятам, че ми се е получила и то без да съм от фото-кръжока с гооооолемите фотоапарати, а с наличното око на телефона ми.

Дъждът, който капеше, преминавайки от дъжд в лек сняг; плетеницата от клони сивото небе и силното бяло на цветчетата, ме накараха да се чувствам като в японско стихотворение, където дзен, минимализъм и красота се вплитат.

Днешният ми ден не е много добър, поне до момента, но ме държи още красотата, която Вселената ми подари тази сутрин.

Инстаграм акаунта ми е отворен.

преяждането вкъщи сам всъщност е сериозен проблем

Според мен е грешка в комуникацията и ресторантите Happy и рекламната им агенция едва ли виждат това, което аз виждам на този билборд, но, нали това е лично пространство, ще споделя личното си мнение.

Вкъщи хората могат да се „освинят“ по начин, по който не биха го направили в заведение – така е. Но това, което ме боцва е, че този тип хранене, като сложеният на билборда пример понякога пъти е… болест. Това ее и грешката в комуникацията, която според мен са допуснали от Happy, които – трябва да спомена – се опитват – и дори успяват, да пропагандират здравословно хранене (например киноата в България никога нямаше да е толкова популярна без тях!).

Болеста се казва Преяждане (Binge Eating Disorder) и беше включена двата класификатора на болестите DSM-5, както и в МКБ-10.

На мен човека на снимката ми се струва, като такъв, който за кратък период от време (например 2 часа), ще изяде количество храна, определено по-голямо от това, което повечето хора биха изяли за същия период от време, безконтролно ще яде – по това време – без да може да спре или да контролира колко ще изяде.

Епизодите на безконтролно преяждане се свързва с три или повече от следните описания:
– да ядеш много бързо
– да ядеш, докато ти стане неприятно тежко от поетата храна
– да ядеш големи количества храна, дори когато не си физически гладен
– да ядеш сам, защото се чувстваш зле от това колко изяждаш
– да се чувстваш отвратен от себе си, депресиран или гузен след това

За да се говори за болестно преяждане, то трябва да се случва средно веднъж седмично в продължение на три месеца.

Добрата новина, която в дни като днешния е важна – на страницата на Happy има много позитивни примери за храна вкъщи – което означава, че храната вкъщи може да е много вкусна и да не е свързана със самотно преяждане – защото хората си правят селфи как се хранят заедно, храната е красиво подредена и т.н.!

връзката бременност – хранителни разстройва

Темата е свързана
най-вече заради майката – която е
човекът, когото бебето приема за част
от себе си – реално в първите месеци
след раждането си бебето още не знае,
че то представлява нещо отделно от мама.
Тук идваме до голямата тема, която е
отвъд всички теории как да се грижим за
детето по учебник и за връзката с майката
– бременността е тест за майката, защото
в нея тя преживява, чрез мислите за
бебето си – от своите разбирания за
света – жените, които са имали нещастно
детство или са били в депресия в ранна
възраст, по време на бременността може
да развият пред-родилна депресия, която
засяга същия брой жени, каквато и тези
със следродилна депресия (около 13% от
всички майки).
Биологични истории
или как наднорменото тегло може да бъде
и биологично определено от майката, без
тя дори да подозира
Няма ембрион, който да
се развива добре, когато получава
токсични химикали. Това, което се случва
е, че бебето реагира на целия набор от
биохимични сигнали от майката. То се
адаптира по време на целия си престой
в корема й на това, което може да се
нарече – „светът според майка ми“.
Хормоните, нервотрансмитерите и
хранителните вещества му разказват
истории какво го чака навън. Това, което
майката яде има най-голямо влияние върху
бебето през първите три месеца от
зачеването
  –  поетото количество (и нейното качество) храна му съставя
„мнение“ за това каква е средата навън,
нещо като метеорологична прогноза за
наличието на храна. Това не са ню ейдж
измислици, а се подкрепя от много
изследователи, защото се оказва, че
жените, които не се хранят достатъчно
по време на първите три месеца или ядат
предимно джънк, бебето развива т.нар.
пестелив фенотип.
Стресът също
има изненадващо големи ефекти върху
развитието на системите за хранене на
ембриона. Високите нива на хормоните
на стреса увеличават секрецията на
лептина, които също управляват апетита
и поемането на количества храна. Те
влияят също така върху склонността
ембрионът да трупа мазнина около корема,
което в средната възраст на човек
увеличава рисковете от натрупвания
там. Критичният прозорец това да се
случи е стресът между 14 и 23 седмица
Дали всичко
е предопределено? И да, и не, защото
човешкият организъм и психика са проект,
който непрекъснато се доразвива и чрез
осъзнаване на причините, на травмите,
на несъзнаваните преди психотерапия
процеси човек може да достигне до
дълбочината на собственото си аз, което
тогава вече ще са води от здравата част
в човека

фройд, но не набързо – интервю с автора кристфрид тьогел

Интересни неща се случват в живота… Преди години лекциите по психоаналитични школи на Кристфрид Тьогел в Софийския университет бяха едни от най-любимите ми и когато видях, че Колибри издават негова книга си казах – „не може да бъде!“. Така, в момент, в който препрочитам великия Зигмунд, имам удоволствието да се върна назад и да се насладя на спомените, но и на напълно новото разбиране на Фройд набързо.

Закъснях… толкова по Фройд! Както ще прочетеш по-нататък в интервюто, грешките в ежедневието рядко са неволни, и записването на друга дата в тефтера ми, би казал Фройд не е случайно. Кристфрид Тьогел любезно ме изчака, и след телевизионното интервю дойде моят ред за разговор.

ДС: Спомням си тази книга под формата на лекции, които ми дадоха много стабилна основа в годините заради систематичността.
КТ: Който не е креати