психотерапия

Мъдростта на травмата (РЕВЮ)

Габор Мате е важна фигура в областта на зависимостите и травмата. Лекар по образование, той започва да се занимава с темата за зависимостите и е от силната канадска мисъл за работа с психосоматиката, към която ще сложа и Лиз Бурбо. Една от книгите му е издадена на български, чака се и нова през 2022. Но да се надяваме, че през 2021 ще държим преведени в ръцете си другите книги (има читателски лист в края на текста).

Актуалният филм с негово участие – Мъдростта на травмата – може да се гледа както на прожекции в София, в Дома на киното (10-15 юли 2021), така и по други канали. Той е част от един по-голям проект, който беше рекламиран онлайн и включваше дискусии по темата с няколко терапевта с добро име (Питър Левин и Естер Перел).

Филмът ме остави със смесени чувства – от една страна да се говори за травмите е ключово за разбирането им, превръщането им в обществена тема, но друга мисля, че точно Габор Мате би могъл да ни въведе в темата по-добре, заради опита, вдъхновението и експертизата му.

В този пост ще опиша онова, което ме смущава в крайния резултат, приемайки, че това, което получаваме е най-доброто, на което е бил способен целия екип зад проекта.

Ще започна с позитивното: дава се смляна информация за разнообразието на ефекта от всеки различен тип травма.

Травмата може да засегне всеки от нас (независимо от пол, раса, социално положение) и по уникален за всеки от нас начин (здраве, избори, поведение, усещане в себе си и за себе си).

Травмата може да е събитие, поредица от събитие или да се предава в семейството чрез типове поведения. Може да е несъзнавана, може човек да си спомня събитието или периода, в който тя се е случвала.

Травмата на един човек може да е повече от една. Например да е комбинация от от изоставяне и насилие.

Травмите влияят по различни начини и някои от тях са показани във филма.

В самото начало на филма се отбелязва от Габор Мате, че „има мъдрост в травмата. Когато осъзнаем, че травматичните ни реакции и отпечатъци всъщност не са нашата същност и можем да ги отработим и чак тогава да станем себе си“.

Дават се  примери на различни хора, включително и психотерапевтични сесии и групова терапия, в която участниците споделят съкровени преживявания или части от личната си история. Към това има добавен опита на специалисти и активисти (работещи със затворници, бездомни, зависими), базирани на неговите схващания.

Допуснати сме до неговата лична история, което много терапевти не правят по методологични съображения, до семейството му и до персоналната му травма (преживял Холокоста като бебе, травма на изоставяне). Филмът не е дидактичен, а се разлива по онзи нетфликс начин, който е като уикипедия – хем получаваш знание, хем оставаш на нивото на образован дилетант, ако не се заровиш в темата.

Дотук добре, но някъде там започва да ми е неловко, смесените чувства да преобладават по следните причини:

Травмата, представена като поп-култура, лесно смилаем продукт

Спомняте ли си „Тайната“ на Ронда Бърн? Изпипан до последното изречение, тези книга и филм накара много хора да повярват, че позитивното мислене е ключето, което са търсили един цяяяяяял живот. Дали повечето от почитателите му още го пазят? Или дали го пъхат още във всяка брава?

Твърде общото, дори повърхностно, представяне на въпроса за травмата крие риска от олекотяване на темата. Травмата има своето обяснение във филма (дори с режисьорското решение с бебето, tabula rasa), но липсата на дълбочина във филма – и даването на повече широчината на проблема би могло да доведе да влезе в масовата култура и да започне да бъде безогледно и навсякъде използване като термин-обяснение, един вид съвременна индулгенция за симптоми, поведения и т.н.. Профанизирането на темата би имало негативни последици, най-вече в това, че ще бъде използвана за оправдание на поведение, не като за основа за начало на личен растеж и срещането й в защитената среда, която разговора със специалист в областта на менталното здраве може да даде (целият спектър от консултант, през психотерапевти до психиатър).

Отсъства ролята на Процеса

Има един коуч, Тони Робинс, който „хаква“ живота на всеки, който реши да се заеме с него, с правила за успех, общо 11 на брой. Прави голямо шоу на семинарите си и отделя на всякакви проблеми до час, решавайки ги с лекота. Сещам се за един виц по повода, ще го сложа накрая. Повечето терапевти според мен могат да получат или жлъчна, или бъбречна, или нервна криза, ако ги вържете да го гледат.

Във филма Мъдростта на травмата виждам като несполучливо режисьорско решение да се показва колко леко се стига до прозренията (инсайтите). В по-голяма част от случаите, всеки инсайт е въпрос на дълъг процес преди достигането му, болезнено е докосването на травмата и минава доста време и криволичения преди човек да стъпи спокойно върху инсайните, които придобива.

„Отивам на терапевт и веднага стигам до инсайт“ е концепция невярна и вредна, защото премества отговорността за стигането до точката на промяната в терапевта, а не в процеса между две автентични фигури – на пациента и на терапевта. В този филм Мате е един суперпсихогерой, който успява бързо, убедено и силно да стигне до сърцето/сърцевината на всеки проблем.

В реалността, каквато аз я виждам, терапевтичния процес е дълъг, комплициран и криволичещ. Той зависи от ресурсите на пациента и терапевта. Веднъж започнал, този процес може да продължи цял живот, защото отивайки на терапия, откривайки травмата си, изследвайки я, можем да се надяваме, че ще последва промяна в човека и той ще продължи да търси нейното отражение върху себе си – сам или със специалист месеци, години, а понякога и цял живот.

По ключовата ос проблем-решение

Мате и другите участници, например Фрици Хорцман (основател на „Затворническо състрадание“) подсказват част от възможните оси на решение на въпроса с травмата – нуждата от подпомагате на социална работа, от добре функциониращи здравни и правни системи в различните общества. Но не наблягат на тях. Например въпроса, който се разглежда с американските затвори (във филма е споменат конкретно казуса с Калифорния) е тема на обществен дебат в САЩ. Един силен пример е а филма 13th на Ана Дьоверне в Netflix и последвалия разговор с Опра Уинфри също на контекста на точто тази държава. С това искам да посоча, че освен личната травма има и социални и исторически причини, които, ако не бъдат променени, никаква терапия не може да има ефект. В тази тема се появява и риска да се плъзнем по плоскостта, че решението е лесно  – затворниците се терапевтират и хоп, имаме решение!

А дали не е въпроса обществените системи да бъдат изследвани и променяни така че да се намали риска от травми, базирани на липсата на услови, неравенство и бедност. Бедността е травма. Липсата на възможност за ефективно дългосрочно психологическо и финансово подпомагане на жертви на насилие води до задълбочаване на травмата.

По-голямото обучение на медицинските работници в областта на травмата е един друг начин за стигане до нуждаещите се от психологическа, а не лекарска или лекарствена помощ.

Липсата на навлизане в случаите

Нахвърлени като боб са историите на различни хора – например на жената, родила три деца на улицата („така имах възможност да се измия под душ“). В кръвта на нейните новородени имало всякакви наркотични вещества. Виждаме я във филма здрава, преминала през тези изпитания и…. без никакъв разказ как се е случило оздравяването й, какво се е случило с децата й, кое е повлияло за благоприятното развитие.

По този начин филма се превръща в трейлър, дълъг 90 минути. Виждаме откъси от терапия, която не се обяснява нито по какъв начин, нито за колко време действа, нито какви са нейните ограничения. Дали е аналитична, дали е динамична, дали е преживелищна, не става ясно.

Сам по себе си, този филм е също така и трейлър към професионалните открития на неговия живот, посветен на изследване на травмата и нейните отражения в ежедневието. Виждаме, че Габор Мате работи в индивидуални и групови практики, но не и какви са основите, на които стои (травмата, ясно, но какво още?).

Психаделиците

За едни десетина минути Габор Мате говори за опита си с аяхуаска. В България има хора, които се занимават с тази практика, има и гостуващи терапевти от чужбина, доколкото знам от колеги, без да съм присъствала на тях. Преди години психотерапевта Петър Кралев написа книга по въпроса. Използването на психаделици не е нещо ново в терапевтичната практика. През 60те години в Калифорния много са се занимавали с темата и пробването на различни вещества, при това терапевти правят практиката с други терапевти, като някои от опитите са били успешни, като тази тенденция продължава и до момента, като имаме с ново засилване на търсенията в тази посока.

Сами по себе си те може би биха могли да бъдат приети за шорткът към несъзнаваното, но извинете, ако ще замразя ентусиазма ви – дори да са ефективни за един, не е сигурно как ще повлияят на друг. Да подходите консервативното не е винаги лошо решение. В търсене на себе си често тръгваме от София до Пазарджик през Варна, затова и да се представя този начин като едно „абсолютно“ решение като аяхуаска, гъби или каквото и да било, ми се струва опростенческо към сложността на материята на травмата, а и да не забравяме, една част от показаните хора са зависими така или иначе. Давайки зелен светофар оставяме възможност на търговците да влязат в храма и скоро да имаме психоактивни вещества, защото е „модерно“, а не защото ще помогнат на точно тези, които имат нужда и полза от това да видят света през техния ефект.

Плакатност

В Русия по време на 20те години и след това има много силна работа в областта на плаката – ясни послания, стегнат изказ и образ.

Така се почувствах в сцените със затворниците, които споделят травмата си. Декларативни, декламиращи и отсъствие на интимност, на споделяне в група от други хора. Те са на плацдарм, колцина от тях може да усетят духа на близостта на такова място, се питам? В тези сцени думата „травма“ е написана с големи букви…

Но работата с травмата е дълга, като роман, не е плакат. Няма лесно разрешение, а и след толкова години мислене, говорене и проучване не знаем детайлите на това защо се отразява по различен начин на различните хора. Знаем само, че дори когато се стигне до осъзнаване на травмата е възможно да дълго време да не се стигне до промяна на поведение, или дори изобщо може нито да се стигне нито до осъзнаване на травмата, нито дори до спиране на повтаряне на модели, дори и осмислени. И въпреки това, работата с травмата би имала ефект, дори да не е „Уау“, който ефект е възможен само с щампоаните и то в рекламите, след като е участвал най-добрия фризьор.

Надявам се филма да предизвика любопитството ви; да решите да проучите творчеството на Габор Мате и да прочетете книгите му; да изгледате дискусиите към филма; да говорите с терапевта си или да намерите такъв, на когото да споделите какво сте открили за себе си в темата за травмата.

И в края на този текст искам да напиша:

Бъдете внимателни и

отговорни

към себе си,

душите си,

пътя, по който

вървите и

скоростта,

с която го правите. 

 

 

Още по темата

Книгите на Габор Мате в Амазон

Интервю на Фрици Хорцман от организацията „Заворническо състрадание“ с Габор Мате

Психоделици и психотерапия

Вицът: един човек се похвалил, че смята бързо. Дали му задача: „Колко е 2760 по 53839?“ и той веднага, без да се замисли, отговорил: „7970798“. „Но това не е вярно!“, ахнали. „Но аз казах само, че смятам бързо“, припомнил им той.

Семейните тайни и травми, част първа

В първата част на епизода за семейните тайни и травми (или иначе казано, за трансгенерационните травми) ще чуете части от разговора ми с Аида Марковска, родов терапевт.

С нея се видяхме през зуум (тя работи в Пловдив), в края на миналата година. Попаднах до нея през личен разказ – този на Райна Дамяни, за която също ще чуете в епизода. Райна Дамяни и Дора Прангаджийска бяха моята вързка с Аида, за което им благодаря. Линк към емоционалното и сърдечно интервю на Райна Дамяни в БНТ може да гледате тук.

Работата на Аида Марковска буди моето внимание заради интереса й към българската родова традиция.  В епизода тя представя своето виждане кои са онези две трансгенерационни травми, които в момента излизат и тревожат съзнанието на съвременниците ни, както и какви са последствията от тях. Ще разберете и как човек всъщност стига до там, че решава, че има родова травма и защо темата не е „шменти-капели за жени на средна възраст“.

И преди съм писала за трансгенерационната травма – това определено е тема, която според мен има нужда от внимание по нашите земи – и затова поканих три различни колеги, с които поставих темата, като всяка от тях ми даде своята гледна точка.

„Но защо толкова се интересуваш от трансгенерационната травма?“, съм чувала въпроса от различни колеги. А как бих могла да не се интересувам, питам аз? А нима поколенията през последните 150 години са били чути, дали историите им са стигнали до нас като разказ и разбиране, а не излизат, облечени в призрачните одежди на несъзнаваното през толкова много различни поведения, неврози, травми, скрити сценарии и явни проблеми?

И още нещо – в практиката си с пациенти установих тежестта на преживяванията на предците, на скритата лоялност, която им отдаваме и как един от начините да стигнем до себе си е през това да разберем и тях, и техните страдания и травми, които сме наследили, без да знаем.

В края на епизода ще чуете малка частица от разговора ми с д-р Калина Йорданова, психоаналитик, който ще е обект на отделна част на епизода.

 

 

 

Размисли след две години самоизолация, Х. Д. Торо, 1847

…Времето напредваше към лятото, както пътникът навлиза във все по-високата трева.

Така приключи първата година от живота ми в гората, втората не бе по-различна. На шести септември 1847 година окончателно се оттеглих от Уолдън.

Напуснах гората по същата важна причина, поради която се заселих там. Навярно съм долавял, че ми предстои да преживея още няколко живота, и нямам повече време за тоя. Удивително е как бързо и неусетно привикваме към определен начин на живот и утъпкваме пътя си. Не бях прекарал и седмица в гората, а ето че нозете ми утъпкаха пътечката от къщата до езерото… Земната повърхност е мека и запазва следите от човешките нозе; така е и с пътеките, прокарани от ума…

Животът в гората във всеки случай ме научи на следното: ако човек уверено върви към своята мечта и се стреми да живее по нейните повели, очакват го висини, невероятно за всекидневното трезвомислие. Той ще остави някои неща зад гърба си, ще премине невидими граници…

…Колкото и да е жалък животът ти, приеми го и го живей; не бягай от него и не го проклинай.

Хенри Дейвид Торо е бележит американски интелектуалец, писател и философ

Похвалиха ми миналата година книгата му „Диви ябълки“, но още не съм стигнала до нея. Откъсът тук е от прочутия „Уолдън“, който е нещо като Wild, то век и половина по-рано – и по-философско и съзерцателно. (издадените на български негови произведения)

 

Разяждащата вина, когато мислите, че сте заразили някого

В случая конкретно ще разглеждам вината за зараза с Covid-19, не страха от заразяване от други заболявания, които следва да бъдат тълкувани и изследвани отделно.

 

Страхът и самообвиненията, че неволно са били заразени близки хора са много тежки и са специфични за настоящето, в сърцето на пандемията. Някои от хората, които живеят с тази мисъл, дори не са болни, но само мисълта, че те могат да са причина обичните им да се заразят ги смразява повече от страха как ще прекарат те лично болестта – леко или тежко. Част от тези емоции може да произтичат от факта, че хората понякога отиват към самообвинения за ситуацията, в която всички нямаме контрол.

Дори когато човек не е знаел, че има Covid, но близък се е заразил – с по-висока вероятност от него, се наблюдава тревожност и чувство за вина, дори срам и безнадежност. Нека отбележим, че въпреки че често пъти е невъзможно да се проследи пътя на заразяването, това колкото и да е повтаряно от другите не не помага, когато си бил в контакт с възрастен близък или друг, макар и млад човек, при който боледуването не минава леко.

Чувството за вина често се базира на предположението, че вие сте заразили другия човек. Но това предположение може да е грешно. Когато сме обзети от вина е възможно да вярваме на неща, които не са истина и това да изкриви как приемаме реалността и това да доведе до негативни усещания. Covid-19 e силно заразен и причината за това е, че човек може да е болен и да няма симптоми, поради което потенциално всеки може да заразява, без да знае, че е болен.

И в случай, че сте заразил и сте от малкото хора, които са се срещали със заразения – тогава въпроса ми към вас би бил – знаехте ли, че сте болен/a тогава, когато се срещахте? Да оценяваме поведението си в миналото спрямо реалната информация, която сме имали, а не тази която имаме в момента, е от малкото начини начин, по който да не се самонаказваме за поведенията си.

 

По-важно от всякога е да се съсредоточите върху своето лично емоционално здраве.

 

Често пъти в такива случаи хора са склонни към свръхгенерализиране – т.е. да си повярвате, че сте немарлив/а само заради това, което сте е случило – или друг да ви обвини, че сте безотговорен, генерализирайки цялостното ви поведение (от раждането до сега).

  • Чувството за вина води до симптомите, свързани с тревожността, стреса и депресията, а именно: промени в съня и/ли безсъние;
  • промени в апетита – или липса на апетит, или стресово хранене (преяждане или липса на апетит);
  • липса на интерес към дейности, на които преди сте се радвали;
  • невъзможност за концентрация

Какви са начините за справяне с угризенията, че сте заразили близък – независимо дали семейство, приятел или колега?

Един от начините да се справите с вината е да споделите мислите си, да я извадите на открито – пред заразения или пред други близки. Това означава да споделите своето съжаление действително, не само на ум първо и второ – да сведете до минимум щетите, причинени от действията ви. Ако не можете да направите нещо, което да повлияе пряко на хората, които мислите, че сте заразили, помогнете на някой друг, който има нужда. Самонаказанието не помага на никого, включително на вас самите.

Крайната цел е да стигнете до прошката. Чрез нея можете да продължите напред – и тя не е за да се оправдаете, да се извините или забравите, а онзи етап, който дава възможност да продължите напред. Вината е естествена емоция и изпитването й е знак, че имате съвест. Но в момент като настоящия е възможно да се натоварвате с повече вина, отколкото е ваша. Затова и да наречете с други емоции вината (обич?) може да помогне, освобождавайки дигите на енергията на мисленето.

Тук идва промяната на начина, по който представяте историята. Историите, които си разказвате – и начинът, по който формулирате изреченията – имат голяма разлика в това как се чувствате. Сравнете:

„Виновен съм, че заразих, въпреки че направих всичко, което можех“

с

„Направих всичко, което можах но те се заразиха“.

Тази рамка, ако съдържа верни твърдения, може да намали вината ви само през промяна на разказа.

Проявете самосъстрадание. Как се случва това? Един работещ начин да практикувате самосъстрадание е да се запитате: „Какво бих казал на приятел, който преживяваше същото?“. Чуйте разликата с това, което бихте казали на друг и това, което казвате на себе си. Проявата на самосъстрадание към себе си, отказването от суровата самокритичност и да се научите да бъдете по-добри към себе си е един от многото ключове към по-добро психично здраве.

Говорете – с приятели, групи за самопомощ, специалист в областта на  психичното здраве. Говоренето, дори да изглежда безцелно или повтаряне на едно и също, реално ни помага да го осмислим случилото се и как да си възвърнем контрола върху емоциите си.

 

 

 

Photo by Karolina Grabowska from Pexels

В „РазЛИЧНИТЕ истории“ на Ladyzone.bg – домашното насилие

В „РазЛИЧНИТЕ истории“ – 10 години от създаването на ladyzone.bg тази седмица темата е домашното насилие. Може да видите цялото предаване Тази неделя по bTV в този линк

Защо жертвите са тези, които прикриват насилието, може да прочетете и в статията в Ladyzone.bg.

Страхът поражда патологично поведение, което впоследствие ще послужи за оправдание на агресията. Жертвата реагира обикновено бурно и объркано. Каквото и да предприеме, каквото и да направи, всичко се обръща срещу нея. Целта на преследвача е да я изкара от релси, да я разстрои напълно и да я принуди да направи грешен ход.

 

 

 

 

 

 

Photo by Karolina Grabowska from Pexels

Книга за смъртта (РЕВЮ)

„Това не е тема за деца“, притеснено казва моя близка, когато й казвам каква е доставката, която чакам.

Отскоро „Книга за смъртта“ на шведската авторка Пернила Сталфелт в каталога на издателство Точица и тези 28 страници попълват една огромна липса – тази на помощ на възрастните да говорят за смъртта с децата, без самите те да използват за опорни точки собствените си детски страхове.

Смело начинание е издаването на книгата на български, но надявам се повече хора да посегнат към нея, когато се чудят какво да кажат по темата на своите деца. Лично аз не си представям как я купувам и ей така си я четем за лека нощ, но определено, когато темата е на дневен ред за дете и родител не успява да намери думите да говори по нея – ще спести неудобството и тревожността на възрастния.

Около петгодишна възраст повечето деца започват да разсъждават двете големи теми на живота, ах тези малки философи! – секса и смъртта. Но ако днес има достатъчно, което да ви послужи и прочетете дори онлайн, както и много добри книги (включително и издадените още през 80те на български на Мари-Клод Моншо Истината за бебетата и Бебе на нулева възраст), то по втората тема мълчанието е оглушително  и вместо за щъркели се говори за звездички, дори на деца в училищна възраст.

Темата за смъртта често влиза през директни въпроси кой кога и как ще умре, които детето задава, например „Мамо, кога ще умреш“, „Аз кога ще умра“ и т.н. и индиректно през страхове, фобии, безсъние и сънища или в желанието винаги да останат малки (това е свързано с вярването им, че малките не умират). Тези, които не искат да говорят по темата, са възрастните, от желание да щадят съзнанието му и тяхната тревожност се отразява на детето като то решава да не ги безпокои по въпроса, заключвайки тревожността в себе си, но най-вече без да е получило успокоението на това да може да сподели мислите си. „Има убедителни доказателства, че децата откриват смъртта на ранна възраст, схващат, че животът в крайна сметка ще бъде унищожен, прилагат това познание към себе си в резултат на откритието изпитват силна тревожност. Основна задача на развитието е да се справят с тази тревожност и детето го прави по два основни начина: като променя вътрешния си субективен опит. Детето отрича неизбежността ни постоянството на смъртта. То създава мит за безсмъртието – или благодарно поглъща митовете, предложени от по-възрастните. Детето отрича и собствената си безпомощност пред присъствието на смъртта, като променя вътрешната реалност“, пише Ървин Ялом по тази тема.

Темата може да бъде провокирана и от смърт в семейството, на близък или дори на домашно животно или умрял червей в детската дори. Когато не говорим за нещо, оставаме във вакума на въображението си и това може да е галактическа самота, когато си дете.

В този момент „Книга за смъртта“ може да изиграе своята роля в демистифицирането на смъртта. В едно от малкото си интервюта авторката казва: „Мисля, че е забавно да пишем за важни неща, но по прост начин. Децата казват такива невероятни неща и рисуват толкова красиви рисунки и обичам да се изненадвам от детските перспективи и начини на мислене. Затова искам да работя с деца и да правя книги за деца. Животът става забавен и вълнуващ по този начин“. Пернила Сталфелт подхожда в темата директно, което само може да спечели едно дете: „Един ден си имаш дядо. На другия може повече да не го видиш. Тогава ти става страшно празно и тъжно“.

Такава остава книгата, откровена, до края – как точно протича погребение, какво се случва след смъртта според различните религии…и на много от възрастните може да им призлее от чувството за хумор и липса на почтителност, но ми се струва, че точно тази щипка типичен детски хумор я прави добра, защото  шегите на 5 плюс рядко са достойни за светски разговор и английския кралски двор, а тази специфика е уловена от авторката. Малко за нея – родена е през 1962 г. През 1997 г. тя получава най-важната шведска награда за илюстратори, наградата Елза Бесков, за първата си детска книга. „Книга за смъртта“ е била номинирана през 2001 г. за наградата на немската литература за младежи. Работи в Музея за модерно изкуство в Стокхолм.

За психотерапията, с дребния шрифт (ЛИНК)

Това е линк към статията „За психотерапията, с дребния шрифт“, публикувана в брой юли на списание Жената днес.

 

…Първата ми среща с психотерапията беше в гимназията, когато училищният ни психолог предложи на неколцина гимназисти този начин на общуване. В тъмния му кабинет на четвъртия етаж на софийска гимназия, в зората на темата в България, от днешната ми гледна точка това беше голям шанс за мен, защото ми помогна да се науча да се вглеждам в себе си по един специфичен начин. Всяка декада от живота си дотук се обръщала към лична терапия в търсене на това специфично „самонаблюдение“, затова и всичко, което е описано тук, е от гледната ми точка на психотерапевт, но и на пациент…

Продължението е в линка

 

 

 

 

 

Снимка by Alex Andrews from Pexels

Защо психотерапия? (според Карл Роджърс)

…Всеки има в себе си капацитет и склонност – латентна, ако не ясно видима – да се движи напред към постигане на зрялост. В подходяш психологически климат тази тенденция набира скорост и вместо да остане само потенциал, се превръща в реалност. Тя е видима в способността на индивида да разбира онези аспекти на своя живот и самия себе си, които му носят мъка и неудовлетвореност, разбиране, което стига много по-дълбоко от рационалното му знание за себе си чак до преживяванията, които е скрил и от самия себе си, тъй като те за него представляват заплаха. Тя се проявява в склонността да реогранизира своята личност и отношението си към живота по начини, които биват признати за по-зрели. Независимо дали наричаме това тенденция към израстване, стремеж към себеактуализация или насоченост напред, става дума за самия извор на живота и в крайна сметка от него зависи успехът на психотерапията. Това е поривът, който наблюдаваме в целия органичен и човешки живот – към обхващане на нови пространства и хоризонти, към автономия, развитие, зрялост – поръвът да се даде израз и да се активират всички способности на организма или личността на по-високо ниво. Този порив може за бъде погребан под многобройни пластове от натрупани психични защити; може да е скрит зад фино изработени маски, които отричат съкществуването му; но вярвам, той е че във всеки от нас и очаква подходящите условия, за да се прояви – пише Карл Роджърс и по-нататък формулира какво се случва в едно успешно терапевтично взаимодействие.

Другият

ще преживее и разбере аспекти на себе си, които преди това е отричал;

ще установи, че се интегрира по-добре, по-способен е да функционира ефективно;

ще заприлича повече на човека, който би искал да бъде;

ще бъде по-самостоятелен и по-самоуверен;

ще бъде личност в по-висока степен, уникална и способна да изразява себе си;

ще бъде по-радбиращ и по-приемащ другите;

ще бъде по-способен да се справя адекватно и с повече усет с житейски проблеми.

 

Откъсът е от Израстването на личността, възгледът на един терапевт за психотерапията от Карл Роджърс, София, 2018, Изток Запад, оригинално книгата е публикувана през 1961

 

Междувременно може да прочетете в последния брой на Жената днес, юли 2020, съвременен български поглед към терапията от мои колеги (и мен), както и интервюто ми с Лиз Бурбо по повод книгата й Лечение на петте рани, която ще излезе на български през месец октомври 2020 от издателство Ентусиаст.

 

 

 

 

Photo by Sebastian Voortman from Pexels
.
.

Жената днес: Фрида Кало като… психотерапевт

В брой юни на списание Жената днес е статията ми за това как творчеството на Фрида Кало може да бъде използвано терапевтично, в частност за женската душа – голямото „бум“ за нейната световна популярност дойде с филма Фрида, 2002 (Салма Хайек в главната роля), базирана на книгата на Хейдън Ерера, арт-историк. Така вече близо 20 години тя изкача с острите си очи, гледайки под вежди, превърнала се в тъмнокоса Мерлин Монро в латино вариант, а това е далеч от реалността за нея. Не е и Че Гевара в женски образ (въпреки че се продават тениски и венци от изкуствени цветя като нейните). Фрида Кало се превърна едновременно в кич и икона, като това може би е съдбата на подобни хора.

Във Фрида Кало като терапевт се спирам на теми като живота с хронична болка, темата за психологическата и емоционална болка, която носим в галерията на душата си, обсесивната любов.

Защо през творчеството на Фрида? Изкуството е шперц, с който се отварят заключени души и травми и имаме нужда повече да бъдем изкуство и да гледаме изкуство. Повече – в брой юни на Жената днес

 

Казват, че тези думи са нейни:

„Заслужаваш любовник, който иска да те разроши, с всичко и всички причини, които те събуждат набързо и демоните, които няма да те оставят да спиш.

Заслужаваш любовник, който те кара да се чувстваш в безопасност, който може да унищожи целия свят, ако върви ръка за ръка с теб; някой, който вярва, че прегръдките му са перфектно си отива с твоята кожа.

Заслужаваш любовник, който иска да танцува с теб, който отива в рая всеки път, когато те погледне в очите и никога не се уморява да изучава мимиките на лицето ти.

Заслужаваш любовник, който слуша, когато пееш, който те подкрепя, когато изпитваш срам и уважава свободата ти; който лети с теб и не се страхува да падне.

Заслужаваш любовник, който маха лъжите и ти носи надежда, кафе и поезия“.

 

Още по темата

Как е звучал гласа на Фрида Кало? Един запис, засега единственият намерен, беше публикуван от Мексиканския звукозаписен архив

Препоръчвам тази книга на Хагенбек за Фрида Кало. В „Свещенната билка: Тайният дневник на Фрида Кало“ (Колибри) се описват нейните сложни отношения с живота и смъртта, фибромиалгията (хроничната болка) и други нейни демони. По начина, заложен от „Като гореща вода за шоколад“ на Лаура Ескивел  има включени много рецепти, които донякъде са ми излишни, но това не пречи на съдържанието, ако се абстрахирате от тях.

Галерия с нейните работи

„Как да“ създадем проблеми на детето с храната (АНТИСПИСЪК)

Откъсът по-долу е от книгата на Димитрина Проданова „Превод от детски за напреднали“, където съм се настанила удобно като гост-автор с този текст. Предложих на Димитрина да погледнем към темата с хумор, пък който е от „нашата кръвна група“ ще разбере какво говорим. Книгата може да купите от сайта й (днес с отстъпка) или от подбрани книжарници.

 

Анти-списък, подходящ за „амбициозни” родители, които мечтаят за злоядо дете

1. Нека храната е грозна на вид. Не избирайте ярки цветове, пасирайте я дори след като може да дъвче, преварявайте продуктите и никога не я поднасяйте красиво. Не си губете времето да украсявате или да се забавлявате да е направена „като за списание“, като използвайте думи като „все ще се изяде“.

 

2. Насилвайте детето си да си изяжда всичко и дори когато не му се яде, не му разрешавайте да става от масата. Така ще го калите да се научи да седи на едно място с храна в бузата и сълзи в очите, намразвайки храната и ще го научите, че храната не е, за да носи удоволствие.

 

3. Никога не гответе заедно! Обяснете на детето, че не трябва да припарва в кухнята, не му давайте да прави курабийки с вас, не му позволявайте да докосне нож преди пълнолетие и в никакъв случай не го допускайте да си помисли, че може да включва котлон. Пречете му по всякакъв начин да си маже филии, да си прави сандвичи и да си реже плодове.

 

4. Редовно провеждайте възпитание на масата, акцентирайки върху неговите недостатъци. „Монологът на ядосания родител“ ще ви спести от храна, защото на детето бързо ще му се отяде.

 

5. Обиждайте го за начина, по който изглежда, например: „Виж си шкембето. Дебел/а си.”, като използвате думи, които „може да чуе от другите“, за да го калите и в училищния тормоз.

 

6. Подлагайте го на диети често и бъдете непрекъснато недоволни от резултата. Мерете го преди и след закуска, преди и след училище, обвинявайте го, че яде тайно и когато видите дете на същите години, но с по-малко килограми, му го натяквайте.

7. Ако детето е по-слабо или по-пълно, нека само то да е на режим, но не и вие.

 

8. Бъдете непрекъснато недоволни от собственото си тяло и често пъти говорете как трябва да влезете във форма.

 

9. Винаги, когато говорите за хора, обсъждайте и външния им вид, акцентирайки върху тялото им, начина им на хранене и т.н.

 

10. Купувайте пакетирана храна и рядко гответе вкъщи, никога не дръжте пресни плодове и зеленчуци у дома. Избягвайте да приготвяте домашна храна и не показвайте на детето какво е рационалното хранене, като вие също избягвайте да се интересувате какви са елементите на хранителната пирамида, какви са препоръките за здравословно хранене на деца и възрастни.

 

11. Никога не спортувайте и излизайте рядко на разходка.

 

12. Нека няма никакви правила, още по-малко за храненето. Бонбони преди вечеря – а защо не? Зърнени пръчици на площадката в 7 вечерта – а защо не?

 

13. Хранете се винаги пред телевизора и винаги натрупвайте повече, отколкото може да изядете. Разрешете на масата да се гледат телефони и таблети. Най-добре, още от бебе да давате на детето да се храни с телефон в ръка.

 

14. Вманиачете се по въпроса „какво ядем вкъщи“ и в никакъв случай не му разрешавайте да приема каквито и да било консерванти. Четете му лекции по хранене и го заплашвайте какво ще му се случи, ако хапне опасни храни. Нека „безглутеново“ е от първите му думи в речника, без да има проблем с глутена и да знае вкуса на киноа, но не и на чушки.

 

15. Винаги, когато има проблем – когато падне и се удари, давайте на детето нещо сладко, „за да се успокои“. Не забравяйте да награждавате детето и с шоколади, тестени храни или храна за постижения. Наказвайте с глад, за разнообразие.

 

Още по темата

Разговор с Димитрина Проданова – много лично и приятно може да прочетете в друг мой пост.

 

 

 

 

.

Photo by Elly Fairytale from Pexels

Натрапчивите мисли и чистене като последица от всичко, което се случи дотук

Подчертаването на чистотата като задължителна част от настоящия ни момент има една лоша страна – хората, които са предразположени към обсесивно-компулсивни разстройства, а те, базово са три категории.

  1. Бременни и току-що родили (и техните мъже)
  2. Склонни към ОКР поведение, проявени като засилено желание за дезифекциране
  3. Склонни към ОКР поведение с натрапливи мисли

Разпространението на обсесивно-компулсивното разстройство в глобален мащаб е голямо. Дори преди COVID-19 да удари света, процента на разпространение по време на живота на хората е 2–3 процента, като най-честите комбинации на ОКР са с паническо разстройство, генерализирано тревожно разстройство, фобии и с панически атаки (70% от случаите) и в 30% върви с депресивните разстройства – около 30 процента (American Psychiatric Association, 2013)

В световен мащаб има данни за засилена симптоматика, дистрес и загриженост от нови вълни на ОКР, което се изрази първо в засилено търсене на средства за дезинфекция, сапуни и ръкавици. Разбираемо – измиването на ръцете се счита за една от най-сигурните предпазни мерки срещу инфекцията. Това прави обсесията от замърсяване и натрапчивото измиване на ръцете „нормално поведение“, но границата е лесна за прескачане.

Увеличението на симптомите може да не е незабавно, но може да отнеме дни до месеци, за да се прояви напълно. Очаква се, че при много пациенти с ОКР може да не се наблюдава изостряне на симптоматиката, От друга страна, пациентите, които са имали симптоми на страх от замърсяване в миналото, могат да открият, че отново изпитват страхове от замърсяване и затова да влязат в поведение на натрапливо чистене при настоящите условията.

Важно е да се знае, че ОКР, провокирано от сегашното състояние, не се очаква да се проявява само като страх от зараза с COVID-19. Фокусът на тревогите може да се изрази като страх от болест, предавана по полов път или инфекция, устойчива на антибиотици. Понякога може и да е усещането, че „циклите“ едни и същи натрапливи мисли.

 

Симптоматика

  • Увеличеното желание за миене на ръцете и продължителност, по-дълга от препоръчаната.
  • Строго налагане към семейството и близките, а често пъти и към непознати да поддържат и гарантират строги хигиенни мерки.
  • Непрекъснато следене на различни медийни източници за възможността вирусът да остане активен на различни повърхности (до степен на четене на научни статии и това, което се нарича „вирусология за начинаещи“).
  • Натрупване на маски, сапуни, дезинфектанти и паника, когато няма такива налични.
  • Всеки път, когато стратегиите срещу инфекция включват повтарящо се поведение, това носи риск от увеличаване на обсесивните разстройства, което не може да бъде избегнато. Точно това се случва в момента и идващите месеци има хора, които ще открият, че се държат твърде тревожно и изнервено по въпроса за хигиената, независимо, че не са го правили досега. Двата месеца на социална изолация ще започнат да се отразяват върху психиката и това е един от начините, по които се случва втората пандемия – психологическата.

Като част от това да не ставате нейни пациенти е важно отново да се говори за това, какъв е контекста и обстоятелствата на измиването и да осъзнаете кога поведението ви е „непропорционално“ на опасността, за да може да живеете без тревожността, която тази опасност държи у вас. Ще го разкажа така – от една страна трябва сме внимателни и да поддържаме хигиена, от друга в нас има бутони, които като се натискат дълго започваме да се държим като пренавити – целта е преди да изпаднете в дълго поведение, което не е полезно за психичния ви мир да намерите начин да се справите с него. Това е възможно, поведението може да се контролира и ако не го направите вероятно ще изгубите много време и нерви в отрицателни емоции.

Очакваният скок на случаи на ОКР е в следващите 3-6 месеца, т.е. до края на 2020, освен ако няма нова вълна на заразяване.Работна група от клинични експерти от Международния колеж по натрапчиви компулсивни разстройства на спектъра (ICOCS) и Обсесивно-компулсивната изследователска мрежа на Европейския колеж по невропсихофармакология (OCRN) изготвиха прагматични насоки за справяне с това състояние, които накратко описвам по-долу.

  • Трябва да овладеете начини за управления на нивата на стрес с течение на времето – тук са физическите занимания, медитациите, прогресивна мускулна релаксация и т.н.
  • Ограничаване на интернет и новините, свързани с вируса с балансиран подход (30 минути сутрин и толкова вечер)
  • За тези, които се притесняват дали са си измили ръцете, може да си пускат клип, с който да си мият ръцете (всичко над това време се оценява като прекомерно и натрапчиво)
  • Определете и възпрепятствайте високорисковите обсесивно-компулсивни поведения, като измиване във вряща (много гореща) вода или белина на стоките, които вкарвате в дома си. Има хора, които се очаква, че ще започнат да гладуват, когато не могат да изчистят достатъчно добре храната си или да предпочетат да не се хранят, за да не се зарязят. Това е опасно за имунитета поведение и може да доведе до друга поредица от проблеми.
  • Натрапливостите се увеличават, за да запълнят вакуум на времето, а заради което поддържането на заетостта е особено важно като средство за добро управление да не се хлъзнете към натрапливо поведение. Планиране на дейностите, спазване на график със заниманията, в който има баланс между дейности, които изискват концентрация и такива, които са свързани с почивка. Готвене, градинарство, игрите с деца и близки – бордови и активни са примери за такива.
  • Прекъсването на циркадните ритми може да увеличи тревожността и да влоши симптомите на ОКР. С други думи спазвайте редовно време за събуждане и лягане всеки ден, като особено внимавайте да не си лягате твърде късно.
  • Използвайте телемедицина до момента, в който сте готови за срещи на живо с лекари и терапевти.
  • Дезинфекцирайте повърхностите не повече от веднъж на ден, като този процес следва да не ви отнема повече от няколко минути. Съсредоточете се върху повърхностите в дома ви, които често се  докосват, и помислете дали това наистина е необходимо (например, ако сте оставали вкъщи през целия ден и нямате посетители, наистина ли е необходимо да дезинфекцирате дръжката на външната врата отвън?).
  • Ако смятате, че може би прекалявате, помолете приятел или член на семейството или терапевт, който да ви помогне да разберете кое  може да бъде разумно и разумната мярка за безопасност, която да предприемете.
  • Напомнете си, че никой не може да се защити „на 100%“ от Covid-19 и никой не очаква от вас. Времена като тези призовават да използвате здравия си разум, вместо да стигате до перфекционистични крайности.

 

 

 

=.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Документ на СЗО

Статия за ОКР състоянията в настоящата ситуация от Psychiatry Research
Photo by Anna Shvets from Pexels

Пост-изолационен синдром, май 2020

Сюзън Албъртс вече измисли термина пост-изолационен синдром в края на април, т.е. преди около седмица, около който ще се въртим в идващите години  и бързо ще го запълним с всички състояния, които хората ще наблюдават в себе си и начините за справянето с тях.

Социалната изолация създаде за мнозина капсулирано, ограничено в стени и улици, маски и дезифектанти среда, в която разстоянието от 1.5 м, предпазните средства и дресирания страх от вируса са само първата линия на промяната. Следват въпросите като тихия ужас от подсмърчащи и кашлящи непознати и повърхностите с микроврагове.

За огромни групи хора светът стана опасен физически и това им се отразява на ежедневно ниво. За други светът стана опасен в бъдеще време – „а може ли това да се повтори?“, „какъв е смисъла от живота?“, „как мога да се предпазя от нов такъв период?“, „какво да правим с неизвестността?“

Сюзън Албъртс в материала си за Psychology Today дава четири основни насоки, за справяне – (1) контрол, т.е. да правите това, което смятате за нужно за предпазване; (2) уточняване, т.е. да уговорите с колегите и близките си какво очаквате от тях да спазват и да поставите граници; (3) да се успокоите, т.е. да държите тревожността си в тихо пристанище – с дихателни практики, а може и по друг начин и (4) да следвате собствените си разбирания и скорост как да се върнете към предишното „нормално“.

Социалната изолация е най-големия световен експеримент с милиарди участници, в който участва(х)ме и очакванията за вторичен ефект на психологическа пандемия са тема на дискусии. Професионалното ми разбиране е, че навремената интервенция при всеки, който почувства нужда е най-ценното, което може да се направи за себе си, защото психологическите травми са като бърз кредит – лихвите по тях се натрупват и няма оттърваване. Точно затова, ако усетите, че нещо не е както трябва, сега е момента да поговорите с някого. Впечатлението ми е, че все повече компании търсят консултации и семинари за своите служители, което е добър пример за социална отговорност в действие.

Наскоро Generali пуснаха застраховка при Ковид 19, която включва и психологическа консултация – това е много добър пример за общото лечение. Изобщо признаването, че психологическите травми са част от от всичко, което ни се случва е от малкото добри неща, които се случва – осъзнаването на психологическите ефекти от извънредните ситуации.

След избухването на SARS преди двадесет години, след карантинирането на хора стана ясно, че най-рисковите групи са медицинските работници и тези, които са били в пълна карантина, където последващите механизми за справяне са били свързани с дългосрочен риск от алкохолна зависимост, прием на лекарства за успокоение и избягващо поведение. Хората в изолация освен постравматично стресово разстройство, другите тревоги, които ще преобладават са риска от заразяване, разболяване – тяхно и на близките им и финансовите неволи. Засилване на обсесивно-компулсивната симптоматика, свързана с чистене, е ясно, че ще отшуми при някои, но при други хора ще се задълбочи. Самоубийствата са тема всяка пролет, защото това е сезона, в който се случват най-често. Не оставяйте тези мисли да си вървят, тъй като те говорят за много лежащи проблеми, а в момента се наблюдават по-голямо търсене на контакти на горещи линии за хора с такива суицидни мисли или намерения.

Стрес ли е наистина или малко се преувеличава?

Човешките същества са силно устойчиви и адаптивни или както наскоро разказах в „Какво знаем, когато не знаем нищо“ в уебинара Изкуството на оцеляването на сайта Момичетата от града – ще се справим с промяната на условия на околната среда, както последните 1.9-2 милиона години. Когнитивната ни система се характеризира с гъвкавост и това е позволило на човешкия вид да оцелее въпреки себе си, вродената си агресивност и да обитава всеки тип терени на планетата. Всеки човек има потенциала да се адаптира и да се справи не само в нормална среда, но и в такава, която е необичайна, на цената на стреса, който преживява и механизмите му за справяне с този стрес.

„Екстремна“ среда е всяка, която променя силно личността или психологическата цялост на индивида. Лицето в такава среда има малък или никакъв контрол върху ситуацията, в която се оказва – и социалната изолация, на която бяхме подложени в световен мащаб е точно такова събитие. В нея се открояват две особени черти. (1) изолация и (2) намалена сензорност. Самотата, която получихме от социалната изолация, е трудна, защото сме социални животни. Изолацията е един от начините за това хората да измъчват хора – например в затворите. Изолацията включва както ограничаване на стимулите на околната среда, така и намаляване на количеството и качеството на стимулите, които имат психологическо и социално значение. Често по-проблематично е намаляването на социалното взаимодействие. Полярните станции, космическите мисии и отделенията за изолация могат да се считат за изключителни среди, докато принудителната изолация в усамотено заведение е екстремна среда. И като кажем полярна станция, спомняте ли си метеоролога от Бяла приказка на Валери Петров? Бяла приказка? „Аз съм голям — казал той — И тъжен“, казва той още в началото, когато еленчето отива да почука с рогце на прозореца му.

В  станции в Арктика и Антарктида се наблюдана психологически спад, който е по-различен от сезонното-афективно  разстройство… Състоянието се характеризира с нарастваща депресия, раздразнителност, нарушение на когнитивното функциониране, социално оттегляне, влошаване на отношенията, съчетано с увеличаване на враждебността към околните, гняв,  тревожност и апатия…

По подобен начин се съобщава, че астронавтите проявяват умора, раздразнителност, емоционална лабилност, затруднения с вниманието и концентрацията, неспокойствие, повишена чувствителност на възприятието и нарушения на съня.

Американският войник, държан в плен във Виетнам Хауърд Рутлидж разказва как изолацията е пробила готовността му да се съпротивлява и че годините усмотение са били по-лоши от физическите изтезания. Уединението е в състояние да предизвика психиатрично разстройство, или по-лека форма на страдание. Има разлика между уединението и изолацията. Усамотението обикновено предполага временно състояние на самота, което може да бъде умишлено търсено и често носи със себе си психологическо попълване. Изолацията може да бъде следствие от специални условия, които не зависят от човека.

Като хора ние разчитаме на социален контакт, за да дефинираме себе си, нашите цели и разбирания за света. Това е феномена “човека в огледало“, описан създадено от американския социолог Чарлз Хортън Кули през 1902 г. и описва нашето схващане за себе си през това как приемаме, че мислят другите за нас. Затова и общуването е толкова важно за работния процес и затова хората, дори и работейки дистанционно/home office ще имат нужда от общуване с колегите.

В научната литература този въпрос е изследван въпроса за психологическия  ефект при болни, които са в изолация и там отново се наблюдава тревожност, раздразнителност, апатия, агресия, трудно концентрация, повечето от които произтичат от самата изолация, а не от болестта или нейната острота. Проучване за краткосрочна болнична изолация (средна дължина = 4 дни) не открива значително психологическо въздействие, но при изолации 10 дни или повече, има изблици на неспокойствие,  склонност към оттегляне, дисоциации, физическа и психологическа регресия. Този период на тревожност и приспособяване към рутината на изолация продължава от 1 до 3 седмици. По-нататъшната изолация от 4–6 седмици води до чувство на отвращение и нарастваща зависимост, загуба на инициативност и спонтанна активност, липса на интерес към личния външен вид…  Възстановяването може да бъде и бързо, особено при хората, които са били здрави преди кризата или са били в здрави отнощения с околните. Когато изолирани индивиди се опитват да влязат отново в света, се наблюдават често проблеми с говоренето, така че очаквайте това.

В момента сме някъде тук, макар и в по-лека форма и сме изправени пред това отново да трябва да променяме рутината, без да имаме конкретни идеи какви точно са новите правила на общуване.

Като паднали от Космоса

При испанския грип хората не са били поставяни в такава изолация, по много причини, затова и може би нашата ситуация в момента повече напомня на астронавтите, които са били в изолация и идват с тела, олекнали от липсата на гравитация… Ясно е, че космонавтите са едни най-добрите представители на човешкия вид. В програмата на НАСА за астронавти попадат само 0,065% от хората и е сто пъти по-лесно е да влезете в Харвард, отколкото да влезете там. Кандидатите минават строга двугодишна програма, която включва обучение и се държи и на много здрава психика, заради което повечето астронавти не развиват сериозна емоционална травма. Независимо от това изолацията може да стане значителни задействащи фактори или източник на стрес, които когато са сдвоени с традиционните жизнени стресови фактори, вероятно ще окажат експоненциално въздействие върху поведенческото здраве на астронавтите (Kanas, Manzey, 2008).

Много от проучванията, изследващи психичното здраве на астронавтите се базират на малкият брой хора, тъй като са ограничени от броя, пътувалите в Космоса (Ritsher, Kanas, Ihle, & Saylor, 2007). Космонавтът Валентин Лебедев  се връща с депресия само след седем месеца полет; мисия за обратно движение до Марс ще отнеме около 18 месеца (Liu, 2018). Дори Ричър, Канас, Иле и Сейлър признават: „Очаква се нивото на стрес да бъде още по-високо при планираните мисии на експедиционни класове до Марс. Следователно, рискът от отрицателни последици за психичното здраве … не е пренебрежимо малък и представлява сериозна заплаха за успеха на мисията „(Ritsher, Kanas, Ihle, & Saylor, 2007).

Някои връщащи се космически пътешественици може да са изпитали психологически проблеми или личностни промени в резултат на това, че са в космоса, в някои случаи стават по-хуманистични, религиозни или духовни, след като наблюдават единството на хората на Земята или безкрайността на Космоса (Kanas, 1990). С това изречение искам едновремено да потвърдя и да опровергая очакванията на хората, които очакваха голяма душевна промяна с идването на пандемията.

След завръщането си някои астронавти съобщават за депресия, проблеми с злоупотребата с наркотици, проблеми в семейстното и ревност. А тези хора са високо издръжливи – физически, психически и с много над средните интелектуални способности, но въпреки това при прибирането им се предлагат групи за подкрепа и професионалните интервенции.

Важни фактори, които са от основно психологическо значение, включват обемът на личното пространство, осигуряването и проектирането на частни помещения за екипаж и срещи, вида интериорен декор и осигуряването на прозорци. С други думи, ако го превеждаме от езика на орбиталната станция към живота на стандартен апартамент – ще се възстановят и адаптират по-лесно хората, които имат по-голяма площ и по-добра среда на живот – а големите тераси, доскоро считани за глупост при купуване на жилищна площ, се оказаха част от качеството на живот.

Към мерките за връщането към извънизолационен начин на живот отново е важно подходящо ежедневно натоварване на задачите и стабилен график за почивка на работното място. Освен това трябва да се избягва рязкото изместване на съня. (Space Psychology and Psychiatry by Nick Kanas, M.D. Professor of Psychiatry, University of California/San Francisco, and Department of Veterans Affairs Medical Center, San Francisco, California, U.S.A. Dietrich Manzey, Ph.D)

Здравей, тъга!

Първо, важно е да запомните, че изолацията не просто изпържва мозъка ви от скука. „Хората започват да бъдат летаргични, когато нямат позитивен принос в своите малки светове, казва Джон Винсент, клиничен психолог от университета в Хюстън. Можем да очакваме, че депресията ще започне, а депресията и тревожността са близки, като братовчеди“. Тези симптоми вероятно ще бъдат особено интензивни по време на изолация, свързана с коронавирус, според Лорънс Палинкас, който изследва психосоциалната адаптация към екстремни среди в Университета на Южна Калифорния.

Ако се чувствате бавни и летаргични или изненадващо не ви се връща към работния живот, а не ви е страх от заразата, може би причината е в това, че липсата на обичайната до март 2020 мотивация се дължи на тъгата по миналото. Всъщност руските психолози са изучавали повече адаптацията на космонавтите (това е мнение на американските психолози). Те съобщават за съществуването на „астенизация“ (asthenization), тип реакция на приспособяване, свързана с концепцията за неврастения.

Астенизация е термина за космонавти, като в основата е друг термин – астения, което е медицински термин, обозначаващ усещане за слабост без реална загуба на сила (R53 по МКБ-10). Симптомите включват умора, раздразнителност, емоционална лабилност, проблеми с вниманието и концентрацията, неспокойствие, повишена чувствителност, сърдечно сърцебиене и нестабилност на кръвното налягане и проблеми със съня и апетита(Kanas, N).

По-добрата гледна точка

Има дългосрочни ползи за физическото и психическо здраве за живота в предизвикателни ситуации. Например, дългосрочно последващо проучване на персонала на военоморските сили, който зимува в Антарктида, разкри, че след завръщането си те са преминали по-малко хоспитализации в сравнение с техните връстници, които имат идентична квалификация. Проучванията на психичното здраве на космонавтите, проведени две или три години след завръщането им на Земята, установяват, че те са станали по-малко тревожни, хипохондрични, депресивни и агресивни. Най-правдоподобното обяснение е, че по време на престоя си в труд среда, хората развиват умения за справяне, тоест начини за справяне с предизвикателствата и стреса, които продължават да им служат много дълго след завръщането им от експедицията си.

Затова и ако се постараете да се върнете към редовен начин на живот, структуриране и признаване на проблемите, може. Много хора няма да могат по една или друга причина да потърсят професионална помощ, но понякога малка помощ също ще бъде достатъчна. Ако не може да си позволите терапевт, поне намерете някого, с който да говорите. Тук съм адаптирала насоките за „приятелотерапия“, което в никакъв случай няма да може да замени професионалната помощ, но пък може да има своята позитивна роля във връщането ви, обратно в света.

 

 

 

.

.

.

Още по темата

Психологически фактори при извънредни, екстремни и мъчителни обстановки (статия от 2016) в Extreme Psychology&Medicine

Статия в Smithsonian Magazine

Белгийски сайт за кризисна интервенция при стрес, препоръчвам, но е на английски

Материал за НАСА

Scientific American за психичното здраве на астронавтите

Доклад на НАСА за рисковете при поведенческите изменения при астронавтите

Sidney Morning Herald историята на астронавта Скот Кели за трудната му адаптация на Земята

 

 

 

 

 

Снимки Pexels

ПриятелоТерапия – възможно ли е?

„Ако не може да си позволите терапевт, поне намерете някого, с който да говорите“, написах преди малко в друг пост. Осъзнавам, че това е щекотлив въпрос, но няма как да не признаем, че много хора в момента, по една или друга причина няма да могат да ползват психотерапевтични услуги. Някои защото ги е срам и/или предразсъдъци, други защото няма да могат да си го позволят. Това обаче няма и да отмени нуждата от специалисти по психично здраве, но пък знам колко загрижени за приятелите си хора има, които се чудят какво да правят с психичните им агонии, преди да се стигне до момента на истинската терапия.

Сетих се, че бих могла да предам тук нещо, което бях прочела. В ценната книга на Джулия Бъкройд Войната с храната тя дава някои насоки как да човек може да е слушащ, без да е терапевт“, които ще преформулирам така.

ЕДИНСТВЕНОТО ГЛАВНО ПРАВИЛО

Целта е не да се съветвате, а да се слушате.

Първо трябва да започнете с това кой/я не сте – не сте специалист от психологическа гледна точка. Необходимо е да си давате сметка за границите на вашата компетентност и, ако усетите, че сте ги преминали, да се обърнете към други хора. Трябва също така да се споразумеете с вашия „клиент“, когото ще наричам за по-лесно „Поли“, че ако усетите, че това, което ви споделя, ви притеснява сериозно или се безпокоите за емоционалното и физическото й благосъстояние, тя ще се съгласи да потърси алтернативна допълнителна помощ.

Трябва ли да давате съвети?

Не. Вашата работа е да помогнете на Поли сама да намери най-добрия съвет за себе си.

Трябва ли да говорите за себе си?

По-скоро не. Това е пространство, което давате е на Поли и въпреки че тя може да ви задава въпроси, това може да е заради притеснението й, че говори твърде много за себе си, но целта на срещите ви е тя да показва докъде е стигнала с размислите.

Трябва ли да задавате въпроси?

В повечето случаи не, но понякога помага да използвате изречения като: „Какво се случи тогава?“; „Как се почувства, когато той каза това? Какво мислеше, че тя има предвид?“. Вашите въпроси трябва да позволят на Поли да разшири това, което казва и да помисли върху него още. Бъдете внимателни да не отваряте нови теми или да питате за твърде детайлна информация. Оставете Поли да прецени накъде ще отиде разговора.

Трябва ли да се срещаме редовно?

Редовните срещи са добра идея. Вероятно не по-често от веднъж седмично, но не и на много дълги интервали, защото ще изгубите момента. Но винаги е добра идея да обсъдите тези неща в самото начало, така че и двете да знаете колко време ще ви отнеме. Ще трябва да се разберете и колко дълго да продължават тези срещи. Няма нищо лошо те да са кратки (да кажем 15 минути), ако това е единственото време, което имате, но няма да ви даде време да изследвате нищо в детайли. Трудните теми и спомени имат нужда от повече, но е полезно споразумение да се разберете за един час, който е достатъчно дълъг за този тип разговори. Също така има нужда да се уговорите за какво ще говорите на следващата си среща.

Къде трябва да се срещаме?

Срещите могат да се случват за предпочитане някъде, където е уединено и е по-скоро неутрално, място, където няма да бъдете прекъсвани, място където и двете се чувствате на сигурно и спокойно място.

 

Книгата „Войната с храната“ може да поръчате онлайн тук.

 

Photo by Ekaterina Bolovtsova from Pexels

Осъзнато хранене в изолация

Едва ли има човек, който ще остане незасегнат психически от социалната изолация. През февруари 2020 в медицинското списание Lancet беше публикувана статия, правеща обзор на 24 изследвания за психологическото въздействие на карантината – резултатите сочат състояния като постравматичен стресов синдром, чувство на объркване и гняв, които са били наблюдавани при предишни епидемии и огнища на зарази. В настоящата ситуация поддържам и идеята за колективна травма от загубата на света, какъвто го познавахме.

При стрес отделяме кортизол, а при продължителен стрес, като този сега, води до повишение на кортизола, който увеличава глада. Продължителният психически стрес сигнализира на тялото ни, че храната може да е оскъдна и когато това не е така и това е причината за повишеното желание за хранене, което не е точно глад.

Много от нас се хранят неосъзнато, т.нар. „емоционално хранене“, без то да е свързано с глад или желание за конретното ястие. Това с вижда силно в случаите, когато се чувстваме тревожни и стресирани. Но този тип емоционално, автоматично хранене в повечето случаи води до преяждане и прекомерен прием на калории. Важна, струва ми се, забележка – повечето хора преяждат отвреме навреме, без това да знак за проблем. Но ако напоследък забелязвате, че прекалено често или прекалено много ядете, може да е знак, че нещо се случва отвъд обичайното ви поведение. Прекаляването с храненето в краткосрочен план обикновено дава комфорт, но след това е последвано от чувство за вина, което увеличава страданието.

Чрез внимателното хранене, което в такъв момент е добре да се въведе в живота, можем да се върнем към хранене на база на телесните си нужди, да се наслаждаваме на храната и да избягваме прекаляването с яденето. Ако установите, че автоматично посягате към храната, чувствате глад или не може да спрете да ядете, след като започнали, тук са описани трите опорни точки, през които може да минете, за да се опитате да регулирате поведението си с храната.

Връщането към по-добри хранителни навици е по-критично сега от всякога, особено за укрепване на имунната система на организма.

Слушайте тялото си

Удовлетворете вкусовите си рецептори

Погрижете се за душата си

 

Слушайте тялото си

Стомахът е един съд, който се изпразва, а когато се напълни – подава сигнал, заради което хората в повечето случаи не преяждат и не се оставят да прегладнеят.

Оценете глада си, преди да отидете да се храните. Преди да ядете, опитайте се да отделите момент и оценете глада си, за да решите дали наистина сте гладни или не, като скалата е от 0 –„умирам от глад“ до 10 „натъпкан съм догоре“. Най-доброто време за ядене е ниво на глад от 3 до 4, когато имате признаци на глад, но не твърде много. Забавете дъвченето и се самонаблюдавате за признаците на засищане Необходимо е време, за да се освободят хормоните и да се почувствате нахранени, а като общо правило се приема, че това са 20 минути. Ако докато се храните четете, гледате си телефона или телевизия, ще се разсеете и ще пропуснете момента кога вече сте се нахранили и по-лесно ще влезете в преяждане. Това е основната причина, поради която препоръчваме храненето, особено основните, да не се случва с разсейващи устройства в ръзе. Докато се храните обърнете внимание на телесните си усещания и отбележете къде кацате по скалата на глад/ситост. Най-доброто време да спрете да ядете е от 6 до 7 по скалата, когато започнете да чувствате усещане за пълнота, но все още не сте преяли.

Удовлетворете вкусовите си рецептори. Вместо да бързате да ядете каквото има, отделете време, за да изберете съзнателно избраната храна или аромат в момента, която ще ви помогне да се почувствате по-удовлетворени, когато я хапвате. Нито едно количество пикантна храна не може да задоволи желанието ви за сладко, както и обратното. Отделете време за това храната да е красиво подготвена, да не е в кутия, или плик или… от тенджерата.

Още от типа „хитрини“ са да добавяте люто, конкретно червен пипер, който значително намалява общия брой калории, които се приемат, защото лютото дава по-бързо усещане за ситост и покачва доброто настроение. Супите, които са „богати на вода“ ги прави по-ниско калорийни спрямо приемането количество. Салатите, както и конкретно краставиците, са подходящи за дребни хапвания, заради водното си съдържание. Чайовете могат да бъдат добър начин за намаляване на стреса без храна – от една страна имат аромат и вкус, от друга не са калорични (освен ако не ги наблъскате със захар ли мед), а някои от тях имат способността успокояват (лайка, маточина и т.н.).

 

Погрижете се за душата си

Много хора са наясно, че се хранят в опит да запълнят дупка, не в стомаха, а в сърцето. Често се храним, когато се чувстваме самотни, отегчени, разочаровани, тревожни или стресирани. Копнежът към храната също винаги е свързан със състоянието на настроението ни, а не с биологичния глад. Нормално е много от нас да се обръщат към храна за комфорт, тъй като това е стратегия, която сме научили – съзнателно или несъзнателно, но е важно да знаете че храната, никога няма да облекчи болката в сърцето. Бъдете наясно за какво сте гладни – забавления, свобода, бягате от стреса, от проблеми във връзката? Намерете начини да успокоите сърцето си, по начини, които не включват хранене. Опитайте се да направите списък с нещата, които можете да направите, за да се освободите стреса и страданието, без да съжалявате след това.

Едно упражнение, чийто автор е Катрин Кимбър, диетолог и говорител на Британската диетична асоциация, се казва „5“ и се състои в следното – да си запишете:

  • петима души, на които можете да се обадите, когато се чувствате зле (например приятел)
  • пет начина да се отпуснете (например душ)
  • пет места, на които можеш да отидете, за да се успокоите (например уютен ъгъл)
  • пет неща, които можете да си кажете (напр. „Това чувство ще премине“)
  • пет дейности, които можете да използвате за разсейване (напр. редене на пъзел)

Ако все пак искате храната, която имате предвид, не се притеснявайте за това. Може би си дайте разрешение да го имате – не е нужно да е много. Има доказателства, които показват, че малка порция храна може да задоволи желанието ви, колкото и по-големи порции. Ако се притеснявате, че ще преядете, опитайте се да решите предварително, точно колко ще изядете на едно хранене и се придържайте към него, без да бързате или да се чувствате виновни. Изготвянето на списъците за покупки и меню за седмицата, така както го описа и София Йотова от Foodie Boulevard в участието ни в Преди обед по bTV, е също подходящо. Ако знаете, че ако в шкафа седи буркан с течен шоколад, не купувайте течен шоколад. Бъдете търпеливи, не се обезсърчавайте, ако намерите тези умения по-трудно, отколкото са на пръв поглед.

 

Здравословната диета,

основните факти

(по документи на СЗО от 23/10/2018)

Нездравословната диета и липсата на физическа активност водят до здравословни проблеми. Приемът на енергия (калории) трябва да бъде балансиран спрямо дневния разход на енергия (движение). За да се избегне натрупване на килограми, не повече от 30% от поеманата храна следва да е мазнини, а наситените мазнини не повече от 10%, а трансмазнините не повече от 1% от дневния прием. Ненаситените мазнини са в рибата, авокадото, ядките, зехтина и олиото са за предпочитане пред наситените, които са в тлъстото месо, маслото, палмовото и кокосовото масло, сметаната, мас, гхи и сметаната, докато транс мазнините са в пакетираните и пържени храни основно. Захарите в една идеален хранителен режим би следвало да не са повече от 10%, а намаляването им до 5% би донесло ефект за здравето. 10% „свободни захари“ са тези в напитките, храните, както и тези в меда, плодовите сокове и т.н. 10 процента е около 50 гр или 12 равни чаени лъжици захар. Ограничаването на солта също е ключово да е до 5 грама на ден, което дава ефект върху кръвното налягане и намалява риска от сърдечно-съдови проблеми.

За зрели хора здравословната диета включва плодове, зеленчуци, бобови растения (например леща и боб), ядки и пълнозърнести храни. Поне 400 гр плодове или зеленчуци дневно (което изключва картофите и други кореноплодни, съдържащи нишесте). Колкото е важно какво приемате като храна, толкова е важно и количеството в чинията. Опитайте се да не я пълните, а да я допълните само ако има нужда.

Ако не може сами да се справите за себе си или вашето домакинство, може да поръчате да ви се изготви онлайн, тъй като повечето диетолози правят консултации.

Движение в условията на коронакриза

СЗО препоръчва 150 минути умерено интензивно движение или 75 минути натоварено физическо усилие седмично или комбинацията от двете, което може да бъде постигнато вкъщи без специална екипировка и при ограничено пространство. Правете кратки активни почивки по време на деня – танц, игра с децата, дори чистенето са начин да сте физически активни. Следването на онлайн занимания, достъпни във YouTube в изобилие. Ходене, дори в малки пространства, дори в кръг, могат да ви помогнат да останете физически активни и със сигурност е по-добре от това само да седите. Не стойте седнали през цялото време и ставайте да се раздвижите на всеки 30 минути. Практики за релаксация спомагат на спокойствието, също могат да бъдат намерени безплатно онлайн.

За още по-добро здраве е важно да се храните здравословно и да останете хидратирани. СЗО препоръчва да пиете вода вместо изкуствено подсладени напитки и да ограничите или избягвате алкохолните напитки.

И видеото днес от Преди обед

https://www.btv.bg/video/shows/predi-obed/videos/prejazhdame-li-v-izolacija.html?fbclid=IwAR2iNZbDdTR3qWVAxJdsnyzUOxuRUWJZ0xKNmiWMdPQey9IKsrVAZe4_DTU

 

 

 

 

 

 

 

.

Снимки cottonbro from Pexels и Pixabay (чушки). Постът е базиран също и на материали, предоставени от Dr Qian Zhang & Dr Siobhan Hugh Jones, School of Psychology, University of Leeds за EASO – European Association for Study of Obesity, сайтът на СЗО за Европа и глобалния сайт на СЗО

Тъгата днес е за това, което имахме доскоро

В очакване на NYT да ми разрешат да преведа и синдикирам на целия текст на български на материала на Harvard Business Review That Discomfort That You’re Feeling is Grief  (но пък имам правото да дам линк в блога, писмено разрешение), публикувам този пост, в който разширявам темата за това усещане, което вероятно витае неназовано в мнозина.

 

Последната седмица го чух под една или друга изразна форма. Понякога в общото усещане; понякога хората, към които търсят контакт; понякога в решенията и техните мотиви; понякога в сънищата, то носи едно и също – тъга, която прилича на онази след като близък е починал.

Оплакванията са форма на нетърпение.
Скръбите са форма на търпение.
Робърт Фрост

 

Тъгата, която иначе наричаме траур, но тъй като сега е към нещо толкова ефимерно и неназовано като неперфектното ни настояще преди месец март 2020 е толкова трудно да бъде описана.

От март 2020 светът е различен.

Изолация, свят в стени, без краен срок и с много екзистенциални, но за повечето – финансови неизвестни. В тъмнината на тези неизвестни се крият страхове и без изобщо да се стремя към изчерпателност, а само да ги маркирам, ще напиша няколко –

финансовите трудности, но ще ги нарека с по-простата, но истинска дума бедност (национални кризи и катастрофи и техни жертви са почти 99% от населението);

страхът от погазване на гражданските свободи (за узрелите преди ‘89та); от здравеопазването; от смъртта; от болката от смъртта;

от края на ежедневието, каквото го познаваме;

от края на бизнесите, които познаваме по начина, по който са се случвали (влючително маникюристка облечена като микробиолог в особено опасна среда);

от приятелите и познатите, които в светлината на тази криза са някакси криви образи на себе си, каквито ги познаваме;

от изоставянето;

от грубостта;

и от какво ли не още.

Избирам един от тези страхове. Този за

Края на света, какъвто го познава(х)ме

(бележка за родените през последните 25 години: има такава песен с такова заглавие, записана през 1987 на американската група R.E.M.,  – вокалистът им, Майкъл Страйп, пусна нов неин запис наскоро по повод вируса).

Напоследък се говори, че няма нищо подобно, през което да сме минавали. Така е, но има подобни големи събития, които можем да върнем – например 11 септември, когато сигурността по летищата беше променена завинаги. Преди това е болестта СПИН, която създаде трайни промени в (отговорното) сексуалното поведение в няколко поколения.

Вече сме губили, но никога толкова много накуп. Това превръща случващото се за всички нас в

травма,

по-точно колективна травма

Дори нещо повече, конкретно в България ние имаме малък брой на заболеваемост заради взетите навременни мерки, които допълнително усилват страха от идващата неизвестност – ще има ли пик? Кога ще се случи той? В същото време броят на икономически засегнатите расте. Снимки на хора в дълги опашки (на желаните 2 метра) пред бюрата за безработни. Близки, които вече са загубили работа. Магазини, които не работят. Бизнеси, които не се знае, кога ще започнат да работят. Вечери и събирания, които никога няма да бъдат същите. Освен външните загуби, ще има и вътрешни – хората, които вече няма по една или друга причина да са част от живота ви. Живеем в свят на загуби или както, много по-точно и кратко го е написал Стивън Грос в „Осъзнат живот“: „Една от причините защо промяната е трудна е, защото тя води до загуба. За да имаш нещо ново, трябва да оставиш старото. Ние се раждаме, оставяйки утробата, отивайки в света; оставяме гърдата, за да поемем твърда храна; оставяме майките си, за да отидем на ясла или детска градина; оставяме училището, за да отидем към света; в определен смисъл оставяме рожденото си семейство, за да имаме връзка и да се оженим“.

Но ако тези загуби  са трудни, то какво остава за загубата на нормалността?

В „Тайната на живота“, преди век, Зигмунд Фройд пише: „Но нито един човек не се заблуждава относно това, че природата вече е покорена, и само много малко от нас се осмеляват да хранят надежда, че някога тя ще бъде напълно подчинена на човека. Пред нас се изправят стихии, които като че ли се надсмиват над всяка принуда от страна на човека: земята, която се тресе, разтваря се и погребва човека и всичките му творения; водата, която залива и дави всичко, което се изпречва на пътя ù; бурята, помитаща всичко, болестите, за които ние едва неотдавна започнахме да говорим като за нападения от страна на други живи същества; и накрая, мъчителната загадка на смъртта, срещу която до този момент не е открито все още никакво биле, а и навярно няма и да се намери.

Могъщата природа, жестока и неумолима, се изправя срещу нас с тези сили и отново нагледно ни показва нашата безпомощност, от която ние мислехме да се спасим чрез културната дейност. И това е едно от малкото радостни и извисяващи душата впечатления, които получаваш от човечеството — когато пред лицето на стихийното бедствие хората забравят за разрухата на културата и си спомнят за великата съвместна задача — да се самосъхранят в борбата с превъзхождащата ги природа. Както човечеството като цяло, така и отделният човек трудно понася тежестите на живота“.

Тъгата често е свързана с много съзнателни и несъзнателни вярвания как „трябваше“ да изглежда живота ни през 2020 година. Колко от плановете ви се провалиха? Почти всички? Да, имате за какво да скърбите… „Когато тези неща се случват, ние не само трябва да скърбим загубата, ние също трябва да скърбим загубата на вярата, че не би трябвало изобщо са се случили“, пише Елизабет Кюблер-Рос, за чиято теория ще разкажа по-повече по-долу.

Днес.

На каква цена се преструваме, че „всичко е наред“? Задържайки болката си, хората я оставят тя да гние или както описва Кюблер „силата и мъката се обединяват“, заради което, за да не гният и миришат във вас, оставете да излизат. Ако ви се плаче, плачете цял ден. Съпротивата срещу болката води до нейното усилване, но ако й се оставите, ще откриете, че силата, а понякога и страха от случващото се могат да трансформират. Спокойствието, казва Кюблер, е в центъра на болката. В центъра на немислимата болка. Затова и сълзите са един от многото начини да освободим тъгата си, вроден лечебен механизъм. Мнозина се притесняват да плачат, защото е знак за слабост, но знаете ли, това е повече знак на мъка, не на слабост, на чувство, на отношение, и колкото и да е парадоксално дава силата на облекчението и новото начало. Затова и образите на плачещите пожарникари след 9/11 се приемат за толкова лечебни.

Сънищата

Помислете си за сънищата през последните седмици. По-различни ли са от обичайното? Сънувате ли миналото? Неслучили се неща, но мечтани събития? „Сънищата често дават обещания, които не могат да спазят, трик от психиката ни това носи със себе си мимолетно усещане за свързване“ (ЕК-Р). Възможно е в момента да искате да спите повече, отколкото до скоро – това е начин на психиката ви да преработи случващото се по тайнствения механизъм на сънищата. Записвайте ги, това може да се окаже полезно за вас във времето, дори да изглеждат странни (като повечето сънища). Сънищата ни дават възможност да тъгуваме и да се сбогуваме с миналото, каквото никога повече няма да бъде и да намерим мир със себе си и него.

„Има нещо лошо там. С вируса този вид мъка е толкова объркваща за хората. Нашият примитивен ум знае, че се случва нещо лошо, но не можете да бъде видят. Това нарушава нашето чувство за безопасност. Чувстваме тази загуба на безопасност.  Индивидуално или като по-малки групи хората са усетили това. Но всички заедно това е ново. Скърбим на микро и макро ниво“, казва в интервюто си за Harvard Business Review Дейвид Кеслър. Нека ви го представя. Той е американски психотерапевт, чиято работа е свързана с Елизабет Кюблер-Рос. Нейното име е популярно сред онези, които се интересуват от въпроса на траура и меланхолията, защото е автор на концепция как се развива в живота скръбта и траура. Вероятно най-популярната илюстрация на теорията й е филма на Боб Фос All That Jazz, където отделните части носят името на етапите на траура. В годините Кюблер-Рос и Кеслър пишат няколко книги заедно, като последната му книга се нарича „Намирайки смисъл: Шестият стадий в траура“ (2019), която е публикувана със съгласието на семейството на Елизабет Кюблер, защото допълва нейната класификация.

Стадиите на траура по миналото ни са 5, като преди това трябва да направим задължителната уговорка, че етапите може да не следват един след друг; че може да не преминете през всички и че интензитета може да бъде различен.  Това са отричане; гняв; пазарене; депресия; приемане. „Тъгата може да ви направи лъжец, пише Елизабет Кюблер, и да казвате, че се справяте добре, когато сърцето ви е раздробено на хиляди парчета“.

Културата на „всичко е наред“

Да кажем, „нищо не е наред“, да очакваме връщането на работното място, да бъде „както преди“ е отричане. Ще имаме нужда от време, дори след като ни се разреши да прекратим изолацията. Никой не знае как ще се променят всички обществени места. Ще продължим ли да спазваме и колко време дистанция? Дезифектантите ще станат ли по-задължителни от всичко друго в чантите ни? Дали ще продължим да се храним спокойно навън? Ще се учим да живеем по нов начин и ще ни боли от това учене.

Капакът на гнева

Научени сме от деца да управляваме гнева си – той се превръща често в хумор и сарказъм, в гняв навътре или болка в тялото; гневът е извор, който може да ни подхранва в контрапродуктивни действия – от хранене до алкохол, от импулси на агресия до такива на автоагресия. Ако усетите, че много ви е яд на всичко това, намерете начин да го изразходвате – във възглавница, не в човек; във вик в природата, не по някой беззащитен. Опитайте се да не бутилирайте гнева вътре, а като изследователи се опитайте да го проучите – много често гневът показва силата на любовта ви. Например недоволството към забраната за излизане може да е с позитивен знак любовта ви към времето навън, природата.

Пазаренето

Това е момента, в който ни дава време, за да се адаптираме – „ще е същото, но…“ е част от речника на този език. Той ни помага да „държим страданието на разстояние“, емоциите да не ни докосват, колкото биха могли, то ни дава облекчение и ни позволява да повярваме, че можем да възстановим реда в този хаос.

Депресия

Депресията ще проникне като пушек в дрехите; пушек, който сякаш никога и с нищо няма да бъде изпран. Особеното е, че когато човек е в този период има чувството, че няма да свърши. Никога няма да бъде друго от това (или ще бъде само по-лошо), оттеглянето от живота се промъква като единствен изход и… всичко няма смисъл. Плановете от вчера са илюзии, кули от пясък на морския зимен бряг. Тогава на човек му се струва, че в ежедневието няма нищо примамливо, то е наниз от дейности, създадени, за да те измъчват, шумовете са силни и далечни едновременно, а знанието е ненужно. Краката сами се влачат, а душата иска само да спи и да забрави. Когато е починал близък, другите са изпълнени със съчувствие известно време, след това някак си очакват „да се оправиш“, но както е казала Емили Дикинсън, все пак депресивна личност, „времето не лекува… то би помогнало само там, където болест няма“ (по превода на Цветан Стоянов).

„За съжаление, депресията е начин природата да ни пази от изключване на нервната система, за да можем да се адаптираме към нещо, което чувстваме, че не можем да се справим“ (по думите на Кюблер-Рос), затова и ако това състояние се проточи повече от няколко месеца, потърсете специалисти по душа, с които да говорите (психотерапевти и психиатри), защото се очаква изолацията, в която сме да провокира в мнозина такива състояния. Но преди да тръгнете натам, нека ви разкажа защо може да е полезно да преминете за известно време през такъв етап сами – депресивното състояние може да ни помогне да разчистим маловажното; да стигнем до места в душата, които не сме били; да разберем кои сме; да ни провокира да бъдем себе си; да прочетем и разберем книги, които в не-депресивното ни състояние не са били интересни или важни за нас; да порастнем.

Приемането

Приемането идва, когато разберем, че това, което имаме е реалността, каквато е. На 2 метра разстояние. Ограничения. Неясноти. Променени отношения. Различни приоритети. Тухлите на настоящето ще са различни. Нови. Може да не ни харесват, но ще са единственото, което имаме. Приемането се е случило тогава, когато си кажете нещо като: „Трябва да измисля как да продължа“. Приемането, казва в интервюто си за HBR Дейвид Кеслър е мястото, където се крие силата. Контролът от това, че може да си измиете ръцете. Може да спазвате безопасно разстояние.

Шестият етап

Дейвид Кеслър получава разрешение да „създаде“ шести етап на скръбта и това е намирането на значение от случващото се. Преди нейната смърт те са дискутирали това. За мен това е доближаването на две далечни като време и място концепции – тази на Кюблер и тази на Виктор Франкъл, който така упорито вадя в разговорите си и неговата „Човекът в търсене на смисъл“. Намирането на смисъл в случващото се, то да бъде използвано за трамплин към следващото ни „днес“ (т.е. утре), може да се окаже силен подтик да преодолеем неудобството на деня и неговото страдание. Ако „тук и сега“ се справим, дори на висока цена, утре ще дойде. „Има нещо мощно в назоваването на това като мъка. Помага ни да усетим какво е вътре в нас… Емоциите се нуждаят от движение. Важно е да признаем през какво преминаваме… Ако позволим на чувствата да се случат, те ще се случат по подреден начин и това ни дава възможност. Тогава ние не сме жертви“.

И сега какво?

Дишайте коремно, за да успокоите мозъка си. Стресът може да бъде управляван до голяма степен чрез физически занимания, а когато човек е по-малко стресиран, имунитетът му е по-силен, а съзнанието не е замъглено от тревожността и паниката. Може да намерите много инструкции за коремно дишане онлайн или при Вашия терапевт, ако е от психотелесна школа.

Опитайте се да се концентрирате максимално в продуктивните занимания, отлагайки за по-късно непродуктивните (тук включвам и проверката на фейсбук).

Намалете информацията за вируса до критичния минимум. Влизането в спорове, четене и т.н. често пъти само ви привиква към това да сте в тревожно състояние и оттам влияе на целия ви начин на живот в момента. Ако ви е полезно това – определете някакво време, което отделяте за темата и стриктно се придържайте към нея. По този начин сами ще регулирате отрицателните мисли и стимули, които идват към вас.

 

Ще завърша с думи от същата работа на Фройд, с която започнах… „Но ако в стихиите бушуват страсти като в собствената ни душа, ако дори смъртта не е нещо самопроизволно, а само акт на насилие от страна на злата воля, ако навсякъде в природата човек е обкръжен от същества, каквито познава и в собственото си общество, тогава вече може свободно да си отдъхнем, можем да се почувстваме като у дома си сред зловещия свят, тогава можем психически да преработим своя безсмислен страх. Човекът все още може да бъде беззащитен, но парализиращата безпомощност вече я няма, може поне да се реагира; а може би човекът дори и не е беззащитен — нали срещу тези грубо насилничещи свръхчовеци отвън можеш да приложиш същите средства, които използуваш в своето общество — можеш да се опитваш да разговаряш с тях, да ги умиротворяваш, да ги подкупиш и по такъв начин да отнемеш част от тяхната сила. Такава замяна на естествознанието с психологията дава не само незабавно облекчение, но и сочи пътя за по-нататъшно овладяване на ситуацията“.

 

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

David Kessler  Finding Meaning: The Sixth Stage of Grief.

Любопитно интервю на проф. Георги Каприев по Дарик Радио

 

 

 

.

 

 

..

Снимки:  Andrea Piacquadio from Pexels

 

..

Димитрина Проданова, детски психолог – „Ако съм успяла да проясня дори едно мрачно детство, тогава съм доволна”. Мисля, че не е само едно. Доста са. И това ми дава криле“.

Времето е като цедка. Остават големите камъни. Запознах се с Димитрина на едно от събитията, които Pampers организира преди години и така, стъпка по стъпка, разговор след разговор, започнахме да се доближаваме и сближаваме.

Видях как се написа първата книга, как първо в очите й се роди втората и така с Димитрина сме тук, в този момент, в който отново сме седнали – аз с неизменното кафе, а тя чай с жасмин, за да си говорим.

Това не е обичаен разговор, защото нито един от въпросите не е мой – те са извадени от нейните разговори с деца и тийнейджъри в „Превод от детски за напреднали“ (може да я поръчате онлайн). В нея ще намерите истории от кабинета й, много информация за света на децата и тийнейджърите, за онова, което родителите искат да научат за децата си, за да са по-разбиращи родители.

Искаш ли да си поговорим малко?

И много може. Обичам да си говоря с хората. Любопитни са ми. И именно това мое любопитство към този калейдоскоп от светове, който циркулира около мене, беше един от подтиците ми да пожелая да стана психолог. А беше отдавна – бях едва на 15 години.

Разкажи ми нещо за себе си. Например – трите най-важни неща, които те определят каква си?

Не съм много сложна за разгадаване, по простата причина, че съм много искрена. Винаги съм притежавала това умение да си казвам какво мисля, как се чувствам и какво ме наранява или радва. Така съм си дошла в този свят. А може и така да са ме възпитали, но със сигурност рано съм го усвоила като познание. Чак по-късно разбрах, че на това да си себе си, тоест автентичен, се приемало като смелост. За мене е в природата ми и много ми помага. Не си трупам и същевременно съм се научила да назовавам нещата със собствените им имена и то своевременно, още преди да са ме наранили. Това се оказа, че било и от компонентите на емоционалната ителигентност и се учело в годините. Аз просто не обичам да ми е зле. Затова го правя. Така че, бих се самоопределила като автентична.

Много си обичам семейството – и биологичното, и разширеното, и това, което създадохме с моя любим Дани-моя сродна душа, която постоянно ме ръчка да си излизам от зоната на комфорт. Без близките ми бих била пуста планета. Връзката ми с тях ми дава любов и много цвят. Най-малката съм от три сестри и родителите ми с мен вече нямаха тази тревожност, както е при отглеждане на първо дете. Сестрите ми винаги са били момичета с много огън, хъс, амбиции и постижения, но за тях си имаше и ограничения. Аз вече имах техния пример и си растях някак волно и свободно, без никакви забрани, но с много любов, свобода и доверие, че ще се справя, с каквото и да се захвана. И когато в девети клас заявих тържествено: „Реших го вече. Ще стана детски психолог!” и то във времена, в които на психолога се гледаше като на бяла врана, несъществуващо животно или тигър албинос, те ми повярваха и не показаха и грам съмнение в мен. Дори ми казаха, че ме бива за това, защото съм доста спокойна. Имаше само един „ръбат камък” в тази идилия от детството ми-най-голямата ми сестра Мариана (бел. Масларова), с дванадесет години. по-голяма от мен, голяма сила, голямо вдъхновение, превърнала се в голяма болка за мене след години, след като през 2004 г. реши да изкачи вр. Еверест и изчезна на около 60-тина метра под върха… В Базовия лагер са я наричали „момичето с красивата усмивка”. И в онзи 24-ти май, много алпинисти са я наблюдавали как крачи нагоре. Сама. Била е почти на върха и… дирите й се губят. Но това е друга тема…

Искаше ми се да кажа, че в онзи знаменателен ден от детството ми, когато оповестих каква ще стана един ден, сестра ми Мариана впи черните си очи в мен с думите: „Късно е”. Аз я репликирах: „Как така?! Аз съм едва в девети клас. Скоро станах на 15 години”, а тя: „Да си психолог е призвание. Или се раждаш такъв, иначе-не става, колкото и книги и учебници да изчетеш или назубриш. Трябва да си роден за това”.

Истина е, че оттогава изминаха 32 години и почти не минава ден, в който се питам: „Дали съм родена за това? Ставам ли?!” и това изключително много ми помага в работата. Така напредвам-гледам да не се вземам твърде насериозно, но и да не се спирам.

Също така, безценен дар са ми двамата ми прекрасни сина-Филип и Стефан и техния баща. Не мога да живея без любов. Семейството ми я дава.

И без приятели не мога. Имам няколко, които са си само мои, с които всеки миг ми е безценен.

Така че, аз съм социално същество-вече стана ясно. И много своенравно и свободолюбиво. Обичам да обичам. Обичам да чета книги. Обичам да пиша – винаги си драскам нещо, още откакто се помня. И има нещо, без което също не мога – да пътешествам. Била съм в 35 държави. Имам още много в списъка, но съм влюбена в Тибет и Непал, а Латвия и Естония са прекрасни територии, които бих обхождала надлъж и нашир поне веднъж годишно. Там ми е сърцето.

Как се пише книга?

Аз си имам моя си концепция по темата – книга се пише по малко, без грандиозни планове, освен ако не ти е професия, защото тогава писането си е просто работа и то яка, трудоемка, целенасочена, планирана. Тръгвам с идеята да не е Книга, защото ми звучи много грандиозно и… блокиращо. По-скоро си казвам, че си драскам това-онова, пиша на ръка. Пиша всеки ден, но с уговорката, че дори може да е и едно изречение, няма значение, важно е да съм го написала, защото Музата е много игрива. Тя се завихря около тебе, трепти като красива пеперуда и иска вниманието ти и ако не я хванеш поне за миг в шепите ти, тя отлита, при някой по-отзивчив от теб най-вероятно. В първата ми книга „Пътувани сънища – Тибет, Индия, Непал”, бях сравнила творческия ми импулс с: „красив непознат мъж, който срещам случайно на улицата и чака да го заговоря… Идва в деня ми винаги с толкова много идеи и заряд, но ако го игнорирам, ако не ги споделя с него върху белия лист, той просто си тръгва. Не мисля, че ми е обиден. Прекалено зрял е, за да го прави. По-скоро е фин и деликатен, не иска да ми се натрапва… И лошото е, че колкото по-често го пренебрегвам, толкова по-рядко се завръща отново при мене. Не зная кога ще е следващият път. А ще има ли утре за нас, двамата?…”.

Откъс от книгата на Димитрина Проданова може да прочетете тук

Писането на книга, създаването на такава е труд, не е просто да си решиш и тя да ти се материализира. Наистина, писането носи радост, но да си създадеш навик да пишеш и то не само да чакаш да те осени вдъхновението, се изисква голяма самосциплина. Затова, изключително уважавам всеки един, който е създал книга, продукт на изкуството, открил е изложба. Зад това стои изключително много вложен ресурс от: време, енергия, търпение. Само вдъхновение за подобна реализация не е достатъчно. Гледаш книгата на даден автор-красива, спретната, чистичка, примерно някакви си 250-300 страници и ти изглежда толкова лесно да създадеш нещо такова. Но това, че авторът, за да остави тези страници най-вероятно е написал поне два пъти по толкова и колко много други хора са се потрудили, за да се „роди” тя – редактор, коректор, художник, издадел, печатар. Книгата е „черешката на тортата”, „върхът на айсберга”, твоето новородено дете. Прекрасно е усещането да я поемеш в ръцете си, да прокараш длан върху гладката й чиста прекрасно изрисувана корица, да разлистиш страниците й и да вдъхнеш с пълни гърди аромата й… Това си е Среща, голяма!

А героите ти реални ли са?

По-истински от това-накъде?! Това са децата, които ежедневно срещам в кабинета си. Естествено, съхранила съм автентичността на историите и на характерите, но съм спазила конфиденциалността, повечето от имената са сменени, освен на много от тях, които пожелават да бъдат споделени. Имам клиенти, които приемат с радост това да бъдат описани в книга, за тях това е висша чест и именно те са дословно споделените. Всъщност, като се замисля, почти всички „развръзки” в моите описани случаи са толкова вдъхновяващи, че ако аз бях клиент на психолог, с моя проявен огромен ресурс за справяне, който само лекичко е бил подпомогнат от терапевта да се „отключи”, не бих желала да съм инкогнито. Така че, имам много истории с подменени имена, на десетки истински малки герои, които са реално крачещи сред нас човечета и спокойно могат да ни вдъхновяват с това, как се справят с тежки дилеми, мъчителни емоции и чувства, сложни ситуации, травматични епизоди в живота си и т.н. Хубавото на книгите ми „Превод от детски” и „Превод от детски за напреднали”, които са синтез на личните ми прозрения от 20-годишната ми практика като детски психотерапевт, е в това, че описват нашите деца-българските, със специфичната им народопсихология и стратегиите и техниките, които работят именно за тях. Тук няма шаблони и клишета, има истински истории с работещи модели от моята практика. Това са си моите прозрения.

И какво се промени за тези 2 години (от издаването на „Превод от детски“)?

Времето мина много бързо. Сякаш беше вчера. Мисля, че наистина лично аз в практиката си станах по-напреднала. И в писането-стилът ми е по-изчистен. Все повече съумявам с по-малко думи, да прокарам по-сложни послания. Срещнах междувременно десетки хора и то прекрасни покрай представянето й – имах много покани в гр. София и още в 11 града. Научих се смело да говоря пред голяма публика и с изненада усетих, че подобна изява ми носи истинска наслада. Няма такова зареждащо преживяване – да се срещаш и общуваш с хора, които приветстват идеите ти, които те гледат жадно, сякаш си чист планински извор и искат и още, и още и още… Преди време си мислех, че съм доста срамежлива, че ако застана на сцена, току виж ми изскочило сърцето от страх. Толкова съм благодарна на Съдбата, че покрай книгите ми, ми отвори и нови пространства. Не съм същата отпреди две години-по-силна съм и по-уверена, най-вече в това, че съм в Пътя си и че това, което правя е смислено и помага. Понякога много се изморявам и то от глупост, от самата себе си, защото работата ми е като допинг и често пъти се раздавам твърде много и не се щадя. Ето, на това трябва да се науча. Задай ми този въпрос след две години. Дано успея да ти отговоря, че съм поработила по въпроса.

И каква е тайната ти?

Имах една прекрасна тийнейджърка Ева, която беше изключително харизматична, талантлива в много сфери – учеше японски, композираше музика, свиреше на пиано, рисуваше комикси, пишеше разкази и същевременно беше пълна с приятели, които безогледно я използваха като личен психотерапевт, грубо казано – направо я черпеха. Но същевременно Ева винаги преливаше от енергия. И когато един ден я попитах: „Откъде ти черпиш енергията си?”, тя само се засмя: „Нима не разбираш?! Аз съм самозареждащ се генератор. Колкото повече давам, толкова повече получавам.”. Все ми се иска да вярвам, че и аз го мога. Като нея. Нищо, че когато се запознахме, тя беше на 14 години. и е много по-лесно да си подобно Чудо на тази възраст, а аз отдавна не съм в нея. Но все пак, ми се иска да го мога-да съм „самозареждащ се генератор” и колкото повече давам, поне толкова да получавам. Засега мисля, че ми се получава и мисля, че е първо, защото имам пълната подкрепа от близките си, второ – работя нещо, което ми носи постоянно усещане за смисъл и трето-защото, когато давам, не го правя с идеята-колко ще получа в замяна. Просто си давам, щом го мога, докато го мога…К акто виждаш, нямам някакви сложни тайни трикове, които да ме правят щастлива. Винаги съм го знаела-най-значимите неща, не са сложните неща. И когато си позволиш да пътуваш много по света, най-силно го разбираш, защото виждаш, че от каквото има нужда един номад, живеещ в юрта и пасящ яковете си насред Тибетското плато, от същото се нуждае и един скандинавец, подготвящ яхтата си за снобско парти, а то е: здраве, семейство, храна, подслон и усещане за смисъл.

Тренираш ли нещо?

Карам колело и ски. През тийнейджърските ми години оцелях от пубертета благодарение на активното ми занимание със скално катерене. Бях състезател към „Академик-Пловдив”. Спортът е задължителен за всеки, не само за децата. Спортът калява най-вече психиката, особено ако станеш активен състезател. Учиш се да приемаш и загубата, и победата. Дава ти самочувствие. Зарежда те с енергия и светли чувства. Среща те с амбициозни, успешни или поне стремящи се към успеха хора. Имаше един известен катерач  – Волфганг Гюлих, който в биографичната си книга, беше казал нещо, което предопредели много от следващите ходове в живота ми, а именно: „Степента на спада е равен на степента на покачването”, тоест колкото по-дълго си се потрудил за нещо, за да усвоиш някакви умения и познания, толкова шансът ти да ги загубиш/забравиш е по-малък или поне-много по-отсрочен във времето. Така че и в работата ми, много залагам на това-трудя се на психотерапевтичното поприще вече цели 20 години и ставайки все по-добра в този занаят, зная, че не трябва да се спирам в стремежа си към себеактуализация.

Какъв е най-големият ти страх?

Страхувам се от загуба на близки хора. Страхувам се, че може да дойде един ден в живота ми, в който никой няма да има нужда да му даря любовта и вниманието си. Имам богата фантазия за много страхове. Страхувам се да не мина през живота, без да оставя дори една следа, но по отношение на този ми страх скоро Астрид Линдгрен, на която изключително се възхищавам, малко ме поуспокои с прозрението си, което напълно ми импонира: „Ако съм успяла да проясня дори едно мрачно детство, тогава съм доволна”. Мисля, че не е само едно. Доста са. И това ми дава криле.

Какво те прави така щастлива?

Казах го вече-семейството ми, децата ми, Дани, бийгълът ни Чарли, който е най-доброто човече сред кучетата и най-доброто куче сред хората, пътешествията, срещите с прекрасни хора, които четат книгите ми и искат срещи с мен, писането, реализирането ми в този процес, работата ми с хилядите прекрасни деца и техните родители, които минават през кабинета ми, семейните ни пътешествия с кемпер из Европа, скиталчествата ни из Азия… Творчеството ме прави щастлива-във всякакви форми. Работата ми е изключително творческа и съм благодарна, че Бог ме е дарил с отзивчив ум и чисто любящо сърце и това именно ми помага да мога и аз да помагам и то не с назубрени клишета от книги и от учебници, както и това, че никога не забравям да се питам, както сестра ми ме провокира преди толкова много години: „Ставам ли за тази работа? Родена ли съм да бъда психолог?!”. И толкова много ми се иска да й го кажа: „Надявам се. Дано е така!”

 

.

Може да поръчайте книгата с доставка на Димитрина Проданова „Превод от детски за напреднали“ или комплект от „Превод от детски“ и „Превод от детски за напреднали“.

 

.

Снимка: личен архив на Димитрина Проданова

Короната на вируса – тревожност, депресия и ОКР

И докато едни се запасяват с Тамифлу, а други изкупуват дезифектанти и продукти от първа необходимост, остава една територия, която е много сериозна част от пандемичния статус, в който е света е в очакване на нови и нови случаи, а емисиите на новините напомнят филми, в които човечеството е пред масова опасност.

Стоп! Измихте ли си ръцете?

Това продължава да е основното послание на Световната здравна организация за предпазване от вируса – мийте си ръцете. Тук ще кажа, без никаква ирония, че редовното миене на ръце е едно от най-големите открития в историята на медицината – и продължава да е такова, дори във високотехнологични времена.

В момента кризата не е само свързана със заразяване от вируса, тя е и свързана с психичното здраве на населението и затова в този пост искам, поне доколкото мога, да обърна внимание на рисковете за психичното здраве, които се крият пред повечето от нас.

Работата с психичното състояние по време на пандемии е тема, с която психолози и психиатри се занимават от много години – вече сме много по-напред в познаването на феномените на психиката спрямо например 1918, когато върлува инфлуецата. Така както болестта има своят начин на развитие, така и психологическите аспекти на епидемията имат своите специфики и развитие – те се хранят с несигурността и избухват под формата на индивидуална или масова паника (по думите на Damir Huremović, автор на Psychiatry of Pandemics – A Mental Health Response to Infection Outbreak).

Подобно на случаите на природни бедствия, терористични атаки, така и кризите в областта на общественото здраве могат да накарат хората да се чувстват тревожни и да показват признаци на стрес, дори когато са изложени на нисък риск или няма риск да бъдат засегнати от пандемия. Често пъти при природни бедствия държавите реагират с изпращане на специалисти, които да помогнат на засегнатите да преминат с по-малко психологически щети през периода. В настоящето време обаче засегнатите са потенциално… всички.

В световен мащаб има изработени през последните години стратегии за справяне със страховете като част от Pandemic Influenza Plan. През последните 11 години в света е имало имали няколко подобни пандемични епизоди – ебола (2019); зика (2016); ебола (2014); детски паралич (2014); свински грип (2009), но никога досега не е било толкова глобално и толкова близо до нас. Липсата на информация създава пространство за мълви и страх – затова са и редовните справки в новините – така е редно да се прави. 

Съществуването и говоренето за тази засега неконтролируема зараза се знае ще повлияе на населението. Като цяло най-засегнати ще бъдат тийнеджърите, възрастните жени, хората с предишни или хронични физически и психически заболявания. Социалните и културните модели до голяма степен определят реакцията и затова вероятно много мъже ще са склонни да подтискат тревожността си чрез пиене или избухвания.

Емоционалната зараза

Най-трудното обаче, което ни предстои и видяхме през последните дни е нещо, което Густав льо Бон в книгата си „Психология на тълпите“ (1895), обяснява как колективното може да завладее индивидуалното и определен поведение да се превърне в заразително. При този процес едно, дори нелогично поведение бива следвано от масата хора, което води до сериозен риск за всички, защото нелогичното поведение на масата вече е проблем за обществото.

По-късно Робърт Парк работи върху теорията, че хората имитират поведението и емоциите на другите, когато преживяват стрес (това особено има връзка за поведението в семейството в момента). В такива стресови ситуации много хора се увличат да правят „каквото и другите“, за да и избегнат външни подигравки или нападки.

Ще опиша този феномен с друг пример от психология на болестите. През 1962 в американска фабрика работници споделят, че са ухапани от „тайнствено насекомо“, при което им е станало лошо, с изтръпване и гадене. Скоро толкова служители развиват симптоматиката и биват хоспитализирани, че става проучване, при което се установява, че симптоматиката не е телесна изобщо, а е случай на масова хистерия в следствие на стрес и тревожност.

Дотук се знае, че податливи на масова хистерия са екстровертите, жените, хората в гъсто населени райони. Искаме или не, човешкото поведение може да се задвижва не само от личните емоции и характер, но и от външни сили. За да избягаме от тяхната силна гравитационна сила може би единственото, което можем да направим е да ги осъзнаваме и да говорим за тях.

В много хора паниката и стреса, като реакция на усещането за липса на контрол на ситуацията води до опасения, при които хората започват да се презапасяват с маски и други медицински консумативи. Това често е последвано от тревожност, нарушения на съня и цялостно по-силна чувствителност към всякакви, дори много леки и иначе незабележимо преминаващи чувства да отпадналост. Хората с психични заболявания могат да бъдат особено уязвими от последиците на тази паника. Децата са друга уязвима група – те не могат да оценят сами опасността и затова копират реакциите на родителите си, техните изказани и неизказани страхове.

Данни от изследване на Китайското психологическо общество сочат, че 42.6% от китайските граждани са с повишена тревожност заради епидемията в страната, а от тестове на извадка от 14,000 лица 16.6% са с умерена до остра депресия (Reuters)

„Домашно да си предпишем и да дадем и на децата по един антибиотик, за всеки случай“

Да. Прекалено много хора го правят. Не мога да убедя никой, който вярва, че Земята е плоска, че тя е кръгла, нито да споря с хора, които решават да си предписват лекарства без лекар, но ще дам две други посоки.

Предразположение към развитието на психични заболявания се свързва с инфекциозни огнища. При повтаряща се експозиция на антибиотици, по-специално пеницилини, има повишен риск за депресия и тревожност (Lurie I, Yang YX, Haynes K, Mamtani R, Boursi B. Antibiotic exposure and the risk for depression, anxiety, or psychosis: a nested case-control study. J Clin Psychiatry. 2015;76(11):1522–8. https://doi.org/10.4088/JCP.15m09961).

Лечението с някои антивирусни средства също може да доведе до невропсихични усложнения. Разбира се, понякога риска от едното е по-малък от другото и затова трябва да се действа спрямо препоръките на лекарите. През 2005 и 2009та СЗО препоръча в засегнатите райони използването на средства като озелтамивир за предотвратяване на огнища на грип и макар да са били наблюдавани невропсихични усложнения, това остава като пример за това че където риска от зараза на популацията е по-малък от отделните случаи на усложнения (Gupta YK, Meenu M, Mohan P. The Tamiflu fiasco and lessons learnt. Indian J Pharm. 2015;47(1):11–6. https://doi.org/10.4103/0253-7613.150308. PubMed PMID: 25821304; PubMed Central PMCID: PMC4375804).

 

Депресия

Проучванията показват, че процентите на хора, страдащи от депресия обикновено се покачват след подобни кризи в общественото здраве. Депресията е част от естествените психологични механизми на реакция в трудни моменти и се проявява в симптоми като проблеми с апетита, съня, спад на енергия, проблеми с концентрацията, безполезност, вина, безнадеждност, и суицидни мисли, които ако продължават повече от 2 седмици е добре да се видите с психиатър и/или психотерапевт, за да се установи евентуално диагноза на голям депресивен епизод.

Обсесивно-компулсивно разстройство

В началото написах, че миенето на ръце е основен инструмент за предпазване от вируса. При много хора обаче това предписание, което включва хигиена на измиване след престой на обществени места е възможно да се изрази в непрекъснато ползване на дезифектанти и миене на ръце до рани. Липсата на окончателно лечение на коронавирус лесно засилва тревожността. Натрапливите мисли (притесненията на човека, че е мръсен и се нуждае от измиване, почистване или стерилизация) се изострят при определен тип хора и в такъв момент, освен личния лекар е добре да поговорят с психиатър, за да облекчат симптомите си. Как да разберете дали е момента за психиатър? При усложненията от прекомерното почистване – суха, напукана кожа (което може да доведе до инфекции всъщност); контактен и атопичен дерматит. Използването в прекомерни количества на токсични препарати за почистване до дихателни проблеми и това е много сериозно – затова приемете, че самата ситуация в някои от нас „отключва“ това поведение и вземете мерки да се погрижите не с още едно измиване, а с концентрация овладяването на мислите – с когнитивно-поведенческа терапия или лекарства.

Повишена тревожност

Тревожните разстройства също ще вземат дял от влошаването на психичното състояние. Хората, които имат обща тревожност за здравето си, както и тези с генерализирана тревожност е по-вероятно да влязат в такава, включително и хора, които са страдали в миналото от панически атаки, по думите на Джули Пайк, клиничен психолог от Чапъл Хил, Северна Каролина. „При липсата на ясно решение на въпроса, хората се тревожат и търсят още информация в опит да разрешат тревожността си“.

Липса на доверие в лекарите и медицината

Ножът с две остриета в ръцете на паниката е, че като част от психичния статус по време на криза в общественото здраве, много хора ирационално престават да вярват в медицинското лечение, което само спомага за разрастването на кризата. Най-често недоверието в медицината е свързано с конспиративни теории.

Теория на конспирацията и нейните адепти

Изправени пред потенциално нелечимо заболяване, у някои хора се събужда една част, която е свързана с психотичното. Тревожността провокира желание за отговор и липсата на медицинско образование, но достъп до много ресурси и теории може да доведе до теории, които са чиста игра на мозъка и да объркат дори цялостно здрав човек. В пресечната точка на психозата и обсесивността е заблуждаваща паразитоза, наричана още моносимптомна хипохондриална психоза, синдром на Ekbom. Този синдром е описан още през 1636 г. от сър Томас Браун, който го споменава като болест на Моргелони. Относно клиничната характеристика на заблуждаващата зараза е появата му при множество членове на семейството”. Т.е.

Психиатрите по света очакват след коронавирус да се наблюдава покачване на хората с психотични проблеми, което свързано с влошаващата се по време на криза параноя и налудното мислене. При пациентите с психични заболявания вероятно ще се наблюдава по-висок процент на кожни/кожни нарушения в началото, а тежката тревожност може също да предизвика рецидив на злоупотреба с вещества (алкохол, наркотици, храна) при силно податливи лица, тъй като нивото на стрес се повишило при тях.

Изолацията като проблем

Изолацията ограничава движението на болни хора, за да помогне за спирането на разпространението на определени заболявания. Първият пример в историята за такива от по-нови времена са лазаретите във Венеция по време на чумата от 1423та година. Карантината пък разделя тези, които са все още здрав, но вече вероятно са били изложени на риск от инфекция. Карантината има дълга история, но има вероятност е въведена като мярка също по време на чумата, като първите сведения за това са от 1377 г., когато града-държава Дубровник принуждава пристигащите кораби да престоят 30 дни на близкия остров, като по-късно този период бил увеличен на 40 дни по вероятно – сериозно – номерологични причини и конкретно тезите на Питагор. В момента карантините следват логиката на съответната болест. Карантината е съществен начин за контрол на заболяването и избягвания на масови събирания е резумно. Но ако сте в карантина по някаква причина трябва да знаете следното: от психологическа гледна точка тя може да доведе до изолация и несигурност. Пациентите, които са поставени в изолация, са особено уязвими до невропсихични усложнения, по редица причини и следва да им бъде предоставена психологическа помощ, защото крие в себе си рискове от тревожност, депресия, чувство за безнадеждност и отчаяние, психологическа травма и когнитивни увреждания, дистрес.

По време на карантината SARS в Канада през 2003 са били засегнати 15,000 човека от карантина, средно продължила 10 дни, при която при изследвания след това се показва, че 29% са имали симптоми на постравматичен стресов синдром, а 31% са с депресия .

Препоръките на Американската психологическа асоциация към момента, към всички нас, които живеем в това време, са:

Погледнете в перспектива. Поемете дълбоко въздух и си припомнете, че броят на потвърдените инфекции е изключително малък. Фактът, че по този въпрос има голямо количество новини, не означава непременно, че представлява заплаха за вас или вашето семейство.

Изслушайте фактите. Следенето на „една жена във фейсбук“ е риск – изберете източник, който да е достатъчно сериозен – и тук по мое впечатление е по-добре да следите новините, а не всяко коментарно предаване (все пак имаше астролог, който коментира вируса).

Общувайте с децата си. Обсъдете новините за коронавируса с честна и подходяща за възрастта информация. Родителите също могат да помогнат за намаляване на страховете и не забравяйте, че децата ще наблюдават вашето поведение и емоции за намеци как да управлявате собствените си чувства през това време.

Поддържайте връзка. Поддържането на връзките ви с близки и приятели може да насърчи усещането за нормалност и да даде простраство за споделяне на чувства и облекчаване на стреса. Не се колебайте да споделяте полезна информация с приятелите и семейството си. Това ще им помогне да се справят със собственото си безпокойство.

Потърсете допълнителна помощ. Хората, които изпитват непреодолима нервност или тревожност, трайна тъга или други продължителни реакции, които се отразяват неблагоприятно върху работата им или междуличностните отношения, би било добре да се консултират с обучен и опитен специалист по психично здраве. Психотепевти и други специалисти в областта на психично здраве могат да помогнат на хората да се справят с необичайния стрес, за да намерят конструктивни начини за управление на този стрес.

Психичните защитни механизми

Различните хора реагират по различни начини на стреса, който води настоящата заплаха и в този смисъл е много любопитно как психоаналитичната теория толкова конкретно е успяла да дефинира начините за „избягване или редуциране на негативните емоционални състояния“. Така може да си обясните хумористичните фрази като „ще оцелее народ, който ще се кичи с китайски мартеници за здраве“; или пък отричането на проблема с вируса с идеята, че ще справим с ракия; регресията към предишни поведения (тук особено хора, които в миналото са имали зависимост) и т.н, и т.н. Дотук не стана дума, но мисля, че въпреки липсата на голяма китайска общност – по данни отпреди няколко години те са около 2,000, като част от масовата психоза често пъти се наблюдава сегрегация на тези хора.

Бъдете днес. Усетете днес. 

Ако усетите, че се чувствате твърде притиснати от новините за вируса, може да ги ограничите. В същото време практикувайте благодарност – онази техника, при която намирате своите причини да виждате на какво има да се радвате днес, с цел да задържите мислите си в конкретни и носещи удовлетворение занимания. Техники за релаксации и всякакви системи за мениджмънт на стреса, балансирана диета без твърде много преработена, свръхсладка или свръхкалорична храна, физическа активност (дори ходене) са сред онези активности, които могат да намалят риска за психичното ви здраве, помагайки и на физическото.

Ще завърша с това, че е добре да си миете ръцете и да сте здравословно разумни. Ако ви притеснява пътуване, по-добре да го отложите, защото цената, която ще платите в притеснения е по-висока от тази на самолетния ви билет. Проверете реалността на риска от пътуването с личния си или доверен лекар и бъдете честни кое е най-добре за вас.

Психичното здраве отдавна вече е част от общото здраве и грижата за него е част от ежедневието на всеки интелигентен и модерен човек. Затова ако забележите промяна в себе си или в близките – не го оставяйте да мине незабелязано, защото с времето няма да стане по-добре, а ще тлее.

 

 

обновена на 01/03/2020

 

 

 

.

Photo by Skitterphoto from Pexels
.
.

Най-доброто научено от психотерапевтите – споделени прозрения в Туитър

„Ако посещавате психотерапия, напишете най-доброто, което сте научили чрез нея така че всеки друг да може да получи малко безплатна терапия“ – този туит на @CarolineMoss  (Каролин Мос пише книги за деца и живее в Бруклин) преди няколко дни стана повод за хиляди отговори, като тук събирам някои от най-интересните, според мен.

„Тревожността не е интуиция“.//@Merry_Quinn

“Бъди добър родител на самия себе си.”//@Lyzasterous
„Никога не се сравнявай с другите хора, но по-важното е да не се сравняваш никога с идеалната версия как живота ти е могъл да се случи, ако си правил други избори. Това е най-опасната игра на ума от всички“.//@rondrescher
„Всяко поведение е нужда, която се опитва да бъде срещната“.//@miskaten
„Някой ми каза, че терапевтът на Кристен Бел й е казал, че честност без такт е жестокост и си го залепих на бюрото като бележка Post-It“.//@shorterstory
„Казах на терапевта ми, след няколко седмици на намаляване на тревожността, че може би съм човек, който никога няма да е „щастлив“. А тя ми отговори, че щастливите хора не са непрекъснато щастливи. Щастливите хора, просто преживяват по-малко тревожни и депресивни дни, и това определение ми помогна за достигна нивото да бъда „щастлив“. //@JessOndras
„Всеки има нужда от свой механизъм за справяне. Има лоши (пиене, наркотици, насилие) и добри (упражнения, медитация, терапия)“. Изберете едно от добрите, за да избегнете лошите, защото всички имаме с какво да се справяме“.//@DemoChrissy
„Опитвайте се да избягвате думата „трябва“. Лесно е да се притискате себе си. Преформулирайте и префразирайте. „Трябва да правя упражнения“ може да стане „Харесвам как се чувствам след като съм спортувал“. „Трябва да пера“ – „Обичам да нося чисти дрехи.“//@kappatau314
„Моите опити да „поправя“ или помогна на другите са знак, че искам да излекувам нещо
(понякога буквално същото) в мен“. //@cyndygross
„Не носиш отговорност към представата, която другите са си създали за теб в ума си“.//@Ttown314
„Чух да казва: „Всеки път, когато устоиш да влезеш в една емоция, тя отива в мазето да вдига тежести“. //@gskraz
„Ако не можеш да определиш една емоция, не можеш да я преодолееш. Дори негативните, като завистта“.//@MegNumbers
„Моят терапевт ми каза веднъж: „Можеш да бъдеш своя собствен свидетел“. Това напълно ми взриви главата, защото бях свикнала да мисля, че моето мнение за негативния опит който имах не е достатъчно добра и имах нужда от свидетели, за да си позволя да повярвам в това, че съм била наранена.//@EleanorParker24 

“Ако се грижиш за тялото си по време на криза – то ще се грижи за теб (хранене, сън, упражнения)  //@ShastaDeanna 

„Най-доброто, което терапевт ми е казвал, е че обществото няма нужда да ми задава графика. Мога да закусвам в 11 и да си лягам в 1. Няма форма, в която да трябва да пасна, само да намеря кое е най-доброто за мен“. // @_sputnik1
„Ако може да си представиш най-лошото, тогава можеш да си представиш и най-доброто. Кажи на глас позитивния вариант и го повтаряй докато го усетиш по-истински“. //@OLCVTA
„Прошката не е за другия човек. Тя е за теб. Няма нужда дори да казваш на другия, че си му простил, ако това ще отвори вратата към повече насилие, трябва просто да стигнеш до вътрешно утешаване на гнева и нараняването“. //@MExasperated
.
.

За проблемното хранене и защо е толкова важно то да е добро

Днес на обяд с Белослава Димитрова говорихме сериозни неща по БНР Радио София. Знаете, че интересът ми към темата е доста голям и в разговора ни една от големите теми беше каква е отговорността на всеки един от нас за собственото и здраве. “Проява на отговорност е да вземаш решения, които може в момента да не са ти много приятни, но в дългосрочен план ще имат ефект”.

Какво говорихме по тази обширна тема може да чуете в линка, който води към Радиоприемница по БНР Радио София.

Защо психотерапевтичните сесии продължават 50 минути?

При психотерапията една сесия е в рамките, но не точно час, но ако сте се чудили защо, ето обяснението (или няколко обяснения)… В тези 45-50 минути се случва много. Колко различно текат сесиите – и това може да го потвърди всеки, който е оставял душата си в терапия – понякога минутите са дълги като дни и месеци, а друг път отлитат за секунди!

Зигмунд Фройд през 1913 година пише в Zur Einleitung der Behandlung (За започване на лечението) няколко изречения за „аналитичния час“: „… Важни точки в началото на анализа са договореностите относно времето и парите. По отношение на времето се придържам стриктно към принципа за опрелянето на точен час. На всеки пациент се отделя определен час от моя работен ден; това му принадлежи и той носи отговорност за това, дори и да не се възползва от него…  Това може да изглежда може да изглежда твърде строго за лекар или дори недостойно за неговата професия и ще има вероятност да бъдат показани множеството пречки, които могат да попречат на пациента да посещава всеки ден в един и същи час и ще се очаква, че ще се отпусне известна помощ за многобройните неразположения, които могат да възникнат в хода на дълготраен аналитик лечение. Но отговорът ми е: никой друг начин не е приложим… В случай на несъмнени органични заболявания, които в края на краищата не могат да бъдат изключени от пациента, прекратявам лечението…“

На дъщеря му Анна Фройд (също психоаналитик) се смята, че въвежда 50те минути като стандарт, за да може аналитика да направи записките си след сесия (1).

Това време не е нито много, нито малко – то е достатъчно, за да достигне сесията своя пик и да не прелее в безцелно говорене. В много случаи причината за посещение на терапевт може да е травматично събитие и за да бъде поднесена и преработена травмата, то следва тя да може да бъде поставена постепенно и само времевата рамка е онова, което гарантира на терапевта, че ще се случи лечение, а не касапница – в противен случай казаното може да бъде трудно за изразяване и преработване – както психически, така и емоционално. Това е и причината психотерапия и психоанализа да бъдат провеждани единствено в сигурното пространство на кабинета. Изключението? Онлайн сесиите, но там отново и двете страни се стараят да имат своето спокойно и сигурно пространство. И едно изключение – Фройд  за Густав Малер през лятото на 1910та, като в Лайден провежда четиричасова среща с него, в която те вървят по улиците на града.

Рим не е бил построен за един ден. Дори и да си мислите, че сте готови да отидете и да оставите проблема си и да се реши веднъж завинаги, това едва ли е толкова просто – може да се повтарям, но – не може да очаквате от друг или от себе си, че проблем, който е назрявал с месеци, години или десетилетия, може да се разреши за няколко срещи.

Да не забравим (каква е целта). Големите паузи пречат да се разбере историята, да се зададат въпросите, да се проследи начина на мислене, човек да разкрие себе си и да открие себе си. Седмичните сесии подхранват процеса и на промени, като освен това отпускането пред терапевта е по-бързо – колкото по-големи са паузите, толкова е по-бавен е процеса, а и човек остава в маркиране на случилото се по време на паузата, а не на дълбоките проблеми.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

(1) Luciana Nissim Momigliano – „L’ ascolto rispettoso“// „Rivista Italiana di Psychoanalisi“

 

 

снимка: Pexels

Болка от поколение на поколение: белези, под които раните болят

Забележка: Това не е текст с езотеричен привкус. Целта е да разкажа за трансгенерационните травми, като се надявам да допълня информацията ви за тях и да дам повод за още ваши търсения за това кои сте.

 

Травмата като събитие в психичния свят на човека

Връзката между психологическата травма и проблемите на душата за пръв път са изследвани още в края на 19 век от Жан Шарко, основателят на съвременната неврология в болницата Салпетриер. Той е и първият, който разбира, че произходът на хистеричните симптоми не е физиологичен и е първият, който отбелязва, че те са „резултатите от преживяното непоносимо преживяване“. Двама от големите умове са повлияни от него, са Пиер Жане и Зигмунд Фройд. Те тръгват в различни посоки, но ние ще тръгнем по австрийската пътека.

Фройд в „Изследвания върху хистерията“ (1893) обяснява как ефекта от травмата остава в несъзнаваното, въпреки лечебния ефект на времето. Фройд: „Дали паметта избледнява или се отърва от афекта зависи от няколко фактора. От най-голямо значение е дали е имало или не енергична реакция на въздействащото събитие. Под реакция тук разбираме целия набор от доброволни и неволни рефлекси – от сълзи до акт на отмъщение – в които, както показва опитът, се освобождават емоции… Ако реакцията е подтисната, ефектът остава обвързан с паметта“.

Следва разграничението на първична и вторична травма. Първична травма е онази, при която жертвата е била пряко изложена на травматично събитие. Вторичната травма обаче се различава от пряката или първичната травма в смисъл, че жертвата не е преживяла или станал свидетел на травматичното събитие, но проявява същите симптоми и страда от психично разпадане на Аза.

Трансгенерационната травма

Така се наричат травмите, които се предават от поколение на поколение, като идеята е, че не само преживелият травма страда от нея, но и той предава симптомите и поведението на децата си, които на техните и т.н., т.е. Така имаме „травма между поколенията“. Такъв тип травми са:

  • сексуалното насилие, което предизвиква тревожност в поколения напред;
  • но също и крайна бедност;
  • внезапна или насилствена смърт на член на семейството;
  • изтезания на член на семейството;
  • тук са и т.нар. „историческа травма“, която засяга много хора или дори цяло поколение, заради което се нарича и „колективна травма“.

Най-силните примери за историческа травма включват Холокоста, но също и геноцидите срещу арменци, австралийци и други групи хора. Робството, глада, природни бедствия, войни, тероризъм също остават своя отпечатък в поколенията напред.

Следите в гените

Например оцелелите от второто поколение на Холокоста (в изследванията на Йехуда от 1995) и на арменския геноцид показват значително понижени нива на кортизол, което показваща стрес компонент в живота им и носят поведение и симптоми на хора с постравматичен сидром, независимо,че само са слушали и знаят за него. Все още не е ясно как тези маркери могат да се предават от родител на дете. Не се предполага, че генетичната информация в сперматозоидите и яйцата се влияе от околната среда – всички епигенетични етикети на ДНК се смятаха за изтрити чисти скоро след настъпването на оплождането.

Данните се подкрепят и от изследвания и за други групи – например за децата на ветераните от Втората война, на жертвите на цунами и на жертвите на други граждански конфликти (в по-ново време примери са случилото се в Руанда и Босна и Херцеговина). Но не е само това – травмата се преживява и не само от онези, които са жертвите, онези страдащи физически, но и например, някои немци, дори и днес, преживяват преувеличено чувство за вина, депресия и угризение за действия на предишните поколения през двете световни войни. Децата имат различни профили на хормона на стреса, отколкото другите, по начини, които ги правят по-податливи на ПТСР. Така резултатите показват връзка между родителския стрес преди зачеването на дете и епигенетичните промени, които се появяват у детето. Има и други изследвания, например върху жените, преживели глада в Холандия в края на Втората световна война. Техните деца били с над средния риск от развитие на шизофрения.

Онова, за което не може да се говори, също не може да бъде оставено да си отиде; и ако не стане това, раните ще продължават да гноят от поколение на поколение.

Бруно Беттелхайм

Междупоколенческите ефекти от травмата включват анормални хормонални нива, биологична уязвимост към развитието на симптоми на травма, a също така и по-голяма предразположеност към стрес, отколкото се наблюдава сред нетравматизирани популации, проблеми в отношенията и трудности в общуването. Т.е. ако „първо“ поколение е преживяло травма, то второ или трето също могат да преживяват нейна симптоматика. Травматични събития в живота на баба и дядо могат да оформят психическия подход на живота на следващите поколения. По сравнението на автор, когото не мога да си припомня в момента, сравнява този тип травма с камък, който пада във водата и с това предизвиква последователни вълни.

Подходът към разрешаването на подобен казус може да бъде през терапия, защото макар че потомството е носител на епигенетична промяна, тъй като в живота им е активна същата, но по-силна тревожност, а психотерапията може да освободи носителите на травмите и да направи прехода към това, което наричаме „осъзнат живот“.

Примери от живота

Заместващото дете“

Ако едно детето почине, неговият образ, дори чисто като надежда за бъдещето, това което е могло да стане, мечтите на родителите му, но и мъката им по него, не изчезна, то остана в съзнанието на майката или бащата. То остава в тях и ако бъде родено друго, то се ражда този вътрешен образ на изгубеното дете, и той се предава на новото дете и несъзнателно става част от неговото собствено изображение. Родителят – осъзнато или не често се отнася с новото дете, сякаш това дете то е първото (припомнете си историята на Винсент ван Гог, който носи името на починалия си брат). Новото кърмаче понякога получава името на мъртвото дете или същата количка, дрехи или играчки, с които да играе и така двата образа, както и всички болезнени емоции, които вървят заедно с тези представи вързят заедно. Родителят или прародителят дори може да е наясно, че детето им символично замества роднина, загубен в травматичното събитие, но детето става пасивен и неволен получател на чужд образ и отношение, като това да оформи процес между поколенията и вътрешния свят на детето.

Насилено тяло, страдащи души

Представете си една жена, която е сексуално малтретирана, но не потърсила подкрепа, за да се справи с травмата си е по-вероятно да страда от параноя, тревожност, ниско самочувствие, потиснат гняв, непостоянно настроение, депресия, липса на идентичност, лесна уморяемост и чести настинки (като симптоматика на усложнено посттравматично стресово разстройство). Когато тя има дете, независимо от обичта, която му дава, понякога тя просто е толкова уморена и й е толкова трудно заради преживяното, че понякога без да иска се дистанцира от детето си и то бива травмирано, то се чувства отчуждена. Нейните вярвания, че животът няма смисъл, че има лош късмет или други стават част от неговата история за това какъв е света. Постепенно това дете започва да живее в тревожност, свръхвнимание, възможно ниско самочувствие.. всички признаци на ПТСР или тревожни разстройства.

Онова, което човешките същества не могат да удържат като свое – онова, което е травматично непосилно, непоносимо, немислимо за осмисляне – изпада от социалния дискурс, но много често отива към и в следващото поколение.

Джералд Фром,

Lost in Transmission: Studies of Trauma Across Generations

Терапия

Няма специфични лечения за трансгенерационна травма, т.е. всеки психоаналитик или психотерапевт, който действително е обучен или е обучаван като такъв, би могъл да е с вас да разберете дали действително преживявате такава. Трябва да знаете, че ефектите на трансгенерационна травма се проявяват по различни начини и непоследователно в следващите поколения. Второто поколение имигранти-евреи в САЩ например са изпитвали чувство за отчуждение от родителите си, защото родителите им искали да интегрират бързо тези деца в американската културата и затова ги държали на дистанция от тях и не ги учели на обичаите от „старата родина“ (тук слагаме и спомените на Ялом в автобиографията му, където описва това свое преживяване на второ поколение имигрант).

Затова, когато говорим да терапия на трансгенерационна травма, може да се насочите както към психоаналитични (както класическа психоанализа, но и юнгианска), така и психотелесни методи.

Психоаналитичното тълкуване на сънища – трансгенерационното предаване се случва често чрез нашите сънища, в действие, в „житейски уроци“, дадени от семейството. Интерпретацията на техния смисъл може да ни даде много за разбирането на онова, което е неясно и за самите нас. Откриването на посланието би могло да означава опознаване и разказване на по-голям разказ, един от предходното поколение. Това изисква отблизо слушане на историите на нашите родители и баби и дядовци, със специално внимание на социалната и историческа среда, в която са живели – особено на военните, икономическите и политическите сътресения.

Телесно-базираните терапии помагат на клиентите да имат достъп до травматични преживявания, които все още не са достъпни за словесно разказване и когнитивни размисли в някаква степен. Въпреки че не са правени официални изследвания по този модела на Питър Левин например (вижте в Още по темата), има клинични доказателства за неговата полезност. С психотелесни методи пациентите се учат да регулират възбудата, като внимателно проследяват физическите си усещания, разпознават физическите знаци и се изразява опит чрез действия и движения на ръцете и тялото, които могат да имат или защитен, или агресивен характер.

От изчерпателност ще сложа и метода на семейните констелации, който не познавам достатъчно, за да препоръчам.

Още по темата

Най-изчерпателната книга на български по този въпрос е Синдромът на предците на Ан Анселен Шютценбергер, която вече почти никъде не може да бъде намерена, но вероятно има останали последни бройки в книжарницата на Colibri на ул. Иван Вазов 36.

 

СКОРО В БЛОГА
Как да разпознаем вероятността да сме носители на трансгенерационна травма?
Photo by Kaboompics .com from Pexels

Read more

Стигнете до корените на тревожността и перфекционизма си

Ако се е наложило порастнете твърде рано, това може да е причината защо никога не може да се отпуснете и починете.

от Айми Ло, Eggshell Transformations

 

Някои от нас познават само себе си като свръхтревожни перфекционисти.

Когато нещо се обърка, веднага приемаме, че е наша вина.

Когато се случат грешки, ние не сме в състояние да си ги простим.

Чувстваме се виновни и се срамуваме дори за най-малката грешка.

Ние скачаме до възможно най-лошия резултат, за да можем да се подготвим за него.

Станали сме социално тревожни, защото не вярваме, че истинското ни Аз ще бъде прието.

Когато нашите партньори се дистанцират от, ние се плашим, че ще ни изоставят.

Когато възникват конфликти във взаимоотношенията, ние бързаме да спасяваме ситуацията, понякога жертвайки собственото си достойнство.

Дори когато сме направили всичко възможно, обвиняваме себе си, че не сме перфектни.

Ако разнищим своята житейска история, може да осъзнаем, че дишаме трудно, защото е трябвало да пораснем твърде рано, твърде рано, като чувствително и съпричастно дете.

Родителството“ се случва, когато детето бъде поставено в положение, в което трябва да порасне „твърде рано“, е обременено с огромна отговорност или е направено да бъде родител на своите братя, сестри или дори родители.

Много емоционално чувствителни и природно емпатийни хора автоматично поемат ролята на „малкия възрастен“ в семейството си – понякога напълно делово, но през повечето време скрито, на психологическо ниво.

Те са старите души, които по природа са зрели за възрастта си. Поради изключителната си топлина, състрадание и дълбочина, членовете на техните семейства са дошли – обикновено неволно и несъзнателно – да се облегнат на тях. Може дори да е започнало още в утробата, когато са открили страховете на своите майки и са поели цялата трансгенерационна травма.

Родителството от страна на детето може да се случи и ако един или двамата родители са или са били физически или психически болни, недостъпни или по някакви причини не са били в състояние да изпълняват родителските задължения. Децата на такива родители, често израстват, с чувството за свръхбдителност и хиперотговорност. Те са свикнали да бъдат онези, които следят, че всичко е наред, и да отговарят не само за собствените си нужди, но и за другите. Те са програмирани да усещат, че ако пуснат кормилото на контрола само за минута, нещата ще се объркат.

Тези децата естествено обвиняват себе си за това, което се случва.

Ако са тормозени, те вярват, че това е така, защото не са достатъчно красиви или достатъчно умни.

Ако са пренебрегнати, те смятат, че са поискали твърде много от самото началото.

Ако ги натоварят със задачи, които не могат да изпълнят, те вярват, че това е техен провал – не успяват да бъдат перфектно дете, не успяват да се грижат добре за своите братя и сестри, не успяват да успокоят гнева на родителите си.

Когато родителите обиждат дете, детето започва вярва, че то е лошо. Това чувство не отминава просто така и много от нас го пренасят в зряла възраст.

Някои чувствителни деца се представят като черните овце на семейството, носители на цялата вина.

Но дори и онези от нас, които не бяха изкупителни жертви, ако родителите ни не бяха поели изцяло собствените си отговорности и недостатъци или ако поради техните уязвимости бяхме почувствали, че трябва да се грижим за тях, все пак щяхме подсъзнателното да вярваме, че каквото и да се е случило е заради нас и това някак е трябвало да оправим ситуацията.

На пръв поглед можем да кажем, че не вярваме, че сме отговорни за дисфункцията на семейството си. Но дълбоко вътре там се чувстваме, сякаш ако сме били по-различни, нещата са щели да са по-добри.

Нашият детски ум приемаше, че ако сме по-малко трудни, по-малко чувствителни, родителите ни биха се отнасяли по различен начин към нас.

Мислехме си, че ако по някакъв начин сме „по-добри” – ако имахме нужда от по-малко грижи, бяхме по-полезни, много лоши неща нямаше да се случат.

Мислехме си, че ако заглушим нашите нужди и желания, ако никога не изразим страховете, притесненията или тъгата си, те ще бъдат по-малко ядосани.

Мислехме си, че ако станем свръхвнимателни, като внимаваме за най-ранните знаци преди да започнат изблиците на родителите ни, бихме могли да защитим нашите братя и сестри.

Мислехме си, че ако сме довереници и съветници на нашите родители, можем да отнемем болката им.

Дълбокото желание да „оправим нещата“ е в основата на много от нашите страдания. Макар и несъзнателно, ние сме се превърнали в един непоносим мит – митът, който казва по някакъв начин, че бихме могли и трябва да контролираме каквото и да се случи. Тази вяра може да не е осъзната; но прониква в живота ни под формата на хронична тревожност, безименна вина и невъзможността да се чувстваме в безопасност.

Една от причините да не сме в състояние да се освободим от миналото е дълбокият копнеж, че ще успеем да направим нещата „както трябва“.

Но колкото и да се стараем, реалността не е съвършена и нашето семейство може да остане в отказ от своите грешки.

Дори в собствения си живот не можем да контролираме многото несигурности.

Когато се случват лоши неща, ние влизаме в навика да носим цялата вина на себе си, давейки се в центрофугата на на вина и срам.

Но вие четете това, защото сте били достатъчно време в тях.

Детето във вас все още се ужасява от конфликти, изоставяне на страха и отхвърляне.

Но мъдрата, здрава част от вас иска да се освободи от мита, който ви е задържал.

Изкуството на предаване е в центъра на много духовни и лечебни практики; знанието, че не можем да контролираме реалността, парадоксално, може да ни да донесе най-голямото облекчение.

За да върнем любовта към себе си, трябва да прекратим детското вярване, което ни е тренирало винаги да сме в голяма степен на емоционални сигнали, да поставяме нуждите на другите пред собствените си и да се суперсъпричастни до момента, в който губим себе си.

Да се свободим от невъзможното задължение да спасяваме, помагаме или емоционално да се грижим за някого, което да приемаме като най-големият дар.

Не е ваша вина, че не можахте да излекувате родителите си от тяхната депресия, алкохолизъм, работохолизъм, зависимости и травми.

Не е нужно да наказвате себе си за това, че не се съобразявате с невъзможените стандарти, които са ви поставени.

Никога не е било ваша задача да живеете неизживяния живот на вашите родители.

Не сте можели да защитите братята и сестрите си от дисфункциите на родителите си.

Никой не е трябвало да успокоявате или да се грижите за някого. Вие сте били само дете.

Позволено е да бъдете несъвършени, да правите грешки, да обърквате нещата.

Не е нужно да правите каквото и да било, за да сте достойни за съществуване.

Не сте тук, за да помагате на другите, да постигате нещо или да бъдете продуктивни. Заслужавате да съществувате такива, каквито сте.

Не е нужно да жертвате нуждите си, за да помогнете на другите. Хората могат да се грижат за себе си.

Не бихте могли да промените кои са вашите родители, как се държат или в какво вярват.

Може никога да няма справедливост, но щастието ви не зависи от това, което те казват или мислят.

Първата стъпка към освобождаването на миналите травми е да простите себе си – дори на първо място нямаше какво да си „простите“.

Пуснете го. Вие сте направили повече от достатъчно.

Освободете се и живейте собствения си живот, а не според сценариите на другите.

Ето едно стихотворение от Рилке, относно освобождаването на тежестта, която вече не може да носите:

От болката не се страхувай

Нека тежестта й падне на земята,

тежки са и планините,

и моретата.

Дърветата, които засади

като дете,

са вече грамадански –

не можеш да ги пресадиш.

Пусни във въздуха,

каквото вече ти тежи.

 

 

Айми Ло е психотерапевт, арт-терапевт, коуч и автор на книгата Emotional Intensity and Sensitivity. Тя специализира в развиване на емоционални умения, детски травми и посттравматичен стресов синдром. Работи с пациенти от цял свят, независимо къде са базирани и може да се свържете с нея през сайта й.

Публикувам текста с изричното писмено съгласие на авторката. То важи единствено за моя блог.

В случай, че решите да го публикувате, свържете се с нея директно.

 

 

 

 

 

 

Photo by Porapak Apichodilok from Pexels

Момичетата, преминавали през самонараняване, са в риск като бременни

Връзката между самонараняване и психичните разстройства по време на бременността са били обект на изследване на отдела по женско психично здраве в Института по психиатрия, психология и невронаука на Кингс Колидж, Лондон през 2018, а изследването е публикувано през 2019.

Самонараняването е нарочно, директно нарушаване на телесната тъкан, което се извършва без желание за самоубийство, като може да е рязане с нож или друг начин за причиняване на болка, понякога с, а понякога без потичане на кръв, но може да е изгаряне, драскане, удряне на части от тялото (глава в стената, юмруци по стената), хапане на собственото тяло и други. Самонараняването е част от някои личностни разстрайства, но е възможно да се дължи на депресия, тревожни и хранителни разстройства, посттравматично стресово разстройство и др.

Основните изводи са, че при жени, които в тийнеджърска възраст са се самонаранявали, по време на бременност е по-висок риска от тревожни разстройства и други психични разстройства.

Това насочва мисълта, че ако по време на своите тийнеджърски години сте се самонаранявали и по време на бременност усетите, че се чувствате тревожни и тъжни, е по-добре да потърсите психологическа помощ, вместо да се надявате да ви мине, за да може да преминете през периода.

 

 

 

 

 

 

 

.

Photo by Beata Dudová from Pexels

Зависимостта между здравето на зъбите и травмите в детството

В изследването Health and Retirement Study на Университета Мичиган, което събира данни от 6,427 човека за денталното им здраве и множество социо-икономически фактори и така се затвърждава статистически връзката между състоянието на зъбите и детските травми. В последните две десетилетия се обръща все по-сериозно внимание на ролята на трудните събития в детството – психологически травми, различни видове насилие (домашно, училищно, психологическо, физическо…) от една страна, пушенето и здравето на зъбите.

В това изследване се поставя въпроса дали има общо между социалните, психологическите и поведенческите опитности на човек и цялостното здраве на устата – загуба на зъби през живота, както и колко здрави остават те. За да е пълна картината са били включени данните за образование и нивото на бедност към 51 годишна възраст. В изследването жизненият цикъл на хората е бил оценяван  в три периода: чувствителен (времето в детството, когато събитията слагат тежък отпечатък върху развитието); обобщен (натрупването на събития през живота); на социалната мобилност (промяната в икономическото състояние по време на живота). В модела, построен така, че да бъдат отчетени специфични събития и възрастови периоди се оказва, че травми в детството като смъртта на родител или развод на родителите; физическо насилие са свързани пряко с проблемите със зъбите.

  • 30% от респондентите са изпитали финансови затруднения или са загубили родителите си или са имали родителски развод до 16 годишна възраст
  • 10% са преживели физическо насилие
  • 18% пушат от деца
  • 20%  са живели в бедност поне веднъж до 51-годишна възраст

В интерпетацията на данните авторите коментират, че трудните събития са онези, които провокират поведение, което влияе на общото състояние – например преяждания и злоупотреба със сладки храни, както и пушене от детска възраст (което помага за успокояване на тревожността, не може да се разглежда само като вреден навик).  Стресът може да повлияе и на инхибиторния контрол на мозъка, което води до никотинова зависимост.

Досега най-често се приемаше, че проблемите със зъбите – като изключим лошата хигиена – се дължат на диабет (заради сухотата в устата) или белодробни заболявания (предизвикани от тежко пушене), а също така и на прием на определени антибиотици през бременноста на майката или при детето до 3 годишна възраст, но дори отчитайки тези случаи, заключенията от изследването са, че здравето на оралната кухина зависи от трудностите (стрес и травми), които човек среща в живота си, а не толкова от икономическите и социални фактори.

 

 

 

.
Photo by Oleg Magni from Pexels