психотерапия

И докато едни се запасяват с Тамифлу, а други изкупуват дезифектанти и продукти от първа необходимост, остава една територия, която е много сериозна част от пандемичния статус, в който е света е в очакване на нови и нови случаи, а емисиите на новините напомнят филми, в които човечеството е пред масова опасност.

Стоп! Измихте ли си ръцете?

Това продължава да е основното послание на Световната здравна организация за предпазване от вируса – мийте си ръцете. Тук ще кажа, без никаква ирония, че редовното миене на ръце е едно от най-големите открития в историята на медицината – и продължава да е такова, дори във високотехнологични времена.

В момента кризата не е само свързана със заразяване от вируса, тя е и свързана с психичното здраве на населението и затова в този пост искам, поне доколкото мога, да обърна внимание на рисковете за психичното здраве, които се крият пред повечето от нас.

Работата с психичното състояние по време на пандемии е тема, с която психолози и психиатри се занимават от много години – вече сме много по-напред в познаването на феномените на психиката спрямо например 1918, когато върлува инфлуецата. Така както болестта има своят начин на развитие, така и психологическите аспекти на епидемията имат своите специфики и развитие – те се хранят с несигурността и избухват под формата на индивидуална или масова паника (по думите на Damir Huremović, автор на Psychiatry of Pandemics – A Mental Health Response to Infection Outbreak).

Подобно на случаите на природни бедствия, терористични атаки, така и кризите в областта на общественото здраве могат да накарат хората да се чувстват тревожни и да показват признаци на стрес, дори когато са изложени на нисък риск или няма риск да бъдат засегнати от пандемия. Често пъти при природни бедствия държавите реагират с изпращане на специалисти, които да помогнат на засегнатите да преминат с по-малко психологически щети през периода. В настоящето време обаче засегнатите са потенциално… всички.

В световен мащаб има изработени през последните години стратегии за справяне със страховете като част от Pandemic Influenza Plan. През последните 11 години в света е имало имали няколко подобни пандемични епизоди – ебола (2019); зика (2016); ебола (2014); детски паралич (2014); свински грип (2009), но никога досега не е било толкова глобално и толкова близо до нас. Липсата на информация създава пространство за мълви и страх – затова са и редовните справки в новините – така е редно да се прави. 

Съществуването и говоренето за тази засега неконтролируема зараза се знае ще повлияе на населението. Като цяло най-засегнати ще бъдат тийнеджърите, възрастните жени, хората с предишни или хронични физически и психически заболявания. Социалните и културните модели до голяма степен определят реакцията и затова вероятно много мъже ще са склонни да подтискат тревожността си чрез пиене или избухвания.

Емоционалната зараза

Най-трудното обаче, което ни предстои и видяхме през последните дни е нещо, което Густав льо Бон в книгата си „Психология на тълпите“ (1895), обяснява как колективното може да завладее индивидуалното и определен поведение да се превърне в заразително. При този процес едно, дори нелогично поведение бива следвано от масата хора, което води до сериозен риск за всички, защото нелогичното поведение на масата вече е проблем за обществото.

По-късно Робърт Парк работи върху теорията, че хората имитират поведението и емоциите на другите, когато преживяват стрес (това особено има връзка за поведението в семейството в момента). В такива стресови ситуации много хора се увличат да правят „каквото и другите“, за да и избегнат външни подигравки или нападки.

Ще опиша този феномен с друг пример от психология на болестите. През 1962 в американска фабрика работници споделят, че са ухапани от „тайнствено насекомо“, при което им е станало лошо, с изтръпване и гадене. Скоро толкова служители развиват симптоматиката и биват хоспитализирани, че става проучване, при което се установява, че симптоматиката не е телесна изобщо, а е случай на масова хистерия в следствие на стрес и тревожност.

Дотук се знае, че податливи на масова хистерия са екстровертите, жените, хората в гъсто населени райони. Искаме или не, човешкото поведение може да се задвижва не само от личните емоции и характер, но и от външни сили. За да избягаме от тяхната силна гравитационна сила може би единственото, което можем да направим е да ги осъзнаваме и да говорим за тях.

В много хора паниката и стреса, като реакция на усещането за липса на контрол на ситуацията води до опасения, при които хората започват да се презапасяват с маски и други медицински консумативи. Това често е последвано от тревожност, нарушения на съня и цялостно по-силна чувствителност към всякакви, дори много леки и иначе незабележимо преминаващи чувства да отпадналост. Хората с психични заболявания могат да бъдат особено уязвими от последиците на тази паника. Децата са друга уязвима група – те не могат да оценят сами опасността и затова копират реакциите на родителите си, техните изказани и неизказани страхове.

Данни от изследване на Китайското психологическо общество сочат, че 42.6% от китайските граждани са с повишена тревожност заради епидемията в страната, а от тестове на извадка от 14,000 лица 16.6% са с умерена до остра депресия (Reuters)

„Домашно да си предпишем и да дадем и на децата по един антибиотик, за всеки случай“

Да. Прекалено много хора го правят. Не мога да убедя никой, който вярва, че Земята е плоска, че тя е кръгла, нито да споря с хора, които решават да си предписват лекарства без лекар, но ще дам две други посоки.

Предразположение към развитието на психични заболявания се свързва с инфекциозни огнища. При повтаряща се експозиция на антибиотици, по-специално пеницилини, има повишен риск за депресия и тревожност (Lurie I, Yang YX, Haynes K, Mamtani R, Boursi B. Antibiotic exposure and the risk for depression, anxiety, or psychosis: a nested case-control study. J Clin Psychiatry. 2015;76(11):1522–8. https://doi.org/10.4088/JCP.15m09961).

Лечението с някои антивирусни средства също може да доведе до невропсихични усложнения. Разбира се, понякога риска от едното е по-малък от другото и затова трябва да се действа спрямо препоръките на лекарите. През 2005 и 2009та СЗО препоръча в засегнатите райони използването на средства като озелтамивир за предотвратяване на огнища на грип и макар да са били наблюдавани невропсихични усложнения, това остава като пример за това че където риска от зараза на популацията е по-малък от отделните случаи на усложнения (Gupta YK, Meenu M, Mohan P. The Tamiflu fiasco and lessons learnt. Indian J Pharm. 2015;47(1):11–6. https://doi.org/10.4103/0253-7613.150308. PubMed PMID: 25821304; PubMed Central PMCID: PMC4375804).

Депресия

Проучванията показват, че процентите на хора, страдащи от депресия обикновено се покачват след подобни кризи в общественото здраве. Депресията е част от естествените психологични механизми на реакция в трудни моменти и се проявява в симптоми като проблеми с апетита, съня, спад на енергия, проблеми с концентрацията, безполезност, вина, безнадеждност, и суицидни мисли, които ако продължават повече от 2 седмици е добре да се видите с психиатър и/или психотерапевт, за да се установи евентуално диагноза на голям депресивен епизод.

Обсесивно-компулсивно разстройство

В началото написах, че миенето на ръце е основен инструмент за предпазване от вируса. При много хора обаче това предписание, което включва хигиена на измиване след престой на обществени места е възможно да се изрази в непрекъснато ползване на дезифектанти и миене на ръце до рани. Липсата на окончателно лечение на коронавирус лесно засилва тревожността. Натрапливите мисли (притесненията на човека, че е мръсен и се нуждае от измиване, почистване или стерилизация) се изострят при определен тип хора и в такъв момент, освен личния лекар е добре да поговорят с психиатър, за да облекчат симптомите си. Как да разберете дали е момента за психиатър? При усложненията от прекомерното почистване – суха, напукана кожа (което може да доведе до инфекции всъщност); контактен и атопичен дерматит. Използването в прекомерни количества на токсични препарати за почистване до дихателни проблеми и това е много сериозно – затова приемете, че самата ситуация в някои от нас „отключва“ това поведение и вземете мерки да се погрижите не с още едно измиване, а с концентрация овладяването на мислите – с когнитивно-поведенческа терапия или лекарства.

Повишена тревожност

Тревожните разстройства също ще вземат дял от влошаването на психичното състояние. Хората, които имат обща тревожност за здравето си, както и тези с генерализирана тревожност е по-вероятно да влязат в такава, включително и хора, които са страдали в миналото от панически атаки, по думите на Джули Пайк, клиничен психолог от Чапъл Хил, Северна Каролина. „При липсата на ясно решение на въпроса, хората се тревожат и търсят още информация в опит да разрешат тревожността си“.

Липса на доверие в лекарите и медицината

Ножът с две остриета в ръцете на паниката е, че като част от психичния статус по време на криза в общественото здраве, много хора ирационално престават да вярват в медицинското лечение, което само спомага за разрастването на кризата. Най-често недоверието в медицината е свързано с конспиративни теории.

Теория на конспирацията и нейните адепти

Изправени пред потенциално нелечимо заболяване, у някои хора се събужда една част, която е свързана с психотичното. Тревожността провокира желание за отговор и липсата на медицинско образование, но достъп до много ресурси и теории може да доведе до теории, които са чиста игра на мозъка и да объркат дори цялостно здрав човек. „В пресечната точка на психозата и обсесивността е заблуждаваща паразитоза, наричана още моносимптомна хипохондриална психоза, синдром на Ekbom. Този синдром е описан още през 1636 г. от сър Томас Браун, който го споменава като болест на Моргелони. Относно клиничната характеристика на заблуждаващата зараза е появата му при множество членове на семейството”. Т.е.

Психиатрите по света очакват след коронавирус да се наблюдава покачване на хората с психотични проблеми, което свързано с влошаващата се по време на криза параноя и налудното мислене. При пациентите с психични заболявания вероятно ще се наблюдава по-висок процент на кожни/кожни нарушения в началото, а тежката тревожност може също да предизвика рецидив на злоупотреба с вещества (алкохол, наркотици, храна) при силно податливи лица, тъй като нивото на стрес се повишило при тях.

Изолацията като проблем

Изолацията ограничава движението на болни хора, за да помогне за спирането на разпространението на определени заболявания. Първият пример в историята за такива от по-нови времена са лазаретите във Венеция по време на чумата от 1423та година. Карантината пък разделя тези, които са все още здрав, но вече вероятно са били изложени на риск от инфекция. Карантината има дълга история, но има вероятност е въведена като мярка също по време на чумата, като първите сведения за това са от 1377 г., когато града-държава Дубровник принуждава пристигащите кораби да престоят 30 дни на близкия остров, като по-късно този период бил увеличен на 40 дни по вероятно – сериозно – номерологични причини и конкретно тезите на Питагор. В момента карантините следват логиката на съответната болест. Карантината е съществен начин за контрол на заболяването и избягвания на масови събирания е резумно. Но ако сте в карантина по някаква причина трябва да знаете следното: от психологическа гледна точка тя може да доведе до изолация и несигурност. Пациентите, които са поставени в изолация, са особено уязвими до невропсихични усложнения, по редица причини и следва да им бъде предоставена психологическа помощ, защото крие в себе си рискове от тревожност, депресия, чувство за безнадеждност и отчаяние, психологическа травма и когнитивни увреждания, дистрес.

По време на карантината SARS в Канада през 2003 са били засегнати 15,000 човека от карантина, средно продължила 10 дни, при която при изследвания след това се показва, че 29% са имали симптоми на постравматичен стресов синдром, а 31% са с депресия .

Препоръките на Американската психологическа асоциация към момента, към всички нас, които живеем в това време, са:

Погледнете в перспектива. Поемете дълбоко въздух и си припомнете, че броят на потвърдените инфекции е изключително малък. Фактът, че по този въпрос има голямо количество новини, не означава непременно, че представлява заплаха за вас или вашето семейство.

Изслушайте фактите. Следенето на „една жена във фейсбук“ е риск – изберете източник, който да е достатъчно сериозен – и тук по мое впечатление е по-добре да следите новините, а не всяко коментарно предаване (все пак имаше астролог, който коментира вируса).

Общувайте с децата си. Обсъдете новините за коронавируса с честна и подходяща за възрастта информация. Родителите също могат да помогнат за намаляване на страховете и не забравяйте, че децата ще наблюдават вашето поведение и емоции за намеци как да управлявате собствените си чувства през това време.

Поддържайте връзка. Поддържането на връзките ви с близки и приятели може да насърчи усещането за нормалност и да даде простраство за споделяне на чувства и облекчаване на стреса. Не се колебайте да споделяте полезна информация с приятелите и семейството си. Това ще им помогне да се справят със собственото си безпокойство.

Потърсете допълнителна помощ. Хората, които изпитват непреодолима нервност или тревожност, трайна тъга или други продължителни реакции, които се отразяват неблагоприятно върху работата им или междуличностните отношения, би било добре да се консултират с обучен и опитен специалист по психично здраве. Психотепевти и други специалисти в областта на психично здраве могат да помогнат на хората да се справят с необичайния стрес, за да намерят конструктивни начини за управление на този стрес.

Психичните защитни механизми

Различните хора реагират по различни начини на стреса, който води настоящата заплаха и в този смисъл е много любопитно как психоаналитичната теория толкова конкретно е успяла да дефинира начините за „избягване или редуциране на негативните емоционални състояния“. Така може да си обясните хумористичните фрази като „ще оцелее народ, който ще се кичи с китайски мартеници за здраве“; или пък отричането на проблема с вируса с идеята, че ще справим с ракия; регресията към предишни поведения (тук особено хора, които в миналото са имали зависимост) и т.н, и т.н. Дотук не стана дума, но мисля, че въпреки липсата на голяма китайска общност – по данни отпреди няколко години те са около 2,000, като част от масовата психоза често пъти се наблюдава сегрегация на тези хора.

Бъдете днес. Усетете днес. 

Ако усетите, че се чувствате твърде притиснати от новините за вируса, може да ги ограничите. В същото време практикувайте благодарност – онази техника, при която намирате своите причини да виждате на какво има да се радвате днес, с цел да задържите мислите си в конкретни и носещи удовлетворение занимания. Техники за релаксации и всякакви системи за мениджмънт на стреса, балансирана диета без твърде много преработена, свръхсладка или свръхкалорична храна, физическа активност (дори ходене) са сред онези активности, които могат да намалят риска за психичното ви здраве, помагайки и на физическото.

Ще завърша с това, че е добре да си миете ръцете и да сте здравословно разумни. Ако ви притеснява пътуване, по-добре да го отложите, защото цената, която ще платите в притеснения е по-висока от тази на самолетния ви билет. Проверете реалността на риска от пътуването с личния си или доверен лекар и бъдете честни кое е най-добре за вас.

Психичното здраве отдавна вече е част от общото здраве и грижата за него е част от ежедневието на всеки интелигентен и модерен човек. Затова ако забележите промяна в себе си или в близките – не го оставяйте да мине незабелязано, защото с времето няма да стане по-добре, а ще тлее.

обновена на 01/03/2020

.

Днес на обяд с Белослава Димитрова говорихме сериозни неща по БНР Радио София. Знаете, че интересът ми към темата е доста голям и в разговора ни една от големите теми беше каква е отговорността на всеки един от нас за собственото и здраве. “Проява на отговорност е да вземаш решения, които може в момента да не са ти много приятни, но в дългосрочен план ще имат ефект”.

Какво говорихме по тази обширна тема може да чуете в линка, който води към Радиоприемница по БНР Радио София.

Забележка: Това не е текст с езотеричен привкус. Целта е да разкажа за трансгенерационните травми, като се надявам да допълня информацията ви за тях и да дам повод за още ваши търсения за това кои сте.

Травмата като събитие в психичния свят на човека

Връзката между психологическата травма и проблемите на душата за пръв път са изследвани още в края на 19 век от Жан Шарко, основателят на съвременната неврология в болницата Салпетриер. Той е и първият, който разбира, че произходът на хистеричните симптоми не е физиологичен и е първият, който отбелязва, че те са „резултатите от преживяното непоносимо преживяване“. Двама от големите умове са повлияни от него, са Пиер Жане и Зигмунд Фройд. Те тръгват в различни посоки, но ние ще тръгнем по австрийската пътека.

Фройд в „Изследвания върху хистерията“ (1893) обяснява как ефекта от травмата остава в несъзнаваното, въпреки лечебния ефект на времето. Фройд: „Дали паметта избледнява или се отърва от афекта зависи от няколко фактора. От най-голямо значение е дали е имало или не енергична реакция на въздействащото събитие. Под реакция тук разбираме целия набор от доброволни и неволни рефлекси – от сълзи до акт на отмъщение – в които, както показва опитът, се освобождават емоции… Ако реакцията е подтисната, ефектът остава обвързан с паметта“.

Следва разграничението на първична и вторична травма. Първична травма е онази, при която жертвата е била пряко изложена на травматично събитие. Вторичната травма обаче се различава от пряката или първичната травма в смисъл, че жертвата не е преживяла или станал свидетел на травматичното събитие, но проявява същите симптоми и страда от психично разпадане на Аза.

Трансгенерационната травма

Така се наричат травмите, които се предават от поколение на поколение, като идеята е, че не само преживелият травма страда от нея, но и той предава симптомите и поведението на децата си, които на техните и т.н., т.е. Така имаме „травма между поколенията“. Такъв тип травми са:

• сексуалното насилие, което предизвиква тревожност в поколения напред;
• но също и крайна бедност;
• внезапна или насилствена смърт на член на семейството;
• изтезания на член на семейството;
• тук са и т.нар. „историческа травма“, която засяга много хора или дори цяло поколение, заради което се нарича и „колективна травма“.

Най-силните примери за историческа травма включват Холокоста, но също и геноцидите срещу арменци, австралийци и други групи хора. Робството, глада, природни бедствия, войни, тероризъм също остават своя отпечатък в поколенията напред.

Следите в гените

Например оцелелите от второто поколение на Холокоста (в изследванията на Йехуда от 1995) и на арменския геноцид показват значително понижени нива на кортизол, което показваща стрес компонент в живота им и носят поведение и симптоми на хора с постравматичен сидром, независимо,че само са слушали и знаят за него. Все още не е ясно как тези маркери могат да се предават от родител на дете. Не се предполага, че генетичната информация в сперматозоидите и яйцата се влияе от околната среда – всички епигенетични етикети на ДНК се смятаха за изтрити чисти скоро след настъпването на оплождането.

Данните се подкрепят и от изследвания и за други групи – например за децата на ветераните от Втората война, на жертвите на цунами и на жертвите на други граждански конфликти (в по-ново време примери са случилото се в Руанда и Босна и Херцеговина). Но не е само това – травмата се преживява и не само от онези, които са жертвите, онези страдащи физически, но и например, някои немци, дори и днес, преживяват преувеличено чувство за вина, депресия и угризение за действия на предишните поколения през двете световни войни. Децата имат различни профили на хормона на стреса, отколкото другите, по начини, които ги правят по-податливи на ПТСР. Така резултатите показват връзка между родителския стрес преди зачеването на дете и епигенетичните промени, които се появяват у детето. Има и други изследвания, например върху жените, преживели глада в Холандия в края на Втората световна война. Техните деца били с над средния риск от развитие на шизофрения.

Онова, за което не може да се говори, също не може да бъде оставено да си отиде; и ако не стане това, раните ще продължават да гноят от поколение на поколение.

Бруно Беттелхайм

Междупоколенческите ефекти от травмата включват анормални хормонални нива, биологична уязвимост към развитието на симптоми на травма, a също така и по-голяма предразположеност към стрес, отколкото се наблюдава сред нетравматизирани популации, проблеми в отношенията и трудности в общуването. Т.е. ако „първо“ поколение е преживяло травма, то второ или трето също могат да преживяват нейна симптоматика. Травматични събития в живота на баба и дядо могат да оформят психическия подход на живота на следващите поколения. По сравнението на автор, когото не мога да си припомня в момента, сравнява този тип травма с камък, който пада във водата и с това предизвиква последователни вълни.

Подходът към разрешаването на подобен казус може да бъде през терапия, защото макар че потомството е носител на епигенетична промяна, тъй като в живота им е активна същата, но по-силна тревожност, а психотерапията може да освободи носителите на травмите и да направи прехода към това, което наричаме „осъзнат живот“.

Примери от живота

„Заместващото дете“

Ако едно детето почине, неговият образ, дори чисто като надежда за бъдещето, това което е могло да стане, мечтите на родителите му, но и мъката им по него, не изчезна, то остана в съзнанието на майката или бащата. То остава в тях и ако бъде родено друго, то се ражда този вътрешен образ на изгубеното дете, и той се предава на новото дете и несъзнателно става част от неговото собствено изображение. Родителят – осъзнато или не често се отнася с новото дете, сякаш това дете то е първото (припомнете си историята на Винсент ван Гог, който носи името на починалия си брат). Новото кърмаче понякога получава името на мъртвото дете или същата количка, дрехи или играчки, с които да играе и така двата образа, както и всички болезнени емоции, които вървят заедно с тези представи вързят заедно. Родителят или прародителят дори може да е наясно, че детето им символично замества роднина, загубен в травматичното събитие, но детето става пасивен и неволен получател на чужд образ и отношение, като това да оформи процес между поколенията и вътрешния свят на детето.

Насилено тяло, страдащи души

Представете си една жена, която е сексуално малтретирана, но не потърсила подкрепа, за да се справи с травмата си е по-вероятно да страда от параноя, тревожност, ниско самочувствие, потиснат гняв, непостоянно настроение, депресия, липса на идентичност, лесна уморяемост и чести настинки (като симптоматика на усложнено посттравматично стресово разстройство). Когато тя има дете, независимо от обичта, която му дава, понякога тя просто е толкова уморена и й е толкова трудно заради преживяното, че понякога без да иска се дистанцира от детето си и то бива травмирано, то се чувства отчуждена. Нейните вярвания, че животът няма смисъл, че има лош късмет или други стават част от неговата история за това какъв е света. Постепенно това дете започва да живее в тревожност, свръхвнимание, възможно ниско самочувствие.. всички признаци на ПТСР или тревожни разстройства.

Онова, което човешките същества не могат да удържат като свое – онова, което е травматично непосилно, непоносимо, немислимо за осмисляне – изпада от социалния дискурс, но много често отива към и в следващото поколение.

Джералд Фром,

Lost in Transmission: Studies of Trauma Across Generations

Терапия

Няма специфични лечения за трансгенерационна травма, т.е. всеки психоаналитик или психотерапевт, който действително е обучен или е обучаван като такъв, би могъл да е с вас да разберете дали действително преживявате такава. Трябва да знаете, че ефектите на трансгенерационна травма се проявяват по различни начини и непоследователно в следващите поколения. Второто поколение имигранти-евреи в САЩ например са изпитвали чувство за отчуждение от родителите си, защото родителите им искали да интегрират бързо тези деца в американската културата и затова ги държали на дистанция от тях и не ги учели на обичаите от „старата родина“ (тук слагаме и спомените на Ялом в автобиографията му, където описва това свое преживяване на второ поколение имигрант).

Затова, когато говорим да терапия на трансгенерационна травма, може да се насочите както към психоаналитични (както класическа психоанализа, но и юнгианска), така и психотелесни методи.

Психоаналитичното тълкуване на сънища – трансгенерационното предаване се случва често чрез нашите сънища, в действие, в „житейски уроци“, дадени от семейството. Интерпретацията на техния смисъл може да ни даде много за разбирането на онова, което е неясно и за самите нас. Откриването на посланието би могло да означава опознаване и разказване на по-голям разказ, един от предходното поколение. Това изисква отблизо слушане на историите на нашите родители и баби и дядовци, със специално внимание на социалната и историческа среда, в която са живели – особено на военните, икономическите и политическите сътресения.

Телесно-базираните терапии помагат на клиентите да имат достъп до травматични преживявания, които все още не са достъпни за словесно разказване и когнитивни размисли в някаква степен. Въпреки че не са правени официални изследвания по този модела на Питър Левин например (вижте в Още по темата), има клинични доказателства за неговата полезност. С психотелесни методи пациентите се учат да регулират възбудата, като внимателно проследяват физическите си усещания, разпознават физическите знаци и се изразява опит чрез действия и движения на ръцете и тялото, които могат да имат или защитен, или агресивен характер.

От изчерпателност ще сложа и метода на семейните констелации, който не познавам достатъчно, за да препоръчам.

Още по темата

Най-изчерпателната книга на български по този въпрос е Синдромът на предците на Ан Анселен Шютценбергер, която вече почти никъде не може да бъде намерена, но вероятно има останали последни бройки в книжарницата на Colibri на ул. Иван Вазов 36.

Read more

Връзката между самонараняване и психичните разстройства по време на бременността са били обект на изследване на отдела по женско психично здраве в Института по психиатрия, психология и невронаука на Кингс Колидж, Лондон през 2018, а изследването е публикувано през 2019.

Самонараняването е нарочно, директно нарушаване на телесната тъкан, което се извършва без желание за самоубийство, като може да е рязане с нож или друг начин за причиняване на болка, понякога с, а понякога без потичане на кръв, но може да е изгаряне, драскане, удряне на части от тялото (глава в стената, юмруци по стената), хапане на собственото тяло и други. Самонараняването е част от някои личностни разстрайства, но е възможно да се дължи на депресия, тревожни и хранителни разстройства, посттравматично стресово разстройство и др.

Основните изводи са, че при жени, които в тийнеджърска възраст са се самонаранявали, по време на бременност е по-висок риска от тревожни разстройства и други психични разстройства.

Това насочва мисълта, че ако по време на своите тийнеджърски години сте се самонаранявали и по време на бременност усетите, че се чувствате тревожни и тъжни, е по-добре да потърсите психологическа помощ, вместо да се надявате да ви мине, за да може да преминете през периода.

.

В изследването Health and Retirement Study на Университета Мичиган, което събира данни от 6,427 човека за денталното им здраве и множество социо-икономически фактори и така се затвърждава статистически връзката между състоянието на зъбите и детските травми. В последните две десетилетия се обръща все по-сериозно внимание на ролята на трудните събития в детството – психологически травми, различни видове насилие (домашно, училищно, психологическо, физическо…) от една страна, пушенето и здравето на зъбите.

В това изследване се поставя въпроса дали има общо между социалните, психологическите и поведенческите опитности на човек и цялостното здраве на устата – загуба на зъби през живота, както и колко здрави остават те. За да е пълна картината са били включени данните за образование и нивото на бедност към 51 годишна възраст. В изследването жизненият цикъл на хората е бил оценяван  в три периода: чувствителен (времето в детството, когато събитията слагат тежък отпечатък върху развитието); обобщен (натрупването на събития през живота); на социалната мобилност (промяната в икономическото състояние по време на живота). В модела, построен така, че да бъдат отчетени специфични събития и възрастови периоди се оказва, че травми в детството като смъртта на родител или развод на родителите; физическо насилие са свързани пряко с проблемите със зъбите.

• 30% от респондентите са изпитали финансови затруднения или са загубили родителите си или са имали родителски развод до 16 годишна възраст
• 10% са преживели физическо насилие
• 18% пушат от деца
• 20%  са живели в бедност поне веднъж до 51-годишна възраст

В интерпетацията на данните авторите коментират, че трудните събития са онези, които провокират поведение, което влияе на общото състояние – например преяждания и злоупотреба със сладки храни, както и пушене от детска възраст (което помага за успокояване на тревожността, не може да се разглежда само като вреден навик).  Стресът може да повлияе и на инхибиторния контрол на мозъка, което води до никотинова зависимост.

Досега най-често се приемаше, че проблемите със зъбите – като изключим лошата хигиена – се дължат на диабет (заради сухотата в устата) или белодробни заболявания (предизвикани от тежко пушене), а също така и на прием на определени антибиотици през бременноста на майката или при детето до 3 годишна възраст, но дори отчитайки тези случаи, заключенията от изследването са, че здравето на оралната кухина зависи от трудностите (стрес и травми), които човек среща в живота си, а не толкова от икономическите и социални фактори.

Мари-Франс Иригоайен е френски психоаналик и системен психотерапевт. Нейната книга „Моралният тормоз. Перверзното насилие във всекидневието“ (Colibri) e от малкото на български, говорещи за психологическото насилие – в двойката, в семейството, но и на работното място. Това насилие често прилича на шеги; на небрежни, но много болезнено остри забележки и донякъде дори имат основание, което му придава характер на нещо, което е „добро“. Всички капки кръв от тези боцвания водят до кръвозагуба на засегнатия и постепенно психическите му сили и самочувствие колабират. Как се случва моралният тормоз, какъв е неговия алгоритъм и как да бъде прекъснат – това е работата на авторката в тази книга.

Лично за мен частта, която представлява голям принос е за тормоза на работното място, където се разиграват сценарии, в сравнение с които понякога Game of Thrones изглежда като постановка в детката градина. Преди известно време се срещнах с Мари-Франс Иригоайен и ето днес цялото интервю с авторката на тази забележително полезна книга.

Каква е причината да се заемете с темата?

Установих в психоаналитичните групи, които водя, че голяма част от хората са подлагани на такова насилие и то много сериозно насилие. Много мои колеги – психоаналитици и системни психотерапевти твърдяха, че след като въпросното лице остава в тази ситуация, това означава, че тя ги удовлетворява по някакъв начин и ми говореха за мазохизма и удоволствието им да бъдат жертви. Аз не бях съгласна с тяхното мислене и си задавах въпроса „къде започва насилието“. Преди да напиша „Моралният тормоз“ вече бях работила много по въпроса и установих, че за една част от моите пациенти ситуацията беше нормална, но за други не беше така и те мислеха, че с тях се злоупотребява. Във Франция се смята, че всички „пси-“, било психиатри или психотерапевти трябва да останат неутрални и да не заемат позиция. Когато написах книгата, това беше, за да заема позиция и за да кажа, че такава ситуация не е нормална. И днес, 15 години по-късно, колегите са съгласни с мен.

Раните от физическото насилие се превръщат в душевни – но какво се случва с душевните рани от моралния тормоз, когато продължат по-дълго време, какво се случва в душата на човек?

Според мен физическите рани не преминават в психологически, защото когато има физическо насилие има задължително и психологическо. Във Франция жените, които са били жертва на насилие казват, че раните им ще изчезнат, но ужасните думи, които са чули, никога няма да ги забравят. Психичното насилие може да доведе до психосоматични прояви. Унижението и остракизма активират същата зона в мозъка, както и физическото насилие.

Какъв е Вашият отговор на класическия въпрос: с какво отиването на психотерапевт или психоаналитик ще реши трудностите пред човек, който е жертва на насилие?

Ще отговоря аз как работя в такава ситуация. Първоначално хората имат желанието да разкажат какво им се се случило и мечтаят да им се повярва. За мен психотерапевта трябва да заеме позиция и да каже, че изживяната от пациента/клиента, ситуация не е нормална. Следващата стъпка е да се опита да разбере защо агресорът е постъпил по този начин. Ако насилникът е бил ревнив, това трябва да се каже ясно, защото в ситуацията на насилие, жертвата се чувства виновна, но не и насилника и е много важно жертвата да се освободи от чувството си за вина. Най-важното е жертвата да възвърне увереността в себе си, защото насилникът най-често й е казвал, че тя за нищо не струва. На второ място трябва да да накараме жертвата да се чувства по-добре – да се облича по-хубаво, да се среща с приятели, да се занимава с някакъв спорт. Може да се анализира по-подробно ситуация, когато жертвата се възстанови и възвърне известно доверие в себе си, например да се опитаме да разберем защо не е успяла да се защити добре, защото често пъти се случва насилие в зряла възраст да отключи спомени за насилие в детска възраст. Да, думите могат да лекуват. Те могат да убият или да доведат човек и до самоубийство, но съм убедена, че думите могат да лекуват.

Възможно ли е човек, преживял психологическо насилие да продължи живота си, без отново да стане жертва на такова?

Смятам, че след една добра работа с психотерапевт, жертвата няма да повтори това, защото ще може да не попада отново в такава ситуация.

„Бий се“ или „бягай“ е по-добрата стратегия?

Зависи от личността на насилника. Всеки случай е различен и трябва да се разглежда като такъв. Ако насилникът е до такава степен перверзен, че жертвата не може да го надмине, по-добре е да избяга. Във Франция вече има един закон за психологическото насилие и човек би трябвало да се обърне към закона, но за да го изобличи трябва все пак да има минимум доказателства.

Хранителните разстройства често се появяват в следствие сексуално насилие, особено в детството, но също така и на психологическо – като училищен тормоз в тийнейджърска възраст или вследствие на обиди за външността в семейството – както увеличени, така и ниски килограми. Какви са Вашите впечатления?

Понякога да. Убедена съм, че резултата от насилието винаги се отразява върху здравето. В областта на психосоматичните заболявания прекомерното надебеляване и отслабване са често срещани. Проблемът е, че при такова насилие е, че всичко е толкова неуловимо, че не можем да бъдем сигурни има или няма насилие и онова, което не може да бъде изразено с думи, да бъде наречено, се изразява през тялото.

Наблюдавала съм едно усещане за безнадежност при хората, които преживяват такова насилие. Какво бихте им казали Вие?

Бих има казала така – когато познавате начините на насилие, може да изработите противодействие, но трябва да знаете докъде се простират собствените ви възможности. Първият въпрос, на който трябва да си отговорите е – това, което прави другия, устройва ли ме? Първото нещо, което трябва да направите след това е да го кажете – „Не съм съгласен, моля спри“. Ако другият не си промени поведението, най-добре е да избягаш, но понякога един такъв разговор води до положителен резултат. И когато човек попадне в такава ситуация, трябва да говори за нея – дали във форуми в интернет или с психотерапевт, но трябва да говори. Когато си в такава ситуация, не можеш да мислиш, не можеш дори да разбереш какво става и затова е необходим един външен поглед, някой който да ти посочи за какво да разговаряш.

Виждам ролята на книгата „Моралния тормоз. Перверзното насилие във всекидневието“ като пътеводител за тези, които са загубили границите си да прочетат какви са границите в отношенията.

Да, целта на книгата ми и случиаите, описани в нея беше точно такава – не, недейте да попадате в такива ситуации – опасно е и ако вече сте попаднали, как да успеете да излезете. Важното е, за хора, които са попаднали в такава ситуация е, че не са сами – и че има други, които са успели да се оттърсят и да излязат от подобно нещо.

Книгата „Моралният тормоз. Перверзното насилие във всекидневието“ може да намерите в книжарниците на Colibri, да я поръчате онлайн като физическо копие или в електронен вариант.

Още по темата

Откъс от книгата

Още от същата авторка

Жени под влияние, книга за причините за насилието в двойката

Друго интервю на български, във връзка с книгата Жени под влияние

.

снимка: Pexels

Преди няколко дни в Today Show Пинк, чиито текстове рядко са ла-ла-ла много те обичам и не мога без теб, затова да танцуваме и бум-бум, сподели своя път през тревожността, депресията, психотерапията и семейната терапия. Когато толкова позитивен герой като нея сподели, че не е на „Вие“ с главоблъсканиците на живота и не се прави, че „казано честно, всичко й е наред“, това е ход в добра посока – всички сме хора, дори тя!

Цялото видео е в края на поста.

Към темата я насочи Карсън Дейли, за когото психичното здраве е важен въпрос – и той доста е говорил по нея. Пинк (39) каза, че според нея в момента младите хора страдат повече от тревожност, докато в нейното поколение това са били повече депресията и самоубийствата и продължи така: „Разбирам го напълно, била съм депресирана, тревожна съм и премислям всичко непрекъснато“. Уау! 

Да, в последните 19 години чухме от нея, че не са й чужди травмите (Beautiful Trauma), страданието от развода на родителите й (Family Portrait), тоталното отчаяние от партньора ти (So What и опита да спасите връзката си Just Give Me a Reason) и депресията (Glitter in the Air), но сега Пинк не е иносказателна, а директна: „Единствената причина, поради която сме заедно с Кари (съпругът й), е че ходим на семейна терапия през цялата си връзка, дори преди да се оженим“. И двамата са от разделени семейства и не знаят как да се справят с поддържането на връзката – виждали са само как проблемите се решават с тряскане на врати. Психотерапевтката им говори италиански като Пинк и полски като Кари – което допълнително помага да разбира контекста на отношенията им, тръгвайки от спецификата на културите, които са в корените им. Това е много интересно, защото наистина се приема, че психотерапията и психоанализата на роден език е двойно по-ефективна, отколкото тази на не-майчин език по данни на АPA (Американската психологическа асоциация).

Пинк се среща за пръв път с психологичното консултиране, когато на 14 майка й я замъква на психолог, но истинския й път е, когато се скарва с Лаура, приятелка и личен асистент са изправени пред варианта никога да не си проговорят, втората й предлага да отидат на семеен терапевт, за да решат семейно-приятелските си проблеми – и тази терапевтка впоследствие се превръща в неин личен психотерапевт, с когото, 17 години по-късно, продължава да работи.

17 години?! Почти чувам звукът от отместването на вежди нагоре. 17 години е много време, да, но и Пинк никак не си губи времето и е непрекъснато в стрес на работата; общува с много хора, бори се с неразбиране (реакцията на хора за снимката на сина й с пате по пате я накара да реши да спре с публикуването на снимки на децата й); семейната й история не е лека и има преживяни няколкото спонтанни аборта, първият от тях на 17 години. За помятанията тя разказа пред изданието USA Today и в песента Happy от новия й албум – „откакто станах на 17 мразя тялото си „, пее/плаче тя. За текста тя казва: „това е освобождение. Винаги съм била човека, който харесва да се здрависа със слона в стаята. Не се чувствам по-различна от всеки друг, но може би просто мога да говоря за това. Вярвам в психотерапията и мисля, че музиката е психотерапия„.

Preach, sister! Аз се песен-терапевтирам вече 19 години с теб и текстовете ти – освен с тези, на които им плащам за това!

Помятанията и абортите често пъти са подценявани от близки и роднини като травматично събитие, но те са събитие, което остава отпечатък, или дори липсващи парчета по душата на жената, които трудно се залепят и оставят кървящи рани, дори когато жената се прави, че „не е голяма работа“. Бележка: подкрепям pro-choice, но не отричам, че душата страда, независимо от обстоятелствата.

Към психотерапията, Пинк добавя значението на воденето на дневник и писането на песни, което при нея е терапия, защото „служи за екзорсизъм на демоните ми“. Малко уточнение за практиката „водене на дневник“. Това е своеобразно, но много целенасочено изливане на душата, като се разделете с представата „мило дневниче“ и тези опити за дневници и блогове, които умират при раждането си заради лицемерието и сладникавата картинка, която авторите се опитват да представят. За да е ефективна тази практика трябва да е „до кокал“, да пишете каквото мислите, а не каквото е хубаво да мислите. Повече може да прочетете тук, в този линк.

„Вярвам в конфронтацията сам със себе си и взимането на размисли от това.

Което харесвам в терапията е, че ти показва къде са ти слепите петна.

Въпреки че често се чувстваш некомфортно и болезнено,

тя ти дава информация с какво има да работиш вътре в себе си“.

пред USA Today

Завършвам този про-Пинк пост с думите й, които каза пред Елън ДеДженерис: „Изкуството някога идва ли от щастието?! Не. Болката е катализатор на промяната. Тя е мотиватор. И си струва да говорим за нея… Болката е всичко„. (линк към тази част от интервюто)

Не се плашете от болката. Тя може да ви заведе на по-добри места от тези, на които сте, Пинк е права и силна, щом не я е страх да покаже уязвимостта си.

Още по темата

Новият, осми поред, албум на Пинк „Hurts 2B Human“ излезе в петък и в него участват Beck, Sia, Chris Stapleton, Khalid, Julia Michaels, Max Martin и Dan Reynolds от Imagine Dragons.

Интервюто в USA Today

Моят плейлист с песни на Pink, хронологично, топ 15

1. There You Go (2000) – въпреки че тук имаме „бяла черна певица“, има надежда и се чува.

2. Just Like A Pill (2001) – Директно по въпроса за всички гаджета, които те докарват до ступор. „To the middle of my frustrated fears“

3. Don’t Let Me Get Me (2001) – тази песен е запазена за всеки, който има дни, в които не може да се погледне в огледалото. „Every day I fight a war against the mirror. I can’t take the person starin’ back at me. I’m a hazard to myself…“. Това е албума Missundaztood, за който работи с Линда Пери, а аз като чуя Линда Пери се побърквам, имам такъв „принцип“.

4. ‘Cuz I Can (2006) – badass в най-чиста форма – I don’t play your rules, I make my own

5. Have I seen The Rain (2006) – емоционална песен, първата на която се е учила да свири. Напомня ми на съвсем друга песен и на нещо от моето детство

6. So What (2008) – badass втора серия

7. Crystal Ball (2008), защото любовта се „нуждае от засвидетелстване и малко прошка“

8. Glitter in the Air (2008), защото мятането на ласо към Луната е важно за издърпването

9. Whataya Want From Me (2010), защото я пее по-добре от Адам Ламберт

10. Raise Your Glass  (2010), защото ни кара да „вдигаме наздраве, когато грешим по правилен начин“

11. Fkin’ Perfect (2010), защото „ако търсиш критици, навсякъде са“

12. Try (2012), защото „това, че си се изгорил не означава, че ще умреш“

13. Just Give Me a Reason (2012), защото можем да се научим да обичаме и трябва да внимаваме за връзките когато „са извити, но не прекършени“

14. Revenge (2017), защото ми харесва и е с добра мелодия

15. Love Me Anyway (2019), защото любовта е „странно нещо, кой не люби, той не знай“

.

Натрапчивото мислене за друг човек може да бъде изключително изморително. Независимо дали е партньор – бивш или настоящ; човек, с когото имате проблем или е свързано с миналото, това мислене изцежда. Подобно на един друг пост, 44 съвета срещу безсънието и други кошмари, и тук ще опиша основните техники с огромната уговорка, че ако това е цикъл, в който често влизате – нито една от тях няма да има дълъг ефект и само психотерапия или психоанализа биха могли да ви помогнат реално да не бъдете в плен на този тип обсесивно мислене и то след усилия и време от ваша страна.

Обсесивното мислене

Цикличното токсично мислене за събитие или човек може да бъде преодоляно. То е емоционално и физически опасно за всеки, който се подлага за него и може да доведе до влошаване на здравето – започвайки се с гмурване в производството на възпалителни стрес химикали и хормони, които може да провокилат почти всяка болест, за която може да се сетите – и особено как това натрапчиво преживяне на отношения, разговори, спомени, играе роля при развитието на депресия, рак, сърдечни болести и автоимунни заболявания.
Вероятно искате да престанете, но не можете. Колкото и да се опитвате сами, няма да успеете, защото това е процес, който се случва в споделянето с друг, най-добре професионален терапевт.

Има различни теории в психологията, защо някои е по-вероятно да развият обсесивна любовна зависимост – биологична, на привързаността, неврологична, семейната среда, детството, но в описанието на жертвите виждаме общи качества – емоционална незрялост и несигурност, деца в тела на възрастни. Чувствата на ревност, параноя и безсилие се преплитат с деструктивни поведения и всичко това обърква живота на ежедневна база. Това е поведението, при което дори след раздяла не може да спрете да мислите и говорите за бившия партньор много дълго време. Дали сте се разделили трудно или не, няма особено значение – мислите са натрапчиви и „зависимост“ си е точната дума – едва ли не не можете да дишате и да мислите за каквото и да било друго, като нуждата от другия е сравнима с тази на алкохолика от алкохол или на наркомана – от наркотици. Затова и „лечението“ няма да е лесно, но пък ето как може да го направите по-малко болезнено.

Няма нужда да го изтривате или блокирате, достатъчно е да не ви се появяват постове. Опитвайте да не проверявате непрекъснато какво се случва с него. Сложете си първо цел да не проверявате всеки ден. После да не проверявате три дни. После една седмица. После един месец.

Като не проверявате информацията за другия, тогава и нямате бум от допамин, когато видите лицето му или някакъв статус, може да ви подлуди, защото е свързан с вас или по-неприятно – не е свързан с вас, а с нова връзка например.

Врачки и други гадания

Коя ли жена не го е правила? Част от мъжете също, но биха си го признали само пред особено сериозен полицейски служител. Хипотезите:

тя ви казва, че сте „кармично свързани“ и ще се съберете. Резултат: губите време в надежди.

тя ви казва, че ви е било писано да се разделите. Резултат: още три литра сълзи.

Не намирайте веднага някой друг

„Клин клин избива“? Е, не винаги. Най-често хората правят сравнения с бившия/ата, за съжаление в полза на бившия. Така горкият следващ просто е обречен да стане „втора ръка“ и да остане неоценен.

Престанете да мислите, че може да престанете да мислите

Хората по-често мислим за това, което нямаме, отколкото за това, което имаме. Затова мислете, все пак сте хора, но с уговорката, че освен мисленето и свръхупотребата на носни кърпички, може да направите и различни неща, като:

излизания сред природата;

срещи, в които си поставяте за цел да не споменете името на другия нито веднъж и

всичко, което изисква концентрация. Идеално време да започнете да учите италиански например.

.

Умишлено избягвам думата „успешни“, защото успехът е нещо доста относително.

Да кажем сте решили да подходите към проблемите, които ви вълнуват в момента, избирайки психотерапията – защото сте ползвали този метод преди; защото книгите за самопомощ и психологическата литература ви не ви помага или защото искате да разберете дали това би могло да ви помогне, както и при съвет от лекари да проверите дали физическото ви състояние се дължи на някаква друга – психологическа – причина.

Ето тук няколко важни неща, които биха могли да обогатят сесиите ви.

Присъствайте. Да, точно това. Присъствайте – не се отклонявайте по незначителни теми, а давайте към целта – или темите, които са ви важни. Ок, може би няма незначителни теми, но има по-значителни и не толкова.

Говорете. Споделяйте, разроветете се. Ако нещо ви е особено трудно да го кажете, напишете го и го прочетете, намерете начин то да излезе. Психотерапията е не само говорене, но и е интеракция, общуване, при нея вие не сте само наблюдател, но и участник във всичко, което се случва и това, което ще се случи занапред

Слушайте. Слушайте себе си, слушайте въпросите на терапевта, слушайте отговорите. Ще чуете много. Ако нещо не ви хареса, запишете го, прочетете го след това, опитайте се да проверите дали има някаква причина за реакцията ви.  Дискутирайте с терапевта си как ви карат да се чувстват думите му.

Водете си дневник. Записвайте си след срещите мислите, които ви хрумват. Това не го направих в моята лична терапия и съжалявам затова.

Участвайте  в собствената си терапия. Има терапевти, които предлагат упражнения или някакви други методи, включително и гимнастика, които да правите – пробвайте ги.

Пътят към разбирането на насилието е дълъг, а неприемането му, когато е вербално, дори още повече. Ключовото за насилието, е присъствието на унижение и поставяне на другия в зависима позиция. Т.е. всяко константно унижение, дори с думи или неглижиране, е насилие.

Няма синини, няма рани, но как беше отвърнала мечката – „Раната заздравя и я забравих, но лошата дума дето ми каза, не мога още не мога да я забравя“. Тук искам да кажа и следното – възможно е при четенето на текста да разпознаете свое поведение – и в такъв случай се опитайте да направите нещо да го промените. Много хора живеят в „перверзията на ежедневните отношения“. Това са думите, които използва Мари-Франс Иригоайен, авторката на книгата Моралния тормоз, в която разглежда сериозно този проблем, а мой грях е, че втора година не намирам време да публикувам интервюто си с нея – което ще направя скоро, обещала съм си.

Насилие във връзката, в големия смисъл на тази дума в контекста на човешките отношения, също така са случаите когато друтият е оставян без пари или е ограничаван в разходите си (финансово насилие) и обидите (вербално насилие). Ивън Старк, професор в Rutgers University и съдебен социален работник въвежда термина „принудителен контрол“ (“coercive control”/линк към едноименната книга).

Повтарящото се унизително поведение може да бъде също толкова опасно за психическото и физическото здраве на човека до вас, колкото и другите форми на домашно насилие.

Унизително?

Всички онези намеци и конкретни забележки, подценяване и подигравки, които са константа в отношенията. Чупенето на чинии и замерянето с чаши, макар и не по вас, всичко това е в графата на психологическия тормоз. Насилието е в микроменажирането на незначителни детайли от начина на подредба на чашите до дрехите, които носите.

Невидимо?

Като да ви отдалечават от приятелски кръгове, роднини и други близки. Така броят на хората, които можеш да се обадите и разплачат намаляват, така зависимостта става по-голяма. Онази приятелка те „използва“, с друг не му е приятно да се виждате, защото те заглежда, майка ти го дразни…

Парите?

Изключването на финансовата независимост много помага за влизането в капана на психологическата зависимост – едното от лицата на парите е свободата, която дават.

Отдръпването?

Когато другият знае всичко за вас, но вие не. Има достъп до паролите, знае кодовете на пин-картите ви, но не и вие – и все повече неща научавате случайно за живота му, а не защото ги е споделил/а.

Винаги на контра?

Няма нещо, което да харесате и другият да ви подкрепи – не като част от дискусия, а като оценка, а когато не се съгласите ви казват, че реагирате детски, че нямате чувство за хумор или правите от мухата слон. Тук са и шегите – а има шеги и вицове, които много болят.

Непрекъснатите критики?

„Винаги си намръщен/а“; „Никой не те харесва, защото си негативн/а“ и така до безкрай – докато накрая не решиш, че наистина вината е само в теб.

Подценяването?

Не срещането на одобрение от страна на партньора за теб в частност – или дори директното омаловажаване за всичко – от музиката, която слушаш до дрехите, които носиш или липсата на признание за нещата, с които се справяш или имаш успехи.

Заплахи?

Не е нужно да са свързани с убийство – може да са си съвсем „добронамерени“ като „ако се държиш така никой няма да те харесва“, или „много си труден като характер, никой няма да те изтърпи“.

Обиди?

В тежката си форма това са грубостите, но в префинената им започват някъде на „за много важна ли се мислиш“ или съдържат констатации като „винаги се изкарваш като жертва“, като казващият много добре знае, че ще ви боцне.

Всичко това накратко е оплакването „другият се държи зле с мен“. В същото време тези уж дребнички неща – обидичките, заплахичките, подценяването, вменяването на усещане, че никога не се държите адекватно за някоя ситуация са толкова разяждащи с непрекъснатото си присъствие, толкова финно надраскват самочувствието, че постепенно човек започва да си вярва, че не е толкова добър, ценен или смислен; че се преструва и че прави истерии и тогава идва истинския упадък на личността, когато напълно загубвате себе си.

Още по темата

Старк – Интервю за The Huffington Post  ,на сцената Видео на Старк; статия със статистически данни

През 2015 във Великобритания психологическото насилие/принудителен контрол беше приравнен с домашното насилие, обяснение за значението на това в The Independent

Британското издание на Cosmopolitan винаги е имало силни социални статии – тук са кратки, но точни по същия въпрос

Снимка: Pexelbay

Всяко нещо си има първи път. Понякога това е първа среща с психотерапевт.

Избор на психотерапевт

Няколко са начините – да ви е препоръчан от приятел/познат или във форумите; от медицинско лице или да сте чели или видели този човек някъде по медиите – и последно – може да сте се запознали някъде случайно. Какъвто и да е начина, имайте предвид, че собствената ви интуиция дали ще ви се „получи“ е най-важна. Дори и Брад Пит е посетил няколко кабинета, преди да попадне на своя психотерапевт, както сподели преди време пред GQStyle, така че това се случва. Малко или много изборът на психотерапевт е търсене – и бъдете готови за различни срещи преди да попаднете на точния.

Ако имате възможност може да се видите с няколко човека, преди да изберете своя – една терапия се сериозно начинание и си заслужава да се огледате – освен ако от самото начало не усетите, че сте попаднали на правилното място.

Моето лично разбиране е, че има смисъл да посещавате терапевт, на когото чувствате, че може да се доверите. Доверието е безкрайно лично и се дава трудно, но ако имате усещане, че този човек може да приеме думите, събитията в живота ви, вас, то тогава има по-голяма  вероятност да се случи психотерапия и да постигнете това, за което сте отишли.

Онлайн или на живо? Категорично на живо е по-добър вариант. Въпреки това има случаи, в които онлайн-базираната терапия е достатъчно добър, макар и не идеален вариант.

И как става цялото нещо? Обаждаш се – и?  Има хора, които се притесняват и предпочитат да пишат на психотерапевта, когото са харесали – по мейл или фейсбук, а други предпочитат да звънят. Отново няма рецепта – направете това, което ви е комфортно. Има терапевти, които могат да ви приемат бързо и други, за среща с които може да мине известно време – това няма значение спрямо собственото ви преживяване за човека срещу вас.

Избирайте внимателно. С терапевта си не трябва да правите компромис – това е човека, с когото ще бъдете много уязвими и ако не може да му повярвате изцяло, не си губете времето.

Етикет

Не отменяйте часа си по-малко от 24 часа по-рано. Това на едно по-дълбоко ниво говори, че може да не сте толкова ангажирани с проблема си или – което е по-вероятно, да изпитвате трудност да се срещнете със себе си в часа си при терапевта. Все пак с включването ви в психотерапия вие сте се ангажирали за това да бъдете в уговорения час на уговореното място – и уважението, което проявявате е уважение първо към себе си. Затова при отмяна на часа, освен при форсмажорни обстоятелства, се очаква и е прието да заплатите времето на терапевта си, независимо че не сте отишли.

Когато имате час и закъснявате или няма да отидете – кажете или напишете. „Забравих“ или „излезе ми нещо важно и не успях“, могат да откажат терапевта да работи с вас – защото той не „си говори с вас“, а работи да ви чува.

Ами ако се срещнете на на улицата? Едно кимване е достатъчно. Все пак се познавате.

На терапия говорите за себе си, т.е. не се смущавайте от това, че вие сте центъра на вниманието – това е целта на посещението. Е, ако терапевтът ви взима половината от времето за говорене, може би трябва да поговорите за това.

Ами ако не го/я харесам? Надявам се, че психотерапевтът, при когото сте попаднали е достатъчно зрял, за да може да приеме вашето отхвърляне след първа среща. Но все пак, ако сте били няколко месеца или повече на терапия е наистина добре – за вас най-вече – да споделите с него си защо искате да се разделите.

В някои случаи психотерапевтите изискват подписване на споразумение за работата с тях или например информирано съгласие, в което са описали основните точки на процеса (аз също го правя). Това е нормална практика и силно я подкрепям – така и двете страни знаят какво да очакват.

Няколко неща, които да не очаквате, когато отидете на психотерапевт за пръв път

Чудодеен резултат от първата среща. Психотерапията е процес, не фокус-мокус-препаратус. Точно заради това, ако отидете и очаквате  категоричен и обоснован отговор на въпроса ви „да го оставя ли този мъж или да остана с него?“; „как точно ще ми минат паническите атаки“ или пък ако сте посетили терапевт заради проблемите си с храната – магическа диета, по-добре е да не ги получите. Точно така – по-добре да не ги получите. Единствените експерти в собствения ви живот сте вие, и психотерапевта не е да дава съвети, а да ви помага да намерите вашето решение. Не неговото/нейното, а вашето.

Чудодеен резултат първите три месеца или дори първите шест. Има хора и случаи, при които терапията не продължава дълго, но в достатъчно много от случаите има нужда от по-дълга работа. Лично аз изпитвам съжаление, че няколко човека, с които работих, се отказаха на ръба на критичните три месеца и продължавам да мисля за тях – и искрено се надявам да продължат да работят върху себе си и за себе си. Не се страхувайте да питате терапевта си за неговото усещане за хода на терапията, това е двустранен процес.

След психотерапевтичната сесия да сте по-объркани, отколкото подредени. „Нещата трябва добре да се объркат, за да се оправят“, казват понякога. Точно така е и с терапията (и това е напълно нормално).

Един час не е точно 60 мин. Класически може да бъде с вас 45 минути. В общия случай около 55 мин.

Това е човека, на който да се обадите, когато се чудите какво да правите. Екстремни ситуаци – да. Спешни проблеми – да. Но ако просто ви се говори с някого? Не, не е това човека.

Да си станете много близки. Дори и при тези терапевти, които поддържат тесни терапевтични граници поддържат граници, които вие може да не усещате, но те знаят точно къде да спрат, за да останат в зоната на психотерапията, а не на приятелското потупване по рамото. Не, не са ви приятели дори и да са много мили – те са експерти, на които давате личния си живот и ги оставяте да бъдат ваш безпристрастен наблюдател.

Отговор на въпроса „кога ще се оправя“? Това е много сложен въпрос и отговорът му може да бъде даден от всеки, но не и от психотерапевт – и знаете ли защо? – защото оправянето е ваша цел, а терапевтът е патерица, която използвате в ежеседмичието си (има ли такава дума?), преди да се научите да вървите отново в живота си спокойно. Когато – тогава. Но все пак, ако дълго време (над година) според вас няма промяна, а тъпчете на едно място – може би трябва да направите нещо.

И нещо, което да не забравяте – психотерапевтът ви е също така и човек. Може да си бутне чашата, да закъснее или да забрави нещо. Това е ясен знак, че не е андроид – и Слава Богу!

Още по темата

Статия в Капитал, интервю със Златко Теохаров –  „Ходенето на психотерапия е дълбоко личен процес, в който терапевтът получава кредит на доверие от страна на пациента, който задължава“.

Забавен, но сериозен материал на английски 26 идеи как да направите търсенето на терапевт по-малко клето

линк към Етичния кодекс на БАП

Снимка: Pixabay