MENU

София 1000

За срещи

Само с предварително записване

психотерапия

Как да харесате тялото си повече (без да ограничавате калориите)

В това изследване, публикувано в базата данни на SAGE накратко става дума за това, че един от начините да се почувствате много бързо по-добре е, като редактирате фийдовете си в социалните медии (фейсбук, инстаграм) и ограничите всички божествени тела, които се снимат под подходящи ъгли и по цял ден се грижат за телата си, докато от вас се очаква да учите, работите, да гледате деца и да се справяте с живота като цяло.

Жените като цяло и особено по-младите, сериозно се притесняват за това как изглеждат, дори и да имат други постижения, например интелектуални или спортни. Тези притеснения водят до сериозни негативни последствия.

Така че ако напоследък ви се струва, че сте особено дебела, твърде разплута или че колкото и да се стараете никога няма да изглеждате точно както искате, а всички ви убеждават, че сте добре, вероятно се сравнявате с нечии… фийд.

Преследвайки Идеалната фигура

Колкото повече следвате инфлуенсъри, които прекарват времето си в това да изглеждат добре, докато вие например трябва да ходите на училище, университет или да работите, толкова повече време ще се самообвинявате, че не изглеждате като 6,000 лайка или там някъде, като резултат ще ядете малко, некачествено и ще се опитвате да постигнете нещо, което е стратегия и живот, в който няма возене с метрото, а масажи всеки ден.

 

 

 

Къде започва насилието? Интервю с Мари-Франс Иригоайен

Мари-Франс Иригоайен е френски психоаналик и системен психотерапевт. Нейната книга „Моралният тормоз. Перверзното насилие във всекидневието“ (Colibri) e от малкото на български, говорещи за психологическото насилие – в двойката, в семейството, но и на работното място. Това насилие често прилича на шеги; на небрежни, но много болезнено остри забележки и донякъде дори имат основание, което му придава характер на нещо, което е „добро“. Всички капки кръв от тези боцвания водят до кръвозагуба на засегнатия и постепенно психическите му сили и самочувствие колабират. Как се случва моралният тормоз, какъв е неговия алгоритъм и как да бъде прекъснат – това е работата на авторката в тази книга.

Лично за мен частта, която представлява голям принос е за тормоза на работното място, където се разиграват сценарии, в сравнение с които понякога Game of Thrones изглежда като постановка в детката градина. Преди известно време се срещнах с Мари-Франс Иригоайен и ето днес цялото интервю с авторката на тази забележително полезна книга.

Каква е причината да се заемете с темата?

Установих в психоаналитичните групи, които водя, че голяма част от хората са подлагани на такова насилие и то много сериозно насилие. Много мои колеги – психоаналитици и системни психотерапевти твърдяха, че след като въпросното лице остава в тази ситуация, това означава, че тя ги удовлетворява по някакъв начин и ми говореха за мазохизма и удоволствието им да бъдат жертви. Аз не бях съгласна с тяхното мислене и си задавах въпроса „къде започва насилието“. Преди да напиша „Моралният тормоз“ вече бях работила много по въпроса и установих, че за една част от моите пациенти ситуацията беше нормална, но за други не беше така и те мислеха, че с тях се злоупотребява. Във Франция се смята, че всички „пси-“, било психиатри или психотерапевти трябва да останат неутрални и да не заемат позиция. Когато написах книгата, това беше, за да заема позиция и за да кажа, че такава ситуация не е нормална. И днес, 15 години по-късно, колегите са съгласни с мен.

Раните от физическото насилие се превръщат в душевни – но какво се случва с душевните рани от моралния тормоз, когато продължат по-дълго време, какво се случва в душата на човек?

Според мен физическите рани не преминават в психологически, защото когато има физическо насилие има задължително и психологическо. Във Франция жените, които са били жертва на насилие казват, че раните им ще изчезнат, но ужасните думи, които са чули, никога няма да ги забравят. Психичното насилие може да доведе до психосоматични прояви. Унижението и остракизма активират същата зона в мозъка, както и физическото насилие.

Какъв е Вашият отговор на класическия въпрос: с какво отиването на психотерапевт или психоаналитик ще реши трудностите пред човек, който е жертва на насилие?

Ще отговоря аз как работя в такава ситуация. Първоначално хората имат желанието да разкажат какво им се се случило и мечтаят да им се повярва. За мен психотерапевта трябва да заеме позиция и да каже, че изживяната от пациента/клиента, ситуация не е нормална. Следващата стъпка е да се опита да разбере защо агресорът е постъпил по този начин. Ако насилникът е бил ревнив, това трябва да се каже ясно, защото в ситуацията на насилие, жертвата се чувства виновна, но не и насилника и е много важно жертвата да се освободи от чувството си за вина. Най-важното е жертвата да възвърне увереността в себе си, защото насилникът най-често й е казвал, че тя за нищо не струва. На второ място трябва да да накараме жертвата да се чувства по-добре – да се облича по-хубаво, да се среща с приятели, да се занимава с някакъв спорт. Може да се анализира по-подробно ситуация, когато жертвата се възстанови и възвърне известно доверие в себе си, например да се опитаме да разберем защо не е успяла да се защити добре, защото често пъти се случва насилие в зряла възраст да отключи спомени за насилие в детска възраст. Да, думите могат да лекуват. Те могат да убият или да доведат човек и до самоубийство, но съм убедена, че думите могат да лекуват.

Възможно ли е човек, преживял психологическо насилие да продължи живота си, без отново да стане жертва на такова?

Смятам, че след една добра работа с психотерапевт, жертвата няма да повтори това, защото ще може да не попада отново в такава ситуация.

„Бий се“ или „бягай“ е по-добрата стратегия?

Зависи от личността на насилника. Всеки случай е различен и трябва да се разглежда като такъв. Ако насилникът е до такава степен перверзен, че жертвата не може да го надмине, по-добре е да избяга. Във Франция вече има един закон за психологическото насилие и човек би трябвало да се обърне към закона, но за да го изобличи трябва все пак да има минимум доказателства.

Хранителните разстройства често се появяват в следствие сексуално насилие, особено в детството, но също така и на психологическо – като училищен тормоз в тийнейджърска възраст или вследствие на обиди за външността в семейството – както увеличени, така и ниски килограми. Какви са Вашите впечатления?

Понякога да. Убедена съм, че резултата от насилието винаги се отразява върху здравето. В областта на психосоматичните заболявания прекомерното надебеляване и отслабване са често срещани. Проблемът е, че при такова насилие е, че всичко е толкова неуловимо, че не можем да бъдем сигурни има или няма насилие и онова, което не може да бъде изразено с думи, да бъде наречено, се изразява през тялото.

Наблюдавала съм едно усещане за безнадежност при хората, които преживяват такова насилие. Какво бихте им казали Вие?

Бих има казала така – когато познавате начините на насилие, може да изработите противодействие, но трябва да знаете докъде се простират собствените ви възможности. Първият въпрос, на който трябва да си отговорите е – това, което прави другия, устройва ли ме? Първото нещо, което трябва да направите след това е да го кажете – „Не съм съгласен, моля спри“. Ако другият не си промени поведението, най-добре е да избягаш, но понякога един такъв разговор води до положителен резултат. И когато човек попадне в такава ситуация, трябва да говори за нея – дали във форуми в интернет или с психотерапевт, но трябва да говори. Когато си в такава ситуация, не можеш да мислиш, не можеш дори да разбереш какво става и затова е необходим един външен поглед, някой който да ти посочи за какво да разговаряш.

Виждам ролята на книгата „Моралния тормоз. Перверзното насилие във всекидневието“ като пътеводител за тези, които са загубили границите си да прочетат какви са границите в отношенията.

Да, целта на книгата ми и случиаите, описани в нея беше точно такава – не, недейте да попадате в такива ситуации – опасно е и ако вече сте попаднали, как да успеете да излезете. Важното е, за хора, които са попаднали в такава ситуация е, че не са сами – и че има други, които са успели да се оттърсят и да излязат от подобно нещо.

Книгата „Моралният тормоз. Перверзното насилие във всекидневието“ може да намерите в книжарниците на Colibri, да я поръчате онлайн като физическо копие или в електронен вариант.

 

Още по темата

Откъс от книгата

 

 

Още от същата авторка

Жени под влияние, книга за причините за насилието в двойката

Друго интервю на български, във връзка с книгата Жени под влияние

 

 

 

 

 

 

 

.

снимка: Pexels

Пинк за тревожността, трудностите и терапията

Преди няколко дни в Today Show Пинк, чиито текстове рядко са ла-ла-ла много те обичам и не мога без теб, затова да танцуваме и бум-бум, сподели своя път през тревожността, депресията, психотерапията и семейната терапия. Когато толкова позитивен герой като нея сподели, че не е на „Вие“ с главоблъсканиците на живота и не се прави, че „казано честно, всичко й е наред“, това е ход в добра посока – всички сме хора, дори тя!

Цялото видео е в края на поста.

Към темата я насочи Карсън Дейли, за когото психичното здраве е важен въпрос – и той доста е говорил по нея. Пинк (39) каза, че според нея в момента младите хора страдат повече от тревожност, докато в нейното поколение това са били повече депресията и самоубийствата и продължи така: „Разбирам го напълно, била съм депресирана, тревожна съм и премислям всичко непрекъснато“. Уау! 

Да, в последните 19 години чухме от нея, че не са й чужди травмите (Beautiful Trauma), страданието от развода на родителите й (Family Portrait), тоталното отчаяние от партньора ти (So What и опита да спасите връзката си Just Give Me a Reason) и депресията (Glitter in the Air), но сега Пинк не е иносказателна, а директна: „Единствената причина, поради която сме заедно с Кари (съпругът й), е че ходим на семейна терапия през цялата си връзка, дори преди да се оженим“. И двамата са от разделени семейства и не знаят как да се справят с поддържането на връзката – виждали са само как проблемите се решават с тряскане на врати. Психотерапевтката им говори италиански като Пинк и полски като Кари – което допълнително помага да разбира контекста на отношенията им, тръгвайки от спецификата на културите, които са в корените им. Това е много интересно, защото наистина се приема, че психотерапията и психоанализата на роден език е двойно по-ефективна, отколкото тази на не-майчин език по данни на АPA (Американската психологическа асоциация).

Пинк се среща за пръв път с психологичното консултиране, когато на 14 майка й я замъква на психолог, но истинския й път е, когато се скарва с Лаура, приятелка и личен асистент са изправени пред варианта никога да не си проговорят, втората й предлага да отидат на семеен терапевт, за да решат семейно-приятелските си проблеми – и тази терапевтка впоследствие се превръща в неин личен психотерапевт, с когото, 17 години по-късно, продължава да работи.

17 години?! Почти чувам звукът от отместването на вежди нагоре. 17 години е много време, да, но и Пинк никак не си губи времето и е непрекъснато в стрес на работата; общува с много хора, бори се с неразбиране (реакцията на хора за снимката на сина й с пате по пате я накара да реши да спре с публикуването на снимки на децата й); семейната й история не е лека и има преживяни няколкото спонтанни аборта, първият от тях на 17 години. За помятанията тя разказа пред изданието USA Today и в песента Happy от новия й албум – „откакто станах на 17 мразя тялото си „, пее/плаче тя. За текста тя казва: „това е освобождение. Винаги съм била човека, който харесва да се здрависа със слона в стаята. Не се чувствам по-различна от всеки друг, но може би просто мога да говоря за това. Вярвам в психотерапията и мисля, че музиката е психотерапия„.

Preach, sister! Аз се песен-терапевтирам вече 19 години с теб и текстовете ти – освен с тези, на които им плащам за това!

Помятанията и абортите често пъти са подценявани от близки и роднини като травматично събитие, но те са събитие, което остава отпечатък, или дори липсващи парчета по душата на жената, които трудно се залепят и оставят кървящи рани, дори когато жената се прави, че „не е голяма работа“. Бележка: подкрепям pro-choice, но не отричам, че душата страда, независимо от обстоятелствата.

Към психотерапията, Пинк добавя значението на воденето на дневник и писането на песни, което при нея е терапия, защото „служи за екзорсизъм на демоните ми“. Малко уточнение за практиката „водене на дневник“. Това е своеобразно, но много целенасочено изливане на душата, като се разделете с представата „мило дневниче“ и тези опити за дневници и блогове, които умират при раждането си заради лицемерието и сладникавата картинка, която авторите се опитват да представят. За да е ефективна тази практика трябва да е „до кокал“, да пишете каквото мислите, а не каквото е хубаво да мислите. Повече може да прочетете тук, в този линк.

„Вярвам в конфронтацията сам със себе си и взимането на размисли от това.

Което харесвам в терапията е, че ти показва къде са ти слепите петна.

Въпреки че често се чувстваш некомфортно и болезнено,

тя ти дава информация с какво има да работиш вътре в себе си“.

пред USA Today

 

Завършвам този про-Пинк пост с думите й, които каза пред Елън ДеДженерис: „Изкуството някога идва ли от щастието?! Не. Болката е катализатор на промяната. Тя е мотиватор. И си струва да говорим за нея… Болката е всичко„. (линк към тази част от интервюто)

Не се плашете от болката. Тя може да ви заведе на по-добри места от тези, на които сте, Пинк е права и силна, щом не я е страх да покаже уязвимостта си.

 

 

 

Още по темата

Новият, осми поред, албум на Пинк „Hurts 2B Human“ излезе в петък и в него участват Beck, Sia, Chris Stapleton, Khalid, Julia Michaels, Max Martin и Dan Reynolds от Imagine Dragons.

Интервюто в USA Today

 

Моят плейлист с песни на Pink, хронологично, топ 15

1. There You Go (2000) – въпреки че тук имаме „бяла черна певица“, има надежда и се чува.

2. Just Like A Pill (2001) – Директно по въпроса за всички гаджета, които те докарват до ступор. „To the middle of my frustrated fears“

3. Don’t Let Me Get Me (2001) – тази песен е запазена за всеки, който има дни, в които не може да се погледне в огледалото. „Every day I fight a war against the mirror. I can’t take the person starin’ back at me. I’m a hazard to myself…“. Това е албума Missundaztood, за който работи с Линда Пери, а аз като чуя Линда Пери се побърквам, имам такъв „принцип“.

4. ‘Cuz I Can (2006) – badass в най-чиста форма – I don’t play your rules, I make my own

5. Have I seen The Rain (2006) – емоционална песен, първата на която се е учила да свири. Напомня ми на съвсем друга песен и на нещо от моето детство

6. So What (2008) – badass втора серия

7. Crystal Ball (2008), защото любовта се „нуждае от засвидетелстване и малко прошка“

8. Glitter in the Air (2008), защото мятането на ласо към Луната е важно за издърпването

9. Whataya Want From Me (2010), защото я пее по-добре от Адам Ламберт

10. Raise Your Glass  (2010), защото ни кара да „вдигаме наздраве, когато грешим по правилен начин“

11. Fkin’ Perfect (2010), защото „ако търсиш критици, навсякъде са“

12. Try (2012), защото „това, че си се изгорил не означава, че ще умреш“

13. Just Give Me a Reason (2012), защото можем да се научим да обичаме и трябва да внимаваме за връзките когато „са извити, но не прекършени“

14. Revenge (2017), защото ми харесва и е с добра мелодия

15. Love Me Anyway (2019), защото любовта е „странно нещо, кой не люби, той не знай“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

.

Как да престанете да мислите за някого?

Натрапчивото мислене за друг човек може да бъде изключително изморително. Независимо дали е партньор – бивш или настоящ; човек, с когото имате проблем или е свързано с миналото, това мислене изцежда. Подобно на един друг пост, 44 съвета срещу безсънието и други кошмари, и тук ще опиша основните техники с огромната уговорка, че ако това е цикъл, в който често влизате – нито една от тях няма да има дълъг ефект и само психотерапия или психоанализа биха могли да ви помогнат реално да не бъдете в плен на този тип обсесивно мислене и то след усилия и време от ваша страна.

Обсесивното мислене

Цикличното токсично мислене за събитие или човек може да бъде преодоляно. То е емоционално и физически опасно за всеки, който се подлага за него и може да доведе до влошаване на здравето – започвайки се с гмурване в производството на възпалителни стрес химикали и хормони, които може да провокилат почти всяка болест, за която може да се сетите – и особено как това натрапчиво преживяне на отношения, разговори, спомени, играе роля при развитието на депресия, рак, сърдечни болести и автоимунни заболявания.
Вероятно искате да престанете, но не можете. Колкото и да се опитвате сами, няма да успеете, защото това е процес, който се случва в споделянето с друг, най-добре професионален терапевт.

Любовната зависимост

Има различни теории в психологията, защо някои е по-вероятно да развият обсесивна любовна зависимост – биологична, на привързаността, неврологична, семейната среда, детството, но в описанието на жертвите виждаме общи качества – емоционална незрялост и несигурност, деца в тела на възрастни. Чувствата на ревност, параноя и безсилие се преплитат с деструктивни поведения и всичко това обърква живота на ежедневна база. Това е поведението, при което дори след раздяла не може да спрете да мислите и говорите за бившия партньор много дълго време. Дали сте се разделили трудно или не, няма особено значение – мислите са натрапчиви и „зависимост“ си е точната дума – едва ли не не можете да дишате и да мислите за каквото и да било друго, като нуждата от другия е сравнима с тази на алкохолика от алкохол или на наркомана – от наркотици. Затова и „лечението“ няма да е лесно, но пък ето как може да го направите по-малко болезнено.

Престанете да следите какво се случва с другия в социалните мрежи

Няма нужда да го изтривате или блокирате, достатъчно е да не ви се появяват постове. Опитвайте да не проверявате непрекъснато какво се случва с него. Сложете си първо цел да не проверявате всеки ден. После да не проверявате три дни. После една седмица. После един месец.

Като не проверявате информацията за другия, тогава и нямате бум от допамин, когато видите лицето му или някакъв статус, може да ви подлуди, защото е свързан с вас или по-неприятно – не е свързан с вас, а с нова връзка например.

Врачки и други гадания

Коя ли жена не го е правила? Част от мъжете също, но биха си го признали само пред особено сериозен полицейски служител. Хипотезите:

тя ви казва, че сте „кармично свързани“ и ще се съберете. Резултат: губите време в надежди.

тя ви казва, че ви е било писано да се разделите. Резултат: още три литра сълзи.

Не намирайте веднага някой друг

„Клин клин избива“? Е, не винаги. Най-често хората правят сравнения с бившия/ата, за съжаление в полза на бившия. Така горкият следващ просто е обречен да стане „втора ръка“ и да остане неоценен.

Престанете да мислите, че може да престанете да мислите

Хората по-често мислим за това, което нямаме, отколкото за това, което имаме. Затова мислете, все пак сте хора, но с уговорката, че освен мисленето и свръхупотребата на носни кърпички, може да направите и различни неща, като:

излизания сред природата;

срещи, в които си поставяте за цел да не споменете името на другия нито веднъж и

всичко, което изисква концентрация. Идеално време да започнете да учите италиански например.

Започнете да създавате нови спомени
Малта? Ница? Горно Нанадолнище? Чистене на клетки на спасени кучета? Чакат ви. Превключвайки вниманието си от другия върху себе си и различна от обичайната среда ще помогне да излезете от непрекъснатото мислене.
Доказано е. Алкохолът не помага. Джънк храната също.
Алкохолът само води до пиянски съобщения. Задръжките падат, меланхолията се увеличава и така си имате още един проблем.
Повтаряйте си с променлив успех някоя от тази фрази вместо мантри 
„И това ще мине“
„Нищо не е вечно. Хората идват и си отиват“
„Не можеш да промениш началото, но можеш да промениш настоящето“
„Няма винаги да боли толкова“
„Най-доброто предстои“
Престанете да търсите обяснения.

Това включва да престанете да пращате скрийншотове на разговорите ви на приятел/ки, питайки какво точно означава „Не ми звъни“ и „Престани да ме търсиш“. Въпросите са безкрайни, но се придържайте към факта – не сте заедно. Може би си мислите, че ако знаете точната причина, това ще ви успокои и няма да страдате. Намерите ли един отговор обаче, ще ви хрумва друг въпрос. Тази книга „Той просто не си пада по теб“ (има и филм с Дженифър Анистън) може да помогне поне за един ден.Така че, обясненията и фактологията не са толкова важни, колкото защо толкова много страдате – а за това отговора е в личната ви псиохотерапия.

 

 

 

 

 

.

Травмаленд//След „Напускайки „Невърленд“

С излизането си на 4 и 5ти март 2019 по НВО в САЩ световните издания се наводниха с коментари по повод филма Напускайки „Невърленд“//Leaving NeverLand. В България филмът се излъчва по HBOGO от 8ми март, а премиерата му по тв канала ще е на 10 и 11 април в 21.00.  Още след премиерата Опра Уинфри направи специално издание с продуцентите и участниците, а почитателите на Майкъл организираха контраакция с хаштаг #LeavingNeverland, за да предотвратят максимално материалите „срещу“ своя идол. Ако напишете Leaving NeverLand в YouTube вероятно първо ще попаднете не на откъси от филма, а на речи на негови фенове, защитаващи невинността му. Огромният талант на Майкъл Джексън, неговото значение за музиката и танците на три десетилетия (’70-’90), необикновеното му излъчване, те са факт и филма не оспорва това.

Ще оставя настрани всички въпроси като „може ли майка да остави сина си да живее с чужд мъж“(изгледайте филма + в едно от интервютата си режисьорът, който има лични впечатления от тях споделя, че е 100% сигурен, че не са знаели), или „те гонят единствено парите му“ (исканията, които и двамата са имали, са отхвърлени от съда в края на 2017), ще пропусна и историята на самия Майкъл Джексън,  сложният му живот и лични травми. В четирите часа на двата епизода ставаме свидетели на трудни човешки истории, самообвинения, срам, тъга и много болка. Филмът е важен за всички, преживели сексуално насилие – независимо мъже или жени, защото показва как една травма влияе на живота, как се впива в тялото и как е в състояние да разруши живота на един човек.

Този пост има друга цел: да постави въпроса за това какво травмата, за разрушителната й сила, за смесените чувства на хората, които са преминали през нея и в най-добрия случай – да накара тези, които имат нужда, да се срещнат с терапевт, за да извървят своя път към спокойствието.

Филмът

„Напускайки Невърленд“ е труден за преглъщане документален филм, в който ще станете свидетели на тъга, объркване, сълзи и много детайлни описания на сексуални сцени. На част от зрителите им е трудно да минат наведнъж целия филм и го спират

Премиерата му беше на фестивала Сънденс в Юта, САЩ в началото на 2019 и още тогава присъствалите на прожекциите споделиха, че ги е разтърсил из основи. НВО поемат риска да го излъчат, застрашени от съдебен иск заради договор от 1992 година никога да не излъчват негативен материал за Майкъл Джексън (наследниците на певеца заплашиха, а след това и предявиха такъв за 100 милиона долара – защо HBO постъпват смело статия на Variety).

Но как се стига до този документален филм изобщо? Режисьор е Дан Рийд. Носител на BAFTA и номиниран за Emmy, той стои зад качествени продукции, като един от тях е за педофилията. Идеята за този филм се появява случайно, когато продуцент от британския Channel 4 го пита „какви големи, неразрешени истории има, от тези, за които всички знаят?“ и сам му предлага да проучи живота на Майкъл Джексън. Рийд казва, че обича да разказва на екрана истории, които са сложни и нееднозначни. Така започва работата по филма, но както казва той: „Това не е история за Майкъл Джексън. Това е история за сексуалното насилие, случило се на две семейства, чиито животи са се пресекли с неговия. Фактът, че насилникът е Майкъл Джексън дава на филма популярност. Но това е история за манипулиране и педофилия. Може да бъде историята на всеки хищник, който се вклинява в едно семейство и ги кара да му повярват“. Когато започва да търси материали, така попада във форум на споменаване на тези две имена – Уейд Робсън (37) и Джеймс Сейфчък(41), които изглеждали склонни да говорят за връзката си с певеца и така решава да се свърже с адвокатите им и след това с тях, ако се съгласят да говорят. Двамата са снимани отделно, Джеймс в два дни, Уейд три дни, като за участието си двамата мъже и техните семейства не са получили пари, директно или индиректно.

Травмаленд

Личните истории на Уейд Робсън и Джеймс Сейфчък много си приличат – двете са красиви малки момчета – при срещата си с Майкъл Джексън единият е на 7, другият на 10. И в двата случая семействата са поканени да останат с певеца в имението му, да пътуват с него по турнета – Уейд се качва като танцьор на сцената с него (кариерата му впоследствие е много успешна в областта на хореографията); и в двата случая майките са подложени на много внимание от страна на певеца, докато се самоубедят, че „Майкъл просто много обича децата и сам е едно дете“. Преди да има насилие има силно съблазняване и прелъстяване – както на децата, така и на близките им. Това създаване на близост и чувство за доверие е в арсенала на огромна част от насилниците.

„Имахме чувството че го познаваме, въпреки че бяхме преди това с него 4 часа. Цялата ни трезва преценка отиде на кино“

майката на Уейд

 

В момента, в който певецът се среща с тях, той е най-голямата жива звезда в света и вниманието им към тях е изключителна привилегия, те се чувстват „избрани“, а и общуването с такъв човек, мислят семействата им, ще бъде полезно за децата им. След като прекарва по около година с всяко едно от тези деца, Майкъл намира начин да се раздели с тях, като понякога се виждат отново, но никога за толкова време колкото преди. Това, което се случва зад вратите на имението през тази една година, е основата на разказа от двамата участници във филма.

Но защо са минали толкова години преди да решат да говорят? На много хора им трябва време преди да осъзнаят, а много често и да си спомнят какво се е случило точно. Сместта от срам и гняв е толкова експлозивна, че тя се покрива със забрава. Има и още една съставка – детската обич към този човек. И за двамата решението да говорят идва след като самите те имат деца. И след като Майкъл е вече мъртъв. Преди това те имат периоди, в които изпитват физическите ефекти от сексуалната травма, която носят.

Тайните те изяждат отвътре. Изсмукват жизнеността ти. Съсипват те отвътре. Сякаш част от теб е мъртва. Костваше ми много усилия да функционирам през деня, да изглеждам нормален човек пред хората…. Не можех да спя, имах панически пристъпи заради незначителни неща. Едно от странните неща е, че не се харесвах и не знаех защо.  Нямах представа защо имам тези проблеми или се чувствам така. Постоянна тревожност, впоследствие и депресия. И не знаеш защо се случват. Като 20-25 годишен вземах различни субстанции, за да притъпя тези усещания. Тогава не знаех, че го правя заради това, но като спрях да ги взимам и нямаше с какво да замаскирам нещата, тогава… наистина забелязах, че съм постоянно напрегнат.

Джейсън Сейфчук

Сексуалното прелъстяване и насилие води до комплексни, различни по вид и дълготрайни проблеми, особено когато е извършена от човек, на когото детето вярва и/или обича, независимо дали хищникът е от противоположния или същия пол. Дисоциацията (липса на връзка с тялото или събитията) е често наблюдавано разстройство, както и липса на концентрация, замечтаност, която може да бъде тълкувана от близките като „отвеяност“, а в по-късна възраст генерализираната тревожност и депресия се превръщат в чести спътници на жертвите, докато скритите рани не бъдат излекувани чрез психотерапевтична интервенция. Понякога проявата може да бъде и като хранително разстройство – когато човек преживее сексуална травма, мозъкът отговаря на заплахата, като включва защити. Насилието води до усещането за загубата на контрол върху личността и храната едновременно става утешител и дава сигурност, която е загубена по време на насилието. При близо 30% от страдащите от хранителни разстройства причината може да бъде намерена в сексуална травма в детството (данни на NEDA).
Посегателството може да доведе и до различни други изменения, включително и по-бавно физическо развитие. В книгата си The Deepest Well, д-р Надин Харис разказва за свой пациент, който след преживяно сексуално насилие на 4 годишна възраст забавя развитието си на височина и тегло.

Човешки трагедии

Майките са опустошени от мисълта, че това се е случило пред очите им. Майката на Уейд е вярвала, че той би й споделил, ако има нещо. Съпругите на тези мъже също не могат да приемат лесно, че всичко това е било допуснато. Има неудобство и от това, че самите мъже дълго време не са могли да осъзнаят, че нещо неприемливо и лошо се е случило с тях във връзката им с този по-възрастен мъж.  Децата много често, заради етапа на развитието си и на неразбиране на сексуалните действия, не могат да разберат какво се случва и неговото влияние върху крехката им психика. Следва и обстоятелството, че те искрено обичат този човек, който им обяснява и убеждава, че не трябва да споделят случилото се с никого, че това е тяхното специално занимание, което околните няма да разберат (отделянето от семейството, създаване на усещане за „клан“ е част от вклиняването в детската душа).

 

Намерих психотерапевт. Исках да разбера какво не ми е наред. Разказах му живота си, разказах му за Майкъл, но само за хубавите неща – вдъхновението, творческата работа, приятелството… Тогава Коа[синът му, б.а.] беше на около 1,5 г. През съзнанието ми започнаха да минават картини на сексуалните сцени между мен и Майкъл, но с Коа. Виждах как Майкъл прави с Коа, това което правеше с мен. Първата ми емоционална реакция на тези въображаеми сцени беше гняв и отвращение… Започнах да си мисля как е възможно да имам толкова ясно изразени чувства, отрицателни при мисълта, че това може да се случи с Коа, но когато мисля за нас с Майкъл, не изпитвам нищо. Стори ми се странно. Замислих се, че ако ходя на терапия и ще се опитвам да открия същината на проблемите си, може би ще трябва да говоря за преживяното.  Отидох на сеанс с д-р Шоу и казах, че нещата за които Майкъл Джексън обвиняват са се случвали с мен.

Уейд Робсън

Какво е травмата?

Травмата е това, което остава в човека и го променя завинаги след тежко събитие или състояние на необичайно силен стрес (дистрес). Това може да е единично събитие или повтарящи се случки, които да доведат до промяна на начина на функциониране и мислене на човека. Травмата, както пише Питър Левин, се превръща в част от живота и засяга цялото ни тяло, като често пъти се проявява на физическо ниво под формата на различни симптоми, за които медицината не може да намери причина и все повече лекари съветват пациентите си да потърсят и психотерапевтична помощ.

Но да споделиш, дори пред психотерапевта или психоаналитика си, че някои от травмите са се случили, е изключително трудно. Други от тях се подценяват дълго време като значение от преживелите ги, а някои изобщо ги „забравят“, но тялото им ги помни. Понякога хората имат смътен спомен, към който не искат да се върнат или пък имат сънища/кошмари, в които това излиза. Много от травмите от детска възраст се свързват с по-късни проблеми в психичното здраве. Насилието (физическо и сексуално) върху деца има най-дълготрайни последици, защото се случва в най-деликатните и критично важни етапи на психологически развитие.

Психологичната травма е и от най-изследваните и важни теми в психотерапията и психоанализата, като още преди 130 години френският невролог Жан-Мартин Шарко я поставя в основата на множество проблеми, след което идва и работата на Зигмунд Фройд.

В зоната на сексуалните посегателства върху децата

Нека уточним какво е сексуалното посегателство, но не от юридическа, а от психотерапевтична гледна точка – всеки, който използва позицията си на по-възрастен или по-силен човек, за да принуди детето да гледа или прави неща, които не са подходящи за възрастта му – от гледане на порно филми, през оглеждане на гениталиите му, събличането му голо, накарването му само да се съблече, галенето и опипването, както и сексуални действия, вече представляват проблем за психичното здраве на детето в бъдеще.

Твърде рядко насилникът е чужд на семейството човек. Сексуалното насилие в ранна възраст най-често се случва от човек от семейството – тук се включват родители, настойници, доведени родители, братя и сестри, доведени братя и сестри братовчеди, доведени братовчеди, чичовци, лели, баби и дядовци на детето.

Цифрите

  • 49% от жертвите са на възраст под 6

  • 42% от жертвите са на възраст 7-11.

  • 24% от жертвите са между 12 – 17

По данни от материали на Webb R, Mitchell J. National Child Safety Experts 

Изследванията върху сексуалната злоупотреба с деца показва, че в една трета случаите извършителите са връстници, като това често са по-големи деца и предприемат първите си действия, когато са между от тях между 12-14. 23% от всички насилници са под 18 години и са момичета и момчета.

Много често нападателите използват заплахи, за да накарат детето да не споделя. Когато това е фигура на авторитет – родител, близък роднина, учител или треньор (в САЩ преди няколко години имаше голям скандал с треньор, който в продължение на години е блудствал с малолетни).

Страхът е само един от компонентите – другите са срама; опасението, че може да бъдат наказани; притеснението, че никой няма да им повярва; отмъщението на нападателя.

В повечето случаи при децата, преживяли сексуално насилие се наблюдава засилен интерес към секса спрямо възрастта им; трудност да създават приятелства; избягват на хора или места. Възможно е също така да се върнат към навици, отдавна останали в по-ранен етап на детството като смучене на палец, лош сън, липса на концентрация, свръхсрамежливост и както и по-рано написах – отнесеност или „блуждаене“.

Как да предотвратите обаче тези симптоми – и такава травма? Гушкайте децата си. Създайте си дълбока, топла връзка с тях. Не ги шамаросвайте и бийте, не ги наказвайте сурово – децата, които често получават наказания са в пъти по-голям риск от сексуално насилие от останалите (Psychoanalytic Psychotherapy After Child Abuse, ed. Itzin, C).

Прочетете тази статия за важността на сензорността през първите години на живота на децата ви. Наблюдавайте ги. Не се страхувайте да потърсите детски психолог, когато нещо ви усъмни. Не си затваряйте очите. Не си затваряйте ушите. Ако детето отрича питайте директно – какво правихте, докосвал ли те е някой – но отговор ще получите само ако детето наистина вярва, че няма да го нападнете и ще го накажете. Говоренето за това какво е секса (когато детето повдигне въпроса) също много помага за поставянето на границите кога това се случва.

„Лепилотото“ на насилника за затворената уста на детето е страха му, че ще се случи нещо страшно. Ако успеете да създадете доверителна връзка с детето си, тогава има шанс да разберете веднага след като някой се опита да му посегне. Ако дадете възможност детето ви да отговаря с „не“ и да знае, че това също е възможен отговор също ще го тренирате за независимостта му.

 

Фаза: Отричане

Ще обърна внимание и на феновете, които страдат искрено от това, което приемат за поредно нападение на личността на Майкъл Джексън. Да си фен на Майкъл никога не е било съвсем лесно. Излизащ извън стереотипите до нереалност, танцуващ все едно лети… Околните, които не могат да разберат прехласването по мъж, който си сменя цвета на кожата и лицето, нежният му глас. Ръкавицата, шапката, носа… Майкъл Джексън е интересна персона и голям творец. Документалният филм „Напускайки „Невърленд“ няма как да бъде приет от почитателите му лесно. Той е идеализиран от тях, те се идентифицирането му с него и сега – нарушаването на образа му създава болка, защото в живота си те са припознали много от неговите качества – самотата, различността, насилието от баща му и това, което доскоро беше част от неговия публичен образ „мъж-момченце“, Питър Пан в света на големите.  Идентификацията с Майкъл Джексън на големите му фенове им помага да се справят със собствените си емоционални страдания. Заради това и вероятно представянето му в лоша светлина е толкова трудно за тях.
Този документален филм представя една страна от живота на певеца. Тази, която не искат да видят.

––––––-

Може да гледате филма по HBO на 10 и 11 април 2019 от 21 часа или да се регистрирате директно на hbogo.bg и да гледате цялото съдържание безплатно за 1 месец. Ако сте абонати на канала може да се регистрирате в сайта безплатно.

––––––-

Допълнение от 12 май 2019

Вчера ми препоръчаха да гледам и друг документален филм по HBO, Цената на златото, в който се разказва за педофилия на мъж към малки момичета. Подтискането на спомените може да се види, както и огромния ефект и страданието им в годините по време и след събитията.

Линк към HBOGO

Статия в TIME

 

Може да прочетете тук и много полезно интервю на сайта на Майко мила с психолога Елена Божилова (в две части)

–––––

Книги, подходящи за хора, преживели травми и насилие

Питър Левин – Да събудиш тигъра (на български), за хора преживяли травма

Насиленото тяло на Марио Ступиджа (на български), за хора жертви на сексуално насилие в зряла възраст

The Deepest Well на Надин Харис (на английски)

 

Още по темата

Ценно интервю на психоаналитика Карл Голинг за детската сексуалност и сексуално обучение

Сайтът на режисьора на филма Дан Рийд правил е и филм за педофилията, печелил е БАФТА и е номиниран за Емми. Филмографията на Дан Рийд в IMDB ; интервюта с него в сайта на Rolling Stone , Huffington Post,  Vice

Поглед към Майкъл Джексън от есеистката и критик Дафне Меркин от 2011та и от 2009та на Стантън Пийл – психолог, работещ в областта на зависимостите

 

 

 

 

5 начина да направите сесиите си с психотерапевт по-полезни

Умишлено избягвам думата „успешни“, защото успехът е нещо доста относително.

Да кажем сте решили да подходите към проблемите, които ви вълнуват в момента, избирайки психотерапията – защото сте ползвали този метод преди; защото книгите за самопомощ и психологическата литература ви не ви помага или защото искате да разберете дали това би могло да ви помогне, както и при съвет от лекари да проверите дали физическото ви състояние се дължи на някаква друга – психологическа – причина.

Ето тук няколко важни неща, които биха могли да обогатят сесиите ви.

Присъствайте. Да, точно това. Присъствайте – не се отклонявайте по незначителни теми, а давайте към целта – или темите, които са ви важни. Ок, може би няма незначителни теми, но има по-значителни и не толкова.

Говорете. Споделяйте, разроветете се. Ако нещо ви е особено трудно да го кажете, напишете го и го прочетете, намерете начин то да излезе. Психотерапията е не само говорене, но и е интеракция, общуване, при нея вие не сте само наблюдател, но и участник във всичко, което се случва и това, което ще се случи занапред

Слушайте. Слушайте себе си, слушайте въпросите на терапевта, слушайте отговорите. Ще чуете много. Ако нещо не ви хареса, запишете го, прочетете го след това, опитайте се да проверите дали има някаква причина за реакцията ви.  Дискутирайте с терапевта си как ви карат да се чувстват думите му.

Водете си дневник. Записвайте си след срещите мислите, които ви хрумват. Това не го направих в моята лична терапия и съжалявам затова.

Участвайте  в собствената си терапия. Има терапевти, които предлагат упражнения или някакви други методи, включително и гимнастика, които да правите – пробвайте ги.

 

Еволюционни игри

Еволюцията е странно нещо, тя не се интересува от никого от нас в частност, а от цялата група. За нея вековете са секунди, а ние сме прашинки. Затова и болестите или нежеланите състояния при някои от нас са Опс! за нея, случайни грешки. „Оцеляват най-адаптивните екземпляри“, е казал Дарвин и парадоксално някои от адаптивните реакции могат да приличат понякога на патология. Често пъти адаптацията за едно, води до намаляването на функционалността. Например, зайците е трябвало да бягат по-бързо, за да оцелеят от хищниците. Това наложило да са по-леки, което пък причинило неспособност да се запасяват с телесни мазнини, което пък по време на недостиг на храна ги убива. Също така, техният метаболизъм започнал да работи по-бързо, което води до лесно нараняване и затова и по-лошо физическо здраве.  Да бяха само зайците. Хората страдат от еволюцията си изправянето на хората – ясна е ползата от освобождаването на ръцето за полезни действия, то също така води до засилването на налягането върху долните гръбнични дискове (лумбалните), което причинява увреждания – каквато е дисковата херния, от която страдат 90% от хората в един или друг етап от живота си. Да беше само това! Още един добър пример е половата разлика при дълголетието, където мъжете средно живеят 7 години по-малко от жените. Това е последствие от междуполовия избор, който води до подчертано по-високи нива на тостестерона при мъжете, което води до увреждане на телесните тъкани. Същият процес също прави мъжете по-лесно подвласни на агресивно и рисково поведение, което допълнително влияе върху дълголетието. В допълнение мъжете търсят допълнителни сексуални партньори, въпреки че знаят рисковете от заболявания, други ревниви мъже или опасните реакции на собствените им жени, и това действа в услуга на разпространение на собствените им гени –  и против собственото им благополучие (вероятността да ги набият като най-малко).

Още един пример – намаляването на количеството желязо в кръвта често се третираше като дисфункция. От друга страна, има доказателства, че хората и другите животни притежават сложни механизми, предназначени да спрат натрупването на желязо, когато тялото е засегнато от бактерии, които се нуждаят от този елемент за оцеляването си. Този механизъм показва, че намаляването нивата на желязо, което често се третира като анемия, са, всъщност реакция на адаптация на тялото. Същият принцип важи и при повишаването на телесната температура: докато се мисли за болест, сега е напълно ясно, че това е защита срещу инфекцията. Други нежелани състояния с ясни функции включват болка, гадене, повръщане, умора, тревожност и др. 

Нещо повече, повръщането със сигурност е неприятна и изтощителна реакция и хората са склонни да го интерпретират като симптом на болестта, особено в случаите, когато те не знаят веднага какво е причинило. Въпреки като изключим неудобството, повръщането изчиства токсините и патогените от горния стомашно-чревен тракт, което е адаптивен механизъм, който може при определени условия да спаси живота. Ето защо е важно да се има предвид, че това са механизми, които предотвратяват патологията; те сами по себе си не са патология.

Тревожността и депресията могат също да бъдат приети (в определена степен и при определени условия) като положителни защитни механизми. Те функционират на на принципа на „детектор срещу пушек“. Ако цената на невъзможността да реагираме на потенциална опасност е по-висока от цената на фалшива тревога, независимо от субективния болезнен опит, еволюцията ще приспособи отбранителните реакции да се появят още при първия знак за възможна заплаха. Тъй като повечето отговори на тревожност не значат нищо от переспективата на гените и ни защитават срещу ненужни сигнали. Затова тревожността е еволюирала като полезен механизъм, който ни предпазва от множество наранявания и травматични преживявания.

Няколко еволюционни теории за депресията разглеждат по-леката си версия като нормална и адаптивна реакция. Теориите за запазване на ресурсите виждат депресията като механизъм, който позволява на индивида да се откаже от недостижими цели, да запази ресурсите и да ги пренасочи към по-продуктивни задачи.  Различни варианти на теория на привързаността към депресията предполага, че депресивния отговор обслужва преодоляването на дистреса (тежкия стрес), провокира търсенето на загубени отнощения, или мотивира страдащия да избягва по-нататъшно влошаване на вече съществуващи връзки.

Еволюционни обяснения на затлъстяването

Въпреки че затлъстяването още не е включено в нито една от класификационните системи като хранително разстройство, то навсякъде се подчертава, че е сериозна глобална епидемия в индустриализираните държави в днешни дни. 

Както и при други био-поведенчески феномени, затлъстяването се обяснява на различни разяснителни нива. Изследванията показват силната наследственост на телесното тегло, индекса на телесната маса, затлъстяването у генетична приемственост от ранно детство до зрели години. Въпреки това, някои автори отбелязват, че обяснението на разпространението на затлъстяването, базирано само на проксималните механизми не са адекватни.

От еволюционна гледна точка е важно да обясним кой селективен натиск е създал механизма, който контролира количеството консумирана храна. Най-общоприетото еволюционно обяснение в момента е, че увеличаването на броя на затлъстелите хора до известна степен е резултат от еволюционни адаптация.  Един от главните проблеми на хората по време на човешката и животинската еволюция е да консумират достатъчно много храна с цел да оцелеят и да се възпроизведат. Въпреки това в средата на нашите предшественици подходяща храна е могла да бъде намерена само с прекъсвания и непредвидимо и често е имало интензивно състезание за ресурсите на храна.  Също така, един от важните фактори е количествената и качествената разлика в консумираната храна и стил на живот между хората днес и нашите предшественици. Например, въпреки значителните енергийни изисквания на мъжете през палеолитната ера, което е довело до диета, съдържаща три пъти повече протеини в сравнение с диетата на съвременните мъже, техният хранителен прием е бил нисък на липиди и сол. Също, в сравнение с предшествениците, диетата на съвременните мъже се характеризира с оскъдица на въглехидрати и фибри, както и свръхналичие на наситени мастни киселини. 

Еволюционни обяснения на хранителните разстройства

Когато се говори за хранителни разстройства, има една важна гледна точка, която не бива да бъде пропускана, дори заради цялостта на познаване на темата. Това са еволюционни механизми, които се крият в някои от хранителните разстройства

Анорексия нервоза и булимия нервоза са сред най-добре изследваните и лекувани психиатрични проблеми. В дискутирането на причините за тези разстройства, като в цяло във връзката им с психологически, социални или биологически фактори се поставят напред. Въпреки това, някои автори предлагат подход, в който има и по-широк поглед към участието на еволюционните процеси.

Има достатъчно доказателства за увеличаването на хранителните разстройства през последните няколко десетилетия, въпреки че както анорексия и булимия са били описани много по-рано в научната литература. Предполага се, че най-малко 10% от момичетата в училищна възраст в развития свят показват частични анорексични или булимични синдроми, заедно с диетични, физиологични или медицински проблеми и това поставя няколко много сериозни въпроса: Защо хранителните разстройства засягат непропорционално повече жени, отколкото мъже? Защо хора се стремят към слабо тяло? Защо увеличението на тези разстройства започна да се случва по-често при хората от индустриализираните страни?

През 2007 Гатуард  изказа предположение, че може би еволюционно хранителните разстройства са начин природата/еволюцията да се справи със „заплахата“. В неговата теория той се аргументира, че хранитeлните ограничения и хранителните разстройства могат да се обяснят с желанието за задържане на социалното внимание и нуждата от принадлежност (една от петте човешки нужди в разбирането на Бернаскони). Понятието „сила на социалното внимание“ Гатуард определя като способността на индивида да държи внимание и да печели интерес от другите членове на групата и тази концепция е близко свързана със степента, в която човек се притежава власт и контрол. Така тези индивиди, които приемат себе си като такива, които искат да заемат високи, доминантни позиции или статус, в групата или групите, към които принадлежат. Това може да е начин за привличане на внимание през необичайния външен вид и по този начин гарантиране на оцеляването, предизвиквайки го (внимание=оцеляване). Нещо повече, необходимостта от принадлежност към група се превърна в една от основните човешки потребности, тъй като нашите предци, които не бяха част от група, едва ли щеше да оцелеят дълго. Тъй като оцеляването на хората зависи в голяма степен от принадлежността към група, хората трябваше да се конкурират с другите за ресурси и тази конкуренция би могла да доведе до заплахата от изключване от групата. Състезанието за статус при много животни включва заплахи или демонстративто поведение и за да оцени тяхната стойност на групата, индивидът трябва да се сравнява с другите, което включва сравняване на външния вид, здравето и репродуктивния потенциал в частност. До сравнително наскоро затлъстяване е било знак за достъп до храна и статут, тъй като само богатите са могли да си позволят да бъдат дебели. В днешно време обаче, когато храната е лесно достъпна и сравнително евтина, диетичното ограничение се е превърнало в признак на високо състояние и самоконтрол и както се вижда от загубата на тегло, ограничаването на храната се е превърнало в опит да се демонстрира статус и контрол. Да се каже, че „тя е прекалено дебела“, би могла да бъде заплаха за самооценката на едно момиче дали би могло да има партньор. По този начин ограничаването на диетата може допълнително да се развие в анорексия.

Въпреки че предложените еволюционни обяснения и модели може да изглеждат много различни, те споделят един общ елемент – отговор на заплаха. А именно, всички от тях – хипотезата за потискане на репродукцията и нейните варианти (теорията за подбор на родителите и модела на родителска манипулация), хипотезата за сексуалната конкуренция на хранителните разстройства, както и обяснението, основано на концепцията за задържане на социалното внимание и необходимостта към принадлежността може да се обясни като форма на отговор на заплахата, която води анорексията (и особено при момичета) към развитие на симптоми на хранителни разстройства. Всички еволюционни хипотези са много трудни за потвърждаване, но поне предоставят нови начини за търсене хранителни разстройства и може да помогнат в намирането на ефективни начини на лечение.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Снимкa: Pexels

Този материал е направен по материали от статията на Gračanin, A.; Hudek-Knezevic, J. (2008). Evolutionary Explanations of Eating Disorders. Psychological Topics

Психотерапия… по HBOGO

В днешно време има прекалено много сериали. Не знам дали оранжевото е новото черно, но сериалите са Инстаграм на нашето време. Кой от кой по-хубав, по-задължителен за гледане и по-невероятен. Вече не им хващам броя и гледам почти само препоръчани. Този, за когото пиша е стар и съм го гледала отдавна, но ми хрумна покрай появата му по HBOGO, че мога да го споделя в блога.

Психотерапия е стар сериал, вече близо на 10 години.  Отказах ли ви вече?

Втори опит. Разказва се се за психотерапевт и са показани срещи с пациенти. Ако и тук не съм успяла да ви откажа, значи ще продължим по същество.

Сериалът е съставен от отделни серии, всяка от които е среща с пациент, а на няколко психотерапевтът отива на супервизия. (Супервизия са срещите, на които терапевтите обсъждат с по-опитни от тях колеги трудности в случаите си, нещо като терапия за терапевти). Няма никакви ръкопашни боеве, нито пък специални ефекти, реално един кабинет и – това е. Действието е много повече в думите, отколкото в действията и това го прави различен. Сериалът е подходящ за всички, които си играят с мисълта „дали пък да не пробвам да отида на психотерапия“, както и за всеки, който е влизал в кабинет на психотерапевт.

За разлика от Gypsy с Наоми Уотс (където най-хубавото в него е актрисата), в Психотерапия има истински добри попадения. Не забравяйте, обаче, че това е телевизия, това е сериал, а там нещата се случват по-забързано отколкото е в реалния живот. Независимо от това ще получите представа какво може да се случи, ако попаднете в кабинета на психотерапевт. Разнообразно подбраните истории, които се развиват постепенно, седмица след седмица, също ще ви дадат представа защо терапевтите толкова държат на ежеседмичните срещи.

Героят на Габриел Бърн, Пол, е човек и като такъв той е симпатичен със слабостите си – и е приятно, че е с човешки образ, не някакъв ангел неземен. Вероятно личната история на психотерапевта, която се вижда в сериала ще събуди любопитството ви и тук мъничко, макар като зрител и на мен ми е безкрайно любопитно, се питам – а дали наистина имам нужда да знам какво става с този човек като затваря вратата или свършва терапевтичната сесия?

Психотерапевтите и психоаналитиците като цяло пазят личното си пространство, като причините са за доброто на пациентите и това е част от процеса, а разкриването на информация е обикновено обмислено и целенасочено. Разбира се, вие не сте приятели, а сте в други, специфични отношения, които имат своята цел – вашето лично развитие, поради което се пази тази граница – и тук е работата и лично усещане на терапевта да знае и усеща с кого кога и колко и може би най-важното – какво.

Понякога при мен идват хора, които са престанали да посещават предишния си терапевт, защото са станали приятели и това вече слага друг отпечатък на говоренето помежду им. Да сме любопитни за живота на хората, на които споделяме изключително лични неща е много естествено и това за какво точно искате да знаете може да се окаже много интересна тема на някоя среща с терапевта ви.

Освен сценария си мисля, че въпроса с отношенията на терапевта извън кабинета му са показани и за да се покаже как той самият действа, когато има проблем и по този начин демострира начините си за справяне – и дали прави това, което проповядва. Това е интересно, защото той е представител на т.нар. релационна психотерапия (американска теория, която се развива от 80те години на миналия век и стъпва на основите на теорията на обектните отношения), която поставя в центъра на работата нашите отношения с другите.

Сериите са кратки – около 28 минути, но не са за маратонско гледане – дайте им време да ви преседят в главата.

 

Бележка 1: Кахърният вид от водещата снимка нека не ви подвежда, сериалът е сериозен, но и не трагичен.

Бележка 2: Сезон 1, еп. 37 е подходящ за родители, които изпитват съмнения и опасения, когато разберат, че децата им са/били са на психотерапия. За тези, които много бързат да „разберат и си решат проблема“ – епизод 4 от сезон 2 може да им помогне да се видят отстрани.

 


 

Психотерапия (In Treatment) се появи по торентите преди време, но сега вече е достъпен и в HBOGO, където може да бъдат гледани и трите му сезона.

Още за сериала

Подсайтът на сериала в HBO

Доколко реалистичен е сериала, мнение в The Guardian

Много анти статия за сериала в Huff, обаче последното изречение в нея е най-важното, а именно – „единственият въпрос, който трябва да има значене е – става ли пациента по-добре?“

 

Трудни детски преживявания

Това е свързан материал към поста Ефектът от ранните психологически детски травми върху тялото и описва какво са „трудни детски преживявания“. В него е даден линк към тест (на английски).

Детските преживявания, както позитивни, така и негативни имат огромно влияние върху бъдещата социализация, както и доживотен ефект върху здравето и переспективите пред всеки човек. Поради това те са важна част не просто от личната история, но и проблем за общественото здраве.

Трудните детски преживявания са стресиращи или травматични събития.

Те могат да включват:

  • насилие (физическо, сексуално, емоционално),
  • но и липса на внимание – емоционално, липса на грижа;
  • децата да са свидетели на домашно насилие, дори на тях да не е посягано;
  • израстват в семейства, в които има злоупотреба с алкохол и наркотици;
  • да са живяли с психично болен роднина;
  • някой в семейството да е бил задържан в затвор;
  • да са преживели раздяла на родители или развода им;

Както виждате, това са много различни по степен преживявания, но всички имат своето влияние върху детското здраве. Баща алкохолик или раздяла на родителите е трудно детско преживяване и може да доведе до описаните проблеми, не само физическо насилие и други асоциални прояви в семейството.

Разбирането за трудни детски преживявания се гради на основополагащото изследване на Отдела за превенция на насилието към Centers for Disease Control and Prevention (CDC) в партньорство с Kaiser Permanente. Между 1995 и 1997 са били изследвани повече от 17,000 човека. Основни открития на изследването са, че:

  • Трудните детски преживявания са чести. 28% от участиците са споделили за физическо насилие и 21% за сексуално. Мнозина са преживери развод или раздяла на родителите, или родител с психични проблеми или зависимост.
  • По-тежкото детство се свързва с влошено здраве. Изследвайки живота на участниците се отткрива, че по-високите точки имат силна, градираща връзка с определени здравни, социални и поведенчески проблеми през живота им, включително и зависимости.

Ранните детски травми увреждат по два основни начини: първо, като увеличават хроничния стрес върху мозъка (и по този начин върху тялото), което намалява имунитета, което е начин за развитие на различни психологични и физически състояния.

Второ, като се превръщат в поведенчески модели, на базата на комбинирания ефект от хроничен стрес и рискови поведения, което води до намаляване на качеството на живот.

Трудното детство и зависимостите

 

Още по темата

Материал на сайта на Американската психологическа асоциация

Друг, още по-подробен с таблици и други изследвания

Повече за психотерапевтичните подходи към ранните детски травми

Въпросникът на Световната здравна организация за ранни детски травми

 

 

 

Кредит на снимката: sonson

Ефектът от ранните психологически детски травми върху тялото

Науката, която се занимава с връзката между психологичната травма и физическото здраве е все още сравнително нова в медицината, но се развива бързо! С всяко ново изследване, ние откриваме начините, по които преживяния стрес, нещастни преживявания и травми повлияват на тялото години по-късно.

За да ви въдеда в темата, нека погледнем тази таблица, сравняваща американците с трудни детски преживявания (АСЕ). За дефиницията и повече за АСЕ може да прочетете тук.

От всеки 100 американци

33

51

16

С 0 точки АСЕ

С 3 точки АСЕ

СЪС 7+ точки ACE

1 от 16 пушат

1 от 9 пушат

1 от 6 пушат

1 от 69 са алкохолици

1 от 9 са алкохолици

1 от 6 са алкохолици

1 от 480 приемат наркотици венозно

1 от 43 приемат наркотици венозно

1 от 30 приемат наркотици венозно

1 от 14 имат сърдечно-съдово заболяване

1 от 7 имат сърдечно-съдово заболяване

1 от 6 имат сърдечно-съдово заболяване

1 от 96 правят опит за самоубийство

1 от 10 правят опит за самоубийство

1 от 5 правят опит за самоубийство

Изненадва ли ви?

Стресът в ранните етапи на живота е относително нова област, много хора не разбират, че много от техните симптоми и болести са свързани с преживяванията им в миналото. Дори голяма част от здравните специалисти не подозират за връзката между ранните травми и тези различни по вид и проява заболявания, поради което те не знаят по какъв друг начин да помогнат освен като предписват лекарства, които помагат да се намалят симптомите.

Въпреки това, също искам да спомена, че мнозинството хора също не подозират, че са преживяли травма в областта на привързаността през ранното си детство. Те не са били физически или сексуално насилвани, родителите им са били добри хора и не те не приемат емоционалното си изключване като резултат от травма. Ако някой не знае, че е травмиран, как би могъл да направи връзката между здравните си проблеми като възрастен със своето детство?

Травмата се превръща в наша биология

Основната точка е, че не ситуацията или средата създава проблемите, но вие самите, които продължавате да действате и реагирате по еднакъв начин на ситуациите в живота ви! Пораствате, премествате се, сменяте работни места, бракове, но откривате, че травмата върви с вас. Където и да отидете, тя е там!

Аз също научих този урок, когато осинових Мигел през калифорнийската система за приемна грижа. Разбира се, социалните работници ми казаха, че всичко от което той се нуждае, е стабилен, любящ дом и той ще се справи отлично.

Това не беше истина. Той донесе своето минало и травма със себе си; тя беше в него. Той имаше нужда доста повече от стабилен, любящ дом.

Когато погледнем как травмата от миналото влияе на тялото и здравето ни години по-късно, това ни връща голямата картина как травмата се превръща в наша биология.

Травмата заема своето място при биологията на стреса и оцеляването.

Тази биология на стреса и оцеляването е огромно бреме върху тялото, тя причинява много заболявания, които се развиват десетилетия по-късно. Тези болести са само върха на айсберга. Те са се развивали бавно дълго време.

Това са всъщност добри новини, защото можем да направим неща, които да променят нашата биология от  стрес и оцеляване към спокойствие, благодарност и свързаност. Тази промяна ще е защитен фактор за нашето здраве и е част от това, което наричаме излекуване от травмата.

Нека да погледнем сега към биологията на травмата.

Трудните детски преживявания и травмата на привързаността

Едно от най-добрите изследвания, които поглеждат към травмата и тялото е литературата за трудните детски преживявания. Тези изследвания ни дават доста информация за връзката между травмата и тялото.

Първото изследване е било направено през 1980 в Сан Диего, Kaiser Preventive Medicine department, където д-р Фелити започнал да пита своите пациенти със затлъстяване в програмата му за контролиране на теглото за тяхното минало. Така открил, че значителна част от тях са преживявали някакъв вид сексуално насилие в детството.

Базирано на тези откритие, било развито изследване, което търсело множество типове детски травматизиращи събития и как те се проявявали във връзка с трудните детски преживявания със здравни и социални проблеми като възрастни. Това е известно като изследването ACE. Слава Богу, още няколко изследвания за дълготрайнните ефекти на АСЕ са били проведени.

Това, което аз харесвам в изследването ACE е, че то поглежда към детското насилие и проблемите на дисфунционалните семейства като причини за ранен детски стрес.

Въпреки това е важно да се отбележи, че в ACE изследванията не се включват травмите на привързаноста. По-трудно е те да се оценят обективно, но човек може да има много от същите последствия като описаните при трудно детство, но да не е имал неблагоприятни събития според тези проучвания.

За да бъдем ясни, травмата на привързаността е форма на ранна детска травма, чийто резултат е от емоционално прекъсване на връзката между родител и дете през първите 12 месеца на живота на детето. Резултатите върху здравето в дългосрочен аспект, както и всяко неблагоприятно детско преживяване просто ще се съчетае с тази ранна травма.

Травмата в ранния живот става биологично застопорена

Стресът в ранния живот предизвиква „биологично застопоряване“, което е термин за травма, превръщаща се в наша биология заради промените в гените ни. Тя предизвиква дисбаланс в мозъка и тялото, който продължава през целия живот.

Едно интересно изследване публикувано наскоро, показва, че стреса в ранния живот се отразява на ДНК и затова ефектът продължава до зрелостта. Тези тип промени са наричани „епигенетични“; ДНК не е променена, но определени части от нея са се „изключили“ или „включили“ заради стреса.

В това изследване те са открили са открили, че тежките събития, случили се по време на пренаталния период на човека (т.е. докато майката е била бременна) имат същия ефект на биологично „вграждане“. Възможно е има продължаващ ефект от стресовите събития, преживени в утробата!  Това може да подпомогне на обяснението защо децата, осиновени веднага след раждането им може да развият характеристиките на  Разстройство на привързаност в детството, реактивен тип (МКБ-10, F94.1).

Процесът е повлият от пренаталните и тежките събития като новородено и включват характеристики, които много от нас познават: поведенчески и когнитивни. Специфичните включват проблеми с ученето, паметови, депресивни и поведения, подобни на тревожността.

Тъй като травмата става част от нашата биология е толкова трудно да се различи поведението или симптомите от травмата, защото приемаме, че това е начина, по който винаги сме съществували.

Тогава решаваме да се променим и осъзнаваме, че е по-трудно от това просто да се събудим един ден и да решим да сме мили, спокойни и зрели. Това е също така защото ефектът от травмата е върху всички системи на мозъка и тялото ни.

Оста хипоталамус-хипофиза-надбъбречна жлеза координира острото или хронично състояние на стреса в цялото тяло, защото тези хормони преминават през кръвта до всички органи и системи на тялото. Два от тези основни стрес хормона са произведени от надбъбречната жлеза като отговор на стреса с кортизол и адреналин. Илюстрацията показва пример на кортизол, който си „общува“ с имунната система.

Много пъти с хроничния стрес, кортизоловите нива остават наистина високи, причинявайки по-ниски нива на секс хормони, увеличаване на мастните натрупвания в областта на корема и влошаване на общото състояние на имунната система.

Има достатъчно изследвания върху гризачи, които проследяват ефектите върху ранния детски стрес. Много от тях показват, че отделянето на майката-гризач в началната фаза на живота им за повече от три часа на ден увеличава активността на този стресов отговор (оста хипоталамус-хипофиза-надбъбречна жлеза) и програмиране (биологично „вграждане“) които оставят трайни промени не само в тази система, но също и в амигдалата (където мозъкът оценява заплахите от външния свят) и хипокампуса (където е паметта).

Те са открили подобни дисбаланси в системата за реакция на стреса в оста хипоталамус-хипофиза-надбъбречна жлеза при зрели хора, които са били отделени от техните родители през Втората световна война. Колкото по-рано се е случила тази раздяла, толкова по-голям дисбаланс е бил наблюдаван при тях в зрялата им възраст.

Стресът в ранните етапи на живота и възпалителните процеси

Стресът в ранна възраст показва промяна при гена, който предизвиква прекомерни възпалителни реакции.

Повишените възпалителни процеси в мозъка са част от това. Изследване, публикувано през януари 2017 показва, че възрастните плъхове, които като деца, са били отделени от майките си, показват повишен възпаления в мозъка както при възрастни хора, които са били анестезирани.

Важен факт, който трябва да се знае, че тези възпалителни процеси в тялото в комбинация със стрес в ранните етапи на живота са свързани с автоимунните заболявания при зрелите хора, онкологичните заболявания и всички други състояния свързани с имунната система.

Стресът в ранна възраст и нервната система

Трудните преживявания през детството изменят съществуващата структура на невроните и комуникационните връзки в мозъка.

Това въздействие върху невробиологията създава повишен риск за разстройства на настроенията и тревожни разстройства като възрастни.

Подробен списък на заболяванията, които се свързват със стреса в ранна възраст

Заради тези генетични, хормонални, имунни и нервни дисбаланси, има множество заболявания, които може да се проявят в здравето на човек.

Състоянията, свързвани с неблагоприятни случки и събития в детството включват следните:

  • Често или остро главоболие
  • Сърдечни проблеми, включително и сърдечни удари
  • Високо кръвно
  • Рак
  • Затлъстяване
  • Ревматоиден артрит
  • Хронична белодробна болест (ефизем)
  • Астма
  • Костни фрактури
  • Чернодробни заболявания
  • Инсулт
  • Диабет
  • Разстройства на съня: апнея, нарколепсия, кошмари, сънна парализа
  • Проблеми с щитовидната жлеза
  • Фибромиалгия
  • Хронична умора
  • Хронична болка, особено хронична болка в гърба
  • Синдромът на раздразненото черво
  • Общи стомашни болки
  • Цялостно по-лошо здраве (без да е специално дефинирано значението е, че има симптоми, но не и официална диагноза). Това се характеризира с повече дни в леглото и по-голяма трудност на функциониране в ежедневния живот.

Това не е изчерпателен списък и има много други изследвания, които правят асоциации с други състояния и връзки с ранния стрес.

Тъй като няма здравно състояние, което да не е повлияно от имунната система, нервната система или хормоните, всяко състояние има тенденцията да има внезапни избухвания или да бъде по-трудно да се справяме с биологията на травмата.

Ефекти на травмата в детството върху психичното здраве

Следва списъкът на проблемите от областта на психичното здраве, които се свързват със стрес в ранен етап на живота:

  • Тревожности и страхове
  • Депресия
  • Синдром на дефицит на внимание и хиперактивност (ADHD)
  • Обсесивно-компулсивно разстройство
  • Постравматичен стресов синдром
  • Личностни разтройства
  • Фобии
  • Гняв, агресия или враждебност
  • Хранителни разстройства
  • Опит за самоубийства
  • Използване на субстанции и зависимости
  • Високорискови сексуални поведения

Обобщение

Стресът и травмата причиняват здравни проблеми, особено ако стреса и травмата са се случили отдавна в ранно детство.

Това не е смъртна присъда, но означава, че трябва да внесете осъзнаване на ситуацията, за да промените нещо. Бъдете грижовни към себе си и когато сте готови, съберете информация за миналото и здравето си, така че да имате по-добро качество на живота.

За надежда и окуражаване и специално ако имате някое от описаните заболявания, препоръчвам книгата “Love, Medicine and Miracles” на Bernie Siegel. Той е хирург, който е работил с жена с онкологично заболяване. Книгата ще ви даде пректически съвети за превенция и реверсивни заболявания, свързани с емоционалния стрес.

Дона Каказауа, лекар, споделя своя опит със здравните проблеми, които има в резултат на преживяна ранна детска травма. Тя води блог наречен „Не съм излекувана, но се лекувам“/ “I’m not cured, but I am healing”, който е информативен.

Това е тежка тема и дори само прочитането на този материал може да подтикне запалването на симптоми на стреса и може да се почувствате претоварени, изтощени, депресивни или тревожни след като свършите. Това обикновено е знак от тялото ви, казващо че има истина която иска да бъде видяна и потвърдена.

Слушайте тялото си и какво има да ви каже. И помнете – бъдете нежни към себе си!

Въпроси за размисъл:

  • Как бихте оценили нивата на стрес, които сте изпитвали по време на житейския си път?
  • Още по-важно, спомняте ли си, знаете ли какъв е бил ви като дете?
  • Знаете ли нещо за бременността на майка ви с Вас?

Накрая, ако се интересувате какъв би бил резултата от теста ви ACE, може да го направите тук (на английски), като знаете, че това не е пълния лист на детски травми, а на тези, които е лесно да бъдат описани.

 

Голяма прегръдка,

Д-р Ейми

–––––––––

Прегръдка и от мен, ако сте се разпознали в този текст. Надявам се ви е бил полезен.

Детелина

–––––––––

Този текст е авторство на  и е публикуван в сайта й. Тук излиза с незначителни съкращения и нейното изрично писмено съгласие, за което сърдечно й благодаря.

 

 

Мое Даниел: Храната стана проклятието на живота ми

Попаднах на нея в ежедневния си фийд – една терапевтка от САЩ беше споделила поста й около 2ри юни – Световният ден за действия срещу хранителните разстройства и в този момент реших да се свържа с нея, защото с откритото си поведение тя показва, че един проблем е решим, когато е видим, а и тя има какво да разкаже. Хареса ми и излъчването й…

Част от този пост гласеше: „Поствам това, защото вече не ме е срам. Как се опитвам да спра стигмата? Говоря. Да се отворя да говоря ме накара да осъзная, че не съм единствена. Хранителните разстройства идват във всички форми и размери, мъже и жени на всички възрасти. Това е моето послание до всички, които страдат от  #хранителниразстройства: Заслужавате да живеете без тази болест. Заслужавата да се видите в най-добрата си форма. Вие не сте вашето боледуване. ???“.

Моля те, представи се

Името ми е Моник Даниел Гимон (линк към фейсбук профила й). Отношенията ми с храната винаги са били моят отровен начин да се справям с реалността. От преяждания за стотици долари за джънк храна (на нощ) да вцепеня депресията или спомените си, и ли очиствания докато усетя облекчение и контрол.
Как започна всичко за теб?
Започнах да гладувам след като бях изнасилена от учителя си във втори клас. Плачех всяка сутрин преди училище докато се впеценя и приема, че това е наказание, което заслужавам.
Моите навици за хранене бяха много прости: преяждане или глад. Не можех да намеря средата. Храната стана проклятието на живота ми. Не можех да видя храната като необходимост. Приемах я като начин да изтезавам тялото си.
Ако извършех нещо погрешно, нещо от което се срамувах или нещо ми беше твърде трудно, аз спирах да се храня и се самонаранявах като режех или насинявах крайниците си.
Това се случваше и спираше години наред през които страдах, докато в тийнеджърските ми години не открих очистващите практики. Покачването на теглого беше това, което го предизвика и за пръв път откакто остарявах и узрявах, същото правеше и тялото ми. Мразех това. Мразех своите извивки, мразех своята женственост. Начинът, по който изглеждах като млада жена ме караше да се чувствам дори по-уязвима. В 8ми клас бях нападната от по-големи момичета в училищната тоалетна. Бутнаха ме на пода, навряха ме в една от кабинките на тоалетната и ми напъхаха главата в тоалетната чиния и пуснаха водата. Помислих си, че ако някой заслужава това отношение, това съм аз. Не казах на никой от учителите ми, нито на семейството ми.
Това беше и първата вечер, в която започнах да повръщам.
Седмица по-късно направих опит за самоубийство и влязох в болница.
Когато започнах да свалям килограми, майка ми го забеляза и се притесни сериозно. Преяждането и очистването излязоха толкова извън контрол, че тя трябваше да заключва шкафовете и фризера, за да не мога да взимам храна. През тийнеджърските си години влизах веднъж в клиника и два пъти провеждах лечение навън, докато не реших да напусна дома си, защото хранителното ми разстройство разрушаваше семейството ми. Това, което майките не искат е да види детето си да се превръща в болна торба безнадежни кокали. .
Имах консултант, който идваше в първия ми апартамент всяка седмица да ме претегля и да проверява кръвното ми. Правеха ми се редовно кръвни тестове.
Най-ниското ми тегло до момента е било 30,4 кг.
Само на 23 години имам развити остеопороза, артрит, остро изтъняване на костите и стомашна язва. Умирам и знам това. Независимо колко ям или се грижа за себе си, всъщност усещам как тялото ми се разпада.
„Скритата цена“ на хранителните разстройстма са различни други проблеми, които ти си споменала в поста си като изтъняването на костите и остеопорозата… Как прие, че не са временни болки, а състояние
Всяка става в тялото ми ме боли; ръцете ми се схващат, тракат и щракат от елементарни движения. Работя  на парче в пекарна и да режа сандвичи или да оправям съдовете ми носи агония в китките. Когато ме диагностицираха, плаках. Това е всичко, което можех да направя. Когато ти кажат такова нещо в период, в който се опитваш да се възстановиш е много тежко.
Какви са мечтите ти, Мое? Каква се виждаш на 40?
Какви са мечтите ми?
Да бъда здрава, защото честно казано, не мисля, че някога съм била.
Не мога да си представя как моят мозък или тяло биха могли да бъдат без тези разстройства и болести. Въпреки това, в един прекрасен ден, когато зърна какво е да си жив и да усещаш радост, ми се напомня, че това е възможно. Боря се за тези моменти.

 

 

Какво мислиш за филма До кости//To the Bone?

Не бих препоръчала да го гледа никой, който се опитва да се възстанови. Може много да събуди в теб миналото и определено може да причини връщане назад.
Филмът обаче, въпреки това, показва как хранителните разстройства могат да причинят смут в семействата и как системата за психично здраве няма цялостно работи как да се работи с тях. Точно затова е важно да продължим да говорим. Колкото повече се осветяват те, толкова повече животи можем да спасим и да продължаваме да разработваме терапии за всеки, който страда.
Не мисля, че е възможно да задам въпрос като „ако нямаше хранително разстройство“, затова ще те попитам по този начин – какво би казала с опита си на тези, които са в началото на своето възстановяване или в началото на болестта?
Ако познавате някого с хранително разстройство или сте в този ад всеки ден, запомнете това от мен:
вие не сте своята болест. Това заболявене ви затруднява да сте най-доброто, най-здравото и най-щастливото ви Аз. Вие заслужавате да сте онзи човек, който действително сте и това сте вие – без хранително разстройство.

Полезни фрази вместо „не“

Казването на „не“ е сред най-трудните и полезни фрази, които човек може да овладее (Добре дошли в света на щастливите хора, които умеят да казват „не“ без да им пука). Но преди да влезете в него, може да използвате няколко други удобни фрази. Като:

  • Трудно ми е да отговоря точно сега, дайте ми малко време…
  • Бих искал/а, но не бих могъл/а…
  • Не мога да кажа „да“
  • Струва ми се, че няма да успея, но това, което мога да направя е…
  • Ще ми се да помогна, но няма да успея
  • Разбирам, че имате нужда да ви помогна, но няма как в момента, съжалявам.
  • Налага се да откажа за момента, но в бъдеще ще съм насреща, ако имате нужда от помощ.
  • Искам да не ви излъжа и затова не мога да обещая…
  •  Приятно ми е, че искате това от мен, но аз няма да се справя в момента с тази задача.

Други идеи?

Стигмата да бъдеш уязвим

Текстът е създаден като част от кампанията по повод третия международен ден за хранителните разстройства World Eating Disorders Action Day, който е под надслова #WeDoAct2BreakStigma и е публикуван първоначално в техния блог

Стигмата да бъдеш уязвим

от Детелина Стаменова, психотерапевт, психотелесна школа, България

Ако беше толкова лесно, тогава нямаше да е толкова трудно за хората с хранителни разстройства.

Ако беше толкова лесно, психотерапевтите, съветниците, психиатрите и нутриционистите щяхме да имаме бързи отговори.

Ако беше толкова лесно да се справим с хранителните разстройства, за тях щеше да се говори много и без никакви задръжки.

Но не.

Сложени в ъгъла на психичните заболявания, хранителните разстройства продължават да са „каприз за слаби“, нещо трудно за разбиране – и заради това непрекъснато подценявани…

Стигмата всички да мислят, че трябва да знаеш какво да направиш

Всички освен теб сякаш знаят какво трябва да направиш, но ти нямаш сили. Постепенно губиш увереността си, че ще се справиш. Всеки провал е доказателство, че всички знаят как, но не и ти.

Стигмата, че се преструваш, че ти е трудно

Лесно е“, се чете в погледите на околните. По някое време губят търпение и започват да са недоволни – какво толкова не разбираш, защо не можеш да си супергерой, като всички

Ужасно е трудно ежедневно да се справяш с подмятанията на околните. Понякога те дори нищо не казваш, но ти си мислиш, че те те гледат, обсъждат

Стигмата, че си различен

Толкова е слаба/дебела. Не, не е само това. „Толкова е различна“. Отчаяно се опитваш да си като другите, но не си и знаеш, че когато се прибереш, не гледаш на килограми сериали, а повръшаш. Знаеш, че си различна и се опитваш да го скриеш, но не знаеш кога се справяш и кога не.

В свят на супергерои е трудно да си просто човек

Подтискането на чувствата, пренебрежението към събитията в живота, които са те разстройвали; тъгата – всички тези неща, които не виждаме при силните хора, те стоят в дъното на голямата тема – и когато всички сълзи изтекат, когато се научите как да се харесвате – слаби и чувствителни; нежни и раними; когато откриете суперсилата да чувствате и да не се страхувате; когато промените себе си към по-добро; тогава ще бъдете различни, а стигмата от болестта ще ви напомня, че сте най-силните слаби хора на света!

Вербалното насилие все пак е насилие

Пътят към разбирането на насилието е дълъг, а неприемането му, когато е вербално, дори още повече. Ключовото за насилието, е присъствието на унижение и поставяне на другия в зависима позиция. Т.е. всяко константно унижение, дори с думи или неглижиране, е насилие.

Няма синини, няма рани, но как беше отвърнала мечката – „Раната заздравя и я забравих, но лошата дума дето ми каза, не мога още не мога да я забравя“. Тук искам да кажа и следното – възможно е при четенето на текста да разпознаете свое поведение – и в такъв случай се опитайте да направите нещо да го промените. Много хора живеят в „перверзията на ежедневните отношения“. Това са думите, които използва Мари-Франс Иригоайен, авторката на книгата Моралния тормоз, в която разглежда сериозно този проблем, а мой грях е, че втора година не намирам време да публикувам интервюто си с нея – което ще направя скоро, обещала съм си.

Насилие във връзката, в големия смисъл на тази дума в контекста на човешките отношения, също така са случаите когато друтият е оставян без пари или е ограничаван в разходите си (финансово насилие) и обидите (вербално насилие). Ивън Старк, професор в Rutgers University и съдебен социален работник въвежда термина „принудителен контрол“ (“coercive control”/линк към едноименната книга).

Повтарящото се унизително поведение може да бъде също толкова опасно за психическото и физическото здраве на човека до вас, колкото и другите форми на домашно насилие.

Унизително?

Всички онези намеци и конкретни забележки, подценяване и подигравки, които са константа в отношенията. Чупенето на чинии и замерянето с чаши, макар и не по вас, всичко това е в графата на психологическия тормоз. Насилието е в микроменажирането на незначителни детайли от начина на подредба на чашите до дрехите, които носите.

Невидимо?

Като да ви отдалечават от приятелски кръгове, роднини и други близки. Така броят на хората, които можеш да се обадите и разплачат намаляват, така зависимостта става по-голяма. Онази приятелка те „използва“, с друг не му е приятно да се виждате, защото те заглежда, майка ти го дразни…

Парите?

Изключването на финансовата независимост много помага за влизането в капана на психологическата зависимост – едното от лицата на парите е свободата, която дават.

Отдръпването?

Когато другият знае всичко за вас, но вие не. Има достъп до паролите, знае кодовете на пин-картите ви, но не и вие – и все повече неща научавате случайно за живота му, а не защото ги е споделил/а.

Винаги на контра?

Няма нещо, което да харесате и другият да ви подкрепи – не като част от дискусия, а като оценка, а когато не се съгласите ви казват, че реагирате детски, че нямате чувство за хумор или правите от мухата слон. Тук са и шегите – а има шеги и вицове, които много болят.

Непрекъснатите критики?

„Винаги си намръщен/а“; „Никой не те харесва, защото си негативн/а“ и така до безкрай – докато накрая не решиш, че наистина вината е само в теб.

Подценяването?

 

Не срещането на одобрение от страна на партньора за теб в частност – или дори директното омаловажаване за всичко – от музиката, която слушаш до дрехите, които носиш или липсата на признание за нещата, с които се справяш или имаш успехи.

Заплахи?

Не е нужно да са свързани с убийство – може да са си съвсем „добронамерени“ като „ако се държиш така никой няма да те харесва“, или „много си труден като характер, никой няма да те изтърпи“.

Обиди?

В тежката си форма това са грубостите, но в префинената им започват някъде на „за много важна ли се мислиш“ или съдържат констатации като „винаги се изкарваш като жертва“, като казващият много добре знае, че ще ви боцне.

Всичко това накратко е оплакването „другият се държи зле с мен“. В същото време тези уж дребнички неща – обидичките, заплахичките, подценяването, вменяването на усещане, че никога не се държите адекватно за някоя ситуация са толкова разяждащи с непрекъснатото си присъствие, толкова финно надраскват самочувствието, че постепенно човек започва да си вярва, че не е толкова добър, ценен или смислен; че се преструва и че прави истерии и тогава идва истинския упадък на личността, когато напълно загубвате себе си.

 

Още по темата

Старк – Интервю за The Huffington Post  ,на сцената Видео на Старк; статия със статистически данни

През 2015 във Великобритания психологическото насилие/принудителен контрол беше приравнен с домашното насилие, обяснение за значението на това в The Independent

Британското издание на Cosmopolitan винаги е имало силни социални статии – тук са кратки, но точни по същия въпрос

 

 

 

 

Снимка: Pexelbay

Психотерапия за начинаещи – няколко насоки, когато се чудите дали и как

Всяко нещо си има първи път. Понякога това е първа среща с психотерапевт.

Избор на психотерапевт

Няколко са начините – да ви е препоръчан от приятел/познат или във форумите; от медицинско лице или да сте чели или видели този човек някъде по медиите – и последно – може да сте се запознали някъде случайно. Какъвто и да е начина, имайте предвид, че собствената ви интуиция дали ще ви се „получи“ е най-важна. Дори и Брад Пит е посетил няколко кабинета, преди да попадне на своя психотерапевт, както сподели преди време пред GQStyle, така че това се случва. Малко или много изборът на психотерапевт е търсене – и бъдете готови за различни срещи преди да попаднете на точния.

Ако имате възможност може да се видите с няколко човека, преди да изберете своя – една терапия се сериозно начинание и си заслужава да се огледате – освен ако от самото начало не усетите, че сте попаднали на правилното място.

Моето лично разбиране е, че има смисъл да посещавате терапевт, на когото чувствате, че може да се доверите. Доверието е безкрайно лично и се дава трудно, но ако имате усещане, че този човек може да приеме думите, събитията в живота ви, вас, то тогава има по-голяма  вероятност да се случи психотерапия и да постигнете това, за което сте отишли.

Онлайн или на живо? Категорично на живо е по-добър вариант. Въпреки това има случаи, в които онлайн-базираната терапия е достатъчно добър, макар и не идеален вариант.

И как става цялото нещо? Обаждаш се – и?  Има хора, които се притесняват и предпочитат да пишат на психотерапевта, когото са харесали – по мейл или фейсбук, а други предпочитат да звънят. Отново няма рецепта – направете това, което ви е комфортно. Има терапевти, които могат да ви приемат бързо и други, за среща с които може да мине известно време – това няма значение спрямо собственото ви преживяване за човека срещу вас.

Избирайте внимателно. С терапевта си не трябва да правите компромис – това е човека, с когото ще бъдете много уязвими и ако не може да му повярвате изцяло, не си губете времето.

 

Етикет

Не отменяйте часа си по-малко от 24 часа по-рано. Това на едно по-дълбоко ниво говори, че може да не сте толкова ангажирани с проблема си или – което е по-вероятно, да изпитвате трудност да се срещнете със себе си в часа си при терапевта. Все пак с включването ви в психотерапия вие сте се ангажирали за това да бъдете в уговорения час на уговореното място – и уважението, което проявявате е уважение първо към себе си. Затова при отмяна на часа, освен при форсмажорни обстоятелства, се очаква и е прието да заплатите времето на терапевта си, независимо че не сте отишли.

Когато имате час и закъснявате или няма да отидете – кажете или напишете. „Забравих“ или „излезе ми нещо важно и не успях“, могат да откажат терапевта да работи с вас – защото той не „си говори с вас“, а работи да ви чува.

Ами ако се срещнете на на улицата? Едно кимване е достатъчно. Все пак се познавате.

На терапия говорите за себе си, т.е. не се смущавайте от това, че вие сте центъра на вниманието – това е целта на посещението. Е, ако терапевтът ви взима половината от времето за говорене, може би трябва да поговорите за това.

Ами ако не го/я харесам? Надявам се, че психотерапевтът, при когото сте попаднали е достатъчно зрял, за да може да приеме вашето отхвърляне след първа среща. Но все пак, ако сте били няколко месеца или повече на терапия е наистина добре – за вас най-вече – да споделите с него си защо искате да се разделите.

В някои случаи психотерапевтите изискват подписване на споразумение за работата с тях или например информирано съгласие, в което са описали основните точки на процеса (аз също го правя). Това е нормална практика и силно я подкрепям – така и двете страни знаят какво да очакват.

Няколко неща, които да не очаквате, когато отидете на психотерапевт за пръв път

Чудодеен резултат от първата среща. Психотерапията е процес, не фокус-мокус-препаратус. Точно заради това, ако отидете и очаквате  категоричен и обоснован отговор на въпроса ви „да го оставя ли този мъж или да остана с него?“; „как точно ще ми минат паническите атаки“ или пък ако сте посетили терапевт заради проблемите си с храната – магическа диета, по-добре е да не ги получите. Точно така – по-добре да не ги получите. Единствените експерти в собствения ви живот сте вие, и психотерапевта не е да дава съвети, а да ви помага да намерите вашето решение. Не неговото/нейното, а вашето.

Чудодеен резултат първите три месеца или дори първите шест. Има хора и случаи, при които терапията не продължава дълго, но в достатъчно много от случаите има нужда от по-дълга работа. Лично аз изпитвам съжаление, че няколко човека, с които работих, се отказаха на ръба на критичните три месеца и продължавам да мисля за тях – и искрено се надявам да продължат да работят върху себе си и за себе си. Не се страхувайте да питате терапевта си за неговото усещане за хода на терапията, това е двустранен процес.

След психотерапевтичната сесия да сте по-объркани, отколкото подредени. „Нещата трябва добре да се объркат, за да се оправят“, казват понякога. Точно така е и с терапията (и това е напълно нормално).

Един час не е точно 60 мин. Класически може да бъде с вас 45 минути. В общия случай около 55 мин.

Това е човека, на който да се обадите, когато се чудите какво да правите. Екстремни ситуаци – да. Спешни проблеми – да. Но ако просто ви се говори с някого? Не, не е това човека.

Да си станете много близки. Дори и при тези терапевти, които поддържат тесни терапевтични граници поддържат граници, които вие може да не усещате, но те знаят точно къде да спрат, за да останат в зоната на психотерапията, а не на приятелското потупване по рамото. Не, не са ви приятели дори и да са много мили – те са експерти, на които давате личния си живот и ги оставяте да бъдат ваш безпристрастен наблюдател.

Отговор на въпроса „кога ще се оправя“? Това е много сложен въпрос и отговорът му може да бъде даден от всеки, но не и от психотерапевт – и знаете ли защо? – защото оправянето е ваша цел, а терапевтът е патерица, която използвате в ежеседмичието си (има ли такава дума?), преди да се научите да вървите отново в живота си спокойно. Когато – тогава. Но все пак, ако дълго време (над година) според вас няма промяна, а тъпчете на едно място – може би трябва да направите нещо.

 

И нещо, което да не забравяте – психотерапевтът ви е също така и човек. Може да си бутне чашата, да закъснее или да забрави нещо. Това е ясен знак, че не е андроид – и Слава Богу!

 

 

Още по темата

Статия в Капитал, интервю със Златко Теохаров –  „Ходенето на психотерапия е дълбоко личен процес, в който терапевтът получава кредит на доверие от страна на пациента, който задължава“.

Забавен, но сериозен материал на английски 26 идеи как да направите търсенето на терапевт по-малко клето

линк към Етичния кодекс на БАП

 

Снимка: Pixabay

Японски художник, „хванал“ живота ни

Този японски художник няма да може да го намерите в инстаграм, той е само туитър, където споделя нарисуваните си мисли. Акаунтът му се казва アボガド6 , което лично на мен ми е сложно за прочитане, заради което го наричам @avogado6. Почитателка съм на този тип илюстрации и се опитвам да следя работата на Banksy и John Holcroft (Джон Холкрофт). При този @avogado6 илюстрациите излизат почти всеки ден и от любопитство го скролнах до началото на акаунта му и това е моята селекция (повече от заглавия са негови, ако има мои  са в италик).

Когато ти паднат батериите

Когато си приклещен

На поправка

Травма

Стрес

Ненавист

Време

Накъде (времето е безмилостно)

Когато се опитваме да запазим неща, на които им е минало времето

Градът страда от безсъние

Негодувание

Дисфункционално семейство

Какво има в очите (когато се чувстваш успешен и щастлив само когато си онлайн)

Злословие

Срамежливост

Разтапяне

Линеене

Когато си нетърпелив

Анорексия

Празнини в образованието

Компания (корпоративен живот)

Пиене

Главата ми е претъпкана (когато се чувстваш „6 часа на въртележката“)

Бъркотия в главата (Многото мисли раждат плодове)

Блудкав

Дървото Калина (това е много интересно, защото се оказа, че в една от символиките на дървото е, че носи посланието „умирам, ако не ми обръщаш внимание“)

За спокойствието на душата – в новия брой на SoHealth

По темата за тревожните разстройства и паническите атаки имах удоволствието да пиша в есенния брой на SoHealth, списанието на аптеки SoPharmacy. Списанието е посветено в този си брой на психичното здраве на обикновения човек – тема, която тепърва заслужава да й се обръща внимание, за да може всеки от нас да живее още по-качествено. Автори и консултанти в списанието в този брой са също Ани Владимирова, Елка Нинова, д-р Иван Павлов и др.

 

SoHealth се продава в аптеките SoPharmacy за 1 лв/200 бонус точки и може да се купи и онлайн.

 

В „моите“ четири страници отговорих на въпроси като „какво провокира появата на панически атаки“ и давам идея какво да направи човек, ако живее в състояние на тревожност, какви са симптомите и някои техники за справяне. Логично дойде и темата дали може да се приложи самолечение при тревожността или е препоръчителна консултацията със специалист, като си мисля, че повечето хора се доверяват – и с право на фармацевтите – които могат да им препоръчат някое ОТС лекарство, сред които и вечната билкова комбинация валериан, глог и мента. Когато става дума обаче за продължителни във времето или остри състояния, като тези, които описахме по-горе е добре да бъде направена консултация със специалист. Понякога личният лекар може да бъде достатъчен, но когато срещата с психотерапевт или психиатър могат да бъдат полезни по своя специфичен начин. Разликата е такава – психотерапевтът ще потърси корена на проблема във душевните преживявания, докато психиатърът ще прецени когато е нужно даването на подходящи лекарства, които да решат проблема. Двамата специалисти не се изключват, а често се допълват, така че човек да може да достигне до състояние, в което тревожността вече не пречи на ежедневието му.

 

 

 

 

 

 

 

Защо след отслабване 30% от хората си връщат предишното тегло

Не знам дали сте гледали от тези риалити шоупрограми, в които хора с наднормено тегло свалят килограми (най-популярното е The Biggest Loser на NBC, в България вървеше по TLC). Аз рядко се спирам на тях с дистанционното, но съм ги познавам, е, ясно е защо – темата с борбата с килограмите ме интересува и въпреки че се радвам на щастливите им очи, когато видят, че кантарите започват да сочат други цифри, знам, че дотук съвсем малко от хората, които свалят така от теглото си, остават на мечтаните и трудно стигнати нива. В същата степен можем да се каже същото и за дългосрочния ефект от бариатричната хирургия.

Хората на диета обикновено свалят около 10% от теглото си през първите 6 месеца (като няма значение конкретната диета), но изследвания сочат, че след време 30 до 66% от хората на диета си качват повече, отколкото са свалили по време на диетата в следващите 4-5 години, като не се отчита и значително подобрение в здравно отношение (*всички изследвания са упоменати в бележки накрая с линкове към тях – (1). Самото сваляне и качване на килограми води до рискове за здравето. Проблемите пред хората, които свалят килограми са два: първият е промяната на навиците за хранене и вторият е, че правилото на постепенно увеличаване на порциите се включва постепенно, почти невидимо. В същото изледване Ман казва, че „Когато пазите рестриктивна към калориите диета, тялото ви променя метаболизма си, което от своя страна прави така, че е все по-трудно и трудно да сваляте килограми и за да запазите темпото на намаляване на теглото, трябва да намаляване калорийния прием, което прави трудно пазенето й“. Хората, които правят диети, но са склонни към емоционално хранене (провокирано от стрес или самота), има по-голяма вероятност да са в цитираните 30-63%, сочи друго изследване по същата тема (2).

Най-голямата причина е, че с драконовските режими и промяна в органите се постига често временен, ограничителен режим, но не и промяна в психичното състояние, а често пъти то е онова, което кара човек да яде безконтролно, а не това, че не знае кое колко калории е. Колкото и човек да прави физически упражнения, дори и когато мине на идеален хранителен режим, дори това да продължи година-две-десет (пиша 10, защото съм оптимистка), зад завесата остава суфльора, който нощем води до хладилника.

Indulge yourself to a taste of Italy today.„Диета“, тази дума, станала омразна на мнозина, и затова сменяна с „режим“ е част от проблема. Другият е, че за повечето, не всички от нас, но повечето, поддържането на здравословно тегло не е лесно и изисква внимание в храненето и редовни физически натоварвания (може да не е фитнес, нито спорт в зала, но да съществува). Липсата на контрол на импулса (в случая за хранене) или нежеланието за физическа активност (един от симптомите на депресия) са вече работа на психологията и психотерапията.

Един пример: чувството за самота, което съпровожда всеки от нас в различни етапи от живота му. Самотата като чувство не зависи от броя на приятели и познати, а със субективно преживяване, при което също може да се усеща празнота, чувство за незначителност, отхвърляне от околните, изоставеност, безнадеждност, липса на подкрепа, тревожност, депресираност, несигурност и зависи от събития като раздяла с партньор или работа; периоди на траур или стрес. Хроничната самота може да доведе до емоционални и физически проблеми, които да бъдат изявени чрез трудност на регулиране на импулси, които са преяждането, пушенето, пиенето и безконтролен секс, по изследванията на невролога Джон Капиоко, автор на книгата Самотата:Човешката природа и нуждата за социални връзки (3). Стресът е сериозна причина за наднорменото тегло и начините за справяне в ежедневието (търсенето на личния отговор защо се стресирате точно от тези неща, как да ги преодолеете и други въпроси в психотерапията). Нередовното хранене, също резултат от стрес, води до изменения в биологичните ни ритви – и може да попречи на естествената регулация на глада. Между другото, гладът и раздразнителността се намират на близки места в мозъка (откъдето идва тази позната детска нервност, когато са гладни, а често и при възрастните се наблюдава) и нередовното хранене, защото то може да провокира напълняването. В същото време, изследванията показват, че колкото по-малко спите, толкова по-голяма е вероятността да напълнеете, защото липсата на сън води до нарушаване на хормоните, които контролират глада и апетита. От 1,000 изследвани човека тези, които са спят по-малко от 8 часа имат повече мазнини в тялото и като цяло са по-тежки. Ще направя едно допълнение от мен, че безсънието най-често е свързано с емоционални проблеми и ще затворя кръга безсъние-килограми-психика.

Изследванията константно показват, че хората се хранят повече, когато са депресирани, тревожни или имат емоционални разстройства. И обратното: наднорменото и свръхнорменото тегло също могат да провокират емоционални разстройства: ако често сваляте и качвате това може само да покачи тревожността и депресията, а този цикъл води до трудностите, описани в началото и кръгът става порочен. Провокираното от емоции хранене това, което наричам „глад за емоции и признаване на чувствата ни„.

Емоционалното хранене е тенденцията човек да преяжда като отговор на негативни емоции, каквито са тревожността или раздразнителност/чувствителност (по дефиницията на van Strien (4). Това е свързано с липсата на психологически механизми за преработването на тези емоции, което става чрез лична терапия и осъзнаване, не чрез мерене на калориите. Както обаче всяко друго нещо, така и за справяне и намиране на нови механизми е нужно време и то не е няколко консултации, месец или два, а продължителна лична работа преди да има ефект върху поведението, защото дори и осъзнал какво става в него, на човек му трябва време, преди да започне да вижда реакциите си в ежедневието и да ходи по нови пътеки. Емоционалното хранене само по себе си е спасителен „механизъм“ за справянето с горчилките в живота и оттам са трудностите в загубата на тегло във времето и поддържането на желаното ново тяло. Не само негативните емоции водят до емоционално хранене. Макар и много по-рядко се изследва и връзката позитивни емоции-емоционално хранене (5), но се приема, че и те са част от картината. Храненето в отговор на (негативни) емоции е много по-изследвано и са показани достатъчно ясни връзки между него и високия индекс на телесната маса, връзката с качването на теглото, болестното преяждане и депресията. В допълнение, емоционалното хранене води до усещане за вина и както личи дотук, емоционалното хранене не и никак толкова лесно за обяснение, както понякога изглежда или се представя. Проучванията показват, че близо 60% от хората с наднормено или свръхнормено тегло се хранят емоционално, като в период на преяждане посягат към храни, богати на мазнини, захар или с високи калории като отговор на негативните емоции, което естествено ги поставя във висок риск от развитие на диабет, МЕТ и сърдечно-съдови проблеми.

В статията на Harvard Health Publication, която препоръчвам за четене, ако имате още интерес към темата (6), се представят основните причини за наднормено тегло – и естествено, няма да се изненадите. Това са:

  • генетичното предразположение (400 гена са свързани с наднормено тегло, но малка част засега се приема, че са големи играчи. В България може да ги изследвате през NutriGen, прочетете повече). Само 25% от предиспозицията за наднормено тегло обаче се дължи на гените, за разлика от много други генетични заболявания, където ролята е 70-80%. Вашето наднормено тегло може до голяма степен да се дължи на гените, ако са спазени следните условия: по-голямата част от живота ви тежите над средното; един или двамата ви родители или няколко ваши роднити са с наднормено тегло – а ако двамата ви родители са със затлъстяване, вероятността и вие да сте като тях е близо 80%; и ако не може да свалите килограми ако сте с висока физическа активност и нисковъглехидратна диета месеци наред.
  • фактори на средата (това са външните влияния). Бебетата на майки пушачки има по-голяма вероятност да са с наднормено тегло от тези на непушачките. Бебетата, кърмени 3 месеца е по-вероятно да не са с наднормено тегло като възрастни от тези, които са кърмени по-малко от 3 месеца и т.н., и т.н.

Емоционалното хранене е едно, но болестното преяждане е състояние, включено в Международния класификатор на болестите. Често пъти то е маскирано с други сериозни проблеми, които не дават възможност винаги на лекарите да стигнат до нея, а да лекуват последствията – а такива са сърдечно-съдови проблеми, метаболитни и др. Само че болестното преяждане е болест на душата – и когато се стигне до нея, тогава почва същинското лечение, чрез което се подпомага на ендокринолозите, кардиолозите и гинеколозите да постигнат ефект върху засегнатите органи. Един психотерапевт и вие в кабинета му не може да постигнете сами, без помощта на лекарите онова, което ще се случи, ако всички работят заедно – вие и специалистите около Вас. Ако се грижите за промяна на навиците, разбиране на себе си и (често пъти) медикаментозно или друго лечение. Всички тези терапии имат своите конкретни цели, а вие, като един диригент, трябва да проявите търпение и да не се откажете нито по време на увертюрата, нито при първите събития, а когато сте стигнали – не някакво измислено „идеално“ тегло, а това, с което ще живеете здрави и ще се харесате, първо на себе си.

 

 

 

 

Още по темата

Статията в The Atlantic How Therapy can Cure Overeating (2017)

Статията в TIME The Weight Loss Trap: Why Your Diet Isn’t Working (2017)

Ок, а какво е „нормално хранене“, написала съм нещо за това

Бекстейджът на риалити шоутата за отслабване и още един материал по въпроса, който е интересен

 

Допълнително за четене по статията (бележки в текста)

(1) T.Mann, American Psychologist, 2007

(2) Изследване върху връзката задържане/връщане на килограмите и хранене, провокирано от емоциите

(3) Джон Капиоко, Самотата и…

(4) Van Strien, T., van de Laar, F. A., van Leeuwe, J. F. J., Lucassen, P. L. B. J., van den Hoogen, H. J. M., Rutten, G. E. H. M., & van Weel, C. (2007). The dieting dilemma in patients with newly diagnosed Type 2 diabetes: Does dietary restraint predict weight gain 4 years after diagnosis? Health Psychology, 26, 105e112.

(5) Ефектите на позитивните и негативни емоции

(6) Статия в Harvard Health Publication Why People Become Overweight (Публикувана 2009, обновена 2017)

 

Думи на съчувствие, които нараняват

20 разпространени грешки в общуването с хора, които страдат от тежки, опасни или хронични заболявания.

Автор на текста е руската психоложка Дария Кутузова

(материалът се публикува с изричното съгласие на авторката. Повече за нея може да откриете на сайта й).

Всички хора, които живеят с хронична болест, рано или късно се сблъскват с това, че околните с добри помисли (според тях), им казват думи, от които им става по-зле. В тези ситуации има две страни.

От едната е човека, който казва съчувстващи думи, които раняват, може просто да не знае, как те биват чути. Така просто е прието да се говори; чувал е, че други хора използват тези думи или просто не знае какво означават те да болния. И е уверен, че добрите намерения еднозначно се приемат чрез думите, които казва (което не е така фактически).

От друга страна, изключително много хора, които живеят с хронична болест, страдат къщо и от депресия. Депресията създава определен филтър на възприятията, който може да изтълкува нееднозначно и в най-лош смисъл. Когато си с депресия е трудно да чуеш по каквито и да било начин криво формулирани добри намерения. За това е нужен ресурс, а той не съществува в този момент.

Заради това създадох този „разговорник“: какво казват обичайно хората, какво имат предвид и как може да бъде изтълкувано  (особено с филтъра на депресията) и какво може да се опитате да кажете вместо първото, което ви хрумва.

1. „Не изглеждаш болен изобщо!“

Иска да каже:„Изглеждаш отлично! Правя ти комплимент, за да те зарадвам“

Чува се като: „Преструваш се, не си болна наистина, аз знам как изглеждат болните хора. Сега трябва да ми докажеш, че си болна и се чувстваш зле“.

Какво може да се опитате да кажете вместо това: „Изглеждаш много добре днес. А как се чувстваш?“

2. „Отново ли не можеш да дойдеш?“

Иска да каже: „Много ми е тъжно, че болестта не ти дава да живееш, както искаш“.

Чува се като: „Разочарована съм от теб, на мен вече ми писна и никога повече няма да те каня никъде“.

Какво може да се опитате да кажете вместо това: „Искаш ли да се разберем да се видим евентуално в петък, а ако не успееш да излезеш или ще дойда при теб, или ще преместим срещата“.

3. „Знам как се чувстваш“

Иска да каже: „Досещам се, че ти е тежко в момента“

Чува се като: „Все ми е едно как се чувстваш в момента, не ми се занимава да ти обръщам внимание и да вниквам в проблемите ти“.

Какво може да се опитате да кажете вместо това: „Помогни ми да разбера какво се случва с теб, как ти влияе болестта“

4. „Само кажи, ако имаш нужда от нещо“

Иска да каже: „Винаги съм готов да помогна“

Чува се като: „Няма да проявявам инициатива, за да ти момогна. На мен, общо взето, ми е все едно, че на теб ти е трудно да формулираш каква помощ може да ти е нужна, и че на теб ти трудно и неловко сама да поискаш такава“.

Какво може да се опитате да кажете вместо това: „Отивам да пазарувам/в аптеката. Какво да ти донеса?“

5. „Все пак по-добре че не е…. (най-често се казва рак)“

За да се разбере колко нетактично звучи, си представете обратната ситуация, как вие отивате при човек с онкологична диагноза и му казвате: „Все пак добре, че не е множествена склероза“. Болестите не са състезание „на кого му е по-зле“.

Иска да каже: «Много се боя, че с теб може да се случи нещо страшно и ми се иска да вярвам, че няма да стане така. Страх ме е и когато чух диагнозата ти, че не е това, от което се боя, изпитвам облекчение“.

Чува се като: „Обезценявам страданието ти, ти нямаш право да се оплакваш и да търсиш внимание, не заслужаваш помощ и утешение“.

Какво може да се опитате да кажете вместо това: „Разбирам, че в момента ти е много притеснено и ти минават черни мисли. Как успяваш да се справиш? Аз съм с теб, каквото и да се случи“.

6. „Ти си силна, ще се справиш! Сама ще видиш, че всичко ще се оправиш“ или „Всичко, ще е наред, сигурна съм!“

Иска да каже: „Иска ми се да вярвам, че този тежък период ще мине и отново ще си здрава“.

Чува се като: „Отивам си, защото ми е тежко да съм с теб, когато си зле и ще трябва да се справяш сама“.

Вместо това е по-подходящо да кажете: „С теб съм, каквото и да става“.

7. „Съседката на чичото на леля ми беше болна от същото и сутрин пиеше  вода с лимон и сега е здрав като камък“ .

Иска да каже: „Много ми се иска са вярвам, че ще се излекуваш и може да се намери просто средство, което да ти помогне да се почувстваш лесно по-добре“.

Чува се като: „Не искам да приемам насериозно това, което се случва с теб, не съм готова да бъда с теб, когато си зле, заради това искам бързо да се оправиш.

Вместо това е по-подходящо да кажете: „Много ми е неприятно, че всичко е толкова тежко. Много искам да направя нещо, за да те облекча по някакъв начин, дори и малко. Какво мога да направя за теб в момента? Кое е по-добре – да си поговорим, да ти разкажа нещо или друго?“

8. „Не бих могла да живея така/по-скоро бих умряла“

Иска да каже: „Животът с болестта изисква от теб огромна сила и мъжестмо“.

Чува се като: „Живот като твоя не си струва да се живее, в него няма нищо ценно, по-добре да умреш“.

Вместо това е по-подходящо да кажете: „Съчувствам ти, че трябва да полагаш толкова усилияя и разбирам, че е много важно, за това което правиш и продължаваш да правиш въпреки болестта. Ако искаш, нека поговорим за това?“.

9. „Оздравявай (бързо)

(към човек с хронично заболяване – особено неизлечимо или прогресиращо)

Иска да каже: „Много искам скоро да ти стане по-леко“.

Чува се като: „Не вярвам, че болестта ти е сериозна и хронично и смятам, че промяната на състоянието ти към по-добро е твоя отговорност – не оздравяваш просто защото ти е изгодно да си болен“.

По-добре кажете: „Ще те прегърна внимателно, ако ми позволиш. Дано скоро те облекчи. Когато отново съм наблизо ще ти звънна да видя как си“.

10. „Бог не дава на човек повече, отколкото може да понесе“

По подразбиране: „Знам, че ти е много тежко, но вярвам, че ще имаш достатъчно сили, за да преминеш през тези тежки времена“.

Чува се като: „Така ти се пада. На Бог му е нужно да се мъчиш, аз към експерт по това какво Бог е замислил в живота ти и ми е все едно дали вярваш като мен в него или не“.

По-добре кажете: „Съчувствам ти. С теб съм“.

11. „Ти просто трябва да…(пиеш повече вода, да се усмихваш и т.н.)“ 

По подразбиране: „Много ми се иска, за да направиш нещо просто, от което да ти стане по-леко“

Чува се като: „Не съм вникнала в особеностите на твоето заболяване (и не искам, защото не виждам смисъл), но смятам себе си за експерт в това как се живее правилно, а също така мисля теб за идиот, който не е наясно как да се почувства по-добре“.

По-добре кажете: „Прочетох в интернет за твоето заболяване и научих някои неща, но други са ми неясни. И разбирам, че различни хора с еднаква диагноза се чувстват различно. Може ли да ми разкажеш кое действа при теб?»

12. „Болеста – това е послание от твоята душа, която ти съобщава, че не изпълваш своето предназначение“ или „С това Бог се опитва да те научи на нещо“

Иска да каже: „Искам да се излекуваш. Не разбирам защо се случи такова нещо в твоя живот и искам да открия отговор на тази загадка, за да се върне здравето ти“.

Чува се като: „Аз съм експерт по това какво трябва да правиш и да живееш. Ти живееш неправилно, затова си си заслужил болестта. Ти си си виновен, че си болен“.

По-добре кажете: „Ако не е твърде личен въпрос и ти се иска да поговорим за това – на мен ми е много интересно да знам, какво сега, след като се разболя, ти стана особено важно в живота?“

13. „Добре ти е, не ходиш на работа“

Иска да каже: „Искам да те развеселя, да ти помогна да видиш в тази ситуация някаква положителна страна“.

Чува се като: „Не си представям себе си и не искам да си представям и да разбера какво е да живееш с такава болест и слабост, че да не можеш да излезеш от вкъщи, тези безкрайни мъчителни часове, самотата…“.

По-добре кажете: „Да си стоиш непрекъснато вкъщи сигурно понякога е скучно? Какво те поддържа и радва, как запълваш времето си, така че да ти е по-леко на душата и тялото?“

14. „Дръж се!“

Иска да каже: „Пази се, грижи се за себе си, напред има още тежки времена, ти си важен и скъп човек за мен, обичам те, много искам да се справиш“.

Чува се като:  „Сам си в това, нямаш право да проявяваш слабост, неувереност и ако се “разпаднеш на парченца“ няма да си нужен на никого.

По-добре кажете: „Много ми е тъжно, че така се случи. Разбирам, че бързо няма да се оправиш (въпреки че ми се иска, разбира се). Чудя се какво да правя за теб – да ти звъня често или да ти пращам смешни картинки…“

15. „Прочетох в интернет, че за твоята болест много помага витамин С“

Иска да каже: „Мисля за теб, искам да ти помогна“.

Чува се като:  “Тя си мисли, че не знам за гугъл, че съм слаб, тъп и инфлантилен и че не съм проверявал сам и не знам нищо за болестта си“.

По-добре кажете: „Искам да помогна да ти стане по-леко и прочетох разни неща, които вече знаеш, но ако ти се говори ми кажи какво си пробвал“.

16. „Още ти е рано за тази болест!“

Иска да каже: „Много ми е неприятно, че за тази възраст при теб има симптоми, които по-често се виждат при възрастни хора“.

Чува се като: „Нямаш право да чувстваш това, което чувстваш. Или не разбираш, че на хората на твоята възраст няма такива болести и симптоми, аз всичко знам“.

По-добре кажете: „Съчувствам ти, че се разболя от това… Не разбирам добре как ти влияе и в какво ти е трудно, обясни ми“

17. „Това се случи, защото ти (не)….“

Иска да каже: „Искам да знач, че аз и моите близки сме в безопасност. Кажи ми как мога да защитя тях и себе си от тази болест“

Чува се като:  „Сам си си виновен, че така се случи“.

По-добре кажете: „С теб съм“.

18. „Погледни Стивън Хокинг (или някоя друга знаменитост с тежка болест или инвалидност) как си живее“»

Иска да каже: „Искам да те поободря, да ти кажа, че имаш много възможности в живота и вярвам, че всичко зависи от жизнените позиции и настройка към бъдещето“.

Чува се като: „Ти си егоист, твоите страдания са направо никакви и не заслужават внимание. Длъжен си да си герой, а ако не си, това не е интересно, не успя да станеш дори „добър болен“.

По-добре кажете: „Разбирам, че ти е тежко и си изморен от болеста. Нормално е понякога да спрещ и да си дадеш почивка. Как да те разведря?“.
19. „Всички болести са на нервна почва. Престани да се тревожиш и всичко ще мине“

Иска да каже: „Иска ми се да вярвам, че ще оздравееш, искам в живота ти да има повече радост и спокойствие.

Чува се като: „Не искам да вникна в състоянието ти. Мисля, че това, което се случва с теб е несериозно и не заслужава внимание. Не ме интересува житейската ти ситуация. Това, от което си се разболяла е твоя вина, защото неправилно се отнасяш с живота, а аз знам едно-друго какво е правилно“.

По-добре кажете: „Разбирам, че болестта носи много стрест и неясноти. Искаш ли да ми разкажеш какво те напряга или тревожи, може да ти се проясни малко и да видим какво можем да направим“

20. „Защо не отидеш на психотерапевт, познавам един“»

Иска да каже: „Виждам, че ти е зле и много искам да ти стане по-добре, искам да помогна, но се боя че не мога да се справя или дори да направя нещата по-зле, затова искам да използвам колкото е възможно повече ресурси“.

Чува се като: „Не искам да те слушам, скучно ми е, твоите проблеми са ужасни, убиват ме и бягам от тях. За такова страдание като твоето може да ти обърнат внимание само ако си плащаш да те слушат (и за мен няма значение имаш ли възможност да ги отделиш или не)“.

Вместо това: „Разбирам, че минаваш през сложен период. Ти си ми близък и за мен е много важно през какво минаваш. Нека си поговорим, да видим дали ще помогне – а ако почувстваме, че не ке хорумана ще се опитаме да измислим нещо друго“.

Задайте си сами въпроси

От това, което прочетох в различни източници и от споделеното от моите виртуални събеседници, формулирах няколко въпроса, които се старая да си задавам, когато говоря с такъв човек:
  1. Доколко се чувствам експерт по отношение на живота на другия? Мисля ли, че знам как той трябва да живее? Мисля ли, че сам не знае, а аз знам по-добре?
  2. Мисля ли, че този човек е глупав, мързелив или няма достъп до Гугъл? Мисля ли, че е избрал не достатъчно добри лекапи и не е способен да различи добрият професионалист от недобрия?
  3. Мисля ли, че всичко, което човека е правил, преди аз да се появя на бял кон, е неправилно?
  4. Чувствам ли, че не мога да понеса, че този човек е зле (и ще бъде още дълго така) и се стремя да го „пооправя“ колкото се може по-бързо, за да ми стане на мен по-леко и се хващам на първата идея, на която прочета и не се разтърсвам да прочета повече?
  5. Мисля ли, че от това че е болен и му е зле, този човек е престанал да бъде възрастен, оглупял е и е загубил способността да разбира какво е добре за него и да приема решения?
  6. Мисля ли, че имам правото да обяснявам на този човек какво иска от него Господ, съдбата, кармата и т.н.? Мисля ли, че аз притежавам сакралното знание за това?
  7. Мисля ли, че този човек е длъжен да се отчита пред мен за своето състояние и да следва моите препоръки, съвети и указания?
  8. Мисля ли, че този човек, на когото му е зле и на който никой не му е намалил отговорностите за живота и работата му е длъжен да отделя време и сили на това да ме образова за своята болест?
  9. Мисля ли, че този човек няма право да се чувства така, както се чувства и въобщо знам, какво чувства другия реално, а не както казва той, че се чувства?
  10. Мисля ли, че човекът е длъжен да ми бъде благодарен до гроб за това, че се опитвам да му помогна и да го поддържам?
  11. Мисля ли, че ако се огорчавам, плаша и разстройвам от неговата болест, самият той е длъжен да ме утешава?

Защо е всичко това

Както е написал Артур Франк в книгата си По волята на тялото, “истинска грижа има там, където се признава правото на различие”. Разбира се, не винаги нееднозначните изказвания се тълкуват в най-лошия им вариант. Изключително много зависи от това в какво състояние е слушателя и какви са били предходните му отношения с другия човек.

Разбира се, не винаги и не всеки може да се сети за алтернативни начини на подкрепа. Хора разни, ситуации също. Този материал не е „рецептурен справочник“, по-скоро трамплин, от който може да се отскочи и да се измисли нещо различно, подходящо за вас. В много случаи просто да се каже, че се подхожда с добри намерения е много успешно начало.

Моята най-голяма надежда за тази публикация е да започне да се обсъжда това, за което е трудно да се говори.

Неизпратени писма

Ние, всички сме казвали неща, които са обиждали другия. И след това, когато разберем какво се е случило, се чувстваме виновни. Понякога мислим, че е късно да искаме прошка. Но винаги, дори когато човекът, който сме обидили е починал, можем да напишем писмо, да изразим какво чувстваме, да поискаме прошка и да вземем решение повече да не постъпваме така. Тези неизпратени писма имат изцеляващо въздействие върху нас.

А ако човекът, който сме обидили, е жив, може да му изпратим писмото, без да очакваме какъвто и да било отговор. Може нашето признание и осъзнаване за причинената болка да се окаже лечебна и за него. Може да ни каже. А може и да не го направи.

Ние всички, понякога, се оказваме ранени от необмислените думи на околните. Понякога те, като наноси, остават в нас и тежат. Затова може да започнем да описваме какво се е случило. Първо – за себе си, за това, което продължаваме да носим в себе си (и да не го носим повече). Това може да е трудно – като да разчистваш тиня – но обикновено става по-лесно. Главното е – да се отнасяме към себе си като към най-добър приятел, да си съчувствате…

 

„провал“ ли е отиването на психотерапия

Brad-Pitt-GQ-Style-Cover-3От известно време този пост стои на чернова и чакам подходящият момент, за да натисна бутона „публикуване“. Миналата седмица списание GQStyle публикува интервю с Брад Пит, което ме накара още веднъж да се замисля, че е време да донапиша този текст. Заглавието на корицата на списанието (има три варианта) е енигматичното „Брад Пит в американски национални паркове“, но публикацията онлайн е много по-описателна и подходяща от гледна точка на посещенията „Брад Пит говори за развода, оставянето на пиенето и превръщането му в по-добър човек“.

Лично мнение е, че добрите интервюта приличат на психотерапия за тези, които ги четат или гледат, защото ги превеждат през чуждите мисли, правейки ни съпричастни на чуждата болка, давайки ни възможност да усетим своята уязвимост. В това интервю всичко е както си трябва – текст, видео, музика и снимки. Часове след онлайн публикацията текстът беше разкостен и преведен от много медии, но конкретната фраза, която прикова вниманието ми, беше: „Знаеш ли, тъкмо започнах терапия. Обичам я, обичам я. Минах през двама терапевти, преди да намеря правилния“. Брад Пит, който има почти митичен статус и е един от мъжете, които определят стандарта за красота между две столетия; талантлив и с легендарни роли; партньор на две жени, всяка от които пример за подражение на милиони, той, именно той, отива на терапия, за да (пре)подреди живота си и го прави на 53 години. Добър пример за това, че личната терапия е нещо, което може да се случи на всеки, дори на Брад Пит. Селена Гомес, един от идолите на поколението 1995+, жената с най-много последователи в Instagram в момента, наскоро разказа, че се е подложила на групова психотерапия, за да облекчи симптомите на тревожност, които носи в себе си. Селена, именно. И изобщо не мисля, че са някакви надути лигльовци, на който дай им да се оплакват, а че точно това ги прави като всички нас – тревожни, грешащи, понякога в ужас от вчерашния ден и трудно да дишащи в настоящия…

В разговори с хора ми е излизало достатъчно често, че психотерапията се приема от някои хора като „провал“, в смисъл на „не мога да се справя сам„. Понякога думите са като „дано не стигам до Там„.

ТАМ?

Какво му е на Там?

Какво е „Там“?

Буквално погледнато „Там“ е един човек, кабинет, но абсолютно метафорично това „там“ е онова място, в което човек си позволява да разкрие пред друг онези неща, които не иска да признае за себе си пред когото и да било. Да стигнеш до Там, в този смисъл е страшно, но няма нищо общо с психотерапията, а с човешката ни природа, която се опитва да си сложи защита от неприятните изживявания – минали и сегашни. Морган Скот Пек го е казал много по-добре от мен: „Никой не иска да се ровят в скритите му мисли и чувства. Но след като веднъж започнеш вече не е толкова страшно“. Едва ли някога ще забравя думите, предадени ми от един клиент от родителите му, които държаха да зная, че са добри хора. Знам, че са добри и знам, че са направили всичко, което са могли да направят. Родителите често се притесняват, когато разберат, че детето им посещава психотерапия. Стигането до решението да намерят терапевт за детето си също е трудно и съпроводено с вътрешна тревожност и заливащия въпрос „в какво се превалих“.

Но да си голям и да признаеш пред себе си, че нещо не ти се получава също е трудно осъзнаване, а казването на този проблем пред друг прави задачата често пъти непосилна – и много хора остават в намерението, но не и посещаването на часове в лична работа – или се отказват, когато разберат, че човека срещу тях действително се интересува от проблема, който ги е довел. Психотерапевтите често сме изправени пред невъзможността на клиентите да продължат да се срещат с миналото, което ги държи в оковите си – и поне аз имам такива случаи, в които продължавам да се надявам, че ако не с мен – то с друг – тези хора ще успеят да прескочат страха си – и да заживеят в друго осъзнаване за себе си и случилото се в живота им.

Сравнението, което използвам понякога е, че в защитеното пространство на психотерапевтичния кабинет и в особената връзка психотерапевт-клиент, гледате, като от дрон случилото се дотук в присъствието на професионалист, намирайки връзките, които иначе не можем, докато гледаме от ограничената си гледна точка. Затова и няма отговори и съвети „какво да правите“, а въпроси, които изясняват вътрешните подбуди и правила, довели до едно или друго, интерпретации на случилото се и безкрайното, концентрирано внимание на терапевта в историята, която му разказвате, която се развива във времето. Тук някъде е мястото да напиша и че заради това в дълбочинната терапия първото и важно условие е времето, което посвещавате на нея – защото дори и да и да може да концентрирате разказа си в един час за всичко, което ви се е случило, психотерапевта ви има много неща, които има да разбере за вас, за които дори не подозирате, че са важни, за да обяснят вътрешните ви модели на поведение и реакция.
провал123Но да се върна на темата, която ме провокира – „провал“ ли е личната психотерапия?

Търсейки обяснение за някой психосоматичен симптом, който не може да бъде решен; уморени от една и съща повтаряща се грешка; травматично събитие в миналото, което ни „изяжда“ отвътре; или нестихваща вътрешна тревожност, може да потърсите решението в кабинет на психотерапевт. Понякога усещането е чисто отвътре и никой не подозира за тях, и носи заглавия като „Трудно ми е всеки ден да стана от леглото“, „Никой не ме обича“, „Страх ме е от всичко“, „Не мога да си намеря място в този свят“, „Не ми е добре, а не знам защо…“. Да не можеш да се справиш с проблеми, с които останалите успяват; или да смяташ често, че не си добър/успешен, колкото тези около теб, както и гнусното усещане за неадектватност на средата са добър повод да си дадеш няколко месеца или години, в които да изследваш корените на това състояние, особено ако си го носиш на ключодържателя с ключовете от душата си.

Провал е отново и отново да се оставиш да не се чувстваш добре и да се мразиш. Провал е да не приемаш, че си достатъчно важен, за да се погрижиш за себе си и провал е точно думата, която няма ама нищо общо с отиването на психотерапия, а с нещата, случили се преди нея (някои от които не са зависели от вас).

 

 

 

 

още по темата:

Статия от The Pool – „I’m 32, successful and I am on therapy. This is why“

и разбира се, невероятната книга на д-р Ялом „Палач на любовта“

 

 

следете ме и в апликацията „Здрави“

Screenshot_2017-03-05-08-55-34„Здрави“ е първата апликация на български език, която ви предлага лесни за следване и изпълнение дневни съвети по темата как да бъдем в добро физическо и умствено здраве. Приложението за iOS и Android устройства попадна в топ класацията за безплатни апликации на App Store още със старта си през 2013 г., е днес е изтеглено над 44 000 пъти.

Мой ще е месец март и през него ще давам накратко идеи за по-добър живот, които ще включват както свързани с емоционалното хранене, така и с общото психическо здраве.

Защото здравето е и в това измерение….

Screenshot_2017-03-05-08-55-50 (1)

 

нощните преяждания: връзката между хранителните разстройства и съня

Каква е причината за възникването на това хранителни разстройства? Няма много ясна причина. Стресът е вероятен провокатор. Има хора, които го правят само когато са тревожни. При тези, които ядат насън причината може да е в (зло)употреба с наркотици или алкохол в миналото или в момента. Има някакви данни че активната съставка золпидерм (N05CF02) в сънотворните лекарства – каквито няма в България не се предлагат, може да стимулира такива включвания към хладилника. При тези, които си отиват на собствен ход и в съзнание до хладилника, причините трябва да бъдат търсени по-дълго и се смята, че трябва да се избягнат сънотворни и да се провери дали има връзка със стреса, тревожността и депресията… Смята се, че се предава генетично, т.е. ако се сблъсквате няколко човека в кухнята, особено майка ви, нощно време, сигурно тя е виновна. Това обаче не е доказано, просто е наблюдавано. Някои изследователи мислят, че причината може да е в разминаването на ритмите за глад и сън, което предполагат че се дължи на стрес-хормоните.

Има хора, които се връзват сами за леглото, други, които си заключват хладилниците, трети – които си страдат и някои, които просто отиват на психотерапия.

нощно преяждане2Болестно преяждане или нощно хранене?

Общото е, че се яде много. Разликата е че при болестното преяждане се яде, защото се чувствате зле, а при второто, защото искате да заспите. При първия случай храната е много и като цяло наведнъж, а при второто храненето е малко по малко и може да не е наведнъж.Писала съм и преди за симптомите на преяждането и за разликите между него и другите хранителни разстройства, където може да прочетете повече. Преяждането е част от болестите, включени в международните класификации на болестите от 2010, не е прищявка. Не е задължително човек да е с наднормено тегло и да преяжда. Може да е със средно или малко над нормата и пак да преяжда. Или дори да е с идеално тегло, което като в някаква лоша приказка да поддържа с ядене нощно време и адски усилия във фитнеса ежедневно. На някои от преяждащите грам не им личи – въпреки те си мислят точно обратното – че нощно време могат да хванат настинка от хладилника и през деня се хранят здравословно до степен, в която другите им се възхищават.Решението?

Овладяване ефектите на стреса. Евентуално на депресията. Правилно хранене. Добър сън.

 

–––––––

Допълнение от 20/05/2018:

Препоръчвам книгата „Войната с храната„, на която съм редактор и автор на предговора (може да го прочетете тук), за да направите крачки в опознаването на проблема си.

Книгата може да намерите само онлайн. 

Коремът: „Вторият мозък“

черво с чар ендерс колибри психотерапия детелина стаменова хранителни разстройства софияНепосредствената връзка между тяло и душа, сома и психе, е идея толкова естествена, че е интересно как в западната медицина идеята, че към пациента трябва да се отнасяме като към личност възниква едва миналия век. Едва тогава на лекарите им хрумва, че човекът е съставен не е само от органи, но и душата (психе) и мислите, която влияят на общото физическо състояние. Тогава постепенно набира сила твърдението, че някои телесни симптоми може да бъдат резултат от стрес и нервност, освен на органична болест. Унгарският психоаналитик Франц Александър за пръв път свързва функционалните гастритни проблеми с “желанието да получаваш или взимаш”, колитът с “желанието да даваш или елиминираш”, а запека с “желанието да запазваш”. Започнала да се развива, идеята за психосоматичните болести продължава скоро в изследванията на Бертолд Вихман, който публикува теорията,, че много функционални вътрешни болести се дължат на свръхвъзбуда на нервната система В последния век стана ясно, че психосоматичните разтройства са провокирани от преживявания в живота. Вместо да се изпитва депресия или тревожност, хората понякога развиват физически симптоми. Според този модел, психосоматичните разстройства са защита срещу психологическата болка. А психологичната болка се лекува по един единствен известен начин – с психотерапия. Разделът в медицината, който се занимава с това взаимодействие е психосоматиката – от „психе“ (душа) и „сома“ (тяло).  

При деца и възрастни най-честите соматични прояви са стомашни болки, главоболие и болки в ставите. Физическите симптоми може да нямат медицинско обяснение, но не са измислени нарочно и не са симулации.

Стомашно-чревните проблеми са често срещани при хора с проблеми в храненето. През 1998 година Майкъл Гершон (различен е от Макс Гершон, известен с диетата си за лечение на рак) публикува книгата си „Вторият мозък“, в която говори за съществуването на ентерична нервна система. Нейната цел е да управлява всеки аспект на храносмилането – от хранопровода и стомаха, тънките черва и дебелото черво. „Вторият мозък“, има всичко това, което и малкият, със сложна система от невротрансмитери и протеини. Независимостта на ентеро нервната система е в сложността й. Майката Природа вместо да сложи 100 милиона неврона в мозъка или гръбначния стълб, и да използва дълги връзки до стомашно-чревната система прави веригата близо до мястото, което е нужно. Еволюционният смисъл е да се контролират поведението – така мозъкът в корема е като библиотека. Когато Гершон започва изследванията си, неговите колеги са убедени, че има два клона на периферната нервна система: симпатикова и парасимпатикова. Въпреки че е свързана към мозъка с блуждаещия нерв (vagus nerve), тя може да функционира независимо. Гершон нарича ентерична нервна система „втори мозък“, защото има повече общо, химически и структурно с мозъка, отколкото с периферната нервна система. Като резултат трябва да се приеме, че болести от различен тип, които се случват в мозъка въвличат и ентеричната нервна система. Паркинсън е един пример от тази концепция, както и Алцхаймер. Частите са свързани в сложна мрежа. „Ентеричната нервна система“ играе важна роля човешкото щастие и нещастие, обяснява д-р Гершон и след изследванията му се отваря се изцяло нов път и област в медицината, позната като „неврогастроентерология“. Почти всяка субстанция, която помага да върви и контролира мозъка, може да бъде намерена в стомаха. Присъствието на тези химически трансмитери обяснява защо стресовите ситуации имат толкова директен ефект. Когато мозъкът преживее страх или тревожност, той пуска стрес хормони, които подготвят тялото, голяма част от които се произвеждат точно там. Проблемът също съдържа клетки, които са чувствителни на това химическо бомбардиране, точно така, както и в мозъка. От тук идват пеперудите в стомаха, болките или диарията. При стрес може да има свръх стимулация на нервите в хранопровода, причинявайки чувство на задушаване. Двете системи използват един и същ хардуер, но са с различен софтуер. Изследванията показват, че стрес, особено в ранна възраст, може да причини хронични стомашно-чревни хронични заболявания. 70% от пациентите с хронични чревни разтройства са изпитвали травми в ранно детство като развод на родители, дълго продължили болести или смърт на родител. Това, което се случи в детството, съчетано с генетичната основа, програмира как човек ще отговори на стреса в останалата част на живота си. По-голяма част от пациентите с тревожност и депресия имат промени в стомашно-чревната система. Клиницистите финално признават, че много от дисфункциите на стомаха и червата включват и промени в централната нервна система.

2/3 от серотонина се произвежда в стомашно-чревната система. Серотонинът е основата на успеха на S.S.R.I. антидепресантите, които увеличават нивото на серотонин в мозъка. Но 95% от телесния серотонин е в местата, където действа като невротрансмитер и сигнален механизъм. Храносмилателният процес започва когато специализирана клетка, на ентерохромафин (enterochromaffin), изпуска серотонин в стената на червата, където има най-малко седем вида на серотонин-рецептори. Рецепторите, в отговор, общуват с нервните системи, за да накарат дидежстивните ензими да започнат работа или започват да се движат през червата. Серотонинът също действа като медиатор, държейки мозъкът в течение какво се случва с долния мозък. Тази комуникация е предимно еднопосочна, като 90% върви от корема нагоре. При здрав човек, след като серотонинът се отдели в стомаха и започнат чревните рефлекси, той се отделя от червата, чрез транспортер на серотонин SERT .

Ентеричната нервна система може да бъде затрупана от общия стрес, както и от разрушителни емоции и подтиснати чувства. Тези ефекти са като цяло несъзнавани за личноста и често се случват в по-дълъг период от месеци и години, евентуално поставяйки стомашния мозък в състояние на хроничен стрес или „статус на оцеляване“

Това състояние на стомашната физиология може да има разрушително влияние на храносмилането, емоциите и общото физическо здраво. Главният мозък общува с червата най-вече през АНС. Заради това е важно здрава и балансирана АНС за двата мозъка да комуникират правилно. Симпатиковата нервна система (през Prevertebral Ganglia), е отговорна за стреса и оцеляването. Тя усилва сърдечния ритъм, кръвното налягане и започващ да се потиш, но когато става дума за храносмилане, забавя процеса. Това забавяне води до задържане на мазнини (особено около корема), намалява метаболизма и увеличава глюкозата, котризола и адреналина, насърчава инсулиновата резистентност и увеличава киселинния рефлукс и запека. От друга страна парасимпатикуса (чрез блуждаещия нерв) е отговорен за почивката. Той опосредства храносмилането, чревните движения, усилва обработката на мазнините и подобрява чувствителността към инсулина. Ето заради това трябва да сме спокойни, когато се храним. Двата мозъка работят заедно в контекста на сигурността и почивката на системата, така че да се постигне максимум капацитет. За „стомашния мозък“, когато е под парасимпатиков контрол, е със задача да обработи храната и да увеличи метаболизма.

При стрес, страх или при посттравматичен стрес се стига до лошо храносмилане. „Стягането“ на стомаха, тежко чувство в него при чуването на лоши новини, или когато някой нарани нашите чувства, е точно това. Това е пример за базова комуникация между главния мозък и стомашния. Друг пример е, когато на човек му се „прияде“ или „отдяде“ от стрес. Повечето хора си нямат идея, че състоянието на „стомашния мозък“ е отговорно доста повече за здравето и щастието ни, отколкото могат да си представят.

По време на стрес, травма или ситуация „бий се или бягай“, бариерата между лумена, вътрешността на червата, където храната се усвоява, а останалата част на червата може да се прекъсне и тогава се намесва главния мозък, чрез активиране на мастни клетки. Тези мастни клетки отделят хистамини и други агенти за възпаленията, мобилизират цялата нервна система да изкарат „враговете“ и причиняват диария. Възпалението, индуцирано от мастни клетки може да се окаже от решаващо значение за разбирането и лечение на стомашно-чревни разстройства. Още Фройд говори за това, че физическите симптоми ни дават възможност да открием през телесните проявления и проблеми „онова, което не бива да се казва“. Телесните болки са начинът да ни бъде подсказано какви са проблемите на човека, за които той още не може да говори, защото не е готов. С научната теория на Майкъл Гершон за „втория мозък“, може да си обясним защо коремът/стомахът, начинът на хранене и емоциите, съпровождащи храненето, толкова често са жертва на несъзнавани заболявания. Източните интепретации по въпроса с явния език на тялото също са заслужават внимание. Енодия Джоунс в книгата си „Източно тяло, западен ум“ разглежда въпроса за третата чакра, която е разположена в корема. Нейното развитие става в детска възраст между 18 месеца и 4 години и в нея се развива чувството за контрол и отлагане на удоволствията. Тогава започва и създаването на предпочитания към храната. Манипура чакра е също тази, която поставя въпроса за Аз-а и хармоничните отношения с другите и тяхната воля. Пречупването на волята на детето в този момент може да е много нараняващо. Енодия Джудит прави връзка между развитието на тази чакра и психологичната теория на Ерик Ериксън за етапите на развитието на човека. Във втория, който се случва точно в този период „автономия срещу съмнение и срам“, когато на детето за пръв път му се налага да се справи осъзнато (заради наличието и не достатъчно опит и езикови възможности) с родителските упреци и собствени неуспехи. Дали това не е момента на изпитване на стрес, предизвикан от общуването с другите, не от базовите нужди, какъвто ще има и като човек в бъдеще и дали начинът на реакция и подтиснат гняв няма да се запушат в корема, създавайки начин на функциониране и реакция на стресови събития. Стархоук пише, че има четири основни начина, по които реагираме на наказанието в тази възраст и всеки от тях може да ни направи дисфункционални, ако се превърне в модел. Това са изпълнение, бунт, избягване и манипулиране. Във всички видове това са форми на контрол, които по-късно може да имат физически проявления и определя риска към депресия. „Един човек е свободен от депресията когато самочувствието му е базирано на автентичноста на чувствата му, а не на притежаването на определени качества“. В манипура чакра е и срамът, който започва да излиза в този период от детското развитие. Той създава блокаж между мозъка и тялото (да се върнем на откритията на Гершон). Така срамът че не си достатъчно добър или че ще се провалиш излиза под формата на физически проявления – като „пеперуди в стомаха“. Детските педиатри и психолози са забелязали, че когато при децата има проблем от каквото и да било естество, те много често показват корема като източник на болка и/или дискомфорт. Натрупването на страх там се превръща в самосбъдващо се пророчество, което убива смелостта да се предприемат нови крачки, защото без увереност (че можеш да успееш), човек се отказва да опитва и по този начин сам се уверява, че не може.

Детлефсен и Далке, тези толкова ключови автори за разбирането на човешките болести и тяхното метафизично значение, също обръщат внимание на храносмилателните органи като мястото където се „смила външния свят“ (което е най-трудно когато е конфликтно, ако се върнем на Енодия Джудит). В тълкуването на стомашно коремните болки, включително и с оплаквания като „нервен стомах“, Рюдигер Далке насочва вниманието към корема като силно ранима зона. „На психично ниво това е способността да се чувства, светът на чувствата (не на емоциите!), който олицетворява женския елемент. Ако човек изтласка способността да чувства от своето съзнание, тази функция слиза в тялото и тогава стомахът, наред с храната, трябва да приема и „да смила“ чувствата“. Когато човек не може да се справи с яда си според двамата автори тогава, човек избира или да не изразява своята агресивност и се самояизяжда (с киселини в стомаха и последваща язва) или е прекалено агресивен. Независимо кое от двете, то се явява неточно към изпитваните емоции и е нездраво поведение (Стархоук и поведенията „изпълнение“, „бунт“, „избягване“ и „манипулиране“). Човекът с проблеми с корема не иска конфликти, но не защото вярва и го прави, а заради личния си опит на детство с конфликти и стрес, но понякога не може дори да си го представи и зацикля в единственото, което знае – а то най-често е невъзможност да определи точните си чувства, като им придава „общественоприета форма“. Тези точни чувства може да са агресия, зад която да стои копнежа за родителско майчино одобрение. Далке и Детлефсен препоръчват при храносмилателни страдания и смущения човек да си постави следните въпроси като „Какво не мога или не искам да преглътна?“, „Преглъщам ли нещо навътре в себе си?“, „Съществува ли у мен потиснат копнеж към безконфликтния рай на детството, в който да бъда само обичан и да се полагат грижи за мен, така че да не е необходимо да се разкъсвам сам?“. Според мен тези въпроси са подходящи за хора, готови за лични прозрения и в определен период от живота си, но в повечето случаи отговорът им няма да бъде верен на чувствата им, ако не са минали с психотерапия през осъзнаването на миналото си, детските травми и научаване на вербализирането на чувствата.

В „Болестта като път“ се прави аналогия за външната прилика между тънкото черво и мозъка и наблюдението, че хора със смущения в тънкото черво обикновено са склонни към прекомерни анализи и критика. „Един от най-честите симптоми в областта на тънкото черво е диарията… Диарията насочва към проблемите на страха“. Страхът и „бий се или бягай“ са свързани с хормоните, които се произвеждат в корема, а и изобщо със стресовите ситуации, зараждането на реакции, които са в ранна възраст. Темата за хрането и послеследващите проблеми е сериозна за много автори. В книгата на Деби Шапиро „Тялото ви говори“ първият въпрос, който поставя при разглеждането на коремната чакра е отношението към храната. „Едва, когато пораснем, майката, храната и любовта започват да се отделят и разграничават. Майката невсякога е любяща и невинаги дава храна“. В този конфликт и научени начини за отношение към храната/чувствата започва да се създават моделите за отношение към себе си и другите.“Нашата връзка с храната отразява връзката ни със себе си и в каква степен умеем да изразяваме нуждите си, чувстваме ли се достойни за обич или смятаме, че заслужаваме наказание за някаква неопределена постъпка“.
Накрая ще си позволя да ви препкнигаоръчам една книга, която цялата минала година забравих да включа с рецензия в блога си, но не забравях да дам като „библиотерапия“ на своите клиенти, чийто психотерапевт съм. Това е „Черво с чар“ (Colibri) на Джулия Ендерс, която разказва за невероятния свят на нашите черва – и помага да си представим какво се случва в тялото ни с тях по увлекателен начин – със сигурност никога преди нея не сте чели нищо подобно за този пренебрегван орган, като допълнително обяснява нещата, разказани в моя пост.

 

 

 

 

 

защо психотерапевтът не ти е приятел или защо приятелите не могат да са терапевти

психотерапияТова е интересен въпрос, защото всички сме чували, че „в България нямаме нужда толкова от психотерапия, защото си имаме приятели“  с подварианта „ще седнем, ще поплачем, ще попием и всичко ще мине“. Оооо, да! – заради това си пеем едни и същи песни на старите приятели, нали?!

Психотерапията, когато е качествена, не е добре заплатено съчувствие – нито пък назидателни проповеди как да оправите живота си. Работата на психотерапевта всъщност е да създаде процес, в който да можете да наблюдавате себе си. В крайна сметка, всяка психотерапевтична модалност дава възможност за преразказването и пренаписването на личната история – защото нерядко живеем с тази на детето в нас например… И това се случва при психотерапевта. Само че – едно лирично отклонение – психотерапевтът е с вас, но не е Вас. Т.е. каквото и да се случва в кабинета, решенията и действията в останалите 167 часа в седмицата са си единствено ваши – и не може да го обвинявате за тях. Един добър терапевт още в самото начало ви предупреждава – ако сте се заблудили – „Няма магическа дума или лесно решение. Няма вълшебна диета. „Болката е част от вас и за да се освободите от нея трябва да се промените. Аз мога да ви помогна, но не мога да свърша вашата част от работата вместо вас„. Някои терапевти изобщо не казват това на клиентите си и причините за това може да са различни, но каквито и да са – това да разчиташ за решенията на терапевта си – е напълно грешна постановка. Точно обратното – терапевтът е с вас, за да сте успешни сами.

Харесвам сравнението на една американска психотерапевтка – Джули де Азеведо Ханкс, която казва че „Психотерапевтите са като треньорите, които стоят на страничните линии, наблюдавайки играта на живота ви, докато приятелите са играчи като вас в същия мач. И двете са важни, но ролите и гледните точки са различни“

Приятелите ви искат да сте щастливи, но да не се променяте, защото не искат да променят отношенията си с вас, докато един терапевт иска да сте щастливи и ви окуражават да се променяте – поради което някои от приятелите ви, които няма да разберат тази промените, които ще направите, за да сте щастливи повече.

fd72271fc6b26338b43ab01dc498f826Когато хората решават да омаловажават психотерапията – обикновено без да я познават, понякога казват неща като: „Това и сам си го знам, същите въпроси и аз съм си питал и отговарял“ или „Не стана нищо особено, чувствам си се по същия начин, не виждам как може това да ми помогне“. Може и да е така – но пък моето впечатление е, че хората рядко си дават отговори на въпросите, които иначе може да си задават и сами вкъщи – нито пък някой очаква отговор от тях, така както терапевтът ви. Но има и други основни разлики, които искам да ви предложа за размисъл…

1. Това е време, в което може да бъдете себе си – напълно себе си – с радостите, със страховете, с миналото и бъдещето си, с всичко, което ви минава през главата – и то напълно без оценката на другия – и без да е нужно да правите нещо, за да му се харесате – колко често ви се случва за това?

2. Как бихте се чувствали, ако споделяте своите най-дълбоки тайни с приятел? Факт е, че за някои това е приемливо, но не за всеки или не всичко. Терапевтът ви знае, че няма да кажете абсолютно всичко – но колкото сте по-спокойни да споделяте – толкова по-лесно и ефективно ще върви терапията.

3. При една успешна терапия психотерапевтът ще ви помогне да откриете, разберете и видите по-дълбокото значение, криещо се зад вашите решения, мисли и повтарящи се модели на поведение, включително и връзки с партньорите ви.

4. Добрият психотерапевт би ви помогнал да разберете кои части от живота си сте склонни да повтаряте.

5. С терапевта няма нужда да се замисляте как да поддържате връзката си или дали не говорите твърде много (всъщност това се очаква от вас). Колко често може да очаквате приятел да ви слуша с внимание толкова дълго? Времето на терапевта, което ви отделя е въпрос на финансова и времева договорка – и за разлика от приятеля, който има и своите проблеми, които чакат ред да бъдат споделени – на вас грам няма нужда да ви интересуват изобщо живее ли е извън кабинета терапевта ви.

ПРИНЦИПНО ПОЛОЖЕНИЕ В ПСИХОТЕРАПИЯТА
Работата на психотерапевта не е да бъде приятел или псевдо-родител,
който става неизменна част от живота на клиента си; работата на психотерапевта е да бъде платен инструктор, който да помогне на клиента си да научи да прави това, което не е могъл да научи в детството си.

Психотерапията не е приятелство и създаването или поддържането на стабилен кръг от близки е нещо, което психотерапевтът ще поддържа. Всеки има нужда от изслушване – и приятелите са безценни в тези моменти – но ако искате да направите промени в живота си… тогава е време за нещо различно.

Накрая: как да разберете дали психотерапевта ви е добър. Само с проба и грешка за съжаление. Повечето хора се отказват на първата грешка – и без това им е било ужасно трудно да отидат на първата среща – но ако имате проблем – пробвайте отново, струва си.

Първо: трябва да се харесате взаимно и да усещате, че на терапевта, който е и човек срещу вас, може да му доверите най-големите си страхове и тайни. Няма значение мъж или жена, млад или стар. Ако усетите, че може да имате доверие, само тогава може да се случи психотерапия.

Второ: кара ли ви да се чувствате неловко, малко унизително, показвайки превъзходство и познания? Ако да, не е вашия човек.

Трето:  стоите ли в едни и същи тежки разговори и ваши спомени без да помръдвате и с милиметър с месеци? Ако да, не е вашата терапия.

Четвърто: Усещате ли подкрепа и разбиране? Усещате ли промяна в живота си – о, да – най-вероятно не се дължи на часовете ви в кабинета – но има ли такава? Тогава останете със същия психотерапевт до момента, в който сте готови да се разделите.

 

Успех!