Огромно е удоволствието ми, че бях включена като лектор в изданието за 2016та година на TEDxMladostWomen и тъй като още ми е толкова у-а-у! от това, а времето е малко до старта искам само да напиша, че ще се постарая много, много!
С Люси Иларионов, талантливият български режисьор, бяхме на гости на Диана Хаджийска по bTV радио, където говорихме за едно заболяване, което рядко се свързва с хранителните разстройства – а реално е – това е свръхнорменото тегло, което много често е провокирано от начина на живота, който от своя страна влече с годините и заболявавания като метаболитен синдром и оставен непроследен – диабет.
Беше ми много интересно да се срещна с него – а историята му, която той разказва, предупреждавайки другите хора за рисковете от това да не вземеш мерки навреме – е изключително показателна и е много благородно, че го прави.
Лично аз бих предложила на всички, които си мислят за операция на стомаха да помислят преди да я предприемат и за неоперативна програма с цел цялостно намаляване на теглото, която да включва интердисциплинарен екип на психотерапевт като мен и нутриционист.
Разговоръ
т с Даниел Михайлов в „Денят започва“ по БНТ имаше своето продължение – радвам се, че говоренето за емоционалното здраве вече се обвързва и с въпроса за храненето (ВИДЕО)- или по-точно, че в ефира на националната телевизия се говори за връзката между тях и че зад не спазването на диети или трудното поддържане на килограми/апетит не става въпрос само за „воля“, но и за проблеми, които биха могли да бъдат решени с психотерапия.
Предишният ни разговор може да видите тук (Как страда тялото, когато душата е гладна за емоции).
Вероника Стефанова (Вероника Каролин), мис Автомобилизъм и висока като небостъргач, е красавица от тези, които магически сякаш са се сдобили с гените на Барби. Зад външността й на кукла обаче живее едно добро сърце, което е готово да сподели това, което се е случило с нея – да попадне в лапите на анорексията, а след нея, както става често – и на булимията.
Тя е от тези примери на хора, които не забравят хранителното нарушение, а говори и споделя за своя път, за да покаже на всички засегнати, че надежда има. Малко хора избират да разказват, а за да го прави тя има конкретна причина. „По време на лечението ми много трудно се доверявах на всички хора, които ми казваха че съм много слаба, че трябва да се лекувам. Не можех да осъзная реално, че имам проблем, защото аз не се чувствах слаба и имах нужда просто от някой, който да ми сподели от личен опит какво да очаквам и как ще премине лечението ми – някой, който вече се е излекувал, разказа ми тя. Тогава имаше една позната на майка ми, която разговаря с мен и ми вдъхна надежда и тогава си обещах, че ако се възстановя някой ден, ще помагам на всички момичета в моето положение, които просто ги подтиквам да преминат към лечение и психотерапия. Моята цел е да ги успокоя и да отидат спокойно на психотерапевт или при нужда в болница„.
Вероника разбира за себе си, че е почувствала за себе си, че се разболява не в един ден, а постепенно, „Започнах да си намалям храната постепенно и имаше периоди, в които това ме радваше. Мислех си, че като не ям това ме прави по-щастлива. В началото, когато свалих първите килограми ми казваха „Ти си толкова слаба, още повече си се разхубавила“ и така реших че това е начина, до момента, в който не знаех колко съм слаба в действителност и когато всички ми казваха, че трябва да спра и да започна да се храня, аз мислех, че ме нападат и че не ме харесват“.
При нея след като е приета в болница и започва медикаментозно лечение, тя започва да хапва, но тогава се стига до друг момент – изведнъж се събужда апетита й и „Започнах да ям повече, отколкото да се заситя и тогава започвах да повръщам„. Вероника влиза в друга фаза – на булимията, но след една година излиза от нея. Днес тя е напълно активна, учи и работи, за разлика от преди, когато не е правила нищо.
Това беше моята среща днес с нея – а в линка е видеото, на което разказахме двете с нея в „Денят започва“ по БНТ.
Днес се отбелязва първото издание на Световния ден за действия срещу хранителните разстройства. Над 200 организации и активисти от 30 страни се обединяват, за да да разбулят митове, предоставят информация и колективно да апелират за законови промени и предоставяне на повече ресурси за борбата с проявленията на болестта, която засяга около 70 милиона души на планетата.
В подкрепа на Световния ден за действия срещу хранителните разстройства, сценаристът и режисьор Марти Ноксон („Клуб Веселие“, „Момчетата от Медисън авеню“, „Бъфи: убийцата на вампири“) и звездите от предстоящия й игрален филм „До кости“ (на екран от 2017-та) подкрепиха каузата с видео, с което да привлекат вниманието към тези животозастрашаващи, но лечими болести. Филмът, в който участват звездите е базиран на истинската история на оцеляла от анорексия жена, на борбата на Ноксон с анорексия като момиче и нестандарното й възстановяване.
Във видеото, Ноксон, звездите от филма и членовете на екипа прочитат „Деветте истини за хранителните разстройства” в опит да развенчаят митовете около тях. Пред камерата застават звездите Киану Рийвс („Матрицата“, „Адвокат на Дявола“, “Скорост“), Лили Колинс („Огледалце, огледалце“, „Невидима зона“), Кари Престън („Добрата съпруга“, “Истинска кръв“), Катрин Прескот (“Skins“), Retta („Паркове и отдих“) и други. Видеото може да видиш тук (не можах да включа да излизат автоматично субтитрите на български, но ако ги избереш СС, ще ги видиш)
Целите на кампанията са да покажат, че хранителните разстройства са лечими генетични заболявания, да промотират приемането на различията, да повишат осведомеността сред политиците, за да разпределят ресурси и да установят адекватни национални системи, както и да агитират за промяна на световно ниво.
Представители на инициативата за България сме аз и проф. Захарина Савова, психотерапевти специализирани в работа с хранителни разстройства и емоционално хранене. Заедно създадохме скрининг тест за проверка на риска от развитие на хранително разстройство, който можеш да направиш онлайн.
Лично за мен осъзнаването на сериозността на заболяванията, свързани с отношението към храната и премахването на стигмата към тях е основна цел, защото те са често подценявани и не се говори за тях толкова, колкото е нужно.
Хранителните разстройства са потенциално животозастрашаващи заболявания, с най-висока смъртност от всички психични разстройства. Те засягат около 70 милиона души в световен мащаб независомо от възраст, тегло, тип тяло, раса, националност, сексуална ориентация, пол, и социал-икономически статус. Заради третирането като теми табу и дезинформацията твърде често засегнатите хора не търсят помощ. Ето защо водещи професионалисти и организации в сферата се събраха, за да създадат „Деветте истини за хранителните разстройства“.
1. Много хора с хранителни разстройства изглеждат напълно здрави, а всъщност са тежко болни.
2. Семействата на хората с хранителни разстройства може да нямат нищо общо с болестта и да помогнат много за преодоляването й.
3. Хранителното разстройство е сериозна здравословна криза, която пречи на личния и семейния живот.
4. Хранителните разстройства не са съзнателно направен избор, а сериозна болест.
5. Хранителните разстройства засягат хора от всякаква възраст, пол, етнос, раса, тип тяло и тегло, сексуална ориентация и социално-икономически статус.
6. Хранителните разстройства носят висок риск от суицид (самоубийство) и медицински усложнения.
7. Гените, но също и заобикалящата среда, играят важна роля в „отключването“ на хранителните разстройства.
8. Само гените не определят възникването на хранителни разстройства.
9. Пълно възстановяване след хранително разстройство е възможно. Ранното разпознаване и лечение са важни за това.
* Деветте истини за хранителните разстройства са съставени в сътрудничество с д-р Синтия Булик, Ph.D., F.A.E.D., която е виден професор по хранителни разстройства в медицинския факултет на северно каролинския университет в Чапъл Хил. „Деветте истини“ са базирани на лекцията на д-р Булик от 2014 г. в Националния институт за психично здраве, озаглавена „9 разбити мита за хранителните разстройства“. Водещи асоциации в областта на хранителните разстройства също дадоха своя принос.
9.
Три плача
Макар да се бяхме срещали само за еднократна консултация преди много години, споменът за този споделен час се е врязал дълбоко в паметта ми. Красива, тъжна и изискана, Хелена дойде да разговаряме за нейния приятел Били и по време на разговора ни плака три пъти.
Били, който починал три месеца по-рано, бил важен човек в живота й. Обитавали различни светове – той се подвизавал из гей средите в Сохо, тя пък се гушела в уюта на своя петнайсетгодишен буржоазен брак, – но били приятели от детството. Сближили се като второкласници, а по-късно, двайсетинагодишни, живели заедно в някаква бруклинска комуна. Тя била бедна, той – богат; тя предпазлива, той – дързък до безразсъдство; тя неуверена, той – бликащ от самоувереност. Той бил рус и красив и я научил да кара мотоциклет.
– Веднъж – потопи се тя в спомените си с блеснали очи – в продължение на шест месеца кръстосвахме с мотоциклета Южна Америка. Не носехме никакъв друг багаж, освен раничките на гърба си. Това пътуване беше връхната точка в живота ми. Били често казваше: „Да преживеем всичко и да напуснем този свят без съжаления. Да вземем всичко от живота и да оставим смъртта с празни ръце”. И ето че, най-внезапно, преди четири месеца… рак на мозъка… и бедният ми Били си отиде за няколко седмици.
Но не тогава се разплака Хелена – това се случи няколко минути по-късно.
– Миналата седмица осъществих важен преход в живота си. Взех държавните си изпити и сега съм лицензиран клиничен психолог.
– Поздравления. Това е наистина важно събитие.
– Важните житейски събития невинаги са нещо добро.
– Защо?
– Миналия уикенд съпругът ми заведе двамата ни синове и най-добрите им приятели на къмпинг и по-голямата част от почивните дни аз прекарах, асимилирайки това събитие и премисляйки живота си. Почиствах из къщи, подреждах гардеробите, претъпкани с безполезни вещи, и попаднах на забравен албум със стари снимки на Били, който не бях разглеждала от години. Поех дълбоко въздух, сипах си питие, седнах на пода в един ъгъл и започнах бавно да прелиствам страниците, но този път разглеждах образите със съвсем други очи – с очите на психотерапевт. Взрях се в любимата си снимка на Били. На нея е възседнал мотоциклета си – с разкопчано кожено яке и лице, озарено от онази чудна лятна усмивка, – държи бутилка бира и с жест ме приканя да седна зад него. Винаги съм обичала тази снимка, но внезапно, за първи път ме осени мисълта, че Били е имал манийни епизоди, че е страдал от биполярно разстройство! И тази мисъл ме зашемети. Всичките ни безценни приключения, лудориите, които вършехме, може би не са били нищо друго, а…
Именно тогава тя се разплака за първи път. Рида в продължение на няколко минути. Аз я подканих:
– Би ли довършила изречението, Хелена? Не са били нищо друго, а…?
Хлипайки, Хелена поклати глава и се извини, че е изразходила почти цялата кутия с кърпички. След като се посъвзе, продължи, без да отговори на въпроса ми:
– Тогава ти телефонирах, за да се срещнем. И сякаш мисълта, че е страдал от биполярно разстройство, не беше достатъчно разтърсваща, по-късно същия ден получих нов шамар, препрочитайки последните имейли, които бяхме разменили с Били. Малко преди самия край той ми написа пропито с обич писмо, в което ме уверяваше колко много означавам за него, колко цени приятелството ми, как се наслаждава на спомените си с мен, въпреки че мозъкът му се разпада. Тогава…
В този момент Хелена се разплака за втори път. Плачът й бе неудържим и тя отново протегна ръка за кърпички.
– Опитай да продължиш, Хелена.
– Тогава се вгледах по-внимателно в имейла – продължи тя през хлипане – и видях, че е бил изпратен до повече от сто души. Осъзнах, че аз бях просто една от стоте, от сто и тринайсетте, ако трябва да съм точна.
В продължение на още няколко минути тя плака неудържимо. Когато хлипанията й започнаха да утихват, я подканих отново:
– Какво се случи после, Хелена?
– После отгърнах албума на страница, която бях забравила напълно. На нея беше залепена покана за едно от лудите ни съвместни празненства по случай рождените ни дни, които организирахме в Бруклин. Аз съм родена на единайсети юни, а той – на дванайсети. Имаме само няколко часа разлика и празнувахме заедно, а…
На това място Хелена избухна в сълзи за трети път.
Изчаках известно време, после довърших мисълта й:
– Родени сме само с няколко часа разлика, а сега той е мъртъв. Плашеща мисъл.
– Да, да – закима енергично Хелена, все още плачейки.
Погледнах ръчния си часовник. Тя бе пожелала една сесия, а до края оставаха само двайсет минути.
– Хелена, нека първо се съсредоточим върху онова, което те накара да се разплачеш последния път: ти и Били сте били на една и съща възраст, родени сте с няколко часа разлика. Сега той е мъртъв. Разкрий ми повече от мислите си относно това.
– Тук съм благодарение само на случайността, а той е мъртъв. Можеше аз да съм на неговото място. Спомням си, един ден отидохме на конни надбягвания. Беше ми за първи път. Изненадах се, че Били отказа да залага, и когато го попитах защо, ми даде чудат отговор. Каза, че вече изразходвал късмета си, спечелвайки лотарията на живота – сред всичките милиони други сперматозоиди той бил щастливецът, който издърпал печелившия билет. После ми посочи всичките разкъсани билети по земята около нас и каза, че именно заради „лотарията на живота” чувствал моралното задължение да не хвърля парите си на вятъра и да не заграбва от другите, а вместо това да използва онова, което има, за да живее живота си най-пълно.
– И правеше ли го?
– О, да. О, да. Не познавах друг така жив, така безстрашен, така страстно отдаден на самото живеене човек.
– А щом подобна ярка искра живот може да бъде угасена – казах, – и твоят живот изглежда несигурен.
Хелена ме погледна донякъде изненадана от директността ми.
– Именно, именно. – Тя издърпа още няколко кърпички от кутията.
– Значи плачеш и за самата себе си. Неговата смърт прави твоята смърт по-конкретна, по-реална. За първи път ли имаш подобна среща със смъртта?
– Не, не. Много пъти през детството ми мисълта за смъртта ме е връхлитала като гръм. Всяко погребение, на което присъствах, беше следвано от безсънни нощи, в които си представях, че съм мъртва. Подобно преживяване имах и когато се роди най-големият ми син. Първият му плач ме разтърси дълбоко.
– Защо?
– Защото отвори очите ми за един очевиден факт: че животът има начало, след което се развива праволинейно. Аз съм просто преносител, който предава живота на сина си, който на свой ред ще го предаде на своето потомство и ще срещне смъртта. Мисля, че тогава си дадох сметка, че животът на всеки от нас се развива по разписание и аз определено не съм изключение.
– Ще ти кажа за какво си мисля в момента – рекох. – За думите на Били „да си отидем от този свят без съжаления”. Всичко, което ми разказа, ме навежда на заключението, че животът ти с Били е бил пълноценен. Така ли е?
– Така е.
– За това свидетелства възбудата в погледа ти. Нямаш никакви съжаления по отношение на този период от живота си?
– Никакви.
– А какво ще ми кажеш за сегашния си живот, със съпруга ти и децата ти?
– Ах, да. Не пилееш времето. Това е друга история. Сега съм извън живота. Сякаш го отлагам. Не го преживявам наистина, не му се наслаждавам такъв, какъвто протича в настоящия момент. И се задушавам сред вещи: дрехи, спално бельо, безброй лампи, бейзболни ръкавици, голф стикове, палатки, спални чували.
– За разлика от времето на мотоциклетното пътешествие с Били – шест месеца из Южна Америка само с малка раничка на гърба.
– О, това беше блаженство. Същински рай. Сега съм омъжена, имам добър съпруг. Обичам го, но, о, как ми се иска да не бях така обременена. Ще ми се да бих могла да живея само с една раничка на гърба. Колко много вещи. Понякога си представям как гигантски багер с хидравлични щипки разбива покрива на къщата ми и скопчва покъщнината – огромни телевизори и дивиди плеъри, дивани и миялни машини. И докато челюстите му издигат всичко това през дупката в покрива, виждам как на дрипи от разкъсаната си тапицерия висят градинските столове.
– Разкажи ми повече за своите съжаления по отношение на живота си в последните години.
– За мен той няма ценност, не го живея както би трябвало. Може би защото от твърде дълго съм убедена, че истинският ми живот е останал в миналото, с Били.
– И поради това убеждение ти е много по-трудно да се примириш със смъртността си. Мисълта за смъртта е винаги по-болезнена, когато имаш чувството, че не си живял пълноценно.
Хелена кимна. Определено вече бях ангажирал цялото й внимание.
– Да обсъдим и другите два пъти, когато плака. Разплака се, докато разказваше как си разбрала, че Били е изпратил прощален имейл до над сто души. Защо?
– Просто вече не се чувствах специална. Някога бяхме близки, толкова близки.
– Пред теб той се е разкривал в голяма степен?
– Така е, но не и през последните няколко години от живота си. Промяна настъпи, когато преди десет години се пренесе в Орегон. Заживяхме на двата противоположни бряга на континента и аз го виждах в най-добрия случай един или два пъти в годината.
– Знаеш ли, мисля си за заболяването на Били – реших да споделя мислите си. -Вероятно подобно на много други терминално болни той се е чувствал изолиран и в отчаянието си е опитал да установи връзка с цялата си социална мрежа, с всеки, когото е познавал. Това е, струва ми се, разбираемо и човешко. Но в никакъв случай, Хелена, тази негова постъпка не съдържа оценка на връзката му с теб.
– Да, да, знам това. Господи, напълно ясно ми е! Работя с много двойки и почти всеки ден се случва да уверявам някого, че определена постъпка на партньора му не е непременно послание, касаещо взаимоотношенията им.
– Именно, а още по-малко вероятно е постъпката на Били да е послание, касаещо автентичността на взаимоотношенията ти с него преди толкова години. Взаимоотношенията между хората си имат край, но той не обезценява онова, което те са представлявали преди време. И с това се връщаме към първия път, когато се разплака. Тогава ти ми разказваше за внезапното си прозрение, че Били е имал манийни епизоди. Опитай се да ми изясниш какво изразяваха сълзите ти.
– Неговата мания ми се струва така очевидна сега. Той никога не се спираше. Винаги на максимални обороти. Не забавяше дори за миг. Как е възможно да не съм си дала сметка за това още навремето? Не е за вярване.
– Но нека обсъдим защо това така те разтърси.
– Струва ми се, защото то постави под въпрос чувството ми за реалност. Онова, което смятах за връхната точка в живота си, за сияйния и вдъхновяващ негов център, времето, когато аз и той бяхме трептящо живи – всичко това не е било реално. Сега осъзнавам, че е било просто плод на неговата мания.
– Мога да си представя колко дестабилизирана се чувстваш сега, Хелена. През всичките тези години си виждала живота си по определен начин, аз сега внезапно си се сблъскала с нова, съвсем различна версия на реалността. Да видиш как миналото се променя пред очите ти – какъв шок!
– Именно, чувствам се зашеметена.
– Има и нещо много тъжно в това, което казваш, Хелена. Печално е, че личността на Били, важен и ценен за теб човек, приятел от детството, е сведена до една диагноза. А цялата ти младост, прекарана с него – всичките прекрасни, вълнуващи преживявания, – са превърнати в „нищо друго, освен…”, нищо друго, освен израз на една мания. Вероятно е имал маниакални епизоди, но от разказа ти съдя, че личността на този човек далеч не може да се побере в рамките на тази диагноза.
– Знам, знам, но точно сега съм неспособна да превъзмогна това.
– Знаеш ли, когато каза, че целият ти младежки живот с Били не е бил „нищо друго, освен” плод на неговата мания, ме побиха тръпки. Представи си, че погледнем от същата гледна точка случващото се между двама ни в момента. Би могло да се каже, че то не е нищо друго, освен търговска сделка, и че ти ми плащаш, за да те слушам и да откликвам на чутото. Или че помагайки ти да се почувстваш по-добре, аз се чувствам по-силен и по-ефективен като личност. Или пък, че насищам със смисъл живота си, като помагам на теб да наситиш със смисъл своя. И може би всичките тези твърдения ще са верни. Но да се твърди, че терапията е „нищо друго, освен” някое от изброените неща, е далеч, безкрайно далеч от истината. Чувствам, че между нас двамата съществува дълбок контакт, че помежду ни се случва нещо истинско, че ти разкриваш голяма част от себе си пред мен, а думите ти ме трогват и ангажират вниманието ми. Не желая ние двамата да бъдем свеждани до нещо просто, не желая и Били да бъде свеждан до нещо просто. Харесаха ми думите ти за неговата лятна усмивка. Завиждам ви заради мотоциклетното пътешествие из Южна Америка и ме натъжава мисълта, че сама си отнемеш всичко това.
В края на разговора и двамата бяхме уморени и просветлени. Тя бе способна да си възвърне миналото и да започне отново да цени живота си с Били. А колкото до мен, аз бях добавил нов аргумент в полза на отколешната си непоносимост към поставянето на диагнози. По време на обучението си като психиатър официалните диагностични категории често ми създаваха проблеми. На съвещанията за обсъждане на случаи много от консултантите изразяваха несъгласие с конкретните диагнози на представяните пациенти и аз впоследствие установих, че несъгласието им обикновено произтичаше не от грешки на практикуващите специалисти, а от проблеми, същностно присъщи на диагностицирането.
Докато бях завеждащ психиатричното отделение на болницата към Станфордския университет, аз разчитах на диагнозите, за да се информирам относно ефективното фармакологично лечение. Но в психотерапевтичната си практика с пациенти с нетолкова сериозни разстройства през последните четирийсет години аз неведнъж съм се убеждавал, че диагностичният метод е в повечето случаи неуместен. А също така и че изопаченията, които ние, психотерапевтите, трябва да извършим, за да покрием изискванията на застрахователните компании за прецизни диагнози, са във вреда както на терапевта, така и на пациента. В диагностичната процедура ние не улавяме някаква обективна истина. Диагностичните категории са съчинени и спорни: те са продукт на съвещателен вот и неизменно търпят значителна ревизия на всяко десетилетие.
Но срещата ми с Хелена ме убеди, че досадното задължение да се състави официална диагноза е нещо повече от проста безсмислица. Това впрочем може да възпрепятства работата ни, като забули и дори зачеркне изцяло пълнокръвната и многоизмерна личност, с която общуваме в кабинета си. Били беше станал жертва на този процес и аз бях радостен, че спомогнах неговата личност да бъде възстановена в предишната си сложност и жизненост.
Трите награди от Pampers днес отпътуват към участвалите в играта, която обявих на 26ти април.
Пакет от пелени Pampers Premium Care (моите впечатления от самите пелени са публикувани тук) и книгата на Сю Герхард „Защо обичта е важна“ на издателство Изток-Запад получава Марина Петрова.
Свое копие от тази книга, която силно препоръчвам на всяка майка (особено на бъдещите) получават Янка Радомирова и Даниела Генчева, които участваха в играта като коментираха и споделиха поста ми от личната ми Facebook страница.
Почти половината американци не могат да извадят в брой 400 долара. Историята на един от тях (писател, с две деца и едната му книга купена от Скорсезе). Оригиналната история от Атлантик е тук, интересна е заради коментарите също (не, не съм чела и 3те хиляди)
Идеалното тяло не съществува – история от The Guardian
 |
| Екатерина Каравелова, една от героините в Историческата разходка |
В неделния 8 май, след като избрах да ме вали из София, не из страната, някакси приятно се оказах в градинката между Народното събрание и Университета, за да се включа в Историческа разходка по женските места на паметта из София, организирано от Феминистка разходка.
Изненадващо, не бяхме няколко човека, а над 20 жени, койито останахме заедно повече от два часа. Тъй като отдавна съм се откъснала от академичния свят някои изглежда бяха много известни – съдейки по техните знания и поведение – и допълваха разказите на двете водещи по интересен начин.
Обиколихме около 15 места в централната част на София (една парабола от Университета до Народния театър, със среда малките Пет кьошета), където водещите ни представяха различни части от историята на женските права в България. Не съм присъствала на друго подобно начинание досега – а за да е съвсем в темата с женските права и темите, които вървяха, не ни пропусна едно възрастно градско келеме, което на ул. Раковски, ни попита какво сме се наредили като проститутки (?!), докато гледахме сградата, в която се е помещавал един женски съюз. Като част от градския ни пейзаж и времето ни, вече на Граф Игнатиев ни подмина, според мен с леко изкушение да ни да ни заговори писателя Калин Терзийски, но тъй като тъкмо тогава вървеше темата, че жените са различни от мъжете – това по повод видовете феминизъм – индивидуалистки и релационен.
Разходката допълни представата ми изобщо за онзи период между края на 19ти век и средата на 20ти, като постави и едно питане за ролята на комунистическите женски функционерки за женските права. Но това не ми е толкова важно в момента, колкото бележката да се заинтересувам повече (най-накрая!) от делото на Екатерина Каравелова и Яна Язова, като и двете слагам в литературния си списък до края на годината. Екатерина Каравелова е от онези жени, които някакси не са достатъчно познати с живота си (линкът е към статия на закритото списание Тема, която е интересна за четене), а само с някакви „интересни“ факти като това, че е майка на Лора Каравелова например. Не намерих линк за Юлия Малинова, съпруга на Александър Малинов, министър председател преди 1945, за която научих интересни факти по време на разходката.
Предполагам, че ще препрочета и Елисавета Багряна (линкът е с нейни стихове). Наскоро една приятелка сподели статия за Елисавета Багряна и още тогава се замислих къде е една книга, която ми направи огромно впечатление като дете – стихосбирка-албум на поетесата, в която стиховете са написани с нейния почерк и илюстриран с нейни снимки – от млада жена до възрастна.
Доволна съм от разходката, защото научих неща, които не знаех и ме накара да включа нови книги в списъка си, но ми липсваше малко повече подготовка на водещите по темите, за които разказваха. Като за първи опити, при това безплатни в това начинание, това мина без резки включвания на участничките, но се надявам, че това ще се поправи.
Най-често на жените се противопоставят самите жени, включително и по отношение на феминистките начинания, затова ми се иска това да бъде разбрано като „получи се, но следващия път бъдете по-внимателни в детайлите!“. Успех!
Разгледах анонимно изследване на друг човек и това ме убеди в ползата – когато знаеш към какво си предразположен, това помага да водиш подходящ начин на живот и знаеш къде са слабите ти места по чисто генетични причини.
Съгласих се са тествам, защото забелязвам, че хората обичат научните обяснения – някои от които понякога са малко по ръба на науката – повечето хора са убедени, че тестът Вега не помага, но го правят, все пак. Не е истина, че не помага, просто данните от него са за кратко време, докато при този генетичен тест разбираш неща за себе си, които важат за цял живот.
Така че, след като търках с подобната на клечка за уши шпатула по двете си бузи по 30 секунди, чакам да видя какво е записано в гените ми за подходящия начин на хранене, който ще ме дари със здрава старост и щастлива средна възраст.
Резултатите ще дойдат след 4 седмици – и тогава ще разкажа какво съм разбрала за начина на хранене, който е най-подходящ за мен. Докато говорих с Боряна Герасимова, която ръководи компанията, се впечатлих и от друг тест, който ще направя също някой път – за вродените предразположения, особено що се отнася до женски болести, като рака на гърдата. Не всички хора знаят, че ние ежедневно произвеждаме и ракови клетки и имунитета ти помога да ги преборим. Това, което влияе най-много е средата, което включва и начин на хранене и нейното усвояване. Не е нужно да си Анджелина Джоли, но тези тестове помагат да не се въртиш в леглото с кошмари…
 |
| Това е Бисквитка, първата кукла на първата ми дъщеря, която дава пример как се седи на гърне |
 |
|
Pampers Premium Care
се предлагат в пет размера: нулев (до 2, 5 кг); първи (2-5 кг); втори (3-6 кг); трети (5-9 кг); четвърти (8-14 кг) и пети (11-18 кг). |
През това време до изкачването на стъпалата на неин ход оставам с Pampers, които са с нея от раждането й. В момента тя е с Pampers Premium Care, които са направени по нов начин, като когато бебето се напика, не става една голяма буца, а се разпределя по повърхността, което прави доста по-удобно за бебето да лежи и да се движи с тях. За родителите, които проверяват с пипане – и все пак става ясно дали памперса се е напълнил, а и има индикатор, който се оцветява, за да си напълно сигурен какво става. Дишащите микроспори са създадени, за да улесняват циркулацията на въздуха и по този начин да се избегне усещането за запарване. Доста по-тънки са повечето пелени, което е удобно и въпреки че са ароматизирани, това е съвсем леко и финно, така че не дразни майки като мен, които мразят ароматизирани продукти.
 |
| Тамта с миксера |
Урокът беше в „My French Gourmandises“, а през това време, прекарано с Тамта Калваши, кулинар до мозъка на костите си научих едно, усъвършенствах друго и така се получи нещо, няма да (по)казвам какво, което си занесох и вкъщи, както и рецептите, които следвахме, за да ги добавя към репертоара си.
Към урока ми остана също приятния вкус от общуването с интересните жени, които бяха дошли на този клас.
Tres bien!
 |
| Класът започна със сладки и кир роял |
 |
| Всички заедно! |
 |
| Накрая – пробване на крема! |
Подписах декларация на Fox Channels, че нищо няма да разказвам, така че мога да споделя само положителни неща от това, което видях на прожекцията в Cine Grand и срещата с екипа. По собствено желание, не че съм подписала декларация да не пиша нищо лошо.
Семейството на Мика (Лили Маравиля) и Тони (Михаил Билалов) е в нов, шеметен етап и, това, както изглежда, няма как да се спре. Продуктовото позициониране не дразни, въпреки че минава границите в определени моменти и това се дължи на работата на сценаристите, които успяват да накарат дори зала с калени на всичко журналисти и други публични лица да се разсмее от сърце.
 |
| „коуеги“ |
Не пропуснах да се снимам с Михаил Билалов, който играе Тони, „психотерапевт“, заради закачката с блога ми.. Героят му е толкова психотерапевт, колкото аз съм актриса, но както и той каза „професията на Тони няма значение, важно му е да стои далеч от жена му“. С други думи, ако някой от първи сезон си е направил извода, че психотерапевтите седят зад големи бюра и се забъркват нонстоп в любовни драми, не е така.
Но Връзки си остава най-забавния сериал в момента, вече чакам епизодите по FoxLife в понеделниците.
Снимката, която направих днес в Бояна е единствената, която смятам, че ми се е получила и то без да съм от фото-кръжока с гооооолемите фотоапарати, а с наличното око на телефона ми.
Дъждът, който капеше, преминавайки от дъжд в лек сняг; плетеницата от клони сивото небе и силното бяло на цветчетата, ме накараха да се чувствам като в японско стихотворение, където дзен, минимализъм и красота се вплитат.
Днешният ми ден не е много добър, поне до момента, но ме държи още красотата, която Вселената ми подари тази сутрин.
Вкъщи хората могат да се „освинят“ по начин, по който не биха го направили в заведение – така е. Но това, което ме боцва е, че този тип хранене, като сложеният на билборда пример понякога пъти е… болест. Това ее и грешката в комуникацията, която според мен са допуснали от Happy, които – трябва да спомена – се опитват – и дори успяват, да пропагандират здравословно хранене (например киноата в България никога нямаше да е толкова популярна без тях!).
Болеста се казва Преяждане (Binge Eating Disorder) и беше включена двата класификатора на болестите DSM-5, както и в МКБ-10.
На мен човека на снимката ми се струва, като такъв, който за кратък период от време (например 2 часа), ще изяде количество храна, определено по-голямо от това, което повечето хора биха изяли за същия период от време, безконтролно ще яде – по това време – без да може да спре или да контролира колко ще изяде.
Епизодите на безконтролно преяждане се свързва с три или повече от следните описания:
– да ядеш много бързо
– да ядеш, докато ти стане неприятно тежко от поетата храна
– да ядеш големи количества храна, дори когато не си физически гладен
– да ядеш сам, защото се чувстваш зле от това колко изяждаш
– да се чувстваш отвратен от себе си, депресиран или гузен след това
За да се говори за болестно преяждане, то трябва да се случва средно веднъж седмично в продължение на три месеца.
Добрата новина, която в дни като днешния е важна – на страницата на Happy има много позитивни примери за храна вкъщи – което означава, че храната вкъщи може да е много вкусна и да не е свързана със самотно преяждане – защото хората си правят селфи как се хранят заедно, храната е красиво подредена и т.н.!
Закъснях… толкова по Фройд! Както ще прочетеш по-нататък в интервюто, грешките в ежедневието рядко са неволни, и записването на друга дата в тефтера ми, би казал Фройд не е случайно. Кристфрид Тьогел любезно ме изчака, и след телевизионното интервю дойде моят ред за разговор.
ДС: Спомням си тази книга под формата на лекции, които ми дадоха много стабилна основа в годините заради систематичността.
КТ: Който не е креативен, трябва да е систематичен.
ДС: Който е креативен, трябва да се научи да е систематичен. Но заглавието на книгата не ми хареса…
КТ: То е, защото издателството в Германия на книгата има поредица с книги като Библията набързо, Шекспир набързо, Гьоте набързо и така ме попитаха дали искам да напиша Фройд набързо. На немски означава „за бързащия човек“
ДС: А книгата е сериозна.
КТ: Аз имам 12 книги за Фройд и тази ми беше много трудно да направя, защото съм написал над 10 000 страници за него и да ги сведа да 150, без да губя същноста, не е лесно. Така че си мисля, че хората ще получат добра представа за Фройд. Не е лесно да се синтезира, без да стане повърхностно, но мисля, че се получили.
 |
| Фани Мозер |
Фройд не е изключително добър терапевт. Първите 20 години много от неговите пациенти се самоубиват по време на терапията. Вярно е, че неговите колеги и ученици му пращат най-трудните случаи, така че там е по-различно. Но, например намерих в архива му едно писмо в архива му. През 1895 той пише Изследвания върху хистерията, където описва 5 случая. Вторият случай след Анна О., е една жена, най-богатата жена в Европа по това време, Фани Мозер, там се нарича Еми фон Н. Там той намира причината в нейните дъщери, които са слабоумни. 25 години по-късно едната дъщеря, които той публично нарича в книгата си олигофрени, му изпраща своята дисертация и той и отговаря с писмо, в което пише „Аз се извинявам за ужасната си диагностична грешка“, обаче го прави само в писмото. Всички следващи издания до смъртта му той не го споменава, дори като бележка под линия. Тоест прави компромис, така че теорията му да изглежда по-консистентна. Това се случва много рано в неговата кариера и 20 години по-късно той е нямало да се заблуди. Въпросът е, че тази книга е учебник за много студенти и в тези 8 издания на книгата до края на живота му това не поправя това. Иначе всеки прави грешки в началото.
ДС: За кого ще бъде интересна тази книга?
Една
тъмна зимна нощ звънът на телефона ме
събуди с новината, че домашното раждане,
което планирах да филмирам, е започнало.
Бях се срещала с майката и преди, но не
я познавах добре. Пристигнах в дома ѝ и
трябваше да изкача три етажа стълби до
стаята ѝ на последния етаж на къщата,
влачейки с мен озвучителната и
осветителната си апаратура. Заварих
майката и бащата да седят на ръба на
единично легло в оскъдно обзаведена и
слабо осветена стая, на чийто под бе
постлан вестник. Вниманието бе
съсредоточено върху тялото на майката
и всичко се случваше тихо и оттренирано.
Акушерката обикаляше наоколо, докато
аз си стоях в единия ъгъл на стаята.
Нещата се случваха бързо и съвсем скоро
майката вече беше приклекнала над
вестника, подкрепяна от партньора си,
докато аз записвах удивителната гама
от звуци, които тя издаваше, звуци, които
подсказваха увеличаващия се натиск и
скоро, щом бебето започна да излиза, се
превърнаха в дълбоки стенания. Моята
операторка не успя да пристигне навреме,
за да заснеме раждането, но на мен ми
беше все едно, защото бях погълната да
наблюдавам това върховно събитие. Когато
бебето най-сетне излезе от тялото на
майката, очите на всички ни бяха пълни
със сълзи, бяхме погълнати от емоцията,
благоговеещи пред началото на този нов
живот и очаровани от мистерията на самия
живот.
Правя го, защото Сю Герхард е психоаналитик психотерапевт с неподражаем усет за разказване на иначе понякога скучноватите психологически теории и тъй като не изпада в преразкази или в повърхностност – както се случва често във всички сайтове от типа на ЧакайДаТиРазкажаСмисълаНаЖивота.com.
Систематично, интересно и с много научно подкрепени факти тя (жената е професор в Оксфорд) обяснява защо обичта (под формата на чувство, а не храна, играчки или биберон) е важна, защо връзката майка-дете в онзи период между 0 и 2, когато много майки са склонни да мислят „то нищо не разбира“, а други пускат до пълно откачане Бейби Айнщайн и да му хвърлят био играчки, докато обичта е важна.
Ако тази година трябва да си купиш една книга за детска психология (и за да разбереш и себе си по-добре, защото някога си бил бебе), това е тази. Препоръчвам я изключително много на бременни жени или тези, които се замислят за това да „видят двете чертички“.
Сю Герхардт – Защо обичта е важна
ОТКЪС 1
Новата
парадигма
Издателство Изток-Запад преди време публикуваха В търсене на изгубеното щастие на Джейн Лидлоф, която също се допира в темата, но лично според мен Защо обичта е важна е по-добра.
Видеото от предаването е тук
http://play.novatv.bg/programi/na-kafe/707388?autostart=true
В него Стела Колева, една смела и прекрасна жена, разкри за пръв път пред близките и приятелите си за онзи етап от живота си, който е преминал под знака на булимията. Не е лесно да се споделят такива неща, за което й благодаря!
Стела в момента е инструктор по йога – и то добър – казвам го като изкушена от йогата – повече за часовете й може да намериш във фейсбук страницата й!
–––––––
Допълнение от 20/05/2018:
Препоръчвам книгата „Войната с храната„, на която съм редактор и автор на предговора (може да го прочетете тук), за да направите крачки в опознаването на проблема си.
Книгата може да намерите само онлайн.
 |
| Да се облегнеш на бисквитка може да е удобно понякога, но ако е всеки ден – или никога не го правиш – е проблем |
Засегнатитеот хранителни разстройства са над 100 000. Всъщност се споменават за около 250 000, но дори на мен тази цифра ми звучи много и заради липсата на официални данни съм към по-ниската цифра.
Болните от хранителни разстройства са много, но те някакси успяват да се справят. Някои от тях гладуват самотни, докато това не излезе на бял свят (историята на Пламена при Миролюба Бенатова), а други водят войната си със света по други начини.
Болните от емоции, които не може да изкажат също са много – емоционалното хранене е нещо изключително сериозно и влияе на килограмите и подтиска душата. И не решава нито един проблем.
През тази седмица – 22-28 февруари лицето на Седмицата – проф. Захарина Савова ще отдели много време в отговорни медии, които се съгласиха да говорят по тази тема, която е обща за толкова много хора – независимо дали си признават или не.
Личните ми интереси като психотерапевт са насочени точно към хранителните разстройства, заради което реших и да специализирам във Великобритания от миналата година, а през 2016та ми се очертават още изпити и срещи с водещи учени там. Всичко, което научих през годините ме кара да вярвам, че превенцията е най-доброто лечение. А превенцията на първо време става чрез говорене – за което благодаря на всички, които медийно подкрепят Седмицата!
 |
| Следващата постановка в градината е Малкия принц |
Тъкмо започнах да отговорям на въпроса й и реших да попитам Надя:
– А ти откъде знаеш това?
– От Анет.
Замълчах.
Няма нужда нищо повече в момента
Благодаря на Анет, учителката в градината на дъшеря ми, че си върши отговорно работата и използва авторитета си, за да допълва говореното в семейството.
Последни коментари