психотерапия

TEDxMladostWomen на 29 октомври

tedXmladostwomenОгромно е удоволствието ми, че бях включена като лектор в изданието за 2016та година на TEDxMladostWomen и тъй като още ми е толкова у-а-у! от това, а времето е малко до старта искам само да напиша, че ще се постарая много, много!

Историята на Люси Иларионов по bTV радио – и моето участие като психотерапевт в предаването

lucy ilarionovС Люси Иларионов, талантливият български режисьор, бяхме на гости на Диана Хаджийска по bTV радио, където говорихме за едно заболяване, което рядко се свързва с хранителните разстройства – а реално е – това е свръхнорменото тегло, което много често е провокирано от начина на живота, който от своя страна влече с годините и заболявавания като метаболитен синдром и оставен непроследен – диабет.

Беше ми много интересно да се срещна с него – а историята му, която той разказва, предупреждавайки другите хора за рисковете от това да не вземеш мерки навреме – е изключително показателна и е много благородно, че го прави.

Лично аз бих предложила на всички, които си мислят за операция на стомаха да помислят преди да я предприемат и за неоперативна програма с цел цялостно намаляване на теглото, която да включва интердисциплинарен екип на психотерапевт като мен и нутриционист.

Аудиозапис от този разговор има тук

Защо храната става причина за щастие – един разговор с продължение с Даниел Михайлов по БНТ1, „Денят започва“

Разговоръ13652279_10209801187327562_397715631_nт с Даниел Михайлов в „Денят започва“ по БНТ имаше своето продължение – радвам се, че говоренето за емоционалното здраве вече се обвързва и с въпроса за храненето (ВИДЕО)- или по-точно, че в ефира на националната телевизия се говори за връзката между тях и че зад не спазването на диети или трудното поддържане на килограми/апетит не става въпрос само за „воля“, но и за проблеми, които биха могли да бъдат решени с психотерапия.
Предишният ни разговор може да видите тук (Как страда тялото, когато душата е гладна за емоции). 

Вероника Каролин и нейното спасение от болеста

veronika carolinВероника Стефанова (Вероника Каролин), мис Автомобилизъм и висока като небостъргач, е красавица от тези, които магически сякаш са се сдобили с гените на Барби. Зад външността й на кукла обаче живее едно добро сърце, което е готово да сподели това, което се е случило с нея – да попадне в лапите на анорексията, а след нея, както става често – и на булимията.

Тя е от тези примери на хора, които не забравят хранителното нарушение, а говори и споделя за своя път, за да покаже на всички засегнати, че надежда има. Малко хора избират да разказват, а за да го прави тя има конкретна причина. „По време на лечението ми много трудно се доверявах на всички хора, които ми казваха че съм много слаба, че трябва да се лекувам. Не можех да осъзная реално, че имам проблем, защото аз не се чувствах слаба и имах нужда просто от някой, който да ми сподели от личен опит какво да очаквам и как ще премине лечението ми – някой, който вече се е излекувал, разказа ми тя. Тогава имаше една позната на майка ми, която разговаря с мен и ми вдъхна надежда и тогава си обещах, че ако се възстановя някой ден, ще помагам на всички момичета в моето положение, които просто ги подтиквам да преминат към лечение и психотерапия. Моята цел е да ги успокоя и да отидат спокойно на психотерапевт или при нужда в болница„.

Вероника разбира за себе си, че е почувствала за себе си, че се разболява не в един ден, а постепенно, „Започнах да си намалям храната постепенно и имаше периоди, в които това ме радваше. Мислех си, че като не ям това ме прави по-щастлива. В началото, когато свалих първите килограми ми казваха „Ти си толкова слаба, още повече си се разхубавила“ и така реших че това е начина, до момента, в който не знаех колко съм слаба в действителност и когато всички ми казваха, че трябва да спра и да започна да се храня, аз мислех, че ме нападат и че не ме харесват“.

IMG_20160602_072319 При нея след като е приета в болница и започва медикаментозно лечение, тя започва да хапва, но тогава се стига до друг момент – изведнъж се събужда апетита й и „Започнах да ям повече, отколкото да се заситя и тогава започвах да повръщам„. Вероника влиза в друга фаза – на булимията, но след една година излиза от нея. Днес тя е напълно активна, учи и работи, за разлика от преди, когато не е правила нищо.

Това беше моята среща днес с нея – а в линка е видеото, на което разказахме двете с нея в „Денят започва“ по БНТ. 

Първи Световен ден за действия срещу хранителните разстройства

wedДнес се отбелязва първото издание на Световния ден за действия срещу хранителните разстройства. Над 200 организации и активисти от 30 страни се обединяват, за да да разбулят митове, предоставят информация и колективно да апелират за законови промени и предоставяне на повече ресурси за борбата с проявленията на болестта, която засяга около 70 милиона души на планетата.

В подкрепа на Световния ден за действия срещу хранителните разстройства, сценаристът и режисьор Марти Ноксон („Клуб Веселие“, „Момчетата от Медисън авеню“, „Бъфи: убийцата на вампири“) и звездите от предстоящия й игрален филм „До кости“ (на екран от 2017-та) подкрепиха каузата с видео, с което да привлекат вниманието към тези животозастрашаващи, но лечими болести. Филмът, в който участват звездите е базиран на истинската история на оцеляла от анорексия жена, на борбата на Ноксон с анорексия като момиче и нестандарното й възстановяване.

Във видеото, Ноксон, звездите от филма и членовете на екипа прочитат „Деветте истини за хранителните разстройства” в опит да развенчаят митовете около тях. Пред камерата застават звездите Киану Рийвс („Матрицата“, „Адвокат на Дявола“, “Скорост“), Лили Колинс („Огледалце, огледалце“, „Невидима зона“), Кари Престън („Добрата съпруга“, “Истинска кръв“), Катрин Прескот (“Skins“), Retta („Паркове и отдих“) и други. Видеото може да видиш тук (не можах да включа да излизат автоматично субтитрите на български, но ако ги избереш СС, ще ги видиш)

kianu

Целите на кампанията са да покажат, че хранителните разстройства са лечими генетични заболявания, да промотират приемането на различията, да повишат осведомеността сред политиците, за да разпределят ресурси и да установят адекватни национални системи, както и да агитират за промяна на световно ниво.

Представители на инициативата за България сме аз и проф. Захарина Савова, психотерапевти специализирани в работа с хранителни разстройства и емоционално хранене. Заедно създадохме скрининг тест за проверка на риска от развитие на хранително разстройство, който можеш да направиш онлайн. 

Лично за мен осъзнаването на сериозността на заболяванията, свързани с отношението към храната и премахването на стигмата към тях е основна цел, защото те са често подценявани и не се говори за тях толкова, колкото е нужно.

9 истини за хранителните разстройства

tumblr_nr5o2xIspj1r30hbfo1_500Хранителните разстройства са потенциално животозастрашаващи заболявания, с най-висока смъртност от всички психични разстройства. Те засягат около 70 милиона души в световен мащаб независомо от възраст, тегло, тип тяло, раса, националност, сексуална ориентация, пол, и социал-икономически статус. Заради третирането като теми табу и дезинформацията твърде често засегнатите хора не търсят помощ. Ето защо водещи професионалисти и организации в сферата се събраха, за да създадат „Деветте истини за хранителните разстройства“.

1. Много хора с хранителни разстройства изглеждат напълно здрави, а всъщност са тежко болни.

2. Семействата на хората с хранителни разстройства може да нямат нищо общо с болестта и да помогнат много за преодоляването й.

3. Хранителното разстройство е сериозна здравословна криза, която пречи на личния и семейния живот.

4. Хранителните разстройства не са съзнателно направен избор, а сериозна болест.

5. Хранителните разстройства засягат хора от всякаква възраст, пол, етнос, раса, тип тяло и тегло, сексуална ориентация и социално-икономически статус.

6. Хранителните разстройства носят висок риск от суицид (самоубийство) и медицински усложнения.

7. Гените, но също и заобикалящата среда, играят важна роля в „отключването“ на хранителните разстройства.

8. Само гените не определят възникването на хранителни разстройства.

9. Пълно възстановяване след хранително разстройство е възможно. Ранното разпознаване и лечение са важни за това.

* Деветте истини за хранителните разстройства са съставени в сътрудничество с д-р Синтия Булик, Ph.D., F.A.E.D., която е виден професор по хранителни разстройства в медицинския факултет на северно каролинския университет в Чапъл Хил. „Деветте истини“ са базирани на лекцията на д-р Булик от 2014 г. в Националния институт за психично здраве, озаглавена „9 разбити мита за хранителните разстройства“. Водещи асоциации в областта на хранителните разстройства също дадоха своя принос.

нова книга с психотерапевтични истории на Ървин Ялом – „Мимолетни създания“ РАЗКАЗ ОТ НЕЯ

Само два месеца след излизането й на английски, Издателство Хермес на 19 май ще публикува книга с разкази на Ървин Ялом. „Мимолетни създания“ е 224 страници (14,95 лв), а заглавието е нишка с думите на Марк Аврелий че „всички сме мимолетни създания – и помнещият, и помненият“.

Ето и деветата глава от книгата.

9.

Три плача

Макар да се бяхме срещали само за еднократна консултация преди много години, споменът за този споделен час се е врязал дълбоко в паметта ми. Красива, тъжна и изискана, Хелена дойде да разговаряме за нейния приятел Били и по време на разговора ни плака три пъти.

Били, който починал три месеца по-рано, бил важен човек в живота й. Обитавали различни светове – той се подвизавал из гей средите в Сохо, тя пък се гушела в уюта на своя петнайсетгодишен буржоазен брак, – но били приятели от детството. Сближили се като второкласници, а по-късно, двайсетинагодишни, живели заедно в някаква бруклинска комуна. Тя била бедна, той – богат; тя предпазлива, той – дързък до безразсъдство; тя неуверена, той – бликащ от самоувереност. Той бил рус и красив и я научил да кара мотоциклет.

– Веднъж – потопи се тя в спомените си с блеснали очи – в продължение на шест месеца кръстосвахме с мотоциклета Южна Америка. Не носехме никакъв друг багаж, освен раничките на гърба си. Това пътуване беше връхната точка в живота ми. Били често казваше: „Да преживеем всичко и да напуснем този свят без съжаления. Да вземем всичко от живота и да оставим смъртта с празни ръце”. И ето че, най-внезапно, преди четири месеца… рак на мозъка… и бедният ми Били си отиде за няколко седмици.

Но не тогава се разплака Хелена – това се случи няколко минути по-късно.

– Миналата седмица осъществих важен преход в живота си. Взех държавните си изпити и сега съм лицензиран клиничен психолог.

– Поздравления. Това е наистина важно събитие.

– Важните житейски събития невинаги са нещо добро.

– Защо?

– Миналия уикенд съпругът ми заведе двамата ни синове и най-добрите им приятели на къмпинг и по-голямата част от почивните дни аз прекарах, асимилирайки това събитие и премисляйки живота си. Почиствах из къщи, подреждах гардеробите, претъпкани с безполезни вещи, и попаднах на забравен албум със стари снимки на Били, който не бях разглеждала от години. Поех дълбоко въздух, сипах си питие, седнах на пода в един ъгъл и започнах бавно да прелиствам страниците, но този път разглеждах образите със съвсем други очи – с очите на психотерапевт. Взрях се в любимата си снимка на Били. На нея е възседнал мотоциклета си – с разкопчано кожено яке и лице, озарено от онази чудна лятна усмивка, – държи бутилка бира и с жест ме приканя да седна зад него. Винаги съм обичала тази снимка, но внезапно, за първи път ме осени мисълта, че Били е имал манийни епизоди, че е страдал от биполярно разстройство! И тази мисъл ме зашемети. Всичките ни безценни приключения, лудориите, които вършехме, може би не са били нищо друго, а…

Именно тогава тя се разплака за първи път. Рида в продължение на няколко минути. Аз я подканих:

– Би ли довършила изречението, Хелена? Не са били нищо друго, а…?

Хлипайки, Хелена поклати глава и се извини, че е изразходила почти цялата кутия с кърпички. След като се посъвзе, продължи, без да отговори на въпроса ми:

– Тогава ти телефонирах, за да се срещнем. И сякаш мисълта, че е страдал от биполярно разстройство, не беше достатъчно разтърсваща, по-късно същия ден получих нов шамар, препрочитайки последните имейли, които бяхме разменили с Били. Малко преди самия край той ми написа пропито с обич писмо, в което ме уверяваше колко много означавам за него, колко цени приятелството ми, как се наслаждава на спомените си с мен, въпреки че мозъкът му се разпада. Тогава…

В този момент Хелена се разплака за втори път. Плачът й бе неудържим и тя отново протегна ръка за кърпички.

– Опитай да продължиш, Хелена.

– Тогава се вгледах по-внимателно в имейла – продължи тя през хлипане – и видях, че е бил изпратен до повече от сто души. Осъзнах, че аз бях просто една от стоте, от сто и тринайсетте, ако трябва да съм точна.

В продължение на още няколко минути тя плака неудържимо. Когато хлипанията й започнаха да утихват, я подканих отново:

– Какво се случи после, Хелена?

–  После отгърнах албума на страница, която бях забравила напълно. На нея беше залепена покана за едно от лудите ни съвместни празненства по случай рождените ни дни, които организирахме в Бруклин. Аз съм родена на единайсети юни, а той – на дванайсети. Имаме само няколко часа разлика и празнувахме заедно, а…

На това място Хелена избухна в сълзи за трети път.

Изчаках известно време, после довърших мисълта й:

– Родени сме само с няколко часа разлика, а сега той е мъртъв. Плашеща мисъл.

– Да, да – закима енергично Хелена, все още плачейки.

Погледнах ръчния си часовник. Тя бе пожелала една сесия, а до края оставаха само двайсет минути.

– Хелена, нека първо се съсредоточим върху онова, което те накара да се разплачеш последния път: ти и Били сте били на една и съща възраст, родени сте с няколко часа разлика. Сега той е мъртъв. Разкрий ми повече от мислите си относно това.

– Тук съм благодарение само на случайността, а той е мъртъв. Можеше аз да съм на неговото място. Спомням си, един ден отидохме на конни надбягвания. Беше ми за първи път. Изненадах се, че Били отказа да залага, и когато го попитах защо, ми даде чудат отговор. Каза, че вече изразходвал късмета си, спечелвайки лотарията на живота – сред всичките милиони други сперматозоиди той бил щастливецът, който издърпал печелившия билет. После ми посочи всичките разкъсани билети по земята около нас и каза, че именно заради „лотарията на живота” чувствал моралното задължение да не хвърля парите си на вятъра и да не заграбва от другите, а вместо това да използва онова, което има, за да живее живота си най-пълно.

– И правеше ли го?

– О, да. О, да. Не познавах друг така жив, така безстрашен, така страстно отдаден на самото живеене човек.

– А щом подобна ярка искра живот може да бъде угасена – казах, – и твоят живот изглежда несигурен.

Хелена ме погледна донякъде изненадана от директността ми.

– Именно, именно. – Тя издърпа още няколко кърпички от кутията.

– Значи плачеш и за самата себе си. Неговата смърт прави твоята смърт по-конкретна, по-реална. За първи път ли имаш подобна среща със смъртта?

– Не, не. Много пъти през детството ми мисълта за смъртта ме е връхлитала като гръм. Всяко погребение, на което присъствах, беше следвано от безсънни нощи, в които си представях, че съм мъртва. Подобно преживяване имах и когато се роди най-големият ми син. Първият му плач ме разтърси дълбоко.

– Защо?

– Защото отвори очите ми за един очевиден факт: че животът има начало, след което се развива праволинейно. Аз съм просто преносител, който предава живота на сина си, който на свой ред ще го предаде на своето потомство и ще срещне смъртта. Мисля, че тогава си дадох сметка, че животът на всеки от нас се развива по разписание и аз определено не съм изключение.

– Ще ти кажа за какво си мисля в момента – рекох. – За думите на Били „да си отидем от този свят без съжаления”. Всичко, което ми разказа, ме навежда на заключението, че животът ти с Били е бил пълноценен. Така ли е?

– Така е.

– За това свидетелства възбудата в погледа ти. Нямаш никакви съжаления по отношение на този период от живота си?

– Никакви.

– А какво ще ми кажеш за сегашния си живот, със съпруга ти и децата ти?

– Ах, да. Не пилееш времето. Това е друга история. Сега съм извън живота. Сякаш го отлагам. Не го преживявам наистина, не му се наслаждавам такъв, какъвто протича в настоящия момент. И се задушавам сред вещи: дрехи, спално бельо, безброй лампи, бейзболни ръкавици, голф стикове, палатки, спални чували.

– За разлика от времето на мотоциклетното пътешествие с Били – шест месеца из Южна Америка само с малка раничка на гърба.

– О, това беше блаженство. Същински рай. Сега съм омъжена, имам добър съпруг. Обичам го, но, о, как ми се иска да не бях така обременена. Ще ми се да бих могла да живея само с една раничка на гърба. Колко много вещи. Понякога си представям как гигантски багер с хидравлични щипки разбива покрива на къщата ми и скопчва покъщнината – огромни телевизори и дивиди плеъри, дивани и миялни машини. И докато челюстите му издигат всичко това през дупката в покрива, виждам как на дрипи от разкъсаната си тапицерия висят градинските столове.

– Разкажи ми повече за своите съжаления по отношение на живота си в последните години.

– За мен той няма ценност, не го живея както би трябвало. Може би защото от твърде дълго съм убедена, че истинският ми живот е останал в миналото, с Били.

– И поради това убеждение ти е много по-трудно да се примириш със смъртността си. Мисълта за смъртта е винаги по-болезнена, когато имаш чувството, че не си живял пълноценно.

Хелена кимна. Определено вече бях ангажирал цялото й внимание.

– Да обсъдим и другите два пъти, когато плака. Разплака се, докато разказваше как си разбрала, че Били е изпратил прощален имейл до над сто души. Защо?

– Просто вече не се чувствах специална. Някога бяхме близки, толкова близки.

– Пред теб той се е разкривал в голяма степен?

– Така е, но не и през последните няколко години от живота си. Промяна настъпи, когато преди десет години се пренесе в Орегон. Заживяхме на двата противоположни бряга на континента и аз го виждах в най-добрия случай един или два пъти в годината.

– Знаеш ли, мисля си за заболяването на Били – реших да споделя мислите си. -Вероятно подобно на много други терминално болни той се е чувствал изолиран и в отчаянието си е опитал да установи връзка с цялата си социална мрежа, с всеки, когото е познавал. Това е, струва ми се, разбираемо и човешко. Но в никакъв случай, Хелена, тази негова постъпка не съдържа оценка на връзката му с теб.

– Да, да, знам това. Господи, напълно ясно ми е! Работя с много двойки и почти всеки ден се случва да уверявам някого, че определена постъпка на партньора му не е непременно послание, касаещо взаимоотношенията им.

– Именно, а още по-малко вероятно е постъпката на Били да е послание, касаещо автентичността на взаимоотношенията ти с него преди толкова години. Взаимоотношенията между хората си имат край, но той не обезценява онова, което те са представлявали преди време. И с това се връщаме към първия път, когато се разплака. Тогава ти ми разказваше за внезапното си прозрение, че Били е имал манийни епизоди. Опитай се да ми изясниш какво изразяваха сълзите ти.

– Неговата мания ми се струва така очевидна сега. Той никога не се спираше. Винаги на максимални обороти. Не забавяше дори за миг. Как е възможно да не съм си дала сметка за това още навремето? Не е за вярване.

– Но нека обсъдим защо това така те разтърси.

– Струва ми се, защото то постави под въпрос чувството ми за реалност. Онова, което смятах за връхната точка в живота си, за сияйния и вдъхновяващ негов център, времето, когато аз и той бяхме трептящо живи – всичко това не е било реално. Сега осъзнавам, че е било просто плод на неговата мания.

– Мога да си представя колко дестабилизирана се чувстваш сега, Хелена. През всичките тези години си виждала живота си по определен начин, аз сега внезапно си се сблъскала с нова, съвсем различна версия на реалността. Да видиш как миналото се променя пред очите ти – какъв шок!

– Именно, чувствам се зашеметена.

– Има и нещо много тъжно в това, което казваш, Хелена. Печално е, че личността на Били, важен и ценен за теб човек, приятел от детството, е сведена до една диагноза. А цялата ти младост, прекарана с него – всичките прекрасни, вълнуващи преживявания, – са превърнати в „нищо друго, освен…”, нищо друго, освен израз на една мания. Вероятно е имал маниакални епизоди, но от разказа ти съдя, че личността на този човек далеч не може да се побере в рамките на тази диагноза.

– Знам, знам, но точно сега съм неспособна да превъзмогна това.

– Знаеш ли, когато каза, че целият ти младежки живот с Били не е бил „нищо друго, освен” плод на неговата мания, ме побиха тръпки. Представи си, че погледнем от същата гледна точка случващото се между двама ни в момента. Би могло да се каже, че то не е нищо друго, освен търговска сделка, и че ти ми плащаш, за да те слушам и да откликвам на чутото. Или че помагайки ти да се почувстваш по-добре, аз се чувствам по-силен и по-ефективен като личност. Или пък, че насищам със смисъл живота си, като помагам на теб да наситиш със смисъл своя. И може би всичките тези твърдения ще са верни. Но да се твърди, че терапията е „нищо друго, освен” някое от изброените неща, е далеч, безкрайно далеч от истината. Чувствам, че между нас двамата съществува дълбок контакт, че помежду ни се случва нещо истинско, че ти разкриваш голяма част от себе си пред мен, а думите ти ме трогват и ангажират вниманието ми. Не желая ние двамата да бъдем свеждани до нещо просто, не желая и Били да бъде свеждан до нещо просто. Харесаха ми думите ти за неговата лятна усмивка. Завиждам ви заради мотоциклетното пътешествие из Южна Америка и ме натъжава мисълта, че сама си отнемеш всичко това.

В края на разговора и двамата бяхме уморени и просветлени. Тя бе способна да си възвърне миналото и да започне отново да цени живота си с Били. А колкото до мен, аз бях добавил нов аргумент в полза на отколешната си непоносимост към поставянето на диагнози. По време на обучението си като психиатър официалните диагностични категории често ми създаваха проблеми. На съвещанията за обсъждане на случаи много от консултантите изразяваха несъгласие с конкретните диагнози на представяните пациенти и аз впоследствие установих, че несъгласието им обикновено произтичаше не от грешки на практикуващите специалисти, а от проблеми, същностно присъщи на диагностицирането.

Докато бях завеждащ психиатричното отделение на болницата към Станфордския университет, аз разчитах на диагнозите, за да се информирам относно ефективното фармакологично лечение. Но в психотерапевтичната си практика с пациенти с нетолкова сериозни разстройства през последните четирийсет години аз неведнъж съм се убеждавал, че диагностичният метод е в повечето случаи неуместен. А също така и че изопаченията, които ние, психотерапевтите, трябва да извършим, за да покрием изискванията на застрахователните компании за прецизни диагнози, са във вреда както на терапевта, така и на пациента. В диагностичната процедура ние не улавяме някаква обективна истина. Диагностичните категории са съчинени и спорни: те са продукт на съвещателен вот и неизменно търпят значителна ревизия на всяко десетилетие.

Но срещата ми с Хелена ме убеди, че досадното задължение да се състави официална диагноза е нещо повече от проста безсмислица. Това впрочем може да възпрепятства работата ни, като забули и дори зачеркне изцяло пълнокръвната и многоизмерна личност, с която общуваме в кабинета си. Били беше станал жертва на този процес и аз бях радостен, че спомогнах неговата личност да бъде възстановена в предишната си сложност и жизненост.

 

 

ииии… наградите от Pampers!

Трите награди от Pampers днес отпътуват към участвалите в играта, която обявих на 26ти април.

Пакет от пелени Pampers Premium Care (моите впечатления от самите пелени са публикувани тук) и книгата на Сю Герхард „Защо обичта е важна“ на издателство Изток-Запад получава Марина Петрова.

Свое копие от тази книга, която силно препоръчвам на всяка майка (особено на бъдещите) получават Янка Радомирова и Даниела Генчева, които участваха в играта като коментираха и споделиха поста ми от личната ми Facebook страница.

линкове – срамната тайна на американеца от средната класа; идеалното тяло не съществува

Почти половината американци не могат да извадят в брой 400 долара. Историята на един от тях (писател, с две деца и едната му книга купена от Скорсезе). Оригиналната история от Атлантик е тук, интересна е заради коментарите също (не, не съм чела и 3те хиляди)

Идеалното тяло не съществува – история от The Guardian

феминистка разходка из София

Екатерина Каравелова,
една от героините в Историческата разходка

В неделния 8 май, след като избрах да ме вали из София, не из страната, някакси приятно се оказах в градинката между Народното събрание и Университета, за да се включа в Историческа разходка по женските места на паметта из София, организирано от Феминистка разходка.

Изненадващо, не бяхме няколко човека, а над 20 жени, койито останахме заедно повече от два часа. Тъй като отдавна съм се откъснала от академичния свят някои изглежда бяха много известни – съдейки по техните знания и поведение – и допълваха разказите на двете водещи по интересен начин.

Обиколихме около 15 места в централната част на София (една парабола от Университета до Народния театър, със среда малките Пет кьошета), където водещите ни представяха различни части от историята на женските права в България. Не съм присъствала на друго подобно начинание досега – а за да е съвсем в темата с женските права и темите, които вървяха, не ни пропусна едно възрастно градско келеме, което на ул. Раковски, ни попита какво сме се наредили като проститутки (?!), докато гледахме сградата, в която се е помещавал един женски съюз. Като част от градския ни пейзаж и времето ни, вече на Граф Игнатиев ни подмина, според мен с леко изкушение да ни да ни заговори писателя Калин Терзийски, но тъй като тъкмо тогава вървеше темата, че жените са различни от мъжете – това по повод видовете феминизъм – индивидуалистки и релационен.

Разходката допълни представата ми изобщо за онзи период между края на 19ти век и средата на 20ти, като постави и едно питане за ролята на комунистическите женски функционерки за женските права. Но това не ми е толкова важно в момента, колкото бележката да се заинтересувам повече (най-накрая!) от делото на Екатерина Каравелова и Яна Язова, като и двете слагам в литературния си списък до края на годината. Екатерина Каравелова е от онези жени, които някакси не са достатъчно познати с живота си (линкът е към статия на закритото списание Тема, която е интересна за четене), а само с някакви „интересни“ факти като това, че е майка на Лора Каравелова например. Не намерих линк за Юлия Малинова, съпруга на Александър Малинов, министър председател преди 1945, за която научих интересни факти по време на разходката.

Предполагам, че ще препрочета и Елисавета Багряна (линкът е с нейни стихове). Наскоро една приятелка сподели статия за Елисавета Багряна и още тогава се замислих къде е една книга, която ми направи огромно впечатление като дете – стихосбирка-албум на поетесата, в която стиховете са написани с нейния почерк и илюстриран с нейни снимки – от млада жена до възрастна.

Доволна съм от разходката, защото научих неща, които не знаех и ме накара да включа нови книги в списъка си, но ми липсваше малко повече подготовка на водещите по темите, за които разказваха. Като за първи опити, при това безплатни в това начинание, това мина без резки включвания на участничките, но се надявам, че това ще се поправи.

Най-често на жените се противопоставят самите жени, включително и по отношение на феминистките начинания, затова ми се иска това да бъде разбрано като „получи се, но следващия път бъдете по-внимателни в детайлите!“. Успех!

 

генетичен тест за подходящия начин на хранене (и още два интересни теста на гените за жени)

Днес направих теста на НутриГен Диета (NGDiet) с взимане на генетичен материал по покана на компанията. Те предлагат услуга с голямо бъдеще – изследвайки гените си разбираш какви предразположения носиш – и дават идея как да се грижиш за себе си.

Разгледах анонимно изследване на друг човек и това ме убеди в ползата – когато знаеш към какво си предразположен, това помага да водиш подходящ начин на живот и знаеш къде са слабите ти места по чисто генетични причини.

Съгласих се са тествам, защото забелязвам, че хората обичат научните обяснения – някои от които понякога са малко по ръба на науката – повечето хора са убедени, че тестът Вега не помага, но го правят, все пак. Не е истина, че не помага, просто данните от него са за кратко време, докато при този генетичен тест разбираш неща за себе си, които важат за цял живот.
Така че, след като търках с подобната на клечка за уши шпатула по двете си бузи по 30 секунди, чакам да видя какво е записано в гените ми за подходящия начин на хранене, който ще ме дари със здрава старост и щастлива средна възраст.

Резултатите ще дойдат след 4 седмици – и тогава ще разкажа какво съм разбрала за начина на хранене, който е най-подходящ за мен. Докато говорих с Боряна Герасимова, която ръководи компанията, се впечатлих и от друг тест, който ще направя също някой път – за вродените предразположения, особено що се отнася до женски болести, като рака на гърдата. Не всички хора знаят, че ние ежедневно произвеждаме и ракови клетки и имунитета ти помога да ги преборим. Това, което влияе най-много е средата, което включва и начин на хранене и нейното усвояване. Не е нужно да си Анджелина Джоли, но тези тестове помагат да не се въртиш в леглото с кошмари…

Повече за нутригенетиката има в този линк

отказване от памперса или научаване на гърнето?

Това е Бисквитка, първата кукла на
първата ми дъщеря, която дава
пример как се седи на гърне

Думите са изражение на мислите ни и заради това е важно как формулираме нещата. В „отказване“ има доста категоричност и рязкост, някак си сякаш режеш клони, докато в момента ми се струва, че „научаване“ е много по-спокойно по отношение на времето и детето.

Първо ще направя уточнението, че с първото дете се старах да не се държа като майка на първо дете и се опитвах да следя какво правят майките с две към по-малкото. От там дойде малко по-спокойното ми отношение към паднали биберони, гладене на дрехи, сън и изваряване. В едно нещо обаче може би малко прекалих, водена от интуицията си на майка на първо дете – бебето се оказа на гърнето на 8 месеца (много й личеше, а кръста ме болеше и вдигането й ми беше ад). После, в една от Срещите на Pampers д-р Рада Маркова каза нещо, за което не знаех – научаването на ходенето на гърне може да се случи най-естествено, когато детето научи да контролира таза си, т.е. когато се научи да ходи и да качва поне 10 стъпала. Възможно е да е било нещо подобно, не е дословен цитата, но ме впечатли ясната медицинска логика – когато детето започне да контролира ходенето, които става през таза, а в таза са т.нар. тазови резервоари – пикочен мехур и черва – и дори усложни задачата със стълби, тогава е времето – и го запомних за второто си дете!
Втората млада дама е на година и хич и не ми минава през ума да се хвърлям да я уча да седи на гърне. Май излъгах неволно. Мина ми през ума, дори извадих от мазето гърнетата на сестра й преди няколко дни. Дори веднъж я сложих ей така, да види какво е. И още докато я слагах, си припомних за съвета на педиатърката …и сега върху гърнето в банята седи кукла.
Знам теориите за изхождане на детето над гърне и т.н. от три часа след раждане, идеите за пране на пелени, но те не са за мен. Освен заради чисто практичните причини (например време) има и поредица от други, които ще нарека психологични. Много психолози и психоаналитици са работили върху въпроса с контрола върху физиологичните нужди, което от време Фройдово се случва в аналната фаза (което малко се бие с примерите в интернет за „децата“ нейдеси – Бирма например, които ползват тоалетна хартия от раждането си). Най-популярно казано в аналната фаза (18-36 месеца) детето установява удоволствието от контрола върху собственото си тяло и удоволствието, когато го упражни.
Франсоаз Долто, популярната френската психоаналитичка – революционер в защита на правата на децата, чиито размисли и 60 години по-късно звучат малко радикално, пише че за нея ранното отучване е теория, родена от мързела на английските детеглегледачки в заможни семейства, които трябвало да перат пелените на бебетата, а по селата общо взето не било ясно кой точно какво е направил заради ходенето по ризки.
Нейната теория е, че „населението би трябвало да бъде осведомено да изостави окончателно подобно обучение до възрастта, в която напълно доброволно и поради наличието на необходимото ниво на двигателно развитие детето ще изпита удоволствие да се заеме само с удовлетворяването на своите естествени нужди“. Когато детето достигне до етапа на своето проговаряне трябва да му бъде обяснявано и в компанията на възрастен да му се показват безопасните предмети в дом. Така то от клекнало/лазещо ще поиска да подражава на другите хора в семейството. Това е етапа, в който може да се насочи вниманието му към начина на изхождане на възрастните – и нейният съвет е гърнето да седи в тоалетнота. Така, когато детето пожелае да стане „голямо“ и следователно чисто, ще отиде на същото място като възрастните. Като това е нужно да става без принуда – ако иска. То само преценява, кога става достатъчно голямо. Усещам лек сърбеж, представяйки си едни майки, които не могат да асимилират как ще седят на тоалетната чиния с бебето до тях или пресмятат на ум бактериите, които детето може да погълне в помещението на тоалетната.  Но реално децатата имат вътрешния стремеж – същия като този, който ги кара да говорят и да стават, за да ходят – който ги кара да изпитват удоволствие да управлява изхождането – просто му е интересно, защото командва собствето си тяло. „Така или иначе – пише Франсоаз Долто – дневното и нощното задържане на сфинктера се получават от самосебе си, ако никога не се занимаваме с тях. Днес, в нашето цивилизовано общество насаждането на вина относно естествените нужди е проблем, ако не и ежедневна драма на повечето, ако не и на всички деца преди двегодишна възраст… Тази преждевременна грижа, успешна или не, води до злополучни последствия, предизвикващи психосоматични смущения в бъдещето“.
Pampers Premium Care
се предлагат в пет размера:
нулев (до 2, 5 кг);
първи (2-5 кг);
втори (3-6 кг);
трети (5-9 кг);
четвърти (8-14 кг) и
пети (11-18 кг).

През това време до изкачването на стъпалата на неин ход оставам с Pampers, които са с нея от раждането й. В момента тя е с Pampers Premium Care, които са направени по нов начин, като когато бебето се напика, не става една голяма буца, а се разпределя по повърхността, което прави доста по-удобно за бебето да лежи и да се движи с тях. За родителите, които проверяват с пипане – и все пак става ясно дали памперса се е напълнил, а и има индикатор, който се оцветява, за да си напълно сигурен какво става. Дишащите микроспори са създадени, за да улесняват циркулацията на въздуха и по този начин да се избегне усещането за запарване. Доста по-тънки са повечето пелени, което е удобно и въпреки че са ароматизирани, това е съвсем леко и финно, така че не дразни майки като мен, които мразят ароматизирани продукти.

Други сигнали, които подсказват порастването на детето и готовността му да седне само при нужда на гърнето са способностите му да изразява себе си като да покаже че е гладно с думи или да послуша прости задачи като „донеси мечето“, махането на памперса, когато е пълен; оставането сухо повече от три часа – и за да се върнем на Фройд – изследването на собствените му гениталии.


Разбирането на децата и естествения им ход е ключово, за да минат през деликатния период на детството си без големи травми. Затова с Pampers решихме да подарим на случаен принцип три екземпляра от книгата на Сю Герхадт Защо обичта е важна, като условието за участие да напишете какъв беше вашия (ненасилствен) начин за научаване на детето да ползва гърнето като коментар във Фейсбук страницата ми до 7 май, а тримата, които ще получат книгата ще бъдат обявени на 9ти. Имената на наградените са публикувани тук.
 
 
 
Тази публикация не е платена, а изразява мнението ми на потребител.
В поста са използвани цитати от книгата на Франсоаз Долто Основни етапи на детството, Colibri, 2009

понякога вторник вечер посвещавам на уроци по френска кулинария…

Тамта с миксера

Дали пък не прозвуча твърде претенциозно това заглавие?! Това беше първият ми вторник, а и реално първи ден от дните на седмиците, в който правя нещо такова. Изобщо въобще.

Т.е. това беше пълния ми дебют в кулинарните класове, които последните години полекичка стават популярни в София.

Урокът беше в „My French Gourmandises“, а през това време, прекарано с Тамта Калваши, кулинар до мозъка на костите си научих едно, усъвършенствах друго и така се получи нещо, няма да (по)казвам какво, което си занесох и вкъщи, както и рецептите, които следвахме, за да ги добавя към репертоара си.

Към урока ми остана също приятния вкус от общуването с интересните жени, които бяха дошли на този клас.

Tres bien!

 

Класът започна със сладки и кир роял

 

Всички заедно!
Накрая – пробване на крема!

 

сериалът „Връзки“ с втори сезон – бях на премиерата заради… психотерапевтичната връзка

Втори сезон на сериала Връзки започва от 4ти април по FoxLife. По испански пиперлив, малко откачен, остроумно секси в първия си сезон, началото на втория също обещава да си струва гледането.

Подписах декларация на Fox Channels, че нищо няма да разказвам, така че мога да споделя само положителни неща от това, което видях на прожекцията в Cine Grand и срещата с екипа. По собствено желание, не че съм подписала декларация да не пиша нищо лошо.

Семейството на Мика (Лили Маравиля) и Тони (Михаил Билалов) е в нов, шеметен етап и, това, както изглежда, няма как да се спре. Продуктовото позициониране не дразни, въпреки че минава границите в определени моменти и това се дължи на работата на сценаристите, които успяват да накарат дори зала с калени на всичко журналисти и други публични лица да се разсмее от сърце.

„коуеги“

Не пропуснах да се снимам с Михаил Билалов, който играе Тони, „психотерапевт“, заради закачката с блога ми.. Героят му е толкова психотерапевт, колкото аз съм актриса, но както и той каза „професията на Тони няма значение, важно му е да стои далеч от жена му“. С други думи, ако някой от първи сезон си е направил извода, че психотерапевтите седят зад големи бюра и се забъркват нонстоп в любовни драми, не е така.

Но Връзки си остава най-забавния сериал в момента, вече чакам епизодите по FoxLife в понеделниците.

парченца софия: пролет в дъжд и бяло

Още като тийнейджърка с фотоапарат забелязах, че красотата на цъфтящите клонки не може да бъде уловена от обектива. Дори да е красиво, никога не е толкова красиво, колкото на живо.

Снимката, която направих днес в Бояна е единствената, която смятам, че ми се е получила и то без да съм от фото-кръжока с гооооолемите фотоапарати, а с наличното око на телефона ми.

Дъждът, който капеше, преминавайки от дъжд в лек сняг; плетеницата от клони сивото небе и силното бяло на цветчетата, ме накараха да се чувствам като в японско стихотворение, където дзен, минимализъм и красота се вплитат.

Днешният ми ден не е много добър, поне до момента, но ме държи още красотата, която Вселената ми подари тази сутрин.

Инстаграм акаунта ми е отворен.

преяждането вкъщи сам всъщност е сериозен проблем

Според мен е грешка в комуникацията и ресторантите Happy и рекламната им агенция едва ли виждат това, което аз виждам на този билборд, но, нали това е лично пространство, ще споделя личното си мнение.

Вкъщи хората могат да се „освинят“ по начин, по който не биха го направили в заведение – така е. Но това, което ме боцва е, че този тип хранене, като сложеният на билборда пример понякога пъти е… болест. Това ее и грешката в комуникацията, която според мен са допуснали от Happy, които – трябва да спомена – се опитват – и дори успяват, да пропагандират здравословно хранене (например киноата в България никога нямаше да е толкова популярна без тях!).

Болеста се казва Преяждане (Binge Eating Disorder) и беше включена двата класификатора на болестите DSM-5, както и в МКБ-10.

На мен човека на снимката ми се струва, като такъв, който за кратък период от време (например 2 часа), ще изяде количество храна, определено по-голямо от това, което повечето хора биха изяли за същия период от време, безконтролно ще яде – по това време – без да може да спре или да контролира колко ще изяде.

Епизодите на безконтролно преяждане се свързва с три или повече от следните описания:
– да ядеш много бързо
– да ядеш, докато ти стане неприятно тежко от поетата храна
– да ядеш големи количества храна, дори когато не си физически гладен
– да ядеш сам, защото се чувстваш зле от това колко изяждаш
– да се чувстваш отвратен от себе си, депресиран или гузен след това

За да се говори за болестно преяждане, то трябва да се случва средно веднъж седмично в продължение на три месеца.

Добрата новина, която в дни като днешния е важна – на страницата на Happy има много позитивни примери за храна вкъщи – което означава, че храната вкъщи може да е много вкусна и да не е свързана със самотно преяждане – защото хората си правят селфи как се хранят заедно, храната е красиво подредена и т.н.!

връзката бременност – хранителни разстройва

Темата е свързана
най-вече заради майката – която е
човекът, когото бебето приема за част
от себе си – реално в първите месеци
след раждането си бебето още не знае,
че то представлява нещо отделно от мама.
Тук идваме до голямата тема, която е
отвъд всички теории как да се грижим за
детето по учебник и за връзката с майката
– бременността е тест за майката, защото
в нея тя преживява, чрез мислите за
бебето си – от своите разбирания за
света – жените, които са имали нещастно
детство или са били в депресия в ранна
възраст, по време на бременността може
да развият пред-родилна депресия, която
засяга същия брой жени, каквато и тези
със следродилна депресия (около 13% от
всички майки).
Биологични истории
или как наднорменото тегло може да бъде
и биологично определено от майката, без
тя дори да подозира
Няма ембрион, който да
се развива добре, когато получава
токсични химикали. Това, което се случва
е, че бебето реагира на целия набор от
биохимични сигнали от майката. То се
адаптира по време на целия си престой
в корема й на това, което може да се
нарече – „светът според майка ми“.
Хормоните, нервотрансмитерите и
хранителните вещества му разказват
истории какво го чака навън. Това, което
майката яде има най-голямо влияние върху
бебето през първите три месеца от
зачеването
  –  поетото количество (и нейното качество) храна му съставя
„мнение“ за това каква е средата навън,
нещо като метеорологична прогноза за
наличието на храна. Това не са ню ейдж
измислици, а се подкрепя от много
изследователи, защото се оказва, че
жените, които не се хранят достатъчно
по време на първите три месеца или ядат
предимно джънк, бебето развива т.нар.
пестелив фенотип.
Стресът също
има изненадващо големи ефекти върху
развитието на системите за хранене на
ембриона. Високите нива на хормоните
на стреса увеличават секрецията на
лептина, които също управляват апетита
и поемането на количества храна. Те
влияят също така върху склонността
ембрионът да трупа мазнина около корема,
което в средната възраст на човек
увеличава рисковете от натрупвания
там. Критичният прозорец това да се
случи е стресът между 14 и 23 седмица
Дали всичко
е предопределено? И да, и не, защото
човешкият организъм и психика са проект,
който непрекъснато се доразвива и чрез
осъзнаване на причините, на травмите,
на несъзнаваните преди психотерапия
процеси човек може да достигне до
дълбочината на собственото си аз, което
тогава вече ще са води от здравата част
в човека

фройд, но не набързо – интервю с автора кристфрид тьогел

Интересни неща се случват в живота… Преди години лекциите по психоаналитични школи на Кристфрид Тьогел в Софийския университет бяха едни от най-любимите ми и когато видях, че Колибри издават негова книга си казах – „не може да бъде!“. Така, в момент, в който препрочитам великия Зигмунд, имам удоволствието да се върна назад и да се насладя на спомените, но и на напълно новото разбиране на Фройд набързо.

Закъснях… толкова по Фройд! Както ще прочетеш по-нататък в интервюто, грешките в ежедневието рядко са неволни, и записването на друга дата в тефтера ми, би казал Фройд не е случайно. Кристфрид Тьогел любезно ме изчака, и след телевизионното интервю дойде моят ред за разговор.

ДС: Спомням си тази книга под формата на лекции, които ми дадоха много стабилна основа в годините заради систематичността.
КТ: Който не е креативен, трябва да е систематичен.

ДС: Който е креативен, трябва да се научи да е систематичен. Но заглавието на книгата не ми хареса…
КТ: То е, защото издателството в Германия на книгата има поредица с книги като Библията набързо, Шекспир набързо, Гьоте набързо и така ме попитаха дали искам да напиша Фройд набързо. На немски означава „за бързащия човек“


ДС: А книгата е сериозна.
КТ: Аз имам 12 книги за Фройд и тази ми беше много трудно да направя, защото съм написал над 10 000 страници за него и да ги сведа да 150, без да губя същноста, не е лесно. Така че си мисля, че хората ще получат добра представа за Фройд. Не е лесно да се синтезира, без да стане повърхностно, но мисля, че се получили.



ДС: Вашият живот е минал в изследване на Фройд… 
КТ: Поне половината, дори повече половината. Сериозно започнах да се интересувам на Фройд, включително с изследване на архивите, когато бях на 30.

ДС: Откъде дойде този интерес към него? Какво ви държи в тази тема?
КТ: Дисертацията ми беше за сънищата, а когато пишеш за тях, неизбежно стигаш до него и така започнах да се интересувам кои са били предшествениците му. След това видях как се развива идеята, какво прави тези 25 години като учен. Ходих в архивите, прочетох 7,000 негови писма и колкото повече четях, толкова повече неща разкривах. Всеки, който колкото повече се запознава с Фройд, толкова по-интересен му става.


ДС: Това, което ни дава Фройд, става основа на много разсъждения. По какъв начин според вас неговите идеи променят света?
КТ: Не мисля, че това са само идеите. Той има две големи качества. Първото е, че той пише невероятно добре и е носител на наградата Гьоте, която се дава на писатели. Фройд сам казва, че неговите истории за пациентите му се четат като романи. И втората е, че той успява да сервира на читателя вътрешна логика, която не винаги съществува. Читателят остава с впечатление, че това е една голяма сграда с вътрешна логика без противоречия, което в действителност не е точно така. Мисля, че 90% от неговите идеи не са нови, но за пръв път ги слага в една система и ги формулира добре и ги представя като една цяла сграда. Аз лично за себе си в тези 30 години открих една част, която е много подценявана, и това са неговите работи за обществото и за религията и войната. Например, когато започва войната се оказва, че и тримата му синове са на фронта и той пише кратка статия за войната. Този анализ е толкова точен, такава силна критика на всяка държава, която води нападателна война. Той има книги, които имат чисто историческа стойност – и други – като тази статия, които са много актуални. Спомняте ли си, когато Горбачов, когато трябваше да подпише разпускаенето на Съветския съюз, как се оказа без химикалка в себе си – това се случи, защото той не искаше да го подпише. Този случай на забравянето или грешките в езика е винаги актуално, по-интересно от някои негови други неща.

Фани Мозер

Фройд не е изключително добър терапевт. Първите 20 години много от неговите пациенти се самоубиват по време на терапията. Вярно е, че неговите колеги и ученици му пращат най-трудните случаи, така че там е по-различно. Но, например намерих в архива му едно писмо в архива му. През 1895 той пише Изследвания върху хистерията, където описва 5 случая. Вторият случай след Анна О., е една жена, най-богатата жена в Европа по това време, Фани Мозер, там се нарича Еми фон Н. Там той намира причината в нейните дъщери, които са слабоумни. 25 години по-късно едната дъщеря, които той публично нарича в книгата си олигофрени, му изпраща своята дисертация и той и отговаря с писмо, в което пише „Аз се извинявам за ужасната си диагностична грешка“, обаче го прави само в писмото. Всички следващи издания до смъртта му той не го споменава, дори като бележка под линия. Тоест прави компромис, така че теорията му да изглежда по-консистентна. Това се случва много рано в неговата кариера и 20 години по-късно той е нямало да се заблуди. Въпросът е, че тази книга е учебник за много студенти и в тези 8 издания на книгата до края на живота му това не поправя това. Иначе всеки прави грешки в началото.

ДС: За кого ще бъде интересна тази книга?

КТ:  Мисля, че книгата е много добре написана и всеки може да намери нещо за себе си.

трети откъс от „защо обичта е важна“ – светът на жените

Това е третия откъс от книгата Защо обичта е важна на Сю Герхардт.  

–– Началото на книгата, Новата парадигма е тук, а главата Бебето и неговия мозък тук. ––

За
да си обясним неповторимия модел на
реакциите на отделния човек, трябва да
се върнем към началото, към безсловесните
дни на ранното детство, когато майките
ни са ни държали на ръце, та дори още
по-назад – към майчината утроба. За този
период от живота ни е много трудно да
се говори не само защото като бебета
нямаме езикова или съзнателна памет,
но и защото в исторически план най-ранното
детство бива изживявано посредством
взаимоотношенията на жената с бебето
ѝ. Това се случва далеч от очите на
останалите, в неизразимата с думи
територия на телата и чувствата, на
мляко и бебешко ако, мотивирано от
непреодолими приливи на хормони, които
карат майката да иска постоянно да
докосва и наблюдава своето бебе –
чувства, които облечени в думи звучат
нелогично, те са толкова трудни за
обяснение, както е сексът или влюбването.
И тъй като това е лично преживяване
предимно за жените, а нe за мъжете, то
остава скрито от погледите и не присъства
в културата, освен в редки случаи, когато
за него пишат писателки феминистки като
Адриен Рич:
За
мен хубавите и лошите моменти вървят
ръка за ръка. Спомням си, когато кърмех
всяко от децата си, виждах очите им,
широко отворени и взиращи се в моите, и
осъзнавах, че двамата сме свързани, не
само посредством устата и гърдата, а и
чрез погледа си: дълбочината, спокойствието,
страстта на този тъмносин сериозно
съсредоточен поглед. Помня физическото
удоволствие, когато гърдата ми напълно
се изпразваше от млякото във време,
когато за мен нямаше друго удоволствие
на света, освен измъчваната от вина
наслада от пристрастяването ми към
храната… Помня спокойни моменти, в
които се отваряше възможност да отида
до банята сама. Помня как се откъсвах
от, така или иначе, недостатъчния си
сън, за да успокоя някой детски кошмар,
да вдигна одеяло, да затопля бебешко
шише, да заведа полузаспало дете до
тоалетната. Спомням си, как се връщах в
леглото напълно разсънена с напиращ
отвътре гняв, знаейки, че прекъснатият
сън ще направи утрешния ми ден ад, че ще
има още кошмари, още нужда от утешаване
и че заради умората ще се карам на децата
си, без да разбират защо. Помня как си
мислех, че повече никога няма да сънувам.
(Rich 1977: 31)
Женското
движение от шестдесетте и седемдесетте
години на миналия век извоюва възможността
да се говори за личните преживявания у
дома и спомогна за събарянето на границите
между обществения и личния свят. Днес
публично обсъждаме различни сексуални
практики, не се налага да крием емоциите
си от хората зад безчувствени маски и
проявяваме нескрит интерес към
емоционалния живот на богатите и
известните. Вече не се шокираме, щом
открием, че публичните фигури са хора
като всички нас и много често прескачат
собствените си морални норми. Способни
сме да признаем, че съществува сексуално
насилие над деца. Емоциите вече не са
нещо, за което не се говори в публичното
пространство. Посредством нещо като
паралелен процес, разцеплението между
разума и тялото, рационалното и
нерационалното, започва да се подлага
на все по-голямо съмнение. Както споменах,
това е допринесло за нарастващия научен
интерес към емоциите, прескачайки и
последната граница на науката –
изследването на емоционалната ни
същност.

Само
че измерването на мозъчната активност
или химичните нива, свързани с емоционалното
поведение на зрелия индивид, може да ни
служи само като помощно средство за
вникването в емоционалния свят. То не
може да ни даде отговор на въпроса защо
сме такива, каквито сме. Това е все едно
да правиш дисекция на животно, достигнало
пълното си развитие, и да очакваш, че ще
откриеш причината за поведението му.
Възрастните са резултат от сложни
сюжети, вписани в организма им, чийто
системи вече са се развили във времето.
Те са твърде характерни и неповторими.
Вместо да правим това, можем да се върнем
назад към корените на емоционалния
живот, към ранните процеси, които
определят емоционалните ни траектории
– към бебето и обкръжаващата го
емоционална среда.
–––––––––-
Първа част на книгата – Новата парадигма
Втора част на книгата – Бебето и неговия мозък
Третата част на книгата – Светът на жените

защо обичта е важна: втори откъс – бебето и неговия мозък

По-долу следва е втори откъс от книгата на Сю Герхардт Защо обичта е важна. По някакъв начин ви завиждам, че ще я прочетете за пръв път. 

Първият откъс 



Основите:
бебето и неговият мозък
1 Да
се върнем в началото
Мъжкият
и женският тигър си остават ни повече,
ни по-малко тигри, независимо дали ще
прекарат целия си живот в естествената
си среда или ще се чифтосат с хиляди
партньори. Но човекът истински се
променя, когато живее с други хора –
той не може да развие способностите си
сам-самичък. Затова човешката раса е
напът да се превърне в едно тяло и това
не е дръзка метафора, а самата величествена
реалност.
С.
Т. Колридж, „Писма“, 1806 г.

Една
тъмна зимна нощ звънът на телефона ме
събуди с новината, че домашното раждане,
което планирах да филмирам, е започнало.
Бях се срещала с майката и преди, но не
я познавах добре. Пристигнах в дома ѝ и
трябваше да изкача три етажа стълби до
стаята ѝ на последния етаж на къщата,
влачейки с мен озвучителната и
осветителната си апаратура. Заварих
майката и бащата да седят на ръба на
единично легло в оскъдно обзаведена и
слабо осветена стая, на чийто под бе
постлан вестник. Вниманието бе
съсредоточено върху тялото на майката
и всичко се случваше тихо и оттренирано.
Акушерката обикаляше наоколо, докато
аз си стоях в единия ъгъл на стаята.
Нещата се случваха бързо и съвсем скоро
майката вече беше приклекнала над
вестника, подкрепяна от партньора си,
докато аз записвах удивителната гама
от звуци, които тя издаваше, звуци, които
подсказваха увеличаващия се натиск и
скоро, щом бебето започна да излиза, се
превърнаха в дълбоки стенания. Моята
операторка не успя да пристигне навреме,
за да заснеме раждането, но на мен ми
беше все едно, защото бях погълната да
наблюдавам това върховно събитие. Когато
бебето най-сетне излезе от тялото на
майката, очите на всички ни бяха пълни
със сълзи, бяхме погълнати от емоцията,
благоговеещи пред началото на този нов
живот и очаровани от мистерията на самия
живот.

Сега
бебето щеше да напусне дома си и да поеме
към своето съзряване, към онази част от
живота, за която се говори в жалейките
по вестниците – за четирите брака или
единствената женитба, за обществено
ангажираното или по-уединено съществуване,
за изпълнения с трагични събития живот,
за историята на личния принос към
обществото. Но тези истории пропускат
толкова много неща. Те не разказват за
всичко онова, което превръща това бебе
в младия мъж, който е то днес, и най-вече
не отдават дължимото на силното влияние
на другите хора върху способността му
да прояви своя природен и генетичен
потенциал.
Човек
трудно свиква с тази страна да
действителността. Дори в биографиите
се споменава единствено, че бебето е
родено на конкретна дата, на дадено
място, с родители, чийто живот към този
момент се е развил по определен начин,
но е на практика невъзможно да се
пресъздаде динамиката на взаимоотношенията
им с тяхното дете. Затова никога не можем
да разберем какво се е случило в
собственото ни най-ранно детство,
задавайки директни въпроси, макар че
понякога разказите за различни случки
ни дават някаква представа. Твърденията
на майка ми, че съм била трудно за гледане
дете, което всяка нощ в продължение на
месеци е плачело заради стомашни колики
и е проходило и проговорило много рано,
ми дават основание да изпитвам гордост
и усещането, че съм отхвърлена, чувства,
които в действителност са значима част
от собствения ми живот. Но има и други
начини да изровим историята на своето
ранно детство, защото го носим вътре в
себе си и го изживяваме чрез взаимоотношенията
с най-близките.
В
основата си ранните ни преживявания
формират характерните за нас начини за
общуване с другите и за справяне с
приливите и отливите на чувства, които
не са единствено психически пристрастия,
но и психологични модели. Те са костната
структура на емоционалния живот, скрита
и неосъзнавана – невидимата история
на всеки индивид. Подобно на Фройд, който
се е смятал за археолог на личността, и
аз разглеждам хората с очи, които сканират
в търсене на скрити структури. Но за
разлика от Фройд, който търси под
повърхността на личността първичните
инстинкти, сексуалните пориви и изблиците
на агресия, които смята за невидимите
двигатели на човешкия живот, аз търся
непознатите модели на взаимоотношенията,
които биват вплитани в тялото и мозъка
ни през годините на най-ранното ни
детство. Тези модели тласкат живота ни
в определена посока. Отношенията на
самия Фройд със собствената му майка
създават у него усещането, че е специален,
което той пренася във взаимоотношенията
си с другите хора, заедно с чувството
за вина заради това, че е откраднал
своята необикновеност, унищожавайки
съперника си – малкия си брат, на когото
пожелава да умре. Съревнованията играят
голяма роля по-нататък в професионалния
живот на Фройд. Има нещо много силно в
най-ранните теми, зададени в живота ни,
факт, който може да бъде обяснен чрез
теорията за хаоса. Според нея дребните
различия в началото на един процес могат
накрая да се превърнат в извънредно
големи разлики. Но този период от човешкия
живот неврологът Дъг Уот нарича
„незапомнен и незабравим“ (2001: 18). Не
можем съзнателно да си припомним нищо
от тогава и в същото време не можем да
го забравим, защото е вградено в организма
ни и предизвиква у нас очаквания и
определен тип поведение.

Съществува
нещо под повърхността, има сили,
които ни задвижват, но те не са точно
такива, каквито ги описва Фройд. Той ги
определя като телесни пориви, скрити в
хуманоидното биологическо животно.
Фройд смята, че тези импулси влизат в
конфликт със социалните норми или
натиска на цивилизацията, които индивидът
носи в съзнанието си под формата на
вътрешен свръх Аз, предизвиквайки
напрежение или конфликт между разума
и тялото, с който само Азът със строг
самоконтрол може да се справи. Това
обяснение става доста популярно и така
започва да звучи почти смислено. Но
въпреки че отговаря на личната история
на Фройд, то е неприложимо към съвременната
чувствителност, която не е толкова
строго ограничавана под напора на
социалния натиск. Тезата на Фройд с
положителност не отговаря на моето
усещане за начина, по който се развиват
умът и тялото, защото тя предполага, че
индивидът си е самодостатъчен и се
изгражда самостоятелно в много по-голяма
степен, отколкото ми се струва на мен.
Ще се опитам да докажа и по-нататък да
обясня по-подробно, че много аспекти от
функционирането на тялото и емоционалното
поведение се формират благодарение на
взаимодействието със социалната среда.
Например бебе, с което са се държали
зле, развива много по-негативни реакции
спрямо стреса и различни биохимични
модели от такова, което е гледано с
любов. Мозъкът сам по себе си е „социален
орган“, както го нарича изтъкнатият
изследовател на най-ранната привързаност
Питър Фонаги. Оформя се разумът ни и
емоциите ни започват да се подреждат
спрямо взаимодействието ни с разума на
останалите, а не самостоятелно. Това
означава, че водещите невидими сили,
които формират емоционалните ни реакции,
не са биологичните ни пориви, а моделите
на емоционалните ни преживявания с
други хора, които най-дълбоко се отпечатват
в нас в годините на най-ранното ни
детство. Тези модели не са неотменими,
но подобно на всички останали човешки
навици, след като веднъж са се затвърдили,
много трудно могат да бъдат променени.


–––––––––-
Първа част на книгата – Новата парадигма
Втора част на книгата – Бебето и неговия мозък
Третата част на книгата – Светът на жените

защо обичта е важна: новата парадигма (ОТКЪС ОТ КНИГАТА)

Днес, бях изненадана, ама наистина изненадана, че една от книгите, които ценя безкрайно: Защо обичта е важна на Сю Герхард е издадена на български и то преди цели две години (2014).  За книгата научих от преподавателката ми в Лондон Джулия Бъкройд, при която специализирам хранителни разстройства. Всъщност книгата е за живота на бебето и финните механизми, които определят емоционалните му връзките – и в крайна сметка защо обичта е важна.  

След като установих, че книгата е налична и на български, със съгласието на издателство Изток-Запад да публикувам тези откъси от нея, за което им благодаря.

Правя го, защото Сю Герхард е психоаналитик психотерапевт с неподражаем усет за разказване на иначе понякога скучноватите психологически теории и тъй като не изпада в преразкази или в повърхностност – както се случва често във всички сайтове от типа на ЧакайДаТиРазкажаСмисълаНаЖивота.com.

Систематично, интересно и с много научно подкрепени факти тя (жената е професор в Оксфорд) обяснява защо обичта (под формата на чувство, а не храна, играчки или биберон) е важна, защо връзката майка-дете в онзи период между 0 и 2, когато много майки са склонни да мислят „то нищо не разбира“, а други пускат до пълно откачане Бейби Айнщайн и да му хвърлят био играчки, докато обичта е важна.

Ако тази година трябва да си купиш една книга за детска психология (и за да разбереш и себе си по-добре, защото някога си бил бебе), това е тази. Препоръчвам я изключително много на бременни жени или тези, които се замислят за това да „видят двете чертички“.

Сю Герхардт – Защо обичта е важна

ОТКЪС 1
Новата
парадигма



Все
пак една нова гледна точка, нова парадигма,
от известно време чака зад кулисите и
може да направи първите си стъпки под
прожекторите. Тя е била обяснявана по
различни начини като „екологична“,
„органическа“, „кибернетична“ и
„холистична“. С усилия си е спечелила
позиции в различни научни дисциплини
и все пак не се е наложила като общоприето
схващане за света. В много отношения
борбата за налагане на тази органическа
парадигма прилича на битка между новата
и старата наука. Началото си тя води от
същия период през двадесетте и тридесетте
години на миналия век, когато се наблюдава
отслабване на контрола върху чувствата.
По това време се появяват също и
революционни открития в областта на
физиката, които разклащат приетото за
даденост чувство за човешко възприятие.
Квантовата теория на Макс Планк разкрива,
че материята не е толкова неделима и
неизменна, за каквато сме я смятали, а
по-скоро би могла да се опише като вид
отношения, осъществяващи се в определен
ритъм и за определен период от време.
Теорията за относителността на Алберт
Айнщайн показва, че пространството и
времето са континуум, който се изкривява
и се увива около себе си. Такива радикални
идеи разкриват ограничеността на
сетивата, с които борави човек: „Светът,
който виждаме, е функция на нашия ръст“,
както казва Брайън Апълярд (1992).
С
осъзнаването на ограничеността на
човешките възприятия става ясно, че
твърденията на старата наука вече не
са в сила. Някои учени, като Вернер
Хайзенберг, започват да твърдят, че
„идеята за обективната реалност се е
изпарила“. Действителността, която
виждате, зависи от това от какъв ъгъл я
гледате. Електронът може да е вълна или
частица в зависимост от гледната ви
точка. Дори само наблюдавайки реалността,
ние влияем върху ситуацията, която
гледаме. Така че линейните обяснения
на старата наука, че X поражда Y, не са
цялата истина.
Вместо
това се оформя една по-интерактивна
перспектива, която първоначално възниква
при компютърните науки. Математикът
Норберт Винер пръв забелязва колко
важна е обратната връзка за обслужването
на системите. Въпреки че той създава
теорията си на база работата си с ракети
и ракетни снаряди, скоро тя бива доразвита
от радикалния във вижданията си антрополог
Грегъри Бейтсън и екипа му в опит да
разгадаят човешките системи, каквото
е семейството или дори начинът на
функциониране на самия човешки организъм.
Те откриват, че системите остават
стабилни само ако постоянно се адаптират
към променящата се среда. Начинът, по
който успяват да се приспособят, е чрез
използването на обратната информация
за това, кое работи и кое не. Това означава,
че ако разглеждате една система като
неделимо цяло, ще видите, че тя е кръгова,
а не линейна. Вместо да разбивате
системата на отделни части и да ги
разглеждате като самостоятелни единици,
трябва да осъзнаете, че всички системи
са взаимносвързани и си влияят една на
друга. Начинът, по който се държи един
човек, оказва влияние върху другия, а
поведението на втория се отразява на
първия в един кръговрат. Причината и
следствието зависят от вашата позиция
в този цикъл и от това, колко информация
приемате или отхвърляте. Истината не е
само една, има няколко възможни варианта.
Този
органичен подход навлиза в много научни
дисциплини. В биологията има екология
и етология (Етология – наука за характера или установяването на характера на индивид или народ). В психологията има Джон Боулби, който
установява, че за да разбираш хората,
трябва да вник­неш в средата им, също
както пепиниеристът (градинарят). прави научно изследване върху почвата
и атмосферата, в които отглежда растенията
си. През последните десетина години в
психоанализата все повече се налага
един по-интерактивен подход, осъзнаването,
че пациентът и психоаналитикът се
намират в едно общо поле на действие –
система, в която всеки влияе на другия,
вместо да се смята, че въздействието е
еднопосочно. Все пак, този тип мислене
все още не е изместил наложената линейна
рационалистична парадигма.
Моят
подход към вникването в емоционалния
живот е органичен. Аз твърдя, че човешките
същества са отворени системи, неразривна
част от които са другите хора, а така
също и растенията, въздуха и водата. Ние
се формираме под влиянието на другите,
както и на това, което дишаме и ядем. И
физиологичните, и психологичните ни
системи се развиват въз основа на
взаимоотношенията ни с останалите хора,
а това се случва с най-голяма сила и
оставя най-дълбок отпечатък в най-ранното
ни детство. Живеем в социален свят, в
който, за да сложим храна на масата си,
да имаме дрехи на гърба си и покрив над
главите си, зависим от сложни вериги от
социални и културни взаимодействия,
които мотивират действията ни. Не можем
да оцелеем поединично.
Но
преди всичко съществото, върху което
общуването оказва най-голямо влияние,
е човешкото бебе, което тепърва се учи
какво представляват собствените му
емоции и как да се справя с тях. Това
означава, че преживяванията ни в най-ранна
възраст, докато сме бебета, имат много
по-голямо значение за това, какви ще
бъдем като възрастни, отколкото си
мислим. В бебешка възраст ние за първи
път чувстваме и се учим какво да правим
с чувствата си, тогава започваме да
систематизираме преживяванията си по
начин, който ще окаже влияние върху
по-нататъшното ни поведение и интелектуални
способности.


–––––––––-
Първа част на книгата – Новата парадигма
Втора част на книгата – Бебето и неговия мозък
Третата част на книгата – Светът на жените

Издателство Изток-Запад преди време публикуваха В търсене на изгубеното щастие на Джейн Лидлоф, която също се допира в темата, но лично според мен Защо обичта е важна е по-добра.

разговор за хранителните разстройства при Гала, „На кафе“, Нова телевизия

Гала според мен е направила повече за здравословното хранене в България повече от който и да било друг.

Видеото от предаването е тук
http://play.novatv.bg/programi/na-kafe/707388?autostart=true

В него Стела Колева, една смела и прекрасна жена, разкри за пръв път пред близките и приятелите си за онзи етап от живота си, който е преминал под знака на булимията. Не е лесно да се споделят такива неща, за което й благодаря!

Стела в момента е инструктор по йога – и то добър – казвам го като изкушена от йогата – повече за часовете й може да намериш във фейсбук страницата й!

 

–––––––

Допълнение от 20/05/2018:

Препоръчвам книгата „Войната с храната„, на която съм редактор и автор на предговора (може да го прочетете тук), за да направите крачки в опознаването на проблема си.

Книгата може да намерите само онлайн. 

първа седмица за превенция на хранителните разстройства 22-28 февруари 2016

Да се облегнеш на бисквитка
може да е удобно понякога, но ако е всеки ден –
или никога не го правиш – е проблем

22ри февруари е – и първи ден на първата седмица за превенция на хранителните разстройства в България. Вътре съм с двата крака – както защото това е тема, по която много работя, така и защото смятам, че темата е обществено значима. Хранителните разстройства не са приоритет на „богатите и известните“, а са ежедневие за много хора – и то много повече отколкото си мислиш.

Засегнатитеот хранителни разстройства са над 100 000. Всъщност се споменават за около 250 000, но дори на мен тази цифра ми звучи много и заради липсата на официални данни съм към по-ниската цифра.

Болните от хранителни разстройства са много, но те някакси успяват да се справят. Някои от тях гладуват самотни, докато това не излезе на бял свят (историята на Пламена при Миролюба Бенатова), а други водят войната си със света по други начини.

Болните от емоции, които не може да изкажат също са много – емоционалното хранене е нещо изключително сериозно и влияе на килограмите и подтиска душата. И не решава нито един проблем.

През тази седмица – 22-28 февруари лицето на Седмицата – проф. Захарина Савова ще отдели много време в отговорни медии, които се съгласиха да говорят по тази тема, която е обща за толкова много хора – независимо дали си признават или не.

Личните ми интереси като психотерапевт са насочени точно към хранителните разстройства, заради което реших и да специализирам във Великобритания от миналата година, а през 2016та ми се очертават още изпити и срещи с водещи учени там. Всичко, което научих през годините ме кара да вярвам, че превенцията е най-доброто лечение. А превенцията на първо време става чрез говорене – за което благодаря на всички, които медийно подкрепят Седмицата!

мамо, нали е по-важно един човек да е с добро сърце, отколкото да е красив?

Следващата постановка
в градината е Малкия принц

Тъкмо започнах да отговорям на въпроса й и реших да попитам Надя:
– А ти откъде знаеш това?
– От Анет.

Замълчах.
Няма нужда нищо повече в момента

Благодаря на Анет, учителката в градината на дъшеря ми, че си върши отговорно работата и използва авторитета си, за да допълва говореното в семейството.