MENU

София 1000

За срещи

Само с предварително записване

психотерапия

Ефектът от ранните психологически детски травми върху тялото

Науката, която се занимава с връзката между психологичната травма и физическото здраве е все още сравнително нова в медицината, но се развива бързо! С всяко ново изследване, ние откриваме начините, по които преживяния стрес, нещастни преживявания и травми повлияват на тялото години по-късно.

За да ви въдеда в темата, нека погледнем тази таблица, сравняваща американците с трудни детски преживявания (АСЕ). За дефиницията и повече за АСЕ може да прочетете тук.

От всеки 100 американци

33

51

16

С 0 точки АСЕ

С 3 точки АСЕ

СЪС 7+ точки ACE

1 от 16 пушат

1 от 9 пушат

1 от 6 пушат

1 от 69 са алкохолици

1 от 9 са алкохолици

1 от 6 са алкохолици

1 от 480 приемат наркотици венозно

1 от 43 приемат наркотици венозно

1 от 30 приемат наркотици венозно

1 от 14 имат сърдечно-съдово заболяване

1 от 7 имат сърдечно-съдово заболяване

1 от 6 имат сърдечно-съдово заболяване

1 от 96 правят опит за самоубийство

1 от 10 правят опит за самоубийство

1 от 5 правят опит за самоубийство

Изненадва ли ви?

Стресът в ранните етапи на живота е относително нова област, много хора не разбират, че много от техните симптоми и болести са свързани с преживяванията им в миналото. Дори голяма част от здравните специалисти не подозират за връзката между ранните травми и тези различни по вид и проява заболявания, поради което те не знаят по какъв друг начин да помогнат освен като предписват лекарства, които помагат да се намалят симптомите.

Въпреки това, също искам да спомена, че мнозинството хора също не подозират, че са преживяли травма в областта на привързаността през ранното си детство. Те не са били физически или сексуално насилвани, родителите им са били добри хора и не те не приемат емоционалното си изключване като резултат от травма. Ако някой не знае, че е травмиран, как би могъл да направи връзката между здравните си проблеми като възрастен със своето детство?

Травмата се превръща в наша биология

Основната точка е, че не ситуацията или средата създава проблемите, но вие самите, които продължавате да действате и реагирате по еднакъв начин на ситуациите в живота ви! Пораствате, премествате се, сменяте работни места, бракове, но откривате, че травмата върви с вас. Където и да отидете, тя е там!

Аз също научих този урок, когато осинових Мигел през калифорнийската система за приемна грижа. Разбира се, социалните работници ми казаха, че всичко от което той се нуждае, е стабилен, любящ дом и той ще се справи отлично.

Това не беше истина. Той донесе своето минало и травма със себе си; тя беше в него. Той имаше нужда доста повече от стабилен, любящ дом.

Когато погледнем как травмата от миналото влияе на тялото и здравето ни години по-късно, това ни връща голямата картина как травмата се превръща в наша биология.

Травмата заема своето място при биологията на стреса и оцеляването.

Тази биология на стреса и оцеляването е огромно бреме върху тялото, тя причинява много заболявания, които се развиват десетилетия по-късно. Тези болести са само върха на айсберга. Те са се развивали бавно дълго време.

Това са всъщност добри новини, защото можем да направим неща, които да променят нашата биология от  стрес и оцеляване към спокойствие, благодарност и свързаност. Тази промяна ще е защитен фактор за нашето здраве и е част от това, което наричаме излекуване от травмата.

Нека да погледнем сега към биологията на травмата.

Трудните детски преживявания и травмата на привързаността

Едно от най-добрите изследвания, които поглеждат към травмата и тялото е литературата за трудните детски преживявания. Тези изследвания ни дават доста информация за връзката между травмата и тялото.

Първото изследване е било направено през 1980 в Сан Диего, Kaiser Preventive Medicine department, където д-р Фелити започнал да пита своите пациенти със затлъстяване в програмата му за контролиране на теглото за тяхното минало. Така открил, че значителна част от тях са преживявали някакъв вид сексуално насилие в детството.

Базирано на тези откритие, било развито изследване, което търсело множество типове детски травматизиращи събития и как те се проявявали във връзка с трудните детски преживявания със здравни и социални проблеми като възрастни. Това е известно като изследването ACE. Слава Богу, още няколко изследвания за дълготрайнните ефекти на АСЕ са били проведени.

Това, което аз харесвам в изследването ACE е, че то поглежда към детското насилие и проблемите на дисфунционалните семейства като причини за ранен детски стрес.

Въпреки това е важно да се отбележи, че в ACE изследванията не се включват травмите на привързаноста. По-трудно е те да се оценят обективно, но човек може да има много от същите последствия като описаните при трудно детство, но да не е имал неблагоприятни събития според тези проучвания.

За да бъдем ясни, травмата на привързаността е форма на ранна детска травма, чийто резултат е от емоционално прекъсване на връзката между родител и дете през първите 12 месеца на живота на детето. Резултатите върху здравето в дългосрочен аспект, както и всяко неблагоприятно детско преживяване просто ще се съчетае с тази ранна травма.

Травмата в ранния живот става биологично застопорена

Стресът в ранния живот предизвиква „биологично застопоряване“, което е термин за травма, превръщаща се в наша биология заради промените в гените ни. Тя предизвиква дисбаланс в мозъка и тялото, който продължава през целия живот.

Едно интересно изследване публикувано наскоро, показва, че стреса в ранния живот се отразява на ДНК и затова ефектът продължава до зрелостта. Тези тип промени са наричани „епигенетични“; ДНК не е променена, но определени части от нея са се „изключили“ или „включили“ заради стреса.

В това изследване те са открили са открили, че тежките събития, случили се по време на пренаталния период на човека (т.е. докато майката е била бременна) имат същия ефект на биологично „вграждане“. Възможно е има продължаващ ефект от стресовите събития, преживени в утробата!  Това може да подпомогне на обяснението защо децата, осиновени веднага след раждането им може да развият характеристиките на  Разстройство на привързаност в детството, реактивен тип (МКБ-10, F94.1).

Процесът е повлият от пренаталните и тежките събития като новородено и включват характеристики, които много от нас познават: поведенчески и когнитивни. Специфичните включват проблеми с ученето, паметови, депресивни и поведения, подобни на тревожността.

Тъй като травмата става част от нашата биология е толкова трудно да се различи поведението или симптомите от травмата, защото приемаме, че това е начина, по който винаги сме съществували.

Тогава решаваме да се променим и осъзнаваме, че е по-трудно от това просто да се събудим един ден и да решим да сме мили, спокойни и зрели. Това е също така защото ефектът от травмата е върху всички системи на мозъка и тялото ни.

Оста хипоталамус-хипофиза-надбъбречна жлеза координира острото или хронично състояние на стреса в цялото тяло, защото тези хормони преминават през кръвта до всички органи и системи на тялото. Два от тези основни стрес хормона са произведени от надбъбречната жлеза като отговор на стреса с кортизол и адреналин. Илюстрацията показва пример на кортизол, който си „общува“ с имунната система.

Много пъти с хроничния стрес, кортизоловите нива остават наистина високи, причинявайки по-ниски нива на секс хормони, увеличаване на мастните натрупвания в областта на корема и влошаване на общото състояние на имунната система.

Има достатъчно изследвания върху гризачи, които проследяват ефектите върху ранния детски стрес. Много от тях показват, че отделянето на майката-гризач в началната фаза на живота им за повече от три часа на ден увеличава активността на този стресов отговор (оста хипоталамус-хипофиза-надбъбречна жлеза) и програмиране (биологично „вграждане“) които оставят трайни промени не само в тази система, но също и в амигдалата (където мозъкът оценява заплахите от външния свят) и хипокампуса (където е паметта).

Те са открили подобни дисбаланси в системата за реакция на стреса в оста хипоталамус-хипофиза-надбъбречна жлеза при зрели хора, които са били отделени от техните родители през Втората световна война. Колкото по-рано се е случила тази раздяла, толкова по-голям дисбаланс е бил наблюдаван при тях в зрялата им възраст.

Стресът в ранните етапи на живота и възпалителните процеси

Стресът в ранна възраст показва промяна при гена, който предизвиква прекомерни възпалителни реакции.

Повишените възпалителни процеси в мозъка са част от това. Изследване, публикувано през януари 2017 показва, че възрастните плъхове, които като деца, са били отделени от майките си, показват повишен възпаления в мозъка както при възрастни хора, които са били анестезирани.

Важен факт, който трябва да се знае, че тези възпалителни процеси в тялото в комбинация със стрес в ранните етапи на живота са свързани с автоимунните заболявания при зрелите хора, онкологичните заболявания и всички други състояния свързани с имунната система.

Стресът в ранна възраст и нервната система

Трудните преживявания през детството изменят съществуващата структура на невроните и комуникационните връзки в мозъка.

Това въздействие върху невробиологията създава повишен риск за разстройства на настроенията и тревожни разстройства като възрастни.

Подробен списък на заболяванията, които се свързват със стреса в ранна възраст

Заради тези генетични, хормонални, имунни и нервни дисбаланси, има множество заболявания, които може да се проявят в здравето на човек.

Състоянията, свързвани с неблагоприятни случки и събития в детството включват следните:

  • Често или остро главоболие
  • Сърдечни проблеми, включително и сърдечни удари
  • Високо кръвно
  • Рак
  • Затлъстяване
  • Ревматоиден артрит
  • Хронична белодробна болест (ефизем)
  • Астма
  • Костни фрактури
  • Чернодробни заболявания
  • Инсулт
  • Диабет
  • Разстройства на съня: апнея, нарколепсия, кошмари, сънна парализа
  • Проблеми с щитовидната жлеза
  • Фибромиалгия
  • Хронична умора
  • Хронична болка, особено хронична болка в гърба
  • Синдромът на раздразненото черво
  • Общи стомашни болки
  • Цялостно по-лошо здраве (без да е специално дефинирано значението е, че има симптоми, но не и официална диагноза). Това се характеризира с повече дни в леглото и по-голяма трудност на функциониране в ежедневния живот.

Това не е изчерпателен списък и има много други изследвания, които правят асоциации с други състояния и връзки с ранния стрес.

Тъй като няма здравно състояние, което да не е повлияно от имунната система, нервната система или хормоните, всяко състояние има тенденцията да има внезапни избухвания или да бъде по-трудно да се справяме с биологията на травмата.

Ефекти на травмата в детството върху психичното здраве

Следва списъкът на проблемите от областта на психичното здраве, които се свързват със стрес в ранен етап на живота:

  • Тревожности и страхове
  • Депресия
  • Синдром на дефицит на внимание и хиперактивност (ADHD)
  • Обсесивно-компулсивно разстройство
  • Постравматичен стресов синдром
  • Личностни разтройства
  • Фобии
  • Гняв, агресия или враждебност
  • Хранителни разстройства
  • Опит за самоубийства
  • Използване на субстанции и зависимости
  • Високорискови сексуални поведения

Обобщение

Стресът и травмата причиняват здравни проблеми, особено ако стреса и травмата са се случили отдавна в ранно детство.

Това не е смъртна присъда, но означава, че трябва да внесете осъзнаване на ситуацията, за да промените нещо. Бъдете грижовни към себе си и когато сте готови, съберете информация за миналото и здравето си, така че да имате по-добро качество на живота.

За надежда и окуражаване и специално ако имате някое от описаните заболявания, препоръчвам книгата “Love, Medicine and Miracles” на Bernie Siegel. Той е хирург, който е работил с жена с онкологично заболяване. Книгата ще ви даде пректически съвети за превенция и реверсивни заболявания, свързани с емоционалния стрес.

Дона Каказауа, лекар, споделя своя опит със здравните проблеми, които има в резултат на преживяна ранна детска травма. Тя води блог наречен „Не съм излекувана, но се лекувам“/ “I’m not cured, but I am healing”, който е информативен.

Това е тежка тема и дори само прочитането на този материал може да подтикне запалването на симптоми на стреса и може да се почувствате претоварени, изтощени, депресивни или тревожни след като свършите. Това обикновено е знак от тялото ви, казващо че има истина която иска да бъде видяна и потвърдена.

Слушайте тялото си и какво има да ви каже. И помнете – бъдете нежни към себе си!

Въпроси за размисъл:

  • Как бихте оценили нивата на стрес, които сте изпитвали по време на житейския си път?
  • Още по-важно, спомняте ли си, знаете ли какъв е бил ви като дете?
  • Знаете ли нещо за бременността на майка ви с Вас?

Накрая, ако се интересувате какъв би бил резултата от теста ви ACE, може да го направите тук (на английски), като знаете, че това не е пълния лист на детски травми, а на тези, които е лесно да бъдат описани.

 

Голяма прегръдка,

Д-р Ейми

–––––––––

Прегръдка и от мен, ако сте се разпознали в този текст. Надявам се ви е бил полезен.

Детелина

–––––––––

Този текст е авторство на  и е публикуван в сайта й. Тук излиза с незначителни съкращения и нейното изрично писмено съгласие, за което сърдечно й благодаря.

 

 

Мое Даниел: Храната стана проклятието на живота ми

Попаднах на нея в ежедневния си фийд – една терапевтка от САЩ беше споделила поста й около 2ри юни – Световният ден за действия срещу хранителните разстройства и в този момент реших да се свържа с нея, защото с откритото си поведение тя показва, че един проблем е решим, когато е видим, а и тя има какво да разкаже. Хареса ми и излъчването й…

Част от този пост гласеше: „Поствам това, защото вече не ме е срам. Как се опитвам да спра стигмата? Говоря. Да се отворя да говоря ме накара да осъзная, че не съм единствена. Хранителните разстройства идват във всички форми и размери, мъже и жени на всички възрасти. Това е моето послание до всички, които страдат от  #хранителниразстройства: Заслужавате да живеете без тази болест. Заслужавата да се видите в най-добрата си форма. Вие не сте вашето боледуване. ???“.

Моля те, представи се

Името ми е Моник Даниел Гимон (линк към фейсбук профила й). Отношенията ми с храната винаги са били моят отровен начин да се справям с реалността. От преяждания за стотици долари за джънк храна (на нощ) да вцепеня депресията или спомените си, и ли очиствания докато усетя облекчение и контрол.
Как започна всичко за теб?
Започнах да гладувам след като бях изнасилена от учителя си във втори клас. Плачех всяка сутрин преди училище докато се впеценя и приема, че това е наказание, което заслужавам.
Моите навици за хранене бяха много прости: преяждане или глад. Не можех да намеря средата. Храната стана проклятието на живота ми. Не можех да видя храната като необходимост. Приемах я като начин да изтезавам тялото си.
Ако извършех нещо погрешно, нещо от което се срамувах или нещо ми беше твърде трудно, аз спирах да се храня и се самонаранявах като режех или насинявах крайниците си.
Това се случваше и спираше години наред през които страдах, докато в тийнеджърските ми години не открих очистващите практики. Покачването на теглого беше това, което го предизвика и за пръв път откакто остарявах и узрявах, същото правеше и тялото ми. Мразех това. Мразех своите извивки, мразех своята женственост. Начинът, по който изглеждах като млада жена ме караше да се чувствам дори по-уязвима. В 8ми клас бях нападната от по-големи момичета в училищната тоалетна. Бутнаха ме на пода, навряха ме в една от кабинките на тоалетната и ми напъхаха главата в тоалетната чиния и пуснаха водата. Помислих си, че ако някой заслужава това отношение, това съм аз. Не казах на никой от учителите ми, нито на семейството ми.
Това беше и първата вечер, в която започнах да повръщам.
Седмица по-късно направих опит за самоубийство и влязох в болница.
Когато започнах да свалям килограми, майка ми го забеляза и се притесни сериозно. Преяждането и очистването излязоха толкова извън контрол, че тя трябваше да заключва шкафовете и фризера, за да не мога да взимам храна. През тийнеджърските си години влизах веднъж в клиника и два пъти провеждах лечение навън, докато не реших да напусна дома си, защото хранителното ми разстройство разрушаваше семейството ми. Това, което майките не искат е да види детето си да се превръща в болна торба безнадежни кокали. .
Имах консултант, който идваше в първия ми апартамент всяка седмица да ме претегля и да проверява кръвното ми. Правеха ми се редовно кръвни тестове.
Най-ниското ми тегло до момента е било 30,4 кг.
Само на 23 години имам развити остеопороза, артрит, остро изтъняване на костите и стомашна язва. Умирам и знам това. Независимо колко ям или се грижа за себе си, всъщност усещам как тялото ми се разпада.
„Скритата цена“ на хранителните разстройстма са различни други проблеми, които ти си споменала в поста си като изтъняването на костите и остеопорозата… Как прие, че не са временни болки, а състояние
Всяка става в тялото ми ме боли; ръцете ми се схващат, тракат и щракат от елементарни движения. Работя  на парче в пекарна и да режа сандвичи или да оправям съдовете ми носи агония в китките. Когато ме диагностицираха, плаках. Това е всичко, което можех да направя. Когато ти кажат такова нещо в период, в който се опитваш да се възстановиш е много тежко.
Какви са мечтите ти, Мое? Каква се виждаш на 40?
Какви са мечтите ми?
Да бъда здрава, защото честно казано, не мисля, че някога съм била.
Не мога да си представя как моят мозък или тяло биха могли да бъдат без тези разстройства и болести. Въпреки това, в един прекрасен ден, когато зърна какво е да си жив и да усещаш радост, ми се напомня, че това е възможно. Боря се за тези моменти.

 

 

Какво мислиш за филма До кости//To the Bone?

Не бих препоръчала да го гледа никой, който се опитва да се възстанови. Може много да събуди в теб миналото и определено може да причини връщане назад.
Филмът обаче, въпреки това, показва как хранителните разстройства могат да причинят смут в семействата и как системата за психично здраве няма цялостно работи как да се работи с тях. Точно затова е важно да продължим да говорим. Колкото повече се осветяват те, толкова повече животи можем да спасим и да продължаваме да разработваме терапии за всеки, който страда.
Не мисля, че е възможно да задам въпрос като „ако нямаше хранително разстройство“, затова ще те попитам по този начин – какво би казала с опита си на тези, които са в началото на своето възстановяване или в началото на болестта?
Ако познавате някого с хранително разстройство или сте в този ад всеки ден, запомнете това от мен:
вие не сте своята болест. Това заболявене ви затруднява да сте най-доброто, най-здравото и най-щастливото ви Аз. Вие заслужавате да сте онзи човек, който действително сте и това сте вие – без хранително разстройство.

Полезни фрази вместо „не“

Казването на „не“ е сред най-трудните и полезни фрази, които човек може да овладее (Добре дошли в света на щастливите хора, които умеят да казват „не“ без да им пука). Но преди да влезете в него, може да използвате няколко други удобни фрази. Като:

  • Трудно ми е да отговоря точно сега, дайте ми малко време…
  • Бих искал/а, но не бих могъл/а…
  • Не мога да кажа „да“
  • Струва ми се, че няма да успея, но това, което мога да направя е…
  • Ще ми се да помогна, но няма да успея
  • Разбирам, че имате нужда да ви помогна, но няма как в момента, съжалявам.
  • Налага се да откажа за момента, но в бъдеще ще съм насреща, ако имате нужда от помощ.
  • Искам да не ви излъжа и затова не мога да обещая…
  •  Приятно ми е, че искате това от мен, но аз няма да се справя в момента с тази задача.

Други идеи?

Стигмата да бъдеш уязвим

Текстът е създаден като част от кампанията по повод третия международен ден за хранителните разстройства World Eating Disorders Action Day, който е под надслова #WeDoAct2BreakStigma и е публикуван първоначално в техния блог

Стигмата да бъдеш уязвим

от Детелина Стаменова, психотерапевт, психотелесна школа, България

Ако беше толкова лесно, тогава нямаше да е толкова трудно за хората с хранителни разстройства.

Ако беше толкова лесно, психотерапевтите, съветниците, психиатрите и нутриционистите щяхме да имаме бързи отговори.

Ако беше толкова лесно да се справим с хранителните разстройства, за тях щеше да се говори много и без никакви задръжки.

Но не.

Сложени в ъгъла на психичните заболявания, хранителните разстройства продължават да са „каприз за слаби“, нещо трудно за разбиране – и заради това непрекъснато подценявани…

Стигмата всички да мислят, че трябва да знаеш какво да направиш

Всички освен теб сякаш знаят какво трябва да направиш, но ти нямаш сили. Постепенно губиш увереността си, че ще се справиш. Всеки провал е доказателство, че всички знаят как, но не и ти.

Стигмата, че се преструваш, че ти е трудно

„Лесно е“, се чете в погледите на околните. По някое време губят търпение и започват да са недоволни – какво толкова не разбираш, защо не можеш да си супергерой, като всички

Ужасно е трудно ежедневно да се справяш с подмятанията на околните. Понякога те дори нищо не казваш, но ти си мислиш, че те те гледат, обсъждат

Стигмата, че си различен

Толкова е слаба/дебела. Не, не е само това. „Толкова е различна“. Отчаяно се опитваш да си като другите, но не си и знаеш, че когато се прибереш, не гледаш на килограми сериали, а повръшаш. Знаеш, че си различна и се опитваш да го скриеш, но не знаеш кога се справяш и кога не.

В свят на супергерои е трудно да си просто човек

Подтискането на чувствата, пренебрежението към събитията в живота, които са те разстройвали; тъгата – всички тези неща, които не виждаме при силните хора, те стоят в дъното на голямата тема – и когато всички сълзи изтекат, когато се научите как да се харесвате – слаби и чувствителни; нежни и раними; когато откриете суперсилата да чувствате и да не се страхувате; когато промените себе си към по-добро; тогава ще бъдете различни, а стигмата от болестта ще ви напомня, че сте най-силните слаби хора на света!

Вербалното насилие все пак е насилие

Пътят към разбирането на насилието е дълъг, а неприемането му, когато е вербално, дори още повече. Ключовото за насилието, е присъствието на унижение и поставяне на другия в зависима позиция. Т.е. всяко константно унижение, дори с думи или неглижиране, е насилие.

Няма синини, няма рани, но как беше отвърнала мечката – „Раната заздравя и я забравих, но лошата дума дето ми каза, не мога още не мога да я забравя“. Тук искам да кажа и следното – възможно е при четенето на текста да разпознаете свое поведение – и в такъв случай се опитайте да направите нещо да го промените. Много хора живеят в „перверзията на ежедневните отношения“. Това са думите, които използва Мари-Франс Иригоайен, авторката на книгата Моралния тормоз, в която разглежда сериозно този проблем, а мой грях е, че втора година не намирам време да публикувам интервюто си с нея – което ще направя скоро, обещала съм си.

Насилие във връзката, в големия смисъл на тази дума в контекста на човешките отношения, също така са случаите когато друтият е оставян без пари или е ограничаван в разходите си (финансово насилие) и обидите (вербално насилие). Ивън Старк, професор в Rutgers University и съдебен социален работник въвежда термина „принудителен контрол“ (“coercive control”/линк към едноименната книга).

Повтарящото се унизително поведение може да бъде също толкова опасно за психическото и физическото здраве на човека до вас, колкото и другите форми на домашно насилие.

Унизително?

Всички онези намеци и конкретни забележки, подценяване и подигравки, които са константа в отношенията. Чупенето на чинии и замерянето с чаши, макар и не по вас, всичко това е в графата на психологическия тормоз. Насилието е в микроменажирането на незначителни детайли от начина на подредба на чашите до дрехите, които носите.

Невидимо?

Като да ви отдалечават от приятелски кръгове, роднини и други близки. Така броят на хората, които можеш да се обадите и разплачат намаляват, така зависимостта става по-голяма. Онази приятелка те „използва“, с друг не му е приятно да се виждате, защото те заглежда, майка ти го дразни…

Парите?

Изключването на финансовата независимост много помага за влизането в капана на психологическата зависимост – едното от лицата на парите е свободата, която дават.

Отдръпването?

Когато другият знае всичко за вас, но вие не. Има достъп до паролите, знае кодовете на пин-картите ви, но не и вие – и все повече неща научавате случайно за живота му, а не защото ги е споделил/а.

Винаги на контра?

Няма нещо, което да харесате и другият да ви подкрепи – не като част от дискусия, а като оценка, а когато не се съгласите ви казват, че реагирате детски, че нямате чувство за хумор или правите от мухата слон. Тук са и шегите – а има шеги и вицове, които много болят.

Непрекъснатите критики?

„Винаги си намръщен/а“; „Никой не те харесва, защото си негативн/а“ и така до безкрай – докато накрая не решиш, че наистина вината е само в теб.

Подценяването?

 

Не срещането на одобрение от страна на партньора за теб в частност – или дори директното омаловажаване за всичко – от музиката, която слушаш до дрехите, които носиш или липсата на признание за нещата, с които се справяш или имаш успехи.

Заплахи?

Не е нужно да са свързани с убийство – може да са си съвсем „добронамерени“ като „ако се държиш така никой няма да те харесва“, или „много си труден като характер, никой няма да те изтърпи“.

Обиди?

В тежката си форма това са грубостите, но в префинената им започват някъде на „за много важна ли се мислиш“ или съдържат констатации като „винаги се изкарваш като жертва“, като казващият много добре знае, че ще ви боцне.

Всичко това накратко е оплакването „другият се държи зле с мен“. В същото време тези уж дребнички неща – обидичките, заплахичките, подценяването, вменяването на усещане, че никога не се държите адекватно за някоя ситуация са толкова разяждащи с непрекъснатото си присъствие, толкова финно надраскват самочувствието, че постепенно човек започва да си вярва, че не е толкова добър, ценен или смислен; че се преструва и че прави истерии и тогава идва истинския упадък на личността, когато напълно загубвате себе си.

 

Още по темата

Старк – Интервю за The Huffington Post  ,на сцената Видео на Старк; статия със статистически данни

През 2015 във Великобритания психологическото насилие/принудителен контрол беше приравнен с домашното насилие, обяснение за значението на това в The Independent

Британското издание на Cosmopolitan винаги е имало силни социални статии – тук са кратки, но точни по същия въпрос

 

 

 

 

Снимка: Pexelbay

Психотерапия за начинаещи – няколко насоки, когато се чудите дали и как

Всяко нещо си има първи път. Понякога това е първа среща с психотерапевт.

Избор на психотерапевт

Няколко са начините – да ви е препоръчан от приятел/познат или във форумите; от медицинско лице или да сте чели или видели този човек някъде по медиите – и последно – може да сте се запознали някъде случайно. Какъвто и да е начина, имайте предвид, че собствената ви интуиция дали ще ви се „получи“ е най-важна. Дори и Брад Пит е посетил няколко кабинета, преди да попадне на своя психотерапевт, както сподели преди време пред GQStyle, така че това се случва. Малко или много изборът на психотерапевт е търсене – и бъдете готови за различни срещи преди да попаднете на точния.

Ако имате възможност може да се видите с няколко човека, преди да изберете своя – една терапия се сериозно начинание и си заслужава да се огледате – освен ако от самото начало не усетите, че сте попаднали на правилното място.

Моето лично разбиране е, че има смисъл да посещавате терапевт, на когото чувствате, че може да се доверите. Доверието е безкрайно лично и се дава трудно, но ако имате усещане, че този човек може да приеме думите, събитията в живота ви, вас, то тогава има по-голяма  вероятност да се случи психотерапия и да постигнете това, за което сте отишли.

Онлайн или на живо? Категорично на живо е по-добър вариант. Въпреки това има случаи, в които онлайн-базираната терапия е достатъчно добър, макар и не идеален вариант.

И как става цялото нещо? Обаждаш се – и?  Има хора, които се притесняват и предпочитат да пишат на психотерапевта, когото са харесали – по мейл или фейсбук, а други предпочитат да звънят. Отново няма рецепта – направете това, което ви е комфортно. Има терапевти, които могат да ви приемат бързо и други, за среща с които може да мине известно време – това няма значение спрямо собственото ви преживяване за човека срещу вас.

Избирайте внимателно. С терапевта си не трябва да правите компромис – това е човека, с когото ще бъдете много уязвими и ако не може да му повярвате изцяло, не си губете времето.

 

Етикет

Не отменяйте часа си по-малко от 24 часа по-рано. Това на едно по-дълбоко ниво говори, че може да не сте толкова ангажирани с проблема си или – което е по-вероятно, да изпитвате трудност да се срещнете със себе си в часа си при терапевта. Все пак с включването ви в психотерапия вие сте се ангажирали за това да бъдете в уговорения час на уговореното място – и уважението, което проявявате е уважение първо към себе си. Затова при отмяна на часа, освен при форсмажорни обстоятелства, се очаква и е прието да заплатите времето на терапевта си, независимо че не сте отишли.

Когато имате час и закъснявате или няма да отидете – кажете или напишете. „Забравих“ или „излезе ми нещо важно и не успях“, могат да откажат терапевта да работи с вас – защото той не „си говори с вас“, а работи да ви чува.

Ами ако се срещнете на на улицата? Едно кимване е достатъчно. Все пак се познавате.

На терапия говорите за себе си, т.е. не се смущавайте от това, че вие сте центъра на вниманието – това е целта на посещението. Е, ако терапевтът ви взима половината от времето за говорене, може би трябва да поговорите за това.

Ами ако не го/я харесам? Надявам се, че психотерапевтът, при когото сте попаднали е достатъчно зрял, за да може да приеме вашето отхвърляне след първа среща. Но все пак, ако сте били няколко месеца или повече на терапия е наистина добре – за вас най-вече – да споделите с него си защо искате да се разделите.

В някои случаи психотерапевтите изискват подписване на споразумение за работата с тях или например информирано съгласие, в което са описали основните точки на процеса (аз също го правя). Това е нормална практика и силно я подкрепям – така и двете страни знаят какво да очакват.

Няколко неща, които да не очаквате, когато отидете на психотерапевт за пръв път

Чудодеен резултат от първата среща. Психотерапията е процес, не фокус-мокус-препаратус. Точно заради това, ако отидете и очаквате  категоричен и обоснован отговор на въпроса ви „да го оставя ли този мъж или да остана с него?“; „как точно ще ми минат паническите атаки“ или пък ако сте посетили терапевт заради проблемите си с храната – магическа диета, по-добре е да не ги получите. Точно така – по-добре да не ги получите. Единствените експерти в собствения ви живот сте вие, и психотерапевта не е да дава съвети, а да ви помага да намерите вашето решение. Не неговото/нейното, а вашето.

Чудодеен резултат първите три месеца или дори първите шест. Има хора и случаи, при които терапията не продължава дълго, но в достатъчно много от случаите има нужда от по-дълга работа. Лично аз изпитвам съжаление, че няколко човека, с които работих, се отказаха на ръба на критичните три месеца и продължавам да мисля за тях – и искрено се надявам да продължат да работят върху себе си и за себе си. Не се страхувайте да питате терапевта си за неговото усещане за хода на терапията, това е двустранен процес.

След психотерапевтичната сесия да сте по-объркани, отколкото подредени. „Нещата трябва добре да се объркат, за да се оправят“, казват понякога. Точно така е и с терапията (и това е напълно нормално).

Един час не е точно 60 мин. Класически може да бъде с вас 45 минути. В общия случай около 55 мин.

Това е човека, на който да се обадите, когато се чудите какво да правите. Екстремни ситуаци – да. Спешни проблеми – да. Но ако просто ви се говори с някого? Не, не е това човека.

Да си станете много близки. Дори и при тези терапевти, които поддържат тесни терапевтични граници поддържат граници, които вие може да не усещате, но те знаят точно къде да спрат, за да останат в зоната на психотерапията, а не на приятелското потупване по рамото. Не, не са ви приятели дори и да са много мили – те са експерти, на които давате личния си живот и ги оставяте да бъдат ваш безпристрастен наблюдател.

Отговор на въпроса „кога ще се оправя“? Това е много сложен въпрос и отговорът му може да бъде даден от всеки, но не и от психотерапевт – и знаете ли защо? – защото оправянето е ваша цел, а терапевтът е патерица, която използвате в ежеседмичието си (има ли такава дума?), преди да се научите да вървите отново в живота си спокойно. Когато – тогава. Но все пак, ако дълго време (над година) според вас няма промяна, а тъпчете на едно място – може би трябва да направите нещо.

 

И нещо, което да не забравяте – психотерапевтът ви е също така и човек. Може да си бутне чашата, да закъснее или да забрави нещо. Това е ясен знак, че не е андроид – и Слава Богу!

 

 

Още по темата

Статия в Капитал, интервю със Златко Теохаров –  „Ходенето на психотерапия е дълбоко личен процес, в който терапевтът получава кредит на доверие от страна на пациента, който задължава“.

Забавен, но сериозен материал на английски 26 идеи как да направите търсенето на терапевт по-малко клето

линк към Етичния кодекс на БАП

 

Снимка: Pixabay

Японски художник, „хванал“ живота ни

Този японски художник няма да може да го намерите в инстаграм, той е само туитър, където споделя нарисуваните си мисли. Акаунтът му се казва アボガド6 , което лично на мен ми е сложно за прочитане, заради което го наричам @avogado6. Почитателка съм на този тип илюстрации и се опитвам да следя работата на Banksy и John Holcroft (Джон Холкрофт). При този @avogado6 илюстрациите излизат почти всеки ден и от любопитство го скролнах до началото на акаунта му и това е моята селекция (повече от заглавия са негови, ако има мои  са в италик).

Когато ти паднат батериите

Когато си приклещен

На поправка

Травма

Стрес

Ненавист

Време

Накъде (времето е безмилостно)

Когато се опитваме да запазим неща, на които им е минало времето

Градът страда от безсъние

Негодувание

Дисфункционално семейство

Какво има в очите (когато се чувстваш успешен и щастлив само когато си онлайн)

Злословие

Срамежливост

Разтапяне

Линеене

Когато си нетърпелив

Анорексия

Празнини в образованието

Компания (корпоративен живот)

Пиене

Главата ми е претъпкана (когато се чувстваш „6 часа на въртележката“)

Бъркотия в главата (Многото мисли раждат плодове)

Блудкав

Дървото Калина (това е много интересно, защото се оказа, че в една от символиките на дървото е, че носи посланието „умирам, ако не ми обръщаш внимание“)

За спокойствието на душата – в новия брой на SoHealth

По темата за тревожните разстройства и паническите атаки имах удоволствието да пиша в есенния брой на SoHealth, списанието на аптеки SoPharmacy. Списанието е посветено в този си брой на психичното здраве на обикновения човек – тема, която тепърва заслужава да й се обръща внимание, за да може всеки от нас да живее още по-качествено. Автори и консултанти в списанието в този брой са също Ани Владимирова, Елка Нинова, д-р Иван Павлов и др.

 

SoHealth се продава в аптеките SoPharmacy за 1 лв/200 бонус точки и може да се купи и онлайн.

 

В „моите“ четири страници отговорих на въпроси като „какво провокира появата на панически атаки“ и давам идея какво да направи човек, ако живее в състояние на тревожност, какви са симптомите и някои техники за справяне. Логично дойде и темата дали може да се приложи самолечение при тревожността или е препоръчителна консултацията със специалист, като си мисля, че повечето хора се доверяват – и с право на фармацевтите – които могат да им препоръчат някое ОТС лекарство, сред които и вечната билкова комбинация валериан, глог и мента. Когато става дума обаче за продължителни във времето или остри състояния, като тези, които описахме по-горе е добре да бъде направена консултация със специалист. Понякога личният лекар може да бъде достатъчен, но когато срещата с психотерапевт или психиатър могат да бъдат полезни по своя специфичен начин. Разликата е такава – психотерапевтът ще потърси корена на проблема във душевните преживявания, докато психиатърът ще прецени когато е нужно даването на подходящи лекарства, които да решат проблема. Двамата специалисти не се изключват, а често се допълват, така че човек да може да достигне до състояние, в което тревожността вече не пречи на ежедневието му.

 

 

 

 

 

 

 

Защо след отслабване 30% от хората си връщат предишното тегло

Не знам дали сте гледали от тези риалити шоупрограми, в които хора с наднормено тегло свалят килограми (най-популярното е The Biggest Loser на NBC, в България вървеше по TLC). Аз рядко се спирам на тях с дистанционното, но съм ги познавам, е, ясно е защо – темата с борбата с килограмите ме интересува и въпреки че се радвам на щастливите им очи, когато видят, че кантарите започват да сочат други цифри, знам, че дотук съвсем малко от хората, които свалят така от теглото си, остават на мечтаните и трудно стигнати нива. В същата степен можем да се каже същото и за дългосрочния ефект от бариатричната хирургия.

Хората на диета обикновено свалят около 10% от теглото си през първите 6 месеца (като няма значение конкретната диета), но изследвания сочат, че след време 30 до 66% от хората на диета си качват повече, отколкото са свалили по време на диетата в следващите 4-5 години, като не се отчита и значително подобрение в здравно отношение (*всички изследвания са упоменати в бележки накрая с линкове към тях – (1). Самото сваляне и качване на килограми води до рискове за здравето. Проблемите пред хората, които свалят килограми са два: първият е промяната на навиците за хранене и вторият е, че правилото на постепенно увеличаване на порциите се включва постепенно, почти невидимо. В същото изледване Ман казва, че „Когато пазите рестриктивна към калориите диета, тялото ви променя метаболизма си, което от своя страна прави така, че е все по-трудно и трудно да сваляте килограми и за да запазите темпото на намаляване на теглото, трябва да намаляване калорийния прием, което прави трудно пазенето й“. Хората, които правят диети, но са склонни към емоционално хранене (провокирано от стрес или самота), има по-голяма вероятност да са в цитираните 30-63%, сочи друго изследване по същата тема (2).

Най-голямата причина е, че с драконовските режими и промяна в органите се постига често временен, ограничителен режим, но не и промяна в психичното състояние, а често пъти то е онова, което кара човек да яде безконтролно, а не това, че не знае кое колко калории е. Колкото и човек да прави физически упражнения, дори и когато мине на идеален хранителен режим, дори това да продължи година-две-десет (пиша 10, защото съм оптимистка), зад завесата остава суфльора, който нощем води до хладилника.

Indulge yourself to a taste of Italy today.„Диета“, тази дума, станала омразна на мнозина, и затова сменяна с „режим“ е част от проблема. Другият е, че за повечето, не всички от нас, но повечето, поддържането на здравословно тегло не е лесно и изисква внимание в храненето и редовни физически натоварвания (може да не е фитнес, нито спорт в зала, но да съществува). Липсата на контрол на импулса (в случая за хранене) или нежеланието за физическа активност (един от симптомите на депресия) са вече работа на психологията и психотерапията.

Един пример: чувството за самота, което съпровожда всеки от нас в различни етапи от живота му. Самотата като чувство не зависи от броя на приятели и познати, а със субективно преживяване, при което също може да се усеща празнота, чувство за незначителност, отхвърляне от околните, изоставеност, безнадеждност, липса на подкрепа, тревожност, депресираност, несигурност и зависи от събития като раздяла с партньор или работа; периоди на траур или стрес. Хроничната самота може да доведе до емоционални и физически проблеми, които да бъдат изявени чрез трудност на регулиране на импулси, които са преяждането, пушенето, пиенето и безконтролен секс, по изследванията на невролога Джон Капиоко, автор на книгата Самотата:Човешката природа и нуждата за социални връзки (3). Стресът е сериозна причина за наднорменото тегло и начините за справяне в ежедневието (търсенето на личния отговор защо се стресирате точно от тези неща, как да ги преодолеете и други въпроси в психотерапията). Нередовното хранене, също резултат от стрес, води до изменения в биологичните ни ритви – и може да попречи на естествената регулация на глада. Между другото, гладът и раздразнителността се намират на близки места в мозъка (откъдето идва тази позната детска нервност, когато са гладни, а често и при възрастните се наблюдава) и нередовното хранене, защото то може да провокира напълняването. В същото време, изследванията показват, че колкото по-малко спите, толкова по-голяма е вероятността да напълнеете, защото липсата на сън води до нарушаване на хормоните, които контролират глада и апетита. От 1,000 изследвани човека тези, които са спят по-малко от 8 часа имат повече мазнини в тялото и като цяло са по-тежки. Ще направя едно допълнение от мен, че безсънието най-често е свързано с емоционални проблеми и ще затворя кръга безсъние-килограми-психика.

Изследванията константно показват, че хората се хранят повече, когато са депресирани, тревожни или имат емоционални разстройства. И обратното: наднорменото и свръхнорменото тегло също могат да провокират емоционални разстройства: ако често сваляте и качвате това може само да покачи тревожността и депресията, а този цикъл води до трудностите, описани в началото и кръгът става порочен. Провокираното от емоции хранене това, което наричам „глад за емоции и признаване на чувствата ни„.

Емоционалното хранене е тенденцията човек да преяжда като отговор на негативни емоции, каквито са тревожността или раздразнителност/чувствителност (по дефиницията на van Strien (4). Това е свързано с липсата на психологически механизми за преработването на тези емоции, което става чрез лична терапия и осъзнаване, не чрез мерене на калориите. Както обаче всяко друго нещо, така и за справяне и намиране на нови механизми е нужно време и то не е няколко консултации, месец или два, а продължителна лична работа преди да има ефект върху поведението, защото дори и осъзнал какво става в него, на човек му трябва време, преди да започне да вижда реакциите си в ежедневието и да ходи по нови пътеки. Емоционалното хранене само по себе си е спасителен „механизъм“ за справянето с горчилките в живота и оттам са трудностите в загубата на тегло във времето и поддържането на желаното ново тяло. Не само негативните емоции водят до емоционално хранене. Макар и много по-рядко се изследва и връзката позитивни емоции-емоционално хранене (5), но се приема, че и те са част от картината. Храненето в отговор на (негативни) емоции е много по-изследвано и са показани достатъчно ясни връзки между него и високия индекс на телесната маса, връзката с качването на теглото, болестното преяждане и депресията. В допълнение, емоционалното хранене води до усещане за вина и както личи дотук, емоционалното хранене не и никак толкова лесно за обяснение, както понякога изглежда или се представя. Проучванията показват, че близо 60% от хората с наднормено или свръхнормено тегло се хранят емоционално, като в период на преяждане посягат към храни, богати на мазнини, захар или с високи калории като отговор на негативните емоции, което естествено ги поставя във висок риск от развитие на диабет, МЕТ и сърдечно-съдови проблеми.

В статията на Harvard Health Publication, която препоръчвам за четене, ако имате още интерес към темата (6), се представят основните причини за наднормено тегло – и естествено, няма да се изненадите. Това са:

  • генетичното предразположение (400 гена са свързани с наднормено тегло, но малка част засега се приема, че са големи играчи. В България може да ги изследвате през NutriGen, прочетете повече). Само 25% от предиспозицията за наднормено тегло обаче се дължи на гените, за разлика от много други генетични заболявания, където ролята е 70-80%. Вашето наднормено тегло може до голяма степен да се дължи на гените, ако са спазени следните условия: по-голямата част от живота ви тежите над средното; един или двамата ви родители или няколко ваши роднити са с наднормено тегло – а ако двамата ви родители са със затлъстяване, вероятността и вие да сте като тях е близо 80%; и ако не може да свалите килограми ако сте с висока физическа активност и нисковъглехидратна диета месеци наред.
  • фактори на средата (това са външните влияния). Бебетата на майки пушачки има по-голяма вероятност да са с наднормено тегло от тези на непушачките. Бебетата, кърмени 3 месеца е по-вероятно да не са с наднормено тегло като възрастни от тези, които са кърмени по-малко от 3 месеца и т.н., и т.н.

Емоционалното хранене е едно, но болестното преяждане е състояние, включено в Международния класификатор на болестите. Често пъти то е маскирано с други сериозни проблеми, които не дават възможност винаги на лекарите да стигнат до нея, а да лекуват последствията – а такива са сърдечно-съдови проблеми, метаболитни и др. Само че болестното преяждане е болест на душата – и когато се стигне до нея, тогава почва същинското лечение, чрез което се подпомага на ендокринолозите, кардиолозите и гинеколозите да постигнат ефект върху засегнатите органи. Един психотерапевт и вие в кабинета му не може да постигнете сами, без помощта на лекарите онова, което ще се случи, ако всички работят заедно – вие и специалистите около Вас. Ако се грижите за промяна на навиците, разбиране на себе си и (често пъти) медикаментозно или друго лечение. Всички тези терапии имат своите конкретни цели, а вие, като един диригент, трябва да проявите търпение и да не се откажете нито по време на увертюрата, нито при първите събития, а когато сте стигнали – не някакво измислено „идеално“ тегло, а това, с което ще живеете здрави и ще се харесате, първо на себе си.

 

 

 

 

Още по темата

Статията в The Atlantic How Therapy can Cure Overeating (2017)

Статията в TIME The Weight Loss Trap: Why Your Diet Isn’t Working (2017)

Ок, а какво е „нормално хранене“, написала съм нещо за това

Бекстейджът на риалити шоутата за отслабване и още един материал по въпроса, който е интересен

 

Допълнително за четене по статията (бележки в текста)

(1) T.Mann, American Psychologist, 2007

(2) Изследване върху връзката задържане/връщане на килограмите и хранене, провокирано от емоциите

(3) Джон Капиоко, Самотата и…

(4) Van Strien, T., van de Laar, F. A., van Leeuwe, J. F. J., Lucassen, P. L. B. J., van den Hoogen, H. J. M., Rutten, G. E. H. M., & van Weel, C. (2007). The dieting dilemma in patients with newly diagnosed Type 2 diabetes: Does dietary restraint predict weight gain 4 years after diagnosis? Health Psychology, 26, 105e112.

(5) Ефектите на позитивните и негативни емоции

(6) Статия в Harvard Health Publication Why People Become Overweight (Публикувана 2009, обновена 2017)

 

Думи на съчувствие, които нараняват

20 разпространени грешки в общуването с хора, които страдат от тежки, опасни или хронични заболявания.

Автор на текста е руската психоложка Дария Кутузова. 

(материалът се публикува с изричното съгласие на авторката. Повече за нея може да откриете на сайта й).

Всички хора, които живеят с хронична болест, рано или късно се сблъскват с това, че околните с добри помисли (според тях), им казват думи, от които им става по-зле. В тези ситуации има две страни.

От едната е човека, който казва съчувстващи думи, които раняват, може просто да не знае, как те биват чути. Така просто е прието да се говори; чувал е, че други хора използват тези думи или просто не знае какво означават те да болния. И е уверен, че добрите намерения еднозначно се приемат чрез думите, които казва (което не е така фактически).

От друга страна, изключително много хора, които живеят с хронична болест, страдат къщо и от депресия. Депресията създава определен филтър на възприятията, който може да изтълкува нееднозначно и в най-лош смисъл. Когато си с депресия е трудно да чуеш по каквито и да било начин криво формулирани добри намерения. За това е нужен ресурс, а той не съществува в този момент.

Заради това създадох този „разговорник“: какво казват обичайно хората, какво имат предвид и как може да бъде изтълкувано  (особено с филтъра на депресията) и какво може да се опитате да кажете вместо първото, което ви хрумва.

1. „Не изглеждаш болен изобщо!“

Иска да каже:„Изглеждаш отлично! Правя ти комплимент, за да те зарадвам“

Чува се като: „Преструваш се, не си болна наистина, аз знам как изглеждат болните хора. Сега трябва да ми докажеш, че си болна и се чувстваш зле“.

Какво може да се опитате да кажете вместо това: „Изглеждаш много добре днес. А как се чувстваш?“

2. „Отново ли не можеш да дойдеш?“

Иска да каже: „Много ми е тъжно, че болестта не ти дава да живееш, както искаш“.

Чува се като: „Разочарована съм от теб, на мен вече ми писна и никога повече няма да те каня никъде“.

Какво може да се опитате да кажете вместо това: „Искаш ли да се разберем да се видим евентуално в петък, а ако не успееш да излезеш или ще дойда при теб, или ще преместим срещата“.

3. „Знам как се чувстваш“

Иска да каже: „Досещам се, че ти е тежко в момента“

Чува се като: „Все ми е едно как се чувстваш в момента, не ми се занимава да ти обръщам внимание и да вниквам в проблемите ти“.

Какво може да се опитате да кажете вместо това: „Помогни ми да разбера какво се случва с теб, как ти влияе болестта“

4. „Само кажи, ако имаш нужда от нещо“

Иска да каже: „Винаги съм готов да помогна“

Чува се като: „Няма да проявявам инициатива, за да ти момогна. На мен, общо взето, ми е все едно, че на теб ти е трудно да формулираш каква помощ може да ти е нужна, и че на теб ти трудно и неловко сама да поискаш такава“.

Какво може да се опитате да кажете вместо това: „Отивам да пазарувам/в аптеката. Какво да ти донеса?“

5. „Все пак по-добре че не е…. (най-често се казва рак)“

За да се разбере колко нетактично звучи, си представете обратната ситуация, как вие отивате при човек с онкологична диагноза и му казвате: „Все пак добре, че не е множествена склероза“. Болестите не са състезание „на кого му е по-зле“.

Иска да каже: «Много се боя, че с теб може да се случи нещо страшно и ми се иска да вярвам, че няма да стане така. Страх ме е и когато чух диагнозата ти, че не е това, от което се боя, изпитвам облекчение“.

Чува се като: „Обезценявам страданието ти, ти нямаш право да се оплакваш и да търсиш внимание, не заслужаваш помощ и утешение“.

Какво може да се опитате да кажете вместо това: „Разбирам, че в момента ти е много притеснено и ти минават черни мисли. Как успяваш да се справиш? Аз съм с теб, каквото и да се случи“.

6. „Ти си силна, ще се справиш! Сама ще видиш, че всичко ще се оправиш“ или „Всичко, ще е наред, сигурна съм!“

Иска да каже: „Иска ми се да вярвам, че този тежък период ще мине и отново ще си здрава“.

Чува се като: „Отивам си, защото ми е тежко да съм с теб, когато си зле и ще трябва да се справяш сама“.

Вместо това е по-подходящо да кажете: „С теб съм, каквото и да става“.

7. „Съседката на чичото на леля ми беше болна от същото и сутрин пиеше  вода с лимон и сега е здрав като камък“ .

Иска да каже: „Много ми се иска са вярвам, че ще се излекуваш и може да се намери просто средство, което да ти помогне да се почувстваш лесно по-добре“.

Чува се като: „Не искам да приемам насериозно това, което се случва с теб, не съм готова да бъда с теб, когато си зле, заради това искам бързо да се оправиш.

Вместо това е по-подходящо да кажете: „Много ми е неприятно, че всичко е толкова тежко. Много искам да направя нещо, за да те облекча по някакъв начин, дори и малко. Какво мога да направя за теб в момента? Кое е по-добре – да си поговорим, да ти разкажа нещо или друго?“

8. „Не бих могла да живея така/по-скоро бих умряла“

Иска да каже: „Животът с болестта изисква от теб огромна сила и мъжестмо“.

Чува се като: „Живот като твоя не си струва да се живее, в него няма нищо ценно, по-добре да умреш“.

Вместо това е по-подходящо да кажете: „Съчувствам ти, че трябва да полагаш толкова усилияя и разбирам, че е много важно, за това което правиш и продължаваш да правиш въпреки болестта. Ако искаш, нека поговорим за това?“.

9. „Оздравявай (бързо)„

(към човек с хронично заболяване – особено неизлечимо или прогресиращо)

Иска да каже: „Много искам скоро да ти стане по-леко“.

Чува се като: „Не вярвам, че болестта ти е сериозна и хронично и смятам, че промяната на състоянието ти към по-добро е твоя отговорност – не оздравяваш просто защото ти е изгодно да си болен“.

По-добре кажете: „Ще те прегърна внимателно, ако ми позволиш. Дано скоро те облекчи. Когато отново съм наблизо ще ти звънна да видя как си“.

10. „Бог не дава на човек повече, отколкото може да понесе“

По подразбиране: „Знам, че ти е много тежко, но вярвам, че ще имаш достатъчно сили, за да преминеш през тези тежки времена“.

Чува се като: „Така ти се пада. На Бог му е нужно да се мъчиш, аз към експерт по това какво Бог е замислил в живота ти и ми е все едно дали вярваш като мен в него или не“.

По-добре кажете: „Съчувствам ти. С теб съм“.

11. „Ти просто трябва да…(пиеш повече вода, да се усмихваш и т.н.)“ 

По подразбиране: „Много ми се иска, за да направиш нещо просто, от което да ти стане по-леко“

Чува се като: „Не съм вникнала в особеностите на твоето заболяване (и не искам, защото не виждам смисъл), но смятам себе си за експерт в това как се живее правилно, а също така мисля теб за идиот, който не е наясно как да се почувства по-добре“.

По-добре кажете: „Прочетох в интернет за твоето заболяване и научих някои неща, но други са ми неясни. И разбирам, че различни хора с еднаква диагноза се чувстват различно. Може ли да ми разкажеш кое действа при теб?»

12. „Болеста – това е послание от твоята душа, която ти съобщава, че не изпълваш своето предназначение“ или „С това Бог се опитва да те научи на нещо“

Иска да каже: „Искам да се излекуваш. Не разбирам защо се случи такова нещо в твоя живот и искам да открия отговор на тази загадка, за да се върне здравето ти“.

Чува се като: „Аз съм експерт по това какво трябва да правиш и да живееш. Ти живееш неправилно, затова си си заслужил болестта. Ти си си виновен, че си болен“.

По-добре кажете: „Ако не е твърде личен въпрос и ти се иска да поговорим за това – на мен ми е много интересно да знам, какво сега, след като се разболя, ти стана особено важно в живота?“

13. „Добре ти е, не ходиш на работа“

Иска да каже: „Искам да те развеселя, да ти помогна да видиш в тази ситуация някаква положителна страна“.

Чува се като: „Не си представям себе си и не искам да си представям и да разбера какво е да живееш с такава болест и слабост, че да не можеш да излезеш от вкъщи, тези безкрайни мъчителни часове, самотата…“.

По-добре кажете: „Да си стоиш непрекъснато вкъщи сигурно понякога е скучно? Какво те поддържа и радва, как запълваш времето си, така че да ти е по-леко на душата и тялото?“

14. „Дръж се!“

Иска да каже: „Пази се, грижи се за себе си, напред има още тежки времена, ти си важен и скъп човек за мен, обичам те, много искам да се справиш“.

Чува се като:  „Сам си в това, нямаш право да проявяваш слабост, неувереност и ако се “разпаднеш на парченца“ няма да си нужен на никого.

По-добре кажете: „Много ми е тъжно, че така се случи. Разбирам, че бързо няма да се оправиш (въпреки че ми се иска, разбира се). Чудя се какво да правя за теб – да ти звъня често или да ти пращам смешни картинки…“

15. „Прочетох в интернет, че за твоята болест много помага витамин С“

Иска да каже: „Мисля за теб, искам да ти помогна“.

Чува се като:  “Тя си мисли, че не знам за гугъл, че съм слаб, тъп и инфлантилен и че не съм проверявал сам и не знам нищо за болестта си“.

По-добре кажете: „Искам да помогна да ти стане по-леко и прочетох разни неща, които вече знаеш, но ако ти се говори ми кажи какво си пробвал“.

16. „Още ти е рано за тази болест!“

Иска да каже: „Много ми е неприятно, че за тази възраст при теб има симптоми, които по-често се виждат при възрастни хора“.

Чува се като: „Нямаш право да чувстваш това, което чувстваш. Или не разбираш, че на хората на твоята възраст няма такива болести и симптоми, аз всичко знам“.

По-добре кажете: „Съчувствам ти, че се разболя от това… Не разбирам добре как ти влияе и в какво ти е трудно, обясни ми“

17. „Това се случи, защото ти (не)….“

Иска да каже: „Искам да знач, че аз и моите близки сме в безопасност. Кажи ми как мога да защитя тях и себе си от тази болест“

Чува се като:  „Сам си си виновен, че така се случи“.

По-добре кажете: „С теб съм“.

18. „Погледни Стивън Хокинг (или някоя друга знаменитост с тежка болест или инвалидност) как си живее“»

Иска да каже: „Искам да те поободря, да ти кажа, че имаш много възможности в живота и вярвам, че всичко зависи от жизнените позиции и настройка към бъдещето“.

Чува се като: „Ти си егоист, твоите страдания са направо никакви и не заслужават внимание. Длъжен си да си герой, а ако не си, това не е интересно, не успя да станеш дори „добър болен“.

По-добре кажете: „Разбирам, че ти е тежко и си изморен от болеста. Нормално е понякога да спрещ и да си дадеш почивка. Как да те разведря?“.
19. „Всички болести са на нервна почва. Престани да се тревожиш и всичко ще мине“

Иска да каже: „Иска ми се да вярвам, че ще оздравееш, искам в живота ти да има повече радост и спокойствие.

Чува се като: „Не искам да вникна в състоянието ти. Мисля, че това, което се случва с теб е несериозно и не заслужава внимание. Не ме интересува житейската ти ситуация. Това, от което си се разболяла е твоя вина, защото неправилно се отнасяш с живота, а аз знам едно-друго какво е правилно“.

По-добре кажете: „Разбирам, че болестта носи много стрест и неясноти. Искаш ли да ми разкажеш какво те напряга или тревожи, може да ти се проясни малко и да видим какво можем да направим“

20. „Защо не отидеш на психотерапевт, познавам един“»

Иска да каже: „Виждам, че ти е зле и много искам да ти стане по-добре, искам да помогна, но се боя че не мога да се справя или дори да направя нещата по-зле, затова искам да използвам колкото е възможно повече ресурси“.

Чува се като: „Не искам да те слушам, скучно ми е, твоите проблеми са ужасни, убиват ме и бягам от тях. За такова страдание като твоето може да ти обърнат внимание само ако си плащаш да те слушат (и за мен няма значение имаш ли възможност да ги отделиш или не)“.

Вместо това: „Разбирам, че минаваш през сложен период. Ти си ми близък и за мен е много важно през какво минаваш. Нека си поговорим, да видим дали ще помогне – а ако почувстваме, че не ке хорумана ще се опитаме да измислим нещо друго“.

Задайте си сами въпроси

От това, което прочетох в различни източници и от споделеното от моите виртуални събеседници, формулирах няколко въпроса, които се старая да си задавам, когато говоря с такъв човек:
  1. Доколко се чувствам експерт по отношение на живота на другия? Мисля ли, че знам как той трябва да живее? Мисля ли, че сам не знае, а аз знам по-добре?
  2. Мисля ли, че този човек е глупав, мързелив или няма достъп до Гугъл? Мисля ли, че е избрал не достатъчно добри лекапи и не е способен да различи добрият професионалист от недобрия?
  3. Мисля ли, че всичко, което човека е правил, преди аз да се появя на бял кон, е неправилно?
  4. Чувствам ли, че не мога да понеса, че този човек е зле (и ще бъде още дълго така) и се стремя да го „пооправя“ колкото се може по-бързо, за да ми стане на мен по-леко и се хващам на първата идея, на която прочета и не се разтърсвам да прочета повече?
  5. Мисля ли, че от това че е болен и му е зле, този човек е престанал да бъде възрастен, оглупял е и е загубил способността да разбира какво е добре за него и да приема решения?
  6. Мисля ли, че имам правото да обяснявам на този човек какво иска от него Господ, съдбата, кармата и т.н.? Мисля ли, че аз притежавам сакралното знание за това?
  7. Мисля ли, че този човек е длъжен да се отчита пред мен за своето състояние и да следва моите препоръки, съвети и указания?
  8. Мисля ли, че този човек, на когото му е зле и на който никой не му е намалил отговорностите за живота и работата му е длъжен да отделя време и сили на това да ме образова за своята болест?
  9. Мисля ли, че този човек няма право да се чувства така, както се чувства и въобщо знам, какво чувства другия реално, а не както казва той, че се чувства?
  10. Мисля ли, че човекът е длъжен да ми бъде благодарен до гроб за това, че се опитвам да му помогна и да го поддържам?
  11. Мисля ли, че ако се огорчавам, плаша и разстройвам от неговата болест, самият той е длъжен да ме утешава?

Защо е всичко това

Както е написал Артур Франк в книгата си По волята на тялото, “истинска грижа има там, където се признава правото на различие”. Разбира се, не винаги нееднозначните изказвания се тълкуват в най-лошия им вариант. Изключително много зависи от това в какво състояние е слушателя и какви са били предходните му отношения с другия човек.

Разбира се, не винаги и не всеки може да се сети за алтернативни начини на подкрепа. Хора разни, ситуации също. Този материал не е „рецептурен справочник“, по-скоро трамплин, от който може да се отскочи и да се измисли нещо различно, подходящо за вас. В много случаи просто да се каже, че се подхожда с добри намерения е много успешно начало.

Моята най-голяма надежда за тази публикация е да започне да се обсъжда това, за което е трудно да се говори.

Неизпратени писма

Ние, всички сме казвали неща, които са обиждали другия. И след това, когато разберем какво се е случило, се чувстваме виновни. Понякога мислим, че е късно да искаме прошка. Но винаги, дори когато човекът, който сме обидили е починал, можем да напишем писмо, да изразим какво чувстваме, да поискаме прошка и да вземем решение повече да не постъпваме така. Тези неизпратени писма имат изцеляващо въздействие върху нас.

А ако човекът, който сме обидили, е жив, може да му изпратим писмото, без да очакваме какъвто и да било отговор. Може нашето признание и осъзнаване за причинената болка да се окаже лечебна и за него. Може да ни каже. А може и да не го направи.

Ние всички, понякога, се оказваме ранени от необмислените думи на околните. Понякога те, като наноси, остават в нас и тежат. Затова може да започнем да описваме какво се е случило. Първо – за себе си, за това, което продължаваме да носим в себе си (и да не го носим повече). Това може да е трудно – като да разчистваш тиня – но обикновено става по-лесно. Главното е – да се отнасяме към себе си като към най-добър приятел, да си съчувствате…

 

„провал“ ли е отиването на психотерапия

Brad-Pitt-GQ-Style-Cover-3От известно време този пост стои на чернова и чакам подходящият момент, за да натисна бутона „публикуване“. Миналата седмица списание GQStyle публикува интервю с Брад Пит, което ме накара още веднъж да се замисля, че е време да донапиша този текст. Заглавието на корицата на списанието (има три варианта) е енигматичното „Брад Пит в американски национални паркове“, но публикацията онлайн е много по-описателна и подходяща от гледна точка на посещенията „Брад Пит говори за развода, оставянето на пиенето и превръщането му в по-добър човек“.

Лично мнение е, че добрите интервюта приличат на психотерапия за тези, които ги четат или гледат, защото ги превеждат през чуждите мисли, правейки ни съпричастни на чуждата болка, давайки ни възможност да усетим своята уязвимост. В това интервю всичко е както си трябва – текст, видео, музика и снимки. Часове след онлайн публикацията текстът беше разкостен и преведен от много медии, но конкретната фраза, която прикова вниманието ми, беше: „Знаеш ли, тъкмо започнах терапия. Обичам я, обичам я. Минах през двама терапевти, преди да намеря правилния“. Брад Пит, който има почти митичен статус и е един от мъжете, които определят стандарта за красота между две столетия; талантлив и с легендарни роли; партньор на две жени, всяка от които пример за подражение на милиони, той, именно той, отива на терапия, за да (пре)подреди живота си и го прави на 53 години. Добър пример за това, че личната терапия е нещо, което може да се случи на всеки, дори на Брад Пит. Селена Гомес, един от идолите на поколението 1995+, жената с най-много последователи в Instagram в момента, наскоро разказа, че се е подложила на групова психотерапия, за да облекчи симптомите на тревожност, които носи в себе си. Селена, именно. И изобщо не мисля, че са някакви надути лигльовци, на който дай им да се оплакват, а че точно това ги прави като всички нас – тревожни, грешащи, понякога в ужас от вчерашния ден и трудно да дишащи в настоящия…

В разговори с хора ми е излизало достатъчно често, че психотерапията се приема от някои хора като „провал“, в смисъл на „не мога да се справя сам„. Понякога думите са като „дано не стигам до Там„.

ТАМ?

Какво му е на Там?

Какво е „Там“?

Буквално погледнато „Там“ е един човек, кабинет, но абсолютно метафорично това „там“ е онова място, в което човек си позволява да разкрие пред друг онези неща, които не иска да признае за себе си пред когото и да било. Да стигнеш до Там, в този смисъл е страшно, но няма нищо общо с психотерапията, а с човешката ни природа, която се опитва да си сложи защита от неприятните изживявания – минали и сегашни. Морган Скот Пек го е казал много по-добре от мен: „Никой не иска да се ровят в скритите му мисли и чувства. Но след като веднъж започнеш вече не е толкова страшно“. Едва ли някога ще забравя думите, предадени ми от един клиент от родителите му, които държаха да зная, че са добри хора. Знам, че са добри и знам, че са направили всичко, което са могли да направят. Родителите често се притесняват, когато разберат, че детето им посещава психотерапия. Стигането до решението да намерят терапевт за детето си също е трудно и съпроводено с вътрешна тревожност и заливащия въпрос „в какво се превалих“.

Но да си голям и да признаеш пред себе си, че нещо не ти се получава също е трудно осъзнаване, а казването на този проблем пред друг прави задачата често пъти непосилна – и много хора остават в намерението, но не и посещаването на часове в лична работа – или се отказват, когато разберат, че човека срещу тях действително се интересува от проблема, който ги е довел. Психотерапевтите често сме изправени пред невъзможността на клиентите да продължат да се срещат с миналото, което ги държи в оковите си – и поне аз имам такива случаи, в които продължавам да се надявам, че ако не с мен – то с друг – тези хора ще успеят да прескочат страха си – и да заживеят в друго осъзнаване за себе си и случилото се в живота им.

Сравнението, което използвам понякога е, че в защитеното пространство на психотерапевтичния кабинет и в особената връзка психотерапевт-клиент, гледате, като от дрон случилото се дотук в присъствието на професионалист, намирайки връзките, които иначе не можем, докато гледаме от ограничената си гледна точка. Затова и няма отговори и съвети „какво да правите“, а въпроси, които изясняват вътрешните подбуди и правила, довели до едно или друго, интерпретации на случилото се и безкрайното, концентрирано внимание на терапевта в историята, която му разказвате, която се развива във времето. Тук някъде е мястото да напиша и че заради това в дълбочинната терапия първото и важно условие е времето, което посвещавате на нея – защото дори и да и да може да концентрирате разказа си в един час за всичко, което ви се е случило, психотерапевта ви има много неща, които има да разбере за вас, за които дори не подозирате, че са важни, за да обяснят вътрешните ви модели на поведение и реакция.
провал123Но да се върна на темата, която ме провокира – „провал“ ли е личната психотерапия?

Търсейки обяснение за някой психосоматичен симптом, който не може да бъде решен; уморени от една и съща повтаряща се грешка; травматично събитие в миналото, което ни „изяжда“ отвътре; или нестихваща вътрешна тревожност, може да потърсите решението в кабинет на психотерапевт. Понякога усещането е чисто отвътре и никой не подозира за тях, и носи заглавия като „Трудно ми е всеки ден да стана от леглото“, „Никой не ме обича“, „Страх ме е от всичко“, „Не мога да си намеря място в този свят“, „Не ми е добре, а не знам защо…“. Да не можеш да се справиш с проблеми, с които останалите успяват; или да смяташ често, че не си добър/успешен, колкото тези около теб, както и гнусното усещане за неадектватност на средата са добър повод да си дадеш няколко месеца или години, в които да изследваш корените на това състояние, особено ако си го носиш на ключодържателя с ключовете от душата си.

Провал е отново и отново да се оставиш да не се чувстваш добре и да се мразиш. Провал е да не приемаш, че си достатъчно важен, за да се погрижиш за себе си и провал е точно думата, която няма ама нищо общо с отиването на психотерапия, а с нещата, случили се преди нея (някои от които не са зависели от вас).

 

 

 

 

още по темата:

Статия от The Pool – „I’m 32, successful and I am on therapy. This is why“

и разбира се, невероятната книга на д-р Ялом „Палач на любовта“

 

 

следете ме и в апликацията „Здрави“

Screenshot_2017-03-05-08-55-34„Здрави“ е първата апликация на български език, която ви предлага лесни за следване и изпълнение дневни съвети по темата как да бъдем в добро физическо и умствено здраве. Приложението за iOS и Android устройства попадна в топ класацията за безплатни апликации на App Store още със старта си през 2013 г., е днес е изтеглено над 44 000 пъти.

Мой ще е месец март и през него ще давам накратко идеи за по-добър живот, които ще включват както свързани с емоционалното хранене, така и с общото психическо здраве.

Защото здравето е и в това измерение….

Screenshot_2017-03-05-08-55-50 (1)

 

нощните преяждания: връзката между хранителните разстройства и съня

Каква е причината за възникването на това хранителни разстройства? Няма много ясна причина. Стресът е вероятен провокатор. Има хора, които го правят само когато са тревожни. При тези, които ядат насън причината може да е в (зло)употреба с наркотици или алкохол в миналото или в момента. Има някакви данни че активната съставка золпидерм (N05CF02) в сънотворните лекарства – каквито няма в България не се предлагат, може да стимулира такива включвания към хладилника. При тези, които си отиват на собствен ход и в съзнание до хладилника, причините трябва да бъдат търсени по-дълго и се смята, че трябва да се избягнат сънотворни и да се провери дали има връзка със стреса, тревожността и депресията… Смята се, че се предава генетично, т.е. ако се сблъсквате няколко човека в кухнята, особено майка ви, нощно време, сигурно тя е виновна. Това обаче не е доказано, просто е наблюдавано. Някои изследователи мислят, че причината може да е в разминаването на ритмите за глад и сън, което предполагат че се дължи на стрес-хормоните.

Има хора, които се връзват сами за леглото, други, които си заключват хладилниците, трети – които си страдат и някои, които просто отиват на психотерапия.

нощно преяждане2Болестно преяждане или нощно хранене?

Общото е, че се яде много. Разликата е че при болестното преяждане се яде, защото се чувствате зле, а при второто, защото искате да заспите. При първия случай храната е много и като цяло наведнъж, а при второто храненето е малко по малко и може да не е наведнъж.Писала съм и преди за симптомите на преяждането и за разликите между него и другите хранителни разстройства, където може да прочетете повече. Преяждането е част от болестите, включени в международните класификации на болестите от 2010, не е прищявка. Не е задължително човек да е с наднормено тегло и да преяжда. Може да е със средно или малко над нормата и пак да преяжда. Или дори да е с идеално тегло, което като в някаква лоша приказка да поддържа с ядене нощно време и адски усилия във фитнеса ежедневно. На някои от преяждащите грам не им личи – въпреки те си мислят точно обратното – че нощно време могат да хванат настинка от хладилника и през деня се хранят здравословно до степен, в която другите им се възхищават.Решението?

Овладяване ефектите на стреса. Евентуално на депресията. Правилно хранене. Добър сън.

 

–––––––

Допълнение от 20/05/2018:

Препоръчвам книгата „Войната с храната„, на която съм редактор и автор на предговора (може да го прочетете тук), за да направите крачки в опознаването на проблема си.

Книгата може да намерите само онлайн. 

Коремът: „Вторият мозък“

черво с чар ендерс колибри психотерапия детелина стаменова хранителни разстройства софияНепосредствената връзка между тяло и душа, сома и психе, е идея толкова естествена, че е интересно как в западната медицина идеята, че към пациента трябва да се отнасяме като към личност възниква едва миналия век. Едва тогава на лекарите им хрумва, че човекът е съставен не е само от органи, но и душата (психе) и мислите, която влияят на общото физическо състояние. Тогава постепенно набира сила твърдението, че някои телесни симптоми може да бъдат резултат от стрес и нервност, освен на органична болест. Унгарският психоаналитик Франц Александър за пръв път свързва функционалните гастритни проблеми с “желанието да получаваш или взимаш”, колитът с “желанието да даваш или елиминираш”, а запека с “желанието да запазваш”. Започнала да се развива, идеята за психосоматичните болести продължава скоро в изследванията на Бертолд Вихман, който публикува теорията,, че много функционални вътрешни болести се дължат на свръхвъзбуда на нервната система В последния век стана ясно, че психосоматичните разтройства са провокирани от преживявания в живота. Вместо да се изпитва депресия или тревожност, хората понякога развиват физически симптоми. Според този модел, психосоматичните разстройства са защита срещу психологическата болка. А психологичната болка се лекува по един единствен известен начин – с психотерапия. Разделът в медицината, който се занимава с това взаимодействие е психосоматиката – от „психе“ (душа) и „сома“ (тяло).  

При деца и възрастни най-честите соматични прояви са стомашни болки, главоболие и болки в ставите. Физическите симптоми може да нямат медицинско обяснение, но не са измислени нарочно и не са симулации.

Стомашно-чревните проблеми са често срещани при хора с проблеми в храненето. През 1998 година Майкъл Гершон (различен е от Макс Гершон, известен с диетата си за лечение на рак) публикува книгата си „Вторият мозък“, в която говори за съществуването на ентерична нервна система. Нейната цел е да управлява всеки аспект на храносмилането – от хранопровода и стомаха, тънките черва и дебелото черво. „Вторият мозък“, има всичко това, което и малкият, със сложна система от невротрансмитери и протеини. Независимостта на ентеро нервната система е в сложността й. Майката Природа вместо да сложи 100 милиона неврона в мозъка или гръбначния стълб, и да използва дълги връзки до стомашно-чревната система прави веригата близо до мястото, което е нужно. Еволюционният смисъл е да се контролират поведението – така мозъкът в корема е като библиотека. Когато Гершон започва изследванията си, неговите колеги са убедени, че има два клона на периферната нервна система: симпатикова и парасимпатикова. Въпреки че е свързана към мозъка с блуждаещия нерв (vagus nerve), тя може да функционира независимо. Гершон нарича ентерична нервна система „втори мозък“, защото има повече общо, химически и структурно с мозъка, отколкото с периферната нервна система. Като резултат трябва да се приеме, че болести от различен тип, които се случват в мозъка въвличат и ентеричната нервна система. Паркинсън е един пример от тази концепция, както и Алцхаймер. Частите са свързани в сложна мрежа. „Ентеричната нервна система“ играе важна роля човешкото щастие и нещастие, обяснява д-р Гершон и след изследванията му се отваря се изцяло нов път и област в медицината, позната като „неврогастроентерология“. Почти всяка субстанция, която помага да върви и контролира мозъка, може да бъде намерена в стомаха. Присъствието на тези химически трансмитери обяснява защо стресовите ситуации имат толкова директен ефект. Когато мозъкът преживее страх или тревожност, той пуска стрес хормони, които подготвят тялото, голяма част от които се произвеждат точно там. Проблемът също съдържа клетки, които са чувствителни на това химическо бомбардиране, точно така, както и в мозъка. От тук идват пеперудите в стомаха, болките или диарията. При стрес може да има свръх стимулация на нервите в хранопровода, причинявайки чувство на задушаване. Двете системи използват един и същ хардуер, но са с различен софтуер. Изследванията показват, че стрес, особено в ранна възраст, може да причини хронични стомашно-чревни хронични заболявания. 70% от пациентите с хронични чревни разтройства са изпитвали травми в ранно детство като развод на родители, дълго продължили болести или смърт на родител. Това, което се случи в детството, съчетано с генетичната основа, програмира как човек ще отговори на стреса в останалата част на живота си. По-голяма част от пациентите с тревожност и депресия имат промени в стомашно-чревната система. Клиницистите финално признават, че много от дисфункциите на стомаха и червата включват и промени в централната нервна система.

2/3 от серотонина се произвежда в стомашно-чревната система. Серотонинът е основата на успеха на S.S.R.I. антидепресантите, които увеличават нивото на серотонин в мозъка. Но 95% от телесния серотонин е в местата, където действа като невротрансмитер и сигнален механизъм. Храносмилателният процес започва когато специализирана клетка, на ентерохромафин (enterochromaffin), изпуска серотонин в стената на червата, където има най-малко седем вида на серотонин-рецептори. Рецепторите, в отговор, общуват с нервните системи, за да накарат дидежстивните ензими да започнат работа или започват да се движат през червата. Серотонинът също действа като медиатор, държейки мозъкът в течение какво се случва с долния мозък. Тази комуникация е предимно еднопосочна, като 90% върви от корема нагоре. При здрав човек, след като серотонинът се отдели в стомаха и започнат чревните рефлекси, той се отделя от червата, чрез транспортер на серотонин SERT .

Ентеричната нервна система може да бъде затрупана от общия стрес, както и от разрушителни емоции и подтиснати чувства. Тези ефекти са като цяло несъзнавани за личноста и често се случват в по-дълъг период от месеци и години, евентуално поставяйки стомашния мозък в състояние на хроничен стрес или „статус на оцеляване“

Това състояние на стомашната физиология може да има разрушително влияние на храносмилането, емоциите и общото физическо здраво. Главният мозък общува с червата най-вече през АНС. Заради това е важно здрава и балансирана АНС за двата мозъка да комуникират правилно. Симпатиковата нервна система (през Prevertebral Ganglia), е отговорна за стреса и оцеляването. Тя усилва сърдечния ритъм, кръвното налягане и започващ да се потиш, но когато става дума за храносмилане, забавя процеса. Това забавяне води до задържане на мазнини (особено около корема), намалява метаболизма и увеличава глюкозата, котризола и адреналина, насърчава инсулиновата резистентност и увеличава киселинния рефлукс и запека. От друга страна парасимпатикуса (чрез блуждаещия нерв) е отговорен за почивката. Той опосредства храносмилането, чревните движения, усилва обработката на мазнините и подобрява чувствителността към инсулина. Ето заради това трябва да сме спокойни, когато се храним. Двата мозъка работят заедно в контекста на сигурността и почивката на системата, така че да се постигне максимум капацитет. За „стомашния мозък“, когато е под парасимпатиков контрол, е със задача да обработи храната и да увеличи метаболизма.

При стрес, страх или при посттравматичен стрес се стига до лошо храносмилане. „Стягането“ на стомаха, тежко чувство в него при чуването на лоши новини, или когато някой нарани нашите чувства, е точно това. Това е пример за базова комуникация между главния мозък и стомашния. Друг пример е, когато на човек му се „прияде“ или „отдяде“ от стрес. Повечето хора си нямат идея, че състоянието на „стомашния мозък“ е отговорно доста повече за здравето и щастието ни, отколкото могат да си представят.

По време на стрес, травма или ситуация „бий се или бягай“, бариерата между лумена, вътрешността на червата, където храната се усвоява, а останалата част на червата може да се прекъсне и тогава се намесва главния мозък, чрез активиране на мастни клетки. Тези мастни клетки отделят хистамини и други агенти за възпаленията, мобилизират цялата нервна система да изкарат „враговете“ и причиняват диария. Възпалението, индуцирано от мастни клетки може да се окаже от решаващо значение за разбирането и лечение на стомашно-чревни разстройства. Още Фройд говори за това, че физическите симптоми ни дават възможност да открием през телесните проявления и проблеми „онова, което не бива да се казва“. Телесните болки са начинът да ни бъде подсказано какви са проблемите на човека, за които той още не може да говори, защото не е готов. С научната теория на Майкъл Гершон за „втория мозък“, може да си обясним защо коремът/стомахът, начинът на хранене и емоциите, съпровождащи храненето, толкова често са жертва на несъзнавани заболявания. Източните интепретации по въпроса с явния език на тялото също са заслужават внимание. Енодия Джоунс в книгата си „Източно тяло, западен ум“ разглежда въпроса за третата чакра, която е разположена в корема. Нейното развитие става в детска възраст между 18 месеца и 4 години и в нея се развива чувството за контрол и отлагане на удоволствията. Тогава започва и създаването на предпочитания към храната. Манипура чакра е също тази, която поставя въпроса за Аз-а и хармоничните отношения с другите и тяхната воля. Пречупването на волята на детето в този момент може да е много нараняващо. Енодия Джудит прави връзка между развитието на тази чакра и психологичната теория на Ерик Ериксън за етапите на развитието на човека. Във втория, който се случва точно в този период „автономия срещу съмнение и срам“, когато на детето за пръв път му се налага да се справи осъзнато (заради наличието и не достатъчно опит и езикови възможности) с родителските упреци и собствени неуспехи. Дали това не е момента на изпитване на стрес, предизвикан от общуването с другите, не от базовите нужди, какъвто ще има и като човек в бъдеще и дали начинът на реакция и подтиснат гняв няма да се запушат в корема, създавайки начин на функциониране и реакция на стресови събития. Стархоук пише, че има четири основни начина, по които реагираме на наказанието в тази възраст и всеки от тях може да ни направи дисфункционални, ако се превърне в модел. Това са изпълнение, бунт, избягване и манипулиране. Във всички видове това са форми на контрол, които по-късно може да имат физически проявления и определя риска към депресия. „Един човек е свободен от депресията когато самочувствието му е базирано на автентичноста на чувствата му, а не на притежаването на определени качества“. В манипура чакра е и срамът, който започва да излиза в този период от детското развитие. Той създава блокаж между мозъка и тялото (да се върнем на откритията на Гершон). Така срамът че не си достатъчно добър или че ще се провалиш излиза под формата на физически проявления – като „пеперуди в стомаха“. Детските педиатри и психолози са забелязали, че когато при децата има проблем от каквото и да било естество, те много често показват корема като източник на болка и/или дискомфорт. Натрупването на страх там се превръща в самосбъдващо се пророчество, което убива смелостта да се предприемат нови крачки, защото без увереност (че можеш да успееш), човек се отказва да опитва и по този начин сам се уверява, че не може.

Детлефсен и Далке, тези толкова ключови автори за разбирането на човешките болести и тяхното метафизично значение, също обръщат внимание на храносмилателните органи като мястото където се „смила външния свят“ (което е най-трудно когато е конфликтно, ако се върнем на Енодия Джудит). В тълкуването на стомашно коремните болки, включително и с оплаквания като „нервен стомах“, Рюдигер Далке насочва вниманието към корема като силно ранима зона. „На психично ниво това е способността да се чувства, светът на чувствата (не на емоциите!), който олицетворява женския елемент. Ако човек изтласка способността да чувства от своето съзнание, тази функция слиза в тялото и тогава стомахът, наред с храната, трябва да приема и „да смила“ чувствата“. Когато човек не може да се справи с яда си според двамата автори тогава, човек избира или да не изразява своята агресивност и се самояизяжда (с киселини в стомаха и последваща язва) или е прекалено агресивен. Независимо кое от двете, то се явява неточно към изпитваните емоции и е нездраво поведение (Стархоук и поведенията „изпълнение“, „бунт“, „избягване“ и „манипулиране“). Човекът с проблеми с корема не иска конфликти, но не защото вярва и го прави, а заради личния си опит на детство с конфликти и стрес, но понякога не може дори да си го представи и зацикля в единственото, което знае – а то най-често е невъзможност да определи точните си чувства, като им придава „общественоприета форма“. Тези точни чувства може да са агресия, зад която да стои копнежа за родителско майчино одобрение. Далке и Детлефсен препоръчват при храносмилателни страдания и смущения човек да си постави следните въпроси като „Какво не мога или не искам да преглътна?“, „Преглъщам ли нещо навътре в себе си?“, „Съществува ли у мен потиснат копнеж към безконфликтния рай на детството, в който да бъда само обичан и да се полагат грижи за мен, така че да не е необходимо да се разкъсвам сам?“. Според мен тези въпроси са подходящи за хора, готови за лични прозрения и в определен период от живота си, но в повечето случаи отговорът им няма да бъде верен на чувствата им, ако не са минали с психотерапия през осъзнаването на миналото си, детските травми и научаване на вербализирането на чувствата.

В „Болестта като път“ се прави аналогия за външната прилика между тънкото черво и мозъка и наблюдението, че хора със смущения в тънкото черво обикновено са склонни към прекомерни анализи и критика. „Един от най-честите симптоми в областта на тънкото черво е диарията… Диарията насочва към проблемите на страха“. Страхът и „бий се или бягай“ са свързани с хормоните, които се произвеждат в корема, а и изобщо със стресовите ситуации, зараждането на реакции, които са в ранна възраст. Темата за хрането и послеследващите проблеми е сериозна за много автори. В книгата на Деби Шапиро „Тялото ви говори“ първият въпрос, който поставя при разглеждането на коремната чакра е отношението към храната. „Едва, когато пораснем, майката, храната и любовта започват да се отделят и разграничават. Майката невсякога е любяща и невинаги дава храна“. В този конфликт и научени начини за отношение към храната/чувствата започва да се създават моделите за отношение към себе си и другите.“Нашата връзка с храната отразява връзката ни със себе си и в каква степен умеем да изразяваме нуждите си, чувстваме ли се достойни за обич или смятаме, че заслужаваме наказание за някаква неопределена постъпка“.
Накрая ще си позволя да ви препкнигаоръчам една книга, която цялата минала година забравих да включа с рецензия в блога си, но не забравях да дам като „библиотерапия“ на своите клиенти, чийто психотерапевт съм. Това е „Черво с чар“ (Colibri) на Джулия Ендерс, която разказва за невероятния свят на нашите черва – и помага да си представим какво се случва в тялото ни с тях по увлекателен начин – със сигурност никога преди нея не сте чели нищо подобно за този пренебрегван орган, като допълнително обяснява нещата, разказани в моя пост.

 

 

 

 

 

защо психотерапевтът не ти е приятел или защо приятелите не могат да са терапевти

психотерапияТова е интересен въпрос, защото всички сме чували, че „в България нямаме нужда толкова от психотерапия, защото си имаме приятели“  с подварианта „ще седнем, ще поплачем, ще попием и всичко ще мине“. Оооо, да! – заради това си пеем едни и същи песни на старите приятели, нали?!

Психотерапията, когато е качествена, не е добре заплатено съчувствие – нито пък назидателни проповеди как да оправите живота си. Работата на психотерапевта всъщност е да създаде процес, в който да можете да наблюдавате себе си. В крайна сметка, всяка психотерапевтична модалност дава възможност за преразказването и пренаписването на личната история – защото нерядко живеем с тази на детето в нас например… И това се случва при психотерапевта. Само че – едно лирично отклонение – психотерапевтът е с вас, но не е Вас. Т.е. каквото и да се случва в кабинета, решенията и действията в останалите 167 часа в седмицата са си единствено ваши – и не може да го обвинявате за тях. Един добър терапевт още в самото начало ви предупреждава – ако сте се заблудили – „Няма магическа дума или лесно решение. Няма вълшебна диета. „Болката е част от вас и за да се освободите от нея трябва да се промените. Аз мога да ви помогна, но не мога да свърша вашата част от работата вместо вас„. Някои терапевти изобщо не казват това на клиентите си и причините за това може да са различни, но каквито и да са – това да разчиташ за решенията на терапевта си – е напълно грешна постановка. Точно обратното – терапевтът е с вас, за да сте успешни сами.

Харесвам сравнението на една американска психотерапевтка – Джули де Азеведо Ханкс, която казва че „Психотерапевтите са като треньорите, които стоят на страничните линии, наблюдавайки играта на живота ви, докато приятелите са играчи като вас в същия мач. И двете са важни, но ролите и гледните точки са различни“

Приятелите ви искат да сте щастливи, но да не се променяте, защото не искат да променят отношенията си с вас, докато един терапевт иска да сте щастливи и ви окуражават да се променяте – поради което някои от приятелите ви, които няма да разберат тази промените, които ще направите, за да сте щастливи повече.

fd72271fc6b26338b43ab01dc498f826Когато хората решават да омаловажават психотерапията – обикновено без да я познават, понякога казват неща като: „Това и сам си го знам, същите въпроси и аз съм си питал и отговарял“ или „Не стана нищо особено, чувствам си се по същия начин, не виждам как може това да ми помогне“. Може и да е така – но пък моето впечатление е, че хората рядко си дават отговори на въпросите, които иначе може да си задават и сами вкъщи – нито пък някой очаква отговор от тях, така както терапевтът ви. Но има и други основни разлики, които искам да ви предложа за размисъл…

1. Това е време, в което може да бъдете себе си – напълно себе си – с радостите, със страховете, с миналото и бъдещето си, с всичко, което ви минава през главата – и то напълно без оценката на другия – и без да е нужно да правите нещо, за да му се харесате – колко често ви се случва за това?

2. Как бихте се чувствали, ако споделяте своите най-дълбоки тайни с приятел? Факт е, че за някои това е приемливо, но не за всеки или не всичко. Терапевтът ви знае, че няма да кажете абсолютно всичко – но колкото сте по-спокойни да споделяте – толкова по-лесно и ефективно ще върви терапията.

3. При една успешна терапия психотерапевтът ще ви помогне да откриете, разберете и видите по-дълбокото значение, криещо се зад вашите решения, мисли и повтарящи се модели на поведение, включително и връзки с партньорите ви.

4. Добрият психотерапевт би ви помогнал да разберете кои части от живота си сте склонни да повтаряте.

5. С терапевта няма нужда да се замисляте как да поддържате връзката си или дали не говорите твърде много (всъщност това се очаква от вас). Колко често може да очаквате приятел да ви слуша с внимание толкова дълго? Времето на терапевта, което ви отделя е въпрос на финансова и времева договорка – и за разлика от приятеля, който има и своите проблеми, които чакат ред да бъдат споделени – на вас грам няма нужда да ви интересуват изобщо живее ли е извън кабинета терапевта ви.

ПРИНЦИПНО ПОЛОЖЕНИЕ В ПСИХОТЕРАПИЯТА
Работата на психотерапевта не е да бъде приятел или псевдо-родител,
който става неизменна част от живота на клиента си; работата на психотерапевта е да бъде платен инструктор, който да помогне на клиента си да научи да прави това, което не е могъл да научи в детството си.

Психотерапията не е приятелство и създаването или поддържането на стабилен кръг от близки е нещо, което психотерапевтът ще поддържа. Всеки има нужда от изслушване – и приятелите са безценни в тези моменти – но ако искате да направите промени в живота си… тогава е време за нещо различно.

Накрая: как да разберете дали психотерапевта ви е добър. Само с проба и грешка за съжаление. Повечето хора се отказват на първата грешка – и без това им е било ужасно трудно да отидат на първата среща – но ако имате проблем – пробвайте отново, струва си.

Първо: трябва да се харесате взаимно и да усещате, че на терапевта, който е и човек срещу вас, може да му доверите най-големите си страхове и тайни. Няма значение мъж или жена, млад или стар. Ако усетите, че може да имате доверие, само тогава може да се случи психотерапия.

Второ: кара ли ви да се чувствате неловко, малко унизително, показвайки превъзходство и познания? Ако да, не е вашия човек.

Трето:  стоите ли в едни и същи тежки разговори и ваши спомени без да помръдвате и с милиметър с месеци? Ако да, не е вашата терапия.

Четвърто: Усещате ли подкрепа и разбиране? Усещате ли промяна в живота си – о, да – най-вероятно не се дължи на часовете ви в кабинета – но има ли такава? Тогава останете със същия психотерапевт до момента, в който сте готови да се разделите.

 

Успех!

видео лекция на давид йерохам за емоциите в горичка

Честно казано, публикувам това видео, освен заради стойността му и защото ми беше трудно да го намеря по търсачките.

Приятно гледане.

симптомите на преяждането като болест

%d1%81%d0%bb%d0%b0%d0%b4%d0%ba%d0%b8Ок, в моя блог често пиша за хранителните разстройства и тъй като по-неизвестното от тях е преяждането, допълвам информацията за симптомите, с които те се характеризира. За твърде много хора преяждането е просто лакомия, но с тези публикации искам да обърна внимание, че това е състояние на душата, не на корема.

Повечето хора с болестно преяждане имат някои от следните симптоми, които се проявяват поне веднъж седмично в продължение на три месеца:

  • Чести епизоди на хранене, които други хора биха възприели като свръх големи количества храна
  • Често чувство, че не успяваш да контролираш какво или как да ядеш
  • Хранене, по-бързо от това на други хора, с известна трескавост
  • Хранене, докато не се почувстваш неприятно пълен
  • Поемане на големи количества храна, дори когато не изпитваш физически глад
  • Хранене сам, съпроводено с притеснение за количеството изядена храна
  • Чувства на себеомраза, вина и тъга след преяждане
  • Сериозни колебания в теглото
  • Лошо самочувствие
  • Чести диети

Причините за преяждането? Емоционалното хранене може да започне още в детството.

 Симптомите на специфичното нощно преяждане се описани в друг пост, който се намира в този линк

Липсата на цикъл (аменорея) и хранителните разстройства

%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d1%81%d1%82%d1%80%d1%83%d0%b0%d0%bb%d0%b5%d0%bd-%d1%86%d0%b8%d0%ba%d1%8a%d0%bb-%d0%b8-%d1%85%d1%80%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d1%82%d0%b5%d0%bb%d0%bd%d0%b8-%d1%80%d0%b0%d0%b7%d1%81%d1%82Аменореята е медицинското име на липсата на менструален цикъл при жени, които вече са имали такъв, но е спрял. Причините може да са много, но сред тях водещо е рязкото сваляне на килограми (като при анорексията). Ще разгледам и този въпрос, за който може да бъде намерена много информация във всякакви сайтове, но преди това искам да напиша и нещо друго, което е важно.

Прекъсване на менструален цикъл  може да има и при жени, които са с нормално тегло (Индекс на телесната маса – ИТМ в средни граници), но с булимия.

Поднорменото тегло може да доведе до аменорея, но не само.  Смята се, че има два типа аменорея. Първичната е онази, при която една жена няма първа менструация (менархе). Вторичната е тази, при която е имало цикъл, но той е спрял. Повечето жени с булимия и анорексия, които страдат от аменорея, са към втората категория.

Определяне на аменореята: Ако сте имала цикъл, но той е спрял и не се е появява повече от 3 до 6 месеца или повече, тогава вероятно страдате от аменорея и е добре да запишете час при гинеколог, за да проверите дали няма и друга причина за това, освен хранителните ви навици. Ако сте много слаба (например 38 кг на 164 см), вероятно гинеколога ще насочи вниманието по един или друг начин към качване на килограми. Според Световната здравна организация Индекс на телесната маса под 18.5 се приема за неприемливо ниско тегло за възрастни. Когато теглото е ниско и е 85% от идеалното тегло, посочено в ИТМ, това е диагностичен критерий за анорексия нервоза по дефиницията на класификацията на болестите DSM-IV. С всичките си недостатъци, индексът на телесната маса има своята логика и не бива да бъде отхвърлен с думите „аз съм си добре така“. В този линк има калкулатор на ИТМ, който да използвате за изчисление.

Има и друга връзка между теглото и вторичната аменорея и това е броя на мастни клетки. Повечето жени разбират, че яйчниците им произвеждат естроген, но не всички знаят, че мастните клетки също имат своята роля и заради това, когато нямате достатъчно мастни клетки, тялото ви не ви вярва, че сте способни за износите и задържите бебе и заради това спира менструацията – за да не изразходва сили.

Стрес и аменорея

Друго сериозно нещо, което може да причини спиране на цикъла при булимия е стреса. Стресът може да е физически – включително и заради някои булимични практики – но също така и умствен, като заради работа прекалено много часове, недоспиване или трудни ситуация.

Връзката между храната и аменореята

Дори и да се храните много здравословно и балансирано, ако не поемате достатъчно мазнини, тогава може цикълът ви да спре. Мазнините са основна група в храненето заради витамините А, Д, Е и К.

Потенциални усложнения след аменорея са:

  • Рак на матката
  • Безплодие
  • Депресия
  • Остеопения
  • Остеопороза

Какво да направите, ако ви е спрял цикъла (и няма май намерение да идва)

Първото е среща с гинеколог, който може да ви предложи противозачатъчни, с които да балансирате хормоналните си нива, като възстановите и менструален цикъл. След това обаче, най-важното е да започнете психотерапия, съчетана при нужда с участието на нутриционист и психиатър, за което може да говорите с психотерапевт.

 

 

Лечението на липсата на цикъл при жени с анорексия

Идването на цикъла, който е прекъснал заради свръхниско тегло и/или хранително разстройство (проверете теста „Страдате ли от хранително разстройство?“ тук) би трябвало да бъде проследено от мултидисциплинарен екип от срециалисти, които може да включват ендокринолог, гинеколог, психотерапевт, психиатър и нутриционист. Последиците за здравето от липсата на менструален цикъл са тема на изследвания последните години и при тях се оказва, че в 69% има проява на сърдечно-съдови болести при жени с вторична аменорея.

 

Има лекари, които предлагат орални контрацептиви, които дават на хора с анорексия, но това по изследвания не води до решаване на проблема в дългосрочен план (Bergström I, Crisby M, Engström AM, Hölcke M, Fored M, Jakobsson Kruse P, et al. Women with anorexia nervosa should not be treated with estrogen or birth control pills in a bone-sparing effect. Acta Obstet Gynecol Scand. 2013;92:877–80.)

Дори нещо повече, появата на „фалшив“ цикъл от противозачатъчните може да даде фалшивото усещане в пациентите, че нещата се оправят и може да забави както процесите на качване на тегло, така и мотивацията за почване на лечение.

Въпреки от липсата на мензис е възможно жена с анорексия нервоза да забременее, поради което не трябва да се пренебрегват контрацептивните методи. Въпреки това при жени с анорексия – в момента или в миналото е по-вероятно да имат проблеми с фертилността като цяло, спонтанен аборт, ниско тегло на новороденото.

 

 

–––––––

Допълнение от 20/05/2018:

Препоръчвам книгата „Войната с храната„, на която съм редактор и автор на предговора (може да го прочетете тук), за да направите крачки в опознаването на проблема си.

Книгата може да намерите само онлайн. 

 –––––––––––

 

Източници:

СЗО, DSM-IV, Journal of Contemporary OB-Gyn, AAPF, Biomedcentral

 

 

 

За изправянето пред миналото

„Тази двойна задача – изправянето пред миналото, поставянето му под светлините на съзнанието и поемането на отговорност да избираме по различен начин – изглежда очевидна, когато се вгледаме в живота на някой друг човек. Ала когато тънем в собствените си страхове и обезсилващото ни минало, ще е добре да осъзнаем, че всяко поражение, породено от нашата лична история, представлява всъщност предизвикателство в бездната на невъобразимото бъдеще. Проблемът с миналото е, че то няма въображение, то е в състояние единствено да повтаря сценария си„.

Дж. Холис

Непознатото хранително нарушение, по-често от анорексията (*преяждане)

Fast food diet concept served on a plate as a mountain of greasy fried restaurant take out as onion rings burger and hot dogs with fried chicken french fries and pizza as a symbol of compulsive overeating and dieting temptation resulting in unhealthy nutrition.

Болестното преяждане е по-често от анорексията, но за разлика от нея не е добре познато и някак си влиза  в графата „лакомия“ и хората си мислят, че просто „трябва да се спрат“, но не го правят, защото нямат „воля“. Затова искам да разкажа какво е това

За да бъда коректна, преяждането беше включено в класификациите на болестите (DSM-5 и МКБ-10) сравнително скоро. Дефиницията в МКБ-10 е „Преяждане, свързано с други психологични нарушения“ (F50.4) и е описано като „психогенно преяждане“.

В DSM-5 (каталога на болестите, който се използва в американската здравна система) преяждането беше включено като отделна болест през май 2013.

Описанието включва епизоди на поемане на много храна, характеризиращи се с:

  • хранене през кратък период от време (например по-малко от 2 часа), на количество храна, която е определено по-голяма от това, което повечето хора биха изяли в подобен период при подобни обстоятелства
  • отсъствие на елиминиране на храната
  • отчетливо страдание, че стигаш до преяждане
  • епизодите се характеризират с три (или повече) от следните описания:
    • по-бързо хранене от нормалното;
    • ядене, докато се чувстваш неприятно пълен;
    • ядене на големи количества храна, дори когато не изпитваш глад;
    • да се храниш сам, защото се притесняваш колко храна изяждат другите;
    • да се отвращаваш от себе си, депресиран или много виновен след преяждане

Приема се, че до 3.5% от хората могат да страдат от преяждане през живота си, въпреки че огромната част от тях не търсят никога помощ, защото са решили за себе си, че са просто лакоми, а не хора, които страдат от болестно състояние, което влече след себе си и здравни проблеми.

По проучвания 30 до 40% от хората, които отиват на диетолог или нутриционист може да бъдат диагностицирани с болестно преяждане и няма диета, която да им помогне, защото проблемът с количествата е в главата, не само във вида храна.

Преяждането булимия ли е?

Не, булимията е когато се наблюдава преяждане и изхвърляне на храната чрез предизвикано повръщане и/ли лаксативи. Така след злоупотреба с храна има компенсаторно поведение, така че да се намали ефекта от поемането й. При преяждането това не се случва винаги и задължително. Има хора, които след като са били болни от анорексия и булимия в тийнеджърските си години в зряла възраст болестта им се трансформира в преяждане – и хиперфагия (наднормено и свръхнормено тегло). Въпреки че всеки – и мъж, и жена – може да развие клиничната картина на болестното преяждане на всяка възраст, най-често симптомите се проявяват между 20 и 30 години и често се съпровождат с различни тревожности, депресия и натрапчиви мисли.

Диетите могат да подхранят болестното преяждане, като механизмът е много прост – представи си човек, който е нещастен открай време с тялото, което му се е паднало и минава от диета на диета с различни ограничения, които го изтощават и в даден момент се изтощава, предава и… преяжда. Това е порочният път на диетите – така човекът си казва „Не съм наред, не мога да спазвам диета и килограмите ми се качват, защото нямам никаква воля“. Обикновено това мислят и близките, които очакват, че спирането на храната е лесно… а това е хранително разстройство, болестно състояние на душата, не на тялото и никакви хапчета за намаляване на апетита няма да помогнат дългосрочно.

%d0%b6%d0%b0%d0%bd%d0%b0-%d0%b1%d0%b5%d1%80%d0%b3%d0%b5%d0%bd%d0%b4%d0%be%d1%80%d1%84-%d0%b4%d0%b5%d0%b1%d0%b5%d0%bb%d0%b0-%d1%81%d0%b8-big-brotherВ същото време има едно презрение към хората с наднормено тегло, за което малко се говори, но то съществува. Да ти кажат или да видиш в очите на някого презрението, че си дебел е много унизително. В очите на Жана Бергендорф, когато в шоуто Big Brother й й казаха „Жана, дебела си“, се вижда голяма част от бурята от емоции в нея.

Презрението към пълните и дебели хора не е български феномен – но това не помага на тези, които търсят своето решение и не осъзнават още, че го имат. Преяждането остава неразбрано, защото когато си с повече килограми и те виждат, че се храниш нездравословно си мислят, че просто си слаб характер и просто повечето хора не осъзнават, че това влияе и на психичното ти здраве.

Периоди, които отключват преяждания

Понякога стресови периоди (напрежения в работата или образованието, смърт на близък и други трудни събития) „отключват“ преяжданията като начин за справяне с трудностите. Емоционалното хранене може да започне още в детството, но може и да се отключи във всяка възраст.

Взимане на мерки

Първото е да признаеш, че имаш проблем. Оттам започват различни пътища – лична психотерапия, групова психотерапия с други засегнати, семейна терапия, консултация с лекари и диетолози. При някои хора добре повлияват и различни физически активности с леко натоварване, медитации, арт терапия и психодрама, йога. Но разбира се, не е нужно да минеш през всички останали, преди да стигнеш до психотерапия. Терапията би помогнала да се анализира какво е отключило преяждането и да се работи за преработване на травмата.

ЗАБЕЛЕЖКА: С гиф-а по-горе не твърдя, че Жана Бергендорф страда от психогенно преяждане. Използвам реакцията й само като илюстрация за бурята от емоции, които се появяват у една жена, когато й се каже публично, че е дебела.

–––––––

Допълнение от 20/05/2018:

Препоръчвам книгата „Войната с храната„, на която съм редактор и автор на предговора (може да го прочетете тук), за да направите крачки в опознаването на проблема си.

Книгата може да намерите само онлайн. 

Митове и легенди за психотерапията

%d0%bc%d0%b8%d1%82%d0%be%d0%b2%d0%b5-%d0%b8-%d0%bb%d0%b5%d0%b3%d0%b5%d0%bd%d0%b4%d0%b8-%d0%b7%d0%b0-%d0%bf%d1%81%d0%b8%d1%85%d0%be%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b0%d0%bf%d0%b8%d1%8f%d1%82%d0%b0Популяризирана от филмите и книгите, после и от вицовете, сега е времето, в което психотерапията влиза в ежедневието на все повече хора. Причината? Има ефект.

Добре, не всички психотерапевти са брадясали като Фройд (а и има и много жени), има повече знание, отколкото преди стотина години, както и научно подкрепени доказателства, че психотерапията е начин, по който човек открива повече за себе си – мисли, идеи и начини на поведения, които носи, но не съзнава, че тежат на съзнанието му. Въпреки това – т.е. въпреки цялата масова култура, която е показала много от преимуществата на психотерапията, си стоят някои митове и легенди за нея – някои, от които съм чувала и аз.

Нямаш нужда от психотерапия, ако имаш приятели. Психотерапевтът не ти е приятел, а и няма право да ти стане приятел, ако е професионалист. Психотерапевтът е изпълнен с разбиране към теб, но тънката граница с приятелството е табу за него. Целта е не те изслушва и да кима състрадателно, а да работи с теб и това, което се случва в теб. Утре можеш да си развалиш приятелството с някого и да се окаже, че всичките ти тайни изплуват на неподходящи места. Психотерапевтът обаче е длъжен да запази конфиденциалност за нещата, които чува от теб и не, това не е приятелство – ти плащаш за тези срещи, защото отиваш не, за да ти кажат „истината в очите“, „колко е тъпо“ и „всичко ще се оправи“, а защото някой ще надниква в душата ти – и за разлика от приятелите – когато измине един час – ще се раздели с теб – и дори е готов това да е последната ви среща (разбира се, добре е да се обадиш/пишеш, ако си си записал час и няма да отидеш). Тъй като не е обвързан емоционално с теб, това прави терапевта по-различен човек в твоя живот и реално можеш да му кажеш абсолютно всичко, дори това, което иначе не можеш пред близък. Така че – не му плащаш, за да е добър с теб – а плащаш времето му, в което може да прави и нещо друго или с да има час с друг човек. Работата на терапевта е с теб и заради теб, но професионалните му знания и дистанцията, на която остава от теб, го прави по-различен от който и да било друг човек в живота ти. Срещите са веднъж седмично – или два пъти седмично спрямо състоянието ти – също имат своята цел – редовни срещи, при които промените настъпват постепенно. Дори когато ви се струва, че „нищо не се случва“, със сигурност нещо става – и това е разговорът за твоята лична история.

Отиваш на терапия, дават ти съвет и се оправяш. Ех, да беше само така! Ако нещо се е разваляло постепенно например 30 години (262,000 часа), как би могло да се оправи за една среща (60 минути/1 час). Една ефективна аналитична психотерапия продължава поне няколко месеца до няколко години (една година е, да речем, 52 часа). Но да оставим математиката.

Хранителните разстройства например изискват повече време заради спецификата си. Има психотерапевтични методи, които работят бързо (1-3 срещи), но и там не се оправяш с „един съвет“, а по-скоро решаваш сам проблема отново. Лично аз харесвам повече аналитичната психотерапия заради личностното израстване, което се случва, но то идва когато човекът е готов за него, не само на думи.

Психотерапевтите разпитват само за миналото ти и непрекъснато за родителите ти, защото така им е по-лесно. Да, в това отношение психотерапевти могат да минат направо за досадни. Но това е само защото са убедени, че през първите седем години се формира човешкия характер и там всеки получава първичните си травми. Заради това са и тези разговори – за да съберат информация за теб и това, което се е случвало.

При психотерапевтите ходят само „луди“. Не е нужно да си луд, но ако имаш проблем, от който си на път да направо да „полудееш“, по-добре отиди на психотерапевт. Както казваше една приятелка „По-добре да плачеш при психотерапевт, отколкото да се смееш при психиатър“.

Психотерапията е глезотия. Психотерапията е глезотия доколкото ходенето с обувки, които не убиват е глезотия. Вероятно можеш да ходиш с мазоли, но болят. Така и с това.

Психотерапията е скъпа. Мисълта за цената спира много хора да потърсят психотерапия. Но спрямо много други страни тя е по-достъпна. Психотерапията навсякъде се плаща на час и в България могат да бъдат намерени психотерапевти, които работят на всякаква цена – от 20 до около 150 лв на час (това е най-високата цена, която съм чувала и е доста рядка), а най-често срещаната цена е 50-80 лв, като в най-долната граница са начинаещите колеги. Различните психотерапевти предлагат различни начини на срещи – от два/три пъти седмично до веднъж месечно, но в повечето случаи срещите са веднъж седмично. Колко е скъпа психотерапията е относителен въпрос. Пак малко математика, но спрямо целите и инвестицията, която правиш за неща, които ти носят удоволствие и спокойствие – като книги, концерти, ваканции и т.н – и цената на това да не се чувстваш добре. Каква е цената на това да постигнеш своя вътрешен мир? Не знам аз, ти си знаеш.

Ставаш зависим от психотерапевта си и не можеш да вземеш решение без него/нея и не можеш да се откопчиш от терапевта си. Всъщност психотерапевтът не взима решение вместо теб, а е до теб във взимането на решения. Психотерапията не е безкрайна и всеки върви със свои крачки – това е много личен процес. Изследвания показват, че половината от хората усещат подобрение само след 8 срещи (което е около два месеца и половина), а 75% от хората казват че са доста по-добре след около половин година.

Ако пратя половинката си на психотерапия, тя/той ще започне да ме слуша. Ако пратите някого и той няма желание да идва, най-вероятно нищо няма да стане и ще престане да ходи още първия месец.

Психотерапевтите предписват лекарства. Психиатрите предписват лекарства. Психотерапевтите познават психиатри и могат да те насочат, ако преценят, че имаш нужда.

Всички психотерапевти са един дол дренки. Не са. Различни са. Ако не ти се е получило при един терапевт, може да стане при друг. Психотерапията е трудна и отговорна работа, в която има голяма роля и една невидима връзка, която се създава между терапевт и клиент. За щастие можеш да избираш.

%d1%84%d1%80%d0%be%d0%b9%d0%b4-%d0%bd%d0%b0-%d0%b4%d0%b8%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b0Ще ме сложат да лежа някъде със затворени очи и може да ме хипнотизират. Първата част идва от историите за прочутото диванче на Фройд. Той канел хората да легнат и да започнат да говорят, докато застанал до главата на удобен стол записвал какво казват. Днес психотерапевтите имат дивани, но не очакват да легнеш. Седни както ти е удобно и ако нещо те притеснява, питай.

 

 

 

Причини, които говорят, че може би ти е дошло време за психотерапия

depression-supplements-break-the-link-with-anxiety1Първо правя уточнението, че преди да стана психотерапевт, се сблъсках челно с психотерапията като начин на осмисляне на живота и години по-късно реших да променя професионалния си път. Не съм мечтала да стана Фройд от гимназията – и може би по-добре – защото успях да събера личен опит в една много богата на характери и проблеми кариерна пътека, който днес ми помага много. Затова и към психотерапията имам погледа и на човек, който решава да потърси професионална помощ за разбиране… на самия себе си. Всъщност да ходиш на психотерапия е много лично занимание, защото основната тема си ти, не другите и това я прави толкова полезна. Ти и всичките ти лица; ти и твоите проблеми; ти и другите.

Всеки преминава през своите периоди на разочарования, тъга, тревоги и бърнаут, но понякога ситуацията просто има нужда от друго мнение, особено когато се повтаря често в живота ни. Юнг е написал „Докато не направим несъзнаваното съзнавано, ще наричаме това, което ни се случва Съдба“. Така в психотерапията оставяме сетивата си открити да разберем какво се е случва с нас, използвайки терапевта като фигура, която да е с нас в този процес. Затова и психотерапията не е белег на слабост – а обратното – на смелост, защото е решение да се срещнеш с онзи човек, който несъзнателно често избягваш – самия себе си. Психотерапията е обградени с митове, които ще опиша в някой пост скоро, но един от тях е честотата – в повечето случаи веднъж седмично е напълно достатъчна и за разлика от историите в книгите на Ялом, в България рядко продължава десетилетие. Психотерапията не се поема от здравната каса, но има достатъчно психотерапевти и школи, така че човек може да избира.

 

Но все пак – какви са знаците по пътя, които може би те насочват към записване на час. Ето няколко от тях:

Имаш необясними от лекарите болки в главата и стомаха или срив в имунната система. Когато сме емоционално натоварени, това се отразява на телата ни. Стресът се може да се прояви в много физически усещания – от разстроен стомах и болки в него, така и до главоболия, чести настинки, че и дори липса на желание за секс.

След силен стрес и бърнаут. Някъде около 40 – а може и преди това за отличниците – е възможно кризата да дойде неочаквано, но за сметка на това много силно. Преосмислянето на ценностите, целите и пътя е работа и иска време и разговори.

Проблеми в отношенията ти с другите. Повтарящи се ситуации в отношенията с другите – влизане във връзка с един и същ (неподходящ) тип партньор; нерешими конфликти в семейството може да са причина за среща с психотерапевт и последваща психотерапия. Понякога приятелите дават първия знак, като ти казват „Какво става с теб, много си променен/а“.

%d0%bf%d1%81%d0%b8%d1%85%d0%be%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b0%d0%bf%d0%b8%d1%8f-%d0%b4%d0%b8%d0%b2%d0%b0%d0%bdПреживял/а си нещо и не можеш да спреш да мислиш за него. Може да е нечия смърт или събитие, което се е случило само на теб, но продължава да размахва криле в главата ти. Времето има способността да лекува за много хора, но има и такива, които дори години след като нещо се е случило, то остава на видно място в тях. Скръбта може да наруши живота ти и да те отдръпне. Има и хора, които влизат в друга фаза – да станат свръх активни и дори не могат да спят. Това са също знаци, че е време за професионална помощ.

Разбито ти е сърцето. Това е моментът, в който човек се чувства едновременно и сам, и неразбран и с помощта на психотерапията може да се намери новата посока.

Използваш някаква субстанция. Ако откриеш, че пиеш повече или поемаш някакви успокояващи – дори билкови хапчета – в нарастващо количество – или дори с нетърпение чакаш да пиеш – това може да е знащ, че има нещо в теб, което не е намерило начин да излезе. Такава субстанция може да бъде и храната – промяната в апетита може да е знак, че нещо се случва. Както преяждането, така и приемането на малко храна са белези на това.

Паническите атаки. Връхлитат те и ти променят живота, защото смяташ, че си усетил дъха на смъртта. След поредица от посещения на лекарски кабинети, които те уверяват, че си напълно здрава и е по-добре да посетиш някой психолог, е време да намериш твоя.

Понякога си на едно издишане от искането на развод. Добър момент за започване на лична или семейна терапия.

Нещо бъркаш в отношението с децата. Усещането, че ти се изплъзва нещо във възпитанието – или че не можеш да разбереш детето и неговия свят, реакциите му към теб и другите дава сериозен повод за намирането на детски психолог.

Не успяваш да заченеш, а няма лекарски причини за това. Идването на бебето може да е трудно, а пречката да е някъде дълбоко в теб, дори отчаяно да искаш бебе. Психотерапията в тези моменти помага за търсенето на неосъзнаваните причини.

Предстои ти осиновяване. Твърдо съм на мнение, че осъзнаването на сериозността на решението е добре да бъде направено и с помощта на психотерапевт, ако имаш някакви съмнения за това сериозно намерение. Препоръчвам лекцията на Фани Давидова, юрист, в TEDxMladostWomen 2016 и когато излезе ще сложа линк към нея.

Онлайн терапия – възможна ли е мисията?

%d0%be%d0%bd%d0%bb%d0%b0%d0%b9%d0%bd-%d0%bf%d1%81%d0%b8%d1%85%d0%be%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b0%d0%bf%d0%b8%d1%8fНищо не пречи да се опита, но лично аз работя онлайн само и единствено когато човекът е толкова далеч, че не може да дойде, например когато е в чужбина. За хора в страната работя само с посещения в кабинета ми или ако това не е възможно, то тогава съм готова да препоръчам колега, когото познавам в региона.

Плюсовете на онлайн терапията са много – удобно е, пести време и може, дори от далеч, да се възползваш от консултация с терапевт, който ти харесва – на родния ти език и разбиращ културните особености по-добре от този на място много често.

Добре, но въпреки че предлагам консултации онлайн искам да обърна внимание върху недостатъка. Нищо не може да се сравни с личния контакт – заради, което с хората, с които работя онлайн задължително се виждаме при прибиранията им в България.  Личното ми впечатление е, че заради опосредствания от технологиите контакт, има известно забавяне в продължителността на самата терапия – не голямо, но го има.

Но ако се върнем на плюсовете – ако решите, че искате да пробвате, то онлайн психотерапията е интересна възможност, която не би могла да навреди. Препоръчвам да минат поне три сесии, преди да прецените дали си пасвате с терапевта и да давате обратна връзка след всяка сесия.

За повече информация пишете на detelina dot stamenova at gmail.com

За англоговорящите, една статия за терапията по Скайп от The Atlantic