така се случи, че вчера работих по един текст, който обясняваше накратко разликата между айенгар йога и други школи, по един проект, който подготвяме с йовита иванова (скоро повече), и се сетих за едно лято, в което обикалях с книгата светлина върху йога, и в свободното си време правех показаните от индиеца асани.

тогава сериозно размишлявах върху варианта да напусна работа, да се сертифицирам като инструктор в неговата система, която така ми пасваше на разбиранията и да стана спокойна по онзи начин, който само йога учителите са. какво ми попречи? не знам, случиха се много неща, които ме отведоха по друг път, но от книгата ми още падат песъчинки гръцки пясък.

за айенгар бях чела преди това във vanity fair, където неговия принос към разпространението на йога беше сериозно споменат(той е на слайдове 5 и 6, стинг и труди са на 7ми), защото според много източници именно той прави йога популярна на запад, без да омаловажаваме направеното от свами сатянанда .

дебеличката книга светлина върху йога е различна от останалите томчета по темата, на които можеш да попаднеш. снимките не са на красиви слаби бивши модели, а лично негови, черно-бели (снимките са от 1965 година, ако не се лъжа)  – а той е набит, нисичък индиец с коремче. което няма никакво значение, когато видиш какво прави с тялото си, а мнението ми, което няма да нарека „скромно“ е, че йога, като система за физическа активност, ни е дадена, за да сме здрави в телата си, каквито са ни дадени от Господ, а не за да изглеждаме като кристи търлингтън или мадона. телата ни са създадени различни (дебели, слаби, набити, с големи дупета, с плоски дупета, с кореми и паласки), но с йога можем да ги поддържаме здрави на първо място. затова е и моето първо възхищение от айенгар, който показва себе си, а не идеал за тяло в книгата. тя е удобен, систематичен наръчник, но по различни причини школата не е толкова популярна в българия, колкото представителите на шивананда пътеката.

белур кришнамачар сундараража айенгар, каквото е цялото му име, представя систематично пред западния свят йога. за популяризирането му сериозно помага музиканта йехуди менухин, който е негов ученик и който му осигурява класове по целия свят.

неговият стил се отличава с това, че асаните (особено изправените) се задържат по-дълго, отколкото в други школи, така че практикуващите обръщат сериозно внимание на мускулната и скелетната стабилност. 

но поста ми беше предизвикан от това, че разбрах, че днес бкс айенгар е починал на 96 години, но едва сега, след като го препрочитам – преди да натисна публикуване, осъзнах, че никъде не съм написала, че това се е случило. може би, защото хора като него никога не си отиват. 

има едно апокалиптично мислене за понеделниците, което включва снимки на уморени котета и кучета, свили се на под десет завивки, които се публикуват и споделят неуморимо.

но каква ще бъде седмицата реално и понеделника като начало, най-често зависи първо от теб.

дийпак чопра и опра уинфри организират отново своята 21 дневна медитация, която стартира утре, понеделник 11 август.

регистрацията е свободна и безплатна, а медитациите са в характерния стил за дийпак.
правила съм тази медитация, харесвам я и я препоръчвам. тази година отново ще се присъединя към глобалния проект, защото двамата са изключителни духовни лидери и медитацията е силен начин за балансиране в сложния ни живот

• всичко, от което се нуждаещ е спокойствие и тихо място за медитация. удобен вариант е да слушаш медитациите на телефона със слушалки.
• трябва да си осигуриш никой да не те прекъсва по време на медитациите. това включва и изключен телефон или пък хората, с които живееш да знаят, че имаш нужда от усамотение.
• рано сутрин и късно вечер са най-доброто време за медитации, затова може да ставаш по-рано сутрин например, ако смяташ, че иначе няма да имаш време.

ползите от медитациите са много и то за здравето и скоро ще напиша пост за тях.
за тези, на които са открили или ще открият, че им е трудно да „изключват“ има метод, който харесвам – динамична медитация.

facebook на чопра медитациите
линк към сайта на 21 дневната медитация

Тревожността е неправилно използване на въображението, наистина.

Майките [ни] имат това в изобилие, както и жените изобщо. Причините за такива състояния са много и при тревожности помагат различни форми на психотерапия, както и капки на бах (цветотерапията на бах), хомеопатия, както и тежката фармакологична артилерия, но основното е да не забравяш чувството си за реалност.

Всеки може да направи роман от едно закъсняло обаждане или закъснение (никога да не ти се случва това, което ти мисли майка ти, а само това, което си представя половинката ти), но трудното е да установиш, че си във „филма“, а за да го направиш ти трябва време – за да опознаеш себе си и страховете си… Има мисли-филтри, с които прецакваме живота си, които са описани в този пост.

Сещам се за една техника за спиране лошите мисли: дишането нади шодан

Седни удобно с изправен гръб. усмихни се и затвори леко очи.
Сложи си лявата ръка на лявото коляно с отворена длан нагоре или чин мудра.

тук не е сложена ръката в междувеждието, но това е основната идея

Постави върха на показалеца си между веждите, а с безименния пръст нежно докосни лявата ноздра и вдишай през нея и издишай през дясната като в момента на издишането, затвори с палеца лявата ноздра.

Вдишай през дясната ноздра и издишай през лявата. Това е един рунд. Направи общо девет рунда.

постановката на ръцете е такава

Запомни, че трябва да вдишаш пред ноздрата, през която си издишала и дишай бавно, като се опитваш времето за вдишване и издишване да е еднакво, което може да постигнеш и с броене. вишване (наум 1-2-3-4), издишване със същия темп (1-2-3-4), вдишване (1-2-3-4) и така нататък.

Един рунд е нарисуван тук за повече яснота.
самата техника е увлича и спира бурния поток на мислите.

Препоръчвам книгата асана, пранаяма, мудра бандха, ако искаш да научиш повече за дихателните техники

виж тук видео с антистрес упражнения

#йога #тревожност #психотерапия #надишодан #детелинастаменова

от хиляди години обичам книги от типа на пилешка супа за душата, особено оригинала (женската пилешка супа ми напомни, че съм вегетарианка…).

преди няколко години излезе една книга, която ме накара да се почувствам по подобен начин – истории от малко градче – но тези дни в чантата ми, в очакване на миговете, когато ще си дам почивса, стои книгата на реджина брет, издадена от сиела, бъди чудото. предпочитам да нося винаги нещо за четене, за да запълня времето си.

днес деня ми ме запокити на различно от обичайното място, трябваше да съм тиха и сама, и отворих книгата.

понякога започвам напосоки и затова се спрях на първата глава, която хвана окото ми:

урок 38 
вие сте най-важния учител на детето си
през деня щях да напиша, че детето е уникален личен психотерапевт за всеки от нас, но историята ми хареса и продължих нататък. това, с което ще заспя днес е една мисъл, която искам често да си повтарям, докато се запише в днк-то ми


„давам си разрешение да не се заемам с онова, което не мога да променя, с проектите, плановете и хората, които не са моя отговорност. спирам, споменавам ги в молитвите си, благославям ги и ги освобождавам.
по този начин аз освобождавам и себе си, за да бъда най-добрата и да съм там, където съм най-необходима“ (стр. 217).

благодаря ти,  #reginabrett, имах нужда от тази молитва… случва ми се още да приемам за моя отговорност хора и събития, които не са. губя енергия, от чиято липса страдам единствено аз.

Да имаш дете вкъщи е като да имаш домашен психотерапевт. само дето децата не го знаят със сигурност, а най-често и родителите им.

Тази мисъл започна да ме гложди покрай моето дете. Тя е на три години и половина в момента и тъй като знам, че мога да се уча от общуването ми с нея, подхождам с внимание и осъзнато към това.

Прието е родителите да мислят, че трябва да възпитават децата си. Искам да ви предложа да погледнеш на живота по друг начин – като седнете за малко на земята.

Родителството до голяма степен поставя въпроса за предефиниране на собствените ни ценности. Много хора, които си обещават като Пипи Дългото чорапче да тищога не „порестват“ стават досадни възрастни и се разболяват от отит, който им пречи да чуват децата в себе си.

Не знам дали си спомняти, но всеки също е бил малък човек. Малък и зависим от възрастните – с техните странни изисквания, които не винаги са могли добре да аргументират – като абсурдното „защото защо завършва на о“ или с някакви шантави забрани, които освен това се менят спрямо гостите вкъщи или настроението на големите.

Отделете време да си помислите как най-често говорите с детето си: умолявате го, държите се с него като с равно или пък сте сериозен и властен възрастен, на който не-може-да-се-противоречи или угаждате в ултрастепен?

Много от хората приемат към децата си поведението, което:
– копира дословно това на родителите им – copy/paste от 80те към 2014 на площадката „ще те пребия, ако не дойдеш до 5 минути – оставям те на улицата“
– пресъздана поведението, което искат те самите искат да получат. Майката, която моли детето си да направи нещо, често е дете, което никога не е било молено, а дори напротив – било е насилвано против волята му. Днес тя стои на колене пред детето в себе си и моли едно друго дете, защото си мисли, че детето й точно това иска, дори това дете да няма нужда от молби, а просто от ясни правила. но майката му дава най-скъпото си, дава му отношението, което тя не е получавала за себе си, защото самата мисъл, че кресне и ще удари два шамара я кара да се разплаче – както вече е правила или дори не са я оставили да го прави, когато е била на едноцифрена възраст.

Властната майка, която раздава правосъдие като женска версия на Зевс, скована от правилата, в вкочанили живота й, но ходеща пред хората с гордо вдигнатата глава на „всичко е ясно“ и „стига глупости и лигни“, но някъде отвътре е непогалено дете… да, не е лесно да дадеш на детето си нещо, което не знаеш как да даваш на себе си.

Ако не си получавал внимание и любов, е трудно да го предадеш на детето си, защото не знаеш как. срещала съм се с това. има възрастни, които не знаят как да са деца, защото от началото на детството им е трябвало да се държат „както трябва“. А кой казва как трябва и не е ли възможно тотално да е сгрешил?!

Прекаляването с вниманието е също толкова травмиращо, колкото и отсъствието на внимание , а живота под лупата на вниманието на родителите е като криво огледало.

Родителите ни са ни отглеждали с цялата любов, която са имали, колкото и да е била тя (Луиз Хей ни дава балсам за душите в книгите си, каквото и да е миналото ни). Но родителите ни, дори водени от най-добрите си намерения, най-вероятно са направили и грешки – и целта ни, като ново поколение родители е да направим… различни грешки.

„Да си модерен родител е много трудно“, казва понякога съпруга ми, и е прав.
Поколението, от което сме, беше възпитавано от първите поколения, които нямаха време да се грижат за децата си. Яслите застанаха началото на месомелачката. Тези деца, днес имат деца и в повечето случаи са са преживели изоставяне в ранната си възраст и под „изоставяне“ разбирам всички тези случаи, в които детето, т.е. ти, си живял далеч от мама и татко, включително и при баба и дядо на възраст под 4-5 години, или без любов, т.е. гушкане, емоционална подкрепа и насърчаване за уменията.

Да, лесно е да се държим като родителите си – и да, децата ни ще станат хора – като нас. обаче това, което ми пречи в простото осъществяване на тази идея е, че малко ни трябва, за да станат нещата по-човешки в родителството
– като спазването на едни и същи правила всеки ден и при всички обстоятелства, но и
понякога сладолед за обяд, когато слънцето и настроението са най-високо
– подскачането на дивана
– даването на усмивки заради това, че сме заедно и сме добре…

2014та

мадона с нейния ащанга момент не е изненада, но тина търнър за мен тук е максимално отворена и духовна. джордж харисън е с много песни, а кула шейкър с това изпълнение на govinda са ми любими. бой джордж го пропуснах, защото неговото е по-лигня от личния ми филтър…

варената у дома царевица е далеч по-вкусна от тази в парка, пък и не е чак толкова досадно за готвене, колкото може би ти се струва, защото варенето е по-бързо от градските легенди.

тайната научих преди няколко години и от тогава я споделям с всеки, който опита от моите чудни бързо сварени домашни царевици, която взех от готварство за dummies. причината за бързото варене е химическа – нещо за скорбялата, но в часовете по химия никога не съм имала претенции, че съм на точното място по точното време, така че няма дори да се опитвам да обясня

първо трябва да имаш хубави царевици, т.е. млечни с добре оформени зрънца, свежи и миришещи на зелено поле

обелваш от шумата и увити в плик или дори без плик, ги сложи да се охладят във фризера поне за половин час, но не за повече от час

кипни водата на котлона, и ги пусни вътре за 10 до 15 минути, в които да се сварят и после с щипка ги вадиш, солиш или мажеш с масло и мммммм.

попаднах на тази идея в едно списание (наш дом?) и толкова много ми хареса за старовремската къща на позната, че го снимах, за да й го покажа.

всеки пък като минавам през галерията със снимки в телефона си му се любувам – не е ли закачка с всеки дом със стари врати?

не започвай деня си, събирайки разбитите от живота свои парченца…

започни деня си със съзнанието, че това е първия ден от твоя живот

в огромна част от случаите зад проблемите с храната стоят майките. строгостта, замислена като грижа, без да искаме влияе силно на момиченцата и без изобщо да искат да направят нещо лошо, след време се оказва, че дъщерята страда дълго след като е престанала да бъде момиченце.

избягвай обидни коментари, дори и казани по весел начин. „дебело дупе“ е обида за едно момиче, двойно повече, когато е в пубертета

никога не карай детето си за си изяжда „всичко в чинията“, дори да не се е нахранило.

гответе заедно и се забавлявайте, докато го правите

приготвяй храната спрямо вкусовете на детето, но без големи компромиси в здравословността й – и все пак изядения с удоволствие бургер е хиляди пъти от измъчено изядената чиния със зеленчуци (аз лично бих натъпкала и бургера със зеленчуци)

показвай на детето си колко много го обичаш и ги уверявай колко ги обичаш (независимо какъв е размера им и – без да акцентираш върху него изобщо)

пристрастна съм към темата с „емоционалното хранене“, защото съм една от многото жени, която е минавала (и минава) през такива моменти. за моя радост, все по-рядко. емоционалното хранене е онова, в което ядем от тъга, ярост или защото не можеш да изразиш емоциите си по друг начин и си доставяш радост под формата на нещо сладко, шоколадово или просто много неща, но в количества, от които нямаш нужда, определено.
преди няколко броя в cosmopolitan имахме специален материал за скритата болест – огромна част от жените страдат вече от някакъв вид на хранително разтройство, което може да не е булимия или анорексия, но се наблюдава липса на здраво отношение към храната. проф. захарина савова, която е известен психотерапевт и специалист по хранителни разтройства написа тогава, че „контролът върху храненето става място, върху който се експериментира личвата възможност и способност за победа, за успех освен това е и начин да се контролират инстинктите и тялото“.
където има контрол има и пускането му, момента в който се озоваваш в ръцете с шоколад, който изчезва за секунди, защото са те ядосали зверски на работа. няма лесен начин да се промениш и това е самотна битка за жените, които са се пристрастили към диетите или им е трудно да контролират сложните си емоции, често пъти като навик от детството.

преяждаме най-често, когато имаме нужда от близост, или си тъжна, самотна и „никой не те обича“. храната доказано ни кара да се чувстваме по-добре, живи.  докато се храниш може да забравиш всичко, по-точно проблемите. използването на храната за одеялце в тежки времена се случва, защото често това е най-добрият начин, който знаеш, за да се погрижиш за себе си. това започва още в детството – когато се удариш, ти дават нещо сладичко „за да се успокоиш“. в резултат храненето става първи избор при стресови ситуации и често пъти дори не си даваш сметка за навиците си.

от друга страна, когато светът те квалифицира като „лоша“ , усещането за неуспех може да те връхлети и да се накажеш по алогичен на пръв поглед начин – като си позволиш нещо забранено. но това „наказание“ е и „награда“ и опиат. той ти дава веднага прилив на енергия и успокоение, но в момента, в който паднат нивата на захарта започва онзи странен глас в главата, който те обвинява за неразумното поведение и така, разкъсвана от самообвинения и самонаграждавания нито можеш да се насладиш на храната, нито нищо.

какво да направиш 
първо се запитай „дебела ли се чувствам днес? добре ли ми е или не?“

какво си яла през деня има също значение – колкото по-здравословен е приема на калории и храни (пълнозърнести продукти, плодове и зеленчуци) на равни интервали от време, толкова по-вероятно е да нямаш проблеми. но ако си се хранила нередовно и с боклуци, вероятността да злоупотребиш скоро е по-голяма и причината е и химическа.

постави си за цел да поддържаш нивото на захарта в кръвта си в баланс

когато се храниш се фокусирай в чинията си, не в телефона или списание (колкото и да е приятно, това разсейва стомаха от простия факт, че се пълни и скоро объркан, ще ти каже, че пак е гладен). затова и храненето на бюро, което аз също практикувам понякога, е толкова вредно – да, работодателя ти може да е доволен, но емоционалния ти живот и IT-то (заради трохите и другите боклруци в клавиатурата) няма да са щастливи.

ако ти е скучно разбери защо и, ако имаш възможност направи някакво физическо усилие, ходене или дори тези анти стрес упражнения на лоуен, които променят енергията в тялото ти.

ако си ядосана също си отговори на какво точно – и не, храната няма да промени емоционалното ти състояние за дълго време. вместо да си казваш „не, няма да ям“ и да се напрягаш допълнително, фокусирай вниманието си към това, което усещаш, мислиш и за какво друго мислиш, когато апетита ти се появи. целта е да станеш осъзната към процесите, които се случват в теб. колкото по-често го правиш, толкова по-лесно ще ти стане да управляваш чувствата си без храна.

промените на навиците и овладяването на „емоционалното хранене“ са дълъг процес, който има нужда от бавна и постепенна промяна, в която трябва да се научиш да не използваш храната за краткосрочно решение. вземи вана или просто дълга баня с ароматен душ гел (аромат на роза, ванилия или лавандула действат учудващо добре), последвано от грижа за тялото като някой богат лосион за тяло. час за масаж или медитация също правят големи промени.
обади се на приятелка или излез навън без цел и без портмонето си, за да не реши емоцията ти да излезе не през храненето, а през него.

научи се да разпознаваш кои емоции те карат да прибягваш към храната и се научи да управляваш тази чувства като не им позволяваш да те превземат.

златната среда
трудна за постигане, но в нея има удовлетворение. тя изглежда така:
храниш се с неща, които харесваш, без да прекаляваш с тях и без да се чувстваш виновна преди, по време или след като си се нахранила
за си позволяваш да ядеш това което искаш без да се обвиняваш означава често, че имаш здраво и балансирано отношение към този аспект на живота си
„узаконила“ си храните, които си се опитвала преди това така сериозно да ограничиш преди това. самият факт, че си ги „позволяваш“ открито означава, че ще ги искаш по-рядко

си

софийските улици от няколко години започват да приличат на изложби с оцветяването на таблата на електроразределителните дружества. сега в центъра, после и по кварталите.
тук два примера от ул. бенковски, сградата на дск на ул. московска.
между другото тази импозантна зелена сграда е втората сграда на радио софия, където е бил и кабинета за удивителния бг поет и художник сирак скитник, ръководител на радиото през 30те.

а точно до тази сграда има една нова на дск, стъклена и лъскава. там беше до преди десетина години една къщичка, в която са били осъществени първите радиопредавания на български от общественото сдружение за радиоразпръскване родно радио. радиото в българия започва като обществен проект, начело с асен златаров, а после е одържавено (медията е власт) от борис /// . преди години дори бях в една малка дружина, която предложи да се сложи табела на тази къщичка, но общината не прие предложението въпреки наличния снимков и писмен материал (тази фейсбук страничка е доста пълна за история на радиото, ако случайно ти е станало интересно). а и табела има на сградата на дск. но така е в живота, хубавите сгради са по-„представителни“ и по-„хубаво“ е някакси да не излиза, че важни проекти понякога излизат от едни мънички къщички, където едни хора работят за без пари. друго си е да сме „като хората“ и да не се „излагаме“. а според мен самочувствието идва не от това къде правиш нещо, а как го правиш. ноооо както е казал селинджър на втората картина върху табло „поетите приемат времето толкова лично“. така и аз с истините…

тези две бебета останали сираци, но нали знаеш, че приятелството започва с усмивка, и така двамата започнали да спят заедно, за да не ги е страх от тъмното, да им е топло, да им мирише на друг и да чуват тупкане на друго сърце…

в тази малко неглижирана част на улица шести септември между славянска и аксаков, която свършва като интересности до spaghetti kitchen, накъдето бях тръгнала, изведнъж открих странна галерия и се спрях в красотата на една изложба.
намира се точно преди спагетите, отдясно по посока цар освободител.
калия калъчева и нора ампова са показали 15 картини под името общи части&лични пространства.

понякога общите части и личните могат да се пресекат, като в тази картина на нора ампова с чаршафите. а такива сцени можеш да видиш в центъра на софия и е част от чара на дворчетата  в старата част на града.

с ясното съзнание, че ще закъснея, което не правя никога, освен при крайно наложителни случаи – а може би и защото ме чакаха три жени, които можеха да уплътнят и пет часа в разговори, влязох там.

от едната страна бяха изложени картините на калия калъчева, която е с мащабни, силни като цвят и изразност дава маслени отпечатъци на големи пространства – градски и индустриални. нейните неща обаче не бих си закачила в хола, затова снимах и си взех списъка с цените заради тези на нора ампова.

веселите гащи са просто съсипващи – „и аз имам такива“, каза четиригодишната ми дъщеря, хилейки се. ами да – гащи като гащи, а и те доста говорят за настроението на жените, по мои наблюдения. (или може би да наричам гащите бельо? или хич не ми пука и ще наричам гащите гащи, защото са гащи. и щом някой е нарисувал гащи, то играе на поне два пласта от подсъзнанието и един на чистия реализъм).

но фаворита ми е тази картина, наречена очакване (обявена цена 1000 лв). малко ми е много, но заявката на авторката е страхотна.

да, бих я закачила в хола си. обичам картини, които разказват истории, всеки път различни, а обещава да разказва доста.

както и тази картина, скрита в ъгъла (отговорът на въпроса какви са тези обърнати с гръб картини ми е любим). не разбрах на коя от двете художннички е, но има нещо в нея, заради, което ще си държа цените на листчето.

не е въпроса на колко години си, а дали детето в теб е щастливо.

мерилин, чийто масов образ на блондинка е твърде повърхностен за силната жена, стояща зад клишето, е казала че

кариерата е чудесно нещо, но не можеш да се гушнеш с нея в студена нощ

оказа се, че лейди гага й е отговорила няколко десетилетия по-късно с

кариерата ти никога няма да се събуди един слънчев ден и да ти каже „скъпа, не те обичам вече“.

приятелката ми мариела (чудесен сватбен агент, между другото) е също на страната на мерилин, защото

историята познава милиони случаи, при които „кариерата“ е изневерила.

аз… аз съм някъде по средата. защото обичам да се гушкам, но и да бъда най-добрата. просто да съм добра в работата ми помага да се чувствам спокойна. но за разлика от преди вече не съм готова да платя всяка цена, а до определена цена. а това прави разликата.