психотерапия

преди няколко дни споделих тази снимка във фийда си във фейсбук. но нещо не ми даваше мира и затова реших да проверя какво е станало с по-малкото бебе, когато открих онова, което ми беше човъркнало подсъзнанието: снимката е на близо 20 години!

което се превърна в удобен повод да разбера какво е станало с момиченцата…

кайли и бриял джексън се родили на 17ти октомври 1995, 12 седмици преди датата на термина, в 8 гестациона седмица. стандартната медицинска практика по това време в щатите е децата да бъдат поставяни в отделни кувьози, за да се намали риска от инфекции. кайли била родена 900 грама и наддавала добре, но нейната по-мъничка сестра имала проблеми с дишането и сърдечната дейност, качвала бавно и състоянието й не било добро. почти месец след раждането бриял била в  критично състояние. ръцете и краченцата й станали сино-сиви и дишала трудно, а родителите й очаквали да се случи най-лошото. една от сестрите, гейл каспарян решила да действа против правилата, но знаейки, че в някои европейски страни е прието недоносените близнаци да бъдат заедно. със съгласието на родителите тя събрала сестричките в един кувьоз. съвсем скlife и reader’s digest, а отзвука променя завинаги дейността на болницата (university of massachusetts memorial), в която те се раждат, защото там слагат 100 кувьози, подходящи за близнаци и откриват, че за 5 години няма нито една инфекция, причинена от събирането на две бебета заедно.

бебетата днес

оро бриял се сгушила в кайли и започнала да подобрява състоянието си, а кайли прегърнала малката си сестричка. само за минути нивото на кислород в кръвта на по-малкото момиченце се подобрило, сърдечната дейност също, а температурата й се покачила до нужното ниво. фотографията им е известна като „спасителната прегръдка“ и навремето е публикувана в списанията

силата на докосването
антроположката джийн лидлов във великолепната си книга в търсене на изгубеното щастие описва за едно примитивно общество (представи си хората от аватар), като изследването й показва, че едно от нещата, които сме загубили е близостта между родителите и децата в чисто физически смисъл.

физическият контакт с бебетата и децата е изключително важен за доброто им психично и емоционално развитие. теорията, на която е основана психотелесната терапия има много доказателства и примери за това. валдо бернаскони определя първите шест месеца след раждането на детето като нарцистична фаза, в която детето още не осъзнава напълно отделянето си от майката. живеейки в свят, в който „аз“ включва и мама, то има нужда от нея и я заявява по единствения начин, който знае – с плач. представи си, че бебето не познава по друг начин света 9 месеца освен като част от едно топло цяло, което удовлетворява всичките му желания – за топло, меко и нахранене. хвърлянето му в света на ярката светлина; на храната, която идва само ако си я поискаш е стрес, който всички сме родени да преживеем, но за да стане прехода по-нежен има нужда от мама и близки хора, които да дадат онова безбрежно усещане за любов, което само прегръдката дава. а ако не я получиш? ще оцелееш, но недоверието към света, подсъзнателният страх от него остава, защото твърде рано разбираш, че си абсолютно изоставен в този свят.

момент, да влезе неврологията
миналата година беше публикувано поредното неврологично изследване, което доказва след серия от експерименти, че децата с добре развит мозък са тези, чиито родители са им давали ласки. но не е въпроса само в мозъка, но й физическото здраве, което също зависи от галенето, прегръдките и изобщо физическото стимулиране. бебетата и децата, които са галени по-често наддават и се развиват телесно и психически по-добре от децата, които не получават ласки. класически пример са изоставените деца в невръстна възраст, които наваксват едва когато попаднат в грижовна среда и до голяма степен наваксването може да се случи само ако осиновителите и приемни семейства не пестят от любов и гушкане.
в изследване, направено с 20 недоносени бебета, преместени от интензивно отделение, им било отделяно 15 минути за механосензорна симулация три пъти дневно за 10 дни. процедурата била строго следена. новородените били галени по 5 минути в началото и края по цялото тяло и 5 минути само по крайниците в средата на масажа. няколко клинични и поведенчески мерки били следени, стимулираните с докосване бебета били сравнени с такива, които не били подложени на експеримента, а именно родени по същото време (около 31 г.с.), с приблизително еднакво тегло на раждането (около 1,30 кг) и еднакво време интензивна грижа (около 20 дни). данните твърдо били за това, че докосваните деца са с много по-добри резултати. въпреки че калорийния прием при двете групи бил еднакъв, галените наддавали 47% повече от другите, били активни и будни по-дълго време и дори след тестовете на 8 и 12 месечна възраст разликите се запазили.

тези и други изследвания дават насоката в болници да се препоръчва при желание т.нар. „кенгуру грижа“, при която бебето е голичко, само по пелена (памперс) и се държи от също така гол човек (родител или друг) и се прилага както при недоносени, така и при навреме родени бебета.

още от първият контакт на новороденото с мама отключва поток от хормони в неговото тяло, което дори му спомага да урегулира своята телесна температура. затова присъствието на майката в живота на недоносеното бебе ежедневно и максимално много е толкова важно. ако сте майка на недоносено бебе настоявайте за повече време с бебето си, за максималното възможно, не се задоволявайте само с това, което ви „отпускат“, защото в този момент бебето се нуждае най-много от вашата топлина. това не е прищявка, а част от нашето тяло също: при току-що родилите жени температурата на тялото е малко по-висока в областта на гърдите, създавайки естествено по-топло място за бебето, като освен това се наблюдава, че ако температурата на малкото спадне, естествено се качва тази на майката – което е процес, който върви съвсем сам, само от хормони. струва си: бебетата, които са гушкани и галени плачат по-малко и спят по-добре. те са по-спокойни като цяло. едно малко уточнение за любителите на тръскането на бебета и разнасянето на ръце – тук говорим преди всичко за това малките да получават докосване и галене през целия ден (най-добре кожа-в-кожа, не само или предимно през дрехите), а не за напоително разнасяне и тръскане.

ревност към бебето
майките понякога развиват една „ревност към бебето“, която разбирам прекрасно – желанието бебето да си е само твое и не искаш на никой да го дадеш, но въпреки че досега съм като адвокат на близостта е не  по-малко важно за бебето да усети света и в чужди ръце – на таткото и на други хора от семейството. тази смяна на хора дава социален опит на детето за многообразието на отношения, които ще има и по друг начин. бебето свиква най-много с личността, с която прекарва най-много време. така че ако то е с депресирана майка, която му дава малко внимание, то те ще се чувстват най-комфортно с хора, които не му обръщат внимание, защото то вече е научено да има такава връзка и дори нов човек да го провокира с грижа, ще има нужда от време, за да го научи. нищо не му е бебето: то просто се държи така, както е „научило“, че трябва да се държи.

и накрая: децата са силни 
да, бебето ще оцелее, ако не го галиш достатъчно. също така примитивните общества са си примитивни, а ние сме двуцифрен век, а съвременните хора така се отглеждат и има ли нужда толкова да се занимаваш. съгласна съм, че малко невротичност не е излишна, обаче ако трябва да избирам между дете, върви през живота си с вътрешно спокойствие и интелигентно, но тревожно дете, бих се опитала да дам вътрешно спокойствие, то е безценно.

и накрая видео от cnn с историята с двете бебета от началото на историята… красиво..

по коледа магазините са пълни с никому ненужни неща, които намират притежателите си, защото всички имаме нужда от нещо напълно непотребно, а по коледа дори двойно повече изпитваме такава нужда.

една статия днес описа това, което си мислех напоследък, щурайки се в детските магазини, опитвайки се да намеря средния път между бледорозовото и яркорозовото или по-точно между добрия подарък и вкарването на детето в ненужното „искам много (и веднага)“. а и мрънкането на децата като фактор в до 40% от случаите да се купи (безсмислена) играчка е маркетингов инструмент, който повечето от нас усещат доста силно.

всъщност наистина, от колко много имаш нужда? аскетизмът ми е чужд, само да предупредя. но между хедонизма и претрупването с вещи има голяма разлика.

дейвид кейн е прав да говори, че осемчасовия работен ден ни кара да фокусираме живота си във вечерите и уикендите, което пък от своя страна води до харчене на пари за забавления, които не са евтини като разходка, четене или медитиране, които се случват по-лесно през деня. но за съжаление в огромната част от случаите или работиш много и имаш пари, които харчиш по безумни причини или не работиш и нямаш пари (което пак не е сделка).

имаше времена, в които за хората беше естествено да се яде закуска, после на обяд хората очакваха „първо“, „второ“ и  „трето“, а за вечеря се ядеше пак и то с много хляб. тогава никой не подозираше, че хлябът е вреден. след това видях как закуската стана демоде и кафе на гладно си беше стандарт. вечерите обаче ставаха все по-обилни.

в по-ново време влязоха фритюрниците и малките порцийки пържени картофи, които измъквахме с жалостиви молби от майките си, станаха толкова достъпни, че дори настъплението на макдоналдс и дюнерите тотално ги превърнаха в част от обяда, следобедната закуска и изобщо част от всяко ядене. после плахо се появи вълната на диетите. една след друга, те избуяваха и не бяха вече само част от любопитните страници в женските вестници (това се случи преди идването на големите женските списания). стреса, пърженето, баниците, шоколади на корем и изобщо „демократизацията в храненето“, която беше буйно течеше по време на 90те надебели хората, а поколението, от което съм към края вече започна да забавя метаболизма си и тъй като повечето от нас припкат зад световните тенденции, лека-полека започнахме да избираме по-умерено и здравословно хранене.

разбира се, не минахме без жертви. месеци без хляб, никакво сладко, отказване от готвена храна и манджи и всякакви други изцепки бяха част всичко, което се случи. с идването на биомагазините започнахме да се отваряме на екзотични, но полезни варива като киноа, елдата бе преоткрита от някои (други като мен продължават да я намират за противна)…

така или иначе здравословното хранене си стана постоянна тема – благодаря ти, скъпа гала! (без никаква ирония го казвам. предаването на кафе с гала е направило повече за популяризиране на здравословното хранене в средното българско семейство отколкото всички експерти на министерство на здравеопазването).

правилното хранене
неговите правила толкова пъти са повтаряни: по-малко сол, почти без пържено, много вода, малко газирано, по-малко сладко, по-малко тестено, повече пресни и сурови плодове и зеленчуци, повече (топла) готвена храна, по-малко кофеин и редовно на хранене, поне три пъти дневно. от там нататък започват личните предпочитания и стил на хранене. месоядни, вегетарианци няколко вида, вегани и всичко помежду тях.

като всяко нещо, от което могат да се изкарат пари, така и здравословното хранене стана голям бизнес. живот само на фрешове? био сертификати? екзотични супер храни? какво ли не мина през очите ни и някои от продуктите действително са добри за здравето, но разбра се, има и много хора, които ни взимат парите, които доброволно им даваме за… добре написан етикет. „детоксикация“ е вълшебна дума, извор на вечна младост и може да накара някой да го кара на прахчета, а прясно изцедените сокове са като новата света вода.

между здравословното хранене и орторексията
в една своя статия за yoga journal стивън братман за пръв път използва термина орторексия (линк към оригиналния материал). от 1997 година е минало доста време, но още се водят спорове между психолози/психиатри дали орторексията е хранително разтройство, каквито са анорексия невроза и булимия невроза или е част от обсесивно-компулсивните разтройства, заради натрапливия интерес при подбор на храната и следенето на точно определени размери, вид и т.н.

при всички положения виждаме обсебване. при булимията и анорексията то е от калориите, а при орторексията това е здравословното хранене. но при нея има повече социална приемливост, тя е ново поколение, едно хитро хранително разтройство. то ходи с маската на хипстър, загрижен за здравето си… но в него няма удоволствието от живота, което включва и шоколад и други „вредности“, задължително.
хората с хранителни разтройства често минават през етап, в който убеждават на другите, че всъщност се „ядат здравословно“ с цел да прикрият нарушеното си хранене, така че понякога дори не говорим за чиста орторексия, а за прикрит друг проблем.

орторексикът избира например ниско-въглехидратна диета, от която постепенно отпадат въглехидратите изобщо и и постепенно от менюто се изключва всичко освен плодове, зеленчуци и ядки, което (казвам го като вегетарианка) има и своите недостатъци като недостиг на витамин Б, на първо място. орторексията сама по себе си е „фиксация върху здравословното хранене“. това, нека го нарека втелясване, изглежда доста добре подплатено с много наука и дебели книги. орторексията допълнително се подклажда от изследванията, някои от тях съвсем измислени, които те убеждават, че страдаш от дълъг лист алергии или че имаш непоносимост към още по-дълъг списък храни. наблюдава се от психотерапевти и психиатри, че орторексиците рядко развиват анорексия невроза (която е тежка и трудна за лечение болест). но въпреки че могат да карат на био храна дълго време, една част от тях ще жадува за нещо „грешно“ и това е възможно да доведе на периоди със злоупотреба с ядене, което определено е по-малко здравословно от малки порции от тези „вредности“ в ежедневието.

гуинет полтроу е от звездите,  които понякога се държат като орторексици

зад всяко нездравословно отношение с храната (прекалено наказване, глезене и строгите ограничения), може да се каже със сигурност, че стои емоционален проблем, който трябва да бъде назован. по един парадоксален начин много хора използват храната като начин да контролират (нещо в) живота си. има китайска поговорка, която казва, че „колкото по-малко мислиш за храна, толкова по-здрав си“. затова и орторексиците, макар и да се ползват от всички екстри на здравословното хранене, понякога съчетано и с редовни физически упражнения, имат реален, несподелен и непреработен,  тлеещ в тях проблем, който може да решат с психотерапия, когато са готови за това. като при всички останали хранителни разтройства, ако живееш подчинено на тоталната чистота на храненето, която стига до мания, първо трябва да узрееш за идеята, че това ти пречи и едва тогава да търсиш своята лична причина защо го правиш.

няколко сигнала, че прекаляваш със здравословното хранене
– честно казано се смяташ за по-специален и интересен човек от другите, които не споделят твоят специален начин на хранене и ограничения…

-…и не го криеш. споделяш спокойно с всички, че днес си на един фреш от целина и моркови и че не си хапвала картоф от две години.

– прекарваш повече време в планиране какво да изядеш, отколкото време за изяждането му

– не можеш да си представиш, че може да си купиш каквато и да било храна, без да си прочел/а етикета много подробно

– никога не се храниш при други хора, защото изключително рядко са в състояние да удовлетворят изискванията ти за храната, която приемаш

– начинът ти на хранене те изолира социално (хранене с приятели или колеги реално е невъзможно)

– не, не взимаш и бонбон за рожден ден, торта е изключено

– загубил/а си спонтаноста на хранене (с приятели и семейството си)

– имал/а си периоди, в които си заменяла цели хранения с пиене на фрешове (това е изключително погрешно, тъй като за правилното функциониране на стомаха храната трябва да се дъвче – слюнката съдържа нужните ензими, които помагат на дейността му)

шведското нашествие в света преминава съчетано с търговски успех. в икеа има много типични продукти като козлетата юле (които вероятно приемаш, че са еленчета, но са козлета)

признавам, че хич обаче не ми беше ясно защо има свещи от 1 до 4, които всеки сезон стоят на видно място (4 сезона? четири дни до коледа?), докато днес учителката по немски анет не запали точно четири свещи на адвентния венец и ми светваше с всяко щракане на запалката, че нещо свързано с венци, ще е

накратко се оказа, че 4те свещи символизират четирите седмици в литургийния календар на протестантската църква. (понякога, но не винаги се слага и пета) които стоят във венец, който е направен с зелени клонки или растения, които символизират очевидно вечния живот, обещанието за което ни е дал исус.
първата свещ се пали първата седмица, втората се пали с първата през втората седмица и светят две и т.н., докато петата свещ и остатъцитете от другите четири се запалват навръх коледа.

ето няколко идеи за коледни венци:

ако в този живот ми е писано, някой ден ще се срещна с жената, от която се възхищавам с цялото си сърце – опра уинфри.  дотогава оставам абонат на списанието й и продължавам да следя вдъхновяващите интервюта и проекти.

на 12 декември издателска къща хермес ще публикува книгата й какво знам със сигурност, която съм чела два пъти – веднъж като есета в списанието й, втори път на киндъла си, а сега идва, съвсем кратко след излизането й на английски – и на български, а сега дори имам възможност да публикувам откъс от нея и в блога. малката ми критика към преводача е, че е използвана вие-форма, а опра не е човек, с който оставаш на „вие“. тя успява да говори на всички на „ти“.

опра далеч не е синоним на ревлива афро-американка, с което можеш да ти остане като впечатление от някои филми и книги, където се слага равен знак между нея и сълзливи шоу-програми. сигурна съм в това, защото се интересувам като журналист и мислещ човек от всичко, което прави от една страна и чисто като почитател – от друга. опра е феноменална в създаването на проекти от всякакъв мащаб, меко казано успешна тв водеща, продуцент на холивудски филми (скорошният на един черпак разстояние само за пример); актриса (пурпурен цвят, ) и човека, направил известни за света ключови фигури като екхарт тол и ронда бърн, създателката на тайната. затова винаги, когато чуя, че „марта вачкова е българската опра уинфри“ обръщам очи няколко пъти, защото с изключение на килограмите – които американката носи с царствеността на африканска кралица – общо между двете ня-ма. различни вселени и мащаби, а мащабите на опра са големи.

книгата е подходящ (коледен) подарък за всеки – и за този, който си има всичко и за този, който си няма – защото опра умее да говори за онези неща, които са безценни.

откъс от книгата

мики със сополест нос

мики след втората операция, още се виждат шевовете и подута муцуна

с мики чакаме за инжекция

P.S.
Днес е 25 декември 2015… Дакелчето ми почина на 24 април… Изчака ме да се върна вкъщи с бебето, видя го и скоро след това си отиде, от старост. Тази Коледа сме без Микито и ми е тъжно. Оня ден мой приятел беше споделил следната история, която ме разплака.
Един човек умрял и отишъл на небесната врата на Рая, където пишело „Без домашни любимци“. Той оставил кучето си пред вратата и влязъл. Бил н Ада. „Какво става“, попитал той Свети Петър, „Защо тук е Ада?“. Ключодържеца му отговорил „Който изоставя най-добрия си приятел, няма място в Рая“.

Може да не отида в Рая. Но знам, че не изоставих Моя Най-добър Приятел, а бях Неговия Най-добър Приятел. Завинаги.

малко автори са толкова смислено откровени, колкото ървин ялом. тази година издателство хермес издаде книгата му палач на любовта, която събира разкази, представящи случаите на неговите пациенти. впечатлена съм от дълбочината и честността на размислите му. тази книга е задължителна за психотерапевти и добро четиво за хора, които искат да работят с психотерапевт, но се чудят дали това е за тях.

без да се превзема, ървин ялом говори за притесненията и страховете си; за причините, които го водят към едно или друго решение – да, трябва да си уверен човек, за да не ти пречи да споделяш и да търсиш своя път към доброто на клиентите си.

една от многото фрази, която ми остана в съзнанието е неговата теория, че е тревожно осъзнаването, че реалността е илюзия, „или в най-добрия случай – обобщена и усреднена версия на възприятията на участниците, постигната посредством консенсус между тях“. във фейсбук профила ми за тази фраза се споделиха различни мнения, включително и че реалността сама по себе си, че е илюзия не е тревожно, а успокояващо. животът в различни светове, който водим всички ние води до едно проблемно съществуване.

мтел медиа мастърс тази година бяха поканили да изнесе лекция сюзън грийнфилд, невролог и интересен ум. впечатлението ми е, че mtel избират интересни лектори и представяния, като преди години ми е останало идването на изложбата на леонардо. последната им рекламна кампания ти водиш ми хареса с това, че компания, която ни продава говорене по телефона рекламира това, че понякога е нужно да оставим телефона за малко настрани.

дори твърде нестандартно. но какво ли можем да коментирам, след като ако преди 10 години някой беше казал, че това ще се случи, щях да се изсмея гръмко, както и ако този или друг беше казал, че шефа на глобул ще стане шеф на мтел, а този на нова – на бтв. въображението ни няма силата да измисли това, което ни си случи, затова създадените по истински случаи филми и книги са най-шантави…

#banksy

човечеството е в нова фаза на еволюцията, повлияна от новите технологии – според някои учени дори на днк ниво – и затова стари навици умират и стават част от миналото. живата експозиция в рамките на събитието представяше живи сцени, сред които имаше „двойка си говори“(без да си проверяват фейсбука къде тайничко, къде в дупките между разговора) и „мъж чете вестник в тоалетната“(без да поглежда блекберито). доколко стоенето в тоалетната с книга, вестник или телефон променя навиците е малко спорно, но това, че за двойките вече е нормално общуване поне единия да си поглежда смартфона…

все пак откритията на сюзън грийнфилд не са приемани еднозначно по много причини, включително и изпреварването на изводите, преди разкриването на причините, така че оставете критичността си включена.

ето и видеото с лекцията

https://www.youtube.com/watch?v=ZIRHYSBEGm4&list=PLXhgA1r4ckoDINj_Akoqcd25b5cr1xDb2&index=2

разбира се, джъмбо са виновни. не! икеа първи ми лепнаха очите към някои коледни идеи. но май елхата на откриването на sofia ring mall, беше червеят, който ми прояде мозъка да купя коледен венец за вратата на къщата отрано.

опитът ми с коледните венци е голям – откакто се продават, все някой виси на вратата, но този път смених любимия си, защото тежестта му е твърде голяма за сегашната врата. не стига че имам коледен, но слагам и есенен, великденски и дори един пискюл за кон за честита баба марта, който си бях купила от велинград преди години.

така че тази година дори изпреварих рокфелер център, които ще палят светлините на елхата на 3ти декември.

ето така изглежда мартенската ми врата

но… дори да е смешно, коледното настроение ми липсваше и сега чакам да завали и малко сняг…

домашното насилие не е шега

една на всеки три жени става жертва на домашно насилие от свой партньор през живота си. болката е физическа и душевна. обида, шамар, юмрук, ритник, побой, вина, страх, обида, ужас. в живот с насилник се уврежда не само психиката, но и води до хронични болести

70% от жените, които живеят или са живели в домашно насилие страдат от сърдечни проблеми. някои от тях получават задълбочена астма, защото насилникът не им позволява да „харчат пари за глупости“ като инхалатори. насилие е също така партньорът ти да определя каква контрацепция и кога да я ползваш.

жените, живеещи с насилник, често пушат и пият повече от средната жена, за да може да се справят със стреса от случващото им се. стресът води и до някои заболявания, които се „отключват“ от психическото напрежение в такива връзки като диабет, атрит (60% повече от средното) и високо кръвно налягане, сърдечен удар (80% по-висок риск), двойно по-висок риск от депресия и главоболие.

в списание more миналата година беше публикувано изследване, което говори за това, че жените, дори да са се разделили с насилниците си преди пет, 10, дори 20 години и си мислят, че са затворили тази глава от живота си, това не е така на чисто телесно ниво, защото болестите, от които страдат са минали като травми в тялото им. ще допълня, че горе-долу тогава на български излезе и книгата на телесния психотерапевт марио ступиджа насиленото тяло, която също потвърждава „спомена на тялото“. лекарите от американското изследване обясняват медицинските причини за повишеното ниво на специфични и тежки, хронични болести при жертви на това че „никой орган не е защитен от стреса и той отравя. цялото тяло е под стрес“. насилието дори видоизменя днк при жените.

невролозите още работят върху уточняването на подробностите, но е ясно, че жените, които живеят под напрежението на домашното насилие носят висок риск от хроничните заболявания. обяснението е, че ние помним всичко, дори когато си мислим, че не го помним. тези „минали работи“ продължават да работят в подсъзнанието, в амигдалата, където стоят спомените ни и оттам те са като едно непрекъснато възпаление, което си стои уж невидимо в тялото, но така жената започва да страда от нехарактерни за възрастта й болести на 40, не на 60…

не може всеки финал да е хубав, затова ще завърша с още едно неприятно откритие: жените, които страдат от хронични болки заради претърпяно домашно насилие по-често са преживели психологическо, а не физическо насилие.

насилието е насилие, независимо дали те удрят с тяло или с думи.

има психотерапевти, които работят с жертви на насилие и съм твърдо убедена, че психотелесни практики като описаните от марио ступиджа, търсенето на специализирана помощ и изваждането от несъзнаваното на спомените може да промени пробиването на емоциите чрез болестите.

много харесах тази картинка, която беше споделила дорийн върчу на фейсбук страницата си.

когато опрем носовете си до земята ни трябва нещо, което да ни върне отново надеждата.

приличат си, но са различни

В: „каква е разликата между психоаналитик; 
психотерапевт, психолог и психиатър?“ 

ще започна с приликата, че първите трима са учили психология, а психиатърът е учил  медицина.

психологът, психотерапевтът и психоаналитикът се занимават с физиологично здрави хора и не предписват лекарства (в повечето случаи), докато психиатърът работи с хора, които имат физиологични проблеми, които се отразяват на психиката им, пречат им да съществуват спокойно и затова се налага да приемат и лекарства.

психолозите минават през бакалавърска програма и след това евентуално и магистърска и могат да бъдат срещнати на много места – като специалисти човешки ресурси, в училищата и на много други места. понякога те правят и допълнителна специализация и по психотерапия.

психотерапевтът е с познания по психология, който се е обучавал специално в психотерапия. тъй като има различни психотерапевтични школи, той може да е обучаван в една или няколко дори и да ги прилага спрямо клиентът, който идва при него. различните школи са например (без претенция за изчерпателност) са телесната психотерапия, юнгианската терапия, психодрамата, когнитивно-поведенческата терапия, арт-терапия и т.н. психотерапевтът работи чрез разговор, а при психотелесната терапия и с помощта на тялото и клиентът решава своите проблеми с помощта на психотерапевта си. 

психоаналитикът е психотерапевт, който работи по фройд. точно така – с диванчето и т.н. ортодоксалната психоанализа включва години и часове няколко пъти в седмицата, в които се търси несъзнаваното.

един психолог, психотерапевт или психоаналитик се обръщат за консултация към психиатър, когато искат да са сигурни за състоянието на своя пациент и да изключат наличието на болест. тъй като психотерапевтите в повечето случаи не могат да предписват лекарства, те могат да го направят и с такава цел.

клиент или пациент?
за да се избегне усещането за „болест“ в последните години хората, които посещават психолози, психотерапевти и психоаналитици се наричат „клиенти“, а тези, които са в психиатрични клиники се наричат „пациенти“. 

черно/бяло или в повече цвята е възприятието ти за този човек?

една необикновена съдба е книгата, която чаках да се появи с нетърпение, откакто разбрах, че се очаква публикацията й на български от сиела. въпреки че ме чака тежък изпит по неврология, която е като да уча китайски с китайско-японски речник без да владея японски добре, това беше книгата най-отгоре на нощното ми шкафче. аксоните малко ме изчакаха…

още предговорът на книгата обещаваше добър разказвач. това, което получих след 300 страници текст, очевидно писан с внимание към детайла, е премисляне за неговата лична гледна точка и неща, които откровено не знаех за история на българия. тръгнах почти без очаквания, като все пак мислех, че ще прочета доста повече неща за битието на царя като премиер. реално в повече от 2/3 от книгата се разказва за живота му преди спечелването на изборите от ндсв през 2001, но докато се лееха спомените на царя все повече разбирах, защо няма да получа нищо конкретно за тези, скорошни години и това допълваше цялото му представяне.

представянето на книгата

да видиш чуждата гледна точка е винаги предизвикателство, защото запленен от собствената си, ако не оставиш пространство на другия, неговото разбиране не може да просъществува до твоето. затова й книгата една необикновена съдба не дава отговор, а обяснение, пречупено пред цялото наследство, което носи симеон втори като историческа фигура от една страна и чисто като човек – като дете, което губи баща си на 6 години и след това е поставено в превратни ситуации, в които трябва да се справя спрямо доста обърканата световна история и носейки с изправен гръб тежестта на обемно като наследство и очаквания минало…

така че тази книга не е книга за нова история и няма да научиш пикантерии или истории с български политици. това е книга, ако искаш да разбереш защо симеон втори е това, което е. но не през изречения, започващи с „аз съм“, а чрез личната му съдба, приятелства и дори, и това е важно, споделени през страниците страхове, които е имал. обаче чувството му за хумор на места ме спечели за сериозността му.

все пак за любителите на световната конспирация и имотните делби има достатъчно, включително и за делбата на италианското му наследство (той е точно толкова наследник като внук на виктор-емануил, колкото и на фердинанд).

монархо…социализъм? присъединяването към европейския съюз все пак се случи…

след последната страница затворена страница оставам замислена… въпреки че не одобрявам някои аспекти на управлението му, и въпреки че смятам, че е по-лесно да управляваш в добри времена за световната икономика, ролята на царя в процесите на приемане на българия в ес и нато ми изглежда ненужно подценена в момента.

давам си сметка и за правилната му преценка да не се връща в българия, настоявайки за възстановяване на монархията. в същото време той никога не е бягал от наричането си цар, защото реално той е коронован, но винаги ходейки дипломатично, без да да приема наричането си „гражданина сакскобургостски“. интересен човек, съдба за сценарий и едно изречение, което като много други в книгата, проблясва за това, че „човек има нужда от смирение“ и затова се питам – дали неговият неуспех е и заради нас, хората, които живяха в същото това време и промените в обществото ни, белязани от комунизма – негативизъм, липсата на инициатива, озлоблението…

сесиите (срещите) продължават най-често около 60 минути. в първата сесия уточняваме конкретния проблем, който е причина за срещата; честотата на вижданията и начинът на работа. още сега трябва да ти кажа, че психотерапевтът не е човек, който ще ти каже какво да правиш, а да ти помогне да откриеш сама възможностите си да се справиш с проблемите си.

при психотерапевтична сесия идва момент, в който започваш да споделяш най-дълбоките си страхове и мисли. за да се случи това психотерапевтът дава гаранция за конфиденциалността на проведените разговори. това, което се случва по време на сесиите може да е много лично и ако няма това обещание, няма как да се стигне до истинска работа и до решаване на проблемите.

моята практика е в областта на психотелесната терапия. в многото течения на психологията, терапията, в която практикувам се отличава с това, че при нея се работи много с тялото – защото думите могат да скрият какво мислим и да не достигаме до спомените и травмите си, но тялото не лъже…