психосоматика

Мари-Франс Иригоайен е френски психоаналик и системен психотерапевт. Нейната книга „Моралният тормоз. Перверзното насилие във всекидневието“ (Colibri) e от малкото на български, говорещи за психологическото насилие – в двойката, в семейството, но и на работното място. Това насилие често прилича на шеги; на небрежни, но много болезнено остри забележки и донякъде дори имат основание, което му придава характер на нещо, което е „добро“. Всички капки кръв от тези боцвания водят до кръвозагуба на засегнатия и постепенно психическите му сили и самочувствие колабират. Как се случва моралният тормоз, какъв е неговия алгоритъм и как да бъде прекъснат – това е работата на авторката в тази книга.

Лично за мен частта, която представлява голям принос е за тормоза на работното място, където се разиграват сценарии, в сравнение с които понякога Game of Thrones изглежда като постановка в детката градина. Преди известно време се срещнах с Мари-Франс Иригоайен и ето днес цялото интервю с авторката на тази забележително полезна книга.

Каква е причината да се заемете с темата?

Установих в психоаналитичните групи, които водя, че голяма част от хората са подлагани на такова насилие и то много сериозно насилие. Много мои колеги – психоаналитици и системни психотерапевти твърдяха, че след като въпросното лице остава в тази ситуация, това означава, че тя ги удовлетворява по някакъв начин и ми говореха за мазохизма и удоволствието им да бъдат жертви. Аз не бях съгласна с тяхното мислене и си задавах въпроса „къде започва насилието“. Преди да напиша „Моралният тормоз“ вече бях работила много по въпроса и установих, че за една част от моите пациенти ситуацията беше нормална, но за други не беше така и те мислеха, че с тях се злоупотребява. Във Франция се смята, че всички „пси-“, било психиатри или психотерапевти трябва да останат неутрални и да не заемат позиция. Когато написах книгата, това беше, за да заема позиция и за да кажа, че такава ситуация не е нормална. И днес, 15 години по-късно, колегите са съгласни с мен.

Раните от физическото насилие се превръщат в душевни – но какво се случва с душевните рани от моралния тормоз, когато продължат по-дълго време, какво се случва в душата на човек?

Според мен физическите рани не преминават в психологически, защото когато има физическо насилие има задължително и психологическо. Във Франция жените, които са били жертва на насилие казват, че раните им ще изчезнат, но ужасните думи, които са чули, никога няма да ги забравят. Психичното насилие може да доведе до психосоматични прояви. Унижението и остракизма активират същата зона в мозъка, както и физическото насилие.

Какъв е Вашият отговор на класическия въпрос: с какво отиването на психотерапевт или психоаналитик ще реши трудностите пред човек, който е жертва на насилие?

Ще отговоря аз как работя в такава ситуация. Първоначално хората имат желанието да разкажат какво им се се случило и мечтаят да им се повярва. За мен психотерапевта трябва да заеме позиция и да каже, че изживяната от пациента/клиента, ситуация не е нормална. Следващата стъпка е да се опита да разбере защо агресорът е постъпил по този начин. Ако насилникът е бил ревнив, това трябва да се каже ясно, защото в ситуацията на насилие, жертвата се чувства виновна, но не и насилника и е много важно жертвата да се освободи от чувството си за вина. Най-важното е жертвата да възвърне увереността в себе си, защото насилникът най-често й е казвал, че тя за нищо не струва. На второ място трябва да да накараме жертвата да се чувства по-добре – да се облича по-хубаво, да се среща с приятели, да се занимава с някакъв спорт. Може да се анализира по-подробно ситуация, когато жертвата се възстанови и възвърне известно доверие в себе си, например да се опитаме да разберем защо не е успяла да се защити добре, защото често пъти се случва насилие в зряла възраст да отключи спомени за насилие в детска възраст. Да, думите могат да лекуват. Те могат да убият или да доведат човек и до самоубийство, но съм убедена, че думите могат да лекуват.

Възможно ли е човек, преживял психологическо насилие да продължи живота си, без отново да стане жертва на такова?

Смятам, че след една добра работа с психотерапевт, жертвата няма да повтори това, защото ще може да не попада отново в такава ситуация.

„Бий се“ или „бягай“ е по-добрата стратегия?

Зависи от личността на насилника. Всеки случай е различен и трябва да се разглежда като такъв. Ако насилникът е до такава степен перверзен, че жертвата не може да го надмине, по-добре е да избяга. Във Франция вече има един закон за психологическото насилие и човек би трябвало да се обърне към закона, но за да го изобличи трябва все пак да има минимум доказателства.

Хранителните разстройства често се появяват в следствие сексуално насилие, особено в детството, но също така и на психологическо – като училищен тормоз в тийнейджърска възраст или вследствие на обиди за външността в семейството – както увеличени, така и ниски килограми. Какви са Вашите впечатления?

Понякога да. Убедена съм, че резултата от насилието винаги се отразява върху здравето. В областта на психосоматичните заболявания прекомерното надебеляване и отслабване са често срещани. Проблемът е, че при такова насилие е, че всичко е толкова неуловимо, че не можем да бъдем сигурни има или няма насилие и онова, което не може да бъде изразено с думи, да бъде наречено, се изразява през тялото.

Наблюдавала съм едно усещане за безнадежност при хората, които преживяват такова насилие. Какво бихте им казали Вие?

Бих има казала така – когато познавате начините на насилие, може да изработите противодействие, но трябва да знаете докъде се простират собствените ви възможности. Първият въпрос, на който трябва да си отговорите е – това, което прави другия, устройва ли ме? Първото нещо, което трябва да направите след това е да го кажете – „Не съм съгласен, моля спри“. Ако другият не си промени поведението, най-добре е да избягаш, но понякога един такъв разговор води до положителен резултат. И когато човек попадне в такава ситуация, трябва да говори за нея – дали във форуми в интернет или с психотерапевт, но трябва да говори. Когато си в такава ситуация, не можеш да мислиш, не можеш дори да разбереш какво става и затова е необходим един външен поглед, някой който да ти посочи за какво да разговаряш.

Виждам ролята на книгата „Моралния тормоз. Перверзното насилие във всекидневието“ като пътеводител за тези, които са загубили границите си да прочетат какви са границите в отношенията.

Да, целта на книгата ми и случиаите, описани в нея беше точно такава – не, недейте да попадате в такива ситуации – опасно е и ако вече сте попаднали, как да успеете да излезете. Важното е, за хора, които са попаднали в такава ситуация е, че не са сами – и че има други, които са успели да се оттърсят и да излязат от подобно нещо.

Книгата „Моралният тормоз. Перверзното насилие във всекидневието“ може да намерите в книжарниците на Colibri, да я поръчате онлайн като физическо копие или в електронен вариант.

Още по темата

Откъс от книгата

Още от същата авторка

Жени под влияние, книга за причините за насилието в двойката

Друго интервю на български, във връзка с книгата Жени под влияние

.

снимка: Pexels

Непосредствената връзка между тяло и душа, сома и психе, е идея толкова естествена, че е интересно как в западната медицина идеята, че към пациента трябва да се отнасяме като към личност възниква едва миналия век. Едва тогава на лекарите им хрумва, че човекът е съставен не е само от органи, но и душата (психе) и мислите, която влияят на общото физическо състояние. Тогава постепенно набира сила твърдението, че някои телесни симптоми може да бъдат резултат от стрес и нервност, освен на органична болест. Унгарският психоаналитик Франц Александър за пръв път свързва функционалните гастритни проблеми с “желанието да получаваш или взимаш”, колитът с “желанието да даваш или елиминираш”, а запека с “желанието да запазваш”. Започнала да се развива, идеята за психосоматичните болести продължава скоро в изследванията на Бертолд Вихман, който публикува теорията,, че много функционални вътрешни болести се дължат на свръхвъзбуда на нервната система В последния век стана ясно, че психосоматичните разтройства са провокирани от преживявания в живота. Вместо да се изпитва депресия или тревожност, хората понякога развиват физически симптоми. Според този модел, психосоматичните разстройства са защита срещу психологическата болка. А психологичната болка се лекува по един единствен известен начин – с психотерапия. Разделът в медицината, който се занимава с това взаимодействие е психосоматиката – от „психе“ (душа) и „сома“ (тяло).  

При деца и възрастни най-честите соматични прояви са стомашни болки, главоболие и болки в ставите. Физическите симптоми може да нямат медицинско обяснение, но не са измислени нарочно и не са симулации.

Стомашно-чревните проблеми са често срещани при хора с проблеми в храненето. През 1998 година Майкъл Гершон (различен е от Макс Гершон, известен с диетата си за лечение на рак) публикува книгата си „Вторият мозък“, в която говори за съществуването на ентерична нервна система. Нейната цел е да управлява всеки аспект на храносмилането – от хранопровода и стомаха, тънките черва и дебелото черво. „Вторият мозък“, има всичко това, което и малкият, със сложна система от невротрансмитери и протеини. Независимостта на ентеро нервната система е в сложността й. Майката Природа вместо да сложи 100 милиона неврона в мозъка или гръбначния стълб, и да използва дълги връзки до стомашно-чревната система прави веригата близо до мястото, което е нужно. Еволюционният смисъл е да се контролират поведението – така мозъкът в корема е като библиотека. Когато Гершон започва изследванията си, неговите колеги са убедени, че има два клона на периферната нервна система: симпатикова и парасимпатикова. Въпреки че е свързана към мозъка с блуждаещия нерв (vagus nerve), тя може да функционира независимо. Гершон нарича ентерична нервна система „втори мозък“, защото има повече общо, химически и структурно с мозъка, отколкото с периферната нервна система. Като резултат трябва да се приеме, че болести от различен тип, които се случват в мозъка въвличат и ентеричната нервна система. Паркинсън е един пример от тази концепция, както и Алцхаймер. Частите са свързани в сложна мрежа. „Ентеричната нервна система“ играе важна роля човешкото щастие и нещастие, обяснява д-р Гершон и след изследванията му се отваря се изцяло нов път и област в медицината, позната като „неврогастроентерология“. Почти всяка субстанция, която помага да върви и контролира мозъка, може да бъде намерена в стомаха. Присъствието на тези химически трансмитери обяснява защо стресовите ситуации имат толкова директен ефект. Когато мозъкът преживее страх или тревожност, той пуска стрес хормони, които подготвят тялото, голяма част от които се произвеждат точно там. Проблемът също съдържа клетки, които са чувствителни на това химическо бомбардиране, точно така, както и в мозъка. От тук идват пеперудите в стомаха, болките или диарията. При стрес може да има свръх стимулация на нервите в хранопровода, причинявайки чувство на задушаване. Двете системи използват един и същ хардуер, но са с различен софтуер. Изследванията показват, че стрес, особено в ранна възраст, може да причини хронични стомашно-чревни хронични заболявания. 70% от пациентите с хронични чревни разтройства са изпитвали травми в ранно детство като развод на родители, дълго продължили болести или смърт на родител. Това, което се случи в детството, съчетано с генетичната основа, програмира как човек ще отговори на стреса в останалата част на живота си. По-голяма част от пациентите с тревожност и депресия имат промени в стомашно-чревната система. Клиницистите финално признават, че много от дисфункциите на стомаха и червата включват и промени в централната нервна система.

2/3 от серотонина се произвежда в стомашно-чревната система. Серотонинът е основата на успеха на S.S.R.I. антидепресантите, които увеличават нивото на серотонин в мозъка. Но 95% от телесния серотонин е в местата, където действа като невротрансмитер и сигнален механизъм. Храносмилателният процес започва когато специализирана клетка, на ентерохромафин (enterochromaffin), изпуска серотонин в стената на червата, където има най-малко седем вида на серотонин-рецептори. Рецепторите, в отговор, общуват с нервните системи, за да накарат дидежстивните ензими да започнат работа или започват да се движат през червата. Серотонинът също действа като медиатор, държейки мозъкът в течение какво се случва с долния мозък. Тази комуникация е предимно еднопосочна, като 90% върви от корема нагоре. При здрав човек, след като серотонинът се отдели в стомаха и започнат чревните рефлекси, той се отделя от червата, чрез транспортер на серотонин SERT .

Ентеричната нервна система може да бъде затрупана от общия стрес, както и от разрушителни емоции и подтиснати чувства. Тези ефекти са като цяло несъзнавани за личноста и често се случват в по-дълъг период от месеци и години, евентуално поставяйки стомашния мозък в състояние на хроничен стрес или „статус на оцеляване“

Това състояние на стомашната физиология може да има разрушително влияние на храносмилането, емоциите и общото физическо здраво. Главният мозък общува с червата най-вече през АНС. Заради това е важно здрава и балансирана АНС за двата мозъка да комуникират правилно. Симпатиковата нервна система (през Prevertebral Ganglia), е отговорна за стреса и оцеляването. Тя усилва сърдечния ритъм, кръвното налягане и започващ да се потиш, но когато става дума за храносмилане, забавя процеса. Това забавяне води до задържане на мазнини (особено около корема), намалява метаболизма и увеличава глюкозата, котризола и адреналина, насърчава инсулиновата резистентност и увеличава киселинния рефлукс и запека. От друга страна парасимпатикуса (чрез блуждаещия нерв) е отговорен за почивката. Той опосредства храносмилането, чревните движения, усилва обработката на мазнините и подобрява чувствителността към инсулина. Ето заради това трябва да сме спокойни, когато се храним. Двата мозъка работят заедно в контекста на сигурността и почивката на системата, така че да се постигне максимум капацитет. За „стомашния мозък“, когато е под парасимпатиков контрол, е със задача да обработи храната и да увеличи метаболизма.

При стрес, страх или при посттравматичен стрес се стига до лошо храносмилане. „Стягането“ на стомаха, тежко чувство в него при чуването на лоши новини, или когато някой нарани нашите чувства, е точно това. Това е пример за базова комуникация между главния мозък и стомашния. Друг пример е, когато на човек му се „прияде“ или „отдяде“ от стрес. Повечето хора си нямат идея, че състоянието на „стомашния мозък“ е отговорно доста повече за здравето и щастието ни, отколкото могат да си представят.

По време на стрес, травма или ситуация „бий се или бягай“, бариерата между лумена, вътрешността на червата, където храната се усвоява, а останалата част на червата може да се прекъсне и тогава се намесва главния мозък, чрез активиране на мастни клетки. Тези мастни клетки отделят хистамини и други агенти за възпаленията, мобилизират цялата нервна система да изкарат „враговете“ и причиняват диария. Възпалението, индуцирано от мастни клетки може да се окаже от решаващо значение за разбирането и лечение на стомашно-чревни разстройства. Още Фройд говори за това, че физическите симптоми ни дават възможност да открием през телесните проявления и проблеми „онова, което не бива да се казва“. Телесните болки са начинът да ни бъде подсказано какви са проблемите на човека, за които той още не може да говори, защото не е готов. С научната теория на Майкъл Гершон за „втория мозък“, може да си обясним защо коремът/стомахът, начинът на хранене и емоциите, съпровождащи храненето, толкова често са жертва на несъзнавани заболявания. Източните интепретации по въпроса с явния език на тялото също са заслужават внимание. Енодия Джоунс в книгата си „Източно тяло, западен ум“ разглежда въпроса за третата чакра, която е разположена в корема. Нейното развитие става в детска възраст между 18 месеца и 4 години и в нея се развива чувството за контрол и отлагане на удоволствията. Тогава започва и създаването на предпочитания към храната. Манипура чакра е също тази, която поставя въпроса за Аз-а и хармоничните отношения с другите и тяхната воля. Пречупването на волята на детето в този момент може да е много нараняващо. Енодия Джудит прави връзка между развитието на тази чакра и психологичната теория на Ерик Ериксън за етапите на развитието на човека. Във втория, който се случва точно в този период „автономия срещу съмнение и срам“, когато на детето за пръв път му се налага да се справи осъзнато (заради наличието и не достатъчно опит и езикови възможности) с родителските упреци и собствени неуспехи. Дали това не е момента на изпитване на стрес, предизвикан от общуването с другите, не от базовите нужди, какъвто ще има и като човек в бъдеще и дали начинът на реакция и подтиснат гняв няма да се запушат в корема, създавайки начин на функциониране и реакция на стресови събития. Стархоук пише, че има четири основни начина, по които реагираме на наказанието в тази възраст и всеки от тях може да ни направи дисфункционални, ако се превърне в модел. Това са изпълнение, бунт, избягване и манипулиране. Във всички видове това са форми на контрол, които по-късно може да имат физически проявления и определя риска към депресия. „Един човек е свободен от депресията когато самочувствието му е базирано на автентичноста на чувствата му, а не на притежаването на определени качества“. В манипура чакра е и срамът, който започва да излиза в този период от детското развитие. Той създава блокаж между мозъка и тялото (да се върнем на откритията на Гершон). Така срамът че не си достатъчно добър или че ще се провалиш излиза под формата на физически проявления – като „пеперуди в стомаха“. Детските педиатри и психолози са забелязали, че когато при децата има проблем от каквото и да било естество, те много често показват корема като източник на болка и/или дискомфорт. Натрупването на страх там се превръща в самосбъдващо се пророчество, което убива смелостта да се предприемат нови крачки, защото без увереност (че можеш да успееш), човек се отказва да опитва и по този начин сам се уверява, че не може.

Детлефсен и Далке, тези толкова ключови автори за разбирането на човешките болести и тяхното метафизично значение, също обръщат внимание на храносмилателните органи като мястото където се „смила външния свят“ (което е най-трудно когато е конфликтно, ако се върнем на Енодия Джудит). В тълкуването на стомашно коремните болки, включително и с оплаквания като „нервен стомах“, Рюдигер Далке насочва вниманието към корема като силно ранима зона. „На психично ниво това е способността да се чувства, светът на чувствата (не на емоциите!), който олицетворява женския елемент. Ако човек изтласка способността да чувства от своето съзнание, тази функция слиза в тялото и тогава стомахът, наред с храната, трябва да приема и „да смила“ чувствата“. Когато човек не може да се справи с яда си според двамата автори тогава, човек избира или да не изразява своята агресивност и се самояизяжда (с киселини в стомаха и последваща язва) или е прекалено агресивен. Независимо кое от двете, то се явява неточно към изпитваните емоции и е нездраво поведение (Стархоук и поведенията „изпълнение“, „бунт“, „избягване“ и „манипулиране“). Човекът с проблеми с корема не иска конфликти, но не защото вярва и го прави, а заради личния си опит на детство с конфликти и стрес, но понякога не може дори да си го представи и зацикля в единственото, което знае – а то най-често е невъзможност да определи точните си чувства, като им придава „общественоприета форма“. Тези точни чувства може да са агресия, зад която да стои копнежа за родителско майчино одобрение. Далке и Детлефсен препоръчват при храносмилателни страдания и смущения човек да си постави следните въпроси като „Какво не мога или не искам да преглътна?“, „Преглъщам ли нещо навътре в себе си?“, „Съществува ли у мен потиснат копнеж към безконфликтния рай на детството, в който да бъда само обичан и да се полагат грижи за мен, така че да не е необходимо да се разкъсвам сам?“. Според мен тези въпроси са подходящи за хора, готови за лични прозрения и в определен период от живота си, но в повечето случаи отговорът им няма да бъде верен на чувствата им, ако не са минали с психотерапия през осъзнаването на миналото си, детските травми и научаване на вербализирането на чувствата.

В „Болестта като път“ се прави аналогия за външната прилика между тънкото черво и мозъка и наблюдението, че хора със смущения в тънкото черво обикновено са склонни към прекомерни анализи и критика. „Един от най-честите симптоми в областта на тънкото черво е диарията… Диарията насочва към проблемите на страха“. Страхът и „бий се или бягай“ са свързани с хормоните, които се произвеждат в корема, а и изобщо със стресовите ситуации, зараждането на реакции, които са в ранна възраст. Темата за хрането и послеследващите проблеми е сериозна за много автори. В книгата на Деби Шапиро „Тялото ви говори“ първият въпрос, който поставя при разглеждането на коремната чакра е отношението към храната. „Едва, когато пораснем, майката, храната и любовта започват да се отделят и разграничават. Майката невсякога е любяща и невинаги дава храна“. В този конфликт и научени начини за отношение към храната/чувствата започва да се създават моделите за отношение към себе си и другите.“Нашата връзка с храната отразява връзката ни със себе си и в каква степен умеем да изразяваме нуждите си, чувстваме ли се достойни за обич или смятаме, че заслужаваме наказание за някаква неопределена постъпка“.
Накрая ще си позволя да ви препоръчам една книга, която цялата минала година забравих да включа с рецензия в блога си, но не забравях да дам като „библиотерапия“ на своите клиенти, чийто психотерапевт съм. Това е „Черво с чар“ (Colibri) на Джулия Ендерс, която разказва за невероятния свят на нашите черва – и помага да си представим какво се случва в тялото ни с тях по увлекателен начин – със сигурност никога преди нея не сте чели нищо подобно за този пренебрегван орган, като допълнително обяснява нещата, разказани в моя пост.