емпатия

деца • • • • • • • • • от Детелина Стаменова 0 Comments

Емпатията в родителството

Винаги когато казвате: „Знам как се чувстваш“ или „Изглежда, си имал лош ден“, вие проявявате емпатия. Винаги когато надмогнете собствените си чувства, за да погледнете през очите на детето си, това е емпатия. Звучи простичко, нали? Защо тогава емпатията е толкова мощно оръжие? Представете си емпатията като огледало, което държите срещу детето си. Вашето приемане и разбиране на това, което то чувства, му помага да признае и приеме своите емоции. Това помага на чувствата да намалят интензитета си и да започнат да изчезват. Не е нужно да действаме под влияние на емоциите си, нито дори да ги харесваме, просто трябва да признаем, че ги има, за да се освободим от тях.

Това, че приемате емоциите му, учи детето ви, че неговият емоционален живот не е опасен, не е срамен, а всъщност е универсален и управляем. Всеки се е чувствал така; дори има име за това! То се чувства разбрано и прието. Научава, че не му се налага да се справя само със сблъсъка си с тези силни емоции.

КАКВО НЕ Е ЕМПАТИЯТА

  • Снизходителност. Вие можете (и би трябвало) да налагате ограничения. Тайната е в това да покажете, че виждате колко нещастно е детето ви от тези ограничения. Важно е за него да можете да понесете разочарованието му и гнева му към вас, както и всички други негови емоции.
  • Да решите проблема. Идеята е да му помогнете да преодолее тези чувства на разочарование, за да може само да започне да търси решения, а не вие да му решите проблема. Когато покаже чувствата си към нещо, трябва да слушате и да покажете, че разбирате, а не да натрапвате решения. Това означава, че ще трябва да овладеете собственото си притеснение от проблема (като дишате дълбоко, за да преодолеете тревогата, и се въздържате от каквито и да са действия).
  • Да се съгласявате. Да приемете чувствата му и да ги отразите не означава, че сте съгласни с тях или ги подкрепяте. Трябва да му покажете, че го разбирате, нито повече, нито по-малко. Ако някога сте срещали разбиране, значи знаете какъв невероятен дар е това.
  • Да проучвате. Да попитате: „Кажи ми как се чувстваш“ не е емпатия. Емпатия е да приемете това, което ви показва, че чувства, а не да човъркате в раната.
  • Да анализирате. „Мисля, че си ядосан, защото ревнуваш, че сестра ти има рожден ден.“ Емпатия означава да приемаш и разбираш това, което другият ти показва, а не да го караш да изпитва неудобство, като дълбаеш в психиката му, дори и да си прав. Едно простичко „Изглеждаш много кисел днес, миличък“ би му било от помощ с това, че показвате, че сте забелязали. Дори не са нужни думи, особено когато децата са по-големи, защото назоваването на чувствата често кара хората да смятат, че ги анализират или съдят. Просто едно „Хм…“ или „Еха!“, или „Съжалявам!“, казано топло и със състрадание, помага детето ви да се почувства разбрано.
  • Да драматизирате. Нагодете реакцията си спрямо настроението му. Това, че е паднал духом, защото футболният му отбор е загубил мача, не заслужава вашата реакция да е такава, сякаш някой е умрял.
  • Да оспорвате чувството. Това само оборва детето ви и го кара да смята, че е грешно да изпитва това чувство. А също така измества емоцията от съзнателната мисъл и така то носи със себе си отрицателно чувство, което е готово да излезе на повърхността и при най-малката провокация.
  • Да се опитвате да го разведрите. Вие, разбира се, трябва да му помогнете да преодолее неудобните чувства, но не бива да му изпращате посланието, че трябва да избяга от тях. Почувства ли се сигурно да забележи, приеме и изрази емоцията пред себе си или пред вас, тези чувства съвсем естествено ще се изпарят. Тогава то ще се почувства готово да се „разведри“, като смени обстановката или темата. Така ще сте му показали, че всичко в него е приемливо, включително и неудобните му чувства.

КАКВО Е ЕМПАТИЯТА

  • Да изслушваш и да приемаш, без да налагаш решения. Не е нужно да решавате каквото и да било. Не е нужно да сте съгласни с възгледите му. Трябва да приемете, че детето ви има право на тези чувства. Не го приемайте лично.
  • Да отразявате, приемате и разсъждавате. „Толкова си ядосан на брат си“ или „Еха! Виж къде чак си се качил!“, или „Май се тревожиш за това, че отиваш на гости с преспиване“.
  • Да уважавате разумните граници. Фактът, че проявявате емпатия, не означава, че трябва да е за сметка на вашето състояние. Сърдечното ви отношение показва разбиране, че детето ви смята, че е дошъл краят на света, но едновременно с това вашата способност да останете емоционално стабилни му дава увереност, че има светлина в края на тунела.

Емпатията е нещо повече от база за емоционалната интелигентност; тя е в основата на ефективното родителство. Защо? Защото това е жизненоважно за способността ви да разбирате детето си и да се свързвате с него. Защото ще ви предпази да не прехвърляте върху детето си всички проблеми от своето детство. И защото без нея детето ви просто няма да почувства любовта ви, без значение колко го обичате.

Когато един родител поднася дара на емпатията на страдащото си дете, тази дълбока връзка променя всичко. Емпатията засилва връзката във взаимоотношенията. Емпатията помага на детето да се почувства разбрано и да усети, че не е само с болката и страданието. Емпатията лекува. И когато изпита емпатия, детето научава за най-съкровените начини, по които хората се свързват помежду си, и получава добра основа за всички свои бъдещи отношения.

Как децата се научават на емпатия? Това става по естествен път, като част от правилното емоционално развитие, стига децата да получават емпатично отношение от тези, които се грижат за тях. Ето защо отглеждането на дете чрез емпатия е двоен дар за него: освен че емпатията ви му помага да управлява емоциите си, получавайки вашата емпатия, то ще се научи да проявява емпатия към другите. Проявата на емпатия е и дар за самите вас, защото децата, към които се отнасят с емпатия, приемат насоките на родителите си с по-голяма готовност. Превод: Тя прави това да си родител много по-лесно!

––––––––-
Текстът е откъс от книгата „Спокойни родители – щастливи деца“ на д-р Лора Маркам (Изток-Запад, 272 с., 16 лв). Тя е клиничен психолог и майка. Подходът й е основан на най-новите изследвания в областта на развитието на мозъка и на клиничен опит в работата й с родители. Според д-р Маркам изграждането на емоционална връзка с детето ви ще доведе до истинска и трайна промяна в поведението му. Когато създадете отношения на близост и доверие, ще отпадне нуждата от заплахи, натякване, молби, подкупи или наказания.

Този забележителен наръчник ще помогне на родителите да вникнат по-добре в собствените си емоции и да ги държат под контрол. Само ако останат спокойни, те ще съумеят да реагират конструктивно на детското поведение. Налагането на разумни граници, използването на емпатия и ясна комуникация ще помогнат на родителите да отгледат самодисциплинирани деца. В книгата са дадени примери как да се действа в различни ситуации, както и решения и тактики, приложими за деца от най-ранна възраст до прогимназията.

Ако сте изморени от борбите за надмощие, емоционалните сривове и търсене на подходящите „наказания“, тази книга е за вас. Тук ще откриете необходимите практически средства, за да трансформирате родителския си подход по един позитивен, доказал ефективността си начин.

 

 

интервю • • • • • • • • • • • от Детелина Стаменова 0 Comments

Психоаналитикът Стивън Грос: Научете се да губите

12 май 2017, петък следобед, Хотел Downtown

В приглушената светлина на лобито на хотела съм седнала на дивана до Стивън Грос, психоаналитик, направил изключително впечатление в световен мащаб с дебютната си книга Осъзнат живот (Как изгубваме и отново намираме себе си), Colibri, 2017. Книгата съдържа 30 истории на негови клиенти и ще се отличи пред добрия читател с изчистения си стил. Невидимото за очите са 25 години практика и над 50,000 часа в кабинета му преди да бъдат отпечатани. Преведена на над 30 езика, книгата е съпровождана с високи оценки на всеки книжен пазар, на който излиза, и бляскавите оценки имат своите сериозни основания. Първото ми впечатление на живо от него е, че мога да му се доверя – безценно за психоаналитик, а след края на срещата сe чувствам щастлива, че можах да прекарам време с него на живо, освен с книгата му, и имам точки от разговора ни, които ще запомня и към които ще се връщам.

Наскоро публикувах в блога си статия за усещането за провал, което някои хора изпитват, когато решат да опитат с психотерапия…

Някои хора са порастнали с идеята, че това е провал. Всъщност бих казал, че един от знаците, че някой се нуждае от помощ е неговата невъзможност да поиска такава. И в края на една добра терапия, аз смятам, че съм помогнал на пациентите си, ако когато умра или те се преместят да живеят другаде, те биха потърсили помощ, когато имат трудности. Така че способността да поискаш помощ е много важна и някои хора не я притежават. Много хора смятат, че трябва да свършат нещата сами. Едно от нещата, за които става въпрос в книгата ми е „тиранията на „трябва“. „Трябва да успея с това“, „Трябва да успея да преодолея траура си към някого, когото обичам“, „Трябва да успея да преодолея депресията си от загубата на работата си“ и това „трябва“ ги прави още по-депресирани. Те си мислят „трябва да съм тук, но се чувствам тук“ и в дупката между това как мислят, че трябва да се чувстват и как реално се чувстват, стои депресията.

В книгата си имате историята на човек, който иска да се промени, без това да е свързано с промяна. Какво е толкова трудно в този процес за съвременните хора – или за хората изобщо, независимо от времето или място – да започнат своята лична промяна?

Забавно е, че при цитата в книгата ми „„Искам да се променя, но не и ако това включва промяна“, не казвам кой е автора на думите. Много от пациентите ми казват „Това бях аз, нали?“. Всеки си мисли, че той е автора. Мои приятели също си мислят, че са ми го казали. Всички познаваме това усещане. “Искам да сваля килограми без да правя упражнения”, “Искам да оставя телефона настрани, защото ме разсейва от общуване с приятелите ми или семейството” и откриваме, че ни е трудно да го направим. Една от причините защо промяната е трудна е, защото тя води до загуба. За да имаш нещо ново, трябва да оставиш старото. Ние се раждаме, оставяйки утробата, отивайки в света; оставяме гърдата, за да поемем твърда храна; оставяме майките си, за да отидем на ясла или детска градина; оставяме училището, за да отидем към света; в определен смисъл оставяме рожденото си семейство, за да имаме връзка и да се оженим. Това са необходими загуби. Имам чувството, че някои хора изпитват трудности да приемат реалността на загубата. Това е една от темите в книгата, която съдържа 30 истории. Първите от тях са от началото на кариерата ми, последните са повече за смъртта и умирането. Също така книгата е като пътешествие, анализ на самата терапия, научаването на нещата с напредването на книгата. Но едно от тях е появата на загубата и нашата съпротива към загубата.

Страх?

Да, това е страх, но също така е страх от приемане на реалността, че в определен етап не сме на 18, 30 или 40. В крайна сметка трябва да приемем нашата реалност.

Връщайки се в годините назад човек поглежда и вижда какво е могъл да промени и какво не е. Веднъж в кабинета си чух думите „излиза, че всички правила, по които съм живяла, са погрешни“…

Хората имат своите системи за справяне. Това могат  да са пиенето, може би порнография, може би работохолизъм, твърде много фитнес и физически натоварвания или непрекъснати пътувания, които хората си взимат като антидепресанти и те не искат помощта на терапевта, за да се променят, но за да продължат по стария си начин. Те искат от вас да продължат да правят тези неща без чувството, че те трябва да обичат някого, че са загубили някого и че трябва да са тъжни или депресирани и затова те правят тези неща – за да не се чувстват зле. Така че трябва да им посочите, че те няма да се почувстват по-добре, ако искат помощта ви, за да имат извинение да продължат ходят на проститутки или да пият. И понякога казвам нещо като: „Виж, можем да продължим да се виждаме, но усещам, че не си истински заинтригуван от терапията и това, което ще се случи след година или две е, че промяната няма да е стабилна и няма да продължи“. Понякога хората ме чуват и се опитват да се променят. Но понякога хората трябва да се провалят – нещата да се влошат и да се върнат страдащи. Тази мъка е полезна, защото мотивира хората за промяна. Да си нещастен, разстроен или страдащ, не е лошо от моя гледна точка, защото тези хора имат по-голямо желание да се променят...

Това е като илюстрация на думите Ви, че не сте мил с клиентите си!

Да. Не съм. Но аз мисля, че ако казваш на хората верни неща, трябва да намериш начина да го направиш с емпатия. Много хора имат добри психологически прозрения, някои хора разбират добре другите. Мисля, че работата на стивън грос осъзнат живот книгапсихотерапевта или психоаналитика е много повече от това да разбере някого, а е да разбере как другия слуша. Да разбереш как другия слуша, е начина да го накараш да те чуе, и да използва казаното за себе си. Понякога може да е доста трудно, по-често помагаме да видят тревожността и страха си, защото имат тази тревожност или страх, заради която правят тези неща – като пиенето, за да не изпитат нещата, които ги плашат. Казвам това, може би защото някои хора имат представата за психотерапията като топло и уютно местенце, където е мило и приятно, но ако е такова, аз не си върша работата да връщам човека в реалността, която го плаши. Една от тях разказвам за Скрудж (от новелата на Дикенс „Коледна песен“ – б.а.) и преследването на миналото, настоящето и бъдещето. Аз показвам на хората аспектите в техния живот, които те не искат да видят. Не за да ги плаша, но за да ги отблъсна – като прави сам Скрудж – от тези аспекти (името на главата в книгата е „Как любовните истории ни пречат да обичаме“, стр. 117 – б.а.).

Дойде време за големия въпрос за мъката, с която се срещате във Вашия кабинет – как я поемате?

Чувствам се изпълнен с благодарност към пациентите ми. Чувствам, че ме учат как да ценя нещата, които имам и затова мисля, че ми помагат да видя животът такъв, какъвто е.

Труден?

Да, труден.

Когато някой, който не познава начинът на действие на психотерапията, прочете Вашите истории в книгата е възможно да си каже „Еха! Колко интересно!“ и когато отиде при някой терапевт, ще очаква резултати – и то доста бързо.

Да, много хора го правят.

Кажете тогава, колко срещи средно стоят зад една история в книгата, за да покажем реалноста…

Има всякакви случаи. Някои от историите в книгата, като например последната, е само една среща, защото човека дойде единствено за консултация. Една от историите е на пациент, който е HIV позитивен и за пръв път се срещнахме през 1989, а за последно го видях тази седмица. Така че той идва с прекъсвания вече 28 години, но той страда от животозастрашаваща болест от много, много дълго време. Но тук има и реалността на промяната. Но трябва да бъде казано, че има хора, които се променят и след една психологическа консултация. Виждал съм това да се случва, особено при деца. Понякога детето иска да сподели нещо, когато това не може да се случи в семейството. Имах среща с родители, които ми казаха, че детето им не знае че са пред развод и го доведоха. В първата минута, дори на 30тата секунда детето ми каза: „Мама и тате обмислят да се разведат“. Родителите мислят, че детето не знае нищо, а то носи много неща в себе си. Понякога този разговор с човек, готов да изслуша, може да промени децата и да е много силен. За възрастни важи същото. Виждам хора, които използват психологическите консултации по много силен начин, за да седнат и помислят върху някаква тема. Хората разсъждават по различен начин, разбира се, но промяната изисква време. Дори и да се срещате с някого една година, това са само 42-44 срещи. Дори и за курс по език бихте отделили повече време, докато личностната промяна изисква значителна инвестиция от време. Така че психотерапията е сериозно посвещаване и хората често им е трудно да останат в нея.

Ще има ли скоро Ваша втора книга?

Да, ще има. Работя върху нея в момента бавно и внимателно и с всички клаузи за конфиденциалност мога да кажа, че пиша за любовта, отношенията и трудностите в намирането й и да останеш влюбен. Прилича на „Осъзнат живот“, но историите са за любовта.

Винаги добра тема!

Винаги!

 

 

––––––––

„Осъзнат живот“ от Стивън Грос (Colibri, 16 лв) е в книжарниците, може да я поръчате и онлайн.

 

 

––

Още по темата:

Ревюто на The Guardian от 2013

Интервю със Стивън Грос по БНТ