психотерапия

снимките са от фотосесията Alice in Wonderland на фотографката Elena Kalis

миналата седмица прекарах в търсене на думи за чувствата, които изпитвам по отношение на различни хора и събития и открих колко малко думи имам за тях. днес попаднах на този речник на чувствата, направен от психолози.

в него можеш да откриеш колко богато можеш да опишеш живота си и чувствата, които живеят в теб.

има разлика между това да си гневна и яростна например (ключът е в дозата).

защо е важно? … замислих се защо дори на интелигентни хора им е трудно да опишат състоянието си в повече от „добре съм“, „радостна съм“, „кеф ми е“.

може би наистина епохата, в която живеем ни осакатява в определянето на чувствата си – или си хейтър или ти е кеф, а помежду има толкова много и по-точни думи, които са от силни до слаби степени.

но е важно, защото познаването на личните чувства ни прави по-разбиращи собственото ни аз и връзката с другите. когато определиш, че си „зла“ в момента, а не „ядосана“, може да обърнеш очи към отношението си към това чувство и да прецениш по-адекватно как да действаш. дори само формулирането на точното чувство може да те подготви и да ти даде отговор как е най-уместно да се държиш в определена ситуация.

в областа на междуличностните отношения това помага в определянето на конкретните проблеми, защото „Еди Кой Си не ме кефи“ може да върви между гимназисти, но ако срещу теб стои човек, който има проблем с колега или мениджър/подчинен установяването на точната дума за емоцията може да даде повече информация за случващото се в динамиката на отношенията, отколкото много други техники.

ето отново речникът на чувствата. преди да тръгнеш в нюансите трябва да се спреш на осемте основни емоции, които са радост, страх, гняв, тъга, любов, отвращение, изненада и презрение и от там да влезеш в нови дълбини.

вече на няколко пъти ставам свидетел на заядливи клиенти, които правят проблеми на продавачите в магазини като h&m и benetton за това, че им се иска при плащане да покажат лични документи – лична карта или шофьорска книжка (предполагам че и на международен паспорт са навити, той е също в графата).

мога да разпозная всеки заядлив клиент от поемането на дъха му, защото самата аз съм такава в период на хормонални бури, обикновено лошо настроение и некадърен обслужващ персонал (особено при последното).

готова съм на епични битки в защита на правата си, но размахвайки пръст и говорейки на висок глас, се явявам подготвена по материала – разликата между скандалджийката и борещата се за правата си жена е на един google растояние.
личните данни като тема ми бяха актуални преди петнайсетина години, когато се заяждах с всевъзможни дядковци портиери за егн-то ми, въпреки че си беше по-свежо звучащо от сега хаха, но веднъж и завинаги ме спря един приятел адвокат, който ме посъветва да не си губя времето и с едното егн не са значими нещата, които може да се разберат за мен, а и да се направят. животът ми е по-лек оттогава.

но да се върна на въпроса:
имат ли право да ти искат личната карта при плащане с кредитна карта?
единственият довод, който използват противниците на показването на лична карта е:
„не съм длъжен, знам пин кода и това е достатъчно“ (разнообразието е – тя е на мъжа ми и той ми е казал пинкода, откъде накъде ме спирате да купувам).

доводите, които виждам аз, за това да ти искат лични документи
(от здрав разум)
1. всеки може да твърди, че картата е негова и да покаже открадната ти карта, която преди това е видял какъв пинкод въвеждаш, т.е. искането на лични документи е в твоя полза по принцип

(юридически)
2. съществува наредба на бнб под номер 3 от 16 юли 2009та, която дава ясно правото на търговците да изискват на пос терминали документи за самоличност (чл. 32 с различни варианти) и съответно да откажат да приемат карта без такъв.

ах, да – понякога клиентите, които наблюдавам на касите, понякога включват в репертоара и това, че не си носят документи с желанието в магазина да им вземат парите, но продавачите не се поддават, доколкото виждам на живо по магазините. спорът е безсмислен, защото наистина продавачът може да откаже попупката (в h&m и преди по европа съм си приготвяла личната карта, това им е практика навсякъде), а и е право на всеки магазин да изпълнява тази наредба или не – както и твое право да не пазаруваш или не. за мен е по-спокойно, най-вече където става дума за по-големи суми като в магазините за техника да ми искат освен пин код и документи.

носенето на личните документи не е прищявка, а задължение и ние ги носим, за да се легитимираме. естествено, ако решиш да се заяждаш – продавачите не са „компетентни органи“, както е написано в закона за българските лични документи, но пък нормативния акт на бнб обезсмисля спора. пък и никой не иска от теб да си прави копие, дори не е нужно да й го даваш, а само да го покажеш, за да сравни името, лицето и евентуално подписа.

любопитна подробност може би ще е за теб, че въпреки че си ги платила, личните документи не са твоя собственост, а собственост на държавата (чл. 2 от закона за българските лични документи)

нали знаеш онзи древен спор как мъжете и жените и изкуството и как вторите не са създали нищо интересно и значимо.

не влизам в този спор, пари да ми дават. .

вместо това събирам своята малка колекция от съвременно българско женско изкуство, понякога в пинтерест, понякога и по стените у дома.

заповядай да разгледаш малката ми селекция (винаги съм готова да добавя и още, чакам предложения и на мейла) в pinterest на някои от авторките, които съм забелязала – някои с отличаващи се само една-две картини, но има ли значение?

изкуството, както и виното, са въпрос на вкус, както и да погледнем.

тази картина на хосе алберто гомес перейра представя жената като съпруга, жена и любовница

В: „моя приятелка имаше дълга и бурна любов с мъж, но в момента, в който тя забременя и роди, той промени отношението си към нея. в началото обсъждахме, че е от стреса покрай отглеждането на бебето, но наскоро тя усети, че той има друга връзка, а вече има и доказателства за това. как е възможно това – той продължава да твърди, че я обича безумно, но продължава и с паралелната си връзка, без да прави секс със съпругата си?“

без да знам подробности и конкретния случай не мога да отговоря конкретно за ситуацията на тази двойка.

въпреки това искам да ти предложа една плоскост за размишление, която може да помогне на теб (и приятелката ти).

има мъже, често от консервативни семейства, възпитани в уважение и благоговение към майките си. любовта им към майките им не прави впечатление на пресилена, а изпълнена със загриженост.  това рядко са „момини момчета“, а са от типа на „добрите синове“.

понякога може майката да не е между живите и да е идеализирана в спомените.

много жени са приятно изненадани, когато имат връзка с такъв мъж, защото те са кавалери и се стараят на жената до тях нищо да не й липсва.

буквално всичко е като в хубав филм с дженифър анистън до момента, в който жената роди (или забременее). тогава сякаш за един миг нещо се пречупва в тези мъже и те вече не могат да разсъждават за жената до себе си като за сексуален обект.

усилията на жената във връзката да съживи страстта са в повечето случаи безплодни и няма жартиер или поръчка от сексуел, която да промени съществено ситеация. любовта от негова страна я има, той се грижи по всякакъв друг начин с изключение на онзи, който тя жадува – на любовниците, каквито са били доскоро.

в много двойки това минава без да се превърне в голям проблем, защото не са малко и жените, които след раждането се съсредоточават в отглеждането на детето, до степен, при която не забелязват силно намалелия му интерес към сексуалната част от връзката им.

в същото време този мъж може да има нужда от страст, не само от любов, но заради собствените си разбирания и вярвания не може да си представи, че ще прави бурен секс с „майка“. това се случва в дълбокото подсъзнание, където човек рядко може да влезе сам и мъжът не може да го обясни и на самия себе си и просто се спира в това да удовлетворява сексуалните си потребности с жената до себе си. любовта към майката на детето/децата му съществува и е сериозна, но в себе си този мъж не успява да приеме, че една майка може и да е „сексуална“, „развратна“ и т.н. в този сблъсък в неговата глава се раждат много проблеми, основният от които е този на съпругата, която не може да приеме, че довчера е имала любовник, а сега – единствено баща на детето си.

в този случай някои мъже започват паралелна връзка, където жената за него е преди всичко любовница и той рядко има желание за задълбочаване на връзката им, а често и избира и жени, на които плаща, за да е свободен в това да си тръгне, когато поиска от тях.

разкриването на тази връзка „за секс“ от страна на съпругата не може да мине без нараняване на емоции и хиляди пъти зададен въпроса „защо“ и чувство на объркване в случващото се.

пак ти обръщам внимание, че всяка ситуация е напълно различна и както започва класическия роман „всички щастливи семейства си прилича, всяко нещастно семейство е нещастно по своему“ и в този случай бих препоръчала на приятелката ти да постави въпроса за семейна терапия или лична психотерапия за мъжа, ако той е готов за такава крачка. .

Не знам дали беше Яна или Йоли, която коментира нещо от сорта на това, че няма нищо по-ужасно от гадно направени снимки на прохождащи кулинарни блогърки, в които храната прилича на нещо, повърнато от кучето, а аз имам опит с повръщано от куче.

Бележка взета!

Оттогава рядко снимам, защото знам как изглежда хубава снимка на храна и аз рядко се доближавам и на 10 пиксела от нея.

Вероятно е била яна, като се замисля. Отпечатъкът на мнението обаче си остана и така смятам, че спестявам на света малко грознотия.

Въпреки че този блог е с наклон повече към други работи, една част от идеята му си остана за това да си качвам рецепти, които съм изпробвала и работят, защото хартиените тефтери се омазняват и… изчезват. Сега например ще забъркам с надя кокосовият сладкиш на емили дикинсън за следобедното кафе.

На обяд вкъщи замириса на Supa star, защото в 500 супи на Сузана Блейк, попаднах на рецепта, която ми напомни за супатерията на Шишман, която цял живот ще свързвам със студентския живот на психотерапевт – освен супите за душата, които ни дават учителите ни, наблизо винаги е това заведение със супи за коремчетата.

Оригиналната рецептата за супата с нахут, която открих на стр. 51 и малко промених, спрямо обстоятелствата

100 гр зелена леща (заменена с червен боб от консерва)
2 с.л. зехтин
55 г чоризо, ситно накълцано (без чоризо, вегетарианството не прощава)
2 скилидки чесън, смачкани
2 ч.л. смлян кориандър (пас, някой ме е клел – когато имам нужда от кориандър никога не намирам)
1/2 ч.л. канела на прах (винаги слагам повечко, прекаляване с канела няма)
3 ч.л . кимион
1/4 ч.л едро счукан лют пипер (пас, малката не яде люто)
4 домата, обелени, без семките и ситно нарязани (две малки консервени кутии домати за пица свършиха чудесна работа)
400 г консерва нахут, изплакната и отцедена
1 с.л. доматено пюре (хм, май го забравих)
1,2 л зеленчуков бульон (за пръв път от десетки години ползвам бульон на кубчета – в моя защита – био и органик)
сол и смлян черен пипер
сок на около половин лимон (заменен с балсамико)

Лещата се сварява първа и се отцежда

В зехтина се запържват на тих огън лука, чесъна и евентуално чоризото за 4 минути
добавят се кимиона, канелата, кориандъра и пипера, объркват се и се слагат
доматите
нахута
доматеното пюре
бульона

Загрява се, докато заври, огъня се намаля и се оставя да къкри около 15 мин.

мммммм

краят на седмицата ми завършва интересно – с този принт на ясен панов – неочакван и закачлив подарък от сирма генова – усмихнатата дама, която стои зад проекта галерия софин (сега онлайн).

името на принта е птици додо на фона на сериозна вулканична дейност – ще мисля какво ми казва, но каквото и да е – чувствам, че ми харесва.

открих design-seeds.com покрай ремонта. по принцип ползвам за вдъхновение енциклопедията цветовете на книгомания.

цветовата палитра е труден въпрос за съчетаване от неспециалисти или от хора като мен, които обичат да гледат идеи, пък и са и красиво оформени. повече от селекцията ми: в пинтерест акаунта ми.

с помощ на дизанерите ми е по-лесно да си представя съчетанията, с които експериментирам в главата си, и понякога идват неочаквани идеи.

и докато ние обсъждахме вариантите на зеленото (викторианско и мъх) за дневната, дъщеря ми беше категорична в избора на точно определен нюанс на розовото за стаята си – и тавана!

мина месец, в който се чудех дали да напиша какво мисля за книгата на милена фучеджиева сексът и комунизмът. спираше ме само това, че много я харесвам като изказ, богатство мисълта и смелост на изразяване на позицията. пристрастна съм – любима ми е, без да я познавам лично, и следях с интерес блога й (който е само за поканени читатели в момента), а сега публичния й профил. дали пък да не си замълча, си мислех, но ако си замълча – аз ли ще съм?

чаках книгата с интерес, защото малко български авторки имат онова „щрак“, което отличава. като виргиния захариева. ваня щерева донякъде. кристин димитрова с някои неща. затова очакванията ми към милена фучеджиева бяха големи.

разочарована съм от историята, защото е в черно-бяло. има нещо общо с партизанските романи – едните са добри, другите са лоши. и толкова! нищо повече.

дядото-партизанин, майката и съответно червеният кръг наоколо е черен, а пък таткото и бабата по бащина линия от добрата буржоазия са бели и добри. съответно героинята е в сивото, но без образа й да минава в многопластовост.

има и хубави неща – начинът на писане и описването на дребни детайли от соц битието по начин, който ги изважда и си ги спомняш почти с мирис и докосване. копнежът по западното, ужасът на системата, дори дребните, но гадни правилца, целият усет за епохата, та дори и дамските превръзки от лигнин. това съхранява спомена за това време и тези, които не го познават ще успеят да го усетят. по всичко личи, че това са истински истории и ще има хора, които ще се припознят, но ми липсва дълбочината, обяснението, историята отвъд фактите.

може би тази книга е добър сценарий, с който някой режисьор би постигнал нещо. но като роман… имало е нужда някой да я критикува повече преди да излезе, защото в нея има нещо, но е останало схема, като за сценарий, включително и вратичката към продължението…

знам – книгата е успешна и продавана – а аз уважавам успеха, но съм сигурна, че щеше да бъде по-голям, ако сексът и комунизмът беше излязла от клишето. дори в заглавието.
 

моят топ 5

виж всички останали в класацията на eden flamingo

вегетарианка съм и се опитвам да не го сервирам като знак за духовно превъзходство на масата между пържолите им, за да им развалям храносмилането и доброто настроение. когато си избрал да бъдеш вегетарианец, би трябвало да приемеш, че има хора, които ще продължат да ядат месо и стига да не пречат на твоя избор, тогава само с ненатрапчив личен пример (добро здраве и щастливо, позитивно настроено към живота отношение) би могъл да обърнеш и техните представи. останалото е от дявола.

хората са единствените бозайници, които могат сами да изберат дали да бъдат месоядни или растителноядни, без изборът им да е определен от достъпа до храна. някои животни могат да се хранят само с растения, ако нямат възможност да ядат месо, докато хората могат да изберат да не ядат месо, дори и да им е на масата. има цели цивилизации, които съществуват в големи популации (индия) без да имат нужда от него.

месото в един смисъл носи в себе си страха на убитото животно. по този начин ядящият го „храни“ своите агресивни мисли и подтици, които има като хищник.

когато, по различни причини, си станал вегетарианец, не защото тялото ти го желае и го приема за естествено (както правят хората от определени кръвни групи), а по този начин се опитваш да контролираш имагинерно някакво парче от света (контролът върху храната е израз и на вътрешна тревожност), тогава агресията ти трябва да избие някъде. енергията винаги си търси път да излезе и когато не може да бъде задоволена от поглъщане на хормоните на страха на убитото животно (факт е, че ги има, независимо дали ти е вкусно месото или не), тогава тя се трансформира в агресия към околните под някаква друга форма – дори като вербална агресия към другите.

спекулирам, разбира се, но все пак това е моето обяснение защо някои растителноядни са толкова агресивни към различните от тях.

и една забавна тема за спермата, вегетарианците, веганите

p.s. ден по-късно
дали получих мейли и съобщения от вегани и вегетарианци за това колко съм заблудена, как те страдат от месоядните и как създавам лошо впечатление? да. дали това потвърждава тезата ми? категорично.

„станах веган по здравословни причини, след това стана морален избор, а сега е просто за да дразня хората“

вчера ми беше скучно, а и се бях издразнила от някои глупости,
които прочетох в групата на бългаското
вегетарианско общество („набавям си витамин б12 като си гриза ноктите“ само за пример, отделно сектантство и вегански фанатизъм). вегетарианка близо половината си живот, но глупостта няма пол, възраст и хранителни предпочитания.

вместо да напускам, реших да
задам въпрос, който знаех какви реакции
ще предизвика –  а именно „човешката сперма
животински продукт ли е?“ и допълнението: „ако мъжът/жената е месояден, а вие сте веган/вегетарианец, тогава поемате ли сперма или други негови телесни течности, в които има остатъци от „мъртва плът“, която той/тя е приемал/а с храната си?“.

въпросът е с уклон към биологията и религията. ако вярваш в креационизма, тогава хората са отделен вид, но ако си привърженик на теорията на дарвин за еволюцията, тогава човекът е вид бозайник, т.е. животно.  а всеки отговор (събраха се 208 за по-малко от 18 часа) отразяваше личното душевно състояние на този, който го дава. 

провокацията продължава конкретно към вегани и вегетарианци в някои от разновидностите им, които изключват приемането продукти от животински продукти. тогава би се оказало, че правят изключение с течностите, които поемат при телесните си контакти с някой друг (включително и слюнка).

другата страна на въпроса е, че храненето с растителни продукти би трябвало да води до спокойствие на ума, ахимса и толерантност, което не забелязвам при всички вегетарианци и вегани (моите спекулации по темата защо се случва така).

много е хубаво да не приемаш „мъртва плът“, както се изразяват в този тип групи за месото, но духовното извисяване се изразява и спокойствие и търпимост също така. обичам примерите: махатма ганди.

китка от подбрани отговори на зелени човечета

за животинския произход

• „да,
  животински продукт е, но е предобит по
  хуманен начин“ 
• „животински секрет,
  както млякото, слюнката, меда“
• „до колкото ми е известно
  родът homo и конкретно вида homo sapiens се
  отнася към царство животни, ако някой
  смята, че е синьо-зелено водорасло или
  гъба пърхутка ще трябва да го разочаровам…“
• „да, животински е понеже идва
  от живо същество, но не не е лош понеже
  няма убийство и омраза от жертвата която
  отравя продукта, съдържа само хубави
  неща, така че спокс“
• „да,
  животински продукт е, годен е за употреба
  само то човешкия вид. както не съветваме
  употреба на краве мляко, така не съветваме
  и употреба на сперма от бик. ключът с
  животинските продукти е, че са САМО за
  вида, от който произхождат, и ако е така,
  проблем няма“
• „ако викаш на мъжо си ГОВЕДООО, значи е животински…“
• „същото
  е и като му викаш пиленце, патенце, мишленце, все
  животно е :))“
• „животинска, човешка спермата може да е проблем само за веганите, които отричат всичко органично. тук говорех за принципите, а иначе всеки сам си решава. то по тази логика не трябва веганите и да се целуват. слюнката също е секрет“

• „спермата служи само за създаване на нови животи, на ново поколения. тя е биологична нужда и трябва да се използва правилно с правилния човек, тя не служи за храна, а подхранва новия живот“. 
• „моето
  мнение е следното – щом (предполагам) е
  по съгласие и на двамата, тоест няма
  насилие всичко е ОК, същото като
  с майчината кърма. пък и е от собствения
  ти биологичен вид“.
• „човешката
  сперма е човешки продукт, животинската
  сперма е животински продукт…“ 
• „това е придобит продукт по
  абсолютно ненасилствен начин в състояние
  на (абсолютен) екстаз, което означава, че
  и самия продукт е зареден енергийно
  положително и няма отрицателен отпечатък
  в него“

за растителния произход

• „не
  е животински продукт, мъжете сме дръвници,
  следователно – растения“

• „може
  спермата да се с4ита за нехуманно да се
  погла6та,за6тото така се едно яде6
  себеподобните си“
• „ако
  не я гълташ насилствено и не се унижаваш,
  не противоречиш на веганския морал, тъй
  като е продукт от същия биологичен вид
  и никой не страда“

В: „защо много жени говорят за „ние“, когато разказват за детето си“? не разбират ли че звучат смешно?“

говоренето в множествено число сред майките преминава нещо като паразит на речта.
„ние ака“, „ние спим в количката“ и други такива могат да ти повдигнат веждите, но преди да ти отговоря, защо се случва така, искам да си помислиш защо точно те дразни това „ние“ и каква емоция събужда в теб. коя е причината за раздразнението ти и защо е толкова силно?

майчинството е благословен, но и труден период, който започва с месеци, в които майка и бебе са буквално едно и отделянето на детето физически не го отделя психически. самото бебе също още месеци ще живее с мисълта, че е „ние с мама“ и ще я възприема за част от себе си поне половин година след раждането си. това е и причината, поради която бебетата първите месеци не може да се „разлигавят“ от гушкането и искат да бъдат до мама или друго топло тяло. любовта, както бях писала наскоро е докосване. в тези месеци майката е добре да говори на бебето, за създаване на връзката помежду им и тогава то започва да опознава света – и съвсем естествено идва „ние ще се нахраним“.

оформянето на идеята в главичката му, че е отделно същество започва по-късно – когато започне да бъде самостоятелно – и прохождането, когато е на около година, е идеален момент за майките да започнат да насърчават децата си в това да бъдат себе си и да ги пуснат не само да ходят, но и да излетят към света като отделни личности.

понякога майките не го правят и това не е точно най-доброто за детето, защото вместо естествено да се отлепи от полата и да бъде насърчавано да открива само света, майчината любов става не благословия, а окови…

получавам писма с въпроси по мейла, на които отговарям и тъй като някои от тях са по теми, които интересуват повече хора, има случаи, в които моля за разрешение питащия  да споделя отговорите си и в блога си.

лора каравелова и яворов

тия дни си говорихме лора (по фамилия не е каравелова) и се сетих за разказа на кристин димитрова за яворов демонът-любовник – един от най-добре замислените и осъществени кратки истории на български автор от ново време.

в линка, който давам горе има и други нейни работи, които не са за изпускане и в частност това за четенето, писането и защо в четенето можем да намерим отговори, но демонът-любовник е класика.

изкушавам се с copy/paste да го сложа отдолу, но сърцето ми на човек, чел закона за авторското право не ми дава да го направя без разрешение, затова ето това е линк към разказа.

и както се бяхме заговорили с лора (съвпадението е случайно, а може би не), се сетих за онази история на ценко минкин, композиторът, който прилича поразително на яворов, знае го и дори си прави шега с това. историята, на която цвиля, откато я чух, е следната:

ценко минкин един ден решил да се пошегува с прочутата си прилика и отишъл в къщата-музей на поета. било мръкнало, от онези призрачни часове, позвънил на вратата и казал на уредничката:
– прибирам се в своя скръбен дом…
жената, ясно, припаднала, сигурна, че е видяла призрак…

за тези, които не са чели двата тома на михаил кремен романът на яворов използвам случая за им ги препоръчам.

нормалният човек излиза от стаята

хипохондрикът с пъшкане се тътри към вратата

истерикът демонстративно тръшва вратата

нарцисът очаква вратата да се отвори специално за него

катетоникът втренчено гледа към вратата

дементният се лута около вратата

човекът с депресия не вярва изобщо, че вратата може да се отвори

хиперсомникът спи до вратата

параноикът с мания за преследване се измъква от преследвачите си

параноикът с мания за величие се оттегля в покоите си

клаустрофобикът не може да издържа вътре

човекът с множествено разтройство на личността се разотива

с изключение на един период след раждането на дъщеря ми, в който нямах време да чета, книгите са на купчини около мен и чета често по няколко, въпреки че е ясно – винаги имам какво да изпусна, затова искам да разбера – коя е книгата, която ти направи впечатление през 2014 (и защо). коментарите – във фейсбук профила ми и под тази публикация ще ползвам за референция при следващи набези до книжарниците, както и останалите посетители на блога ми. хо хо хо!

лист от препоръчаните книги:
милена милева: светилата на еленор катън
цял списък на росица цанова, ака интернет лумпен
илияна димитрова: парижката съпруга на пола маклейн и човек на име уве от фредик бакман
павлина щайгарска: звезният човек на джон бейнс и книгите на александър миланов по космическо право

коледните подаръци включват и силните залези като в картичка или платно на фламандски художник.

весела коледа!

joy to the world…