интервю

Разговорът ми с Ани за хранителните разстройства в нейния канал в инстаграм healtylicious.heaven е много интересен за всеки, който има отношение по темата и говорим по въпроси като „Има ли пълно излекуване или си винаги на ръба?“; „Смяташ ли, че дори след като физически се „възстановиш“ от хранително разстройство, остава малка част от него и същността му, и в тежки моменти може лесно да го използваш като механизъм за справяне?“ и още много в този час, който отделихме по темата (линк към лайва по-долу).

Няколко думи за Ани – тя у хранителен терапевт  в обучение (Nutritional Therapy Practitioner), създател е на сайта Healthylicious , в който много успешно съчетава здравословното и вкусното, търсейки баланса между храната и съзнанието – в рецептите и живота. А и и снима и прави страхотен дизайн.

Пробвала съм лично както неща опечени от нея, така и рецептите й сама, така че – последвайте я.

View this post on Instagram

A post shared by Annie | Healthy Is Delicious (@healthylicious.heaven) on Jun 19, 2020 at 9:01am PDT

Времето е като цедка. Остават големите камъни. Запознах се с Димитрина на едно от събитията, които Pampers организира преди години и така, стъпка по стъпка, разговор след разговор, започнахме да се доближаваме и сближаваме.

Видях как се написа първата книга, как първо в очите й се роди втората и така с Димитрина сме тук, в този момент, в който отново сме седнали – аз с неизменното кафе, а тя чай с жасмин, за да си говорим.

Това не е обичаен разговор, защото нито един от въпросите не е мой – те са извадени от нейните разговори с деца и тийнейджъри в „Превод от детски за напреднали“ (може да я поръчате онлайн). В нея ще намерите истории от кабинета й, много информация за света на децата и тийнейджърите, за онова, което родителите искат да научат за децата си, за да са по-разбиращи родители.

Искаш ли да си поговорим малко?

И много може. Обичам да си говоря с хората. Любопитни са ми. И именно това мое любопитство към този калейдоскоп от светове, който циркулира около мене, беше един от подтиците ми да пожелая да стана психолог. А беше отдавна – бях едва на 15 години.

Разкажи ми нещо за себе си. Например – трите най-важни неща, които те определят каква си?

Не съм много сложна за разгадаване, по простата причина, че съм много искрена. Винаги съм притежавала това умение да си казвам какво мисля, как се чувствам и какво ме наранява или радва. Така съм си дошла в този свят. А може и така да са ме възпитали, но със сигурност рано съм го усвоила като познание. Чак по-късно разбрах, че на това да си себе си, тоест автентичен, се приемало като смелост. За мене е в природата ми и много ми помага. Не си трупам и същевременно съм се научила да назовавам нещата със собствените им имена и то своевременно, още преди да са ме наранили. Това се оказа, че било и от компонентите на емоционалната ителигентност и се учело в годините. Аз просто не обичам да ми е зле. Затова го правя. Така че, бих се самоопределила като автентична.

Много си обичам семейството – и биологичното, и разширеното, и това, което създадохме с моя любим Дани-моя сродна душа, която постоянно ме ръчка да си излизам от зоната на комфорт. Без близките ми бих била пуста планета. Връзката ми с тях ми дава любов и много цвят. Най-малката съм от три сестри и родителите ми с мен вече нямаха тази тревожност, както е при отглеждане на първо дете. Сестрите ми винаги са били момичета с много огън, хъс, амбиции и постижения, но за тях си имаше и ограничения. Аз вече имах техния пример и си растях някак волно и свободно, без никакви забрани, но с много любов, свобода и доверие, че ще се справя, с каквото и да се захвана. И когато в девети клас заявих тържествено: „Реших го вече. Ще стана детски психолог!” и то във времена, в които на психолога се гледаше като на бяла врана, несъществуващо животно или тигър албинос, те ми повярваха и не показаха и грам съмнение в мен. Дори ми казаха, че ме бива за това, защото съм доста спокойна. Имаше само един „ръбат камък” в тази идилия от детството ми-най-голямата ми сестра Мариана (бел. Масларова), с дванадесет години. по-голяма от мен, голяма сила, голямо вдъхновение, превърнала се в голяма болка за мене след години, след като през 2004 г. реши да изкачи вр. Еверест и изчезна на около 60-тина метра под върха… В Базовия лагер са я наричали „момичето с красивата усмивка”. И в онзи 24-ти май, много алпинисти са я наблюдавали как крачи нагоре. Сама. Била е почти на върха и… дирите й се губят. Но това е друга тема…

Искаше ми се да кажа, че в онзи знаменателен ден от детството ми, когато оповестих каква ще стана един ден, сестра ми Мариана впи черните си очи в мен с думите: „Късно е”. Аз я репликирах: „Как така?! Аз съм едва в девети клас. Скоро станах на 15 години”, а тя: „Да си психолог е призвание. Или се раждаш такъв, иначе-не става, колкото и книги и учебници да изчетеш или назубриш. Трябва да си роден за това”.

Истина е, че оттогава изминаха 32 години и почти не минава ден, в който се питам: „Дали съм родена за това? Ставам ли?!” и това изключително много ми помага в работата. Така напредвам-гледам да не се вземам твърде насериозно, но и да не се спирам.

Също така, безценен дар са ми двамата ми прекрасни сина-Филип и Стефан и техния баща. Не мога да живея без любов. Семейството ми я дава.

И без приятели не мога. Имам няколко, които са си само мои, с които всеки миг ми е безценен.

Така че, аз съм социално същество-вече стана ясно. И много своенравно и свободолюбиво. Обичам да обичам. Обичам да чета книги. Обичам да пиша – винаги си драскам нещо, още откакто се помня. И има нещо, без което също не мога – да пътешествам. Била съм в 35 държави. Имам още много в списъка, но съм влюбена в Тибет и Непал, а Латвия и Естония са прекрасни територии, които бих обхождала надлъж и нашир поне веднъж годишно. Там ми е сърцето.

Как се пише книга?

Аз си имам моя си концепция по темата – книга се пише по малко, без грандиозни планове, освен ако не ти е професия, защото тогава писането си е просто работа и то яка, трудоемка, целенасочена, планирана. Тръгвам с идеята да не е Книга, защото ми звучи много грандиозно и… блокиращо. По-скоро си казвам, че си драскам това-онова, пиша на ръка. Пиша всеки ден, но с уговорката, че дори може да е и едно изречение, няма значение, важно е да съм го написала, защото Музата е много игрива. Тя се завихря около тебе, трепти като красива пеперуда и иска вниманието ти и ако не я хванеш поне за миг в шепите ти, тя отлита, при някой по-отзивчив от теб най-вероятно. В първата ми книга „Пътувани сънища – Тибет, Индия, Непал”, бях сравнила творческия ми импулс с: „красив непознат мъж, който срещам случайно на улицата и чака да го заговоря… Идва в деня ми винаги с толкова много идеи и заряд, но ако го игнорирам, ако не ги споделя с него върху белия лист, той просто си тръгва. Не мисля, че ми е обиден. Прекалено зрял е, за да го прави. По-скоро е фин и деликатен, не иска да ми се натрапва… И лошото е, че колкото по-често го пренебрегвам, толкова по-рядко се завръща отново при мене. Не зная кога ще е следващият път. А ще има ли утре за нас, двамата?…”.

Откъс от книгата на Димитрина Проданова може да прочетете тук

Писането на книга, създаването на такава е труд, не е просто да си решиш и тя да ти се материализира. Наистина, писането носи радост, но да си създадеш навик да пишеш и то не само да чакаш да те осени вдъхновението, се изисква голяма самосциплина. Затова, изключително уважавам всеки един, който е създал книга, продукт на изкуството, открил е изложба. Зад това стои изключително много вложен ресурс от: време, енергия, търпение. Само вдъхновение за подобна реализация не е достатъчно. Гледаш книгата на даден автор-красива, спретната, чистичка, примерно някакви си 250-300 страници и ти изглежда толкова лесно да създадеш нещо такова. Но това, че авторът, за да остави тези страници най-вероятно е написал поне два пъти по толкова и колко много други хора са се потрудили, за да се „роди” тя – редактор, коректор, художник, издадел, печатар. Книгата е „черешката на тортата”, „върхът на айсберга”, твоето новородено дете. Прекрасно е усещането да я поемеш в ръцете си, да прокараш длан върху гладката й чиста прекрасно изрисувана корица, да разлистиш страниците й и да вдъхнеш с пълни гърди аромата й… Това си е Среща, голяма!

А героите ти реални ли са?

По-истински от това-накъде?! Това са децата, които ежедневно срещам в кабинета си. Естествено, съхранила съм автентичността на историите и на характерите, но съм спазила конфиденциалността, повечето от имената са сменени, освен на много от тях, които пожелават да бъдат споделени. Имам клиенти, които приемат с радост това да бъдат описани в книга, за тях това е висша чест и именно те са дословно споделените. Всъщност, като се замисля, почти всички „развръзки” в моите описани случаи са толкова вдъхновяващи, че ако аз бях клиент на психолог, с моя проявен огромен ресурс за справяне, който само лекичко е бил подпомогнат от терапевта да се „отключи”, не бих желала да съм инкогнито. Така че, имам много истории с подменени имена, на десетки истински малки герои, които са реално крачещи сред нас човечета и спокойно могат да ни вдъхновяват с това, как се справят с тежки дилеми, мъчителни емоции и чувства, сложни ситуации, травматични епизоди в живота си и т.н. Хубавото на книгите ми „Превод от детски” и „Превод от детски за напреднали”, които са синтез на личните ми прозрения от 20-годишната ми практика като детски психотерапевт, е в това, че описват нашите деца-българските, със специфичната им народопсихология и стратегиите и техниките, които работят именно за тях. Тук няма шаблони и клишета, има истински истории с работещи модели от моята практика. Това са си моите прозрения.

И какво се промени за тези 2 години (от издаването на „Превод от детски“)?

Времето мина много бързо. Сякаш беше вчера. Мисля, че наистина лично аз в практиката си станах по-напреднала. И в писането-стилът ми е по-изчистен. Все повече съумявам с по-малко думи, да прокарам по-сложни послания. Срещнах междувременно десетки хора и то прекрасни покрай представянето й – имах много покани в гр. София и още в 11 града. Научих се смело да говоря пред голяма публика и с изненада усетих, че подобна изява ми носи истинска наслада. Няма такова зареждащо преживяване – да се срещаш и общуваш с хора, които приветстват идеите ти, които те гледат жадно, сякаш си чист планински извор и искат и още, и още и още… Преди време си мислех, че съм доста срамежлива, че ако застана на сцена, току виж ми изскочило сърцето от страх. Толкова съм благодарна на Съдбата, че покрай книгите ми, ми отвори и нови пространства. Не съм същата отпреди две години-по-силна съм и по-уверена, най-вече в това, че съм в Пътя си и че това, което правя е смислено и помага. Понякога много се изморявам и то от глупост, от самата себе си, защото работата ми е като допинг и често пъти се раздавам твърде много и не се щадя. Ето, на това трябва да се науча. Задай ми този въпрос след две години. Дано успея да ти отговоря, че съм поработила по въпроса.

И каква е тайната ти?

Имах една прекрасна тийнейджърка Ева, която беше изключително харизматична, талантлива в много сфери – учеше японски, композираше музика, свиреше на пиано, рисуваше комикси, пишеше разкази и същевременно беше пълна с приятели, които безогледно я използваха като личен психотерапевт, грубо казано – направо я черпеха. Но същевременно Ева винаги преливаше от енергия. И когато един ден я попитах: „Откъде ти черпиш енергията си?”, тя само се засмя: „Нима не разбираш?! Аз съм самозареждащ се генератор. Колкото повече давам, толкова повече получавам.”. Все ми се иска да вярвам, че и аз го мога. Като нея. Нищо, че когато се запознахме, тя беше на 14 години. и е много по-лесно да си подобно Чудо на тази възраст, а аз отдавна не съм в нея. Но все пак, ми се иска да го мога-да съм „самозареждащ се генератор” и колкото повече давам, поне толкова да получавам. Засега мисля, че ми се получава и мисля, че е първо, защото имам пълната подкрепа от близките си, второ – работя нещо, което ми носи постоянно усещане за смисъл и трето-защото, когато давам, не го правя с идеята-колко ще получа в замяна. Просто си давам, щом го мога, докато го мога…К акто виждаш, нямам някакви сложни тайни трикове, които да ме правят щастлива. Винаги съм го знаела-най-значимите неща, не са сложните неща. И когато си позволиш да пътуваш много по света, най-силно го разбираш, защото виждаш, че от каквото има нужда един номад, живеещ в юрта и пасящ яковете си насред Тибетското плато, от същото се нуждае и един скандинавец, подготвящ яхтата си за снобско парти, а то е: здраве, семейство, храна, подслон и усещане за смисъл.

Тренираш ли нещо?

Карам колело и ски. През тийнейджърските ми години оцелях от пубертета благодарение на активното ми занимание със скално катерене. Бях състезател към „Академик-Пловдив”. Спортът е задължителен за всеки, не само за децата. Спортът калява най-вече психиката, особено ако станеш активен състезател. Учиш се да приемаш и загубата, и победата. Дава ти самочувствие. Зарежда те с енергия и светли чувства. Среща те с амбициозни, успешни или поне стремящи се към успеха хора. Имаше един известен катерач  – Волфганг Гюлих, който в биографичната си книга, беше казал нещо, което предопредели много от следващите ходове в живота ми, а именно: „Степента на спада е равен на степента на покачването”, тоест колкото по-дълго си се потрудил за нещо, за да усвоиш някакви умения и познания, толкова шансът ти да ги загубиш/забравиш е по-малък или поне-много по-отсрочен във времето. Така че и в работата ми, много залагам на това-трудя се на психотерапевтичното поприще вече цели 20 години и ставайки все по-добра в този занаят, зная, че не трябва да се спирам в стремежа си към себеактуализация.

Какъв е най-големият ти страх?

Страхувам се от загуба на близки хора. Страхувам се, че може да дойде един ден в живота ми, в който никой няма да има нужда да му даря любовта и вниманието си. Имам богата фантазия за много страхове. Страхувам се да не мина през живота, без да оставя дори една следа, но по отношение на този ми страх скоро Астрид Линдгрен, на която изключително се възхищавам, малко ме поуспокои с прозрението си, което напълно ми импонира: „Ако съм успяла да проясня дори едно мрачно детство, тогава съм доволна”. Мисля, че не е само едно. Доста са. И това ми дава криле.

Какво те прави така щастлива?

Казах го вече-семейството ми, децата ми, Дани, бийгълът ни Чарли, който е най-доброто човече сред кучетата и най-доброто куче сред хората, пътешествията, срещите с прекрасни хора, които четат книгите ми и искат срещи с мен, писането, реализирането ми в този процес, работата ми с хилядите прекрасни деца и техните родители, които минават през кабинета ми, семейните ни пътешествия с кемпер из Европа, скиталчествата ни из Азия… Творчеството ме прави щастлива-във всякакви форми. Работата ми е изключително творческа и съм благодарна, че Бог ме е дарил с отзивчив ум и чисто любящо сърце и това именно ми помага да мога и аз да помагам и то не с назубрени клишета от книги и от учебници, както и това, че никога не забравям да се питам, както сестра ми ме провокира преди толкова много години: „Ставам ли за тази работа? Родена ли съм да бъда психолог?!”. И толкова много ми се иска да й го кажа: „Надявам се. Дано е така!”

.

Може да поръчайте книгата с доставка на Димитрина Проданова „Превод от детски за напреднали“ или комплект от „Превод от детски“ и „Превод от детски за напреднали“.

.

Снимка: личен архив на Димитрина Проданова

Вера Гоцева е фотограф. Познавах я първо от разкази на приятелки, после от снимките на същите тези и други приятелки, които бяха ходили на нейни фотоуикенди; след това онлайн и най-вече около изложбата за бащите четях пост след пост, които ме трогваха, както и цялата концепция – която в онова среднософийско състояние – „имам време, но нямам“, не успях да я видя на живо, но проследих реакции, снимки и размисли – така в този оф и онлайн миш-маш от задочни срещи се видяхме на живо.

Аз съм тази с въпросите.

Тя е тази с погледа към психологията на фотографиите, снимането като процес и нуждата от „неподвижна съзерцателност, която ще ни отведе до вътрешните места, които всъщност си заслужава да посетим“.

Вера, живеем в свят, в който визуалното сякаш започва да доминира. И докато доскоро Инстаграм беше „новия Фейсбук“, след това Снапчат и ТикТок изтеглиха младата аудитория. Накъде вървят картинките? Видео или статично?

В началото си Instagram съвсем не бе “новия фейсбук”. Платформата бе създадена, за да отговори на определена нужда – тази от фотография, от това да откриеш интересни професионалисти и любители в тази област. За съжаление това много бързо се промени. Само няколко години след старта си Instagram виждаш какво е – платформа за селфита и продажби. Това е целта и на всяка друга социална мрежа, без значение дали използва видео или фотография. Това го казвам неслучайно, защото отговорът на въпроса ти накъде вървим е сложен и нееднозначен. Ако опитам да игнорирам всички краткосрочни спекулации, ще кажа така – вървим към 24 часово реалити, в което видеото ще бъде подчинено на една цел – не да информира, а да забавлява.

В определен смисъл това връщане на визуалното е може би естествено – писмеността е древна, но винаги е трудно било трудно да се чете, особено сложни текстове и създаването на образи – от пещерите до сега, е важно за хората като същества. Запечатването на събития и състояния е част от преживяването. Или не?

Всъщност образността под формата на картинки предхожда писмеността неимоверно много. В началото са били образите, скалните рисунки, митологемите. После идва писмеността, с която навлиза и мисленето за история – и художествено, и хронологично. Митологичният кръг се превръща в историческа права линия без обозрим край. Това мислене в писменост и история започва да се променя драстично с навлизането на цифровата фотография, която отразява образността на всичко съществуващо в света. След създаването на World Wide Web, доказателствата за това преминаване от писменост към образност са милиони. Замисли се – в момента всяко нещо има своето дигитално изображение. Но дори и да не е документалност, идват meme-тата, gif-овете, общуването със снимки. Човешката памет и личните ни преживявания винаги ще имат нужда от това да надскочат във времето, да останат след нас като история. Мисля си, че връщането към образите е връщане назад към Мита, в който всичко е възможно – ние с теб да си пием кафето тук, а горе на хълма боговете да си говорят (както е било в древна Гърция). Митовете обаче раждат чудовища и още по-чудовищен, безпросветен страх от тях. В този смисъл е важно да четем, вярвам, че писаното слово буди в нас нагласата за повече критичност. И да използваме средството фотография съзнателно, започвайки с рефлективния въпрос “Защо снимам?”.

Миналият месец ти показа свои снимки в изложба с Живот на килограм. Има ли нещо, което човек може да направи сам, като експеримент, за себе си? 

Изложбата “100 грама нежност” затвори година и половина мислене и снимане заедно с хората от “Живот на килограм”, които ме потърсиха лятото на 2018-та с предложение да представя проблема на хранителните разстройства. В България буквално има епидемия от този тип разстройства, а не се говори достатъчно. Когато се говори пък, не се говори достатъчно акуратно, защото идеята не е да ядеш 10 гр. лимец и половин авокадо, а да видиш за какво е гладна душата ти. В този смисъл хранителните разстройства са емоционали и имат нужда от терапевтично лечение, но това ти го знаеш много добре. Отне ми половин година да стигна до идея, която представя тази емоционалност. Реших да заснема домовете на хора, реални пациенти на терапевтите от организацията “Живот на килограм”. В началото бях скептична към възможността някой да се съгласи, но се оказа, че не съм права – намериха се хора, които отвориха къщите си за мен. Малко си даваме сметка колко много говорят за нас предметите, с които избираме да се заобиколим. Издават ни вещите, цветовете на стените, текстурите на предметите.  Домът не просто е крепост, а наша втора кожа, в която сме по чехли и души. И тук идва фотографията. От опита ми като фотограф, използващ и похватите на фототерапията, знам, че фотографията е изключително честен език за всичко онова в нас, за което не успяваме да намерим думи. Емоционалната значимост на снимките от изложбата идваше от разголените в тях хора, не буквално, а метафорично и от там още по-силно. Тези души, попаднали в капана на едно или друго хранително разстройство, присъстваха във всеки един предмет в кадрите.

Вероятно някой чете и се пита доколко това “говорене” на вещите е акуратно и реално. Хайде да опитаме нещо: Нека читателите на този текст останат за малко в тишина, да успокоят дишането си и да опитат да излязат извън динамичното си мислене. После да се огледат, опитвайки се да видят вещите в дома си през очите на някой, който отива там за пръв път. В тази спокойна наблюдателност нека се появят въпроси като “как, дали и защо е подредено по точно този начин?”, “защо точно този цвят, отговаря ли на някаква емоция?”, “повече себе си днес ли виждам в тези стаи или повече себе си като дете?”, “в тези вещи присъства ли някой друг?”, “усещам ли прекомерен контрол в подредбата?”, “има ли някакъв патерн в избора на препарати или геометрични форми?” и така нататък. Трудно ми е да предположа какви отговори ще се появят, но те със сигурност ще разказват за несъзнаваното, за дълбоката емоционалност, за травмите и за много други изначално лични неща.

По какъв друг начин човек може да използва фотографията, за да разбере повече за себе си? 

Едно чудесно упражнение от фотоанализата е изследването на стари семейни снимки. В крайна сметка всеки от нас е продукт на емоционалността на родителите си, носи моделите, които те задават без значение в каква посока са. В този смисъл ако човек иска да научи повече за себе си е добре да отдели време да разгледа семейната си история. А тя е подробно разкрита в старите снимки. Всяко едно семейство има собствен климат, в който има скрити и явни динамики на отношенията. В една стара снимка може да гледаме за много неща – какво изразяват телата, как стоят в пространството, тези хора (близките ни) държат ли се за ръце, кой накъде гледа, на общите семейни снимки всички деца ли са или не, и прочее, и прочее. Една обикновена семейна фотография може да разкрие адски много. Много повече, отколкото предполагаме.

Преди време ти публикува в профила си статус за споделянето на снимки на деца (на публични личности), който определено ме замисли. Какви са според теб основните неща, които хората масово не знаят? 

Статусът ми беше провокиран от прекомерното пускане на снимки на деца в промотирани постове от т.нар. инфлуенсъри, но всъщност касае всички ни, доколкото е редно да не злоупотребяваме с образите на децата си в социалните мрежи. Тук не визирам изкушаващата практика да споделяме в социалните мрежи, с цел да се свързваме с близките си по света и у нас, доколкото изобщо това е възможно. Говоря за твърде честото пускане на снимки на бебета и малки деца, и най-вече употребата им в рекламни/спонсорирани постове във Facebook и Instagram. На първо място, разбира се, това е личен избор вътре в едно семейство. Смея да твърдя обаче, че този избор почти винаги е на родителите. Лично аз съм категорично против използването на деца в инфлуенсърски профили без значение Facebook или Instagram, дори с годините станах внимателна към прекомерното пускане на снимки за лични цели и ще кажа защо. Децата са отделни личности, които имат право на избор дали животът им да бъде постоянно онлайн. Все повече изследвания и статии се появяват за това, че имат тийнейджъри, които преживяват разрив с родителите си на основа това, че са им били пускани снимки от съвсем малки и нямат privacy. Франция стана първата държава, в която дете може да съди родител за тази практика. Отделно в началото на октомври миналата година от Microsoft публикуваха обширно изследване по темата в което се посочва, че 42% от тийнейджърите са категорично против пускане на техни снимки от родителите им. Хората рядко осъзнаваме, че снимките на деца в социалните мрежи са преди всичко база данни, които могат да бъдат използвани за профилиране, задаване на модели и всякакви други мръсни неща. Миналата година Британското правителство излезе с изследване в което се казва, че с темпото с което се пускат снимки/data на деца в социалните мрежи до 2030 г. ще има достатъчно информация, въз основа на която да се „открадват“ цели дигитални животи и съответно трети лица да се представят за децата ни, благодарение на deep fake технологиите. В крайна сметка точно от снимки е лесно да се събере най-необходимото – образ, дата на раждане, пол, раса, местоживеене, родствени връзки и т.н. Доказано е от организации като Интерпол, че най-голям източник на снимки на педофилските мрежи са социалките – Facebook и Instagram. Дори и да не говорим за публични постове, замисли се колко хора от списъка ни с приятели реално не познаваме. Това само по себе си е отделна тема, така че спирам до тук. Професионалистите в областта на психотерапията, като теб,  от доста време говорят за многото капани, които поставяме на децата, превръщайки ги в онлайн герои. На първо място от години се е изместил фокусът към изцяло външното/телесното. Ако имаш много снимки като „сладко бебе или дете“, имаш необходимостта да се придържаш към този модел и да искаш да бъдеш красив/а онлайн. Желанието да покриеш куп очаквания, води до всякакви психични девиации. Разбира се етичният въпрос за честото използване на деца в рекламни постове е изключително голям и тук трябва да говори съвестта и на хората в едно семейство, и на представителите на бизнеса. Още по-голям става когато се наблюдава видим опит на „родител-инфлуенсър“ да превърне детето си в „бебе-инфлуенсър“. Това са малка част, и то съвсем щрихирано, от мотивите ми да съм твърдо против sharenting-a. Отново казвам, че това на първо място е личен избор на всеки родител, в който никой няма да право да се меси, но говоря за друго – децата като бизнес. Правя и още едно уточнение, че много често родителите не тръгват със задна мисъл към постване на снимки онлайн, но е въпрос на обща образованост какво се случва в бъдеще с тези данни.

Като сме в темата за снимането – селфитата, ах, селфитата, това вероятно ще остане като белег на началото на века. Ръцете на жени, протегнати назад; онзи тренд, в който получавахме снимки на храната непрестанно; или пък снежните лавини от кадри на пресен сняг от първата снежинка до разтопяването й; хитовите пози, в които хората застават – ръката назад, дяволитото личице, пръста пред устните… Тази еднообразност, но и големия брой харесвания, които получават – израз на какво са те според теб? 

До голяма степен гледам на селфитата като на визуален израз на добре-пресметнатата ни внушена заблуда, че мнението ни в социалните мрежи има значение. Тук говоря основно за Facebook. Замисли се какъв достъп до изразяване даде тази платформа. Мисля, че няма аналог в модерната ни история. Този достъп обаче бе не проява на филантропия, а чист маркетинг, променил, и продължаващ да променя света, в недобра посока. Едно управление на масите, вкарвани в играта на “възторг – тревожност”, защото точно около това се движат обикновено статусите на деня –  нещо или е повлякло крак в позитивни полета, или обратното. В тази постоянна игра ние не само често си губим житейското време, но и започваме да вярваме, че всичко онлайн казано от нас е важно. И тук отново идват селфитата – от една страна ако мислиш, че мнението ти, изказано във Facebook, има значение, много бързо изпадаш в заблудата, че си значим и че е важно да се показваш. От друга – алгоритмите на социалните мрежи вече са така изградени, че изискват от определени хора да “радват” другите, тоест да пускат селфита в интернет. Това се отнася предимно за хората под прожектора – артисти, известни личности, инфлуенсъри и така нататък. Иначе масово хората пускат селфита, за да догонят собствения си виртуален образ, наложен от безкрайният монолог, който водят в социалните мрежи. Понеже този монолог има за цел да получи възможно повече лайкове, той се изкривява и става фалшив. От там и догонването за което говоря. Не толкова дълбоко в себе си мисля, че предобрянето със селфита е страшна патология, издаваща всичко друго, но не и добър вкус.

Един въпрос, който не мога да задам – защо има толкова добри фийдове с малко последователи и толкова много тривиални фийдове с много последователи.

Има много обяснения. На първо място в социалните мрежи ние действаме на принципа на стадото – приобщаваме се към популярните, като следваме трендове им, оприличаваме се на онези, които харесваме, а и съществуваме в едно и също информационно време, в което се налагат определени художествени, или други, стандарти. Има и нещо друго,  откакто Instagram се промени в посока да бъде повече нещо средно между Facebook и Snapchat много често тези стандарти са свързани с капитала, с капитализирането от платформата, със създаването на форми, които буквално искат да продадат даден продукт или идея. Това не е ново и в крайна сметка аз също се възползвам от него. В този чисто пазарен механизъм има диалог между три страни – клиентите, рекламните агенции под формата на посредници и самите инстаграмъри. Много често обаче в това уравнение липсва пълното разбиране за най-важната страна – публиката или т.нар. последователи. За това няма един виновен, всички се учим в движение, просто рекламните стратегии се насложиха върху платформата по начините, които познават, без обаче да се има реална представа как действително реагира аудиторията в дигитална среда и колко бързо всъщност се променя. И тук се връщам на същността на въпроса ти – има добри фийдове с малко последователи и тривиални с адски много, просто защото а) обичаме да воайорстваме към живота на другите, подобно на лошо реалити и б) понякога вторите се налагат от рекламните пазарни механизми, защото не изискват особено мислене. Истината е, че много хора не искат форографията да ги замисля, да им действа като огледало, а предпочитат по-бързо смилаеми снимки. Откровено казано за мен Instagram до голяма степен се превърна в по-вредната социална медия, защото започна изцяло да залага на или красиво-щастливо-показни снимки, или на излъскани пазарни фийдове, в които всяка снимка е рекламен пост. Във Facebook поне все още може да кажеш, че не ти е добре, че светът е крив или каквото и да е.

Дай ми примери за интересни фийдове – според теб. 

С времето в Инстагам започнах да следя предимно фотографи или фотографски агенции, големи галерии и прочее, така че примерите, които мога да дам са в тази сфера, но понеже са много, нека просто всеки си помисли кой стил фотография или живопис харесва, а после да потърси в Instagram. Със сигурност ще намери примери. Идеята ми е следната – за мен е важно човек да храни душата си с красотата, която се съдържа в картините, скулптурата, добрата архитектура и фотография. В някои градове тази красота е буквално пред очите ти под формата на история – като в Рим, Виена, Мадрид и други. Там вървиш сред красива архитектура и чувстваш, че стъпваш върху раменете на времето. И колкото и да не те вълнува, средата оформя в теб вкус, прави те взискателен и отваря сетивата ти поне малко. За съжаление това не можем да го преживеем в град като София, където еклектиката е пълна и лишена от вкус. В този смисъл нашата градска среда ако въобще ни учи на нещо, ни учи на непоследователност, на липса на високи стандарти, на отсъствие на приемственост и това, вярвам, ни прави много тревожни. Както и доста прости освен ако сами не желаем да попълним тези културни липси. Тук идва интернет, който може да бъде и чудесно място ако търсим това което трябва. Ето защо в Instagram следвам класическа и модерна живопис, силна фотожурналистика, красива авторска фотография, антична скулптура и прочее.

Всички снимат. Много хора дори не присъстват на много места, а снимат къде са били и публикуват албуми от 46484 снимки и не знам дали подозират, че едва ли някой ги гледа. Как (можем да убедим) хората да селектират снимките си.

Истината е, че хората не селектират снимките си. Ако има някакъв тип селекция тя почти изцяло е свързана с това тя/той да подбере единствено фотографиите, на които присъства. И да, никой не гледа албумите от по 32183 снимки по ред причини. Едно от нещата, на които уча хората, които идват на фотоуикенди е това, да правят фото-истории от десет-дванадесет кадъра. Това е напълно достатъчно, за да предадеш една емоция или да внушиш определен смисъл. От гледна точка на дигиталния маркетинг също е оптимално. Що се отнася до това, че хората не присъстват на местата, на които са били, заети в това да ги заснемат – до голяма степен това е така. Обаче и тук отговорът не е толкова прост или равен. Знаеш ли, неотдавна на една сутрешна разходка с приятел си говорихме колко претоварено е вече понятието, а и практиката, да пътуваш. Всички внушават идеята, че трябва постоянно да си някъде, да видиш и това, и онова, да преживееш и тази, и онази държава. Обаче какъв тип преживяване е това? Реално какво точно прозираш за дадено място, докато несъзнателно си застинал в някаква роля – било то на турист, на фотограф, на инфлуенсър, на “онзи-който-споделя-във-фейсбук”? По моему почти нищо. В този смисъл фотографията просто попада в общото разбиране за  обезценяване на паузата, на неподвижността, на това да останеш на едно място в опит да обемеш себе си. Мисля си, че въпреки живеенето в свят, внушаващ ни постоянен стремеж към постижения и действия, е добре да тренираме този тип неподвижна съзерцателност, защото точно тя ще ни отведе до вътрешните места, които всъщност си заслужава да посетим.

Може да следите за фотографските събития (фотоуикенди (в Рила, Балкана), как да снимаме с телефон), които Вера Гоцева организира в нейния фейсбук профил или инстаграм. 

Потърсете и нейните семинари за правене на психологически портрети (най-скорошна дата 8 март 2020, следете и за други дати в профилите й).

От април 2020 тя стартира и серия от лекции, които ще се провеждат всеки месец.

Още по темата

Една лекция, която пуснете, когато искате да се провокирате или се чудите как да заплачете (за bookmark-ване)

TEDx лекция 2018

Интервю в Interview.to

.

Снимка: Боряна Пандова

.

…

Ново интервю в продължение на проекта в блога на интервюта с различни специалисти, които разказват от своята гледна точка. 

Д-р Иван Диков е е акушер-гинеколог с повече от 25 години клиничен и амбулаторен опит. Той е началник на Диагностично-консултативния блок на „Майчин дом“ (София, ул. Здраве 2). Там се осъществяват високоспециализирани амбулаторни медицински услуги, консултации със специалисти, първични и вторични консултативни прегледи, консултации по документи, лабораторни изследвани, както и планов прием на пациенти. „Майчин дом“ е най-голямата и най-старата специализирана АГ болница у нас.

Какво не се знае масово за спирането на цикъла, защото през тийн годините той не е много редовен, а от друга страна е сигнал за развитие на хранително разстройство?

Менструалният цикъл е едно от огледалата, които показват общото състояние на организма на жената, най-вече в репродуктивния период от живота й. Цикличността е обикновено около 28 дни, което отговаря на един лунарен месец. От там по щампа се приема, че неговата поява на 22/4 до по-голям интервал от 31-32 дни също е в норма.

Важното, което трябва да се знае за менструалния цикъл, когато е редовен, че не всички менструации са свързани с отделяне на яйцеклетка. При всички жени има поне няколко цикъла годишно, които не са свързани с отделяне на яйцеклетка и колкото се влиза към по-зряла възраст, толкова по-често се случва това. Би трябвало жените да си следят цикъла с т.нар. менструални календарчета или приложения на телефона. А когато се наблюдава дисбаланс, колкото по-рано се потърси причината и се изясни, толкова по-малко последствия има. За съжаление, когато това е продължило с години, доста често може да бъде свързано с един дълъг и дефинитивен край на възможностите за репродуктивна реализация.

Най-честата биологична причина за нарушаване на цикъла е бременноста. Едно момиче, което има цикъл и е водило сексуален живот през изминалия месец, независимо протектиран или не, е силно препоръчително, за да не кажа задължително, е да се направи тест за установяване на бременност. От една страна той струва няколко лева, а от друга е най-сигурния, най-евтин и конфиденциален метод. Ако жената не е доволен от първия резултат, след няколко дни може да бъде повторен и така вече няма да има съмнение дали е фалшиво положителен или фалшиво отрицателен.

Другата причина при подрастващите за отсъствие на менструация са несъобразените с изискванията за балансирано хранене диети. Малко или много една неразумно приложена диета се отразява върху менструалния цикъл. Може да се стигне и до пълна липса на менструация с месеци, дори години и тогава връщането към нормален менструален цикъл не е толкова лесно, колкото човек си представя. Първото нещо жената да се върне към нормален начин на хранене, доколкото това е възможно.

Наднорменото тегло също повлиява месечния цикъл и затова следенето на теглото е важно при всяка жена, която иска да забременее.

Друг важен аспект при спирането на менструалния цикъл е да се потърси дали има едндокринни проблеми или вродени гинекологични проблеми. Около 15% от жените имат ендокриннологични проблеми и с изследване на хормони и ехография също може да даде отговор за липсата на менструален цикъл. Недостатък на системата, която имаме, е неглижирането на профилактиката, особено на подрастващите – и при мъжете, и при жените.

Приемаме, че в днешни дни цикълът на момичетата започва около 10-12 годишна възраст. Кога можем да очакваме, че ще се нормализира?

В първите 1-2 години действително менструацията може да не бъде много редовна, но ако след това не се установен един що-годе нормален цикъл, трябва да се потърси консултация със специалист, но веднага се връщаме обратно назад – в България се броят на пръстите на ръката специалистите – и една част от тях работят при нас, в Мачин дом, които наистина знаят и могат да дадат експертно становище или консултация при такава ситуация. Реално това са 5-6 лекаря и пак се връщаме в профилактиката.

Но тук ще дам и друго нещо – ранната бременност при подрастващи. Сандвичи, диети, напрежение и може 2-3 цикъла да се прескочат – и се оказва че момичето е в 3-4ти месец бременна. И тогава – в закона до 16 годишна възраст до 22 гестационна седмица бременноста може да се прекъсне по медицински причини. Но на 16 години и 1 ден не може. А едно нечакано или нежелано дете обърква 2-3 семейства. Без профилактика, без подготвени кадри, голяма част от тези проблеми няма как да бъдат избегнати.

В една идеална ситуация как би изглеждала профилактиката на тийнейджърите? От каква възраст трябва да се започне?

От 10-12 годишна възраст подрастващите момчета и момичета някои процесите започват доста по-рано. Това е в резултат на променен бит, общество и т.н. и тяхното физическо и сексуално съзряване става доста по-рано, особено при момиченцата. Първото нещо, което е – от години се говори за въвеждане на здравно образование в училище. За съжаление и при двата пола много лоша шега изиграват и при двата пола, използването под формата на хранителни добавки протеини и други неща, но за съжаление голяма част от тях са с неясен произход и производител и съвсем не са толкова безвредни – не само за репродуктивното и ендокриното здраве, но и куп други органи и системи.

Доколко семейните разговори могат да помогнат?

Говоренето може да помогне, ако родителя също е наясно с тези неща. Но най-важното е родителите да не губят връзка с децата си.

И тийнейджърката няма цикъл, майката е загрижена и започва да търси какво да направи…

Но това се случва само ако майката има съответния контакт с дъщеря си, а не винаги той е толкова пълноценен. Има майки, които правят всичко възможно след като се появи проблема, но заради това, че от най-ранна възраст не са създадени такива отношения, на 15-16 годишна възраст вече е трудно те да започнат. Още повече в тази възраст децата не са добре настроени към родителите и ако няма тази предварителна връзка, в този момент отношенията се късат.

Друг проблем е законодателството – до 18 годишна възраст един лекар и кръв не може да вземе, без съгласието на родителите. Имал съм безброй такива проблеми – на 14 годишно момиче, което води – няма значение редовен или не сексуален живот – му се предписва комбиниран котрацептив. За тийнейджърите ако няма нещо друго, комбинираната пероална таблетка е възможно най-доброто предпазване от бременност за здрави жени.

Но долитат двамата родители, разгневени, готови да бият с думите „Ти кой си бе, ще тласкаш дъщеря ни към това“ и ти трябва да им кажеш – „Вижте хора, тя няма да престане да прави секс – напук ще ви прави, още повече – вие какво искате – тя да забременее с всички проблеми на една тийнейджърска бременност и с нейните последствия – социални и физиологични или искате да не забременява?“. Ето това е още един порочен кръг, в който сме от десетилетия.

Да си представим една ситуация, при която млада жена с или без майка си отива при гинеколог, защото й е спрял цикъла и не идва вече месец или два. Там й се предписва хормонален препарат, който да предизвика цикъла, но ние знаем, че този цикъл не е „истински“ – това е нещо много често срещано.

И тук се връщаме в предишното – за съжаление хората, които наистина са вещи по отношение на гинекология на подрастващите са малко. Дори в програмата на обучение на студенти, този проблем не е засегнат достатъчно. Много често се подхожда така – при нередовен цикъл се предписват контрацептиви – да, контрацептивите са безопасни, но са хормонален препарат и действат по един начин в тийнейджърска възраст, по друг 20-30 и трети 30 плюс и от 40 нагоре. Причината за тази нередовност на менструацията остава нерешена – да, поемайки хормоналните препарати при пациентката ще настъпят промени и временно ще бъде решен въпроса, но това е еднократно.

И това няма да реши основния въпрос…

Въобще не го решава, а го задълбочава.

Понякога родителите се притесняват, че момичетата им напълняват във възрастта 10-12 и не знаят, че това е един естествен процес, при който тялото се подготвя за първата менструация, започвайки да задържа мазнини.

Да, обаче това е различно от това едно дете да е с наднормено тегло. За това влияе много и начина на живот влияе. Ходи се с кола до училище, физическа активност почти никаква, с телефона и таблета навсякъде и почти не се излиза – само по дискотеки и така много момичета не приемат храна със съответното качество и съответната ритмичност и нямат физическите натоварвания, които да поддържат теглото в норма.

Но ако детето е поддържало средно тегло и стане закръглено, родителите реагират или съучениците и тогава започват диети, сваля се теглото и се стига до първична аменорея (липса на първа менструация).

Абсолютно!

Една част от пациентките ми се колебаят дали да споделят с гинеколога си дали да споделят по време на прегледа, че имат хранително разстройство

Добре е да се каже, защото това касае баланса на тялото и лекаря е добре да знае това, което се случва, за да може да знае каква е цялата здравна картина.

За контакти с д-р Иван Диков и специалистите по гинекология за подрастващите може да се свържете с Диагностично-консултативния блок на Майчин дом

Други срещи със специалисти

Интервю с д-р Райна Стоянова, ендокринолог

Интервю с д-р Елена Димитрова, кардиолог

Интервю с д-р Димитър Тянков, дентален лекар

Интервю с Лили Стефанова, треньор

Интервю с д-р Тони Дончев, психиатър

.

.

.