Category: <span>интервю</span>

Live за хранителните разстройства с Ани от healtylicious.heaven

Разговорът ми с Ани за хранителните разстройства в нейния канал в инстаграм healtylicious.heaven е много интересен за всеки, който има отношение по темата и говорим по въпроси като „Има ли пълно излекуване или си винаги на ръба?“; „Смяташ ли, че дори след като физически се „възстановиш“ от хранително разстройство, остава малка част от него и същността му, и в тежки моменти може лесно да го използваш като механизъм за справяне?“ и още много в този час, който отделихме по темата (линк към лайва по-долу).

Няколко думи за Ани – тя у хранителен терапевт  в обучение (Nutritional Therapy Practitioner), създател е на сайта Healthylicious , в който много успешно съчетава здравословното и вкусното, търсейки баланса между храната и съзнанието – в рецептите и живота. А и и снима и прави страхотен дизайн.

Пробвала съм лично както неща опечени от нея, така и рецептите й сама, така че – последвайте я.

 

 

 

 

 

 

 

Кирил Кандиларов за Хелтико и бъдещето на телемедицината

Причината да се срещна с Кирил Кандиларов беше мобилното приложение за телемедицина Хелтико (Healthyco), което има за цел да свързва пациенти и лекари за консултации онлайн, чийно съсъздател е той. Въпреки че настоящата ситуация изглежда идеална за стартирането, за да се стигне до момента на появата на Хелтико в Google Play и  App Store, има години на разработка и мислене. Кирил Кандиларов е с магистърска степен по биотехнологии, с над 20 години опит в областта на медицинската диагностика, съосновател и мениджър на Медико-диагностични лаборатории Кандиларов.

За мен лично беше впечатляващо широкото мислене на Кирил Кандиларов, с решението му да включи в тази „докторска“ апликация психотерапията, признавайки значението на „лечението с говорене“ (т.е. психотерапията), в рамките на лечението на тялото. Така в момента в Хелтико може да намерите психотерапевти от различни модалности, с които да се срещнете, когато бъде установено, че причините на дадено заболявание може да е психосоматично например.

От колко време подготвяш старта на Хелтико?
Идеята се зароди още през 2014 г., когато създадох първия идеен проект за телемедицина. През 2015 предложих на Стоян Дипчиков, който е и мой братовчед да го реализираме заедно. Стоян е завършил магистратура по мобилни технологии, а в момента е главен търговски директор в Despark, една голяма IT компания. Първоначално взехме решение да го реализираме по проект за иновации, което ни забави с две години.

От позицията на времето и опита, който натрупахме през тези две години, защото ние не се отказахме, а се развивахме, мога да кажа, че тогава не беше подходящият момент за подобна инициатива. Докато сега смело мога да твърдя, че сме на прав път

Какво ти дава тази увереност? Развитието на технологиите? Или готовността на хората за такъв тип консултации?

Бъдещето е в технологиите. Хората не искат да губят време. Искат да могат да избират. Чрез телемедицината те имат лесен достъп до най-добрите специалисти в цял свят. Пестят време и пари, ако им се налага да пътуват до друг град или държава за консултация. Особено при онкоболните, бързината на вземане на решение е от решаващо значение за лечението на пациента. Не на последно място бързата консултация им спестява и много притеснения.

Кои са главните участници в проекта?
Общо в момента екипа ни е от 8 човека – основните замесени сме аз и моят партньор  Стоян Дипчиков. Екипът ни е нашата гордост, защото сме събрали млади и амбициозни специалисти с желание и хъс за работа, състои се от мениджър развитие, IT специалисти и съветници.

Под красивото лого на Хелтико има много работа – както на ниво технологии, така и свързването с професионалисти в областта на медицинската наука.  Какво те мотивира толкова време да се занимаваш с този технологично-медицински продукт?
От 20 години съм съосновател и съсобственик на лаборатория Кандиларов. През тези години се зароди идеята и желанието ми, пациентите да имат лесен достъп и избор на медицински специалисти в България и чужбина. Идеята е пациентите да имат възможност да се консултират с най-добрите специалисти онлайн, винаги ,когато имат нужда, без да напускат дома си, като по този начин приложението им помага да пестят време и пари.

Т.нар. телездраве или телемедицина (telehealth) е в своя пик в много държави. Каква е причината според теб досега да не е толкова популярно точно в България или за българоговорящия пазар?
Това е нещо ново за цял свят, което се развива с бързи темпове, през последните години. Мога да дам пример с Германия,която е 90 млн., където също не е съвсем развито. Телемедицината за мен, това е бъдещето, където пациеннтите ще могат да бъдат обслужвани бързо и качествено, както и лекарите да бъдят по-справедливо заплатени.

Аз съм от лекарско семейство и една мечтите ми  е лекарите да останат да работят в България. Но за да се случи това трябва да има по адекватно заплащане за тях. Според мен телемедицината е един от начините,който ще помогне това да се случи. Те ще са точно както IT специалистите. Ще могат да работят в България като консултират пациенти в България и чужбина.

От началото на извънредното положение различни форми на комуникация онлайн с видео станаха много популярни – познати отдавна, нови и професионални. Защо реши приложението да бъде със собствена програма за видеовръзка?
Технологично моят партньор Стоян се грижеше за разработването на приложението. Видеовръзката е заложена още от идейния проект. Целта е пациента да получи реален контакт, а той може да се осъществи навсякъде. От това се пестят време и средства.

Колко специалисти и от какви области са включени в приложението в момента?
В момента имаме над 100 лекари и специалисти от България, Германия и Южна Корея,в мобилното приложение, за видео консултации и в интернет страницата за писмени консултации.
Много от пациентите се нуждаят и от консултация второ мнение. За тяхно улеснение в нашето приложение включваме лекари от цял свят. Важно е пациента да може да има избор на специалист. В същото време мобилното ни приложение дава възможност за видео консултации в реално време. Пациентът може лесно да влезе в приложението и да си запази час и в реално време се консултира с специалист. Създали сме и възможност за писмени консултации през интернет страницата на Хелтико, където след като пациента зададе своите въпроси до лекаря, ще получи отговор най-късно до 7 дни. И в мобилното приложение, и в интернет страницата, пациентите могат да качат своите изследвания и други медицински документи, които да могат да показват.

Какви са плановете ти, къде искаш да стигнеш като брой хора в края на годината?
Надявам се все повече пациенти в България да се доверяват на телемедицината и скоро да разширим още повече портфолиото си, като включим лекари и специалисти от много страни. Нашето желание е да помагаме и на хората с хронични заболявания. Искаме да включим в Хелтико много лекари, специалисти и специализанти, които да дават и безплатни консултация за хронично болните и хората в затруднено положение

 

Фейсбук страницата на приложението за телемедицина Хелтико,

където може да следите за уебинари и събития, които се организират. На 8 май от 15 часа предстои безплатен уебминар с д-р Райна Стоянова по повод Европейския ден за борба със затлъстяването на тема Метаболитен синдром и затлъстяване в ерата на телемедицината. Преди това имаше уебинар с д-р Мустаков за разликата между непоносимост към храни и хранителни алергии, които може да гледате и на запис в линка.

.

Още по темата

Два термина влизат в това интервю и мисля – телемедицина и телементално здраве.

Телемедицината е разпространението на свързани със здравето услуги и информация чрез електронни информационни и телекомуникационни технологии.  Тя позволява контакт, грижи, съвети, образование, интервенция, наблюдение на пациенти, които са на някакво растояние.

Телементално здраве е използването на телемедицина за предоставяне на оценка на психичното здраве и лечение от разстояние. Вече сме в шестото си десетилетие като добре позната практика в медицинската област. Чрез нея се разширява достъпа до грижи и пациентите и доставчиците са много доволни от него за голямо разнообразие от услуги. Чрез термина телементалното здраве се обозначава както психотерапевтичните услуги, така и телепсихиатрията.

През 2008 г. метаанализът на проучвания установява, че телемедицината е рентабилна алтернатива в 21 от 23 проучвания, по-голямата част от които се фокусират върху грижите за хронични заболявания. Основните ползи, получени от телемедицината е намаленото използване на болниците, подобреното спазване на пациентите с плановете за лечение, подобрената удовлетвореност на пациентите от здравните услуги и подобреното качество на живот.

Множество проучвания са открили ползи, свързани с прилагането на телездраве за домашно наблюдение, когато се прилагат при пациенти със сърдечни проблеми. Набор от скорошни проучвания, които сравняват телездравето с традиционната извънболнична помощ, отчитат оценки на спестяванията в диапазона от 17% до 75%. (данните са тази статия)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

снимката е от личния архив на Кирил Кандиларов

Димитрина Проданова, детски психолог – „Ако съм успяла да проясня дори едно мрачно детство, тогава съм доволна”. Мисля, че не е само едно. Доста са. И това ми дава криле“.

Времето е като цедка. Остават големите камъни. Запознах се с Димитрина на едно от събитията, които Pampers организира преди години и така, стъпка по стъпка, разговор след разговор, започнахме да се доближаваме и сближаваме.

Видях как се написа първата книга, как първо в очите й се роди втората и така с Димитрина сме тук, в този момент, в който отново сме седнали – аз с неизменното кафе, а тя чай с жасмин, за да си говорим.

Това не е обичаен разговор, защото нито един от въпросите не е мой – те са извадени от нейните разговори с деца и тийнейджъри в „Превод от детски за напреднали“ (може да я поръчате онлайн). В нея ще намерите истории от кабинета й, много информация за света на децата и тийнейджърите, за онова, което родителите искат да научат за децата си, за да са по-разбиращи родители.

Искаш ли да си поговорим малко?

И много може. Обичам да си говоря с хората. Любопитни са ми. И именно това мое любопитство към този калейдоскоп от светове, който циркулира около мене, беше един от подтиците ми да пожелая да стана психолог. А беше отдавна – бях едва на 15 години.

Разкажи ми нещо за себе си. Например – трите най-важни неща, които те определят каква си?

Не съм много сложна за разгадаване, по простата причина, че съм много искрена. Винаги съм притежавала това умение да си казвам какво мисля, как се чувствам и какво ме наранява или радва. Така съм си дошла в този свят. А може и така да са ме възпитали, но със сигурност рано съм го усвоила като познание. Чак по-късно разбрах, че на това да си себе си, тоест автентичен, се приемало като смелост. За мене е в природата ми и много ми помага. Не си трупам и същевременно съм се научила да назовавам нещата със собствените им имена и то своевременно, още преди да са ме наранили. Това се оказа, че било и от компонентите на емоционалната ителигентност и се учело в годините. Аз просто не обичам да ми е зле. Затова го правя. Така че, бих се самоопределила като автентична.

Много си обичам семейството – и биологичното, и разширеното, и това, което създадохме с моя любим Дани-моя сродна душа, която постоянно ме ръчка да си излизам от зоната на комфорт. Без близките ми бих била пуста планета. Връзката ми с тях ми дава любов и много цвят. Най-малката съм от три сестри и родителите ми с мен вече нямаха тази тревожност, както е при отглеждане на първо дете. Сестрите ми винаги са били момичета с много огън, хъс, амбиции и постижения, но за тях си имаше и ограничения. Аз вече имах техния пример и си растях някак волно и свободно, без никакви забрани, но с много любов, свобода и доверие, че ще се справя, с каквото и да се захвана. И когато в девети клас заявих тържествено: „Реших го вече. Ще стана детски психолог!” и то във времена, в които на психолога се гледаше като на бяла врана, несъществуващо животно или тигър албинос, те ми повярваха и не показаха и грам съмнение в мен. Дори ми казаха, че ме бива за това, защото съм доста спокойна. Имаше само един „ръбат камък” в тази идилия от детството ми-най-голямата ми сестра Мариана (бел. Масларова), с дванадесет години. по-голяма от мен, голяма сила, голямо вдъхновение, превърнала се в голяма болка за мене след години, след като през 2004 г. реши да изкачи вр. Еверест и изчезна на около 60-тина метра под върха… В Базовия лагер са я наричали „момичето с красивата усмивка”. И в онзи 24-ти май, много алпинисти са я наблюдавали как крачи нагоре. Сама. Била е почти на върха и… дирите й се губят. Но това е друга тема…

Искаше ми се да кажа, че в онзи знаменателен ден от детството ми, когато оповестих каква ще стана един ден, сестра ми Мариана впи черните си очи в мен с думите: „Късно е”. Аз я репликирах: „Как така?! Аз съм едва в девети клас. Скоро станах на 15 години”, а тя: „Да си психолог е призвание. Или се раждаш такъв, иначе-не става, колкото и книги и учебници да изчетеш или назубриш. Трябва да си роден за това”.

Истина е, че оттогава изминаха 32 години и почти не минава ден, в който се питам: „Дали съм родена за това? Ставам ли?!” и това изключително много ми помага в работата. Така напредвам-гледам да не се вземам твърде насериозно, но и да не се спирам.

Също така, безценен дар са ми двамата ми прекрасни сина-Филип и Стефан и техния баща. Не мога да живея без любов. Семейството ми я дава.

И без приятели не мога. Имам няколко, които са си само мои, с които всеки миг ми е безценен.

Така че, аз съм социално същество-вече стана ясно. И много своенравно и свободолюбиво. Обичам да обичам. Обичам да чета книги. Обичам да пиша – винаги си драскам нещо, още откакто се помня. И има нещо, без което също не мога – да пътешествам. Била съм в 35 държави. Имам още много в списъка, но съм влюбена в Тибет и Непал, а Латвия и Естония са прекрасни територии, които бих обхождала надлъж и нашир поне веднъж годишно. Там ми е сърцето.

Как се пише книга?

Аз си имам моя си концепция по темата – книга се пише по малко, без грандиозни планове, освен ако не ти е професия, защото тогава писането си е просто работа и то яка, трудоемка, целенасочена, планирана. Тръгвам с идеята да не е Книга, защото ми звучи много грандиозно и… блокиращо. По-скоро си казвам, че си драскам това-онова, пиша на ръка. Пиша всеки ден, но с уговорката, че дори може да е и едно изречение, няма значение, важно е да съм го написала, защото Музата е много игрива. Тя се завихря около тебе, трепти като красива пеперуда и иска вниманието ти и ако не я хванеш поне за миг в шепите ти, тя отлита, при някой по-отзивчив от теб най-вероятно. В първата ми книга „Пътувани сънища – Тибет, Индия, Непал”, бях сравнила творческия ми импулс с: „красив непознат мъж, който срещам случайно на улицата и чака да го заговоря… Идва в деня ми винаги с толкова много идеи и заряд, но ако го игнорирам, ако не ги споделя с него върху белия лист, той просто си тръгва. Не мисля, че ми е обиден. Прекалено зрял е, за да го прави. По-скоро е фин и деликатен, не иска да ми се натрапва… И лошото е, че колкото по-често го пренебрегвам, толкова по-рядко се завръща отново при мене. Не зная кога ще е следващият път. А ще има ли утре за нас, двамата?…”.

Откъс от книгата на Димитрина Проданова може да прочетете тук

Писането на книга, създаването на такава е труд, не е просто да си решиш и тя да ти се материализира. Наистина, писането носи радост, но да си създадеш навик да пишеш и то не само да чакаш да те осени вдъхновението, се изисква голяма самосциплина. Затова, изключително уважавам всеки един, който е създал книга, продукт на изкуството, открил е изложба. Зад това стои изключително много вложен ресурс от: време, енергия, търпение. Само вдъхновение за подобна реализация не е достатъчно. Гледаш книгата на даден автор-красива, спретната, чистичка, примерно някакви си 250-300 страници и ти изглежда толкова лесно да създадеш нещо такова. Но това, че авторът, за да остави тези страници най-вероятно е написал поне два пъти по толкова и колко много други хора са се потрудили, за да се „роди” тя – редактор, коректор, художник, издадел, печатар. Книгата е „черешката на тортата”, „върхът на айсберга”, твоето новородено дете. Прекрасно е усещането да я поемеш в ръцете си, да прокараш длан върху гладката й чиста прекрасно изрисувана корица, да разлистиш страниците й и да вдъхнеш с пълни гърди аромата й… Това си е Среща, голяма!

А героите ти реални ли са?

По-истински от това-накъде?! Това са децата, които ежедневно срещам в кабинета си. Естествено, съхранила съм автентичността на историите и на характерите, но съм спазила конфиденциалността, повечето от имената са сменени, освен на много от тях, които пожелават да бъдат споделени. Имам клиенти, които приемат с радост това да бъдат описани в книга, за тях това е висша чест и именно те са дословно споделените. Всъщност, като се замисля, почти всички „развръзки” в моите описани случаи са толкова вдъхновяващи, че ако аз бях клиент на психолог, с моя проявен огромен ресурс за справяне, който само лекичко е бил подпомогнат от терапевта да се „отключи”, не бих желала да съм инкогнито. Така че, имам много истории с подменени имена, на десетки истински малки герои, които са реално крачещи сред нас човечета и спокойно могат да ни вдъхновяват с това, как се справят с тежки дилеми, мъчителни емоции и чувства, сложни ситуации, травматични епизоди в живота си и т.н. Хубавото на книгите ми „Превод от детски” и „Превод от детски за напреднали”, които са синтез на личните ми прозрения от 20-годишната ми практика като детски психотерапевт, е в това, че описват нашите деца-българските, със специфичната им народопсихология и стратегиите и техниките, които работят именно за тях. Тук няма шаблони и клишета, има истински истории с работещи модели от моята практика. Това са си моите прозрения.

И какво се промени за тези 2 години (от издаването на „Превод от детски“)?

Времето мина много бързо. Сякаш беше вчера. Мисля, че наистина лично аз в практиката си станах по-напреднала. И в писането-стилът ми е по-изчистен. Все повече съумявам с по-малко думи, да прокарам по-сложни послания. Срещнах междувременно десетки хора и то прекрасни покрай представянето й – имах много покани в гр. София и още в 11 града. Научих се смело да говоря пред голяма публика и с изненада усетих, че подобна изява ми носи истинска наслада. Няма такова зареждащо преживяване – да се срещаш и общуваш с хора, които приветстват идеите ти, които те гледат жадно, сякаш си чист планински извор и искат и още, и още и още… Преди време си мислех, че съм доста срамежлива, че ако застана на сцена, току виж ми изскочило сърцето от страх. Толкова съм благодарна на Съдбата, че покрай книгите ми, ми отвори и нови пространства. Не съм същата отпреди две години-по-силна съм и по-уверена, най-вече в това, че съм в Пътя си и че това, което правя е смислено и помага. Понякога много се изморявам и то от глупост, от самата себе си, защото работата ми е като допинг и често пъти се раздавам твърде много и не се щадя. Ето, на това трябва да се науча. Задай ми този въпрос след две години. Дано успея да ти отговоря, че съм поработила по въпроса.

И каква е тайната ти?

Имах една прекрасна тийнейджърка Ева, която беше изключително харизматична, талантлива в много сфери – учеше японски, композираше музика, свиреше на пиано, рисуваше комикси, пишеше разкази и същевременно беше пълна с приятели, които безогледно я използваха като личен психотерапевт, грубо казано – направо я черпеха. Но същевременно Ева винаги преливаше от енергия. И когато един ден я попитах: „Откъде ти черпиш енергията си?”, тя само се засмя: „Нима не разбираш?! Аз съм самозареждащ се генератор. Колкото повече давам, толкова повече получавам.”. Все ми се иска да вярвам, че и аз го мога. Като нея. Нищо, че когато се запознахме, тя беше на 14 години. и е много по-лесно да си подобно Чудо на тази възраст, а аз отдавна не съм в нея. Но все пак, ми се иска да го мога-да съм „самозареждащ се генератор” и колкото повече давам, поне толкова да получавам. Засега мисля, че ми се получава и мисля, че е първо, защото имам пълната подкрепа от близките си, второ – работя нещо, което ми носи постоянно усещане за смисъл и трето-защото, когато давам, не го правя с идеята-колко ще получа в замяна. Просто си давам, щом го мога, докато го мога…К акто виждаш, нямам някакви сложни тайни трикове, които да ме правят щастлива. Винаги съм го знаела-най-значимите неща, не са сложните неща. И когато си позволиш да пътуваш много по света, най-силно го разбираш, защото виждаш, че от каквото има нужда един номад, живеещ в юрта и пасящ яковете си насред Тибетското плато, от същото се нуждае и един скандинавец, подготвящ яхтата си за снобско парти, а то е: здраве, семейство, храна, подслон и усещане за смисъл.

Тренираш ли нещо?

Карам колело и ски. През тийнейджърските ми години оцелях от пубертета благодарение на активното ми занимание със скално катерене. Бях състезател към „Академик-Пловдив”. Спортът е задължителен за всеки, не само за децата. Спортът калява най-вече психиката, особено ако станеш активен състезател. Учиш се да приемаш и загубата, и победата. Дава ти самочувствие. Зарежда те с енергия и светли чувства. Среща те с амбициозни, успешни или поне стремящи се към успеха хора. Имаше един известен катерач  – Волфганг Гюлих, който в биографичната си книга, беше казал нещо, което предопредели много от следващите ходове в живота ми, а именно: „Степента на спада е равен на степента на покачването”, тоест колкото по-дълго си се потрудил за нещо, за да усвоиш някакви умения и познания, толкова шансът ти да ги загубиш/забравиш е по-малък или поне-много по-отсрочен във времето. Така че и в работата ми, много залагам на това-трудя се на психотерапевтичното поприще вече цели 20 години и ставайки все по-добра в този занаят, зная, че не трябва да се спирам в стремежа си към себеактуализация.

Какъв е най-големият ти страх?

Страхувам се от загуба на близки хора. Страхувам се, че може да дойде един ден в живота ми, в който никой няма да има нужда да му даря любовта и вниманието си. Имам богата фантазия за много страхове. Страхувам се да не мина през живота, без да оставя дори една следа, но по отношение на този ми страх скоро Астрид Линдгрен, на която изключително се възхищавам, малко ме поуспокои с прозрението си, което напълно ми импонира: „Ако съм успяла да проясня дори едно мрачно детство, тогава съм доволна”. Мисля, че не е само едно. Доста са. И това ми дава криле.

Какво те прави така щастлива?

Казах го вече-семейството ми, децата ми, Дани, бийгълът ни Чарли, който е най-доброто човече сред кучетата и най-доброто куче сред хората, пътешествията, срещите с прекрасни хора, които четат книгите ми и искат срещи с мен, писането, реализирането ми в този процес, работата ми с хилядите прекрасни деца и техните родители, които минават през кабинета ми, семейните ни пътешествия с кемпер из Европа, скиталчествата ни из Азия… Творчеството ме прави щастлива-във всякакви форми. Работата ми е изключително творческа и съм благодарна, че Бог ме е дарил с отзивчив ум и чисто любящо сърце и това именно ми помага да мога и аз да помагам и то не с назубрени клишета от книги и от учебници, както и това, че никога не забравям да се питам, както сестра ми ме провокира преди толкова много години: „Ставам ли за тази работа? Родена ли съм да бъда психолог?!”. И толкова много ми се иска да й го кажа: „Надявам се. Дано е така!”

 

.

Може да поръчайте книгата с доставка на Димитрина Проданова „Превод от детски за напреднали“ или комплект от „Превод от детски“ и „Превод от детски за напреднали“.

 

.

Снимка: личен архив на Димитрина Проданова

Разговор с Вера Гоцева, фотограф, в който снимаме, гледаме и отиваме до места, които си заслужава да посетим

Вера Гоцева е фотограф. Познавах я първо от разкази на приятелки, после от снимките на същите тези и други приятелки, които бяха ходили на нейни фотоуикенди; след това онлайн и най-вече около изложбата за бащите четях пост след пост, които ме трогваха, както и цялата концепция – която в онова среднософийско състояние – „имам време, но нямам“, не успях да я видя на живо, но проследих реакции, снимки и размисли – така в този оф и онлайн миш-маш от задочни срещи се видяхме на живо.

Аз съм тази с въпросите.

Тя е тази с погледа към психологията на фотографиите, снимането като процес и нуждата от „неподвижна съзерцателност, която ще ни отведе до вътрешните места, които всъщност си заслужава да посетим“.

Вера, живеем в свят, в който визуалното сякаш започва да доминира. И докато доскоро Инстаграм беше „новия Фейсбук“, след това Снапчат и ТикТок изтеглиха младата аудитория. Накъде вървят картинките? Видео или статично?

В началото си Instagram съвсем не бе “новия фейсбук”. Платформата бе създадена, за да отговори на определена нужда – тази от фотография, от това да откриеш интересни професионалисти и любители в тази област. За съжаление това много бързо се промени. Само няколко години след старта си Instagram виждаш какво е – платформа за селфита и продажби. Това е целта и на всяка друга социална мрежа, без значение дали използва видео или фотография. Това го казвам неслучайно, защото отговорът на въпроса ти накъде вървим е сложен и нееднозначен. Ако опитам да игнорирам всички краткосрочни спекулации, ще кажа така – вървим към 24 часово реалити, в което видеото ще бъде подчинено на една цел – не да информира, а да забавлява.

В определен смисъл това връщане на визуалното е може би естествено – писмеността е древна, но винаги е трудно било трудно да се чете, особено сложни текстове и създаването на образи – от пещерите до сега, е важно за хората като същества. Запечатването на събития и състояния е част от преживяването. Или не?

Всъщност образността под формата на картинки предхожда писмеността неимоверно много. В началото са били образите, скалните рисунки, митологемите. После идва писмеността, с която навлиза и мисленето за история – и художествено, и хронологично. Митологичният кръг се превръща в историческа права линия без обозрим край. Това мислене в писменост и история започва да се променя драстично с навлизането на цифровата фотография, която отразява образността на всичко съществуващо в света. След създаването на World Wide Web, доказателствата за това преминаване от писменост към образност са милиони. Замисли се – в момента всяко нещо има своето дигитално изображение. Но дори и да не е документалност, идват meme-тата, gif-овете, общуването със снимки. Човешката памет и личните ни преживявания винаги ще имат нужда от това да надскочат във времето, да останат след нас като история. Мисля си, че връщането към образите е връщане назад към Мита, в който всичко е възможно – ние с теб да си пием кафето тук, а горе на хълма боговете да си говорят (както е било в древна Гърция). Митовете обаче раждат чудовища и още по-чудовищен, безпросветен страх от тях. В този смисъл е важно да четем, вярвам, че писаното слово буди в нас нагласата за повече критичност. И да използваме средството фотография съзнателно, започвайки с рефлективния въпрос “Защо снимам?”.

Миналият месец ти показа свои снимки в изложба с Живот на килограм. Има ли нещо, което човек може да направи сам, като експеримент, за себе си? 

Изложбата “100 грама нежност” затвори година и половина мислене и снимане заедно с хората от “Живот на килограм”, които ме потърсиха лятото на 2018-та с предложение да представя проблема на хранителните разстройства. В България буквално има епидемия от този тип разстройства, а не се говори достатъчно. Когато се говори пък, не се говори достатъчно акуратно, защото идеята не е да ядеш 10 гр. лимец и половин авокадо, а да видиш за какво е гладна душата ти. В този смисъл хранителните разстройства са емоционали и имат нужда от терапевтично лечение, но това ти го знаеш много добре. Отне ми половин година да стигна до идея, която представя тази емоционалност. Реших да заснема домовете на хора, реални пациенти на терапевтите от организацията “Живот на килограм”. В началото бях скептична към възможността някой да се съгласи, но се оказа, че не съм права – намериха се хора, които отвориха къщите си за мен. Малко си даваме сметка колко много говорят за нас предметите, с които избираме да се заобиколим. Издават ни вещите, цветовете на стените, текстурите на предметите.  Домът не просто е крепост, а наша втора кожа, в която сме по чехли и души. И тук идва фотографията. От опита ми като фотограф, използващ и похватите на фототерапията, знам, че фотографията е изключително честен език за всичко онова в нас, за което не успяваме да намерим думи. Емоционалната значимост на снимките от изложбата идваше от разголените в тях хора, не буквално, а метафорично и от там още по-силно. Тези души, попаднали в капана на едно или друго хранително разстройство, присъстваха във всеки един предмет в кадрите.

Вероятно някой чете и се пита доколко това “говорене” на вещите е акуратно и реално. Хайде да опитаме нещо: Нека читателите на този текст останат за малко в тишина, да успокоят дишането си и да опитат да излязат извън динамичното си мислене. После да се огледат, опитвайки се да видят вещите в дома си през очите на някой, който отива там за пръв път. В тази спокойна наблюдателност нека се появят въпроси като “как, дали и защо е подредено по точно този начин?”, “защо точно този цвят, отговаря ли на някаква емоция?”, “повече себе си днес ли виждам в тези стаи или повече себе си като дете?”, “в тези вещи присъства ли някой друг?”, “усещам ли прекомерен контрол в подредбата?”, “има ли някакъв патерн в избора на препарати или геометрични форми?” и така нататък. Трудно ми е да предположа какви отговори ще се появят, но те със сигурност ще разказват за несъзнаваното, за дълбоката емоционалност, за травмите и за много други изначално лични неща.

По какъв друг начин човек може да използва фотографията, за да разбере повече за себе си? 

Едно чудесно упражнение от фотоанализата е изследването на стари семейни снимки. В крайна сметка всеки от нас е продукт на емоционалността на родителите си, носи моделите, които те задават без значение в каква посока са. В този смисъл ако човек иска да научи повече за себе си е добре да отдели време да разгледа семейната си история. А тя е подробно разкрита в старите снимки. Всяко едно семейство има собствен климат, в който има скрити и явни динамики на отношенията. В една стара снимка може да гледаме за много неща – какво изразяват телата, как стоят в пространството, тези хора (близките ни) държат ли се за ръце, кой накъде гледа, на общите семейни снимки всички деца ли са или не, и прочее, и прочее. Една обикновена семейна фотография може да разкрие адски много. Много повече, отколкото предполагаме.

Преди време ти публикува в профила си статус за споделянето на снимки на деца (на публични личности), който определено ме замисли. Какви са според теб основните неща, които хората масово не знаят? 

Статусът ми беше провокиран от прекомерното пускане на снимки на деца в промотирани постове от т.нар. инфлуенсъри, но всъщност касае всички ни, доколкото е редно да не злоупотребяваме с образите на децата си в социалните мрежи. Тук не визирам изкушаващата практика да споделяме в социалните мрежи, с цел да се свързваме с близките си по света и у нас, доколкото изобщо това е възможно. Говоря за твърде честото пускане на снимки на бебета и малки деца, и най-вече употребата им в рекламни/спонсорирани постове във Facebook и Instagram. На първо място, разбира се, това е личен избор вътре в едно семейство. Смея да твърдя обаче, че този избор почти винаги е на родителите. Лично аз съм категорично против използването на деца в инфлуенсърски профили без значение Facebook или Instagram, дори с годините станах внимателна към прекомерното пускане на снимки за лични цели и ще кажа защо. Децата са отделни личности, които имат право на избор дали животът им да бъде постоянно онлайн. Все повече изследвания и статии се появяват за това, че имат тийнейджъри, които преживяват разрив с родителите си на основа това, че са им били пускани снимки от съвсем малки и нямат privacy. Франция стана първата държава, в която дете може да съди родител за тази практика. Отделно в началото на октомври миналата година от Microsoft публикуваха обширно изследване по темата в което се посочва, че 42% от тийнейджърите са категорично против пускане на техни снимки от родителите им. Хората рядко осъзнаваме, че снимките на деца в социалните мрежи са преди всичко база данни, които могат да бъдат използвани за профилиране, задаване на модели и всякакви други мръсни неща. Миналата година Британското правителство излезе с изследване в което се казва, че с темпото с което се пускат снимки/data на деца в социалните мрежи до 2030 г. ще има достатъчно информация, въз основа на която да се „открадват“ цели дигитални животи и съответно трети лица да се представят за децата ни, благодарение на deep fake технологиите. В крайна сметка точно от снимки е лесно да се събере най-необходимото – образ, дата на раждане, пол, раса, местоживеене, родствени връзки и т.н. Доказано е от организации като Интерпол, че най-голям източник на снимки на педофилските мрежи са социалките – Facebook и Instagram. Дори и да не говорим за публични постове, замисли се колко хора от списъка ни с приятели реално не познаваме. Това само по себе си е отделна тема, така че спирам до тук. Професионалистите в областта на психотерапията, като теб,  от доста време говорят за многото капани, които поставяме на децата, превръщайки ги в онлайн герои. На първо място от години се е изместил фокусът към изцяло външното/телесното. Ако имаш много снимки като „сладко бебе или дете“, имаш необходимостта да се придържаш към този модел и да искаш да бъдеш красив/а онлайн. Желанието да покриеш куп очаквания, води до всякакви психични девиации. Разбира се етичният въпрос за честото използване на деца в рекламни постове е изключително голям и тук трябва да говори съвестта и на хората в едно семейство, и на представителите на бизнеса. Още по-голям става когато се наблюдава видим опит на „родител-инфлуенсър“ да превърне детето си в „бебе-инфлуенсър“. Това са малка част, и то съвсем щрихирано, от мотивите ми да съм твърдо против sharenting-a. Отново казвам, че това на първо място е личен избор на всеки родител, в който никой няма да право да се меси, но говоря за друго – децата като бизнес. Правя и още едно уточнение, че много често родителите не тръгват със задна мисъл към постване на снимки онлайн, но е въпрос на обща образованост какво се случва в бъдеще с тези данни.

Като сме в темата за снимането – селфитата, ах, селфитата, това вероятно ще остане като белег на началото на века. Ръцете на жени, протегнати назад; онзи тренд, в който получавахме снимки на храната непрестанно; или пък снежните лавини от кадри на пресен сняг от първата снежинка до разтопяването й; хитовите пози, в които хората застават – ръката назад, дяволитото личице, пръста пред устните… Тази еднообразност, но и големия брой харесвания, които получават – израз на какво са те според теб? 

До голяма степен гледам на селфитата като на визуален израз на добре-пресметнатата ни внушена заблуда, че мнението ни в социалните мрежи има значение. Тук говоря основно за Facebook. Замисли се какъв достъп до изразяване даде тази платформа. Мисля, че няма аналог в модерната ни история. Този достъп обаче бе не проява на филантропия, а чист маркетинг, променил, и продължаващ да променя света, в недобра посока. Едно управление на масите, вкарвани в играта на “възторг – тревожност”, защото точно около това се движат обикновено статусите на деня –  нещо или е повлякло крак в позитивни полета, или обратното. В тази постоянна игра ние не само често си губим житейското време, но и започваме да вярваме, че всичко онлайн казано от нас е важно. И тук отново идват селфитата – от една страна ако мислиш, че мнението ти, изказано във Facebook, има значение, много бързо изпадаш в заблудата, че си значим и че е важно да се показваш. От друга – алгоритмите на социалните мрежи вече са така изградени, че изискват от определени хора да “радват” другите, тоест да пускат селфита в интернет. Това се отнася предимно за хората под прожектора – артисти, известни личности, инфлуенсъри и така нататък. Иначе масово хората пускат селфита, за да догонят собствения си виртуален образ, наложен от безкрайният монолог, който водят в социалните мрежи. Понеже този монолог има за цел да получи възможно повече лайкове, той се изкривява и става фалшив. От там и догонването за което говоря. Не толкова дълбоко в себе си мисля, че предобрянето със селфита е страшна патология, издаваща всичко друго, но не и добър вкус.

Един въпрос, който не мога да задам – защо има толкова добри фийдове с малко последователи и толкова много тривиални фийдове с много последователи.

Има много обяснения. На първо място в социалните мрежи ние действаме на принципа на стадото – приобщаваме се към популярните, като следваме трендове им, оприличаваме се на онези, които харесваме, а и съществуваме в едно и също информационно време, в което се налагат определени художествени, или други, стандарти. Има и нещо друго,  откакто Instagram се промени в посока да бъде повече нещо средно между Facebook и Snapchat много често тези стандарти са свързани с капитала, с капитализирането от платформата, със създаването на форми, които буквално искат да продадат даден продукт или идея. Това не е ново и в крайна сметка аз също се възползвам от него. В този чисто пазарен механизъм има диалог между три страни – клиентите, рекламните агенции под формата на посредници и самите инстаграмъри. Много често обаче в това уравнение липсва пълното разбиране за най-важната страна – публиката или т.нар. последователи. За това няма един виновен, всички се учим в движение, просто рекламните стратегии се насложиха върху платформата по начините, които познават, без обаче да се има реална представа как действително реагира аудиторията в дигитална среда и колко бързо всъщност се променя. И тук се връщам на същността на въпроса ти – има добри фийдове с малко последователи и тривиални с адски много, просто защото а) обичаме да воайорстваме към живота на другите, подобно на лошо реалити и б) понякога вторите се налагат от рекламните пазарни механизми, защото не изискват особено мислене. Истината е, че много хора не искат форографията да ги замисля, да им действа като огледало, а предпочитат по-бързо смилаеми снимки. Откровено казано за мен Instagram до голяма степен се превърна в по-вредната социална медия, защото започна изцяло да залага на или красиво-щастливо-показни снимки, или на излъскани пазарни фийдове, в които всяка снимка е рекламен пост. Във Facebook поне все още може да кажеш, че не ти е добре, че светът е крив или каквото и да е.

Дай ми примери за интересни фийдове – според теб. 

С времето в Инстагам започнах да следя предимно фотографи или фотографски агенции, големи галерии и прочее, така че примерите, които мога да дам са в тази сфера, но понеже са много, нека просто всеки си помисли кой стил фотография или живопис харесва, а после да потърси в Instagram. Със сигурност ще намери примери. Идеята ми е следната – за мен е важно човек да храни душата си с красотата, която се съдържа в картините, скулптурата, добрата архитектура и фотография. В някои градове тази красота е буквално пред очите ти под формата на история – като в Рим, Виена, Мадрид и други. Там вървиш сред красива архитектура и чувстваш, че стъпваш върху раменете на времето. И колкото и да не те вълнува, средата оформя в теб вкус, прави те взискателен и отваря сетивата ти поне малко. За съжаление това не можем да го преживеем в град като София, където еклектиката е пълна и лишена от вкус. В този смисъл нашата градска среда ако въобще ни учи на нещо, ни учи на непоследователност, на липса на високи стандарти, на отсъствие на приемственост и това, вярвам, ни прави много тревожни. Както и доста прости освен ако сами не желаем да попълним тези културни липси. Тук идва интернет, който може да бъде и чудесно място ако търсим това което трябва. Ето защо в Instagram следвам класическа и модерна живопис, силна фотожурналистика, красива авторска фотография, антична скулптура и прочее.

Всички снимат. Много хора дори не присъстват на много места, а снимат къде са били и публикуват албуми от 46484 снимки и не знам дали подозират, че едва ли някой ги гледа. Как (можем да убедим) хората да селектират снимките си.

Истината е, че хората не селектират снимките си. Ако има някакъв тип селекция тя почти изцяло е свързана с това тя/той да подбере единствено фотографиите, на които присъства. И да, никой не гледа албумите от по 32183 снимки по ред причини. Едно от нещата, на които уча хората, които идват на фотоуикенди е това, да правят фото-истории от десет-дванадесет кадъра. Това е напълно достатъчно, за да предадеш една емоция или да внушиш определен смисъл. От гледна точка на дигиталния маркетинг също е оптимално. Що се отнася до това, че хората не присъстват на местата, на които са били, заети в това да ги заснемат – до голяма степен това е така. Обаче и тук отговорът не е толкова прост или равен. Знаеш ли, неотдавна на една сутрешна разходка с приятел си говорихме колко претоварено е вече понятието, а и практиката, да пътуваш. Всички внушават идеята, че трябва постоянно да си някъде, да видиш и това, и онова, да преживееш и тази, и онази държава. Обаче какъв тип преживяване е това? Реално какво точно прозираш за дадено място, докато несъзнателно си застинал в някаква роля – било то на турист, на фотограф, на инфлуенсър, на “онзи-който-споделя-във-фейсбук”? По моему почти нищо. В този смисъл фотографията просто попада в общото разбиране за  обезценяване на паузата, на неподвижността, на това да останеш на едно място в опит да обемеш себе си. Мисля си, че въпреки живеенето в свят, внушаващ ни постоянен стремеж към постижения и действия, е добре да тренираме този тип неподвижна съзерцателност, защото точно тя ще ни отведе до вътрешните места, които всъщност си заслужава да посетим.

 

Може да следите за фотографските събития (фотоуикенди (в Рила, Балкана), как да снимаме с телефон), които Вера Гоцева организира в нейния фейсбук профил или инстаграм. 

Потърсете и нейните семинари за правене на психологически портрети (най-скорошна дата 8 март 2020, следете и за други дати в профилите й).

От април 2020 тя стартира и серия от лекции, които ще се провеждат всеки месец.

 

Още по темата

Една лекция, която пуснете, когато искате да се провокирате или се чудите как да заплачете (за bookmark-ване)

TEDx лекция 2018

Интервю в Interview.to

 

.

Снимка: Боряна Пандова

 

 

 

 

 

.

Д-р Иван Диков, акушер-гинеколог: „Менструалният цикъл е едно от огледалата, които показват общото състояние на организма на жената“

Ново интервю в продължение на проекта в блога на интервюта с различни специалисти, които разказват от своята гледна точка. 

Д-р Иван Диков е е акушер-гинеколог с повече от 25 години клиничен и амбулаторен опит. Той е началник на Диагностично-консултативния блок на „Майчин дом“ (София, ул. Здраве 2). Там се осъществяват високоспециализирани амбулаторни медицински услуги, консултации със специалисти, първични и вторични консултативни прегледи, консултации по документи, лабораторни изследвани, както и планов прием на пациенти. „Майчин дом“ е най-голямата и най-старата специализирана АГ болница у нас.

Какво не се знае масово за спирането на цикъла, защото през тийн годините той не е много редовен, а от друга страна е сигнал за развитие на хранително разстройство?

Менструалният цикъл е едно от огледалата, които показват общото състояние на организма на жената, най-вече в репродуктивния период от живота й. Цикличността е обикновено около 28 дни, което отговаря на един лунарен месец. От там по щампа се приема, че неговата поява на 22/4 до по-голям интервал от 31-32 дни също е в норма.

Важното, което трябва да се знае за менструалния цикъл, когато е редовен, че не всички менструации са свързани с отделяне на яйцеклетка. При всички жени има поне няколко цикъла годишно, които не са свързани с отделяне на яйцеклетка и колкото се влиза към по-зряла възраст, толкова по-често се случва това. Би трябвало жените да си следят цикъла с т.нар. менструални календарчета или приложения на телефона. А когато се наблюдава дисбаланс, колкото по-рано се потърси причината и се изясни, толкова по-малко последствия има. За съжаление, когато това е продължило с години, доста често може да бъде свързано с един дълъг и дефинитивен край на възможностите за репродуктивна реализация.

Най-честата биологична причина за нарушаване на цикъла е бременноста. Едно момиче, което има цикъл и е водило сексуален живот през изминалия месец, независимо протектиран или не, е силно препоръчително, за да не кажа задължително, е да се направи тест за установяване на бременност. От една страна той струва няколко лева, а от друга е най-сигурния, най-евтин и конфиденциален метод. Ако жената не е доволен от първия резултат, след няколко дни може да бъде повторен и така вече няма да има съмнение дали е фалшиво положителен или фалшиво отрицателен.

Другата причина при подрастващите за отсъствие на менструация са несъобразените с изискванията за балансирано хранене диети. Малко или много една неразумно приложена диета се отразява върху менструалния цикъл. Може да се стигне и до пълна липса на менструация с месеци, дори години и тогава връщането към нормален менструален цикъл не е толкова лесно, колкото човек си представя. Първото нещо жената да се върне към нормален начин на хранене, доколкото това е възможно.

Наднорменото тегло също повлиява месечния цикъл и затова следенето на теглото е важно при всяка жена, която иска да забременее.

Друг важен аспект при спирането на менструалния цикъл е да се потърси дали има едндокринни проблеми или вродени гинекологични проблеми. Около 15% от жените имат ендокриннологични проблеми и с изследване на хормони и ехография също може да даде отговор за липсата на менструален цикъл. Недостатък на системата, която имаме, е неглижирането на профилактиката, особено на подрастващите – и при мъжете, и при жените.

Приемаме, че в днешни дни цикълът на момичетата започва около 10-12 годишна възраст. Кога можем да очакваме, че ще се нормализира?

В първите 1-2 години действително менструацията може да не бъде много редовна, но ако след това не се установен един що-годе нормален цикъл, трябва да се потърси консултация със специалист, но веднага се връщаме обратно назад – в България се броят на пръстите на ръката специалистите – и една част от тях работят при нас, в Мачин дом, които наистина знаят и могат да дадат експертно становище или консултация при такава ситуация. Реално това са 5-6 лекаря и пак се връщаме в профилактиката.

Но тук ще дам и друго нещо – ранната бременност при подрастващи. Сандвичи, диети, напрежение и може 2-3 цикъла да се прескочат – и се оказва че момичето е в 3-4ти месец бременна. И тогава – в закона до 16 годишна възраст до 22 гестационна седмица бременноста може да се прекъсне по медицински причини. Но на 16 години и 1 ден не може. А едно нечакано или нежелано дете обърква 2-3 семейства. Без профилактика, без подготвени кадри, голяма част от тези проблеми няма как да бъдат избегнати.

В една идеална ситуация как би изглеждала профилактиката на тийнейджърите? От каква възраст трябва да се започне?

От 10-12 годишна възраст подрастващите момчета и момичета някои процесите започват доста по-рано. Това е в резултат на променен бит, общество и т.н. и тяхното физическо и сексуално съзряване става доста по-рано, особено при момиченцата. Първото нещо, което е – от години се говори за въвеждане на здравно образование в училище. За съжаление и при двата пола много лоша шега изиграват и при двата пола, използването под формата на хранителни добавки протеини и други неща, но за съжаление голяма част от тях са с неясен произход и производител и съвсем не са толкова безвредни – не само за репродуктивното и ендокриното здраве, но и куп други органи и системи.

Доколко семейните разговори могат да помогнат?

Говоренето може да помогне, ако родителя също е наясно с тези неща. Но най-важното е родителите да не губят връзка с децата си.

И тийнейджърката няма цикъл, майката е загрижена и започва да търси какво да направи…

Но това се случва само ако майката има съответния контакт с дъщеря си, а не винаги той е толкова пълноценен. Има майки, които правят всичко възможно след като се появи проблема, но заради това, че от най-ранна възраст не са създадени такива отношения, на 15-16 годишна възраст вече е трудно те да започнат. Още повече в тази възраст децата не са добре настроени към родителите и ако няма тази предварителна връзка, в този момент отношенията се късат.

Друг проблем е законодателството – до 18 годишна възраст един лекар и кръв не може да вземе, без съгласието на родителите. Имал съм безброй такива проблеми – на 14 годишно момиче, което води – няма значение редовен или не сексуален живот – му се предписва комбиниран котрацептив. За тийнейджърите ако няма нещо друго, комбинираната пероална таблетка е възможно най-доброто предпазване от бременност за здрави жени.

Но долитат двамата родители, разгневени, готови да бият с думите „Ти кой си бе, ще тласкаш дъщеря ни към това“ и ти трябва да им кажеш – „Вижте хора, тя няма да престане да прави секс – напук ще ви прави, още повече – вие какво искате – тя да забременее с всички проблеми на една тийнейджърска бременност и с нейните последствия – социални и физиологични или искате да не забременява?“. Ето това е още един порочен кръг, в който сме от десетилетия.

Да си представим една ситуация, при която млада жена с или без майка си отива при гинеколог, защото й е спрял цикъла и не идва вече месец или два. Там й се предписва хормонален препарат, който да предизвика цикъла, но ние знаем, че този цикъл не е „истински“ – това е нещо много често срещано.

И тук се връщаме в предишното – за съжаление хората, които наистина са вещи по отношение на гинекология на подрастващите са малко. Дори в програмата на обучение на студенти, този проблем не е засегнат достатъчно. Много често се подхожда така – при нередовен цикъл се предписват контрацептиви – да, контрацептивите са безопасни, но са хормонален препарат и действат по един начин в тийнейджърска възраст, по друг 20-30 и трети 30 плюс и от 40 нагоре. Причината за тази нередовност на менструацията остава нерешена – да, поемайки хормоналните препарати при пациентката ще настъпят промени и временно ще бъде решен въпроса, но това е еднократно.

И това няма да реши основния въпрос…

Въобще не го решава, а го задълбочава.

Понякога родителите се притесняват, че момичетата им напълняват във възрастта 10-12 и не знаят, че това е един естествен процес, при който тялото се подготвя за първата менструация, започвайки да задържа мазнини.

Да, обаче това е различно от това едно дете да е с наднормено тегло. За това влияе много и начина на живот влияе. Ходи се с кола до училище, физическа активност почти никаква, с телефона и таблета навсякъде и почти не се излиза – само по дискотеки и така много момичета не приемат храна със съответното качество и съответната ритмичност и нямат физическите натоварвания, които да поддържат теглото в норма.

Но ако детето е поддържало средно тегло и стане закръглено, родителите реагират или съучениците и тогава започват диети, сваля се теглото и се стига до първична аменорея (липса на първа менструация).

Абсолютно!

Една част от пациентките ми се колебаят дали да споделят с гинеколога си дали да споделят по време на прегледа, че имат хранително разстройство

Добре е да се каже, защото това касае баланса на тялото и лекаря е добре да знае това, което се случва, за да може да знае каква е цялата здравна картина.

За контакти с д-р Иван Диков и специалистите по гинекология за подрастващите може да се свържете с Диагностично-консултативния блок на Майчин дом

Други срещи със специалисти

Интервю с д-р Райна Стоянова, ендокринолог

Интервю с д-р Елена Димитрова, кардиолог

Интервю с д-р Димитър Тянков, дентален лекар

Интервю с Лили Стефанова, треньор

Интервю с д-р Тони Дончев, психиатър

.

.

.

Доц. д-р Тони Дончев, психиатър – „Нека се обърнем към душите на хората с хранителни разстройства и тяхното страдание“

Ново интервю в продължение на проекта в блога на интервюта с различни специалисти, които разказват от своята гледна точка. Доц. дТони Дончев e психиатър. Той става доцент през 2012, а професионалната му кариера започва като интерн в клиника по психиатрия на ВМА-София през 1994 г., а в периода 20122018 г. е неин ръководител. Носител е на различни награди в областта и е преподавал във водещи учебни заведения. Има над 40 научни публикации, една самостоятелна монография, както и участие в различни учебници и учебни помагала.

Може да бъде намерен в Медицински център Интермедика, София.

Как близките или могат да провокират разговор с човек, за когото се тревожат, да се срещне с психиатър или психотерапевт?

Много често хората с нарушенията на влечението към храната са трудни и сложни пациенти, които реагират с бурно негодуване, а също и отричане, когато им бъде казано, че трябва да се срещнат с „пси-“ специалист, а тази реакция трагична в контекста на болестта, защото ни отдалечава от възможността за интервенция. Нарушеният контрол над емоциите е част от личностова предиспозиция на засегнатите от хранителните разстройства и затова един лесен път, доколкото този път може да е лесен той изобщо, е като се обърнем към душите на тези хора и това, че те изпитват някакво страдание, и интервенцията не е задължително да бъде свързана с храненето, защото така се сблъскваме с отрицание. Много е по-елегантно, и по-коректно е, да се обърнем към страданието на тези хора, като си мисля, че е най-добре да бъдат попитани от някой близък нещо като: „Мила, може би имаш проблем с храната“ или „Мила, много си слаба“. Би трябвало по-скоро да бъдат подканени да си  зададат въпроса „как се чувствам“ например, или  „дали не се чувствам депресирана“. В повечето случаи хората с хранителни разстройства са жени и затова си позволявам за говоря в женски род –  един сигурен начин да си признаем, че имаме проблем с душата, е депресията.  Мозъкът ни е един мускул, казваше един професор, и като всеки мускул, той се тренира и като всеки мускул няма много начини да ни подскаже нещо не е наред – обикновено начина, по който той ни показва, че го боли, е като изпитваме депресивни симптоми.

Факт е, че голяма част от тези хора имат депресия и един добър път да ги попитаме как се чувстват, страдат ли, мъчно ли им е, изпитват ли тъга, изпитват ли вина – всички тези чувства са един прекрасен обект първо за една добра формулировка, която може да бъде приета от тези пациенти. Иначе резкият подход към тях е обречен на неуспех, поне при тези с анорексия и булимия, особено в онези случаи, в които техният индекс на телесната маса (ИТМ) се колебае между 19-20. Това са едни слаби момичета, които въпреки че още не попадат в категорията „анорексия“, има множество фактори, които ни показват, че са избрали посоката, в която вървят.

Какво е най-голямото предизвикателство при работа с пациенти с хранителни разстройства?

От медицинска гледна точка анорексията е единствената психиатрична болест, която убива. Чудовищно предизвикателство поне у нас е, че не съществува такъв център, който да предлага прицелна терапия за пациенти с хранителни разстройства, защото лечението в никакъв случай не е само психиатрично, само психотерапевтично. Лечението на една разгърната картина изисква екипен подход и това надхвърля обичайните психиатрични екипи, които са съставени от психиатър, психолог, социален работник и медицинска сестра. Той изисква участието на гастро-ентеролози, на кардиолози, на интензивни терапевти. В един много диференциран и подчинен на оперативни процедури подход, трябва да се започне с оценка на биологичната терапия, заради риска от сериозни нарушения в електролитния баланс и в цялостното хранене на организма; кардиологичните нарушения и т.н. Всички тези компетенции няма как в съвременния свят да бъдат в главата на един човек – тоест се изискват се много пари за лечението.

Опитът ми показва, че само един хранителен разтвор за вливане на пациент с нарушения на биохимично ниво излиза 500 лв на ден. Говоря само за препаратите, които се приговят индивидуално и  изискват непрекъснат лабораторен анализ на биохимията на тези пациенти.

Иначе всичко би било работа „на парче“, което е работа героична, но със сигурност не толкова полезна за тези пациенти. Без сериозен ангажимент на институциите в лечението на тази група пациенти не се постига терапия с начало, ясно дефинирани стъпки и финал.

Кога, според Вас, се минава границата от временно състояние – от „ще отслабна“ към болест?

В огромен процент от тях има някаква личностова особеност, която създава онази среда, онази почва, върху която израстват онези злокобни цветя на анорексията. Също така и в света на модата продължава да има много модели в анорексичния женски модел.

За съжаление майките и родителите също са много често част от патогенезата на тези разстройства, като се създава среда за разгръщането на този тип мислене и възприемане на света.  Опитът на майките да преживеят, това което не са могли, чрез дъщерите си, води много често до трагични резултати, в това число и анорексия. Така първите реплики на момичето „дебела съм“ са били произнесени първо като „дебела си“ или „много ядеш“.

Искам да Ви да попитам за връзката на хранителните разстройства и с други болести от Вашата специалност, освен депресията, например с обсесивно-компулсивните разстройства?

Цялата група на хранителните разстройства имат повече общо с емоциите, докато ОКР е един интелектуален процес, който се намира на друго ниво. Поради това при ОКР добре работи конгитивно-поведенческата терапия и не толкова добре при хранителните разстройства, където дълбинните методи са с по-голямо въздействие.

Разстройствата на влечението, каквито са хранителните разстройства, са онтогенетични и там лечението не е свързано с конгницията. Например, когато една жена с булимия яде, тя има неистова нужда да го направи. Лично аз мисля, че компулсивното хранене не е редно да бъде свързвано с ОКР, защото при ОКР в повечето случаи то е защитно, при тези пациенти обичайно вътрешните мотиви и разсъждения да са „аз не трябва да направя еди какво си, за да не се случи еди какво си“. Обсесивно-компулсивното разстройство е свързано с висок интелект, който в този момент вреди, защото когато един човек впрегне всичките си ресурси да отрече един проблем, няма сила, която да може да го разубеди. ОКР е тежка болест, при която пациентите могат да сами да анализират поведението си; те са хора, които успяват да се пошегуват със себе си; критични са с това, което се случва в главата им, колкото и налудничави да са мислите им, докато при хранителните разстройства усещането на психиатъра по-скоро е, че има по-голяма близост до психозата, нарушения по отношение на възприятията към света – не само към тялото, но и към света, той определено не е толкова добронамерен, колкото е обичайно и усещанията за него са доста променени и различни. Лично аз, бих сложил тази група при психотичните разстройства заради нарушените възприятия и нарушената интерпретация на тези възприятия, по което си приличат с психотичните.

Кой е, според Вас, най-добрия път, по който един засегнат или неговия близък трябва да извърви? Кой пръв може да посочи модела, откъде се тръгва – от личния лекар, от психотерапевт, от психиатъричния кабинет?

Аз си мисля, че ако стъпим на предните ми думи за анорексиогенните майки, първият, най-разумния, коректен и реалистичен път, е в ранната диагностика да се намесят училищните психолози. Това са компетентни хора, които могат да играят роля, и да са предната линия на детекция на нещо различно у някои момичета, защото стигнем ли до лабораторни промени, то диагнозата е видима от много, много далеч. Детските организми са изключително корави и гъвкави, компенсират дълго време, но нямат ресурс за възставновяване, след като декомпенсират

А какво се случва с тези пациенти, които отказват да приемат лекарства?

Правило е, че щом настъпят хемодинамични нарушения и тези момичета започнат да припадат, спре им мензиса и настъпят всички усложнения в следствие нехранене, не просто неправилно хранене, тогава влизаме в ситуацията на задължителността.

Тогава под въздействие на семействата си те започват да пият лекарства. Това пък увеличава техния негативизъм и намалява възможността да се работи с тях. Важно е те да участват в този процес, да са мотивирани да се променят – като това не може да се случи само с един разговор, това е процес – ако в продължение на 15 години е изграждан един идеален Аз образ около 35 кг, няма как за един месец, една или пет години да обърнем този модел на обратно, тъй като това са базисни модели, които са вече факт.

Тоест трябва време.

Време и с идеята за малките корекции, които да доведат до промяна, а не „е от сега нататък всичко ще е различно“, защото това не се случва, следва разочарование за пациента, за близките му, отказ, отрицание и всички тези неща, които не помагат и не са полезни.

.

.

.

.

.

.

За контакти с Медицински център Интермедика и доц. д-р Тони Дончев може да позвъните на телефон: 0897 645 844 или през формата на сайта

.

.

.

.

Други срещи със специалисти

Интервю с д-р Райна Стоянова, ендокринолог

Интервю с д-р Елена Димитрова, кардиолог

Интервю с д-р Димитър Тянков, дентален лекар

Интервю с Лили Стефанова, треньор

Интервю с д-р Иван Диков, гинеколог

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Д-р Карл Голинг: Хората са изгубили смисъла на живота. Чрез психоанализата ги съпровождаме в това да го намерят отново

Д-р Карл Голинг е клиничен психолог, психоаналитик и групов аналитик, ръководител на департамента по психоанализа на Университет „Зигмунд Фройд“ във Виена. В София е по покана на Българското общество по групова анализа и групови процеси като част от екипа на международната обучителна програма на обществото по психоанализа и групова анализа, която се осъществява съвместно с Университет „Зигмунд Фройд“, Виена и Психоаналитичния семинар Инсбрук.

Д-р Карл Голинг е… като онези ножове, с които знаеш, че трябва да режеш внимателно, но винаги използваш, когато ти се отдаде възможност. Събеседник, който качва разговора винаги по-високо, отколкото си очаквал, докато невинно задаваш въпрос като например този за смесицата между тревожност и отчаяние, която се стели във въздуха през последните години.

Има ли нещо такова като обща тревожност на нашето време?

Има толкова много деструктивност, която се случва около нас, и причината за нея е чисто и просто една – капитализмът. От нас се изисква да произвеждаме повече. Защо? За да имат банките 1-2% печалба. Ако всичко се движи от това, не от нуждата, тогава в училище ни учат не онова, от което имаме нужда, а това, което ще е полезно за производството на добавена стойност. Така всъщност ние сме използвани като суровина за следващото поколение или за сегашното. В този процес се разрушават отношенията. Не мога да се отдам на секс, ако съм работил 10 часа и преди това и съм бил по час в задръстването на отиване и след това на връщане от работа. Не мога да остана в отношения на разбирателство с децата си, защото съм изтощен от работния ден. Ние нямаме време един за друг –Моля те, остави ме на мира. Гледай телевизия или интернета си“. Така едно от нещата, които беше разрушено в културата ни, е писменият език. Писането на ръка си отива.

Защо е важно писането на ръка може да прочетете в този линк

Малко хора все още могат да пишат на ръка, а интелектуалната форма на мислене си отива. Всичко се представя лесно като реклама за сапун. Всичко трябва да бъде разбрано лесно и така вървим към първичния начин на мислене. Правят ни на глупави. Вече не сме готови да четем Ницше, да четем Фройд. Учат ни да не мислим. Ако мислите, вече сте срещу течението. Има толкова много деструктивност около нас. Има регрес в начина, по който умовете ни работят. Много малко хора наистина четат. Литературата умира. Това е, което се случва. Ние регресираме и скоро хората ще могат да четат само комикси или да гледат филми. Структурното формално мислене вече не е желано. Регресираме към символно общуване.

…Емоджита, гифове…?

Да, и те носят много различни смисли, а не прецизно значение. Разбрах, че филмовата индустрия в България е доминирана от холивудските филми. Ние сме загубили нещо и това се е случило в тишина. Ще мине време и ще разберем, че то просто вече не съществува.

А къде е точката на пречупване, ако сега напрежението е от огъването? Има ли такава точка?

Ние регресираме към предишното състояние на варварство и това се случва глобално. Имаме тиранин, който управлява Съединените американски щати като президент. Той е наш символичен „Баща“ и представлява „Закона“. Няма „Закон“ и затова регресираме към варварството. Един от примерите е случилото се в ООН . ООН е била създадена като символ на това, че няма никой, който е над закона, нито една държава не е над закона. Може да е илюзия, но конфликтите трябва да се решават на база дипломация, не заради това кой има повече атомни бомби.

Преди години вие дадохте едно интервю за вестник „Капитал“, което много ме беше впечатлило, затова искам да попитам и за отношението Ви към риска от прекомерното използване на електронни средства от децата.

Сега това, което се случва в интернет е, че не знаем кой какво гледа и знаем, че децата имат достъп до пълния поток от порнографски материали, а те им показват много повече, отколкото са в състояние да смелят. Не съм от типа хора, които мислят, че децата не трябва да знаят нищо за сексуалното, но в момента се случва масово съблазняване. Цената на това е непрекъснато разсейване със сексуални теми и по тази причина детските фантазии са непрекъснато превъзбудени. Трябва да намерим начин да се върнем към скритото в библиотеката порно списание на тате или нещо подобно. Ние дори не сме с децата си – те са в стаите си и интернетът е включен! Те имат своята сексуална възбуда и това е нормална част от тяхното развитие, но твърде силното стимулиране би им попречило с ученето.

Вие споделихте през деня, че събирането на спомени е много важна част от развитието на децата, какво имате предвид?

Това, което ми е позволено да правя, и това, което не е позволено да правя, за да не разсърдя родителите си. Колкото по-подходящо е отражението в реалността на похвалите и наказанията, толкова по-добре. Така децата се научат да използват егото си, за да получат онова, което искат, без да бъдат наказани.

Не е никак добра тази прогноза!

Съжалявам… Такова е, каквото е. Бих искал да кажа нещо различно. Нивата на деструктивност днес са толкова силни, толкова разрушителни по толкова много начини, езикът се разпада, нашите отношения се чупят, нашето усещане за култура e повалено. Има много алчност и корупция в хората, които са на отговорни позиции.

Тоест тревожността ни има своите истински корени…

Може би, ако елиминираме тревожността си и се правим, че не забелязваме червената лампа, която свети докато караме, тогава колата ще се счупи след няколко километра.

Това ли е „доброто“ на тревожността?

Тревожността Е ценна.

… Но това не е ли изместване на тревожността от начина на управление към тревожността от климата…?

Мисля, че това е истинска заплаха, тя има своите основания, не е невроза, както е страхът от ядрените централи, които могат да експлодират. Има за какво реално да се тревожим.

Добре, а защо му е на човек да отиде на психоанализа, ако не е нещо като хапче срещу тревожност и болки?

Част от отговора на въпроса е в нещата, за които говорим дотук. Психичната болка е предупредителен знак, че нещо не е наред. Така че ние не искаме да премахнем вашата способност да чувствате болка. Болката дава чувство за значение и ценност. Разбира се, това не се отнася за хроничната болка. Но функцията на болката за тялото е то да излезе извън ситуацията, в която е поставено, това е неговата биологична цел. В психоаналитичния процес ние виждаме, че хората са загубили смисъла на живота, и чрез нея ги съпровождаме в това да го намерят отново.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

.

Д-р Елена Димитрова, кардиолог: „Хранителните разстройства могат да доведат до животозастрашаващи усложнения“

Вторият специалист, който участва в проекта ми за представяне на пълната картина от здравни проблеми, които съпътстват хранителните разстройства, е д-р Елена Димитрова, кардиолог. 

Д-р Елена Димитрова е завършила медицина през 2008 година в Медицински университет – София. През периода 2009-2013 година работи в Клиника по кардиология към УМ­БАЛ „Света Анна“- София, а от 2014 година – в Отделение по спешна кардиология към МБАЛ „Национална кардиологична болница”. Има придобита специалност по кардиология и научна степен „доктор по медицина”. Нейните научни интереси са в областта на спешните състояния в кардиологията и белодробната хипертония. Д-р Димитрова има множество публикации и участия в научни форуми в страната и чужбина. Може да я намерите в МБАЛ „Национална кардиологична болница” или да й пишете на elena.sv@gmail.com

Кои са най-честите усложнения от хранителните разстройства в сферата на сърдечно-съдовите болести?

Сърдечно-съдовите усложнения са много често срещани при пациентите с хранителни разстройства. Една част от тях са доброкачествени и не изискват специфично лечение, но други за съжаление нерядко могат до доведат дори до смърт (най-често става дума за внезапна смърт при пациентите с анорексия). Усложненията възникват в резултат на дехидратация, нарушения в нивата на електролитите в организма и като следствие на тежкото недохранване. Най-честите усложнения от страна на сърдечно-съдовата система са брадикадия (бавен пулс), хипотония (ниско артериално налягане), различни аритмии (нарушения на сърдечния ритъм), променени нива на електролитите в организма (калий, натрий, хлор, магнезий), промени в електрокардиограмата, свързани с повишен риск от внезапна сърдечна смърт, прояви на сърдечна недостатъчност, както и промени в масата на сърдечния мускул и сърдечната функция. Трябва да се подчертае обаче, че повечето от тези усложнения са напълно обратими в хода на лечението, особено когато то се започне рано и се провежда под контрола на специалист.

При булимия има специфични оплаквания – какви са основните рискове от Ваша гледна точка при предизвикано повръщане?

Предизвиканото повръщане, а също и злоупотребата с лаксативи и диуретици при пациентите с булимия, води до нарушения с нивата на електролитите и алкално-киселинното състояние на организма. Тези нарушения от своя страна увеличават значимо риска от възникване на нарушения на сърдечния ритъм, които могат на бъдат фатални. От друга страна, загубата на течности води до активиране на т.нар. ренин-ангиотензин-алдостеронова система. Това е хормонална система, която има съществено значение за контрола на артериалното налягане и баланса на течностите в организма. Активирането й е компенсаторно и цели възстановяване на нормалния обем течности в организма, но в тези случаи води до задълбочаване на електролитните нарушения, а при спиране на приема на лаксативи и до повишена задръжка на течности и поява на отоци.

В дългосрочен план наднорменото тегло от болестно преяждане и последващите килограми води проблеми със сърцето. Какви са те?

При болестно преяждане освен, че се поглъщат големи количества храна, това е най-често за сметка на храни, богати на мазнини, захар и сол и бедни на витамини и микроелементи. В резултат се стига до натрупване на излишни килограми до степен на болестно затлъстяване, които водят след себе си проблеми, свързани не само със сърцето. Имам предвид прекомерно натоварване на опорно-двигателния апарат, обездвиждане, повишено артериално налягане, нарушен глюкозен толеранс и захарен диабет, повишен холестерол, преждевременно развитие на коронарна болест на сърцето, проблеми с дихателната система, обструктивна сънна апнея.

Какви са рисковете при анорексия за сърцето?

При анорексия в резултат на тежкото недохранване се наблюдават освен електролитни нарушения, които вече споменахме, също и промени във функционирането и структурата на сърдечния мускул. Освен това са установени промени в хипоталамуса (част от мозъка, която отговаря за регулацията на много процеси в организма) и функцията на автономната нервна система (част от периферната нервна система, която регулира функцията на вътрешните органи). Те индиректно също засягат сърдечно-съдовата система. Най-често срещаните нарушения при пациентите с анорексия са брадикардия (бавен пулс), различни нарушения за сърдечния ритъм вкл. фатални аритмии, промени в електрокардиограмата, намаляване на размерите на левите сърдечни кухини и влошена помпена функция, пролапс на митралната клапа. Освен това е важно да се знае, че има определени групи лекарства, които трябва да се избягват при тази група пациенти, защото увеличават риска от фатални аритмии.

Според Вас човек с хранително разстройство кога е редно да каже това на лекуващия го кардиолог? Кога при активно заболяване е редно да потърси консултация?

Смятам, че това трябва да стане още при първата среща с кардиолог или какъвто и да е друг медицински специалист, за да може насочено да се търсят специфичните промени, предизвикани от хранителното разстройство. Както вече споменах, хранителните разстройства могат да доведат до животозастрашаващи усложнения от страна на сърдечно-съдовата система. Уместно е освен преглед да се направят електрокардиограма, ехокардиография и кръвни изследвания. По преценка може да направи и Холтер-ЕКГ – това е продължитлен запис на електрокардиограма (24 часа и повече), който дава възможност да се регистрират различни нарушения на сърдечния ритъм, които не могат да се хванат на обикновената електрокардиограма, тъй като тя записва няколко секунди или минути сърдечна дейност.

Друг важен момент е, че още в началото при поставянето на диагнозата на хранителните разстройства задължително трябва да се изключи друго соматично заболяване, което също може да протича с отслабване или резки промени в теглото – имам предвид заболявания, водещи до нарушено усвояване на хранителните вещества в червата, захарен диабет, туберкулоза, тумори, възпалителни заболявания и други.

А при активно заболяване в екипа медицински специалисти, които ръководят терапията, задължително трябва да участва и кардиолог.

 

Други срещи със специалисти

Интервюто с д-р Райна Стоянова, ендокринолог

Интервю с д-р Димитър Тянков, дентален лекар

Интервю с Лили Стефанова, треньор

Какъв е Вашия риск от хранително разстройство, направете своя тест тук, на сайта на книгата „Войната с храната“ на проф. Джулия Бъкройд

.

Емоции, хранене и епигенетика

В красивото безвремие на по-старата сграда на БНР на Драган Цанков, по програма Христо Ботев, с Мария Христова днес сутринта говорихме за емоционалното хранене и стигмата срещу хранителните проблеми. Разговорът вървеше много леко, а въпреки че това беше първата ни среща, все едно се познавахме от години. Чуйте целия ни разговор за диетите, храненето и стигмата на този линк

За илюстрация използвам снимка, която направих в предверието – лампа, която посочва дали студиото предава в ефир – червеното означава „ефир, не влизайте“.

 

Неделя сутрин в Дарик Радио с Теодора Симова и Христина Богданова

Преди няколко часа с Христина Богданова, преводачката и издателка на книгата Войната с храната  бяхме в Дарик Радио.

Може да чуете целия ни разговор с Теодора Симова в този линк, водещ към предаването По-полека, където говорим за връзката емоции-храна и защо първите години от живота ни са толкова определящи за целия ни живот – включително яденето и връзките с другите, любовта и отношенията.

 

 

Телесна позитивност, себеприемане…//началото на дълъг разговор с продължение

Тялото е първата ни крепост. Дъхът е първия му инструмент за оживяване на душата в него.  „Дъх“ и „душа“ неслучайно с един корен – животът идва с първия дъх, а душата излиза с последния дъх. А тялото, Вашето тяло е крепостта, около която може да построите своят живот, защото грижата за него е израз на цялото ви отношение към живота.

В същото време човечеството сякаш страда от кризи на приемането на тялото и особено цивилизования или може би невротичния свят, където отричането на телесните потребности се е превръщало в белег, а понякога синоним на святост или успех. С всяко следващо столетие става все по-трудно човек да не трябва да „прилича на….“ (много слаб, много дебел, с тънка талия, с голямо дупе) и т.н. До степен, в която желанията на тялото ни са замествани, отричани, забравяни.  За мен възприемането на тялото, познаването му, живот с тялото дори – това да можеш да го изслушаш, да разпознаеш кога е гладно или жадно – е един от аспектите на работата ми и затова се радвам на появата на сайта Кожа на Ирина Атанасова.

ирина атанасова блог детелина стаменова02
Ирина Атанасова, създател на сайта Кожа, каквато я видях

Ирина//„Кожа“ се появи като естествено продължение на професионалния и личния ми опит. Започнах кариерата си като журналист в печатни медии и списвах рубрика за психично здраве. Малко по-късно направих магистратура по психология в Лондон, където, след като се дипломира, работих със здравната система във Великобритания и няколко национални организации за психично здраве. Паралелно с това все още списвам двуезичен блог, в който правя интервюта с хора, с които изследваме корените на щастието – преподаватели от Оксфорд, Кеймбридж, Харвард, артисти, писатели, икономисти. Професионалните ми избори обаче винаги са били повлиявани от личните ми преживявания.

Детелина//Разпознавам се в твоята история. Оказа се, да се науча да слушам другите стана стабилна основа на професионалното ми развитие…

Ирина//Винаги съм имала интерес към мотивацията зад поведението на хората и механизмите, които ни движат в една или друга посока. Освен този интерес обаче, аз имах и това, на което казват „преживелищен опит“. На 20 години направих първата от серия панически атаки. Отне ми приблизително шест месеца докато ми поставят диагноза „разгърнато паническо разстройство“ и депресия и може би още толкова, докато започна подходящо лечение. Аз имах късмета родителите ми да ми окажат безусловно разбиране и подкрепа и да попадна на професионалисти, които относително бързо да ме върнат в кожата ми. Този късмет обаче при мнозина липсва. Психичното здраве е тежка материя, за която не се говори образовано у нас и с мъка отбелязвам, че е подценявана дори от медиците. „Кожа“ е отдавна обмислян проект, с който искам да дам възможност на темата за психичното здраве да съществува в общественото пространство – градивно, информирано и от полза, както за лична, така и за професионална употреба. Нуждата от такъв диалог всъщност не е само у нас, тя е в световен мащаб – Световната здравна организация обяви през април, че депресията е достигнала първо място по-инвалидизация на населението, това се случи 13 години по-рано от очакванията (прогнозите бяха за 2030г.). През последната година темата става все по-широко обсъждана – английското кралско семейство започна да говори за травмите на израстването си, Руби Уакс (една от най-популярните тв-водещи в САЩ и Великобритания) основа движение за т.нар. mindfulness все повече световни знаменитости признават за борбата си с различни психични разстройства. С тази цел откриваме проекта със серия от интервюта с познати личности, за да покажем, че това е тема, валидна за всеки един от нас, независимо от социален статус, интереси, умения, възможности и е тема, която засяга всеки спектър от живота и тялото.

Детелина//Тялото ни непрекъснато се променя, сваляме кожа след кожа – дрехите на детството, след това на тийнеджърството, оказваме се големи и след това, неочаквано бързо идват промените като бръчките дори… Непрекъснато меним кожата си, дори откриваме кои сме всъщност след като сме се противопоставяли на едно или просто сме се приемали по различен начин…

Ирина//Това в действителност е така. Ние се променяме постоянно и често нямаме време да рефлектираме върху тези промени. Вместо това, се изгубваме в очакванията на другите за нас или очакванията, които сами си налагаме, които не рядко са отвлечени от реалността. Това става още по-лесно днес със социалните медии и все по-забързаното ежедневие, което не ни оставя време да бъде в кожата си. Именно поради тази причина интервютата в „Кожа“ са с различни хора, но с много идентични въпроси – как се е променяло отношението към тялото ти през годините; кои са социалните очаквания и норми, които несъзнателно си интегрирал/а като част от това, което „трябва да си“ и които те саботират; имал/а ли си депресивни/тревожни моменти и как си се справял/а с тях; какво означават „успех“ и „щастие“.

Детелина//Има една тенденция, която ме притеснява и тя е да се говори не за здравото тяло или по-точно за класическото „здрав дух в здраво тяло“, а след едно дългогодишно шествие на кльощави тела или високи жени с издължени крайници, сега се показват масивни, едри тяла – както при жените, така и при мъжете, които имат своят чар, но по някакъв начин се се влиза в крайности, които отвличат вниманието от всички тези 90%, които са в средата – нито големи, нито слаби, нито високи, нито ниски, а просто средни на ръст и тегло хора, които не си харесват бедрата, или ръцете, или корема. Те сякаш не е са интересни никому със своите „средни проблеми“, как мислиш?

Ирина//Последните години наистина има вълна, която утвърждава пищното (женско) тяло. Не може да не вземам предвид, че това са трендове, които се налагат от развлекателната индустрия, а „модерното“ има цикличност. Окото се насища на развлечение и ако до преди десетина години кльощавите тела бяха хит, сега има нужда от друга провокация. Интересно е обаче да се обърне внимание на това, какво кара мъжете и жените да се отъждествяват с тези модели на развлечение. Съвсем опростенчески, логиката според мен, тече така – щом показват това тяло, значи то е харесвано; щом е харесвано, значи е обичано, щастливо и спокойно. Аз искам да съм обичан/а, щастлив/а и спокоен, спокойна (а не съм), значи трябва да изглеждам по този начин и тогава ще бъде (обичан/а). Тогава „да изглеждам“ взима превес над това „да бъда“. И в този смисъл това е много опасно.

Детелина//Да сме съответни, в смисъл да виждаме реално какво е тялото, с което разполагаме, и желанията му, е част от щастието в по-голям план. Отричайки тялото отричаме част от себе си… голяма част от себе си…

Ирина//Независимо от размера и цвета си, човек има няколко основни психологически потребности, горе-долу, без да претендирам за научна изчерпателност, това са – да се чувства защитен, да принадлежиш, да си утвърден, да си обичан. Когато тези потребности не са задоволени, ние, защото не сме глупави, се опитваме да ги задоволим. Обаче начините, по които се опитваме да направим това, често са много нефункционални. Един от тях е да се опиташ да бъдеш някой друг, с надеждата, че това ще покрие липсите. Но дали си по-слаб или по-пълен няма да промени изначалната нужда да си просто себе си. Хубав пример за това е първият разговор в „Кожа“ с Марина Стоименова, която разказва за своята версия на неприемане на тялото си, резултатите от дългогодишната й битка с него и изводите, до които достига.

Детелина//Ще допълня потребностите да станат 5, по класическия неорайхианския модел – принадлежност, утвържаване, сензорност, хранене, сексуалност. Колко много наши потребности достигат до удоволствието, без да са прекъснати, без да бъдат заместени с половинчати метаудоволствия или направо неудоволствие! Може би заради това са болни душите ни, затова са болни телата. Онази крепост, с която започнахме разговора, когато не е добре окрепена… страда душата. Когато се говори за пирамидата на Маслоу пък, обикновено липсва допълнителното обяснение, че той прави разграничение между потребности на дефицита и потребности на растежа. Потребностите на дефицита (задоволяване на нуждите от храна, сигурност, от любов и самооценка), са тези, които са от критично значение за физическото и ментално добруване. Обратно,потребностите на растежа, например да се знае и да се разбират нещата, естетичното осъзнаване и желанието да се развиваш, да вървиш напред, никога не могат да се задоволят напълно. Така се получава, че колкото повече хората са способни да разбират и осъществяват  потребността си да знаят и да разбират света около себе си, толкова по-силна може да е мотивацията им да учат.

Ирина//Да, уж прости механизми, а всъщност толкова сложни за постигане понякога. Едно елементарно обичане, което уж се случва от само себе си, понякога ни убягва и то често най-важното обичане – това към себе си. В стремежа си да го набавим отвън, забравяме да се грижим за себе си и цялата пирамида отива по дяволите, с все кожата и доброто усещане в нея. Но заедно с тренда на пълните фигури се появи и този на body positivity, който си заслужава да се изследва като опция.

Детелина//Body positivity – ти как го превеждаш и разбираш?

Аз не го превеждам все още и може би това е добър момент да започнем да мисли как да присвоим хубави термини от чужди езици. Това е тема за разговор, който можем да проведем с много хора за най-точен и същевременно благозвучен превод. Аз ще вляза с „телесна позитивност“, с бележка под линия, че там някъде има по-добър вариант. Телесната позитивност за мен е сравнително ново течение, което утвърждава положителната нагласа към здравото тяло, независимо от цвета, размера, формата. Това, в голяма степен, е свързаното с вътрешния монолог, когато той е на тема „моето тяло“. Положителното отношение към собственото тяло е от огромно значение. И когато казвам „положително“, нямам предвид винаги и на всяка цена да си повтаряш колко невероятно е тялото ти. Телесната позитивност е грижата и любовта, от които тялото има нужда, за да бъде добре функциониращо и да ти позволява да правиш нещата, които те правят щастлив и пълноценен. Самобичуването с фрази колко една или друга част е грозна, неприемлива, по-голяма или по-малко на базата на някакви измислени стандарти, е крайно безполезно и не-положително. Ако смяташ, че тялото има един или друг недостатък – направи нещо, за да го промениш. Ако не подлежи на промяна – приеми го такова, каквото е.

Детелина//Телесна позитивност… Аз бих го нарекла себеприемане или себепризнаване, с цялата пълнота на значението – телесно и душевно. С термините е въпрос на свикване, но вероятно ще намерим и други, които да изразяват положителното отношение към всяко тяло. Старая се да бягам от говоренето „по принцип“, защото не ми дава усещане за граундинг, за реалност, за приложение в живота, затова искам да разбера какво е за теб „да си в кожата си“, как разбра, че това е проблем и реши да се занимаваш с него.

ирина атанасова блог детелина стаменова01
Добре в кожите си.

Ирина//Както споменах в началото, аз имах „преживелищен опит“ с това, да не се чувствам добре в кожата си. В моя случай бяха панически атаки и депресия. При паническите атаки усещането за излизане от кожата е много силно. При депресивните състоя кожата просто я няма. Емоциите имат реално биохимично изражение. Оставени на произвола, те могат да разболеят тялото. Когато научавах това на собствен гръб, около мен нямаше много хора, които да се чувстват комфортно да говорят за това. И причината според мен, че няма обществено диалог, има много малко информация, малко подготвени кадри, няма национална стратегия и това поставя хората в ситуация, в която ги е страх да говорят, защото това е проблем, за който не е дадено решение. Ето един съвсем практичен пример: ако аз кажа на колега в офиса – „Мисля, че съм настинала“, той/тя ще ми отговори – „Пий чай, аспирин, почини си“ и това ще бъде вярно и от полза. Настинката се случва на всички и всички говорим за нея. Ако кажа обаче „Мисля, че влизам в депресивен период“, той ще ми каже – „Пий две ракии, ще ти мине“, това за мен ще бъде пагубно, защото алкохолът е депресант и аз ще се появя на работа на следващия дваж по-депресирана.Да бъдеш комфортен в кожата си е от основно значение. Важно е да се научим как да го правим и когато не можем сами, да знаем към кого да се обърнем без срам, страх или притеснение. Затова: „Кожа: чувствам се добре“.

Детелина//Така е, още има стигма върху телесните прояви на страданията на душата, но моето впечатление е, че все по-често хората чупят черупката на личното си притеснение. Според мен ни очаква вълнуващ път в „промотирането“ на онова, което Световната здравна организация много отдавна формулира по малко старомоден, но пък изискан начин – че здравето не е отсъствие на болест, а „Състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие, а не просто отсъствие на болест или недъг“. Да се чувстваш добре е точно това, или?

Тамта Калваши за френското разбиране за храненето

тамта
Тамта след дълъг работен ден

С Тамта Калваши ме свързва силната нишка на споделеното харесване, на любовта към красивите неща и вкусната храна. В нейното студио за френска кухня My French Gourmandises се научих да правя сама някой от любимите ми ястия и винаги, когато пека своя Киш Лорен се сещам за нея. В личната й история са преплетени Грузия, Франция, Сърбия и България, но освен знаковото червено червило, тя и изглежда като парижанка, въпреки че не е и затова, в моя блог някак си логично дойде време да си поворя с нея за храната – като удоволствие.

Когато отиде да живееш във Франция (Тамта е с грузински корени), какво различно откри за храната, от това, което знаеше?

За французите, храненето е удоволствие, а не само акт да бъдат нахренени. Всяка ястия е споделяне на емоции и създаване на нови спомени. В Франция храна е култура. И точко тези неща научих във Франция. Научих се как да се храня правилно, научих се да се храня в определено време и подходящи продукти за различно време на деня. Французите винаги се хранят в точен час и се стараят да не променят за нищо на света това правило. Обядът е в 13ч, а не в 15 или 16. Вечерята е в 20, а не 21 или 22. Научих се че, всяка храна има своето място във френската кухня. Френският тип хранене се състои от 3 или 4 степени: предястие, основно ястие, сирене със салата и десерт. Ястията са различни всеки ден и са много балансирани и разнообразни. Един път седмично (обикновено в петък) има риба в менюто. Научих че, предястието трябва винаги да започна с лека салата за обяд или супа за вечеря. За основно ястие, винаги трябва да има месо или риба, придружен с зеленчуци, ориз или други зърнени продукти, както и че десертите трябва да са леки за вечерята. И в общия случай да се храним леко вечерта.

Винаги ми е правило впечатление, че държиш много на качеството на продуктите. Какви са твоите аргументи за това?

И мое мнение, ние сме това, което ядем. Нашето здраве, благополучието ни, дори и нашето настроение, зависят от това, което ядем. Качеството на съставките е най-важното за мен. Проблемите със здравето най-често идват от храната с ниско качество. Нашият организъм е направен, за да се бори с всички заболявания, ако го храним правилно. Всяка съставка осигурява добри ензими и витамини, за да има организма има достатъчно имунитет и да бори с вирусите, бактериите и различните болести. Всичко има в природата, защо ни трябват да правят фалшиви продукти? Едният отговор е „заради цената“. Производителите са осъзнали, че цената е чувствителна точка за клиентите и те започнаха да произвеждат евтини продукти, но с най-ниското качество, където крайният продукт няма нищо естествено, но е само химия. Също много тревожен проблем напоследък е затлъстяването от детска възраст, която също идва от използването на нискокачествени продукти.

Мисля, че ако човек се уважава себе си, ще се храни качествено. И искам да кажа, че на крайна сметка, качествените продукти не струват по-скъпо: напр. домашна супа с натурални продукти, струва по-евтино от полуфабрикатната, готова супа, където нищо не е естествено и качествено. И не можеш да приготвиш нищо вкусно и качествено с некачествените продукти. Нито текстурата, нито вкус, нито трайността не са същите и се усещат в некачествени продукти. Но това човек разбира само с опита.

Една от градските легенди е, че французойките са като цяло с елегантни фигури заради начина си на хранене – какъв го виждаш ти?

Мисля, че тайната на френските фигури е просто качеството, а не количество, тъй като е добре известно, че французите ядат и пият добре. Друга тайна е че французите уважават време на хранене. Французите никога не пропускат хранене, закуска или обяд, за да връхлетят върху вечеря. Французите даже се хранят четири пъти на ден: Закуска, Обяд, Времето за чай към 17 ч и вечеря.

Друга тайна е че французите ядат бавно: много рядко те се хранят набързо, за 5 минути, без да вземат своето удоволствието от яденето. Това наистина е френската култура! Другото, което вече казах – качеството на продуктите. И здравословния начин на живот: спорт или даже малка разходка след тежкия обяд.

Как устояваш на тези много вкусотии около теб?

Аз съм много лакома и обичам да ям. Никога не съм планирала диета в живота си и със сигурност това е нещо, което никога не мога да правя. Аз намирам, че тези диети ни лишават от добрите продукти, добрият вкус и удоволствие. Аз готвя абсолютно всеки ден. И опитвам се да варирам в менюто, продуктите, използвам само качествени, истински и локални продукти, готвя всичко от А до Я, и се опитвам да се храня в определено време. Аз се опитвам да следвам всички правила, свързани с храната, които съм научила във Франция и може би това ме позволява да имам „френска“ фигура.

––––––––-

Повече за курсовете на Тамта Калваши за френска кухня може да намерите в нейната фейсбук страница

Историята на Тамта и дори няколко рецепти в статията от списание EVA

И едно видео от сайта на БНТ

Психоаналитикът Стивън Грос: Научете се да губите

12 май 2017, петък следобед, Хотел Downtown

В приглушената светлина на лобито на хотела съм седнала на дивана до Стивън Грос, психоаналитик, направил изключително впечатление в световен мащаб с дебютната си книга Осъзнат живот (Как изгубваме и отново намираме себе си), Colibri, 2017. Книгата съдържа 30 истории на негови клиенти и ще се отличи пред добрия читател с изчистения си стил. Невидимото за очите са 25 години практика и над 50,000 часа в кабинета му преди да бъдат отпечатани. Преведена на над 30 езика, книгата е съпровождана с високи оценки на всеки книжен пазар, на който излиза, и бляскавите оценки имат своите сериозни основания. Първото ми впечатление на живо от него е, че мога да му се доверя – безценно за психоаналитик, а след края на срещата сe чувствам щастлива, че можах да прекарам време с него на живо, освен с книгата му, и имам точки от разговора ни, които ще запомня и към които ще се връщам.

Наскоро публикувах в блога си статия за усещането за провал, което някои хора изпитват, когато решат да опитат с психотерапия…

Някои хора са порастнали с идеята, че това е провал. Всъщност бих казал, че един от знаците, че някой се нуждае от помощ е неговата невъзможност да поиска такава. И в края на една добра терапия, аз смятам, че съм помогнал на пациентите си, ако когато умра или те се преместят да живеят другаде, те биха потърсили помощ, когато имат трудности. Така че способността да поискаш помощ е много важна и някои хора не я притежават. Много хора смятат, че трябва да свършат нещата сами. Едно от нещата, за които става въпрос в книгата ми е „тиранията на „трябва“. „Трябва да успея с това“, „Трябва да успея да преодолея траура си към някого, когото обичам“, „Трябва да успея да преодолея депресията си от загубата на работата си“ и това „трябва“ ги прави още по-депресирани. Те си мислят „трябва да съм тук, но се чувствам тук“ и в дупката между това как мислят, че трябва да се чувстват и как реално се чувстват, стои депресията.

В книгата си имате историята на човек, който иска да се промени, без това да е свързано с промяна. Какво е толкова трудно в този процес за съвременните хора – или за хората изобщо, независимо от времето или място – да започнат своята лична промяна?

Забавно е, че при цитата в книгата ми „„Искам да се променя, но не и ако това включва промяна“, не казвам кой е автора на думите. Много от пациентите ми казват „Това бях аз, нали?“. Всеки си мисли, че той е автора. Мои приятели също си мислят, че са ми го казали. Всички познаваме това усещане. “Искам да сваля килограми без да правя упражнения”, “Искам да оставя телефона настрани, защото ме разсейва от общуване с приятелите ми или семействотои откриваме, че ни е трудно да го направим. Една от причините защо промяната е трудна е, защото тя води до загуба. За да имаш нещо ново, трябва да оставиш старото. Ние се раждаме, оставяйки утробата, отивайки в света; оставяме гърдата, за да поемем твърда храна; оставяме майките си, за да отидем на ясла или детска градина; оставяме училището, за да отидем към света; в определен смисъл оставяме рожденото си семейство, за да имаме връзка и да се оженим. Това са необходими загуби. Имам чувството, че някои хора изпитват трудности да приемат реалността на загубата. Това е една от темите в книгата, която съдържа 30 истории. Първите от тях са от началото на кариерата ми, последните са повече за смъртта и умирането. Също така книгата е като пътешествие, анализ на самата терапия, научаването на нещата с напредването на книгата. Но едно от тях е появата на загубата и нашата съпротива към загубата.

Страх?

Да, това е страх, но също така е страх от приемане на реалността, че в определен етап не сме на 18, 30 или 40. В крайна сметка трябва да приемем нашата реалност.

Връщайки се в годините назад човек поглежда и вижда какво е могъл да промени и какво не е. Веднъж в кабинета си чух думите „излиза, че всички правила, по които съм живяла, са погрешни“

Хората имат своите системи за справяне. Това могат  да са пиенето, може би порнография, може би работохолизъм, твърде много фитнес и физически натоварвания или непрекъснати пътувания, които хората си взимат като антидепресанти и те не искат помощта на терапевта, за да се променят, но за да продължат по стария си начин. Те искат от вас да продължат да правят тези неща без чувството, че те трябва да обичат някого, че са загубили някого и че трябва да са тъжни или депресирани и затова те правят тези неща – за да не се чувстват зле. Така че трябва да им посочите, че те няма да се почувстват по-добре, ако искат помощта ви, за да имат извинение да продължат ходят на проститутки или да пият. И понякога казвам нещо като: „Виж, можем да продължим да се виждаме, но усещам, че не си истински заинтригуван от терапията и това, което ще се случи след година или две е, че промяната няма да е стабилна и няма да продължи“. Понякога хората ме чуват и се опитват да се променят. Но понякога хората трябва да се провалят – нещата да се влошат и да се върнат страдащи. Тази мъка е полезна, защото мотивира хората за промяна. Да си нещастен, разстроен или страдащ, не е лошо от моя гледна точка, защото тези хора имат по-голямо желание да се променят...

Това е като илюстрация на думите Ви, че не сте мил с клиентите си!

Да. Не съм. Но аз мисля, че ако казваш на хората верни неща, трябва да намериш начина да го направиш с емпатия. Много хора имат добри психологически прозрения, някои хора разбират добре другите. Мисля, че работата на стивън грос осъзнат живот книгапсихотерапевта или психоаналитика е много повече от това да разбере някого, а е да разбере как другия слуша. Да разбереш как другия слуша, е начина да го накараш да те чуе, и да използва казаното за себе си. Понякога може да е доста трудно, по-често помагаме да видят тревожността и страха си, защото имат тази тревожност или страх, заради която правят тези неща – като пиенето, за да не изпитат нещата, които ги плашат. Казвам това, може би защото някои хора имат представата за психотерапията като топло и уютно местенце, където е мило и приятно, но ако е такова, аз не си върша работата да връщам човека в реалността, която го плаши. Една от тях разказвам за Скрудж (от новелата на Дикенс „Коледна песен“ – б.а.) и преследването на миналото, настоящето и бъдещето. Аз показвам на хората аспектите в техния живот, които те не искат да видят. Не за да ги плаша, но за да ги отблъсна – като прави сам Скрудж – от тези аспекти (името на главата в книгата е „Как любовните истории ни пречат да обичаме“, стр. 117 – б.а.).

Дойде време за големия въпрос за мъката, с която се срещате във Вашия кабинет – как я поемате?

Чувствам се изпълнен с благодарност към пациентите ми. Чувствам, че ме учат как да ценя нещата, които имам и затова мисля, че ми помагат да видя животът такъв, какъвто е.

Труден?

Да, труден.

Когато някой, който не познава начинът на действие на психотерапията, прочете Вашите истории в книгата е възможно да си каже „Еха! Колко интересно!“ и когато отиде при някой терапевт, ще очаква резултати – и то доста бързо.

Да, много хора го правят.

Кажете тогава, колко срещи средно стоят зад една история в книгата, за да покажем реалноста…

Има всякакви случаи. Някои от историите в книгата, като например последната, е само една среща, защото човека дойде единствено за консултация. Една от историите е на пациент, който е HIV позитивен и за пръв път се срещнахме през 1989, а за последно го видях тази седмица. Така че той идва с прекъсвания вече 28 години, но той страда от животозастрашаваща болест от много, много дълго време. Но тук има и реалността на промяната. Но трябва да бъде казано, че има хора, които се променят и след една психологическа консултация. Виждал съм това да се случва, особено при деца. Понякога детето иска да сподели нещо, когато това не може да се случи в семейството. Имах среща с родители, които ми казаха, че детето им не знае че са пред развод и го доведоха. В първата минута, дори на 30тата секунда детето ми каза: „Мама и тате обмислят да се разведат“. Родителите мислят, че детето не знае нищо, а то носи много неща в себе си. Понякога този разговор с човек, готов да изслуша, може да промени децата и да е много силен. За възрастни важи същото. Виждам хора, които използват психологическите консултации по много силен начин, за да седнат и помислят върху някаква тема. Хората разсъждават по различен начин, разбира се, но промяната изисква време. Дори и да се срещате с някого една година, това са само 42-44 срещи. Дори и за курс по език бихте отделили повече време, докато личностната промяна изисква значителна инвестиция от време. Така че психотерапията е сериозно посвещаване и хората често им е трудно да останат в нея.

Ще има ли скоро Ваша втора книга?

Да, ще има. Работя върху нея в момента бавно и внимателно и с всички клаузи за конфиденциалност мога да кажа, че пиша за любовта, отношенията и трудностите в намирането й и да останеш влюбен. Прилича на „Осъзнат живот“, но историите са за любовта.

Винаги добра тема!

Винаги!

 

 

––––––––

„Осъзнат живот“ от Стивън Грос (Colibri, 16 лв) е в книжарниците, може да я поръчате и онлайн.

 

 

––

Още по темата:

Ревюто на The Guardian от 2013

Интервю със Стивън Грос по БНТ

 

интервю за herstartup.today

her start up detelina stamenova interview cosmopolitan psihoterapia psihoterapevt sofia hranitelni razstroistvaСрещите със Силвия – включително и случайно в сряда на жълто-дъждовната „Витошка“, са пълни с искрено взаимно добро чувство – а в един от тези случаи застанах от необичайна за мен страна – на отговарящия въпроси – за нейния проект Her Startup. Цялото интервю е тук и в него разказвам за моя път през медиите до психотерапевтичния ми кабинет.

Лучия Джованини: Ако мъдрата част от нас не е отровена, осъзнаваме, че нереалистичните цели са добра рецепта за вечно не-щастие

%d0%bb%d1%83%d1%87%d0%b8%d1%8f-%d0%b4%d0%b6%d0%be%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d0%bd%d0%b8Лучия Джованини е от италианската школа психотерапевти и работи в няколко направления, но това нямаше никога да разбера, ако не беше написала две книги, издадени на български от Colibri. „Толкова различен живот“ излезе това лято и ме хвана в крачка – променях живота си и имах нужда от някой, който да разбира от тези работи. Така че тя ме съпровождаше – и я четях бавно, защото не исках да свърши. В петък ще се срещна с Лучия Джованини на живо на безплатния й семинар в София, но преди това да стане успях да говоря с нея за това защо промяната е трудна дума, какво му е сгрешеното на този свят и какво липсва от рецептата, за да го направим добър.

Какво да очакваме в петък? (на 11ти ноември 2016, Лучия Джованини ще бъде в „Перото„)

Три крачки, които ни помагат за позитивна промяна в живота.

 

 

Детелина Стаменова: Промяната не е трудна дума, нали? Защо хората тогава се съпротивляват толкова на промяната?

Лучия Джованини: Девет месеца ние живеем в утробата на майките си и имаме 24 часов рум сървис. Без дори да поискаме, всичко, от което се нуждаем направо ни се предоставя. Ние сме на топло, прегърнати от амниотичната течност, която ни люлее и предпазва и получаваме хранителните съставки, от които се нуждаем. И тогава, изведнъж, трябва да си тръгнем. Често не сме готови, но но се оказва, че сме вкарани в тесен и неудобен коридор, през който трябва да минем. Не е никак лесно. След като преминем през този изнервящ тест, ние се оказваме на място, което за нас е студено, твърде светло за очите ни, които са свикнали на тъмнина и въздух, който влиза в дробовете ни, като първия път ни изгаря като огън. Физическият контакт, с който сме били свикнали, вече не е гарантиран. Ние дори не сме сигурни че ще оцелеем или дали ще се грижат да нас или дори нахранят.

Това е първата голяма промяна в нашия живот. Беше толкова по-добре преди! Фредерик Лебойе, експерт в естественото раждане, настоява че да се да се родиш е като да кацнеш на Луната без подготовка – и всички ние сме го прамили.

Не е изненадващо, че ние се тревожим когато разсъждаваме за промяната.

Вярването, че повечето от нас носят е, че промяната боли; тя е неудобна и болезнена. Няма съмнение, чесе опитваме да избегнем. По време на раждането, ние се разделяме физически от тялото на майката и така, несъзнавано, промяната често се асоциира с раздяла или счупване.

Заради това, повечето хора, вместо да усетят болката и да преживеят неудобството на тази раздяла, биха предпочели да останат, дори в неудобна ситуация – като стара работа, връзка, навик. Да се хвърлиш в нещо ново е като отрежеш пъпната връв и да усетиш отново тази болка и дълбок страх…

Детелина Стаменова: Какво е сгрешено в днешния свят? Какво прави толкова много хора тревожни и недоволни от всичко?

Лучия Джованини: Парадокса на нашата историческа епоха е, че имаме по-високи сгради, но със слаби нерви; широки пътища, но ограничени гледни точки.  Харчим повече, но имаме по-малко; купуваме повече, но се забавляваме по-малко. Имаме големи къщи, но малки семейства; повече удобства, но по-малко време; образовани сме повече, но имаме по-малко здрав разум.

През последното столетие, качеството наживота се е подобрил заедно с продължителността на живота. Ние живеем по-дълго и сме по-богати. Средностатистически, ние имаме повече материални притежания и технологии, отколкото предшествениците ни са можели да си представят. С уважение към подобряването на качеството на живота ни, трябва да имаме всичко необходимо, за да живеем пълноценно. Би трябвало да достигнем и увеличаване на спокойствието на духа. Би трябвало да сме по-щастливи. Изследванията показват, че това не е така.

Наистина ли парите ни правят щастливи и осмислят нашия живот? Определено парите са важен инструмент. Ако не можем да задоволим нашите екзистенц минимуми, това е проблем. Ако нямаме покрив, под който да спим; храна, за да се нахраним; дрехи, с които да покрием себе си и пари, с който да се грижим за себе си – усилията за постигане на тези нужди може да стане цел на живота ни – най-малкото временно.

Но веднъж щом тези нужди да задоволени, какво се случва? Щастливи ли сме тогава? Може би сме, но за колко време?

Една рокля не ни е достатъчна. Искаме две, три, четири – и те винаги трябва да са модерни. Не сме щастливи просто да имаме покрив над главата си. Искаме по-голяма къща, по-удобна. И си мечтаем за нова кола, ново колело, нова лодка и т.н. И тогава? Заедно с колата или новата къща, животът придобил ли е ново значение?Стататистиката нищо не казва.

Може би се радваме на новите вещи няколко месеца. След това, като деца с нови играчки, ние се отегчаваме. Започваме да гледаме за нещо друго, което да запълни нашата екзестенциална празнина: ново нещо, нова връзка, дете.

Няма нищо погрешно в това да искаш нова къща или кола – но е ли тази къща или тази кола наистина онова, което ще даде смисъл на живота ти? Може да не е къща или кола, но дете да, някой може да отговори. Определено да дадеш на света човешко същество е свещенодействие – прекрасно. Но какво се случва, ако очакваме това същество да запълни празнините в живота ни, да ни помогне на връзката или да даде смисъл на живота ни?

Каква емоционална тежест хвърляме върху това дете, ако очакваме да бъдем удовлетворени през него? Често спираме да живеем пълноценен живот, преследвайки фалшиви идеали и без да познаваме истински себе си. Често дори не се опитваме да разберем защо сме тук или какво е значението на нашето съществуване или как наистина бихме могли да сме наистина щастливи. В будизма има израз, който много добре илюстрира това поведение: „гладни духове“. Да се превърнеш в гладен дух е много лесно: всичко, което трябва да направиш е да преследваш миражите, които нашето общество ни навира в лицето: тялото на модел, вечната младост, дизайнерските дрехи… Ако мъдрата част от нас не е отровена от всички тези опасни бележки, осъзнаваме, че нереалистичните цели са добра рецепта за вечно не-щастие.

 

Детелина Стаменова: Ако има едно лекарство на тази ситуация, какво е то? Каква е онази основна съставка в живота ни, която липсва?

Лучия Джованини: Мисля, че това има общо с развитието на онова, което аз наричам „добрите човешки качества“ като любов, емпатия, да омекотим осъждането на другите, да засилим чистото търпение, да намерим своите таланти и да ги използваме, за да направим света по-добро място. Щастието не идва автоматиччно – нито пък превръщането в по-добро човешко същество. Докато  съзнателно не решим да поемем по този път, често тръгването не се случва изобщо. Не е толкова просто остаряването да носи мъдрост. Както във всички други неща, за да сме щастливи, ние трябва да го искаме. Ние трябва да искаме да растем, да се развиваме и преоткриваме смисъла на живота. Трябва да решим да намерим най-доброто дори в най-тъчната част на деня. Трябва да искаме спокойствие. Ние трябва да решим да сме щастливи.