Блог

Травмата като предпоставка за ментални проблеми (ИЗСЛЕДВАНЕ ’22)

Анализ на повече от 93 000 случая (чрез метода метаанализ), разкрива пряка връзка между психологическа травма в детска възраст и риска от развитие на психопатология в продължението на живота. Автори на проучването са изследователи от Медицинския изследователски институт Hospital del Mar и е публикувано в списание European Archives of Psychiatry and Clinical Neuroscience, 8 ноември 2022 г. (статията засега е със затворен, платен достъп)

Вероятността спрямо контролите, които не са преживели травматични събития, да се развие психично разстройство е три пъти по-голяма.

„Това е най-силното доказателство към днешна дата, че психологическата травма наистина е рисков фактор за страдание от психично разстройство по-късно“ по думите на д-р Бенедикт Аман, водещ автор на изследването, изследовател в групата за изследване на психичното здраве в болницата IMIM дел Мар и CIBER за психично здраве (CIBERSAM).

Кои са най-често срещаните травми?

Това са емоционално, физическо и сексуално насилие, както и емоционално или физическо пренебрегване и тормоз, въпреки че има много други.

Преминаването през всяка от тези ситуации води до промени в съществуването на човека, някои от които са физически, а други психологически и се проявават в ежедневието. При емоционално натоварени събития, свързани със заплаха и ли отделяне от близки, страх от изоставяне, както и при насилие това често се проявава като тревожност, най-разпространеното психично разстройство сред хората.

Освен тревожността, травмите биха могли да доведат до развитието и други разстройства като обсесивно-компулсивно разстройство или биполярно разстройство, както и това на гранично личностно разстройство (риска, от което е 15 пъти увеличен) при преживяна травма в детството.

„Необходимо е да преведем пациента през неговата история на живота, наистина да прегледаме какво се е случило с него. В момента поставяме под въпрос какво не работи, но не и какво се е случило в живота им, защото това изисква отваряне на потенциално болезнени теми, а това се избягва. Проучването също така подчертава факта, че други травми като катастрофи, насилствена смърт или семейно насилие могат да засегнат хората, генерирайки структурни и функционални промени в мозъка, които отварят вратата към бъдещи психични разстройства“, казва Бриджит Хог, изследовател в IMIM-Hospital del Mar, психолог и първи автор на изследването, като коментар на данните

„От една страна, трябва да лекуваме психологическата травма на нашите пациенти, но също така трябва да предприемем действия в политическата и социалната сфера и да инвестираме повече в превенцията. Например чрез обучение на семействата и създаване на програми за предотвратяване на тормоза, който е много важен рисков фактор по отношение на страданието от психично разстройство, както за тези, които го получават, така и за тези, които го извършват“, е мненито на д-р Амар, друг от авторите.

 

 

 

Photo by MART PRODUCTION

Рисков фактор: обездвижване и доклада на СЗО за 2022 (ИНФОГРАФИКА)

СЗО публикува първия Глобален доклад за състоянието на физическата активност и данните от 194 държави показват, положението е… зле.

Подобно на направеното в доклада за състоянието в България по четири отделни рискови фактора „(не?)Победими пандемии“ и там се прави оценка на разходите за здравните системи, ако не се предприемат на действия за подобряване на нивата на физическа активност.

Защо е целия този шум? Редовната физическа активност подпомага менталното и физическо здраве при всички, независимо от пол или възраст, но към момента 80% от тийновете и 27% от възрастните не се движат достатъчно затова трябва да се направят промени навсякъде.

Редовната физическа активност е основен фактор за намаляване на вредата – в 20-30% има навалянате на риска от преждевременна смърт. Около 7–8% от всички случаи на сърдечно-съдови заболявания, депресия и деменция, и около 5% от случаите на диабет тип 2, биха могли да бъде предотвратени, ако хората бяха по-активни.

1,4 милиарда възрастни (27,5% от възрастното население на света) не се движат достатъчно, а въпреки естествената си склонност към активен живот, децата са по-малко активни от очакваното, като момичетата са значително по-малко активни от момчетата, с над 10%.

Таблица за препоръчителната физическа активност по възраст

Източник на данните за инфографиката: СЗО, 2022

 

 

 

 

 

Photo by Monica Silvestre//Pexels

Къде ще стигнат дигиталните номади? Мнението на д-р Арик Сигман, психолог

Д-р Арик Сигман е лектор по темите за лично, социално, здравно и икономическо образование в училища на деца, родители и педагози, както и за медицинските училища и работещите лекари в рамките на държавното здравеопазване (NHS), компании и конференции. Участник в дискусиите на всички партийни партии в групата по въпросите на здравословното детство в Британския парламент по въпросите на затлъстяването и екранното време. Повече информация има за него в сайта му и профила му в LinkedIN. Той прави впечатление на човек с мнение, което защитава, знаейки напълно, че то не е популярното в момента, но уверен в правотата си, той го споделя без задръжка. Срещата ми с неговите статии и мнения, докато правех проучванията си за доклада „(не?)Победими пандемии“, го постави на челно място на експертите, с които искам да говоря отвъд казаното в статиите им.

Д-р Сигман се съгласи да отговори на няколко въпроса, които вълнуват и мен,  по въпросите за екраните и екранното време.

Затлъстяването е пандемия; друг растящ проблем е заседналия начин на живот. Досега няма „победа“ в областта на общественото здраве, защото независимо от програмите в страни като Великобритания – кризата със затлъстяването става все по-голяма и броят на засегнати расте. От къде идва трудността да се промени от настоящето статукво към по-здравословни нива

Големите корпорации и наличието на угояващи храни на относително ниски цени. Повечето хора знаят малко за храненето и телесните мазнини. След като хората започнат да консумират силно стимулираща (съдържаща сол, захар, подобрители на вкуса) обезогенна храна (водеща до затлъстяване), е трудно да се върнат обратно към старите си вкусове. Дискреционното (несъществено) време пред екрана драстично увеличи заседналото поведение, особено след като бяха въведени лок-дауни заради Covid.

 

Мислите ли, че е възможно всеки индивидуално да се справи с прекомерната употреба на интернет/екранно време или това е задача с повече от една заинтересована страна (такива напрамер са бизнесите, свързани с развлечение в интернет и държавата)?

В края на краищата родителите трябва да ограничат екранното време на децата си и тази нужда следва да бъде подсилена от правителствена здравна информационна кампания и препоръчителни насоки за не повече от два часа дневно за дейности пред екраните, които не са свързани с училищна работа (домашни и т.н.). В тези два часа не би следвало да включват и четенето на книги на екрани.

Възрастните също има нужда да бъдат информирани от правителството за рисковете от прекомерно неналожително време за тях пред екраните с предложения как да намалят своето собствено екранно време. Другите „заинтересовани страни“, както ги наричате няма да се включат в програми за ограничаване на екранното време, защото те правят повече пари от повече екранно време.

 

В България е набиращ популярност проблема с бебета и малки деца, които са хранени, докато гледат YouTube. Какво една майка/баба/бавачка трябва да знае?

Световната здравна организация през 2019 година публикува „Препоръки за екранното време“: 0-2 години „не се препоръчва“; 2-5 години – „не повече от 1 час, по-малко е по-добре“; Родителите и други гледачи трябва да бъдат информирани за това.

Какво бихте казали на хората, които вярват в способността на децата си, че могат да регулират сами поведението си и да определят колко да бъде то?

Това е изключително безотговорна позиция и е абдикация от тяхната отговорност като възрастни хора. Една от основните отличителни черти на това да си дете или юноша е, че нямаш напълно развити умения за саморегулиране и се нуждаеш от подкрепа от възрастните, които ги имат.

 

Някои изследователи твърдят, че времето пред екрана не е медицински проблем, докато вие сте силен глас, повдигайки темата, че дискреционното (несвързано със задължения от училище) време пред екрана на децата, което е в центъра на интереса на обществеността, трябва да бъде адресирано. Какво ви прави толкова сигурни, че сте прав, а другите грешат?

Световната здравна организация (2019) е издала „Препоръки за времето пред екрана“: 0 – 2 години: „не се препоръчва“, 2 – 5 години: „не повече от 1 час; по-малко е по-добре.“ Министерството на здравеопазването на САЩ (2022 г.) счита прекомерното дискреционно време пред екрана (DST) за един от своите ключови национални „приоритети за подобряване на здравето“ и ключова „цел за превенция на заболявания“ и съвместно с Австралийското министерство на здравеопазването (2019) настоятелно съветва родителите да ограничат извънучилищната недомашна работа по преценка до максимум 2 часа на ден за деца на възраст 2-18 години. Много други държави също го разглеждат като здравен проблем. Трябва да слушаме тези основни световноизвестни официални позиции, а не интересните гласове на другите.

 

Прекомерното използване на времето пред екрана все още ли е един от признаците на социално неравенство – поради достъпа до качествено свободно време?

Всъщност не, изглежда, че всеки има възможност да има твърде много време пред екрана. Може просто да се окаже, че по-богатият човек го прави на iPad и iPhone, докато по-бедният го прави на по-евтини марки екрани.

 

Ще ви цитирам: „Детството е време на значително по-големи промени в мозъчната анатомична структура и свързаност. Дигиталните деца проявяват по-голямо разпространение на свързани с екрана „пристрастяващи“ поведения, които отразяват увредени неврологични механизми за обработка на възнаграждението и контрол на импулсите. Появяват се асоциации между разстройствата на зависимостта от екрана (SDD), като разстройство на пристрастяването към интернет и специфични неврогенетични полиморфизми, анормална нервна тъкан и невронна функция… Следователно политиката за детското здраве трябва да се придържа към принципа на предпазливостта като разумен подход за защита на неврологичния интегритет и благополучие на детето“. Нека да си представим, че погребваме темата, защото е по-удобно да не говорим за времето пред екрана (децата мълчат, когато устройствата им са включени, възрастните жадуват за устройствата си, както бебетата жадуват за залъгалките си), как би изглеждало бъдещето след около 20 години?

Следващото поколение ще бъде по-затлъстяло, по-малко физически годно, ще има по-лошо умствено и физическо здраве, с повече късогледство и проблеми със съня… и много други неща.

 

 

 

Още по темата

Статия на д-р Сигман за ролята на екраните сред учениците (на английски)

Негово участие в сайта Mother&Baby (на английски), в което разказва, че „7 годишва възраст повечето деца, родени днешно време, са прекарали времето, равно на една година от живота им, залепени за екраните, което вози до т.нар. „психика на пеперудата“, при която мозъка лети от обект на обект без да се фокусира за дълго“

Негова статия в The Biologist//2009 (на английски)

Прочетете и доклада „(нe)Победими пандемии“, за да прочетете възможните подходи за намаляване на вредата и у нас на прекомерното използване на екранно време

 

 

Тест за самооценка на употребата на алкохол

Вълните на Ковид ’20-’22 поставиха България в лош рекорд като втора държава по смъртност в света (като % от населението). Това, по различни причини включва в позиция „старт на скандала“ от една част от българите по причини, които са дискутирани – и сред които от гледна точка на психотерапията първа е защитната реакция „отричане“. Но защо България, която макар и най-бедната, далеч не е на нивото на бедност и население Перу. Останалите в десятката са също страни в Европа, източната й част.

Друга тема, която пали на секундата една част от населението е голямата консумация на алкохол в страната. Наскоро във фейсбук пост на DW за вредата от употреба на алкохол имаше над 300 коментара, в които се величаеше грандиозните умения за пиене у нас. Това е някаква национална гордост, възпяна в песни; шеги и закачки, както героични истории, накратко формулирано като „три дни пили и се веселили“. В годините мъжете в светлата, дори предиобедна част на деня, които носят двулитровки по улиците, станаха част от ежедневието. „Обикновеното ежедневно“ пиене засяга и жените, които все по-често превръщат алкохола в част от ритуалите си вечер.

Връзката между двата горни абзаца е, че тревожността от неочакваните промени качи в световен план употребата на алкохол , като през първите седмици на карантината скока в САЩ беше в трицифрено изражение. Съчетано с това, че маркетинговите кампании на производителите на алкохол се целеха по-често от всякога в женската аудитория, направи проблема растящ и за двата пола.

В България съществува проблем с консумацията на алкохол – докато в Европа смъртността, дължаща се на този фактор бавно намалява, докато у нас расте. Наскоро минавах през едно малко градче, където в центъра, на площада, на кръчмата си беше написано на табела – „Тук се пие много“, но не спрях да я снимам. Алкохолът действа на всеки и ако не се грижим за себе си, той разрушава постепенно здравето. И не говорим само за алкохолизъм, но за бавно увреждане на различни органи, защото макар и част от живота ни, алкохолът не е задължителен елемент в него. Вижте повече за доклада (не?)Победими пандемии, в който се разглежда този фактор. Злоупотребата или честата му употребата може да се отрази включително на паметта, на мотивацията ни и ежедневното приемане на света.

Няколко тестове за самооценка на алкохола (понякога отговора е потвърждение на това, което си мислите сами)

AUDIT е най-популярния и в този му вид би трябвало да се ползва от личните лекари,  този въпросник за самооценка е на СЗО, който е на български и ако се чудите къде сте в отнощенията си алкохола, може да го попълните. 

Audit на английски, в интерактивен формат 

Упътване към AUDIT (на английски)

 

1 АЛКОХОЛНА ЕДИНИЦА, КОЯТО СЕ ИЗПОЛЗВА КАТО ТЕРМИН В ТЕСТОВЕТЕ ОЗНАЧАВА

 10 мл или 8 г чист алкохол

500 мл бира е 2 единици

Чаша вино – 2 единици

50 мл твърд алкохол – 2 единици

 

На английски

Британски тест

Американски, на Университета в Бостън

 

 

 

 

 

 

Photo by Michael Discenza on Unsplash

(Не?)победими пандемии – пълен текст на доклада

На този линк може да прочетете и свалите целия доклад

неПОБЕДИМИ ПАНДЕМИИ ДОКЛАД_bg

Докладът „(не?)ПОБЕДИМИ ПАНДЕМИИ“ цели да повиши информираността относно широко разпространени рискови фактори за здравето. Стъпвайки на подхода намаляване на вредата, се представя научния възглед за механизмите, водещи до влошено здраве и предлага препоръки за това как да се минимизират те. Целта е да провокираме целенасочени действия за информиране на хората от една страна – и от друга да провокираме  прилагане на съвременни политики за ограничаване на вредните навици от страна на държавата и бизнеса – с оглед подобряване на начина на живот и общия здравен статус на българите.

Избрахме няколко теми, които достигнаха до пандемичен мащаб в нашето общество – нездравословното хранене, злоупотребата с алкохол, тютюнопушенето и растящото прекомерно използване на дигитални устройства. Това са скрити пандемии – наши вредни навици, с които „съжителстваме“ десетилетия наред и които ще продължат да съществуват занапред.

Екипът на доклада: Гергана Паси, проф. Георги Момеков, Детелина Стаменова, доц. Милена Георгиева, Аркади Шарков

Причината да обърнем внимание върху тях е и друга – статистиката за смъртността у нас по време на COVID-19 е стряскаща – България е на 2-ро място в света по смъртни случаи на глава на населението, вследствие на коронавируса. А освен вируса и отношението към него, ключовата причина за това е високото ниво на съпътстващи сърдечносъдови, ракови, белодробни и метаболитни заболявания, свързани с пандемичните по мащаб рискови фактори. В авторския екип на доклада участват учени и експерти – доц. Милена Георгиева, проф. Георги Момеков и Аркади Шарков, както и аз, като представяме различни области – молекулярна биология, епигенетика, токсикология, фармакология, психология, здравна икономика. Събрани и вдъхновени от идеята на Гергана Паси и ПанЕвропа България целта ни е  – професионалистите по обществено здраве и към политиците за включване на стратегиите и методите за намаляване на вредите от рисковите фактори в бъдещите национални политики, ориентирани към подобряване на здравето на населението и понижаване на икономическата тежест върху здравната система.

„В отговор на лавинообразно-затрупващите ни здравни, икономически, социални и политически кризи, ПанЕвропа България се ангажира приоритетно с адресиране на проблемите, свързани с подобряване на здравния статус, здравната култура и качеството на живот. Защото само здрава нация може да се справи с икономически, социални и политически кризи“, заяви Гергана Паси, председател на ПанЕвропа.

Доц. Милена Георгиева от БАН представи данни за наднорменото тегло и затлъстяването в ЕС и България.  „Нездравословното хранене, в комбинация със заседналия начин на живот и другите рискови фактори, представлява основен риск от най-раннна възраст за развитие на редица хронични заболявания, като сърдечно-съдови, ракови, диабет и др. И нещо друго – „Начинът на живот като начин на хранене, стрес, вредни навици и липса на физическа активност оставят следа в човешкия организъм. Тези ефекти се мултиплицират и могат да увеличат неблагоприятния ефект.  Затова колкото по-ниска преработка са претърпели продуктите, преди да попаднат на трапезата и колкото по-ниско е съдържанието на вредни вещества, толкова по-нисък е рискът за здравето. Обратно – силнопреработените храни с високо съдържание на захар, сол, мазнини и други добавки/овкусители ги поставят във високия спектър на риска“.

Проф. Георги Момеков обърна внимание на друг от основните рискови фактори за българите – алкохола: „За разлика от храната, алкохолът и тютюнът/никотинът са излишни за човешкия организъм. Въпреки това, те съществуват от векове. Употребата им е свързана не с чисто физическото оцеляване на човечеството /както е с храната/, а с други социални и ментални потребности – бързата и лесна наслада. За връзката между оцеляването и насладата отговаря една малка зона в мозъка: системата за възнаграждение. Отделят се вещества, които потискат страха и пораждат задоволство. В доклада твърдим, че пълната превенция или преустановяване на пиенето и пушенето трябва да останат висша здравна цел, но признаваме, че това е една идеална цел. В реалния живот и от гледна точка на науката, е също толкова смислено и целесъобразно да говорим за редуциране на вредите от алкохола и от тютюна, особено когато науката е доказала, че има алтернативи и това е възможно“.

По отношение на алкохола, да знаем какво от  съдържанието на чист етилов алкохол (етанол) е от ключово значение. Съдържанието на етанол в трите основни, (най-популярни) напитки в стандартна доза за сервиране е сходно – единствено, то е в различна концентрация. При 5% концентрация на чист алкохол в бира, 12% във вино и 40% в твърд алкохол – количеството на етанол в 300 мл бира, 100 мл вино и 30 мл твърд алохол е еднакво. Нещо повече, понятието „стандартно питие“ варира в отделните държави. Въпреки препоръките на СЗО за стандарт от 10 г. етанол в напитките и широкото възприемане на този принцип в ЕС, в България една стандартна напитка е двойно по-голяма – съдържа 20 г етанол. Тоест българинът изпива повече чист алкохол в сравнение с редица европейци, независимо че може да пие „умерено“, например едно или две питиета на ден и не всеки ден. Това поставя страната ни на 8-мо място по консумация на етанол от 217 държави в света. Подходите за намаляване на вредите включват образователни инициативи относно вредата от алкохола, относно количеството етанол в алкохолните напитки, въвличане на алкохолната и развлекателната индустрия в информационни кампании, насърчаване на прием на безалкохолни алтернативи, ясно етикетиране за съдържанието на етанол в напитките, умерена консумация и избягване смесването на алкохол и лекарства.

При анализ и сравнение нивото на риска от тютюнопушенето и от другите форми за употреба
на тютюн и никотин, факторите, определящи спектъра на риска за доставяне на никотина, са основно два: състава на дадения продукт и начина на извличане на никотин – тоест начин на употреба. От научна гледна точка, причина за упражняване на този опасен за здравето навик е никотинът – глад за наслада и удовлетворение, закодиран в мозъка, но той не е причината за развитие на заболявания. От огромно значение за нивото на вредност на даден продукт е начинът на извличане на никотина – било то от НЗТ /никотинзаместващи терапии/, от никотинови течности за изпаряване или от тютюна, в който никотинът се съдържа по естествен начин. Когато никотинът се извлича при нулева температура, рискът е най-нисък, а когато никотинът се извлича чрез горене, настъпват множество химически реакции и се образува дим.
Димът съдържа над 7000 вредни химически елементи, около 100 от тях – опасни, поради тяхната
токсичност и канцерогенност. Следователно, най-висока експозиция на вреди има при тютюнопушенето, защото гори, образува се дим, който се вдишва, а най-ниска – при НЗТ. При награвянето и изпаряването на никотин на течности или на тютюн формирането на вредни вещества е значително по-ниско от дима, поради което при определяне на спектъра на риска тези продукти стоят в по-ниската зона.

Моята роля в доклада беше изследване на потенциалната вреда, за която се притесняват много родители и педагози. Така е, интернет мрежата предоставя полезна за качеството на живот и образованието, информация. Тя позволява поддържане на връзка с близките, по-лесни упътвания, пазаруване, банкиране, повишена производителност на работното място, проследяване на здравен статус и др. Но заседяването с екраните пред очите ни отбелязва експлозивен растеж в последното десетилетие и днес 5.3 млрд. души използват дигитални устройства ежедневно (близо 70% от населението в света). КОВИД-19 доведе до 70%
увеличение на използването на интернет, като проблемната употреба на дигитални услуги често прераства в лични и физически проблеми – като късогледство и гръбначни заболявания например. Другото, което е важно е, че часовете на скрол ни правят по-заседнали на едно място, а оттам нататък и качването на килограми и въпрос на време.

Подходите за намаляване на вредите включват участие и обучение на родителите, педиатрите и учителите, имащи въздействие върху децата; редовeн скрининг за късогледство, затлъстяване, проблеми с гръбначния стълб, психически проблеми; внимателна дигитализация на образователния процес; повече екипна работа и традиционни училищни занимания и физическа активност; въвеждане на правила за екранно време, съобщения, платени услуги у дома и въвеждане на изисквания към разработчиците на игри, които да предвиждат спиране на играта след определен период от време.

Справянето с горните рискови фактори има сериозна икономическа цена. „Финансовото изражение и предизвикателствата пред здравната система се увеличиха, а пост-пандемичното бъдеще следКОВИД-19 крие здравни кризи, на които трябва да намерим устойчив отговор“, обясни Аркади Шарков. Той даде пример, че само затлъстяването е огромно бреме за националните икономики, поради високите медицински разходи, свързани с него. То подлага на голям икономически натиск и без това претоварената здравна система, увеличавайки с почти 40% разходите за предоставяне на здравни услуги и с над 70%- разходите за лечение.

 

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

(не?) Непобедими пандемии? Експерти имат план

Скритите пандемии: България дава хиляди жертви

Да победиш вредните навици с хитрост, не със сила

Защо днес живеем по-дълго, но не сме по-здрави

Тютюнопушенето вреди на Вас и икономиката около Вас

Какво показва докладът „(Не?) Победими пандемии” ВИДЕО

Екип учени разкри скритите пандемии, от които обществото ни страда

30% повече хора с наднормено тегло – учени от „ПанЕвропа“ с решения

(Не?) Победими пандемии. Кои пандемии? И защо (не?) победими? АУДИО

Психолог: Най-важният извод от пандемията е колко сме уязвими, когато не общуваме с други хора АУДИО

Затлъстяване и гинекологични проблеми

Броят хора с наднормено тегло и затлъстяване расте – те са вече три пъти повече, отколкото са били през 1970та. Това води до проблеми, с които не сме се сблъсквали в такава степен – включително и здравословни. Промяната на начина на хранене е не само сред възрастните, но и сред децата, където все по-често на ранна възраст, заради начина на хранене (понякога като калории, понякога като навици), малките не получават това, от което имат нужда, а много, много повече от нужното – и с всяка следваща година те носят последиците от изборите на родителите си – като неудобства, но понякога и заболявания, към които ще станат по-податливи, когато порастнат, и като свои лични проблеми, например заради обидите на околните. Това не са никак малък процент хора. Вече има данни, че 30% от децата в България са с наднормено тегло или затлъстяване, като този процент ще бъде настигнат в световен мащаб след 2050та година

Вече знаем със сигурност, че една от световните пандемии е тази на затлъстяването. Неговото влияние е не само върху това как изглежда човек и как се чувства, но и върху редица заболявания. В същото време отговорността не може да се приеме, че е само в отделния индивид, колкото и да им се иска на една част от хората това да е вярно. Общественият дебат тепърва ще продължи, като понякога ще се стига до грозни нападки, които с нищо не помагат. Промяната на телата на хората води до промяна на масовата култура – добре описано в статията „Тегло и предразсъдъци“//Капитал (април 22) и реакцията на Иван Стамболов-Сула във „Форми на безрамието“ след това, която изкушава някои да се съгласят с нея на първо, емоционално, четене, но ако погледнем факторите, които довеждат по-голямата част от хората до напълняване и затлъстяване, ще разберем, че те провокирани повече от средата, отколкото от техните лични качества и недостатъци.

Скоро ще бъде публикуван и Доклада за оценка на вредата от рискови фактори върху здравето (не?)ПОБЕДИМИ ПАНДЕМИИ„//проф. Георги Момеков, доц. Милена Георгиева, Гергана Паси, Аркади Шарков, в който се разглежда темата като цяло и показва възможните подходи за намаляване на вредата, които изискват едновременното участие на много страни – институциите, бизнеса и всеки човек поотделно. Докладът ще излезе през есента и целта е да запознае общественото мнение с начините на минимизиране на вредите и предотвратимата смърт в България. Ще имате свободен достъп до него в идващите месеци.

 

За да можем да взимаме решения за себе си, трябва да знаем до какво ще доведат те. Наскоро попаднах на изчерпателен материал на д-р Шилпи Панди (CARE Fertility) и проф. Силатидя Батачрия (МУ, Абърдийн, Шотландия) за връзката между женско здраве и затлъстяване.

 

В този пост го представям накратко, като се надявам, че за някого от вас това може да допринесе към процеса на бавно променяне на навиците с цел достигане на по-ниски килограми, като препоръчвам това да става с лекар-ендокринолог и с поставяне на реалистични цели в интерес на здравето Ви, не на суетата или заради „хората“. Избягвайте 10 дневни драстични режими, „магически хапчета“ и всякакви бързи решения.

Детското затлъстяване е свързано с ранно начало на пубертета, менструални нередности по време на тийнеджърството и синдром на поликистозни яйчници.

Връзката между булимия/синдром на поликистозните яйчници съществува, както и тази на затлъстяване/СПКЯ и съответно нередовен менструален цикъл. Затлъстяването независимо дали е комбинирано с поликистозни яйчници, често пъти е придружено с продължителни и нередовни месечни цикли. Жените с ИТМ над 35 имат пет пъти по-висок риск от продъжителен менструален цикъл (и всички придружаващи проблеми)  в сравнение с тези с ИТМ между 22 и 23.

При жените в репродуктивна възраст с висок индекс на телесната маса има по-голяма вероятност да имат проблеми с овулацията и съответно със зачеването. В същото време броят на жени с наднормено тегло (ИТМ 25–30) или затлъстяване (ИТМ >30) расте.

По отношение на контрацепцията с противозачатъчни хапчета, при анализ на данни се прави извод, че жените с телесно тегло от 70,5 кг или повече имат значително увеличение на риска от неуспех на оралните контрацептиви в сравнение с жени, които имат по-виско тегло. Най-висок риск от контрацепция се наблюдава неуспех при нискодозирани орални контрацептиви и много ниско дозирани орални контрацептиви.

Ендометриозата и миома на матката също имат връзка с килограмите. Рискът на развитие на миома се утроява при жени с телесно тегло, по-високо от 70 кг.

Високото тегло има влияние и при лечение на безплодие – затлъстяването и инсулиновата резистентност могат да намалят ефекта на някои медикаменти, които се използват при тези терапии.

При зачеване по-пълните жени (ИТМ =/> 25) по-често живяват спонтанен аборти, като причините за това са обект на научна дискусия.

По време на бременност рисковете са от прееклампсия, гестационна хипертония, макрозомия, презизвикано раждане преди термин.

В публикацията е написано, че умерено намаляване на теглото с 5-10% би имало ефект върху появата на съпътстващи заболявания и овулация при жени, които не овулират. Намаляването на теглото не е само диета, за да е ефективно е доказано, че трябва да има комбиниране на добър режим на хранене и програма за упражнения, а те двете няма да имат ефект, ако не промените поведението си.

И отношението си към самите вас, допълвам аз.

 

 

 

 

 

 

Още по темата

Цитираният материал е тук

 

 

 

 

 

 

 

снимка MART PRODUCTION

Оставете скуката да извика въображението на децата

Изследователи помолили родители да записват дейностите на своите шестгодишни деца за една седмица и след това измериха колко време всяко дете прекарва в структурирани и по-малко структурирани дейности. Под „структурирани“ се разбира всичко, което е избрано, планирано, организирано и контролирано от родителите – от тренировки и уроци, до „направи нещо, чети, не можеш така да седиш“. Тези изследователи са психолози от Университета на Колорадо и Университета на Денвър, които проучили графиците на 70 шестгодишни деца и така откриват, че децата, които прекарват повече време в по-малко структурирани дейности, имат по-силно развита „самонасочваща се изпълнителна функция“. Те научават повече, когато имат отговорността сами да решат какво ще правят с времето си. След като са оставени да правят проби и грешки те успяват по-добре да планират, взимат решения, да овладяват умения и да успяват да живеят и преодоляват сами емоции.

Когато децата прекарват повече време в структурирани дейности им става по-трудно да учат и работят сами, да вземат на решения и регулиранет на поведението си, според същото проучване.

За да бъде една дейност определена като „по-малко структурирана“, детето трябва да реши само какво и кога да прави, да го измисли само, а родителя да няма някакви особени очаквания (например детето да нарисува Мона Лиза или да открие гравитацията). По разкази понякога в неструктурирани занимания се раждат епохални бели, но това е риск, който вероятно си струва.

Предположението е, че когато децата сами контролират как прекарват времето си, те могат да получат повече опит, да се научат сами да постигат на цели и да измислят какво да правят след това. Например, според изследователите, дете със свободен следобед пред себе си може да реши да прочете книга (а може и да не реши, но ще е взело решение). След като приключи, може да реши да нарисува нещо. Това дете ще научи повече от друго дете, което изпълнява същите дейности, но получава изрични инструкции през целия процес.

Запазването на правото на свободно време е особено важно през ваканциите, но и през училищната година. Разбира се, ако родителите овладеят собствената си тревожност, че децата им не се „развиват“ и че няма да са „успешни“, ако непрекъснато не правят нещо.

Важна бележка: да се интересуваме от децата си, да им предоставяме подходящи за възрастта и интересите им занимания е част от добрите практики на родителството. Понякога обаче, било заради т.нар. „хеликоптерно родителство“, гузна съвест или нещо друго, денят на децата е разчетен до минута. Това е също носи своите негативи и не помага за личното на развитието на децата, колкото и това да ги оставим сами да се оправят, да са на пълен самотек.

Търсим баланса и се опитваме да не счупим нещо, цял живот.

 

 

Photo by Ksenia Chernaya from Pexels

Какво може да е обяснението за смеещите се емотикони на статии с трагични кадри от Украйна?

Какво може да е обяснението за усмихнатите емотикони на статии с трагични кадри от Украйна? Какви са профилите и причините за реакциите на поддръжниците на про-путин и на тези, които са категорично против войната – и защо са толкова различни реакциите им? Това беше темата на разговора ми с Лили Ангелова по bTV радио днес, като в този пост ще добавя и още по темата.

Когато написах, че ще говорим по темата за този тип емотикони, имаше реакции като „никой нормален не вярва на скалъпената от киевския режим сценка в Буча“ или „Знак, че не всички трагични кадри са истина. В нашата страна поднасянето на достоверна информация вече е под въпрос“.

Дори да не „вярвате“ и да мислите, че има специална операция, не война, в Украйна – емотиконите, ако ги приемем за реакции, които ни се позволяват от социалните медии – това е пасивно-агресивен начин, по който обезценявате чуждото преживяване – дори това да е преживяването единствено на хората, които ще прочетат новина за още смърт или страдание на цивилни хора. Смехът никога не е бил адекватна реакция при докосване до чужда болка. Това да виждаш нещо смешно в чуждата мъка говори или за шок от научаването й; или за защитна реакция, която ще опиша по-долу или за трик, при който постовете с подобни новини се „обезсилват“ да не стигат до голям брой потребители. (Когато много хора реагират с емоция „тъга“, алгоритъма вдига поста да стига до по-голям брой хора, „смехът“ намалява този ефект).

Независимо каква позиция имаме, реакцията на трагична новина с емотикон на смях дори не е въпрос на възпитание, а на уважение към основна човешка ценност – живота. Вашият и на другите. Такива емотиконови реакции се случваха по време на двете години ковид по време на силните вълни, когато имаше такива коментари на постове с броя починали (и беше също толкова неадекватно). „Добре, – ще попита някой привърженик – как да реагирам?!“ – „с аргументи или подминаване, не с присмех“ – отговарям веднага. Реакцията по този начин не говори за вътрешна стабилност и увереност.

Емотиконът „смях“ е като да пуснеш весела чалга песен на погребение и да започнеш да мяташ гьобеци сред близките на починалия. Тук не става въпрос за политика, а за хора. Ако искате да говорите за политика, това е друго – и начина и реакцията не са тези. Има избори, има петиции, има лични ваши „стени“ и профили, на които може да проповядвате собствената си идеи.

 

Идентификацията с насилника

Отговорът през погледа на психотерапията и това, което знаем за сложния свят на хората е, че причината за такова не-човечно поведение може да е във вероятно собственото не-лекото детство на тези хора, които могат да реагират през смеещото се личице на емотикона или тоталното отхвърляне на информациите – дори от руски източници.

Откъде вероятно тръгва такава реакция? Домашното насилие в България е в опустошителни размери и такива реакции може да се четат като  реакция на човек, който не умее, заради травма не може да преживее, да се върне в опустошителните си лични преживявания като дете или по-късно в живота.  В общ план само 28.28% от децата по данни от последните години съобщават, че не са били обект на физически наказания от страна на възрастните, които се грижат за тях.  При по-ранните поколения цифрите са по-плашещи според мен, но не можах да намеря такива, това беше нормално в тогавашните норми и вероятно не са правени.

Когато човек е бил обект на малтретиране в детството си е възможно да се развие психологическата защита „идентификация с агресора“. Това е механизъм, при който начина да преживееш собствената си болка е единствено като приемеш, че насилниците са прави и оттук нататък заставаш на страната на Силния, независимо от това какво прави той и дали то е насилие към животно, дете, партньор, случаен човек, група от хора или дори геноцид. Това са хората, които не вярват, че случващото се в Украйна е действително жестоко, независимо от бежанците в цяла Европа; които оспорват кадрите – независимо, че са правени от различни източници; това са като цяло хората, които също така не вярват, че се е случвал Холокоста и които вероятно биха били на страната на конквистадорите, ако по време на завладяването на Америка имаше фейсбук. Вероятно това са хора, които са преживявали насилие – и които биха използвали и или използват насилие в ежедневието като начин на „възпитание“ към по-малките. Това е перпетум мобилето на агресията – тя спира в семейството само когато някой може да осъзнае, че е дълбоко нередна.

 

Идентификацията с агресора е защитен механизъм, описан първоначално от Шандор Ференци и по-късно популяризиран в книгата на Ана Фройд Егото и защитните механизми.

Според теорията, въпреки че идентификацията с агресора служи като съществена защитна реакция пред лицето на заплахата, тя може да се закрепи в манталитета на жертвата дори години след като злоупотребата е приключила (Amir, 2016; Frankel, 2002 г.). Детските травми и малтретирането имат различни ефекти върху децата от различен пол: малтретираните момичета са склонни да развиват мазохистичен модел, докато малтретираните момчета са по-склонни да се идентифицират с агресора и да се развиват в по-садистична посока (Макуилямс, Н.).

Вървейки по трасираното от  дъщерята на Фройд

„Децата възприемат поведението на възрастните, които ги плашат и ужасяват“, т.е. ако някого го ужасява това, което се случва в Украйна напълно възможна реакция е да застане на страната на насилника, защото в себе си не може да се справи с ужаса на представата да бъде този, който напуска дома си, на жертвата, на страдащия, защото е бил там и за психиката е невъзможно да се върне там без това да срути подредения свят, в който родителя ме обича и ме унижава/наказва едновременно.

„Човек, който се идентифицира с агресор има усещане за вътрешна слабост и несигурност. Той бързо усвоява силата, която има възприема агресорите, защото чувства, че собствените му ресурси са недостатъчни. Неговото ниво на тревожност е високо и страховете му са често неясни и безименни. От друга страна човекът, който се съпротивлява на идентифицирането с агресора трябва да бъде по-приемащ себе си и да има по-голяма готовност да оценява себе ки положително. Той трябва да бъде относително освободен от страхове и смътни тревоги и по този начин да бъде по-малко застрашен и по-способен да толерира заплахата“.

Швейцарско-германския психоаналитик Арно Груен пише в своята статия от 1999та година  „Нуждата да наказваш/Политическите последствия от идентификацията с агресора“

“С това описание на политическите последици от идентификацията с агресора, ние не само се обръщаме към природата на проблема за вътрешното отчуждение, но и към дълбоките психически рани, които хората понасят в този процес. Но тези рани не могат да бъдат признати, защото това би нарушило заповедта да бъдеш послушен, което е идеализиране на изискванията на властта, за да се осигури нейното продължаващо съществуване. И така се преминава върху собствената виктимизация чрез акта на наказание на непознатия…  Правим жертви другите заради болката, която не ни е позволено да изпитваме и за жертвата в нас, която не ни е позволено да бъдем

Има два различни профила сред преживелите насилие в детството, състоящи се от високи спрямо ниски нива на идентификация с агресора. При първия има високи нива на  идентификация с агресора, а вторият се характеризира с ниски нива на идентификация с агресора (Lahav et al.) Вторият тип са хората, които дори преживели насилие, са разбрали за себе си, че случилото им се не ги определя като хора и са взели решение за себе си, че няма да позволят то да се случва повече на тях или на други хора. Това понякога са хора, които избират да доброволстват, стават полицаи, или отиват в съдебната система.

Понякога в размислите за поведението се появява термина „стокхолмски синдром“, който е силен, но не съвсем коректно употребен, защото той е свързан с нещо от същата категория, но в различен контекст (филм за случая в Стокхолм, с Итън Хоук, в Netflix е достъпен), но и съдбата на Пати Хърст като пример за човек със стокхолмски синдром.

.

 

 

 

.

Още по темата

Статия в „Редута“ на психотерапевта Росица Петрова, която разглежда също темата за идентификацията за агресора под друг ъгъл

Насим Талеб, световен учен, обяснява конфликта  в глобален план

Димо Райков в е-вестник за емотиконите с усмихнати човечета над снимката на убито дете

 

снимка MART PRODUCTION

Децата и екраните (ПРОУЧВАНЕ)

Какво се случва с децата и екраните? Колко време прекарват и какви са навиците, които има в семействата?

Говорейки с родители – приятели и пациенти, виждам как темата става все по-силна и буди разговори за добрите практики за това какво да се прави.

Няма актуални данни за потреблението на екранно време от децата на възраст до 14 години в България. Въпросникът в този линк, е предназначен, за да събере информация за това.

Целта му е да изследва времето, което децата прекарват пред екраните, като информацията ще послужи да се натрупат първоначални данни.

В момента няма достатъчно проучвания по темата в България и всеки отговор ще бъде полезен за това да се разбере какви са навиците и поведението на децата на възраст до 14 години и взаимодействията им с дигиталния свят.

Дори детето Ви да е малко (0-7 години), отново може да отговорите на повечето от въпросите, защото дори да нямат собствени устройства, то те често имат доста време пред екраните и това искаме да разберем – колко, по Ваша оценка е то.

Отговаряйте, като мислите за обичайното поведение на детето/децата си през последните 2-3 месеца. Ако имате повече от едно дете и решите да отговорите за всяко от тях, направето го, като попълните отново въпросника.

Във въпросника не се събират лични данни за Вас и децата Ви.  Моля, имайте предвид, че попълването на този въпросник и/или въпросници е напълно доброволно и няма правилни или грешни отговори. Ще са Ви нужни приблизително 10 минути, за да попълните въпросника.

линк към проучването

 

 

 

Още по темата

Миналата година направих в подкаста епизоди за екранното време – може да ги чуете тук.

Екраните и децата – правилата в семейството на д-р Анна Герджикова, психолог

За игрите онлайн – с д-р Момчил Киряков – психолог И геймър

Влиянието на екраните върху тийнейджърите

Влиянието върху най-малките с д-р Маргарита Габровска, логопед

 

 

 

.

Photo by Jessica Lewis Creative from Pexels

Просто тегав период или следродилна депресия?

Една щастлива Мадона, образ, който познаваме
Една щастлива Мадона, образ, който познаваме и с който се сравняваме

Следродилната депресия е в някаква степен неудобна тема, защото е толкова различна от общите образи на майчинството, което носи благодат, умиротворение и удовлетворение. И не само че майката не отговаря на този „златен стандарт“, но и добавяме депресия, която все още се свързва със „слабост и мързел“. За една част от хората, депресията не е „истинска болест“, а… липса на достатъчно други проблеми или физическа активност (тук, не съм съвсем сигурна защо, обикновено се препоръчва с насмешливост и неразбиране „копаене с мотика“). Съчетаването на двата мита – за майчинството и митовете за депресията са комбинация, която поставя много семейства в риск.

Вместо да се търси решение през осъзнаването на факта, че става дума за медицински проблем, който има лечение, това води до забавяне на намиране на решението, а колкото по-дълго страда една жена, толкова по-малко се радва на този етап от живота си и не успява да влезе във връзка с бебето си по начин, който ще ги радва. За да не потърси една жена помощ (от лекар – акушер-гинеколог, общопрактикуващ, педиатър или психотерапевт), най-често тя мисли поне две от следните пет твърдения. „Нормално е да ти е тежко“, „Трябва просто да ми мине“, „Щом ми е трудно, значи съм лоша майка“, „Ако споделя как се чувствам, ще ми вземат бебето“ и „Никой не може да ми помогне“

 

Депресията е болест, не каприз

Реалността е, че депресията е биологично заболяване, което води до реални промени в мозъка и тялото. Депресията не означава, че страдащият е „дефектен“, „нещо му има“ или че е „слаб характер“, но за съжаление още няма начин следродилната депресия да бъде предвидена през тестове и вместо това се прави оценка на база на три основни теми – личните биологични фактори, психологическите и социалните, като те дават възможност за създаването на обяснение за нивото на риск. След малко накратко ще опиша кои са основните рискови фактори, като целта на това е да бъдете подготвени, че следродилната депресия може да се появи и съответно – да не се чудите какво става, а бързо да споделите какво се случва с близки и специалисти.

  • В 50% от жените, които са имали депресия по време на бременността имат и следродилна депресия, затова ако се чувствате необичайно подтиснати по време на бременността, потърсете помощ още тогава.
  • Ако сте страдали от депресия, биполярно разстройство или тревожно разстройство (включително и паник атаки) в миналото, вие сте изложени на по-висок риск от развитие на следродилна депресия, но и жени, които никога не са имали никакви проблеми имат 15–20% риск да страдат от нея.
  • Жените, които имат резки промени в настроението или повишаване на тревожността в седмицата преди цикъл.
  • Предхождащи бременността проблеми с щитовидната жлеза.
  • Отрицателни модели на мислене.
  • Високата степен на безпокойство и несигурност може да доведе до следродилна депресия и тревожност.
  • Перфекционизмът
  • Жени, които са имали трудни отношения с родителите си, са изложени на повишен риск от развитие на следродилна депресия.
  • Жените, които са отчаяни от вида на тялото си след раждането и мислят, че са непривлекателни.
  • Проблеми с партньора (емоционални и финансови) по време на бременността.
  • Бебе, което е родено недоносено; както и всички случаи, в които бебето е било диагностицирано с възможна болест в пренаталния период, дори и когато то се ражда здраво.
  • Трудно раждане.
  • Бременност в ранна възраст (тийнеджърски години)
  • Нежелана или непланирана бременност.
  • Бременност след асистирана репродукция
  • Проблеми с кърменето

 

Просто момент или следродилна депресия?

Следродилна тъга се среща често – 50-80% от жените минават през нея в след раждането и при нея се плаче лесно, жената е тревожна, реагира рязко и има проблеми със съня, като обикновено това започва след третия ден на раждането и се свързва със скока нагоре-надолу на хормоните – и разбира се, на осъзнаването, че живота е напълно различен вече – и затова е напълно нормална реакция – но за разлика от следродилната депресия, родилката има моменти, в които се чувства вдъхновена от случилото се, от бъдещето, от всичко.

Следродилната депресия е по-различна – по-рядко се среща (15-20% от родилките) и нейните симптоми може да започнат по всяко време в рамките на първата година след раждането, но най-често в рамките на първия месец от идването на бебето. Как я разпознавате – по три вида симптоми: физически (липса на сън; липса на енергия или свръхенергичност; промени в апетита, килограмите); когнитивни (невъзможност за концентрация; трудно взимане на решение, дори да е – да сложа или не шапка на бебето вкъщи); емоционални (усещане за попадане в дупка, все едно никога повече няма да усетите щастието; непрекъсната тревожност; липса на чувства към бебето; нежелание за общуване с близкия кръг; притеснителни мисли, че може да нараните бебето), като те трябва да са продължили поне две седмици, като има и няколко нива на следродилната депресия, които ще спомена.

При леката жената просто не й харесва новия начин на живот, но въпреки това постепенно се справя със задачата.

Средната степен е тази, при която на жената й е трудно през цялото време да е майка и да установи връзка с бебето си, като в същото време се чувства обезнадеждена и не е „себе си“.

При тежката степен вече се наблюдават всички характеристики на депресията и жената просто не може да се грижи за бебето си и себе си. Следродилната депресия може да се прояви също така при осиновители и при жени, които са загубили бебето в следствие на спонтанен аборт.

Лечението на следродилната депресия не е важно само за майката, но и за бебето, защото тя е всичко, което то има. Кърмачетата са изключително чувствителни към качеството своята среда и в последните 40 години изследователски програми постоянно установяват, че депресията на майката се отразява негативно на бебетата още при новороденото. Тези бебета имат намалена чувствителност, увеличени нива на норепинефрин и кортизол през неонаталния период, а в сравнение с недепресираните майки, майките със следродилната депресия имат по-малка възможност да поддържат контакт с бебетата си, по-трудно разчитат знаците им и заради това техните деца са по-склонни към раздразнителност, по-недоволни, избягващи и правят по-малко положителни мимики

Светлинката

Но защо все пак младите майки рядко търсят решение на въпроса с депресията, която ги е заляла? От една страна е самата депресия, при която човек трудно сам търси помощ, но също така и заради стигмата и страховете, които описах преди малко, както и заради няколко други причини – от изтощение; от страх, че никой няма да ги разбере; от това, че може да се провалят при консултациите; защото мислят, че никой няма да ги разбере; защото са дълбоко уплашени от чувствата си и се страхуват, че няма да бъдат добри майки;  защото ги е страх от бъдещето; притесняват се да разкрият чувствата си, защото те могат да бъдат разказани на други хора.

Къде е светлинката? В това да знаете какво е следродилна депресия, да сте информирани, да сте го чули от истински хора; да прецените рисковете, каквито са описани по-горе; да потърсите помощ от специалисти, от това да знаете, че е етап, който ще мине и ще замине и ако бързо действате, ще имате повече време с детето си, но най-вече голямата светлинка е, че ако сте добре, ще е добре и бебето, ще имате много повече ценни моменти заедно….

 

 

 

.

.

 

 

.

 

 

Photo by furkanfdemir from Pexels

 

Историята за двата вълка

Днес чух тази история, принадлежаща на индианското племе чероки.

Дядо и внуче ходели из гората. Държейки малкото момче за ръка, старецът започнал своята история. „В нас“, казал той, „има два вълка, заключени в постоянна битка – добър вълк и лош вълк. Добрият вълк представлява всички добри неща, които се стремим да бъдем: смели, честни, истински, щастливи и щедри. Лошият вълк е алчността, гнева, егоизма, арогантността, омразата и страха. През целия ни живот — завърши мъжът — тези два вълка се бият в теб. Детето го погледнало и попитало: „Кой от двамата побеждава?“. Дядото отговорил: „Когото храниш“.

 

Вълците са нашите вътрешни гласове – всички имаме катран, черна боя, пукнатини. Никой не е перфектен, но и всеки от нас е способен на доброта. Затова можем да изберем да храним добрия вълк в нас, да сме с хора, които ни помагат да сме добрата версия на себе си.

Помислете как прекарвате времето си и на какво давате повече през деня си. Добрият вълк обича да се смее, да прави добро, да се грижи за себе си и другите, да спи и да тича, да се движи и да усеща тялото си. Добрият вълк обича да има хубава бърлога, да е глутницата си и да чувства свободата.

 

Още по темата

В книгата на Теодора Славова „42 дни“, на която имах удоволствието да съм редактор, може да прочетете един съвременен прочит от любопитен български автор.

 

 

Photo by Shelby Waltz from Pexels

За олиото, ирационалното и психологията

Днес с Петя Дикова в Тази неделя по bTV говорихме за  случващото се в супермаркетите и съществуването на нещо, което се определя като „масова психоза“ върху олиото и бензина, въпреки че според мен е по-точно да го наречем „масова хистерия“.

При масова истерия хората от група започват да вярват, че може да се случи нещо опасно или страшно приемат, че заплахата е реална, защото чуват информация за това от няколко човека или защото отговаря на техния опит. По-възрастното поколение е живяло в периоди на липса на някои основни стоки – и тук като подобни са зимите на 1990; 1996-7, както и едни легендарни опашки за бензин, при която хората стояха с дни и километри, докато стигнат до колонките, се оказват запечатани в съзнанието. Вижте тук снимки от 1993 година в сайта „Изгубени в прехода“.

Поради заплашващата заблуда голяма група хора преживяват чувство на тревога, опасност и се разстройват, като решават да действат и да вземат това, което мислят за изключително нужно в момента, дори да е олио. Ирационално е и това, че се обявява промоция на тази стока в  момент, което допълнително събужда „ловното“ и ето как се стига до двоен подтик – изгодно е да се купи и може да го няма скоро, като в случая от вчера.

С други думи, заплахата, независимо дали е реална или въображаема, предизвиква колективна тревожност.  Хората, които изпитват страхове от липса на всяка една стока – включително и на тоалетна хартия преди две години, в живота си може да са много рационални и подредени хора, докато в случая за околните поведението им е необяснимо, сякаш са водени от неподвластна на разума емоция.

Ирационално ли е това поведение?

Хората са непрекъснато във вътрешен диалог между разума и… емоциите си. Последните две години бяха много трудни в емоционално отношение за много хора и автоматичната реакция при страх и тревожност е взимането на най-простото възможно решение – купувам, вместо обмислянето на случващото се, включително и въпроси и разсъждения като „имам ли нужда от толкова олио“ и „бензин, който се съхранява в туби повече губи качествата си, защото е летлив“.

Емоционалните реакции, когато се сме пред някакво решение или действие се изразява като ирационално поведение. И тук всички може да се сетим как ни е казвано – и не винаги сме го спазвали – „преди да направиш нещо, преброй до 100“.

Много зависи и как ни е представена едни информация, за да решим как да действаме. Повечето хора биха избрали да направят онова, което би им донесло 40% успех пред това, което би им дало 60% риск от неуспех, въпреки че двата израза практически означават едно и също.

С този въпрос се занимава както психологията, така и невронауката. Частта от мозъка, наречена амигдала контролира нашите емоции и има данни, че тези, при които префронталната кора – друга част на мозъка, има по-голяма мозъчна активност, са по-способни да изключат емоциите си. В този ред на мисли, всички сме склонни към ирационално поведение, само има разлика в броя случаи. Затова да осъзнаваме, че всички сме склонни към ирационално мислене – и поведение, е началото на това да имаме поне някакъв контрол върху него.

На български е издадена, но не виждам да е налична в онлайн книжарниците книгата „Придвидимо ирационални“ на Дан Ариели, който е ключов автор в изследване на ирационалното поведение на хората. Сайтът на Дан Ариели е в линка.

 

Купуване на… бъдеще

Когато си купуваме знаем, че имаме бъдеще. В свят на изненади, ти си подготвен. Но няма нужда от такова поведение – следващият, който види  празен рафт, ще си каже „о, има проблем“. Ако минете покрай няколко бензиностанции с много коли – и вие ще помислите какво не знаете или ще се изплашите, че резервоара ви е до средата. Това се случва заради настройките ни да взимаме решения на база получена информация, дори когато тя идва от грешни източници – какво имам предвид? Когато има недомлъвки, не вярваме на официалните източници на информация и разчитаме на „казано на ухо“ е много вероятно да си съставим картина, която да е базирана на информация, не задължително вярно. Затова и способността ни да отсяваме информационните източници е ключ за по-адекватно поведение. Решението може да бъде отстраняване – като не следвате или не четете или не слушате източници, чиято информация се оказва невярна, защото иначе попадате в капана на това да чуете нещо няколко пъти и то да стане „истина“ за вашите емоции.

 

 

 

.

Photo by RODNAE Productions from Pexels

 

Как да говорим за войната с децата (от малки до тийнове)?

По темата как да говорим с децата за войната искам да подчертая, че е равностойно важно и как слушаме децата.

Това означава да обърнем пълно внимание на детето си по време на целия разговор, да игнорираме разсейващите фактори и да насочите целия си фокус върху слушането на детските думи. Активното слушане включва наблюдение на вербалните и невербалните съобщения, които децата и тийнейджърите показват, като дори застанете в поза, която показва, че слушате. Активното слушане също ще ни позволи да измислим въпроси, които се отнасят до корена на притесненията и какви са реалните страхове на детето ви. Възможно е детето да се притеснява не от военни действия, а от бедност или от това, че вие ще умрете. Заради това е наложително да разберем какво чувстват или мислят, преди да отговорим.

Важно е децата да се чувстват подкрепени в разговора – не подценявайте думите им („Преувеличаваш“) и не отхвърляйте с лека ръка притесненията им („Как можа да си го помислиш това, няма как да стане!“). Когато децата имат възможност да водят открит и честен разговор за неща, които ги разстройват, това може да ги облекчи. И не им казвайте да се успокоят. Понякога, когато детето иска да говори с вас или го прави за n-ти път, може да го отблъснете от типа на „Стига си го мислил/а, не се тревожи“. Отговаряйте, или децата може да запълни празнината с притеснения (включително и собствени сценарии), да търси разговори със също толкова неинформирано или наплашено връстниче или да търси отговори в социалните медии.  Приоритетът за вас в този момент е детето да се чувства разбрано и в безопасност с вас. Безопасност означава също така да не бъдем критикувани.

Затова първо слушаме. После изчакваме те да ни попитаме. Не даваме повече информация, отколкото искат. Ние, родителите често пъти започваме да четем лекции, започващи от Адам и Ева, вместо да подходим стегнато и кратко. Дългият отговор може да е образователен, но в случая не е полезен – а ако не знаете всички отговори на техните въпроси, не се страхувайте да кажете, че не знаете.

Накратко, децата заслужават да знаят какво се случва. Достъпът до медии и новини доведе до друг голям риск – фалшивите новини, дезинформацията и всякакви методи за манипулация, които се използват дори към малките възрастови групи. 

Има деца, които не са тревожни и уплашени от случващото се (за разлика от родителите им).  Отново попитайте как се чувстват, преди да решите какво да кажете. Някои от тях са любопитни и с тях може да продължете дискусията, за да развиете информираността на детето си за събитията, историята и географията. Когато го направят, опитайте се да им отговорите спокойно и точно, без да бъдете прекалено емоционални и крайни в изказванията си. Възможно е децата да нямат желание да обсъждат темата и това не означава, че не са емпатични, просто може да не е тема за тях (и това е ок, не са социопати, просто не е част от техния свят). Но има и такива, които няма да зададат въпроси и да покажат отношение по темата, но ще мислят или ще се тревожат – тогава те ще реагират телесно – внимавайте за признаци на тревожност, каквито са проблеми със съня; промяна в хранителните навици, включително злоупотреба с любими храни;  раздразнителност; стомашни болки. Обърнете внимание на всичко необичайно.

Естествена реакция е да искаме да защитим децата си, включително и темата за войната и кадрите, които виждат. Но наша работа е и да им помогнем да живеят в този не лек свят, което включва и войни.  Инстинктивно искаме да предпазим децата от неща, които могат да ги уплашат; но ако не говорим за нещо, децата могат да се уплашат повече, затова от всеки от нас се изисква да намери баланса между даването на информация и чувство за сигурност.

Принципи на говоренето

Първо ще разгледам говоренето по възраст. По-малките деца не трябва да знаят всички подробности. Избягвайте да ги плашите или разстройвате.

Предучилищна възраст

Не казвайте нищо, освен ако то не попита или не показва признаци на тревожност. Децата на тази възраст нямат нужда да се натоварват с новини, които не могат да разберат. При тях съобщенията трябва да са кратки и ясни, като се посочва, че има война с руски и украински войници и че те (детето и семейството им) в момента са в безопасност. Наблегнете на безопасността.

Пред-тийн

Ако детето е на 8-11 години, то вероятно ще чуе за случващото се по новините или в училище – така че може да се наложи да проведете разговор. Децата са по-загрижени за собствения си живот и живота на родителите си, отколкото за живота на другите, които са във война. За тийнейджърите трябва да им помогнем да намерят сайтове, които могат да предоставят достоверна информация. Трябва да признаем тяхната интелигентност и желание да разберат какво се случва, като същевременно осъзнаем, че са затрупани с информация, която може да е неточна.

Тийнейджъри

Тийнеджърите са на скорост „самостоятелност“, така че говорене може само през това да знаят, че не ги натискате. Част от развитието на мозъка им включва стремеж към тестване на границите, така че не се изненадани, ако кажат нещо крайно („ще се запиша доброволец“ например). Не ги отхвърляйте, а вместо това предложете „пространство за сортиране“, за да им помогнете да разберат какво мислят или чувстват. Не забравяйте, че да слушате не означава, че се съгласявате. Има проучвания, че една от основните причини за влошеното психично здраве сред учащите се е, че не са достатъчно близки с родителите си. Тези, които са на възраст под 10 години споделят, че възрастните не зачитат значението на мислите и чувствата им.

 

Отговаряйте на въпросите на въпросите на децата на език, който те разбират, с ниво на информация, подходящо за тяхната възраст. Избягвайте да споделяте твърде много информация, тъй като тя може да бъде непосилна за тях. И отново: ако детето ви е твърде разстроено, смекчавайте отговорите си. Нека знаят, че светът се опитва да спре тази война, че много хора работят, за да помогнат на нуждаещите се в Украйна и в чужбина, а отделни лица и групи търсят решения. Посочвайте на фактите, които носят надежда.

Създайте безопасна среда. Децата трябва да се чувстват сигурни и защитени. Ограничете излагането на децата на новинарски репортажи.

Успокойте ги. Малките деца често персонализират ситуациите и може да възприемат опасността, че е по-близо до дома отколкото действително е. Нека знаят, че въпреки че войната е много сериозна, те не трябва да се тревожат, че ще се случи в нашия град. Кажете им, че разбирате как се чувстват и ги уверете, че са в безопасност и че сте там, за да се грижите за тях. Важно е обаче да сме реалисти и да не обещаваме, че никой няма да пострада.

Помогнете на децата да намерят начини да изразят себе си. Някои деца може да не могат да говорят за своите мисли или чувства, но могат да бъдат подкрепени да осмислят света чрез игра. Направете нещо положително. Насърчавайте децата да участват в дейности, където могат да се чувстват полезни – дарете заедно пари (лично аз избрах кампанията на Български фонд на жените), помогнете за кампания, включете се в протест срещу ядрената заплаха. Такъв не съм видяла организиран, а може би трябва. Сега можем на научим децата, че може да не са в състояние да спрат конфликта, но могат да помогнат на хора в беда. Това ги прави активни граждани от малки.  Когато на децата се даде възможност да помагат, това ще им донесе известна утеха и осъзнаване, че имат значение.

Давайте надежда – когато им разказваме за ужасяващи неща, от съществено значение е да им кажем и как други хора се опитват да намерят решения във военните зони и за бежанците, бягащи от страните си. Че подобни конфликти са се случвали и преди и че всички те в крайна сметка приключват.

Избягвайте езика на омразата и стереотипизирането на национални групи. „Руснаците са такива и онакива“. Проблемът със стереотипите е, че те просто не са верни. Повечето стереотипи са отрицателни, като например допускането, че определени категории са мързеливи или престъпници – срещу българите има такъв стереотип сред някой групи от хора – например, че са бедни (или дори джебчии за някои). Разбира се, че е трудно да се борим със стереотипите, които сме си съставили сами, а такива кризисни ситуации те са много „удобни“ – лошите може да бъдат идентифицирани по име или език, но нали сме наясно, че не всеки, който е руснак или е с руски произход, подкрепя политиката на държавата си.

Тук искам да споделя и туита на руски на бившия американски посланник в Москва Майкъл Макфол, който написа: „Не знам колко време ще отнеме, но съм уверен в своята прогноза, че злонамереното проникване на Путин в Украйна означава края на диктатуратата на Путин и путинизма в Русия. Нито един морален човек не може да поддържа тази отвратителна война, а в Русия има милиони морални хора“ .

 

Още по темата

Статусът ми в профила ми във фейсбук за това „какво да правим в настоящия момент

Статия в Ladyzone „как да не стоим сами в страха“

Материал в btv новините: Как да говорим с децата си за войната в Украйна

За справянето със собствените страхове – в Mammi.bg

 

За ядрената заплаха. Дъщеря ми искаше да знае повече за опасността от ядрена заплаха и дали хората са оцелявали от нея. След двете американски бомбандировки над Хирошима и Нагасаки с ядрена бомба градовете са унищожени. Реших да й покажа снимката на ядрената гъба, която по-ранните поколения познават и заедно потърсихме и още материали. Избрах да й пусна този материал на BBC от 2016та без да съм го гледала преди това, защото бях уверена в журналистическата етика и представяне и това стана повод да говорим и за това, че е важно да подбираме източницете си на информация. Участниците са ученици, които са били в класните си стаи, когато бомбата е паднала над Хирошима.

 

 

 

 

 

 

Photo by Ron Lach from Pexels

Съвет от баба

Веднъж баба ми даде съвет:
В трудни моменти
напред върви с малки стъпки.
Прави каквото трябва,
но малко по малко.
Не мисли за бъдещето
или какво може да се случи утре.
Измий чиниите.
Избърши праха.
Напиши писмо.
Сготви супа.
 
Виждаш ли?
 
Напред стъпка по стъпка.
Направи крачка и спри.
Почивай малко.
Похвали себе си.
 
Направи още една крачка.
И после още една.
 
Няма да усетиш,
но стъпките ти ще стават по-големи.
И ще дойде времето,
когато можеш
да мислиш за бъдещето,
без да плачеш.
 
Автор: Елена Михалкова, в „Стаята със старинни ключове“
Photo by Anna Shvets from Pexels

„Петя на моята Петя“ РЕВЮ

Тръгването с камери към историята и поет като Петя Дубарова е смело начинание – можеш да разочароваш почитателите на поетесата, а тези, които не я познават да не разберат защо е с такъв статус, особено сред жените с набори от 60, 70 и 80.

Този филм е направил почти невъзможното:

събужда любопитството, без да е назидателен, ако не познаваш творчеството на поетесата;

разказва история за две момичета от различни епохи, без да прави твърде преки аналогии;

Предсмъртните думи на Петя Дубарова

и оставя следа като шкурка – не дава отговор на въпроса „защо“ към Дубарова, което е почтено към историята, но с разбиране и размисъл защо някой може да „остане завинаги на 17“ (ефемизъм за ранна смърт, в случая самоубийство) като в същото време не идеализира самоубийството, което е риск винаги, когато то е извършено от (известен) човек, когото харесваш или разбираш мотивите му, отчаянието срещу системата или просто си на негова страна.

 

В 90 минути имаме добре разказана история, актьори, звук и крайният резултат е отличен – събирайки пред екрана място и родители, и тийнейджъри, и всички по средата за повече от един разговор. Заслужава си да се гледа на голям екран – няма ефекти, но е „като на живо“.

 

Още по темата

Интервюто със сценаристката на филма Нели Димитрова, което ме убеди да гледам филма в първия уикенд

Стихове на Петя Дубарова в Словото

 

 

16 непреводими думи за щастие и различни видове радост

„Разбира се, може да се постави под въпрос дали думата за „щастлив“ (или „задоволен“) означава едно и също нещо на различни езици“, пише Ричард Лейард, но все пак, дори когато четем обяснението на камерунска дума, можем да се усмихнем и да си представим защо е възникнала.

Смята се, че има шест основни категории непреводими думи: положителни чувства, амбивалентни чувства, любов, социалност, характер и духовност, а модела на благосъстоянието зависи от чувствата, взаимоотношения и развитието, които покриват  основните начини, по които се преживяваме живота си, как ни влияят взаимоотношенията и как се развиваме.  Взаимоотношенията не са единственият фактор, който влияе върху благосъстоянието – другите са здравето, доходите, заетостта, дейностите и ценностите, но взаимоотношенията са най-важният фактор върху благосъстояните.

 

Photo by willsantt from Pexels

Прекомерното чувство за вина

Във форума на bg-mamma отговарям на въпроси, като в последния от тях може да се припознаят много хора, особено жени.

Проблемът е следния – чувствам се виновна за почти всичко. Ще Ви дам пример: отивам на гости у майка ми и да речем, че на баща ми му е криво, аз веднага си мисля, че е заради мен, може би не е трябвало да ходя или нещо съм им объркала плановете. Същото е и със свекър ми и свекърва ми. Винаги се притеснявам да говоря свободно да не би да ги издразня с нещо, не знам как да се държа. Така е като излизам и в парка с детето и други майки – сякаш не съм в свои води, притеснявам се да не кажа нещо с което да се изложа, да засегна някой или да го отегча …
Живея със свекърва ми в една къща, но на различни етажи, когато тя е вкъщи се притеснявам, че някой може да ми дойде на гости, ще се ядоса и ще стане караница…
Все съм в някакви такива филми, чувствам се като извънземно, тревожа се да не възникне конфликт и най-вече имам чувство за вина, че конфликта ще възникне заради мен, винаги се опитвам да предвиждам нещата, което е супер глупаво…“

Вината е едно от най-честите чувства, които жените изпитват – дали посланието идва от Библейската ни вина, че сме пробвали ябълката, не можем да кажем, но вината може да има различни форми, когато е част от вас – може да се чувствате виновни, без да сте, и да се самообвинявате, че искате твърде много, че харчите пари за себе си(колкото и да са), че има бедни хора/климатичните промени или че давате повод за ревност на партньора си. Често чувството за вина ни служи като морален коректив, т.е. ако се чувстваме виновни или мислим, че ще се чувстваме виновни, не правим нещо, защото ценностите ни не позволяват. Вината е емоция, която включва негативни оценки на себе си, чувство на дистрес и чувство на провал. Повечето хора изпитват натрапчиви мисли от време на време, но са в състояние да ги изоставят, без да им обръщат твърде много внимание или да им придават някакво значение.

Понякога може да си мислите, че сте направили нещо нередно, въпреки че не сте го направили. В други случаи  може да надценявате собствената си роля в дадена ситуация, вярвайки, че  собствени Ви дребни грешки са имали много по-сериозно въздействие, отколкото в действителност. Прекомерната и неподходяща вина е свързана с редица състояния на психичното здраве, включително депресия, обсесивно-компулсивно разстройство (ОКР) и посттравматично стресово разстройство (ПТСР).

Когато обаче усещането за вина е прекомерно, тогава вероятно има и други проблеми – тревожни обсесии, депресивни състояния и физически симптоми, затова не трябва да подценяваме вината, когато тежи като воденичен камък над ежедневието, като знак за тревожно разстройство, обсесивно-компулсивно разстройство или депресия, включително и чрез проявления на телесно ниво като  проблеми със съня, стомаха и храносмилането и напрежение в мускулите.

Какво е прекомерно? Свръхчувствителност към собствените действия, независимо малки или големи; ниска самооценка; свръхзагриженост за другите и липса на полагане на лични грижи; непрекъснато мислене къде може да сгрешите.  Чувството за вина в голяма част от случая е ирационално и пълни големия басейн с негативни мисли, които сякаш няма източване.

Единият подход, който се предлага на хора, които страдат от чувство за вина за всякакви неща е да концентрират за известен период от време мисленето си върху две точки
1.   Това, че заслужават
2.   нито една от тези структури на глобални проблеми и исторически несправедливости, не е тяхна вина.
Само като си простите грешките, за които не носите пряка отговорност, може да се научите да живеете по-добре.

Има една психоаналитична концепция, в която вината е блокирана форма на гняв, към тези, от които сме се нуждаели и обичали (това са например родителите или хора, които са се грижили за нас), които обаче не са го направили по начина, от който сме имали нужда. В сблъсъка в нашата обич към тях и детското ни недоволство, започва да расте и процъфтява чувството за вина, което след това си намира всякакви силни фигури – семейства, приятели и т.н., в които се развива.

Трети начин е да си поставите за цел да разпознавате чувството на вина и да си дадете време за размисъл, преди да им се отдадете, например „Какво ме кара да се чувствам винове“ и „Какво се случва непосредствено преди моята вина?“. Друг добър въпрос е: “Наистина ли правя нещо нередно?” (по Вашите критерии за други хора). Това отделяне ще ви даде идея за модела, по който вървите и как влизате от крачка в крачка по пътеката на вината.

Понякога вината се дължи не само на някакви събития, но и на вредни мисли като „Ако не се грижа за околните, съм егоист“; „Нуждите на другите са по-важни от моите“, „Нямам право на щастие“. Тези мисли понякога са отгледани в семействата, в които човек е израсъл и е трябвало да се грижи за близък – родител, брат/сестра и т.н., като тук включвам и онези случаи, в които родителите се държат като жертви на родителите си „ти ми причиняваш трудности/главоболие/с какво заслужавам такова лошо дете“. Колкото повече сте били държани лично отговорни за щастието на родителите си, толкова по-вероятно е да си имате вътрешен критик, който да не ви пуска юздите, а да ви язди до изнемога, а вие ставате все по-перфектни, все по-изморени от тези непрекъснат бяг, а чувството за вина не намалява. Проблемът е, че ако в детството човек е трябвало да угоди само на семейството си, впоследствие се опитва да угоди на всички и започва да губи грижата за собствените си нужди, ако изобщо може да каже от какво има нужда (почивка, вода, въздух…). Системата е трудна за преодоляване, защото по-голямата част от хора с чувство на вина имат дълбоко в себе си детски страх, че ако не угаждат на околните ще бъдат отхвърлени (а заплахата е от много ранна възраст и ние може да не вярваме вече в Торбалан, но да продължаваме да се страхуваме от тъмното).

Опитайте водене на дневник (в обикновена тетрадка или  тефтер с въпроси), защото то може да ви помогне да рационализирате мислите си чрез това да видите притесненията си написани – тогава „не поздравих съседката, защото я видях в последния момент“, ще ви присети за много моменти, в които и вас не са ви виждали и това не е означавало нищо фатално. Бихте могли да записвате също така неща, които сте направили добре през деня и за които не чувствате вина, което ще измести негативния вътрешен диалог към по-позитивен такъв и ще работите за самооценката си.

 

 

Photo by Mizzu Cho from Pexels

 

Трите големи проблема с фойерверките (без изобщо да спомена за лапи или крила)

Решението на Столична община да призове гражданите “да не използват или поне да ограничат използването на фойерверки в тези празнични дни“, взриви вкупом будната фейсбук общественост, която използва момента да фокусира върху други проблеми на града – замърсяването с фини прахови частици например (което беше обект на колективен граждански иск и е неотложен въпрос с дългосрочно решение) и други – от състоянието на градския транспорт до миенето на улиците по принцип.

Омаловажаването на това добро предложение/решение е носи проблем, защото добрите практики следва да се подкрепят – а лошите – да бъдат под обществен натиск, докато не бъдат направени промени към по-добро.

Критикувам често състоянието на града, в който съм родена – на много естетически и технологични решения, качеството на ремонтите, административните неуредици и т.н., но напълно подкрепям политиката за ограничаване на пиротехнически средства и организирането на светлинно шоу от страна на общината.

От моя гледна точка трите големи проблема с фойерверките са основно три: това, че гърмежите плашат хора (и животни); това, че гърмежите са приятни, когато ти ги създаваш и това, че емпатията не достига в общества, потънали в кризи.

Проблем 1:

Гърмежите създават стрес в големи групи хора

Интензивните импулсни звуци, каквито са изстрелите и експлозиите са коварни поради кратката си продължителност. Те събуждат много примитивни реакции на страх, защото такива шумове обикновено вещаят проблеми. Оставяме темата фойерверките и припева „не може ли един ден в годината да си отпуснем душата“ и за илюстрация си припомняме някоя нощ и силен шум, който чуваме и как се чувстваме от него, преди още да сме анализирали откъде идва той. Някои от вас може да си спомнят сутрешния взрив в Челопечене, който се чу в София. Или звука от земетресението в Перник. Или всеки неочакван звук, който променя обичайната звукова среда – от счупен прозорц до изстрел.

Слухът е второто по важност сетиво. Реагираме чувствително по-силно на резки, високо и нискочестотни шумове, защото способността ни да различаваме шумовете има еволюционна ценност – затова е те са втори по важност за обработване в преценка за това дали средата носи опасност.  С основание звукът като предупредителен сигнал има специална роля и значение.

Доказано е, че шума повишава секрецията на хормони на стреса, също и при децата, като засега нямаме подробни и пълни данни за дозите, в които те могат да бъдат поети, заради което ограничаването на шума с висок интензитет, като превантивна мярка неговото намаляване води до по-добър живот. На всички. Да живеем в „умен град“ някой ден означава не само да е по-чист, но и да има по-малко замърсяване изобщо – включително и шумово.

 

Проблем 2:

Гърмежите създават радост в определени групи хора (и те не са малко)

Първите фойерверките са създадени преди две хиляди години в Китай и забавлението в тях се дължи на една странна стимулация на две сетива – контролирания звук и необикновените форми и цветове в небето. Цветовете, които виждаме, са необичайно  силни за това, с което е свикнал мозъка ни да асоциира небето – което ги прави толкова привлекателни и част от преживяването на необикновенност, на нещо, което и най-големия телевизионен екран не може да ти даде.

Когато си в центъра на празнуването и палиш фойерверките, тогава си „господар на преживяването“, т.е. си подготвен за силата на звука и само по себе си това ти носи радостна възбуда. Когато знаем за даден стрес, ние сме подготвени за него и това събужда в нас приятни усещания. Човекът, който запалва пиротехническото средство има контрол върху звука и светлината, което прави връзката страх-удоволствие контролиран от него, докато тези, които не знаят за идващия гръм, го преживяват като стрес. Например софийските хулигани, които мятат т.нар. „пиратки“ по възрастни жени и/или животни изпитват удоволствие както от шума, така и от удоволствието, че правят нещо нередно, така и от разбирането им, че тези в общия случай беззащитни или уязвими групи няма да ги накажат. Ок, вероятно там част от проблема е и онзи ген, който се проявава в по-малка част от хората и който ги прави по-„жадни“ за кортизол, но дали точно в тази ситуация останалите трябва да преглъщат пасивите?

 

Проблем 3

Намаляването на емпатията

В среда, в която „всеки сам си преценя“ ,да си загрижен за състоянието на другия е въпрос на личен избор, на емпатия и вътрешн доброта. Основните уязвими групи от внезапни шумове са деца, хронично болните и по-възрастни хора. Чувствителността към шум може да се дължи на стрес (включително и преживяна катастрофа наскоро), има силен генетичен компонент или да е свързано с някаква хронична болка, с която другия живее в момента. Това страдание може и да не е болка в тялото, а да е болка на душата – такива са хората с тревожности; тези, които са преживели трудности последните години и са „нервни“;  хора с психични заболявания (например шизофрения или аутизъм) и да, новородените, които още има да научават за света, в който се намират и четат сигналите по-силно отколкото нас, хората с повече преживени дни.

Едно допълнително уточнение – някои хора нямат представа, че тези шумове ги напрягат, защото така е прието – празнува се Нова година; джангър; „у-а“, както се казва напоследък – обаче на следващия ден травмата от този звуков стрес изплува – дали ще е през скарване с близките; усещане „нещо не ми е наред“; непредизвикан плач или труден сън – вариантите са много. Някакво решение е, когато планирате фойерверки просто да кажете на съседите си, така че да знаят какво се случва. Въпреки че продаваните в България пиротехнически средства трябва да издават до 120 dB, субективното преживяване е за „внезапен шум“, т.е. ако предупредите околните няма да е толкова изненадващ=стресиращ.

Дали нещо ще се промени? Няма причина да не го поискаме поне – и да разберем какво ни забавлява във фойерверките и как да постигнем същото или подобно удоволствие по друг начин. Оказа се например, че се продават у нас безшумни фойерверки – само остава да бъдат поискани от клиентите. Допреди десетина години пешеходните пътеки бяха нещо като оцветени улици – малцина даваха път на пешеходците – а сега не е така.

Само преди 20 години слагащите си предпазен колан в автомобилите бяха приемани за нещо като хипохондрици. Една приятелка ми каза: „да, ама с предпазния колан пазиш себе си, затова ще е трудно с шумовете“. Но според мен причината е, че много хора не могат да си представят, че тяхното забавление не е проблем за само животните, но и хора, които познаваме и за които можем да направим това да бъдем по-тихи.

Ясно е, че традиция на 2,000 години не съществува случайно – и затова да я направим добра за всички е постижима цел за новата година.

Надявам се след това заявено намерение за ограничаване на внезапните градски шумове, Столична община също така да пристъпи към забраната на раздиращи тишината ревове на мотори и автомобили на територията на града, което ще има ефект върху всички засегнати групи в останалите 364 дни.

 

Още по темата

Статус във фейсбук на кмета на София (29 декември 2021)

Градът в Китай, в който се смята, че са се „родили“ фойерверките е Лиуянг и до момента се смята за място, където любителите на светлинно шоу трябва да отидат – кратък филм на CGTN за Пролетния фестивал

Забрани и ограничения към фойерверките по света (към 2017)

В света на сънищата с Валерия Дилова

Направени сме ние

от сънища и сън отвред обгръща

тоз малък наш живот!…

Шекспир, „Бурята“ 

Темата за сънищата е необятна, но я започвам с първи разговор по темата – моя гостенка е Валерия Дилова (координати с нея в линка) е юнгиански психоаналитик, която провежда индивидуална, фамилна и групова терапия и работи със сънища. Това беше причината да се срещна с нея и да запиша този разговор, в който започваме с разликата между Фройд и Юнг, както и тя споделя случаи от нейната практика. 

 

Оставям ви в наша компания – и приятно слушане!

 

Илюстрацията е на Diana Stoykova ( „Автопортрет“, 2020, 28 х 28 см, Акварел, молив върху картон)

 

Още за Валерия Дилова

Интервю в Капитал

 

РЕВЮ НА КНИГА „Откровено за изневярата“ на Естер Перел

Препоръчвам на пациенти „Откровенно за изневярата“ на Естер Перел откакто излезе 2017та, но беше достъпна само за четящи английски.

В петък я взех, за да видя как е превода, но щом видях, че е на моята адашка Детелина Иванова (която също е превела и „Тялото помни“) започнах да я препрочитам за удоволствието от добрата психотерапевтична литература и превод в едно в неделния следобед.

Книгата не е толкова за психотерапия на двойки, поне според мен, колкото опит за обяснение защо връзките днес са такива, каквито са. Или по-точно – какво не знаем за пътя, по който вървим, какви са камъните, в които се препъваме и фантазиите, които носим. Препоръчвам я на всеки във връзка – тримесечна на ръба на сериозна или в дълъг брак, защото в нея има дълбочината и честността на един добър терапевт като Естер Перел.

В нея има и откъс, свързан с писането, който ме вълнува заради собствения ми проект „РАЗниМисли“.

„Насърчавам писането – в дневник, до мен или помежду им – като отдушник на напрежението. Воденето на дневник осигурява безопасно пространство за катарзис, без ограничения. Писането на писма е по-обмислен, внимателно редактиран процес. Двойките често се нуждаят от отделно ръководство, за да намерят точните думи. Понякога писмата се четат на глас по време на терапевтичните ни сесии. Понякога се изпращат с копие до мен. Има нещо дълбоко интимно в това да бъдеш свидетел на епистоларните диалози между тези нарушени души. Това предлага съвсем отделен прозорец към връзката, който човек не може да забележи само от кушетката…“

пише Естер Перел, в „Откровено за изневярата“.

 


Бележка под линия

Запознах се с Естер Перел през 2013 или 2014, когато тя беше в България и имам спомени от нейния уъркшоп и след това едно интервю, което направихме на тротоара пред Слънце Луна на малките Пет кьошета, чиито звуков файл издирвам, за да го пусна в подкаста. Но ако не го намеря, ще открия и публикувам скоро интервюто в блога. Тогава беше излязла книгата й „Еротичната интелигентност“, която вече не е налична и заради това няма да дам линк за нея, но също е много любопитна.

 

 

Следобед с Виргиния Захариева и разговор за остаряването и минимализма

„Остаряват ли хората, защото не знаят какво друго да правят с възрастта си?“, питам в този епизод на подкаста Виргиния Захариева, психотерапевт, писател и артист. Разтоворът ни се върти около темата за остаряването, но също така докосва разликата между Изтока и Запада, защо развитието на различните ни аспекти помага на процеса

Когато говорим за възраст и кръговрат и как да ги развиваме по време на живота си, така че „килима, който тъчем в живота си“ да е с хубави цветове.

В есенния следобед, в който говорехме слънцето грееше, а листата миришеха още на отминалия предишния ден дъжд и всичко това създаде атмосферата, която ще усетите в този звуков файл.

Още за Виргиния Захариева може да научите в нейния сайт Virginia Notes или през книгата й „9 зайци“ (налична и в Storytel), както и великолепния предговор, който написа за „Бягащата с вълци“ . В този линк ще намерите нейни стихове.

Не пропускайте и книгата й с есета и статии „Милостта на малките огледала“ – за пръв път я срещнах някъде назад във времето през тези нейни текстове – и досега продължавам да ги харесвам.

Виргиния е автор и на тефтера „Who is in“ – една практика за писане, за която разказва в подкаста. За разлика от „РАЗниМисли“ там концепцията е много дзен – да стоите пред празния лист и да видите какво има в него, а въпроса сами да го създадете. 

„Достатъчно е обратното на още“, казва Виргиния и така приключва разговора ни. Беше достатъчно за този път.

 

 

 

 

За воденето на дневник в психотерапията – с д-р Ирина Лазарова

Нов ноември, нов сезон на подкаста!

В този епизод на подкаста с психиатъра д-р Ирина Лазарова говорим за воденето на дневник в психотерапията, а тя дава отговори на моите въпроси за това с какво воденето на дневник, което се случва при терапевти и психиатри е различно от опитите на човек да води дневник в детските си години; за това дали социалните медии в момента са своеобразни дневници и фотоалбуми на ежедневието ни и защо писането на ръка е има още своето място в днешния ден.

Контакт с д-р Лазарова може да осъществите през този линк

 

Още по темата

Книгата, която цитирам в разговора е на Джудит Бек „Когнитивно-поведенческа терапия“, изд. Изток-Запад, която е повече за специалисти (психолози, психотерапевти)

 

Дневник, за да откриеш себе си

С воденето на дневник може да спрете, да бъдете тук и сега, да „спрете времето“ и да го направите чрез ума и тялото си  – с хартия – не с екран, да направите тази връзка между мозъка и тялото, между мозъка и ръката. За това и други, свързани с терапевтичното въздействие на воденето на записки говоря с Елмира Джома в ефира на Радио София.
Може да слушате цялота ни среща – много лична, също така в този линк.
.
Снимка: pexelsylanite koppens

За ползата от писането в ежедневието

За това какво представлява дневника „РАЗниМисли“ при Теодора Симова в „По-полека“ по Дарик Радио в края на разговора ни, в който основната тема беше ковид, онлайн обучението, но имаше много топлота и приемане – точно каквото ни е нужно не само в момента, но и винаги.

 

 

Photo by Anthony Shkraba from Pexels