Блог

16 непреводими думи за щастие и различни видове радост

„Разбира се, може да се постави под въпрос дали думата за „щастлив“ (или „задоволен“) означава едно и също нещо на различни езици“, пише Ричард Лейард, но все пак, дори когато четем обяснението на камерунска дума, можем да се усмихнем и да си представим защо е възникнала.

Смята се, че има шест основни категории непреводими думи: положителни чувства, амбивалентни чувства, любов, социалност, характер и духовност, а модела на благосъстоянието зависи от чувствата, взаимоотношения и развитието, които покриват  основните начини, по които се преживяваме живота си, как ни влияят взаимоотношенията и как се развиваме.  Взаимоотношенията не са единственият фактор, който влияе върху благосъстоянието – другите са здравето, доходите, заетостта, дейностите и ценностите, но взаимоотношенията са най-важният фактор върху благосъстояните.

 

Photo by willsantt from Pexels

Прекомерното чувство за вина

Във форума на bg-mamma отговарям на въпроси, като в последния от тях може да се припознаят много хора, особено жени.

Проблемът е следния – чувствам се виновна за почти всичко. Ще Ви дам пример: отивам на гости у майка ми и да речем, че на баща ми му е криво, аз веднага си мисля, че е заради мен, може би не е трябвало да ходя или нещо съм им объркала плановете. Същото е и със свекър ми и свекърва ми. Винаги се притеснявам да говоря свободно да не би да ги издразня с нещо, не знам как да се държа. Така е като излизам и в парка с детето и други майки – сякаш не съм в свои води, притеснявам се да не кажа нещо с което да се изложа, да засегна някой или да го отегча …
Живея със свекърва ми в една къща, но на различни етажи, когато тя е вкъщи се притеснявам, че някой може да ми дойде на гости, ще се ядоса и ще стане караница…
Все съм в някакви такива филми, чувствам се като извънземно, тревожа се да не възникне конфликт и най-вече имам чувство за вина, че конфликта ще възникне заради мен, винаги се опитвам да предвиждам нещата, което е супер глупаво…“

Вината е едно от най-честите чувства, които жените изпитват – дали посланието идва от Библейската ни вина, че сме пробвали ябълката, не можем да кажем, но вината може да има различни форми, когато е част от вас – може да се чувствате виновни, без да сте, и да се самообвинявате, че искате твърде много, че харчите пари за себе си(колкото и да са), че има бедни хора/климатичните промени или че давате повод за ревност на партньора си. Често чувството за вина ни служи като морален коректив, т.е. ако се чувстваме виновни или мислим, че ще се чувстваме виновни, не правим нещо, защото ценностите ни не позволяват. Вината е емоция, която включва негативни оценки на себе си, чувство на дистрес и чувство на провал. Повечето хора изпитват натрапчиви мисли от време на време, но са в състояние да ги изоставят, без да им обръщат твърде много внимание или да им придават някакво значение.

Понякога може да си мислите, че сте направили нещо нередно, въпреки че не сте го направили. В други случаи  може да надценявате собствената си роля в дадена ситуация, вярвайки, че  собствени Ви дребни грешки са имали много по-сериозно въздействие, отколкото в действителност. Прекомерната и неподходяща вина е свързана с редица състояния на психичното здраве, включително депресия, обсесивно-компулсивно разстройство (ОКР) и посттравматично стресово разстройство (ПТСР).

Когато обаче усещането за вина е прекомерно, тогава вероятно има и други проблеми – тревожни обсесии, депресивни състояния и физически симптоми, затова не трябва да подценяваме вината, когато тежи като воденичен камък над ежедневието, като знак за тревожно разстройство, обсесивно-компулсивно разстройство или депресия, включително и чрез проявления на телесно ниво като  проблеми със съня, стомаха и храносмилането и напрежение в мускулите.

Какво е прекомерно? Свръхчувствителност към собствените действия, независимо малки или големи; ниска самооценка; свръхзагриженост за другите и липса на полагане на лични грижи; непрекъснато мислене къде може да сгрешите.  Чувството за вина в голяма част от случая е ирационално и пълни големия басейн с негативни мисли, които сякаш няма източване.

Единият подход, който се предлага на хора, които страдат от чувство за вина за всякакви неща е да концентрират за известен период от време мисленето си върху две точки
1.   Това, че заслужават
2.   нито една от тези структури на глобални проблеми и исторически несправедливости, не е тяхна вина.
Само като си простите грешките, за които не носите пряка отговорност, може да се научите да живеете по-добре.

Има една психоаналитична концепция, в която вината е блокирана форма на гняв, към тези, от които сме се нуждаели и обичали (това са например родителите или хора, които са се грижили за нас), които обаче не са го направили по начина, от който сме имали нужда. В сблъсъка в нашата обич към тях и детското ни недоволство, започва да расте и процъфтява чувството за вина, което след това си намира всякакви силни фигури – семейства, приятели и т.н., в които се развива.

Трети начин е да си поставите за цел да разпознавате чувството на вина и да си дадете време за размисъл, преди да им се отдадете, например „Какво ме кара да се чувствам винове“ и „Какво се случва непосредствено преди моята вина?“. Друг добър въпрос е: “Наистина ли правя нещо нередно?” (по Вашите критерии за други хора). Това отделяне ще ви даде идея за модела, по който вървите и как влизате от крачка в крачка по пътеката на вината.

Понякога вината се дължи не само на някакви събития, но и на вредни мисли като „Ако не се грижа за околните, съм егоист“; „Нуждите на другите са по-важни от моите“, „Нямам право на щастие“. Тези мисли понякога са отгледани в семействата, в които човек е израсъл и е трябвало да се грижи за близък – родител, брат/сестра и т.н., като тук включвам и онези случаи, в които родителите се държат като жертви на родителите си „ти ми причиняваш трудности/главоболие/с какво заслужавам такова лошо дете“. Колкото повече сте били държани лично отговорни за щастието на родителите си, толкова по-вероятно е да си имате вътрешен критик, който да не ви пуска юздите, а да ви язди до изнемога, а вие ставате все по-перфектни, все по-изморени от тези непрекъснат бяг, а чувството за вина не намалява. Проблемът е, че ако в детството човек е трябвало да угоди само на семейството си, впоследствие се опитва да угоди на всички и започва да губи грижата за собствените си нужди, ако изобщо може да каже от какво има нужда (почивка, вода, въздух…). Системата е трудна за преодоляване, защото по-голямата част от хора с чувство на вина имат дълбоко в себе си детски страх, че ако не угаждат на околните ще бъдат отхвърлени (а заплахата е от много ранна възраст и ние може да не вярваме вече в Торбалан, но да продължаваме да се страхуваме от тъмното).

Опитайте водене на дневник (в обикновена тетрадка или  тефтер с въпроси), защото то може да ви помогне да рационализирате мислите си чрез това да видите притесненията си написани – тогава „не поздравих съседката, защото я видях в последния момент“, ще ви присети за много моменти, в които и вас не са ви виждали и това не е означавало нищо фатално. Бихте могли да записвате също така неща, които сте направили добре през деня и за които не чувствате вина, което ще измести негативния вътрешен диалог към по-позитивен такъв и ще работите за самооценката си.

 

 

Photo by Mizzu Cho from Pexels

 

Трите големи проблема с фойерверките (без изобщо да спомена за лапи или крила)

Решението на Столична община да призове гражданите “да не използват или поне да ограничат използването на фойерверки в тези празнични дни“, взриви вкупом будната фейсбук общественост, която използва момента да фокусира върху други проблеми на града – замърсяването с фини прахови частици например (което беше обект на колективен граждански иск и е неотложен въпрос с дългосрочно решение) и други – от състоянието на градския транспорт до миенето на улиците по принцип.

Омаловажаването на това добро предложение/решение е носи проблем, защото добрите практики следва да се подкрепят – а лошите – да бъдат под обществен натиск, докато не бъдат направени промени към по-добро.

Критикувам често състоянието на града, в който съм родена – на много естетически и технологични решения, качеството на ремонтите, административните неуредици и т.н., но напълно подкрепям политиката за ограничаване на пиротехнически средства и организирането на светлинно шоу от страна на общината.

От моя гледна точка трите големи проблема с фойерверките са основно три: това, че гърмежите плашат хора (и животни); това, че гърмежите са приятни, когато ти ги създаваш и това, че емпатията не достига в общества, потънали в кризи.

Проблем 1:

Гърмежите създават стрес в големи групи хора

Интензивните импулсни звуци, каквито са изстрелите и експлозиите са коварни поради кратката си продължителност. Те събуждат много примитивни реакции на страх, защото такива шумове обикновено вещаят проблеми. Оставяме темата фойерверките и припева „не може ли един ден в годината да си отпуснем душата“ и за илюстрация си припомняме някоя нощ и силен шум, който чуваме и как се чувстваме от него, преди още да сме анализирали откъде идва той. Някои от вас може да си спомнят сутрешния взрив в Челопечене, който се чу в София. Или звука от земетресението в Перник. Или всеки неочакван звук, който променя обичайната звукова среда – от счупен прозорц до изстрел.

Слухът е второто по важност сетиво. Реагираме чувствително по-силно на резки, високо и нискочестотни шумове, защото способността ни да различаваме шумовете има еволюционна ценност – затова е те са втори по важност за обработване в преценка за това дали средата носи опасност.  С основание звукът като предупредителен сигнал има специална роля и значение.

Доказано е, че шума повишава секрецията на хормони на стреса, също и при децата, като засега нямаме подробни и пълни данни за дозите, в които те могат да бъдат поети, заради което ограничаването на шума с висок интензитет, като превантивна мярка неговото намаляване води до по-добър живот. На всички. Да живеем в „умен град“ някой ден означава не само да е по-чист, но и да има по-малко замърсяване изобщо – включително и шумово.

 

Проблем 2:

Гърмежите създават радост в определени групи хора (и те не са малко)

Първите фойерверките са създадени преди две хиляди години в Китай и забавлението в тях се дължи на една странна стимулация на две сетива – контролирания звук и необикновените форми и цветове в небето. Цветовете, които виждаме, са необичайно  силни за това, с което е свикнал мозъка ни да асоциира небето – което ги прави толкова привлекателни и част от преживяването на необикновенност, на нещо, което и най-големия телевизионен екран не може да ти даде.

Когато си в центъра на празнуването и палиш фойерверките, тогава си „господар на преживяването“, т.е. си подготвен за силата на звука и само по себе си това ти носи радостна възбуда. Когато знаем за даден стрес, ние сме подготвени за него и това събужда в нас приятни усещания. Човекът, който запалва пиротехническото средство има контрол върху звука и светлината, което прави връзката страх-удоволствие контролиран от него, докато тези, които не знаят за идващия гръм, го преживяват като стрес. Например софийските хулигани, които мятат т.нар. „пиратки“ по възрастни жени и/или животни изпитват удоволствие както от шума, така и от удоволствието, че правят нещо нередно, така и от разбирането им, че тези в общия случай беззащитни или уязвими групи няма да ги накажат. Ок, вероятно там част от проблема е и онзи ген, който се проявава в по-малка част от хората и който ги прави по-„жадни“ за кортизол, но дали точно в тази ситуация останалите трябва да преглъщат пасивите?

 

Проблем 3

Намаляването на емпатията

В среда, в която „всеки сам си преценя“ ,да си загрижен за състоянието на другия е въпрос на личен избор, на емпатия и вътрешн доброта. Основните уязвими групи от внезапни шумове са деца, хронично болните и по-възрастни хора. Чувствителността към шум може да се дължи на стрес (включително и преживяна катастрофа наскоро), има силен генетичен компонент или да е свързано с някаква хронична болка, с която другия живее в момента. Това страдание може и да не е болка в тялото, а да е болка на душата – такива са хората с тревожности; тези, които са преживели трудности последните години и са „нервни“;  хора с психични заболявания (например шизофрения или аутизъм) и да, новородените, които още има да научават за света, в който се намират и четат сигналите по-силно отколкото нас, хората с повече преживени дни.

Едно допълнително уточнение – някои хора нямат представа, че тези шумове ги напрягат, защото така е прието – празнува се Нова година; джангър; „у-а“, както се казва напоследък – обаче на следващия ден травмата от този звуков стрес изплува – дали ще е през скарване с близките; усещане „нещо не ми е наред“; непредизвикан плач или труден сън – вариантите са много. Някакво решение е, когато планирате фойерверки просто да кажете на съседите си, така че да знаят какво се случва. Въпреки че продаваните в България пиротехнически средства трябва да издават до 120 dB, субективното преживяване е за „внезапен шум“, т.е. ако предупредите околните няма да е толкова изненадващ=стресиращ.

Дали нещо ще се промени? Няма причина да не го поискаме поне – и да разберем какво ни забавлява във фойерверките и как да постигнем същото или подобно удоволствие по друг начин. Оказа се например, че се продават у нас безшумни фойерверки – само остава да бъдат поискани от клиентите. Допреди десетина години пешеходните пътеки бяха нещо като оцветени улици – малцина даваха път на пешеходците – а сега не е така.

Само преди 20 години слагащите си предпазен колан в автомобилите бяха приемани за нещо като хипохондрици. Една приятелка ми каза: „да, ама с предпазния колан пазиш себе си, затова ще е трудно с шумовете“. Но според мен причината е, че много хора не могат да си представят, че тяхното забавление не е проблем за само животните, но и хора, които познаваме и за които можем да направим това да бъдем по-тихи.

Ясно е, че традиция на 2,000 години не съществува случайно – и затова да я направим добра за всички е постижима цел за новата година.

Надявам се след това заявено намерение за ограничаване на внезапните градски шумове, Столична община също така да пристъпи към забраната на раздиращи тишината ревове на мотори и автомобили на територията на града, което ще има ефект върху всички засегнати групи в останалите 364 дни.

 

Още по темата

Статус във фейсбук на кмета на София (29 декември 2021)

Градът в Китай, в който се смята, че са се „родили“ фойерверките е Лиуянг и до момента се смята за място, където любителите на светлинно шоу трябва да отидат – кратък филм на CGTN за Пролетния фестивал

Забрани и ограничения към фойерверките по света (към 2017)

В света на сънищата с Валерия Дилова

Направени сме ние

от сънища и сън отвред обгръща

тоз малък наш живот!…

Шекспир, „Бурята“ 

Темата за сънищата е необятна, но я започвам с първи разговор по темата – моя гостенка е Валерия Дилова (координати с нея в линка) е юнгиански психоаналитик, която провежда индивидуална, фамилна и групова терапия и работи със сънища. Това беше причината да се срещна с нея и да запиша този разговор, в който започваме с разликата между Фройд и Юнг, както и тя споделя случаи от нейната практика. 

 

Оставям ви в наша компания – и приятно слушане!

 

Илюстрацията е на Diana Stoykova ( „Автопортрет“, 2020, 28 х 28 см, Акварел, молив върху картон)

 

Още за Валерия Дилова

Интервю в Капитал

 

РЕВЮ НА КНИГА „Откровено за изневярата“ на Естер Перел

Препоръчвам на пациенти „Откровенно за изневярата“ на Естер Перел откакто излезе 2017та, но беше достъпна само за четящи английски.

В петък я взех, за да видя как е превода, но щом видях, че е на моята адашка Детелина Иванова (която също е превела и „Тялото помни“) започнах да я препрочитам за удоволствието от добрата психотерапевтична литература и превод в едно в неделния следобед.

Книгата не е толкова за психотерапия на двойки, поне според мен, колкото опит за обяснение защо връзките днес са такива, каквито са. Или по-точно – какво не знаем за пътя, по който вървим, какви са камъните, в които се препъваме и фантазиите, които носим. Препоръчвам я на всеки във връзка – тримесечна на ръба на сериозна или в дълъг брак, защото в нея има дълбочината и честността на един добър терапевт като Естер Перел.

В нея има и откъс, свързан с писането, който ме вълнува заради собствения ми проект „РАЗниМисли“.

„Насърчавам писането – в дневник, до мен или помежду им – като отдушник на напрежението. Воденето на дневник осигурява безопасно пространство за катарзис, без ограничения. Писането на писма е по-обмислен, внимателно редактиран процес. Двойките често се нуждаят от отделно ръководство, за да намерят точните думи. Понякога писмата се четат на глас по време на терапевтичните ни сесии. Понякога се изпращат с копие до мен. Има нещо дълбоко интимно в това да бъдеш свидетел на епистоларните диалози между тези нарушени души. Това предлага съвсем отделен прозорец към връзката, който човек не може да забележи само от кушетката…“

пише Естер Перел, в „Откровено за изневярата“.

 


Бележка под линия

Запознах се с Естер Перел през 2013 или 2014, когато тя беше в България и имам спомени от нейния уъркшоп и след това едно интервю, което направихме на тротоара пред Слънце Луна на малките Пет кьошета, чиито звуков файл издирвам, за да го пусна в подкаста. Но ако не го намеря, ще открия и публикувам скоро интервюто в блога. Тогава беше излязла книгата й „Еротичната интелигентност“, която вече не е налична и заради това няма да дам линк за нея, но също е много любопитна.

 

 

Следобед с Виргиния Захариева и разговор за остаряването и минимализма

„Остаряват ли хората, защото не знаят какво друго да правят с възрастта си?“, питам в този епизод на подкаста Виргиния Захариева, психотерапевт, писател и артист. Разтоворът ни се върти около темата за остаряването, но също така докосва разликата между Изтока и Запада, защо развитието на различните ни аспекти помага на процеса

Когато говорим за възраст и кръговрат и как да ги развиваме по време на живота си, така че „килима, който тъчем в живота си“ да е с хубави цветове.

В есенния следобед, в който говорехме слънцето грееше, а листата миришеха още на отминалия предишния ден дъжд и всичко това създаде атмосферата, която ще усетите в този звуков файл.

Още за Виргиния Захариева може да научите в нейния сайт Virginia Notes или през книгата й „9 зайци“ (налична и в Storytel), както и великолепния предговор, който написа за „Бягащата с вълци“ . В този линк ще намерите нейни стихове.

Не пропускайте и книгата й с есета и статии „Милостта на малките огледала“ – за пръв път я срещнах някъде назад във времето през тези нейни текстове – и досега продължавам да ги харесвам.

Виргиния е автор и на тефтера „Who is in“ – една практика за писане, за която разказва в подкаста. За разлика от „РАЗниМисли“ там концепцията е много дзен – да стоите пред празния лист и да видите какво има в него, а въпроса сами да го създадете. 

„Достатъчно е обратното на още“, казва Виргиния и така приключва разговора ни. Беше достатъчно за този път.

 

 

 

 

За воденето на дневник в психотерапията – с д-р Ирина Лазарова

Нов ноември, нов сезон на подкаста!

В този епизод на подкаста с психиатъра д-р Ирина Лазарова говорим за воденето на дневник в психотерапията, а тя дава отговори на моите въпроси за това с какво воденето на дневник, което се случва при терапевти и психиатри е различно от опитите на човек да води дневник в детските си години; за това дали социалните медии в момента са своеобразни дневници и фотоалбуми на ежедневието ни и защо писането на ръка е има още своето място в днешния ден.

Контакт с д-р Лазарова може да осъществите през този линк

 

Още по темата

Книгата, която цитирам в разговора е на Джудит Бек „Когнитивно-поведенческа терапия“, изд. Изток-Запад, която е повече за специалисти (психолози, психотерапевти)

 

Дневник, за да откриеш себе си

С воденето на дневник може да спрете, да бъдете тук и сега, да „спрете времето“ и да го направите чрез ума и тялото си  – с хартия – не с екран, да направите тази връзка между мозъка и тялото, между мозъка и ръката. За това и други, свързани с терапевтичното въздействие на воденето на записки говоря с Елмира Джома в ефира на Радио София.
Може да слушате цялота ни среща – много лична, също така в този линк.
.
Снимка: pexelsylanite koppens

За ползата от писането в ежедневието

За това какво представлява дневника „РАЗниМисли“ при Теодора Симова в „По-полека“ по Дарик Радио в края на разговора ни, в който основната тема беше ковид, онлайн обучението, но имаше много топлота и приемане – точно каквото ни е нужно не само в момента, но и винаги.

 

 

Photo by Anthony Shkraba from Pexels

Един простичък съвет за справяне с трудни ситуации

Въпросът на сайта Bg-mamma: „Какъв е вашият най-простичък съвет за справяне с трудни ситуации, със състояния на стрес, гняв, безнадеждност? Има ли някакъв универсален похват, с който човек може сам сравнително бързо да си помогне?“

Воденето на записки, под формата на дневник, е един от ефективните и лесни начини за преминаване на трудни периоди. Времето, което човек отделя за това да мисли и намира точните думи, да проследява мислите и действията си, ражда идеи за това какво е най-добре да направи, както да може да се върне назад във времето, за да види как се е чувствал (понякога забравяме или украсяваме). Това е вид медитация дори. В момента с издателство Сиела подготвяме издаването на такъв дневник през месец ноември, който ще дава възможност да се правят такива бележки“

Целият материал е в линка по-долу

Психологът Детелина Стаменова: Здравната криза засили разделението у нас

 

 

 

Увеличаване на теглото при децата от началото на пандемията

В изследване на теглото на деца и юноши по време на пандемията, публикувано в JAMA (Списанието на американската медицинска асоциация) на 27 август 2021, се прави сравнение на  индекса на телесна маса (ИТМ) на младежи на възраст от 5 до 17 години по време на пандемията през 2020 г. със същите период преди пандемията през 2019 г.

Индексът на телесната маса в последно време понася критики за това дали е достатъчно показателен за оценка на здравословното състояние, но към момента е единствения измерител, толкова широко използван и лесен за разбиране (теглото в килограми, разделен на ръста). 

В кохортното проучване са събрани електронни данни на калифорнийски деца с достатъчно записи преди и по време на пандемията, като са изключени такива с тежко здравословно състояние, като кохортата от близо 191,000 човека е расово, социално и етнически разнообразна. Преди пандемията 38,9% от младите хора са били с наднормено тегло или със затлъстяване, а по време на пандемията се наблюдава най-голяма промяна в ИТМ за деца на възраст от 5 до 11 години. Наднорменото тегло или затлъстяването са се увеличили при деца на възраст от 5 до 11 години от 36,2% на 45,7% по време на пандемията, абсолютно увеличение от 8,7% и относително увеличение от 23,8% в сравнение с референтния период. Абсолютното увеличение на наднорменото тегло или затлъстяването е 5,2% сред 12- до 15-годишните и 3,1%  сред 16- до 17-годишните.

Тези данни, макар и за калифорнийски деца, изглеждат притеснителни, защото едва ли с оставането на децата в къщите и пред таблетите и онлайн училището, двигателната активност е много по-малка, а движението в тази възраст е важно, защото освен физическо здраве, мускули и издръжливост, също така помага и за социалното общуване.

С други думи – използвайте всеки ден за движение…

 

 

 

 

 

Photo by Ksenia Chernaya from Pexels

Удобната духовност

Наблюденията ми за засилващо се профанизиране на духовното ме изпълват с тихо съжаление. На рояци изскачат хора, които са като търговците в храма от библейския разказ. Между цитати (понякога цитират и самите себе си) и категорични изявления, те стоят стабилно в своето самочувствие на авторитети и последна инстанция, увличайки онези, които имат нужда някой да им даде „правилен отговор“, да ги надъха, че са най-добрите каквито са и по този начин да спре възможността им за личен растеж. Така накърнения детски нарцисизъм на техните последователи става основа на зависимостта им от нови курсове, учебни семинари и т.н., защото за пръв път от дълго време тези хора се чувстват приети.

Духовното се превърна в последните 20 години в голяма машина за пари, но също така и в капан за наивници. Какво се продава? Индулгенция, че си по-добър от другите, че си по-извисен, по-специален.

В началото на 90те политическият елит внезапно се оправослави, т.е. по големите празници бутаницата в Александър Невски беше огромна. Тогава, като ефект на дълго ограничаваната религия, хората се юрнаха към нейното материално изражение – икони, медальони и т.н. Има щраусови яйца с лика на Богородица.

Тези предмети са много по-лесни за почитане, особено от злато, отколкото ежедневното съблюдаване на религиозни правила. Какво ще каже „Началника“ (разбирайте Бог) е типичното изразяване на тази удобна духовност, при която за всеки случай и там да оставим няколко кръста, дано хване дикиш.

Мина време. Появи се самодивско-народното течение, понякога в комбинация на Акашови записи, индиански вещества, граф Калиостро и дилетантско стихоплетство. Как щях да забравя ангелите и нумерологията! Избуяват и плевелите на псевдопсихотерапия или терапевтични практики, при която със сериозен и кротък тон последователите са сугестирани в една или друга травма или невроза на техния учител/терапевт/гуру. Във времена на обща несигурност даващите сигурни и твърди отговори са най-ценени – такива сме хората.

Това е нормална тенденция навсякъде по света – хората обичат хубавите опаковки и лесните решения във всичко. Но все пак искам да кажа да внимавате на кого давате душите си, да бъдете отговорни към себе си. Има няколко въпроса, които сте в правото си да зададете, когато решите да влезете в терапевтични отношения, особено пък за крехки теми като семейните Ви отношения или собственото Ви самочувствие: какво е завършил терапевта Ви, колко години е продължило обучението му, има ли право да работи с индивидуални лица или групи. Тридневен курс в Родопите е несериозно, поне за мен.

Удобната духовност ви заблуждава, че правите нещо в своя духовен аспект – напротив, тя ви пречи да се развивате, защото дава лесни отговори, мигновени решения и фалшива сигурност за бъдещето, вместо да се впуснете в дълбокото на себе си, ако имате желание. Ако нямате, абонамент за HBO например ще ви даде повече знания за околните през творците, които създават изкуство, базирано на човешките отношения. Гледали ли сте „Психотерапия“ например?

 

 

 

 

 

 

.

Photo by Jonas Ferlin from Pexels

 

 

 

 

Поведения в отговор на травмата

Темата за травмата е необятна. Вижте тази графика, която представя концепцията за реакция „бий се или бягай“ и нейните допълнения „замръзни“, към която беше добавена напоследък и четвъртата – „харесай се“.
Всяка една от тези реакции е възможен отговор на заплаха от средата. Ако другите три са сравнително познати от много популярни материали, на които сте попадали, то четвъртата може да бъде описана като опита да се угоди на насилник.
Обръщам по-специално внимание на нея, защото не е разпозната толкова и се наблюдава често пъти когато родител или значим авторитет е агресивен (физически или психически) към детето.  Тогава то се опитва да промени злоупотребата като полага усилие да успокои насилника, като пренебрегне личните си чувства и желания и прави всичко възможно, за да предотврати ситуацията с „добро поведение“.
В последствие това се пренася като модел на поведение, включително в своите професионални и лични взаимодействия.
..

Мъдростта на травмата (РЕВЮ)

Габор Мате е важна фигура в областта на зависимостите и травмата. Лекар по образование, той започва да се занимава с темата за зависимостите и е от силната канадска мисъл за работа с психосоматиката, към която ще сложа и Лиз Бурбо. Една от книгите му е издадена на български, чака се и нова през 2022. Но да се надяваме, че през 2021 ще държим преведени в ръцете си другите книги (има читателски лист в края на текста).

Актуалният филм с негово участие – Мъдростта на травмата – може да се гледа както на прожекции в София, в Дома на киното (10-15 юли 2021), така и по други канали. Той е част от един по-голям проект, който беше рекламиран онлайн и включваше дискусии по темата с няколко терапевта с добро име (Питър Левин и Естер Перел).

Филмът ме остави със смесени чувства – от една страна да се говори за травмите е ключово за разбирането им, превръщането им в обществена тема, но друга мисля, че точно Габор Мате би могъл да ни въведе в темата по-добре, заради опита, вдъхновението и експертизата му.

В този пост ще опиша онова, което ме смущава в крайния резултат, приемайки, че това, което получаваме е най-доброто, на което е бил способен целия екип зад проекта.

Ще започна с позитивното: дава се смляна информация за разнообразието на ефекта от всеки различен тип травма.

Травмата може да засегне всеки от нас (независимо от пол, раса, социално положение) и по уникален за всеки от нас начин (здраве, избори, поведение, усещане в себе си и за себе си).

Травмата може да е събитие, поредица от събитие или да се предава в семейството чрез типове поведения. Може да е несъзнавана, може човек да си спомня събитието или периода, в който тя се е случвала.

Травмата на един човек може да е повече от една. Например да е комбинация от от изоставяне и насилие.

Травмите влияят по различни начини и някои от тях са показани във филма.

В самото начало на филма се отбелязва от Габор Мате, че „има мъдрост в травмата. Когато осъзнаем, че травматичните ни реакции и отпечатъци всъщност не са нашата същност и можем да ги отработим и чак тогава да станем себе си“.

Дават се  примери на различни хора, включително и психотерапевтични сесии и групова терапия, в която участниците споделят съкровени преживявания или части от личната си история. Към това има добавен опита на специалисти и активисти (работещи със затворници, бездомни, зависими), базирани на неговите схващания.

Допуснати сме до неговата лична история, което много терапевти не правят по методологични съображения, до семейството му и до персоналната му травма (преживял Холокоста като бебе, травма на изоставяне). Филмът не е дидактичен, а се разлива по онзи нетфликс начин, който е като уикипедия – хем получаваш знание, хем оставаш на нивото на образован дилетант, ако не се заровиш в темата.

Дотук добре, но някъде там започва да ми е неловко, смесените чувства да преобладават по следните причини:

Травмата, представена като поп-култура, лесно смилаем продукт

Спомняте ли си „Тайната“ на Ронда Бърн? Изпипан до последното изречение, тези книга и филм накара много хора да повярват, че позитивното мислене е ключето, което са търсили един цяяяяяял живот. Дали повечето от почитателите му още го пазят? Или дали го пъхат още във всяка брава?

Твърде общото, дори повърхностно, представяне на въпроса за травмата крие риска от олекотяване на темата. Травмата има своето обяснение във филма (дори с режисьорското решение с бебето, tabula rasa), но липсата на дълбочина във филма – и даването на повече широчината на проблема би могло да доведе да влезе в масовата култура и да започне да бъде безогледно и навсякъде използване като термин-обяснение, един вид съвременна индулгенция за симптоми, поведения и т.н.. Профанизирането на темата би имало негативни последици, най-вече в това, че ще бъде използвана за оправдание на поведение, не като за основа за начало на личен растеж и срещането й в защитената среда, която разговора със специалист в областта на менталното здраве може да даде (целият спектър от консултант, през психотерапевти до психиатър).

Отсъства ролята на Процеса

Има един коуч, Тони Робинс, който „хаква“ живота на всеки, който реши да се заеме с него, с правила за успех, общо 11 на брой. Прави голямо шоу на семинарите си и отделя на всякакви проблеми до час, решавайки ги с лекота. Сещам се за един виц по повода, ще го сложа накрая. Повечето терапевти според мен могат да получат или жлъчна, или бъбречна, или нервна криза, ако ги вържете да го гледат.

Във филма Мъдростта на травмата виждам като несполучливо режисьорско решение да се показва колко леко се стига до прозренията (инсайтите). В по-голяма част от случаите, всеки инсайт е въпрос на дълъг процес преди достигането му, болезнено е докосването на травмата и минава доста време и криволичения преди човек да стъпи спокойно върху инсайните, които придобива.

„Отивам на терапевт и веднага стигам до инсайт“ е концепция невярна и вредна, защото премества отговорността за стигането до точката на промяната в терапевта, а не в процеса между две автентични фигури – на пациента и на терапевта. В този филм Мате е един суперпсихогерой, който успява бързо, убедено и силно да стигне до сърцето/сърцевината на всеки проблем.

В реалността, каквато аз я виждам, терапевтичния процес е дълъг, комплициран и криволичещ. Той зависи от ресурсите на пациента и терапевта. Веднъж започнал, този процес може да продължи цял живот, защото отивайки на терапия, откривайки травмата си, изследвайки я, можем да се надяваме, че ще последва промяна в човека и той ще продължи да търси нейното отражение върху себе си – сам или със специалист месеци, години, а понякога и цял живот.

По ключовата ос проблем-решение

Мате и другите участници, например Фрици Хорцман (основател на „Затворническо състрадание“) подсказват част от възможните оси на решение на въпроса с травмата – нуждата от подпомагате на социална работа, от добре функциониращи здравни и правни системи в различните общества. Но не наблягат на тях. Например въпроса, който се разглежда с американските затвори (във филма е споменат конкретно казуса с Калифорния) е тема на обществен дебат в САЩ. Един силен пример е а филма 13th на Ана Дьоверне в Netflix и последвалия разговор с Опра Уинфри също на контекста на точто тази държава. С това искам да посоча, че освен личната травма има и социални и исторически причини, които, ако не бъдат променени, никаква терапия не може да има ефект. В тази тема се появява и риска да се плъзнем по плоскостта, че решението е лесно  – затворниците се терапевтират и хоп, имаме решение!

А дали не е въпроса обществените системи да бъдат изследвани и променяни така че да се намали риска от травми, базирани на липсата на услови, неравенство и бедност. Бедността е травма. Липсата на възможност за ефективно дългосрочно психологическо и финансово подпомагане на жертви на насилие води до задълбочаване на травмата.

По-голямото обучение на медицинските работници в областта на травмата е един друг начин за стигане до нуждаещите се от психологическа, а не лекарска или лекарствена помощ.

Липсата на навлизане в случаите

Нахвърлени като боб са историите на различни хора – например на жената, родила три деца на улицата („така имах възможност да се измия под душ“). В кръвта на нейните новородени имало всякакви наркотични вещества. Виждаме я във филма здрава, преминала през тези изпитания и…. без никакъв разказ как се е случило оздравяването й, какво се е случило с децата й, кое е повлияло за благоприятното развитие.

По този начин филма се превръща в трейлър, дълъг 90 минути. Виждаме откъси от терапия, която не се обяснява нито по какъв начин, нито за колко време действа, нито какви са нейните ограничения. Дали е аналитична, дали е динамична, дали е преживелищна, не става ясно.

Сам по себе си, този филм е също така и трейлър към професионалните открития на неговия живот, посветен на изследване на травмата и нейните отражения в ежедневието. Виждаме, че Габор Мате работи в индивидуални и групови практики, но не и какви са основите, на които стои (травмата, ясно, но какво още?).

Психаделиците

За едни десетина минути Габор Мате говори за опита си с аяхуаска. В България има хора, които се занимават с тази практика, има и гостуващи терапевти от чужбина, доколкото знам от колеги, без да съм присъствала на тях. Преди години психотерапевта Петър Кралев написа книга по въпроса. Използването на психаделици не е нещо ново в терапевтичната практика. През 60те години в Калифорния много са се занимавали с темата и пробването на различни вещества, при това терапевти правят практиката с други терапевти, като някои от опитите са били успешни, като тази тенденция продължава и до момента, като имаме с ново засилване на търсенията в тази посока.

Сами по себе си те може би биха могли да бъдат приети за шорткът към несъзнаваното, но извинете, ако ще замразя ентусиазма ви – дори да са ефективни за един, не е сигурно как ще повлияят на друг. Да подходите консервативното не е винаги лошо решение. В търсене на себе си често тръгваме от София до Пазарджик през Варна, затова и да се представя този начин като едно „абсолютно“ решение като аяхуаска, гъби или каквото и да било, ми се струва опростенческо към сложността на материята на травмата, а и да не забравяме, една част от показаните хора са зависими така или иначе. Давайки зелен светофар оставяме възможност на търговците да влязат в храма и скоро да имаме психоактивни вещества, защото е „модерно“, а не защото ще помогнат на точно тези, които имат нужда и полза от това да видят света през техния ефект.

Плакатност

В Русия по време на 20те години и след това има много силна работа в областта на плаката – ясни послания, стегнат изказ и образ.

Така се почувствах в сцените със затворниците, които споделят травмата си. Декларативни, декламиращи и отсъствие на интимност, на споделяне в група от други хора. Те са на плацдарм, колцина от тях може да усетят духа на близостта на такова място, се питам? В тези сцени думата „травма“ е написана с големи букви…

Но работата с травмата е дълга, като роман, не е плакат. Няма лесно разрешение, а и след толкова години мислене, говорене и проучване не знаем детайлите на това защо се отразява по различен начин на различните хора. Знаем само, че дори когато се стигне до осъзнаване на травмата е възможно да дълго време да не се стигне до промяна на поведение, или дори изобщо може нито да се стигне нито до осъзнаване на травмата, нито дори до спиране на повтаряне на модели, дори и осмислени. И въпреки това, работата с травмата би имала ефект, дори да не е „Уау“, който ефект е възможен само с щампоаните и то в рекламите, след като е участвал най-добрия фризьор.

Надявам се филма да предизвика любопитството ви; да решите да проучите творчеството на Габор Мате и да прочетете книгите му; да изгледате дискусиите към филма; да говорите с терапевта си или да намерите такъв, на когото да споделите какво сте открили за себе си в темата за травмата.

И в края на този текст искам да напиша:

Бъдете внимателни и

отговорни

към себе си,

душите си,

пътя, по който

вървите и

скоростта,

с която го правите. 

 

 

Още по темата

Книгите на Габор Мате в Амазон

Интервю на Фрици Хорцман от организацията „Заворническо състрадание“ с Габор Мате

Психоделици и психотерапия

Вицът: един човек се похвалил, че смята бързо. Дали му задача: „Колко е 2760 по 53839?“ и той веднага, без да се замисли, отговорил: „7970798“. „Но това не е вярно!“, ахнали. „Но аз казах само, че смятам бързо“, припомнил им той.

В&O от форума на БГ-Мама: Една приятелка и въображаемия й свят

Въпрос (публикувам със съкращения)

Става дума за моя много близка приятелка. Жена на възраст – разведена от доста време. В последните няколко години наблюдавам едно странно поведение У нея. Има социален профил, където живее в измислен свят. Под това имам предвид качване на снимки след обработване тип Фотошоп, където да изглежда млада и красива и да събира коментари и лайкове от непознати. Качване на чужди снимки и представяне на свои. Измисля си, че пътува по разни места, а всъщност седи вкъщи. Лъже често за неща, които не притежава.

Моля ви, кажете какви стъпки да предприема, за да се опитам да и помогна. Да говори ли си с някого? Или да се обърна към специалисти?

Отговор (публикувам със съкращения)

От разказа Ви става ясно, че когато е в измисления си свят тя се чувства добре, а когато попадне в своята реалност не й е лесно да я приеме.  Да й помогнете да види онова, което не иска да види? Защо да се съгласи – нейното бягство от реалността не наранява никого, а светът й става по-добър пред екрана на компютъра. Хората сме склонни да търсим други светове, които наричате „измислени“ и това е част нас – приказките, книгите, филмите, компютърните игри, онлайн игрите. Има хора, които се обличат като рицари или индианци и живеят за няколко дни такъв живот. Болни ли са? Едва ли.

Във вашите очи това е смущаващо, но какво би станало, ако тя в момента няма силата да живее друго, освен мечтите си и съвременните технологии и дават възможност ги изживее, да види отношението на другите, което й липсва в момента?

„Но това не е реално!“, вероятно ще кажете. От ограничената информация става дума за жена, която разнообразява скучния, за нея, живот и да й покажете какъв е живота навън с неговото богатство, вместо да й казвате с думи или да се отнасяте към нея като засегнат човек, защото това оттегляне, поне от думите й не е болестно. Вероятно с поведението си тя търси внимание, което, щом искате да й помогнете може да й дадете като покажете как лично вие преминавате границата между мечтания живот и този в реалността и как въпреки че може би му липсва гламурността и великолепието на някои инстаграм постове,  той носи истинско удоволствие; колко живи могат да ни накарат да се чувстваме живите преживявания – а в очаквания с нетърпение край на пандемията това става отново възможно. Да отидете заедно някъде или в компания; да се забавлявате – и това може да я мотивира да се върне в реалността – защото ще има за какво.

В едно от последвалите питания беше поставена темата за състоянията, в които хора живеят в друг свят и това е проблем за живота на околните – например параноята; или път хората, които събират всякакви вещи в домовете си и по този начин пречат на съседите си, които имат и своите психиатрични лечения.
Беше описан и друг случай, в който човек си присвоява самоличности с цел облага (българският филм „Опасен чар“ разглежда тази тема също), което може да е обект на правото.

Но това, че някой не живее живота си както нас, не го прави болен, а различен.

 

Целият отговор и последвалата дискусия е тук

 

 

 

 

 

Photo by Sergey Katyshkin from Pexels

Zoom базираната тревожност и необичайните й потребители

Пандемията започна да създава нови термини и в науките за душата (психотерапия, психология, психиатрия). Един от фокусите в момента е тревожността, провокирана от zoom и други платформи за видеовръзка и срещи. Проявите на zoom-тревожността са най-често в следните симптоми потрепване на ръката; тикове; горещи вълни; повик за уриниране, а понякога и усещане за идваща паническа атака или настъпването й. Допълнителна екстра е страха, че другите могат да забележат тези симптоми и да разберат как се чувстват всъщност.

Кои са засегнатите?

На първо място хора, които към момента на началото на пандемията през 2020 вече носеха в себе си тревожни разстройства или имаха предпоставки (фамилна обусловеност или травми) за тях. Особено рискови са онези със съществуваща социална тревожност, която от общуване на живо се видоизмени в прехвърли и задълбочи в онлайн средата.

Хора със съмнения, свързани с външния им вид и/или такива, които не приемат как изглеждат. Тук не става въпрос само дали сте фотогенични, а за срещата със собственото си лице пред камерата и понякога дори отвращението от това как изглежда то. Прекарвайки часове наред пред екрана и съответно пред собствения си образ, в пъти повече от пред огледалото, в някои хора това води до специфична подтиснатост за външния им вид и тревожност как ги възприемат другите – а от там проблеми със самочувствието. Тук поставяме и групата на хората с хранителни разстройства, които имат по-голяма чувствителност в този аспект.

Перфекционистите. Милите ми перфекционисти често страдат от zoom-тревожност, защото както Вселената, така и дигиталните инструменти неминуемо носят риск от технически проблеми, които те смятат, че могат да предотвратят. Ще тръгне ли презентацията, чува ли се добре, кой изчезва, каква е връзката – това са част от причините да се чувстват некомфортно с видео разговори.

Добавям и групата на тези, които не се чувстват достатъчно технически грамотни, което още преди да са сгрешили ги кара да се чувстват зле и тревожни как ще се справят, което още от началото повлиява на поведението им и обичайната спирала към ада на общуването.

Неочакваната група е на тези, които никога досега не са имали подобни преживявания дотук и са искрено изненадани от себе си и се опитват да се самодиагностицират като скрити интроверти например. Допреди година те не са очаквали, че присъствието онлайн може да ги изнерви до такава степен, нито да ги накара да се безпокоят, докато сега се напрягат само при мисълта за идващите срещи, букнати в календара. Това са социално интелигентни хора, които са загубили една от важните си опори в общуването – телесното присъствие и цялостната невербална информация, която то дава. Според някои по-радикални данни, 85% от общуването между хората е чрез езика на тялото – а екраните скриват част от него и усещането, че пропускаме нещо води до несигурност в тази група хора.

Няколко подхода за облекчаване на zoom базираната тревожност

Почивки, почивки, почивки. Ако мениджърите създадат адекватен график с по-малък брой разговори на ден, особено видео, вероятно ще се остави и повече време за свършване на истинска работа. Все пак работата преди не беше един голям Биг Брадър? Или беше? Както и да е било, в момента времето за почивка между срещите – дори да е за една студена вода върху лицето – е задължителна. Срещите back to back водят само до свръхумора, не до свръхпродуктивност.

Минимализъм. Новата „производителност“ може да е загуба на време. Ако работата може да се свърши със списък със задачи, няма какво да се гледате с хората; камерите не са нужни също във всеки случай. За работещите следва да се приеме, че не е нужно камерата да е фронтално, т.е. да не трябва да се гледат и себе си.

Минимализъм на средата. Изберете място, от което камерата не вижда много за средата, в която сте, например стена или рафт с книга. Това допълнително успокоява хората, че споделят от вътрешния си свят.

+Минимализъм на прозорците. В изследване на Станфорд и коментара на проф. Джереми Бейлисън препоръчва да минимизирате екрана спрямо монитора и да стоите на клавиатура растояние. Причината за това е, че очния контакт, на който сме изложени е твърде силен, а размерът на лицата е неестествен, което влияе на повечето хора. „Когато лицето на човек е толкова близко до нашето в реалния живот, мозъкът ни го интерпретира като интензивна ситуация, която или ще доведе до чифтосване, или до конфликт. „Това, което се случва всъщност, когато използвате Zoom в продължение на много, много часове е, че сте в това хипер възбудено състояние“, обяснява той.

Не се отказвайте да кажете каквото имате. Жените обикновено имат повече проблеми да бъдат чути по време на срещи, отколкото мъжете, а видеоконференциите могат да влошат това. Оказва се, че има неравенството между половете, присъстващо при лични срещи и групови настройки и жените, които като група са по-несигурни към външния си вид по-често се притесняват повече как изглеждат/говорят и т.н. Като цяло мъжете се приемат като по-компетентни да говорят по-дълго, а жените са много по-склонни да бъдат прекъсвани или да се говори, което се влошава във видеоразговорите.

Когато тревожността ви е подобна на тази по време на срещи лице в лице, добрите стари изпитани методи за преодоляването й оставят в сила – репетирайте презентацията си или това, което има да кажете; подгответе се технически добре като тествате връзката с приятел или колега и накрая – изправете се срещу страховете си, като ги оборите с онези примери, които сами сте виждали – как например хората обичайно реагират на технически проблеми и че паузите са нещо обичайно по време на презентации.

 

.

.

.

Илюстрация: Александър Марчев, 14 г., 8 клас в ПГИИ „Проф. Николай Райнов”

.

 

 

 

 

 

.

 

Защо хората по-рядко помагат, когато има и други наоколо?

Темата е провокативна – хората сме безразлични към чуждото страдание, когато сме заобиколени от непознати. Всеки един от нас е по-склонен да помогне, когато е сам. След малко ще ви предложа по-тежки примери, но сега ще започна с един, който може би е по-близък. В голяма аудитория сте, водещият завършва своето представяне и пита: „Имате ли въпроси?“. Дори и нищо да не са разбрали, повечето хора, независимо дали онлайн или на живо, рядко вдигат ръка, дори и да искат да попитат нещо; дори и да имат нужда от уточнения. Това е израз на плуралистичното невежество – всички предполагаме, че другите знаят нещо, което ние не знаем, и затова не действаме. Само по себе си това поведение е част от изследванията в социалната психология, а причината, поради която искам да ви обърна внимание върху ефекта на страничния наблюдател и дифузията на отговорността е, че колкото повече знаем за нея, толкова по-вероятно е да се усетим, че влизаме в нейния капан и вместо да си затворим очите – да я преодолеем и да предприемем действия.

Ефектът на страничния наблюдетел се състои в това, че хората решават да не действат в различни ситуации, ако има и други, непознати хора наколо. Личното действие и намеса обаче, може да са включително животоспасяващи. Ефектът на страничния наблюдател е и една от причините, поради която хората не се обаждат, когато чуват домашно насилие. Нейна пряка последица е дифузията на отговорността или „това не е моя работа“.

Най-честите причини хората да НЕ помагат са:

  • страхът, че собствения риск да пострадаш от нараняване е твърде голям
  • чувство, че нямаш силите, уменията или други качества, които са необходими, за да може да помогне
  • приемането, че другите са по-квалифицирани да помагат
  • по реакцията на околните се решава, че ситуацията не е толкова сериозна, колкото първоначално сте си мислили, защото те не изглеждат разтревожени
  • страхът самите те да не станат обект на агресия или тормоз

По-вероятно е да действате, ако ви е ясно, че жертвата се нуждае от помощ, както и ако познавате жертвата; тренирали сте някакъв вид самоотбрана (при нападения); имате медицинско обучение или просто знаете как да оказвате първа помощ; в миналото си сте били жертва на подобно нападение или медицинско състояние или ако мислите, че човекът заслужава помощ, дори причината да е просто на лична симпатия.

Как се преодолява ефекта на страничния наблюдател, след като вече знаете за него:

  • не подминавайте или поне всеки път ситуации на насилие или травма;
  • изкарайте курс по спешна помощ;
  • обърнете внимание на реакцията си, когато следващия път, когато видите някой, който се нуждае от помощ  – може да се изкушите да игнорирате случващото се, защото никой друг не прави нищо, но вместо това може и само да спрете и да попитате пострадалия дали може да помогнете.
  • Потърсете зрителен контакт с друг човек от околните – това може да създаде някакво микро „ние“ и да действате заедно.
  • Опитайте се да не се притеснявате за какви биха били последиците за вас.
  • Наистина хората, които се намесват носят риск да сгрешат, но също така и ако не се намесят може цял живот да се чудят дали са постъпили правилно.
  • Ако съвсем не знаете какво да правите, обадете се на 112, за да опишете ситуацията.
  • Ако човека не е в съзнание и не дава признаци на живот, също.
  • Ако е в безсъзнание и диша веднага го обърнете настрани в стабилно положение, за да не се задави, ако неволно започне да повръща, както и да освободите от стегнати дрехи горната част на тялото.

Темата за ефекта на страничния наблюдател е застъпена сериозно в психологията от 1964та със случая „Кити Дженовезе“. На 13 март 1964та година Дженовезе (28) е изнасилена и убита пред очите на 38 свидетели, но само един се обажда на полицията и то 35 минути след като чува виковете на жената. 40 години по-късно има и други версии за случилото се, но тогава започват серии изследвания по въпроса „какво кара хората да се отдръпват“, като основните изследователи са John M. Darley, Bibb Latané, като първоначалните им открития са, че само 62% от участниците се намесват, когато са част от по-голяма група от пет странични наблюдатели.  Този модел се наблюдава по време на сериозни инциденти, некритични ситуации и т.н.

 

 

Още по темата

Подробен материал във Vogue за Кити Дженовезе

Статията в Енциклопедия Британика

 

Photo by Thiago Matos from Pexels

НАИМ по Netflix – Филм за гледане и за обсъждане

В списъка ми с филми, които са „за гледане“ дълго време престоя „Наим“. Един ден се запитах защо го не го пускам, нито го махам от списъка. И тогава беше момента, в който го пуснах. Изглежда стоеше там, защото засяга болезнената тема за

Възродителния процес.

Изключително срамна и бездушна постъпка на българско държавно ръководство, което сменя имената на българи, родени с мохамедански имена с други, непожелани от тях, насилствено и това разделя страната. Въпросът е голям и има толкова много са засегнати, а родените след събитията трудно може да си представят мащаба на случилото се, а влиянието върху българската политическа сцена е видима.

Разказът е за живота на Наим Сюлейманоглу, феноменален щангист с над 20 световни рекорда, национален състезател на България (по времената на Народната Република) и Турция. Той „бяга“, т.е. напуска по време на Студената война България по време на състезание в чужбина и след това се състезава за Турция. Любопитен факт, който разбрах сега, докато пиша поста е, че Република Турция е платила на правителството на Тодор Живков голяма сума, за да участва Сюлейманоглу като техен национален състезател за олимпиадата в Сеул през 1988 година, заради правилата за картотекиране на състезатели, като сумата варира между 1 и 7 милиона долара в различни източници (Guardian и Novinite.com)

В това нежелание и до голяма степен невъзможност да се говори по въпроса за смяната на имената и последвалото изселване от хората, които са били живи по това време, може да се предполага за дълбочината на националната травма, каквато е това събитие.

А този филм е добър, защото може да е повод за разговор. Сниман в България и с много български актьори, би било добре да бъде пуснат и по национална телевизии, не само да в Netflix, за да провокира лични разговори за случилото се преди 35 години. То е там – не само в книгите на историците, но и в личните ни истории.

В материала на Златко Енев в Маргиналия много точно е посочено, че „преработването на миналото е комплекс от целенасочени политики на паметта, чиято крайна цел е да се установи такъв вид обществен климат, при който повторението на травматичното минало да стане или невъзможно, или поне много слабо вероятно“.

Във филма има няколко неща, които не мога да пропусна.

Не намерих никъде реч на Сюлейманоглу пред ООН, каквато е показана във филма, но час след публикацията получих линк към нея, гласът е на Наим Сюлейманоглу със снимки от този исторически период, YouTube, благодаря на Мария Чалиева, а началото на речта му е: „Може да загубите дома си, работата си, дори близките си, но последното нещо, което човек може да загуби в живота си, е неговата самоличност. Имената на два милиона турци, живеещи в България, бяха променени. Те бяха измъчвани и преследвани. Единствено е желанието ни е да се радваме на универсални човешки права като всеки гражданин на света…“.

Снимка от срещата с Роналд Рейгън няма, въпреки че е спомената в няколко източника. Бил е корица на списание Time.

Стефан Топуров, който е показан като спортен противник, е български щангист, който пръв е вдигнал три пъти собственото си тегло и също заслужава уважение за успеха си (Москва 1983, видео). В този линк, по средата на текста може да прочетете негови думи за приятелството му със Сюлейманоглу. На друго място (линк), той коментира филма Наим така: „Много политика, малко спорт. Направили са грешка с промяната на имената. Но има грешка, има и прошка. Можеше по-важни работи да се дадат в този филм като втората олимпийска титла на Наим, третата олимпийска титла. Имаше постижения, които са по-значими“.

„Наим“ обаче не е спортен филм, това е филм за политиката, която е готова винаги, когато има възможност е склонна да потъпче правата на отделния гражданин или цели групи от хора. И колкото се опитваме да забравим това, толкова повече ще бъдат намирани начини те да бъдат нарушавани.

 

 

Още по темата 

История.бг – епизод „Голямата екскурзия“

Христо Христов в десебеге

Страница в Памет.бг

Материал на Татяна Ваксберг в DW

Галерия със снимки от спортната кариера на Сюлейманоглу (в турски сайт)

Съобщението за смъртта на Наим Сюлейманоглу в NY Times и животоописание

Иван Абаджиев и спомени за Наим в това интервю и Наим Сюлеюманоглу за Иван Абаджиев в друго

Депресията, когато не прилича на такава

Причината за този пост е и в това, че пролетта е сезона на самоубийствата, а след тази година на извънредно положение, в която мнозина са в необичайно психично поле на преживявания, които никой от нас не е имал – живот в изолация, а често и тревожност, както и онази „екранна самота“, която работата онлайн ни дава. Още нещо – разпространението на симптомите на депресия се е утроило в САЩ по време на пандемията на COVID-19 по данни от септември 2020 г., публикувани в JAMA Network Open.

Да си „депресиран“ не означава днес да не си във форма или просто да ти отпаднало или да се чувстваш „не добре“. Само че и да си в депресия има много различни лица, които не винаги отговарят на образа, който повечето хора имат за тази, най-често срещана форма на психичен проблем. И доколкото до 30% от хората в зряла възраст имат поне един депресивен епизод в живота си, а признаците за проявата й могат да бъдат прикрити и да останат дълго време незабелязани – а да се проявяват като физически болести и симптоми, злоупотреба с алкохол и други зависимости или дори да останат неразпознати…

Депресията по-често се установява при жените, като причината е, че при мъжете тя се проявява по различен начин понякога. Един мъж с депресия може да се опитва да отрича как се чувства и вместо да е тъжен например, да отиде в агресивно поведение или гневни изблици – или злоупотреба с алкохол, или дори свръхзаетост с екстремни спортове. Неразбирането на тези прояви на депресията има своята смъртоносна страна – мъжете умират от самоубийство в пъти по-често от жените.

Депресиите си приличат…

…но далеч не са с еднакви прояви – състоянието може да се проявява различно, а симптомите могат постепенно да преминават от безобидни – като например да изберете да останете вкъщи, за да гледате телевизия, вместо да излезете на разходка с приятел, до по-тежки, като например да не ви се става от леглото цял ден. При някои хора може да не се развива бавно, а от обичайното си състояние да влязат за по-кратко време в тежък депресивен епизод, като симптомите на оттегляне и липса на интерес към живота стават обезпокоителни, ако човек прояви повече от един симптом или продължава да е в такова, необичайно състояние повече от две седмици.

 

Депресираните хора може и да не изглеждат депресирани.

Някои хора могат да изглеждат „добре“, но вътре се борят със симптомите й.

 

Първите признаци на депресия са трайното понижено настроение, загуба на интерес към занимания, които преди са били приятни, и прекомерна вина или чувство на безполезност, може да служи като „предупредителни знаци“ за настъпващ депресивен епизод. Освен това, изследванията показват, че човек може да изпита други ранни симптоми, които показват появата на депресия, известна като продром, през дните, седмиците или месеците преди да изпадне в депресия. Такива са затруднената концентрация, умората и неясно усещане за емоционален дискомфорт, което може да се опише като „нещо не е наред“.

 

Прояви на депресия, различни от „никакво ми е“

Умора, свърх-умора и нагоре. Над 90% от хората с депресия се чувстват свръхизморени, но това няма нищо общо с това да си уморен – в случая говорим за тотална умора „не мога да стана от леглото“ умора.

Усмихната депресия. Понякога тайната депресия се нарича „усмихната“, защото тези, които живеят с нея, въпреки че са за театъра „Сълза“, носят маската на „Смях“ и в момента, в който решат да се покажат по истинското си лице виждате тъгата, безнадежността и самотата.

Отхвърляне на срещи с близки. По време на депресивни състояние човек хем иска, хем няма сили да се среща с някого. Това оттегляне от живота е класически признак на депресия при жените и мъжете. Липсата на интерес към занимания, които човек е харесвал преди това, е от първите неща, които правят впечатление на близките.

Проблеми със съня. Ако спите необичайно много, вероятно се случва с вас нещо. Когато имате депресия хората често спят, когато трябва да са будни, и са будни, когато трябва да спят. Но не само прекомерният сън може да сигнализира за депресия; безсънието или затрудненото сън също може да бъде симптом – и това е, който може да е по-често срещан сред мъжете.

Трудно взимане на решения. Депресията забавя когницията, т.е. човек не може да реши дали иска мляко или не с кафето, сега или след малко да напише мейл, да вдигне или да не вдигне телефона и усещането е на парализа в ежедневието…

Чувство за вина. Извиняването за всичко, чувството, че непрекъснато сте виновни за нещо случило се или не случило се или мисълта, че някой ви обвинява за неща, дори минали преди години.

Раздразнителност. Депресираните често се ядосват на всичко и са враждебни към познати и непознати (вижте „Човек на име Уве“ на Бакман). Макар това да не е топ симптом на депресията, все пак за много хора, особено мъже, това е начин на проявата й. Понякога раздразнителността – при която околните ходят на пръсти около човек – не е заради стреса – има вероятност под нея да има много мрак, като понякога този симптом дава сигнал и че тя се дълготрайна.

Чаши в плюс безкрайност. Общуването между пиене на алкохол и депресия е напоително. Някои пият, за да не им е тъжно и тежко, а при други пиенето води до тежкото, до депресивен епизод. Това се нарича „депресия, предизвикана от вещества“. При дългосрочни проучване е установено, че при мъже с проблеми с алкохола почти една трета от съобщените депресивни епизоди се наблюдават само по време на пристъпи на обилно пиянство.

Страдащото тяло. Тъй като тялото и умът са свързани, депресията може да започне да се проявява и по физически начини, които са устойчиви на лечение, като постоянно главоболие, храносмилателни проблеми или необяснима физическа болка в областта на гърба, ставите и крайниците. Общата връзка между болката и депресията е неврологичните пътища и колкото по-тежки или болезнени са физическите симптоми, толкова по-тежка е депресията. Т.е. ако усещате болки в гърба, шията или други източници на болка по-често, не отхвърляйте и варианта това да е и депресия. Общите болки без ясна физическа причина могат да бъдат симптоми на депресия  – включително и свиването в корема и проблемите с червата. Депресията е силно свързана с дисбаланса на червата. Разнообразната диета, включваща пробиотици и пребиотици, може да играе роля в управлението на депресията, въпреки че са необходими повече изследвания (данни от 2020)

Промени в либидото. Има няколко причини, поради които то спада – общата загуба на интерес към занимания, които носят удоволствие; умората и ниските нива на енергия; занижената самооцека.

Промяна в апетита. Някои хора преяждат, когато са депресирани или притеснени, но при някои може и да се спре храненето. Бързата загуба на тегло или увеличаване на теглото (промяна с повече от 5% от телесното тегло за един месец) е свързана с депресия. Депресията може или да повиши апетита ви до точката, в която рядко се чувствате гладен, но може и да ви накара да преяждате.

Неспазване на личната хигиена. Депресията може да повлияе на ежедневието, дори до степен на занемаряване на външния вид – миене на тяло и коса, носене на мръсни дрехи и липса на контакт с четката за зъби – и това са сериозни симптоми.

 

Ако вие се разпознавате в посочените симптоми

Потърсете контакт със специалист – било лекар или терапевт, но преди да го направите вероятно ще трябва да изхвърлите нагласата „сам/а ще се оправя“. Депресията е болест, а човек не си оперира сам сърцето, когато има нужда от байпас например. Същото е.

Ако вие сте близък на човек със симптоми на депресия

Насърчавайте го да потърси професионална помощ. Съществуват и безплатни платформи (психотерапията не се поема от Здравната каса), както и различни по опит, образование и опит психотерапевти. За целта е важно да се стараете да се държите мило със своя близък, без да го притискате, обвинявате или обиждате, защото това само засилва състоянието му и му дайте доказателства, че ще подкрепите лечението му – било с информация или контакти. Основната дума е такт, но ако близкия ви се държи като човек в криза – важно е да се обадите на лекар.

 

Какво предизвиква депресията?

Рисковете са по-големи, когато човек е преминал през стресиращо събитие наскоро (2020 можем да приемем за стресиращо скорошно събиe); което може да е и смърт на близък, и собствено заболяване или друга травма; раздяла с партньор; фактор за депресия е и и ако човек е имал депресия в миналото; или ако член на близко семейство е бил в депресия, но понякога депресията се развива без очевидна причина. Генетичната предразположеност към депресия има (около 37%, данни от 2018), но не винаги е единственият фактор.

 

Лечение на депресията

Психиатрите предлагат като възможност лекарства, психотерапевтите предлагат терапия като друг подход, понякога в съчетание на лекарства, понякога без тях е психотерапията. Какво може да направите сами? Физическо движение и правилно хранене за подобряване на процесите в тялото. Ролята на физическата активност е голяма. Стремете се към поне 30 минути физическа активност през повечето дни, защото упражненията могат да помогнет за справяне с депресията, защото те подобряват настроението чрез стимулиране на естествените съединения в тялото, които могат да ви накарат да се чувствате по-добре. Проучване, публикувано през октомври 2017 г. в American Journal of Psychiatry, установява, че дори един час физическа активност всяка седмица е свързан с 12 процента по-ниска честота на депресия. Преминете на хранителен режим за повишаване на настроението, което включва намаляване на приема на храни, които могат да повлияят неблагоприятно на настроението ви като кофеин, алкохол, транс-мазнини, захар и рафинирани въглехидрати. И увеличете хранителните вещества, повишаващи настроението, като Омега-3 мастни киселини. В същото време може също така да опитате да намалявате стреса чрез медитация, дълбоки дихателни упражнения или йога; да подобрявате  самооценката си чрез положителни утвърждeния (потърсете повече за Луиз Хей).

При лека до умерена депресия психотерапията и промените в начина на живот се считат за първа линия на справяне и промяна в състояние; при умерена до тежка депресия обаче комбинацията от терапия и лекарства често е по-успешна.

Ефективното лечение на депресия често включва консултация с терапевт, който може да ви предостави инструменти за лечение на депресия от различни ъгли и да ви мотивира да предприемете необходимите действия. Терапията може също да ви предложи умения и прозрения, за да предотвратите връщането на депресията.

Лекарствата може да са и наложителни крачки, ако се чувствате суицидни или прибягвате към някакви форми на насилие. Но макар че може да помогне за облекчаване на симптомите на депресия при някои хора, това не е дългосрочно решение. Той също така идва със странични ефекти и други недостатъци, така че е важно да научите всички факти, за да вземете информирано решение по въпроса.

 

 

 

 

.

Сценарият на живота с Милена Манова, част първа

Как създаваме сценария на живота си, какъв може да е той, как да го разберем – основни концепции за житейския сценарий, така както е разработен от Ерик Бърн и транзакционния анализ, може да чуете в епизод 3 на подкаста, като мой гост е Милена Манова.

Тя е психолог и сертифициран практикуващ психотерапевт от 2000 г към WAPP (Световната асоциация по  позитивна психотерапия) и ДППБ. Преподавател и супервайзър по позитивна и детска психотерапия, управител на е Институт по позитивна психотерапия, както и дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“.

Транзакционен аналитик под супервизия.

Председател е на Българска асоциация по Транзакционен анализ (БАТА).

Милена Манова е автор на книгите:

 

 

 

 

 

 

 

Photo by Monica Silvestre from Pexels

Семейните тайни и травми, част втора

В Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим (1 февруари), решавам да пусна частта на епизода „Семейните тайни и травми“, в която се срещам с д-р Калина Йорданова, психоаналитичен психотерапевт и нейната, перспектива по този въпрос.

Разговорът ни отвежда в Ловеч, родният й град, в който е един лагерите, наричан „Слънчев бряг“, но върви по пътя на нуждата от създаване на пространство на говорене по темите за миналото, като в този разговор започвам темата и за нуждата да се говори, според мен, за 90те, които не са само музика, но и, конкретно в България, доста трудни години, които далеч не всички са преминали безболезнено и са свързани с травмите, нанесени от престъпността, беззаконието и бедноста на това десетилетие.

 

Още по темата

Линк към книгата за лагерите на Христо Христов

За лагерите в сайта на Дойче веле

 

 

 

 

Photo by Suzy Hazelwood from Pexels

Семейните тайни и травми, част първа

В първата част на епизода за семейните тайни и травми (или иначе казано, за трансгенерационните травми) ще чуете части от разговора ми с Аида Марковска, родов терапевт.

С нея се видяхме през зуум (тя работи в Пловдив), в края на миналата година. Попаднах до нея през личен разказ – този на Райна Дамяни, за която също ще чуете в епизода. Райна Дамяни и Дора Прангаджийска бяха моята вързка с Аида, за което им благодаря. Линк към емоционалното и сърдечно интервю на Райна Дамяни в БНТ може да гледате тук.

Работата на Аида Марковска буди моето внимание заради интереса й към българската родова традиция.  В епизода тя представя своето виждане кои са онези две трансгенерационни травми, които в момента излизат и тревожат съзнанието на съвременниците ни, както и какви са последствията от тях. Ще разберете и как човек всъщност стига до там, че решава, че има родова травма и защо темата не е „шменти-капели за жени на средна възраст“.

И преди съм писала за трансгенерационната травма – това определено е тема, която според мен има нужда от внимание по нашите земи – и затова поканих три различни колеги, с които поставих темата, като всяка от тях ми даде своята гледна точка.

„Но защо толкова се интересуваш от трансгенерационната травма?“, съм чувала въпроса от различни колеги. А как бих могла да не се интересувам, питам аз? А нима поколенията през последните 150 години са били чути, дали историите им са стигнали до нас като разказ и разбиране, а не излизат, облечени в призрачните одежди на несъзнаваното през толкова много различни поведения, неврози, травми, скрити сценарии и явни проблеми?

И още нещо – в практиката си с пациенти установих тежестта на преживяванията на предците, на скритата лоялност, която им отдаваме и как един от начините да стигнем до себе си е през това да разберем и тях, и техните страдания и травми, които сме наследили, без да знаем.

В края на епизода ще чуете малка частица от разговора ми с д-р Калина Йорданова, психоаналитик, който ще е обект на отделна част на епизода.

 

 

 

Екраните и ние, пета част – Оптимистична теория за нашите екрани

В петата част на епизода, посветен на екраните ви срещам с Маргарита Асадурова. Тя е визуален експерт, има свое студио за индивидуални анализи на цветовете и стила на дрехите – My beautiful I . Това описание не съдържа и 1% от нея, защото то не успява да побере ярката й индивидуалност, богатите й познания в хуманитарните науки (включително и психологията), острия й ум и топлата й душа.

Бях предвидила тя да участва в друг епизод на този сезон на моя подкаст, но разговора ни тръгна така, че реших да споделя и нейната, нарекох я оптимистична теория, за нашите екрани – и нашия живот пред и с тях.

Маргарита Асадурова обосновава своята теза, че екраните имат своята позитивна роля, както и престоя в социалните мрежи. Някъде след средата на файла ще чуете наш разговор, провокиран от нейните думи „Според мен един от големите проблеми е, че хората не знаят от какво имат нужда“, където пък аз говоря, за това, че несъвършенството е зададено в нас. Хората не знаят от какво имат нужда и затова то е зададено в нас – ние непрекъснато го търсим и не можем да го стигнем. Моята теза, която не развивам напълно вътре е, че доколкото е невъзможно ние да нямаме никакви травми в живота си, а първите са тези, които са свързани с нуждите, затова и оставаме с незадоволени (при едни малко, при други много) нужди и това остава като „психични родилни белези“. Затова и несъвършенството е невъзможно, защото всички сме хора.

 

 

Чуйте и другите части на епизода

1 част

Правилата и личния опит в едно семейство на психолог с д-р Анна Герджикова

 

 

2 част

Влиянието върху децата

Екраните и ние, част втора – Влиянието върху децата

с д-р Маргарита Габровска и д-р Анна Герджикова

 

3 част

Влиянието върху тийнейджърите

Екраните и ние, част трета – Влиянието върху тийнейджърите

с д-р Анна Герджикова

4 част

Игрите онлайн

с д-р Момчил Киряков

Екраните и ние, част четвърта – Игрите онлайн

 

.

.

 

 

 

 

.

 

 

.

Photo by Vlada Karpovich from Pexels

 

 

 

Размисли след две години самоизолация, Х. Д. Торо, 1847

…Времето напредваше към лятото, както пътникът навлиза във все по-високата трева.

Така приключи първата година от живота ми в гората, втората не бе по-различна. На шести септември 1847 година окончателно се оттеглих от Уолдън.

Напуснах гората по същата важна причина, поради която се заселих там. Навярно съм долавял, че ми предстои да преживея още няколко живота, и нямам повече време за тоя. Удивително е как бързо и неусетно привикваме към определен начин на живот и утъпкваме пътя си. Не бях прекарал и седмица в гората, а ето че нозете ми утъпкаха пътечката от къщата до езерото… Земната повърхност е мека и запазва следите от човешките нозе; така е и с пътеките, прокарани от ума…

Животът в гората във всеки случай ме научи на следното: ако човек уверено върви към своята мечта и се стреми да живее по нейните повели, очакват го висини, невероятно за всекидневното трезвомислие. Той ще остави някои неща зад гърба си, ще премине невидими граници…

…Колкото и да е жалък животът ти, приеми го и го живей; не бягай от него и не го проклинай.

Хенри Дейвид Торо е бележит американски интелектуалец, писател и философ

Похвалиха ми миналата година книгата му „Диви ябълки“, но още не съм стигнала до нея. Откъсът тук е от прочутия „Уолдън“, който е нещо като Wild, то век и половина по-рано – и по-философско и съзерцателно. (издадените на български негови произведения)