MENU

София 1000

За срещи

Само с предварително записване

Блог

Хранителните разстройства в КоронаКриза

Този текст е предназначен с хора, които са с активно хранително разстройство и такива, които са преминали са и са се възстановили.

Първата част от текста е за хора, които мислят, че злоупотребяват в храната в момента и се притесняват на какво се дължи това.

 

Горещата телефонни линия за хранителни разстройства във Великобритания (BEAT) отбеляза 30% повече обаждания от началото на коронавирус кризата.  Когато възникне стресова ситуация с такъв мащаб, хората често изпитват съществени промени в хранителното си поведение. Обикновено описвано като емоционално хранене, това е поведението при което започваме да ядем (или спираме) като съзнателно или несъзнателно усилие за потискане или успокояване на негативните емоции. Освен това, при настоящата пандемична ситуация страхът от това дали ще има налична храна в бъдеще (страх, който в огромна степен е ирационален), достъпността и цената на храната в бъдеще може да повлияе на начина на хранене на някои хора. По прогноза на World Obesity настоящата пандемия може да допринесе за увеличаване на процента на затлъстяване, защото въведените мерките в много страни (напр. ограничаването на движение, лична изолация дори за хора, които не са болни (в карантина), ще окажат влияние върху мобилността, а принудителното физическо бездействие, дори за кратки периоди от време, увеличава риска от метаболитни заболявания. Също така, настоящата криза и необходимостта от самоизолация кара мнозина да разчитат на преработена храна с по-дълъг срок на годност (вместо на прясна продукция) и консерви (с по-големи количества натрий) и може да се очаква, че ще  забележим увеличение на теглото, ако това се запази за по-дълъг период от време.

До хладилника и обратно

Има много психологически и биологични причини, поради които се храним при стрес. Доказано е, че храната може да намали отрицателните емоции при някои индивиди, т.е. действа успокояващо, като механизъм за самоуспокояване. Биологически стресът е свързан с промени в кортизола, който играе критична роля в енергийната регулация. Също така сме склонни да жадуваме за храна с по-високо съдържание на мазнини и захар, когато сме по стрес, отчасти защото тялото ни се нуждае от повече енергия, за да функционира, когато е стресирано, а простите въглехидрати са най-бързият начин да постигнем бърз ефект. За съжаление емоционалното хранене обаче води до наддаване на тегло, защото стресорите не си отиват никога от живота, а ние се научаваме да прилагаме този механизъм.

3 начина за ограничаване на емоционалното хранене

  1. Чувствайте… далеч от храната. Когато тръгнете за трети път към хладилника, преговорете наум първо – какво ви притеснява точно днес? От какво бягате в момента – от работата на компютъра, от поредното домашно на детето? От притесненията за работата?
  2. Правете осъзнати избори за храната, която приемате. Ако не може да се спрете да ядете, изберете по-малко лошото. Опитайте се да се храните по график. Задайте си въпроси като: Ще се чувствам ли по-добре след като ям това? Ще съжалявам, че изядох това след 4 часа или след като го изям?
  3. Всеки ден е нов ден. Ако не харесвате как се чувствате след като сте яли, може да започнете с „правилно хранене“. Всеки един ден дава възможност да започнеш на чисто, докато не успеете.

Хранителните разстройства и Covid-19

Изолацията е фактор, които може силно да повлияе на съществуващо, хронично или да „отключи“ заспало хранително разстройство. Това важи за и всички, които са в отношения тип „сложно е да се каже“ с храната или са преминали преди време през такива периоди. Самоизолацията е риск, защото когато човек е сам, мислите могат да го завладеят и колкото и някой да ви убеждава, че трябва да се занимавате и да сте заети – което само може да ви накара да се чувствате зле, щом като другите се справят, а вие не.

Особености по вид заболяване

Анорексия: Внимавайте за влошаване на някои неспецифични състояния като нарушения в настроението, прекомерно почистване и миене на ръцете, прекомерен страх от заразяване. Опитайте се да продължите да си купувате храна въпреки опасенията ви, че може да се заразите в магазините за хранителни стоки. Старайте се да не определяте храните като „добри“ и „лоши“.  хранителни мисли – и да си дадете разрешение да ядете това, което искате, когато искате.

Булимия: Избягвайте да се свръхзапасявате с храни, което може да влоши поведението ви, когато никой не ви наблюдава (т.е. да ги изядете, за да се приключи с това да ви дразнят от затворения шкаф). Внимавайте, ако започнете да пиете алкохол повече от обичайното, това може да е знак, че тревожността ви завзема.

Преяждане: Опитайте се да не складирате продукти и да не готвите повече от нужното за едно хранене. Запасяването с храна може да е предизвика желанието тя да бъде изядена максимално бързо, заради което е добре да направите така, че тя да е далеч от вас или да ви е трудно да стигне Хората, които живеят сами е добре да обмислят дали да не поискат да живеят с друг през това време на изолация.

За всички, които правят много физически упражнения: Ограничаването на движението е проблем за всички, но за хора с хранителни разстройства добавя нов слой тревожност около липсата на движение. Физическите натоварвания помагат на много хора с хранителни разстройства ги използват като начин да се успокояват, физическата умора е  като изход от стреса и тревожността.

Препоръките, които следват, са съобразени със спецификата на хора с хранителни разстройства:

  • Слагам на първо място редовно практикуване на йога, защото това е физическото  занимание, за което има данни, че действа благотворно на хора с хранителни разстройства (линк към научни данни). Използвайте мантри също така. Харесайте си някоя (ще поставя лист в края на текста) и се опитайте да я заучите. Смисълът от тях е, че те действат успокояващо и могат да заглушат вътрешният глас на негативизъм, самообвинения, тревоги и т.н., и т.н.
  • Повече от другите хора имате нужда да получавате по-малко информация за кризата в момента. Ако за много други хора веднъж дневно е достатъчно, за вас вероятно ще бъде най-подходящо да е максимум на два дни веднъж. Ще разберете и без да сте на телефона непрекъснато.
  • Направете план на храненето си, независимо дали сте от хранещите се или не. Ако преяждате, по-добре да купувате ден след ден и да купувате по-малки количества. Яжте колкото се може повече зеленчуци – ако се нахраните първо с тях, ще имате по-малко място за тъпчене с джънк. И дори да ядете храни, които вътрешно не одобрявате, поне ще яли и някои здравословни неща. Яжте винаги в чиния, дори да сте сами. Пийте вода.
  • Старайте се спите поне по 8 часа.  Опитвайте се да се събуждате по едно и също време както преди и водете структуриран живот. Домакинската работа, като и начало на пролетно почистване, ще ви даде усещане за свършена работа.
  • Правете неща, които са свързани с творчество и нужда от концентрация – редете пъзел на импресионист, море или друго подобно, което изисква цялото ви време. Плетенето, книжка за оцветяване, всякакви други арт-проекти. Писането също е добър вариант – дневници, писателски практики и т.н.
  • Ако в момента нямате терапевт, помислете, особено ако видите, че ви става по-трудно, да се срещнете с такъв. Всички терапевти работят в момента и онлайн. Ако това не е опция в момента, услуги като безплатни консултации също са подходящи, поне като временно решение. Поддържането връзка с близките ви не е достатъчна поддръжка, макар е важна част от психичното ви здраве. Всеки, който работи за възстановяване от хранително разстройство, би било разумно да продължи със своя терапевт и диетолог онлайн.

 

 

Още по темата

Gayatri Mantra – тук е дълга, но има и по-кратки версия – тук с текст

Shanti Mantra

 

 

 

 

.

.

 

.

Photo by Cleyton Ewerton from Pexels

.

 

 

Как детето да заобича книгите и четенето (ОТКЪС ОТ КНИГА)

Откъс от книгата

„Превод от детски за напреднали“

на детския психолог

Димитрина Проданова,

която може да поръчате онлайн.

 

 

 

 

 

 

Детство без книги не би било никакво детство. Това би било като да ти забранят да отидеш на омагьосано място, където можеш да намериш най-редкия вид радост.

Астрид Линдгрен

Преди време, в една уютна зимна сутрин 5-годишният тогава мой голям син – Филип, се събуди в голяма тревога: „Мамо, забравила си нещо много важно!“ – почти проплака той. Какво пък толкова важно да е, озадачих се аз?! „Мамо, забравила си да ме научиш да чета.“

Точно това не очаквах от него. Та той е едва на 5! Не е ли още рано да го вълнува тази тема?! Но когато детето даде заявка за развитие в дадена сфера, длъжни сме на мига да му се отзовем и да му съдействаме за това. И аз се отзовах: купих му голям цветен плакат с красиви картинки, съответстващи на всяка буква от азбуката, като А – агънце, Б – балон, В – влакче и т.н. , и го закачих на вратата в хола, където Филип прекарваше най-голямата си част от времето вкъщи. Взех му и една кутийка с почти вълшебни, прекрасно изрисувани карти с буквички и картинки и… играта започна. Дори не разбрах кога се научи това дете да чете, но стана бързо, леко, неусетно, ненасилствено и изцяло свързано с удоволствени изживявания.

Към проекта „Четене“ той самостоятелно включи и нова опция: „Четене на табели по пътя“ в безкрайните ни весели семейни пътувания с баща му и брат му.

Четири години по-късно, съвсем не разбрах как, 5-годишното му братче Стефан зачете най-вече благодарение на батко си. Прекрасна емоция е да имаш повече деца и в някои отношения дори може да бъде и по-разпускащо, отколкото с едно! Но това е друга тема.

Какво всъщност научих през годините за четенето и децата и как да им създадем тази любов:

1) Ние самите трябва да обичаме книгите и децата ни да виждат в нас, че изпитваме истинска радост и удоволствие от четенето. Аз ги обожавам. Всички чанти си ги избирам по това дали ще се съберат тефтер и книга.

2) Четем им отрано. Не чакаме да дойде „точния момент“. Сега е той. Вече тече. Освен това има трик за провокиране на интерес. Преди време руската психоложка Блума Зайгарник изследвала сервитьори в ресторанти и установила, че всеки един от тях помни всичко за своите клиенти, докато не му платят сметката. Така нареченият „Ефект на Зайгарник”, формулиран от нея, спокойно може да се приложи и тук. Ако четем за лека нощ и спрем на най-интересното с думите: „А какво се случило с нашия герой, ще разберем утре!” със сигурност „недовършената история” ще провокира интереса на детето и то ще тръпне в нетърпение до следващото ни четене.

3) Децата са естети. Обичат красивите неща. Обичат и красиви книги с цветни и разбираеми илюстрации. Абстракциите малко ги подтискат, така че първо – ние ще им ги избираме такива, а впоследствие – те сами ще го правят. И да им даваме такъв шанс, защото няма дете, което не притежава инстинкта да доминира и да се стреми към правото и шанса си да има свободен избор!

4) За да пожелаеш нещо, то трябва по някакъв начин да е обвързано с личните ти интереси. Опитайте се да ми предложите книга за електротехника или за шиене на гоблени – няма и да я погледна. Така че, децата си заслужават тези книги, които са свързани пряко с интересите им.

5) Никога не трябва да критикуваме едно дете за избора му на книга, дори да е за нас безсмислен комикс от типа на „Дневникът на един Дръндьо”. Поне е книга, при това – поредица. И знае ли човек, след десет „изчетени” (силно казано!) „Дръндьовци”, дали на детето ни няма да му се прииска нещо по-сериозно – Енциклопедия, например. Да, да – децата обичат Енциклопедии. В кабинета ми най-привлекателната за децата книга винаги е била „Книга с рекордите на Гинес”. Всяко дете тръпне да прочете кой е човекът с най-дълги нокти, кой е филмът, който е донесъл на създателите най-много пари или коя е най-играната компютърна игра…

6) Да не наказваме, нито награждаваме с четене. С първото – създаваме у детето усещане за нещо негативно, а второто си е чист подкуп – ще „работи” само за мига, но не и в дългосрочен план.

7) Да си създадем общ ритуал за споделяне – кой какво е прочел, кое го е впечатлило и т.н., защото всички знаем, че „щастието е в споделянето”.

8) Няма по-уютен дом от този, в който има библиотека с книги, а колко е приятно да имаш детска стая с твоя си библиотека, пълна с книги, които си чел, би препрочел или ти предстоят да бъдат прочетени. За да чете едно дете повече, книгите трябва да са му пред очите. Дори се препоръчва на учителите, които също са ангажирани с това, да стимулират учениците си да обичат четенето, да си създадат библиотека в класната стая. Това особено се отнася за най-малките, които имат интерес към училищната библиотека и към самия процес сами да си избират книжки, но са все още плахи, срамежливи и неуверени да го направят сами. Добрият учител знае как да го направи.

9) Нашите деца живеят в друга ера, в която доминират технологиите. И това е от значение, когато искаме от тях да заобичат книгите, защото те имат вече различни вариации. Ако за детето е твърде ретро да го видят връстниците му с книга, съществуват и електронните четци, и аудио-книги…

10) Също така книгите си искат своето специално време, така че ако не очертаем ясни граници и по отношение на използването на компютъра или таблета за игри, с които да се освободи времево пространство и за четене, детето самò никога няма да го направи.

Четенето на книга е магично изживяване. То е най-сигурният начин да прогониш мрачни депресивни мисли и състояния. То ти отваря врати към нови пространства и светове, среща те с нови хора, герои и съдби. Прави те по-спокоен. Вдъхновява те. Прави те по-добър човек, по-съпричастен и толерантен. Четенето на книги никога няма да те накара да се почувстваш сам и самотен. Хубавата книга е Дар за всеки, но и книгите са като хората – не всяка пасва на всеки. Добрата книга носи усещане за щастие и споделеност. Децата ни заслужават да им дадем този шанс!

 

 

.

Книгата „Превод от детски за напреднали“  на детския психолог Димитрина Проданова, може да бъде поръчана онлайн (както и комплект от двете й книги).

.

.

Може да прочетете разговора между Димитрина и мен за новата й книга в блога.

 

Илюстрацията е на Данчо Русчев-Джино, художник на книгата.

 

 

 

.

.

Димитрина Проданова, детски психолог – „Ако съм успяла да проясня дори едно мрачно детство, тогава съм доволна”. Мисля, че не е само едно. Доста са. И това ми дава криле“.

Времето е като цедка. Остават големите камъни. Запознах се с Димитрина на едно от събитията, които Pampers организира преди години и така, стъпка по стъпка, разговор след разговор, започнахме да се доближаваме и сближаваме.

Видях как се написа първата книга, как първо в очите й се роди втората и така с Димитрина сме тук, в този момент, в който отново сме седнали – аз с неизменното кафе, а тя чай с жасмин, за да си говорим.

Това не е обичаен разговор, защото нито един от въпросите не е мой – те са извадени от нейните разговори с деца и тийнейджъри в „Превод от детски за напреднали“ (може да я поръчате онлайн). В нея ще намерите истории от кабинета й, много информация за света на децата и тийнейджърите, за онова, което родителите искат да научат за децата си, за да са по-разбиращи родители.

Искаш ли да си поговорим малко?

И много може. Обичам да си говоря с хората. Любопитни са ми. И именно това мое любопитство към този калейдоскоп от светове, който циркулира около мене, беше един от подтиците ми да пожелая да стана психолог. А беше отдавна – бях едва на 15 години.

Разкажи ми нещо за себе си. Например – трите най-важни неща, които те определят каква си?

Не съм много сложна за разгадаване, по простата причина, че съм много искрена. Винаги съм притежавала това умение да си казвам какво мисля, как се чувствам и какво ме наранява или радва. Така съм си дошла в този свят. А може и така да са ме възпитали, но със сигурност рано съм го усвоила като познание. Чак по-късно разбрах, че на това да си себе си, тоест автентичен, се приемало като смелост. За мене е в природата ми и много ми помага. Не си трупам и същевременно съм се научила да назовавам нещата със собствените им имена и то своевременно, още преди да са ме наранили. Това се оказа, че било и от компонентите на емоционалната ителигентност и се учело в годините. Аз просто не обичам да ми е зле. Затова го правя. Така че, бих се самоопределила като автентична.

Много си обичам семейството – и биологичното, и разширеното, и това, което създадохме с моя любим Дани-моя сродна душа, която постоянно ме ръчка да си излизам от зоната на комфорт. Без близките ми бих била пуста планета. Връзката ми с тях ми дава любов и много цвят. Най-малката съм от три сестри и родителите ми с мен вече нямаха тази тревожност, както е при отглеждане на първо дете. Сестрите ми винаги са били момичета с много огън, хъс, амбиции и постижения, но за тях си имаше и ограничения. Аз вече имах техния пример и си растях някак волно и свободно, без никакви забрани, но с много любов, свобода и доверие, че ще се справя, с каквото и да се захвана. И когато в девети клас заявих тържествено: „Реших го вече. Ще стана детски психолог!” и то във времена, в които на психолога се гледаше като на бяла врана, несъществуващо животно или тигър албинос, те ми повярваха и не показаха и грам съмнение в мен. Дори ми казаха, че ме бива за това, защото съм доста спокойна. Имаше само един „ръбат камък” в тази идилия от детството ми-най-голямата ми сестра Мариана (бел. Масларова), с дванадесет години. по-голяма от мен, голяма сила, голямо вдъхновение, превърнала се в голяма болка за мене след години, след като през 2004 г. реши да изкачи вр. Еверест и изчезна на около 60-тина метра под върха… В Базовия лагер са я наричали „момичето с красивата усмивка”. И в онзи 24-ти май, много алпинисти са я наблюдавали как крачи нагоре. Сама. Била е почти на върха и… дирите й се губят. Но това е друга тема…

Искаше ми се да кажа, че в онзи знаменателен ден от детството ми, когато оповестих каква ще стана един ден, сестра ми Мариана впи черните си очи в мен с думите: „Късно е”. Аз я репликирах: „Как така?! Аз съм едва в девети клас. Скоро станах на 15 години”, а тя: „Да си психолог е призвание. Или се раждаш такъв, иначе-не става, колкото и книги и учебници да изчетеш или назубриш. Трябва да си роден за това”.

Истина е, че оттогава изминаха 32 години и почти не минава ден, в който се питам: „Дали съм родена за това? Ставам ли?!” и това изключително много ми помага в работата. Така напредвам-гледам да не се вземам твърде насериозно, но и да не се спирам.

Също така, безценен дар са ми двамата ми прекрасни сина-Филип и Стефан и техния баща. Не мога да живея без любов. Семейството ми я дава.

И без приятели не мога. Имам няколко, които са си само мои, с които всеки миг ми е безценен.

Така че, аз съм социално същество-вече стана ясно. И много своенравно и свободолюбиво. Обичам да обичам. Обичам да чета книги. Обичам да пиша – винаги си драскам нещо, още откакто се помня. И има нещо, без което също не мога – да пътешествам. Била съм в 35 държави. Имам още много в списъка, но съм влюбена в Тибет и Непал, а Латвия и Естония са прекрасни територии, които бих обхождала надлъж и нашир поне веднъж годишно. Там ми е сърцето.

Как се пише книга?

Аз си имам моя си концепция по темата – книга се пише по малко, без грандиозни планове, освен ако не ти е професия, защото тогава писането си е просто работа и то яка, трудоемка, целенасочена, планирана. Тръгвам с идеята да не е Книга, защото ми звучи много грандиозно и… блокиращо. По-скоро си казвам, че си драскам това-онова, пиша на ръка. Пиша всеки ден, но с уговорката, че дори може да е и едно изречение, няма значение, важно е да съм го написала, защото Музата е много игрива. Тя се завихря около тебе, трепти като красива пеперуда и иска вниманието ти и ако не я хванеш поне за миг в шепите ти, тя отлита, при някой по-отзивчив от теб най-вероятно. В първата ми книга „Пътувани сънища – Тибет, Индия, Непал”, бях сравнила творческия ми импулс с: „красив непознат мъж, който срещам случайно на улицата и чака да го заговоря… Идва в деня ми винаги с толкова много идеи и заряд, но ако го игнорирам, ако не ги споделя с него върху белия лист, той просто си тръгва. Не мисля, че ми е обиден. Прекалено зрял е, за да го прави. По-скоро е фин и деликатен, не иска да ми се натрапва… И лошото е, че колкото по-често го пренебрегвам, толкова по-рядко се завръща отново при мене. Не зная кога ще е следващият път. А ще има ли утре за нас, двамата?…”.

Откъс от книгата на Димитрина Проданова може да прочетете тук

Писането на книга, създаването на такава е труд, не е просто да си решиш и тя да ти се материализира. Наистина, писането носи радост, но да си създадеш навик да пишеш и то не само да чакаш да те осени вдъхновението, се изисква голяма самосциплина. Затова, изключително уважавам всеки един, който е създал книга, продукт на изкуството, открил е изложба. Зад това стои изключително много вложен ресурс от: време, енергия, търпение. Само вдъхновение за подобна реализация не е достатъчно. Гледаш книгата на даден автор-красива, спретната, чистичка, примерно някакви си 250-300 страници и ти изглежда толкова лесно да създадеш нещо такова. Но това, че авторът, за да остави тези страници най-вероятно е написал поне два пъти по толкова и колко много други хора са се потрудили, за да се „роди” тя – редактор, коректор, художник, издадел, печатар. Книгата е „черешката на тортата”, „върхът на айсберга”, твоето новородено дете. Прекрасно е усещането да я поемеш в ръцете си, да прокараш длан върху гладката й чиста прекрасно изрисувана корица, да разлистиш страниците й и да вдъхнеш с пълни гърди аромата й… Това си е Среща, голяма!

А героите ти реални ли са?

По-истински от това-накъде?! Това са децата, които ежедневно срещам в кабинета си. Естествено, съхранила съм автентичността на историите и на характерите, но съм спазила конфиденциалността, повечето от имената са сменени, освен на много от тях, които пожелават да бъдат споделени. Имам клиенти, които приемат с радост това да бъдат описани в книга, за тях това е висша чест и именно те са дословно споделените. Всъщност, като се замисля, почти всички „развръзки” в моите описани случаи са толкова вдъхновяващи, че ако аз бях клиент на психолог, с моя проявен огромен ресурс за справяне, който само лекичко е бил подпомогнат от терапевта да се „отключи”, не бих желала да съм инкогнито. Така че, имам много истории с подменени имена, на десетки истински малки герои, които са реално крачещи сред нас човечета и спокойно могат да ни вдъхновяват с това, как се справят с тежки дилеми, мъчителни емоции и чувства, сложни ситуации, травматични епизоди в живота си и т.н. Хубавото на книгите ми „Превод от детски” и „Превод от детски за напреднали”, които са синтез на личните ми прозрения от 20-годишната ми практика като детски психотерапевт, е в това, че описват нашите деца-българските, със специфичната им народопсихология и стратегиите и техниките, които работят именно за тях. Тук няма шаблони и клишета, има истински истории с работещи модели от моята практика. Това са си моите прозрения.

И какво се промени за тези 2 години (от издаването на „Превод от детски“)?

Времето мина много бързо. Сякаш беше вчера. Мисля, че наистина лично аз в практиката си станах по-напреднала. И в писането-стилът ми е по-изчистен. Все повече съумявам с по-малко думи, да прокарам по-сложни послания. Срещнах междувременно десетки хора и то прекрасни покрай представянето й – имах много покани в гр. София и още в 11 града. Научих се смело да говоря пред голяма публика и с изненада усетих, че подобна изява ми носи истинска наслада. Няма такова зареждащо преживяване – да се срещаш и общуваш с хора, които приветстват идеите ти, които те гледат жадно, сякаш си чист планински извор и искат и още, и още и още… Преди време си мислех, че съм доста срамежлива, че ако застана на сцена, току виж ми изскочило сърцето от страх. Толкова съм благодарна на Съдбата, че покрай книгите ми, ми отвори и нови пространства. Не съм същата отпреди две години-по-силна съм и по-уверена, най-вече в това, че съм в Пътя си и че това, което правя е смислено и помага. Понякога много се изморявам и то от глупост, от самата себе си, защото работата ми е като допинг и често пъти се раздавам твърде много и не се щадя. Ето, на това трябва да се науча. Задай ми този въпрос след две години. Дано успея да ти отговоря, че съм поработила по въпроса.

И каква е тайната ти?

Имах една прекрасна тийнейджърка Ева, която беше изключително харизматична, талантлива в много сфери – учеше японски, композираше музика, свиреше на пиано, рисуваше комикси, пишеше разкази и същевременно беше пълна с приятели, които безогледно я използваха като личен психотерапевт, грубо казано – направо я черпеха. Но същевременно Ева винаги преливаше от енергия. И когато един ден я попитах: „Откъде ти черпиш енергията си?”, тя само се засмя: „Нима не разбираш?! Аз съм самозареждащ се генератор. Колкото повече давам, толкова повече получавам.”. Все ми се иска да вярвам, че и аз го мога. Като нея. Нищо, че когато се запознахме, тя беше на 14 години. и е много по-лесно да си подобно Чудо на тази възраст, а аз отдавна не съм в нея. Но все пак, ми се иска да го мога-да съм „самозареждащ се генератор” и колкото повече давам, поне толкова да получавам. Засега мисля, че ми се получава и мисля, че е първо, защото имам пълната подкрепа от близките си, второ – работя нещо, което ми носи постоянно усещане за смисъл и трето-защото, когато давам, не го правя с идеята-колко ще получа в замяна. Просто си давам, щом го мога, докато го мога…К акто виждаш, нямам някакви сложни тайни трикове, които да ме правят щастлива. Винаги съм го знаела-най-значимите неща, не са сложните неща. И когато си позволиш да пътуваш много по света, най-силно го разбираш, защото виждаш, че от каквото има нужда един номад, живеещ в юрта и пасящ яковете си насред Тибетското плато, от същото се нуждае и един скандинавец, подготвящ яхтата си за снобско парти, а то е: здраве, семейство, храна, подслон и усещане за смисъл.

Тренираш ли нещо?

Карам колело и ски. През тийнейджърските ми години оцелях от пубертета благодарение на активното ми занимание със скално катерене. Бях състезател към „Академик-Пловдив”. Спортът е задължителен за всеки, не само за децата. Спортът калява най-вече психиката, особено ако станеш активен състезател. Учиш се да приемаш и загубата, и победата. Дава ти самочувствие. Зарежда те с енергия и светли чувства. Среща те с амбициозни, успешни или поне стремящи се към успеха хора. Имаше един известен катерач  – Волфганг Гюлих, който в биографичната си книга, беше казал нещо, което предопредели много от следващите ходове в живота ми, а именно: „Степента на спада е равен на степента на покачването”, тоест колкото по-дълго си се потрудил за нещо, за да усвоиш някакви умения и познания, толкова шансът ти да ги загубиш/забравиш е по-малък или поне-много по-отсрочен във времето. Така че и в работата ми, много залагам на това-трудя се на психотерапевтичното поприще вече цели 20 години и ставайки все по-добра в този занаят, зная, че не трябва да се спирам в стремежа си към себеактуализация.

Какъв е най-големият ти страх?

Страхувам се от загуба на близки хора. Страхувам се, че може да дойде един ден в живота ми, в който никой няма да има нужда да му даря любовта и вниманието си. Имам богата фантазия за много страхове. Страхувам се да не мина през живота, без да оставя дори една следа, но по отношение на този ми страх скоро Астрид Линдгрен, на която изключително се възхищавам, малко ме поуспокои с прозрението си, което напълно ми импонира: „Ако съм успяла да проясня дори едно мрачно детство, тогава съм доволна”. Мисля, че не е само едно. Доста са. И това ми дава криле.

Какво те прави така щастлива?

Казах го вече-семейството ми, децата ми, Дани, бийгълът ни Чарли, който е най-доброто човече сред кучетата и най-доброто куче сред хората, пътешествията, срещите с прекрасни хора, които четат книгите ми и искат срещи с мен, писането, реализирането ми в този процес, работата ми с хилядите прекрасни деца и техните родители, които минават през кабинета ми, семейните ни пътешествия с кемпер из Европа, скиталчествата ни из Азия… Творчеството ме прави щастлива-във всякакви форми. Работата ми е изключително творческа и съм благодарна, че Бог ме е дарил с отзивчив ум и чисто любящо сърце и това именно ми помага да мога и аз да помагам и то не с назубрени клишета от книги и от учебници, както и това, че никога не забравям да се питам, както сестра ми ме провокира преди толкова много години: „Ставам ли за тази работа? Родена ли съм да бъда психолог?!”. И толкова много ми се иска да й го кажа: „Надявам се. Дано е така!”

 

.

Може да поръчайте книгата с доставка на Димитрина Проданова „Превод от детски за напреднали“ или комплект от „Превод от детски“ и „Превод от детски за напреднали“.

 

.

Снимка: личен архив на Димитрина Проданова

Спокойствие и само спокойствие! (от серията „Как да“)

Страхът води до паника. Паниката води до нови страхове и паника. Изведнъж притесненията ви през януари стават нелепи – защо не отидохте до Италия? Защо направихте това, а не друго? Хоризонтът е толкова тесен изведнъж, а бъдещето се измерва в две седмици, месец? Здравето, парите, всичко се схлупва. Трудно е да си оптимистичен, когато си завладян от страх, или когато в лапите на нощта бъдещето някак си… го няма. Правя този пост, опитвайки се да събера накуп основните препоръки какво може да направите, когато корона-тревожността ви връхлети, максимално практично.

Тези дни психологът Джъстин Рос създаде термина „тревожност тип коронавирус“, която вероятно ще остане като термин, защото описва специфичната тревожност, от която сме обзети, защото тя съдържа три основни елемента.

  1. Непридвидимост: заради неяснотата какво предстои
  2. Липсата на контрол: когато не вярваме, че имаме пряко въздействие и възможност да овладеем ситуацията адекватно
  3. Опасност за хората или нещата, които ценим

Съответно хората се справят с тези три точки по начините, за които се сещат – купуванене на храна, лекарства, непрекъснат престой в социалните и електронните медии. Те ни дават повече усещане, отколкото реален контрол.

Психо-хигиена

Чистота. Освен ръцете, чистете си и ушите, и очите. Прочистете фийда си от ненужни коментари, не стойте залепени за телевизорите непрекъснато, гледайте по малко, централните новини (този съвет го взех от Световната здравна организация). Изобщо избягвайте гледането, четенето или слушането на новини, които ви карат разтреперват. Ако нещо наистина сериозно се случи, ще разберете и от други канали (ще ви се обади някой)

Търсете информация и за доброто. Мозъкът ни е така създаден, че търсим лошата информация, но ще запомним най-доброто. Затова и когато замръзнете пред цифрите на заболелите или починалите, потърсете и тези за излекуваните или вижте процента на незаболели спрямо общото население.

Параноите. „Пуснат вирус“, американците, руснаците, рептилите, тамплиерите – след 2020 ще имаме толкова много книти и теории за четене, че сега е губене на време да търсите – и да ги прочетете всички тях, какво от това? В момента нямате нужда от тях, защото тровят най-важното – надеждата и могат да попречат на усилията ви да осмислите крачките, така че да преминем през този период.

Грижете се за тези, които (може да) се грижат за вас. Медицинските лица са онези, които в идващите дни ще трябва да направят всичко онова, което знаят и могат, за да сме добре. Бити, нископлатени, обиждани, това са хората, които заслужават не само браво, не само пари, но най-вече уважение и разбиране за това, през което преминават и правят.

Отношения с близките

Когато на важния друг не му пука. Това се случва – единият е презапасен с антибактериални гелове, на другия не му пука. Правилният отговор? Съветите на СЗО, МЗ, NHS или който и да било друг източник, написан от лекари. Причината? Ако човек отрича проблема, това е проблем за двамата.

Лепенки за душа с еднорози. Споделяйте с близките си, поддържайте отношения с хора, които ви карат да се чувствате добре. Ако не може да избегнете контакт с човек, който е токсичен, опитайте се да прекарате поне двойно повече време с такъв, който е мехлем за душата ви.

Структура на деня

Поставете си – на вас и домашните – минимум задачи, включително и приятни, които трябва да свършите. Това ще помага да имате усещане, че правите нещо, че има смисъл. Това е шанс за Мари Кондо да влезе в живота ви, ако вече не го е направила.

Физически упражнения. Гиричките са прашасали? Избършете ги. Кростренажора или велоелгометъра стои трета година в olx – най-накрая полза от нея. Дори да не сте правили йога отдавна, сега е момента. 30 минути физически упражнения дневно драстично ще променят шанса на психиката ви да не прегрее.

Сън. Придържайте се към съвета от 6-8 часа сън. Ако започнете да страдате от безсъние говорете с личния лекар за временно (лекарствено) решение. Сънят е ключово важен за всички в момента, за да задържат имунитета си по-висок. Преди време направих дълга статия за безсънието, но не съм сигурна, че в момента може да помогне.

Хранете се добре, пийте по-малко алкохол. Алкохолът е „прочуто“ лекарство.  Алкохолът е алкохол и макар да свали тревожността временно, той няма да помогне на настроението ви – но ще сте в риск следвашия път да пиете повече. Ограничете или драстично намалете алкохола, защото е възможно да пречи и на съня ви

Тук и сега

Пъзели от 10,000 части, картина на Моне; стига с този Нетфликс, започнете да гледате Дързост и красота от началото (8,000 епизода); каквото и да е друго от скролване до тендовагинит на пръстите е по-добро – книги, филми, музика, скрабъл, монополи, активити.

.

Вътрешният свят

Паника? Тревожност? Напълно нормално е да сте разтревожени. Приемете, че това е част от ситуацията и останете в тревогата, без да влизате в паниката. Как? Със следването на съветите на здравните власти. Не отричайте правото си да се тревожите, но го използвайте в своя полза.

Включете бъдеще време в разговорите.Всички ние реагираме спрямо жизнения си опит и път. В момент като този се включват защитите, такива каквито са били описани от психоанализата.  Затова и тези които рационализират, и тези които се тревожат всички реагират спрямо своя опит, затова и се запитайте – „кое е правилното решение според мен за мен?“. Ако имате усещането, че изпускате контрола сериозно, освен ежедненвието (гирички и сън), се опитайте да мислите за идващите три месеца – какво ще правите, когато кризата свърши. Мечтайте. Използвайте тези дни, за да помислите, какво сте отлагали досега и мислете за него – в бъдеще време.

 

 

 

 

.

.

 

 

.

 

Снимка Pexels

Как да говорим с децата за коронавируса

Този пост е базиран на материала на Американската академия по детска и юношеска психиатрия Talking to Children About Coronavirus (COVID19), чийто автор е д-р Дейвид Фаслер, член на академията, детски и юношески психиатър с практика в Бърлингтън, Вермънт, професор по клинична психиатрия в University of Vermont Larner College of Medicine, в bold с допълнения от мен в италик.

Говоренето с децата не е приумица, нито ще им навреди – те разбират достатъчно много, дори най-малките – но ако не говорите, създавате възможност страховете им за неказаното, липсващото, да създаде фантазии и страхове, които сега и в бъдеще може да ги плашат повече, отколкото един или много разговори. Тъмното и неясното са много по-страшни, отколкото разговора. Ако самите вие сте много притеснени и ви е трудно да мислите за друго, погрижете се първо за себе си – с лекари по притесненията, каквито са психиатрите или краткосрочна психотерапия, защото децата естествено имитират вашето поведение и то може много да им повлияе и уплаши. Достатъчно е децата да бъдат уверени, че правите най-доброто за тях, това е им стига, за да са спокойни.

Родители и учители са пред предизвикателството да обсъждат темата за коронавируса с малки деца. Въпреки че темата е трудна, тя е и важна, заради което има няколко отправни точки, които бяха посочени в документ на Академията, който споделям с допълнения.

Кризисните ситуации в общественото здраве са трудни за всички, заради което разбираемо, много деца се чувстват уплашени и объркани. Като родители, учители и грижовни възрастни можем най-добре да помогнем, като слушаме и отговаряме по честен, последователен и подкрепящ начин. За щастие повечето деца, дори и тези, които са преживявали вече травма от траур или са били хронично болни, са доста издръжливи. Въпреки това, създавайки отворена среда, в която те се чувстват свободни да задават въпроси, можем да им помогнем да се справят със стресови събития и преживявания и да намалим риска от трайни емоционални затруднения.

1. Създайте отворено и подкрепящо пространство, в което децата да могат да задават въпроси. В същото време най-добре е да не насилвате децата да говорят с вас, ако и докогато не са готови.

Някои насоки: това е времето, дори да е няколко минути, в което не се занимавате с други неща – например вървите сами към спирка, магазин и т.н. Опитайте се да не провеждате раговора твърде късно вечерта (за да не се събуди през нощта). Оставете детето да води разговора или разговорите и се старайте да давате кратка, но съществена информация – например „да, има болни, следим какво става“. Ако можете, спестете конспиративни теории и т.н.

2. Отговаряйте на въпросите честно. Децата често знаят или ще разберат, ако ги заблуждавате, което ще повлияе на доверието, което имат към вас.

Някои насоки: Ако не знаете отговора на въпроса, по-добре да кажете „не знам“ и използвайте момента да проверите на сайт от типа на този на МЗ или на СЗО за информация.

3. Използвайте думи и концепции, които децата могат да разберат, като се стараете обяснението да е подходящо за възрастта и етапа на развитие на детето.

Някои насоки: Колкото е по-малко детето, толкова по-малко може да разбере темата, но може да усети страха ви. В същото време, преди тийнеджърските си години, децата са завършени егоисти и липсата на емоционална интелигентност понякога изглежда шокираща за възрастните, затова не тълкувайте превратно поведението им като безотговорно и т.н.

Направете миенето на ръце забавно – купете сапуни, които се пенят повече и пейте „Хей, ръчички“, класическа песен, изключително уместна в момента, дава и настроение. Ето как във Виетнам информират и убеждават деца и възрастни какво да се прави (песен с превод на английски)

Спрямо възрастта му, детето може да знае, че хората умират и да разбира какво означава точно това. Концепцията за смъртта при децата варира спрямо годините и етапа на развитие, в което е. Вместо да влизате в темата за смъртта, може да обърнете раговора към това, което се прави, за да бъдат предпазени от болестта – например: „децата се разболяват по-рядко от възрастните…“, „когато си мием ръцете редовно и се храним здравословно, това ни помага да сме здрави…“.

Създаването на ред и задачи – например кой след кой си мие ръцете, кой е отговорен за това да има сапун и кърпи дава усещане, че те участват и за контрол над ситуацията. Когато всеки има отговорности, планове и задачи, това намалява стреса и тревожността.

4. Помогнете на децата да намират точна информация – например на сайта на Световната здравна организация.

Някои насоки: Целта е да тествате дали децата знаят неща, които са неверни. Може да попитате детето, ако е по-голямо: „Говорите ли си с приятелите си за вируса? Какво казват те?“. Ако е по-малко въпроса може да звучи така „Чувал ли си големите да говорят за болестта, която сега се разпространява?“.

5. Бъдете подготвени да повтаряте информацията и обясненията си по няколко пъти. Някои части от информацията може да е трудна за приемане или разбиране. Задаването на един и същ въпрос отново и отново може да бъде начин за едно дете да се успокоява чрез думите ви.

6. Дайте възможност на детето да изрази своите мисли, чувства и реакции. Оставете ги да знаят, че техните въпроси и притеснения имат своята важност и съответстват на времето.

Някои насоки: Ако детето ви се разболее или каже, че го боли гърлото или се прокашля се опитайте да запазите спокойствие. Много вероятно е да се изплаши също толкова, колкото и вие, но всъщност симптоматиката на болка в гърлото, температура или кашлица може да е също така грип или настинка. Тук също така бихте могли да им обясните това, което вече знаем за вируса – а именно, че той рядко поразява деца, но бъдете разбиращи техните притеснения, без да им внушавате и своите.

7. Запомнете, че децата имат склонност да приемат лично ситуацията. Например те може да се тревожат за своето собствено здраве или това на най-близките им хора и приятели, както и за тези, които пътуват или живеят надалеч.

Някои насоки: Ако чуят, че възрастните хора по-често може да се разболеят – както е и случая с първите разболели се в България им дайте възможност да се чуят по телефона или скайп с баби и дядовци, ако не са наблизо.

8. Успокоявайте ги, но не давайте нереалистични обещания.

9. Нека децата знаят, че има много хора, които помагат на засегнатите от коронавируса. Това е добра възможност да покажете на децата, че когато се случва нещо страшно или лошо има хора, които помагат.

Някои насоки: Може би сега не е време точно пред тях да споделяте личното си мнение за състоянието на здравната система в страната, ако то е крайно негативно. Да кажете, че лекари и учени работят за решаването на проблема с вируса е необходимия минимум, за да ги успокоите.

10. Децата се учат, гледайки родителите и учителите си. Те следят как вие откликвате на новините за заразяванията, както слушат разговорите ви с други възрастни.

Някои насоки: недейте да казвате „ти не се притеснявай“. Ако не се притесняват, ще започнат да го правят, защото нещо става. Опитайте се да им обясните повече, че ще запазят здравето си, отколкото, че ще се разболеят. Например: „Мием си ръцете, за да сме здрави“, а не „Измий се, за да не се разболееш“.

11. Не оставяйте децата да гледат твърде много телевизия с плашещи образи. Повтарянето на такива сцени може да са смущаващи и объркващи.

12. Децата, които са били болни от сериозни болести или са губили близки са по-уязвими от образите или новини за починали хора. Тези деца може да имат нужда от по-голяма подкрепа и внимание.

13. Децата, които са твърде заети с въпроси или опасения за коронавируса трябва да бъдат насочени към детски психолог или друг специалист. Други знаци, които показват, че детето има нужда от по-голяма помощ включват: повтарящи се нарушения на съня, натрапчиви мисли или притеснения, разсеяност, по-голяма от обичайната; капризи и недоволства, отново повече от обичайните, повтарящи се страхове от болест или смърт, нежелание да се разделят с родител или родителите или нежелание да посещават училище. Ако подобно поведение продължи, помолете педиатъра, общопрактикуващия лекар или училищния психолог да ви насочи към подходящ специалист.

14. Въпреки че родителите и учителите могат да следят актуалните новини с интерес и внимание, повечето деца просто искат да бъдат деца. Те може да не искат да мислят какво се случва в цялата страна или другаде по света. Може да предпочитат да играят на топка и т.н. И това също е нормално. Децата са деца.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Фейсбук страница на Световната здравна организация, клон България с материали на български

Листовка на СЗО Как да помогнем на децата да преодолеят стреса при евентуална епидемия от коронавирус, публикувана в 24 часа (pdf)

Изчерпателен материал от сайта на вестник Сега (добавен към поста на 10 март 2020)

Често задавани въпроси и отговори за коронавирус (COVID-19) и децата (Източник: CDC)

Децата по-податливи ли са на вируса COVID-19 в сравнение с общата популация и как може да се предотврати инфекцията?

Не, няма доказателства, че децата са по-податливи. Повечето потвърдени случаи на COVID-19, съобщени от Китай, са възникнали при възрастни. Съобщава се за инфекции при деца, включително при много малки деца. От ограничена информация, публикувана от предишни тежки остри респираторни синдроми на коронавирус (SARS-CoV) и коронавирус в Близкия изток, респираторен синдром (MERS-CoV), инфекцията сред децата е сравнително рядка.

Различава ли се клиничната картина на COVID-19 при деца в сравнение с възрастните?

При малкото случаи на деца със COVID-19 в Китай са описани симптоми, подобни на настинка, като треска, хрема и кашлица. Стомашно-чревни симптоми (повръщане и диария) са съобщени за едно дете със COVID-19. Тези ограничени доклади предполагат, че децата с потвърден COVID-19 обикновено са имали леки симптоми и въпреки че са съобщени тежки усложнения (синдром на остър респираторен дистрес, септичен шок), те изглеждат че ще бъдат редки.

Има ли при децата повишен риск от тежко заболяване, заболеваемост или смъртност от инфекция COVID-19 в сравнение с възрастните?

Има много малко съобщения за клиничните резултати при деца с COVID-19 към днешна дата. Ограничени доклади от Китай предполагат, че децата с потвърден COVID-19 могат да са с леки симптоми и въпреки че са съобщени тежки усложнения (синдром на остър респираторен дистрес, септичен шок), те изглеждат редки. Въпреки това, както и при други респираторни заболявания, някои популации на деца могат да бъдат изложени на повишен риск от тежка инфекция, като деца с протичащи едновременно заболявания.

 

 

Photo by Jennifer Murray from Pexels

 

 

 

 

 

Короната на вируса – тревожност, депресия и ОКР

И докато едни се запасяват с Тамифлу, а други изкупуват дезифектанти и продукти от първа необходимост, остава една територия, която е много сериозна част от пандемичния статус, в който е света е в очакване на нови и нови случаи, а емисиите на новините напомнят филми, в които човечеството е пред масова опасност.

Стоп! Измихте ли си ръцете?

Това продължава да е основното послание на Световната здравна организация за предпазване от вируса – мийте си ръцете. Тук ще кажа, без никаква ирония, че редовното миене на ръце е едно от най-големите открития в историята на медицината – и продължава да е такова, дори във високотехнологични времена.

В момента кризата не е само свързана със заразяване от вируса, тя е и свързана с психичното здраве на населението и затова в този пост искам, поне доколкото мога, да обърна внимание на рисковете за психичното здраве, които се крият пред повечето от нас.

Работата с психичното състояние по време на пандемии е тема, с която психолози и психиатри се занимават от много години – вече сме много по-напред в познаването на феномените на психиката спрямо например 1918, когато върлува инфлуецата. Така както болестта има своят начин на развитие, така и психологическите аспекти на епидемията имат своите специфики и развитие – те се хранят с несигурността и избухват под формата на индивидуална или масова паника (по думите на Damir Huremović, автор на Psychiatry of Pandemics – A Mental Health Response to Infection Outbreak).

Подобно на случаите на природни бедствия, терористични атаки, така и кризите в областта на общественото здраве могат да накарат хората да се чувстват тревожни и да показват признаци на стрес, дори когато са изложени на нисък риск или няма риск да бъдат засегнати от пандемия. Често пъти при природни бедствия държавите реагират с изпращане на специалисти, които да помогнат на засегнатите да преминат с по-малко психологически щети през периода. В настоящето време обаче засегнатите са потенциално… всички.

В световен мащаб има изработени през последните години стратегии за справяне със страховете като част от Pandemic Influenza Plan. През последните 11 години в света е имало имали няколко подобни пандемични епизоди – ебола (2019); зика (2016); ебола (2014); детски паралич (2014); свински грип (2009), но никога досега не е било толкова глобално и толкова близо до нас. Липсата на информация създава пространство за мълви и страх – затова са и редовните справки в новините – така е редно да се прави. 

Съществуването и говоренето за тази засега неконтролируема зараза се знае ще повлияе на населението. Като цяло най-засегнати ще бъдат тийнеджърите, възрастните жени, хората с предишни или хронични физически и психически заболявания. Социалните и културните модели до голяма степен определят реакцията и затова вероятно много мъже ще са склонни да подтискат тревожността си чрез пиене или избухвания.

Емоционалната зараза

Най-трудното обаче, което ни предстои и видяхме през последните дни е нещо, което Густав льо Бон в книгата си „Психология на тълпите“ (1895), обяснява как колективното може да завладее индивидуалното и определен поведение да се превърне в заразително. При този процес едно, дори нелогично поведение бива следвано от масата хора, което води до сериозен риск за всички, защото нелогичното поведение на масата вече е проблем за обществото.

По-късно Робърт Парк работи върху теорията, че хората имитират поведението и емоциите на другите, когато преживяват стрес (това особено има връзка за поведението в семейството в момента). В такива стресови ситуации много хора се увличат да правят „каквото и другите“, за да и избегнат външни подигравки или нападки.

Ще опиша този феномен с друг пример от психология на болестите. През 1962 в американска фабрика работници споделят, че са ухапани от „тайнствено насекомо“, при което им е станало лошо, с изтръпване и гадене. Скоро толкова служители развиват симптоматиката и биват хоспитализирани, че става проучване, при което се установява, че симптоматиката не е телесна изобщо, а е случай на масова хистерия в следствие на стрес и тревожност.

Дотук се знае, че податливи на масова хистерия са екстровертите, жените, хората в гъсто населени райони. Искаме или не, човешкото поведение може да се задвижва не само от личните емоции и характер, но и от външни сили. За да избягаме от тяхната силна гравитационна сила може би единственото, което можем да направим е да ги осъзнаваме и да говорим за тях.

В много хора паниката и стреса, като реакция на усещането за липса на контрол на ситуацията води до опасения, при които хората започват да се презапасяват с маски и други медицински консумативи. Това често е последвано от тревожност, нарушения на съня и цялостно по-силна чувствителност към всякакви, дори много леки и иначе незабележимо преминаващи чувства да отпадналост. Хората с психични заболявания могат да бъдат особено уязвими от последиците на тази паника. Децата са друга уязвима група – те не могат да оценят сами опасността и затова копират реакциите на родителите си, техните изказани и неизказани страхове.

Данни от изследване на Китайското психологическо общество сочат, че 42.6% от китайските граждани са с повишена тревожност заради епидемията в страната, а от тестове на извадка от 14,000 лица 16.6% са с умерена до остра депресия (Reuters)

„Домашно да си предпишем и да дадем и на децата по един антибиотик, за всеки случай“

Да. Прекалено много хора го правят. Не мога да убедя никой, който вярва, че Земята е плоска, че тя е кръгла, нито да споря с хора, които решават да си предписват лекарства без лекар, но ще дам две други посоки.

Предразположение към развитието на психични заболявания се свързва с инфекциозни огнища. При повтаряща се експозиция на антибиотици, по-специално пеницилини, има повишен риск за депресия и тревожност (Lurie I, Yang YX, Haynes K, Mamtani R, Boursi B. Antibiotic exposure and the risk for depression, anxiety, or psychosis: a nested case-control study. J Clin Psychiatry. 2015;76(11):1522–8. https://doi.org/10.4088/JCP.15m09961).

Лечението с някои антивирусни средства също може да доведе до невропсихични усложнения. Разбира се, понякога риска от едното е по-малък от другото и затова трябва да се действа спрямо препоръките на лекарите. През 2005 и 2009та СЗО препоръча в засегнатите райони използването на средства като озелтамивир за предотвратяване на огнища на грип и макар да са били наблюдавани невропсихични усложнения, това остава като пример за това че където риска от зараза на популацията е по-малък от отделните случаи на усложнения (Gupta YK, Meenu M, Mohan P. The Tamiflu fiasco and lessons learnt. Indian J Pharm. 2015;47(1):11–6. https://doi.org/10.4103/0253-7613.150308. PubMed PMID: 25821304; PubMed Central PMCID: PMC4375804).

 

Депресия

Проучванията показват, че процентите на хора, страдащи от депресия обикновено се покачват след подобни кризи в общественото здраве. Депресията е част от естествените психологични механизми на реакция в трудни моменти и се проявява в симптоми като проблеми с апетита, съня, спад на енергия, проблеми с концентрацията, безполезност, вина, безнадеждност, и суицидни мисли, които ако продължават повече от 2 седмици е добре да се видите с психиатър и/или психотерапевт, за да се установи евентуално диагноза на голям депресивен епизод.

Обсесивно-компулсивно разстройство

В началото написах, че миенето на ръце е основен инструмент за предпазване от вируса. При много хора обаче това предписание, което включва хигиена на измиване след престой на обществени места е възможно да се изрази в непрекъснато ползване на дезифектанти и миене на ръце до рани. Липсата на окончателно лечение на коронавирус лесно засилва тревожността. Натрапливите мисли (притесненията на човека, че е мръсен и се нуждае от измиване, почистване или стерилизация) се изострят при определен тип хора и в такъв момент, освен личния лекар е добре да поговорят с психиатър, за да облекчат симптомите си. Как да разберете дали е момента за психиатър? При усложненията от прекомерното почистване – суха, напукана кожа (което може да доведе до инфекции всъщност); контактен и атопичен дерматит. Използването в прекомерни количества на токсични препарати за почистване до дихателни проблеми и това е много сериозно – затова приемете, че самата ситуация в някои от нас „отключва“ това поведение и вземете мерки да се погрижите не с още едно измиване, а с концентрация овладяването на мислите – с когнитивно-поведенческа терапия или лекарства.

Повишена тревожност

Тревожните разстройства също ще вземат дял от влошаването на психичното състояние. Хората, които имат обща тревожност за здравето си, както и тези с генерализирана тревожност е по-вероятно да влязат в такава, включително и хора, които са страдали в миналото от панически атаки, по думите на Джули Пайк, клиничен психолог от Чапъл Хил, Северна Каролина. „При липсата на ясно решение на въпроса, хората се тревожат и търсят още информация в опит да разрешат тревожността си“.

Липса на доверие в лекарите и медицината

Ножът с две остриета в ръцете на паниката е, че като част от психичния статус по време на криза в общественото здраве, много хора ирационално престават да вярват в медицинското лечение, което само спомага за разрастването на кризата. Най-често недоверието в медицината е свързано с конспиративни теории.

Теория на конспирацията и нейните адепти

Изправени пред потенциално нелечимо заболяване, у някои хора се събужда една част, която е свързана с психотичното. Тревожността провокира желание за отговор и липсата на медицинско образование, но достъп до много ресурси и теории може да доведе до теории, които са чиста игра на мозъка и да объркат дори цялостно здрав човек. В пресечната точка на психозата и обсесивността е заблуждаваща паразитоза, наричана още моносимптомна хипохондриална психоза, синдром на Ekbom. Този синдром е описан още през 1636 г. от сър Томас Браун, който го споменава като болест на Моргелони. Относно клиничната характеристика на заблуждаващата зараза е появата му при множество членове на семейството”. Т.е.

Психиатрите по света очакват след коронавирус да се наблюдава покачване на хората с психотични проблеми, което свързано с влошаващата се по време на криза параноя и налудното мислене. При пациентите с психични заболявания вероятно ще се наблюдава по-висок процент на кожни/кожни нарушения в началото, а тежката тревожност може също да предизвика рецидив на злоупотреба с вещества (алкохол, наркотици, храна) при силно податливи лица, тъй като нивото на стрес се повишило при тях.

Изолацията като проблем

Изолацията ограничава движението на болни хора, за да помогне за спирането на разпространението на определени заболявания. Първият пример в историята за такива от по-нови времена са лазаретите във Венеция по време на чумата от 1423та година. Карантината пък разделя тези, които са все още здрав, но вече вероятно са били изложени на риск от инфекция. Карантината има дълга история, но има вероятност е въведена като мярка също по време на чумата, като първите сведения за това са от 1377 г., когато града-държава Дубровник принуждава пристигащите кораби да престоят 30 дни на близкия остров, като по-късно този период бил увеличен на 40 дни по вероятно – сериозно – номерологични причини и конкретно тезите на Питагор. В момента карантините следват логиката на съответната болест. Карантината е съществен начин за контрол на заболяването и избягвания на масови събирания е резумно. Но ако сте в карантина по някаква причина трябва да знаете следното: от психологическа гледна точка тя може да доведе до изолация и несигурност. Пациентите, които са поставени в изолация, са особено уязвими до невропсихични усложнения, по редица причини и следва да им бъде предоставена психологическа помощ, защото крие в себе си рискове от тревожност, депресия, чувство за безнадеждност и отчаяние, психологическа травма и когнитивни увреждания, дистрес.

По време на карантината SARS в Канада през 2003 са били засегнати 15,000 човека от карантина, средно продължила 10 дни, при която при изследвания след това се показва, че 29% са имали симптоми на постравматичен стресов синдром, а 31% са с депресия .

Препоръките на Американската психологическа асоциация към момента, към всички нас, които живеем в това време, са:

Погледнете в перспектива. Поемете дълбоко въздух и си припомнете, че броят на потвърдените инфекции е изключително малък. Фактът, че по този въпрос има голямо количество новини, не означава непременно, че представлява заплаха за вас или вашето семейство.

Изслушайте фактите. Следенето на „една жена във фейсбук“ е риск – изберете източник, който да е достатъчно сериозен – и тук по мое впечатление е по-добре да следите новините, а не всяко коментарно предаване (все пак имаше астролог, който коментира вируса).

Общувайте с децата си. Обсъдете новините за коронавируса с честна и подходяща за възрастта информация. Родителите също могат да помогнат за намаляване на страховете и не забравяйте, че децата ще наблюдават вашето поведение и емоции за намеци как да управлявате собствените си чувства през това време.

Поддържайте връзка. Поддържането на връзките ви с близки и приятели може да насърчи усещането за нормалност и да даде простраство за споделяне на чувства и облекчаване на стреса. Не се колебайте да споделяте полезна информация с приятелите и семейството си. Това ще им помогне да се справят със собственото си безпокойство.

Потърсете допълнителна помощ. Хората, които изпитват непреодолима нервност или тревожност, трайна тъга или други продължителни реакции, които се отразяват неблагоприятно върху работата им или междуличностните отношения, би било добре да се консултират с обучен и опитен специалист по психично здраве. Психотепевти и други специалисти в областта на психично здраве могат да помогнат на хората да се справят с необичайния стрес, за да намерят конструктивни начини за управление на този стрес.

Психичните защитни механизми

Различните хора реагират по различни начини на стреса, който води настоящата заплаха и в този смисъл е много любопитно как психоаналитичната теория толкова конкретно е успяла да дефинира начините за „избягване или редуциране на негативните емоционални състояния“. Така може да си обясните хумористичните фрази като „ще оцелее народ, който ще се кичи с китайски мартеници за здраве“; или пък отричането на проблема с вируса с идеята, че ще справим с ракия; регресията към предишни поведения (тук особено хора, които в миналото са имали зависимост) и т.н, и т.н. Дотук не стана дума, но мисля, че въпреки липсата на голяма китайска общност – по данни отпреди няколко години те са около 2,000, като част от масовата психоза често пъти се наблюдава сегрегация на тези хора.

Бъдете днес. Усетете днес. 

Ако усетите, че се чувствате твърде притиснати от новините за вируса, може да ги ограничите. В същото време практикувайте благодарност – онази техника, при която намирате своите причини да виждате на какво има да се радвате днес, с цел да задържите мислите си в конкретни и носещи удовлетворение занимания. Техники за релаксации и всякакви системи за мениджмънт на стреса, балансирана диета без твърде много преработена, свръхсладка или свръхкалорична храна, физическа активност (дори ходене) са сред онези активности, които могат да намалят риска за психичното ви здраве, помагайки и на физическото.

Ще завърша с това, че е добре да си миете ръцете и да сте здравословно разумни. Ако ви притеснява пътуване, по-добре да го отложите, защото цената, която ще платите в притеснения е по-висока от тази на самолетния ви билет. Проверете реалността на риска от пътуването с личния си или доверен лекар и бъдете честни кое е най-добре за вас.

Психичното здраве отдавна вече е част от общото здраве и грижата за него е част от ежедневието на всеки интелигентен и модерен човек. Затова ако забележите промяна в себе си или в близките – не го оставяйте да мине незабелязано, защото с времето няма да стане по-добре, а ще тлее.

 

 

обновена на 01/03/2020

 

 

 

.

Photo by Skitterphoto from Pexels
.
.

Няколко лечебни цитата от Фредрик Бакман

Фредрик Бакман (р. 1981) е автор, който влезе неусетно в живота на читатели от всякакви поколения със семплия си отличим стил. Като рафт и маса от Икеа, той лесно сглобява привидно прости изречения и докато се усетиш, си минал през касата с повечето му книги. В тях разпознаваш хора и ситуации, независимо от това, че историите са от една друга страна, с чуждоземни имена.

Докато удобно текат думите в креслото, така се срещаш с един, втори, трети герой, затаяваш дъх и въпреки че Скандинавието последното десетилетие е дало повече автори от жанра „северна кървавица“ (Несбьо, Лекберг, Адлер-Улсен и т.н.), Бакман е този, който не използва страстта ни към страха, а желанието ни за мир и ред. Бакман е един от нас може би, заради това.

 

o O o

„Никога не вярвайте на хора, които нямат нещо в живота си, което да обичат повече от всичко на земята“.

o O o

„Смъртта е нещо странно. Хората изживяват целия си живот, сякаш тя не съществува, а тя често се оказва един от най-силните мотиви за живот. Някои от нас с течение на времето са така обсебени от нея, че животът ни става по-труден, ние самите ставаме по-големи инати, зареждаме се с повече ярост. Някои имат нужда от непрекъснатото ѝ присъствие, за да усетят антитезата. Други така се вманиачават по нея, че влизат в чакалнята много преди тя да оповести пристигането си. Страхуваме се от нея, а повечето от нас се страхуват най-вече защото може да ни отнеме някого. Най-големият страх от смъртта е, че тя ще ни подмине. Че ще ни остави сами”.

o O o

„Ако можете да бъдете чути, тогава съществувате.“

o O o

„Не се бийте с чудовища, защото можете да станете такова. Ако погледнете в бездната достатъчно дълго, бездната се вглежда във вас. “

o O o

„– Да обикнеш някого, е като да се преместиш в къща – казваше Соня. – Първоначално се влюбваш във всичко ново, всяка сутрин се удивяваш, че нещата са твои, сякаш се страхуваш, че някой неочаквано ще се втурне вътре и ще обясни каква ужасна грешка е станала, че няма начин да живееш на това прекрасно място. С течение на годините стените се зацапват, дървото се напуква, вече обичаш къщата не толкова заради съвършенството ѝ, а заради недостатъците. Вече познаваш всички кътчета и ъгълчета. Знаеш как да накараш ключа да не заяжда, когато навън е студено. Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, как да отвориш вратата на гардероба, без да скърца. Това са малките тайни, които превръщат дома ти в истински дом“.

o O o

„Най-голямата сила на смъртта е не в това, че може да накара хората да умират, а в това, че може да накара хората да искат да спрат да живеят“.

o O o

„Защото не всички чудовища са били чудовища в началото. Някои са чудовища, родени от скръб“.

o O o

„Ако мразиш този, който мрази, може да рискуваш да станеш като този, който мразиш“.

o O o

„… не всички чудовища изглеждат като чудовища. Има някои, които носят своята чудовищност вътре.“

o O o

„Хората трябва да разказват своите истории, Елза. Или се задушават“.

o O o

„Трудно е да помогнем на онези, които не искат да си помогнат“.

o O o

„Ако сте честни, хората може да ви измамят. Бъдете честни така или иначе. Ако сте мили, хората може да ви обвинят в егоизъм. Бъдете мили все пак. Всичко добро, което правите днес, утре ще бъде забравено от другите. Правете добро така или иначе“.

o O o

Хората са това, което са, заради това, което правят. Не това, което казват. “

o O o

„Омразата може да бъде дълбоко стимулираща емоция. Светът става по-лесен за разбиране и много по-малко ужасяващ, ако разделите всичко и всички на приятели и врагове, на ние и те, добри и зли. Най-лесният начин за обединяване на група не е чрез любовта, защото любовта е твърда, Тя изисква изисквания. Омразата е проста. Така че първото нещо, което се случва в конфликт е, че избираме страна, защото това е по-лесно, отколкото да се опитваме да държим две мисли в главата си едновременно. Второто нещо, което се случва е, че търсим факти, потвърждаващи това, в което искаме да вярваме – успокояващи факти, такива, които позволяват на живота да продължи както нормално. Третото е, че ние дехуманизираме нашия враг“.

o O o

 

„Хората в реалния свят винаги казват, когато се случи нещо ужасно, че тъгата, загубата и болката в сърцето ще„намалеят с течение на времето“, но това не е вярно. Скръбта и загубата са постоянни, но ако всички трябваше да преминем през целия си живот, носейки ги през цялото време, не бихме могли да издържим. Тъгата би ни парализирала. Така че в крайна сметка просто го опаковаме в торбички и намираме някъде да ги оставим”.

o O o

 

„А времето е странна работа. Повечето от нас живеят за времето, което е пред нас. Дни, седмици, години. Един от най-болезнените моменти в живота на човек вероятно идва с прозрението, че сме достигнали възраст, когато има повече неща назад, към които да се обръщаме, отколкото напред. Когато времето вече не е пред нас, трябва да живеем за други неща. Може би за спомените. Заради слънчевите следобеди, когато можем да стиснем нечия ръка в своята. Заради уханието на цъфналите лехи. Заради неделите в някое кафене. Може би заради внуците. Човек намира начин да живее заради бъдещето на друг. Не че Уве умря, когато Соня го напусна. Той просто спря да живее“.

o O o

 

„Всички хора по природа са оптимисти относно времето. Все си мислим, че има достатъчно време, за да направим нещо с другите. Ще имаме достатъчно време, за да им кажем онова, което искаме. След това обаче нещо се случва и ние се хващаме за думи като „ако“.

o O o

 

„Само различни хора променят света“, казваше баба. „Никой нормален никога не е променил нещата.“

o O o

 

 

Още по темата

Бакман в блога си, за тревожността

Книгите на Бакман на български

Секс?! А, не – по наше време нямаше такива работи!

Покрай поредната обществена и бурна реакция за сексуалното възпитание, отново не успях да чуя много гласове по реално важния въпрос – а как точно да се говори с деца и подрастващи за секс. Оставям настрана темата защо на родителите им е неудобно (най-вече защото нямат пример в повечето случаи за открит разговор) и ще премина към същественото. Повечето родители избягват темата за секса в разговорите с децата си, но в момента, в който разберат, че те знаят нещо, децата вече не са деца и/или са натрупали много неточна информация от далеч по-малко желани източници. Циничният и твърде метафоричният разговор не са подходящи алтернативи и затова тук давам някои отправни точки, като с удоволствие бих публикувала и мнения на други психолози, които решат да се включат.

Но за какво ни е сексуално образование изобщо? Тя баба ти…

България, не само заради етническите групи, които я населяват, е на челни места по нежелани бременности в ранна възраст, години за пръв сексуален контакт, сексуално насилие, заболявания на сексуално предавани болести и т.н.

Експертите по обществено здраве имат широк спектър от доказателства, че децата, които получават всеобхватна информация за половете и сексуалността в училище, са по-склонни да забавят секса, както и да имат по-дълбоко разбиране за проблемите, свързани със сексуалното насилие и съгласието им да правят секс. В този смисъл опасенията, че „часовете по секс“ насърчат децата да експериментират, не се опират на реални доказателства. Важно условие за тези часове е, че обучението трябва да се направи в контекста на подпомагането им да развият здравословно самочувствие и способността да преговарят по пътя си в света и да развиват очакванията за себе си и живота си, което ще ги накара да вземат решения, които ще доведат до положителни резултати.

Изследователите посочват, че сериозният интерес към сексуалността и половата идентичност на децата обикновено започват да се появяват по време на „много млада юношеска възраст“, дефинирана като периода между 10 и 14 годишна възраст. Това е времето, в които много от тях започват да експериментират със сексуално поведение и поемат ненужни рискове, освен ако не е говорено с тях за това. Въпреки това повечето програми за сексуално здраве не са приспособени към тези възрасти – особено в страните с нисък и среден доход (България е в тази графа), където живеят около 90% от 1.2 милиарда хора в света.

Най-доброто време за говорене за секс се смята началото на пубертета, когато тези почти деца-почти големи са най-възприемчиви към послания, които биха могли да оформят бъдещото им отношение към секса. Тогава подрастващите все още са податливи и относително свободни от сексуални и репродуктивни здравословни проблеми и подкрепата от страна на родителите може да е решаваща.

Добрият пример

Холандците са известни с това, че водят разговорите с децата си за секса от ранна възраст, което впоследствие се превръща в добра инвестиция за обществото под формата на висока честота на употреба на средства за контрол над раждаемостта, нисък процент на ранна бременност, по-високи нива на положителни първи сексуални преживявания и… младите хора в Холандия започват да правят секс в по-късна възраст (18.6 години/Източник: Sex Under 25, Rutgers и Soa Aids Nederland). За сравнение в България възрастта е 16.9 по изследване на Durex, въпреки ужаса на средния български родител за 12 години на първи контакт.

Освен учениците, в Холандия как да се говори за секс са обучавани и родителите. Например как да приемат развитието им, какви са знаците и темите, които да засягат или са актуални, както и как да реагират, когато видят детето си да мастурбират.  Хапчето за контрацепция  е най-използваният контрацептивен метод в Холандия от години (30%). Използва се особено от млади жени: 63% от сексуално активните жени на възраст от 18 до 24 години приемат хапче, докато България е на трето място в Европа по брой аборти на момичета между 15-19 години.

С други думи –

говорейки навреме, решавате проблем,

а не създавате друг.

В основни линии

Кажете думите. Според много детски психолози създаването на алтернативни имена за частите на тялото ни съобщава на нашите деца, че има нещо нередно или срамно, свързано с тях. Може би не на 2, но на 6-7 е добре пишката да стане пенис, а заради твърде многото вариации на женския орган няма да цитирам, но все пак след толкова дискусии, може би вулва е достатъчно приемлива, защото влагалище описва само част от половата система на жените.

Намерете начин да бъдете точни. Вие имате повече влияние и значение, отколкото предполагате. В различни проучвания момчетата и момичетата споделят, че родителите са най-влиятелният фактор при вземането на решения за секс. Независимо дали ви харесва или не, детето ви взема указания от вас за това как да гледат собственото си променящо се тяло. Ако се шегувате с тях или им се подигравате; ако не приемате развитието им, това ще ги постави в риск. Сексът е секс. Човешката сексуалност е естествена. Позволете си да гокажете думите, където повечето, включително и вашите родители, не са посмяли да изкажат. Границата между циничното и откритото е там, където бихте казали тези думи спокойно. Когато самите вие успеете да преразкажете своите собствени мисли, възгледи и емоции по отношение на секса и интимността по отношение на тяхното дете, тогава ще може да влезете в разговора от неутрална и подкрепяща позиция (изречения сламки след малко). Едно дете, което има вашето разположение и вярва, че ще го подкрепите няма лесно да се остави да бъде подведено от връстниците си да експериментира с наркотици или със секс само защото „всички го правят“. Да, вероятно ще играят на „бутилка“, но ще бъдат много по-премерени в други ситуации, от които всъщност се страхувате.

Избягвайте лекциите. Слушайте. Дайте на детето си място за разговори. Въпросите са ключови в тези дискусии и родителите често са изненадани от разумните и здравословни заключения, на които идват техните деца, когато им се даде възможност. Повечето родители естествено започват с „какво не трябва да се прави“. Вместо това по-добре говорете за какво трябва да се прави, включително и в рискови ситуации.

Разговорът за секс е елемент от много други теми. Като връзките с другите, как да се доверяваме, какви са границите ни, кога искам или не искам нещо, какво е здравословния начин на живот. Говорейки за секса като естествена част от живота на възрастните (а детето ви в пубертета е почти там) е също така шанс за говорите за връзките, за емоциите и за границите.

Защо е добре да сте преди… онлайн. Изследвания показват, че 90% от децата научават за секса от онлайн порното и то на възраст около 9 години и това не само при момчетата. Какъв е проблема? Порното е създадено от възрастни за възрастни хора и създава много представи, които детското съзнание не е готово да преработи и до голяма степен не дава идеята, че сексуалното не е само тяло, но също така и интимност. Когато подрастващите решат, че сексът е равен на порно, това е  невероятно елементарен начин за гледане на въпроса. Масово децата и подрастващите, които гледат порно сами (без родители, които да искат да говорят с тях по тази тема) има вероятност да се превърнат във възрастни, които се отнасят нездраво към сексуалността си. Като възрастни, когато искат да попаднат в интимна връзка (която изисква отношение, разбиране и последователност), те няма да могат да разберат защо не им се получава, застинали в едно превратно разбиране на мъжко-женските отношения.

Статистиката сочи, че всяко шесто дете получава сексуални предложения он-лайн, а над 80% от децата са склонни да излъжат за възрастта си, за да получат достъп до забранено съдържание (от Наръчник за деца на дигитални родители, линкът води към безплатна е-книга).

Кога какво?

Няма един разговор за секс, от който всичко да стане ясно веднъж и завинаги. Ако веднъж се справите с трудната тема, тревожността ви по темата ще намалее, което пък ще направи следващите разговори по-добри. Но пък ако не говорите и отказвате да говорите, ще му е безпределно ясно, че вие не ставате за този тип разговори – за разлика от приятелите. Разговорите следват своята логика и дълбочина спрямо възрастта. Ако детето ви не започна темата, не си заравяйте главата в земята (изглеждате смешно). Около 5 темата следва да се е появила и ако не се е, тогава може да потърсите книги, ако много ви е срам. Започването на разговори за сексуалността на тази възраст намалява фактора срам в пиковете. Тъй като вашето дете все още няма способността да обработва много абстрактна мисъл, те няма да мислят автоматично за мама и татко в контекста на секса.

Малки деца

Децата са естествено любопитни към телата си и тези на възрастните, затова не приемайте техния интерес за необичаен. Вглеждането в органите на други деца също е нормално и може да е тема за разговор – кой е момче, кой е момиче и т.н. „От третата година нататък детето е вече достатъчно зряло в интелектуално отношение, за да осъзнае разликата между половете. Случва се все пак и още да не разбира как стоят нещата. Едно петгодишно момченце, на което показали голо бебе и го попитали от какъв пол е, отговорило: „Не знам, не мога да позная без дрехите“, разказва Додсън в една от книгите си.

Мастурбация. Тук и след малко ще цитирам Франсоаз Долто, която е кратка, но изчерпателнаМ Накрая ще преминем към последната трудност: етапа, в който детето започва да се опипва в леглото си. Това е момент, когато открива, че гениталната зона не служи единствено за отделителни нужди, а и за удоволствие. Тогава е много опасно възрастните да се намесват в неговия сексуален живот, като го упрекват, заклеймяват или му налагат забрани, защото наистина рискуват да предизвикат травма, която може да се отрази на цялостния му полов и емоционален живот като дете и дори като възрастен човек. Така само биха насочили вниманието му към жестове, които иначе са все още незначителни за него. Да налагаме забрана или табу означава да нараним детето и често да превърнем здравото в нездраво, нормалното в патологично”. Това не е изолирано мнение – д-р Фицхю Додсън повтаря почти дословно същото за същата ситуация. „Трябва да се каже преди всичко, че така нареченият сексуален проблем не съществува за малкото дете; той фигурира само в ума на майката. За детето пенисът му сам по себе си не е по-интересен от ушите или пръстите на краката му. Ние, възрастните, го подтикваме да изпитва нездрав интерес към половите си органи, като преувеличаваме значението им и пораждаме у него чувството, че става дума за забранена област от тялото му“.

Откъде идват бебетата? За малките „от коремчетата на майките върши работа“. Няма нужда да обяснявате как попадат там, защото малките нито искат, нито още могат да разберат концепцията. Отново Долто: „Можем без заобикалки да говорим на детето за раждането. Започвайки с примера за пиленцето, излюпено от яйце, което кокошката е снесла и измътила, преминаваме към бебето, родено от сливането на двете семенца, едното идващо от бащата („по-късно ще разбереш как точно става това“), а другото — от майката, в която се образува малко човешко яйце, нарастващо в корема й. То се топли в нейното тяло, преди да се роди. Това може да бъде обяснено ясно, без да се изнася лекция по акушерство, непонятна за детето. (Изоставени на своето въображение, някои деца са силно разтревожени, че сърцето на майката се пръсва при раждането, или си представят всевъзможни садистични операции)”.

Ако играят на „Чичо Доктор“? Децата 3-6 винаги са си играли и ще играят на тази игра и не изпадайте в захлас, като ги видите, самото ви присъствие ще ги спре. Това обаче е момента, в който да поговорите с детето си за това кога и как показваме интимните си части и на кого, но по начин, който да не накара детето да се чувства гузно. Целта е то да разбере, че ако някой го докосва по начин, който не му е приятел трябва да каже на човека да спре и да дойде да ти каже.

Тук пример за говоренето в холандска детска градина за голото тяло (пдф, на английски)

Нудизъм. Психоаналитичката Франсоаз Долто пише в Основни етапи на детствотоПреди седмата-осмата година редовният нудизъм има разрушително въздействие върху детето, което проличава чак на шест-седемгодишна възраст. Тогава виждаме как при момиченцето изчезва всякакъв свян и то „преследва“ всяко момченце и възрастен. То е жадно единствено за чувственост и сексуалност, които са били несъзнавано нажежавани. Момченцето, от своя страна, към шестата- седмата година прави точно обратното. Поради естествена предпазливост към нудистката среда то се научава да се прикрива от погледите и става болезнено свенливо. По различни начини в зависимост от своя пол такива деца развиват натраплива невроза, от която трудно могат да бъдат измъкнати. Това го знам от родители нудисти. Сигурно щеше да е различно, ако нудизмът беше масово разпространен, но засега така стоят нещата”.

Възрастта над 6

Попаднали веднъж в училище, децата са изложени на всевъзможни теории, мнения и откровени глупости, които му казват съученици. Понякога тези „факти“ са крайно абсурдни, заради което са и опасни. Ако в тази възраст излезе въпрос за секс или половете, без значение какъв е въпроса, реагирайте с нещо като „това е много интересен въпрос“, за да е спокойно да продължи и със следващите (вероятно за разлика от вас), но по този начин ставате достоверния източник – така дори и да не знаете нещо може да потърсите информация заедно. Да говорите с децата си е дар, истинската стойност на който е, че те ще говорят с вас, когато им е необходимо и когато вие действително ще искате да се намесите.

Менструацията. Момичетата, но и момчетата, би добре да знаят за съществуването на менструацията около 8 годишната си възраст, ако вече покрай рекламите по телевизията не са го разбрали.

Затворени врати. Това е момента, в който децата трябва вече да знаят, че на затворени врати се чука и всеки има право на лично пространство, като правилото не е само от родители към деца, но и важи за родителите и личното пространство на децата им (не влизайте „рязко – като майка в детска стая“). Около 7-8 децата стават свенливи да бъдат виждани голи и е момента, преди който вече трябва да уважим правото им да бъдат сами – тогава децата настояват да се къпят, да се преобличат сами и т.н. Родителите в този момент, ако вече не са го сторили, следва да забравят за това да бъдат твърде разсъблечени пред тях, независими от пола си.

 

Родители на тийнейджъри

Да си представим, че първите фази сте ги изпуснали, например от недоспиване, и изведнъж сте родител на тийнейджър, който ви гледа с онова неописуемо презрение, на което само 12-17 годишните са способни. Приемливи фрази за старт на разговор за секс, като презрителния поглед и хъмкането не са изключени, звучат като „Какво знаеш за….?“ или „Мислиш ли, че…“.

За да има комуникация ви трябва да се отнасяте с уважение, да приемате това, което чувате и да останете отворени към разговор, като приемете правото на детето си за лични решения и пространство – в края на краищата основното е детето ви да знае как да е здраво; да не стига до решения, които не иска (като непланирана бременност) и да не се излага на рискови ситуации.

Бащи и деца. “За момичетата ролята на бащата в пубертета е също основна: модел на идеалния съпруг, той ще трябва да приеме да изчезне във въображаемото на дъщеря си, за да може тя да намери приемлив партньор… Всъщност дъщерята се нуждае от него, за да изгради своята женственост — тя има нужда едновременно да му харесва и да го уважава. Що се отнася до момчетата, майките добре знаят, че от пубертета насетне думата на бащата ще се слуша повече от тяхната и във всеки случай разчитат на него да осъществи сексуалното възпитание на синовете. Но даже в подобни, да ги наречем — благоприятни обстоятелства, констатираме действителна трудност да бъдеш баща, който уточнява и обогатява възпитанието на детето. Впрочем, честият „упрек“, отправян към майките, че не оставят достатъчно място за бащата, обикновено предизвиква силни и понякога оправдани оспорвания“, пише Патрик Деларош в книгата Нуждата от бащин авторитет през юношеството. Да, бащите далеч не винаги реагират добре на това, че момичетата стават жени и стават враждебни по различни начини – пасивно-агресивно, омаловажават или им се подиграват, понякога са дори открито враждебни или се чувстват неудобно в тяхно присъствие. Това е нещо, което родителят е добре да преработи в себе си (с терапия или анализа)

Дали да се обърнете към детски или психолог, който работи с тийнейджъри, ако не знаете как да говорите? Да, това е вариант, но първо най-добре да се видите лично с него.

И накрая – не търсете специални поводи, за да говорите по тези теми, със сериозен вид на лицето, все едно ще водите военни преговори – ежедневието е пълно моменти, в които може да бъде започнат разговор – а колкото се опитате да е по-естествено, толкова по-естествено ще продължи.

.

.

Още по темата

Интервюто с д-р Иван Диков е важно за всеки родител на пред и тийнеджърКА

Секс образованието в Холандия  и статистика за него 

Репродуктивното здраве в България (доклад от 2012

 

 

 

Photo by Daria Shevtsova from Pexels

Разговор с Вера Гоцева, фотограф, в който снимаме, гледаме и отиваме до места, които си заслужава да посетим

Вера Гоцева е фотограф. Познавах я първо от разкази на приятелки, после от снимките на същите тези и други приятелки, които бяха ходили на нейни фотоуикенди; след това онлайн и най-вече около изложбата за бащите четях пост след пост, които ме трогваха, както и цялата концепция – която в онова среднософийско състояние – „имам време, но нямам“, не успях да я видя на живо, но проследих реакции, снимки и размисли – така в този оф и онлайн миш-маш от задочни срещи се видяхме на живо.

Аз съм тази с въпросите.

Тя е тази с погледа към психологията на фотографиите, снимането като процес и нуждата от „неподвижна съзерцателност, която ще ни отведе до вътрешните места, които всъщност си заслужава да посетим“.

Вера, живеем в свят, в който визуалното сякаш започва да доминира. И докато доскоро Инстаграм беше „новия Фейсбук“, след това Снапчат и ТикТок изтеглиха младата аудитория. Накъде вървят картинките? Видео или статично?

В началото си Instagram съвсем не бе “новия фейсбук”. Платформата бе създадена, за да отговори на определена нужда – тази от фотография, от това да откриеш интересни професионалисти и любители в тази област. За съжаление това много бързо се промени. Само няколко години след старта си Instagram виждаш какво е – платформа за селфита и продажби. Това е целта и на всяка друга социална мрежа, без значение дали използва видео или фотография. Това го казвам неслучайно, защото отговорът на въпроса ти накъде вървим е сложен и нееднозначен. Ако опитам да игнорирам всички краткосрочни спекулации, ще кажа така – вървим към 24 часово реалити, в което видеото ще бъде подчинено на една цел – не да информира, а да забавлява.

В определен смисъл това връщане на визуалното е може би естествено – писмеността е древна, но винаги е трудно било трудно да се чете, особено сложни текстове и създаването на образи – от пещерите до сега, е важно за хората като същества. Запечатването на събития и състояния е част от преживяването. Или не?

Всъщност образността под формата на картинки предхожда писмеността неимоверно много. В началото са били образите, скалните рисунки, митологемите. После идва писмеността, с която навлиза и мисленето за история – и художествено, и хронологично. Митологичният кръг се превръща в историческа права линия без обозрим край. Това мислене в писменост и история започва да се променя драстично с навлизането на цифровата фотография, която отразява образността на всичко съществуващо в света. След създаването на World Wide Web, доказателствата за това преминаване от писменост към образност са милиони. Замисли се – в момента всяко нещо има своето дигитално изображение. Но дори и да не е документалност, идват meme-тата, gif-овете, общуването със снимки. Човешката памет и личните ни преживявания винаги ще имат нужда от това да надскочат във времето, да останат след нас като история. Мисля си, че връщането към образите е връщане назад към Мита, в който всичко е възможно – ние с теб да си пием кафето тук, а горе на хълма боговете да си говорят (както е било в древна Гърция). Митовете обаче раждат чудовища и още по-чудовищен, безпросветен страх от тях. В този смисъл е важно да четем, вярвам, че писаното слово буди в нас нагласата за повече критичност. И да използваме средството фотография съзнателно, започвайки с рефлективния въпрос “Защо снимам?”.

Миналият месец ти показа свои снимки в изложба с Живот на килограм. Има ли нещо, което човек може да направи сам, като експеримент, за себе си? 

Изложбата “100 грама нежност” затвори година и половина мислене и снимане заедно с хората от “Живот на килограм”, които ме потърсиха лятото на 2018-та с предложение да представя проблема на хранителните разстройства. В България буквално има епидемия от този тип разстройства, а не се говори достатъчно. Когато се говори пък, не се говори достатъчно акуратно, защото идеята не е да ядеш 10 гр. лимец и половин авокадо, а да видиш за какво е гладна душата ти. В този смисъл хранителните разстройства са емоционали и имат нужда от терапевтично лечение, но това ти го знаеш много добре. Отне ми половин година да стигна до идея, която представя тази емоционалност. Реших да заснема домовете на хора, реални пациенти на терапевтите от организацията “Живот на килограм”. В началото бях скептична към възможността някой да се съгласи, но се оказа, че не съм права – намериха се хора, които отвориха къщите си за мен. Малко си даваме сметка колко много говорят за нас предметите, с които избираме да се заобиколим. Издават ни вещите, цветовете на стените, текстурите на предметите.  Домът не просто е крепост, а наша втора кожа, в която сме по чехли и души. И тук идва фотографията. От опита ми като фотограф, използващ и похватите на фототерапията, знам, че фотографията е изключително честен език за всичко онова в нас, за което не успяваме да намерим думи. Емоционалната значимост на снимките от изложбата идваше от разголените в тях хора, не буквално, а метафорично и от там още по-силно. Тези души, попаднали в капана на едно или друго хранително разстройство, присъстваха във всеки един предмет в кадрите.

Вероятно някой чете и се пита доколко това “говорене” на вещите е акуратно и реално. Хайде да опитаме нещо: Нека читателите на този текст останат за малко в тишина, да успокоят дишането си и да опитат да излязат извън динамичното си мислене. После да се огледат, опитвайки се да видят вещите в дома си през очите на някой, който отива там за пръв път. В тази спокойна наблюдателност нека се появят въпроси като “как, дали и защо е подредено по точно този начин?”, “защо точно този цвят, отговаря ли на някаква емоция?”, “повече себе си днес ли виждам в тези стаи или повече себе си като дете?”, “в тези вещи присъства ли някой друг?”, “усещам ли прекомерен контрол в подредбата?”, “има ли някакъв патерн в избора на препарати или геометрични форми?” и така нататък. Трудно ми е да предположа какви отговори ще се появят, но те със сигурност ще разказват за несъзнаваното, за дълбоката емоционалност, за травмите и за много други изначално лични неща.

По какъв друг начин човек може да използва фотографията, за да разбере повече за себе си? 

Едно чудесно упражнение от фотоанализата е изследването на стари семейни снимки. В крайна сметка всеки от нас е продукт на емоционалността на родителите си, носи моделите, които те задават без значение в каква посока са. В този смисъл ако човек иска да научи повече за себе си е добре да отдели време да разгледа семейната си история. А тя е подробно разкрита в старите снимки. Всяко едно семейство има собствен климат, в който има скрити и явни динамики на отношенията. В една стара снимка може да гледаме за много неща – какво изразяват телата, как стоят в пространството, тези хора (близките ни) държат ли се за ръце, кой накъде гледа, на общите семейни снимки всички деца ли са или не, и прочее, и прочее. Една обикновена семейна фотография може да разкрие адски много. Много повече, отколкото предполагаме.

Преди време ти публикува в профила си статус за споделянето на снимки на деца (на публични личности), който определено ме замисли. Какви са според теб основните неща, които хората масово не знаят? 

Статусът ми беше провокиран от прекомерното пускане на снимки на деца в промотирани постове от т.нар. инфлуенсъри, но всъщност касае всички ни, доколкото е редно да не злоупотребяваме с образите на децата си в социалните мрежи. Тук не визирам изкушаващата практика да споделяме в социалните мрежи, с цел да се свързваме с близките си по света и у нас, доколкото изобщо това е възможно. Говоря за твърде честото пускане на снимки на бебета и малки деца, и най-вече употребата им в рекламни/спонсорирани постове във Facebook и Instagram. На първо място, разбира се, това е личен избор вътре в едно семейство. Смея да твърдя обаче, че този избор почти винаги е на родителите. Лично аз съм категорично против използването на деца в инфлуенсърски профили без значение Facebook или Instagram, дори с годините станах внимателна към прекомерното пускане на снимки за лични цели и ще кажа защо. Децата са отделни личности, които имат право на избор дали животът им да бъде постоянно онлайн. Все повече изследвания и статии се появяват за това, че имат тийнейджъри, които преживяват разрив с родителите си на основа това, че са им били пускани снимки от съвсем малки и нямат privacy. Франция стана първата държава, в която дете може да съди родител за тази практика. Отделно в началото на октомври миналата година от Microsoft публикуваха обширно изследване по темата в което се посочва, че 42% от тийнейджърите са категорично против пускане на техни снимки от родителите им. Хората рядко осъзнаваме, че снимките на деца в социалните мрежи са преди всичко база данни, които могат да бъдат използвани за профилиране, задаване на модели и всякакви други мръсни неща. Миналата година Британското правителство излезе с изследване в което се казва, че с темпото с което се пускат снимки/data на деца в социалните мрежи до 2030 г. ще има достатъчно информация, въз основа на която да се „открадват“ цели дигитални животи и съответно трети лица да се представят за децата ни, благодарение на deep fake технологиите. В крайна сметка точно от снимки е лесно да се събере най-необходимото – образ, дата на раждане, пол, раса, местоживеене, родствени връзки и т.н. Доказано е от организации като Интерпол, че най-голям източник на снимки на педофилските мрежи са социалките – Facebook и Instagram. Дори и да не говорим за публични постове, замисли се колко хора от списъка ни с приятели реално не познаваме. Това само по себе си е отделна тема, така че спирам до тук. Професионалистите в областта на психотерапията, като теб,  от доста време говорят за многото капани, които поставяме на децата, превръщайки ги в онлайн герои. На първо място от години се е изместил фокусът към изцяло външното/телесното. Ако имаш много снимки като „сладко бебе или дете“, имаш необходимостта да се придържаш към този модел и да искаш да бъдеш красив/а онлайн. Желанието да покриеш куп очаквания, води до всякакви психични девиации. Разбира се етичният въпрос за честото използване на деца в рекламни постове е изключително голям и тук трябва да говори съвестта и на хората в едно семейство, и на представителите на бизнеса. Още по-голям става когато се наблюдава видим опит на „родител-инфлуенсър“ да превърне детето си в „бебе-инфлуенсър“. Това са малка част, и то съвсем щрихирано, от мотивите ми да съм твърдо против sharenting-a. Отново казвам, че това на първо място е личен избор на всеки родител, в който никой няма да право да се меси, но говоря за друго – децата като бизнес. Правя и още едно уточнение, че много често родителите не тръгват със задна мисъл към постване на снимки онлайн, но е въпрос на обща образованост какво се случва в бъдеще с тези данни.

Като сме в темата за снимането – селфитата, ах, селфитата, това вероятно ще остане като белег на началото на века. Ръцете на жени, протегнати назад; онзи тренд, в който получавахме снимки на храната непрестанно; или пък снежните лавини от кадри на пресен сняг от първата снежинка до разтопяването й; хитовите пози, в които хората застават – ръката назад, дяволитото личице, пръста пред устните… Тази еднообразност, но и големия брой харесвания, които получават – израз на какво са те според теб? 

До голяма степен гледам на селфитата като на визуален израз на добре-пресметнатата ни внушена заблуда, че мнението ни в социалните мрежи има значение. Тук говоря основно за Facebook. Замисли се какъв достъп до изразяване даде тази платформа. Мисля, че няма аналог в модерната ни история. Този достъп обаче бе не проява на филантропия, а чист маркетинг, променил, и продължаващ да променя света, в недобра посока. Едно управление на масите, вкарвани в играта на “възторг – тревожност”, защото точно около това се движат обикновено статусите на деня –  нещо или е повлякло крак в позитивни полета, или обратното. В тази постоянна игра ние не само често си губим житейското време, но и започваме да вярваме, че всичко онлайн казано от нас е важно. И тук отново идват селфитата – от една страна ако мислиш, че мнението ти, изказано във Facebook, има значение, много бързо изпадаш в заблудата, че си значим и че е важно да се показваш. От друга – алгоритмите на социалните мрежи вече са така изградени, че изискват от определени хора да “радват” другите, тоест да пускат селфита в интернет. Това се отнася предимно за хората под прожектора – артисти, известни личности, инфлуенсъри и така нататък. Иначе масово хората пускат селфита, за да догонят собствения си виртуален образ, наложен от безкрайният монолог, който водят в социалните мрежи. Понеже този монолог има за цел да получи възможно повече лайкове, той се изкривява и става фалшив. От там и догонването за което говоря. Не толкова дълбоко в себе си мисля, че предобрянето със селфита е страшна патология, издаваща всичко друго, но не и добър вкус.

Един въпрос, който не мога да задам – защо има толкова добри фийдове с малко последователи и толкова много тривиални фийдове с много последователи.

Има много обяснения. На първо място в социалните мрежи ние действаме на принципа на стадото – приобщаваме се към популярните, като следваме трендове им, оприличаваме се на онези, които харесваме, а и съществуваме в едно и също информационно време, в което се налагат определени художествени, или други, стандарти. Има и нещо друго,  откакто Instagram се промени в посока да бъде повече нещо средно между Facebook и Snapchat много често тези стандарти са свързани с капитала, с капитализирането от платформата, със създаването на форми, които буквално искат да продадат даден продукт или идея. Това не е ново и в крайна сметка аз също се възползвам от него. В този чисто пазарен механизъм има диалог между три страни – клиентите, рекламните агенции под формата на посредници и самите инстаграмъри. Много често обаче в това уравнение липсва пълното разбиране за най-важната страна – публиката или т.нар. последователи. За това няма един виновен, всички се учим в движение, просто рекламните стратегии се насложиха върху платформата по начините, които познават, без обаче да се има реална представа как действително реагира аудиторията в дигитална среда и колко бързо всъщност се променя. И тук се връщам на същността на въпроса ти – има добри фийдове с малко последователи и тривиални с адски много, просто защото а) обичаме да воайорстваме към живота на другите, подобно на лошо реалити и б) понякога вторите се налагат от рекламните пазарни механизми, защото не изискват особено мислене. Истината е, че много хора не искат форографията да ги замисля, да им действа като огледало, а предпочитат по-бързо смилаеми снимки. Откровено казано за мен Instagram до голяма степен се превърна в по-вредната социална медия, защото започна изцяло да залага на или красиво-щастливо-показни снимки, или на излъскани пазарни фийдове, в които всяка снимка е рекламен пост. Във Facebook поне все още може да кажеш, че не ти е добре, че светът е крив или каквото и да е.

Дай ми примери за интересни фийдове – според теб. 

С времето в Инстагам започнах да следя предимно фотографи или фотографски агенции, големи галерии и прочее, така че примерите, които мога да дам са в тази сфера, но понеже са много, нека просто всеки си помисли кой стил фотография или живопис харесва, а после да потърси в Instagram. Със сигурност ще намери примери. Идеята ми е следната – за мен е важно човек да храни душата си с красотата, която се съдържа в картините, скулптурата, добрата архитектура и фотография. В някои градове тази красота е буквално пред очите ти под формата на история – като в Рим, Виена, Мадрид и други. Там вървиш сред красива архитектура и чувстваш, че стъпваш върху раменете на времето. И колкото и да не те вълнува, средата оформя в теб вкус, прави те взискателен и отваря сетивата ти поне малко. За съжаление това не можем да го преживеем в град като София, където еклектиката е пълна и лишена от вкус. В този смисъл нашата градска среда ако въобще ни учи на нещо, ни учи на непоследователност, на липса на високи стандарти, на отсъствие на приемственост и това, вярвам, ни прави много тревожни. Както и доста прости освен ако сами не желаем да попълним тези културни липси. Тук идва интернет, който може да бъде и чудесно място ако търсим това което трябва. Ето защо в Instagram следвам класическа и модерна живопис, силна фотожурналистика, красива авторска фотография, антична скулптура и прочее.

Всички снимат. Много хора дори не присъстват на много места, а снимат къде са били и публикуват албуми от 46484 снимки и не знам дали подозират, че едва ли някой ги гледа. Как (можем да убедим) хората да селектират снимките си.

Истината е, че хората не селектират снимките си. Ако има някакъв тип селекция тя почти изцяло е свързана с това тя/той да подбере единствено фотографиите, на които присъства. И да, никой не гледа албумите от по 32183 снимки по ред причини. Едно от нещата, на които уча хората, които идват на фотоуикенди е това, да правят фото-истории от десет-дванадесет кадъра. Това е напълно достатъчно, за да предадеш една емоция или да внушиш определен смисъл. От гледна точка на дигиталния маркетинг също е оптимално. Що се отнася до това, че хората не присъстват на местата, на които са били, заети в това да ги заснемат – до голяма степен това е така. Обаче и тук отговорът не е толкова прост или равен. Знаеш ли, неотдавна на една сутрешна разходка с приятел си говорихме колко претоварено е вече понятието, а и практиката, да пътуваш. Всички внушават идеята, че трябва постоянно да си някъде, да видиш и това, и онова, да преживееш и тази, и онази държава. Обаче какъв тип преживяване е това? Реално какво точно прозираш за дадено място, докато несъзнателно си застинал в някаква роля – било то на турист, на фотограф, на инфлуенсър, на “онзи-който-споделя-във-фейсбук”? По моему почти нищо. В този смисъл фотографията просто попада в общото разбиране за  обезценяване на паузата, на неподвижността, на това да останеш на едно място в опит да обемеш себе си. Мисля си, че въпреки живеенето в свят, внушаващ ни постоянен стремеж към постижения и действия, е добре да тренираме този тип неподвижна съзерцателност, защото точно тя ще ни отведе до вътрешните места, които всъщност си заслужава да посетим.

 

Може да следите за фотографските събития (фотоуикенди (в Рила, Балкана), как да снимаме с телефон), които Вера Гоцева организира в нейния фейсбук профил или инстаграм. 

Потърсете и нейните семинари за правене на психологически портрети (най-скорошна дата 8 март 2020, следете и за други дати в профилите й).

От април 2020 тя стартира и серия от лекции, които ще се провеждат всеки месец.

 

Още по темата

Една лекция, която пуснете, когато искате да се провокирате или се чудите как да заплачете (за bookmark-ване)

TEDx лекция 2018

Интервю в Interview.to

 

.

Снимка: Боряна Пандова

 

 

 

 

 

.

Химерата на нейния живот

Прочетох тази прелюбопитна история и тъй като не съм я срещала преди, а е метафора за това как очевидното и неочевидното са понякога в конфликт, който не изключва истината, реших да я споделя, като преди това внимателно проверих дали не е фейк нюз (защото често пъти този тип истории се оказват точно това – измислици-премислици).

Така. Историята на Лидия Феърчайлд.

Преди 8 години Лидия Феърчайлд се обръща за социални помощи към щата Вашингтон, където с цел изключване на измами от страна на получателите се изисква ДНК тест, доказващ, че децата и майката имат биологична връзка.

Лидия и бившия й мъж дават проби, които показват че мъжът е бащата, но жената не е майката.

Не е майката???

В този момент властите започват разследване, защото ако тази жена не е майката, коя е истинската майка на тези деца? Всичко изглеждало странно, защото имало хиляди доказателства, че тази Лидия е майката – снимки, свидетели, но тестовете били еднозначни. Това не е майката. Ситуацията била абсурдна. Три деца, които не се знае на кого са и майка, която не може да докаже, че са нейни, въпреки че има всички доказателства с изключение на медицински.

В същия момент Лидия е бременна с четвърто дете и това се оказва нейн късмет. Тя е поставена под непрекъснато наблюдение до раждането, а роденото дете не носи нейното ДНК!

Само един адвокат се наема да вземе делото, което държавата води срещу Лидия Феърчайлд, като той се позовава на друг случая Кийгън, в който децата в семейство нямат гените нито на майка си, нито на баща си, въпреки че са техни. Лекарите взели ДНК проби от цялото тяло на майката Керън Кийгън. Тествали кръвта й, косата и устата й, но нямало съвпадение с ДНК на синовете й. Кийгън споменала, че преди време отстранила щитовидната жлеза и лекарите намерили запазена проба от тъкан в лаборатория и въпреки че ДНКто, която би съвпадала с ДНК на синовете й, можела да е навсякъде в тялото на Кийгън, се оказало че щитовидната й жлеза съвпадала с генетичния код на синовете си.

Това било решението на мистерията.

Кийгън била своя собствен близнак. В кръвта си тя била един човек, но в други тъкани имало доказателства, че тя е комбинация от двама души. Това е рядко състояние, наречено химеризъм. Химера от един мъж и една жена близнак може да се превърне в хермафродит; ако близнаците са от един и същи пол, детето може да има петна по кожата или очите с различни цветове. В биологията на човека, химера е организъм с поне два генетично обособени типа клетки – или с други думи, един, който е жив и друг, който е неродения близнак. Но докато са в утробата на майката, две оплодени яйца се сливат, превръщайки се в един плод, който носи два различни генетични кода – две отделни нишки на ДНК. Нероденият остава невидим, но бри химерите близнакът живее микроскопично вътре в тялото като ДНК. Един близнак, напълно абсорбиращ друг в утробата, както вероятно се е случило с Кийгън и Феърчайлд, вероятно е рядкост. Но става все по-често, тъй като ин витро оплождането увеличава шанса за близнаци, а следователно и за химеризъм.

Как завършва историята на Линда? Установява се, че има покриване на ДНК с това на шийката на матката и че децата, които е родила са нейни или на близначката й, ако искате да бъдем съвсем точни.

.

Още по темата

Този материал в New Scientist, който разказва още за химеризма.

Музикантите като група със специален риск в хранителните разстройства

Причината? Перфекционизмът.

Хранителните разстройства са изненадващо често срещани сред музикантите. В живота на музикантите има освен възпитаваният с години перфекционизъм към музиката и изпълненията, така и големи количества стрес, тревожност и… депресия – заради големите вълни на силата на емоциите – от които се извлича музика, но и се създава голямо пространство за страдание. Публиката и нейните реакции – не винаги добронамерени, създават допълнително пространство за покълването на – ще използвам блестящата формулировка на д-р Дончев – „злокобните цветя“ на хранителните разстройства.

Имената на Тейлър Суифт, Ейми Уайнхаус, Деми Ловато, Бритни Спиърс, Елтън Джон и Лейди Гага, са само част от многото музиканти, минали през през това.

В изследване, направено наскоро, били подбрани музиканти на 18 или повече години, на всички етапи от своята музикална кариера и били интервюирани за минали и настоящи проблеми, като  общото им психично здраве било оценено за депресия, както и ИТМ. Представени били  всички видове музика – класическа, поп, рок и т.н. 83% са инструменталисти, 31% са певци, 5% са композитори, като в резултат имаме патологични стойности при 19% от музикантите, а когато са питани за историята на живота на разстройство на храненето, 32% от участниците са отговорили положително, т.е. в някакъв минал момент са били засегнати от хранително разстройство.

Повечето от изследваните са казали, че хранителните им навици не се отразяват нито на кариерата им, нито на тяхното представяне; някои обаче са споделила, че кариерата им се е отразила върху хранителните им навици – мнозина съобщават, че ще променят диетата си, ако имат по-високи доходи, а около 20% са зависими или пристрастени към определена храна или напитки, обикновено напитки, съдържащи кофеин.

Авторите отбелязват, че увеличеното разпространение на хранителните разстройства сред музикантите може да се дължи на повишените нива на перфекционизъм (особено при класическите и професионалните музиканти), защото тяхната цел е да се представят перфектно. Авторите също така предполагат, че една от причините певците да споделят по-често за хранителни разстройства, отколкото инструменталистите, е, че е налице амбивалентна връзка с техния основен инструмент, тоест как изглеждат телата им е много важно за общото им преставяне.

В популярното схващане се приема, че определени групи са изложени на висок риск от хранителни разстройства; това са най-често професионалните спортисти и танцьори, но вече имаме основание да добавим и групата на музикантите като рискова за хранителните разстройства.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

.

.

снимка Pexels

Напълняването е генетично – и поведенческо

При разглеждането на затлъстяването като хранително поведение (при изследвания на близнаци и генетични изследвания) от финландски учени се издига хипотеза, че затлъстяването е невро-поведенческо заболяване, което има силен генетичен фон, който се води до голяма степен от хранителното поведение и е чувствително към макро средата.

Т.е.  индексът на телесна маса (ИТМ, kg/m2) е изключително наследствен и полигенен признак, като новата генетична вариация на ИТМ се появява след ранно детство. Гените, които са свързани с ИТМ не са експресивно изразени в мозъчната тъкан, което потвърждава, че тази нова промяна е свързана с поведението.

С други думи – много от децата не се раждат с риск от наднормено тегло, средата ги прави такива. Обезогенната среда както на детско, така и на обществено ниво засилва генетичната податливост към затлъстяване. Резултатите за взаимодействието между ген и диета при затлъстяване са смесени, но новите изследвания показват, че чертите на поведението на хранене частично посредничат ефекта на гените върху ИТМ.  Появилите се доказателства показват, че гените могат да повлияят на ИТМ чрез поведението, което децата научават в ранна възраст.

Но какво е обезогенна среда? Този термин се отнася до„ среда, която насърчава наддаването на тегло и такова, което не е благоприятства за отслабване в дома или работно място“ по дефиницията на новозеландеца Бойд Суинбърн (Swinburn, et al., 1999). С други думи, обезогенната среда описва външните обстоятелства, които помагат или допринасят за затлъстяването. Фокусирането върху промяна на  обезогенната среда на обществено ниво и политики, може да повлияе на жителите на общността като цяло.
Тези промени могат да включват по-лесен достъп до здравословна храна и достъп до места за физическа активност, които да подкрепят всеки отделен човек в желанието му за здравословно поведение. Досега преобладава мнението, че храната е онова, което прави мащаба и трудността по-голям – броят на места за купуване на нездравословна храна в един район определя затлъстяването на населението в него и в на някои места (например Бирмингам се тества с политики на намаляване на местата за продажби), защото диетата има по-голямо значение от движението, по изследванията на  на проф. Пол Гейтли (Университета в Лийдс).

.

 

 

.

Източник: Karri Silventoinen, Department of Social Research, University of Helsinki, Helsinki, Finland;Hanna Konttinena;  Department of Public Health, University of Helsinki, Helsinki, Finland

 

Photo by amsw photography from Pexels

Д-р Иван Диков, акушер-гинеколог: „Менструалният цикъл е едно от огледалата, които показват общото състояние на организма на жената“

Ново интервю в продължение на проекта в блога на интервюта с различни специалисти, които разказват от своята гледна точка. 

Д-р Иван Диков е е акушер-гинеколог с повече от 25 години клиничен и амбулаторен опит. Той е началник на Диагностично-консултативния блок на „Майчин дом“ (София, ул. Здраве 2). Там се осъществяват високоспециализирани амбулаторни медицински услуги, консултации със специалисти, първични и вторични консултативни прегледи, консултации по документи, лабораторни изследвани, както и планов прием на пациенти. „Майчин дом“ е най-голямата и най-старата специализирана АГ болница у нас.

Какво не се знае масово за спирането на цикъла, защото през тийн годините той не е много редовен, а от друга страна е сигнал за развитие на хранително разстройство?

Менструалният цикъл е едно от огледалата, които показват общото състояние на организма на жената, най-вече в репродуктивния период от живота й. Цикличността е обикновено около 28 дни, което отговаря на един лунарен месец. От там по щампа се приема, че неговата поява на 22/4 до по-голям интервал от 31-32 дни също е в норма.

Важното, което трябва да се знае за менструалния цикъл, когато е редовен, че не всички менструации са свързани с отделяне на яйцеклетка. При всички жени има поне няколко цикъла годишно, които не са свързани с отделяне на яйцеклетка и колкото се влиза към по-зряла възраст, толкова по-често се случва това. Би трябвало жените да си следят цикъла с т.нар. менструални календарчета или приложения на телефона. А когато се наблюдава дисбаланс, колкото по-рано се потърси причината и се изясни, толкова по-малко последствия има. За съжаление, когато това е продължило с години, доста често може да бъде свързано с един дълъг и дефинитивен край на възможностите за репродуктивна реализация.

Най-честата биологична причина за нарушаване на цикъла е бременноста. Едно момиче, което има цикъл и е водило сексуален живот през изминалия месец, независимо протектиран или не, е силно препоръчително, за да не кажа задължително, е да се направи тест за установяване на бременност. От една страна той струва няколко лева, а от друга е най-сигурния, най-евтин и конфиденциален метод. Ако жената не е доволен от първия резултат, след няколко дни може да бъде повторен и така вече няма да има съмнение дали е фалшиво положителен или фалшиво отрицателен.

Другата причина при подрастващите за отсъствие на менструация са несъобразените с изискванията за балансирано хранене диети. Малко или много една неразумно приложена диета се отразява върху менструалния цикъл. Може да се стигне и до пълна липса на менструация с месеци, дори години и тогава връщането към нормален менструален цикъл не е толкова лесно, колкото човек си представя. Първото нещо жената да се върне към нормален начин на хранене, доколкото това е възможно.

Наднорменото тегло също повлиява месечния цикъл и затова следенето на теглото е важно при всяка жена, която иска да забременее.

Друг важен аспект при спирането на менструалния цикъл е да се потърси дали има едндокринни проблеми или вродени гинекологични проблеми. Около 15% от жените имат ендокриннологични проблеми и с изследване на хормони и ехография също може да даде отговор за липсата на менструален цикъл. Недостатък на системата, която имаме, е неглижирането на профилактиката, особено на подрастващите – и при мъжете, и при жените.

Приемаме, че в днешни дни цикълът на момичетата започва около 10-12 годишна възраст. Кога можем да очакваме, че ще се нормализира?

В първите 1-2 години действително менструацията може да не бъде много редовна, но ако след това не се установен един що-годе нормален цикъл, трябва да се потърси консултация със специалист, но веднага се връщаме обратно назад – в България се броят на пръстите на ръката специалистите – и една част от тях работят при нас, в Мачин дом, които наистина знаят и могат да дадат експертно становище или консултация при такава ситуация. Реално това са 5-6 лекаря и пак се връщаме в профилактиката.

Но тук ще дам и друго нещо – ранната бременност при подрастващи. Сандвичи, диети, напрежение и може 2-3 цикъла да се прескочат – и се оказва че момичето е в 3-4ти месец бременна. И тогава – в закона до 16 годишна възраст до 22 гестационна седмица бременноста може да се прекъсне по медицински причини. Но на 16 години и 1 ден не може. А едно нечакано или нежелано дете обърква 2-3 семейства. Без профилактика, без подготвени кадри, голяма част от тези проблеми няма как да бъдат избегнати.

В една идеална ситуация как би изглеждала профилактиката на тийнейджърите? От каква възраст трябва да се започне?

От 10-12 годишна възраст подрастващите момчета и момичета някои процесите започват доста по-рано. Това е в резултат на променен бит, общество и т.н. и тяхното физическо и сексуално съзряване става доста по-рано, особено при момиченцата. Първото нещо, което е – от години се говори за въвеждане на здравно образование в училище. За съжаление и при двата пола много лоша шега изиграват и при двата пола, използването под формата на хранителни добавки протеини и други неща, но за съжаление голяма част от тях са с неясен произход и производител и съвсем не са толкова безвредни – не само за репродуктивното и ендокриното здраве, но и куп други органи и системи.

Доколко семейните разговори могат да помогнат?

Говоренето може да помогне, ако родителя също е наясно с тези неща. Но най-важното е родителите да не губят връзка с децата си.

И тийнейджърката няма цикъл, майката е загрижена и започва да търси какво да направи…

Но това се случва само ако майката има съответния контакт с дъщеря си, а не винаги той е толкова пълноценен. Има майки, които правят всичко възможно след като се появи проблема, но заради това, че от най-ранна възраст не са създадени такива отношения, на 15-16 годишна възраст вече е трудно те да започнат. Още повече в тази възраст децата не са добре настроени към родителите и ако няма тази предварителна връзка, в този момент отношенията се късат.

Друг проблем е законодателството – до 18 годишна възраст един лекар и кръв не може да вземе, без съгласието на родителите. Имал съм безброй такива проблеми – на 14 годишно момиче, което води – няма значение редовен или не сексуален живот – му се предписва комбиниран котрацептив. За тийнейджърите ако няма нещо друго, комбинираната пероална таблетка е възможно най-доброто предпазване от бременност за здрави жени.

Но долитат двамата родители, разгневени, готови да бият с думите „Ти кой си бе, ще тласкаш дъщеря ни към това“ и ти трябва да им кажеш – „Вижте хора, тя няма да престане да прави секс – напук ще ви прави, още повече – вие какво искате – тя да забременее с всички проблеми на една тийнейджърска бременност и с нейните последствия – социални и физиологични или искате да не забременява?“. Ето това е още един порочен кръг, в който сме от десетилетия.

Да си представим една ситуация, при която млада жена с или без майка си отива при гинеколог, защото й е спрял цикъла и не идва вече месец или два. Там й се предписва хормонален препарат, който да предизвика цикъла, но ние знаем, че този цикъл не е „истински“ – това е нещо много често срещано.

И тук се връщаме в предишното – за съжаление хората, които наистина са вещи по отношение на гинекология на подрастващите са малко. Дори в програмата на обучение на студенти, този проблем не е засегнат достатъчно. Много често се подхожда така – при нередовен цикъл се предписват контрацептиви – да, контрацептивите са безопасни, но са хормонален препарат и действат по един начин в тийнейджърска възраст, по друг 20-30 и трети 30 плюс и от 40 нагоре. Причината за тази нередовност на менструацията остава нерешена – да, поемайки хормоналните препарати при пациентката ще настъпят промени и временно ще бъде решен въпроса, но това е еднократно.

И това няма да реши основния въпрос…

Въобще не го решава, а го задълбочава.

Понякога родителите се притесняват, че момичетата им напълняват във възрастта 10-12 и не знаят, че това е един естествен процес, при който тялото се подготвя за първата менструация, започвайки да задържа мазнини.

Да, обаче това е различно от това едно дете да е с наднормено тегло. За това влияе много и начина на живот влияе. Ходи се с кола до училище, физическа активност почти никаква, с телефона и таблета навсякъде и почти не се излиза – само по дискотеки и така много момичета не приемат храна със съответното качество и съответната ритмичност и нямат физическите натоварвания, които да поддържат теглото в норма.

Но ако детето е поддържало средно тегло и стане закръглено, родителите реагират или съучениците и тогава започват диети, сваля се теглото и се стига до първична аменорея (липса на първа менструация).

Абсолютно!

Една част от пациентките ми се колебаят дали да споделят с гинеколога си дали да споделят по време на прегледа, че имат хранително разстройство

Добре е да се каже, защото това касае баланса на тялото и лекаря е добре да знае това, което се случва, за да може да знае каква е цялата здравна картина.

За контакти с д-р Иван Диков и специалистите по гинекология за подрастващите може да се свържете с Диагностично-консултативния блок на Майчин дом

Други срещи със специалисти

Интервю с д-р Райна Стоянова, ендокринолог

Интервю с д-р Елена Димитрова, кардиолог

Интервю с д-р Димитър Тянков, дентален лекар

Интервю с Лили Стефанова, треньор

Интервю с д-р Тони Дончев, психиатър

.

.

.

Психологически факти за любовта

Любовта е… онова нещо, за което хората мечтаят; трудно постигат и често пъти са разочаровани – главно, защото влагат различно значение в думата. Човешките същества са създадени така, че търсят общуването и преживяват отхвълянето от другия тежко, защото се събужда древния инстинкт за себесъхранения и страха за оцеляване. И макар хората да мечтаят за любов, неподвластна на времето, за постигането й се иска готовност да се посветиш на другия, безпределно доверие и много усилия. Ето някои от психологическите факти за любовта, които станаха ясни през последните десетилетия – с линк към конкретните изследвания

Любовта е различна от страстта.

Древните гърци са имали 6 думи за любов. Днес сме наясно, че страстта възбужда частите в мозъка, свързани с мотивацията и наградата, докато при любовта се наблюдава активност на районите в мозъка, свързани с емпатията и грижата.

Пеперудите в стомаха действително съществуват

Дължат се на адреналина, който влиза в кръвта, когато срещнете човек, който събужда у вас реакцията „бий се или бягай“. Една от основните роли на вегетативната нервна система е да ви подготви за онова, което следва да се случи (включително и появата на саблезъб тигър) и това автоматично води до отделяне на адреналин, който качва сърдечния ритъм, отделя се глюкоза от черния дроб и се разтреперват краката и ръцете, готови за бягство или схватка, като цялото има усещането за „пеперуди в стомаха“. Но защо стомаха? В стомаха има мускули, които са свръхчувствителни при „бий се или бягай“ и това отчасти обяснява усещането, защото невроните във връзката мозък-стомах работят активно, когато сме притеснени, като произхода на усещането е чисто еволюционен и ни помага да разберем, че случващото се е е важно за нас.

Любовта може да е жестока

Хелън Фишър е изковала термина „привличане от безсилие“, който накратко описва онова състояние, при което човекът, който е изоставен обича и изпитва дори по-голяма страст след раздялата. „Които се карат, те се обичат“ важи за хора, които функционират на високо напрежение, но има много за които чувствата, които носят разправиите, водят до желание за раздяла, а не са съчки в огъня на любовта. Обяснението за тези, които раздялата ги кара да желаят човека, когото се загубили, а не въздъхват с облекчение, че това се е случило, е следното: споровете предизвикват бурен приток на адреналин, докато раздялата активира допамина и норепинефрина (норадреналина). Когато постигането на добри отношения се забави, тези мозъчни еквилибристики са активни и държат човека в усещане за силна неудовлетвореност и желание за ново производство на щастливи моменти – което се постига от сдобряване „и пак наново“. Но ако това е неврологичното и поведенческо обяснение, което може да не ви достига – защото нали едни хора остават, а други никога не започват тази совалка от избухвания, коренът на тези връзки може да е далеч в детството и – тогава отивате на психотерапевт или психоаналитик, който може да ви преведе през „цялата тази драма“.

Любовта е наркотик

Влюбването води до стимулирането на 12 зони в мозъка и създава усещане за еуфория, което е било сравнено от невролози с прием на кокаин (Journal of Sexual Medicine – „The Neuroimaging of Love“). Но не само – намалява и интелектуалния капацитет. В същото изследване стигат до извода, че хората се влюбват за части от секундата. Освен любопитното сравнение с кокаина, те откриват, че се влюбваме с различни части на мозъка… спрямо намеренията ни. Безусловната любов е в една негова част, страстната – в друга; а тази, която се активира от вида на другия – в трета.

Прегръдките и гушкането имат значение

Когато двама човека се прегръщат, те произвеждат натурални болкоуспокояващи и до 4 часа болката може да си отиде, така че умората, стреса или болката са напълно лечими с тази „алтернативна“ терапия (по изследванията на Robert Froemke). От няколко години изледванията върху основния му предмет – окситоцина – са предмет на сериозна критика, ще отбележа.

Две сърца в едно

Когато обичащи се се гледат в очите за около три минути, сърдечния им ритъм се синхронизира, като по-често жената влиза в ритъма на гласа. Не само – това се случва не само в тялото, но и споделят усещанията си на психологическо ниво.

Любовта не е сляпа

При дълготрайни връзки изборът на мъжете пада главно върху лицето, докато при краткотрайните водещото се оказва единствено тялото.

Нооо в дълготрайни връзки макар да гледат лицето на първо място, мъжете избират най-често жени, чиято фигура прилича на тази на майките им, което се нарича „сексуално отпечатване“ и има огромна връзка с анализа на човешкото развитие такова, каквото преди 120 години е направил Фройд – също лекар и невролог, но го е обяснил отвъд събирането на фактите.

Любовта не е само приказки на поети и писатели

Голямо изследване е показало, че връзка, основана на любов и разбиране води до увеличаване на продължителността на живота, докато липсата на социални връзки води до скъсяването му, сравнимо с пушенето.

Любовта е възможна – при определени условия.

Личните характеристики до голяма степен определят съществуването на дълготрайна връзка. По-точно? Учтивостта и добрите маниери; гъвкавостта в различни ситуации; способността да се доверяваш; способността да прощаваш лесно; кооперативността, толератността и отзивчивостта. Авторът, след изследването на много двойки пише: „сексуалното удовлетворение няма корелация с по-щастлива връзка и няма значима връзка също така между физическото привличане между партньорите и връзките“, т.е. силата на първоначалното привличане изобщо не говори, че това е Той/Тя. Той-дори е по-точен – харесването средно спада с 3% годишно (ако човек не се старае), а страстта – с 8% (при същите условия). Но дори знаейки всичко това, любовта между хората си остава мистерия.

При изследване се доказва, че има хора, при които зоните в мозъка, които се активират при влюбване, съществуват и при хора, които са във връзка от дълго време.

Според една друга теория трите компонента на любовта са интимността, страстта и посвещаването в нея. Интимността включва привързаността, близостта, свързаността; интимността съдържа в себе си както влюбването, така и сексуалното привличане. Посвещаването от една страна е решението да станеш партньор с другия, а в дългосрочен план – да мислите в една посока.

При изследвания се отчитат следните общи качества между хората – мислят позитивно един за друг, когато не са заедно; подкрепят се взаимно в развитието си и споделят с другия своите преживявания и опит, така че и другия да стигне до своите поуки. 

За да се случи любов е необходимо съществуването на усещане за сигурност и доверие, а за да се случи това свързване кортекса изпраща сигнал на амигдалата, за да изключи бутона „бий се или бягай“ към другия човек. На хората, които са преживяли детска травма, били са жертва на насилие или са отхвърляни от родителите си, им е по-трудно да „достигнат“ до този бутон, който би ги „оставил да обичат“. Стигането до точка може да стане или чрез терапия или чрез партньор, който да показва последователно грижа, разбиране и любов.

 

 

 

 

 

.

 

Още по темата

По въпроса с окситоцина

 

 

 

 

.

.

Саморегулиращо се обществено съзнание: Lidl променя опаковки

Във Великобритания компанията Lidl ще премахне от пролетта рисуваните герои от зърнените храни с цел да помогне на родителите да не купуват „заради кутията“ и по този начин за помогне за преодоляване на кризата с напълняването във Великобритания.

Новите кутии ще са отново красиви, но вече няма да бъдат толкова предизвикващи детското внимание. Решението на компанията е провокирано от мнението на купувачи-родители, които интервюирали миналата година. Проучването показало, че половината от родителите са убедени, че рисуваните герои върху кутиите карат децата искат сладките зърнени храни заради картинките и се възползват от „силата на мрънкането, троскането и цупенето“, а три четвърти от родителите смятат, че са притискани да купуват всевъзможни продукти заради „сладките герои“.

В борбата си с наднорменото тегло във Великобритания са забранени рекламите с целева група деца на продукти с високо съдържание на мазнини, сол и захар, както използването на герои от филми (т.нар. лицензирани образи) и т.н. в тях, включително и по опаковките.

Любопитно е, че при едно проучване наскоро продуктите с Peppa Pig и Paw Patrol са с най-вредно съдържание. Причината не е в Пепа, нито в Скай или Еверест (герои от Пес Патрул), а може би има нужда от малко обяснение – всички медийни продукти, и в частност анимационните сериали, са собственост на компании, които продават образите на героите чрез лиценциране по регион, продукт и т.н. Съответно всеки производител, стига да иска, може да купи образа, а тъй като кученцата и прасенцата са в момента огромен хит сред 3-7, съответно всеки продукт може да разчита на силата на сълзите, тръшкането и големите очи, за да бъде купен от родителите.

Решението на Lidl във Великобритания е интересно и показва как една компания може да следва обществения интерес, без да нарушава и своя. С намаляване на захарното съдържание от една страна (прочетох, че са намалили с 20% сладкото в същите продукти преди време) и с отказ да се „продава на всяка цена“, като цената я плащат хората във времето и със здравето си – може да се постигнат само дълготрайни резултати. Този пример е малък на фона на цялото облъчване на деца и възрастни, присъствието им на рафтовете на нивото на очите на малките и т.н.

Не е ли време за действие и в България, една страна в която затлъстяването сред децата и възрастните е голямо?

 

 

Още по темата

Становището от миналата година на организацията Action on Sugar

За силата на анимационните герои при покупката на продукти, когато родител пазарува с дете

 

 

 

 

 

 

 

 

.

Публикацията не е провокирана от материали на компанията.

 

 

 

.

„Ангелски езици“ на Димитър Динев

Това е първото ревю на не-психологическа книга, която правя в този блог, но си мисля, че ако тази година се чудите към какво да посегнете, това са „Ангелски езици“ и искам да ви я препоръчам, защото е загуба тя да не е бестселър в България и да не бъде давана за четене в гимназиалния курс (както правят в Австрия).

Изненадана съм, че в продължение на 17 години тя е стояла встрани от българските читатели и не виждам причина за това. Написана на немски от българин, за когото не знаем почти нищо, това е от онези книги, които принадлежат повече на световната литература. Чух за нея случайно и когато влязох в първата книжарница да попитам – губеше ми се от паметта фамилията на автора – а на книжарите им беше трудно да се сетят и да ме ориентират, но някъде там я намерих и я оставих за сладките дни между Коледа и Нова година, които по традиция давам на Бакман. Преводът на Гергана Фъркова е толкова добър, че само ако ви се каже, че е преведена, ще го разберете.

„Ангелски езици“ ме изненадваше страница след страница. Български имена, български събития, без назидателност и патриотизъм, но с интелигентност, ирония и проницателност. Оставих за най-накрая да прочета нещо за автора, да оставя сетивата си сами да го усетят. Димитър Динев е бил само на 30тина година, когато е написал книгата и след този огромен дебют мога да си представя колко е трудно да напишеш нова книга. Сянката и силата на „Ангелски езици“ е огромна.

Докато си събирах парченца за автора от желание да разбера какво мисли той и днес попаднах на интервю на Албена Атанасова в Стандарт от 2018та, в което той казва: „За смъртта може да се говори безкрайно, защото тя е абсолютната липса, абсолютното отсъствие на отговор. Когато говорим за смъртта, ние винаги имаме пред вид смъртта на другия. Защото отношението ни към нашата собствена смърт не е нито опит, нито познание. Другият ни индивидуализира чрез отговорността, която носим за него – докато сме, отговаряме за и на другия. И затова смъртта му ни засяга в нашата идентичност. Всеки от нас носи вината на преживелия на останалия жив. Смъртта ни засяга, смущава, афектира и тази засегнатост чрез смъртта е засегнатост от безмерното, афектираност на настоящето чрез не-настоящето, която е по-интимна от всяка интимност до раздвоение, до разцепление. Връзката ни със смъртта е по-стара от всеки опит. Времето се явява не като ограничител на битието, а като неговата връзка с безкрайното. Смъртта не е унищожение, а необходим въпрос, за да може тази връзка с безкрайното да възникне.  Без угрозата от нищото не би имало нито изкуство, нито философия. Ако смъртта е нямаше, нямаше да има хора, а само богове. Ако смъртта я нямаше, нямаше да има и слово – защото паметта щеше да се обезсмисли“.

Дали Димитър Динев ще се нареди в редицата автори, познати повече отвъд, отколкото в родината си? Единствено ми остава да се надявам това да не е така и затова – ако ви се чете добър роман, това е един такъв.

 

 

 

 

 

 

Още по темата

Интервю с Бойко Василев в Панорама

Интервю в Капитал, от който запомням да потърся информация и за Илия Троянов

 

 

 

 

 

 

.

Доц. д-р Тони Дончев, психиатър – „Нека се обърнем към душите на хората с хранителни разстройства и тяхното страдание“

Ново интервю в продължение на проекта в блога на интервюта с различни специалисти, които разказват от своята гледна точка. Доц. дТони Дончев e психиатър. Той става доцент през 2012, а професионалната му кариера започва като интерн в клиника по психиатрия на ВМА-София през 1994 г., а в периода 20122018 г. е неин ръководител. Носител е на различни награди в областта и е преподавал във водещи учебни заведения. Има над 40 научни публикации, една самостоятелна монография, както и участие в различни учебници и учебни помагала.

Може да бъде намерен в Медицински център Интермедика, София.

Как близките или могат да провокират разговор с човек, за когото се тревожат, да се срещне с психиатър или психотерапевт?

Много често хората с нарушенията на влечението към храната са трудни и сложни пациенти, които реагират с бурно негодуване, а също и отричане, когато им бъде казано, че трябва да се срещнат с „пси-“ специалист, а тази реакция трагична в контекста на болестта, защото ни отдалечава от възможността за интервенция. Нарушеният контрол над емоциите е част от личностова предиспозиция на засегнатите от хранителните разстройства и затова един лесен път, доколкото този път може да е лесен той изобщо, е като се обърнем към душите на тези хора и това, че те изпитват някакво страдание, и интервенцията не е задължително да бъде свързана с храненето, защото така се сблъскваме с отрицание. Много е по-елегантно, и по-коректно е, да се обърнем към страданието на тези хора, като си мисля, че е най-добре да бъдат попитани от някой близък нещо като: „Мила, може би имаш проблем с храната“ или „Мила, много си слаба“. Би трябвало по-скоро да бъдат подканени да си  зададат въпроса „как се чувствам“ например, или  „дали не се чувствам депресирана“. В повечето случаи хората с хранителни разстройства са жени и затова си позволявам за говоря в женски род –  един сигурен начин да си признаем, че имаме проблем с душата, е депресията.  Мозъкът ни е един мускул, казваше един професор, и като всеки мускул, той се тренира и като всеки мускул няма много начини да ни подскаже нещо не е наред – обикновено начина, по който той ни показва, че го боли, е като изпитваме депресивни симптоми.

Факт е, че голяма част от тези хора имат депресия и един добър път да ги попитаме как се чувстват, страдат ли, мъчно ли им е, изпитват ли тъга, изпитват ли вина – всички тези чувства са един прекрасен обект първо за една добра формулировка, която може да бъде приета от тези пациенти. Иначе резкият подход към тях е обречен на неуспех, поне при тези с анорексия и булимия, особено в онези случаи, в които техният индекс на телесната маса (ИТМ) се колебае между 19-20. Това са едни слаби момичета, които въпреки че още не попадат в категорията „анорексия“, има множество фактори, които ни показват, че са избрали посоката, в която вървят.

Какво е най-голямото предизвикателство при работа с пациенти с хранителни разстройства?

От медицинска гледна точка анорексията е единствената психиатрична болест, която убива. Чудовищно предизвикателство поне у нас е, че не съществува такъв център, който да предлага прицелна терапия за пациенти с хранителни разстройства, защото лечението в никакъв случай не е само психиатрично, само психотерапевтично. Лечението на една разгърната картина изисква екипен подход и това надхвърля обичайните психиатрични екипи, които са съставени от психиатър, психолог, социален работник и медицинска сестра. Той изисква участието на гастро-ентеролози, на кардиолози, на интензивни терапевти. В един много диференциран и подчинен на оперативни процедури подход, трябва да се започне с оценка на биологичната терапия, заради риска от сериозни нарушения в електролитния баланс и в цялостното хранене на организма; кардиологичните нарушения и т.н. Всички тези компетенции няма как в съвременния свят да бъдат в главата на един човек – тоест се изискват се много пари за лечението.

Опитът ми показва, че само един хранителен разтвор за вливане на пациент с нарушения на биохимично ниво излиза 500 лв на ден. Говоря само за препаратите, които се приговят индивидуално и  изискват непрекъснат лабораторен анализ на биохимията на тези пациенти.

Иначе всичко би било работа „на парче“, което е работа героична, но със сигурност не толкова полезна за тези пациенти. Без сериозен ангажимент на институциите в лечението на тази група пациенти не се постига терапия с начало, ясно дефинирани стъпки и финал.

Кога, според Вас, се минава границата от временно състояние – от „ще отслабна“ към болест?

В огромен процент от тях има някаква личностова особеност, която създава онази среда, онази почва, върху която израстват онези злокобни цветя на анорексията. Също така и в света на модата продължава да има много модели в анорексичния женски модел.

За съжаление майките и родителите също са много често част от патогенезата на тези разстройства, като се създава среда за разгръщането на този тип мислене и възприемане на света.  Опитът на майките да преживеят, това което не са могли, чрез дъщерите си, води много често до трагични резултати, в това число и анорексия. Така първите реплики на момичето „дебела съм“ са били произнесени първо като „дебела си“ или „много ядеш“.

Искам да Ви да попитам за връзката на хранителните разстройства и с други болести от Вашата специалност, освен депресията, например с обсесивно-компулсивните разстройства?

Цялата група на хранителните разстройства имат повече общо с емоциите, докато ОКР е един интелектуален процес, който се намира на друго ниво. Поради това при ОКР добре работи конгитивно-поведенческата терапия и не толкова добре при хранителните разстройства, където дълбинните методи са с по-голямо въздействие.

Разстройствата на влечението, каквито са хранителните разстройства, са онтогенетични и там лечението не е свързано с конгницията. Например, когато една жена с булимия яде, тя има неистова нужда да го направи. Лично аз мисля, че компулсивното хранене не е редно да бъде свързвано с ОКР, защото при ОКР в повечето случаи то е защитно, при тези пациенти обичайно вътрешните мотиви и разсъждения да са „аз не трябва да направя еди какво си, за да не се случи еди какво си“. Обсесивно-компулсивното разстройство е свързано с висок интелект, който в този момент вреди, защото когато един човек впрегне всичките си ресурси да отрече един проблем, няма сила, която да може да го разубеди. ОКР е тежка болест, при която пациентите могат да сами да анализират поведението си; те са хора, които успяват да се пошегуват със себе си; критични са с това, което се случва в главата им, колкото и налудничави да са мислите им, докато при хранителните разстройства усещането на психиатъра по-скоро е, че има по-голяма близост до психозата, нарушения по отношение на възприятията към света – не само към тялото, но и към света, той определено не е толкова добронамерен, колкото е обичайно и усещанията за него са доста променени и различни. Лично аз, бих сложил тази група при психотичните разстройства заради нарушените възприятия и нарушената интерпретация на тези възприятия, по което си приличат с психотичните.

Кой е, според Вас, най-добрия път, по който един засегнат или неговия близък трябва да извърви? Кой пръв може да посочи модела, откъде се тръгва – от личния лекар, от психотерапевт, от психиатъричния кабинет?

Аз си мисля, че ако стъпим на предните ми думи за анорексиогенните майки, първият, най-разумния, коректен и реалистичен път, е в ранната диагностика да се намесят училищните психолози. Това са компетентни хора, които могат да играят роля, и да са предната линия на детекция на нещо различно у някои момичета, защото стигнем ли до лабораторни промени, то диагнозата е видима от много, много далеч. Детските организми са изключително корави и гъвкави, компенсират дълго време, но нямат ресурс за възставновяване, след като декомпенсират

А какво се случва с тези пациенти, които отказват да приемат лекарства?

Правило е, че щом настъпят хемодинамични нарушения и тези момичета започнат да припадат, спре им мензиса и настъпят всички усложнения в следствие нехранене, не просто неправилно хранене, тогава влизаме в ситуацията на задължителността.

Тогава под въздействие на семействата си те започват да пият лекарства. Това пък увеличава техния негативизъм и намалява възможността да се работи с тях. Важно е те да участват в този процес, да са мотивирани да се променят – като това не може да се случи само с един разговор, това е процес – ако в продължение на 15 години е изграждан един идеален Аз образ около 35 кг, няма как за един месец, една или пет години да обърнем този модел на обратно, тъй като това са базисни модели, които са вече факт.

Тоест трябва време.

Време и с идеята за малките корекции, които да доведат до промяна, а не „е от сега нататък всичко ще е различно“, защото това не се случва, следва разочарование за пациента, за близките му, отказ, отрицание и всички тези неща, които не помагат и не са полезни.

.

.

.

.

.

.

За контакти с Медицински център Интермедика и доц. д-р Тони Дончев може да позвъните на телефон: 0897 645 844 или през формата на сайта

.

.

.

.

Други срещи със специалисти

Интервю с д-р Райна Стоянова, ендокринолог

Интервю с д-р Елена Димитрова, кардиолог

Интервю с д-р Димитър Тянков, дентален лекар

Интервю с Лили Стефанова, треньор

Интервю с д-р Иван Диков, гинеколог

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Нова година, нов късмет – или не е въпрос само на късмет?

Има хубави, а има и тежки години.  Има обаче и години, в които 365 дни се изнизват без да носят усещания в амплитудите и само от нас зависи дали ще са ни донесли повече, отколкото са ни отнели. Може би най-важното и първо нещо е идентифицирането на това доколко е възможно да се случи това, което искате и замяната на нереалните цели с реални. Дори малки, изпълнението им ще донесе повече удовлетворение, отколкото стоенето в самообвиненията, че нещо не се е получило отново и отново.

  • Намирането на осъществими цели (които все отлагате понякога) ще направи годината тази, в която  (попълнете празното място)

посетихте ……

направихте ……

завършихте …….

Това например може да отлагането на разчистване на задръстен гардероб с дрехи; може да е като пътуването до Белоградчик до Салона за наивистично изкуство, което отлагах миналата година по различни причини; може да е нещо, което ви наранява, защото го отлагате – и тук са всички незавършени образования, невзети изпити и подобни. Ще си позволя да вкарам малко психоаналитична теория – научаването да жертваме комфорта за постигането на бъдещо удовлетворение е знак на порастване, на зрялост. И не за да ви успокоя, а защото просто е така – заменяйки принципа на удоволствието с принципа на реалността, вие не се лишавате от удоволствието в бъдещето, а го подсигурявате.

  • Погледа назад и признаването на грешки дава шанс да не ги повторите – или поне да е по-рядко да го правите – поне защото сте ги идентифицирали като грешки, а не като събития, които не зависят от вас, нищо че ви се случват по-често от на другите например. Така промяната започва от собственото ви поведение, което е най-често нараняващото, защото повтаряте едно и също, понякога без да отделите достатъчно време да го идентифицирате. Погледнете назад към миналата година по същото време – какъв съвет бихте си дали, какво научихте за това време? За какво се тревожихте и не се случи? Какво не знаехте, но вече знаете и би ви помогнало като знание напред?

Един много ежедневен пример – късното лягане често пъти води до уморени сутрини. Промяната на навика и целенасоченото лягане час по-рано определено ще промени сутрините ви без три чаши кафе. Толкова просто? Абсолютно простите решения често пъти са най-добрите. Създаването на полезни навици е част от това да се живее добре. Миналата година за пръв път изоставих любимите си календари заради един български продукт, планера Plant a habit, който работи също за създаване на навици и добро планиране.

  • Планиране на удоволствията. Какво ви караше да се чувствате добре миналата година? Оставете настрани дали близките ви са се забавлявали също, дали е било само веднъж, каквото и да било. Планирайте повече от същото, колкото и да не е в тренда в момента.

Редовното четене например за тези, които в момента нямат времето да го правят, е нещо, което би направило годината ви по-добро. Миналата година приятното ми откритие беше старта на Storytel, които не просто продължиха през цялото време да обновяват библиотеката, но и със заглавия, които са достатъчно добра подборка на съвременни и класически автори.

Животът е труден и епохата, в която живеем реално не е никак лека – трябва все повече – искаме или не искаме – да взимаме решения, каквито никой не е взимал преди нас – за това как да се храним, как да живеем, как да общуваме, как да се справяме със стреса, как да се справяме с несигурността на ежедневието, с връзките помежду си, как да се грижим добре за средата си, да не оставяме крайностите да ни повлекат. Но ежедневието е случва всеки ден и затова може би голямата ни цел е да живеем в мир със себе си и създавайки добър живот да създаваме добра среда. Затова и толкова важно в момента може би е хората да се научат да се грижат за себе си, за да са способни да се грижат за другите. Затова и създаването на добро ежедневие за вас ще направи годината ви добра, а може би и за околните.

И няколко допълнителни въпроса, които може да откриете : Какво би направило 2020 незабравима за вас? Какво бихте искали да промените в себе си през 2020? Изберете само едно ииии действайте.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

.

Photo by Deva Darshan from Pexels

 

 

Петте „думи“, които всички бебета използват, преди да станат на 3 месеца

Тези дни, на лекция на д-р Карл Голинг, той припомни проучвания за езика на бебетата, които са любопитни и ако детето ви е във възрастта 0-3 месеца, може да ви е полезно.

Но първо – бебетата са човешки същества, които още преди раждането си започват своя психичен живот. Скоро във www.woman.bg, в микросайта на  Мисия Бебе 2020 ще бъде публикувана моя статия, която разказва повече за него и влиянието на пренаталните впечатления и преживявания върху живота на човеците през целия им живот. Този период от развитието на хората вече е във фокуса на невролозите и скоро, надявам се, ще можем да знаем още повече – но най-важното – и да използваме получената информация. Така че, не се отнасяйте със снизхождение към човеците, дори когато са малки – всичко се попива и става част от вътрешния свят. Вътрешен свят, който е черна кутия, която ги води в трудни моменти и след катастрофи.

Говоренето с бебета е важно и не бива да го подценявате – така то усеща чрез още едно сетиво минимум (глас, контакта очи в очи и сензорно), че му обръщате внимание. Бебетата, дори новородените, са в състояние да разпознаят езика на майка си, който тя е говорила по време на бременността, т.е. слушането далеч не е ново, а напълно развито умение за него. Знае се дори, че бебетата имат идея за различните видове езици и структура, дори да не знаят дума от него.

Идеята на Дънстън е, че езика на новородените бебета се състои от 5 основни звука, независимо от раса, пол или т.н.

  • „Нее“ – „Гладно съм“ (във видеото на 1:30)
  • „Oу“ – „Уморено съм, спи ми се“ (във видеото на 2:07)
  • „Хе“ – „Не ми е удобно – топло или студено, памперса е пълен или позата ми е неудобна“ (във видеото на 2:53)
  • „Ееер“ – „Пръцкам и коремчето ми ме боли“ (във видеото на 3:51)
  • „Ех“ – „Ще се оригна“ (във видеото на 4:43)

Стига да слушате внимателно бебето, Дънстън казва, че ще разпознаете звуците – а ако не им обръщате внимание до третия месец то ще се откаже да „общува“ с вас чрез тях. Затова ги изслушайте внимателно тук.

 

Срещу тезата на Присила Дънстън има критики, но можем да се съгласим за едно – много родители не са осъзнали напълно, че бебетата се развиват освен с нададдени грамчета и килограмчета, изпити милилитри мляко и по два други, ключово важни начина – социално и емоционално. Те се учат от вас – на обич и гняв, на усмивки и спокойствие. Общуването започва от първата ви прегръдка и всичко има значение. Гледайте го, когато то ви гледа. Усмихвайте му се… и си говорете. Всъщност невронауката още не е наясно как децата успяват да научат езика, да разбират думите, без да могат да ги произнесат – и може би ролята на колективното несъзнавано е по-голяма, отколкото си представяме, защото дори и мощни машини не успяват да са толкова добри, колкото хората в езика и смисъла.

Любопитно е, че дори да не разбирате какво ви гукат или защо се дерат, самото ви отношение на емпатия и разбиране вече би имало значение за тях, както вече се знае.

Проф. Анe Ферналд (Станфорд), пред годишна среща на Американската Асоциация за научни проучвания казва: „Има нужда от това да говорите на детето си от ден 1. Вие изграждате мозък, мозък, който може да концептуализира, който може да мисли за минало и бъдеще“, след което описва серии от експерименти с деца, които доказват теорията й, като акцентира, че родители, които говорят с децата си, им дават възможност да реализират потенциала си на развитие. „Вие трябва да ги храните, миете, обличате – говорете им, докато го правите например“.

 

 

 

 

Още по темата

Цялото гостуване на Присила Дънстън при Опра Уинфри

Сайтът на Присила Дънстън (продава и онлайн уроци)
.
Photo by Wayne Evans from Pexels

Най-доброто научено от психотерапевтите – споделени прозрения в Туитър

„Ако посещавате психотерапия, напишете най-доброто, което сте научили чрез нея така че всеки друг да може да получи малко безплатна терапия“ – този туит на @CarolineMoss  (Каролин Мос пише книги за деца и живее в Бруклин) преди няколко дни стана повод за хиляди отговори, като тук събирам някои от най-интересните, според мен.

„Тревожността не е интуиция“.//@Merry_Quinn

“Бъди добър родител на самия себе си.”//@Lyzasterous
„Никога не се сравнявай с другите хора, но по-важното е да не се сравняваш никога с идеалната версия как живота ти е могъл да се случи, ако си правил други избори. Това е най-опасната игра на ума от всички“.//@rondrescher
„Всяко поведение е нужда, която се опитва да бъде срещната“.//@miskaten
„Някой ми каза, че терапевтът на Кристен Бел й е казал, че честност без такт е жестокост и си го залепих на бюрото като бележка Post-It“.//@shorterstory
„Казах на терапевта ми, след няколко седмици на намаляване на тревожността, че може би съм човек, който никога няма да е „щастлив“. А тя ми отговори, че щастливите хора не са непрекъснато щастливи. Щастливите хора, просто преживяват по-малко тревожни и депресивни дни, и това определение ми помогна за достигна нивото да бъда „щастлив“. //@JessOndras
„Всеки има нужда от свой механизъм за справяне. Има лоши (пиене, наркотици, насилие) и добри (упражнения, медитация, терапия)“. Изберете едно от добрите, за да избегнете лошите, защото всички имаме с какво да се справяме“.//@DemoChrissy
„Опитвайте се да избягвате думата „трябва“. Лесно е да се притискате себе си. Преформулирайте и префразирайте. „Трябва да правя упражнения“ може да стане „Харесвам как се чувствам след като съм спортувал“. „Трябва да пера“ – „Обичам да нося чисти дрехи.“//@kappatau314
„Моите опити да „поправя“ или помогна на другите са знак, че искам да излекувам нещо
(понякога буквално същото) в мен“. //@cyndygross
„Не носиш отговорност към представата, която другите са си създали за теб в ума си“.//@Ttown314
„Чух да казва: „Всеки път, когато устоиш да влезеш в една емоция, тя отива в мазето да вдига тежести“. //@gskraz
„Ако не можеш да определиш една емоция, не можеш да я преодолееш. Дори негативните, като завистта“.//@MegNumbers
„Моят терапевт ми каза веднъж: „Можеш да бъдеш своя собствен свидетел“. Това напълно ми взриви главата, защото бях свикнала да мисля, че моето мнение за негативния опит който имах не е достатъчно добра и имах нужда от свидетели, за да си позволя да повярвам в това, че съм била наранена.//@EleanorParker24 

“Ако се грижиш за тялото си по време на криза – то ще се грижи за теб (хранене, сън, упражнения)  //@ShastaDeanna 

„Най-доброто, което терапевт ми е казвал, е че обществото няма нужда да ми задава графика. Мога да закусвам в 11 и да си лягам в 1. Няма форма, в която да трябва да пасна, само да намеря кое е най-доброто за мен“. // @_sputnik1
„Ако може да си представиш най-лошото, тогава можеш да си представиш и най-доброто. Кажи на глас позитивния вариант и го повтаряй докато го усетиш по-истински“. //@OLCVTA
„Прошката не е за другия човек. Тя е за теб. Няма нужда дори да казваш на другия, че си му простил, ако това ще отвори вратата към повече насилие, трябва просто да стигнеш до вътрешно утешаване на гнева и нараняването“. //@MExasperated
.
.

25 начина за тормоз на работното място (хулиганите не остават такива в училище)

Тормозът не престава в училище,  а се пренася на работните места. Тази тема не е от най-популярните, но подобно на психическия тормоз в двойките, така и тази има тежък ефект върху пострадалия. Какво е тормоза на работното място? Много точно някъде беше описано като „Когато оставаш на една работа, защото си приел като свое убеждението, че за нищо друго не те бива и никой друг не би искал да те наеме“. Стресът на работа често пъти е голям, а съчетан с тормоз, това е коктейл Молотов, чиито поражения може да са безсъние, бърнаут, панически атаки, генерализирана тревожност, дори ПТСС, да не говорим за проблеми с кръвното, щитовидната жлеза и т.н.

Тормозът на работното място не е запазен за тип позиции или място в йерархията и дори е по-жесток по-нагоре, не само защото е по-ветровито, но и защото залогът е по-голям, а играчите по-добри.

Тук публикувам топ 25 тактики на тормоз на работното място, които са еднакви навсякъде по света, а именно:

1. Някой бива лъжливо обвиняван или нарочван за  ​​„грешки“, които всъщност не са направени от него (71%)
2. Втренчено гледане и невербално сплашващо поведение и ясна демонстрация на враждебност (68%)
3. Омаловажававе на мнението или чувствата на човека („о, това е глупаво“) при срещи (64%)
4. Използване на омълчаване и студенина, за да си тръгне човек от група говорещи (64%)
5. Говори се пред други хора, че човека има неконтролируеми промени в настроението пред групата (61%)
6. Създават се  правила в движение, които човека не знае и съответно не спазва (61%)
7. Пренебрегва се или се отрича задоволително или примерно качество на извършена работа, въпреки доказателствата (58%)
8. Правят се тежки и постоянни критики, че има различен „стандарт“ за крайната цел (57%)
9. Започват се или не се спират разрушителни слухове или клюки за човека (56%)
10. Настройват се колегите срещу човека (55%)
11. Колегата се изолира едно лице от колегите му, социално или физически (54%)                            12. Публично се показва „грубо”, неприлично, но не незаконно поведение (53%)
13. Създава се интригантски ситуации за с цел унижение човек (53%)
14. Приписва се неговата работа на друг (47%)
15. Злоупотребява се с процеса на оценка, като се лъже за представянето на лицето (46%)
16. Създава се имидж на „неподчиняем“ и „неконтрулируем“ за неспазване на произволни команди (46%)
17. Използва се поверителна информация за дадено лице, за да унижава частно или публично (45%)
18. Отмъщава се срещу лицето след подаване на жалба (45%)
19. Извършват словесни унижения/ обиди въз основа на пол, раса, акцент или език, увреждане (44%)
20. Назначава се на нежелана работа като наказание (44%)
21. Отправят се несъстоятелни изисквания – натоварване, крайни срокове, задължения – за отделено лице (44%)
22. Стартира се без основание кампания за изгонване на човека (43%)
23. Насърчава се лицето да се откаже или да се прехвърли, вместо да се сблъска с повече малтретиране (43%)
24. Саботира се приноса на човека към отборната цел и награда (41%)
25. Гарантира се провал на проекта на човек, като не изпълнява необходимите задачи: подписвания, разговори, работа със сътрудници (40%)

 

Още по темата

Знаците за работен тормоз на работа

Как влияе на здравето

Токсично или просто трудно

 

Най-тъжното нещо на света//Артур Лундквист

Пред своя прозорец виждаш калина с червени плодове, есен е и листата й са окапали, дръвцето червенее, но гроздовете му светят като ярки лампички в димообразната есенна мъгла или в тъмнеещия здрач;

изкушаваш се да я попиташ като Кралицата – огледалцето: „Калино, калино, кажи ми, кое е най-тъжното нещо на света?“

И калината би могла да отговори: „Най-тъжното нещо на света е, че времето тече нахалост, че винаги го губиш, независимо за какво го използваш,

защото изборът е винаги погрешен – рано или късно се убеждаваш, че си искал не тона, а нещо друго, не това, а нещо друго, като че осъществяването на един стремеж го осакатяла

и дори отново да изживееш живота си, пак би разбрал, че губиш времето, не го оползотворяваш правилно, сякаш неговата неупотробимост и непрестанно пилеене са заложени в самата му природа:

ето кое е най-тъжното нещо на света“.

 

.

Този откъс е от книгата на Артур Лундквист Замъкът на въображението и камъните на делника, Народна култура, 1978, преводът е на Вера Ганчева. Името на книгата идва от историята на Фердинанд Шeвал – французин, селски пощаджия, който умира на 88 години през 1924та, като 43 години от живота си се занимава с изграждането на замък в своя двор. Той пренасял в чантата си камъни, намерени по пътя и зидал своето творение, което френските сюрреалисти открили и отдали почестта си към него, докато в преди това селяните му го намирали за чисто и просто селския луд. Така един френски пощальон, преди век, съградил замък на въображението с камъните на своя делник – а думите, с които вероятно ще бъде запомнен са: „Животът представлява разбушуван океан между детето, което идва, и стареца, който си отива“.

Още за него и тук

 

 

Снимка на дървото калина (Viburnum) Василиса Виа

Снимка на замъка David Reverchon

Д-р Карл Голинг: Хората са изгубили смисъла на живота. Чрез психоанализата ги съпровождаме в това да го намерят отново

Д-р Карл Голинг е клиничен психолог, психоаналитик и групов аналитик, ръководител на департамента по психоанализа на Университет „Зигмунд Фройд“ във Виена. В София е по покана на Българското общество по групова анализа и групови процеси като част от екипа на международната обучителна програма на обществото по психоанализа и групова анализа, която се осъществява съвместно с Университет „Зигмунд Фройд“, Виена и Психоаналитичния семинар Инсбрук.

Д-р Карл Голинг е… като онези ножове, с които знаеш, че трябва да режеш внимателно, но винаги използваш, когато ти се отдаде възможност. Събеседник, който качва разговора винаги по-високо, отколкото си очаквал, докато невинно задаваш въпрос като например този за смесицата между тревожност и отчаяние, която се стели във въздуха през последните години.

Има ли нещо такова като обща тревожност на нашето време?

Има толкова много деструктивност, която се случва около нас, и причината за нея е чисто и просто една – капитализмът. От нас се изисква да произвеждаме повече. Защо? За да имат банките 1-2% печалба. Ако всичко се движи от това, не от нуждата, тогава в училище ни учат не онова, от което имаме нужда, а това, което ще е полезно за производството на добавена стойност. Така всъщност ние сме използвани като суровина за следващото поколение или за сегашното. В този процес се разрушават отношенията. Не мога да се отдам на секс, ако съм работил 10 часа и преди това и съм бил по час в задръстването на отиване и след това на връщане от работа. Не мога да остана в отношения на разбирателство с децата си, защото съм изтощен от работния ден. Ние нямаме време един за друг –Моля те, остави ме на мира. Гледай телевизия или интернета си“. Така едно от нещата, които беше разрушено в културата ни, е писменият език. Писането на ръка си отива.

Защо е важно писането на ръка може да прочетете в този линк

Малко хора все още могат да пишат на ръка, а интелектуалната форма на мислене си отива. Всичко се представя лесно като реклама за сапун. Всичко трябва да бъде разбрано лесно и така вървим към първичния начин на мислене. Правят ни на глупави. Вече не сме готови да четем Ницше, да четем Фройд. Учат ни да не мислим. Ако мислите, вече сте срещу течението. Има толкова много деструктивност около нас. Има регрес в начина, по който умовете ни работят. Много малко хора наистина четат. Литературата умира. Това е, което се случва. Ние регресираме и скоро хората ще могат да четат само комикси или да гледат филми. Структурното формално мислене вече не е желано. Регресираме към символно общуване.

…Емоджита, гифове…?

Да, и те носят много различни смисли, а не прецизно значение. Разбрах, че филмовата индустрия в България е доминирана от холивудските филми. Ние сме загубили нещо и това се е случило в тишина. Ще мине време и ще разберем, че то просто вече не съществува.

А къде е точката на пречупване, ако сега напрежението е от огъването? Има ли такава точка?

Ние регресираме към предишното състояние на варварство и това се случва глобално. Имаме тиранин, който управлява Съединените американски щати като президент. Той е наш символичен „Баща“ и представлява „Закона“. Няма „Закон“ и затова регресираме към варварството. Един от примерите е случилото се в ООН . ООН е била създадена като символ на това, че няма никой, който е над закона, нито една държава не е над закона. Може да е илюзия, но конфликтите трябва да се решават на база дипломация, не заради това кой има повече атомни бомби.

Преди години вие дадохте едно интервю за вестник „Капитал“, което много ме беше впечатлило, затова искам да попитам и за отношението Ви към риска от прекомерното използване на електронни средства от децата.

Сега това, което се случва в интернет е, че не знаем кой какво гледа и знаем, че децата имат достъп до пълния поток от порнографски материали, а те им показват много повече, отколкото са в състояние да смелят. Не съм от типа хора, които мислят, че децата не трябва да знаят нищо за сексуалното, но в момента се случва масово съблазняване. Цената на това е непрекъснато разсейване със сексуални теми и по тази причина детските фантазии са непрекъснато превъзбудени. Трябва да намерим начин да се върнем към скритото в библиотеката порно списание на тате или нещо подобно. Ние дори не сме с децата си – те са в стаите си и интернетът е включен! Те имат своята сексуална възбуда и това е нормална част от тяхното развитие, но твърде силното стимулиране би им попречило с ученето.

Вие споделихте през деня, че събирането на спомени е много важна част от развитието на децата, какво имате предвид?

Това, което ми е позволено да правя, и това, което не е позволено да правя, за да не разсърдя родителите си. Колкото по-подходящо е отражението в реалността на похвалите и наказанията, толкова по-добре. Така децата се научат да използват егото си, за да получат онова, което искат, без да бъдат наказани.

Не е никак добра тази прогноза!

Съжалявам… Такова е, каквото е. Бих искал да кажа нещо различно. Нивата на деструктивност днес са толкова силни, толкова разрушителни по толкова много начини, езикът се разпада, нашите отношения се чупят, нашето усещане за култура e повалено. Има много алчност и корупция в хората, които са на отговорни позиции.

Тоест тревожността ни има своите истински корени…

Може би, ако елиминираме тревожността си и се правим, че не забелязваме червената лампа, която свети докато караме, тогава колата ще се счупи след няколко километра.

Това ли е „доброто“ на тревожността?

Тревожността Е ценна.

… Но това не е ли изместване на тревожността от начина на управление към тревожността от климата…?

Мисля, че това е истинска заплаха, тя има своите основания, не е невроза, както е страхът от ядрените централи, които могат да експлодират. Има за какво реално да се тревожим.

Добре, а защо му е на човек да отиде на психоанализа, ако не е нещо като хапче срещу тревожност и болки?

Част от отговора на въпроса е в нещата, за които говорим дотук. Психичната болка е предупредителен знак, че нещо не е наред. Така че ние не искаме да премахнем вашата способност да чувствате болка. Болката дава чувство за значение и ценност. Разбира се, това не се отнася за хроничната болка. Но функцията на болката за тялото е то да излезе извън ситуацията, в която е поставено, това е неговата биологична цел. В психоаналитичния процес ние виждаме, че хората са загубили смисъла на живота, и чрез нея ги съпровождаме в това да го намерят отново.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

.

За проблемното хранене и защо е толкова важно то да е добро

Днес на обяд с Белослава Димитрова говорихме сериозни неща по БНР Радио София. Знаете, че интересът ми към темата е доста голям и в разговора ни една от големите теми беше каква е отговорността на всеки един от нас за собственото и здраве. “Проява на отговорност е да вземаш решения, които може в момента да не са ти много приятни, но в дългосрочен план ще имат ефект”.

Какво говорихме по тази обширна тема може да чуете в линка, който води към Радиоприемница по БНР Радио София.

За значението на писането на ръка (в един дигитален свят)

Този текст е създаден като допълнение към интервюто с Карл Голинг.

С толкова клавиатури и с толкова четливо написани букви на кийбордите на смарфоните, за какво им е на децата да се връщат при моливите, химикалките и гумичките – и болката в пръстите дори?! Аргумент в полза предимно на „клавиатурното писане“ беше решението през 2014та от 2016та във финландското образование то да бъде силно ограничено, но трябва да отбележим, че това важи повече за часовете по краснопис и е свързано с облекчение на елементите в изписването на буквите – от ръкописни към печатни букви, а не в категоричното премахване на писането на ръка. Има и известен историческо-политически елемент, защото ръкописното изписване във Финландия е въведено от шведски, а разграничаването е важно за страната. Другото е, че изискването за писане на клавиатура е важно за образованието и бъдещите изисквания към работещите, т.е. това е със статус на умение при завършване на училище.

◊ Ръкописно е изписването, при което писеца не се отделя между буквите в думите, за разлика от печатното, при което те са отделни.

Писането на ръка не трябва да се превръща в болна тема, нито да бъде подценявана от интелигентните родители, които искат децата им да минат нивата не само в компютърните игри. Въпреки че може да ви изглежда като древно умение, ръкописа има няколко основни културно-психологически значения.

Достига се до по-високо ниво на фината моторика – в това изследване може да прочетете, че въпреки че уменията от двата вида писане се припокриват, те развиват различни мозъчни функции. Смята се също така че писането на ръка може да стимулира разпознаването на визуални стимули и концентрацията на паметта. В друго изследване се прави връзката между писането и по-бързото запомняне на азбуката, правописа и общата грамотност. Изискването към децата за координация на ръка-око и концентрация върху дребните елементи е по-сложно от който и да било екран.

Развива запаметяването. С изписването на чутата дума, процеса включва ум и тяло, които трябва да работят заедно и ангажирането на ума с физическа активност води до по-дълбоко запаметяване и взаимодействие (Mangen and Balsvik (2016), отколкото при натискане на клавиатура (това обяснява, защо за много хора ученето чрез преписване или водене на записки в клас или на лекции е толкова ефективен инструмент за запомняне). Много е подходящо за научаване на езици.

Концентрация на мисълта. През преминаването от мисълта към ръката и обратно като мисъл на листа, на децата им се налага да се съсредоточават и да се изразяват по-добре. Всеки, на когото някога му се е налагало да „сваля“ интервю, т.е. да превръща говорене в писан текст, е забелязал, че по-образованите хора имат по-подредена мисъл с по-малко „ъъъ“ или недовършени изречения. Това се дължи и на умението им да пишат.

Но не стигаме само до класните по български и ограмотяването – умението за писане на ръка е ефективно прогнозира и уменията за справяне с математическите задачи.

Не съвсем древно. Въпреки че в ежедневието се използват много електронни устройства, при много случаи ще се изисква писането на ръка – водене на бележки в клас или в университета, при тестове, домашни и т.н., при което грозното изписване може да се приеме за недостатък и да не бъде достатъчно добре оценяването.

 

 

Още по темата

Сайт за значението на писането – ценна в него е статията на Джейн Мадуел (тук като pdf – 13 страници в защита на умението), материал за значението на умението, BBC за бъдещето

Манифест в защита на писането

 

 

 

 

Photo by Startup Stock Photos from Pexels

Защо психотерапевтичните сесии продължават 50 минути?

При психотерапията една сесия е в рамките, но не точно час, но ако сте се чудили защо, ето обяснението (или няколко обяснения)… В тези 45-50 минути се случва много. Колко различно текат сесиите – и това може да го потвърди всеки, който е оставял душата си в терапия – понякога минутите са дълги като дни и месеци, а друг път отлитат за секунди!

Зигмунд Фройд през 1913 година пише в Zur Einleitung der Behandlung (За започване на лечението) няколко изречения за „аналитичния час“: „… Важни точки в началото на анализа са договореностите относно времето и парите. По отношение на времето се придържам стриктно към принципа за опрелянето на точен час. На всеки пациент се отделя определен час от моя работен ден; това му принадлежи и той носи отговорност за това, дори и да не се възползва от него…  Това може да изглежда може да изглежда твърде строго за лекар или дори недостойно за неговата професия и ще има вероятност да бъдат показани множеството пречки, които могат да попречат на пациента да посещава всеки ден в един и същи час и ще се очаква, че ще се отпусне известна помощ за многобройните неразположения, които могат да възникнат в хода на дълготраен аналитик лечение. Но отговорът ми е: никой друг начин не е приложим… В случай на несъмнени органични заболявания, които в края на краищата не могат да бъдат изключени от пациента, прекратявам лечението…“

На дъщеря му Анна Фройд (също психоаналитик) се смята, че въвежда 50те минути като стандарт, за да може аналитика да направи записките си след сесия (1).

Това време не е нито много, нито малко – то е достатъчно, за да достигне сесията своя пик и да не прелее в безцелно говорене. В много случаи причината за посещение на терапевт може да е травматично събитие и за да бъде поднесена и преработена травмата, то следва тя да може да бъде поставена постепенно и само времевата рамка е онова, което гарантира на терапевта, че ще се случи лечение, а не касапница – в противен случай казаното може да бъде трудно за изразяване и преработване – както психически, така и емоционално. Това е и причината психотерапия и психоанализа да бъдат провеждани единствено в сигурното пространство на кабинета. Изключението? Онлайн сесиите, но там отново и двете страни се стараят да имат своето спокойно и сигурно пространство. И едно изключение – Фройд  за Густав Малер през лятото на 1910та, като в Лайден провежда четиричасова среща с него, в която те вървят по улиците на града.

Рим не е бил построен за един ден. Дори и да си мислите, че сте готови да отидете и да оставите проблема си и да се реши веднъж завинаги, това едва ли е толкова просто – може да се повтарям, но – не може да очаквате от друг или от себе си, че проблем, който е назрявал с месеци, години или десетилетия, може да се разреши за няколко срещи.

Да не забравим (каква е целта). Големите паузи пречат да се разбере историята, да се зададат въпросите, да се проследи начина на мислене, човек да разкрие себе си и да открие себе си. Седмичните сесии подхранват процеса и на промени, като освен това отпускането пред терапевта е по-бързо – колкото по-големи са паузите, толкова е по-бавен е процеса, а и човек остава в маркиране на случилото се по време на паузата, а не на дълбоките проблеми.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

(1) Luciana Nissim Momigliano – „L’ ascolto rispettoso“// „Rivista Italiana di Psychoanalisi“

 

 

снимка: Pexels

Лабиринтът в нас и нишката в него

В поста може да прочетете откъс от книгата на Феликс де Менделсон – „Човекът, който дължеше живота си на един сън“, която излезе миналата седмица от Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм и Българско общество по групова анализа и групови процеси. Тя е предназначена както за хората, които се занимават с анализ и психотерапия, така е и достатъчно провокативно четиво и за по-широка публика с интерес към темата.

Авторът, Феликс де Менделсон (1944-2016), психоаналитик и групов аналитик, бивш директор на катедрата по психоанализа в Университета Зигмунд Фройд – Виена и с много публикации върху психоанализата, политическите и социални измерения на груповата терапия.

 

–-

Пътуването обещава разнообразие. Ще преминем през различни епохи и места – от Античността, халдейците и вавилонците, тълкувателите на сънища в Библията и напълно чужди за нас култури до големите психолози на ХХ в. Зигмунд Фройд и Карл Густав Юнг и модерните, високотехнологични лаборатории за изследване на съня. Ще се срещнем с „типичните“ сънища – за явяване на изпит, за големи струпвания на хора, за умението да летим, за падане, голота, за смъртта на любим човек, за усещането, че не можем да помръднем от мястото си и т.н. Ще отговорим на въпроса какво сънуват слепите хора и ще разкажем за сънищата на децата и животните: както какво сънуват децата, така и какво означават децата, които се появяват в сънищата ни като възрастни; кои животни изобщо сънуват, какво и защо, а също какви животни най-често се появяват в сънищата ни. После ще обсъдим машини, къщи и местности, числа, дрехи и превозни средства – всички те са част от комплексното поле на символиката на съня.

Ще ни занимават диагностичните аспекти на нашия съновен живот, например активността или пасивността ни насън, и това, което съобщават определени сънища или серии от сънища за нашето телесно или душевно здраве. Ще разкажем за някои специфични приложения на сънуването като „осъзнатото сънуване“, играещо централна роля в шаманизма и в тибетската съновна йога […].

Най-лесно ще излезем от този лабиринт, ако се държим за една нишка. Семплата нишка, предложена в тази книга, е отнесеността на сънуването към самите нас – съзнателно ще я изпускаме само в отделни моменти. Макар често да сънуваме други хора, техните действия и чувства, или напълно безлюдни места, или да сънуваме привидно пророчески, телепатично, налудничаво или абсурдно, сънищата ни винаги са свързани със самите нас.

Фройд е смятал, че „всеки сън се занимава с личността на сънуващия. Сънищата са абсолютно егоистични“, макар да не е твърдял – както по-късно К. Г. Юнг, – че всички хора в съня трябва да се разбират единствено като части от самите нас. За Юнг лицата, които се появяват в съня, винаги са отделни аспекти на личността ни – един възглед, който аз, заедно с Фройд, не винаги споделям.

Сънят може и наистина да е нещо съвсем индивидуално, егоистично… Това напрегнато поле между индивидуалните, субективни страхове и желания на отделния сънуващ и въздействията на съня му върху обществото може добре да се онагледи с един особен пример. Става дума за незабележимия на пръв поглед сън на един изобретател, който решаващо променя живота на милиони хора. Интересно е, че този сън също се отнася до идеята за нишка и за това как точно тя трябва да бъде вдяната в иглата.

Годината е 1846-а. Подобно на много други изобретатели от онова време, англичанинът Елиас Хау е обсебен от идеята да проектира функционираща шевна машина, което до този момент никой не е успял. Той вече е натрупал сериозни дългове и кредиторите все повече го притискат. Тогава му се присънва, че е преследван и заловен от диво племе. Казват му, че ще бъде прободен с копия, ако не разреши един проблем. Те го завързват за стълб и затанцуват около него, приближавайки се с копия в ръцете, и когато го достигат, за да го убият, той забелязва, че всички копия имат дупка, и то почти до острието. Той се събужда, припомня си съня и вече знае решението: иглата на шевната машина трябва да има дупка близо до върха си, а не на другия край, както е при шиенето на ръка. Моделът на шиене на ръка толкова силно е доминирал в съзнанието му – както и при другите изобретатели, – че Хау не успявал да подреди по нов начин функциите на машината. Но както често се случва, несъзнаваното знаело повече.

Веднага се вижда, че Хау представя насън своите страхове, тъй като дивото племе от заплашителни копиеносци вероятно се отнася до кредиторите и заплахите им да го хвърлят в затвора. Същевременно обаче в съня му те го притискат най-сетне да реши проблема – и той успява, след като се събужда. Тук възникват някои въпроси: намира ли Хау решението само чрез творческото действие на сънуването? Нужно ли е било да използва образния език на съня, за да реши абстрактния, технически проблем на инженера? Следва ли оттук сънуването само по себе си да се схваща винаги като подход, чрез който се решават проблеми? [] В такъв случай, като смесва много от чувствата, желанията и спомените от деня, сънят не би правил нищо друго, освен да опакова тези откъслечни преживявания в някаква привидно свързана история, както го прави психотикът в делириум, когато се опитва да оформи своите разпокъсани сетивни впечатления и хаотични мисли в една налудна представа, която сама по себе си има смисъл? Артур Шопенхауер е смятал дори, че сънят е кратко умопомрачение, а умопомрачението – дълъг сън!

Ако беше така, сънят не би бил някакво особено творческо постижение – в този случай креативността би се изразявала по-скоро в будното съзнание и в специфичната способност да се разсъждава върху сънищата и да се извлича ценното от тях.

В края на тази книга, след като сме отсели резултатите от психологическите и неврологичните изследвания, вероятно все още няма да успеем да отговорим окончателно на всички тези въпроси. Но благодарение на това, че ще сме научили повече, ще придобием друга нагласа и ще можем да погледнем на собствените си сънища в нова светлина. Надявам се, че след като прочетете книгата, ще обърнете повече внимание на сънищата си и погледнете на тях по-сериозно, при все че загадъчното в тях не може да бъде напълно заличено. Минотавърът продължава да живее във вътрешността на лабиринта; за нас, които не сме митични герои, той вероятно винаги ще си остане безсмъртно същество – ние обаче все пак ще се приближим към него.

 

Феликс де Менделсон – „Човекът, който дължеше живота си на един сън“, 2019, Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм, Българско общество по групова анализа и групови процеси, превод Теодора Карамелска

Още по темата

Интервю с Цветелина Йосифова за книгата по БНР

Статия за живота на Феликс де Менделсон (на английски)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

.

Photo by Jah Jean-Noel from Pexels

Не хвърляйте храна на интернет тормоза и хейта

Твърде много хора, без дори да са социални звезди, планети или инфлуенсъри, са ставали, стават и ще стават жертва на интернет хейта и дигиталния тормоз. Но дали ще са жертва, както в много случаи, зависи до голяма степен от тях.

В този пост искам да насоча вниманието ви към един полезен документ, издаден от английска организация, наречена Център за противодействие на дигиталната омраза, който бе публикуван наскоро. В борда на този Център е д-р Линда Пападопулус, чиито книги и колонки с психологически съвети бяха много добри (включително и британския Cosmopolitan – и тук слагам едно сърце, което да маркира четенето ми на това издание над 20 години) .

„Не хранете троловете“ е практическо ръководство за публични личности за това как най-добре да се справят с онлайн троловете, но съдържа полезна информация за всеки, който е подложен на атаки от омраза онлайн. Образът на троловете като млади хора, които се забавляват да хейтят, скрити зад екрана, пишат авторите „в най-добрия случай е полуистина“. „Тролингът се е превърнал в анархична, подмолна, постмодерна субкултура, при която забавлението идва от това да разгневиш друг човек онлайн. Троловете използват въпроси от взаимен интерес, участие в по-широки дискусии, които след това се превръщат в схватки и обиди и повтаряне на лъжи, които с времето са в състояние да убедят един или друг в едно или друго, на пръв поглед нелепо твърдение.

Реално със социалните медии всеки един от нас е публична личност и с дигиталните устройства то е на едно съобщение разстояние. В доклада на Центъра за протоводействие на дигиталната омраза се казва: „Всяко решение трябва да се фокусира върху минимизиране на вредите чрез намаляване на представянето и разпространението лъжите“.

Психолозите Наоми Кракър и Евита Март изучават личностните характеристики, които движат
поведението на троловете и открили, че те изпитват удоволствие от нараняването на другите или както д-р Март обяснява, „докато антисоциалните личностни черти играят роля, то има и социалното удоволствие, получено от инфомацията за това, че другият е раздразнен. Колкото повече отрицателното социално въздействие, повече тяхното поведение се подсилва“. Накратко, реагирането на тролове наистина им давате онова, към което те се стремят.

Да се защитавате е капан

Троловете използват естествения човешки инстинкт за самозащита и така всъщност стават популярни. Затова и стратегията за противодействие, която се предлага от Центъра, е в няколко основни стъпки.

Устоявайте на желанието си за реакция. Може да си мислите, че въпросът е да спечелите спора, но за троловете е по-важно да разпространява тезата им. Когато ви нарочи трол, веднага го блокирайте.

Събирайте доказателства за случилото се, най-добре със скрийншотове, на които се виждат деня и часа.

Докладвайте на социалната медия, в която са отправени, а ако има по-сериозни заплахи, не само обиди, бихте могли да се обърнете и към адвокат или полицията.

Потърсете помощ. Съществуват организации, които могат да ви помогнат спрямо проблема ви (LGBT, ако са на джендър основа например; организациите за защита на децата и т.н.).

 

 

Още по темата

Линк към оригиналния доклад

 

 

 

 

Photo by Sebastiaan Stam from Pexels

 

Болка от поколение на поколение: белези, под които раните болят

Забележка: Това не е текст с езотеричен привкус. Целта е да разкажа за трансгенерационните травми, като се надявам да допълня информацията ви за тях и да дам повод за още ваши търсения за това кои сте.

 

Травмата като събитие в психичния свят на човека

Връзката между психологическата травма и проблемите на душата за пръв път са изследвани още в края на 19 век от Жан Шарко, основателят на съвременната неврология в болницата Салпетриер. Той е и първият, който разбира, че произходът на хистеричните симптоми не е физиологичен и е първият, който отбелязва, че те са „резултатите от преживяното непоносимо преживяване“. Двама от големите умове са повлияни от него, са Пиер Жане и Зигмунд Фройд. Те тръгват в различни посоки, но ние ще тръгнем по австрийската пътека.

Фройд в „Изследвания върху хистерията“ (1893) обяснява как ефекта от травмата остава в несъзнаваното, въпреки лечебния ефект на времето. Фройд: „Дали паметта избледнява или се отърва от афекта зависи от няколко фактора. От най-голямо значение е дали е имало или не енергична реакция на въздействащото събитие. Под реакция тук разбираме целия набор от доброволни и неволни рефлекси – от сълзи до акт на отмъщение – в които, както показва опитът, се освобождават емоции… Ако реакцията е подтисната, ефектът остава обвързан с паметта“.

Следва разграничението на първична и вторична травма. Първична травма е онази, при която жертвата е била пряко изложена на травматично събитие. Вторичната травма обаче се различава от пряката или първичната травма в смисъл, че жертвата не е преживяла или станал свидетел на травматичното събитие, но проявява същите симптоми и страда от психично разпадане на Аза.

Трансгенерационната травма

Така се наричат травмите, които се предават от поколение на поколение, като идеята е, че не само преживелият травма страда от нея, но и той предава симптомите и поведението на децата си, които на техните и т.н., т.е. Така имаме „травма между поколенията“. Такъв тип травми са:

  • сексуалното насилие, което предизвиква тревожност в поколения напред;
  • но също и крайна бедност;
  • внезапна или насилствена смърт на член на семейството;
  • изтезания на член на семейството;
  • тук са и т.нар. „историческа травма“, която засяга много хора или дори цяло поколение, заради което се нарича и „колективна травма“.

Най-силните примери за историческа травма включват Холокоста, но също и геноцидите срещу арменци, австралийци и други групи хора. Робството, глада, природни бедствия, войни, тероризъм също остават своя отпечатък в поколенията напред.

Следите в гените

Например оцелелите от второто поколение на Холокоста (в изследванията на Йехуда от 1995) и на арменския геноцид показват значително понижени нива на кортизол, което показваща стрес компонент в живота им и носят поведение и симптоми на хора с постравматичен сидром, независимо,че само са слушали и знаят за него. Все още не е ясно как тези маркери могат да се предават от родител на дете. Не се предполага, че генетичната информация в сперматозоидите и яйцата се влияе от околната среда – всички епигенетични етикети на ДНК се смятаха за изтрити чисти скоро след настъпването на оплождането.

Данните се подкрепят и от изследвания и за други групи – например за децата на ветераните от Втората война, на жертвите на цунами и на жертвите на други граждански конфликти (в по-ново време примери са случилото се в Руанда и Босна и Херцеговина). Но не е само това – травмата се преживява и не само от онези, които са жертвите, онези страдащи физически, но и например, някои немци, дори и днес, преживяват преувеличено чувство за вина, депресия и угризение за действия на предишните поколения през двете световни войни. Децата имат различни профили на хормона на стреса, отколкото другите, по начини, които ги правят по-податливи на ПТСР. Така резултатите показват връзка между родителския стрес преди зачеването на дете и епигенетичните промени, които се появяват у детето. Има и други изследвания, например върху жените, преживели глада в Холандия в края на Втората световна война. Техните деца били с над средния риск от развитие на шизофрения.

Онова, за което не може да се говори, също не може да бъде оставено да си отиде; и ако не стане това, раните ще продължават да гноят от поколение на поколение.

Бруно Беттелхайм

Междупоколенческите ефекти от травмата включват анормални хормонални нива, биологична уязвимост към развитието на симптоми на травма, a също така и по-голяма предразположеност към стрес, отколкото се наблюдава сред нетравматизирани популации, проблеми в отношенията и трудности в общуването. Т.е. ако „първо“ поколение е преживяло травма, то второ или трето също могат да преживяват нейна симптоматика. Травматични събития в живота на баба и дядо могат да оформят психическия подход на живота на следващите поколения. По сравнението на автор, когото не мога да си припомня в момента, сравнява този тип травма с камък, който пада във водата и с това предизвиква последователни вълни.

Подходът към разрешаването на подобен казус може да бъде през терапия, защото макар че потомството е носител на епигенетична промяна, тъй като в живота им е активна същата, но по-силна тревожност, а психотерапията може да освободи носителите на травмите и да направи прехода към това, което наричаме „осъзнат живот“.

Примери от живота

Заместващото дете“

Ако едно детето почине, неговият образ, дори чисто като надежда за бъдещето, това което е могло да стане, мечтите на родителите му, но и мъката им по него, не изчезна, то остана в съзнанието на майката или бащата. То остава в тях и ако бъде родено друго, то се ражда този вътрешен образ на изгубеното дете, и той се предава на новото дете и несъзнателно става част от неговото собствено изображение. Родителят – осъзнато или не често се отнася с новото дете, сякаш това дете то е първото (припомнете си историята на Винсент ван Гог, който носи името на починалия си брат). Новото кърмаче понякога получава името на мъртвото дете или същата количка, дрехи или играчки, с които да играе и така двата образа, както и всички болезнени емоции, които вървят заедно с тези представи вързят заедно. Родителят или прародителят дори може да е наясно, че детето им символично замества роднина, загубен в травматичното събитие, но детето става пасивен и неволен получател на чужд образ и отношение, като това да оформи процес между поколенията и вътрешния свят на детето.

Насилено тяло, страдащи души

Представете си една жена, която е сексуално малтретирана, но не потърсила подкрепа, за да се справи с травмата си е по-вероятно да страда от параноя, тревожност, ниско самочувствие, потиснат гняв, непостоянно настроение, депресия, липса на идентичност, лесна уморяемост и чести настинки (като симптоматика на усложнено посттравматично стресово разстройство). Когато тя има дете, независимо от обичта, която му дава, понякога тя просто е толкова уморена и й е толкова трудно заради преживяното, че понякога без да иска се дистанцира от детето си и то бива травмирано, то се чувства отчуждена. Нейните вярвания, че животът няма смисъл, че има лош късмет или други стават част от неговата история за това какъв е света. Постепенно това дете започва да живее в тревожност, свръхвнимание, възможно ниско самочувствие.. всички признаци на ПТСР или тревожни разстройства.

Онова, което човешките същества не могат да удържат като свое – онова, което е травматично непосилно, непоносимо, немислимо за осмисляне – изпада от социалния дискурс, но много често отива към и в следващото поколение.

Джералд Фром,

Lost in Transmission: Studies of Trauma Across Generations

Терапия

Няма специфични лечения за трансгенерационна травма, т.е. всеки психоаналитик или психотерапевт, който действително е обучен или е обучаван като такъв, би могъл да е с вас да разберете дали действително преживявате такава. Трябва да знаете, че ефектите на трансгенерационна травма се проявяват по различни начини и непоследователно в следващите поколения. Второто поколение имигранти-евреи в САЩ например са изпитвали чувство за отчуждение от родителите си, защото родителите им искали да интегрират бързо тези деца в американската културата и затова ги държали на дистанция от тях и не ги учели на обичаите от „старата родина“ (тук слагаме и спомените на Ялом в автобиографията му, където описва това свое преживяване на второ поколение имигрант).

Затова, когато говорим да терапия на трансгенерационна травма, може да се насочите както към психоаналитични (както класическа психоанализа, но и юнгианска), така и психотелесни методи.

Психоаналитичното тълкуване на сънища – трансгенерационното предаване се случва често чрез нашите сънища, в действие, в „житейски уроци“, дадени от семейството. Интерпретацията на техния смисъл може да ни даде много за разбирането на онова, което е неясно и за самите нас. Откриването на посланието би могло да означава опознаване и разказване на по-голям разказ, един от предходното поколение. Това изисква отблизо слушане на историите на нашите родители и баби и дядовци, със специално внимание на социалната и историческа среда, в която са живели – особено на военните, икономическите и политическите сътресения.

Телесно-базираните терапии помагат на клиентите да имат достъп до травматични преживявания, които все още не са достъпни за словесно разказване и когнитивни размисли в някаква степен. Въпреки че не са правени официални изследвания по този модела на Питър Левин например (вижте в Още по темата), има клинични доказателства за неговата полезност. С психотелесни методи пациентите се учат да регулират възбудата, като внимателно проследяват физическите си усещания, разпознават физическите знаци и се изразява опит чрез действия и движения на ръцете и тялото, които могат да имат или защитен, или агресивен характер.

От изчерпателност ще сложа и метода на семейните констелации, който не познавам достатъчно, за да препоръчам.

Още по темата

Най-изчерпателната книга на български по този въпрос е Синдромът на предците на Ан Анселен Шютценбергер, която вече почти никъде не може да бъде намерена, но вероятно има останали последни бройки в книжарницата на Colibri на ул. Иван Вазов 36.

 

СКОРО В БЛОГА
Как да разпознаем вероятността да сме носители на трансгенерационна травма?
Photo by Kaboompics .com from Pexels

Read more

Да върнем детството на децата

Покрай статията „И какво ще стане, ако децата не правят нищо?!“ (достъпна е свободно онлайн), която беше публикувана в Капитал K:ids 2019, се появи и този текст.

Детство би трябвало означава безгрижие и спокойствие, но малко родители още са усетили, че някои от трудностите, които имат децата им, се дължат на поведенчески проблеми, предизвикани от натиска, който малките носят върху себе си.

– Но какво им е на децата – има толкова повече забавления за тях отколкото по ваше време! – чувам боботещи гласове на вече възрастни мои приятели

– Толкова по-малко неща се искат от тях, сравнение това, което искаха от вас!

Пред тях има толкова много възможности – вероятно отново за разлика от вас. Но никога не е било лесно да си родител, никога не е било лесно и да си дете – и Ерих Кестнер през древната 1933та година е написал:

„Как може един възрастен човек да забрави до такава степен детството си, че един ден изобщо да не знае колко тъжни и нещастни могат да бъдат понякога децата? (Използувам случая от все сърце да ви замоля: никога не забравяйте детството си! Обещавате ли ми? Честна дума?) Защото всъщност няма значение дали плачеш заради счупената си кукла, или пък след години заради изгубения си приятел. В живота никога не е важно защо скърбиш, а само колко скърбиш. Детските сълзи съвсем не са по-дребни и често пъти са доста по-тежки от сълзите на възрастните“.

За родителите задачата е да отгледат децата си така, че да могат да се справят сами с живота, т.е. да порастнат. Но… искате да са успели възрастни или да са щастливи зрели хора? И двете, вярвам, са важни за вас. Но ако разберете, че истинският успех създава самотни възрастни с емоционални проблеми. В британския висш мениджмънт, показват съвсем сериозни изледвания, нарцисизмът е по-висок, отколкото при пациенти в психиатрични клиники, при американският мениджмънт данните са малко по-различни – там психопатията е по-висока. При успешните рок-музиканти, комици и актьори, виждаме високи нива на депресия и самоубийства, повече отколкото в която и да било друга популация. Затова се чудя – дали думата „успех“ е редно да включва само финансовите резултати или стъпалото в йерархията? „Дали родителите не трябва наистина да внимателно да помислят какво си пожелават. Щастието и спокойствието, не оценките в училще, може би са истинското мерило за родителския успех“, както казва Танит Кери, която изследва този въпрос.

Бейби Айнщайн и китайските тигри

Глен Доман публикува книгата „Как да научим бебето да чете“, тръгвайки от наблюдението си, че мозъка на новороденото расте от 0 до 1 изключително бързо, което той интерпретира като „трябва да го стимулираме максимално, защото на три вече ще е късно“. С това той задрасква десетилетия сериозна научна работа на психолози като Жан Пиаже, Лев Виготски, Иван Павлов, Ханс Айзенк и т.н. Скептицизмът на научната общност, остава тих, както се полага на възпитани хора, и така се продават над 5 милиона копия от книгата на 20 езика, и само две десетилетия по-късно психолозите виждат първите данни за стрес при деца, които не живеят в проблемна семейна среда. Междувременно в тези десетилетия излизат поредица от книги със заглавия „Как детето ни да е по-умно“. Несигурните родители утъпкват пътя със златни монети за всевъзможни играчки „развиващи интелигентността“ и образователни елементи, голяма част от които са по-интересни за родителите, отколкото за бебетата и малките деца, които се образоват с тях точно един път, но следващата играчка или занимавка, курс или лагер е наблизо. Така децата стават опитни зайчета и се оказва, че свръхстимулацията с джаджи не ражда Исак-Нютъновци, нито напредват драстично по-бързо – да, те умеят да работят интуитивно с телефоните, но това не е гаранция, че си връзват обувките сами или да пресичат като се оглеждат, да речем. Свръхстимулацията е вредна, както и липсата на стимулация, но всяко дете, оставено където и да е, стига да има пръчка – ще има и кон, и вълшебна пръчица, и каквото още си пожелае – няма нужда да е цветно, пласмасово или голямо, за да е забавно. В същото време стимулиращите играчки лишават децата и от възможността да „изобретяват“, заради което все повече деца в постиндустриалните общества умеят да правят много неща, но нямат елементарни умения за ежедневието.

Какво да научите децата си НАИСТИНА

Да четат книги или дълги текстове

Да правят неща с ръцете си – отвертките, прахосмукачки и метли, чистене на сняг и подреждане, готвене и рязане на плодове и зеленчуци

Да разказват – на вечеря и в колата, в парка

Да се грижат за себе си, като ги успокоявате и им показвате, че могат да се справят

Преди няколко години се вдигна голям шум около книгата на Ейми Чуа, която написа мемоарите си „Бойния химн на майката-тигър“. Макар и да не са били замислени като книга за родителството, а като нейния начин да оправдае педагогическия си похват, накратко описващ се с метода „Ако не свириш на пианото, ще ти изгоря плюшените играчки“. Дори да не сте етнически китайци, може да разпознаете това поведение, описано през детските думи: „Родителите ми очакват да имам само отлични оценки и ако нямам те непрекъснато ми мърморят. Нищо не ги задоволява и чувам само „а не може ли по-добре“. Резултатът конкретно в случая на Ейми Чуа й донесе доста критики, защото дъщерите й по време на писане на книгата реагират на това възпитание с ропот като „не съм никаква китайка“, хъмкане и така тя сяда да защити типа на родителство, което включва приоритет на академичните успехи и далеч по-малко значение на доброто старо разбиране за щастие (да си щастлив когато порастнеш). Днес двете й дъщери казват, че не е било толкова ужасно, колкото са си мислели тогава, но аз съм сигурна, че със сигурност някой психоналитик ще трябва да си освободи часовете след известно време.

Ще ми разкажете ли за майка ти и баща ви“ или защо е добре да погледнете в огледалото, докато децата са малки

Британският психоаналитик Адам Филипс веднъж на въпроса: „защо толкова държите на това, че децата трябва да бъдат оставени да експериментират с интересите си“, отговаря по следния начин „Рискът в противен случай е детето да се превърне в нарцистичен обект на родителя. Като деца ние правим това, което нашите родители искат от нас. Тогава задачата пред детето е да бъде това, което се иска от него да е, но и онова, което мисли то, че иска да е – а тези две неща не са винаги съвместими и има конфликт“. Затова когато преследвате някоя цел, задайте си въпроса – това за мен или е за детето? Когато хвалите детето си, че е много умно и мислите да го пуснете на 6 години в първи клас – искате да изтъкнете собствената си интелигентност и родителство, искате да подпомогнете задъхващата се пенсионна система или не искате да признаете, че може би и вашето дете е като всички, описани в педагогическата психология, където ясно се дава отговора, че детето има училищна готовност около, но най-вече след седмата си година. Сигурна съм, че децата са ви умни и точно заради това е добре и да ги оставите психически здрави:

  • Подценяването на физическите занимания в природата и почивката без електронни устройства е фактор за наднормено тегло и влошено общо здраве впоследствие.
  • Подценяването на скуката като фактор за стимулиране на креативността и надценяването на материалните подаръците като заместител на човешкото общуване;
  • успехите и оценките, а не създадените навици;
  • научаването на езици, но не и да имаш какво да кажеш на тях,

всъщност това са големите проблеми пред всички нас, а решението на задачата го няма в края – и затова пред нас е предизвикателството как да постигнем баланса с тях – и в нас, като родители.

Все пак си мисля, че решението е родителите да се грижат за себе си – а именно – ако са тревожни или тъжни – да успокоят тревожността си; тези, които работят твърде много и нямат време за децата си – да го намерят в казването на „не“; а родителите, които мислят, че знаят абсолютно всичко – е, те знаят абсолютно всичко, няма какво да им казвам.

Парадоксът: Малко повече е много повече

Психологията е практична наука – и затова и има идея колко е точно – а защо малко повече е много повече обаче, може да прочетете в статията „И какво ще стане, ако децата не правят нищо?!“,  в Капитал K:ids 2019.

Снимка Pexels

Детското насилие като неспецифичен рисков фактор при хранителните разстройства

Насилието в детска възраст (СМ) е признато като неспецифичен рисков фактор за развитието на хранителни разстройства, но механизмите, обясняващи връзката остава да бъдат изяснени занапред.

228 лица с хранителни разстройство, от които с 94 рестриктивен тип анорексия нервоза (ANR) и 134 със симптоми на преяждане и пречистване (ВР) (включително 23 с типа на прочистване с анорексия и 111 с булимия), участваха в изследване, което прави оценка на тревожността им и на преживените детски травми. Променливите, получени от тези въпросници, са анализиранибяха включени в мрежов анализ за идентифициране на най-краткия път между връзката с насилието в детска възраст и симптоматиката на хранителното разстройство.

Резултатите показват, че всички видове хранителни разстройства се свързани с насилието към дете. При рестриктивния тип анорексия (без прочистваме) има доминиране на случаите на емоционално насилие. При групата на преяждащо-пречистващите се наблюдава неефекасност, и липса на неефективност или липса на интероцептивно осъзнаване.

Интероцептивното осъзнаване е свързано с идентичността и усещането да съм „аз“. „. Ключов въпрос е как мозъкът интегрира различни сензорни сигнали от тялото, за да произведе преживяването на това тяло като „моето“, това е известно като чувство за „собственост на тялото“. Събирането на данни предполага, че интегрирането на екстероцептивни сигнали, свързани с тялото, като зрение и докосване, произвежда или дори променя чувството за собственост на тялото. Въпреки това, мултисензорната интеграция предава информация за тялото, възприемана отвън, и следователно представлява само един канал информация, наличен за самоосъзнаване. Интероцепцията, дефинирана като усещане физиологичното състояние на тялото, е повсеместен информационен канал, използван за представяне на тялото отвътре. Въпреки че наскоро са документирани ефектите на екстероцепцията върху физиологичната регулация на организма, малко се знае дали интероцептивната информираност може да повлияе на екстероцептивните представи на тялото“ (по Tsakiris M, Tajadura-Jimenez A & Costantini M (2011). Just a heartbeat away from one’s body: interoceptive sensitivity predicts malleability of body representations. Proceedings of the Royal Society, B,  Biological Sciences. 278(1717):2470-6.)

Заключението от изследването дава посоки за за изследванията, така и за лечението на хранителните разстройства заради близостта между симптоматиката при тях и симптомите при деца, преживели насилие.

 

 

 

Изследването е на: Alessio Maria Monteleone, Giammarco Cascino, Francesca Pellegrino, Valeria Ruzzi, Giuseppina Patriciello, Luigi Marone, Gianmarco De Felice, Palmiero Monteleone, Mario Maj,
The association between childhood maltreatment and eating disorder psychopathology: A mixed-model investigation, European Psychiatry, Volume 61, 2019, Pages 111-118, ISSN 0924-9338,
https://doi.org/10.1016/j.eurpsy.2019.08.002.
(http://www.sciencedirect.com/science/article/pii/S0924933819301257)

 

 

 

 

 

 

 

 

Photo by Engin Akyurt from Pexels

Критичната трета година при хранителните разстройства

Този текст е авторство на Paul Robinson. Публикувам го със съкращения и редакция, които не пречат на целия му смисъл и заряд. Оригиналната публикация може да прочетете тук.

 

Концепцията за тежките и трайни психично заболявания във Великобритания е въведена през 1999 г. с цел насочване на ресурси към пациенти, страдащи от дългосрочни сериозни разстройства, и е била предложена да бъде свързана с хранителните разстройства през 2009 г.

В този текст автора разглежда понятието за тежко и трайно хранително разстройство (SEED) и се изследва неговото значение за анорексия нервоза (AN) и булимия нервоза (BN).

Симптомите на анорексия по събраните данни се влошават след три последователни години на боледуване.

Симптомите на тежка и трайна AN (SEED-AN) са изтощителни и дългогодишни, както и потенциално фатални. Симптомите на тежък и траен BN (SEED-BN) също са изтощителни, особено при социална адаптация. И при двете условия се откроява обща картина на семейните затруднения.

Продължителност на заболяването

Към определяне на продължителността на заболяването може да се подходи по много начини. Единият е да се зададе въпроса: „В кой момент хранителните разстройства стават значително по-трудни за лечение?“. Това е важен въпрос, защото ако знаехме отговора, бихме могли да положим всички възможни усилия да започнем лечение преди настъпването на този момент.

За съжаление има доста малко доказателства, които да ни ръководят, въпреки че се предполага, че след 3 последователни години на боледуване анорексията може да стане по-трудна за лечение. (Treasure J, Russell G. The case for early intervention in anorexia nervosa: Theoretical exploration of maintaining factors. The British Journal of Psychiatry. 2011;199(1):5-7). Данните показват, че има възстановяване от анорексия на всеки етап, но след 5тата до 10тата година възстановяването става все по-малко вероятно. Въпреки това не трябва да пропускаме, че смъртните случаи в това време представяват значима част, повече от която и да било психична болест, от засегнатите, което прави анорексията толкова важна за лечение в първия възможен момент.

Друг подход за дефиниране на продължителността на заболяването е като да се разгледа делът на пациентите, които все още отговарят на критериите за разстройството в различно време след началото му. Дялът на пациентите, първоначално диагностицирани с анорексия нервоза, и които продължават да са в болестта, е висок и можем да очакваме около една четвърт от пациентите да останат в това него. Това означава, че това са хора, които живеят с ниски и свръхниски килограми без да стигнат до летален изход, но страданията им са психични, физически и социални. Пропорцията в данните включва всички смъртни случаи, както и пациенти с лош резултат поради причини, различни от хранителното разстройство, така че мярката е до известна степен съдържа риск от грешка (смъртните случаи често се описват с причина на смъртта, но водещата причина да се дължи на хранителното разстройство, но това не може да бъде описано винаги медицинските документи – бележката моя, ДС)

Клинично сравнение на тежките и продължителни форми на хранителните разстройства (SEED)

Сравнение на Анорексия SEED-AN и булимия SEED-BN

Физически

При анорексия SEED-AN участниците имат физически оплаквания, но отричат тяхната сериозност:

„Най-лошото ще бъде, когато остарея и ще имам оспеопатия, но знаете ли какво, има някои фантастични хапчета вече

„Остеопорозата ми беше диагностицирана, но мисля, че е контролируема … с калция и правилната диета и мисля, че не е остра.“

При булимия повечето лица нямат физически проблеми или ги намират за такива, с които може да се справят.

Психологически

При анорексия повечето участници са с депресия и самочувствието им често е изключително ниско:

„Чувствам се, че съм ужасен, отвратителен човек … Чувствам се като наистина грозна и отвратителна и мръсна и следователно да се обличам добре би било нещо погрешно“

При булимия депресията и нестабилността на настроението са често срещани.

Понякога съм просто щастлива, а други дни просто искам да бъда сама.“

„Мисля, че доста от болестта е да живееш с депресия.“

 

Социални

При SEED-AN често се срещат смущения в социалните контакти и общуване, липса на интимни връзки и изолация.

„Чувствах се, че просто съм се провалила в живота. Бях твърде уплашена, за да се присъединя към клуба по скуош, бях твърде уплашена, за да общувам с хората, загубих цялата си увереност в интервюта за работа. “

В SEED-BN повечето участници нямат връзки и живеят сами.

„Имам приятели, които имам онлайн, но всъщност не съм ги срещала. Защото чувствам, че мога да представя свой напълно фалшив образ„.

 

Семейни

В SEED-BN семейните затруднения са чести. Някои смятат, че семействата им не приемат сериозно хранителното им разстройство. Една пациентка, след като признала за своята булимия на майка си, реакцията била: И аз съм го правила. Толкова е глупаво…“, което не й помогнало. Други пациенти съобщават, че техните семейства са били обсебени от тегло им. Когато една участничка станала размер М след болестта си, член на нейното разширено семейство възкликнал: „О, Боже, какво ти е? Станала си огромна!”.

 

Финансови

При SEED-AN пациентите по-често са бедни, живееха от обезщетения, а и самите те имат болезнена пестеливост, при която изпитваха изключителни трудности да харчат пари за себе си:

„Струва ми се много трудно да харча пари. Ако влезете в моя апартамент, нямам нищо особено там… Нося обувките си докато не започнат да се разпадат. “

За SEED-BN заболяването по-често е по-скъпо поради голямото количество консумирана храна. Един интервюиран пациент се среща с кредитен консултант, който да й помогне да се справи със ситуацията на кредите от 5 институции: „Нямам никакви спестявания и не купувам нищо хубаво за себе си, просто оцелявам.“

 

Тежките и продължителни хранителни разстройство и лечение

Изследванията за резултатите в областта на лечинието на SEED са оскъдни. Има няколко примера за публикации, в които клиницистите са изразили своето мнение в тази област, а въпроса, който постоянно изниква в областта на лечението, е какъв общ подход да бъде използван. Както вече беше написано, пълното възстановяване от хранително разстройство винаги е възможно, макар и по-малко вероятно с течение на годините. По този начин пациентът (и клиничният лекар и семейството) се сблъскват с въпроса всеки път, когато се обмисля терапия: Трябва ли да се върви към пълно възстановяване или към най-доброто възможно качество на живот, придългосрочно разстройство.

От гледна точка на клинициста, може да има морална дилема. Финансирането на услугите може да зависи от достъпа до пълното стационарно лечение. Това се отнася както за обществения, така и за частния здравен сектор. Следователно може да има различни стимули за приемане на пациента SEED за продължителен престой в болница в търсене на увеличаване на теглото. Повечето специалисти, отговарящи за лечението в стационарна среда на хранителни разстройства, ще са наясно с тези натиск и как понякога те влизат в конфликт с грижата за пациента. Приемът в болница е от съществено значение за пациент, който е с животозастрашаващо физическо заболяване. Вероятността за дългосрочно възстановяване след продължителен прием при човек с продължително заболяване вероятно е малка и човек остава със съмнение, че някои пациенти с SEED могат да бъдат приемани за дълги периоди без това да води до голяма полза.

 

Лечение или грижа?

Не всички пациенти се възползват от този възможностите за лечение, които са подходящи при тях и в такива случаи подходът за намаляване на вредите или постепенно бавно възстановяване, фокусиран върху подобряване на качеството на живот, може би по-хуманен и полезен.

 

Подходът за възстановяване

Този подход, възникнал сред пациентите в САЩ, показва, че може да се постигне подобряване психическото и физическо здраве, въпреки че болестта в основата на трудностите на човек, не може да бъде излекувана.

 

Медикаментозно лечение

Ролята на медикаментите в хранителните разстройства е ограничена и основната група, която изглежда има полза, е при тези с булимия нервоза. Антидепресантите като флуоксетин във високи дози могат да бъдат изпробвани при пациенти, които са имали поне една психотерапевтична серия от сесии, основано на доказателства за булимия нервоза. От другите лекарства, оланзапин е изпробван при анорексия нервоза и въпреки че понастоящем доказателствата са слаби, някои специалисти в хранителното разстройство смятат, че лекарството намалява тревожността и може да окаже влияние върху подобряването на теглото. Очакват се още клинични данни.

 

Психотерапия

Пациентите с анорексия нерва и булимия нерва са както в количествени, така и в качествени изследвания, страдат от депресия и тревожност. Тези трудности често са в доказана връзка с тежестта на симптомите на хранително разстройство, като по-ниско тегло или чести хапвания и различни начини на прочистване.

 

Физически мониторинг на риска

Това ясно се изисква при анорексия нервоза на всякаква продължителност, защото при пациенти с тази диагноза можем да наблюданаме влошанате и смърт. При булимия нервоза най-честите сериозни медицински проблеми са електролитните нарушения. Кой трябва да извършва мониторинга е въпрос на дебат. Когато услугите на специализирани хранителни разстройства са оскъдни и скъпи, има аргумент за наблюдението да се основава на първичната помощ. Персоналът в първичната медицинска помощ обаче изисква обучение за наблюдение на хранителните разстройства и какво да прави, когато се наблюдана например притеснителна ЕКГ. Някои общопрактикуващи лекари не са склонни да се заемат с тази задача. За наблюдение на физическите проблеми, които се развиват във времето, но обикновено не застрашават живота, като остеопороза, пациентът и лекарят трябва да решат дали и колко често да наблюдават състоянията. Някои твърдят, че като единствено ефективно лечение на остеопороза, дължаща се на анорексия нервоза, може да се посочи наддаването на тегло и както знаем, тя ще се влоши без увеличаване на теглото. Други смятат, че знанието, че състоянието се влошава, може да даде стимул за подобряване на теглото и на второ място да предупреди пациента, лекаря и семейството за нарастващата възможност за фрактури след обикновено нараняване или дори без такова.

 

Семейни интервенции

Много пациенти със SEED-AN и SEED-BN споделят трудности в семейната среда. Проблемите от гледна точка на членовете на семейството са как да се реагира на сериозно хранително разстройство, което изглежда не се подобрява, без да страда от депресия и други прояви на стрес и без да се влоши неволно хранителното разстройство. За тези семейства съвместната интервенция. Понякога може да се посочи единична или множествена фамилна терапия, за да помогне за разрешаването на някои трудности, въпреки че естествено целта на терапията би била подобряване на функционирането на семейството и качеството на живот, а не излекуване на хранителното разстройство, както е при по-младите пациенти с кратка история.

 

Социални и професионални интервенции

Социалната изолация обикновено се описва при пациенти с дългосрочна анорексия и невроза на булимия. Пациентите не са склонни да се хранят в компанията на други хора и може да откажат поканите да излязат, като предпочитат да стоят вкъщи и да се хранят. Посещаването на ежедневна услуга за лечение може да бъде първа стъпка в ресоциализацията и подпомагането на намирането на подходящи доброволни работни или образователни курсове също може да бъде полезно помощ за пресъздаване на социална мрежа. Някои пациенти, особено с анорексия, намират, че срещата с други пациенти със същото състояние може да бъде по-приемлива, тъй като не е необходимо да обясняват поведението си на другите. Въпреки това, макар това да е полезно първоначално, това може да доведе до допълнително засилване на хранителното разстройство и, ако е възможно, трябва да се търсят по-широки социални мрежи.

 

Обобщение и заключения

Значителна част от хората с хранително разстройство не успяват да се възстановят или защото не са имали ранен достъп до лечение, или защото не са реагирали добре на такова лечение. С течение на времето шансовете за възстановяване намаляват, но те сякаш никога не достигат нула.

И двете състояния обаче влияят дълбоко върху качеството на живот и въпреки че смъртността е по-ниска при булимия, и двете състояния нарушават психологическото, семейното и социалното функциониране. При дългосрочни хранителни разстройства се изисква внимание от професионалисти. Тежките и трайни хранителни разстройства (SEED) трябва да бъдат признати от по-широката психиатрична общност като заслужаващи внимание и ресурси, колкото и други тежки и трайни психични разстройства, така че страданията, понесени от пациентите и техните семейства, както и разходите, понесени от хората, семействата и обществото могат да бъдат облекчени.

Оригиналният текст принадлежи на Paul Robinson (August 14th 2019). Severe and Enduring Eating Disorders: Concepts and Management [Online First], IntechOpen, DOI: 10.5772/intechopen.87004. 

Текстът е публикуван под Creative Commons Attribution 3.0 License

 

 

 

 

Снимка от Pexels

 

Легендата за Гавейн и лейди Рагнел или Какво искат жените повече от всичко?

Един ден крал Артур бил на лов за голям бял елен на края на дъбовата гора и се озовал очи в очи с висок, силен главатар на банда – сър Громер. Той заявил, че търси отмъщение, задето загубил някои от северните си земи от сър Артур. Той като Артур не бил въоръжен, сър Громер пощадил краля и му дал шанс да спаси живота си като му отправил предизвикателство: Кралят имал една година, за да отговори на въпроса:

Какво искат жените повече от всичко?

Ако Артур отговорел правилно на въпроса, животът му щял да бъде пощаден; ако ли не – той щял да изгуби главата си.

Артур се съгласил, но бил много обезкуражен. Това трябвало да е въпрос-уловка, помислил си той. Бил сигурен,че никой не знае отговора. Когато се завърнал в замъка, Артур разказал цялата история на племенника си сър Гавейн, който бил познат като най-мъдрия, най-смелия, най-състрадателния и най-благовъзпитан от всички рицари на Кръглата маса.

Минала почти една година и Артур и Гавейн събрали много отговори, но нито един не изглеждал да е истинския. Уреченият ден почти настанал, когато една сутрин Артур, докато яздел сам през лилавия пирен и златния прещип видял едра, уродлива жена, покрита с брадавици и почти толкова широка, колкото и висока.

Очите й срещнали неговите безстрашно и тя му рекла:

– Ти си крал Артур и след два дни трябва да се срещнеш със сър Громер с отговор на един въпрос!

– Даааа – колебливо отвърнал Артур – но ти откъде знаеш за това?

– Аз съм лейди Рагнел, а сър Громер ми е доведен брат. Ти нямаш правилния отговор, нали?

– Имам много отговори и не виждам това какво те засяга – отвърнал рязко Артур, придърпвайки юздите, готов да си тръгне.

– Нямаш правилния отговор – рекла Рагнел с увереност, която изпълнила Артур с мрачно чувство. – Аз имам отговора.

Артур скочил от коня си.

– Кажи ми отговора и ще ти дам голяма торба със злато!

– Златото не ми върши работа – отвърнала спокойно лейди Рагнел.

– Глупости, жено, можеш да си купиш всичко, каквото поискаш с него! Какво искаш тогава?! Бижута, земя?! Каквото и да поискаш, ще си платя – при условие, че имаш правилния отговор.

– Зная отговора. Мога да се закълна – отговорила тя. След малка пауза добавила: – Искам в замяна сър Гавейн да ми стане мъж.

Артур останал с отворена уста.

– Невъзможно! – извикал той. – Искаш невъзможното, жено! Не мога да ти дам племенника си!

– Не те помолих да ми го даваш. Ако той се съгласи да се ожени за мен по собствена свободна воля, тогава ще ти дам отговора. Това е моето условие.

– Условие?! Какво право имаш ти да ми поставяш условие?! Никога не бих могъл да му представя подобно предложение!

Рагнел гледала спокойно лицето на краля и просто казала:

– Ако промениш мнението си, утре ще бъда отново тук – и после изчезнала в гората.

Разтърсен от странната среща, Артур се прибрал у дома. Отвратителна жена! – мислел си той. Как смеела да моли за брак с най-изтънчения рицар! Когато рицарят се завърнал в двореца, той разказал на племенника си за срещата, и с извърнат поглед предал изискването на Рагнел, наред с подробно описание на уродливото й лице, покритата с брадавици кожа и огромните й размери.

– Какво щастие, че мога да спася живота ти! – незабавно отвърнал Гавейн. През възраженията на чичо си Гавейн заявил: – Това е мой избор. Ще отида с теб утре и ще приема този брак, при условие, че този отговор спаси живота ти.

Рано на следващата сутрин Гавейн и Артур тръгнали за срещата. Дори когато я видял лице в лице, Гавейн не се поколебал в решението си. Предложението било прието и Гавейн й се поклонил.

– Ако утре отговорът ти спаси живота на краля, ще се венчаем.

В съдбовната сутрин Гавейн яздил по пътя с Артур, който уверил рицаря, че първо ще опита всички други отговори, както и се случило. Сабята с широко острие блестяла на слънцето, а Громер чакал отговорите. След всеки главатарят крещял:

– Не! – докато не вдигнал сабята си високо над главата му.

– Чакай! – извикал кралят. – Имам още един отговор.

Онова, което жената желае повече от всичко друго,

е правото на независимост,

правото да упражнява

собствената си свободна воля.

Със силна ругатня Громер прибрал сабята.

– Ти не си открил този отговор сам! Проклетата ми доведена сестра Рагнел ти го е казала!

Той се върнал обратно в гората, а поредица от клетви ехтяла след него.

Артур се върнал до мястото, на което го чакали лейди Рагнел и сър Гавейн. Тримата заедно се върнали в двореца в мълчание. Рагнел изглеждала щастлива.

Из двора бързо се разнесла новината за странната венчавка между грозната жена и великолепния мъж. Никой не можел да си обясни какво е убедило Гавейн да се ожени за това създание. Някои мислили, че тя трябва да притежава големи имоти и земи, а други, че това е черна магия.

Крал Артур дръпнал племенника си настрани и му рекъл:

– Едно отлагане е в реда на нещата.

– Дадох й дума, чичо. Искаш да не удържа на думата си ли? – отвърнал той.

И така, венчавката се състояла в манастирската църква, а странното сватбено тържество се провело пред целия кралски двол. През целия дълъг ден и вечерта, Гавейн останал приятен и възпитав. По никакъв начин не показал нищо друго, освен учтиво внимание към съпругата си. Накрая младоженците се оттеглили към покоите си.

– Ти спази обещанието си добре и преданно. – отбелязала Рагнел. Не ми показа нито съжаление, нито отвращение. Ела и ме целуни сега, след като сме венчани.

Гавейн отишъл и я целунал. Когато се отдръпнал, пред него стояла вече красива жена със сиви очи и засмяно лице. Той изтръпнал от изумление.

– Що за вещерство е това?

Рагнел отвърнала:

– В тази форма ли ме предпочиташ? – като бавно се завъртяла, показвайки красивото си тяло. Доведеният ми брат сър Громер винаги ме е мразил. Той доби знание за веществото от майка си и го използва, за да ме превърне в чудовищна вещица. Нареди ми да живея в тази форма, докато най-изтънчения рицар на Британия не ме избере за своя булка.

– Но защо те е мразел толкова жестоко? – попитал Гавейн.

Усмихната, Рагнел отговорила:

– Отказвах да изпълнявам нарежданията му както по отношение на собствеността си, така и на личността си.

С огромно почитание Гавейн казал:

– Значи вече постигна невъзможното условие и злото му проклятие е развалено!

– Само отчасти, скъпи мой Гавейн – а очите й останали приковани в неговите. – Ти имаш избор, по кой начин ще остана аз. Би ли ме имал в тази форма през нощта в покоите или предпочиташ да съм уродлива през нощта и красива през деня в двореца?

Гавейн коленичил пред нея и на мига отговорил:

– Това е избор, който не мога да направя аз. Той засяга теб, скъпа моя Рагнел и само ти можеш да избереш, а аз ще приема избора ти на драго сърце.

Рагнел изпуснала дълга дълбока въздишка. Сиянието на лицето й го заляло.

– Добре отговори, прескъпи Гавейн. Отговорът ти развали напълно злото проклятие на Громер. Последното условие, което той постави беше, че след сватбата, най-великият рицар на Британия, моят съпруг, трябва да ми даде правото на независимост, правото да упражнявам собствената си свободна воля. Само тогава дяволската магия щеше да бъде развалена завинаги.

И така в чудо и радост започна брака на лейди Рагнел и сър Гавейн.

 

 

––––

Допълнително тълкуване на легендата

„Историята на лейди Рагнел символизира развитието на женската независимост в ограниченията на патриархалната традиция и процеса, при който една жена заявява правото си да бъде господар сама на себе си, да управлява собствените си действия. Когато я срещаме за пръв път, тя е всяващата ужас вещица-кучка, символът на емоционално изискващата жена. Все пак можем да кажем, че тя е нещо повече, защото дори и кралят е убеден в нейната мъдрост. Когато тя се омъжва и тя е променена от целувката трябва да се замислим, че не е преобразена от нея, а от процеса на собствения си кураж в преследването на собствената си свобода. Тя е тази, която е. Та говори от собствения си авторитет, предизвиквайки брат си и краля, тя е не може да бъде обезкуражена от проклятия, обиди и отблъскване. Рагнел ни показва, че да бъдеш вярна на себе си не означава да съдиш или да обвиняваш, или да оставяш устата си да бълва мръсни думи. По-скоро е да изразяваш собствените си мисли и чувства, без да се опитваш да скриеш острите си ръбове, за да запазиш образа си светъл и неопетнен. Казването на истината може да ни изложи на критика, но най-вече на собствените ни страхове. Да признаем кои сме и какво искаме, разпознавайки зависимостта и задължеността си, ни поставя в уязвима позиция. Но криенето от истината ни ноди само до тревожна самозащита, страх и срам. Когато се научим да говорим истината с отворено сърце, откриваме, че почти нищо не изглежда невъзможно – не защото контролираме всичко, а защото откпимаче как да зависим благодарно от другите, как да се променяме, когато се изисква промяна и най-важното – как да бъдем по-малко засрамени, завистливи, виновни, изолирани и изплашени“.

– Пени Янг-Айзендрат,

юнгиански психотерапевт

 

Дивите гъски на Мери Оливър

В книга, която чета, е цитиран стих от Мери Оливър и така открих тази публикация от Литературен вестник – 20-26.02.2019, Год. 28, преводът е на Юлиана Тодорова.

Класика и красота!

 

Дивите гъски

Не е необходимо да си добър.

Не е необходимо да вървиш на колене

с километри през пустинята

и да се разкайваш.
Само трябва да пуснеш

нежното животно – твоето тяло

да обича това, което иска.

Разкажи ми за отчаянието, твоето

и аз за моето ще ти разкажа.

Междувременно светът пак се върти.

Междувременно слънцето

и чистите камъчета на дъжда

се движат из пейзажа,

над прериите и дълбоките дървета,

планините и реките.

Междувременно дивите гъски,

високо в ясното синьо небе,

отново у дома се завръщат.

Който и да си,

без значение колко самотен,

светът на въображението ти се предлага,

зове те като дивите гъски,

жесток и вълнуващ,

отново и отново

възвестявайки мястото ти

в семейството на нещата.

 

Мери Оливър e американска поетеса и макар и една от най-известните в САЩ, тя не е популярна в България. Тя почина през 2019 на 83 години, носителка на наградата Пулицър (1984), любителка на природата и разходките…

 

 

Още по темата

Статията в Литературен вестник, където е публикувано стихотворението,  също е интересна

Мери Оливър чете Дивите гъски (ВИДЕО)

Най-известните й стихове (на английски)

Среда, опасна за вашето здраве

В изследване, публикувано наскоро (юли 2019), се търси дали има връзка между местата средата на хранене (магазини, ресторанти, заведения за бързо хранене) и индекса на телесна маса (ИТМ)  в три различни по тип градски района в САЩ. Дотук от проучвания (не от хипотези, от събиране на данни и обработката им) знаем, че има връзка между ИТМ на възрастни, хора – т.е. тези над 18 години – и местата за хранене, които влияят върху лайфстайл решенията.

Резултатите показват, че броят супермаркетите и малките магазини има по-голяма връзка с повишения ИТМ, отколкото предполагали изследователите, докато по-големия брой ресторанти със сервитьори водели до по-добри резултати и в телесната маса (т.е. ако човек има лесен достъп до джънк ще се храни по-нездравословно, ако по-често около мястото му за живеене има ресторант).

Хората избират заведения за бързо хранене по три причини – обслужването е бързо, може да се направи лесен избор и храната е вкусна. В същото време обаче тези места се свързват, заради комбинацията от удобство и висококалорична храна и с това, че хората, които ги посещават често са с по-малко здравословен начин на хранене. Това във Великобритания доведе например до документ на Public Health England с препоръки към местните власти как да бъде направено така, че от една страна да се запази правото на предприемачество и свободно предлаганена стоки и услуги (каквито са храните и местата за бързо хранене) и общественото здраве, т.е. по-малко хора със затлъстяване. Например вендинг машините включват и здравословни избори, а в бъдеще вероятно ще бъдат насърчени веригите да продават и по-подходящи храни.

 

 

Нови думи в речника: НУТРИХОНДРИЯ

Миналата година излезе една дума, която е свързана с проблемите за хранене. Авторите на думата е една британска фирма за генетични изследвания – интересна тема и изследване, което дава тема за размисъл – въпреки това че научната стойност засега е малка, това си струва да бъде отбелязано.

„Нутрихондрия“

В началото бяха Вега-тестовете и информацията, която се изсипа за глутена. После започна силно да се говори за млякото и как храната на бебето на кравата не е подходящо за хората. Наистина има хора, които имат проблем с лактозата и глутена, но в случая авторите се концентрират върху темата, че самодиагностицирането и изключването на групи храни е по-скоро проблем, а не лечение или добър навик. Пикът на ограничаване на млечни продукти и глутен е във възрастта 25-35 години, като само 5% наистина има причини да го правят.

Дефиниция: свръхвнимание към отрицателните ефекти, които може да доведе режима на хранене, който човек има и склонност към самодиагностициране на хранителни непоносимости или алергии въз основа на предположения или недостатъчни доказателства

Нутрихондрията е близка с орторексията, но и ограниченото хранене, като различното е освен темата за „чисти“ храни е самодиагностицирането хранителни непоносимости без медицински доказателства, които да подкрепят това твърдение.

Но да речем, наистина имате проблем с глутена, макар да не е диагностициран от лекар. Това прави ли ви нутрихондрик? Част от определението за нутрихондрия е загрижеността от негативните последици – и само по себе си се превръща в нов стрес в деня ви – къде и как да се храните, с кого и къде да се виждате и изобщо детайли от ежедневието, които най-вероятно разсейват други ваши тревоги, за които обаче се опитвате да не се тревожите.

Така имате излишен стрес и притеснения и изсмуква удоволствието от яденето на неща, само защото те имат добър вкус. Когато ядете балансирана диета, няма абсолютно нищо лошо в случайните лакомства, а манията всичко, което консумирате да е здравословно, започва да влиза в зоната на орторексията.

Храната не е само гориво, тя е и удоволствие, общност и връзка с другите. Ако наистина имате физическите симптоми на алергия или непоносимост, непременно посетете личния си лекар или алерголог, не се лекувайте по гугъл.

И накрая:

реално хората, които са сериозно засегнати от непоносимост към глутен и лактоза са малко, но с подхранването на идеята за специфични продукти, нараства и търсенето им – това са храни, в които липсва една или повече съставки, ежегодно са с ръст на продажбите. Нещо като захарта в газираните напитки, която бе заместена от подсладители и глюкозо-фруктозен сироп, чиито качества не са по-добри. Затова и етикета „без глутен“ не е задължително да означава „по-зравословно“. Същото важи и за заместителите на млякото. Изобщо премахването на цели хранителни групи може да доведе до хранителни дефицити. Затова – бъдете внимателни и ако се притеснявате – правете си изследвания при хора, които имат подходящо образование.

Данните от изследването

  • 1 от 3 британци е нутрихондрик
  • 32% вярват, че имат непоносимост към мляко и млечни продукти и 24% непоносимост към глутен
  • 22% започват да вярват, че може да имат непоносимост към храна след като чуят, че известна личност има такава
  • 7% от лицата на възраст 16-24 години са престанали да ядат един или друг зеленчук в следствие на убеждението, че имат непоносимост съм него

 

 

 

 

 

 

Photo by Suzy Hazelwood from Pexels

Комплиментът, който е време да изтрием от речника си

„Ама изглеждаш много добре, нещо да не си отслабнала“ – удивителна реплика, която може да предизвика хем радост, хем вътрешна почуда (абе преди зле ли изглеждах?). Понякога е комбинация от дрехи (райе), тен или просто спокойно лице. Понякога човек наистина е отслабнал, но какво прави този комплимент толкова… ласкав за външния и толкова смущаващ вътрешно?

Краткият отговор е, защото се прави връзка между това да изглеждаш добре и да си слаб. Но не всички слаби хора са щастливи нито всички, които са с тегло около обичайното или нагоре са нещастни. Факт.

Хората, които не харесват телата си са твърде много и това ги притеснява, че в момент в миналото – а ако не са на режим и в бъдещето „няма да изглеждат добре“, а това е „зелено“ за поредица проблеми. С един такъв доброжелателен, а да не говорим за недоброжелателен коментар, може да създадете много по-голяма тревожност и самобичуване, отколкото може да си помислите.

Много по-важно е да си здрав, отколкото да си слаб. 

В не малко случаи, особено през тийн годините, неподходящата реакция на близки и връстници е станала основа за изграждане на крайно лошо отношение към тялото, ненужно сваляне на килограми до появата на болест и т.н.

Как изглеждаш не определя кой или какъв си. 

Категорично грижата за здравето личи в поддържането на килограми, подходящи за всеки спрямо гените, личната му история, вкусове, стил на живот и медицински показатели – но не е редно, ако не знаете нищо за тях да правите комплименти – или обиди. Как изглеждаш е само една част от човека. Една от многото. Срещите с хората би следвало да са заради това кои са, а не как изглеждат (на пост в инстаграм).

 

Няколко други изречения,

които могат да бъдат приети за чисти обиди

„Настина ли смяташ да изядеш всичко това“. (Уха. Силно. Да, гладна съм, защо?)

„И днес пак си си взела сладолед?!“ (Да. Лято е.)

„В тези дрехи излеждаш по-слаба“. (Дебела ли ме наричаш?!)

Класиката – „Преди няколко години спрях да вечерям за няколко месеца и свалих всички ненужни килограми“ (Отивам да се удавя!)

Как да спрете коментарите

Сложете граници. Знам, че звучи трудно към невъзможно. Няколко реплики за вдъхновение

„Чувствам се по-добре от всякога“

„Този разговор не ми е приятен, нека спрем дотук днес“

„Ти как си? Случва ли се нещо ново при теб?“

Стигнете до корените на тревожността и перфекционизма си

Ако се е наложило порастнете твърде рано, това може да е причината защо никога не може да се отпуснете и починете.

от Айми Ло, Eggshell Transformations

 

Някои от нас познават само себе си като свръхтревожни перфекционисти.

Когато нещо се обърка, веднага приемаме, че е наша вина.

Когато се случат грешки, ние не сме в състояние да си ги простим.

Чувстваме се виновни и се срамуваме дори за най-малката грешка.

Ние скачаме до възможно най-лошия резултат, за да можем да се подготвим за него.

Станали сме социално тревожни, защото не вярваме, че истинското ни Аз ще бъде прието.

Когато нашите партньори се дистанцират от, ние се плашим, че ще ни изоставят.

Когато възникват конфликти във взаимоотношенията, ние бързаме да спасяваме ситуацията, понякога жертвайки собственото си достойнство.

Дори когато сме направили всичко възможно, обвиняваме себе си, че не сме перфектни.

Ако разнищим своята житейска история, може да осъзнаем, че дишаме трудно, защото е трябвало да пораснем твърде рано, твърде рано, като чувствително и съпричастно дете.

Родителството“ се случва, когато детето бъде поставено в положение, в което трябва да порасне „твърде рано“, е обременено с огромна отговорност или е направено да бъде родител на своите братя, сестри или дори родители.

Много емоционално чувствителни и природно емпатийни хора автоматично поемат ролята на „малкия възрастен“ в семейството си – понякога напълно делово, но през повечето време скрито, на психологическо ниво.

Те са старите души, които по природа са зрели за възрастта си. Поради изключителната си топлина, състрадание и дълбочина, членовете на техните семейства са дошли – обикновено неволно и несъзнателно – да се облегнат на тях. Може дори да е започнало още в утробата, когато са открили страховете на своите майки и са поели цялата трансгенерационна травма.

Родителството от страна на детето може да се случи и ако един или двамата родители са или са били физически или психически болни, недостъпни или по някакви причини не са били в състояние да изпълняват родителските задължения. Децата на такива родители, често израстват, с чувството за свръхбдителност и хиперотговорност. Те са свикнали да бъдат онези, които следят, че всичко е наред, и да отговарят не само за собствените си нужди, но и за другите. Те са програмирани да усещат, че ако пуснат кормилото на контрола само за минута, нещата ще се объркат.

Тези децата естествено обвиняват себе си за това, което се случва.

Ако са тормозени, те вярват, че това е така, защото не са достатъчно красиви или достатъчно умни.

Ако са пренебрегнати, те смятат, че са поискали твърде много от самото началото.

Ако ги натоварят със задачи, които не могат да изпълнят, те вярват, че това е техен провал – не успяват да бъдат перфектно дете, не успяват да се грижат добре за своите братя и сестри, не успяват да успокоят гнева на родителите си.

Когато родителите обиждат дете, детето започва вярва, че то е лошо. Това чувство не отминава просто така и много от нас го пренасят в зряла възраст.

Някои чувствителни деца се представят като черните овце на семейството, носители на цялата вина.

Но дори и онези от нас, които не бяха изкупителни жертви, ако родителите ни не бяха поели изцяло собствените си отговорности и недостатъци или ако поради техните уязвимости бяхме почувствали, че трябва да се грижим за тях, все пак щяхме подсъзнателното да вярваме, че каквото и да се е случило е заради нас и това някак е трябвало да оправим ситуацията.

На пръв поглед можем да кажем, че не вярваме, че сме отговорни за дисфункцията на семейството си. Но дълбоко вътре там се чувстваме, сякаш ако сме били по-различни, нещата са щели да са по-добри.

Нашият детски ум приемаше, че ако сме по-малко трудни, по-малко чувствителни, родителите ни биха се отнасяли по различен начин към нас.

Мислехме си, че ако по някакъв начин сме „по-добри” – ако имахме нужда от по-малко грижи, бяхме по-полезни, много лоши неща нямаше да се случат.

Мислехме си, че ако заглушим нашите нужди и желания, ако никога не изразим страховете, притесненията или тъгата си, те ще бъдат по-малко ядосани.

Мислехме си, че ако станем свръхвнимателни, като внимаваме за най-ранните знаци преди да започнат изблиците на родителите ни, бихме могли да защитим нашите братя и сестри.

Мислехме си, че ако сме довереници и съветници на нашите родители, можем да отнемем болката им.

Дълбокото желание да „оправим нещата“ е в основата на много от нашите страдания. Макар и несъзнателно, ние сме се превърнали в един непоносим мит – митът, който казва по някакъв начин, че бихме могли и трябва да контролираме каквото и да се случи. Тази вяра може да не е осъзната; но прониква в живота ни под формата на хронична тревожност, безименна вина и невъзможността да се чувстваме в безопасност.

Една от причините да не сме в състояние да се освободим от миналото е дълбокият копнеж, че ще успеем да направим нещата „както трябва“.

Но колкото и да се стараем, реалността не е съвършена и нашето семейство може да остане в отказ от своите грешки.

Дори в собствения си живот не можем да контролираме многото несигурности.

Когато се случват лоши неща, ние влизаме в навика да носим цялата вина на себе си, давейки се в центрофугата на на вина и срам.

Но вие четете това, защото сте били достатъчно време в тях.

Детето във вас все още се ужасява от конфликти, изоставяне на страха и отхвърляне.

Но мъдрата, здрава част от вас иска да се освободи от мита, който ви е задържал.

Изкуството на предаване е в центъра на много духовни и лечебни практики; знанието, че не можем да контролираме реалността, парадоксално, може да ни да донесе най-голямото облекчение.

За да върнем любовта към себе си, трябва да прекратим детското вярване, което ни е тренирало винаги да сме в голяма степен на емоционални сигнали, да поставяме нуждите на другите пред собствените си и да се суперсъпричастни до момента, в който губим себе си.

Да се свободим от невъзможното задължение да спасяваме, помагаме или емоционално да се грижим за някого, което да приемаме като най-големият дар.

Не е ваша вина, че не можахте да излекувате родителите си от тяхната депресия, алкохолизъм, работохолизъм, зависимости и травми.

Не е нужно да наказвате себе си за това, че не се съобразявате с невъзможените стандарти, които са ви поставени.

Никога не е било ваша задача да живеете неизживяния живот на вашите родители.

Не сте можели да защитите братята и сестрите си от дисфункциите на родителите си.

Никой не е трябвало да успокоявате или да се грижите за някого. Вие сте били само дете.

Позволено е да бъдете несъвършени, да правите грешки, да обърквате нещата.

Не е нужно да правите каквото и да било, за да сте достойни за съществуване.

Не сте тук, за да помагате на другите, да постигате нещо или да бъдете продуктивни. Заслужавате да съществувате такива, каквито сте.

Не е нужно да жертвате нуждите си, за да помогнете на другите. Хората могат да се грижат за себе си.

Не бихте могли да промените кои са вашите родители, как се държат или в какво вярват.

Може никога да няма справедливост, но щастието ви не зависи от това, което те казват или мислят.

Първата стъпка към освобождаването на миналите травми е да простите себе си – дори на първо място нямаше какво да си „простите“.

Пуснете го. Вие сте направили повече от достатъчно.

Освободете се и живейте собствения си живот, а не според сценариите на другите.

Ето едно стихотворение от Рилке, относно освобождаването на тежестта, която вече не може да носите:

От болката не се страхувай

Нека тежестта й падне на земята,

тежки са и планините,

и моретата.

Дърветата, които засади

като дете,

са вече грамадански –

не можеш да ги пресадиш.

Пусни във въздуха,

каквото вече ти тежи.

 

 

Айми Ло е психотерапевт, арт-терапевт, коуч и автор на книгата Emotional Intensity and Sensitivity. Тя специализира в развиване на емоционални умения, детски травми и посттравматичен стресов синдром. Работи с пациенти от цял свят, независимо къде са базирани и може да се свържете с нея през сайта й.

Публикувам текста с изричното писмено съгласие на авторката. То важи единствено за моя блог.

В случай, че решите да го публикувате, свържете се с нея директно.

 

 

 

 

 

 

Photo by Porapak Apichodilok from Pexels

9 цитата от Йеспер Юл //галерия//

 

Йеспер Юл е датски психолог и фамилен терапевт, автор на бестселъри по детска психология, като най-популярната от тях е Твоето компетентно дете.

 

 

 

През последните десетилетия той формулира някои от основните принципи за отглеждане на деца в ненасилствена обстановка с уважение към границите родителите и детето с цел несърчаване на личното и социалното им развитие.

 

 

С книгите си (повечето издадени на български) той има за цел да вдъхновява и помага на родителите да създадат добър климат в семейната среда и не само.

Йеспер Юл създава и ръководеше до смъртта си през 2019та Family Lab – организация за семинари и събития за консултиране на самотни родители и семейства.

 

Интересно е, че децата започват да бъдат възприемани като личности от раждането си едва след появата на психоанализа. Преди това те са обекти на възпитание, глина в ръцете на възрастните. Според Юл единственото, от което се нуждаят децата, за да развият потенциала си, са възрастните, които да се отнасят към тях със зачитане на достойството, уважение и приемане на стойността им.

В трудния свят на възрастните, които имат нужда обратно да проговорят „детски“ (префразирам заглавието на една книга, на българска детска психоложка), Йеспер Юл е добър учител, който се отнася с внимание и ни дава време и примери, за да разберем разликата в светоусещането и светоразбирането.

 

Това не е твърде либерален модел, а модел на разбиране и уважение.

 

В търсене на своя вариант, всяко семейство ще създаде свои правила, но винаги може да разчита за съвет в трудни моменти на хората, които имат представа от развитието на детето, от възрастовата психология. Това е и целта на книгите на Юл.

 

 

 

.

.

 

 

Гледната точка на Йеспер Юл към храненето (и не само)

Датският психолог Йеспер Юл, почина на 25ти юли тази година. Роден през 1948ма, той е един от най-важните фамилни терапевти на нашето време, основател на Kempler Institute of Skandinavia и  Familylab, автор на бестселъри по детска психология, като най-популярната от тях е Твоето компетентно дете.

В този пост ще представя накратко някои от основните му идеи, които са полезни за всеки родител, който иска да бъде отговорен към тази си роля, но да не изпада в крайност, нито пък да се превръща в обслужващ персонал на потомството си. За съжаление на български още не е издадена книгата му Essen Kommen, в която той расъждава по въпроса за храненето.

В нея Юл пише за значението на храненето в семейството, но и конфликтните точки, които се проявяват там, като има и рецепти. Неговата теза е „Наслаждавайте се на храната си заедно, няма по-добро образование“. Много родители мислят, че трябва да поучават на масата, което е неприятно за децата и те предпочитат да се хранят на пода, пред телевизора или другаде, което впоследствие пречи на отношенията в семействата. „Във всички области на живота децата искат да си сътрудничат, докато се чувстват ценени. Ако това не е така, те несъзнателно обръщат поведението си обратното, т.е. противоположното сътрудничество“, пише той.

Храната често се превръща в конфликтна точка между родители и деца. Юл се противопоставя срещу това, което нарича „Догматичен идеализъм на храненето“. Физическото здраве е станало по-важно от емоционалното и холистично здраве, както и от здравето на нашите взаимоотношения, смята той и предполага, че тази голяма грешка и със сигурност ще бъде коригирана през следващите 5-10 години, защото „чистата храна“ наистина означава повече стрес за семействата днес.

Когато родителите са обсебени от правилното хранене това не помага на децата да се хранят добре, нито пък когато родителите нямат уменията или знанията какво да правят при определени ситуации. Например когато детето е във фаза на консумиране само няколко ястия/храни за по-дълги периоди от време, като например само паста или пържени картофи, без зеленчуци, той предлага да не се задълбава в темата веднага, а да се изчака преди да се потърси решение. „Много малко деца, ако има такива, днес умират в Европа поради недохранване. Продължавайте да предлагате зеленчуци, като проверявате дали вкуса на детето се е променил междувременно“. Научен факт е, че вкусовите рецептори на децата се променят драстично през първите четири до пет години от живота. Когато детето поиска нещо друго, кажете му истината: „Съжалявам, но нямаме това“ или „Нямам време и енергия да го подготвя сега, но съм сигурен, че ще оцелееш”, или, ако имате време, продукти и желание „Разбира се, дай ми 15 минути, ще ти го приготвя. „

Според него не трябва да се употребява думата „придирчиво“ или „капризно на храна“ дете, защото така му лепите етикет. „Може би понякога са придирчиви, но през повечето време не са. Когато едно дете влезе, то трябва да има същите права и да не бъде диагностицирано като малко ядосано, което бързо се приравнява на „трудно“ и означава позиция срещу семейството“ и дава предложението да пазарувате, готвите и да се храните заедно, „защото така децата се учат да ценят храната.. Можете да решите: Искате ли да прекарате времето заедно с конфликти или искате да направите нещо заедно и да създадете процес на заедност“ и дава следния пример: „Това е като сексуалния живот на родителите. Ако решите да не отделите време за интимност и емоционална обратна връзка, вие сте отговорни за резултата – в качеството и количеството“.

Когато децата на масата се държат „неприлично“ и хвърлят храната, това може да ядоса или стресира родителите. Юл с хладнокръвието на детски психолог (според мен произволен топ агент, дори от класата на 007, няма острата и бърза мисъл на добър детски психолог) предлага следната тактика: „Спокойно погледнете детето в очите, вземете чинията и кажете: „О, не ви харесва. Съжалявам, защото ви хареса преди няколко седмици. Вариант на поведение за деца под две години: „Можеш да ми покажеш какво не харесваш”. За по-големи деца:“ Можеш ли да ми кажеш какво не ти харесва, бих искал да знам?“.

За мен доброто хранене е балансиран микс от добра храна, грижа, ангажираност, близки връзки, естетика, преживяване на сетивата, чувства и настроения.

Йеспер Юл

От семейството до семейството има големи различия в това, което разбираме под успешното хранене – както по отношение на качеството на храната, така и по отношение на качеството на събирането. Някои се хранят, за да живеят, а други живеят,за да ядат. Някои ястия се характеризират това, че създават спокойствие и хармония. Други се свързват със спомени за конфликти. Юл не се съмнява, че първите хранения в семейството създават матрица, която повече или по-малко съзнателно сравнява всички ястия и общности от живота. Храната ще бъде много повече от храна за всеки през целия му живот. Храненето през първата година важна тема и младите може да имат трудности, ако са тревожни по този въпрос и да я предата да детето си, неуспявайки да следят и да отговорят на безкрайния поток от нужди на детето.

Майката чувства ли се като ходеща кутия с храна или това е начин да създаде още един тип връзка с детето си? Приема ли с цялото си сърце радостите, но и насигурността, която майчинството носи? Може ли да приеме плача и гнева на детето си? Може ли да приеме отказа от храна, правото му на мнение за вкусовете? Отговорите на всички тези въпроси – и много други – не само определят естеството на храненето в първата година от живота на детето, но и определят психичното здраве в семейството през деня за следващите години.

Конфликтът между нашата лична неприкосновеност (нужди, ценности и граници) и нашето желание за сътрудничество (адаптиране, копиране) е фундаментален екзистенциален конфликт. Той може да бъде описан и като конфликт между индивидуалното и общественото. Ежедневно предизвикателство е да намерим правилния баланс, защото индивидът зависи от групата точно толкова, колкото и групата зависи от индивида. Въпросът, който си задаваме днес, е как можем да отглеждаме деца по неавторитарен и ненасилствен начин. Как можем да ги научим на истинско уважение към други хора, основано на добри преживявания и доверие, вместо на страх или безпокойство. Децата са повече от готови да си сътрудничат и да копират родителите си, когато към тях се отнасят с уважение. Наблюдавайте как всяко бебе е нетърпеливо да угоди на родителите си. Това означава, че нашата задача като възрастни е предефинирана. Сега трябва да разработим начини да бъдем с децата си, които защитават техния личен интегритет и им помагат. Това не е романтична идея, която предполага, че трябва да бъдем „добри и сладки” през цялото време, но че разработваме нови начини за упражняване на нашия авторитет и власт като родители, как децата да растат и да станат здрави, вместо да са наранени, как можем да отглеждаме деца, които са психически здрави и не са нито агресивни навън, нито навътре“.

Йеспер Юл сочи сочва, че има разлика между самочувствие и самоувереност. „Липсата на самоувереност е може би единственият фактор, който причинява най-много болка в хората и в техните взаимоотношения. Когато в отношенията между родителите и децата има насилие, това пречи на децата да развият здравословна самоувереност. Сегашната тенденция сред европейските родители е непрекъснато да хвалят децата – без значение за какво и как. Това само помпа егото им, но не им дава самоувереност“.

 

Откъс от друга книга на Йеспер Юл

 „Това съм Аз“

Отговорността за качеството на общуването и взаимодействието не може да бъде прехвърляна върху децата или споделяна с тях. Тя се пада изцяло на възрастните. Това е тяхната най-важна отговорност и същевременно именно с това те упражняват най-осезаемо косвената си власт.

Традиционно родителите признават тази своя отговорност когато атмосферата в семейството е добра, и се отричат от нея, когато атмосферата е лоша. И все още е така в повечето семейства. Получи ли се срив в общуването и взаимодействието между деца и възрастни, родителите (а също и педагозите и учителите) прехвърлят отговорността върху децата под формата на чувство за вина: „Когато отношенията ми с детето вървят добре, това се дължи на мен. Не се ли получават нещата, виновно е детето“. Това изказване е не просто безотговорно – то е несправедливо! Подобно поведение намалява способността на децата да живеят живота си позитивно.

Алтернативата не е родителите да започнат да се самообвиняват. Това не би било добре за никого. Решението е родителите да поемат отговорността за случилото се, за да бъде предотвратена подобна случка в бъдеще.

Свикнали сме да мислим погрешно, че това, което вреди, са така наречените „негативни“ чувства (гняв, ярост, раздразнителност и др.). Не е толкова просто. Често именно опитите ни да постъпим „правилно“ водят до най-разрушителни резултати.

Пример

Младо семейство изпитва притеснения по повод повтаряща се случка с тяхната дъщеричка на годинка и половина: „Преди около три месеца тя започна да прави следното: отива в кухнята и сяда на пода пред хладилника. Посочва камерата и казва: „Ам ам сладолед!“ Първите няколко пъти, ако трябва да бъдем честни, се умилявахме и впечатлявахме. За жалост сега това се е превърнало в цяло представление и ни отнема по половин час, за да я отлепим от хладилника. Нещо подобно се случва и в други ситуации, в които нашите желания се разминават с нейните. Какво да правим?“

Тези родители са типични представители на своето поколение по ред причини. Те са грижовни и информирани. С интерес следят дискусиите и публикациите по темите на възпитанието и разговарят открито за личното си отношение и опит в тази сфера. Не желаят да са авторитарни и искат да дадат на дъщеря си цялото внимание, от което тя има нужда, когато е с тях.

Не се ядосват и не се дразнят от дъщеря си, но си дават сметка, че тези случки може да излязат от контрол – и с право.

Ето какво се случва (СЪДЪРЖАНИЕ): Дъщерята ги уведомява, че й се яде сладолед. Таткото преценява за момент ситуацията и решава, че няма да й даде сладолед, като казва: „Не, Каролине, сега не може да ядеш сладолед“. Каролине отвръща: „Искам ам ам!“ Таткото повтаря: „Не, Каролине, сега не може да ядеш сладолед. След малко ще вечеряме“. Каролине е обезсърчена. Удря с ръка по пода и повторно заявява желанието си. Таткото: „Не, Каролине – сега не може да ядеш сладолед. След малко ще вечеряме“. Каролине започва да се разстройва, удря с ръчички по пода и повтаря желанието си. Таткото повтаря: „Не, Каролине, сега няма да получиш сладолед. Скоро ще ядеш истинска храна. Ако сега ти дам сладолед, няма да си изядеш вечерята, нали така?“ Каролине настоява, като е все по-разстроена – и така, докато не се разплаче, след което баща й я вдига на ръце и я изнася от кухнята.

Мотивите на бащата са важни. Той не иска да е авторитарен и полага сериозни усилия да обясни на Каролине защо няма да й даде сладолед. В идеалния случай се надява на консенсус – че Каролине ще разбере причината и ще се съгласи с него. Той не повишава тон. Говори й съсредоточено и през цялото време я гледа в очите. Двамата родители се държат по същия начин и когато детето не иска да си ляга, когато не иска да се прибира от яслата, държи да обуе летни обувки през зимата и т.н.

Тези родители избягват емоционалните конфликти с Каролине. Имат лош опит с това от своето детство. И двамата са ходили на детска градина във време, когато педагозите се опитваха да убедят децата, че за всеки конфликт има разумно решение и че е неправилно да си „неразумен“ и „неаргументиран“. Конфликтите с Каролине ги карат да се чувстват лоши родители.

Ето как се случва (ПРОЦЕС): Тъй като таткото иска да постигне консенсус и гледа Каролине в очите продължително време, а и поради това, че преживява нарастващото раздразнение на дъщеричката си като свой личен родителски провал, той допуска водещата роля (отговорността за създалата се ситуация) да бъде поета от Каролине. Малката едновременно вижда и чува неспокойствието и неудобството на баща си и изведнъж се усеща отговорна за това дали той изглежда доволен или недоволен. С други думи тя се оказва отговорна за благосъстоянието на баща си. В същото време тя решава кога да бъде прекратен конфликтът. Никое дете не може да носи такава отговорност. Ако все пак опита, ще изглежда все едно е завзело властта в семейството.

Децата не се интересуват от властта. Когато започнат да тормозят родителите си, то е защото родителите не са поели водещата роля. Тяхното „неразумно“ поведение не е признак на желание за власт. То е израз на болката, породена от непосилната за плещите им отговорност.

На родителите на Каролине не им е лесно. На тях им е известно само едно решение, което са научили от собствените си родители: „Стига си се тръшкала! Ако не ме слушаш, отиваш директно в леглото… веднага!“ и „Дръж се прилично! Мама ще се ядоса, ако продължаваш да се държиш невъзпитано!“

Те постъпват добре като не се опитват да поставят граници по установения от родителите им модел – а именно чрез критики, обиди, авторитарност и унижение. Но какво да направи таткото на Каролине следващия път, когато дъщеричката му заеме позиция на пода пред хладилника?

Ето какво: Първия път, когато тя каже: „Ам ам сладолед!“, той може да отвърне: „Не, Каролине, сега не може да ядеш сладолед. След малко ще вечеряме“. Втория път: „Каролине, сега няма да ти дам сладолед!“, поглеждайки я мило в очите. Ако тя продължи да настоява, той трябва да спре да я гледа в очите и да се върне към предишното си занимание.

Ако Каролине е здраво и нормално дете, ще пробва още няколко пъти, след което ще се разплаче. По- нататък в книгата ще се върнем към това. Засега читателят ще трябва да се задоволи с последния въпрос на родителите и моя отговор:

– Добре де, а тя няма ли да се почувства отблъсната?

– Да, точно така се надявам да се почувства. Нали това е идеята.

Родителите трябва да направят нещо много просто (макар и не винаги лесно). То би имало ефект само ако те наистина мислят това, което казват, и го казват без угризения на съвестта. Тези два компонента изграждат личния авторитет, който ни е необходим, за да не се почувства никой не на място.

Тук не се случва нищо нередно. В реда на нещата е да си поискаш сладолед ако ти се е прияло. В реда на нещата е друг да реши, че сега не е най-подходящият момент за ядене на сладолед. Ситуацията в семейството обаче се е развила така, че и Каролине, и родителите й имат чувството, че нещо не е наред. Не че родителите са се държали безотговорно – ни най-малко. Те просто не са наясно как да поемат отговорността по конструктивен начин, когато използват властта си.

 

 

Още по темата

Статия във Franfurkter Allgemeine Zeitung от 2010 – „Много родители се държат като стюарди и стюардеси“

Сайтът на Жанет 45, издатели на Юл в България

Интервю на списание Amica с Йеспер Юл, публикувано на сайта на Горичка

Интервю в Лира.бг

Разговор с д-р Кристоф Фишер – „Инвестирайте в себе си“

Д-р Кристоф Фишер е психоаналитик и групов аналитик, преподавател по психоанализа, супервизор и обучителен аналитик към международната програма по психоанализа на Университет Зигмунд Фройд, Виена и Линц. Създател и ръководител на Психоаналитичен семинар Инсбрук (PSI). Лектор по клиент-центрирана психотерапия (ÖGWG) и групова динамика (ÖAGG).

Седнали сме в зелена тераса в центъра на София и започвам разговора ни с класическия въпрос „Какво ви доведе тук, д-р Фишер?“.

Тук съм за пръв път, в България, по покана на Българското общество по групова анализа и групови процеси да водя семинар по психоанализ на същнищата като част от Международната обучителна програма по психоанализа и групова анализа, която се провежда съвместно с Университет „Зигмунд  Фройд“, Виена и в партньорство с Психоаналитичен семинар Инсбрук.

Ще започна с въпрос, на който много хора не могат да дадат точен отговор – каква е разликата между психоанализа и психотерапия?

Това е основен въпрос. Идеята е, че в началото психоанализата е начинът за лечение на хора чрез говорене. Една тенденция за мислене за психоанализата днес е, че тя се отличава от останалите психотерапевтични подходи най-вече с глъбинността на изследването на психичното. Психоанализата е по-философски настроена, по-интензивна и по-продължителна. Тъй като психоанализата по-продължителна, тя не се заплаща от здравните осигуровки, затова постепенно се развиват и някои по-кратки форми на лечение – например различни краткосрочни психотерапевтични подходи, защото всички сме, поне малко, болни. Разбира се, не всички психотерапевтични подходи, извън психоанализата, са краткосрочни. Голяма част от тях имат и свои теории за човека. Така стигаме до друга тенденция на мислене за психоанализата днес. Тя е, че психоанализата е психотерапия, наред с останалите психотерапевтични подходи. Всеки може да се възползва от психоанализата в собственото си развитие. Предназначена е както за хора, които не са „болни“ в клиничния смисъл на думата, но биха искали да се развиват, така и, като терапевтична практика, за хора, които са много болни, защото психоанализата изследва психичното в дълбочина.

В какъв етап на развитието си е психоанализата?

Днес психоанализата преживява своeто възраждане. Мисля, че психоанализата през 70те и 80те години на миналия век имаше проблем с това, че е догматична и липсваха достатъчно изследвания за нейната ефикасност. Съвременната психоанализа е много отворена към изследвания и постигнатото в други терапевтични методи.

Моята професионална история започва от Улм (Германия), където съм роден. Там завърших висшето си образование по клинична психология. Към университета в Улм има и институт за психоаналични проучвания.

Психоаналитичната теория е най-диференцираната теория в момента. Бъдещето е пред психоанализата.

Но каква е причината хората да я търсят, ако има по-краткосрочни видове терапия тогава?

Зависи от състоянието на обществото. Хората в днешния свят срещат проблем с разпадането на семейните структури и, въпреки че са част от много групи, хората преживяват дълбока вътрешна криза на екзестенциална самота. Тогава започват да търсят път към познание и разбиране на себе си. Хората имат нужда да знаят как да живеят, как да работят и да имат добри взаимоотношения с другите.

Психоанализата е процес, не решение, но това е трудно да се разбере преди да си започнеш…

Зараза на нашето общество и време е, че има толкова много техники и средства за общуване и всичко трябва да е бързо, по-бързо, най-бързо. Когато обясня на пациента срещу мен, че терапията е процес, който изисква време, тогава хората разбират, че в нашите срещи имат това време за себе си, че така могат да покажат, че са важни за себе си, че това е тяхното място. Мисля, че скоро хората ще разберат, че е привилегия, преимущество, да посещават психоаналитик. Започвайки психотерапия, човек инвестира своето време, енергия и финанси, с които трябва да разполага. В Австрия здравните осигуровки покриват една част от разходите, но зная, че в България хората сами заплащат психотерапията си. Понякога хората идват при мен и казват, че не могат да си плащат. Тогава им предлагам да вземат кредит за терапията си – така или иначе всички взимаме заеми за колите или кухните си. Тези неща са хубави, но също така е добре да правим и ремонт и на самите себе си.

Моето впечатление е, че истинския напредък се постига не когато човек преживява актуален, остър проблем, но когато вече е достигнал до етап на спокойствие и тогава може да се просегне и вкуси плодовете от наученото през живота си.

Да, за психоанализата, но и за всички други дългосрочни психотерапевтични подходи, целта е не само да бъде премахнат симптома, но и да направи личността по-удовлетворен от онова, което не е виждал преди това, да подобри отношения си. Съществуват теревтични подходи, които обещават да „решат проблемите“, но за нас това не е целта, защото проблемите непрекъснато съществуват, каквото и да правим – житейски, обществени, любовни…

Какво има в летния ви списък от книги за четене?

Чета много криминални романи. В тях откривам в тях психологически конфликти, които всички ние носим. Интересувам се също от философия и политика – в днешните времена е важно да четем и знаем за политика.

 

 

 

 

.

.

 

Изследването ANGI: точка на пречупване за разбирането на болестта анорексия невроза

С вълнение ви представям дълго чаканите изводи от ANGI. Според авторите на изследването е достигнато до инфлексна точка. С този термин от математическия анализ те искат да означат момента, постигнат и при изследването и на други психични разстройства, при който ще се промени значително разбирането за заболяването на база на събраните данни.

В изследването основна точка са генетичните фактори, свързани с анорексия нервоза, както и това, че те също влияят на физическата активност, което може да помогне да се обясни тенденцията хората с анорексия нервоза да бъдат високо физически активни. Това е нещо, което ние знаем, но тук данните се разбира, че причината не е „психологическия импулс с цел удовлетворение на друго желание, например отслабване“, а е част от цялата биологична страна на въпроса. Революция!

Първото значимо откритие е, че са идентифицирани 8 области на генома, значително свързани с анорексия нервоза, върху хромозомите (най-близкия ген) 1 (PTB2), 2 (ASB3, ERLEC1), 3 (FOXP1 и NSUN3), 5 (CHD10) , 10 (MGMT) и 11 (CADM1). Това е само началото, тъй като се очаква стотици гени да са съучастници за развитието на анорексия нервоза.

Второто е, при хората с анорексия нервоза има сходство в метаболизма (включително при гликемичния индекс), липидите (мазнини) и антропометричните данни (получени през телесни измервания), като е ясно, че не се дължат на генетични фактори, които влияят върху индекса на телесната маса.

Тези две отделни заключения, направени въз основа на събраните данни, навежда учените да заключат, че анорексия нервоза може да се приеме за „метаболитно-психиатрично разстройство“ и че ще бъде важно да се вземат предвид и метаболичните и психологичните рискови фактори при проучване на нови възможности за лечение на това потенциално смъртоносно заболяване.

Друг важен резултат от събраните данни е, че освен гени, които спомагат за развитието на АН има и модел на генетичните корелации, наблюдавани при психичните разстройства. Генетичните корелации, т.е. връзките между различните заболявания на генетичен признак показват, че генетичната основа на анорексия нервоза се припокрива с други психични разстройства като обсесивно-компулсивно разстройство, депресия, тревожност и шизофрения. Тази информация не е нова за хората в областта, но че данните категорично потвърждава предишните проучвания.

Объркващото поведение и трудното обяснение

Факт е, че чисто социокултурните обяснения не могат да опишат в цялост анорексията и хората, които страдат от нея. Въпреки мита, че за всички анорексици слабото тяло е целта, това далеч не е така, когато се влезе в дълбочината на темата, особено когато терапевта (лекар или психотерапевт) и пациента са в разговор, пълен с доверие. 

Със сигурност стремежа към един идеал на тяло може да е начало на пътя към анорексия, но не отговаря на въпроси като „а защо всички не сме 43 кг, въпреки че сме подложени на едни и същи стимули от средата“ .

По-голямото внимание върху разбирането на метаболитните аспекти на заболяването ще позволят да бъдат разработени по-ефективни интервенции, които да са приемливи за пациентите и имат траен ефект. Психологическият феномен на гладуването и генетичният компонент са факти, които обясняват противоречиви събития, които се наблюдаван, като смесените чувства на това да не харесват тялото си, но да не искат да напълнеят, или да им е трудно да се хранят.

Също така не винаги може да бъзде обяснено досега защо има хора, които след медицинска интервенция губят тегло, което им е много трудно да възстановят и психологическата травма от операцията например не е е нито обяснение, нито има ефект влизането им в терапия.

Всеки, който е работил с пациенти с анорексия знае, че има такива, които наистина искат да се хранят и желанието не е само декларативно, но една невидима бариера в тях ги спира, и това не е поза. В много случаи това завършва фатално, но именно изследване като това би могло да ни помогне в психообразованието и обяснението на процесите в тялото и мозъка на човека. Специалистите търсят отговори на въпроси като: как хората с това заболяване достигат и поддържат такива ниски тегла? Как да успяват да живеят с отрицателен енергиен баланс (изразходват повече калории, отколкото консумират)? Как е възможно да намаляват на тегло бързо при определени ситуации, дори когато и без това са със свръхниско тегло? Когато започнат възстановяване и се хранят, защо начина на изгаряне на калории е толкова непредвидим?

Важните стъпки пред всеки засегнат

Поддържане на тегло. Кардинално важно за лечението е възстановяването и поддържането на здравословно тегло, но когато това е трудна част, която следва да е част от цялостно лечение, подцел е частично възстановяване на теглото и частична нормализация на храненето.

Избягване на отрицателен енергиен баланс. По време и след лечение, дори при пълно възстановяване следва хората да бъдат внимателни и да следят да поемат толкова калории, колкото изразходват. Това изследване дава насоки, че може би отрицателният енергиен баланс е в състояние да отключи метаболитен процес, който води до анорексия нервоза. Ако някой в семейството или вие сте страдали от анорексия нервоза, това е достатъчна причина да приемете, че това е част вашето здравно наследство и следва да бъдете бдителни.

Генетичният риск. Генетиката не е съдба, но е факт, с който следва да се съобразите. Специално това искам да бъде прочетено от родители, които решават от безсилие да обвинят децата си, че са „виновни“. Анорексия нервоза е комплексно заболяване, което се повлиява от стотици, а може би в края на проучванията ще се окаже и хиляди гени, както и от факторите на околната среда.

Рискът от развитие на анорексия може да бъде приет като комбинация от четири фактора: генетични рискови фактори, генетични буферни фактори, рискови фактори за околната среда и буферни фактори за околната среда. За да стане още по-сложно ще добавим накрая и епигенетични фактори.

В миналото основа е било идентифицирането на екологичния риск и буферните фактори. Сега се добавя възможността за количествено определяне на генетичния риск, но още не може да се оцени влиянието на генетичните буферни фактори. Напълно е възможно лице (мъж или жена) с висок генетичен риск за анорексия нервоза никога да не развие болестта – поради наличието на генетични и/или екологични буферни фактори. По същия начин, човек с нисък генетичен риск за анорексия нервоза може да развие заболяването в присъствието на предимно рискови фактори на околната среда. Така че нито генетиката, нито околната среда са съдба. Родителите, които са страдали от хранително разстройство, следва от една страна да бъдат внимателни към храненето си, към реакцията си на стрес и към поведението на децата си, като в бъдеще е добре да посетят и генетичен консултант. Като цяло е добре родителите да балансират (да, трудно е) между свръхчувстителност и спокойствие за признаци на хранително разстройство. Ако сте загрижени за детето си, най-добрият вариант си остава работата с лекар-нутриционист или психолог, за да овладявате тревожността и следите собственото си отношение към храната и да овладявате тревожността, но и да не си затваряте очите. Това е активна област на научните изследвания.

Все още не се знае е в подробности каква е ролята метаболизма в случая, но резултатите водят до извода, че тепърва има какво да разберем в тази посока и след това за всеки засегнат да може да бъде изследван, за да се определи какъв тип е анорексията, която носи, и оттам да се насочва в посока, която би била най-ефективна – лекарствен, дали ще е семейна терапия или някакъв друг, адекватен начин. Ето едно поредно потвърждение, че ефективното лечение е възможно като взаимодействие на лекари и психотерапевти!

В бъдеще време

На базата на това изследване и последващите ще може да бъде изчислен индивидуалния генетичен риск от болестта. Когато има възможност да бъде предвидено заболяването и какъв е риска, тогава може да бъдат проведени срецифични интервенции с цел заболяването да не стане хронично или остро. „Това е важен компонент от индивидуализираната медицина“, казват изследователите. С увеличаването на изследваните лица, учените ще може да установят с още по-голяма точност типа или типовете клетки и невронни мрежи, които са прекъснати или дисфункционални при хора с анорексия и тогава ще може да се въздейства върху всички компоненти, разбирайки се биологичната страна на въпроса, което е особено важно при анорексия нервоза, защото „няма лекарства, които да са ефективни при нея“, цитатът е на д-р Патрик Съливан, който е председател на координационния комитет на PGC.

За изследването

Събрани са ДНК проби от 13,363 лица, страдали от анорексия нервоза в някакъв момент от живота си, заедно с контролна група от 9,342 лица, която е подбрана по родствен и географски принцип. Работата започва през януари 2013 и приключва през юли 2016, през което време се събират кръвни проби и клинична информация в пет страни. За изследователите ANGI е важно начало, но е само начало, защото още приемат че размерът на нашата извадка е все още доста малък. Тяхната цел е да добавят още и още данни, давайки за пример проучванията в областта на депресията, които вече имат база данни с над 250 000 участника. Генетиците, изучаващи връзката височина с тегло, имат над 750,000 лица. При натрупването на данни за шизофренията е помогнало значително за разбирането на болестта увеличаването на броя хора в извадката, въпреки че това е една от най-добре проучените болести изобщо. Крайната цел от данни е за 100,000 лица е – цифра, която The Psychiatric Genomics Consortium (PGC) иска да приложи към всички основни психиатрични заболявания. „Обяснението на нуждата от толкова големи бази данни при този тип заболявания е, че няма нямаме тъкан, която да изследваме – просто не знаем „къде се намира анорексията“ и с работата с много хора ще ни е много по-лесно да локализираме заболяването, за разлика от синдрома на раздразненото черво или рака на простатата“, обясняват учените. Това изледване е от типа GWAS (genome-wide association study), което цели да види дали има статистическа зависимост и дали заболяването и до каква степен се дължи на гените и на кои от тях, ако такава връзка бъде открита. Резултатите от пробите на ANGI с други проби води до сравнение на геноми на 6,992 лица с анорексия нервоза и 55,525 контроли от 17 страни в Европа, Австралия и Азия и Европа.

Изследването Anorexia Nervosa Genetics Initiative, което беше публикувано под заглавието “Genome-wide Association Study Identifies Eight Risk Loci and Implicates Metabo-Psychiatric Origins for Anorexia Nervosa” излезе в списание Nature Genetics на 15 юли 2019. То е нициатива на The Klarman Family Foundation и включва работа на учени от University of North Carolina at Chapel Hill, САЩ; Karolinska Institutet, Швеция; Aarhus University, Дания; and Berghofer Queensland Institute for Medical Research и University of Otago, Нова Зеландия.

 

 

 

 

 

 

 

 

.

 снимка: Pexels

Наследство: начинът на хранене се предава от майка на дъщеря

 

Голямо американско изследване, направено от екип учени от различни университети под наименованието Growing Up Today Study събира данни за 3,649  жени между 1996 и 2013. Въпросът, по който се работи е дали майките, които са страдали от хранително разстройство има вероятност дъщерите им също да страдат от такова. Данните показват, че риска дъщери на жени с хранително разстройство да имат симптоми на някое от хранителните разстройства е близо двойно по-голям отколкото ако майката не е страдала от такова.

В заключение на учените подчертават, че внимателното следене на симптомите може силно да помогне за бърза реакция. За съжаление, навсякъде по света, хората с хранителни разстройства не получават лечение на хранителните разстройства. В изследване на СЗО с над 24,000 лица от 14 държави се оказва, че по-малко от 50% от хората с булимия и психогенно преяждане са имали възможност да получат психологична помощ. Някои изследвания твърдят, че помощта зависи от остротата на заболяването, като тези с по-тежки форми, заради множеството здравни усложнения и видимост на заболяването по-бързо са насочвани към здравна помощ, но много мъже, хора с ниски доходи и от малцинствата никога не стигат до такава.

Фактор за развитието (заради начина на хранене и отношение към тялото и храната в семейството), но от друга страна – при отговорните и понякога минали терапия родители – и за бързото търсене на лечение на хранително разстройство е, ако майката е била засегната от такова. Същитото се наблюдава и при родители, които са имали депресивни периоди, чиито деца два пъти по-често получават навременна лекарска намеса. Вероятна причина за това е, че майки с ХР знаят повече и усещат повече финните сигнали и са в състояние да ги разпознаят навреме.  Стигмата към този тип заболявания е по-малка при тях и затова майките се чувстват по-спокойни да говорят за дъщерите си за това и да потърсят помощ.

В друго изследване, на екип учени от различни държави (Австралия, Китай, Полша, САЩ) на стиловете хранене на майките и тяхното влияние върху дъщерите, води до нови статистически доказателства за връзката между двете. В същото изследване се събират и данни за синовете.

Там се прави разделение на три начина на хранене на майката

  • емоционален стил на хранене (хранене в отговор на негативни емоции)
  • външен стил на хранене (хранене в отговор на външни стимули като вида, вкуса или уханието на храната)
  • умерено-ограничителен стил на хранене (хранене по-малко с цел загуба или поддържане на телесното тегло)

Начинът на хранене при децата се определя от навиците на техните родители, като майките, които са с емоционален или външен стил на хранене често пъти са наблюдавани да използват храната за награда или за да поглезят децата си, като момчетата са подканвани повече („за да порастнеш голям и силен“), докато при момичетата идеята за ограничаване на храненето и всички последици, започва да влиза по-рано в съзнанието им. Причината за това може да бъдат както социокултурни модели, при които значението на това как изглеждаш е по-важно от всичко друго – и така момичетата развиват идеята, че дори за родителите им имат очаквания те да изпълнят идеала за красиво тяло, което в момента на развитието на обществото,  е слабото тяло. В същото вреве обаче, децата които наблюдават родителите си, които се хранят като отговор на емоционално или външно събитие се научават да правят същото, което прави объркване между двете идеи в главата – за ограничаване и хранене едновремено.

В диадите майка-дъщеря емоционалното хранене на майката е предпоставка за развитие на емоционално хранене при дъщерята. При синовете емоционалният и външен стил на хранене на майките водят до емоционално хранене и външен стил, но умереният стил на хранене на майката не влияе на синовете. Т.е. рестриктивното хранене се предава по женска линия, не по тази на майка-дъщеря. Това е важно, за да бъдат образовани майките как техния начин на хранене би могъл да повлияе на децата им спрямо техния пол и да знаят как да ги научат да разпознават глада и засищането.

Затова и ако майката познава своя начин на хранене, тя може да осъзнае как влияе на детето си и да внимава кое послание предава и по какъв начин. Колкото по-рано формирате своето поведение, толкова по-голяма е вероятността децата ви да знаят как да се хранят – без да изпадат в крайности и обърквания.

.

 

Пълният текст

.

Снимка Pexels//Nate Hess

 

Момичетата, преминавали през самонараняване, са в риск като бременни

Връзката между самонараняване и психичните разстройства по време на бременността са били обект на изследване на отдела по женско психично здраве в Института по психиатрия, психология и невронаука на Кингс Колидж, Лондон през 2018, а изследването е публикувано през 2019.

Самонараняването е нарочно, директно нарушаване на телесната тъкан, което се извършва без желание за самоубийство, като може да е рязане с нож или друг начин за причиняване на болка, понякога с, а понякога без потичане на кръв, но може да е изгаряне, драскане, удряне на части от тялото (глава в стената, юмруци по стената), хапане на собственото тяло и други. Самонараняването е част от някои личностни разстрайства, но е възможно да се дължи на депресия, тревожни и хранителни разстройства, посттравматично стресово разстройство и др.

Основните изводи са, че при жени, които в тийнеджърска възраст са се самонаранявали, по време на бременност е по-висок риска от тревожни разстройства и други психични разстройства.

Това насочва мисълта, че ако по време на своите тийнеджърски години сте се самонаранявали и по време на бременност усетите, че се чувствате тревожни и тъжни, е по-добре да потърсите психологическа помощ, вместо да се надявате да ви мине, за да може да преминете през периода.

 

 

 

 

 

 

 

.

Photo by Beata Dudová from Pexels

Манджа с грозде – необичайните съчетания в храненето

Комбинирането на вкусове е изкуство, с което се занимава кулинарията и има решения, които будят изненада, но или са географски, или имат за цел да допълнят определен аспект на някоя храна. Така черният пипер, поръсен върху ягоди или босилека с малини, прошутото с пъпеш, карамелът с морска сол и шоколад с червени чушки са предизвикателство за небцето, което е стимулирано по необичаен начин. В България има други комбинации, които са странни за други народи, но това не ги прави странни за нас – като динята със сирене или хляб или палачинки сладко със сирене, макарони със сирене и захар или сладко. Въпреки че както ще прочетете по-долу, вероятно те са свързани с времена, в които хората са гладували. Нима иначе бихме могли да си обясним попарата от сирене и захар, която бабите и дядовците ни обожават?

Тези съчетания си играят с вкусовите сензори и не всеки ги харесва, но са част от културата на регионално хранене.

Има друг тип комбинации, към които искам да насоча вниманието ви сега. Някои от тях съм цитирам от форуми, други описвам (с разрешение) от пациенти.

  • Луканка с течен шоколад
  • Боб с яхния или ананас
  • Диня, топена в соса на гювеч
  • Кисели краставички и течен шоколад
  • Принцеси с кайма и кашкавал с мед отгоре
  • Вафли с лютеница
  • Бъркани яйца, поръсени със захар
  • Мачкани картофи с Орео
  • Пържени картофи със сладолед
  • Дълбоко замразени зеленчуци разбъркани с майонеза и ядени преди да се размразят

Ако в Щатите една от основните съставки е фъстъченото масло (вижте и преяждането на Елвис Пресли), то в Европа течният шоколад е по-популярен.

В странните комбинации слагаме и яденето на мляко на прах без да е разбъркано с вода или съчетано с какао и захар.

Причините, изтъкнати от хора, които са се съгласявали да говорят, за начина им на хранене, е че на първо място причината е пощявка (когато много ти се яде нещо специфично и не можеш да спреш да мислиш за него), „няма какво да ям“, скука и на последно място е усещане за физически глад. По-голямата част от хората казват, че свързват желанието си с невъзможност да се спрат, тревожност и възбуда, преди яденето, но след това усещането е с желание за самоунищожение, депресивитет, вина, гняв, срам…

Хора, които имат остри пристъпи на преяждане създават такива комбинации, но само когато са сами, защото повечето други хора биха реагирали с недоумение и това е поне в една четвърт от всички преяждащи. Независимо от вида на храната и състава, със сигурност един от тях е висококалоричен или високомазнинен – като сирене или шоколад, а най-често комбинацията е сладко/солено.

Друга причина за създаването на такива съчетания е… глад, това е т.нар. „хипотезата за глада“, която предизвиква огромното желание за подобни комбинации. Ограничаването на калории чрез сурови диети води понякога до непреодолимо остри кризи за засищане на вкусове, които човек иначе не може да си позволи.

Комбинациите, с цялата им причудливост са пристрастяващи и много често хората, които ги правят буквално се тресат, само и само да ги имат отново, като може едновременно да чувстват и отвращение от вида и  възбуда от вкуса им.

Именно ограниченията в диетата е предпоставящ фактор за това поведение, което се характеризира с импулс, който не може да бъде преодолян и по направените изследвания е съпоставим с наркотичен глад и съпътстващи негативни емоции, като най-големите групи на хора с такова поведение са при анорексия, булимия, и преяждане.

Исторически погледнато…

„Хипотезата за глада“ се свързва с данните за поведението на бежанци и военнопленници по време на глад причинен заради природата или войни. Хората в такова състояние са яли смесици от плевели, кора, глина и тор; стари обувки с парчета от изгоряла кожа и кости от елен; сгъстявали са супите си със стърготини. По време на Минесота експеримента за глада за който ще разкажа в следваща публикация, Кийс и колегите си забелязали, че по време на фазата на ограничаване на храната някои от участниците са направили „странни и отблъскващи смеси“ в 12-седмичния период след приключването на теста, като тогава храна има в изобилие. Дори след тази фаза на рехабилитация доброволците продължават „навиците си ядат комбинации, които могат да се опишат само като странни“. Хилде Брух, една от първите сериозни авторки по въпросите на анорексията е наблюдавала още преди десетилетия, че жени с анорексия могат да пият оцет или да ядат огромни количества горчица с малко маруля, с цел да задоволят огромното си желание за силна като вкусово усещане храна.

Културата на ограничено хранене и диети и преяждането са свързани до голяма част с преяждането и като такова има своя негативен ефект да кара хората да се чувстват неудобно, че се хранят така, натоварвайки ги с още емоции, които не могат да преодолеят и така се задълбочава цикъла преяждане-диети.

 

 

 

 

 

 

.

Снимка Pexels

 

Зависимостта между здравето на зъбите и травмите в детството

В изследването Health and Retirement Study на Университета Мичиган, което събира данни от 6,427 човека за денталното им здраве и множество социо-икономически фактори и така се затвърждава статистически връзката между състоянието на зъбите и детските травми. В последните две десетилетия се обръща все по-сериозно внимание на ролята на трудните събития в детството – психологически травми, различни видове насилие (домашно, училищно, психологическо, физическо…) от една страна, пушенето и здравето на зъбите.

В това изследване се поставя въпроса дали има общо между социалните, психологическите и поведенческите опитности на човек и цялостното здраве на устата – загуба на зъби през живота, както и колко здрави остават те. За да е пълна картината са били включени данните за образование и нивото на бедност към 51 годишна възраст. В изследването жизненият цикъл на хората е бил оценяван  в три периода: чувствителен (времето в детството, когато събитията слагат тежък отпечатък върху развитието); обобщен (натрупването на събития през живота); на социалната мобилност (промяната в икономическото състояние по време на живота). В модела, построен така, че да бъдат отчетени специфични събития и възрастови периоди се оказва, че травми в детството като смъртта на родител или развод на родителите; физическо насилие са свързани пряко с проблемите със зъбите.

  • 30% от респондентите са изпитали финансови затруднения или са загубили родителите си или са имали родителски развод до 16 годишна възраст
  • 10% са преживели физическо насилие
  • 18% пушат от деца
  • 20%  са живели в бедност поне веднъж до 51-годишна възраст

В интерпетацията на данните авторите коментират, че трудните събития са онези, които провокират поведение, което влияе на общото състояние – например преяждания и злоупотреба със сладки храни, както и пушене от детска възраст (което помага за успокояване на тревожността, не може да се разглежда само като вреден навик).  Стресът може да повлияе и на инхибиторния контрол на мозъка, което води до никотинова зависимост.

Досега най-често се приемаше, че проблемите със зъбите – като изключим лошата хигиена – се дължат на диабет (заради сухотата в устата) или белодробни заболявания (предизвикани от тежко пушене), а също така и на прием на определени антибиотици през бременноста на майката или при детето до 3 годишна възраст, но дори отчитайки тези случаи, заключенията от изследването са, че здравето на оралната кухина зависи от трудностите (стрес и травми), които човек среща в живота си, а не толкова от икономическите и социални фактори.

 

 

 

.
Photo by Oleg Magni from Pexels

Как да харесате тялото си повече (без да ограничавате калориите)

В това изследване, публикувано в базата данни на SAGE накратко става дума за това, че един от начините да се почувствате много бързо по-добре е, като редактирате фийдовете си в социалните медии (фейсбук, инстаграм) и ограничите всички божествени тела, които се снимат под подходящи ъгли и по цял ден се грижат за телата си, докато от вас се очаква да учите, работите, да гледате деца и да се справяте с живота като цяло.

Жените като цяло и особено по-младите, сериозно се притесняват за това как изглеждат, дори и да имат други постижения, например интелектуални или спортни. Тези притеснения водят до сериозни негативни последствия.

Така че ако напоследък ви се струва, че сте особено дебела, твърде разплута или че колкото и да се стараете никога няма да изглеждате точно както искате, а всички ви убеждават, че сте добре, вероятно се сравнявате с нечии… фийд.

Преследвайки Идеалната фигура

Колкото повече следвате инфлуенсъри, които прекарват времето си в това да изглеждат добре, докато вие например трябва да ходите на училище, университет или да работите, толкова повече време ще се самообвинявате, че не изглеждате като 6,000 лайка или там някъде, като резултат ще ядете малко, некачествено и ще се опитвате да постигнете нещо, което е стратегия и живот, в който няма возене с метрото, а масажи всеки ден.

 

 

 

Ден на хранителните разстройства 2019: Не можем са си позволим да чакаме

За четвърти път активистите на Световния ден срещу хранителните разстройства поставяме в родните си страни въпроси, важни за лечението тези заболявания. Тази година искаме да кажем, че хранителните разстройства не могат да си позволят повече да чакат

По-ранно диагностициране и терапевтична интервенция в максимално ранен етап чрез провеждането на скрийнинг тестове в училище и сред рисковите групи е ключ към това хранителните разстройства да не засягат толкова много лични съдби и здраве. Включването на специализирана психотерапевтична помощ за заболелите в рамките на услугите към гражданите, предоставяни от НЗОК.

Хранителните разстройства имат опустошителен ефект върху физическото и психическото здраве на засегнатите и разпростира тежката си сянка върху семейството и приятелите.

Прочетете 

9те истини за хранителните разстойства

Хората с хранителни разстройства – жени и мъже – заслужават да получат добро лечение на телата и душите си. Техният риск от суицид и съпътстващи заболявания е много висок и има нужда от стратегия за адекватното им лечение

Епидемия без граници

Хранителните разстройства засягат близо 70 милиона човека в целия свят (източник). Засегнатите от различни форми на болестите от този тип не е ясно колко са в България. Има различни статии, в които се цитират данни за 200 до 300 хиляди, но това са предположения и прогнози, а не изследвания. Единствено данните за децата със затлъстяване и наднормено са достоверни. По наличните данни в периода 1951-1960 и през 1988-2000 заболеваемостта нараства от 0,45/100 000 до 20,1/100 000 за анорексия нервоза и 35,8/100 000 за булимия нервоза. Пожизнената болестност достига до 18,6%: 1% за анорексия невроза, 3,6-5% за БН и 14% за останалите хранителни разстройства. Тези стойности са значително по-високи при рисковите групи (атлети, танцьори, актьори, модели), като половината от боледуващите не достигат до здравната система (Миланова, 2013).

По данните на НСИ за 2018 г. хранителните разстройства са сред четирите причини за призната трайно намалена работоспособност/вид и степен на увреждане 7.3%, като са включени в една група с болестите на ендокринната система, разстройствата на храненето и обмяната на веществата, а преди тях са болестите на органите на кръвообращението – 34.2%.

В последните данни на НСИ имаме още данни, които включват болни под наблюдение на психиатричните заведения и структури на 31.12. по вид на заболяването, където хранителните разстройства са включени в една графа с друг тип заболявания, а именно са групирани като „Разстройства на храненето, съня и сексуалността“. В тези данни е указано, че през 2016 г. е имало 151 хоспитализирани , което е малко повече от 2017, когато броят им е 130 (НСИ, 2019)

Определянето на точния броя засегнати в България е много трудно по няколко основни причини: много засегнати лица не търсят психиатрична и психологическа помощ; много засегнати лица не споделят с лекарите, че имат съпътстващо хранително разстройство, когато отидат да се лекуват за някой от страничните ефекти (за вторична аменорея, сърдечни проблеми, гастро-ентерологично, дентални и др.); много общопрактикуващи лекари не са подготвени добре за среща с такива пациенти; често пъти хранителното разстройство не е водещо, а съпътстващо заболяване и така то не се отчита в здравната система.

#WeDoActNow     #WeDoActNow2019  #EatingDisordersCantAffordToWait

 

 

Полезни сайтове и линкове по азбучен ред

Бележка към фондации и кампании – пишете ми през формата за контакт, за да ви включа

 

Войната с храната – скрийнинг тест и материали за хранителните разстройства

Живот на килограм – благотворителна инциатива за превенцията на хранителните разстройства и изграждане на здравословна връзка с храната при ученици от 12 до 18 години.

Център Инсайт – Проект “Фреш старт за младежи с анорексия и булимия”; Програма “Инициативи за обществено здраве” на Министерство на здравеопазването

 

 

 

 

Photo by Lukas Hartmann from Pexels

Как поддържам формата си, от Мерилин Монро

Това е реален материал, публикуван в началото на 50те години в списание Pageant, което вече не съществува. 57 години по-късно ето я тук в целия й черно-бял блясък.

 

Как поддържам формата си

от Мерилин Монро

Честно казано никога не съм приемала фигурата си за изключителна; съвсем доскоро рядко се замислях за нея. Единствената ми най-голяма грижа беше да имам достатъчно за ядене. Сега се тревожа дали не ям твърде много. Никога не съм се грижила да правя упражнения. Сега прекарвам поне 10 минути всяка сутрин, упражнявайки се с малки тежести. Създадох мои собствени упражнения за мускулите, които искам да запазя стегнати и знам, че са точните за мен, защото мога да усетя как им действат, докато се движа.

Как да се чувствате блондинка от главата до петите

Спорт. Никога не са ме интересували спортовете на открито и нямам желание да изпъкна  в тениса, плуването или голфа. Ще оставя тези неща на мъжете. Въпреки набиращата голяча популярност на кожата, загоряла от слънцето, не мисля, че тя е по-привлекателна от бялата кожа или че е по-здравословна. Лично аз се възпротивявам на силния загар, защото харесвам да се чувствам блондинка от главата до петите.

По природа, предполагам имам предразположение към успиване. Мразя да правя каквото и да било в забързана, напрегната атмосфера, и е на практика невъзможно да скоча от леглото сутринта. В неделя, който е моят ден за пълно безделие, понякога ми отнема два часа, за да се събудя, наслаждавайки се на всеки отделен момент на сънливост. В зависимост от задачите ми, спя между пет и десет часа всяка нощ. Спя в по-широсо единично легло и използвам само един единствена тежка завивка пух, зиме и лято. Никога не съм могла да нося пижама или нощница; те ми пречат на съня”.

 

Тя не обича да бъде вкарвана в рамки

Упражнение. Всяка сутрин, след като си измия зъбите и лицете, и изтръскам последния слой сън, лягам на пода до леглото ми и започвам първото упражнение. Това е обикновено упражнение за стягане на бюста, което се състои от вдигането на гирички от 2 кг, като ръцете ми са разперени настрани до позиция точно над главата ми. Правя ги 15 пъти, бавно, после ги повтарям 15 пъти от позицията, където ръцете са назад над главата ми. Тогава, с ръце на 45 градуса от пода, движа гиричките в кръг, докато се изморя. Не броя ритмично, както хората го правят по радиото; не мога да понасям упражнения, ако се чувствам вкарана в рамки.

Комплект странни навици за хранене

Закуска. Винаги са ми казвали, че начинът ми на хранене е абсолютно странен, но не мисля така. Преди да взема сутрешния си душ, си стоплям чаша мляко на котлончето, което си държа в хотелската стая. Когато вече е горещо, счупвам две сурови яйца в млякото, разбивам ги с вилица и ги изпивам, докато се обличам.  Добавям към това хапче мултивитамин и се се съмнявам, че има лекар, който може да препоръча по-хранителна закуска за работещо момиче, което бърза.

Вечеря. Моите вечери вкъщи са стряскащо обикновени. Всяка вечер спирам на близкия пазар до хотела ми и си взимам стек, агнешки котлети или малко дроб, които пека на електрическата скара в стаята ми. Обикновено изяждам и четири или пет сурови моркова с месото, и това е. Може би отчасти съм заек; никога не ми писва от суровите моркови.

P.S. Добре е, предполагам, че се храня просто през деня, а последните месеци си създадох навика да спирам в сладоледения салон  Wil Wright за сладоледена мелба със сос от горещ фъдж. Сигурна съм, че нямаше да мога да си позволя това прегрешение, ако обичайната ми диета не беше съставена почти изцяло от протеинови храни.

 

 

Лили Стефанова, треньор: „За мен главната цел е да накарам тялото им да функционира нормално“

С това интервю продължавам проекта за срещи със специалисти, които работят с хора с хранителни разстройства, като целта е всеки един от нас да покаже какво вижда от своята гледна точка, като това, надявам се, че ще обогати представите на всички за многоликостта и ефекта на хранителните разстройства върху (твърде) голяма част от живота и здравето на засегнатите.

Днес срещата ми е с Лили Стефанова, треньор със страст към спорта от малка – започва с няколко години в леката атлетика като спринтьорка, но сериозна травма в коляното не й позволява да продължи да се развива професионално. Завършва не НСА, а НБУ със специалност Туризъм и близо 10 години е търговец в сферата на телекомуникациите, а на по-късен етап става и търговски мениджър. След раждането на второто си дете решава, че е дошло време за тотална промяна в живота ми и се заема се отново сериозно със спорта, който винаги й е носел само позитивни емоции. Записва курсове в НСА за треньори и започва да се занимава активно със фитнес. Година след това получава предложение да водя спортната рубрика в „Преди обед“ по bTV. Така вече 10 години помага и мотивирам хората да постигнат желаната фигура.

В залата е над 7 часа дневно в залата, работи с близо 80 души във  фитнес „Зевс“ в Павлово, тел. 0878960774, където понякога сред хората й има такива с наднормено тегло (над 160 кг), хипертония, метаболитен синдром, хашимото, дискови хернии, хора след прекаран инсулт, различни изкривявания на гръбнака, с анорексия и булимия.

Все едно сме в Древна Гърция, Лили, страстта към красиво тяло и умни статуси е завладяла, хората. Инстаграмът ми е залят от снимки на съвършени жени! Това е една от многото причини хората да не приемат телата си, каквито си носят – и тогава решават да ги променят. С какви желания идват най-често хората при теб в залата?
В днешно време хората стъпвайки в фитнес залата, искат да отслабнат бързо, лесно и без много усилия. Това тяхно желание подхранва цели клонове от индустрията. Но истината е една – ние, треньорите, не сме магьосници и нищо не става светкавично и без усилия. Здравословното и трайно отслабване е сложен и продължителен процес. Отслабваме се само, когато има калориен дефицит! Това не означава, че трябва да се гладува, но да извършваме достатъчна физическа активност. По този начин натоварванията ще активират мускулите ни, които ще се стегнат, а на свой ред – те ще приберат и намалят обиколките ни. Колкото по-голяма мускулна маса имаме, толкова повече калории ще горим – дори и в покой.

Ако от една страна са хората, които искат да са с божествени тела – и са готови да свалят и да гладуват – от друга са хората, които са с много килограми в повече. Какъв е опита ти – за колко време и при какво натоварване седмично може да се очакват резултати и при едните и при другите?
Отговорът е строго индивидуален. Всеки един човек е различен и тялото му реагира по различен начин. На един здрав човек, който има да свали няколко килограма и да оформи тялото си, са му нужни от 3 до 4 месеца да влезе в много добра форма. Говорим от 3 до 4 пъти седмично
тренировки и стриктен хранителен режим. Под стриктен визирам без алкохол, без сладко,без
газирано, без пържено, без тестени изделия и всякакви храни в шумящи опаковки. Този период е
напълно достатъчен на едни здраво функциониращ организъм да постигне желаните цели.
За съжаление днешно време хората, улисани в бързото си ежедневие, все по-малко обръщат внимание на храната, която консумират. Работата, стресът и проблемите ни карат да се храним безразборно, бързо и на крак. Неусетно теглото ни се повишава, а и с него идва и риска от различни здравословни проблеми като – диабет, сърдечни заболявания, високо кръвно, някои
видове рак и т.н. Работила съм с хора, които са били с метаболитен синдром, анорексия,
затлъстяване, хашимото, инсулт. При тях проблемът с теглото е очевиден и преди да се заемем с него, е много важно да вкараме в релси техният организъм. Подходът трябва да е много внимателен и съобразен с тяхното заболяване. За мен главната цел е да накарам тялото им да функционира нормално! Този процес отнема месеци и отново е строго индивидуално. Случи ли се това, възобновят ли се процесите, отслабването е съвсем постижима цел. Просто трябва  желание, воля, инат, дисциплина и постоянство!

Какво е предизвикателството при работата с хора със свръхнормено тегло?
Не бих го нарекла предизвикателство, а по- скоро правилен подход, много труд и енергия.
Хората стигнали до положение на свръхтегло са силно емоционално зависими от храната.
Работата не е само да ги накарам да направят серия от упражнения, а да им помогна да осъзнаят нуждата да се грижат за себе си и да преодолеят хранителната си зависимост. Процесът е двустранен. Много трудно се постигат резултати с човек, който няма мотивация и се е предал.
Да, трудно е! Аз самата приемам всеки новодошъл, не като поредния клиент, а като нов приятел, който се нуждае от помощ. Затова съм и създала едно мини фитнес общество, в което всички сме приятели. Ние се подкрепяме и насърчаваме взаимно. Работата с хора е трудна поради факта, че всеки е различен и има своята индивидуалност, но спорта и желанието да бъдем здрави ни обединява и заедно постигаме целите си.

Има мъже, които страдат от бигорексия – това е мъжки вариант на анорексията, при която никога не са доволни от мускулите, които са натрупали и винаги се чувстват „недостатъчно красиви“ и стоят в залата. Има и много хора, които жертват социалния си живот заради фитнес-заниманията си. Кога според теб човек е „прекалил“ със спорта?
Със спорт не може да се прекали. Спортът е здраве! Проблемът тук е на психологическа
основа. В такива случаи човек губи реална представа за себе си, и има голяма вероятност да си
докара куп заболявания, ако не му се помогне.

Каква е твоето определение за „красиво тяло“?
Красиво тяло – ЗДРАВО ТЯЛО!

 

 

Други срещи със специалисти

Интервюто с д-р Райна Стоянова, ендокринолог

Интервю с д-р Елена Димитрова, кардиолог

Интервю с д-р Димитър Тянков, дентален лекар

Интервю с д-р Иван Диков, гинеколог

.

.

.

Какъв е Вашия риск от хранително разстройство, направете своя тест тук, на сайта на книгата „Войната с храната“ на проф. Джулия Бъкройд

Връзките между травмите в детството и болестното преяждане

Беше публикувано изследване на френски автори, което показа голямата връзка между травмите в детска възраст/ранна зрялост и затлъстяването комбинирано с болестно преяждане. При пациентите с болестно преяждане има ясно доказана история на травматични събития от психологически произход през началните им етапи на живота им.

За да се изчисли връзката между детските и тийнеджърските травматични събития и преяждането са проведени структурирани клинични интервюта от психиатри с 326 мъже и 1158 жени. Емоционалното пренебрегване е най-честото събитие, изпитвано от пациентите (77.8% от жените и 63.5% от мъжете), следвано от физическо насилие (23.3%), наблюдение на домашно насилие (17.7%) и сексуално насилие (11.8% жени и при 2.8% от мъжете).

Разпространението на болестното преяждане в съвкупната популация се изчислява на 34.9%. При мъжете водещ независим предиктор за проявата на болестта е липсата на емоционална подкрепа, следвана от физическото насилие. При женните това са емоционалните липси от значимите възрастни и сексуално насилие.

Но какво точно е емоционалното пренебрегване и защо е толкова влиятелно върху този на пръв път физиологичен аспект, какъвто е (болестното) преяждане?

Наблюдаваме пренебрегване на емоциите на детето, когато родителят не може да реагира на емоционалните нужди на детето, като причините за това може да са както личните емоционални проблеми на родителя, така и житейски фактори като заетост, болести и други. Родителската неангажираност е в емоционалната сфера, може да няма нищо общо с материалните условия в семейството. За детето е проблем когато не може да признае определени, обикновено негативни, емоции (страх, тъга и др.), защо те биват омаловажени, когато не е одобрявано и утвърждавано; когато детето реши, че е по-добре да се справя само с проблемите си, вместо да ги споделя, което се случва в резултат на комбинация от семейни динамики.

Емоционалното пренебрегване не е обаче психически или морален тормоз. Разликата е голяма, но разрушителната сила не е малко и при пренебрегването, защото детето се чувства зле. Проявата му е небрежност при общуването с децата и техните важни моменти. Има и една друга особеност, която може да убегне. Децата базово са два типа – силно чувствителни и слабо чувствителни. Какви ще бъдат не се определя от семейната среда, а просто се раждат такива. В едно семейство може да има и от двата типа, като причините са както и за темперамента – просто си такъв и толкова. Само че високочувствителните деца реагират по-тежко, силно, соматично и дългосрочно на ефекта от емоционално пренебрегване (може да прочетете по темата тук). Ако сте чувал/а често като дете думи на близки като: „Ама си свръхемоционална“; „Не се дръж като бебе“; „Престани да прекаляваш в реакциите“ или „Твърде чувствителна си“, вероятно принадлежите към групата на високочувствителните хора.

 

Още по темата

Повече за състоянието „болестно преяждане“

Книгата „Войната с храната“

Тестове на английски – личен и дали детето ви е високочувствително

 

 

 

 

 

 

.

Photo by Markus Spiske temporausch.com from Pexels

Къде започва насилието? Интервю с Мари-Франс Иригоайен

Мари-Франс Иригоайен е френски психоаналик и системен психотерапевт. Нейната книга „Моралният тормоз. Перверзното насилие във всекидневието“ (Colibri) e от малкото на български, говорещи за психологическото насилие – в двойката, в семейството, но и на работното място. Това насилие често прилича на шеги; на небрежни, но много болезнено остри забележки и донякъде дори имат основание, което му придава характер на нещо, което е „добро“. Всички капки кръв от тези боцвания водят до кръвозагуба на засегнатия и постепенно психическите му сили и самочувствие колабират. Как се случва моралният тормоз, какъв е неговия алгоритъм и как да бъде прекъснат – това е работата на авторката в тази книга.

Лично за мен частта, която представлява голям принос е за тормоза на работното място, където се разиграват сценарии, в сравнение с които понякога Game of Thrones изглежда като постановка в детката градина. Преди известно време се срещнах с Мари-Франс Иригоайен и ето днес цялото интервю с авторката на тази забележително полезна книга.

Каква е причината да се заемете с темата?

Установих в психоаналитичните групи, които водя, че голяма част от хората са подлагани на такова насилие и то много сериозно насилие. Много мои колеги – психоаналитици и системни психотерапевти твърдяха, че след като въпросното лице остава в тази ситуация, това означава, че тя ги удовлетворява по някакъв начин и ми говореха за мазохизма и удоволствието им да бъдат жертви. Аз не бях съгласна с тяхното мислене и си задавах въпроса „къде започва насилието“. Преди да напиша „Моралният тормоз“ вече бях работила много по въпроса и установих, че за една част от моите пациенти ситуацията беше нормална, но за други не беше така и те мислеха, че с тях се злоупотребява. Във Франция се смята, че всички „пси-“, било психиатри или психотерапевти трябва да останат неутрални и да не заемат позиция. Когато написах книгата, това беше, за да заема позиция и за да кажа, че такава ситуация не е нормална. И днес, 15 години по-късно, колегите са съгласни с мен.

Раните от физическото насилие се превръщат в душевни – но какво се случва с душевните рани от моралния тормоз, когато продължат по-дълго време, какво се случва в душата на човек?

Според мен физическите рани не преминават в психологически, защото когато има физическо насилие има задължително и психологическо. Във Франция жените, които са били жертва на насилие казват, че раните им ще изчезнат, но ужасните думи, които са чули, никога няма да ги забравят. Психичното насилие може да доведе до психосоматични прояви. Унижението и остракизма активират същата зона в мозъка, както и физическото насилие.

Какъв е Вашият отговор на класическия въпрос: с какво отиването на психотерапевт или психоаналитик ще реши трудностите пред човек, който е жертва на насилие?

Ще отговоря аз как работя в такава ситуация. Първоначално хората имат желанието да разкажат какво им се се случило и мечтаят да им се повярва. За мен психотерапевта трябва да заеме позиция и да каже, че изживяната от пациента/клиента, ситуация не е нормална. Следващата стъпка е да се опита да разбере защо агресорът е постъпил по този начин. Ако насилникът е бил ревнив, това трябва да се каже ясно, защото в ситуацията на насилие, жертвата се чувства виновна, но не и насилника и е много важно жертвата да се освободи от чувството си за вина. Най-важното е жертвата да възвърне увереността в себе си, защото насилникът най-често й е казвал, че тя за нищо не струва. На второ място трябва да да накараме жертвата да се чувства по-добре – да се облича по-хубаво, да се среща с приятели, да се занимава с някакъв спорт. Може да се анализира по-подробно ситуация, когато жертвата се възстанови и възвърне известно доверие в себе си, например да се опитаме да разберем защо не е успяла да се защити добре, защото често пъти се случва насилие в зряла възраст да отключи спомени за насилие в детска възраст. Да, думите могат да лекуват. Те могат да убият или да доведат човек и до самоубийство, но съм убедена, че думите могат да лекуват.

Възможно ли е човек, преживял психологическо насилие да продължи живота си, без отново да стане жертва на такова?

Смятам, че след една добра работа с психотерапевт, жертвата няма да повтори това, защото ще може да не попада отново в такава ситуация.

„Бий се“ или „бягай“ е по-добрата стратегия?

Зависи от личността на насилника. Всеки случай е различен и трябва да се разглежда като такъв. Ако насилникът е до такава степен перверзен, че жертвата не може да го надмине, по-добре е да избяга. Във Франция вече има един закон за психологическото насилие и човек би трябвало да се обърне към закона, но за да го изобличи трябва все пак да има минимум доказателства.

Хранителните разстройства често се появяват в следствие сексуално насилие, особено в детството, но също така и на психологическо – като училищен тормоз в тийнейджърска възраст или вследствие на обиди за външността в семейството – както увеличени, така и ниски килограми. Какви са Вашите впечатления?

Понякога да. Убедена съм, че резултата от насилието винаги се отразява върху здравето. В областта на психосоматичните заболявания прекомерното надебеляване и отслабване са често срещани. Проблемът е, че при такова насилие е, че всичко е толкова неуловимо, че не можем да бъдем сигурни има или няма насилие и онова, което не може да бъде изразено с думи, да бъде наречено, се изразява през тялото.

Наблюдавала съм едно усещане за безнадежност при хората, които преживяват такова насилие. Какво бихте им казали Вие?

Бих има казала така – когато познавате начините на насилие, може да изработите противодействие, но трябва да знаете докъде се простират собствените ви възможности. Първият въпрос, на който трябва да си отговорите е – това, което прави другия, устройва ли ме? Първото нещо, което трябва да направите след това е да го кажете – „Не съм съгласен, моля спри“. Ако другият не си промени поведението, най-добре е да избягаш, но понякога един такъв разговор води до положителен резултат. И когато човек попадне в такава ситуация, трябва да говори за нея – дали във форуми в интернет или с психотерапевт, но трябва да говори. Когато си в такава ситуация, не можеш да мислиш, не можеш дори да разбереш какво става и затова е необходим един външен поглед, някой който да ти посочи за какво да разговаряш.

Виждам ролята на книгата „Моралния тормоз. Перверзното насилие във всекидневието“ като пътеводител за тези, които са загубили границите си да прочетат какви са границите в отношенията.

Да, целта на книгата ми и случиаите, описани в нея беше точно такава – не, недейте да попадате в такива ситуации – опасно е и ако вече сте попаднали, как да успеете да излезете. Важното е, за хора, които са попаднали в такава ситуация е, че не са сами – и че има други, които са успели да се оттърсят и да излязат от подобно нещо.

Книгата „Моралният тормоз. Перверзното насилие във всекидневието“ може да намерите в книжарниците на Colibri, да я поръчате онлайн като физическо копие или в електронен вариант.

 

Още по темата

Откъс от книгата

 

 

Още от същата авторка

Жени под влияние, книга за причините за насилието в двойката

Друго интервю на български, във връзка с книгата Жени под влияние

 

 

 

 

 

 

 

.

снимка: Pexels

Пинк за тревожността, трудностите и терапията

Преди няколко дни в Today Show Пинк, чиито текстове рядко са ла-ла-ла много те обичам и не мога без теб, затова да танцуваме и бум-бум, сподели своя път през тревожността, депресията, психотерапията и семейната терапия. Когато толкова позитивен герой като нея сподели, че не е на „Вие“ с главоблъсканиците на живота и не се прави, че „казано честно, всичко й е наред“, това е ход в добра посока – всички сме хора, дори тя!

Цялото видео е в края на поста.

Към темата я насочи Карсън Дейли, за когото психичното здраве е важен въпрос – и той доста е говорил по нея. Пинк (39) каза, че според нея в момента младите хора страдат повече от тревожност, докато в нейното поколение това са били повече депресията и самоубийствата и продължи така: „Разбирам го напълно, била съм депресирана, тревожна съм и премислям всичко непрекъснато“. Уау! 

Да, в последните 19 години чухме от нея, че не са й чужди травмите (Beautiful Trauma), страданието от развода на родителите й (Family Portrait), тоталното отчаяние от партньора ти (So What и опита да спасите връзката си Just Give Me a Reason) и депресията (Glitter in the Air), но сега Пинк не е иносказателна, а директна: „Единствената причина, поради която сме заедно с Кари (съпругът й), е че ходим на семейна терапия през цялата си връзка, дори преди да се оженим“. И двамата са от разделени семейства и не знаят как да се справят с поддържането на връзката – виждали са само как проблемите се решават с тряскане на врати. Психотерапевтката им говори италиански като Пинк и полски като Кари – което допълнително помага да разбира контекста на отношенията им, тръгвайки от спецификата на културите, които са в корените им. Това е много интересно, защото наистина се приема, че психотерапията и психоанализата на роден език е двойно по-ефективна, отколкото тази на не-майчин език по данни на АPA (Американската психологическа асоциация).

Пинк се среща за пръв път с психологичното консултиране, когато на 14 майка й я замъква на психолог, но истинския й път е, когато се скарва с Лаура, приятелка и личен асистент са изправени пред варианта никога да не си проговорят, втората й предлага да отидат на семеен терапевт, за да решат семейно-приятелските си проблеми – и тази терапевтка впоследствие се превръща в неин личен психотерапевт, с когото, 17 години по-късно, продължава да работи.

17 години?! Почти чувам звукът от отместването на вежди нагоре. 17 години е много време, да, но и Пинк никак не си губи времето и е непрекъснато в стрес на работата; общува с много хора, бори се с неразбиране (реакцията на хора за снимката на сина й с пате по пате я накара да реши да спре с публикуването на снимки на децата й); семейната й история не е лека и има преживяни няколкото спонтанни аборта, първият от тях на 17 години. За помятанията тя разказа пред изданието USA Today и в песента Happy от новия й албум – „откакто станах на 17 мразя тялото си „, пее/плаче тя. За текста тя казва: „това е освобождение. Винаги съм била човека, който харесва да се здрависа със слона в стаята. Не се чувствам по-различна от всеки друг, но може би просто мога да говоря за това. Вярвам в психотерапията и мисля, че музиката е психотерапия„.

Preach, sister! Аз се песен-терапевтирам вече 19 години с теб и текстовете ти – освен с тези, на които им плащам за това!

Помятанията и абортите често пъти са подценявани от близки и роднини като травматично събитие, но те са събитие, което остава отпечатък, или дори липсващи парчета по душата на жената, които трудно се залепят и оставят кървящи рани, дори когато жената се прави, че „не е голяма работа“. Бележка: подкрепям pro-choice, но не отричам, че душата страда, независимо от обстоятелствата.

Към психотерапията, Пинк добавя значението на воденето на дневник и писането на песни, което при нея е терапия, защото „служи за екзорсизъм на демоните ми“. Малко уточнение за практиката „водене на дневник“. Това е своеобразно, но много целенасочено изливане на душата, като се разделете с представата „мило дневниче“ и тези опити за дневници и блогове, които умират при раждането си заради лицемерието и сладникавата картинка, която авторите се опитват да представят. За да е ефективна тази практика трябва да е „до кокал“, да пишете каквото мислите, а не каквото е хубаво да мислите. Повече може да прочетете тук, в този линк.

„Вярвам в конфронтацията сам със себе си и взимането на размисли от това.

Което харесвам в терапията е, че ти показва къде са ти слепите петна.

Въпреки че често се чувстваш некомфортно и болезнено,

тя ти дава информация с какво има да работиш вътре в себе си“.

пред USA Today

 

Завършвам този про-Пинк пост с думите й, които каза пред Елън ДеДженерис: „Изкуството някога идва ли от щастието?! Не. Болката е катализатор на промяната. Тя е мотиватор. И си струва да говорим за нея… Болката е всичко„. (линк към тази част от интервюто)

Не се плашете от болката. Тя може да ви заведе на по-добри места от тези, на които сте, Пинк е права и силна, щом не я е страх да покаже уязвимостта си.

 

 

 

Още по темата

Новият, осми поред, албум на Пинк „Hurts 2B Human“ излезе в петък и в него участват Beck, Sia, Chris Stapleton, Khalid, Julia Michaels, Max Martin и Dan Reynolds от Imagine Dragons.

Интервюто в USA Today

 

Моят плейлист с песни на Pink, хронологично, топ 15

1. There You Go (2000) – въпреки че тук имаме „бяла черна певица“, има надежда и се чува.

2. Just Like A Pill (2001) – Директно по въпроса за всички гаджета, които те докарват до ступор. „To the middle of my frustrated fears“

3. Don’t Let Me Get Me (2001) – тази песен е запазена за всеки, който има дни, в които не може да се погледне в огледалото. „Every day I fight a war against the mirror. I can’t take the person starin’ back at me. I’m a hazard to myself…“. Това е албума Missundaztood, за който работи с Линда Пери, а аз като чуя Линда Пери се побърквам, имам такъв „принцип“.

4. ‘Cuz I Can (2006) – badass в най-чиста форма – I don’t play your rules, I make my own

5. Have I seen The Rain (2006) – емоционална песен, първата на която се е учила да свири. Напомня ми на съвсем друга песен и на нещо от моето детство

6. So What (2008) – badass втора серия

7. Crystal Ball (2008), защото любовта се „нуждае от засвидетелстване и малко прошка“

8. Glitter in the Air (2008), защото мятането на ласо към Луната е важно за издърпването

9. Whataya Want From Me (2010), защото я пее по-добре от Адам Ламберт

10. Raise Your Glass  (2010), защото ни кара да „вдигаме наздраве, когато грешим по правилен начин“

11. Fkin’ Perfect (2010), защото „ако търсиш критици, навсякъде са“

12. Try (2012), защото „това, че си се изгорил не означава, че ще умреш“

13. Just Give Me a Reason (2012), защото можем да се научим да обичаме и трябва да внимаваме за връзките когато „са извити, но не прекършени“

14. Revenge (2017), защото ми харесва и е с добра мелодия

15. Love Me Anyway (2019), защото любовта е „странно нещо, кой не люби, той не знай“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

.

Това нещо, наречено любов

Макар да не е задължително обратното на омразата, много често любовта е мислена така. Някои хора говорят за любовта като за нещо чисто, горе-долу така както виждаме бялата светлина. Или е „включена“ и животът е светъл, или е „изключена“ и всичко е потънало в мрак.
Днес искам да покажа една метафорична призма на тази светлина, за да изследваме някои от многото различни цветове, които можем да открием в спектъра на това нещо наречено „любов“.
Любовта може да бъде нежна или жестока. Може да бъде отдаваща се или изискваща. Може да бъде чиста или извратена. Може да дава сигурност или да стане заплаха за сигурността. Може да бъде издръжлива и да устои на много изпитания, може да бъде крехка и да се разруши при първото изпитание. Може да ни издигне до незнайни висини, или да ни запрати в бездната. Може да ни освободи или пороби. Може да ни отведе там, където винаги сме мечтали да идем, а може и да ни докара до ужасна мизерия. Любовта е и още много повече от това. И често пъти, когато най-малко искаме да го осъзнаем, човекът, когото смятаме, че толкова много обичаме, може да се окаже само един образ, който сме създали в ума си. Без съмнение, ние искаме да вярваме, че този образ е реален, а не фантазия. Така че, нека се опитаме да изследваме това още малко.
Бих искал да започна с раждането на човек.
Когато всичко е наред и майката се свърже по естествен начин с бебето си, тя има чувството, че държи най-красивото бебе на света. Много често се случва ние, които имаме деца или внуци, да гледаме на тях като на най-прекрасните деца. И обратно, понякога гледаме чужди деца и се чудим как е възможно някой родител да обича такова бебе или дете, което за нас е крайно непривлекателно. Сигурно ще се шокираме ако разберем, че някои от тези родители си мислят същото за нашето обичано бебе или внуче. Та, как е възможно това?
Част от това може би е начинът, по който природата се е погрижила родителите да се грижат за бебетата си като ги въвлича в една връзка на любов със собствените им деца. В крайна сметка, точно тази връзка им помага да понесат нелеките битки с това да си родител, не само в началото, ами и през всичките следващи години докато тези деца станат по-способни да се грижат сами за живота си. Друга част от връзката, която родителите формират с децата си, често е резултат от това, че искат да ги видят като свое продължение. Но тук съществуват известни опасности. Един родител лесно може да обича това свое продължение, когато всичко върви наред – като че ли гледа себе си в огледало и вижда това, което иска да види. Детето, обаче, трябва да стане себе си, а не да бъде ограничено до очакванията на единия или и двамата родители. Това разрушаване на символичната връзка още от ранна възраст можем да видим когато детето се научи да казва „Не“.
Децата понякога казват „Не“ в отговор на почти всичко, което родителят иска или изисква от тях. Това е част от това, за което говори Уиникът, когато родителите успеят да позволят на детето да развие своето собствено мислене. Както казва той, с течение на времето детето започва да настоява да упражнява това собствено мислене. А много пъти това е трудно за родителите. Но тази проява на опълчване срещу родителите обикновено е много по-здравословна, отколкото когато детето се отказва от собственото си мислене, за да продължава да пасва на изискванията и очакванията на родителите. Когато едно дете расте като неестествено добро, това може да е много по-лесно за родителите (и учителите), но често е лош признак, тъй като може да означава това, което наричаме развиване на фалшив Аз. Това означава, че детето се е научило да се отказва от част от собствената си личност, за да пасва на това, което очакват от него родителите или други хора, които имат власт над него. И на такова дете може да му е нужно много време да се откъсне от научените навици на съгласие и тревожното съобразяване с очакванията на другите.

Несигурността в обичането
Има много различни видове обич. Съществува един несигурен тип обичане, който някои хора показват, когато се опитват да докажат любовта си към някого като държат всичко да е прекрасно и по възможност без никакви конфликти. Има и доста по-различен вид обичане, който се показва когато някой обича достатъчно, за да се въвлече в конфликт, когато е способен да каже „Не“ на неоснователни искания, дори и това „Не“ да бъде посрещнато с гняв, омраза и обвинения.

Продължителното търсене на изгубен добър обект

Това, което имам предвид под „добър обект“ е представата за добър човек, която оформяме в съзнанието си на базата на една идеализирана представа за добрите обекти, които сме имали, или сме искали да имаме, за родител или друга ключова фигура от детството ни.

Съществуват много проблеми в идеята за добър обект. Когато сме много малки ние естествено искаме да вярваме, че нашите родители са най-добрите на света и не можем да приемем никакви заместители на нашите майка и баща, или на човека, който сме възприели като майка или баща. Обратно, други хора често са третирани като непознати, като хора, които идват и си отиват. Но от родителите винаги се очаква да са до нас. Затова като деца винаги сме търсили начини да запазим идеята за изцяло добър родител, особено когато нещата не са вървели добре за нас.
Сега знаем, че децата предпазват вътрешното си усещане за сигурност като развиват така наречените „примитивни защити“ в психиката, чрез които държат идеята за добра майка на безопасно разстояние от всякакви отрицателни преживявания за нея. За тази цел те създават едно разцепване между добро и лошо, като приписват всички добри преживявания на „добрата“ майка в ума си и всички лоши преживявания на „лошата“ майка. Така, когато нещата вървят зле с истинската майка, те могат да си представят, че биха могли да възстановят добрата майка като се отърват от лошата. Едва по-късно детето успява да осъзнае, че добрата майка и лошата майка са един и същи човек. Тогава детето може да започне да развива капацитет за загриженост, като понякога му се иска да поправи болката причинена на майката по време на тези дни, когато се е държало с нея като че ли е изцяло лоша.

Друг начин, по който детето може да се опита да запази идеята за добрата майка е да предположи, не съвсем осъзнато, че когато майка му се отнася лошо с него, това е защото то има нещо лошо в себе си. Дори една истински жестока майка, която е все още идеализирана като добра в душата на детето, може да бъде оневинявана, че се отнася лошо към него, защото то очевидно е толкова лошо. В такъв случай това дете може да почувства нещата така: „Само ако можех да бъда достатъчно добър бих могъл да спечеля отново любовта на моята добра майка“.
Когато детето приеме загубата на идеализираната добра майка/добър баща в детството си, често се случва то да започне да търси това, което понякога наричаме „изгубения добър обект“. Това търсене е видно и по-нататък, когато човек търси своя партньор в живота, което аз наричам търсене на „партньора-мечта“ – някой, който би трябвало да пасне във възможно най-голяма степен на представата на този човек за идеалния партньор. Смята се, че този партньор-мечта все някъде ще бъде намерен и може да бъде открит. А той често пъти е изграден около идеята за някой изгубен добър обект в детството. Това търсене може да се прояви по много начини.
Уиникот отбелязва, че първото огледало на детето е лицето на майката, и ние можем да видим един конкретен дефицит в ранния живот на това дете. Защото от лицето на майката детето получава първото чувство за себе си и когато всичко върви както трябва, то може да види себе си като някой, който може да накара лицето на майка си да грейне.

Влюбване и разлюбване
Искам да започна тази част с един цитат, на който се натъкнах преди няколко години, от английския поет Самюъл Роджърс: „Няма голямо значение за кого се жениш, тъй като на следващия ден със сигурност ще откриеш, че си се оженил за някой друг“.
Това е писано през 19-ти век, по време когато хората много по-често са чакали да се оженят преди да могат да започнат сексуална връзка. Сигурно е било голям шок за хората тогава да се изправят пред една част от тази истинска връзка чак след дълго ухажване и годеж, по време на които само са фантазирали за бъдещата си половинка. Но подобно нещо може да се случи във всяка връзка, дори в днешно време.

Пример за точно обратната последователност срещаме когато някой каже, че се е „влюбил от пръв поглед“. Това, което е особено ясно в случая е, че човекът, който става обект на тази внезапна любов и желание, е някой непознат. Това отваря цялото пространство на света да си фантазираме, че този човек е точно такъв, какъвто искаме да е. Той може да е пълното въплъщение на мечтания партньор, когото цял живот сме търсили подсъзнателно. Така всичките пропуски в знанието ни за този човек могат да бъдат запълнени с всички качества, които си представяме, че той притежава.

Този обичан човек може наистина да притежава някои от качествата, които търсим. Но в други отношения няма да е такъв, какъвто сме си го представяли. Следователно в тази нова връзка ще трябва да има много нагаждане един към друг ако не искаме да се разруши.

За да бъде здравословна която и да е връзка, всеки човек в нея трябва да намери свободата да бъде себе си и да бъде приеман като самия себе си, но това много често не се случва. Или единият човек усеща нужда да отговаря прекалено много на очакванията на другия, за да не го загуби, или идва момент на „разлюбване“ от страна на единия, или и на двамата. Много често точно в този момент единият или другият ще се върне към търсенето на мечтания партньор, който не е могъл да открие в човека, когото напуска.

Повечето хора разбира се сме склонни да се чувстваме поласкани от изрази на признателност и особено на любов към нас. Затова трябва да бъдем изключително внимателни да не бъркаме това с каквато и  да е реалистична оценка за нас като хора или за нашите качества.

В този материал успях да се докосна само до някои аспекти на темата, която обсъждаме – това нещо наречено любов. Вярвам, че и в живота и в кабинета, трябва да се опитаме да схванем много повече.

 

 

Авторът на този текст е Патрик Кейсмънт, британски психоаналитик, а превода, доколкото разбирам, е на Орлин Тодоров

Когато не правя нищо правя нещо – в този случай търсех едно, намерих друго и това е ново доказателство, че новите пътеки дават хубави гледки. Намерих случайно този текст в мрежата и затова споделям избрана част от него. Пълният превод е тук.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

.

(с) Детелина Стаменова

За контакти 0888 388 912

 

Генетика на хранителните разстройства, данни от 2019

През идващите месеци се очаква Синтия Булик, водещ изследовател на хранителните разстройства в световен план да публикува резултатите от най-голямото генетично изследване върху хранителните разстройства, правено до момента.  Това е проект на Anorexia Nervosa Genetics Initiative, инициатива на американски, шведски, австралийски и датски учени и е  финансирано от Klarman Family Foundation

Данните са събрани от клинични интервюта и кръвни проби на 13, 362 човека с анорексия и успоредна контролна група на хора без хранителни разстройства и доказано семейна история с това заболяване. Същият екип работи и по проект за генетичните фактори, свързани с преяждането (Binge Eating Genetics INitiative) и булимията, където са включени около 5,000 участници от САЩ и Швеция, а данните ще дадат информация за гените и състоянието на микробиома при тези заболявания.

Дотук данните от систематичните, фокусирани върху биологичната страна на болестта, проучвания на д-р Булик в областта на анорексията показват, че 50 до 60% от случаите на анорексия се наследяват. През 2017, при широко генетично изследване (pdf към него), проведено от изследователите на  UNC и други членове на Работната група на консорциума по психиатрична генетика за хранителни разстройства (PGC-ED) показа връзка между анорексия и шест гена в хромозома 12. В същия регион учените са установявали връзки с различни автоимунни заболявания, включително диабет тип 1 и ревматоиден артрит. В същото изследване се потвърждава и силните генетични връзки между анорексия невроза и невротизма, шизофренията, и по-малко очаквано, различни метаболитни нарушения. По този начин се обяснява част от биологичните причини за възникването на болестта, което показва страната й на сериозно, чисто медицинско заболяване, а не избор на вид диета, както се приемало някога.

Вероятно генетичните фактори са причината, поради която една част от хората успяват да се възстановят, макар и трудно и след много усилия на специалисти от различни области. При друго научно изследване, направено от Университета на Калифорния, Сан Диего, се вижда, че при тестове с 2,000 жени с хранителни разстройства, при подобрение на състоянието им и оздравяване се наблюдава подобряване и повишени връзки в някои клетъчни процеси.

Анорексия се свързва с висок смъртен риск и смъртта може да настъпи по различни причини – от самоубийство до сърдечни проблеми. Много заболели остават недиагностицирани, но в повечето изследвания се предполага, че глобално са засегнати  2% от жените и 0.3% от мъжете.

Синтия Булик в коментарите си към изследванията и идващото казва, „Трябва да променим мисленето на лекарите и психотерапевтите за хранителните разстройства, показвайки им откритото от нас, изтривайки старите фалшиви теории и хипотези“.

Резултатите от генетичните изследвания тепърва ще влизат в полза на терапиите и разбирането на това, че част от заболелите са пострадали по генетични причини може само да даде нов тласък в работата с хората. Когато в бъдеще, ако може да се установи биологичната причина, това ще спомогне за възстановяването на психичното състояние по подходящ начин, допълвайки и развивайки работата на психотерапевтичните методи.

 

Още по темата

Може да направите своя скрийнинг тест за хранителни разстройства тук

 

 

 

 

 

.

За контакти с Детелина Стаменова може да пишете тук

 

„Парадоксалните заповеди“ на Кент М. Кийт

Хората са нелогични, неразумни и егоцентрични. Обичайте ги все пак.

Ако правите добро, хората ще ви обвинят в егоистични скрити мотиви. Правете добро, така или иначе.

Ако сте успешни, печелите фалшиви приятели и истински врагове. Успявайте все пак.

Доброто, което правите днес, ще бъде забравено утре. Правете добро във всеки случай.

Честността и откровеността ви правят уязвими. Бъдете честни и откровени, каквото и да ви струва.

Най-големите мъже и жени с най-големите идеи могат да бъдат убити от най-малките мъже и жени с най-ограниченото мислене. Въпреки това мислете мащабно.

Хората предпочитат аутсайдерите, но следват само победителите. Борете се за няколкото аутсайдери все пак.

Това, което изграждате години, може да бъде унищожено за една нощ. Изграждайте, каквото и да се случва.

Хората наистина се нуждаят от помощ, но могат да ви атакуват, ако им помогнете. Помагайте им, каквото и да отвръщат.

Дайте на света най-доброто от себе си и ще ви ритнат в зъбите. Въпреки това давайте на света най-доброто, което имате.

Този текст е на Кент М. Кейт 

 

 

Попаднах на него в мемоарите на Иван Костов „Свидетелства за прехода 1989-1999“, Сиела, и ме заинтригува какъв е произхода на цитата.

 

Парадоксалните заповеди са написани от Кент М. Кейт, когато е на 19, второкурсник в Harvard College, като част от брошура, която написал за ученици-лидери, заради миналото му на участник в училищни съвети и т.н. Като студент той продължава да изнася речи, да води студентски организации (това се случва през 60те, когато да не си активист на нещо социално е било наистина невъзможно). За разлика от връстниците си хипита, Кейт бил консервативно настроен – и заемал (тогава) непопулярната страна, че промени се постигат през еволюция, не чрез революция. След като завършва право той става държавен служител, президент на частен университет, занимава се с частен бизнес, но през цялото време поддържа и кариерата си на оратор и презентатор.

На сцената влиза Майка Тереза

Спорната религиозна фигура, известна като светицата от Калкута, Майка Тереза, по неведоми пътища се среща с този текст и поставя част от него на стената на един от приютите й, заради което текстът понякога се среща като нейно авторство.

Още по темата

Сайтът на Кейт М. Кент и линк към книгата му „Правете го все пак“ (на английски)

Сайтът на Парадоксалните заповеди

Животът на Майка Тереза в снимки (NYTimes)

 

 

 

 

 

 

 

 

.

 

 

Д-р Тянков, зъболекар: Лекувайте комплексно зъбите, засегнати от хранително разстройство

С това интервю продължавам проекта за срещи със специалисти, които работят с хора с хранителни разстройства, като целта е всеки един от нас да покаже какво вижда от своята гледна точка, като това, надявам се, че ще обогати представите на всички за многоликостта и ефекта на хранителните разстройства върху (твърде) голяма част от живота и здравето на засегнатите.

Д-р Тянков е завършил висшето си образование по дентална медицина в Медицинския Университет – София.

Работи вече 20 години в областта на естетичната дентална медицина и имплантологията. Кабинетът му се намира в София. Може да се свържете с него в клиниката му Алфадент на телефон 088 887 62 26.

Д-р Тянков, можете ли да познаете, че Ваш пациентка страда от булимия, още по време на преглед?

Най-често да. Вижда се по специфичния вид на зъбната повърхност – обикновено с абразирали дъвкателни участъци и ерозиралия емайл. Няма как да не обърна внимание на значително изтритите дъвкателни повърхности, съпроводени с намалена височина на зъбите. Тези пациенти най-често идват при мен заради естетическия вид на зъбите си – тъй като цвета и формата на зъбите им са се променили с врамето, а понякога имат и болки в някои от разрушените участъци, тъй като зъбите не могат да компенсират бързото си разрушаване. Как се разрушават зъбите? ОТ една страна е липсата на микро елементи, а от друга – повишената киселинност на слюнката заради излизащите стомашни сокове. Това води до зъби, които започват да придобиват различни нюанси на кафявото поради изтъняване – и в някои случаи до липсващ емайл. Ще направя сравнение между повръщането и ежедневно обливане на зъбите с киселина, а това вторично води до още проблеми. При повръщането и развалянето на зъбите се стига в някои случаи до деформиране на захапката – първо тя се изкривява и впоследствие дори се изтриват асиметрично ставните ямkи.

При една дълга булимия рано или късно се стига и до загуби на зъби. Обикновено, понеже това става генерализирано, засяга се цялото съзъбие и лечението става толкова скъпо, че пациентът не може да си го позволи – и така започва да се работи „на парче“.

Какви са, да ги наречем „етапите“ на проблеми със зъбите при хората с хранителни разстройства?

Както казах, първо се наблюдава естетически проблем – поява на белезникави или тъмни петна (дисхромии) по външните страни на зъбите, които по-късно водят до изронване на емайла. Следва свръхчувствителност на зъбите – от топло и студено и при определени храни. Едва след това идва разрушаването и изтриването им на височина и дебелина. Появяват се и възпаления на венците, заради микрофрактури по зъбите.

Детайлна снимка на зъби на пациент с булимия

Като част от комплексното лечение, най-често се налага зъбите да бъдат защитени и според степента разрушаване се изработват или фасети, или корони. На един разрушен зъб трябва да му се върне старата форма и да бъде защитен от агресивните фактори в устната кухина.

При протичащо хранително разстройство се поразява цялото съзъбие, но доста често, тъй като фронталния участък (предните зъби) е най-видим, пациентите се обръщат най-често заради него и тогава се отваря въпроса за комплексно лечение. В по-голяма част от случаите долните зъби са по-засегнати, защото слюнката се задържа повече при тях. Нелекувайки дъвкателните зъби обаче се стига до промени, които са не по-малко неприятни – и те включват както проблеми с цялата храносмилателна система, тъй като храната не се обработва добре в устата, така и промяна на външния вид.

В практиката си съм виждала много хора с блестящи зъби, независимо от това, че години са били с хранително разстройство, може ли да ми обясните това?

Имат значение генетичните фактори, степента на заболяването и продължителността му. Колкото повече време зъбите са подложени на киселинна атака, толкова са по-поразени. Разбира се, че младия човек има повече компенсиращи механизми.

Когато организма иска вещества, но не ги получава – тук имам предвид калций и флуор, ако не ги добавяш или ги разграждаш с водородни йони, то тогава резултатът е плачевен. Няма как да имаш здрава къща само с вар и кирпич, трябва и тухла.

Преди намесата на денталния лекар
След намесата на естетичния зъболекар, като умишлено зъбите не са оставени в „холивудско бяло“, а е целен оригиналния им вид, преди заболяването

И преди в сайта ми съм писала, че е важно да не се мият зъбите веднага след повръщане. Какво друго бихте добавили Вие като съвет към тези, които имат проблем?

Да избягват избелващите пасти за зъби – особено тези с абразивност. Задължително четката им за зъби трябва да е мека, защото твърдата допълнително изтъргва вече мекият емайл.

Описвате много сериозни последици от хранителните разстройства – и конкретно при булимия, заради повръщането и липсата на микроелементи – при анорексията. Какво не знаят пациентите Ви, какви потенциално грешни решения правят, когато трябва да избират как да лекуват зъбите си?

За съжаление лечението на последствията изисква много време и разбиране. Препоръчвам им да не отлагат провеждането на комплексно лечение – много от тях търсят помощта на зъболекаря само когато имат проблем и то за конкретен зъб, който в момента ги боли и – поради една или друга причина – не лекуват както всички зъби – така и хранителното разстройство като психично състояние. Така те губят постепенно зъби, които могат да бъдат излекувани иначе.

 

Други срещи със специалисти

Интервюто с д-р Райна Стоянова, ендокринолог

Интервю с д-р Елена Димитрова, кардиолог

Интервю с Лили Стефанова, треньор

Интервю с д-р Иван Диков, гинеколог

.

.

.

Какъв е Вашия риск от хранително разстройство, направете своя тест тук, на сайта на книгата „Войната с храната“ на проф. Джулия Бъкройд

 

 

 

 

Как да престанете да мислите за някого?

Натрапчивото мислене за друг човек може да бъде изключително изморително. Независимо дали е партньор – бивш или настоящ; човек, с когото имате проблем или е свързано с миналото, това мислене изцежда. Подобно на един друг пост, 44 съвета срещу безсънието и други кошмари, и тук ще опиша основните техники с огромната уговорка, че ако това е цикъл, в който често влизате – нито една от тях няма да има дълъг ефект и само психотерапия или психоанализа биха могли да ви помогнат реално да не бъдете в плен на този тип обсесивно мислене и то след усилия и време от ваша страна.

Обсесивното мислене

Цикличното токсично мислене за събитие или човек може да бъде преодоляно. То е емоционално и физически опасно за всеки, който се подлага за него и може да доведе до влошаване на здравето – започвайки се с гмурване в производството на възпалителни стрес химикали и хормони, които може да провокилат почти всяка болест, за която може да се сетите – и особено как това натрапчиво преживяне на отношения, разговори, спомени, играе роля при развитието на депресия, рак, сърдечни болести и автоимунни заболявания.
Вероятно искате да престанете, но не можете. Колкото и да се опитвате сами, няма да успеете, защото това е процес, който се случва в споделянето с друг, най-добре професионален терапевт.

Любовната зависимост

Има различни теории в психологията, защо някои е по-вероятно да развият обсесивна любовна зависимост – биологична, на привързаността, неврологична, семейната среда, детството, но в описанието на жертвите виждаме общи качества – емоционална незрялост и несигурност, деца в тела на възрастни. Чувствата на ревност, параноя и безсилие се преплитат с деструктивни поведения и всичко това обърква живота на ежедневна база. Това е поведението, при което дори след раздяла не може да спрете да мислите и говорите за бившия партньор много дълго време. Дали сте се разделили трудно или не, няма особено значение – мислите са натрапчиви и „зависимост“ си е точната дума – едва ли не не можете да дишате и да мислите за каквото и да било друго, като нуждата от другия е сравнима с тази на алкохолика от алкохол или на наркомана – от наркотици. Затова и „лечението“ няма да е лесно, но пък ето как може да го направите по-малко болезнено.

Престанете да следите какво се случва с другия в социалните мрежи

Няма нужда да го изтривате или блокирате, достатъчно е да не ви се появяват постове. Опитвайте да не проверявате непрекъснато какво се случва с него. Сложете си първо цел да не проверявате всеки ден. После да не проверявате три дни. После една седмица. После един месец.

Като не проверявате информацията за другия, тогава и нямате бум от допамин, когато видите лицето му или някакъв статус, може да ви подлуди, защото е свързан с вас или по-неприятно – не е свързан с вас, а с нова връзка например.

Врачки и други гадания

Коя ли жена не го е правила? Част от мъжете също, но биха си го признали само пред особено сериозен полицейски служител. Хипотезите:

тя ви казва, че сте „кармично свързани“ и ще се съберете. Резултат: губите време в надежди.

тя ви казва, че ви е било писано да се разделите. Резултат: още три литра сълзи.

Не намирайте веднага някой друг

„Клин клин избива“? Е, не винаги. Най-често хората правят сравнения с бившия/ата, за съжаление в полза на бившия. Така горкият следващ просто е обречен да стане „втора ръка“ и да остане неоценен.

Престанете да мислите, че може да престанете да мислите

Хората по-често мислим за това, което нямаме, отколкото за това, което имаме. Затова мислете, все пак сте хора, но с уговорката, че освен мисленето и свръхупотребата на носни кърпички, може да направите и различни неща, като:

излизания сред природата;

срещи, в които си поставяте за цел да не споменете името на другия нито веднъж и

всичко, което изисква концентрация. Идеално време да започнете да учите италиански например.

Започнете да създавате нови спомени
Малта? Ница? Горно Нанадолнище? Чистене на клетки на спасени кучета? Чакат ви. Превключвайки вниманието си от другия върху себе си и различна от обичайната среда ще помогне да излезете от непрекъснатото мислене.
Доказано е. Алкохолът не помага. Джънк храната също.
Алкохолът само води до пиянски съобщения. Задръжките падат, меланхолията се увеличава и така си имате още един проблем.
Повтаряйте си с променлив успех някоя от тази фрази вместо мантри 
„И това ще мине“
„Нищо не е вечно. Хората идват и си отиват“
„Не можеш да промениш началото, но можеш да промениш настоящето“
„Няма винаги да боли толкова“
„Най-доброто предстои“
Престанете да търсите обяснения.

Това включва да престанете да пращате скрийншотове на разговорите ви на приятел/ки, питайки какво точно означава „Не ми звъни“ и „Престани да ме търсиш“. Въпросите са безкрайни, но се придържайте към факта – не сте заедно. Може би си мислите, че ако знаете точната причина, това ще ви успокои и няма да страдате. Намерите ли един отговор обаче, ще ви хрумва друг въпрос. Тази книга „Той просто не си пада по теб“ (има и филм с Дженифър Анистън) може да помогне поне за един ден.Така че, обясненията и фактологията не са толкова важни, колкото защо толкова много страдате – а за това отговора е в личната ви псиохотерапия.

 

 

 

 

 

.

Храна вместо антидепресанти?! Развитието на нутриционистката психиатрия

Постоянното покачване на нивата на депресия сред целокупното население, дори сред най-младите, накара психиатрите да погледнат и към начина им на хранене. Това не означава, че лекарствата и психотерапията не играят важна роля в лечението, нито пък че трябва да бъдат заместени изцяло от подходящо хранене.

Много данни показват връзката между здравословно хранене и болестите на душата. Например д-р Джойс Кавайе (пред The Independent) разяснява, че „много психиатрични състояния се предизвикват от възпаление в мозъка, които карат нашите мозъчни клетки да умират, а това възпаление е, отчасти, се дължи на липсата микронутриенти като магнезии, омега-3, пробиотици, витамини и минерали“. Хранене, което се състои предимно от преработени храни и захар може също да предизвика възпалениe. В много изследвания се прави връзката диета с големи количества захар и между влошаването на разстройствата на настроението, каквато е депресията – едно от сравненията, които се правят е, че когато използвате нискокачествено гориво за мозъка, резултатът е същия, както когато заредите със супернекачествено гориво колата си – моторът се разваля и карате бавно. В това изследване на University of Melbourne се доказва, че жени, които са се хранили с джънк фуд имат 50% по-голям риск да преминат през период на тревожност и депресия спрямо тези, които се стремят към по-здравословна диета. Разработките в областта на храненето и психичните състояния се развиват предимно в Австралия, където само в един от проектите досега са вложени над 6 милиона австралийски долара.

В това изследване на жени под 30 години се установява, че начинът на хранене изменя химията на мозъка.  Авторите приемат, че зрелостта на мозъка може да не е завършена преди навършването на 30 години, което обяснява различнията в контрола на емоциите, настройката за живота между двата периода. Те установяват, че настроението на по-младите зависи от храната повече, но при тези над 30 е важно редовно да приемат повече антиоксиданти (плодове) и да се въздържат от приема на храни, които ненужно активират симпатиковата нервна система (кофеинови продукти, такива с висок гликемичен индекс).

 

В последните години употребата на антидепресанти се е удвоила  (данни за Англия и Великобритания, няма публични такива за България), като според някои учени дори не се предписват достатъчно (източник). Тези данни включват и двойното покачване да предписването на антидепресанти на деца и тийнеджъри (източник)

 

Храна за размисъл

Как храната влияе на настроението е тема за хората от стари времена. Така някои храни е открито, че стимулират (яйца, нар), а други, че успокояват (пилешка супа, марули). Джънкът е богат на наситени и транс мазнини, които при дълъг период на употреба могат да провокират тревожност и депресия (по данни от лабораторни експерименти с хора и животни).

Това, което знаем със сигурност е, че състоянието на чревната флора е изключително важно за добриото психично здраве. Проблемите на душата често вървят ръка за ръка с проблеми на червата и стомаха. За цинка, магнезия, омега 3 мазнините, витамините от групата Б и D3 се знае, че влияят на настроението, депресията, облекчават тревожността и удобно се продават под формата на хранителни добавки. Уловката? Естественото хранене е най-добрия източник на тези нутриенти и само ако не може да си ги набавите по естествен път, тогава прибягвайте към тях. Не си предписвайте и сами какви добавки да взимате, а говорете с лекар, защото може да направите едно от двете – да си дадете парите за скъпа урина или дори да рискувате, ако не знаете състоянието си и да предозирате с някое от тях.

Трябва да променим отношението си към храната така, ча да променим мисленето, че тя ни дава калории към това, че тя ни снабдява с есенцията на здравето.

проф. Джулия Руклидж

Напоследък е „модерно“ при някои от диетите да се изключват цели хранителни групи. Прекачайки ги, изпускаме цялата гама от микронутриенти, които дават и има вероятност да ги заместим с алтернативи, които не са толкова добри за здравето. Психологическата страна на въпроса е, че в момента, в който наречем храните „добри“ и „лоши“, това променя отношението ни към храната като такава и с ограничаването постепенно може да се влезе в спиралата на чувства на срам и тревожност при храненето, вместо на естествено отношение към него.

Внимавате ли?!

Трудността при този подход е, че хората сме крайно склонни да подценяваме решения, които изискват промяна на навиците, дори промяната да е към по-добро. Т.нар. Средиземноморска диета (зеленчуци, плодове, пълнозърнест хляб, зехтин и риба), дава много добри резултати при диагностицирани с депресия само 12 седмици след като я започват (източник). Обратното – богатата на червено месо, преработени местни продукти и сладко, са рискови да развитието на проблеми.

Препоръките на изследователите в областта могат да бъдат обобщени така:

Хранете се по начина, характерен за региона ви (за България това може да е т.нар. Балканска диета). Киселото мляко и чесънът например също са полезни за чревната флора, както и ферментиралите храни – като туршиите дори например – те са наричани също „функционални храни“, защото носят и допълнителни здравни ползи чрез пробиотиците, които съдържат.

Умереното хранене с червено месо (3-4 пъти седмично до 100 гр) би могло да има ефект за депресивни и тревожни състояния.

Увеличаването на зеленчуците, плодовете, бобовите, ядките и семената и намаляването на преработената храна (всичко в пакетчета) и най-трудното –

Въвеждането на малки промени, които да останат за дълго време в живота ви, а не само „миналото лято бях започнала да се храня здравословно“. Такива могат да са – плод за следобедна закуска или решението да всяко хранене да имате и зеленчуци в чинията.

 

 

Още по темата

Най-популярната книга по темата – Джака Фелис и нейната „Диета за добро психично здраве“ (на английски)

Статията във World Journal of Psychiatry на д-р Дрю Рамзи „Храните-антидепресанти“и неговия личен блог

Британският сайт за изследвания върху храните и поведението, който дава сериозна информация за подходящия начин на хранене при различни заболявания

Сайтът на Международното общество за изследвания в областта на нутриционистката психиатрия

TED лекцията – Изненадващо драматичната роля на храненето, проведена от проф. Julia Rucklidge

Постът в блога на Harvard Health Watch

 

 

 

 

 

.

 

Хранителните разстройства и секса

Хранителните разстройства са в състояние да променят сексуалния живот на засегнатите. Сексуалните дисфункции са често срещани при всички подтиповe, като общото е нехаресването на тялото, тревожността дали партньора ще го хареса, отсъствието на желание за секс дълго време  – и ето така две трети от жените с хранителни разстройства според изследвания не са щастливи със сексуалния си живот.

Ако при булимия често пъти типичния профил на засегнатия е импулсивен човек и сексуалният живот е възможен, но  при анорексия е различно – ограниченото хранене подтиска секс хормоните – естроген и тестостерон – така че либидото изчезва и просто не им се прави. Макар че анорексия може да е и резултат от ендокринните нарушения, неврологични заболявания и генетични фактори, по-често личностните характеристики са перфекционизъм, ригидност и социална интроверсия. Повечето пациенти развиват анорексия по време на тийнейжърските годнини, но тези които се разболяват в по-зряла възраст, при интервюта споделят, че са били сексуално активни преди заболяването. Ето защо, повечето учени смятат, че променения баланс на яйчниковите стероиди и невротрансмитери на централната нервна система стои в липсата на сексуален интерес. Подобно на пациентите с депресия ендокринните и невроендокринни промени са свързани  със загуба на сексуално влечение (източник).

Един от ключовите сигнали за анорексия е аменореята (липса на менструация). Хормоните, които са отговорни за менструацията, в частност естроген, за да да бъдат произведени имат нужда от мазни клетки в тялото. Когато нивата на телесна мазнина е по-ниска от нужното в женското тяло (21-33% за жени на възраст 20-39), това се отчита като риск за фертилността (включително намаляване на репродуктивни органи хипогонадизъм (източник).

Лошата и добрата новина

С намаляването на калорийния прием желанието за секс намалява, както и удоволствието, с повишаването на килограмите то се увеличава.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Снимка Pexels

.

 

Апокалипсис сега – затлъстяване, лошо хранене и промяна на климата

Текстът по-долу е основан единствено и само на научни изследвания, не на футурологични или есхатологични прогнози. За съжаление.

Апокалиптичното, описано в него, може да бъде променено от всеки един от нас чрез личен избор на поведение; подходящ начин на хранене и движение и отговорност към промяната на климата чрез ежедневни усилия за природосъобразен живот.

В един идеален вариант някога ще имаме и устойчиви държавни политики за промотирането на здравословен начин на живот – дотогава грижата си е наша отговорност.

Последният доклад на комисията Lancet по затлъстяването се фокусира върху три пандемии, които съществуват по едно и също време и се дължат на лошо функциониране в едни и съши системи – храна, транспорт, дизайн на градовете и използваемата земя.

Синдемия e термин, разработен от Мерил Сингер, американски медицински антрополог. При нея имаме групиране на болести или състояния и взаимодействието им в отделните органи. Освен това, терминът „синдемия“ включва и значението на социалните условия в концентрациите на болестите, взаимодействията с тях и последиците за здравето. При синдемията взаимодействието на болести или други неблагоприятни здравословни условия често възниква поради неблагоприятни социални условия (такива са бедността, експлоатацията, стигматизацията, тежки социални отношения), които поставят социални групи на повишен риск.

 

Синдемията е синергичва епидемия, т.е.  полученият ефект е различен или по-голям от сумата на индивидуалните епидемии.

Лошото хранене във всичките си форми, включително затлъстяването, недохранването и рисковете от диети, са основна причина за влошеното здраве в цял свят.  В близко бъдеще
последиците от промените в климата значително ще повлияят на здравето. Промяната в климата може да се счита за пандемия заради ефекта върху здравето на хората и природните системи, от които зависим, т.е. планетарното здраве. Тези три пандемии –  затлъстяване, недохранване и изменение на климата – имат влияние върху по-голямата част от хората във  всяка страната и региона по света.

Червеното месо като фактор на синдемията

Световното производство на месо се е увеличило 4-5 пъти между 1961 и  2014 г. Това увеличение отразява нарастването на търсенето и нарастването на населението, но и увеличаването на потреблението на глава от населението от 20 кг на 43 кг на човек на година.   
Производството на червено месо има основен принос за изменението на климата (19% от всички парникови газове). Парниковите газове са свързани с емисиите на метан от чревна ферментаци, емисиите на азотен оксид от приложението на тор и тор и значителните необходимите суровини за отглеждане на зърнени култури и маслодайни култури за използване като фураж за добитък в промишлеността животновъдството. Животновъдството също използва приблизително 70% от световната земеделска земя и е основна причина за обезлесяването, замърсяването на природата  чрез отпадъчни води и замърсяване на въздуха.  Прекомерната консумация на месо може да допринесе за затлъстяване (особено преработено месо). Хранителните продукти от животински произход, включително месото, осигуряват богат източник на микроелементи, особено за малките деца. В много региони животновъдството  допринася значително за препитанието, доходите на домакинствата и националното богатство.

Проблемът със затлъстяването има четири страни. Първата е, че затлъстяването става преобладаващо във всеки регион на света. Нито една държава досега не е успяла да върне кривата, растяща нагоре. Вторият проблем е, че още не са създадени политики за значима и измерима промяна, заради политическата неадекватност и силното противопоставяне на търговските интереси за такива промени, съчетано с липсата на натиск от страна на гражданското общество. Третата причина е, че огромната здравна и икономическа тежести не се приема още за спешни, или поне не толкова спешна, за да предизвикат публичен натиск върху институциите. Четвъртата причина е, че наднорменото тегло досега не е било свързвано с другите глобални предизвикателства.

Само няколко държави – Швеция, Германия, Катар и Бразилия имат разработени диетични насоки, които промотират насърчаване на екологично устойчиво развитие и  хранителни режими, които осигуряват подобряване на качеството на диетата, човешкото здраве и благополучие, социални справедливост и отговорят на предизвикателствата, свързани с изменението на климата.

Чилийският път
75% от чилийците са с наднормено тегло. Лекарят и политик Гуидо Гиради от 2006 г. поставя въпросите за храненето на сънародниците си, като кани д-р Рикардо Уауи, един от водещите специалисти по хранене в света, в стратегически комитет по хранене. Първата стъпка била да се дефинира нездравословната храна и нейните отрицателните въздействия върху здравето. Второто предизвикателство било това да доведе до промени. Съпротимвата дошла от хранителните компании. Чилийският президент Себастиан Пинера се сблъскал с огромен натиск от страна на хранителната промишленост и наложил вето на проекта. През 2015 г. следвашият президент Мишел Бачелет разрешава постепенното изпълнение на плана.

Исторически  погледнато най-популярната форма на лошо хране досега в човешката история е било недохранването, водещо до забавяне на растежа и недостиг на микроелементи. Глобалният индекс на глада (1992–2017) показва значителен спад на смъртността при деца под 5 години във всички региони на света. В последните 40 години обаче пандемията на затлъстяването промени модела на малнутрициите. От старта си в началото на 80те години, скоростното развитие на надпорменото тегло и затлъстяването започна в страните с висок доход на населението. През 2015, вече беше направена прогноза, че затлъстяването засяга 2 милиарда човека по света с всички негови здравни последици.

Икономическите последици от промяната на климата включват, наред с другото, прогнозите за щети от екологични бедствия (като суша и горски пожари); промени в местообитанията (заради повишаване на морското равнище), последици за здравето (напр. глад и диария). Промяната на климата ще засегне храненето по много начини. Първо ще пострадат малките земеделски производители с ниски доходи, въпреки че промените в околната среда ще засегнат всички производители. Очаква се глобалното затопляне ще доведе до по-ниски добиви, особено в тропическите райони. Освен това, климатът може да намали протеина и микроелементите
Въпреки че не всички култури са с еднакво повишени нива на въглероден диоксид, данните показват, че намалява концентрацията на протеин в пшеницата, ечемика, ориза и картофите с 10-15% . Промените в хранителната стойност допълнително ще допринесат за лошото хранене, , особено при децата и промените също ще повишат цените на основните хранителни стоки. В същото време производството на храни е един от най-големите фактори за промяната на климата. Селското стопанство пряко произвежда 15–23% от всички емисии на парникови газове, което е сравнимо с транспорта. Само животновъдството дава 12–19% от парниковите газови  емисии. Различните видовете произведени храни имат различен ефект. Както месото, така и млечните продукти изискват повече и генерират по-големи емисии на метан, отколкото
алтернативи на растителна основа. Освен това, несезонните плодове и зеленчуци, които се
отглеждат в оранжерии, консервирани в замразено състояние, или са транспортирани по въздух произвеждат значителни емисии.

Взаимодействието между промяната  на климата и затлъстяването също са многобройни, но по-малко видими. Увеличаването на температурата на околната среда може да допринесе за затлъстяването чрез намаляването на физическата активност.  Промяната на климата ще направи производството на плодове и зеленчуци по-скъпо и населението ще промени хранителните си навици към употреба на преработени храни и напитки с високо съдържание на
мазнини, захари и натрий.

 

 

 

 

 

 

 

 

снимка Photo by Abet Llacer from Pexels
Детелина Стаменова

 

 

 

 

Допълнителният провокатор към привикването на децата към сладкото

„Новите“, т.е. днешните деца, живеят с двама големи провокатори – (1) телефоните/таблетите, които са равни на обездвижване (но също и загуба на време и намаляване на времето за четене и усвояване на смислени умения) и (2) захарта и заместители, която водят на наднормено тегло.

За да се обуздае неистовото желание за сладко – което започнало в детска възраст, трудно се овладява в зряла, педиатрите препоръчват да се опитате да намалите максимално сладките напитки, които след проучвания се оказват подценени като калориен прием.

Американската педиатрична академия и Американската сърдечна асоциация миналия месец публикуваха препоръки за обществена политики за ограничаване на употребата на сладки напитки с цел намаляването на затлъстяването, което свръхконсумацията предизвиква. Те включват както идеи за данъци върху производителите, така и ограничения на начините за маркетинга на този тип продукти; промяна на менютата в училища и т.н.

Близо 90 изследвания ясно са доказали връзката между подсладените напитки и проблемите с теглото на децата. Дори една или две напитки дневно може да причинят проблеми.

„Децата, подрастващите и техните семейства трябва да имат достъп до достоверна нутриционистка информация на етикетите, в менютата на ресторантите и в рекламите“ е написано там, а към мерките се включва също така и намаляване на опаковките, които се продават в близост до деца. През август 2018 Калифорния се превърна в първия щат, в който беше приет закон, че ресторантите трябва да сервират вода или мляко като напитка в детските менюта (вместо сок или газирана напитка).

При проучванията се оказва, че основния източник на добавена захар при децата не идва от храната – както може би и вие подозирате – а от напитките – като се цитира, че в отделни изследвания до 17% от калориите са дошли от течните продукти. 

„Сокчетата“ – често пъти просто са калорийни бомби без никакъв хранителен ефект, а надписа „без захар“ нищо не означава – вероятно е заместена с глюкозо-фруктозен сироп, който не е по-добра алтернатива. Може да ги заместите с фрешове – или с разредени фрешове – например четвърт фреш, три четвърти вода. В някои държави – например спрямо диетичните препоръки в Австралия, децата не са насърчавани да пият плодови и зеленчукови сокове със съдържание на захар, защото се смята че стават твърде концентрирани, когато са във фреш и вместо това се препоръчва да им се дава плодът или зеленчука да се изяде, а към тях чешмяната вода в чаша да е съпровождащата течност.

Студените чайове също са с твърде високо калорийни – вместо тях може да направите сами чай и просто да изчакате да изстине в хладилника. Мед или стевия могат да дадат сладостта, която ви липсва.  Много тийнейджъри пият енергийни напитки без да знаят, че те са ултракалорични и пречат и на съня им.

Други алтернативи – кани с вода и нарязани плодове и/или мента. Бадемово или оризово мляко за препоръчителната дневна доза калций.

Допълнителните проблеми с подсладените напитки са развалените зъби, намаления апетит (залъгани от сладостта), капризността за храни и понякога проблеми с червата. Кариесите не са единственото – тъй като много деца не пият мляко, може да страдат от липса на калции за зъбите и костите им, което с натрупване, при младите момичета може да доведе до риск от остеопороза. Вместо прясно, може да бъде замествано с кисело или зърнена закуска с прясно мляко и т.н.

Но как да ограничите приема на сладки калории от напитките

  • Личен пример. Не пийте и не купувайте за вкъщи подсладени напитки. В това изследване се вижда, че ефекта от говорене на децата кое не е здравословно е минимален. Липсата на такива напитки на масата, пред тях обаче има.
  • Ако детето ви вече пие твърде много, започнете бавно да замествате с вода, докато не се стигне до драстично намаляване в полза на неподсладени напитки.
  • Приемът само на половин чаша фреш отвреме навреме звучи скандално, но такива са тенденциите в правилното детско хранене
  • Носете когато излизате навън само вода и не купувайте друго.

 

 

Още по темата

Връзката сладки напитки-бедност

Връзката газирано-агресия

На снимката виждате пластмасови сламки, които са сред най-неприятните замърсители на природата, макар на пръв поглед невинни. Тяхната употреба ще бъде забранявана все повече, но междувременно помислете дали да започнете използването на метални сламки. Слагам линк към магазини Зоя и Зелена революция.

 

 

Детелина Стаменова 

психотерапевт в София

.

Лошата продукция на шамарената фабрика: мнението на детския психолог

Ненасилственото възпитание влиза в домовете на хората и все по-рядко може да се чуят реплики като „култовата“ от филма Деца на море (1972) „Къде е Кирчо, техните го търсят да го бият?“.

За тези 45 години 85% от родителите (по това време повечето неродени, други деца) са осъзнали, че шамарите са неефективно възпитателно средство, но голяма част от тях продължават да ги прилагат.

Данните: миналата година по поръчка на Национална мрежа за децата в цялата страна беше проведено изследване, включващо както родители, така и млади хора/бъдещи родители и деца и то представи и сравнителна информация с данните от проучване, проведено преди 5 г. от агенция ЕСТАТ. През октомври 2018та те обявиха, че използването на физически наказания намалява през последните 5 години, около 2/3 от родителите някога са прилагали телесни наказания и други травмиращи практики като пространствена изолация (затваряне в друга стая), ненамеса при опасност от нараняване, причиняване на дискомфорт чрез стоене в неудобна поза или подлютяване. Делът на родителите, които системно прилагат подобни практики, е около 1/4 (данните са от от национално представително проучване, проведено от Агенция Ноема). 

За да коментира ефекта от телесните наказания се срещнах с Цанко Цанков, детски психолог

Защо хората изобщо си мислят, че шамарите възпитават?

Останало е в масовото съзнание разбирането, че когато нещо не става со кротце и со благо, става с кютек…

Това са думи на един от българските министър-председатели преди 1944 г., Андрей Ляпчев, или поне политическият фолклор му я приписва.

Когато възрастният е решил, че притежава детето, той смята, че може да прави с него каквото си иска, включително и да го шамаросва, защото притежанието идва от робовладелския слой, когато този човек няма „аз“, лишен е от права, не съществува. Ти го притежаваш, то е твое. Но и дори тези, които са съгласни с удрянето, например папа Франциск, казват, че на детето трябва да му бъде запазено достойнството, т.е. ударът да не е през лицето, защото ударът през лицето на практика те заличава като личност

Има много деца, които казват „предпочитам да ме ошамарят, отколкото да ми се сърдят“…

Преди време чух как една жена разказваше, че когато дъщеря й била на 4, я наказвала, като не й говорила дълго време. Това й било наказанието, да не й говори.

В какво майката греши?

Това е проява на садизъм. Представете си как това 4-годишно дете върви след нея и казва „Мамо“, а тя мълчи и едва го забелязва. Дори големите деца преживяват подобен подход, защото това е тежко изпитание – да бъдат отхвърлени. Същото е и за обидите – спомнете си за приказка за мечката, в която тя казва, че раната заздравява, но лошата дума не се забравя. Това че си наричан с обидни имена остава за цял живот.

Шамарът идва, когато родителят стигне до състояние на безсилие в дадена ситуация и е изчерпан от идеи какво друго може да направи. 

Понякога родителите смятат, че децата едва ли не им оспорват авторитета и властта. Но на детето не му пука за властта, за разлика от родителя. И се получава така, че за детето властта не е ценност, но родителят в безсилието си да докаже тази власт, която не е извоювал като дете, сега бие.  Всъщност това е причината да се къса т.нар. „вторично доверие“ във взаимоотношенията между родител и дете. Маса родители се стремят да бъдат приятели с децата си, да бъдат харесани от тях. Това е другата крайност, подхода: „Нека бъдем приятели“. Добре, но когато детето направи някоя беля, какво става? Не само че родителя излиза от ролята на приятел, но и става следовател, започва да разследва престъплението и естествено, че разследването е успешно и въодушевен от успеха си като следовател, родителят се повишава в длъжност прокурор и започваш да обвинява… обаче и това не ти стига и родителя става съдия! Съдията наказва „три дни без интернет“ или „три дни няма да излизаш“, което в съзнанието на детето звучи само по един начин: „Егати приятеля!“ и това води до край със споделянето, доверието… Докато един родител си запази идеята , „аз съм родител, ти си дете“, нещата си се случват по-различно.

Защото има респект?

Не, защото това е реалност. Има реалност на отношенията, няма двусмислица в тях. Ще го обясня така: Един родител има 100 единици компетентност, а детето да речем 20. Ако родителя стои отгоре, вика и чака детето да стигне при него и нищо няма да постигне, най-много да го набие. За да може да се случи нещо, родителят трябва да слезе с нивото си на компетентност до него, да му подаде ръка и да започне да го тегли и да му повишаваш нивото. Това е родителството на практиката. Няма как да стоиш отгоре и да казваш „прави това, прави онова“, „защото така“, „няма да ходиш на кино“, „защото аз съм ти родител и докато съм ти родител така ще бъде“, „защото те издържам и така ще бъде“. Необходимо е, дори когато забраняваш да слезеш до нивото на детето, за да може да бъде разбрана забраната.

А възможно ли е детето винаги да разбере онова, което му казваме?

Невъзможно е винаги да ги разберат, защото няма „винаги“, но в повечето случаи разбират. В общуването има две златни правила: Не е важно това, което аз ти казвам, а това, което ти разбираш и второто е, че за това, което разбираш ти съм отговорен аз. Ако стигна до „Ти не разбираш“, значи не съм успял да ти го обясня.

–––––––––-

Може да се свържете за консултации с Цанко Цанков, детски психолог на тел. 0888 49 85 47

––––––––––

Още по темата

В данните от проучването от миналата година на Българска мрежа за децата става ясно,  че отговорилите възприемат като по-травмиращи и по-срамни „възпитателните“ методи, причиняващи емоционални щети на децата – обиди, постоянно крещене, омаловажаване и подценяване. Това, заедно с обществената неприемливост, е една от причините подобни практики да се прилагат по-често вкъщи, отколкото на обществени места. „Напрегнатото ежедневие, дефицитът на време и на адекватна помощ са предпоставки за неразбиране на причините за нежелано поведение на децата, а оттам – и за неадекватна родителска реакция спрямо това поведение. Около 2/3 (67%) от родителите съобщават за системни проблеми със своите деца, а 89% споделят, че са имали някога проблем. В същото време, едва 30% от родителите са търсили информация във връзка с проблем с дете“, се казва също в изследването.

В общуването родител-дете тези ситуации на конфликт и наказания са трудните моменти, за които повечето хора се опитват да забравят – те не присъстват в семейните албуми, но са в спомените, дори когато са минали години. 

Децата, които са удряни, разтърсвани или шамаросвани е по-вероятно да имат проблеми с психиката. В педиатрично изследване било открито, че физическото насилие увеличава риска от психични разстройства. 

  • Рискът от разстройства на настроението, включително депресия и мания е 1.5 пъти по-висок в сравнение с хората, които не са били шамаросвани.
  • Рискът от депресия е 1.4%, толкова е и от тревожни разстройства.
  • Хората, които са били физически наказвани са с 1.6 по-голям риск от злоупотреба с алкохол и 1.5 с наркотици.

 

 

 

 

 

Снимки: Pixabay, личен архив

 

 

 

 

 

 

 

 

.

.

Травмаленд//След „Напускайки „Невърленд“

С излизането си на 4 и 5ти март 2019 по НВО в САЩ световните издания се наводниха с коментари по повод филма Напускайки „Невърленд“//Leaving NeverLand. В България филмът се излъчва по HBOGO от 8ми март, а премиерата му по тв канала ще е на 10 и 11 април в 21.00.  Още след премиерата Опра Уинфри направи специално издание с продуцентите и участниците, а почитателите на Майкъл организираха контраакция с хаштаг #LeavingNeverland, за да предотвратят максимално материалите „срещу“ своя идол. Ако напишете Leaving NeverLand в YouTube вероятно първо ще попаднете не на откъси от филма, а на речи на негови фенове, защитаващи невинността му. Огромният талант на Майкъл Джексън, неговото значение за музиката и танците на три десетилетия (’70-’90), необикновеното му излъчване, те са факт и филма не оспорва това.

Ще оставя настрани всички въпроси като „може ли майка да остави сина си да живее с чужд мъж“(изгледайте филма + в едно от интервютата си режисьорът, който има лични впечатления от тях споделя, че е 100% сигурен, че не са знаели), или „те гонят единствено парите му“ (исканията, които и двамата са имали, са отхвърлени от съда в края на 2017), ще пропусна и историята на самия Майкъл Джексън,  сложният му живот и лични травми. В четирите часа на двата епизода ставаме свидетели на трудни човешки истории, самообвинения, срам, тъга и много болка. Филмът е важен за всички, преживели сексуално насилие – независимо мъже или жени, защото показва как една травма влияе на живота, как се впива в тялото и как е в състояние да разруши живота на един човек.

Този пост има друга цел: да постави въпроса за това какво травмата, за разрушителната й сила, за смесените чувства на хората, които са преминали през нея и в най-добрия случай – да накара тези, които имат нужда, да се срещнат с терапевт, за да извървят своя път към спокойствието.

Филмът

„Напускайки Невърленд“ е труден за преглъщане документален филм, в който ще станете свидетели на тъга, объркване, сълзи и много детайлни описания на сексуални сцени. На част от зрителите им е трудно да минат наведнъж целия филм и го спират

Премиерата му беше на фестивала Сънденс в Юта, САЩ в началото на 2019 и още тогава присъствалите на прожекциите споделиха, че ги е разтърсил из основи. НВО поемат риска да го излъчат, застрашени от съдебен иск заради договор от 1992 година никога да не излъчват негативен материал за Майкъл Джексън (наследниците на певеца заплашиха, а след това и предявиха такъв за 100 милиона долара – защо HBO постъпват смело статия на Variety).

Но как се стига до този документален филм изобщо? Режисьор е Дан Рийд. Носител на BAFTA и номиниран за Emmy, той стои зад качествени продукции, като един от тях е за педофилията. Идеята за този филм се появява случайно, когато продуцент от британския Channel 4 го пита „какви големи, неразрешени истории има, от тези, за които всички знаят?“ и сам му предлага да проучи живота на Майкъл Джексън. Рийд казва, че обича да разказва на екрана истории, които са сложни и нееднозначни. Така започва работата по филма, но както казва той: „Това не е история за Майкъл Джексън. Това е история за сексуалното насилие, случило се на две семейства, чиито животи са се пресекли с неговия. Фактът, че насилникът е Майкъл Джексън дава на филма популярност. Но това е история за манипулиране и педофилия. Може да бъде историята на всеки хищник, който се вклинява в едно семейство и ги кара да му повярват“. Когато започва да търси материали, така попада във форум на споменаване на тези две имена – Уейд Робсън (37) и Джеймс Сейфчък(41), които изглеждали склонни да говорят за връзката си с певеца и така решава да се свърже с адвокатите им и след това с тях, ако се съгласят да говорят. Двамата са снимани отделно, Джеймс в два дни, Уейд три дни, като за участието си двамата мъже и техните семейства не са получили пари, директно или индиректно.

Травмаленд

Личните истории на Уейд Робсън и Джеймс Сейфчък много си приличат – двете са красиви малки момчета – при срещата си с Майкъл Джексън единият е на 7, другият на 10. И в двата случая семействата са поканени да останат с певеца в имението му, да пътуват с него по турнета – Уейд се качва като танцьор на сцената с него (кариерата му впоследствие е много успешна в областта на хореографията); и в двата случая майките са подложени на много внимание от страна на певеца, докато се самоубедят, че „Майкъл просто много обича децата и сам е едно дете“. Преди да има насилие има силно съблазняване и прелъстяване – както на децата, така и на близките им. Това създаване на близост и чувство за доверие е в арсенала на огромна част от насилниците.

„Имахме чувството че го познаваме, въпреки че бяхме преди това с него 4 часа. Цялата ни трезва преценка отиде на кино“

майката на Уейд

 

В момента, в който певецът се среща с тях, той е най-голямата жива звезда в света и вниманието им към тях е изключителна привилегия, те се чувстват „избрани“, а и общуването с такъв човек, мислят семействата им, ще бъде полезно за децата им. След като прекарва по около година с всяко едно от тези деца, Майкъл намира начин да се раздели с тях, като понякога се виждат отново, но никога за толкова време колкото преди. Това, което се случва зад вратите на имението през тази една година, е основата на разказа от двамата участници във филма.

Но защо са минали толкова години преди да решат да говорят? На много хора им трябва време преди да осъзнаят, а много често и да си спомнят какво се е случило точно. Сместта от срам и гняв е толкова експлозивна, че тя се покрива със забрава. Има и още една съставка – детската обич към този човек. И за двамата решението да говорят идва след като самите те имат деца. И след като Майкъл е вече мъртъв. Преди това те имат периоди, в които изпитват физическите ефекти от сексуалната травма, която носят.

Тайните те изяждат отвътре. Изсмукват жизнеността ти. Съсипват те отвътре. Сякаш част от теб е мъртва. Костваше ми много усилия да функционирам през деня, да изглеждам нормален човек пред хората…. Не можех да спя, имах панически пристъпи заради незначителни неща. Едно от странните неща е, че не се харесвах и не знаех защо.  Нямах представа защо имам тези проблеми или се чувствам така. Постоянна тревожност, впоследствие и депресия. И не знаеш защо се случват. Като 20-25 годишен вземах различни субстанции, за да притъпя тези усещания. Тогава не знаех, че го правя заради това, но като спрях да ги взимам и нямаше с какво да замаскирам нещата, тогава… наистина забелязах, че съм постоянно напрегнат.

Джейсън Сейфчук

Сексуалното прелъстяване и насилие води до комплексни, различни по вид и дълготрайни проблеми, особено когато е извършена от човек, на когото детето вярва и/или обича, независимо дали хищникът е от противоположния или същия пол. Дисоциацията (липса на връзка с тялото или събитията) е често наблюдавано разстройство, както и липса на концентрация, замечтаност, която може да бъде тълкувана от близките като „отвеяност“, а в по-късна възраст генерализираната тревожност и депресия се превръщат в чести спътници на жертвите, докато скритите рани не бъдат излекувани чрез психотерапевтична интервенция. Понякога проявата може да бъде и като хранително разстройство – когато човек преживее сексуална травма, мозъкът отговаря на заплахата, като включва защити. Насилието води до усещането за загубата на контрол върху личността и храната едновременно става утешител и дава сигурност, която е загубена по време на насилието. При близо 30% от страдащите от хранителни разстройства причината може да бъде намерена в сексуална травма в детството (данни на NEDA).
Посегателството може да доведе и до различни други изменения, включително и по-бавно физическо развитие. В книгата си The Deepest Well, д-р Надин Харис разказва за свой пациент, който след преживяно сексуално насилие на 4 годишна възраст забавя развитието си на височина и тегло.

Човешки трагедии

Майките са опустошени от мисълта, че това се е случило пред очите им. Майката на Уейд е вярвала, че той би й споделил, ако има нещо. Съпругите на тези мъже също не могат да приемат лесно, че всичко това е било допуснато. Има неудобство и от това, че самите мъже дълго време не са могли да осъзнаят, че нещо неприемливо и лошо се е случило с тях във връзката им с този по-възрастен мъж.  Децата много често, заради етапа на развитието си и на неразбиране на сексуалните действия, не могат да разберат какво се случва и неговото влияние върху крехката им психика. Следва и обстоятелството, че те искрено обичат този човек, който им обяснява и уб