Блог

Сценарият на живота с Милена Манова, част първа

Как създаваме сценария на живота си, какъв може да е той, как да го разберем – основни концепции за житейския сценарий, така както е разработен от Ерик Бърн и транзакционния анализ, може да чуете в епизод 3 на подкаста, като мой гост е Милена Манова.

Тя е психолог и сертифициран практикуващ психотерапевт от 2000 г към WAPP (Световната асоциация по  позитивна психотерапия) и ДППБ. Преподавател и супервайзър по позитивна и детска психотерапия, управител на е Институт по позитивна психотерапия, както и дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“.

Транзакционен аналитик под супервизия.

Председател е на Българска асоциация по Транзакционен анализ (БАТА).

Милена Манова е автор на книгите:

 

 

 

 

 

 

 

Photo by Monica Silvestre from Pexels

Семейните тайни и травми, част втора

В Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим (1 февруари), решавам да пусна частта на епизода „Семейните тайни и травми“, в която се срещам с д-р Калина Йорданова, психоаналитичен психотерапевт и нейната, перспектива по този въпрос.

Разговорът ни отвежда в Ловеч, родният й град, в който е един лагерите, наричан „Слънчев бряг“, но върви по пътя на нуждата от създаване на пространство на говорене по темите за миналото, като в този разговор започвам темата и за нуждата да се говори, според мен, за 90те, които не са само музика, но и, конкретно в България, доста трудни години, които далеч не всички са преминали безболезнено и са свързани с травмите, нанесени от престъпността, беззаконието и бедноста на това десетилетие.

 

Още по темата

Линк към книгата за лагерите на Христо Христов

За лагерите в сайта на Дойче веле

 

 

 

 

Photo by Suzy Hazelwood from Pexels

Семейните тайни и травми, част първа

В първата част на епизода за семейните тайни и травми (или иначе казано, за трансгенерационните травми) ще чуете части от разговора ми с Аида Марковска, родов терапевт.

С нея се видяхме през зуум (тя работи в Пловдив), в края на миналата година. Попаднах до нея през личен разказ – този на Райна Дамяни, за която също ще чуете в епизода. Райна Дамяни и Дора Прангаджийска бяха моята вързка с Аида, за което им благодаря. Линк към емоционалното и сърдечно интервю на Райна Дамяни в БНТ може да гледате тук.

Работата на Аида Марковска буди моето внимание заради интереса й към българската родова традиция.  В епизода тя представя своето виждане кои са онези две трансгенерационни травми, които в момента излизат и тревожат съзнанието на съвременниците ни, както и какви са последствията от тях. Ще разберете и как човек всъщност стига до там, че решава, че има родова травма и защо темата не е „шменти-капели за жени на средна възраст“.

И преди съм писала за трансгенерационната травма – това определено е тема, която според мен има нужда от внимание по нашите земи – и затова поканих три различни колеги, с които поставих темата, като всяка от тях ми даде своята гледна точка.

„Но защо толкова се интересуваш от трансгенерационната травма?“, съм чувала въпроса от различни колеги. А как бих могла да не се интересувам, питам аз? А нима поколенията през последните 150 години са били чути, дали историите им са стигнали до нас като разказ и разбиране, а не излизат, облечени в призрачните одежди на несъзнаваното през толкова много различни поведения, неврози, травми, скрити сценарии и явни проблеми?

И още нещо – в практиката си с пациенти установих тежестта на преживяванията на предците, на скритата лоялност, която им отдаваме и как един от начините да стигнем до себе си е през това да разберем и тях, и техните страдания и травми, които сме наследили, без да знаем.

В края на епизода ще чуете малка частица от разговора ми с д-р Калина Йорданова, психоаналитик, който ще е обект на отделна част на епизода.

 

 

 

Екраните и ние, пета част – Оптимистична теория за нашите екрани

В петата част на епизода, посветен на екраните ви срещам с Маргарита Асадурова. Тя е визуален експерт, има свое студио за индивидуални анализи на цветовете и стила на дрехите – My beautiful I . Това описание не съдържа и 1% от нея, защото то не успява да побере ярката й индивидуалност, богатите й познания в хуманитарните науки (включително и психологията), острия й ум и топлата й душа.

Бях предвидила тя да участва в друг епизод на този сезон на моя подкаст, но разговора ни тръгна така, че реших да споделя и нейната, нарекох я оптимистична теория, за нашите екрани – и нашия живот пред и с тях.

Маргарита Асадурова обосновава своята теза, че екраните имат своята позитивна роля, както и престоя в социалните мрежи. Някъде след средата на файла ще чуете наш разговор, провокиран от нейните думи „Според мен един от големите проблеми е, че хората не знаят от какво имат нужда“, където пък аз говоря, за това, че несъвършенството е зададено в нас. Хората не знаят от какво имат нужда и затова то е зададено в нас – ние непрекъснато го търсим и не можем да го стигнем. Моята теза, която не развивам напълно вътре е, че доколкото е невъзможно ние да нямаме никакви травми в живота си, а първите са тези, които са свързани с нуждите, затова и оставаме с незадоволени (при едни малко, при други много) нужди и това остава като „психични родилни белези“. Затова и несъвършенството е невъзможно, защото всички сме хора.

 

 

Чуйте и другите части на епизода

1 част

Правилата и личния опит в едно семейство на психолог с д-р Анна Герджикова

 

 

2 част

Влиянието върху децата

Екраните и ние, част втора – Влиянието върху децата

с д-р Маргарита Габровска и д-р Анна Герджикова

 

3 част

Влиянието върху тийнейджърите

Екраните и ние, част трета – Влиянието върху тийнейджърите

с д-р Анна Герджикова

4 част

Игрите онлайн

с д-р Момчил Киряков

Екраните и ние, част четвърта – Игрите онлайн

 

.

.

 

 

 

 

.

 

 

.

Photo by Vlada Karpovich from Pexels

 

 

 

Размисли след две години самоизолация, Х. Д. Торо, 1847

…Времето напредваше към лятото, както пътникът навлиза във все по-високата трева.

Така приключи първата година от живота ми в гората, втората не бе по-различна. На шести септември 1847 година окончателно се оттеглих от Уолдън.

Напуснах гората по същата важна причина, поради която се заселих там. Навярно съм долавял, че ми предстои да преживея още няколко живота, и нямам повече време за тоя. Удивително е как бързо и неусетно привикваме към определен начин на живот и утъпкваме пътя си. Не бях прекарал и седмица в гората, а ето че нозете ми утъпкаха пътечката от къщата до езерото… Земната повърхност е мека и запазва следите от човешките нозе; така е и с пътеките, прокарани от ума…

Животът в гората във всеки случай ме научи на следното: ако човек уверено върви към своята мечта и се стреми да живее по нейните повели, очакват го висини, невероятно за всекидневното трезвомислие. Той ще остави някои неща зад гърба си, ще премине невидими граници…

…Колкото и да е жалък животът ти, приеми го и го живей; не бягай от него и не го проклинай.

Хенри Дейвид Торо е бележит американски интелектуалец, писател и философ

Похвалиха ми миналата година книгата му „Диви ябълки“, но още не съм стигнала до нея. Откъсът тук е от прочутия „Уолдън“, който е нещо като Wild, то век и половина по-рано – и по-философско и съзерцателно. (издадените на български негови произведения)

 

Екраните и ние, част четвърта – Игрите онлайн

В четвърта част на епизода, д-р Момчил Киряков споделя своето мнение на психолог и геймър за игрите. Той е и в двата свята – на изследването на игрите и престоя на хората във виртуалния свят. Той е доктор по психология, пише статии за ревюта в шведски сайт и прави анализи на стриймове в Twitch, но също така е и е прекарал много време онлайн.

В края на епизода, той споделя, много подходящо, една фраза от „Косачи“ на Елин Пелин, с която аз искам да започна това представяне.

 

— Бабини деветини… измислици! — рече Лазо и някак нерешително и плахо се озърна в тъмнината, дето на няколко крачки от тях спокойно чопкаше из ракитака черният силует на магарето.

— Това е приказка, разбираш ли — рече твърдо Благолажът и настави: — Защо ти е истината? Да взема да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина?

— Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, защо ми са? — отговори Лазо.

Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш… И току виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.

За това кои хора и в кои случаи имат предразположение да прекарват повече време пред екраните и защо; за това „колко е много“ и как родителите да научат децата си да имат качествено време пред екраните – в линковете.

Още за д-р Киряков

Профилът му в Twitch

Статията му за Човека във виртуалния свят (в Годишник на Софийския университет)

Чуйте и другите части на епизода

1 част

Правилата и личния опит в едно семейство на психолог с д-р Анна Герджикова

 

 

2 част

Влиянието върху децата

Екраните и ние, част втора – Влиянието върху децата

с д-р Маргарита Габровска и д-р Анна Герджикова

 

3 част

Влиянието върху тийнейджърите

Екраните и ние, част трета – Влиянието върху тийнейджърите

с д-р Анна Герджикова

.

.

Photo by hitesh choudhary from Pexels

Екраните и ние, част трета – Влиянието върху тийнейджърите

В част трета на епизода д-р Анна Герджикова, доцент по невронаука в катедра по психиатрия в Университета в Синсинати разказва за терапевтичната си практика с тийнеджъри в клиниката, в която работи.

Ще се спрем също на добрите практики за това как децата да намерят своите занимания и каква е разликата за четенето от книга и от екран.

В разговора тя дава пример за опитите на Хари Харлоу с бебета-маймуни.

В сайта на Жената днес може да прочетете откъс от книгата на д-р Додсън „Изкуството да бъдеш родител“, в която се описва опит на Харлоу и изводите от него

Под номер 5 в този материал на Webcafe може да видите документални кадри от работата му

 

Чуйте и останалите части на епизода

1 част

Правилата и личния опит в едно семейство на психолог

с д-р Анна Герджикова

 

 

 

2 част

Влиянието върху децата

Екраните и ние, част втора – Влиянието върху децата

с д-р Маргарита Габровска и д-р Анна Герджикова

 

 

4 част

Игрите онлайн

с д-р Момчил Киряков

Екраните и ние, част четвърта – Игрите онлайн

 

.

.

 

 

 

 

.

.

снимка Pexels

Екраните и ние, част втора – Влиянието върху децата

В епизода гостите са д-р Анна Герджикова, психолог; Магарита Асадурова, експерт по визуална комуникация, д-р Маргарита Габровска, логопед; д-р Момчил Киряков, доктор по психология.

Във Втората част на епизода продължавам разговора с д-р Анна Герджикова, доцент по невронаука в катедра по психиатрия в Университета в Синсинати за препоръките на Американската педиатрична асоциация за екранното време, подходящо за децата.

до 2 години – не се препоръчат под никаква форма, освен за комуникация с баби, дядовци и роднини

2-5 години до 60-90 минути на ден умерено излагане, но препоръката е да има родител до детето

за следващите възрастови групи се препоръчва да се проследява спрямо нуждите на детето и семейството – линк към този медиа план, за който д-р Герджикова говори, може да намерите тук

 

д-р Маргарита Габровска

В подкаста се включва д-р Маргарита Габровска, логопед.  Тя работи като логопед от 2011 г., а опитът и интересите й са насочени към ранното детско развитие (0-3 г.) и към затрудненията, с които малките деца се сблъскват при срещата си с нови и различни храни.

От самото начало на пракитката си е работила предимно с деца във възрастта до 7 г., а след няколко години започва да се профилира като терапевт, работещ изключително с деца в най-ранна възраст (0-3 г.), тъй като това усещала като „най-свое“.

Тя е завършила магистратура по интегративна биоетика в СУ през 2014 г., а през 2018 г. защитава докторат по Философия с изследвания в областта на етиката на грижата и палиативните грижи за деца, отново в Софийския университет.

Винаги съм работила с и за децата и не си представям, че бих могла да върша друго.

От 2017 г. е част от екипа на Фондация „Нашите недоносени деца“, където освен с пряката терапевтична работа с децата и техните семейства, е ангажирана с развитието на терапевтичните услуги в Центъра за детско развитие на Фондацията, както и със застъпническа и изследователска дейност.

В периода между 2016 и 2019 г.  работи като специалист по ранна детска интервенция в неонатологични отделения в София и Пловдив по проекти за въвеждане на семейно-ориентираните грижи и кенгуру-грижите.

Може да се свържете с д-р Габровска през сайта й или на телефон 0887 99 88 93

 

Още в този епизод

Защо някои деца проговарят на английски преди на български?

Защо екраните са вредни за храненето?

Защо преди лягане екраните са излишни?

 

Чуйте и останалите части на епизода

1 част

Правилата и личния опит в едно семейство на психолог

с д-р Анна Герджикова

 

3 част

Влиянието върху тийнейджърите

Екраните и ние, част трета – Влиянието върху тийнейджърите

с д-р Анна Герджикова

 

4 част

Игрите онлайн

с д-р Момчил Киряков

Екраните и ние, част четвърта – Игрите онлайн

 

 

 

 

 

 

 

 

.

Photo by Tatiana Syrikova from Pexels

 

Подкаст?! Защо подкаст?

За този подкаст мисля от една година. Дойде ковид и нещата се объркаха, както всички знаем.

След това мина време да записвам срещите си, но Нова година беше някакси подходяща да се появи този епизод – Екраните и ние, който готов като цяло през ноември.

Личното ми усещане е, че едночасови епизоди са дълги – или поне на мен ми е трудно да намеря цял час, в който само да слушам, затова всеки епизод ще е разделен на около 10-15 минутни части. В края на седмицата ще публикувам и целия епизод, който е с дължина от около час за тези, които предпочитат да слушат и да слагат пауза където те искат.

Първи сезон, първи епизод, първа част е тук – в този линк.

Първият епизод е Екраните и ние – заради актуалността на темата и с участие на четирима експерти, които представят различен поглед по темата, като целта е всеки по малко да каже от своето мнение.

Как да го слушате?

Всеки пост има mp3, което може да слушате през сайта, както и линкове за платформи за подкастове, където може да се абонирате, като преди това може да ги свалите като приложения за телефоните си, ако преди това не сте ги имали – за начало избрах SoundCloud и Spotify, както и семпли видеопрезентации в YouTube.

Но не отговорих „Защо подкаст?“. Има теми, които ме вълнуват и като психотерапевт, и като човек.

Подкастът е форма, в която мога да споделям части от срещите си с колеги, в които обсъждаме или просто аз искам да разбера какво е тяхното разбиране по даден проблем, като тези ни разговори или обсъждания да бъдат чути и от вас. Започвам с първи епизод от общо 10 на сезон 1.

 

.

.

Photo by Andrea Piacquadio from Pexels

 

 

 

Обзор на 2020 по bTV радио

Във „Важното, казано на глас“ по bTV радио с водеща Лили Ангелова, в компанията на д-р Светлозар Сардовски бяхме изправени пред задачата да разкажем годината както я видяхме – от неговата и моята гледна точка. Ето тук  линк към цялото предаване, а от разговора се появи и този мой пост за книгите, които ме впечатлиха през годината.

За ковид, здравеопазване или болноопазване и защо трябва ежедневно да се грижим за себе си – това бяха темите ни.

 

Няколко добри книги от 2020

Това не е изчерпателен лист, но bTV радио, във „Важното, казано на глас“, ме попитаха за книгите, които тази година са ми харесали – а това е въпрос, който уважавам – това вероятно защото е свързан с храната за ума и реших да се превърнат в този пост.

Далеч не всички са издадени тази година и умишлено не слагам психологическа литература, нито пък е списъка на книгите, които съм прочела. Това е просто списък с книги, които ще останат с мен, докато други просто ще подаря.

 

„Женски“ книги

Елизабет Гилбърт и нейният „Град на момичета“. Написан в стила на Колет, започва безгрижно като поп-песен – или може би линди боп парче, за да стане трогателна история на един живот.

 

Български

Нямах представа за личноста на Бригита Йосифова, но нейните спомени за Петър Увалиев „Обещах да запомня“, които намерих на една от алеите на книгата са от най-нежните и красиви страници, които прочетох. Тъжно ми е, че Петър Увалиев не е толкова познат, колкото заслужаваме като нация – защото хората, които са известни, са снимка на обществото.

 

Редовната препоръка „Бакман“

Отива за „Ние срещу всички“, не за „Тревожни хора“. „Ние срещу всички“ е продължението на „Бьорнстад“ (вече като сериал и по HBO). Бакман обяви – с присъщното му отношение към публичните прояви – средноаритметично между неудобство, нежелание и талант, че ще има и трета част.

Животът е адски странно нещо. Посвещаваме цялото си време на опити да го организираме, но въпреки това най-определящи се оказват нещата, които са извън нашия контрол. Никога няма да забравим тази година. Нито най-лошото, нито най-хубавото, което се случи през нея. То ще се отрази на целия ни живот.

 

Криминални романи с нещо повече

Видях я като препоръка във фийда си – Жоел Дикер с „Истината за случая на Хари Куебърт“ е много повече от криминален роман.

 

Кулинарно

Докато правя чипс по рецептата от книгата на Ани от healtylicious.bg – „Здравословна Коледа – електронна книга с рецепти“ пиша този пост. Начинът й на снимане на храната и поднасянето на информация е забележителен – това, че книгата е електронна, да не ви спре – и има много практична информация – включително и как изглеждат различните печива, направени с различни брашна! И къде може да намерите съставките, които са ви необходими (всяка жена, търсила меласа в последния момент може да разбере защо това е толкова важно).

Разни

Албумът, разказващ историята на живота и картините на българския художник Константин Щъркелов – „Самотникът скитник“ (издание на СХГХ) – наслада, истинска наслада като текст и печат, издаден в чест на изложбата в галерията през тази година.

Философия

А книгата, която искрено ме впечатли, отвъд личните ми интереси и ме изненада, е научният труд на Силвия Серафимова Последният месия“ – Философски предизвикателства в творчеството на Петер Весел Запфе, посветен на норвежкия философ. Вероятно ще я умосмилам няколко години, но я чета с голямо удоволствие.

 

И още

Ще спомена още нещо, които не е книга, но е забележително – „Онзи вятър от първата среща“ са произведения на Йосиф Цанков, пресътворени от внука му Вили Стоянов и Михаил Йосифов. Чуйте го в Spotify например, великолепна работа. Това беше последното живо изпълнение, на което присъствах преди втория етап на социална изолация, но диска още стои в колата ми, пълен с този градски звук и красота.

– – –

Категория Биография/Автобиография

P.S. След последния момент се сетих за автобиографията на Деми Мур – „Всичко, което съм“ , която – в случай, че се чувствате комфортно да я слушате на английски – може да го направите, прочетена от нея (допълнителни точки заради дрезгавия й глас), например в Сторител

 

За разликата между двата локдауна досега – в ДЕНЯТ с Веселин Дремджиев

„Ако при първия #локдаун доминиращото беше #страха от това, което може да се случи, основното в неговото есенно-зимно продължение е #безпомощността от факта, че притесненията ни от пролетта реално се случват, на живо, ежедневно – в брой заболели и смъртни случаи. Усещането за безпомощност носи страшните дрехи на #отчаянието, #демотивацията и #депресията, като най-засегнатите групи са: #жените, които съчетават множество задължения и при тях са зачестили #паническите атаки; #децата и #тийнеджърите, на които се отразява дистанционното обучение и липсата на социални контакти; хората с ниски или намалели заради кризата #доходи; #самотните.
Несигурността може да провокира както психически, така и физически усещания, заради което това, което можем да направим в момента е обратното на „стегни се“ – а именно – споделяне със себе си и близките, признаване на това, че не се чувствате добре – в момента е напълно #нормално да не се чувстваме добре; а към по-децата и тийнейджърите – по-голяма толерантност за оценките, към поведението им или желанието им за учене.
Но ключовото е: бъдете добри към себе си – спрете да се пришпорвате, дайте си време и се опитайте да сте такива и към другите“.

СТОИМ СИ вкъщи или един елементарен начин децата да преминат по-леко през този ТРУДЕН момент

Отбелязвам „труден“, защото на повечето деца им е трудно от това стоене вкъщи – не защото не могат да се справят с обучението или защото не си харесват стаята, а защото не общуват със себеподобни (братята и сестрите не се броят). Напоследък чета с интерес дискусиите на детелюби/детенелюби, които спорят страстно по въпроса дали да децата ще им повлияе социалната изолация или родителите се излагат, като прекалено много се втренчват в скъпоценните си отрочета.

Дали ще се отрази дългосрочно ще видим след… дълги години. За тези, които имат дете на дистанционно обучение отразяването в момента е видимо и то не в лабораторни, а домашни условия, напълно експериментални. Изнервени, крещящи, уморени, апатични, демотивирани, сенки на себе си, гризещи нокти или паникьосващи се от нищото…

В този момент може би имаме нужда от нещо съвсем просто като решение. Нещо като… играта.

Добрата,

стара,

спонтанна

игра.

 

Не вадете скрабъла или куизове безкрайни, както и пъзели. Няма нужда да е „умна“ и да създава умения. Играта може да е подхвърляне на топка (или като тениса за маса, който купих за кухненската маса). Тя е важен елемент от добрия живот, не е някакъв каприз за лекомислените, които по цял ден си „губят времето“. Когато играта е просто „хайде да си поиграем“, по същия начин по който го правят децата (дори и с боричкане) или просто нещо смешно, леко глуповато, но забавно. Децата са по-богати от (повечето) възрастни с едно – въображението – могат да направят всеки чаршаф море, от чорап – чудовище, и от клон – еднорог.

 

Подценявате ли играта?

Едно е сигурно детство без игра, може да бъде вредно за децата, защото в такива моменти като сегашната изолация, като възрастни, ние имаме нужда от въображение, за да измислим как да се справим – и да играем с тях може да ни даде успокоение, поне за малко, от всичко, което се случва. Във вторнишкия си разговор си вчера със Светослав Николов по bTV радио в 1530, говорейки си по темата се сетих за фразата на Шилер, написана на Националния стадион, която така и не разбрах защо е сложена там и от кого: „Човек е човек само когато играе“.

Играта може да ни сближи и свърже с другите, да ни създаде настроение.

Играта може да ни помогне за повече физическа активност.

Играта може да ни направи творци.

Играта прави хората – малки и големи – щастливи.

 

 

 

 

 

 

 

..

Photo by Tima Miroshnichenko from Pexels

В&O от форума на БГ-Мама: Умора и депресия при тийнеджъри на ДО

Въпрос (публикувам със съкращения)

„Дъщеря ми е почти на 16, много живо и общително дете. Споруваше, излизаше с приятели, има голям социален кръг, популярна е, кокетна е – обича да се гласи. Поради редица обстоятелства, като карантина, тя си е вкъщи още от Октомври.
В момента не мога да си позная детето! По цял ден спи, включва се в часовете, дреме, излиза за 30 мин да си купи пица или да се види с приятелка и пак се прибира и ляга!  Абсолютно съм сигурна, че не употребява нищо…“

Моят отговор може да прочетете тук

 

 

Снимка

Photo by Ketut Subiyanto from Pexels

Коледните подаръци като изпитание

Два материала тази седмица ме накараха да пусна този пост:

и

Спомних си също, че преди години, че бях писала едно редакторско писмо за Коледа как свещниците са „необходимото зло“, когато не знаете какво да подарите (както и чашите) и след го намерих в архива си.

Забелязала съм, че когато някой се чуди какво да подари, играе на сигурно – свещник или ароматна свещ – колко може да се сгреши с такъв подарък? Така разбираш и колко от при-
ятелите ти са работили буквално до последната секунда и са взели нещо, притиснати от времето и изпразването бурканчето с идеи. И аз съм го правила.
Когато установих, че вкъщи имам достатъчно свещи, за да основа малък и жизнерадостен култ и в продължение на двайсет години да не се нуждая от купуването на нова свещ, ако паля една от
друга и се замислих колко свещи съм подарявала самата аз – просто престанах да ползвам този спасителен пояс в морето от въпроси „какво да подаря“.
Коледните празници са коварни. Да, точно. Коварни. Веднъж годишно можеш да зарадваш любимите си хора – и ако това не се случи – разочарованието е двойно. В последните години така се получиха нещата, че вместо да чакам подаръци от дядо Коледа, аз станах Весела Коледа. Духът на Коледа е важен, не подаръците. Е, и подаръци са важни, за да има дух на Коледа. На коя от нас не є се е случвало да получи хубав подарък, но не съвсем и да трябва да преглътне, че някак си е надявала на нещо по-друго? И как да не се чувстваш зле, когато някой е похарчил парите си за нещо, което няма да използваш/облечеш с удоволствие. Затова лично за себе си съм избрала да почна дебненето за малки желания. Научих да се вслушвам в изпуснатите „ах“ към някоя витрина и „искам да имам, но дърадъра дъра“. (Cosmopolitan, декември 2015) 

Призивите да подкрепите родните производители не вярвам да стигнат до всички, но тази година въпреки че аромата „огън и билки“ просто ме упои в Икеа, реших, че ако купувам ароматна свещ (виж по-горе – навикът със свещите е устойчив) ще е от I/TEMS, защото ги 1. са ароматни 2. дълготрайни са 3. производителите са малка компания и влагат старание и творчество.

 

Философията Reuse Recycle Reuse

Последните години и особено 2020 постави въпроса за ненужните вещи и консуматорството, което беше обзело и все още държи голяма част от хората. Минимализмът постепенно се превръща в новото черно, Мари Кондо мина своя зенит, а с всяка година забелязвам, и в дъщерите ми, за по-разумно използване на ресурсите, които имаме и ценене на истински личните подаръци. Групите за продажба и подаряване на дрехи, книги и т.н. и изобщо това вторично използване на вещите ми се струва възхитително.

Да не се задръстваме с излишни вещи и е философия на изобилието, защото ако това, което имаме, е достатъчно, значи сме щастливи.

Но да се върна на двата материала, заради които и аз реших да се включа в темата. Годината беше такава, че доведе до по-голямо внимание върху разходите, които не могат да поемат; да внимават повече или да се съсредоточават върху основното. За други ситуацията подейства по-дисциплиниращо и започнаха да оценяват истински важните неща и преминаха към това да не се поддават на гъдела и изкушенията за пазаруване. За една отделна група периода доведе до свръхконсуматорство (дори на дребни продукти, човек може да прекали с покупките и в магазин „всичко за 1 лев“), което също е реакция на кризата.

В The Guardian някои от тези 10 брилянтни идеи не са толкова брилянтни, но посоката е важна. Ако човек подарява личното си творчество е добре да прецени дали то би се оценило от другия. Затова и идеята за картонена чиния или венец не ми се струват подходящи чак толкова.

 

Списък на някои неангажиращи и приятни подаръци,

които да не бъдат заточени в  шкафове, докато хората кога е точното време кога да ги изхвърлят (без да броим класиката… ароматна свещ ;), подходящо и за такива получатели, „които си имат всичко“

 

  • Домашно направени бисквити, целувки (кой може да откаже целувки, които отвътре са на „дъвка“), паста, сладко и т.н.
  • Подвариант: буркан със съставките за бисквити или други сладкиши и рецептата, закачен за него. По едно време бяха популярни и може да изглеждат красиви (линкове към варианти едно и две  за вдъхновение)
  • Чай или кафе – билков или по-специфичен за любителите на specialty продуктите
  • Луковици или семена за растения (ако получателят не е убеден, че убива с поглед растенията и никога няма да му се получи да отгледа някое)
  • Крафт-шоколад (класика)
  • Ваучер за услуга или продукти, която получателят така или иначе (ще) ползва с удоволствие (миналата година получих ваучер за Сторител например) – тук са всякакви видове месечни и годишни абонаменти, фотосесии, курсове и т.н. (от Udemy до фотографски), книжарници и т.н.

Ако в коментари се появят и други идеи в този стил, подходящи за подаръци, ще ги допълня.

Да подаряваме с умереност и за доставим удоволствие на другите е специфична задача, а в днешно време – още повече, защото идеята на празника е да ни е приятно, не да се разорим или да се разочароваме. Или просто да мине.

 

 

Бележка: нито една от споменатите услуги или продукти не е спонсорирала поста

 

 

Още по темата

Сайтът на The Minimalists

Photo by Suzy Hazelwood from Pexels
.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Разяждащата вина, когато мислите, че сте заразили някого

В случая конкретно ще разглеждам вината за зараза с Covid-19, не страха от заразяване от други заболявания, които следва да бъдат тълкувани и изследвани отделно.

 

Страхът и самообвиненията, че неволно са били заразени близки хора са много тежки и са специфични за настоящето, в сърцето на пандемията. Някои от хората, които живеят с тази мисъл, дори не са болни, но само мисълта, че те могат да са причина обичните им да се заразят ги смразява повече от страха как ще прекарат те лично болестта – леко или тежко. Част от тези емоции може да произтичат от факта, че хората понякога отиват към самообвинения за ситуацията, в която всички нямаме контрол.

Дори когато човек не е знаел, че има Covid, но близък се е заразил – с по-висока вероятност от него, се наблюдава тревожност и чувство за вина, дори срам и безнадежност. Нека отбележим, че въпреки че често пъти е невъзможно да се проследи пътя на заразяването, това колкото и да е повтаряно от другите не не помага, когато си бил в контакт с възрастен близък или друг, макар и млад човек, при който боледуването не минава леко.

Чувството за вина често се базира на предположението, че вие сте заразили другия човек. Но това предположение може да е грешно. Когато сме обзети от вина е възможно да вярваме на неща, които не са истина и това да изкриви как приемаме реалността и това да доведе до негативни усещания. Covid-19 e силно заразен и причината за това е, че човек може да е болен и да няма симптоми, поради което потенциално всеки може да заразява, без да знае, че е болен.

И в случай, че сте заразил и сте от малкото хора, които са се срещали със заразения – тогава въпроса ми към вас би бил – знаехте ли, че сте болен/a тогава, когато се срещахте? Да оценяваме поведението си в миналото спрямо реалната информация, която сме имали, а не тази която имаме в момента, е от малкото начини начин, по който да не се самонаказваме за поведенията си.

 

По-важно от всякога е да се съсредоточите върху своето лично емоционално здраве.

 

Често пъти в такива случаи хора са склонни към свръхгенерализиране – т.е. да си повярвате, че сте немарлив/а само заради това, което сте е случило – или друг да ви обвини, че сте безотговорен, генерализирайки цялостното ви поведение (от раждането до сега).

  • Чувството за вина води до симптомите, свързани с тревожността, стреса и депресията, а именно: промени в съня и/ли безсъние;
  • промени в апетита – или липса на апетит, или стресово хранене (преяждане или липса на апетит);
  • липса на интерес към дейности, на които преди сте се радвали;
  • невъзможност за концентрация

Какви са начините за справяне с угризенията, че сте заразили близък – независимо дали семейство, приятел или колега?

Един от начините да се справите с вината е да споделите мислите си, да я извадите на открито – пред заразения или пред други близки. Това означава да споделите своето съжаление действително, не само на ум първо и второ – да сведете до минимум щетите, причинени от действията ви. Ако не можете да направите нещо, което да повлияе пряко на хората, които мислите, че сте заразили, помогнете на някой друг, който има нужда. Самонаказанието не помага на никого, включително на вас самите.

Крайната цел е да стигнете до прошката. Чрез нея можете да продължите напред – и тя не е за да се оправдаете, да се извините или забравите, а онзи етап, който дава възможност да продължите напред. Вината е естествена емоция и изпитването й е знак, че имате съвест. Но в момент като настоящия е възможно да се натоварвате с повече вина, отколкото е ваша. Затова и да наречете с други емоции вината (обич?) може да помогне, освобождавайки дигите на енергията на мисленето.

Тук идва промяната на начина, по който представяте историята. Историите, които си разказвате – и начинът, по който формулирате изреченията – имат голяма разлика в това как се чувствате. Сравнете:

„Виновен съм, че заразих, въпреки че направих всичко, което можех“

с

„Направих всичко, което можах но те се заразиха“.

Тази рамка, ако съдържа верни твърдения, може да намали вината ви само през промяна на разказа.

Проявете самосъстрадание. Как се случва това? Един работещ начин да практикувате самосъстрадание е да се запитате: „Какво бих казал на приятел, който преживяваше същото?“. Чуйте разликата с това, което бихте казали на друг и това, което казвате на себе си. Проявата на самосъстрадание към себе си, отказването от суровата самокритичност и да се научите да бъдете по-добри към себе си е един от многото ключове към по-добро психично здраве.

Говорете – с приятели, групи за самопомощ, специалист в областта на  психичното здраве. Говоренето, дори да изглежда безцелно или повтаряне на едно и също, реално ни помага да го осмислим случилото се и как да си възвърнем контрола върху емоциите си.

 

 

 

Photo by Karolina Grabowska from Pexels

За хоризонтите в това странно време с Момичетата от града

През март и април имах такива моменти, в които се чудех дали нещата, които говоря или пиша, не остаряват след всяко развитие на действието.

В това интервю с Момичетата от града обаче обсъждаме кардинални теми и онова, което можем да направим в момента. За задачата ни през 2020, за теста, която годинат ни предостави… кой е очаквал?

 

Photo by Johannes Rapprich from Pexels

В „РазЛИЧНИТЕ истории“ на Ladyzone.bg – домашното насилие

В „РазЛИЧНИТЕ истории“ – 10 години от създаването на ladyzone.bg тази седмица темата е домашното насилие. Може да видите цялото предаване Тази неделя по bTV в този линк

Защо жертвите са тези, които прикриват насилието, може да прочетете и в статията в Ladyzone.bg.

Страхът поражда патологично поведение, което впоследствие ще послужи за оправдание на агресията. Жертвата реагира обикновено бурно и объркано. Каквото и да предприеме, каквото и да направи, всичко се обръща срещу нея. Целта на преследвача е да я изкара от релси, да я разстрои напълно и да я принуди да направи грешен ход.

 

 

 

 

 

 

Photo by Karolina Grabowska from Pexels

Как да имаме мотивация в тези времена (ноември ’20), втора вълна на ковид

Чуйте разговора с Пролет Велкова в Кой говори? по Дарик Радио, в който разглеждаме онези 7 начина, по които да стимулираме себе си в състояние на пандемична умора – за красивото и не само, може да чуете в линка

 

 

 

 

.

Photo by cottonbro from Pexels

Екраните и ние, част първа

 

В епизода гостите са д-р Анна Герджикова, психолог; Магарита Асадурова, експерт по визуална комуникация, д-р Маргарита Габровска, логопед; д-р Момчил Киряков, доктор по психология

В Първата част на епизода гостенка е д-р Анна Герджикова, доцент по невронаука в катедра по психиатрия в Университета в Синсинати.

Биографията на д-р Герджикова включва докторантура по невронаука, а причината, поради която я потърсих беше статията й Последни достижения в невронауката по отношение на развитието на мозъка на младежта и излагането на екранно време.

В част първа тя споделя своя личен опит от живота си в САЩ и личните правила в нейното семейство, както и за едно предизвикателство, в което участва със своето семейство и съседи.

В тази част разказвам накратко и за теорията на психолога проф. Андрю Пшибилски, Oxford Internet Institute и изследванията му са събрали данни, че интернет и социалните мрежи НЕ водят до проблемите, за които мнозина предполагат, базирайки се на наблюдения от ежедневието си.

Изследването на Пшибилски, което може да срещнете цитирано, е със заглавие The association between adolescent well-being and digital technology use  и е публикувано в Nature Human Behavious и вътре се търси връзката между връзките интернет, пиенето на мляко, астмата и яденето на картофи, за да се докажат зависимостите, или както шеговито са цитирани и в българските материали „„Използването на технологии има такова отношение към благосъстоянието каквото има яденето на картофи“.

Оставяйки шегата настрани, в изследването пише, дословно „Нашите анализи обаче не дават категоричен отговор дали цифровите технологии влияят на благосъстоянието на юношите. Първо, важно е да се отбележи, че използвайки повечето мащабни набори от данни може да се изследват само връзките на корелациите. Ние знаем много малко за това дали повишеното използване на технологията може да доведе до по-ниско благосъстояние, дали по-ниското благосъстояние може да доведе до повишено използване на технологията или дали трети объркващ фактор е в основата и на двете. Тъй като изследваме нещо, което по своята същност е сложно, вероятността от фактори, които не отчитаме, влияещи както върху използването на технологията, така и върху благосъстоянието, е висока“.

Реално данните, събрани за вредата от СВРЪХУПОТРЕБАТА на интернет, са сравнително малко и не почиват на твърди данни, но има и проблема, който Пшебилски също посочва – много хора трудно сами са в състояние точно да определят общото време пред екраните си, нито пък има събрани представителни и категорични данни.

В изследване на Нета Уайнщайн с Пшибилски има данни за това, че негативният ефект от употреба се проявява само при 0,5% от хората, които прекарват повече от две трети от времето си будни онлайн.

 

В следващите части на този епизод на подкаста ще чуете още за

Влиянието върху развитието на децата (част 2), с д-р Маргарита Габровска

Екраните и тийнеджърите (част 3), с д-р Анна Герджикова

Компютърните игри (част 4), с д-р Момчил Киряков

Оптимистична теория за екраните (част 5), с Маргарита Асадурова

2 част

Влиянието върху децата

Екраните и ние, част втора – Влиянието върху децата

с д-р Маргарита Габровска и д-р Анна Герджикова

 

3 част

Влиянието върху тийнейджърите

Екраните и ние, част трета – Влиянието върху тийнейджърите

с д-р Анна Герджикова

 

4 част

Игрите онлайн

с д-р Момчил Киряков

Екраните и ние, част четвърта – Игрите онлайн

 

 

 

 

 

 

Photo by Julia M Cameron from Pexels

Телевизионни психотерапевти (Никол Кидман влиза в роля)

Новият мини-сериал на HBO Отмяната (The Undoing) с Никол Кидман започва със светско-тихия й живот като психотерапевт в Манхатън. Нейната строга, студена красота и стилният й кабинет дават сериозна заявка за превръщането й в новия любим психотерапевт „по телевизията“, но за съжаление сериалът е криминално-психологически, а не психологически.

Уви – Никол Кидман би била интересна за наблюдение – поне колкото Габриел Бърн в In Treatment (Психотерапия) (отново по HBO). Първите сезони на Психотерапия бяха много силни, а има епизоди, които понякога се пускат и на студенти за обсъждания. Аз така и не се научих да гледам този сериал за удоволствие – във всеки момент имах чувството, че трябва да следя процеса на срещата и затова, когато Отмяната продължи в криминалната линия си отдъхнах – може би защото не съм криминален следовател.

Отмяната хем е претрупан с всички любими клишета – Манхатън, богаташи със стари пари, частни училища, приятелки с вечно изправени коси, Доналд Съдърланд с дълбокия си глас и Хю Грант като партньор с очи на ирлански сетер, хванат да краде, хем мини-сериала хлъзва опитния зрител да си повярва какво ще се случи, за да установи на завоя, че гледката е друга  – не очакваната. Сложете го в списъка си за гледане.

Отмяната е по HBO и HBO Go през октомври, в линка може да видите трейлъра към сериала.

 

Няколко телевизионни психотерапевти, без да съм изчерпателна:

Габриел Бърн, както споделих, е добър „колега“ в In Treatment, но супервизорката му Даян Уиист, също заслужава внимание.

Отново HBO – Семейство Сопрано и д-р Мелфи (откъс от сесия)

Наоми Уотс в Gypsy. Гледах първия епизод и не продължих, не успя да ме убеди.

И за десерт – сесията на Кевин Костнър с дъщеря му Моли (Джесика Частейн) в Принцесата на покера (Molly’s Game, 2017)

Самостоятелността на всяка цена е отговор на травма

Невъзможността да получиш подкрепа от другите е отговор на травма.

Думите „Нямам нужда от никого, просто ще го направя сама“ е тактика за оцеляване. То ви трябва, за да предпазите нежното си сърце от злоупотреба, пренебрежение, предателство и разочарование от онези, които не биха могли да бъдат до вас – от родителя, който отсъства по избор или поради обстоятелствата, че работи на три работни места, за да се грижи за вас;  от партньорите, които предлагат сексуална близост, но не предлагат безопасно убежище, което да пази сърцето ви; от приятелствата, които са ви взимали повече, отколкото давали; от всички ситуации, когато някой ви е казал „ще съм до теб“, а след това ви е изоставил.

От лъжите. Предателствата.

По пътя сте разбрали, че просто не можете да се доверявате на хората или че бихте могли да се доверите на хората, но само до определен момент.

Ултранезависимостта е проблем на доверието.

Научили сте, че ако не се поставяте в ситуация, в която разчитате на някого, няма да ви се наложи да се разочаровате?

Може дори да сте били умишлено научени на тази стратегия за защита от поколения от наранени жени, живели преди вас.

Ултранезависимостта еначинът, по който хората се предпазват от разбиването на сърцето.

Така че, вие не вярвате на никого и не си вярвате, че може да преценявате хората.

Да се ​​доверявате е да се надявате, да се доверяваш е уязвимост.

„Никога повече“, сте се зарекли някога.

Но без значение как го наричате и дали го демонстрирате гордо, за да изглежда, че това независимостта ви е онова, което винаги сте искали, всъщност това е вашето ранено, белязано, разбито сърце зад защитна тухлена стена.

Непробиваема стена. Никой удар не може да те нарани. Но любовта не влиза.

Крепостите и броните са за тези, които вярват, че са в битка.

Това е реакция на травма.

Но травмата, която е споделенена, е травма, която може да бъде излекувана.

Имате право да бъдете подкрепени.

Имате право на истинско партньорство.

Достойни сте за любов.

Вие сте достойни да пазите сърцето си.

Достойни сте да бъдете обожавани.

Вие сте достойни да бъдете ценени.

Достойни сте някой да каже: „Почини си“ и да ви остави да си отдъхнете.

Достойни сте да получавате.

Достойни сте да получавате.

Достойни сте да получавате.

Достойни сте.

Не е нужно да печелите.

Не е нужно да се доказвате.

Не е нужно да се пазарите.

Не е нужно да се молите.

Достойни сте.

Просто, защото сте.

Автор: Jamila White, Psychic & Life Coach

Photo by picjumbo.com from Pexels

Социалните медии – с удоволствие и мярка (и без депресия, моля!)

Наскоро публикувах материал за препоръките за хранене при деца и тийнеджъри с цел намаляване на риска от наднормено тегло и затлъстяване.

Говорейки с родители по тази тема, фразата „невъзможно“, беше употребена най-вече за времето, което се препоръчва за прекарване пред таблетите и телефоните.

Половин час?!  Само половин час детето да е онлайн?!

Иначе оптимистични родители просто не си представяха как биха могли да вземат телефона от детето си без прилагане на груба сила, водно оръдие и други методи, които са по-характерни за жандармерията, отколкото за средностатистическо семейство в категорията „добро“.

Лошата новина: това е лоша новина.

Родителите потъваме и се проваляме в битката за мозъците на децата си и постепенно им даваме наркотик, който самите ние употребяваме, нещо като алкохола преди Сухия режим или цигарите през 50те. Социалните медии и смарт устройствата са едно от най-интересните и променящи открития на последните 30 години, но за съжаление са и едно от най-опасните, защото дизайна им води до пристрастяване, а светлината от тях стимулира повече от колкото ни е нужно. На първо място (както се казва и в документалния филм по Netflix The Social Dilemma) проблемът е, че те ни „закачат“ за едно от първичните ни, животоспасяващи действия – присъствието в група – то е именно онова, заради което сме оцелели като вид – племето, семейството, рода…

И когато сме закачени да принадлежим, когато определим своето племе, постепенно започваме да влизаме в заблуди…

Една от най-големите разлики в живота на настоящите тийнейджъри, в сравнение с предишните поколения, е, че те прекарват много по-малко време в лични, офлайн отношения с връстниците си и повече време са заедно онлайн, главно чрез социалните медии. Проблемът? Проучванията са установили категорично депресията и времето, прекарано във Facebook от юноши, са пряко свързани. По-важното е, че симптомите на голяма депресия са открити сред онези, които прекарват по-голямата част от времето си в онлайн дейности. Друго проучване оценява половите различия в асоциациите между употребата на социални медии и психичното здраве и се установява, че жените са по-пристрастени към социалните медии в сравнение с мъжете…

Дори да знаете, че снимките на почти всички са манипулирани (по-голямата час от телефоните имат не само филтри, но и начини за удължаване на лице, филтър за тен и т.н.), което води до огромна несигурност за външния вид. Допреди десетина години малцина можеха да си позволят професионален ретуш на снимките и просто се снимаха отдалеч, докато сега всяко момиче може с достатъчно време и обикновен телефон да намери точната поза и ъгъл да изглежда добре по “новите стандарти”. И момчетата не са пожалени. Само Алиша Кийс продължава да протестира, показвайки се по кожа, без фон дьо тен, но май няма кой да я забележи.

Изобщо какво правят „другите“ стана достъпна и в конвертируема валута – вече не само звездите, но и непознатите стават звезди на деня – но и кой уважаващ себе си инфлуенсър или обикновен човек би сложил снимка, на която личи, че днес е ужасно тъп ден, в който хич не му се става от леглото; чувства се като банкнота от 2 лв (вече изтеглени от обръщение и превърнати в монети, износени и смачкани). И така в края на деня повечето от нас са видели толкова красиви, усмихнати лица, стегнати и енергични тела, че нищо друго не остава на мнозина, освен да си мислят, че са пълен провал и затова поне една усмихната снимка (кой да знае, че е от немайкъде) се пуска, с филтър и т.н. Има изключения, разбира се – някои  перманентно кисели публични фигури.

И така отиваме към невидимия с просто, невъоръжено око

Проблем 1

Когато хората не се гледат очи в очи с други хора, това води до нарастване на психичните проблеми и това води до тревожност и депресия. Има данни за това. В последните 10 години има само едно изследване (от 2012та), което не прави връзка между ползването на социалните медии и депресията – и то е сериозно атакувано за използваните в него инструменти.

Проблем 2

Ако човек твърде много се занимава с външния си вид, пропуска факта, че от него не зависи въртенето на Земята и си отглежда нездравословен нарцисизъм, от който се развалят отношенията му с другите хора. Когато повечето време се използва за създаване на образ на живота онлайн, това буквално краде от времето, в което човек реално прави нещо (дори да е например гледане на филм) или просто да мисли. Доброто старо мислене, мечтаене и планиране, са в някаква степен загубени сякаш за мнозина в преследването на следващото нещо, което трябва да се направи, следващата снимка, която трябва да се направи, по калъпа на инфлуенсърите, а именно мисленето е онова, което помага на човек да израстне като личност, сам за себе си, без това да може да се види в снимка, но се усеща в ежедневието като самочувствие и по-добра самооценка.

Проблем 3

Сравняването с живота на околните е нездравословно занимание (дори самоубийствено).  Едно проучване разглежда механизма на сравнение при постовете на други хора и установава, че човек си прави всеки път оценка дали е по-добре или по-зле от тях. Оказва се, че и двата вида сравнения карат хората да се чувстват по-зле, което е изненадващо, тъй като в реалния живот само сравненията нагоре (усещането, че друг човек го има по-добре от вас) кара хората да се чувстват зле. Но в света на социалните мрежи изглежда, че всякакъв вид сравнение е свързан със симптомите на депресия. Цикълът изглежда така – колкото повече гледаме социалните мрежи, толкова по-често се сравняваме с другите и тъй като каквото и да видим, това не ни прави щастливи от една страна, а от друга – самите медии ни пристрастяват да скролваме и скролваме, ние не можем да се откачим от собствената си депресия, която се развива там. Естествено, производителите на оръжие не може да бъдат обвинявани в убийство. Но и друго е важно – не носете оръжие, ако сте в лошо настроение (т.е. не стойте твърде много или изобщо, ако ви е зле) или просто не стойте със заредени муниции (не следете хора толкова, колкото медии).

Проблем 4

Самочувствието е важен фактор за психичното здраве и ако то е ниско, това води до сриването на качеството на живот. Ако човек забележи, че непрекъснатото сравнение с другите, което е неминуемо при разглеждане на визуални социални медии като инстаграм и фейсбук, тогава е редно да мине на диета… към тях или поне към тези постове, които са токсични за него.

От друга страна социалните медии са много полезни, за научаване на новини и т.н., затова ограничаването на една част и поддържането на тази, която помага за по-добър живот е може би, златната среда. Хората с високо ниво на самочувствие са по-малко склонни към това негативно въздействие на използването на социалните медии, а жените, които използват социалните медии по-често са склонни да имат по-високи нива на недоволство от тялото си, след престой в тях. В крайна сметка използването на социални медии може да окаже значително влияние върху появата на хранителни разстройства (Best, Manktelow, & Taylor, 2014; Woods, & Scott, 2016).

Проблем 5

Нарушена концентрация – друго нещо, нарушено от социалните медии, е процесът на изпълнение на домашните и други задачи, които изискват концентрация. Това само по себе си води до по-високи нива на стрес, прекъсване на процеса и от своя страна задачите отнемат повече време, което пък намалява свободното време, включително и за физическа активност.

Проблем 6

Недостиг на сън – някои от начините, по които използването на социалните медии влияят на настроението са косвени. Например, един от най-честите фактори, допринасящи за депресията при тийнейджърите, е липсата на достатъчно сън, което може да бъде причинено или изострено от социалните медии. Изследванията показват, че 60% от юношите гледат телефоните си през последния час преди сън, а светлина от електронните екрани вреди на качеството на съня. Пък и „само 5 мин да видя едно нещо“ се превръщат в час – по-точно час минус от нужния сън за добра почивка, което води до трудно фокусиране.

И какво тогава?

Проучване на Университета в Пенсилвания от 2018 г. установява, че намаляването на използването на социални медии до 30 минути на ден води до значително намаляване на нивата на тревожност, депресия, усещането за самота и проблеми със съня.

Ако забележите у себе си или близък симптоми на необяснима тревожност или депресия, освен всичко останало, което се случва през 2020, наблюдавайте дали не сте в (зло)употреба на социални медии и се опитайте да ги ограничите. Приложенията за премерване (понякога и вградени в телефоните) ще ви ориентират – за сведение – над 6 часа е недопустимо много. И тук начините за намаляване на стреса стават необичайно елементарни – приучаване телефона да бъде изключван за по-дълги периоди от време – мобилният интернет и телефона изцяло; махне на ненужните нотификации; въвеждане на лично правило проверката „какво става по света и у нас“ да бъде на поне 15 или 30 минути, още по-добре и на по-дълго; правило изобщо да не си гледате телефона, когато се срещате с някого на живо.

Защото какво имаме друго, освен настоящето, и ако то изтича с всеки безсмислен скрол, който води до негативни усещания, дали не е по-добре да вземем живота си, гиричките или книгите в ръце. Просто за разнообразие.

Още по темата

Има ли зависимост от социалните медии, материал на Forbes

Статия на The Guardian за влиянието върху детското психично здраве и още една, в същия вестник, за мнението на британските психиатри

Photo by Julia M Cameron from Pexels