Блог

Увеличаване на теглото при децата от началото на пандемията

В изследване на теглото на деца и юноши по време на пандемията, публикувано в JAMA (Списанието на американската медицинска асоциация) на 27 август 2021, се прави сравнение на  индекса на телесна маса (ИТМ) на младежи на възраст от 5 до 17 години по време на пандемията през 2020 г. със същите период преди пандемията през 2019 г.

Индексът на телесната маса в последно време понася критики за това дали е достатъчно показателен за оценка на здравословното състояние, но към момента е единствения измерител, толкова широко използван и лесен за разбиране (теглото в килограми, разделен на ръста). 

В кохортното проучване са събрани електронни данни на калифорнийски деца с достатъчно записи преди и по време на пандемията, като са изключени такива с тежко здравословно състояние, като кохортата от близо 191,000 човека е расово, социално и етнически разнообразна. Преди пандемията 38,9% от младите хора са били с наднормено тегло или със затлъстяване, а по време на пандемията се наблюдава най-голяма промяна в ИТМ за деца на възраст от 5 до 11 години. Наднорменото тегло или затлъстяването са се увеличили при деца на възраст от 5 до 11 години от 36,2% на 45,7% по време на пандемията, абсолютно увеличение от 8,7% и относително увеличение от 23,8% в сравнение с референтния период. Абсолютното увеличение на наднорменото тегло или затлъстяването е 5,2% сред 12- до 15-годишните и 3,1%  сред 16- до 17-годишните.

Тези данни, макар и за калифорнийски деца, изглеждат притеснителни, защото едва ли с оставането на децата в къщите и пред таблетите и онлайн училището, двигателната активност е много по-малка, а движението в тази възраст е важно, защото освен физическо здраве, мускули и издръжливост, също така помага и за социалното общуване.

С други думи – използвайте всеки ден за движение…

 

 

 

 

 

Photo by Ksenia Chernaya from Pexels

Удобната духовност

Наблюденията ми за засилващо се профанизиране на духовното ме изпълват с тихо съжаление. На рояци изскачат хора, които са като търговците в храма от библейския разказ. Между цитати (понякога цитират и самите себе си) и категорични изявления, те стоят стабилно в своето самочувствие на авторитети и последна инстанция, увличайки онези, които имат нужда някой да им даде „правилен отговор“, да ги надъха, че са най-добрите каквито са и по този начин да спре възможността им за личен растеж. Така накърнения детски нарцисизъм на техните последователи става основа на зависимостта им от нови курсове, учебни семинари и т.н., защото за пръв път от дълго време тези хора се чувстват приети.

Духовното се превърна в последните 20 години в голяма машина за пари, но също така и в капан за наивници. Какво се продава? Индулгенция, че си по-добър от другите, че си по-извисен, по-специален.

В началото на 90те политическият елит внезапно се оправослави, т.е. по големите празници бутаницата в Александър Невски беше огромна. Тогава, като ефект на дълго ограничаваната религия, хората се юрнаха към нейното материално изражение – икони, медальони и т.н. Има щраусови яйца с лика на Богородица.

Тези предмети са много по-лесни за почитане, особено от злато, отколкото ежедневното съблюдаване на религиозни правила. Какво ще каже „Началника“ (разбирайте Бог) е типичното изразяване на тази удобна духовност, при която за всеки случай и там да оставим няколко кръста, дано хване дикиш.

Мина време. Появи се самодивско-народното течение, понякога в комбинация на Акашови записи, индиански вещества, граф Калиостро и дилетантско стихоплетство. Как щях да забравя ангелите и нумерологията! Избуяват и плевелите на псевдопсихотерапия или терапевтични практики, при която със сериозен и кротък тон последователите са сугестирани в една или друга травма или невроза на техния учител/терапевт/гуру. Във времена на обща несигурност даващите сигурни и твърди отговори са най-ценени – такива сме хората.

Това е нормална тенденция навсякъде по света – хората обичат хубавите опаковки и лесните решения във всичко. Но все пак искам да кажа да внимавате на кого давате душите си, да бъдете отговорни към себе си. Има няколко въпроса, които сте в правото си да зададете, когато решите да влезете в терапевтични отношения, особено пък за крехки теми като семейните Ви отношения или собственото Ви самочувствие: какво е завършил терапевта Ви, колко години е продължило обучението му, има ли право да работи с индивидуални лица или групи. Тридневен курс в Родопите е несериозно, поне за мен.

Удобната духовност ви заблуждава, че правите нещо в своя духовен аспект – напротив, тя ви пречи да се развивате, защото дава лесни отговори, мигновени решения и фалшива сигурност за бъдещето, вместо да се впуснете в дълбокото на себе си, ако имате желание. Ако нямате, абонамент за HBO например ще ви даде повече знания за околните през творците, които създават изкуство, базирано на човешките отношения. Гледали ли сте „Психотерапия“ например?

 

 

 

 

 

 

.

Photo by Jonas Ferlin from Pexels

 

 

 

 

Поведения в отговор на травмата

Темата за травмата е необятна. Вижте тази графика, която представя концепцията за реакция „бий се или бягай“ и нейните допълнения „замръзни“, към която беше добавена напоследък и четвъртата – „харесай се“.
Всяка една от тези реакции е възможен отговор на заплаха от средата. Ако другите три са сравнително познати от много популярни материали, на които сте попадали, то четвъртата може да бъде описана като опита да се угоди на насилник.
Обръщам по-специално внимание на нея, защото не е разпозната толкова и се наблюдава често пъти когато родител или значим авторитет е агресивен (физически или психически) към детето.  Тогава то се опитва да промени злоупотребата като полага усилие да успокои насилника, като пренебрегне личните си чувства и желания и прави всичко възможно, за да предотврати ситуацията с „добро поведение“.
В последствие това се пренася като модел на поведение, включително в своите професионални и лични взаимодействия.
..

Мъдростта на травмата (РЕВЮ)

Габор Мате е важна фигура в областта на зависимостите и травмата. Лекар по образование, той започва да се занимава с темата за зависимостите и е от силната канадска мисъл за работа с психосоматиката, към която ще сложа и Лиз Бурбо. Една от книгите му е издадена на български, чака се и нова през 2022. Но да се надяваме, че през 2021 ще държим преведени в ръцете си другите книги (има читателски лист в края на текста).

Актуалният филм с негово участие – Мъдростта на травмата – може да се гледа както на прожекции в София, в Дома на киното (10-15 юли 2021), така и по други канали. Той е част от един по-голям проект, който беше рекламиран онлайн и включваше дискусии по темата с няколко терапевта с добро име (Питър Левин и Естер Перел).

Филмът ме остави със смесени чувства – от една страна да се говори за травмите е ключово за разбирането им, превръщането им в обществена тема, но друга мисля, че точно Габор Мате би могъл да ни въведе в темата по-добре, заради опита, вдъхновението и експертизата му.

В този пост ще опиша онова, което ме смущава в крайния резултат, приемайки, че това, което получаваме е най-доброто, на което е бил способен целия екип зад проекта.

Ще започна с позитивното: дава се смляна информация за разнообразието на ефекта от всеки различен тип травма.

Травмата може да засегне всеки от нас (независимо от пол, раса, социално положение) и по уникален за всеки от нас начин (здраве, избори, поведение, усещане в себе си и за себе си).

Травмата може да е събитие, поредица от събитие или да се предава в семейството чрез типове поведения. Може да е несъзнавана, може човек да си спомня събитието или периода, в който тя се е случвала.

Травмата на един човек може да е повече от една. Например да е комбинация от от изоставяне и насилие.

Травмите влияят по различни начини и някои от тях са показани във филма.

В самото начало на филма се отбелязва от Габор Мате, че „има мъдрост в травмата. Когато осъзнаем, че травматичните ни реакции и отпечатъци всъщност не са нашата същност и можем да ги отработим и чак тогава да станем себе си“.

Дават се  примери на различни хора, включително и психотерапевтични сесии и групова терапия, в която участниците споделят съкровени преживявания или части от личната си история. Към това има добавен опита на специалисти и активисти (работещи със затворници, бездомни, зависими), базирани на неговите схващания.

Допуснати сме до неговата лична история, което много терапевти не правят по методологични съображения, до семейството му и до персоналната му травма (преживял Холокоста като бебе, травма на изоставяне). Филмът не е дидактичен, а се разлива по онзи нетфликс начин, който е като уикипедия – хем получаваш знание, хем оставаш на нивото на образован дилетант, ако не се заровиш в темата.

Дотук добре, но някъде там започва да ми е неловко, смесените чувства да преобладават по следните причини:

Травмата, представена като поп-култура, лесно смилаем продукт

Спомняте ли си „Тайната“ на Ронда Бърн? Изпипан до последното изречение, тези книга и филм накара много хора да повярват, че позитивното мислене е ключето, което са търсили един цяяяяяял живот. Дали повечето от почитателите му още го пазят? Или дали го пъхат още във всяка брава?

Твърде общото, дори повърхностно, представяне на въпроса за травмата крие риска от олекотяване на темата. Травмата има своето обяснение във филма (дори с режисьорското решение с бебето, tabula rasa), но липсата на дълбочина във филма – и даването на повече широчината на проблема би могло да доведе да влезе в масовата култура и да започне да бъде безогледно и навсякъде използване като термин-обяснение, един вид съвременна индулгенция за симптоми, поведения и т.н.. Профанизирането на темата би имало негативни последици, най-вече в това, че ще бъде използвана за оправдание на поведение, не като за основа за начало на личен растеж и срещането й в защитената среда, която разговора със специалист в областта на менталното здраве може да даде (целият спектър от консултант, през психотерапевти до психиатър).

Отсъства ролята на Процеса

Има един коуч, Тони Робинс, който „хаква“ живота на всеки, който реши да се заеме с него, с правила за успех, общо 11 на брой. Прави голямо шоу на семинарите си и отделя на всякакви проблеми до час, решавайки ги с лекота. Сещам се за един виц по повода, ще го сложа накрая. Повечето терапевти според мен могат да получат или жлъчна, или бъбречна, или нервна криза, ако ги вържете да го гледат.

Във филма Мъдростта на травмата виждам като несполучливо режисьорско решение да се показва колко леко се стига до прозренията (инсайтите). В по-голяма част от случаите, всеки инсайт е въпрос на дълъг процес преди достигането му, болезнено е докосването на травмата и минава доста време и криволичения преди човек да стъпи спокойно върху инсайните, които придобива.

„Отивам на терапевт и веднага стигам до инсайт“ е концепция невярна и вредна, защото премества отговорността за стигането до точката на промяната в терапевта, а не в процеса между две автентични фигури – на пациента и на терапевта. В този филм Мате е един суперпсихогерой, който успява бързо, убедено и силно да стигне до сърцето/сърцевината на всеки проблем.

В реалността, каквато аз я виждам, терапевтичния процес е дълъг, комплициран и криволичещ. Той зависи от ресурсите на пациента и терапевта. Веднъж започнал, този процес може да продължи цял живот, защото отивайки на терапия, откривайки травмата си, изследвайки я, можем да се надяваме, че ще последва промяна в човека и той ще продължи да търси нейното отражение върху себе си – сам или със специалист месеци, години, а понякога и цял живот.

По ключовата ос проблем-решение

Мате и другите участници, например Фрици Хорцман (основател на „Затворническо състрадание“) подсказват част от възможните оси на решение на въпроса с травмата – нуждата от подпомагате на социална работа, от добре функциониращи здравни и правни системи в различните общества. Но не наблягат на тях. Например въпроса, който се разглежда с американските затвори (във филма е споменат конкретно казуса с Калифорния) е тема на обществен дебат в САЩ. Един силен пример е а филма 13th на Ана Дьоверне в Netflix и последвалия разговор с Опра Уинфри също на контекста на точто тази държава. С това искам да посоча, че освен личната травма има и социални и исторически причини, които, ако не бъдат променени, никаква терапия не може да има ефект. В тази тема се появява и риска да се плъзнем по плоскостта, че решението е лесно  – затворниците се терапевтират и хоп, имаме решение!

А дали не е въпроса обществените системи да бъдат изследвани и променяни така че да се намали риска от травми, базирани на липсата на услови, неравенство и бедност. Бедността е травма. Липсата на възможност за ефективно дългосрочно психологическо и финансово подпомагане на жертви на насилие води до задълбочаване на травмата.

По-голямото обучение на медицинските работници в областта на травмата е един друг начин за стигане до нуждаещите се от психологическа, а не лекарска или лекарствена помощ.

Липсата на навлизане в случаите

Нахвърлени като боб са историите на различни хора – например на жената, родила три деца на улицата („така имах възможност да се измия под душ“). В кръвта на нейните новородени имало всякакви наркотични вещества. Виждаме я във филма здрава, преминала през тези изпитания и…. без никакъв разказ как се е случило оздравяването й, какво се е случило с децата й, кое е повлияло за благоприятното развитие.

По този начин филма се превръща в трейлър, дълъг 90 минути. Виждаме откъси от терапия, която не се обяснява нито по какъв начин, нито за колко време действа, нито какви са нейните ограничения. Дали е аналитична, дали е динамична, дали е преживелищна, не става ясно.

Сам по себе си, този филм е също така и трейлър към професионалните открития на неговия живот, посветен на изследване на травмата и нейните отражения в ежедневието. Виждаме, че Габор Мате работи в индивидуални и групови практики, но не и какви са основите, на които стои (травмата, ясно, но какво още?).

Психаделиците

За едни десетина минути Габор Мате говори за опита си с аяхуаска. В България има хора, които се занимават с тази практика, има и гостуващи терапевти от чужбина, доколкото знам от колеги, без да съм присъствала на тях. Преди години психотерапевта Петър Кралев написа книга по въпроса. Използването на психаделици не е нещо ново в терапевтичната практика. През 60те години в Калифорния много са се занимавали с темата и пробването на различни вещества, при това терапевти правят практиката с други терапевти, като някои от опитите са били успешни, като тази тенденция продължава и до момента, като имаме с ново засилване на търсенията в тази посока.

Сами по себе си те може би биха могли да бъдат приети за шорткът към несъзнаваното, но извинете, ако ще замразя ентусиазма ви – дори да са ефективни за един, не е сигурно как ще повлияят на друг. Да подходите консервативното не е винаги лошо решение. В търсене на себе си често тръгваме от София до Пазарджик през Варна, затова и да се представя този начин като едно „абсолютно“ решение като аяхуаска, гъби или каквото и да било, ми се струва опростенческо към сложността на материята на травмата, а и да не забравяме, една част от показаните хора са зависими така или иначе. Давайки зелен светофар оставяме възможност на търговците да влязат в храма и скоро да имаме психоактивни вещества, защото е „модерно“, а не защото ще помогнат на точно тези, които имат нужда и полза от това да видят света през техния ефект.

Плакатност

В Русия по време на 20те години и след това има много силна работа в областта на плаката – ясни послания, стегнат изказ и образ.

Така се почувствах в сцените със затворниците, които споделят травмата си. Декларативни, декламиращи и отсъствие на интимност, на споделяне в група от други хора. Те са на плацдарм, колцина от тях може да усетят духа на близостта на такова място, се питам? В тези сцени думата „травма“ е написана с големи букви…

Но работата с травмата е дълга, като роман, не е плакат. Няма лесно разрешение, а и след толкова години мислене, говорене и проучване не знаем детайлите на това защо се отразява по различен начин на различните хора. Знаем само, че дори когато се стигне до осъзнаване на травмата е възможно да дълго време да не се стигне до промяна на поведение, или дори изобщо може нито да се стигне нито до осъзнаване на травмата, нито дори до спиране на повтаряне на модели, дори и осмислени. И въпреки това, работата с травмата би имала ефект, дори да не е „Уау“, който ефект е възможен само с щампоаните и то в рекламите, след като е участвал най-добрия фризьор.

Надявам се филма да предизвика любопитството ви; да решите да проучите творчеството на Габор Мате и да прочетете книгите му; да изгледате дискусиите към филма; да говорите с терапевта си или да намерите такъв, на когото да споделите какво сте открили за себе си в темата за травмата.

И в края на този текст искам да напиша:

Бъдете внимателни и

отговорни

към себе си,

душите си,

пътя, по който

вървите и

скоростта,

с която го правите. 

 

 

Още по темата

Книгите на Габор Мате в Амазон

Интервю на Фрици Хорцман от организацията „Заворническо състрадание“ с Габор Мате

Психоделици и психотерапия

Вицът: един човек се похвалил, че смята бързо. Дали му задача: „Колко е 2760 по 53839?“ и той веднага, без да се замисли, отговорил: „7970798“. „Но това не е вярно!“, ахнали. „Но аз казах само, че смятам бързо“, припомнил им той.

В&O от форума на БГ-Мама: Една приятелка и въображаемия й свят

Въпрос (публикувам със съкращения)

Става дума за моя много близка приятелка. Жена на възраст – разведена от доста време. В последните няколко години наблюдавам едно странно поведение У нея. Има социален профил, където живее в измислен свят. Под това имам предвид качване на снимки след обработване тип Фотошоп, където да изглежда млада и красива и да събира коментари и лайкове от непознати. Качване на чужди снимки и представяне на свои. Измисля си, че пътува по разни места, а всъщност седи вкъщи. Лъже често за неща, които не притежава.

Моля ви, кажете какви стъпки да предприема, за да се опитам да и помогна. Да говори ли си с някого? Или да се обърна към специалисти?

Отговор (публикувам със съкращения)

От разказа Ви става ясно, че когато е в измисления си свят тя се чувства добре, а когато попадне в своята реалност не й е лесно да я приеме.  Да й помогнете да види онова, което не иска да види? Защо да се съгласи – нейното бягство от реалността не наранява никого, а светът й става по-добър пред екрана на компютъра. Хората сме склонни да търсим други светове, които наричате „измислени“ и това е част нас – приказките, книгите, филмите, компютърните игри, онлайн игрите. Има хора, които се обличат като рицари или индианци и живеят за няколко дни такъв живот. Болни ли са? Едва ли.

Във вашите очи това е смущаващо, но какво би станало, ако тя в момента няма силата да живее друго, освен мечтите си и съвременните технологии и дават възможност ги изживее, да види отношението на другите, което й липсва в момента?

„Но това не е реално!“, вероятно ще кажете. От ограничената информация става дума за жена, която разнообразява скучния, за нея, живот и да й покажете какъв е живота навън с неговото богатство, вместо да й казвате с думи или да се отнасяте към нея като засегнат човек, защото това оттегляне, поне от думите й не е болестно. Вероятно с поведението си тя търси внимание, което, щом искате да й помогнете може да й дадете като покажете как лично вие преминавате границата между мечтания живот и този в реалността и как въпреки че може би му липсва гламурността и великолепието на някои инстаграм постове,  той носи истинско удоволствие; колко живи могат да ни накарат да се чувстваме живите преживявания – а в очаквания с нетърпение край на пандемията това става отново възможно. Да отидете заедно някъде или в компания; да се забавлявате – и това може да я мотивира да се върне в реалността – защото ще има за какво.

В едно от последвалите питания беше поставена темата за състоянията, в които хора живеят в друг свят и това е проблем за живота на околните – например параноята; или път хората, които събират всякакви вещи в домовете си и по този начин пречат на съседите си, които имат и своите психиатрични лечения.
Беше описан и друг случай, в който човек си присвоява самоличности с цел облага (българският филм „Опасен чар“ разглежда тази тема също), което може да е обект на правото.

Но това, че някой не живее живота си както нас, не го прави болен, а различен.

 

Целият отговор и последвалата дискусия е тук

 

 

 

 

 

Photo by Sergey Katyshkin from Pexels

Zoom базираната тревожност и необичайните й потребители

Пандемията започна да създава нови термини и в науките за душата (психотерапия, психология, психиатрия). Един от фокусите в момента е тревожността, провокирана от zoom и други платформи за видеовръзка и срещи. Проявите на zoom-тревожността са най-често в следните симптоми потрепване на ръката; тикове; горещи вълни; повик за уриниране, а понякога и усещане за идваща паническа атака или настъпването й. Допълнителна екстра е страха, че другите могат да забележат тези симптоми и да разберат как се чувстват всъщност.

Кои са засегнатите?

На първо място хора, които към момента на началото на пандемията през 2020 вече носеха в себе си тревожни разстройства или имаха предпоставки (фамилна обусловеност или травми) за тях. Особено рискови са онези със съществуваща социална тревожност, която от общуване на живо се видоизмени в прехвърли и задълбочи в онлайн средата.

Хора със съмнения, свързани с външния им вид и/или такива, които не приемат как изглеждат. Тук не става въпрос само дали сте фотогенични, а за срещата със собственото си лице пред камерата и понякога дори отвращението от това как изглежда то. Прекарвайки часове наред пред екрана и съответно пред собствения си образ, в пъти повече от пред огледалото, в някои хора това води до специфична подтиснатост за външния им вид и тревожност как ги възприемат другите – а от там проблеми със самочувствието. Тук поставяме и групата на хората с хранителни разстройства, които имат по-голяма чувствителност в този аспект.

Перфекционистите. Милите ми перфекционисти често страдат от zoom-тревожност, защото както Вселената, така и дигиталните инструменти неминуемо носят риск от технически проблеми, които те смятат, че могат да предотвратят. Ще тръгне ли презентацията, чува ли се добре, кой изчезва, каква е връзката – това са част от причините да се чувстват некомфортно с видео разговори.

Добавям и групата на тези, които не се чувстват достатъчно технически грамотни, което още преди да са сгрешили ги кара да се чувстват зле и тревожни как ще се справят, което още от началото повлиява на поведението им и обичайната спирала към ада на общуването.

Неочакваната група е на тези, които никога досега не са имали подобни преживявания дотук и са искрено изненадани от себе си и се опитват да се самодиагностицират като скрити интроверти например. Допреди година те не са очаквали, че присъствието онлайн може да ги изнерви до такава степен, нито да ги накара да се безпокоят, докато сега се напрягат само при мисълта за идващите срещи, букнати в календара. Това са социално интелигентни хора, които са загубили една от важните си опори в общуването – телесното присъствие и цялостната невербална информация, която то дава. Според някои по-радикални данни, 85% от общуването между хората е чрез езика на тялото – а екраните скриват част от него и усещането, че пропускаме нещо води до несигурност в тази група хора.

Няколко подхода за облекчаване на zoom базираната тревожност

Почивки, почивки, почивки. Ако мениджърите създадат адекватен график с по-малък брой разговори на ден, особено видео, вероятно ще се остави и повече време за свършване на истинска работа. Все пак работата преди не беше един голям Биг Брадър? Или беше? Както и да е било, в момента времето за почивка между срещите – дори да е за една студена вода върху лицето – е задължителна. Срещите back to back водят само до свръхумора, не до свръхпродуктивност.

Минимализъм. Новата „производителност“ може да е загуба на време. Ако работата може да се свърши със списък със задачи, няма какво да се гледате с хората; камерите не са нужни също във всеки случай. За работещите следва да се приеме, че не е нужно камерата да е фронтално, т.е. да не трябва да се гледат и себе си.

Минимализъм на средата. Изберете място, от което камерата не вижда много за средата, в която сте, например стена или рафт с книга. Това допълнително успокоява хората, че споделят от вътрешния си свят.

+Минимализъм на прозорците. В изследване на Станфорд и коментара на проф. Джереми Бейлисън препоръчва да минимизирате екрана спрямо монитора и да стоите на клавиатура растояние. Причината за това е, че очния контакт, на който сме изложени е твърде силен, а размерът на лицата е неестествен, което влияе на повечето хора. „Когато лицето на човек е толкова близко до нашето в реалния живот, мозъкът ни го интерпретира като интензивна ситуация, която или ще доведе до чифтосване, или до конфликт. „Това, което се случва всъщност, когато използвате Zoom в продължение на много, много часове е, че сте в това хипер възбудено състояние“, обяснява той.

Не се отказвайте да кажете каквото имате. Жените обикновено имат повече проблеми да бъдат чути по време на срещи, отколкото мъжете, а видеоконференциите могат да влошат това. Оказва се, че има неравенството между половете, присъстващо при лични срещи и групови настройки и жените, които като група са по-несигурни към външния си вид по-често се притесняват повече как изглеждат/говорят и т.н. Като цяло мъжете се приемат като по-компетентни да говорят по-дълго, а жените са много по-склонни да бъдат прекъсвани или да се говори, което се влошава във видеоразговорите.

Когато тревожността ви е подобна на тази по време на срещи лице в лице, добрите стари изпитани методи за преодоляването й оставят в сила – репетирайте презентацията си или това, което има да кажете; подгответе се технически добре като тествате връзката с приятел или колега и накрая – изправете се срещу страховете си, като ги оборите с онези примери, които сами сте виждали – как например хората обичайно реагират на технически проблеми и че паузите са нещо обичайно по време на презентации.

 

.

.

.

Илюстрация: Александър Марчев, 14 г., 8 клас в ПГИИ „Проф. Николай Райнов”

.

 

 

 

 

 

.

 

Защо хората по-рядко помагат, когато има и други наоколо?

Темата е провокативна – хората сме безразлични към чуждото страдание, когато сме заобиколени от непознати. Всеки един от нас е по-склонен да помогне, когато е сам. След малко ще ви предложа по-тежки примери, но сега ще започна с един, който може би е по-близък. В голяма аудитория сте, водещият завършва своето представяне и пита: „Имате ли въпроси?“. Дори и нищо да не са разбрали, повечето хора, независимо дали онлайн или на живо, рядко вдигат ръка, дори и да искат да попитат нещо; дори и да имат нужда от уточнения. Това е израз на плуралистичното невежество – всички предполагаме, че другите знаят нещо, което ние не знаем, и затова не действаме. Само по себе си това поведение е част от изследванията в социалната психология, а причината, поради която искам да ви обърна внимание върху ефекта на страничния наблюдател и дифузията на отговорността е, че колкото повече знаем за нея, толкова по-вероятно е да се усетим, че влизаме в нейния капан и вместо да си затворим очите – да я преодолеем и да предприемем действия.

Ефектът на страничния наблюдетел се състои в това, че хората решават да не действат в различни ситуации, ако има и други, непознати хора наколо. Личното действие и намеса обаче, може да са включително животоспасяващи. Ефектът на страничния наблюдател е и една от причините, поради която хората не се обаждат, когато чуват домашно насилие. Нейна пряка последица е дифузията на отговорността или „това не е моя работа“.

Най-честите причини хората да НЕ помагат са:

  • страхът, че собствения риск да пострадаш от нараняване е твърде голям
  • чувство, че нямаш силите, уменията или други качества, които са необходими, за да може да помогне
  • приемането, че другите са по-квалифицирани да помагат
  • по реакцията на околните се решава, че ситуацията не е толкова сериозна, колкото първоначално сте си мислили, защото те не изглеждат разтревожени
  • страхът самите те да не станат обект на агресия или тормоз

По-вероятно е да действате, ако ви е ясно, че жертвата се нуждае от помощ, както и ако познавате жертвата; тренирали сте някакъв вид самоотбрана (при нападения); имате медицинско обучение или просто знаете как да оказвате първа помощ; в миналото си сте били жертва на подобно нападение или медицинско състояние или ако мислите, че човекът заслужава помощ, дори причината да е просто на лична симпатия.

Как се преодолява ефекта на страничния наблюдател, след като вече знаете за него:

  • не подминавайте или поне всеки път ситуации на насилие или травма;
  • изкарайте курс по спешна помощ;
  • обърнете внимание на реакцията си, когато следващия път, когато видите някой, който се нуждае от помощ  – може да се изкушите да игнорирате случващото се, защото никой друг не прави нищо, но вместо това може и само да спрете и да попитате пострадалия дали може да помогнете.
  • Потърсете зрителен контакт с друг човек от околните – това може да създаде някакво микро „ние“ и да действате заедно.
  • Опитайте се да не се притеснявате за какви биха били последиците за вас.
  • Наистина хората, които се намесват носят риск да сгрешат, но също така и ако не се намесят може цял живот да се чудят дали са постъпили правилно.
  • Ако съвсем не знаете какво да правите, обадете се на 112, за да опишете ситуацията.
  • Ако човека не е в съзнание и не дава признаци на живот, също.
  • Ако е в безсъзнание и диша веднага го обърнете настрани в стабилно положение, за да не се задави, ако неволно започне да повръща, както и да освободите от стегнати дрехи горната част на тялото.

Темата за ефекта на страничния наблюдател е застъпена сериозно в психологията от 1964та със случая „Кити Дженовезе“. На 13 март 1964та година Дженовезе (28) е изнасилена и убита пред очите на 38 свидетели, но само един се обажда на полицията и то 35 минути след като чува виковете на жената. 40 години по-късно има и други версии за случилото се, но тогава започват серии изследвания по въпроса „какво кара хората да се отдръпват“, като основните изследователи са John M. Darley, Bibb Latané, като първоначалните им открития са, че само 62% от участниците се намесват, когато са част от по-голяма група от пет странични наблюдатели.  Този модел се наблюдава по време на сериозни инциденти, некритични ситуации и т.н.

 

 

Още по темата

Подробен материал във Vogue за Кити Дженовезе

Статията в Енциклопедия Британика

 

Photo by Thiago Matos from Pexels

НАИМ по Netflix – Филм за гледане и за обсъждане

В списъка ми с филми, които са „за гледане“ дълго време престоя „Наим“. Един ден се запитах защо го не го пускам, нито го махам от списъка. И тогава беше момента, в който го пуснах. Изглежда стоеше там, защото засяга болезнената тема за

Възродителния процес.

Изключително срамна и бездушна постъпка на българско държавно ръководство, което сменя имената на българи, родени с мохамедански имена с други, непожелани от тях, насилствено и това разделя страната. Въпросът е голям и има толкова много са засегнати, а родените след събитията трудно може да си представят мащаба на случилото се, а влиянието върху българската политическа сцена е видима.

Разказът е за живота на Наим Сюлейманоглу, феноменален щангист с над 20 световни рекорда, национален състезател на България (по времената на Народната Република) и Турция. Той „бяга“, т.е. напуска по време на Студената война България по време на състезание в чужбина и след това се състезава за Турция. Любопитен факт, който разбрах сега, докато пиша поста е, че Република Турция е платила на правителството на Тодор Живков голяма сума, за да участва Сюлейманоглу като техен национален състезател за олимпиадата в Сеул през 1988 година, заради правилата за картотекиране на състезатели, като сумата варира между 1 и 7 милиона долара в различни източници (Guardian и Novinite.com)

В това нежелание и до голяма степен невъзможност да се говори по въпроса за смяната на имената и последвалото изселване от хората, които са били живи по това време, може да се предполага за дълбочината на националната травма, каквато е това събитие.

А този филм е добър, защото може да е повод за разговор. Сниман в България и с много български актьори, би било добре да бъде пуснат и по национална телевизии, не само да в Netflix, за да провокира лични разговори за случилото се преди 35 години. То е там – не само в книгите на историците, но и в личните ни истории.

В материала на Златко Енев в Маргиналия много точно е посочено, че „преработването на миналото е комплекс от целенасочени политики на паметта, чиято крайна цел е да се установи такъв вид обществен климат, при който повторението на травматичното минало да стане или невъзможно, или поне много слабо вероятно“.

Във филма има няколко неща, които не мога да пропусна.

Не намерих никъде реч на Сюлейманоглу пред ООН, каквато е показана във филма, но час след публикацията получих линк към нея, гласът е на Наим Сюлейманоглу със снимки от този исторически период, YouTube, благодаря на Мария Чалиева, а началото на речта му е: „Може да загубите дома си, работата си, дори близките си, но последното нещо, което човек може да загуби в живота си, е неговата самоличност. Имената на два милиона турци, живеещи в България, бяха променени. Те бяха измъчвани и преследвани. Единствено е желанието ни е да се радваме на универсални човешки права като всеки гражданин на света…“.

Снимка от срещата с Роналд Рейгън няма, въпреки че е спомената в няколко източника. Бил е корица на списание Time.

Стефан Топуров, който е показан като спортен противник, е български щангист, който пръв е вдигнал три пъти собственото си тегло и също заслужава уважение за успеха си (Москва 1983, видео). В този линк, по средата на текста може да прочетете негови думи за приятелството му със Сюлейманоглу. На друго място (линк), той коментира филма Наим така: „Много политика, малко спорт. Направили са грешка с промяната на имената. Но има грешка, има и прошка. Можеше по-важни работи да се дадат в този филм като втората олимпийска титла на Наим, третата олимпийска титла. Имаше постижения, които са по-значими“.

„Наим“ обаче не е спортен филм, това е филм за политиката, която е готова винаги, когато има възможност е склонна да потъпче правата на отделния гражданин или цели групи от хора. И колкото се опитваме да забравим това, толкова повече ще бъдат намирани начини те да бъдат нарушавани.

 

 

Още по темата 

История.бг – епизод „Голямата екскурзия“

Христо Христов в десебеге

Страница в Памет.бг

Материал на Татяна Ваксберг в DW

Галерия със снимки от спортната кариера на Сюлейманоглу (в турски сайт)

Съобщението за смъртта на Наим Сюлейманоглу в NY Times и животоописание

Иван Абаджиев и спомени за Наим в това интервю и Наим Сюлеюманоглу за Иван Абаджиев в друго

Депресията, когато не прилича на такава

Причината за този пост е и в това, че пролетта е сезона на самоубийствата, а след тази година на извънредно положение, в която мнозина са в необичайно психично поле на преживявания, които никой от нас не е имал – живот в изолация, а често и тревожност, както и онази „екранна самота“, която работата онлайн ни дава. Още нещо – разпространението на симптомите на депресия се е утроило в САЩ по време на пандемията на COVID-19 по данни от септември 2020 г., публикувани в JAMA Network Open.

Да си „депресиран“ не означава днес да не си във форма или просто да ти отпаднало или да се чувстваш „не добре“. Само че и да си в депресия има много различни лица, които не винаги отговарят на образа, който повечето хора имат за тази, най-често срещана форма на психичен проблем. И доколкото до 30% от хората в зряла възраст имат поне един депресивен епизод в живота си, а признаците за проявата й могат да бъдат прикрити и да останат дълго време незабелязани – а да се проявяват като физически болести и симптоми, злоупотреба с алкохол и други зависимости или дори да останат неразпознати…

Депресията по-често се установява при жените, като причината е, че при мъжете тя се проявява по различен начин понякога. Един мъж с депресия може да се опитва да отрича как се чувства и вместо да е тъжен например, да отиде в агресивно поведение или гневни изблици – или злоупотреба с алкохол, или дори свръхзаетост с екстремни спортове. Неразбирането на тези прояви на депресията има своята смъртоносна страна – мъжете умират от самоубийство в пъти по-често от жените.

Депресиите си приличат…

…но далеч не са с еднакви прояви – състоянието може да се проявява различно, а симптомите могат постепенно да преминават от безобидни – като например да изберете да останете вкъщи, за да гледате телевизия, вместо да излезете на разходка с приятел, до по-тежки, като например да не ви се става от леглото цял ден. При някои хора може да не се развива бавно, а от обичайното си състояние да влязат за по-кратко време в тежък депресивен епизод, като симптомите на оттегляне и липса на интерес към живота стават обезпокоителни, ако човек прояви повече от един симптом или продължава да е в такова, необичайно състояние повече от две седмици.

 

Депресираните хора може и да не изглеждат депресирани.

Някои хора могат да изглеждат „добре“, но вътре се борят със симптомите й.

 

Първите признаци на депресия са трайното понижено настроение, загуба на интерес към занимания, които преди са били приятни, и прекомерна вина или чувство на безполезност, може да служи като „предупредителни знаци“ за настъпващ депресивен епизод. Освен това, изследванията показват, че човек може да изпита други ранни симптоми, които показват появата на депресия, известна като продром, през дните, седмиците или месеците преди да изпадне в депресия. Такива са затруднената концентрация, умората и неясно усещане за емоционален дискомфорт, което може да се опише като „нещо не е наред“.

 

Прояви на депресия, различни от „никакво ми е“

Умора, свърх-умора и нагоре. Над 90% от хората с депресия се чувстват свръхизморени, но това няма нищо общо с това да си уморен – в случая говорим за тотална умора „не мога да стана от леглото“ умора.

Усмихната депресия. Понякога тайната депресия се нарича „усмихната“, защото тези, които живеят с нея, въпреки че са за театъра „Сълза“, носят маската на „Смях“ и в момента, в който решат да се покажат по истинското си лице виждате тъгата, безнадежността и самотата.

Отхвърляне на срещи с близки. По време на депресивни състояние човек хем иска, хем няма сили да се среща с някого. Това оттегляне от живота е класически признак на депресия при жените и мъжете. Липсата на интерес към занимания, които човек е харесвал преди това, е от първите неща, които правят впечатление на близките.

Проблеми със съня. Ако спите необичайно много, вероятно се случва с вас нещо. Когато имате депресия хората често спят, когато трябва да са будни, и са будни, когато трябва да спят. Но не само прекомерният сън може да сигнализира за депресия; безсънието или затрудненото сън също може да бъде симптом – и това е, който може да е по-често срещан сред мъжете.

Трудно взимане на решения. Депресията забавя когницията, т.е. човек не може да реши дали иска мляко или не с кафето, сега или след малко да напише мейл, да вдигне или да не вдигне телефона и усещането е на парализа в ежедневието…

Чувство за вина. Извиняването за всичко, чувството, че непрекъснато сте виновни за нещо случило се или не случило се или мисълта, че някой ви обвинява за неща, дори минали преди години.

Раздразнителност. Депресираните често се ядосват на всичко и са враждебни към познати и непознати (вижте „Човек на име Уве“ на Бакман). Макар това да не е топ симптом на депресията, все пак за много хора, особено мъже, това е начин на проявата й. Понякога раздразнителността – при която околните ходят на пръсти около човек – не е заради стреса – има вероятност под нея да има много мрак, като понякога този симптом дава сигнал и че тя се дълготрайна.

Чаши в плюс безкрайност. Общуването между пиене на алкохол и депресия е напоително. Някои пият, за да не им е тъжно и тежко, а при други пиенето води до тежкото, до депресивен епизод. Това се нарича „депресия, предизвикана от вещества“. При дългосрочни проучване е установено, че при мъже с проблеми с алкохола почти една трета от съобщените депресивни епизоди се наблюдават само по време на пристъпи на обилно пиянство.

Страдащото тяло. Тъй като тялото и умът са свързани, депресията може да започне да се проявява и по физически начини, които са устойчиви на лечение, като постоянно главоболие, храносмилателни проблеми или необяснима физическа болка в областта на гърба, ставите и крайниците. Общата връзка между болката и депресията е неврологичните пътища и колкото по-тежки или болезнени са физическите симптоми, толкова по-тежка е депресията. Т.е. ако усещате болки в гърба, шията или други източници на болка по-често, не отхвърляйте и варианта това да е и депресия. Общите болки без ясна физическа причина могат да бъдат симптоми на депресия  – включително и свиването в корема и проблемите с червата. Депресията е силно свързана с дисбаланса на червата. Разнообразната диета, включваща пробиотици и пребиотици, може да играе роля в управлението на депресията, въпреки че са необходими повече изследвания (данни от 2020)

Промени в либидото. Има няколко причини, поради които то спада – общата загуба на интерес към занимания, които носят удоволствие; умората и ниските нива на енергия; занижената самооцека.

Промяна в апетита. Някои хора преяждат, когато са депресирани или притеснени, но при някои може и да се спре храненето. Бързата загуба на тегло или увеличаване на теглото (промяна с повече от 5% от телесното тегло за един месец) е свързана с депресия. Депресията може или да повиши апетита ви до точката, в която рядко се чувствате гладен, но може и да ви накара да преяждате.

Неспазване на личната хигиена. Депресията може да повлияе на ежедневието, дори до степен на занемаряване на външния вид – миене на тяло и коса, носене на мръсни дрехи и липса на контакт с четката за зъби – и това са сериозни симптоми.

 

Ако вие се разпознавате в посочените симптоми

Потърсете контакт със специалист – било лекар или терапевт, но преди да го направите вероятно ще трябва да изхвърлите нагласата „сам/а ще се оправя“. Депресията е болест, а човек не си оперира сам сърцето, когато има нужда от байпас например. Същото е.

Ако вие сте близък на човек със симптоми на депресия

Насърчавайте го да потърси професионална помощ. Съществуват и безплатни платформи (психотерапията не се поема от Здравната каса), както и различни по опит, образование и опит психотерапевти. За целта е важно да се стараете да се държите мило със своя близък, без да го притискате, обвинявате или обиждате, защото това само засилва състоянието му и му дайте доказателства, че ще подкрепите лечението му – било с информация или контакти. Основната дума е такт, но ако близкия ви се държи като човек в криза – важно е да се обадите на лекар.

 

Какво предизвиква депресията?

Рисковете са по-големи, когато човек е преминал през стресиращо събитие наскоро (2020 можем да приемем за стресиращо скорошно събиe); което може да е и смърт на близък, и собствено заболяване или друга травма; раздяла с партньор; фактор за депресия е и и ако човек е имал депресия в миналото; или ако член на близко семейство е бил в депресия, но понякога депресията се развива без очевидна причина. Генетичната предразположеност към депресия има (около 37%, данни от 2018), но не винаги е единственият фактор.

 

Лечение на депресията

Психиатрите предлагат като възможност лекарства, психотерапевтите предлагат терапия като друг подход, понякога в съчетание на лекарства, понякога без тях е психотерапията. Какво може да направите сами? Физическо движение и правилно хранене за подобряване на процесите в тялото. Ролята на физическата активност е голяма. Стремете се към поне 30 минути физическа активност през повечето дни, защото упражненията могат да помогнет за справяне с депресията, защото те подобряват настроението чрез стимулиране на естествените съединения в тялото, които могат да ви накарат да се чувствате по-добре. Проучване, публикувано през октомври 2017 г. в American Journal of Psychiatry, установява, че дори един час физическа активност всяка седмица е свързан с 12 процента по-ниска честота на депресия. Преминете на хранителен режим за повишаване на настроението, което включва намаляване на приема на храни, които могат да повлияят неблагоприятно на настроението ви като кофеин, алкохол, транс-мазнини, захар и рафинирани въглехидрати. И увеличете хранителните вещества, повишаващи настроението, като Омега-3 мастни киселини. В същото време може също така да опитате да намалявате стреса чрез медитация, дълбоки дихателни упражнения или йога; да подобрявате  самооценката си чрез положителни утвърждeния (потърсете повече за Луиз Хей).

При лека до умерена депресия психотерапията и промените в начина на живот се считат за първа линия на справяне и промяна в състояние; при умерена до тежка депресия обаче комбинацията от терапия и лекарства често е по-успешна.

Ефективното лечение на депресия често включва консултация с терапевт, който може да ви предостави инструменти за лечение на депресия от различни ъгли и да ви мотивира да предприемете необходимите действия. Терапията може също да ви предложи умения и прозрения, за да предотвратите връщането на депресията.

Лекарствата може да са и наложителни крачки, ако се чувствате суицидни или прибягвате към някакви форми на насилие. Но макар че може да помогне за облекчаване на симптомите на депресия при някои хора, това не е дългосрочно решение. Той също така идва със странични ефекти и други недостатъци, така че е важно да научите всички факти, за да вземете информирано решение по въпроса.

 

 

 

 

.

Сценарият на живота с Милена Манова, част първа

Как създаваме сценария на живота си, какъв може да е той, как да го разберем – основни концепции за житейския сценарий, така както е разработен от Ерик Бърн и транзакционния анализ, може да чуете в епизод 3 на подкаста, като мой гост е Милена Манова.

Тя е психолог и сертифициран практикуващ психотерапевт от 2000 г към WAPP (Световната асоциация по  позитивна психотерапия) и ДППБ. Преподавател и супервайзър по позитивна и детска психотерапия, управител на е Институт по позитивна психотерапия, както и дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“.

Транзакционен аналитик под супервизия.

Председател е на Българска асоциация по Транзакционен анализ (БАТА).

Милена Манова е автор на книгите:

 

 

 

 

 

 

 

Photo by Monica Silvestre from Pexels

Семейните тайни и травми, част втора

В Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим (1 февруари), решавам да пусна частта на епизода „Семейните тайни и травми“, в която се срещам с д-р Калина Йорданова, психоаналитичен психотерапевт и нейната, перспектива по този въпрос.

Разговорът ни отвежда в Ловеч, родният й град, в който е един лагерите, наричан „Слънчев бряг“, но върви по пътя на нуждата от създаване на пространство на говорене по темите за миналото, като в този разговор започвам темата и за нуждата да се говори, според мен, за 90те, които не са само музика, но и, конкретно в България, доста трудни години, които далеч не всички са преминали безболезнено и са свързани с травмите, нанесени от престъпността, беззаконието и бедноста на това десетилетие.

 

Още по темата

Линк към книгата за лагерите на Христо Христов

За лагерите в сайта на Дойче веле

 

 

 

 

Photo by Suzy Hazelwood from Pexels

Семейните тайни и травми, част първа

В първата част на епизода за семейните тайни и травми (или иначе казано, за трансгенерационните травми) ще чуете части от разговора ми с Аида Марковска, родов терапевт.

С нея се видяхме през зуум (тя работи в Пловдив), в края на миналата година. Попаднах до нея през личен разказ – този на Райна Дамяни, за която също ще чуете в епизода. Райна Дамяни и Дора Прангаджийска бяха моята вързка с Аида, за което им благодаря. Линк към емоционалното и сърдечно интервю на Райна Дамяни в БНТ може да гледате тук.

Работата на Аида Марковска буди моето внимание заради интереса й към българската родова традиция.  В епизода тя представя своето виждане кои са онези две трансгенерационни травми, които в момента излизат и тревожат съзнанието на съвременниците ни, както и какви са последствията от тях. Ще разберете и как човек всъщност стига до там, че решава, че има родова травма и защо темата не е „шменти-капели за жени на средна възраст“.

И преди съм писала за трансгенерационната травма – това определено е тема, която според мен има нужда от внимание по нашите земи – и затова поканих три различни колеги, с които поставих темата, като всяка от тях ми даде своята гледна точка.

„Но защо толкова се интересуваш от трансгенерационната травма?“, съм чувала въпроса от различни колеги. А как бих могла да не се интересувам, питам аз? А нима поколенията през последните 150 години са били чути, дали историите им са стигнали до нас като разказ и разбиране, а не излизат, облечени в призрачните одежди на несъзнаваното през толкова много различни поведения, неврози, травми, скрити сценарии и явни проблеми?

И още нещо – в практиката си с пациенти установих тежестта на преживяванията на предците, на скритата лоялност, която им отдаваме и как един от начините да стигнем до себе си е през това да разберем и тях, и техните страдания и травми, които сме наследили, без да знаем.

В края на епизода ще чуете малка частица от разговора ми с д-р Калина Йорданова, психоаналитик, който ще е обект на отделна част на епизода.

 

 

 

Екраните и ние, пета част – Оптимистична теория за нашите екрани

В петата част на епизода, посветен на екраните ви срещам с Маргарита Асадурова. Тя е визуален експерт, има свое студио за индивидуални анализи на цветовете и стила на дрехите – My beautiful I . Това описание не съдържа и 1% от нея, защото то не успява да побере ярката й индивидуалност, богатите й познания в хуманитарните науки (включително и психологията), острия й ум и топлата й душа.

Бях предвидила тя да участва в друг епизод на този сезон на моя подкаст, но разговора ни тръгна така, че реших да споделя и нейната, нарекох я оптимистична теория, за нашите екрани – и нашия живот пред и с тях.

Маргарита Асадурова обосновава своята теза, че екраните имат своята позитивна роля, както и престоя в социалните мрежи. Някъде след средата на файла ще чуете наш разговор, провокиран от нейните думи „Според мен един от големите проблеми е, че хората не знаят от какво имат нужда“, където пък аз говоря, за това, че несъвършенството е зададено в нас. Хората не знаят от какво имат нужда и затова то е зададено в нас – ние непрекъснато го търсим и не можем да го стигнем. Моята теза, която не развивам напълно вътре е, че доколкото е невъзможно ние да нямаме никакви травми в живота си, а първите са тези, които са свързани с нуждите, затова и оставаме с незадоволени (при едни малко, при други много) нужди и това остава като „психични родилни белези“. Затова и несъвършенството е невъзможно, защото всички сме хора.

 

 

Чуйте и другите части на епизода

1 част

Правилата и личния опит в едно семейство на психолог с д-р Анна Герджикова

 

 

2 част

Влиянието върху децата

Екраните и ние, част втора – Влиянието върху децата

с д-р Маргарита Габровска и д-р Анна Герджикова

 

3 част

Влиянието върху тийнейджърите

Екраните и ние, част трета – Влиянието върху тийнейджърите

с д-р Анна Герджикова

4 част

Игрите онлайн

с д-р Момчил Киряков

Екраните и ние, част четвърта – Игрите онлайн

 

.

.

 

 

 

 

.

 

 

.

Photo by Vlada Karpovich from Pexels

 

 

 

Размисли след две години самоизолация, Х. Д. Торо, 1847

…Времето напредваше към лятото, както пътникът навлиза във все по-високата трева.

Така приключи първата година от живота ми в гората, втората не бе по-различна. На шести септември 1847 година окончателно се оттеглих от Уолдън.

Напуснах гората по същата важна причина, поради която се заселих там. Навярно съм долавял, че ми предстои да преживея още няколко живота, и нямам повече време за тоя. Удивително е как бързо и неусетно привикваме към определен начин на живот и утъпкваме пътя си. Не бях прекарал и седмица в гората, а ето че нозете ми утъпкаха пътечката от къщата до езерото… Земната повърхност е мека и запазва следите от човешките нозе; така е и с пътеките, прокарани от ума…

Животът в гората във всеки случай ме научи на следното: ако човек уверено върви към своята мечта и се стреми да живее по нейните повели, очакват го висини, невероятно за всекидневното трезвомислие. Той ще остави някои неща зад гърба си, ще премине невидими граници…

…Колкото и да е жалък животът ти, приеми го и го живей; не бягай от него и не го проклинай.

Хенри Дейвид Торо е бележит американски интелектуалец, писател и философ

Похвалиха ми миналата година книгата му „Диви ябълки“, но още не съм стигнала до нея. Откъсът тук е от прочутия „Уолдън“, който е нещо като Wild, то век и половина по-рано – и по-философско и съзерцателно. (издадените на български негови произведения)

 

Екраните и ние, част четвърта – Игрите онлайн

В четвърта част на епизода, д-р Момчил Киряков споделя своето мнение на психолог и геймър за игрите. Той е и в двата свята – на изследването на игрите и престоя на хората във виртуалния свят. Той е доктор по психология, пише статии за ревюта в шведски сайт и прави анализи на стриймове в Twitch, но също така е и е прекарал много време онлайн.

В края на епизода, той споделя, много подходящо, една фраза от „Косачи“ на Елин Пелин, с която аз искам да започна това представяне.

 

— Бабини деветини… измислици! — рече Лазо и някак нерешително и плахо се озърна в тъмнината, дето на няколко крачки от тях спокойно чопкаше из ракитака черният силует на магарето.

— Това е приказка, разбираш ли — рече твърдо Благолажът и настави: — Защо ти е истината? Да взема да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина?

— Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, защо ми са? — отговори Лазо.

Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш… И току виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.

За това кои хора и в кои случаи имат предразположение да прекарват повече време пред екраните и защо; за това „колко е много“ и как родителите да научат децата си да имат качествено време пред екраните – в линковете.

Още за д-р Киряков

Профилът му в Twitch

Статията му за Човека във виртуалния свят (в Годишник на Софийския университет)

Чуйте и другите части на епизода

1 част

Правилата и личния опит в едно семейство на психолог с д-р Анна Герджикова

 

 

2 част

Влиянието върху децата

Екраните и ние, част втора – Влиянието върху децата

с д-р Маргарита Габровска и д-р Анна Герджикова

 

3 част

Влиянието върху тийнейджърите

Екраните и ние, част трета – Влиянието върху тийнейджърите

с д-р Анна Герджикова

.

.

Photo by hitesh choudhary from Pexels

Екраните и ние, част трета – Влиянието върху тийнейджърите

В част трета на епизода д-р Анна Герджикова, доцент по невронаука в катедра по психиатрия в Университета в Синсинати разказва за терапевтичната си практика с тийнеджъри в клиниката, в която работи.

Ще се спрем също на добрите практики за това как децата да намерят своите занимания и каква е разликата за четенето от книга и от екран.

В разговора тя дава пример за опитите на Хари Харлоу с бебета-маймуни.

В сайта на Жената днес може да прочетете откъс от книгата на д-р Додсън „Изкуството да бъдеш родител“, в която се описва опит на Харлоу и изводите от него

Под номер 5 в този материал на Webcafe може да видите документални кадри от работата му

 

Чуйте и останалите части на епизода

1 част

Правилата и личния опит в едно семейство на психолог

с д-р Анна Герджикова

 

 

 

2 част

Влиянието върху децата

Екраните и ние, част втора – Влиянието върху децата

с д-р Маргарита Габровска и д-р Анна Герджикова

 

 

4 част

Игрите онлайн

с д-р Момчил Киряков

Екраните и ние, част четвърта – Игрите онлайн

 

.

.

 

 

 

 

.

.

снимка Pexels

Екраните и ние, част втора – Влиянието върху децата

В епизода гостите са д-р Анна Герджикова, психолог; Магарита Асадурова, експерт по визуална комуникация, д-р Маргарита Габровска, логопед; д-р Момчил Киряков, доктор по психология.

Във Втората част на епизода продължавам разговора с д-р Анна Герджикова, доцент по невронаука в катедра по психиатрия в Университета в Синсинати за препоръките на Американската педиатрична асоциация за екранното време, подходящо за децата.

до 2 години – не се препоръчат под никаква форма, освен за комуникация с баби, дядовци и роднини

2-5 години до 60-90 минути на ден умерено излагане, но препоръката е да има родител до детето

за следващите възрастови групи се препоръчва да се проследява спрямо нуждите на детето и семейството – линк към този медиа план, за който д-р Герджикова говори, може да намерите тук

 

д-р Маргарита Габровска

В подкаста се включва д-р Маргарита Габровска, логопед.  Тя работи като логопед от 2011 г., а опитът и интересите й са насочени към ранното детско развитие (0-3 г.) и към затрудненията, с които малките деца се сблъскват при срещата си с нови и различни храни.

От самото начало на пракитката си е работила предимно с деца във възрастта до 7 г., а след няколко години започва да се профилира като терапевт, работещ изключително с деца в най-ранна възраст (0-3 г.), тъй като това усещала като „най-свое“.

Тя е завършила магистратура по интегративна биоетика в СУ през 2014 г., а през 2018 г. защитава докторат по Философия с изследвания в областта на етиката на грижата и палиативните грижи за деца, отново в Софийския университет.

Винаги съм работила с и за децата и не си представям, че бих могла да върша друго.

От 2017 г. е част от екипа на Фондация „Нашите недоносени деца“, където освен с пряката терапевтична работа с децата и техните семейства, е ангажирана с развитието на терапевтичните услуги в Центъра за детско развитие на Фондацията, както и със застъпническа и изследователска дейност.

В периода между 2016 и 2019 г.  работи като специалист по ранна детска интервенция в неонатологични отделения в София и Пловдив по проекти за въвеждане на семейно-ориентираните грижи и кенгуру-грижите.

Може да се свържете с д-р Габровска през сайта й или на телефон 0887 99 88 93

 

Още в този епизод

Защо някои деца проговарят на английски преди на български?

Защо екраните са вредни за храненето?

Защо преди лягане екраните са излишни?

 

Чуйте и останалите части на епизода

1 част

Правилата и личния опит в едно семейство на психолог

с д-р Анна Герджикова

 

3 част

Влиянието върху тийнейджърите

Екраните и ние, част трета – Влиянието върху тийнейджърите

с д-р Анна Герджикова

 

4 част

Игрите онлайн

с д-р Момчил Киряков

Екраните и ние, част четвърта – Игрите онлайн

 

 

 

 

 

 

 

 

.

Photo by Tatiana Syrikova from Pexels

 

Подкаст?! Защо подкаст?

За този подкаст мисля от една година. Дойде ковид и нещата се объркаха, както всички знаем.

След това мина време да записвам срещите си, но Нова година беше някакси подходяща да се появи този епизод – Екраните и ние, който готов като цяло през ноември.

Личното ми усещане е, че едночасови епизоди са дълги – или поне на мен ми е трудно да намеря цял час, в който само да слушам, затова всеки епизод ще е разделен на около 10-15 минутни части. В края на седмицата ще публикувам и целия епизод, който е с дължина от около час за тези, които предпочитат да слушат и да слагат пауза където те искат.

Първи сезон, първи епизод, първа част е тук – в този линк.

Първият епизод е Екраните и ние – заради актуалността на темата и с участие на четирима експерти, които представят различен поглед по темата, като целта е всеки по малко да каже от своето мнение.

Как да го слушате?

Всеки пост има mp3, което може да слушате през сайта, както и линкове за платформи за подкастове, където може да се абонирате, като преди това може да ги свалите като приложения за телефоните си, ако преди това не сте ги имали – за начало избрах SoundCloud и Spotify, както и семпли видеопрезентации в YouTube.

Но не отговорих „Защо подкаст?“. Има теми, които ме вълнуват и като психотерапевт, и като човек.

Подкастът е форма, в която мога да споделям части от срещите си с колеги, в които обсъждаме или просто аз искам да разбера какво е тяхното разбиране по даден проблем, като тези ни разговори или обсъждания да бъдат чути и от вас. Започвам с първи епизод от общо 10 на сезон 1.

 

.

.

Photo by Andrea Piacquadio from Pexels

 

 

 

Обзор на 2020 по bTV радио

Във „Важното, казано на глас“ по bTV радио с водеща Лили Ангелова, в компанията на д-р Светлозар Сардовски бяхме изправени пред задачата да разкажем годината както я видяхме – от неговата и моята гледна точка. Ето тук  линк към цялото предаване, а от разговора се появи и този мой пост за книгите, които ме впечатлиха през годината.

За ковид, здравеопазване или болноопазване и защо трябва ежедневно да се грижим за себе си – това бяха темите ни.

 

Няколко добри книги от 2020

Това не е изчерпателен лист, но bTV радио, във „Важното, казано на глас“, ме попитаха за книгите, които тази година са ми харесали – а това е въпрос, който уважавам – това вероятно защото е свързан с храната за ума и реших да се превърнат в този пост.

Далеч не всички са издадени тази година и умишлено не слагам психологическа литература, нито пък е списъка на книгите, които съм прочела. Това е просто списък с книги, които ще останат с мен, докато други просто ще подаря.

 

„Женски“ книги

Елизабет Гилбърт и нейният „Град на момичета“. Написан в стила на Колет, започва безгрижно като поп-песен – или може би линди боп парче, за да стане трогателна история на един живот.

 

Български

Нямах представа за личноста на Бригита Йосифова, но нейните спомени за Петър Увалиев „Обещах да запомня“, които намерих на една от алеите на книгата са от най-нежните и красиви страници, които прочетох. Тъжно ми е, че Петър Увалиев не е толкова познат, колкото заслужаваме като нация – защото хората, които са известни, са снимка на обществото.

 

Редовната препоръка „Бакман“

Отива за „Ние срещу всички“, не за „Тревожни хора“. „Ние срещу всички“ е продължението на „Бьорнстад“ (вече като сериал и по HBO). Бакман обяви – с присъщното му отношение към публичните прояви – средноаритметично между неудобство, нежелание и талант, че ще има и трета част.

Животът е адски странно нещо. Посвещаваме цялото си време на опити да го организираме, но въпреки това най-определящи се оказват нещата, които са извън нашия контрол. Никога няма да забравим тази година. Нито най-лошото, нито най-хубавото, което се случи през нея. То ще се отрази на целия ни живот.

 

Криминални романи с нещо повече

Видях я като препоръка във фийда си – Жоел Дикер с „Истината за случая на Хари Куебърт“ е много повече от криминален роман.

 

Кулинарно

Докато правя чипс по рецептата от книгата на Ани от healtylicious.bg – „Здравословна Коледа – електронна книга с рецепти“ пиша този пост. Начинът й на снимане на храната и поднасянето на информация е забележителен – това, че книгата е електронна, да не ви спре – и има много практична информация – включително и как изглеждат различните печива, направени с различни брашна! И къде може да намерите съставките, които са ви необходими (всяка жена, търсила меласа в последния момент може да разбере защо това е толкова важно).

Разни

Албумът, разказващ историята на живота и картините на българския художник Константин Щъркелов – „Самотникът скитник“ (издание на СХГХ) – наслада, истинска наслада като текст и печат, издаден в чест на изложбата в галерията през тази година.

Философия

А книгата, която искрено ме впечатли, отвъд личните ми интереси и ме изненада, е научният труд на Силвия Серафимова Последният месия“ – Философски предизвикателства в творчеството на Петер Весел Запфе, посветен на норвежкия философ. Вероятно ще я умосмилам няколко години, но я чета с голямо удоволствие.

 

И още

Ще спомена още нещо, които не е книга, но е забележително – „Онзи вятър от първата среща“ са произведения на Йосиф Цанков, пресътворени от внука му Вили Стоянов и Михаил Йосифов. Чуйте го в Spotify например, великолепна работа. Това беше последното живо изпълнение, на което присъствах преди втория етап на социална изолация, но диска още стои в колата ми, пълен с този градски звук и красота.

– – –

Категория Биография/Автобиография

P.S. След последния момент се сетих за автобиографията на Деми Мур – „Всичко, което съм“ , която – в случай, че се чувствате комфортно да я слушате на английски – може да го направите, прочетена от нея (допълнителни точки заради дрезгавия й глас), например в Сторител

 

За разликата между двата локдауна досега – в ДЕНЯТ с Веселин Дремджиев

„Ако при първия #локдаун доминиращото беше #страха от това, което може да се случи, основното в неговото есенно-зимно продължение е #безпомощността от факта, че притесненията ни от пролетта реално се случват, на живо, ежедневно – в брой заболели и смъртни случаи. Усещането за безпомощност носи страшните дрехи на #отчаянието, #демотивацията и #депресията, като най-засегнатите групи са: #жените, които съчетават множество задължения и при тях са зачестили #паническите атаки; #децата и #тийнеджърите, на които се отразява дистанционното обучение и липсата на социални контакти; хората с ниски или намалели заради кризата #доходи; #самотните.
Несигурността може да провокира както психически, така и физически усещания, заради което това, което можем да направим в момента е обратното на „стегни се“ – а именно – споделяне със себе си и близките, признаване на това, че не се чувствате добре – в момента е напълно #нормално да не се чувстваме добре; а към по-децата и тийнейджърите – по-голяма толерантност за оценките, към поведението им или желанието им за учене.
Но ключовото е: бъдете добри към себе си – спрете да се пришпорвате, дайте си време и се опитайте да сте такива и към другите“.

СТОИМ СИ вкъщи или един елементарен начин децата да преминат по-леко през този ТРУДЕН момент

Отбелязвам „труден“, защото на повечето деца им е трудно от това стоене вкъщи – не защото не могат да се справят с обучението или защото не си харесват стаята, а защото не общуват със себеподобни (братята и сестрите не се броят). Напоследък чета с интерес дискусиите на детелюби/детенелюби, които спорят страстно по въпроса дали да децата ще им повлияе социалната изолация или родителите се излагат, като прекалено много се втренчват в скъпоценните си отрочета.

Дали ще се отрази дългосрочно ще видим след… дълги години. За тези, които имат дете на дистанционно обучение отразяването в момента е видимо и то не в лабораторни, а домашни условия, напълно експериментални. Изнервени, крещящи, уморени, апатични, демотивирани, сенки на себе си, гризещи нокти или паникьосващи се от нищото…

В този момент може би имаме нужда от нещо съвсем просто като решение. Нещо като… играта.

Добрата,

стара,

спонтанна

игра.

 

Не вадете скрабъла или куизове безкрайни, както и пъзели. Няма нужда да е „умна“ и да създава умения. Играта може да е подхвърляне на топка (или като тениса за маса, който купих за кухненската маса). Тя е важен елемент от добрия живот, не е някакъв каприз за лекомислените, които по цял ден си „губят времето“. Когато играта е просто „хайде да си поиграем“, по същия начин по който го правят децата (дори и с боричкане) или просто нещо смешно, леко глуповато, но забавно. Децата са по-богати от (повечето) възрастни с едно – въображението – могат да направят всеки чаршаф море, от чорап – чудовище, и от клон – еднорог.

 

Подценявате ли играта?

Едно е сигурно детство без игра, може да бъде вредно за децата, защото в такива моменти като сегашната изолация, като възрастни, ние имаме нужда от въображение, за да измислим как да се справим – и да играем с тях може да ни даде успокоение, поне за малко, от всичко, което се случва. Във вторнишкия си разговор си вчера със Светослав Николов по bTV радио в 1530, говорейки си по темата се сетих за фразата на Шилер, написана на Националния стадион, която така и не разбрах защо е сложена там и от кого: „Човек е човек само когато играе“.

Играта може да ни сближи и свърже с другите, да ни създаде настроение.

Играта може да ни помогне за повече физическа активност.

Играта може да ни направи творци.

Играта прави хората – малки и големи – щастливи.

 

 

 

 

 

 

 

..

Photo by Tima Miroshnichenko from Pexels

В&O от форума на БГ-Мама: Умора и депресия при тийнеджъри на ДО

Въпрос (публикувам със съкращения)

„Дъщеря ми е почти на 16, много живо и общително дете. Споруваше, излизаше с приятели, има голям социален кръг, популярна е, кокетна е – обича да се гласи. Поради редица обстоятелства, като карантина, тя си е вкъщи още от Октомври.
В момента не мога да си позная детето! По цял ден спи, включва се в часовете, дреме, излиза за 30 мин да си купи пица или да се види с приятелка и пак се прибира и ляга!  Абсолютно съм сигурна, че не употребява нищо…“

Моят отговор може да прочетете тук

 

 

Снимка

Photo by Ketut Subiyanto from Pexels

Коледните подаръци като изпитание

Два материала тази седмица ме накараха да пусна този пост:

и

Спомних си също, че преди години, че бях писала едно редакторско писмо за Коледа как свещниците са „необходимото зло“, когато не знаете какво да подарите (както и чашите) и след го намерих в архива си.

Забелязала съм, че когато някой се чуди какво да подари, играе на сигурно – свещник или ароматна свещ – колко може да се сгреши с такъв подарък? Така разбираш и колко от при-
ятелите ти са работили буквално до последната секунда и са взели нещо, притиснати от времето и изпразването бурканчето с идеи. И аз съм го правила.
Когато установих, че вкъщи имам достатъчно свещи, за да основа малък и жизнерадостен култ и в продължение на двайсет години да не се нуждая от купуването на нова свещ, ако паля една от
друга и се замислих колко свещи съм подарявала самата аз – просто престанах да ползвам този спасителен пояс в морето от въпроси „какво да подаря“.
Коледните празници са коварни. Да, точно. Коварни. Веднъж годишно можеш да зарадваш любимите си хора – и ако това не се случи – разочарованието е двойно. В последните години така се получиха нещата, че вместо да чакам подаръци от дядо Коледа, аз станах Весела Коледа. Духът на Коледа е важен, не подаръците. Е, и подаръци са важни, за да има дух на Коледа. На коя от нас не є се е случвало да получи хубав подарък, но не съвсем и да трябва да преглътне, че някак си е надявала на нещо по-друго? И как да не се чувстваш зле, когато някой е похарчил парите си за нещо, което няма да използваш/облечеш с удоволствие. Затова лично за себе си съм избрала да почна дебненето за малки желания. Научих да се вслушвам в изпуснатите „ах“ към някоя витрина и „искам да имам, но дърадъра дъра“. (Cosmopolitan, декември 2015) 

Призивите да подкрепите родните производители не вярвам да стигнат до всички, но тази година въпреки че аромата „огън и билки“ просто ме упои в Икеа, реших, че ако купувам ароматна свещ (виж по-горе – навикът със свещите е устойчив) ще е от I/TEMS, защото ги 1. са ароматни 2. дълготрайни са 3. производителите са малка компания и влагат старание и творчество.

 

Философията Reuse Recycle Reuse

Последните години и особено 2020 постави въпроса за ненужните вещи и консуматорството, което беше обзело и все още държи голяма част от хората. Минимализмът постепенно се превръща в новото черно, Мари Кондо мина своя зенит, а с всяка година забелязвам, и в дъщерите ми, за по-разумно използване на ресурсите, които имаме и ценене на истински личните подаръци. Групите за продажба и подаряване на дрехи, книги и т.н. и изобщо това вторично използване на вещите ми се струва възхитително.

Да не се задръстваме с излишни вещи и е философия на изобилието, защото ако това, което имаме, е достатъчно, значи сме щастливи.

Но да се върна на двата материала, заради които и аз реших да се включа в темата. Годината беше такава, че доведе до по-голямо внимание върху разходите, които не могат да поемат; да внимават повече или да се съсредоточават върху основното. За други ситуацията подейства по-дисциплиниращо и започнаха да оценяват истински важните неща и преминаха към това да не се поддават на гъдела и изкушенията за пазаруване. За една отделна група периода доведе до свръхконсуматорство (дори на дребни продукти, човек може да прекали с покупките и в магазин „всичко за 1 лев“), което също е реакция на кризата.

В The Guardian някои от тези 10 брилянтни идеи не са толкова брилянтни, но посоката е важна. Ако човек подарява личното си творчество е добре да прецени дали то би се оценило от другия. Затова и идеята за картонена чиния или венец не ми се струват подходящи чак толкова.

 

Списък на някои неангажиращи и приятни подаръци,

които да не бъдат заточени в  шкафове, докато хората кога е точното време кога да ги изхвърлят (без да броим класиката… ароматна свещ ;), подходящо и за такива получатели, „които си имат всичко“

 

  • Домашно направени бисквити, целувки (кой може да откаже целувки, които отвътре са на „дъвка“), паста, сладко и т.н.
  • Подвариант: буркан със съставките за бисквити или други сладкиши и рецептата, закачен за него. По едно време бяха популярни и може да изглеждат красиви (линкове към варианти едно и две  за вдъхновение)
  • Чай или кафе – билков или по-специфичен за любителите на specialty продуктите
  • Луковици или семена за растения (ако получателят не е убеден, че убива с поглед растенията и никога няма да му се получи да отгледа някое)
  • Крафт-шоколад (класика)
  • Ваучер за услуга или продукти, която получателят така или иначе (ще) ползва с удоволствие (миналата година получих ваучер за Сторител например) – тук са всякакви видове месечни и годишни абонаменти, фотосесии, курсове и т.н. (от Udemy до фотографски), книжарници и т.н.

Ако в коментари се появят и други идеи в този стил, подходящи за подаръци, ще ги допълня.

Да подаряваме с умереност и за доставим удоволствие на другите е специфична задача, а в днешно време – още повече, защото идеята на празника е да ни е приятно, не да се разорим или да се разочароваме. Или просто да мине.

 

 

Бележка: нито една от споменатите услуги или продукти не е спонсорирала поста

 

 

Още по темата

Сайтът на The Minimalists

Photo by Suzy Hazelwood from Pexels
.