MENU

София 1000

За срещи

Само с предварително записване

Блог

Д-р Карл Голинг: Хората са изгубили смисъла на живота. Чрез психоанализата ги съпровождаме в това да го намерят отново

Д-р Карл Голинг е клиничен психолог, психоаналитик и групов аналитик, ръководител на департамента по психоанализа на Университет „Зигмунд Фройд“ във Виена. В София е по покана на Българското общество по групова анализа и групови процеси като част от екипа на международната обучителна програма на обществото по психоанализа и групова анализа, която се осъществява съвместно с Университет „Зигмунд Фройд“, Виена и Психоаналитичния семинар Инсбрук.

Д-р Карл Голинг е… като онези ножове, с които знаеш, че трябва да режеш внимателно, но винаги използваш, когато ти се отдаде възможност. Събеседник, който качва разговора винаги по-високо, отколкото си очаквал, докато невинно задаваш въпрос като например този за смесицата между тревожност и отчаяние, която се стели във въздуха през последните години.

Има ли нещо такова като обща тревожност на нашето време?

Има толкова много деструктивност, която се случва около нас, и причината за нея е чисто и просто една – капитализмът. От нас се изисква да произвеждаме повече. Защо? За да имат банките 1-2% печалба. Ако всичко се движи от това, не от нуждата, тогава в училище ни учат не онова, от което имаме нужда, а това, което ще е полезно за производството на добавена стойност. Така всъщност ние сме използвани като суровина за следващото поколение или за сегашното. В този процес се разрушават отношенията. Не мога да се отдам на секс, ако съм работил 10 часа и преди това и съм бил по час в задръстването на отиване и след това на връщане от работа. Не мога да остана в отношения на разбирателство с децата си, защото съм изтощен от работния ден. Ние нямаме време един за друг –Моля те, остави ме на мира. Гледай телевизия или интернета си“. Така едно от нещата, които беше разрушено в културата ни, е писменият език. Писането на ръка си отива.

Защо е важно писането на ръка може да прочетете в този линк

Малко хора все още могат да пишат на ръка, а интелектуалната форма на мислене си отива. Всичко се представя лесно като реклама за сапун. Всичко трябва да бъде разбрано лесно и така вървим към първичния начин на мислене. Правят ни на глупави. Вече не сме готови да четем Ницше, да четем Фройд. Учат ни да не мислим. Ако мислите, вече сте срещу течението. Има толкова много деструктивност около нас. Има регрес в начина, по който умовете ни работят. Много малко хора наистина четат. Литературата умира. Това е, което се случва. Ние регресираме и скоро хората ще могат да четат само комикси или да гледат филми. Структурното формално мислене вече не е желано. Регресираме към символно общуване.

…Емоджита, гифове…?

Да, и те носят много различни смисли, а не прецизно значение. Разбрах, че филмовата индустрия в България е доминирана от холивудските филми. Ние сме загубили нещо и това се е случило в тишина. Ще мине време и ще разберем, че то просто вече не съществува.

А къде е точката на пречупване, ако сега напрежението е от огъването? Има ли такава точка?

Ние регресираме към предишното състояние на варварство и това се случва глобално. Имаме тиранин, който управлява Съединените американски щати като президент. Той е наш символичен „Баща“ и представлява „Закона“. Няма „Закон“ и затова регресираме към варварството. Един от примерите е случилото се в ООН . ООН е била създадена като символ на това, че няма никой, който е над закона, нито една държава не е над закона. Може да е илюзия, но конфликтите трябва да се решават на база дипломация, не заради това кой има повече атомни бомби.

Преди години вие дадохте едно интервю за вестник „Капитал“, което много ме беше впечатлило, затова искам да попитам и за отношението Ви към риска от прекомерното използване на електронни средства от децата.

Сега това, което се случва в интернет е, че не знаем кой какво гледа и знаем, че децата имат достъп до пълния поток от порнографски материали, а те им показват много повече, отколкото са в състояние да смелят. Не съм от типа хора, които мислят, че децата не трябва да знаят нищо за сексуалното, но в момента се случва масово съблазняване. Цената на това е непрекъснато разсейване със сексуални теми и по тази причина детските фантазии са непрекъснато превъзбудени. Трябва да намерим начин да се върнем към скритото в библиотеката порно списание на тате или нещо подобно. Ние дори не сме с децата си – те са в стаите си и интернетът е включен! Те имат своята сексуална възбуда и това е нормална част от тяхното развитие, но твърде силното стимулиране би им попречило с ученето.

Вие споделихте през деня, че събирането на спомени е много важна част от развитието на децата, какво имате предвид?

Това, което ми е позволено да правя, и това, което не е позволено да правя, за да не разсърдя родителите си. Колкото по-подходящо е отражението в реалността на похвалите и наказанията, толкова по-добре. Така децата се научат да използват егото си, за да получат онова, което искат, без да бъдат наказани.

Не е никак добра тази прогноза!

Съжалявам… Такова е, каквото е. Бих искал да кажа нещо различно. Нивата на деструктивност днес са толкова силни, толкова разрушителни по толкова много начини, езикът се разпада, нашите отношения се чупят, нашето усещане за култура e повалено. Има много алчност и корупция в хората, които са на отговорни позиции.

Тоест тревожността ни има своите истински корени…

Може би, ако елиминираме тревожността си и се правим, че не забелязваме червената лампа, която свети докато караме, тогава колата ще се счупи след няколко километра.

Това ли е „доброто“ на тревожността?

Тревожността Е ценна.

… Но това не е ли изместване на тревожността от начина на управление към тревожността от климата…?

Мисля, че това е истинска заплаха, тя има своите основания, не е невроза, както е страхът от ядрените централи, които могат да експлодират. Има за какво реално да се тревожим.

Добре, а защо му е на човек да отиде на психоанализа, ако не е нещо като хапче срещу тревожност и болки?

Част от отговора на въпроса е в нещата, за които говорим дотук. Психичната болка е предупредителен знак, че нещо не е наред. Така че ние не искаме да премахнем вашата способност да чувствате болка. Болката дава чувство за значение и ценност. Разбира се, това не се отнася за хроничната болка. Но функцията на болката за тялото е то да излезе извън ситуацията, в която е поставено, това е неговата биологична цел. В психоаналитичния процес ние виждаме, че хората са загубили смисъла на живота, и чрез нея ги съпровождаме в това да го намерят отново.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

.

За проблемното хранене и защо е толкова важно то да е добро

Днес на обяд с Белослава Димитрова говорихме сериозни неща по БНР Радио София. Знаете, че интересът ми към темата е доста голям и в разговора ни една от големите теми беше каква е отговорността на всеки един от нас за собственото и здраве. “Проява на отговорност е да вземаш решения, които може в момента да не са ти много приятни, но в дългосрочен план ще имат ефект”.

Какво говорихме по тази обширна тема може да чуете в линка, който води към Радиоприемница по БНР Радио София.

За значението на писането на ръка (в един дигитален свят)

Този текст е създаден като допълнение към интервюто с Карл Голинг.

С толкова клавиатури и с толкова четливо написани букви на кийбордите на смарфоните, за какво им е на децата да се връщат при моливите, химикалките и гумичките – и болката в пръстите дори?! Аргумент в полза предимно на „клавиатурното писане“ беше решението през 2014та от 2016та във финландското образование то да бъде силно ограничено, но трябва да отбележим, че това важи повече за часовете по краснопис и е свързано с облекчение на елементите в изписването на буквите – от ръкописни към печатни букви, а не в категоричното премахване на писането на ръка. Има и известен историческо-политически елемент, защото ръкописното изписване във Финландия е въведено от шведски, а разграничаването е важно за страната. Другото е, че изискването за писане на клавиатура е важно за образованието и бъдещите изисквания към работещите, т.е. това е със статус на умение при завършване на училище.

◊ Ръкописно е изписването, при което писеца не се отделя между буквите в думите, за разлика от печатното, при което те са отделни.

Писането на ръка не трябва да се превръща в болна тема, нито да бъде подценявана от интелигентните родители, които искат децата им да минат нивата не само в компютърните игри. Въпреки че може да ви изглежда като древно умение, ръкописа има няколко основни културно-психологически значения.

Достига се до по-високо ниво на фината моторика – в това изследване може да прочетете, че въпреки че уменията от двата вида писане се припокриват, те развиват различни мозъчни функции. Смята се също така че писането на ръка може да стимулира разпознаването на визуални стимули и концентрацията на паметта. В друго изследване се прави връзката между писането и по-бързото запомняне на азбуката, правописа и общата грамотност. Изискването към децата за координация на ръка-око и концентрация върху дребните елементи е по-сложно от който и да било екран.

Развива запаметяването. С изписването на чутата дума, процеса включва ум и тяло, които трябва да работят заедно и ангажирането на ума с физическа активност води до по-дълбоко запаметяване и взаимодействие (Mangen and Balsvik (2016), отколкото при натискане на клавиатура (това обяснява, защо за много хора ученето чрез преписване или водене на записки в клас или на лекции е толкова ефективен инструмент за запомняне). Много е подходящо за научаване на езици.

Концентрация на мисълта. През преминаването от мисълта към ръката и обратно като мисъл на листа, на децата им се налага да се съсредоточават и да се изразяват по-добре. Всеки, на когото някога му се е налагало да „сваля“ интервю, т.е. да превръща говорене в писан текст, е забелязал, че по-образованите хора имат по-подредена мисъл с по-малко „ъъъ“ или недовършени изречения. Това се дължи и на умението им да пишат.

Но не стигаме само до класните по български и ограмотяването – умението за писане на ръка е ефективно прогнозира и уменията за справяне с математическите задачи.

Не съвсем древно. Въпреки че в ежедневието се използват много електронни устройства, при много случаи ще се изисква писането на ръка – водене на бележки в клас или в университета, при тестове, домашни и т.н., при което грозното изписване може да се приеме за недостатък и да не бъде достатъчно добре оценяването.

 

 

Още по темата

Сайт за значението на писането – ценна в него е статията на Джейн Мадуел (тук като pdf – 13 страници в защита на умението), материал за значението на умението, BBC за бъдещето

Манифест в защита на писането

 

 

 

 

Photo by Startup Stock Photos from Pexels

Защо психотерапевтичните сесии продължават 50 минути?

При психотерапията една сесия е в рамките, но не точно час, но ако сте се чудили защо, ето обяснението (или няколко обяснения)… В тези 45-50 минути се случва много. Колко различно текат сесиите – и това може да го потвърди всеки, който е оставял душата си в терапия – понякога минутите са дълги като дни и месеци, а друг път отлитат за секунди!

Зигмунд Фройд през 1913 година пише в Zur Einleitung der Behandlung (За започване на лечението) няколко изречения за „аналитичния час“: „… Важни точки в началото на анализа са договореностите относно времето и парите. По отношение на времето се придържам стриктно към принципа за опрелянето на точен час. На всеки пациент се отделя определен час от моя работен ден; това му принадлежи и той носи отговорност за това, дори и да не се възползва от него…  Това може да изглежда може да изглежда твърде строго за лекар или дори недостойно за неговата професия и ще има вероятност да бъдат показани множеството пречки, които могат да попречат на пациента да посещава всеки ден в един и същи час и ще се очаква, че ще се отпусне известна помощ за многобройните неразположения, които могат да възникнат в хода на дълготраен аналитик лечение. Но отговорът ми е: никой друг начин не е приложим… В случай на несъмнени органични заболявания, които в края на краищата не могат да бъдат изключени от пациента, прекратявам лечението…“

На дъщеря му Анна Фройд (също психоаналитик) се смята, че въвежда 50те минути като стандарт, за да може аналитика да направи записките си след сесия (1).

Това време не е нито много, нито малко – то е достатъчно, за да достигне сесията своя пик и да не прелее в безцелно говорене. В много случаи причината за посещение на терапевт може да е травматично събитие и за да бъде поднесена и преработена травмата, то следва тя да може да бъде поставена постепенно и само времевата рамка е онова, което гарантира на терапевта, че ще се случи лечение, а не касапница – в противен случай казаното може да бъде трудно за изразяване и преработване – както психически, така и емоционално. Това е и причината психотерапия и психоанализа да бъдат провеждани единствено в сигурното пространство на кабинета. Изключението? Онлайн сесиите, но там отново и двете страни се стараят да имат своето спокойно и сигурно пространство. И едно изключение – Фройд  за Густав Малер през лятото на 1910та, като в Лайден провежда четиричасова среща с него, в която те вървят по улиците на града.

Рим не е бил построен за един ден. Дори и да си мислите, че сте готови да отидете и да оставите проблема си и да се реши веднъж завинаги, това едва ли е толкова просто – може да се повтарям, но – не може да очаквате от друг или от себе си, че проблем, който е назрявал с месеци, години или десетилетия, може да се разреши за няколко срещи.

Да не забравим (каква е целта). Големите паузи пречат да се разбере историята, да се зададат въпросите, да се проследи начина на мислене, човек да разкрие себе си и да открие себе си. Седмичните сесии подхранват процеса и на промени, като освен това отпускането пред терапевта е по-бързо – колкото по-големи са паузите, толкова е по-бавен е процеса, а и човек остава в маркиране на случилото се по време на паузата, а не на дълбоките проблеми.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

(1) Luciana Nissim Momigliano – „L’ ascolto rispettoso“// „Rivista Italiana di Psychoanalisi“

 

 

снимка: Pexels

Лабиринтът в нас и нишката в него

В поста може да прочетете откъс от книгата на Феликс де Менделсон – „Човекът, който дължеше живота си на един сън“, която излезе миналата седмица от Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм и Българско общество по групова анализа и групови процеси. Тя е предназначена както за хората, които се занимават с анализ и психотерапия, така е и достатъчно провокативно четиво и за по-широка публика с интерес към темата.

Авторът, Феликс де Менделсон (1944-2016), психоаналитик и групов аналитик, бивш директор на катедрата по психоанализа в Университета Зигмунд Фройд – Виена и с много публикации върху психоанализата, политическите и социални измерения на груповата терапия.

 

–-

Пътуването обещава разнообразие. Ще преминем през различни епохи и места – от Античността, халдейците и вавилонците, тълкувателите на сънища в Библията и напълно чужди за нас култури до големите психолози на ХХ в. Зигмунд Фройд и Карл Густав Юнг и модерните, високотехнологични лаборатории за изследване на съня. Ще се срещнем с „типичните“ сънища – за явяване на изпит, за големи струпвания на хора, за умението да летим, за падане, голота, за смъртта на любим човек, за усещането, че не можем да помръднем от мястото си и т.н. Ще отговорим на въпроса какво сънуват слепите хора и ще разкажем за сънищата на децата и животните: както какво сънуват децата, така и какво означават децата, които се появяват в сънищата ни като възрастни; кои животни изобщо сънуват, какво и защо, а също какви животни най-често се появяват в сънищата ни. После ще обсъдим машини, къщи и местности, числа, дрехи и превозни средства – всички те са част от комплексното поле на символиката на съня.

Ще ни занимават диагностичните аспекти на нашия съновен живот, например активността или пасивността ни насън, и това, което съобщават определени сънища или серии от сънища за нашето телесно или душевно здраве. Ще разкажем за някои специфични приложения на сънуването като „осъзнатото сънуване“, играещо централна роля в шаманизма и в тибетската съновна йога […].

Най-лесно ще излезем от този лабиринт, ако се държим за една нишка. Семплата нишка, предложена в тази книга, е отнесеността на сънуването към самите нас – съзнателно ще я изпускаме само в отделни моменти. Макар често да сънуваме други хора, техните действия и чувства, или напълно безлюдни места, или да сънуваме привидно пророчески, телепатично, налудничаво или абсурдно, сънищата ни винаги са свързани със самите нас.

Фройд е смятал, че „всеки сън се занимава с личността на сънуващия. Сънищата са абсолютно егоистични“, макар да не е твърдял – както по-късно К. Г. Юнг, – че всички хора в съня трябва да се разбират единствено като части от самите нас. За Юнг лицата, които се появяват в съня, винаги са отделни аспекти на личността ни – един възглед, който аз, заедно с Фройд, не винаги споделям.

Сънят може и наистина да е нещо съвсем индивидуално, егоистично… Това напрегнато поле между индивидуалните, субективни страхове и желания на отделния сънуващ и въздействията на съня му върху обществото може добре да се онагледи с един особен пример. Става дума за незабележимия на пръв поглед сън на един изобретател, който решаващо променя живота на милиони хора. Интересно е, че този сън също се отнася до идеята за нишка и за това как точно тя трябва да бъде вдяната в иглата.

Годината е 1846-а. Подобно на много други изобретатели от онова време, англичанинът Елиас Хау е обсебен от идеята да проектира функционираща шевна машина, което до този момент никой не е успял. Той вече е натрупал сериозни дългове и кредиторите все повече го притискат. Тогава му се присънва, че е преследван и заловен от диво племе. Казват му, че ще бъде прободен с копия, ако не разреши един проблем. Те го завързват за стълб и затанцуват около него, приближавайки се с копия в ръцете, и когато го достигат, за да го убият, той забелязва, че всички копия имат дупка, и то почти до острието. Той се събужда, припомня си съня и вече знае решението: иглата на шевната машина трябва да има дупка близо до върха си, а не на другия край, както е при шиенето на ръка. Моделът на шиене на ръка толкова силно е доминирал в съзнанието му – както и при другите изобретатели, – че Хау не успявал да подреди по нов начин функциите на машината. Но както често се случва, несъзнаваното знаело повече.

Веднага се вижда, че Хау представя насън своите страхове, тъй като дивото племе от заплашителни копиеносци вероятно се отнася до кредиторите и заплахите им да го хвърлят в затвора. Същевременно обаче в съня му те го притискат най-сетне да реши проблема – и той успява, след като се събужда. Тук възникват някои въпроси: намира ли Хау решението само чрез творческото действие на сънуването? Нужно ли е било да използва образния език на съня, за да реши абстрактния, технически проблем на инженера? Следва ли оттук сънуването само по себе си да се схваща винаги като подход, чрез който се решават проблеми? [] В такъв случай, като смесва много от чувствата, желанията и спомените от деня, сънят не би правил нищо друго, освен да опакова тези откъслечни преживявания в някаква привидно свързана история, както го прави психотикът в делириум, когато се опитва да оформи своите разпокъсани сетивни впечатления и хаотични мисли в една налудна представа, която сама по себе си има смисъл? Артур Шопенхауер е смятал дори, че сънят е кратко умопомрачение, а умопомрачението – дълъг сън!

Ако беше така, сънят не би бил някакво особено творческо постижение – в този случай креативността би се изразявала по-скоро в будното съзнание и в специфичната способност да се разсъждава върху сънищата и да се извлича ценното от тях.

В края на тази книга, след като сме отсели резултатите от психологическите и неврологичните изследвания, вероятно все още няма да успеем да отговорим окончателно на всички тези въпроси. Но благодарение на това, че ще сме научили повече, ще придобием друга нагласа и ще можем да погледнем на собствените си сънища в нова светлина. Надявам се, че след като прочетете книгата, ще обърнете повече внимание на сънищата си и погледнете на тях по-сериозно, при все че загадъчното в тях не може да бъде напълно заличено. Минотавърът продължава да живее във вътрешността на лабиринта; за нас, които не сме митични герои, той вероятно винаги ще си остане безсмъртно същество – ние обаче все пак ще се приближим към него.

 

Феликс де Менделсон – „Човекът, който дължеше живота си на един сън“, 2019, Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм, Българско общество по групова анализа и групови процеси, превод Теодора Карамелска

Още по темата

Интервю с Цветелина Йосифова за книгата по БНР

Статия за живота на Феликс де Менделсон (на английски)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

.

Photo by Jah Jean-Noel from Pexels

Не хвърляйте храна на интернет тормоза и хейта

Твърде много хора, без дори да са социални звезди, планети или инфлуенсъри, са ставали, стават и ще стават жертва на интернет хейта и дигиталния тормоз. Но дали ще са жертва, както в много случаи, зависи до голяма степен от тях.

В този пост искам да насоча вниманието ви към един полезен документ, издаден от английска организация, наречена Център за противодействие на дигиталната омраза, който бе публикуван наскоро. В борда на този Център е д-р Линда Пападопулус, чиито книги и колонки с психологически съвети бяха много добри (включително и британския Cosmopolitan – и тук слагам едно сърце, което да маркира четенето ми на това издание над 20 години) .

„Не хранете троловете“ е практическо ръководство за публични личности за това как най-добре да се справят с онлайн троловете, но съдържа полезна информация за всеки, който е подложен на атаки от омраза онлайн. Образът на троловете като млади хора, които се забавляват да хейтят, скрити зад екрана, пишат авторите „в най-добрия случай е полуистина“. „Тролингът се е превърнал в анархична, подмолна, постмодерна субкултура, при която забавлението идва от това да разгневиш друг човек онлайн. Троловете използват въпроси от взаимен интерес, участие в по-широки дискусии, които след това се превръщат в схватки и обиди и повтаряне на лъжи, които с времето са в състояние да убедят един или друг в едно или друго, на пръв поглед нелепо твърдение.

Реално със социалните медии всеки един от нас е публична личност и с дигиталните устройства то е на едно съобщение разстояние. В доклада на Центъра за протоводействие на дигиталната омраза се казва: „Всяко решение трябва да се фокусира върху минимизиране на вредите чрез намаляване на представянето и разпространението лъжите“.

Психолозите Наоми Кракър и Евита Март изучават личностните характеристики, които движат
поведението на троловете и открили, че те изпитват удоволствие от нараняването на другите или както д-р Март обяснява, „докато антисоциалните личностни черти играят роля, то има и социалното удоволствие, получено от инфомацията за това, че другият е раздразнен. Колкото повече отрицателното социално въздействие, повече тяхното поведение се подсилва“. Накратко, реагирането на тролове наистина им давате онова, към което те се стремят.

Да се защитавате е капан

Троловете използват естествения човешки инстинкт за самозащита и така всъщност стават популярни. Затова и стратегията за противодействие, която се предлага от Центъра, е в няколко основни стъпки.

Устоявайте на желанието си за реакция. Може да си мислите, че въпросът е да спечелите спора, но за троловете е по-важно да разпространява тезата им. Когато ви нарочи трол, веднага го блокирайте.

Събирайте доказателства за случилото се, най-добре със скрийншотове, на които се виждат деня и часа.

Докладвайте на социалната медия, в която са отправени, а ако има по-сериозни заплахи, не само обиди, бихте могли да се обърнете и към адвокат или полицията.

Потърсете помощ. Съществуват организации, които могат да ви помогнат спрямо проблема ви (LGBT, ако са на джендър основа например; организациите за защита на децата и т.н.).

 

 

Още по темата

Линк към оригиналния доклад

 

 

 

 

Photo by Sebastiaan Stam from Pexels

 

Болка от поколение на поколение: белези, под които раните болят

Забележка: Това не е текст с езотеричен привкус. Целта е да разкажа за трансгенерационните травми, като се надявам да допълня информацията ви за тях и да дам повод за още ваши търсения за това кои сте.

 

Травмата като събитие в психичния свят на човека

Връзката между психологическата травма и проблемите на душата за пръв път са изследвани още в края на 19 век от Жан Шарко, основателят на съвременната неврология в болницата Салпетриер. Той е и първият, който разбира, че произходът на хистеричните симптоми не е физиологичен и е първият, който отбелязва, че те са „резултатите от преживяното непоносимо преживяване“. Двама от големите умове са повлияни от него, са Пиер Жане и Зигмунд Фройд. Те тръгват в различни посоки, но ние ще тръгнем по австрийската пътека.

Фройд в „Изследвания върху хистерията“ (1893) обяснява как ефекта от травмата остава в несъзнаваното, въпреки лечебния ефект на времето. Фройд: „Дали паметта избледнява или се отърва от афекта зависи от няколко фактора. От най-голямо значение е дали е имало или не енергична реакция на въздействащото събитие. Под реакция тук разбираме целия набор от доброволни и неволни рефлекси – от сълзи до акт на отмъщение – в които, както показва опитът, се освобождават емоции… Ако реакцията е подтисната, ефектът остава обвързан с паметта“.

Следва разграничението на първична и вторична травма. Първична травма е онази, при която жертвата е била пряко изложена на травматично събитие. Вторичната травма обаче се различава от пряката или първичната травма в смисъл, че жертвата не е преживяла или станал свидетел на травматичното събитие, но проявява същите симптоми и страда от психично разпадане на Аза.

Трансгенерационната травма

Така се наричат травмите, които се предават от поколение на поколение, като идеята е, че не само преживелият травма страда от нея, но и той предава симптомите и поведението на децата си, които на техните и т.н., т.е. Така имаме „травма между поколенията“. Такъв тип травми са:

  • сексуалното насилие, което предизвиква тревожност в поколения напред;
  • но също и крайна бедност;
  • внезапна или насилствена смърт на член на семейството;
  • изтезания на член на семейството;
  • тук са и т.нар. „историческа травма“, която засяга много хора или дори цяло поколение, заради което се нарича и „колективна травма“.

Най-силните примери за историческа травма включват Холокоста, но също и геноцидите срещу арменци, австралийци и други групи хора. Робството, глада, природни бедствия, войни, тероризъм също остават своя отпечатък в поколенията напред.

Следите в гените

Например оцелелите от второто поколение на Холокоста (в изследванията на Йехуда от 1995) и на арменския геноцид показват значително понижени нива на кортизол, което показваща стрес компонент в живота им и носят поведение и симптоми на хора с постравматичен сидром, независимо,че само са слушали и знаят за него. Все още не е ясно как тези маркери могат да се предават от родител на дете. Не се предполага, че генетичната информация в сперматозоидите и яйцата се влияе от околната среда – всички епигенетични етикети на ДНК се смятаха за изтрити чисти скоро след настъпването на оплождането.

Данните се подкрепят и от изследвания и за други групи – например за децата на ветераните от Втората война, на жертвите на цунами и на жертвите на други граждански конфликти (в по-ново време примери са случилото се в Руанда и Босна и Херцеговина). Но не е само това – травмата се преживява и не само от онези, които са жертвите, онези страдащи физически, но и например, някои немци, дори и днес, преживяват преувеличено чувство за вина, депресия и угризение за действия на предишните поколения през двете световни войни. Децата имат различни профили на хормона на стреса, отколкото другите, по начини, които ги правят по-податливи на ПТСР. Така резултатите показват връзка между родителския стрес преди зачеването на дете и епигенетичните промени, които се появяват у детето. Има и други изследвания, например върху жените, преживели глада в Холандия в края на Втората световна война. Техните деца били с над средния риск от развитие на шизофрения.

Онова, за което не може да се говори, също не може да бъде оставено да си отиде; и ако не стане това, раните ще продължават да гноят от поколение на поколение.

Бруно Беттелхайм

Междупоколенческите ефекти от травмата включват анормални хормонални нива, биологична уязвимост към развитието на симптоми на травма, a също така и по-голяма предразположеност към стрес, отколкото се наблюдава сред нетравматизирани популации, проблеми в отношенията и трудности в общуването. Т.е. ако „първо“ поколение е преживяло травма, то второ или трето също могат да преживяват нейна симптоматика. Травматични събития в живота на баба и дядо могат да оформят психическия подход на живота на следващите поколения. По сравнението на автор, когото не мога да си припомня в момента, сравнява този тип травма с камък, който пада във водата и с това предизвиква последователни вълни.

Подходът към разрешаването на подобен казус може да бъде през терапия, защото макар че потомството е носител на епигенетична промяна, тъй като в живота им е активна същата, но по-силна тревожност, а психотерапията може да освободи носителите на травмите и да направи прехода към това, което наричаме „осъзнат живот“.

Примери от живота

Заместващото дете“

Ако едно детето почине, неговият образ, дори чисто като надежда за бъдещето, това което е могло да стане, мечтите на родителите му, но и мъката им по него, не изчезна, то остана в съзнанието на майката или бащата. То остава в тях и ако бъде родено друго, то се ражда този вътрешен образ на изгубеното дете, и той се предава на новото дете и несъзнателно става част от неговото собствено изображение. Родителят – осъзнато или не често се отнася с новото дете, сякаш това дете то е първото (припомнете си историята на Винсент ван Гог, който носи името на починалия си брат). Новото кърмаче понякога получава името на мъртвото дете или същата количка, дрехи или играчки, с които да играе и така двата образа, както и всички болезнени емоции, които вървят заедно с тези представи вързят заедно. Родителят или прародителят дори може да е наясно, че детето им символично замества роднина, загубен в травматичното събитие, но детето става пасивен и неволен получател на чужд образ и отношение, като това да оформи процес между поколенията и вътрешния свят на детето.

Насилено тяло, страдащи души

Представете си една жена, която е сексуално малтретирана, но не потърсила подкрепа, за да се справи с травмата си е по-вероятно да страда от параноя, тревожност, ниско самочувствие, потиснат гняв, непостоянно настроение, депресия, липса на идентичност, лесна уморяемост и чести настинки (като симптоматика на усложнено посттравматично стресово разстройство). Когато тя има дете, независимо от обичта, която му дава, понякога тя просто е толкова уморена и й е толкова трудно заради преживяното, че понякога без да иска се дистанцира от детето си и то бива травмирано, то се чувства отчуждена. Нейните вярвания, че животът няма смисъл, че има лош късмет или други стават част от неговата история за това какъв е света. Постепенно това дете започва да живее в тревожност, свръхвнимание, възможно ниско самочувствие.. всички признаци на ПТСР или тревожни разстройства.

Онова, което човешките същества не могат да удържат като свое – онова, което е травматично непосилно, непоносимо, немислимо за осмисляне – изпада от социалния дискурс, но много често отива към и в следващото поколение.

Джералд Фром,

Lost in Transmission: Studies of Trauma Across Generations

Терапия

Няма специфични лечения за трансгенерационна травма, т.е. всеки психоаналитик или психотерапевт, който действително е обучен или е обучаван като такъв, би могъл да е с вас да разберете дали действително преживявате такава. Трябва да знаете, че ефектите на трансгенерационна травма се проявяват по различни начини и непоследователно в следващите поколения. Второто поколение имигранти-евреи в САЩ например са изпитвали чувство за отчуждение от родителите си, защото родителите им искали да интегрират бързо тези деца в американската културата и затова ги държали на дистанция от тях и не ги учели на обичаите от „старата родина“ (тук слагаме и спомените на Ялом в автобиографията му, където описва това свое преживяване на второ поколение имигрант).

Затова, когато говорим да терапия на трансгенерационна травма, може да се насочите както към психоаналитични (както класическа психоанализа, но и юнгианска), така и психотелесни методи.

Психоаналитичното тълкуване на сънища – трансгенерационното предаване се случва често чрез нашите сънища, в действие, в „житейски уроци“, дадени от семейството. Интерпретацията на техния смисъл може да ни даде много за разбирането на онова, което е неясно и за самите нас. Откриването на посланието би могло да означава опознаване и разказване на по-голям разказ, един от предходното поколение. Това изисква отблизо слушане на историите на нашите родители и баби и дядовци, със специално внимание на социалната и историческа среда, в която са живели – особено на военните, икономическите и политическите сътресения.

Телесно-базираните терапии помагат на клиентите да имат достъп до травматични преживявания, които все още не са достъпни за словесно разказване и когнитивни размисли в някаква степен. Въпреки че не са правени официални изследвания по този модела на Питър Левин например (вижте в Още по темата), има клинични доказателства за неговата полезност. С психотелесни методи пациентите се учат да регулират възбудата, като внимателно проследяват физическите си усещания, разпознават физическите знаци и се изразява опит чрез действия и движения на ръцете и тялото, които могат да имат или защитен, или агресивен характер.

От изчерпателност ще сложа и метода на семейните констелации, който не познавам достатъчно, за да препоръчам.

Още по темата

Най-изчерпателната книга на български по този въпрос е Синдромът на предците на Ан Анселен Шютценбергер, която вече почти никъде не може да бъде намерена, но вероятно има останали последни бройки в книжарницата на Colibri на ул. Иван Вазов 36.

 

СКОРО В БЛОГА
Как да разпознаем вероятността да сме носители на трансгенерационна травма?
Photo by Kaboompics .com from Pexels

Read more

Да върнем детството на децата

Покрай статията „И какво ще стане, ако децата не правят нищо?!“ (достъпна е свободно онлайн), която беше публикувана в Капитал K:ids 2019, се появи и този текст.

Детство би трябвало означава безгрижие и спокойствие, но малко родители още са усетили, че някои от трудностите, които имат децата им, се дължат на поведенчески проблеми, предизвикани от натиска, който малките носят върху себе си.

– Но какво им е на децата – има толкова повече забавления за тях отколкото по ваше време! – чувам боботещи гласове на вече възрастни мои приятели

– Толкова по-малко неща се искат от тях, сравнение това, което искаха от вас!

Пред тях има толкова много възможности – вероятно отново за разлика от вас. Но никога не е било лесно да си родител, никога не е било лесно и да си дете – и Ерих Кестнер през древната 1933та година е написал:

„Как може един възрастен човек да забрави до такава степен детството си, че един ден изобщо да не знае колко тъжни и нещастни могат да бъдат понякога децата? (Използувам случая от все сърце да ви замоля: никога не забравяйте детството си! Обещавате ли ми? Честна дума?) Защото всъщност няма значение дали плачеш заради счупената си кукла, или пък след години заради изгубения си приятел. В живота никога не е важно защо скърбиш, а само колко скърбиш. Детските сълзи съвсем не са по-дребни и често пъти са доста по-тежки от сълзите на възрастните“.

За родителите задачата е да отгледат децата си така, че да могат да се справят сами с живота, т.е. да порастнат. Но… искате да са успели възрастни или да са щастливи зрели хора? И двете, вярвам, са важни за вас. Но ако разберете, че истинският успех създава самотни възрастни с емоционални проблеми. В британския висш мениджмънт, показват съвсем сериозни изледвания, нарцисизмът е по-висок, отколкото при пациенти в психиатрични клиники, при американският мениджмънт данните са малко по-различни – там психопатията е по-висока. При успешните рок-музиканти, комици и актьори, виждаме високи нива на депресия и самоубийства, повече отколкото в която и да било друга популация. Затова се чудя – дали думата „успех“ е редно да включва само финансовите резултати или стъпалото в йерархията? „Дали родителите не трябва наистина да внимателно да помислят какво си пожелават. Щастието и спокойствието, не оценките в училще, може би са истинското мерило за родителския успех“, както казва Танит Кери, която изследва този въпрос.

Бейби Айнщайн и китайските тигри

Глен Доман публикува книгата „Как да научим бебето да чете“, тръгвайки от наблюдението си, че мозъка на новороденото расте от 0 до 1 изключително бързо, което той интерпретира като „трябва да го стимулираме максимално, защото на три вече ще е късно“. С това той задрасква десетилетия сериозна научна работа на психолози като Жан Пиаже, Лев Виготски, Иван Павлов, Ханс Айзенк и т.н. Скептицизмът на научната общност, остава тих, както се полага на възпитани хора, и така се продават над 5 милиона копия от книгата на 20 езика, и само две десетилетия по-късно психолозите виждат първите данни за стрес при деца, които не живеят в проблемна семейна среда. Междувременно в тези десетилетия излизат поредица от книги със заглавия „Как детето ни да е по-умно“. Несигурните родители утъпкват пътя със златни монети за всевъзможни играчки „развиващи интелигентността“ и образователни елементи, голяма част от които са по-интересни за родителите, отколкото за бебетата и малките деца, които се образоват с тях точно един път, но следващата играчка или занимавка, курс или лагер е наблизо. Така децата стават опитни зайчета и се оказва, че свръхстимулацията с джаджи не ражда Исак-Нютъновци, нито напредват драстично по-бързо – да, те умеят да работят интуитивно с телефоните, но това не е гаранция, че си връзват обувките сами или да пресичат като се оглеждат, да речем. Свръхстимулацията е вредна, както и липсата на стимулация, но всяко дете, оставено където и да е, стига да има пръчка – ще има и кон, и вълшебна пръчица, и каквото още си пожелае – няма нужда да е цветно, пласмасово или голямо, за да е забавно. В същото време стимулиращите играчки лишават децата и от възможността да „изобретяват“, заради което все повече деца в постиндустриалните общества умеят да правят много неща, но нямат елементарни умения за ежедневието.

Какво да научите децата си НАИСТИНА

Да четат книги или дълги текстове

Да правят неща с ръцете си – отвертките, прахосмукачки и метли, чистене на сняг и подреждане, готвене и рязане на плодове и зеленчуци

Да разказват – на вечеря и в колата, в парка

Да се грижат за себе си, като ги успокоявате и им показвате, че могат да се справят

Преди няколко години се вдигна голям шум около книгата на Ейми Чуа, която написа мемоарите си „Бойния химн на майката-тигър“. Макар и да не са били замислени като книга за родителството, а като нейния начин да оправдае педагогическия си похват, накратко описващ се с метода „Ако не свириш на пианото, ще ти изгоря плюшените играчки“. Дори да не сте етнически китайци, може да разпознаете това поведение, описано през детските думи: „Родителите ми очакват да имам само отлични оценки и ако нямам те непрекъснато ми мърморят. Нищо не ги задоволява и чувам само „а не може ли по-добре“. Резултатът конкретно в случая на Ейми Чуа й донесе доста критики, защото дъщерите й по време на писане на книгата реагират на това възпитание с ропот като „не съм никаква китайка“, хъмкане и така тя сяда да защити типа на родителство, което включва приоритет на академичните успехи и далеч по-малко значение на доброто старо разбиране за щастие (да си щастлив когато порастнеш). Днес двете й дъщери казват, че не е било толкова ужасно, колкото са си мислели тогава, но аз съм сигурна, че със сигурност някой психоналитик ще трябва да си освободи часовете след известно време.

Ще ми разкажете ли за майка ти и баща ви“ или защо е добре да погледнете в огледалото, докато децата са малки

Британският психоаналитик Адам Филипс веднъж на въпроса: „защо толкова държите на това, че децата трябва да бъдат оставени да експериментират с интересите си“, отговаря по следния начин „Рискът в противен случай е детето да се превърне в нарцистичен обект на родителя. Като деца ние правим това, което нашите родители искат от нас. Тогава задачата пред детето е да бъде това, което се иска от него да е, но и онова, което мисли то, че иска да е – а тези две неща не са винаги съвместими и има конфликт“. Затова когато преследвате някоя цел, задайте си въпроса – това за мен или е за детето? Когато хвалите детето си, че е много умно и мислите да го пуснете на 6 години в първи клас – искате да изтъкнете собствената си интелигентност и родителство, искате да подпомогнете задъхващата се пенсионна система или не искате да признаете, че може би и вашето дете е като всички, описани в педагогическата психология, където ясно се дава отговора, че детето има училищна готовност около, но най-вече след седмата си година. Сигурна съм, че децата са ви умни и точно заради това е добре и да ги оставите психически здрави:

  • Подценяването на физическите занимания в природата и почивката без електронни устройства е фактор за наднормено тегло и влошено общо здраве впоследствие.
  • Подценяването на скуката като фактор за стимулиране на креативността и надценяването на материалните подаръците като заместител на човешкото общуване;
  • успехите и оценките, а не създадените навици;
  • научаването на езици, но не и да имаш какво да кажеш на тях,

всъщност това са големите проблеми пред всички нас, а решението на задачата го няма в края – и затова пред нас е предизвикателството как да постигнем баланса с тях – и в нас, като родители.

Все пак си мисля, че решението е родителите да се грижат за себе си – а именно – ако са тревожни или тъжни – да успокоят тревожността си; тези, които работят твърде много и нямат време за децата си – да го намерят в казването на „не“; а родителите, които мислят, че знаят абсолютно всичко – е, те знаят абсолютно всичко, няма какво да им казвам.

Парадоксът: Малко повече е много повече

Психологията е практична наука – и затова и има идея колко е точно – а защо малко повече е много повече обаче, може да прочетете в статията „И какво ще стане, ако децата не правят нищо?!“,  в Капитал K:ids 2019.

Снимка Pexels

Детското насилие като неспецифичен рисков фактор при хранителните разстройства

Насилието в детска възраст (СМ) е признато като неспецифичен рисков фактор за развитието на хранителни разстройства, но механизмите, обясняващи връзката остава да бъдат изяснени занапред.

228 лица с хранителни разстройство, от които с 94 рестриктивен тип анорексия нервоза (ANR) и 134 със симптоми на преяждане и пречистване (ВР) (включително 23 с типа на прочистване с анорексия и 111 с булимия), участваха в изследване, което прави оценка на тревожността им и на преживените детски травми. Променливите, получени от тези въпросници, са анализиранибяха включени в мрежов анализ за идентифициране на най-краткия път между връзката с насилието в детска възраст и симптоматиката на хранителното разстройство.

Резултатите показват, че всички видове хранителни разстройства се свързани с насилието към дете. При рестриктивния тип анорексия (без прочистваме) има доминиране на случаите на емоционално насилие. При групата на преяждащо-пречистващите се наблюдава неефекасност, и липса на неефективност или липса на интероцептивно осъзнаване.

Интероцептивното осъзнаване е свързано с идентичността и усещането да съм „аз“. „. Ключов въпрос е как мозъкът интегрира различни сензорни сигнали от тялото, за да произведе преживяването на това тяло като „моето“, това е известно като чувство за „собственост на тялото“. Събирането на данни предполага, че интегрирането на екстероцептивни сигнали, свързани с тялото, като зрение и докосване, произвежда или дори променя чувството за собственост на тялото. Въпреки това, мултисензорната интеграция предава информация за тялото, възприемана отвън, и следователно представлява само един канал информация, наличен за самоосъзнаване. Интероцепцията, дефинирана като усещане физиологичното състояние на тялото, е повсеместен информационен канал, използван за представяне на тялото отвътре. Въпреки че наскоро са документирани ефектите на екстероцепцията върху физиологичната регулация на организма, малко се знае дали интероцептивната информираност може да повлияе на екстероцептивните представи на тялото“ (по Tsakiris M, Tajadura-Jimenez A & Costantini M (2011). Just a heartbeat away from one’s body: interoceptive sensitivity predicts malleability of body representations. Proceedings of the Royal Society, B,  Biological Sciences. 278(1717):2470-6.)

Заключението от изследването дава посоки за за изследванията, така и за лечението на хранителните разстройства заради близостта между симптоматиката при тях и симптомите при деца, преживели насилие.

 

 

 

Изследването е на: Alessio Maria Monteleone, Giammarco Cascino, Francesca Pellegrino, Valeria Ruzzi, Giuseppina Patriciello, Luigi Marone, Gianmarco De Felice, Palmiero Monteleone, Mario Maj,
The association between childhood maltreatment and eating disorder psychopathology: A mixed-model investigation, European Psychiatry, Volume 61, 2019, Pages 111-118, ISSN 0924-9338,
https://doi.org/10.1016/j.eurpsy.2019.08.002.
(http://www.sciencedirect.com/science/article/pii/S0924933819301257)

 

 

 

 

 

 

 

 

Photo by Engin Akyurt from Pexels

Критичната трета година при хранителните разстройства

Този текст е авторство на Paul Robinson. Публикувам го със съкращения и редакция, които не пречат на целия му смисъл и заряд. Оригиналната публикация може да прочетете тук.

 

Концепцията за тежките и трайни психично заболявания във Великобритания е въведена през 1999 г. с цел насочване на ресурси към пациенти, страдащи от дългосрочни сериозни разстройства, и е била предложена да бъде свързана с хранителните разстройства през 2009 г.

В този текст автора разглежда понятието за тежко и трайно хранително разстройство (SEED) и се изследва неговото значение за анорексия нервоза (AN) и булимия нервоза (BN).

Симптомите на анорексия по събраните данни се влошават след три последователни години на боледуване.

Симптомите на тежка и трайна AN (SEED-AN) са изтощителни и дългогодишни, както и потенциално фатални. Симптомите на тежък и траен BN (SEED-BN) също са изтощителни, особено при социална адаптация. И при двете условия се откроява обща картина на семейните затруднения.

Продължителност на заболяването

Към определяне на продължителността на заболяването може да се подходи по много начини. Единият е да се зададе въпроса: „В кой момент хранителните разстройства стават значително по-трудни за лечение?“. Това е важен въпрос, защото ако знаехме отговора, бихме могли да положим всички възможни усилия да започнем лечение преди настъпването на този момент.

За съжаление има доста малко доказателства, които да ни ръководят, въпреки че се предполага, че след 3 последователни години на боледуване анорексията може да стане по-трудна за лечение. (Treasure J, Russell G. The case for early intervention in anorexia nervosa: Theoretical exploration of maintaining factors. The British Journal of Psychiatry. 2011;199(1):5-7). Данните показват, че има възстановяване от анорексия на всеки етап, но след 5тата до 10тата година възстановяването става все по-малко вероятно. Въпреки това не трябва да пропускаме, че смъртните случаи в това време представяват значима част, повече от която и да било психична болест, от засегнатите, което прави анорексията толкова важна за лечение в първия възможен момент.

Друг подход за дефиниране на продължителността на заболяването е като да се разгледа делът на пациентите, които все още отговарят на критериите за разстройството в различно време след началото му. Дялът на пациентите, първоначално диагностицирани с анорексия нервоза, и които продължават да са в болестта, е висок и можем да очакваме около една четвърт от пациентите да останат в това него. Това означава, че това са хора, които живеят с ниски и свръхниски килограми без да стигнат до летален изход, но страданията им са психични, физически и социални. Пропорцията в данните включва всички смъртни случаи, както и пациенти с лош резултат поради причини, различни от хранителното разстройство, така че мярката е до известна степен съдържа риск от грешка (смъртните случаи често се описват с причина на смъртта, но водещата причина да се дължи на хранителното разстройство, но това не може да бъде описано винаги медицинските документи – бележката моя, ДС)

Клинично сравнение на тежките и продължителни форми на хранителните разстройства (SEED)

Сравнение на Анорексия SEED-AN и булимия SEED-BN

Физически

При анорексия SEED-AN участниците имат физически оплаквания, но отричат тяхната сериозност:

„Най-лошото ще бъде, когато остарея и ще имам оспеопатия, но знаете ли какво, има някои фантастични хапчета вече

„Остеопорозата ми беше диагностицирана, но мисля, че е контролируема … с калция и правилната диета и мисля, че не е остра.“

При булимия повечето лица нямат физически проблеми или ги намират за такива, с които може да се справят.

Психологически

При анорексия повечето участници са с депресия и самочувствието им често е изключително ниско:

„Чувствам се, че съм ужасен, отвратителен човек … Чувствам се като наистина грозна и отвратителна и мръсна и следователно да се обличам добре би било нещо погрешно“

При булимия депресията и нестабилността на настроението са често срещани.

Понякога съм просто щастлива, а други дни просто искам да бъда сама.“

„Мисля, че доста от болестта е да живееш с депресия.“

 

Социални

При SEED-AN често се срещат смущения в социалните контакти и общуване, липса на интимни връзки и изолация.

„Чувствах се, че просто съм се провалила в живота. Бях твърде уплашена, за да се присъединя към клуба по скуош, бях твърде уплашена, за да общувам с хората, загубих цялата си увереност в интервюта за работа. “

В SEED-BN повечето участници нямат връзки и живеят сами.

„Имам приятели, които имам онлайн, но всъщност не съм ги срещала. Защото чувствам, че мога да представя свой напълно фалшив образ„.

 

Семейни

В SEED-BN семейните затруднения са чести. Някои смятат, че семействата им не приемат сериозно хранителното им разстройство. Една пациентка, след като признала за своята булимия на майка си, реакцията била: И аз съм го правила. Толкова е глупаво…“, което не й помогнало. Други пациенти съобщават, че техните семейства са били обсебени от тегло им. Когато една участничка станала размер М след болестта си, член на нейното разширено семейство възкликнал: „О, Боже, какво ти е? Станала си огромна!”.

 

Финансови

При SEED-AN пациентите по-често са бедни, живееха от обезщетения, а и самите те имат болезнена пестеливост, при която изпитваха изключителни трудности да харчат пари за себе си:

„Струва ми се много трудно да харча пари. Ако влезете в моя апартамент, нямам нищо особено там… Нося обувките си докато не започнат да се разпадат. “

За SEED-BN заболяването по-често е по-скъпо поради голямото количество консумирана храна. Един интервюиран пациент се среща с кредитен консултант, който да й помогне да се справи със ситуацията на кредите от 5 институции: „Нямам никакви спестявания и не купувам нищо хубаво за себе си, просто оцелявам.“

 

Тежките и продължителни хранителни разстройство и лечение

Изследванията за резултатите в областта на лечинието на SEED са оскъдни. Има няколко примера за публикации, в които клиницистите са изразили своето мнение в тази област, а въпроса, който постоянно изниква в областта на лечението, е какъв общ подход да бъде използван. Както вече беше написано, пълното възстановяване от хранително разстройство винаги е възможно, макар и по-малко вероятно с течение на годините. По този начин пациентът (и клиничният лекар и семейството) се сблъскват с въпроса всеки път, когато се обмисля терапия: Трябва ли да се върви към пълно възстановяване или към най-доброто възможно качество на живот, придългосрочно разстройство.

От гледна точка на клинициста, може да има морална дилема. Финансирането на услугите може да зависи от достъпа до пълното стационарно лечение. Това се отнася както за обществения, така и за частния здравен сектор. Следователно може да има различни стимули за приемане на пациента SEED за продължителен престой в болница в търсене на увеличаване на теглото. Повечето специалисти, отговарящи за лечението в стационарна среда на хранителни разстройства, ще са наясно с тези натиск и как понякога те влизат в конфликт с грижата за пациента. Приемът в болница е от съществено значение за пациент, който е с животозастрашаващо физическо заболяване. Вероятността за дългосрочно възстановяване след продължителен прием при човек с продължително заболяване вероятно е малка и човек остава със съмнение, че някои пациенти с SEED могат да бъдат приемани за дълги периоди без това да води до голяма полза.

 

Лечение или грижа?

Не всички пациенти се възползват от този възможностите за лечение, които са подходящи при тях и в такива случаи подходът за намаляване на вредите или постепенно бавно възстановяване, фокусиран върху подобряване на качеството на живот, може би по-хуманен и полезен.

 

Подходът за възстановяване

Този подход, възникнал сред пациентите в САЩ, показва, че може да се постигне подобряване психическото и физическо здраве, въпреки че болестта в основата на трудностите на човек, не може да бъде излекувана.

 

Медикаментозно лечение

Ролята на медикаментите в хранителните разстройства е ограничена и основната група, която изглежда има полза, е при тези с булимия нервоза. Антидепресантите като флуоксетин във високи дози могат да бъдат изпробвани при пациенти, които са имали поне една психотерапевтична серия от сесии, основано на доказателства за булимия нервоза. От другите лекарства, оланзапин е изпробван при анорексия нервоза и въпреки че понастоящем доказателствата са слаби, някои специалисти в хранителното разстройство смятат, че лекарството намалява тревожността и може да окаже влияние върху подобряването на теглото. Очакват се още клинични данни.

 

Психотерапия

Пациентите с анорексия нерва и булимия нерва са както в количествени, така и в качествени изследвания, страдат от депресия и тревожност. Тези трудности често са в доказана връзка с тежестта на симптомите на хранително разстройство, като по-ниско тегло или чести хапвания и различни начини на прочистване.

 

Физически мониторинг на риска

Това ясно се изисква при анорексия нервоза на всякаква продължителност, защото при пациенти с тази диагноза можем да наблюданаме влошанате и смърт. При булимия нервоза най-честите сериозни медицински проблеми са електролитните нарушения. Кой трябва да извършва мониторинга е въпрос на дебат. Когато услугите на специализирани хранителни разстройства са оскъдни и скъпи, има аргумент за наблюдението да се основава на първичната помощ. Персоналът в първичната медицинска помощ обаче изисква обучение за наблюдение на хранителните разстройства и какво да прави, когато се наблюдана например притеснителна ЕКГ. Някои общопрактикуващи лекари не са склонни да се заемат с тази задача. За наблюдение на физическите проблеми, които се развиват във времето, но обикновено не застрашават живота, като остеопороза, пациентът и лекарят трябва да решат дали и колко често да наблюдават състоянията. Някои твърдят, че като единствено ефективно лечение на остеопороза, дължаща се на анорексия нервоза, може да се посочи наддаването на тегло и както знаем, тя ще се влоши без увеличаване на теглото. Други смятат, че знанието, че състоянието се влошава, може да даде стимул за подобряване на теглото и на второ място да предупреди пациента, лекаря и семейството за нарастващата възможност за фрактури след обикновено нараняване или дори без такова.

 

Семейни интервенции

Много пациенти със SEED-AN и SEED-BN споделят трудности в семейната среда. Проблемите от гледна точка на членовете на семейството са как да се реагира на сериозно хранително разстройство, което изглежда не се подобрява, без да страда от депресия и други прояви на стрес и без да се влоши неволно хранителното разстройство. За тези семейства съвместната интервенция. Понякога може да се посочи единична или множествена фамилна терапия, за да помогне за разрешаването на някои трудности, въпреки че естествено целта на терапията би била подобряване на функционирането на семейството и качеството на живот, а не излекуване на хранителното разстройство, както е при по-младите пациенти с кратка история.

 

Социални и професионални интервенции

Социалната изолация обикновено се описва при пациенти с дългосрочна анорексия и невроза на булимия. Пациентите не са склонни да се хранят в компанията на други хора и може да откажат поканите да излязат, като предпочитат да стоят вкъщи и да се хранят. Посещаването на ежедневна услуга за лечение може да бъде първа стъпка в ресоциализацията и подпомагането на намирането на подходящи доброволни работни или образователни курсове също може да бъде полезно помощ за пресъздаване на социална мрежа. Някои пациенти, особено с анорексия, намират, че срещата с други пациенти със същото състояние може да бъде по-приемлива, тъй като не е необходимо да обясняват поведението си на другите. Въпреки това, макар това да е полезно първоначално, това може да доведе до допълнително засилване на хранителното разстройство и, ако е възможно, трябва да се търсят по-широки социални мрежи.

 

Обобщение и заключения

Значителна част от хората с хранително разстройство не успяват да се възстановят или защото не са имали ранен достъп до лечение, или защото не са реагирали добре на такова лечение. С течение на времето шансовете за възстановяване намаляват, но те сякаш никога не достигат нула.

И двете състояния обаче влияят дълбоко върху качеството на живот и въпреки че смъртността е по-ниска при булимия, и двете състояния нарушават психологическото, семейното и социалното функциониране. При дългосрочни хранителни разстройства се изисква внимание от професионалисти. Тежките и трайни хранителни разстройства (SEED) трябва да бъдат признати от по-широката психиатрична общност като заслужаващи внимание и ресурси, колкото и други тежки и трайни психични разстройства, така че страданията, понесени от пациентите и техните семейства, както и разходите, понесени от хората, семействата и обществото могат да бъдат облекчени.

Оригиналният текст принадлежи на Paul Robinson (August 14th 2019). Severe and Enduring Eating Disorders: Concepts and Management [Online First], IntechOpen, DOI: 10.5772/intechopen.87004. 

Текстът е публикуван под Creative Commons Attribution 3.0 License

 

 

 

 

Снимка от Pexels

 

Легендата за Гавейн и лейди Рагнел или Какво искат жените повече от всичко?

Един ден крал Артур бил на лов за голям бял елен на края на дъбовата гора и се озовал очи в очи с висок, силен главатар на банда – сър Громер. Той заявил, че търси отмъщение, задето загубил някои от северните си земи от сър Артур. Той като Артур не бил въоръжен, сър Громер пощадил краля и му дал шанс да спаси живота си като му отправил предизвикателство: Кралят имал една година, за да отговори на въпроса:

Какво искат жените повече от всичко?

Ако Артур отговорел правилно на въпроса, животът му щял да бъде пощаден; ако ли не – той щял да изгуби главата си.

Артур се съгласил, но бил много обезкуражен. Това трябвало да е въпрос-уловка, помислил си той. Бил сигурен,че никой не знае отговора. Когато се завърнал в замъка, Артур разказал цялата история на племенника си сър Гавейн, който бил познат като най-мъдрия, най-смелия, най-състрадателния и най-благовъзпитан от всички рицари на Кръглата маса.

Минала почти една година и Артур и Гавейн събрали много отговори, но нито един не изглеждал да е истинския. Уреченият ден почти настанал, когато една сутрин Артур, докато яздел сам през лилавия пирен и златния прещип видял едра, уродлива жена, покрита с брадавици и почти толкова широка, колкото и висока.

Очите й срещнали неговите безстрашно и тя му рекла:

– Ти си крал Артур и след два дни трябва да се срещнеш със сър Громер с отговор на един въпрос!

– Даааа – колебливо отвърнал Артур – но ти откъде знаеш за това?

– Аз съм лейди Рагнел, а сър Громер ми е доведен брат. Ти нямаш правилния отговор, нали?

– Имам много отговори и не виждам това какво те засяга – отвърнал рязко Артур, придърпвайки юздите, готов да си тръгне.

– Нямаш правилния отговор – рекла Рагнел с увереност, която изпълнила Артур с мрачно чувство. – Аз имам отговора.

Артур скочил от коня си.

– Кажи ми отговора и ще ти дам голяма торба със злато!

– Златото не ми върши работа – отвърнала спокойно лейди Рагнел.

– Глупости, жено, можеш да си купиш всичко, каквото поискаш с него! Какво искаш тогава?! Бижута, земя?! Каквото и да поискаш, ще си платя – при условие, че имаш правилния отговор.

– Зная отговора. Мога да се закълна – отговорила тя. След малка пауза добавила: – Искам в замяна сър Гавейн да ми стане мъж.

Артур останал с отворена уста.

– Невъзможно! – извикал той. – Искаш невъзможното, жено! Не мога да ти дам племенника си!

– Не те помолих да ми го даваш. Ако той се съгласи да се ожени за мен по собствена свободна воля, тогава ще ти дам отговора. Това е моето условие.

– Условие?! Какво право имаш ти да ми поставяш условие?! Никога не бих могъл да му представя подобно предложение!

Рагнел гледала спокойно лицето на краля и просто казала:

– Ако промениш мнението си, утре ще бъда отново тук – и после изчезнала в гората.

Разтърсен от странната среща, Артур се прибрал у дома. Отвратителна жена! – мислел си той. Как смеела да моли за брак с най-изтънчения рицар! Когато рицарят се завърнал в двореца, той разказал на племенника си за срещата, и с извърнат поглед предал изискването на Рагнел, наред с подробно описание на уродливото й лице, покритата с брадавици кожа и огромните й размери.

– Какво щастие, че мога да спася живота ти! – незабавно отвърнал Гавейн. През възраженията на чичо си Гавейн заявил: – Това е мой избор. Ще отида с теб утре и ще приема този брак, при условие, че този отговор спаси живота ти.

Рано на следващата сутрин Гавейн и Артур тръгнали за срещата. Дори когато я видял лице в лице, Гавейн не се поколебал в решението си. Предложението било прието и Гавейн й се поклонил.

– Ако утре отговорът ти спаси живота на краля, ще се венчаем.

В съдбовната сутрин Гавейн яздил по пътя с Артур, който уверил рицаря, че първо ще опита всички други отговори, както и се случило. Сабята с широко острие блестяла на слънцето, а Громер чакал отговорите. След всеки главатарят крещял:

– Не! – докато не вдигнал сабята си високо над главата му.

– Чакай! – извикал кралят. – Имам още един отговор.

Онова, което жената желае повече от всичко друго,

е правото на независимост,

правото да упражнява

собствената си свободна воля.

Със силна ругатня Громер прибрал сабята.

– Ти не си открил този отговор сам! Проклетата ми доведена сестра Рагнел ти го е казала!

Той се върнал обратно в гората, а поредица от клетви ехтяла след него.

Артур се върнал до мястото, на което го чакали лейди Рагнел и сър Гавейн. Тримата заедно се върнали в двореца в мълчание. Рагнел изглеждала щастлива.

Из двора бързо се разнесла новината за странната венчавка между грозната жена и великолепния мъж. Никой не можел да си обясни какво е убедило Гавейн да се ожени за това създание. Някои мислили, че тя трябва да притежава големи имоти и земи, а други, че това е черна магия.

Крал Артур дръпнал племенника си настрани и му рекъл:

– Едно отлагане е в реда на нещата.

– Дадох й дума, чичо. Искаш да не удържа на думата си ли? – отвърнал той.

И така, венчавката се състояла в манастирската църква, а странното сватбено тържество се провело пред целия кралски двол. През целия дълъг ден и вечерта, Гавейн останал приятен и възпитав. По никакъв начин не показал нищо друго, освен учтиво внимание към съпругата си. Накрая младоженците се оттеглили към покоите си.

– Ти спази обещанието си добре и преданно. – отбелязала Рагнел. Не ми показа нито съжаление, нито отвращение. Ела и ме целуни сега, след като сме венчани.

Гавейн отишъл и я целунал. Когато се отдръпнал, пред него стояла вече красива жена със сиви очи и засмяно лице. Той изтръпнал от изумление.

– Що за вещерство е това?

Рагнел отвърнала:

– В тази форма ли ме предпочиташ? – като бавно се завъртяла, показвайки красивото си тяло. Доведеният ми брат сър Громер винаги ме е мразил. Той доби знание за веществото от майка си и го използва, за да ме превърне в чудовищна вещица. Нареди ми да живея в тази форма, докато най-изтънчения рицар на Британия не ме избере за своя булка.

– Но защо те е мразел толкова жестоко? – попитал Гавейн.

Усмихната, Рагнел отговорила:

– Отказвах да изпълнявам нарежданията му както по отношение на собствеността си, така и на личността си.

С огромно почитание Гавейн казал:

– Значи вече постигна невъзможното условие и злото му проклятие е развалено!

– Само отчасти, скъпи мой Гавейн – а очите й останали приковани в неговите. – Ти имаш избор, по кой начин ще остана аз. Би ли ме имал в тази форма през нощта в покоите или предпочиташ да съм уродлива през нощта и красива през деня в двореца?

Гавейн коленичил пред нея и на мига отговорил:

– Това е избор, който не мога да направя аз. Той засяга теб, скъпа моя Рагнел и само ти можеш да избереш, а аз ще приема избора ти на драго сърце.

Рагнел изпуснала дълга дълбока въздишка. Сиянието на лицето й го заляло.

– Добре отговори, прескъпи Гавейн. Отговорът ти развали напълно злото проклятие на Громер. Последното условие, което той постави беше, че след сватбата, най-великият рицар на Британия, моят съпруг, трябва да ми даде правото на независимост, правото да упражнявам собствената си свободна воля. Само тогава дяволската магия щеше да бъде развалена завинаги.

И така в чудо и радост започна брака на лейди Рагнел и сър Гавейн.

 

 

––––

Допълнително тълкуване на легендата

„Историята на лейди Рагнел символизира развитието на женската независимост в ограниченията на патриархалната традиция и процеса, при който една жена заявява правото си да бъде господар сама на себе си, да управлява собствените си действия. Когато я срещаме за пръв път, тя е всяващата ужас вещица-кучка, символът на емоционално изискващата жена. Все пак можем да кажем, че тя е нещо повече, защото дори и кралят е убеден в нейната мъдрост. Когато тя се омъжва и тя е променена от целувката трябва да се замислим, че не е преобразена от нея, а от процеса на собствения си кураж в преследването на собствената си свобода. Тя е тази, която е. Та говори от собствения си авторитет, предизвиквайки брат си и краля, тя е не може да бъде обезкуражена от проклятия, обиди и отблъскване. Рагнел ни показва, че да бъдеш вярна на себе си не означава да съдиш или да обвиняваш, или да оставяш устата си да бълва мръсни думи. По-скоро е да изразяваш собствените си мисли и чувства, без да се опитваш да скриеш острите си ръбове, за да запазиш образа си светъл и неопетнен. Казването на истината може да ни изложи на критика, но най-вече на собствените ни страхове. Да признаем кои сме и какво искаме, разпознавайки зависимостта и задължеността си, ни поставя в уязвима позиция. Но криенето от истината ни ноди само до тревожна самозащита, страх и срам. Когато се научим да говорим истината с отворено сърце, откриваме, че почти нищо не изглежда невъзможно – не защото контролираме всичко, а защото откпимаче как да зависим благодарно от другите, как да се променяме, когато се изисква промяна и най-важното – как да бъдем по-малко засрамени, завистливи, виновни, изолирани и изплашени“.

– Пени Янг-Айзендрат,

юнгиански психотерапевт

 

Дивите гъски на Мери Оливър

В книга, която чета, е цитиран стих от Мери Оливър и така открих тази публикация от Литературен вестник – 20-26.02.2019, Год. 28, преводът е на Юлиана Тодорова.

Класика и красота!

 

Дивите гъски

Не е необходимо да си добър.

Не е необходимо да вървиш на колене

с километри през пустинята

и да се разкайваш.
Само трябва да пуснеш

нежното животно – твоето тяло

да обича това, което иска.

Разкажи ми за отчаянието, твоето

и аз за моето ще ти разкажа.

Междувременно светът пак се върти.

Междувременно слънцето

и чистите камъчета на дъжда

се движат из пейзажа,

над прериите и дълбоките дървета,

планините и реките.

Междувременно дивите гъски,

високо в ясното синьо небе,

отново у дома се завръщат.

Който и да си,

без значение колко самотен,

светът на въображението ти се предлага,

зове те като дивите гъски,

жесток и вълнуващ,

отново и отново

възвестявайки мястото ти

в семейството на нещата.

 

Мери Оливър e американска поетеса и макар и една от най-известните в САЩ, тя не е популярна в България. Тя почина през 2019 на 83 години, носителка на наградата Пулицър (1984), любителка на природата и разходките…

 

 

Още по темата

Статията в Литературен вестник, където е публикувано стихотворението,  също е интересна

Мери Оливър чете Дивите гъски (ВИДЕО)

Най-известните й стихове (на английски)

Среда, опасна за вашето здраве

В изследване, публикувано наскоро (юли 2019), се търси дали има връзка между местата средата на хранене (магазини, ресторанти, заведения за бързо хранене) и индекса на телесна маса (ИТМ)  в три различни по тип градски района в САЩ. Дотук от проучвания (не от хипотези, от събиране на данни и обработката им) знаем, че има връзка между ИТМ на възрастни, хора – т.е. тези над 18 години – и местата за хранене, които влияят върху лайфстайл решенията.

Резултатите показват, че броят супермаркетите и малките магазини има по-голяма връзка с повишения ИТМ, отколкото предполагали изследователите, докато по-големия брой ресторанти със сервитьори водели до по-добри резултати и в телесната маса (т.е. ако човек има лесен достъп до джънк ще се храни по-нездравословно, ако по-често около мястото му за живеене има ресторант).

Хората избират заведения за бързо хранене по три причини – обслужването е бързо, може да се направи лесен избор и храната е вкусна. В същото време обаче тези места се свързват, заради комбинацията от удобство и висококалорична храна и с това, че хората, които ги посещават често са с по-малко здравословен начин на хранене. Това във Великобритания доведе например до документ на Public Health England с препоръки към местните власти как да бъде направено така, че от една страна да се запази правото на предприемачество и свободно предлаганена стоки и услуги (каквито са храните и местата за бързо хранене) и общественото здраве, т.е. по-малко хора със затлъстяване. Например вендинг машините включват и здравословни избори, а в бъдеще вероятно ще бъдат насърчени веригите да продават и по-подходящи храни.

 

 

Нови думи в речника: НУТРИХОНДРИЯ

Миналата година излезе една дума, която е свързана с проблемите за хранене. Авторите на думата е една британска фирма за генетични изследвания – интересна тема и изследване, което дава тема за размисъл – въпреки това че научната стойност засега е малка, това си струва да бъде отбелязано.

„Нутрихондрия“

В началото бяха Вега-тестовете и информацията, която се изсипа за глутена. После започна силно да се говори за млякото и как храната на бебето на кравата не е подходящо за хората. Наистина има хора, които имат проблем с лактозата и глутена, но в случая авторите се концентрират върху темата, че самодиагностицирането и изключването на групи храни е по-скоро проблем, а не лечение или добър навик. Пикът на ограничаване на млечни продукти и глутен е във възрастта 25-35 години, като само 5% наистина има причини да го правят.

Дефиниция: свръхвнимание към отрицателните ефекти, които може да доведе режима на хранене, който човек има и склонност към самодиагностициране на хранителни непоносимости или алергии въз основа на предположения или недостатъчни доказателства

Нутрихондрията е близка с орторексията, но и ограниченото хранене, като различното е освен темата за „чисти“ храни е самодиагностицирането хранителни непоносимости без медицински доказателства, които да подкрепят това твърдение.

Но да речем, наистина имате проблем с глутена, макар да не е диагностициран от лекар. Това прави ли ви нутрихондрик? Част от определението за нутрихондрия е загрижеността от негативните последици – и само по себе си се превръща в нов стрес в деня ви – къде и как да се храните, с кого и къде да се виждате и изобщо детайли от ежедневието, които най-вероятно разсейват други ваши тревоги, за които обаче се опитвате да не се тревожите.

Така имате излишен стрес и притеснения и изсмуква удоволствието от яденето на неща, само защото те имат добър вкус. Когато ядете балансирана диета, няма абсолютно нищо лошо в случайните лакомства, а манията всичко, което консумирате да е здравословно, започва да влиза в зоната на орторексията.

Храната не е само гориво, тя е и удоволствие, общност и връзка с другите. Ако наистина имате физическите симптоми на алергия или непоносимост, непременно посетете личния си лекар или алерголог, не се лекувайте по гугъл.

И накрая:

реално хората, които са сериозно засегнати от непоносимост към глутен и лактоза са малко, но с подхранването на идеята за специфични продукти, нараства и търсенето им – това са храни, в които липсва една или повече съставки, ежегодно са с ръст на продажбите. Нещо като захарта в газираните напитки, която бе заместена от подсладители и глюкозо-фруктозен сироп, чиито качества не са по-добри. Затова и етикета „без глутен“ не е задължително да означава „по-зравословно“. Същото важи и за заместителите на млякото. Изобщо премахването на цели хранителни групи може да доведе до хранителни дефицити. Затова – бъдете внимателни и ако се притеснявате – правете си изследвания при хора, които имат подходящо образование.

Данните от изследването

  • 1 от 3 британци е нутрихондрик
  • 32% вярват, че имат непоносимост към мляко и млечни продукти и 24% непоносимост към глутен
  • 22% започват да вярват, че може да имат непоносимост към храна след като чуят, че известна личност има такава
  • 7% от лицата на възраст 16-24 години са престанали да ядат един или друг зеленчук в следствие на убеждението, че имат непоносимост съм него

 

 

 

 

 

 

Photo by Suzy Hazelwood from Pexels

Комплиментът, който е време да изтрием от речника си

„Ама изглеждаш много добре, нещо да не си отслабнала“ – удивителна реплика, която може да предизвика хем радост, хем вътрешна почуда (абе преди зле ли изглеждах?). Понякога е комбинация от дрехи (райе), тен или просто спокойно лице. Понякога човек наистина е отслабнал, но какво прави този комплимент толкова… ласкав за външния и толкова смущаващ вътрешно?

Краткият отговор е, защото се прави връзка между това да изглеждаш добре и да си слаб. Но не всички слаби хора са щастливи нито всички, които са с тегло около обичайното или нагоре са нещастни. Факт.

Хората, които не харесват телата си са твърде много и това ги притеснява, че в момент в миналото – а ако не са на режим и в бъдещето „няма да изглеждат добре“, а това е „зелено“ за поредица проблеми. С един такъв доброжелателен, а да не говорим за недоброжелателен коментар, може да създадете много по-голяма тревожност и самобичуване, отколкото може да си помислите.

Много по-важно е да си здрав, отколкото да си слаб. 

В не малко случаи, особено през тийн годините, неподходящата реакция на близки и връстници е станала основа за изграждане на крайно лошо отношение към тялото, ненужно сваляне на килограми до появата на болест и т.н.

Как изглеждаш не определя кой или какъв си. 

Категорично грижата за здравето личи в поддържането на килограми, подходящи за всеки спрямо гените, личната му история, вкусове, стил на живот и медицински показатели – но не е редно, ако не знаете нищо за тях да правите комплименти – или обиди. Как изглеждаш е само една част от човека. Една от многото. Срещите с хората би следвало да са заради това кои са, а не как изглеждат (на пост в инстаграм).

 

Няколко други изречения,

които могат да бъдат приети за чисти обиди

„Настина ли смяташ да изядеш всичко това“. (Уха. Силно. Да, гладна съм, защо?)

„И днес пак си си взела сладолед?!“ (Да. Лято е.)

„В тези дрехи излеждаш по-слаба“. (Дебела ли ме наричаш?!)

Класиката – „Преди няколко години спрях да вечерям за няколко месеца и свалих всички ненужни килограми“ (Отивам да се удавя!)

Как да спрете коментарите

Сложете граници. Знам, че звучи трудно към невъзможно. Няколко реплики за вдъхновение

„Чувствам се по-добре от всякога“

„Този разговор не ми е приятен, нека спрем дотук днес“

„Ти как си? Случва ли се нещо ново при теб?“

Стигнете до корените на тревожността и перфекционизма си

Ако се е наложило порастнете твърде рано, това може да е причината защо никога не може да се отпуснете и починете.

от Айми Ло, Eggshell Transformations

 

Някои от нас познават само себе си като свръхтревожни перфекционисти.

Когато нещо се обърка, веднага приемаме, че е наша вина.

Когато се случат грешки, ние не сме в състояние да си ги простим.

Чувстваме се виновни и се срамуваме дори за най-малката грешка.

Ние скачаме до възможно най-лошия резултат, за да можем да се подготвим за него.

Станали сме социално тревожни, защото не вярваме, че истинското ни Аз ще бъде прието.

Когато нашите партньори се дистанцират от, ние се плашим, че ще ни изоставят.

Когато възникват конфликти във взаимоотношенията, ние бързаме да спасяваме ситуацията, понякога жертвайки собственото си достойнство.

Дори когато сме направили всичко възможно, обвиняваме себе си, че не сме перфектни.

Ако разнищим своята житейска история, може да осъзнаем, че дишаме трудно, защото е трябвало да пораснем твърде рано, твърде рано, като чувствително и съпричастно дете.

Родителството“ се случва, когато детето бъде поставено в положение, в което трябва да порасне „твърде рано“, е обременено с огромна отговорност или е направено да бъде родител на своите братя, сестри или дори родители.

Много емоционално чувствителни и природно емпатийни хора автоматично поемат ролята на „малкия възрастен“ в семейството си – понякога напълно делово, но през повечето време скрито, на психологическо ниво.

Те са старите души, които по природа са зрели за възрастта си. Поради изключителната си топлина, състрадание и дълбочина, членовете на техните семейства са дошли – обикновено неволно и несъзнателно – да се облегнат на тях. Може дори да е започнало още в утробата, когато са открили страховете на своите майки и са поели цялата трансгенерационна травма.

Родителството от страна на детето може да се случи и ако един или двамата родители са или са били физически или психически болни, недостъпни или по някакви причини не са били в състояние да изпълняват родителските задължения. Децата на такива родители, често израстват, с чувството за свръхбдителност и хиперотговорност. Те са свикнали да бъдат онези, които следят, че всичко е наред, и да отговарят не само за собствените си нужди, но и за другите. Те са програмирани да усещат, че ако пуснат кормилото на контрола само за минута, нещата ще се объркат.

Тези децата естествено обвиняват себе си за това, което се случва.

Ако са тормозени, те вярват, че това е така, защото не са достатъчно красиви или достатъчно умни.

Ако са пренебрегнати, те смятат, че са поискали твърде много от самото началото.

Ако ги натоварят със задачи, които не могат да изпълнят, те вярват, че това е техен провал – не успяват да бъдат перфектно дете, не успяват да се грижат добре за своите братя и сестри, не успяват да успокоят гнева на родителите си.

Когато родителите обиждат дете, детето започва вярва, че то е лошо. Това чувство не отминава просто така и много от нас го пренасят в зряла възраст.

Някои чувствителни деца се представят като черните овце на семейството, носители на цялата вина.

Но дори и онези от нас, които не бяха изкупителни жертви, ако родителите ни не бяха поели изцяло собствените си отговорности и недостатъци или ако поради техните уязвимости бяхме почувствали, че трябва да се грижим за тях, все пак щяхме подсъзнателното да вярваме, че каквото и да се е случило е заради нас и това някак е трябвало да оправим ситуацията.

На пръв поглед можем да кажем, че не вярваме, че сме отговорни за дисфункцията на семейството си. Но дълбоко вътре там се чувстваме, сякаш ако сме били по-различни, нещата са щели да са по-добри.

Нашият детски ум приемаше, че ако сме по-малко трудни, по-малко чувствителни, родителите ни биха се отнасяли по различен начин към нас.

Мислехме си, че ако по някакъв начин сме „по-добри” – ако имахме нужда от по-малко грижи, бяхме по-полезни, много лоши неща нямаше да се случат.

Мислехме си, че ако заглушим нашите нужди и желания, ако никога не изразим страховете, притесненията или тъгата си, те ще бъдат по-малко ядосани.

Мислехме си, че ако станем свръхвнимателни, като внимаваме за най-ранните знаци преди да започнат изблиците на родителите ни, бихме могли да защитим нашите братя и сестри.

Мислехме си, че ако сме довереници и съветници на нашите родители, можем да отнемем болката им.

Дълбокото желание да „оправим нещата“ е в основата на много от нашите страдания. Макар и несъзнателно, ние сме се превърнали в един непоносим мит – митът, който казва по някакъв начин, че бихме могли и трябва да контролираме каквото и да се случи. Тази вяра може да не е осъзната; но прониква в живота ни под формата на хронична тревожност, безименна вина и невъзможността да се чувстваме в безопасност.

Една от причините да не сме в състояние да се освободим от миналото е дълбокият копнеж, че ще успеем да направим нещата „както трябва“.

Но колкото и да се стараем, реалността не е съвършена и нашето семейство може да остане в отказ от своите грешки.

Дори в собствения си живот не можем да контролираме многото несигурности.

Когато се случват лоши неща, ние влизаме в навика да носим цялата вина на себе си, давейки се в центрофугата на на вина и срам.

Но вие четете това, защото сте били достатъчно време в тях.

Детето във вас все още се ужасява от конфликти, изоставяне на страха и отхвърляне.

Но мъдрата, здрава част от вас иска да се освободи от мита, който ви е задържал.

Изкуството на предаване е в центъра на много духовни и лечебни практики; знанието, че не можем да контролираме реалността, парадоксално, може да ни да донесе най-голямото облекчение.

За да върнем любовта към себе си, трябва да прекратим детското вярване, което ни е тренирало винаги да сме в голяма степен на емоционални сигнали, да поставяме нуждите на другите пред собствените си и да се суперсъпричастни до момента, в който губим себе си.

Да се свободим от невъзможното задължение да спасяваме, помагаме или емоционално да се грижим за някого, което да приемаме като най-големият дар.

Не е ваша вина, че не можахте да излекувате родителите си от тяхната депресия, алкохолизъм, работохолизъм, зависимости и травми.

Не е нужно да наказвате себе си за това, че не се съобразявате с невъзможените стандарти, които са ви поставени.

Никога не е било ваша задача да живеете неизживяния живот на вашите родители.

Не сте можели да защитите братята и сестрите си от дисфункциите на родителите си.

Никой не е трябвало да успокоявате или да се грижите за някого. Вие сте били само дете.

Позволено е да бъдете несъвършени, да правите грешки, да обърквате нещата.

Не е нужно да правите каквото и да било, за да сте достойни за съществуване.

Не сте тук, за да помагате на другите, да постигате нещо или да бъдете продуктивни. Заслужавате да съществувате такива, каквито сте.

Не е нужно да жертвате нуждите си, за да помогнете на другите. Хората могат да се грижат за себе си.

Не бихте могли да промените кои са вашите родители, как се държат или в какво вярват.

Може никога да няма справедливост, но щастието ви не зависи от това, което те казват или мислят.

Първата стъпка към освобождаването на миналите травми е да простите себе си – дори на първо място нямаше какво да си „простите“.

Пуснете го. Вие сте направили повече от достатъчно.

Освободете се и живейте собствения си живот, а не според сценариите на другите.

Ето едно стихотворение от Рилке, относно освобождаването на тежестта, която вече не може да носите:

От болката не се страхувай

Нека тежестта й падне на земята,

тежки са и планините,

и моретата.

Дърветата, които засади

като дете,

са вече грамадански –

не можеш да ги пресадиш.

Пусни във въздуха,

каквото вече ти тежи.

 

 

Айми Ло е психотерапевт, арт-терапевт, коуч и автор на книгата Emotional Intensity and Sensitivity. Тя специализира в развиване на емоционални умения, детски травми и посттравматичен стресов синдром. Работи с пациенти от цял свят, независимо къде са базирани и може да се свържете с нея през сайта й.

Публикувам текста с изричното писмено съгласие на авторката. То важи единствено за моя блог.

В случай, че решите да го публикувате, свържете се с нея директно.

 

 

 

 

 

 

Photo by Porapak Apichodilok from Pexels

9 цитата от Йеспер Юл //галерия//

 

Йеспер Юл е датски психолог и фамилен терапевт, автор на бестселъри по детска психология, като най-популярната от тях е Твоето компетентно дете.

 

 

 

През последните десетилетия той формулира някои от основните принципи за отглеждане на деца в ненасилствена обстановка с уважение към границите родителите и детето с цел несърчаване на личното и социалното им развитие.

 

 

С книгите си (повечето издадени на български) той има за цел да вдъхновява и помага на родителите да създадат добър климат в семейната среда и не само.

Йеспер Юл създава и ръководеше до смъртта си през 2019та Family Lab – организация за семинари и събития за консултиране на самотни родители и семейства.

 

Интересно е, че децата започват да бъдат възприемани като личности от раждането си едва след появата на психоанализа. Преди това те са обекти на възпитание, глина в ръцете на възрастните. Според Юл единственото, от което се нуждаят децата, за да развият потенциала си, са възрастните, които да се отнасят към тях със зачитане на достойството, уважение и приемане на стойността им.

В трудния свят на възрастните, които имат нужда обратно да проговорят „детски“ (префразирам заглавието на една книга, на българска детска психоложка), Йеспер Юл е добър учител, който се отнася с внимание и ни дава време и примери, за да разберем разликата в светоусещането и светоразбирането.

 

Това не е твърде либерален модел, а модел на разбиране и уважение.

 

В търсене на своя вариант, всяко семейство ще създаде свои правила, но винаги може да разчита за съвет в трудни моменти на хората, които имат представа от развитието на детето, от възрастовата психология. Това е и целта на книгите на Юл.

 

 

 

.

.

 

 

Гледната точка на Йеспер Юл към храненето (и не само)

Датският психолог Йеспер Юл, почина на 25ти юли тази година. Роден през 1948ма, той е един от най-важните фамилни терапевти на нашето време, основател на Kempler Institute of Skandinavia и  Familylab, автор на бестселъри по детска психология, като най-популярната от тях е Твоето компетентно дете.

В този пост ще представя накратко някои от основните му идеи, които са полезни за всеки родител, който иска да бъде отговорен към тази си роля, но да не изпада в крайност, нито пък да се превръща в обслужващ персонал на потомството си. За съжаление на български още не е издадена книгата му Essen Kommen, в която той расъждава по въпроса за храненето.

В нея Юл пише за значението на храненето в семейството, но и конфликтните точки, които се проявяват там, като има и рецепти. Неговата теза е „Наслаждавайте се на храната си заедно, няма по-добро образование“. Много родители мислят, че трябва да поучават на масата, което е неприятно за децата и те предпочитат да се хранят на пода, пред телевизора или другаде, което впоследствие пречи на отношенията в семействата. „Във всички области на живота децата искат да си сътрудничат, докато се чувстват ценени. Ако това не е така, те несъзнателно обръщат поведението си обратното, т.е. противоположното сътрудничество“, пише той.

Храната често се превръща в конфликтна точка между родители и деца. Юл се противопоставя срещу това, което нарича „Догматичен идеализъм на храненето“. Физическото здраве е станало по-важно от емоционалното и холистично здраве, както и от здравето на нашите взаимоотношения, смята той и предполага, че тази голяма грешка и със сигурност ще бъде коригирана през следващите 5-10 години, защото „чистата храна“ наистина означава повече стрес за семействата днес.

Когато родителите са обсебени от правилното хранене това не помага на децата да се хранят добре, нито пък когато родителите нямат уменията или знанията какво да правят при определени ситуации. Например когато детето е във фаза на консумиране само няколко ястия/храни за по-дълги периоди от време, като например само паста или пържени картофи, без зеленчуци, той предлага да не се задълбава в темата веднага, а да се изчака преди да се потърси решение. „Много малко деца, ако има такива, днес умират в Европа поради недохранване. Продължавайте да предлагате зеленчуци, като проверявате дали вкуса на детето се е променил междувременно“. Научен факт е, че вкусовите рецептори на децата се променят драстично през първите четири до пет години от живота. Когато детето поиска нещо друго, кажете му истината: „Съжалявам, но нямаме това“ или „Нямам време и енергия да го подготвя сега, но съм сигурен, че ще оцелееш”, или, ако имате време, продукти и желание „Разбира се, дай ми 15 минути, ще ти го приготвя. „

Според него не трябва да се употребява думата „придирчиво“ или „капризно на храна“ дете, защото така му лепите етикет. „Може би понякога са придирчиви, но през повечето време не са. Когато едно дете влезе, то трябва да има същите права и да не бъде диагностицирано като малко ядосано, което бързо се приравнява на „трудно“ и означава позиция срещу семейството“ и дава предложението да пазарувате, готвите и да се храните заедно, „защото така децата се учат да ценят храната.. Можете да решите: Искате ли да прекарате времето заедно с конфликти или искате да направите нещо заедно и да създадете процес на заедност“ и дава следния пример: „Това е като сексуалния живот на родителите. Ако решите да не отделите време за интимност и емоционална обратна връзка, вие сте отговорни за резултата – в качеството и количеството“.

Когато децата на масата се държат „неприлично“ и хвърлят храната, това може да ядоса или стресира родителите. Юл с хладнокръвието на детски психолог (според мен произволен топ агент, дори от класата на 007, няма острата и бърза мисъл на добър детски психолог) предлага следната тактика: „Спокойно погледнете детето в очите, вземете чинията и кажете: „О, не ви харесва. Съжалявам, защото ви хареса преди няколко седмици. Вариант на поведение за деца под две години: „Можеш да ми покажеш какво не харесваш”. За по-големи деца:“ Можеш ли да ми кажеш какво не ти харесва, бих искал да знам?“.

За мен доброто хранене е балансиран микс от добра храна, грижа, ангажираност, близки връзки, естетика, преживяване на сетивата, чувства и настроения.

Йеспер Юл

От семейството до семейството има големи различия в това, което разбираме под успешното хранене – както по отношение на качеството на храната, така и по отношение на качеството на събирането. Някои се хранят, за да живеят, а други живеят,за да ядат. Някои ястия се характеризират това, че създават спокойствие и хармония. Други се свързват със спомени за конфликти. Юл не се съмнява, че първите хранения в семейството създават матрица, която повече или по-малко съзнателно сравнява всички ястия и общности от живота. Храната ще бъде много повече от храна за всеки през целия му живот. Храненето през първата година важна тема и младите може да имат трудности, ако са тревожни по този въпрос и да я предата да детето си, неуспявайки да следят и да отговорят на безкрайния поток от нужди на детето.

Майката чувства ли се като ходеща кутия с храна или това е начин да създаде още един тип връзка с детето си? Приема ли с цялото си сърце радостите, но и насигурността, която майчинството носи? Може ли да приеме плача и гнева на детето си? Може ли да приеме отказа от храна, правото му на мнение за вкусовете? Отговорите на всички тези въпроси – и много други – не само определят естеството на храненето в първата година от живота на детето, но и определят психичното здраве в семейството през деня за следващите години.

Конфликтът между нашата лична неприкосновеност (нужди, ценности и граници) и нашето желание за сътрудничество (адаптиране, копиране) е фундаментален екзистенциален конфликт. Той може да бъде описан и като конфликт между индивидуалното и общественото. Ежедневно предизвикателство е да намерим правилния баланс, защото индивидът зависи от групата точно толкова, колкото и групата зависи от индивида. Въпросът, който си задаваме днес, е как можем да отглеждаме деца по неавторитарен и ненасилствен начин. Как можем да ги научим на истинско уважение към други хора, основано на добри преживявания и доверие, вместо на страх или безпокойство. Децата са повече от готови да си сътрудничат и да копират родителите си, когато към тях се отнасят с уважение. Наблюдавайте как всяко бебе е нетърпеливо да угоди на родителите си. Това означава, че нашата задача като възрастни е предефинирана. Сега трябва да разработим начини да бъдем с децата си, които защитават техния личен интегритет и им помагат. Това не е романтична идея, която предполага, че трябва да бъдем „добри и сладки” през цялото време, но че разработваме нови начини за упражняване на нашия авторитет и власт като родители, как децата да растат и да станат здрави, вместо да са наранени, как можем да отглеждаме деца, които са психически здрави и не са нито агресивни навън, нито навътре“.

Йеспер Юл сочи сочва, че има разлика между самочувствие и самоувереност. „Липсата на самоувереност е може би единственият фактор, който причинява най-много болка в хората и в техните взаимоотношения. Когато в отношенията между родителите и децата има насилие, това пречи на децата да развият здравословна самоувереност. Сегашната тенденция сред европейските родители е непрекъснато да хвалят децата – без значение за какво и как. Това само помпа егото им, но не им дава самоувереност“.

 

Откъс от друга книга на Йеспер Юл

 „Това съм Аз“

Отговорността за качеството на общуването и взаимодействието не може да бъде прехвърляна върху децата или споделяна с тях. Тя се пада изцяло на възрастните. Това е тяхната най-важна отговорност и същевременно именно с това те упражняват най-осезаемо косвената си власт.

Традиционно родителите признават тази своя отговорност когато атмосферата в семейството е добра, и се отричат от нея, когато атмосферата е лоша. И все още е така в повечето семейства. Получи ли се срив в общуването и взаимодействието между деца и възрастни, родителите (а също и педагозите и учителите) прехвърлят отговорността върху децата под формата на чувство за вина: „Когато отношенията ми с детето вървят добре, това се дължи на мен. Не се ли получават нещата, виновно е детето“. Това изказване е не просто безотговорно – то е несправедливо! Подобно поведение намалява способността на децата да живеят живота си позитивно.

Алтернативата не е родителите да започнат да се самообвиняват. Това не би било добре за никого. Решението е родителите да поемат отговорността за случилото се, за да бъде предотвратена подобна случка в бъдеще.

Свикнали сме да мислим погрешно, че това, което вреди, са така наречените „негативни“ чувства (гняв, ярост, раздразнителност и др.). Не е толкова просто. Често именно опитите ни да постъпим „правилно“ водят до най-разрушителни резултати.

Пример

Младо семейство изпитва притеснения по повод повтаряща се случка с тяхната дъщеричка на годинка и половина: „Преди около три месеца тя започна да прави следното: отива в кухнята и сяда на пода пред хладилника. Посочва камерата и казва: „Ам ам сладолед!“ Първите няколко пъти, ако трябва да бъдем честни, се умилявахме и впечатлявахме. За жалост сега това се е превърнало в цяло представление и ни отнема по половин час, за да я отлепим от хладилника. Нещо подобно се случва и в други ситуации, в които нашите желания се разминават с нейните. Какво да правим?“

Тези родители са типични представители на своето поколение по ред причини. Те са грижовни и информирани. С интерес следят дискусиите и публикациите по темите на възпитанието и разговарят открито за личното си отношение и опит в тази сфера. Не желаят да са авторитарни и искат да дадат на дъщеря си цялото внимание, от което тя има нужда, когато е с тях.

Не се ядосват и не се дразнят от дъщеря си, но си дават сметка, че тези случки може да излязат от контрол – и с право.

Ето какво се случва (СЪДЪРЖАНИЕ): Дъщерята ги уведомява, че й се яде сладолед. Таткото преценява за момент ситуацията и решава, че няма да й даде сладолед, като казва: „Не, Каролине, сега не може да ядеш сладолед“. Каролине отвръща: „Искам ам ам!“ Таткото повтаря: „Не, Каролине, сега не може да ядеш сладолед. След малко ще вечеряме“. Каролине е обезсърчена. Удря с ръка по пода и повторно заявява желанието си. Таткото: „Не, Каролине – сега не може да ядеш сладолед. След малко ще вечеряме“. Каролине започва да се разстройва, удря с ръчички по пода и повтаря желанието си. Таткото повтаря: „Не, Каролине, сега няма да получиш сладолед. Скоро ще ядеш истинска храна. Ако сега ти дам сладолед, няма да си изядеш вечерята, нали така?“ Каролине настоява, като е все по-разстроена – и така, докато не се разплаче, след което баща й я вдига на ръце и я изнася от кухнята.

Мотивите на бащата са важни. Той не иска да е авторитарен и полага сериозни усилия да обясни на Каролине защо няма да й даде сладолед. В идеалния случай се надява на консенсус – че Каролине ще разбере причината и ще се съгласи с него. Той не повишава тон. Говори й съсредоточено и през цялото време я гледа в очите. Двамата родители се държат по същия начин и когато детето не иска да си ляга, когато не иска да се прибира от яслата, държи да обуе летни обувки през зимата и т.н.

Тези родители избягват емоционалните конфликти с Каролине. Имат лош опит с това от своето детство. И двамата са ходили на детска градина във време, когато педагозите се опитваха да убедят децата, че за всеки конфликт има разумно решение и че е неправилно да си „неразумен“ и „неаргументиран“. Конфликтите с Каролине ги карат да се чувстват лоши родители.

Ето как се случва (ПРОЦЕС): Тъй като таткото иска да постигне консенсус и гледа Каролине в очите продължително време, а и поради това, че преживява нарастващото раздразнение на дъщеричката си като свой личен родителски провал, той допуска водещата роля (отговорността за създалата се ситуация) да бъде поета от Каролине. Малката едновременно вижда и чува неспокойствието и неудобството на баща си и изведнъж се усеща отговорна за това дали той изглежда доволен или недоволен. С други думи тя се оказва отговорна за благосъстоянието на баща си. В същото време тя решава кога да бъде прекратен конфликтът. Никое дете не може да носи такава отговорност. Ако все пак опита, ще изглежда все едно е завзело властта в семейството.

Децата не се интересуват от властта. Когато започнат да тормозят родителите си, то е защото родителите не са поели водещата роля. Тяхното „неразумно“ поведение не е признак на желание за власт. То е израз на болката, породена от непосилната за плещите им отговорност.

На родителите на Каролине не им е лесно. На тях им е известно само едно решение, което са научили от собствените си родители: „Стига си се тръшкала! Ако не ме слушаш, отиваш директно в леглото… веднага!“ и „Дръж се прилично! Мама ще се ядоса, ако продължаваш да се държиш невъзпитано!“

Те постъпват добре като не се опитват да поставят граници по установения от родителите им модел – а именно чрез критики, обиди, авторитарност и унижение. Но какво да направи таткото на Каролине следващия път, когато дъщеричката му заеме позиция на пода пред хладилника?

Ето какво: Първия път, когато тя каже: „Ам ам сладолед!“, той може да отвърне: „Не, Каролине, сега не може да ядеш сладолед. След малко ще вечеряме“. Втория път: „Каролине, сега няма да ти дам сладолед!“, поглеждайки я мило в очите. Ако тя продължи да настоява, той трябва да спре да я гледа в очите и да се върне към предишното си занимание.

Ако Каролине е здраво и нормално дете, ще пробва още няколко пъти, след което ще се разплаче. По- нататък в книгата ще се върнем към това. Засега читателят ще трябва да се задоволи с последния въпрос на родителите и моя отговор:

– Добре де, а тя няма ли да се почувства отблъсната?

– Да, точно така се надявам да се почувства. Нали това е идеята.

Родителите трябва да направят нещо много просто (макар и не винаги лесно). То би имало ефект само ако те наистина мислят това, което казват, и го казват без угризения на съвестта. Тези два компонента изграждат личния авторитет, който ни е необходим, за да не се почувства никой не на място.

Тук не се случва нищо нередно. В реда на нещата е да си поискаш сладолед ако ти се е прияло. В реда на нещата е друг да реши, че сега не е най-подходящият момент за ядене на сладолед. Ситуацията в семейството обаче се е развила така, че и Каролине, и родителите й имат чувството, че нещо не е наред. Не че родителите са се държали безотговорно – ни най-малко. Те просто не са наясно как да поемат отговорността по конструктивен начин, когато използват властта си.

 

 

Още по темата

Статия във Franfurkter Allgemeine Zeitung от 2010 – „Много родители се държат като стюарди и стюардеси“

Сайтът на Жанет 45, издатели на Юл в България

Интервю на списание Amica с Йеспер Юл, публикувано на сайта на Горичка

Интервю в Лира.бг

Разговор с д-р Кристоф Фишер – „Инвестирайте в себе си“

Д-р Кристоф Фишер е психоаналитик и групов аналитик, преподавател по психоанализа, супервизор и обучителен аналитик към международната програма по психоанализа на Университет Зигмунд Фройд, Виена и Линц. Създател и ръководител на Психоаналитичен семинар Инсбрук (PSI). Лектор по клиент-центрирана психотерапия (ÖGWG) и групова динамика (ÖAGG).

Седнали сме в зелена тераса в центъра на София и започвам разговора ни с класическия въпрос „Какво ви доведе тук, д-р Фишер?“.

Тук съм за пръв път, в България, по покана на Българското общество по групова анализа и групови процеси да водя семинар по психоанализ на същнищата като част от Международната обучителна програма по психоанализа и групова анализа, която се провежда съвместно с Университет „Зигмунд  Фройд“, Виена и в партньорство с Психоаналитичен семинар Инсбрук.

Ще започна с въпрос, на който много хора не могат да дадат точен отговор – каква е разликата между психоанализа и психотерапия?

Това е основен въпрос. Идеята е, че в началото психоанализата е начинът за лечение на хора чрез говорене. Една тенденция за мислене за психоанализата днес е, че тя се отличава от останалите психотерапевтични подходи най-вече с глъбинността на изследването на психичното. Психоанализата е по-философски настроена, по-интензивна и по-продължителна. Тъй като психоанализата по-продължителна, тя не се заплаща от здравните осигуровки, затова постепенно се развиват и някои по-кратки форми на лечение – например различни краткосрочни психотерапевтични подходи, защото всички сме, поне малко, болни. Разбира се, не всички психотерапевтични подходи, извън психоанализата, са краткосрочни. Голяма част от тях имат и свои теории за човека. Така стигаме до друга тенденция на мислене за психоанализата днес. Тя е, че психоанализата е психотерапия, наред с останалите психотерапевтични подходи. Всеки може да се възползва от психоанализата в собственото си развитие. Предназначена е както за хора, които не са „болни“ в клиничния смисъл на думата, но биха искали да се развиват, така и, като терапевтична практика, за хора, които са много болни, защото психоанализата изследва психичното в дълбочина.

В какъв етап на развитието си е психоанализата?

Днес психоанализата преживява своeто възраждане. Мисля, че психоанализата през 70те и 80те години на миналия век имаше проблем с това, че е догматична и липсваха достатъчно изследвания за нейната ефикасност. Съвременната психоанализа е много отворена към изследвания и постигнатото в други терапевтични методи.

Моята професионална история започва от Улм (Германия), където съм роден. Там завърших висшето си образование по клинична психология. Към университета в Улм има и институт за психоаналични проучвания.

Психоаналитичната теория е най-диференцираната теория в момента. Бъдещето е пред психоанализата.

Но каква е причината хората да я търсят, ако има по-краткосрочни видове терапия тогава?

Зависи от състоянието на обществото. Хората в днешния свят срещат проблем с разпадането на семейните структури и, въпреки че са част от много групи, хората преживяват дълбока вътрешна криза на екзестенциална самота. Тогава започват да търсят път към познание и разбиране на себе си. Хората имат нужда да знаят как да живеят, как да работят и да имат добри взаимоотношения с другите.

Психоанализата е процес, не решение, но това е трудно да се разбере преди да си започнеш…

Зараза на нашето общество и време е, че има толкова много техники и средства за общуване и всичко трябва да е бързо, по-бързо, най-бързо. Когато обясня на пациента срещу мен, че терапията е процес, който изисква време, тогава хората разбират, че в нашите срещи имат това време за себе си, че така могат да покажат, че са важни за себе си, че това е тяхното място. Мисля, че скоро хората ще разберат, че е привилегия, преимущество, да посещават психоаналитик. Започвайки психотерапия, човек инвестира своето време, енергия и финанси, с които трябва да разполага. В Австрия здравните осигуровки покриват една част от разходите, но зная, че в България хората сами заплащат психотерапията си. Понякога хората идват при мен и казват, че не могат да си плащат. Тогава им предлагам да вземат кредит за терапията си – така или иначе всички взимаме заеми за колите или кухните си. Тези неща са хубави, но също така е добре да правим и ремонт и на самите себе си.

Моето впечатление е, че истинския напредък се постига не когато човек преживява актуален, остър проблем, но когато вече е достигнал до етап на спокойствие и тогава може да се просегне и вкуси плодовете от наученото през живота си.

Да, за психоанализата, но и за всички други дългосрочни психотерапевтични подходи, целта е не само да бъде премахнат симптома, но и да направи личността по-удовлетворен от онова, което не е виждал преди това, да подобри отношения си. Съществуват теревтични подходи, които обещават да „решат проблемите“, но за нас това не е целта, защото проблемите непрекъснато съществуват, каквото и да правим – житейски, обществени, любовни…

Какво има в летния ви списък от книги за четене?

Чета много криминални романи. В тях откривам в тях психологически конфликти, които всички ние носим. Интересувам се също от философия и политика – в днешните времена е важно да четем и знаем за политика.

 

 

 

 

.

.

 

Изследването ANGI: точка на пречупване за разбирането на болестта анорексия невроза

С вълнение ви представям дълго чаканите изводи от ANGI. Според авторите на изследването е достигнато до инфлексна точка. С този термин от математическия анализ те искат да означат момента, постигнат и при изследването и на други психични разстройства, при който ще се промени значително разбирането за заболяването на база на събраните данни.

В изследването основна точка са генетичните фактори, свързани с анорексия нервоза, както и това, че те също влияят на физическата активност, което може да помогне да се обясни тенденцията хората с анорексия нервоза да бъдат високо физически активни. Това е нещо, което ние знаем, но тук данните се разбира, че причината не е „психологическия импулс с цел удовлетворение на друго желание, например отслабване“, а е част от цялата биологична страна на въпроса. Революция!

Първото значимо откритие е, че са идентифицирани 8 области на генома, значително свързани с анорексия нервоза, върху хромозомите (най-близкия ген) 1 (PTB2), 2 (ASB3, ERLEC1), 3 (FOXP1 и NSUN3), 5 (CHD10) , 10 (MGMT) и 11 (CADM1). Това е само началото, тъй като се очаква стотици гени да са съучастници за развитието на анорексия нервоза.

Второто е, при хората с анорексия нервоза има сходство в метаболизма (включително при гликемичния индекс), липидите (мазнини) и антропометричните данни (получени през телесни измервания), като е ясно, че не се дължат на генетични фактори, които влияят върху индекса на телесната маса.

Тези две отделни заключения, направени въз основа на събраните данни, навежда учените да заключат, че анорексия нервоза може да се приеме за „метаболитно-психиатрично разстройство“ и че ще бъде важно да се вземат предвид и метаболичните и психологичните рискови фактори при проучване на нови възможности за лечение на това потенциално смъртоносно заболяване.

Друг важен резултат от събраните данни е, че освен гени, които спомагат за развитието на АН има и модел на генетичните корелации, наблюдавани при психичните разстройства. Генетичните корелации, т.е. връзките между различните заболявания на генетичен признак показват, че генетичната основа на анорексия нервоза се припокрива с други психични разстройства като обсесивно-компулсивно разстройство, депресия, тревожност и шизофрения. Тази информация не е нова за хората в областта, но че данните категорично потвърждава предишните проучвания.

Объркващото поведение и трудното обяснение

Факт е, че чисто социокултурните обяснения не могат да опишат в цялост анорексията и хората, които страдат от нея. Въпреки мита, че за всички анорексици слабото тяло е целта, това далеч не е така, когато се влезе в дълбочината на темата, особено когато терапевта (лекар или психотерапевт) и пациента са в разговор, пълен с доверие. 

Със сигурност стремежа към един идеал на тяло може да е начало на пътя към анорексия, но не отговаря на въпроси като „а защо всички не сме 43 кг, въпреки че сме подложени на едни и същи стимули от средата“ .

По-голямото внимание върху разбирането на метаболитните аспекти на заболяването ще позволят да бъдат разработени по-ефективни интервенции, които да са приемливи за пациентите и имат траен ефект. Психологическият феномен на гладуването и генетичният компонент са факти, които обясняват противоречиви събития, които се наблюдаван, като смесените чувства на това да не харесват тялото си, но да не искат да напълнеят, или да им е трудно да се хранят.

Също така не винаги може да бъзде обяснено досега защо има хора, които след медицинска интервенция губят тегло, което им е много трудно да възстановят и психологическата травма от операцията например не е е нито обяснение, нито има ефект влизането им в терапия.

Всеки, който е работил с пациенти с анорексия знае, че има такива, които наистина искат да се хранят и желанието не е само декларативно, но една невидима бариера в тях ги спира, и това не е поза. В много случаи това завършва фатално, но именно изследване като това би могло да ни помогне в психообразованието и обяснението на процесите в тялото и мозъка на човека. Специалистите търсят отговори на въпроси като: как хората с това заболяване достигат и поддържат такива ниски тегла? Как да успяват да живеят с отрицателен енергиен баланс (изразходват повече калории, отколкото консумират)? Как е възможно да намаляват на тегло бързо при определени ситуации, дори когато и без това са със свръхниско тегло? Когато започнат възстановяване и се хранят, защо начина на изгаряне на калории е толкова непредвидим?

Важните стъпки пред всеки засегнат

Поддържане на тегло. Кардинално важно за лечението е възстановяването и поддържането на здравословно тегло, но когато това е трудна част, която следва да е част от цялостно лечение, подцел е частично възстановяване на теглото и частична нормализация на храненето.

Избягване на отрицателен енергиен баланс. По време и след лечение, дори при пълно възстановяване следва хората да бъдат внимателни и да следят да поемат толкова калории, колкото изразходват. Това изследване дава насоки, че може би отрицателният енергиен баланс е в състояние да отключи метаболитен процес, който води до анорексия нервоза. Ако някой в семейството или вие сте страдали от анорексия нервоза, това е достатъчна причина да приемете, че това е част вашето здравно наследство и следва да бъдете бдителни.

Генетичният риск. Генетиката не е съдба, но е факт, с който следва да се съобразите. Специално това искам да бъде прочетено от родители, които решават от безсилие да обвинят децата си, че са „виновни“. Анорексия нервоза е комплексно заболяване, което се повлиява от стотици, а може би в края на проучванията ще се окаже и хиляди гени, както и от факторите на околната среда.

Рискът от развитие на анорексия може да бъде приет като комбинация от четири фактора: генетични рискови фактори, генетични буферни фактори, рискови фактори за околната среда и буферни фактори за околната среда. За да стане още по-сложно ще добавим накрая и епигенетични фактори.

В миналото основа е било идентифицирането на екологичния риск и буферните фактори. Сега се добавя възможността за количествено определяне на генетичния риск, но още не може да се оцени влиянието на генетичните буферни фактори. Напълно е възможно лице (мъж или жена) с висок генетичен риск за анорексия нервоза никога да не развие болестта – поради наличието на генетични и/или екологични буферни фактори. По същия начин, човек с нисък генетичен риск за анорексия нервоза може да развие заболяването в присъствието на предимно рискови фактори на околната среда. Така че нито генетиката, нито околната среда са съдба. Родителите, които са страдали от хранително разстройство, следва от една страна да бъдат внимателни към храненето си, към реакцията си на стрес и към поведението на децата си, като в бъдеще е добре да посетят и генетичен консултант. Като цяло е добре родителите да балансират (да, трудно е) между свръхчувстителност и спокойствие за признаци на хранително разстройство. Ако сте загрижени за детето си, най-добрият вариант си остава работата с лекар-нутриционист или психолог, за да овладявате тревожността и следите собственото си отношение към храната и да овладявате тревожността, но и да не си затваряте очите. Това е активна област на научните изследвания.

Все още не се знае е в подробности каква е ролята метаболизма в случая, но резултатите водят до извода, че тепърва има какво да разберем в тази посока и след това за всеки засегнат да може да бъде изследван, за да се определи какъв тип е анорексията, която носи, и оттам да се насочва в посока, която би била най-ефективна – лекарствен, дали ще е семейна терапия или някакъв друг, адекватен начин. Ето едно поредно потвърждение, че ефективното лечение е възможно като взаимодействие на лекари и психотерапевти!

В бъдеще време

На базата на това изследване и последващите ще може да бъде изчислен индивидуалния генетичен риск от болестта. Когато има възможност да бъде предвидено заболяването и какъв е риска, тогава може да бъдат проведени срецифични интервенции с цел заболяването да не стане хронично или остро. „Това е важен компонент от индивидуализираната медицина“, казват изследователите. С увеличаването на изследваните лица, учените ще може да установят с още по-голяма точност типа или типовете клетки и невронни мрежи, които са прекъснати или дисфункционални при хора с анорексия и тогава ще може да се въздейства върху всички компоненти, разбирайки се биологичната страна на въпроса, което е особено важно при анорексия нервоза, защото „няма лекарства, които да са ефективни при нея“, цитатът е на д-р Патрик Съливан, който е председател на координационния комитет на PGC.

За изследването

Събрани са ДНК проби от 13,363 лица, страдали от анорексия нервоза в някакъв момент от живота си, заедно с контролна група от 9,342 лица, която е подбрана по родствен и географски принцип. Работата започва през януари 2013 и приключва през юли 2016, през което време се събират кръвни проби и клинична информация в пет страни. За изследователите ANGI е важно начало, но е само начало, защото още приемат че размерът на нашата извадка е все още доста малък. Тяхната цел е да добавят още и още данни, давайки за пример проучванията в областта на депресията, които вече имат база данни с над 250 000 участника. Генетиците, изучаващи връзката височина с тегло, имат над 750,000 лица. При натрупването на данни за шизофренията е помогнало значително за разбирането на болестта увеличаването на броя хора в извадката, въпреки че това е една от най-добре проучените болести изобщо. Крайната цел от данни е за 100,000 лица е – цифра, която The Psychiatric Genomics Consortium (PGC) иска да приложи към всички основни психиатрични заболявания. „Обяснението на нуждата от толкова големи бази данни при този тип заболявания е, че няма нямаме тъкан, която да изследваме – просто не знаем „къде се намира анорексията“ и с работата с много хора ще ни е много по-лесно да локализираме заболяването, за разлика от синдрома на раздразненото черво или рака на простатата“, обясняват учените. Това изледване е от типа GWAS (genome-wide association study), което цели да види дали има статистическа зависимост и дали заболяването и до каква степен се дължи на гените и на кои от тях, ако такава връзка бъде открита. Резултатите от пробите на ANGI с други проби води до сравнение на геноми на 6,992 лица с анорексия нервоза и 55,525 контроли от 17 страни в Европа, Австралия и Азия и Европа.

Изследването Anorexia Nervosa Genetics Initiative, което беше публикувано под заглавието “Genome-wide Association Study Identifies Eight Risk Loci and Implicates Metabo-Psychiatric Origins for Anorexia Nervosa” излезе в списание Nature Genetics на 15 юли 2019. То е нициатива на The Klarman Family Foundation и включва работа на учени от University of North Carolina at Chapel Hill, САЩ; Karolinska Institutet, Швеция; Aarhus University, Дания; and Berghofer Queensland Institute for Medical Research и University of Otago, Нова Зеландия.

 

 

 

 

 

 

 

 

.

 снимка: Pexels

Наследство: начинът на хранене се предава от майка на дъщеря

 

Голямо американско изследване, направено от екип учени от различни университети под наименованието Growing Up Today Study събира данни за 3,649  жени между 1996 и 2013. Въпросът, по който се работи е дали майките, които са страдали от хранително разстройство има вероятност дъщерите им също да страдат от такова. Данните показват, че риска дъщери на жени с хранително разстройство да имат симптоми на някое от хранителните разстройства е близо двойно по-голям отколкото ако майката не е страдала от такова.

В заключение на учените подчертават, че внимателното следене на симптомите може силно да помогне за бърза реакция. За съжаление, навсякъде по света, хората с хранителни разстройства не получават лечение на хранителните разстройства. В изследване на СЗО с над 24,000 лица от 14 държави се оказва, че по-малко от 50% от хората с булимия и психогенно преяждане са имали възможност да получат психологична помощ. Някои изследвания твърдят, че помощта зависи от остротата на заболяването, като тези с по-тежки форми, заради множеството здравни усложнения и видимост на заболяването по-бързо са насочвани към здравна помощ, но много мъже, хора с ниски доходи и от малцинствата никога не стигат до такава.

Фактор за развитието (заради начина на хранене и отношение към тялото и храната в семейството), но от друга страна – при отговорните и понякога минали терапия родители – и за бързото търсене на лечение на хранително разстройство е, ако майката е била засегната от такова. Същитото се наблюдава и при родители, които са имали депресивни периоди, чиито деца два пъти по-често получават навременна лекарска намеса. Вероятна причина за това е, че майки с ХР знаят повече и усещат повече финните сигнали и са в състояние да ги разпознаят навреме.  Стигмата към този тип заболявания е по-малка при тях и затова майките се чувстват по-спокойни да говорят за дъщерите си за това и да потърсят помощ.

В друго изследване, на екип учени от различни държави (Австралия, Китай, Полша, САЩ) на стиловете хранене на майките и тяхното влияние върху дъщерите, води до нови статистически доказателства за връзката между двете. В същото изследване се събират и данни за синовете.

Там се прави разделение на три начина на хранене на майката

  • емоционален стил на хранене (хранене в отговор на негативни емоции)
  • външен стил на хранене (хранене в отговор на външни стимули като вида, вкуса или уханието на храната)
  • умерено-ограничителен стил на хранене (хранене по-малко с цел загуба или поддържане на телесното тегло)

Начинът на хранене при децата се определя от навиците на техните родители, като майките, които са с емоционален или външен стил на хранене често пъти са наблюдавани да използват храната за награда или за да поглезят децата си, като момчетата са подканвани повече („за да порастнеш голям и силен“), докато при момичетата идеята за ограничаване на храненето и всички последици, започва да влиза по-рано в съзнанието им. Причината за това може да бъдат както социокултурни модели, при които значението на това как изглеждаш е по-важно от всичко друго – и така момичетата развиват идеята, че дори за родителите им имат очаквания те да изпълнят идеала за красиво тяло, което в момента на развитието на обществото,  е слабото тяло. В същото вреве обаче, децата които наблюдават родителите си, които се хранят като отговор на емоционално или външно събитие се научават да правят същото, което прави объркване между двете идеи в главата – за ограничаване и хранене едновремено.

В диадите майка-дъщеря емоционалното хранене на майката е предпоставка за развитие на емоционално хранене при дъщерята. При синовете емоционалният и външен стил на хранене на майките водят до емоционално хранене и външен стил, но умереният стил на хранене на майката не влияе на синовете. Т.е. рестриктивното хранене се предава по женска линия, не по тази на майка-дъщеря. Това е важно, за да бъдат образовани майките как техния начин на хранене би могъл да повлияе на децата им спрямо техния пол и да знаят как да ги научат да разпознават глада и засищането.

Затова и ако майката познава своя начин на хранене, тя може да осъзнае как влияе на детето си и да внимава кое послание предава и по какъв начин. Колкото по-рано формирате своето поведение, толкова по-голяма е вероятността децата ви да знаят как да се хранят – без да изпадат в крайности и обърквания.

.

 

Пълният текст

.

Снимка Pexels//Nate Hess

 

Момичетата, преминавали през самонараняване, са в риск като бременни

Връзката между самонараняване и психичните разстройства по време на бременността са били обект на изследване на отдела по женско психично здраве в Института по психиатрия, психология и невронаука на Кингс Колидж, Лондон през 2018, а изследването е публикувано през 2019.

Самонараняването е нарочно, директно нарушаване на телесната тъкан, което се извършва без желание за самоубийство, като може да е рязане с нож или друг начин за причиняване на болка, понякога с, а понякога без потичане на кръв, но може да е изгаряне, драскане, удряне на части от тялото (глава в стената, юмруци по стената), хапане на собственото тяло и други. Самонараняването е част от някои личностни разстрайства, но е възможно да се дължи на депресия, тревожни и хранителни разстройства, посттравматично стресово разстройство и др.

Основните изводи са, че при жени, които в тийнеджърска възраст са се самонаранявали, по време на бременност е по-висок риска от тревожни разстройства и други психични разстройства.

Това насочва мисълта, че ако по време на своите тийнеджърски години сте се самонаранявали и по време на бременност усетите, че се чувствате тревожни и тъжни, е по-добре да потърсите психологическа помощ, вместо да се надявате да ви мине, за да може да преминете през периода.

 

 

 

 

 

 

 

.

Photo by Beata Dudová from Pexels

Манджа с грозде – необичайните съчетания в храненето

Комбинирането на вкусове е изкуство, с което се занимава кулинарията и има решения, които будят изненада, но или са географски, или имат за цел да допълнят определен аспект на някоя храна. Така черният пипер, поръсен върху ягоди или босилека с малини, прошутото с пъпеш, карамелът с морска сол и шоколад с червени чушки са предизвикателство за небцето, което е стимулирано по необичаен начин. В България има други комбинации, които са странни за други народи, но това не ги прави странни за нас – като динята със сирене или хляб или палачинки сладко със сирене, макарони със сирене и захар или сладко. Въпреки че както ще прочетете по-долу, вероятно те са свързани с времена, в които хората са гладували. Нима иначе бихме могли да си обясним попарата от сирене и захар, която бабите и дядовците ни обожават?

Тези съчетания си играят с вкусовите сензори и не всеки ги харесва, но са част от културата на регионално хранене.

Има друг тип комбинации, към които искам да насоча вниманието ви сега. Някои от тях съм цитирам от форуми, други описвам (с разрешение) от пациенти.

  • Луканка с течен шоколад
  • Боб с яхния или ананас
  • Диня, топена в соса на гювеч
  • Кисели краставички и течен шоколад
  • Принцеси с кайма и кашкавал с мед отгоре
  • Вафли с лютеница
  • Бъркани яйца, поръсени със захар
  • Мачкани картофи с Орео
  • Пържени картофи със сладолед
  • Дълбоко замразени зеленчуци разбъркани с майонеза и ядени преди да се размразят

Ако в Щатите една от основните съставки е фъстъченото масло (вижте и преяждането на Елвис Пресли), то в Европа течният шоколад е по-популярен.

В странните комбинации слагаме и яденето на мляко на прах без да е разбъркано с вода или съчетано с какао и захар.

Причините, изтъкнати от хора, които са се съгласявали да говорят, за начина им на хранене, е че на първо място причината е пощявка (когато много ти се яде нещо специфично и не можеш да спреш да мислиш за него), „няма какво да ям“, скука и на последно място е усещане за физически глад. По-голямата част от хората казват, че свързват желанието си с невъзможност да се спрат, тревожност и възбуда, преди яденето, но след това усещането е с желание за самоунищожение, депресивитет, вина, гняв, срам…

Хора, които имат остри пристъпи на преяждане създават такива комбинации, но само когато са сами, защото повечето други хора биха реагирали с недоумение и това е поне в една четвърт от всички преяждащи. Независимо от вида на храната и състава, със сигурност един от тях е висококалоричен или високомазнинен – като сирене или шоколад, а най-често комбинацията е сладко/солено.

Друга причина за създаването на такива съчетания е… глад, това е т.нар. „хипотезата за глада“, която предизвиква огромното желание за подобни комбинации. Ограничаването на калории чрез сурови диети води понякога до непреодолимо остри кризи за засищане на вкусове, които човек иначе не може да си позволи.

Комбинациите, с цялата им причудливост са пристрастяващи и много често хората, които ги правят буквално се тресат, само и само да ги имат отново, като може едновременно да чувстват и отвращение от вида и  възбуда от вкуса им.

Именно ограниченията в диетата е предпоставящ фактор за това поведение, което се характеризира с импулс, който не може да бъде преодолян и по направените изследвания е съпоставим с наркотичен глад и съпътстващи негативни емоции, като най-големите групи на хора с такова поведение са при анорексия, булимия, и преяждане.

Исторически погледнато…

„Хипотезата за глада“ се свързва с данните за поведението на бежанци и военнопленници по време на глад причинен заради природата или войни. Хората в такова състояние са яли смесици от плевели, кора, глина и тор; стари обувки с парчета от изгоряла кожа и кости от елен; сгъстявали са супите си със стърготини. По време на Минесота експеримента за глада за който ще разкажа в следваща публикация, Кийс и колегите си забелязали, че по време на фазата на ограничаване на храната някои от участниците са направили „странни и отблъскващи смеси“ в 12-седмичния период след приключването на теста, като тогава храна има в изобилие. Дори след тази фаза на рехабилитация доброволците продължават „навиците си ядат комбинации, които могат да се опишат само като странни“. Хилде Брух, една от първите сериозни авторки по въпросите на анорексията е наблюдавала още преди десетилетия, че жени с анорексия могат да пият оцет или да ядат огромни количества горчица с малко маруля, с цел да задоволят огромното си желание за силна като вкусово усещане храна.

Културата на ограничено хранене и диети и преяждането са свързани до голяма част с преяждането и като такова има своя негативен ефект да кара хората да се чувстват неудобно, че се хранят така, натоварвайки ги с още емоции, които не могат да преодолеят и така се задълбочава цикъла преяждане-диети.

 

 

 

 

 

 

.

Снимка Pexels

 

Зависимостта между здравето на зъбите и травмите в детството

В изследването Health and Retirement Study на Университета Мичиган, което събира данни от 6,427 човека за денталното им здраве и множество социо-икономически фактори и така се затвърждава статистически връзката между състоянието на зъбите и детските травми. В последните две десетилетия се обръща все по-сериозно внимание на ролята на трудните събития в детството – психологически травми, различни видове насилие (домашно, училищно, психологическо, физическо…) от една страна, пушенето и здравето на зъбите.

В това изследване се поставя въпроса дали има общо между социалните, психологическите и поведенческите опитности на човек и цялостното здраве на устата – загуба на зъби през живота, както и колко здрави остават те. За да е пълна картината са били включени данните за образование и нивото на бедност към 51 годишна възраст. В изследването жизненият цикъл на хората е бил оценяван  в три периода: чувствителен (времето в детството, когато събитията слагат тежък отпечатък върху развитието); обобщен (натрупването на събития през живота); на социалната мобилност (промяната в икономическото състояние по време на живота). В модела, построен така, че да бъдат отчетени специфични събития и възрастови периоди се оказва, че травми в детството като смъртта на родител или развод на родителите; физическо насилие са свързани пряко с проблемите със зъбите.

  • 30% от респондентите са изпитали финансови затруднения или са загубили родителите си или са имали родителски развод до 16 годишна възраст
  • 10% са преживели физическо насилие
  • 18% пушат от деца
  • 20%  са живели в бедност поне веднъж до 51-годишна възраст

В интерпетацията на данните авторите коментират, че трудните събития са онези, които провокират поведение, което влияе на общото състояние – например преяждания и злоупотреба със сладки храни, както и пушене от детска възраст (което помага за успокояване на тревожността, не може да се разглежда само като вреден навик).  Стресът може да повлияе и на инхибиторния контрол на мозъка, което води до никотинова зависимост.

Досега най-често се приемаше, че проблемите със зъбите – като изключим лошата хигиена – се дължат на диабет (заради сухотата в устата) или белодробни заболявания (предизвикани от тежко пушене), а също така и на прием на определени антибиотици през бременноста на майката или при детето до 3 годишна възраст, но дори отчитайки тези случаи, заключенията от изследването са, че здравето на оралната кухина зависи от трудностите (стрес и травми), които човек среща в живота си, а не толкова от икономическите и социални фактори.

 

 

 

.
Photo by Oleg Magni from Pexels

Как да харесате тялото си повече (без да ограничавате калориите)

В това изследване, публикувано в базата данни на SAGE накратко става дума за това, че един от начините да се почувствате много бързо по-добре е, като редактирате фийдовете си в социалните медии (фейсбук, инстаграм) и ограничите всички божествени тела, които се снимат под подходящи ъгли и по цял ден се грижат за телата си, докато от вас се очаква да учите, работите, да гледате деца и да се справяте с живота като цяло.

Жените като цяло и особено по-младите, сериозно се притесняват за това как изглеждат, дори и да имат други постижения, например интелектуални или спортни. Тези притеснения водят до сериозни негативни последствия.

Така че ако напоследък ви се струва, че сте особено дебела, твърде разплута или че колкото и да се стараете никога няма да изглеждате точно както искате, а всички ви убеждават, че сте добре, вероятно се сравнявате с нечии… фийд.

Преследвайки Идеалната фигура

Колкото повече следвате инфлуенсъри, които прекарват времето си в това да изглеждат добре, докато вие например трябва да ходите на училище, университет или да работите, толкова повече време ще се самообвинявате, че не изглеждате като 6,000 лайка или там някъде, като резултат ще ядете малко, некачествено и ще се опитвате да постигнете нещо, което е стратегия и живот, в който няма возене с метрото, а масажи всеки ден.

 

 

 

Ден на хранителните разстройства 2019: Не можем са си позволим да чакаме

За четвърти път активистите на Световния ден срещу хранителните разстройства поставяме в родните си страни въпроси, важни за лечението тези заболявания. Тази година искаме да кажем, че хранителните разстройства не могат да си позволят повече да чакат

По-ранно диагностициране и терапевтична интервенция в максимално ранен етап чрез провеждането на скрийнинг тестове в училище и сред рисковите групи е ключ към това хранителните разстройства да не засягат толкова много лични съдби и здраве. Включването на специализирана психотерапевтична помощ за заболелите в рамките на услугите към гражданите, предоставяни от НЗОК.

Хранителните разстройства имат опустошителен ефект върху физическото и психическото здраве на засегнатите и разпростира тежката си сянка върху семейството и приятелите.

Прочетете 

9те истини за хранителните разстойства

Хората с хранителни разстройства – жени и мъже – заслужават да получат добро лечение на телата и душите си. Техният риск от суицид и съпътстващи заболявания е много висок и има нужда от стратегия за адекватното им лечение

Епидемия без граници

Хранителните разстройства засягат близо 70 милиона човека в целия свят (източник). Засегнатите от различни форми на болестите от този тип не е ясно колко са в България. Има различни статии, в които се цитират данни за 200 до 300 хиляди, но това са предположения и прогнози, а не изследвания. Единствено данните за децата със затлъстяване и наднормено са достоверни. По наличните данни в периода 1951-1960 и през 1988-2000 заболеваемостта нараства от 0,45/100 000 до 20,1/100 000 за анорексия нервоза и 35,8/100 000 за булимия нервоза. Пожизнената болестност достига до 18,6%: 1% за анорексия невроза, 3,6-5% за БН и 14% за останалите хранителни разстройства. Тези стойности са значително по-високи при рисковите групи (атлети, танцьори, актьори, модели), като половината от боледуващите не достигат до здравната система (Миланова, 2013).

По данните на НСИ за 2018 г. хранителните разстройства са сред четирите причини за призната трайно намалена работоспособност/вид и степен на увреждане 7.3%, като са включени в една група с болестите на ендокринната система, разстройствата на храненето и обмяната на веществата, а преди тях са болестите на органите на кръвообращението – 34.2%.

В последните данни на НСИ имаме още данни, които включват болни под наблюдение на психиатричните заведения и структури на 31.12. по вид на заболяването, където хранителните разстройства са включени в една графа с друг тип заболявания, а именно са групирани като „Разстройства на храненето, съня и сексуалността“. В тези данни е указано, че през 2016 г. е имало 151 хоспитализирани , което е малко повече от 2017, когато броят им е 130 (НСИ, 2019)

Определянето на точния броя засегнати в България е много трудно по няколко основни причини: много засегнати лица не търсят психиатрична и психологическа помощ; много засегнати лица не споделят с лекарите, че имат съпътстващо хранително разстройство, когато отидат да се лекуват за някой от страничните ефекти (за вторична аменорея, сърдечни проблеми, гастро-ентерологично, дентални и др.); много общопрактикуващи лекари не са подготвени добре за среща с такива пациенти; често пъти хранителното разстройство не е водещо, а съпътстващо заболяване и така то не се отчита в здравната система.

#WeDoActNow     #WeDoActNow2019  #EatingDisordersCantAffordToWait

 

 

Полезни сайтове и линкове по азбучен ред

Бележка към фондации и кампании – пишете ми през формата за контакт, за да ви включа

 

Войната с храната – скрийнинг тест и материали за хранителните разстройства

Живот на килограм – благотворителна инциатива за превенцията на хранителните разстройства и изграждане на здравословна връзка с храната при ученици от 12 до 18 години.

Център Инсайт – Проект “Фреш старт за младежи с анорексия и булимия”; Програма “Инициативи за обществено здраве” на Министерство на здравеопазването

 

 

 

 

Photo by Lukas Hartmann from Pexels

Как поддържам формата си, от Мерилин Монро

Това е реален материал, публикуван в началото на 50те години в списание Pageant, което вече не съществува. 57 години по-късно ето я тук в целия й черно-бял блясък.

 

Как поддържам формата си

от Мерилин Монро

Честно казано никога не съм приемала фигурата си за изключителна; съвсем доскоро рядко се замислях за нея. Единствената ми най-голяма грижа беше да имам достатъчно за ядене. Сега се тревожа дали не ям твърде много. Никога не съм се грижила да правя упражнения. Сега прекарвам поне 10 минути всяка сутрин, упражнявайки се с малки тежести. Създадох мои собствени упражнения за мускулите, които искам да запазя стегнати и знам, че са точните за мен, защото мога да усетя как им действат, докато се движа.

Как да се чувствате блондинка от главата до петите

Спорт. Никога не са ме интересували спортовете на открито и нямам желание да изпъкна  в тениса, плуването или голфа. Ще оставя тези неща на мъжете. Въпреки набиращата голяча популярност на кожата, загоряла от слънцето, не мисля, че тя е по-привлекателна от бялата кожа или че е по-здравословна. Лично аз се възпротивявам на силния загар, защото харесвам да се чувствам блондинка от главата до петите.

По природа, предполагам имам предразположение към успиване. Мразя да правя каквото и да било в забързана, напрегната атмосфера, и е на практика невъзможно да скоча от леглото сутринта. В неделя, който е моят ден за пълно безделие, понякога ми отнема два часа, за да се събудя, наслаждавайки се на всеки отделен момент на сънливост. В зависимост от задачите ми, спя между пет и десет часа всяка нощ. Спя в по-широсо единично легло и използвам само един единствена тежка завивка пух, зиме и лято. Никога не съм могла да нося пижама или нощница; те ми пречат на съня”.

 

Тя не обича да бъде вкарвана в рамки

Упражнение. Всяка сутрин, след като си измия зъбите и лицете, и изтръскам последния слой сън, лягам на пода до леглото ми и започвам първото упражнение. Това е обикновено упражнение за стягане на бюста, което се състои от вдигането на гирички от 2 кг, като ръцете ми са разперени настрани до позиция точно над главата ми. Правя ги 15 пъти, бавно, после ги повтарям 15 пъти от позицията, където ръцете са назад над главата ми. Тогава, с ръце на 45 градуса от пода, движа гиричките в кръг, докато се изморя. Не броя ритмично, както хората го правят по радиото; не мога да понасям упражнения, ако се чувствам вкарана в рамки.

Комплект странни навици за хранене

Закуска. Винаги са ми казвали, че начинът ми на хранене е абсолютно странен, но не мисля така. Преди да взема сутрешния си душ, си стоплям чаша мляко на котлончето, което си държа в хотелската стая. Когато вече е горещо, счупвам две сурови яйца в млякото, разбивам ги с вилица и ги изпивам, докато се обличам.  Добавям към това хапче мултивитамин и се се съмнявам, че има лекар, който може да препоръча по-хранителна закуска за работещо момиче, което бърза.

Вечеря. Моите вечери вкъщи са стряскащо обикновени. Всяка вечер спирам на близкия пазар до хотела ми и си взимам стек, агнешки котлети или малко дроб, които пека на електрическата скара в стаята ми. Обикновено изяждам и четири или пет сурови моркова с месото, и това е. Може би отчасти съм заек; никога не ми писва от суровите моркови.

P.S. Добре е, предполагам, че се храня просто през деня, а последните месеци си създадох навика да спирам в сладоледения салон  Wil Wright за сладоледена мелба със сос от горещ фъдж. Сигурна съм, че нямаше да мога да си позволя това прегрешение, ако обичайната ми диета не беше съставена почти изцяло от протеинови храни.

 

 

Лили Стефанова, треньор: „За мен главната цел е да накарам тялото им да функционира нормално“

С това интервю продължавам проекта за срещи със специалисти, които работят с хора с хранителни разстройства, като целта е всеки един от нас да покаже какво вижда от своята гледна точка, като това, надявам се, че ще обогати представите на всички за многоликостта и ефекта на хранителните разстройства върху (твърде) голяма част от живота и здравето на засегнатите.

Днес срещата ми е с Лили Стефанова, треньор със страст към спорта от малка – започва с няколко години в леката атлетика като спринтьорка, но сериозна травма в коляното не й позволява да продължи да се развива професионално. Завършва не НСА, а НБУ със специалност Туризъм и близо 10 години е търговец в сферата на телекомуникациите, а на по-късен етап става и търговски мениджър. След раждането на второто си дете решава, че е дошло време за тотална промяна в живота ми и се заема се отново сериозно със спорта, който винаги й е носел само позитивни емоции. Записва курсове в НСА за треньори и започва да се занимава активно със фитнес. Година след това получава предложение да водя спортната рубрика в „Преди обед“ по bTV. Така вече 10 години помага и мотивирам хората да постигнат желаната фигура.

В залата е над 7 часа дневно в залата, работи с близо 80 души във  фитнес „Зевс“ в Павлово, тел. 0878960774, където понякога сред хората й има такива с наднормено тегло (над 160 кг), хипертония, метаболитен синдром, хашимото, дискови хернии, хора след прекаран инсулт, различни изкривявания на гръбнака, с анорексия и булимия.

Все едно сме в Древна Гърция, Лили, страстта към красиво тяло и умни статуси е завладяла, хората. Инстаграмът ми е залят от снимки на съвършени жени! Това е една от многото причини хората да не приемат телата си, каквито си носят – и тогава решават да ги променят. С какви желания идват най-често хората при теб в залата?
В днешно време хората стъпвайки в фитнес залата, искат да отслабнат бързо, лесно и без много усилия. Това тяхно желание подхранва цели клонове от индустрията. Но истината е една – ние, треньорите, не сме магьосници и нищо не става светкавично и без усилия. Здравословното и трайно отслабване е сложен и продължителен процес. Отслабваме се само, когато има калориен дефицит! Това не означава, че трябва да се гладува, но да извършваме достатъчна физическа активност. По този начин натоварванията ще активират мускулите ни, които ще се стегнат, а на свой ред – те ще приберат и намалят обиколките ни. Колкото по-голяма мускулна маса имаме, толкова повече калории ще горим – дори и в покой.

Ако от една страна са хората, които искат да са с божествени тела – и са готови да свалят и да гладуват – от друга са хората, които са с много килограми в повече. Какъв е опита ти – за колко време и при какво натоварване седмично може да се очакват резултати и при едните и при другите?
Отговорът е строго индивидуален. Всеки един човек е различен и тялото му реагира по различен начин. На един здрав човек, който има да свали няколко килограма и да оформи тялото си, са му нужни от 3 до 4 месеца да влезе в много добра форма. Говорим от 3 до 4 пъти седмично
тренировки и стриктен хранителен режим. Под стриктен визирам без алкохол, без сладко,без
газирано, без пържено, без тестени изделия и всякакви храни в шумящи опаковки. Този период е
напълно достатъчен на едни здраво функциониращ организъм да постигне желаните цели.
За съжаление днешно време хората, улисани в бързото си ежедневие, все по-малко обръщат внимание на храната, която консумират. Работата, стресът и проблемите ни карат да се храним безразборно, бързо и на крак. Неусетно теглото ни се повишава, а и с него идва и риска от различни здравословни проблеми като – диабет, сърдечни заболявания, високо кръвно, някои
видове рак и т.н. Работила съм с хора, които са били с метаболитен синдром, анорексия,
затлъстяване, хашимото, инсулт. При тях проблемът с теглото е очевиден и преди да се заемем с него, е много важно да вкараме в релси техният организъм. Подходът трябва да е много внимателен и съобразен с тяхното заболяване. За мен главната цел е да накарам тялото им да функционира нормално! Този процес отнема месеци и отново е строго индивидуално. Случи ли се това, възобновят ли се процесите, отслабването е съвсем постижима цел. Просто трябва  желание, воля, инат, дисциплина и постоянство!

Какво е предизвикателството при работата с хора със свръхнормено тегло?
Не бих го нарекла предизвикателство, а по- скоро правилен подход, много труд и енергия.
Хората стигнали до положение на свръхтегло са силно емоционално зависими от храната.
Работата не е само да ги накарам да направят серия от упражнения, а да им помогна да осъзнаят нуждата да се грижат за себе си и да преодолеят хранителната си зависимост. Процесът е двустранен. Много трудно се постигат резултати с човек, който няма мотивация и се е предал.
Да, трудно е! Аз самата приемам всеки новодошъл, не като поредния клиент, а като нов приятел, който се нуждае от помощ. Затова съм и създала едно мини фитнес общество, в което всички сме приятели. Ние се подкрепяме и насърчаваме взаимно. Работата с хора е трудна поради факта, че всеки е различен и има своята индивидуалност, но спорта и желанието да бъдем здрави ни обединява и заедно постигаме целите си.

Има мъже, които страдат от бигорексия – това е мъжки вариант на анорексията, при която никога не са доволни от мускулите, които са натрупали и винаги се чувстват „недостатъчно красиви“ и стоят в залата. Има и много хора, които жертват социалния си живот заради фитнес-заниманията си. Кога според теб човек е „прекалил“ със спорта?
Със спорт не може да се прекали. Спортът е здраве! Проблемът тук е на психологическа
основа. В такива случаи човек губи реална представа за себе си, и има голяма вероятност да си
докара куп заболявания, ако не му се помогне.

Каква е твоето определение за „красиво тяло“?
Красиво тяло – ЗДРАВО ТЯЛО!

 

 

Други срещи със специалисти

Интервюто с д-р Райна Стоянова, ендокринолог

Интервю с д-р Елена Димитрова, кардиолог

Интервю с д-р Димитър Тянков, дентален лекар

Какъв е Вашия риск от хранително разстройство, направете своя тест тук, на сайта на книгата „Войната с храната“ на проф. Джулия Бъкройд

Връзките между травмите в детството и болестното преяждане

Беше публикувано изследване на френски автори, което показа голямата връзка между травмите в детска възраст/ранна зрялост и затлъстяването комбинирано с болестно преяждане. При пациентите с болестно преяждане има ясно доказана история на травматични събития от психологически произход през началните им етапи на живота им.

За да се изчисли връзката между детските и тийнеджърските травматични събития и преяждането са проведени структурирани клинични интервюта от психиатри с 326 мъже и 1158 жени. Емоционалното пренебрегване е най-честото събитие, изпитвано от пациентите (77.8% от жените и 63.5% от мъжете), следвано от физическо насилие (23.3%), наблюдение на домашно насилие (17.7%) и сексуално насилие (11.8% жени и при 2.8% от мъжете).

Разпространението на болестното преяждане в съвкупната популация се изчислява на 34.9%. При мъжете водещ независим предиктор за проявата на болестта е липсата на емоционална подкрепа, следвана от физическото насилие. При женните това са емоционалните липси от значимите възрастни и сексуално насилие.

Но какво точно е емоционалното пренебрегване и защо е толкова влиятелно върху този на пръв път физиологичен аспект, какъвто е (болестното) преяждане?

Наблюдаваме пренебрегване на емоциите на детето, когато родителят не може да реагира на емоционалните нужди на детето, като причините за това може да са както личните емоционални проблеми на родителя, така и житейски фактори като заетост, болести и други. Родителската неангажираност е в емоционалната сфера, може да няма нищо общо с материалните условия в семейството. За детето е проблем когато не може да признае определени, обикновено негативни, емоции (страх, тъга и др.), защо те биват омаловажени, когато не е одобрявано и утвърждавано; когато детето реши, че е по-добре да се справя само с проблемите си, вместо да ги споделя, което се случва в резултат на комбинация от семейни динамики.

Емоционалното пренебрегване не е обаче психически или морален тормоз. Разликата е голяма, но разрушителната сила не е малко и при пренебрегването, защото детето се чувства зле. Проявата му е небрежност при общуването с децата и техните важни моменти. Има и една друга особеност, която може да убегне. Децата базово са два типа – силно чувствителни и слабо чувствителни. Какви ще бъдат не се определя от семейната среда, а просто се раждат такива. В едно семейство може да има и от двата типа, като причините са както и за темперамента – просто си такъв и толкова. Само че високочувствителните деца реагират по-тежко, силно, соматично и дългосрочно на ефекта от емоционално пренебрегване (може да прочетете по темата тук). Ако сте чувал/а често като дете думи на близки като: „Ама си свръхемоционална“; „Не се дръж като бебе“; „Престани да прекаляваш в реакциите“ или „Твърде чувствителна си“, вероятно принадлежите към групата на високочувствителните хора.

 

Още по темата

Повече за състоянието „болестно преяждане“

Книгата „Войната с храната“

Тестове на английски – личен и дали детето ви е високочувствително

 

 

 

 

 

 

.

Photo by Markus Spiske temporausch.com from Pexels

Къде започва насилието? Интервю с Мари-Франс Иригоайен

Мари-Франс Иригоайен е френски психоаналик и системен психотерапевт. Нейната книга „Моралният тормоз. Перверзното насилие във всекидневието“ (Colibri) e от малкото на български, говорещи за психологическото насилие – в двойката, в семейството, но и на работното място. Това насилие често прилича на шеги; на небрежни, но много болезнено остри забележки и донякъде дори имат основание, което му придава характер на нещо, което е „добро“. Всички капки кръв от тези боцвания водят до кръвозагуба на засегнатия и постепенно психическите му сили и самочувствие колабират. Как се случва моралният тормоз, какъв е неговия алгоритъм и как да бъде прекъснат – това е работата на авторката в тази книга.

Лично за мен частта, която представлява голям принос е за тормоза на работното място, където се разиграват сценарии, в сравнение с които понякога Game of Thrones изглежда като постановка в детката градина. Преди известно време се срещнах с Мари-Франс Иригоайен и ето днес цялото интервю с авторката на тази забележително полезна книга.

Каква е причината да се заемете с темата?

Установих в психоаналитичните групи, които водя, че голяма част от хората са подлагани на такова насилие и то много сериозно насилие. Много мои колеги – психоаналитици и системни психотерапевти твърдяха, че след като въпросното лице остава в тази ситуация, това означава, че тя ги удовлетворява по някакъв начин и ми говореха за мазохизма и удоволствието им да бъдат жертви. Аз не бях съгласна с тяхното мислене и си задавах въпроса „къде започва насилието“. Преди да напиша „Моралният тормоз“ вече бях работила много по въпроса и установих, че за една част от моите пациенти ситуацията беше нормална, но за други не беше така и те мислеха, че с тях се злоупотребява. Във Франция се смята, че всички „пси-“, било психиатри или психотерапевти трябва да останат неутрални и да не заемат позиция. Когато написах книгата, това беше, за да заема позиция и за да кажа, че такава ситуация не е нормална. И днес, 15 години по-късно, колегите са съгласни с мен.

Раните от физическото насилие се превръщат в душевни – но какво се случва с душевните рани от моралния тормоз, когато продължат по-дълго време, какво се случва в душата на човек?

Според мен физическите рани не преминават в психологически, защото когато има физическо насилие има задължително и психологическо. Във Франция жените, които са били жертва на насилие казват, че раните им ще изчезнат, но ужасните думи, които са чули, никога няма да ги забравят. Психичното насилие може да доведе до психосоматични прояви. Унижението и остракизма активират същата зона в мозъка, както и физическото насилие.

Какъв е Вашият отговор на класическия въпрос: с какво отиването на психотерапевт или психоаналитик ще реши трудностите пред човек, който е жертва на насилие?

Ще отговоря аз как работя в такава ситуация. Първоначално хората имат желанието да разкажат какво им се се случило и мечтаят да им се повярва. За мен психотерапевта трябва да заеме позиция и да каже, че изживяната от пациента/клиента, ситуация не е нормална. Следващата стъпка е да се опита да разбере защо агресорът е постъпил по този начин. Ако насилникът е бил ревнив, това трябва да се каже ясно, защото в ситуацията на насилие, жертвата се чувства виновна, но не и насилника и е много важно жертвата да се освободи от чувството си за вина. Най-важното е жертвата да възвърне увереността в себе си, защото насилникът най-често й е казвал, че тя за нищо не струва. На второ място трябва да да накараме жертвата да се чувства по-добре – да се облича по-хубаво, да се среща с приятели, да се занимава с някакъв спорт. Може да се анализира по-подробно ситуация, когато жертвата се възстанови и възвърне известно доверие в себе си, например да се опитаме да разберем защо не е успяла да се защити добре, защото често пъти се случва насилие в зряла възраст да отключи спомени за насилие в детска възраст. Да, думите могат да лекуват. Те могат да убият или да доведат човек и до самоубийство, но съм убедена, че думите могат да лекуват.

Възможно ли е човек, преживял психологическо насилие да продължи живота си, без отново да стане жертва на такова?

Смятам, че след една добра работа с психотерапевт, жертвата няма да повтори това, защото ще може да не попада отново в такава ситуация.

„Бий се“ или „бягай“ е по-добрата стратегия?

Зависи от личността на насилника. Всеки случай е различен и трябва да се разглежда като такъв. Ако насилникът е до такава степен перверзен, че жертвата не може да го надмине, по-добре е да избяга. Във Франция вече има един закон за психологическото насилие и човек би трябвало да се обърне към закона, но за да го изобличи трябва все пак да има минимум доказателства.

Хранителните разстройства често се появяват в следствие сексуално насилие, особено в детството, но също така и на психологическо – като училищен тормоз в тийнейджърска възраст или вследствие на обиди за външността в семейството – както увеличени, така и ниски килограми. Какви са Вашите впечатления?

Понякога да. Убедена съм, че резултата от насилието винаги се отразява върху здравето. В областта на психосоматичните заболявания прекомерното надебеляване и отслабване са често срещани. Проблемът е, че при такова насилие е, че всичко е толкова неуловимо, че не можем да бъдем сигурни има или няма насилие и онова, което не може да бъде изразено с думи, да бъде наречено, се изразява през тялото.

Наблюдавала съм едно усещане за безнадежност при хората, които преживяват такова насилие. Какво бихте им казали Вие?

Бих има казала така – когато познавате начините на насилие, може да изработите противодействие, но трябва да знаете докъде се простират собствените ви възможности. Първият въпрос, на който трябва да си отговорите е – това, което прави другия, устройва ли ме? Първото нещо, което трябва да направите след това е да го кажете – „Не съм съгласен, моля спри“. Ако другият не си промени поведението, най-добре е да избягаш, но понякога един такъв разговор води до положителен резултат. И когато човек попадне в такава ситуация, трябва да говори за нея – дали във форуми в интернет или с психотерапевт, но трябва да говори. Когато си в такава ситуация, не можеш да мислиш, не можеш дори да разбереш какво става и затова е необходим един външен поглед, някой който да ти посочи за какво да разговаряш.

Виждам ролята на книгата „Моралния тормоз. Перверзното насилие във всекидневието“ като пътеводител за тези, които са загубили границите си да прочетат какви са границите в отношенията.

Да, целта на книгата ми и случиаите, описани в нея беше точно такава – не, недейте да попадате в такива ситуации – опасно е и ако вече сте попаднали, как да успеете да излезете. Важното е, за хора, които са попаднали в такава ситуация е, че не са сами – и че има други, които са успели да се оттърсят и да излязат от подобно нещо.

Книгата „Моралният тормоз. Перверзното насилие във всекидневието“ може да намерите в книжарниците на Colibri, да я поръчате онлайн като физическо копие или в електронен вариант.

 

Още по темата

Откъс от книгата

 

 

Още от същата авторка

Жени под влияние, книга за причините за насилието в двойката

Друго интервю на български, във връзка с книгата Жени под влияние

 

 

 

 

 

 

 

.

снимка: Pexels

Пинк за тревожността, трудностите и терапията

Преди няколко дни в Today Show Пинк, чиито текстове рядко са ла-ла-ла много те обичам и не мога без теб, затова да танцуваме и бум-бум, сподели своя път през тревожността, депресията, психотерапията и семейната терапия. Когато толкова позитивен герой като нея сподели, че не е на „Вие“ с главоблъсканиците на живота и не се прави, че „казано честно, всичко й е наред“, това е ход в добра посока – всички сме хора, дори тя!

Цялото видео е в края на поста.

Към темата я насочи Карсън Дейли, за когото психичното здраве е важен въпрос – и той доста е говорил по нея. Пинк (39) каза, че според нея в момента младите хора страдат повече от тревожност, докато в нейното поколение това са били повече депресията и самоубийствата и продължи така: „Разбирам го напълно, била съм депресирана, тревожна съм и премислям всичко непрекъснато“. Уау! 

Да, в последните 19 години чухме от нея, че не са й чужди травмите (Beautiful Trauma), страданието от развода на родителите й (Family Portrait), тоталното отчаяние от партньора ти (So What и опита да спасите връзката си Just Give Me a Reason) и депресията (Glitter in the Air), но сега Пинк не е иносказателна, а директна: „Единствената причина, поради която сме заедно с Кари (съпругът й), е че ходим на семейна терапия през цялата си връзка, дори преди да се оженим“. И двамата са от разделени семейства и не знаят как да се справят с поддържането на връзката – виждали са само как проблемите се решават с тряскане на врати. Психотерапевтката им говори италиански като Пинк и полски като Кари – което допълнително помага да разбира контекста на отношенията им, тръгвайки от спецификата на културите, които са в корените им. Това е много интересно, защото наистина се приема, че психотерапията и психоанализата на роден език е двойно по-ефективна, отколкото тази на не-майчин език по данни на АPA (Американската психологическа асоциация).

Пинк се среща за пръв път с психологичното консултиране, когато на 14 майка й я замъква на психолог, но истинския й път е, когато се скарва с Лаура, приятелка и личен асистент са изправени пред варианта никога да не си проговорят, втората й предлага да отидат на семеен терапевт, за да решат семейно-приятелските си проблеми – и тази терапевтка впоследствие се превръща в неин личен психотерапевт, с когото, 17 години по-късно, продължава да работи.

17 години?! Почти чувам звукът от отместването на вежди нагоре. 17 години е много време, да, но и Пинк никак не си губи времето и е непрекъснато в стрес на работата; общува с много хора, бори се с неразбиране (реакцията на хора за снимката на сина й с пате по пате я накара да реши да спре с публикуването на снимки на децата й); семейната й история не е лека и има преживяни няколкото спонтанни аборта, първият от тях на 17 години. За помятанията тя разказа пред изданието USA Today и в песента Happy от новия й албум – „откакто станах на 17 мразя тялото си „, пее/плаче тя. За текста тя казва: „това е освобождение. Винаги съм била човека, който харесва да се здрависа със слона в стаята. Не се чувствам по-различна от всеки друг, но може би просто мога да говоря за това. Вярвам в психотерапията и мисля, че музиката е психотерапия„.

Preach, sister! Аз се песен-терапевтирам вече 19 години с теб и текстовете ти – освен с тези, на които им плащам за това!

Помятанията и абортите често пъти са подценявани от близки и роднини като травматично събитие, но те са събитие, което остава отпечатък, или дори липсващи парчета по душата на жената, които трудно се залепят и оставят кървящи рани, дори когато жената се прави, че „не е голяма работа“. Бележка: подкрепям pro-choice, но не отричам, че душата страда, независимо от обстоятелствата.

Към психотерапията, Пинк добавя значението на воденето на дневник и писането на песни, което при нея е терапия, защото „служи за екзорсизъм на демоните ми“. Малко уточнение за практиката „водене на дневник“. Това е своеобразно, но много целенасочено изливане на душата, като се разделете с представата „мило дневниче“ и тези опити за дневници и блогове, които умират при раждането си заради лицемерието и сладникавата картинка, която авторите се опитват да представят. За да е ефективна тази практика трябва да е „до кокал“, да пишете каквото мислите, а не каквото е хубаво да мислите. Повече може да прочетете тук, в този линк.

„Вярвам в конфронтацията сам със себе си и взимането на размисли от това.

Което харесвам в терапията е, че ти показва къде са ти слепите петна.

Въпреки че често се чувстваш некомфортно и болезнено,

тя ти дава информация с какво има да работиш вътре в себе си“.

пред USA Today

 

Завършвам този про-Пинк пост с думите й, които каза пред Елън ДеДженерис: „Изкуството някога идва ли от щастието?! Не. Болката е катализатор на промяната. Тя е мотиватор. И си струва да говорим за нея… Болката е всичко„. (линк към тази част от интервюто)

Не се плашете от болката. Тя може да ви заведе на по-добри места от тези, на които сте, Пинк е права и силна, щом не я е страх да покаже уязвимостта си.

 

 

 

Още по темата

Новият, осми поред, албум на Пинк „Hurts 2B Human“ излезе в петък и в него участват Beck, Sia, Chris Stapleton, Khalid, Julia Michaels, Max Martin и Dan Reynolds от Imagine Dragons.

Интервюто в USA Today

 

Моят плейлист с песни на Pink, хронологично, топ 15

1. There You Go (2000) – въпреки че тук имаме „бяла черна певица“, има надежда и се чува.

2. Just Like A Pill (2001) – Директно по въпроса за всички гаджета, които те докарват до ступор. „To the middle of my frustrated fears“

3. Don’t Let Me Get Me (2001) – тази песен е запазена за всеки, който има дни, в които не може да се погледне в огледалото. „Every day I fight a war against the mirror. I can’t take the person starin’ back at me. I’m a hazard to myself…“. Това е албума Missundaztood, за който работи с Линда Пери, а аз като чуя Линда Пери се побърквам, имам такъв „принцип“.

4. ‘Cuz I Can (2006) – badass в най-чиста форма – I don’t play your rules, I make my own

5. Have I seen The Rain (2006) – емоционална песен, първата на която се е учила да свири. Напомня ми на съвсем друга песен и на нещо от моето детство

6. So What (2008) – badass втора серия

7. Crystal Ball (2008), защото любовта се „нуждае от засвидетелстване и малко прошка“

8. Glitter in the Air (2008), защото мятането на ласо към Луната е важно за издърпването

9. Whataya Want From Me (2010), защото я пее по-добре от Адам Ламберт

10. Raise Your Glass  (2010), защото ни кара да „вдигаме наздраве, когато грешим по правилен начин“

11. Fkin’ Perfect (2010), защото „ако търсиш критици, навсякъде са“

12. Try (2012), защото „това, че си се изгорил не означава, че ще умреш“

13. Just Give Me a Reason (2012), защото можем да се научим да обичаме и трябва да внимаваме за връзките когато „са извити, но не прекършени“

14. Revenge (2017), защото ми харесва и е с добра мелодия

15. Love Me Anyway (2019), защото любовта е „странно нещо, кой не люби, той не знай“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

.

Това нещо, наречено любов

Макар да не е задължително обратното на омразата, много често любовта е мислена така. Някои хора говорят за любовта като за нещо чисто, горе-долу така както виждаме бялата светлина. Или е „включена“ и животът е светъл, или е „изключена“ и всичко е потънало в мрак.
Днес искам да покажа една метафорична призма на тази светлина, за да изследваме някои от многото различни цветове, които можем да открием в спектъра на това нещо наречено „любов“.
Любовта може да бъде нежна или жестока. Може да бъде отдаваща се или изискваща. Може да бъде чиста или извратена. Може да дава сигурност или да стане заплаха за сигурността. Може да бъде издръжлива и да устои на много изпитания, може да бъде крехка и да се разруши при първото изпитание. Може да ни издигне до незнайни висини, или да ни запрати в бездната. Може да ни освободи или пороби. Може да ни отведе там, където винаги сме мечтали да идем, а може и да ни докара до ужасна мизерия. Любовта е и още много повече от това. И често пъти, когато най-малко искаме да го осъзнаем, човекът, когото смятаме, че толкова много обичаме, може да се окаже само един образ, който сме създали в ума си. Без съмнение, ние искаме да вярваме, че този образ е реален, а не фантазия. Така че, нека се опитаме да изследваме това още малко.
Бих искал да започна с раждането на човек.
Когато всичко е наред и майката се свърже по естествен начин с бебето си, тя има чувството, че държи най-красивото бебе на света. Много често се случва ние, които имаме деца или внуци, да гледаме на тях като на най-прекрасните деца. И обратно, понякога гледаме чужди деца и се чудим как е възможно някой родител да обича такова бебе или дете, което за нас е крайно непривлекателно. Сигурно ще се шокираме ако разберем, че някои от тези родители си мислят същото за нашето обичано бебе или внуче. Та, как е възможно това?
Част от това може би е начинът, по който природата се е погрижила родителите да се грижат за бебетата си като ги въвлича в една връзка на любов със собствените им деца. В крайна сметка, точно тази връзка им помага да понесат нелеките битки с това да си родител, не само в началото, ами и през всичките следващи години докато тези деца станат по-способни да се грижат сами за живота си. Друга част от връзката, която родителите формират с децата си, често е резултат от това, че искат да ги видят като свое продължение. Но тук съществуват известни опасности. Един родител лесно може да обича това свое продължение, когато всичко върви наред – като че ли гледа себе си в огледало и вижда това, което иска да види. Детето, обаче, трябва да стане себе си, а не да бъде ограничено до очакванията на единия или и двамата родители. Това разрушаване на символичната връзка още от ранна възраст можем да видим когато детето се научи да казва „Не“.
Децата понякога казват „Не“ в отговор на почти всичко, което родителят иска или изисква от тях. Това е част от това, за което говори Уиникът, когато родителите успеят да позволят на детето да развие своето собствено мислене. Както казва той, с течение на времето детето започва да настоява да упражнява това собствено мислене. А много пъти това е трудно за родителите. Но тази проява на опълчване срещу родителите обикновено е много по-здравословна, отколкото когато детето се отказва от собственото си мислене, за да продължава да пасва на изискванията и очакванията на родителите. Когато едно дете расте като неестествено добро, това може да е много по-лесно за родителите (и учителите), но често е лош признак, тъй като може да означава това, което наричаме развиване на фалшив Аз. Това означава, че детето се е научило да се отказва от част от собствената си личност, за да пасва на това, което очакват от него родителите или други хора, които имат власт над него. И на такова дете може да му е нужно много време да се откъсне от научените навици на съгласие и тревожното съобразяване с очакванията на другите.

Несигурността в обичането
Има много различни видове обич. Съществува един несигурен тип обичане, който някои хора показват, когато се опитват да докажат любовта си към някого като държат всичко да е прекрасно и по възможност без никакви конфликти. Има и доста по-различен вид обичане, който се показва когато някой обича достатъчно, за да се въвлече в конфликт, когато е способен да каже „Не“ на неоснователни искания, дори и това „Не“ да бъде посрещнато с гняв, омраза и обвинения.

Продължителното търсене на изгубен добър обект

Това, което имам предвид под „добър обект“ е представата за добър човек, която оформяме в съзнанието си на базата на една идеализирана представа за добрите обекти, които сме имали, или сме искали да имаме, за родител или друга ключова фигура от детството ни.

Съществуват много проблеми в идеята за добър обект. Когато сме много малки ние естествено искаме да вярваме, че нашите родители са най-добрите на света и не можем да приемем никакви заместители на нашите майка и баща, или на човека, който сме възприели като майка или баща. Обратно, други хора често са третирани като непознати, като хора, които идват и си отиват. Но от родителите винаги се очаква да са до нас. Затова като деца винаги сме търсили начини да запазим идеята за изцяло добър родител, особено когато нещата не са вървели добре за нас.
Сега знаем, че децата предпазват вътрешното си усещане за сигурност като развиват така наречените „примитивни защити“ в психиката, чрез които държат идеята за добра майка на безопасно разстояние от всякакви отрицателни преживявания за нея. За тази цел те създават едно разцепване между добро и лошо, като приписват всички добри преживявания на „добрата“ майка в ума си и всички лоши преживявания на „лошата“ майка. Така, когато нещата вървят зле с истинската майка, те могат да си представят, че биха могли да възстановят добрата майка като се отърват от лошата. Едва по-късно детето успява да осъзнае, че добрата майка и лошата майка са един и същи човек. Тогава детето може да започне да развива капацитет за загриженост, като понякога му се иска да поправи болката причинена на майката по време на тези дни, когато се е държало с нея като че ли е изцяло лоша.

Друг начин, по който детето може да се опита да запази идеята за добрата майка е да предположи, не съвсем осъзнато, че когато майка му се отнася лошо с него, това е защото то има нещо лошо в себе си. Дори една истински жестока майка, която е все още идеализирана като добра в душата на детето, може да бъде оневинявана, че се отнася лошо към него, защото то очевидно е толкова лошо. В такъв случай това дете може да почувства нещата така: „Само ако можех да бъда достатъчно добър бих могъл да спечеля отново любовта на моята добра майка“.
Когато детето приеме загубата на идеализираната добра майка/добър баща в детството си, често се случва то да започне да търси това, което понякога наричаме „изгубения добър обект“. Това търсене е видно и по-нататък, когато човек търси своя партньор в живота, което аз наричам търсене на „партньора-мечта“ – някой, който би трябвало да пасне във възможно най-голяма степен на представата на този човек за идеалния партньор. Смята се, че този партньор-мечта все някъде ще бъде намерен и може да бъде открит. А той често пъти е изграден около идеята за някой изгубен добър обект в детството. Това търсене може да се прояви по много начини.
Уиникот отбелязва, че първото огледало на детето е лицето на майката, и ние можем да видим един конкретен дефицит в ранния живот на това дете. Защото от лицето на майката детето получава първото чувство за себе си и когато всичко върви както трябва, то може да види себе си като някой, който може да накара лицето на майка си да грейне.

Влюбване и разлюбване
Искам да започна тази част с един цитат, на който се натъкнах преди няколко години, от английския поет Самюъл Роджърс: „Няма голямо значение за кого се жениш, тъй като на следващия ден със сигурност ще откриеш, че си се оженил за някой друг“.
Това е писано през 19-ти век, по време когато хората много по-често са чакали да се оженят преди да могат да започнат сексуална връзка. Сигурно е било голям шок за хората тогава да се изправят пред една част от тази истинска връзка чак след дълго ухажване и годеж, по време на които само са фантазирали за бъдещата си половинка. Но подобно нещо може да се случи във всяка връзка, дори в днешно време.

Пример за точно обратната последователност срещаме когато някой каже, че се е „влюбил от пръв поглед“. Това, което е особено ясно в случая е, че човекът, който става обект на тази внезапна любов и желание, е някой непознат. Това отваря цялото пространство на света да си фантазираме, че този човек е точно такъв, какъвто искаме да е. Той може да е пълното въплъщение на мечтания партньор, когото цял живот сме търсили подсъзнателно. Така всичките пропуски в знанието ни за този човек могат да бъдат запълнени с всички качества, които си представяме, че той притежава.

Този обичан човек може наистина да притежава някои от качествата, които търсим. Но в други отношения няма да е такъв, какъвто сме си го представяли. Следователно в тази нова връзка ще трябва да има много нагаждане един към друг ако не искаме да се разруши.

За да бъде здравословна която и да е връзка, всеки човек в нея трябва да намери свободата да бъде себе си и да бъде приеман като самия себе си, но това много често не се случва. Или единият човек усеща нужда да отговаря прекалено много на очакванията на другия, за да не го загуби, или идва момент на „разлюбване“ от страна на единия, или и на двамата. Много често точно в този момент единият или другият ще се върне към търсенето на мечтания партньор, който не е могъл да открие в човека, когото напуска.

Повечето хора разбира се сме склонни да се чувстваме поласкани от изрази на признателност и особено на любов към нас. Затова трябва да бъдем изключително внимателни да не бъркаме това с каквато и  да е реалистична оценка за нас като хора или за нашите качества.

В този материал успях да се докосна само до някои аспекти на темата, която обсъждаме – това нещо наречено любов. Вярвам, че и в живота и в кабинета, трябва да се опитаме да схванем много повече.

 

 

Авторът на този текст е Патрик Кейсмънт, британски психоаналитик, а превода, доколкото разбирам, е на Орлин Тодоров

Когато не правя нищо правя нещо – в този случай търсех едно, намерих друго и това е ново доказателство, че новите пътеки дават хубави гледки. Намерих случайно този текст в мрежата и затова споделям избрана част от него. Пълният превод е тук.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

.

(с) Детелина Стаменова

За контакти 0888 388 912

 

Генетика на хранителните разстройства, данни от 2019

През идващите месеци се очаква Синтия Булик, водещ изследовател на хранителните разстройства в световен план да публикува резултатите от най-голямото генетично изследване върху хранителните разстройства, правено до момента.  Това е проект на Anorexia Nervosa Genetics Initiative, инициатива на американски, шведски, австралийски и датски учени и е  финансирано от Klarman Family Foundation

Данните са събрани от клинични интервюта и кръвни проби на 13, 362 човека с анорексия и успоредна контролна група на хора без хранителни разстройства и доказано семейна история с това заболяване. Същият екип работи и по проект за генетичните фактори, свързани с преяждането (Binge Eating Genetics INitiative) и булимията, където са включени около 5,000 участници от САЩ и Швеция, а данните ще дадат информация за гените и състоянието на микробиома при тези заболявания.

Дотук данните от систематичните, фокусирани върху биологичната страна на болестта, проучвания на д-р Булик в областта на анорексията показват, че 50 до 60% от случаите на анорексия се наследяват. През 2017, при широко генетично изследване (pdf към него), проведено от изследователите на  UNC и други членове на Работната група на консорциума по психиатрична генетика за хранителни разстройства (PGC-ED) показа връзка между анорексия и шест гена в хромозома 12. В същия регион учените са установявали връзки с различни автоимунни заболявания, включително диабет тип 1 и ревматоиден артрит. В същото изследване се потвърждава и силните генетични връзки между анорексия невроза и невротизма, шизофренията, и по-малко очаквано, различни метаболитни нарушения. По този начин се обяснява част от биологичните причини за възникването на болестта, което показва страната й на сериозно, чисто медицинско заболяване, а не избор на вид диета, както се приемало някога.

Вероятно генетичните фактори са причината, поради която една част от хората успяват да се възстановят, макар и трудно и след много усилия на специалисти от различни области. При друго научно изследване, направено от Университета на Калифорния, Сан Диего, се вижда, че при тестове с 2,000 жени с хранителни разстройства, при подобрение на състоянието им и оздравяване се наблюдава подобряване и повишени връзки в някои клетъчни процеси.

Анорексия се свързва с висок смъртен риск и смъртта може да настъпи по различни причини – от самоубийство до сърдечни проблеми. Много заболели остават недиагностицирани, но в повечето изследвания се предполага, че глобално са засегнати  2% от жените и 0.3% от мъжете.

Синтия Булик в коментарите си към изследванията и идващото казва, „Трябва да променим мисленето на лекарите и психотерапевтите за хранителните разстройства, показвайки им откритото от нас, изтривайки старите фалшиви теории и хипотези“.

Резултатите от генетичните изследвания тепърва ще влизат в полза на терапиите и разбирането на това, че част от заболелите са пострадали по генетични причини може само да даде нов тласък в работата с хората. Когато в бъдеще, ако може да се установи биологичната причина, това ще спомогне за възстановяването на психичното състояние по подходящ начин, допълвайки и развивайки работата на психотерапевтичните методи.

 

Още по темата

Може да направите своя скрийнинг тест за хранителни разстройства тук

 

 

 

 

 

.

За контакти с Детелина Стаменова може да пишете тук

 

„Парадоксалните заповеди“ на Кент М. Кийт

Хората са нелогични, неразумни и егоцентрични. Обичайте ги все пак.

Ако правите добро, хората ще ви обвинят в егоистични скрити мотиви. Правете добро, така или иначе.

Ако сте успешни, печелите фалшиви приятели и истински врагове. Успявайте все пак.

Доброто, което правите днес, ще бъде забравено утре. Правете добро във всеки случай.

Честността и откровеността ви правят уязвими. Бъдете честни и откровени, каквото и да ви струва.

Най-големите мъже и жени с най-големите идеи могат да бъдат убити от най-малките мъже и жени с най-ограниченото мислене. Въпреки това мислете мащабно.

Хората предпочитат аутсайдерите, но следват само победителите. Борете се за няколкото аутсайдери все пак.

Това, което изграждате години, може да бъде унищожено за една нощ. Изграждайте, каквото и да се случва.

Хората наистина се нуждаят от помощ, но могат да ви атакуват, ако им помогнете. Помагайте им, каквото и да отвръщат.

Дайте на света най-доброто от себе си и ще ви ритнат в зъбите. Въпреки това давайте на света най-доброто, което имате.

Този текст е на Кент М. Кейт 

 

 

Попаднах на него в мемоарите на Иван Костов „Свидетелства за прехода 1989-1999“, Сиела, и ме заинтригува какъв е произхода на цитата.

 

Парадоксалните заповеди са написани от Кент М. Кейт, когато е на 19, второкурсник в Harvard College, като част от брошура, която написал за ученици-лидери, заради миналото му на участник в училищни съвети и т.н. Като студент той продължава да изнася речи, да води студентски организации (това се случва през 60те, когато да не си активист на нещо социално е било наистина невъзможно). За разлика от връстниците си хипита, Кейт бил консервативно настроен – и заемал (тогава) непопулярната страна, че промени се постигат през еволюция, не чрез революция. След като завършва право той става държавен служител, президент на частен университет, занимава се с частен бизнес, но през цялото време поддържа и кариерата си на оратор и презентатор.

На сцената влиза Майка Тереза

Спорната религиозна фигура, известна като светицата от Калкута, Майка Тереза, по неведоми пътища се среща с този текст и поставя част от него на стената на един от приютите й, заради което текстът понякога се среща като нейно авторство.

Още по темата

Сайтът на Кейт М. Кент и линк към книгата му „Правете го все пак“ (на английски)

Сайтът на Парадоксалните заповеди

Животът на Майка Тереза в снимки (NYTimes)

 

 

 

 

 

 

 

 

.

 

 

Д-р Тянков, зъболекар: Лекувайте комплексно зъбите, засегнати от хранително разстройство

С това интервю продължавам проекта за срещи със специалисти, които работят с хора с хранителни разстройства, като целта е всеки един от нас да покаже какво вижда от своята гледна точка, като това, надявам се, че ще обогати представите на всички за многоликостта и ефекта на хранителните разстройства върху (твърде) голяма част от живота и здравето на засегнатите.

Д-р Тянков е завършил висшето си образование по дентална медицина в Медицинския Университет – София.

Работи вече 20 години в областта на естетичната дентална медицина и имплантологията. Кабинетът му се намира в София. Може да се свържете с него в клиниката му Алфадент на телефон 088 887 62 26.

Д-р Тянков, можете ли да познаете, че Ваш пациентка страда от булимия, още по време на преглед?

Най-често да. Вижда се по специфичния вид на зъбната повърхност – обикновено с абразирали дъвкателни участъци и ерозиралия емайл. Няма как да не обърна внимание на значително изтритите дъвкателни повърхности, съпроводени с намалена височина на зъбите. Тези пациенти най-често идват при мен заради естетическия вид на зъбите си – тъй като цвета и формата на зъбите им са се променили с врамето, а понякога имат и болки в някои от разрушените участъци, тъй като зъбите не могат да компенсират бързото си разрушаване. Как се разрушават зъбите? ОТ една страна е липсата на микро елементи, а от друга – повишената киселинност на слюнката заради излизащите стомашни сокове. Това води до зъби, които започват да придобиват различни нюанси на кафявото поради изтъняване – и в някои случаи до липсващ емайл. Ще направя сравнение между повръщането и ежедневно обливане на зъбите с киселина, а това вторично води до още проблеми. При повръщането и развалянето на зъбите се стига в някои случаи до деформиране на захапката – първо тя се изкривява и впоследствие дори се изтриват асиметрично ставните ямkи.

При една дълга булимия рано или късно се стига и до загуби на зъби. Обикновено, понеже това става генерализирано, засяга се цялото съзъбие и лечението става толкова скъпо, че пациентът не може да си го позволи – и така започва да се работи „на парче“.

Какви са, да ги наречем „етапите“ на проблеми със зъбите при хората с хранителни разстройства?

Както казах, първо се наблюдава естетически проблем – поява на белезникави или тъмни петна (дисхромии) по външните страни на зъбите, които по-късно водят до изронване на емайла. Следва свръхчувствителност на зъбите – от топло и студено и при определени храни. Едва след това идва разрушаването и изтриването им на височина и дебелина. Появяват се и възпаления на венците, заради микрофрактури по зъбите.

Детайлна снимка на зъби на пациент с булимия

Като част от комплексното лечение, най-често се налага зъбите да бъдат защитени и според степента разрушаване се изработват или фасети, или корони. На един разрушен зъб трябва да му се върне старата форма и да бъде защитен от агресивните фактори в устната кухина.

При протичащо хранително разстройство се поразява цялото съзъбие, но доста често, тъй като фронталния участък (предните зъби) е най-видим, пациентите се обръщат най-често заради него и тогава се отваря въпроса за комплексно лечение. В по-голяма част от случаите долните зъби са по-засегнати, защото слюнката се задържа повече при тях. Нелекувайки дъвкателните зъби обаче се стига до промени, които са не по-малко неприятни – и те включват както проблеми с цялата храносмилателна система, тъй като храната не се обработва добре в устата, така и промяна на външния вид.

В практиката си съм виждала много хора с блестящи зъби, независимо от това, че години са били с хранително разстройство, може ли да ми обясните това?

Имат значение генетичните фактори, степента на заболяването и продължителността му. Колкото повече време зъбите са подложени на киселинна атака, толкова са по-поразени. Разбира се, че младия човек има повече компенсиращи механизми.

Когато организма иска вещества, но не ги получава – тук имам предвид калций и флуор, ако не ги добавяш или ги разграждаш с водородни йони, то тогава резултатът е плачевен. Няма как да имаш здрава къща само с вар и кирпич, трябва и тухла.

Преди намесата на денталния лекар
След намесата на естетичния зъболекар, като умишлено зъбите не са оставени в „холивудско бяло“, а е целен оригиналния им вид, преди заболяването

И преди в сайта ми съм писала, че е важно да не се мият зъбите веднага след повръщане. Какво друго бихте добавили Вие като съвет към тези, които имат проблем?

Да избягват избелващите пасти за зъби – особено тези с абразивност. Задължително четката им за зъби трябва да е мека, защото твърдата допълнително изтъргва вече мекият емайл.

Описвате много сериозни последици от хранителните разстройства – и конкретно при булимия, заради повръщането и липсата на микроелементи – при анорексията. Какво не знаят пациентите Ви, какви потенциално грешни решения правят, когато трябва да избират как да лекуват зъбите си?

За съжаление лечението на последствията изисква много време и разбиране. Препоръчвам им да не отлагат провеждането на комплексно лечение – много от тях търсят помощта на зъболекаря само когато имат проблем и то за конкретен зъб, който в момента ги боли и – поради една или друга причина – не лекуват както всички зъби – така и хранителното разстройство като психично състояние. Така те губят постепенно зъби, които могат да бъдат излекувани иначе.

 

Други срещи със специалисти

Интервюто с д-р Райна Стоянова, ендокринолог

Интервю с д-р Елена Димитрова, кардиолог

Интервю с Лили Стефанова, треньор

Какъв е Вашия риск от хранително разстройство, направете своя тест тук, на сайта на книгата „Войната с храната“ на проф. Джулия Бъкройд

 

 

 

 

Как да престанете да мислите за някого?

Натрапчивото мислене за друг човек може да бъде изключително изморително. Независимо дали е партньор – бивш или настоящ; човек, с когото имате проблем или е свързано с миналото, това мислене изцежда. Подобно на един друг пост, 44 съвета срещу безсънието и други кошмари, и тук ще опиша основните техники с огромната уговорка, че ако това е цикъл, в който често влизате – нито една от тях няма да има дълъг ефект и само психотерапия или психоанализа биха могли да ви помогнат реално да не бъдете в плен на този тип обсесивно мислене и то след усилия и време от ваша страна.

Обсесивното мислене

Цикличното токсично мислене за събитие или човек може да бъде преодоляно. То е емоционално и физически опасно за всеки, който се подлага за него и може да доведе до влошаване на здравето – започвайки се с гмурване в производството на възпалителни стрес химикали и хормони, които може да провокилат почти всяка болест, за която може да се сетите – и особено как това натрапчиво преживяне на отношения, разговори, спомени, играе роля при развитието на депресия, рак, сърдечни болести и автоимунни заболявания.
Вероятно искате да престанете, но не можете. Колкото и да се опитвате сами, няма да успеете, защото това е процес, който се случва в споделянето с друг, най-добре професионален терапевт.

Любовната зависимост

Има различни теории в психологията, защо някои е по-вероятно да развият обсесивна любовна зависимост – биологична, на привързаността, неврологична, семейната среда, детството, но в описанието на жертвите виждаме общи качества – емоционална незрялост и несигурност, деца в тела на възрастни. Чувствата на ревност, параноя и безсилие се преплитат с деструктивни поведения и всичко това обърква живота на ежедневна база. Това е поведението, при което дори след раздяла не може да спрете да мислите и говорите за бившия партньор много дълго време. Дали сте се разделили трудно или не, няма особено значение – мислите са натрапчиви и „зависимост“ си е точната дума – едва ли не не можете да дишате и да мислите за каквото и да било друго, като нуждата от другия е сравнима с тази на алкохолика от алкохол или на наркомана – от наркотици. Затова и „лечението“ няма да е лесно, но пък ето как може да го направите по-малко болезнено.

Престанете да следите какво се случва с другия в социалните мрежи

Няма нужда да го изтривате или блокирате, достатъчно е да не ви се появяват постове. Опитвайте да не проверявате непрекъснато какво се случва с него. Сложете си първо цел да не проверявате всеки ден. После да не проверявате три дни. После една седмица. После един месец.

Като не проверявате информацията за другия, тогава и нямате бум от допамин, когато видите лицето му или някакъв статус, може да ви подлуди, защото е свързан с вас или по-неприятно – не е свързан с вас, а с нова връзка например.

Врачки и други гадания

Коя ли жена не го е правила? Част от мъжете също, но биха си го признали само пред особено сериозен полицейски служител. Хипотезите:

тя ви казва, че сте „кармично свързани“ и ще се съберете. Резултат: губите време в надежди.

тя ви казва, че ви е било писано да се разделите. Резултат: още три литра сълзи.

Не намирайте веднага някой друг

„Клин клин избива“? Е, не винаги. Най-често хората правят сравнения с бившия/ата, за съжаление в полза на бившия. Така горкият следващ просто е обречен да стане „втора ръка“ и да остане неоценен.

Престанете да мислите, че може да престанете да мислите

Хората по-често мислим за това, което нямаме, отколкото за това, което имаме. Затова мислете, все пак сте хора, но с уговорката, че освен мисленето и свръхупотребата на носни кърпички, може да направите и различни неща, като:

излизания сред природата;

срещи, в които си поставяте за цел да не споменете името на другия нито веднъж и

всичко, което изисква концентрация. Идеално време да започнете да учите италиански например.

Започнете да създавате нови спомени
Малта? Ница? Горно Нанадолнище? Чистене на клетки на спасени кучета? Чакат ви. Превключвайки вниманието си от другия върху себе си и различна от обичайната среда ще помогне да излезете от непрекъснатото мислене.
Доказано е. Алкохолът не помага. Джънк храната също.
Алкохолът само води до пиянски съобщения. Задръжките падат, меланхолията се увеличава и така си имате още един проблем.
Повтаряйте си с променлив успех някоя от тази фрази вместо мантри 
„И това ще мине“
„Нищо не е вечно. Хората идват и си отиват“
„Не можеш да промениш началото, но можеш да промениш настоящето“
„Няма винаги да боли толкова“
„Най-доброто предстои“
Престанете да търсите обяснения.

Това включва да престанете да пращате скрийншотове на разговорите ви на приятел/ки, питайки какво точно означава „Не ми звъни“ и „Престани да ме търсиш“. Въпросите са безкрайни, но се придържайте към факта – не сте заедно. Може би си мислите, че ако знаете точната причина, това ще ви успокои и няма да страдате. Намерите ли един отговор обаче, ще ви хрумва друг въпрос. Тази книга „Той просто не си пада по теб“ (има и филм с Дженифър Анистън) може да помогне поне за един ден.Така че, обясненията и фактологията не са толкова важни, колкото защо толкова много страдате – а за това отговора е в личната ви псиохотерапия.

 

 

 

 

 

.

Храна вместо антидепресанти?! Развитието на нутриционистката психиатрия

Постоянното покачване на нивата на депресия сред целокупното население, дори сред най-младите, накара психиатрите да погледнат и към начина им на хранене. Това не означава, че лекарствата и психотерапията не играят важна роля в лечението, нито пък че трябва да бъдат заместени изцяло от подходящо хранене.

Много данни показват връзката между здравословно хранене и болестите на душата. Например д-р Джойс Кавайе (пред The Independent) разяснява, че „много психиатрични състояния се предизвикват от възпаление в мозъка, които карат нашите мозъчни клетки да умират, а това възпаление е, отчасти, се дължи на липсата микронутриенти като магнезии, омега-3, пробиотици, витамини и минерали“. Хранене, което се състои предимно от преработени храни и захар може също да предизвика възпалениe. В много изследвания се прави връзката диета с големи количества захар и между влошаването на разстройствата на настроението, каквато е депресията – едно от сравненията, които се правят е, че когато използвате нискокачествено гориво за мозъка, резултатът е същия, както когато заредите със супернекачествено гориво колата си – моторът се разваля и карате бавно. В това изследване на University of Melbourne се доказва, че жени, които са се хранили с джънк фуд имат 50% по-голям риск да преминат през период на тревожност и депресия спрямо тези, които се стремят към по-здравословна диета. Разработките в областта на храненето и психичните състояния се развиват предимно в Австралия, където само в един от проектите досега са вложени над 6 милиона австралийски долара.

В това изследване на жени под 30 години се установява, че начинът на хранене изменя химията на мозъка.  Авторите приемат, че зрелостта на мозъка може да не е завършена преди навършването на 30 години, което обяснява различнията в контрола на емоциите, настройката за живота между двата периода. Те установяват, че настроението на по-младите зависи от храната повече, но при тези над 30 е важно редовно да приемат повече антиоксиданти (плодове) и да се въздържат от приема на храни, които ненужно активират симпатиковата нервна система (кофеинови продукти, такива с висок гликемичен индекс).

 

В последните години употребата на антидепресанти се е удвоила  (данни за Англия и Великобритания, няма публични такива за България), като според някои учени дори не се предписват достатъчно (източник). Тези данни включват и двойното покачване да предписването на антидепресанти на деца и тийнеджъри (източник)

 

Храна за размисъл

Как храната влияе на настроението е тема за хората от стари времена. Така някои храни е открито, че стимулират (яйца, нар), а други, че успокояват (пилешка супа, марули). Джънкът е богат на наситени и транс мазнини, които при дълъг период на употреба могат да провокират тревожност и депресия (по данни от лабораторни експерименти с хора и животни).

Това, което знаем със сигурност е, че състоянието на чревната флора е изключително важно за добриото психично здраве. Проблемите на душата често вървят ръка за ръка с проблеми на червата и стомаха. За цинка, магнезия, омега 3 мазнините, витамините от групата Б и D3 се знае, че влияят на настроението, депресията, облекчават тревожността и удобно се продават под формата на хранителни добавки. Уловката? Естественото хранене е най-добрия източник на тези нутриенти и само ако не може да си ги набавите по естествен път, тогава прибягвайте към тях. Не си предписвайте и сами какви добавки да взимате, а говорете с лекар, защото може да направите едно от двете – да си дадете парите за скъпа урина или дори да рискувате, ако не знаете състоянието си и да предозирате с някое от тях.

Трябва да променим отношението си към храната така, ча да променим мисленето, че тя ни дава калории към това, че тя ни снабдява с есенцията на здравето.

проф. Джулия Руклидж

Напоследък е „модерно“ при някои от диетите да се изключват цели хранителни групи. Прекачайки ги, изпускаме цялата гама от микронутриенти, които дават и има вероятност да ги заместим с алтернативи, които не са толкова добри за здравето. Психологическата страна на въпроса е, че в момента, в който наречем храните „добри“ и „лоши“, това променя отношението ни към храната като такава и с ограничаването постепенно може да се влезе в спиралата на чувства на срам и тревожност при храненето, вместо на естествено отношение към него.

Внимавате ли?!

Трудността при този подход е, че хората сме крайно склонни да подценяваме решения, които изискват промяна на навиците, дори промяната да е към по-добро. Т.нар. Средиземноморска диета (зеленчуци, плодове, пълнозърнест хляб, зехтин и риба), дава много добри резултати при диагностицирани с депресия само 12 седмици след като я започват (източник). Обратното – богатата на червено месо, преработени местни продукти и сладко, са рискови да развитието на проблеми.

Препоръките на изследователите в областта могат да бъдат обобщени така:

Хранете се по начина, характерен за региона ви (за България това може да е т.нар. Балканска диета). Киселото мляко и чесънът например също са полезни за чревната флора, както и ферментиралите храни – като туршиите дори например – те са наричани също „функционални храни“, защото носят и допълнителни здравни ползи чрез пробиотиците, които съдържат.

Умереното хранене с червено месо (3-4 пъти седмично до 100 гр) би могло да има ефект за депресивни и тревожни състояния.

Увеличаването на зеленчуците, плодовете, бобовите, ядките и семената и намаляването на преработената храна (всичко в пакетчета) и най-трудното –

Въвеждането на малки промени, които да останат за дълго време в живота ви, а не само „миналото лято бях започнала да се храня здравословно“. Такива могат да са – плод за следобедна закуска или решението да всяко хранене да имате и зеленчуци в чинията.

 

 

Още по темата

Най-популярната книга по темата – Джака Фелис и нейната „Диета за добро психично здраве“ (на английски)

Статията във World Journal of Psychiatry на д-р Дрю Рамзи „Храните-антидепресанти“и неговия личен блог

Британският сайт за изследвания върху храните и поведението, който дава сериозна информация за подходящия начин на хранене при различни заболявания

Сайтът на Международното общество за изследвания в областта на нутриционистката психиатрия

TED лекцията – Изненадващо драматичната роля на храненето, проведена от проф. Julia Rucklidge

Постът в блога на Harvard Health Watch

 

 

 

 

 

.

 

Хранителните разстройства и секса

Хранителните разстройства са в състояние да променят сексуалния живот на засегнатите. Сексуалните дисфункции са често срещани при всички подтиповe, като общото е нехаресването на тялото, тревожността дали партньора ще го хареса, отсъствието на желание за секс дълго време  – и ето така две трети от жените с хранителни разстройства според изследвания не са щастливи със сексуалния си живот.

Ако при булимия често пъти типичния профил на засегнатия е импулсивен човек и сексуалният живот е възможен, но  при анорексия е различно – ограниченото хранене подтиска секс хормоните – естроген и тестостерон – така че либидото изчезва и просто не им се прави. Макар че анорексия може да е и резултат от ендокринните нарушения, неврологични заболявания и генетични фактори, по-често личностните характеристики са перфекционизъм, ригидност и социална интроверсия. Повечето пациенти развиват анорексия по време на тийнейжърските годнини, но тези които се разболяват в по-зряла възраст, при интервюта споделят, че са били сексуално активни преди заболяването. Ето защо, повечето учени смятат, че променения баланс на яйчниковите стероиди и невротрансмитери на централната нервна система стои в липсата на сексуален интерес. Подобно на пациентите с депресия ендокринните и невроендокринни промени са свързани  със загуба на сексуално влечение (източник).

Един от ключовите сигнали за анорексия е аменореята (липса на менструация). Хормоните, които са отговорни за менструацията, в частност естроген, за да да бъдат произведени имат нужда от мазни клетки в тялото. Когато нивата на телесна мазнина е по-ниска от нужното в женското тяло (21-33% за жени на възраст 20-39), това се отчита като риск за фертилността (включително намаляване на репродуктивни органи хипогонадизъм (източник).

Лошата и добрата новина

С намаляването на калорийния прием желанието за секс намалява, както и удоволствието, с повишаването на килограмите то се увеличава.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Снимка Pexels

.

 

Апокалипсис сега – затлъстяване, лошо хранене и промяна на климата

Текстът по-долу е основан единствено и само на научни изследвания, не на футурологични или есхатологични прогнози. За съжаление.

Апокалиптичното, описано в него, може да бъде променено от всеки един от нас чрез личен избор на поведение; подходящ начин на хранене и движение и отговорност към промяната на климата чрез ежедневни усилия за природосъобразен живот.

В един идеален вариант някога ще имаме и устойчиви държавни политики за промотирането на здравословен начин на живот – дотогава грижата си е наша отговорност.

Последният доклад на комисията Lancet по затлъстяването се фокусира върху три пандемии, които съществуват по едно и също време и се дължат на лошо функциониране в едни и съши системи – храна, транспорт, дизайн на градовете и използваемата земя.

Синдемия e термин, разработен от Мерил Сингер, американски медицински антрополог. При нея имаме групиране на болести или състояния и взаимодействието им в отделните органи. Освен това, терминът „синдемия“ включва и значението на социалните условия в концентрациите на болестите, взаимодействията с тях и последиците за здравето. При синдемията взаимодействието на болести или други неблагоприятни здравословни условия често възниква поради неблагоприятни социални условия (такива са бедността, експлоатацията, стигматизацията, тежки социални отношения), които поставят социални групи на повишен риск.

 

Синдемията е синергичва епидемия, т.е.  полученият ефект е различен или по-голям от сумата на индивидуалните епидемии.

Лошото хранене във всичките си форми, включително затлъстяването, недохранването и рисковете от диети, са основна причина за влошеното здраве в цял свят.  В близко бъдеще
последиците от промените в климата значително ще повлияят на здравето. Промяната в климата може да се счита за пандемия заради ефекта върху здравето на хората и природните системи, от които зависим, т.е. планетарното здраве. Тези три пандемии –  затлъстяване, недохранване и изменение на климата – имат влияние върху по-голямата част от хората във  всяка страната и региона по света.

Червеното месо като фактор на синдемията

Световното производство на месо се е увеличило 4-5 пъти между 1961 и  2014 г. Това увеличение отразява нарастването на търсенето и нарастването на населението, но и увеличаването на потреблението на глава от населението от 20 кг на 43 кг на човек на година.   
Производството на червено месо има основен принос за изменението на климата (19% от всички парникови газове). Парниковите газове са свързани с емисиите на метан от чревна ферментаци, емисиите на азотен оксид от приложението на тор и тор и значителните необходимите суровини за отглеждане на зърнени култури и маслодайни култури за използване като фураж за добитък в промишлеността животновъдството. Животновъдството също използва приблизително 70% от световната земеделска земя и е основна причина за обезлесяването, замърсяването на природата  чрез отпадъчни води и замърсяване на въздуха.  Прекомерната консумация на месо може да допринесе за затлъстяване (особено преработено месо). Хранителните продукти от животински произход, включително месото, осигуряват богат източник на микроелементи, особено за малките деца. В много региони животновъдството  допринася значително за препитанието, доходите на домакинствата и националното богатство.

Проблемът със затлъстяването има четири страни. Първата е, че затлъстяването става преобладаващо във всеки регион на света. Нито една държава досега не е успяла да върне кривата, растяща нагоре. Вторият проблем е, че още не са създадени политики за значима и измерима промяна, заради политическата неадекватност и силното противопоставяне на търговските интереси за такива промени, съчетано с липсата на натиск от страна на гражданското общество. Третата причина е, че огромната здравна и икономическа тежести не се приема още за спешни, или поне не толкова спешна, за да предизвикат публичен натиск върху институциите. Четвъртата причина е, че наднорменото тегло досега не е било свързвано с другите глобални предизвикателства.

Само няколко държави – Швеция, Германия, Катар и Бразилия имат разработени диетични насоки, които промотират насърчаване на екологично устойчиво развитие и  хранителни режими, които осигуряват подобряване на качеството на диетата, човешкото здраве и благополучие, социални справедливост и отговорят на предизвикателствата, свързани с изменението на климата.

Чилийският път
75% от чилийците са с наднормено тегло. Лекарят и политик Гуидо Гиради от 2006 г. поставя въпросите за храненето на сънародниците си, като кани д-р Рикардо Уауи, един от водещите специалисти по хранене в света, в стратегически комитет по хранене. Първата стъпка била да се дефинира нездравословната храна и нейните отрицателните въздействия върху здравето. Второто предизвикателство било това да доведе до промени. Съпротимвата дошла от хранителните компании. Чилийският президент Себастиан Пинера се сблъскал с огромен натиск от страна на хранителната промишленост и наложил вето на проекта. През 2015 г. следвашият президент Мишел Бачелет разрешава постепенното изпълнение на плана.

Исторически  погледнато най-популярната форма на лошо хране досега в човешката история е било недохранването, водещо до забавяне на растежа и недостиг на микроелементи. Глобалният индекс на глада (1992–2017) показва значителен спад на смъртността при деца под 5 години във всички региони на света. В последните 40 години обаче пандемията на затлъстяването промени модела на малнутрициите. От старта си в началото на 80те години, скоростното развитие на надпорменото тегло и затлъстяването започна в страните с висок доход на населението. През 2015, вече беше направена прогноза, че затлъстяването засяга 2 милиарда човека по света с всички негови здравни последици.

Икономическите последици от промяната на климата включват, наред с другото, прогнозите за щети от екологични бедствия (като суша и горски пожари); промени в местообитанията (заради повишаване на морското равнище), последици за здравето (напр. глад и диария). Промяната на климата ще засегне храненето по много начини. Първо ще пострадат малките земеделски производители с ниски доходи, въпреки че промените в околната среда ще засегнат всички производители. Очаква се глобалното затопляне ще доведе до по-ниски добиви, особено в тропическите райони. Освен това, климатът може да намали протеина и микроелементите
Въпреки че не всички култури са с еднакво повишени нива на въглероден диоксид, данните показват, че намалява концентрацията на протеин в пшеницата, ечемика, ориза и картофите с 10-15% . Промените в хранителната стойност допълнително ще допринесат за лошото хранене, , особено при децата и промените също ще повишат цените на основните хранителни стоки. В същото време производството на храни е един от най-големите фактори за промяната на климата. Селското стопанство пряко произвежда 15–23% от всички емисии на парникови газове, което е сравнимо с транспорта. Само животновъдството дава 12–19% от парниковите газови  емисии. Различните видовете произведени храни имат различен ефект. Както месото, така и млечните продукти изискват повече и генерират по-големи емисии на метан, отколкото
алтернативи на растителна основа. Освен това, несезонните плодове и зеленчуци, които се
отглеждат в оранжерии, консервирани в замразено състояние, или са транспортирани по въздух произвеждат значителни емисии.

Взаимодействието между промяната  на климата и затлъстяването също са многобройни, но по-малко видими. Увеличаването на температурата на околната среда може да допринесе за затлъстяването чрез намаляването на физическата активност.  Промяната на климата ще направи производството на плодове и зеленчуци по-скъпо и населението ще промени хранителните си навици към употреба на преработени храни и напитки с високо съдържание на
мазнини, захари и натрий.

 

 

 

 

 

 

 

 

снимка Photo by Abet Llacer from Pexels
Детелина Стаменова

 

 

 

 

Допълнителният провокатор към привикването на децата към сладкото

„Новите“, т.е. днешните деца, живеят с двама големи провокатори – (1) телефоните/таблетите, които са равни на обездвижване (но също и загуба на време и намаляване на времето за четене и усвояване на смислени умения) и (2) захарта и заместители, която водят на наднормено тегло.

За да се обуздае неистовото желание за сладко – което започнало в детска възраст, трудно се овладява в зряла, педиатрите препоръчват да се опитате да намалите максимално сладките напитки, които след проучвания се оказват подценени като калориен прием.

Американската педиатрична академия и Американската сърдечна асоциация миналия месец публикуваха препоръки за обществена политики за ограничаване на употребата на сладки напитки с цел намаляването на затлъстяването, което свръхконсумацията предизвиква. Те включват както идеи за данъци върху производителите, така и ограничения на начините за маркетинга на този тип продукти; промяна на менютата в училища и т.н.

Близо 90 изследвания ясно са доказали връзката между подсладените напитки и проблемите с теглото на децата. Дори една или две напитки дневно може да причинят проблеми.

„Децата, подрастващите и техните семейства трябва да имат достъп до достоверна нутриционистка информация на етикетите, в менютата на ресторантите и в рекламите“ е написано там, а към мерките се включва също така и намаляване на опаковките, които се продават в близост до деца. През август 2018 Калифорния се превърна в първия щат, в който беше приет закон, че ресторантите трябва да сервират вода или мляко като напитка в детските менюта (вместо сок или газирана напитка).

При проучванията се оказва, че основния източник на добавена захар при децата не идва от храната – както може би и вие подозирате – а от напитките – като се цитира, че в отделни изследвания до 17% от калориите са дошли от течните продукти. 

„Сокчетата“ – често пъти просто са калорийни бомби без никакъв хранителен ефект, а надписа „без захар“ нищо не означава – вероятно е заместена с глюкозо-фруктозен сироп, който не е по-добра алтернатива. Може да ги заместите с фрешове – или с разредени фрешове – например четвърт фреш, три четвърти вода. В някои държави – например спрямо диетичните препоръки в Австралия, децата не са насърчавани да пият плодови и зеленчукови сокове със съдържание на захар, защото се смята че стават твърде концентрирани, когато са във фреш и вместо това се препоръчва да им се дава плодът или зеленчука да се изяде, а към тях чешмяната вода в чаша да е съпровождащата течност.

Студените чайове също са с твърде високо калорийни – вместо тях може да направите сами чай и просто да изчакате да изстине в хладилника. Мед или стевия могат да дадат сладостта, която ви липсва.  Много тийнейджъри пият енергийни напитки без да знаят, че те са ултракалорични и пречат и на съня им.

Други алтернативи – кани с вода и нарязани плодове и/или мента. Бадемово или оризово мляко за препоръчителната дневна доза калций.

Допълнителните проблеми с подсладените напитки са развалените зъби, намаления апетит (залъгани от сладостта), капризността за храни и понякога проблеми с червата. Кариесите не са единственото – тъй като много деца не пият мляко, може да страдат от липса на калции за зъбите и костите им, което с натрупване, при младите момичета може да доведе до риск от остеопороза. Вместо прясно, може да бъде замествано с кисело или зърнена закуска с прясно мляко и т.н.

Но как да ограничите приема на сладки калории от напитките

  • Личен пример. Не пийте и не купувайте за вкъщи подсладени напитки. В това изследване се вижда, че ефекта от говорене на децата кое не е здравословно е минимален. Липсата на такива напитки на масата, пред тях обаче има.
  • Ако детето ви вече пие твърде много, започнете бавно да замествате с вода, докато не се стигне до драстично намаляване в полза на неподсладени напитки.
  • Приемът само на половин чаша фреш отвреме навреме звучи скандално, но такива са тенденциите в правилното детско хранене
  • Носете когато излизате навън само вода и не купувайте друго.

 

 

Още по темата

Връзката сладки напитки-бедност

Връзката газирано-агресия

На снимката виждате пластмасови сламки, които са сред най-неприятните замърсители на природата, макар на пръв поглед невинни. Тяхната употреба ще бъде забранявана все повече, но междувременно помислете дали да започнете използването на метални сламки. Слагам линк към магазини Зоя и Зелена революция.

 

 

Детелина Стаменова 

психотерапевт в София

.

Лошата продукция на шамарената фабрика: мнението на детския психолог

Ненасилственото възпитание влиза в домовете на хората и все по-рядко може да се чуят реплики като „култовата“ от филма Деца на море (1972) „Къде е Кирчо, техните го търсят да го бият?“.

За тези 45 години 85% от родителите (по това време повечето неродени, други деца) са осъзнали, че шамарите са неефективно възпитателно средство, но голяма част от тях продължават да ги прилагат.

Данните: миналата година по поръчка на Национална мрежа за децата в цялата страна беше проведено изследване, включващо както родители, така и млади хора/бъдещи родители и деца и то представи и сравнителна информация с данните от проучване, проведено преди 5 г. от агенция ЕСТАТ. През октомври 2018та те обявиха, че използването на физически наказания намалява през последните 5 години, около 2/3 от родителите някога са прилагали телесни наказания и други травмиращи практики като пространствена изолация (затваряне в друга стая), ненамеса при опасност от нараняване, причиняване на дискомфорт чрез стоене в неудобна поза или подлютяване. Делът на родителите, които системно прилагат подобни практики, е около 1/4 (данните са от от национално представително проучване, проведено от Агенция Ноема). 

За да коментира ефекта от телесните наказания се срещнах с Цанко Цанков, детски психолог

Защо хората изобщо си мислят, че шамарите възпитават?

Останало е в масовото съзнание разбирането, че когато нещо не става со кротце и со благо, става с кютек…

Това са думи на един от българските министър-председатели преди 1944 г., Андрей Ляпчев, или поне политическият фолклор му я приписва.

Когато възрастният е решил, че притежава детето, той смята, че може да прави с него каквото си иска, включително и да го шамаросва, защото притежанието идва от робовладелския слой, когато този човек няма „аз“, лишен е от права, не съществува. Ти го притежаваш, то е твое. Но и дори тези, които са съгласни с удрянето, например папа Франциск, казват, че на детето трябва да му бъде запазено достойнството, т.е. ударът да не е през лицето, защото ударът през лицето на практика те заличава като личност

Има много деца, които казват „предпочитам да ме ошамарят, отколкото да ми се сърдят“…

Преди време чух как една жена разказваше, че когато дъщеря й била на 4, я наказвала, като не й говорила дълго време. Това й било наказанието, да не й говори.

В какво майката греши?

Това е проява на садизъм. Представете си как това 4-годишно дете върви след нея и казва „Мамо“, а тя мълчи и едва го забелязва. Дори големите деца преживяват подобен подход, защото това е тежко изпитание – да бъдат отхвърлени. Същото е и за обидите – спомнете си за приказка за мечката, в която тя казва, че раната заздравява, но лошата дума не се забравя. Това че си наричан с обидни имена остава за цял живот.

Шамарът идва, когато родителят стигне до състояние на безсилие в дадена ситуация и е изчерпан от идеи какво друго може да направи. 

Понякога родителите смятат, че децата едва ли не им оспорват авторитета и властта. Но на детето не му пука за властта, за разлика от родителя. И се получава така, че за детето властта не е ценност, но родителят в безсилието си да докаже тази власт, която не е извоювал като дете, сега бие.  Всъщност това е причината да се къса т.нар. „вторично доверие“ във взаимоотношенията между родител и дете. Маса родители се стремят да бъдат приятели с децата си, да бъдат харесани от тях. Това е другата крайност, подхода: „Нека бъдем приятели“. Добре, но когато детето направи някоя беля, какво става? Не само че родителя излиза от ролята на приятел, но и става следовател, започва да разследва престъплението и естествено, че разследването е успешно и въодушевен от успеха си като следовател, родителят се повишава в длъжност прокурор и започваш да обвинява… обаче и това не ти стига и родителя става съдия! Съдията наказва „три дни без интернет“ или „три дни няма да излизаш“, което в съзнанието на детето звучи само по един начин: „Егати приятеля!“ и това води до край със споделянето, доверието… Докато един родител си запази идеята , „аз съм родител, ти си дете“, нещата си се случват по-различно.

Защото има респект?

Не, защото това е реалност. Има реалност на отношенията, няма двусмислица в тях. Ще го обясня така: Един родител има 100 единици компетентност, а детето да речем 20. Ако родителя стои отгоре, вика и чака детето да стигне при него и нищо няма да постигне, най-много да го набие. За да може да се случи нещо, родителят трябва да слезе с нивото си на компетентност до него, да му подаде ръка и да започне да го тегли и да му повишаваш нивото. Това е родителството на практиката. Няма как да стоиш отгоре и да казваш „прави това, прави онова“, „защото така“, „няма да ходиш на кино“, „защото аз съм ти родител и докато съм ти родител така ще бъде“, „защото те издържам и така ще бъде“. Необходимо е, дори когато забраняваш да слезеш до нивото на детето, за да може да бъде разбрана забраната.

А възможно ли е детето винаги да разбере онова, което му казваме?

Невъзможно е винаги да ги разберат, защото няма „винаги“, но в повечето случаи разбират. В общуването има две златни правила: Не е важно това, което аз ти казвам, а това, което ти разбираш и второто е, че за това, което разбираш ти съм отговорен аз. Ако стигна до „Ти не разбираш“, значи не съм успял да ти го обясня.

–––––––––-

Може да се свържете за консултации с Цанко Цанков, детски психолог на тел. 0888 49 85 47

––––––––––

Още по темата

В данните от проучването от миналата година на Българска мрежа за децата става ясно,  че отговорилите възприемат като по-травмиращи и по-срамни „възпитателните“ методи, причиняващи емоционални щети на децата – обиди, постоянно крещене, омаловажаване и подценяване. Това, заедно с обществената неприемливост, е една от причините подобни практики да се прилагат по-често вкъщи, отколкото на обществени места. „Напрегнатото ежедневие, дефицитът на време и на адекватна помощ са предпоставки за неразбиране на причините за нежелано поведение на децата, а оттам – и за неадекватна родителска реакция спрямо това поведение. Около 2/3 (67%) от родителите съобщават за системни проблеми със своите деца, а 89% споделят, че са имали някога проблем. В същото време, едва 30% от родителите са търсили информация във връзка с проблем с дете“, се казва също в изследването.

В общуването родител-дете тези ситуации на конфликт и наказания са трудните моменти, за които повечето хора се опитват да забравят – те не присъстват в семейните албуми, но са в спомените, дори когато са минали години. 

Децата, които са удряни, разтърсвани или шамаросвани е по-вероятно да имат проблеми с психиката. В педиатрично изследване било открито, че физическото насилие увеличава риска от психични разстройства. 

  • Рискът от разстройства на настроението, включително депресия и мания е 1.5 пъти по-висок в сравнение с хората, които не са били шамаросвани.
  • Рискът от депресия е 1.4%, толкова е и от тревожни разстройства.
  • Хората, които са били физически наказвани са с 1.6 по-голям риск от злоупотреба с алкохол и 1.5 с наркотици.

 

 

 

 

 

Снимки: Pixabay, личен архив

 

 

 

 

 

 

 

 

.

.

Травмаленд//След „Напускайки „Невърленд“

С излизането си на 4 и 5ти март 2019 по НВО в САЩ световните издания се наводниха с коментари по повод филма Напускайки „Невърленд“//Leaving NeverLand. В България филмът се излъчва по HBOGO от 8ми март, а премиерата му по тв канала ще е на 10 и 11 април в 21.00.  Още след премиерата Опра Уинфри направи специално издание с продуцентите и участниците, а почитателите на Майкъл организираха контраакция с хаштаг #LeavingNeverland, за да предотвратят максимално материалите „срещу“ своя идол. Ако напишете Leaving NeverLand в YouTube вероятно първо ще попаднете не на откъси от филма, а на речи на негови фенове, защитаващи невинността му. Огромният талант на Майкъл Джексън, неговото значение за музиката и танците на три десетилетия (’70-’90), необикновеното му излъчване, те са факт и филма не оспорва това.

Ще оставя настрани всички въпроси като „може ли майка да остави сина си да живее с чужд мъж“(изгледайте филма + в едно от интервютата си режисьорът, който има лични впечатления от тях споделя, че е 100% сигурен, че не са знаели), или „те гонят единствено парите му“ (исканията, които и двамата са имали, са отхвърлени от съда в края на 2017), ще пропусна и историята на самия Майкъл Джексън,  сложният му живот и лични травми. В четирите часа на двата епизода ставаме свидетели на трудни човешки истории, самообвинения, срам, тъга и много болка. Филмът е важен за всички, преживели сексуално насилие – независимо мъже или жени, защото показва как една травма влияе на живота, как се впива в тялото и как е в състояние да разруши живота на един човек.

Този пост има друга цел: да постави въпроса за това какво травмата, за разрушителната й сила, за смесените чувства на хората, които са преминали през нея и в най-добрия случай – да накара тези, които имат нужда, да се срещнат с терапевт, за да извървят своя път към спокойствието.

Филмът

„Напускайки Невърленд“ е труден за преглъщане документален филм, в който ще станете свидетели на тъга, объркване, сълзи и много детайлни описания на сексуални сцени. На част от зрителите им е трудно да минат наведнъж целия филм и го спират

Премиерата му беше на фестивала Сънденс в Юта, САЩ в началото на 2019 и още тогава присъствалите на прожекциите споделиха, че ги е разтърсил из основи. НВО поемат риска да го излъчат, застрашени от съдебен иск заради договор от 1992 година никога да не излъчват негативен материал за Майкъл Джексън (наследниците на певеца заплашиха, а след това и предявиха такъв за 100 милиона долара – защо HBO постъпват смело статия на Variety).

Но как се стига до този документален филм изобщо? Режисьор е Дан Рийд. Носител на BAFTA и номиниран за Emmy, той стои зад качествени продукции, като един от тях е за педофилията. Идеята за този филм се появява случайно, когато продуцент от британския Channel 4 го пита „какви големи, неразрешени истории има, от тези, за които всички знаят?“ и сам му предлага да проучи живота на Майкъл Джексън. Рийд казва, че обича да разказва на екрана истории, които са сложни и нееднозначни. Така започва работата по филма, но както казва той: „Това не е история за Майкъл Джексън. Това е история за сексуалното насилие, случило се на две семейства, чиито животи са се пресекли с неговия. Фактът, че насилникът е Майкъл Джексън дава на филма популярност. Но това е история за манипулиране и педофилия. Може да бъде историята на всеки хищник, който се вклинява в едно семейство и ги кара да му повярват“. Когато започва да търси материали, така попада във форум на споменаване на тези две имена – Уейд Робсън (37) и Джеймс Сейфчък(41), които изглеждали склонни да говорят за връзката си с певеца и така решава да се свърже с адвокатите им и след това с тях, ако се съгласят да говорят. Двамата са снимани отделно, Джеймс в два дни, Уейд три дни, като за участието си двамата мъже и техните семейства не са получили пари, директно или индиректно.

Травмаленд

Личните истории на Уейд Робсън и Джеймс Сейфчък много си приличат – двете са красиви малки момчета – при срещата си с Майкъл Джексън единият е на 7, другият на 10. И в двата случая семействата са поканени да останат с певеца в имението му, да пътуват с него по турнета – Уейд се качва като танцьор на сцената с него (кариерата му впоследствие е много успешна в областта на хореографията); и в двата случая майките са подложени на много внимание от страна на певеца, докато се самоубедят, че „Майкъл просто много обича децата и сам е едно дете“. Преди да има насилие има силно съблазняване и прелъстяване – както на децата, така и на близките им. Това създаване на близост и чувство за доверие е в арсенала на огромна част от насилниците.

„Имахме чувството че го познаваме, въпреки че бяхме преди това с него 4 часа. Цялата ни трезва преценка отиде на кино“

майката на Уейд

 

В момента, в който певецът се среща с тях, той е най-голямата жива звезда в света и вниманието им към тях е изключителна привилегия, те се чувстват „избрани“, а и общуването с такъв човек, мислят семействата им, ще бъде полезно за децата им. След като прекарва по около година с всяко едно от тези деца, Майкъл намира начин да се раздели с тях, като понякога се виждат отново, но никога за толкова време колкото преди. Това, което се случва зад вратите на имението през тази една година, е основата на разказа от двамата участници във филма.

Но защо са минали толкова години преди да решат да говорят? На много хора им трябва време преди да осъзнаят, а много често и да си спомнят какво се е случило точно. Сместта от срам и гняв е толкова експлозивна, че тя се покрива със забрава. Има и още една съставка – детската обич към този човек. И за двамата решението да говорят идва след като самите те имат деца. И след като Майкъл е вече мъртъв. Преди това те имат периоди, в които изпитват физическите ефекти от сексуалната травма, която носят.

Тайните те изяждат отвътре. Изсмукват жизнеността ти. Съсипват те отвътре. Сякаш част от теб е мъртва. Костваше ми много усилия да функционирам през деня, да изглеждам нормален човек пред хората…. Не можех да спя, имах панически пристъпи заради незначителни неща. Едно от странните неща е, че не се харесвах и не знаех защо.  Нямах представа защо имам тези проблеми или се чувствам така. Постоянна тревожност, впоследствие и депресия. И не знаеш защо се случват. Като 20-25 годишен вземах различни субстанции, за да притъпя тези усещания. Тогава не знаех, че го правя заради това, но като спрях да ги взимам и нямаше с какво да замаскирам нещата, тогава… наистина забелязах, че съм постоянно напрегнат.

Джейсън Сейфчук

Сексуалното прелъстяване и насилие води до комплексни, различни по вид и дълготрайни проблеми, особено когато е извършена от човек, на когото детето вярва и/или обича, независимо дали хищникът е от противоположния или същия пол. Дисоциацията (липса на връзка с тялото или събитията) е често наблюдавано разстройство, както и липса на концентрация, замечтаност, която може да бъде тълкувана от близките като „отвеяност“, а в по-късна възраст генерализираната тревожност и депресия се превръщат в чести спътници на жертвите, докато скритите рани не бъдат излекувани чрез психотерапевтична интервенция. Понякога проявата може да бъде и като хранително разстройство – когато човек преживее сексуална травма, мозъкът отговаря на заплахата, като включва защити. Насилието води до усещането за загубата на контрол върху личността и храната едновременно става утешител и дава сигурност, която е загубена по време на насилието. При близо 30% от страдащите от хранителни разстройства причината може да бъде намерена в сексуална травма в детството (данни на NEDA).
Посегателството може да доведе и до различни други изменения, включително и по-бавно физическо развитие. В книгата си The Deepest Well, д-р Надин Харис разказва за свой пациент, който след преживяно сексуално насилие на 4 годишна възраст забавя развитието си на височина и тегло.

Човешки трагедии

Майките са опустошени от мисълта, че това се е случило пред очите им. Майката на Уейд е вярвала, че той би й споделил, ако има нещо. Съпругите на тези мъже също не могат да приемат лесно, че всичко това е било допуснато. Има неудобство и от това, че самите мъже дълго време не са могли да осъзнаят, че нещо неприемливо и лошо се е случило с тях във връзката им с този по-възрастен мъж.  Децата много често, заради етапа на развитието си и на неразбиране на сексуалните действия, не могат да разберат какво се случва и неговото влияние върху крехката им психика. Следва и обстоятелството, че те искрено обичат този човек, който им обяснява и убеждава, че не трябва да споделят случилото се с никого, че това е тяхното специално занимание, което околните няма да разберат (отделянето от семейството, създаване на усещане за „клан“ е част от вклиняването в детската душа).

 

Намерих психотерапевт. Исках да разбера какво не ми е наред. Разказах му живота си, разказах му за Майкъл, но само за хубавите неща – вдъхновението, творческата работа, приятелството… Тогава Коа[синът му, б.а.] беше на около 1,5 г. През съзнанието ми започнаха да минават картини на сексуалните сцени между мен и Майкъл, но с Коа. Виждах как Майкъл прави с Коа, това което правеше с мен. Първата ми емоционална реакция на тези въображаеми сцени беше гняв и отвращение… Започнах да си мисля как е възможно да имам толкова ясно изразени чувства, отрицателни при мисълта, че това може да се случи с Коа, но когато мисля за нас с Майкъл, не изпитвам нищо. Стори ми се странно. Замислих се, че ако ходя на терапия и ще се опитвам да открия същината на проблемите си, може би ще трябва да говоря за преживяното.  Отидох на сеанс с д-р Шоу и казах, че нещата за които Майкъл Джексън обвиняват са се случвали с мен.

Уейд Робсън

Какво е травмата?

Травмата е това, което остава в човека и го променя завинаги след тежко събитие или състояние на необичайно силен стрес (дистрес). Това може да е единично събитие или повтарящи се случки, които да доведат до промяна на начина на функциониране и мислене на човека. Травмата, както пише Питър Левин, се превръща в част от живота и засяга цялото ни тяло, като често пъти се проявява на физическо ниво под формата на различни симптоми, за които медицината не може да намери причина и все повече лекари съветват пациентите си да потърсят и психотерапевтична помощ.

Но да споделиш, дори пред психотерапевта или психоаналитика си, че някои от травмите са се случили, е изключително трудно. Други от тях се подценяват дълго време като значение от преживелите ги, а някои изобщо ги „забравят“, но тялото им ги помни. Понякога хората имат смътен спомен, към който не искат да се върнат или пък имат сънища/кошмари, в които това излиза. Много от травмите от детска възраст се свързват с по-късни проблеми в психичното здраве. Насилието (физическо и сексуално) върху деца има най-дълготрайни последици, защото се случва в най-деликатните и критично важни етапи на психологически развитие.

Психологичната травма е и от най-изследваните и важни теми в психотерапията и психоанализата, като още преди 130 години френският невролог Жан-Мартин Шарко я поставя в основата на множество проблеми, след което идва и работата на Зигмунд Фройд.

В зоната на сексуалните посегателства върху децата

Нека уточним какво е сексуалното посегателство, но не от юридическа, а от психотерапевтична гледна точка – всеки, който използва позицията си на по-възрастен или по-силен човек, за да принуди детето да гледа или прави неща, които не са подходящи за възрастта му – от гледане на порно филми, през оглеждане на гениталиите му, събличането му голо, накарването му само да се съблече, галенето и опипването, както и сексуални действия, вече представляват проблем за психичното здраве на детето в бъдеще.

Твърде рядко насилникът е чужд на семейството човек. Сексуалното насилие в ранна възраст най-често се случва от човек от семейството – тук се включват родители, настойници, доведени родители, братя и сестри, доведени братя и сестри братовчеди, доведени братовчеди, чичовци, лели, баби и дядовци на детето.

Цифрите

  • 49% от жертвите са на възраст под 6

  • 42% от жертвите са на възраст 7-11.

  • 24% от жертвите са между 12 – 17

По данни от материали на Webb R, Mitchell J. National Child Safety Experts 

Изследванията върху сексуалната злоупотреба с деца показва, че в една трета случаите извършителите са връстници, като това често са по-големи деца и предприемат първите си действия, когато са между от тях между 12-14. 23% от всички насилници са под 18 години и са момичета и момчета.

Много често нападателите използват заплахи, за да накарат детето да не споделя. Когато това е фигура на авторитет – родител, близък роднина, учител или треньор (в САЩ преди няколко години имаше голям скандал с треньор, който в продължение на години е блудствал с малолетни).

Страхът е само един от компонентите – другите са срама; опасението, че може да бъдат наказани; притеснението, че никой няма да им повярва; отмъщението на нападателя.

В повечето случаи при децата, преживяли сексуално насилие се наблюдава засилен интерес към секса спрямо възрастта им; трудност да създават приятелства; избягват на хора или места. Възможно е също така да се върнат към навици, отдавна останали в по-ранен етап на детството като смучене на палец, лош сън, липса на концентрация, свръхсрамежливост и както и по-рано написах – отнесеност или „блуждаене“.

Как да предотвратите обаче тези симптоми – и такава травма? Гушкайте децата си. Създайте си дълбока, топла връзка с тях. Не ги шамаросвайте и бийте, не ги наказвайте сурово – децата, които често получават наказания са в пъти по-голям риск от сексуално насилие от останалите (Psychoanalytic Psychotherapy After Child Abuse, ed. Itzin, C).

Прочетете тази статия за важността на сензорността през първите години на живота на децата ви. Наблюдавайте ги. Не се страхувайте да потърсите детски психолог, когато нещо ви усъмни. Не си затваряйте очите. Не си затваряйте ушите. Ако детето отрича питайте директно – какво правихте, докосвал ли те е някой – но отговор ще получите само ако детето наистина вярва, че няма да го нападнете и ще го накажете. Говоренето за това какво е секса (когато детето повдигне въпроса) също много помага за поставянето на границите кога това се случва.

„Лепилотото“ на насилника за затворената уста на детето е страха му, че ще се случи нещо страшно. Ако успеете да създадете доверителна връзка с детето си, тогава има шанс да разберете веднага след като някой се опита да му посегне. Ако дадете възможност детето ви да отговаря с „не“ и да знае, че това също е възможен отговор също ще го тренирате за независимостта му.

 

Фаза: Отричане

Ще обърна внимание и на феновете, които страдат искрено от това, което приемат за поредно нападение на личността на Майкъл Джексън. Да си фен на Майкъл никога не е било съвсем лесно. Излизащ извън стереотипите до нереалност, танцуващ все едно лети… Околните, които не могат да разберат прехласването по мъж, който си сменя цвета на кожата и лицето, нежният му глас. Ръкавицата, шапката, носа… Майкъл Джексън е интересна персона и голям творец. Документалният филм „Напускайки „Невърленд“ няма как да бъде приет от почитателите му лесно. Той е идеализиран от тях, те се идентифицирането му с него и сега – нарушаването на образа му създава болка, защото в живота си те са припознали много от неговите качества – самотата, различността, насилието от баща му и това, което доскоро беше част от неговия публичен образ „мъж-момченце“, Питър Пан в света на големите.  Идентификацията с Майкъл Джексън на големите му фенове им помага да се справят със собствените си емоционални страдания. Заради това и вероятно представянето му в лоша светлина е толкова трудно за тях.
Този документален филм представя една страна от живота на певеца. Тази, която не искат да видят.

––––––-

Може да гледате филма по HBO на 10 и 11 април 2019 от 21 часа или да се регистрирате директно на hbogo.bg и да гледате цялото съдържание безплатно за 1 месец. Ако сте абонати на канала може да се регистрирате в сайта безплатно.

––––––-

Допълнение от 12 май 2019

Вчера ми препоръчаха да гледам и друг документален филм по HBO, Цената на златото, в който се разказва за педофилия на мъж към малки момичета. Подтискането на спомените може да се види, както и огромния ефект и страданието им в годините по време и след събитията.

Линк към HBOGO

Статия в TIME

 

Може да прочетете тук и много полезно интервю на сайта на Майко мила с психолога Елена Божилова (в две части)

–––––

Книги, подходящи за хора, преживели травми и насилие

Питър Левин – Да събудиш тигъра (на български), за хора преживяли травма

Насиленото тяло на Марио Ступиджа (на български), за хора жертви на сексуално насилие в зряла възраст

The Deepest Well на Надин Харис (на английски)

 

Още по темата

Ценно интервю на психоаналитика Карл Голинг за детската сексуалност и сексуално обучение

Сайтът на режисьора на филма Дан Рийд правил е и филм за педофилията, печелил е БАФТА и е номиниран за Емми. Филмографията на Дан Рийд в IMDB ; интервюта с него в сайта на Rolling Stone , Huffington Post,  Vice

Поглед към Майкъл Джексън от есеистката и критик Дафне Меркин от 2011та и от 2009та на Стантън Пийл – психолог, работещ в областта на зависимостите

 

 

 

 

Емпатията в родителството

Винаги когато казвате: „Знам как се чувстваш“ или „Изглежда, си имал лош ден“, вие проявявате емпатия. Винаги когато надмогнете собствените си чувства, за да погледнете през очите на детето си, това е емпатия. Звучи простичко, нали? Защо тогава емпатията е толкова мощно оръжие? Представете си емпатията като огледало, което държите срещу детето си. Вашето приемане и разбиране на това, което то чувства, му помага да признае и приеме своите емоции. Това помага на чувствата да намалят интензитета си и да започнат да изчезват. Не е нужно да действаме под влияние на емоциите си, нито дори да ги харесваме, просто трябва да признаем, че ги има, за да се освободим от тях.

Това, че приемате емоциите му, учи детето ви, че неговият емоционален живот не е опасен, не е срамен, а всъщност е универсален и управляем. Всеки се е чувствал така; дори има име за това! То се чувства разбрано и прието. Научава, че не му се налага да се справя само със сблъсъка си с тези силни емоции.

КАКВО НЕ Е ЕМПАТИЯТА

  • Снизходителност. Вие можете (и би трябвало) да налагате ограничения. Тайната е в това да покажете, че виждате колко нещастно е детето ви от тези ограничения. Важно е за него да можете да понесете разочарованието му и гнева му към вас, както и всички други негови емоции.
  • Да решите проблема. Идеята е да му помогнете да преодолее тези чувства на разочарование, за да може само да започне да търси решения, а не вие да му решите проблема. Когато покаже чувствата си към нещо, трябва да слушате и да покажете, че разбирате, а не да натрапвате решения. Това означава, че ще трябва да овладеете собственото си притеснение от проблема (като дишате дълбоко, за да преодолеете тревогата, и се въздържате от каквито и да са действия).
  • Да се съгласявате. Да приемете чувствата му и да ги отразите не означава, че сте съгласни с тях или ги подкрепяте. Трябва да му покажете, че го разбирате, нито повече, нито по-малко. Ако някога сте срещали разбиране, значи знаете какъв невероятен дар е това.
  • Да проучвате. Да попитате: „Кажи ми как се чувстваш“ не е емпатия. Емпатия е да приемете това, което ви показва, че чувства, а не да човъркате в раната.
  • Да анализирате. „Мисля, че си ядосан, защото ревнуваш, че сестра ти има рожден ден.“ Емпатия означава да приемаш и разбираш това, което другият ти показва, а не да го караш да изпитва неудобство, като дълбаеш в психиката му, дори и да си прав. Едно простичко „Изглеждаш много кисел днес, миличък“ би му било от помощ с това, че показвате, че сте забелязали. Дори не са нужни думи, особено когато децата са по-големи, защото назоваването на чувствата често кара хората да смятат, че ги анализират или съдят. Просто едно „Хм…“ или „Еха!“, или „Съжалявам!“, казано топло и със състрадание, помага детето ви да се почувства разбрано.
  • Да драматизирате. Нагодете реакцията си спрямо настроението му. Това, че е паднал духом, защото футболният му отбор е загубил мача, не заслужава вашата реакция да е такава, сякаш някой е умрял.
  • Да оспорвате чувството. Това само оборва детето ви и го кара да смята, че е грешно да изпитва това чувство. А също така измества емоцията от съзнателната мисъл и така то носи със себе си отрицателно чувство, което е готово да излезе на повърхността и при най-малката провокация.
  • Да се опитвате да го разведрите. Вие, разбира се, трябва да му помогнете да преодолее неудобните чувства, но не бива да му изпращате посланието, че трябва да избяга от тях. Почувства ли се сигурно да забележи, приеме и изрази емоцията пред себе си или пред вас, тези чувства съвсем естествено ще се изпарят. Тогава то ще се почувства готово да се „разведри“, като смени обстановката или темата. Така ще сте му показали, че всичко в него е приемливо, включително и неудобните му чувства.

КАКВО Е ЕМПАТИЯТА

  • Да изслушваш и да приемаш, без да налагаш решения. Не е нужно да решавате каквото и да било. Не е нужно да сте съгласни с възгледите му. Трябва да приемете, че детето ви има право на тези чувства. Не го приемайте лично.
  • Да отразявате, приемате и разсъждавате. Толкова си ядосан на брат си“ или Еха! Виж къде чак си се качил!, или Май се тревожиш за това, че отиваш на гости с преспиване.
  • Да уважавате разумните граници. Фактът, че проявявате емпатия, не означава, че трябва да е за сметка на вашето състояние. Сърдечното ви отношение показва разбиране, че детето ви смята, че е дошъл краят на света, но едновременно с това вашата способност да останете емоционално стабилни му дава увереност, че има светлина в края на тунела.

Емпатията е нещо повече от база за емоционалната интелигентност; тя е в основата на ефективното родителство. Защо? Защото това е жизненоважно за способността ви да разбирате детето си и да се свързвате с него. Защото ще ви предпази да не прехвърляте върху детето си всички проблеми от своето детство. И защото без нея детето ви просто няма да почувства любовта ви, без значение колко го обичате.

Когато един родител поднася дара на емпатията на страдащото си дете, тази дълбока връзка променя всичко. Емпатията засилва връзката във взаимоотношенията. Емпатията помага на детето да се почувства разбрано и да усети, че не е само с болката и страданието. Емпатията лекува. И когато изпита емпатия, детето научава за най-съкровените начини, по които хората се свързват помежду си, и получава добра основа за всички свои бъдещи отношения.

Как децата се научават на емпатия? Това става по естествен път, като част от правилното емоционално развитие, стига децата да получават емпатично отношение от тези, които се грижат за тях. Ето защо отглеждането на дете чрез емпатия е двоен дар за него: освен че емпатията ви му помага да управлява емоциите си, получавайки вашата емпатия, то ще се научи да проявява емпатия към другите. Проявата на емпатия е и дар за самите вас, защото децата, към които се отнасят с емпатия, приемат насоките на родителите си с по-голяма готовност. Превод: Тя прави това да си родител много по-лесно!

––––––––-
Текстът е откъс от книгата „Спокойни родители – щастливи деца“ на д-р Лора Маркам (Изток-Запад, 272 с., 16 лв). Тя е клиничен психолог и майка. Подходът й е основан на най-новите изследвания в областта на развитието на мозъка и на клиничен опит в работата й с родители. Според д-р Маркам изграждането на емоционална връзка с детето ви ще доведе до истинска и трайна промяна в поведението му. Когато създадете отношения на близост и доверие, ще отпадне нуждата от заплахи, натякване, молби, подкупи или наказания.

Този забележителен наръчник ще помогне на родителите да вникнат по-добре в собствените си емоции и да ги държат под контрол. Само ако останат спокойни, те ще съумеят да реагират конструктивно на детското поведение. Налагането на разумни граници, използването на емпатия и ясна комуникация ще помогнат на родителите да отгледат самодисциплинирани деца. В книгата са дадени примери как да се действа в различни ситуации, както и решения и тактики, приложими за деца от най-ранна възраст до прогимназията.

Ако сте изморени от борбите за надмощие, емоционалните сривове и търсене на подходящите „наказания“, тази книга е за вас. Тук ще откриете необходимите практически средства, за да трансформирате родителския си подход по един позитивен, доказал ефективността си начин.

 

 

Д-р Елена Димитрова, кардиолог: „Хранителните разстройства могат да доведат до животозастрашаващи усложнения“

Вторият специалист, който участва в проекта ми за представяне на пълната картина от здравни проблеми, които съпътстват хранителните разстройства, е д-р Елена Димитрова, кардиолог. 

Д-р Елена Димитрова е завършила медицина през 2008 година в Медицински университет – София. През периода 2009-2013 година работи в Клиника по кардиология към УМ­БАЛ „Света Анна“- София, а от 2014 година – в Отделение по спешна кардиология към МБАЛ „Национална кардиологична болница”. Има придобита специалност по кардиология и научна степен „доктор по медицина”. Нейните научни интереси са в областта на спешните състояния в кардиологията и белодробната хипертония. Д-р Димитрова има множество публикации и участия в научни форуми в страната и чужбина. Може да я намерите в МБАЛ „Национална кардиологична болница” или да й пишете на elena.sv@gmail.com

Кои са най-честите усложнения от хранителните разстройства в сферата на сърдечно-съдовите болести?

Сърдечно-съдовите усложнения са много често срещани при пациентите с хранителни разстройства. Една част от тях са доброкачествени и не изискват специфично лечение, но други за съжаление нерядко могат до доведат дори до смърт (най-често става дума за внезапна смърт при пациентите с анорексия). Усложненията възникват в резултат на дехидратация, нарушения в нивата на електролитите в организма и като следствие на тежкото недохранване. Най-честите усложнения от страна на сърдечно-съдовата система са брадикадия (бавен пулс), хипотония (ниско артериално налягане), различни аритмии (нарушения на сърдечния ритъм), променени нива на електролитите в организма (калий, натрий, хлор, магнезий), промени в електрокардиограмата, свързани с повишен риск от внезапна сърдечна смърт, прояви на сърдечна недостатъчност, както и промени в масата на сърдечния мускул и сърдечната функция. Трябва да се подчертае обаче, че повечето от тези усложнения са напълно обратими в хода на лечението, особено когато то се започне рано и се провежда под контрола на специалист.

При булимия има специфични оплаквания – какви са основните рискове от Ваша гледна точка при предизвикано повръщане?

Предизвиканото повръщане, а също и злоупотребата с лаксативи и диуретици при пациентите с булимия, води до нарушения с нивата на електролитите и алкално-киселинното състояние на организма. Тези нарушения от своя страна увеличават значимо риска от възникване на нарушения на сърдечния ритъм, които могат на бъдат фатални. От друга страна, загубата на течности води до активиране на т.нар. ренин-ангиотензин-алдостеронова система. Това е хормонална система, която има съществено значение за контрола на артериалното налягане и баланса на течностите в организма. Активирането й е компенсаторно и цели възстановяване на нормалния обем течности в организма, но в тези случаи води до задълбочаване на електролитните нарушения, а при спиране на приема на лаксативи и до повишена задръжка на течности и поява на отоци.

В дългосрочен план наднорменото тегло от болестно преяждане и последващите килограми води проблеми със сърцето. Какви са те?

При болестно преяждане освен, че се поглъщат големи количества храна, това е най-често за сметка на храни, богати на мазнини, захар и сол и бедни на витамини и микроелементи. В резултат се стига до натрупване на излишни килограми до степен на болестно затлъстяване, които водят след себе си проблеми, свързани не само със сърцето. Имам предвид прекомерно натоварване на опорно-двигателния апарат, обездвиждане, повишено артериално налягане, нарушен глюкозен толеранс и захарен диабет, повишен холестерол, преждевременно развитие на коронарна болест на сърцето, проблеми с дихателната система, обструктивна сънна апнея.

Какви са рисковете при анорексия за сърцето?

При анорексия в резултат на тежкото недохранване се наблюдават освен електролитни нарушения, които вече споменахме, също и промени във функционирането и структурата на сърдечния мускул. Освен това са установени промени в хипоталамуса (част от мозъка, която отговаря за регулацията на много процеси в организма) и функцията на автономната нервна система (част от периферната нервна система, която регулира функцията на вътрешните органи). Те индиректно също засягат сърдечно-съдовата система. Най-често срещаните нарушения при пациентите с анорексия са брадикардия (бавен пулс), различни нарушения за сърдечния ритъм вкл. фатални аритмии, промени в електрокардиограмата, намаляване на размерите на левите сърдечни кухини и влошена помпена функция, пролапс на митралната клапа. Освен това е важно да се знае, че има определени групи лекарства, които трябва да се избягват при тази група пациенти, защото увеличават риска от фатални аритмии.

Според Вас човек с хранително разстройство кога е редно да каже това на лекуващия го кардиолог? Кога при активно заболяване е редно да потърси консултация?

Смятам, че това трябва да стане още при първата среща с кардиолог или какъвто и да е друг медицински специалист, за да може насочено да се търсят специфичните промени, предизвикани от хранителното разстройство. Както вече споменах, хранителните разстройства могат да доведат до животозастрашаващи усложнения от страна на сърдечно-съдовата система. Уместно е освен преглед да се направят електрокардиограма, ехокардиография и кръвни изследвания. По преценка може да направи и Холтер-ЕКГ – това е продължитлен запис на електрокардиограма (24 часа и повече), който дава възможност да се регистрират различни нарушения на сърдечния ритъм, които не могат да се хванат на обикновената електрокардиограма, тъй като тя записва няколко секунди или минути сърдечна дейност.

Друг важен момент е, че още в началото при поставянето на диагнозата на хранителните разстройства задължително трябва да се изключи друго соматично заболяване, което също може да протича с отслабване или резки промени в теглото – имам предвид заболявания, водещи до нарушено усвояване на хранителните вещества в червата, захарен диабет, туберкулоза, тумори, възпалителни заболявания и други.

А при активно заболяване в екипа медицински специалисти, които ръководят терапията, задължително трябва да участва и кардиолог.

 

Други срещи със специалисти

Интервюто с д-р Райна Стоянова, ендокринолог

Интервю с д-р Димитър Тянков, дентален лекар

Интервю с Лили Стефанова, треньор

Какъв е Вашия риск от хранително разстройство, направете своя тест тук, на сайта на книгата „Войната с храната“ на проф. Джулия Бъкройд

.

Д-р Райна Стоянова за пътя към балансираното хранене

С това интервю започвам един проект, който отдавна подготвям, и първите срещи вече са факт – в тях излизам от полето на психотерапията, но оставам в задаването на въпроси и се срещам със специалисти, които работят с хора с хранителни разстройства, като целта е всеки един от нас да покаже какво вижда от своята гледна точка – това, надявам се, че ще обогати представите на всички за многоликостта и ефекта на хранителните разстройства върху (твърде) голяма част от живота и здравето на засегнатите.

Първият ми гост е д-р Райна Стоянова, лекар, специализант по Ендокринология и болести на обмяната към Клиника по Метаболитно-Ендокринни заболявания и Диететика на УМБАЛ „Царица Йоанна-ИСУЛ“.

Тя също така е асистент към катедрата по Клинична фармакология и терапия на Медицински Университет – София.

Д-р Стоянова има и личен блог, www.RaynaStoyanova.com, в който пише редовно и увлекателно.

Какви са най-честите заболявания, които са свързани с хранителните разстройства във Вашата област?

Най-честото хранително разстройство, с което се сблъскваме в нашата сфера, е свързано с емоционалното прехранване (хиперфагията) и впоследствие възникващото наднормено тегло, затлъстяване, метаболитният синдром, с всичките му компоненти. Често се сблъскваме и с малнутрицията, възникнала вследствие на анорексия невроза и/или булимия. Напоследък зачестяват и срещите с така наречените орторексици или хората, които са се вманиачили по здравословното живеене до безразсъдна степен.

Не толкова често се говори за ефекта върху тялото от наднорменото и свръхнорменото тегло…

Наистина, обикновено мотивът на повечето ни пациенти е основно естетически, а всъщност последствията върху здравето са много по-значими, за което често пъти пациентите не си дават сметка. Наднорменото тегло води след себе си до развитие на инсулинова резистентност, захарен диабет тип 2, артериална хипертония, артрозна болест, подагра, сънна апнея. Повишеният индекс на коремните мазнини е свързан с развитие на чернодробна стеатоза и стеатохепатит, рефлукс, хемороиди, разширени вени. Рискът от възникване на сърдечно-съдови инциденти се покачва рязко. Качеството на живот спада драстично.

Какви са усложненията в метаболизма при наднормено/свръхнормено тегло?

Това, което се случва с метаболизма при наднормено тегло, е порочен кръг от повтарящи се патологични обменни реакции или ситуация тип „кучето гони опашката си“, в която повишеният апетит към сладко във връзка с емоционален дисбаланс и стрес, води до натрупване на мазнини, което води до развитие инсулинова резистентност и стеатозна болест на черния дроб, това пък от своя страна покачва още повече желанието за хранене и води до пристъпи на вълчи глад и порочният кръг се завърта.

Голям проблем е, че след постигането на желаното тегло много хора се връщат в стария начин на хранене…

Така е. Много е важно хората да осъзнаят, че балансираното хранене е начин на живот. Оказва се, че систематичното прехранване е зависимост, за която рядко си даваме сметка. Зависимост, както алкохолизма, тютюнопушенето, наркотиците – с подобни пагубни последствия върху здравето и живота ни.

Болестното преяждане, при което хората приемат големи, дори огромни количества храна за кратко време, а след това често не се хранят ден-два или повече, има ли своите здравни рискове?

Прехранване, съчетано с гузна съвест и лишения от храна за известен период след него, а много често и прекомерни физически натоварвания с цел изгаряне на излишно поетата енергия чрез храната, е присъщо за анорексично-булимичните хранителни разстройства. Еднократното изпадане в тези две крайности не би имало негативен ефект върху здравето, но повтарянето на този стереотип може да доведе до здравни рискове, свързани на първо място с храносмилателната система, метаболизма и не на последно място психичното здраве.

Какво е Вашето мнение към бариатричните операции?

Трайна загуба на телесно тегло се постига единствено, когато се изгарят повече калории, отколкото сме приели с храната, което неминуемо води до глад. Лечението на затлъстяването е комплексно и силно зависимо от мотивацията и желанието на пациента да сътрудничи на лекаря. Не малко са програмите за хранителен режим, промяна на поведението, активна физическа дейност, пластични процедури и прием на медикаменти, потискащи апетита, блокиращи абсорбцията на хранителните вещества и други. Бариатричната хирургия е съвременна възможност и логична стъпка при пациентите с тежка степен на затлъстяванене, но не замества хранителния режим и двигателната активност в борбата с наднорменото тегло. Дълготрайният ефект от операцията е силно зависим от мотивацията на самия човек.

Какви са промените в тялото, които наблюдавате, които са дългосрочни, но засегнатите не подозират, че се случват?

Всички последствия от наднорменото тегло са дългосрочни. Артериалната хипертония, артрозната болест, захарният диабет с неговите усложнения, инвалидизират бавно и полека индивида и наистина своевременното взимане на мерки и влизането във форма е изключително важно за качеството на живот в дългосрочен аспект.

Какво е очакваното време за възстановяване след стигането на критично ниско тегло при анорексия?

Сложен е отговорът на този въпрос. Времето за възстановяване зависи от много фактори и най-вече от психичното състояние на самия пациент. Ако той е психически стабилен е възможно за 6 месеца до година да се нормализира метаболизма и да се възвърне хормоналното равновесие, понякога това продължава повече от 2-3 години. Важен е и периодът -продължителността от време, през което пациентът е бил с критично ниско тегло, колкото по-дълъг е, толкова по-фатални и непоправими за последствията след това.

––––-

Често пъти хората с хранителни разстройства – анорексия, злоупотребяващите с лаксативи, тези с преяждане и хиперфагия, и техните семейства не знаят към кого са се обърнат за изготвянето на подходящ режим за хранене, съобразен със специфичното им състояние. В този момент са необходими както точните изследвания, така и информация за подходящото хранене. Може да намерите д-р Стоянова на телефон 0877694799 или да запишете час в клиника Спортмед (089 5796454).

 

Други срещи със специалисти

Интервю с д-р Елена Димитрова, кардиолог

Интервю с д-р Димитър Тянков, дентален лекар

Интервю с Лили Стефанова, треньор

Какъв е Вашия риск от хранително разстройство, направете своя тест тук, на сайта на книгата „Войната с храната“ на проф. Джулия Бъкройд

 

 

 

 

 

(снимка)  личен архив

Защо сме ценни? – диалог със Симеон Колев в „Мисия Татко“

Снощи бях на премиера на новата книга на Симеон Колев„Мисия Татко: Диалози“.  Това е втората му книга с Егмонт и чакам с нетърпение уикенда, за да я прочета – в нея има една малка част, чието съдържание познавам – тази на която отговарям на въпросите на Симо за психологията, но ще ми е любопитно да прочета какво са казали по другите теми останалите участници в тези диалози.  Това са д-р Никола Петров от обсерваторията Рожен; проф. Евелина Келбечева от АУБГ, Христина Масалджиева, учител по история; Деяна Костова от Националния военноисторическия музей  (досега съм го пропускала, но след като го представиха така горещо, ще го включа в плановете за „места, на които трябва да отида“); Георги Милков, журналист; проф. д-р Михаил Константинов за математиката; Томислав Дончев ; Владислав Горанов по въпроса за парите; Борислав Стефанов, съдия Любка Петрова; д-р Пламен Масларски и Досю Амуджев  (в каква добра компания попаднах!). Илюстрациите вътре в книгата са на Момчил Колев, синът на Симеон – така че и двамата имаха повод да подписват автографи.

На представянето с него си говорихме, че тази форма – на диалози с различни хора – дава възможност за богато представяне на темите, а за мен причината да участвам е, че въпросите, които Симеон задава са важни – а конкретно в областта на човешкото самочувствие – от него до голяма степен зависи и личното щастие. Също вчера бяха публикувани данни, че само 31% от българите се определят като щастливи – а причините за това са много – сред тях ще спомена и самочувствието, способността да се отлага удоволствието заради постигането на цел (да, точно това е основен фактор за успех – например да оставиш телефона докато не прочетеш нови 100 страници).  С него обсъждаме въпроси като „защо сме ценни“, „защо е важно да се приемаме каквито сме“, „колко е важно да казваме „не“, а и „какво означава щастието и кое ни носи щастие“.

Беше ми много приятно – от разговора до вчерашното събитие – и дано и вие да харесате книгата!

 

Детето, тялото му, социалните стандарти и всичко останало

Две опасни тенденции в едно и също време – все повече деца с проблеми с теглото, ръстът на затлъстяване расте навсякъде с по-големи темпове от очакваното (последно новини от Шотландия) – и все повече деца в предучилищна възраст не харесват телата си. Момичета на 3 вече правят връзки като красиво=слабо и дебело=грозно.

Какъв е проблемът? Децата, които изпитват съмнение към тялото си – и своето приемане на същото това тяло, което ще използват цял живот – и детството е само период от него – много по-често стават уязвими от депресивни симптоми и епизоди, както и от диагностицирането в по-зряла възраст на клинична депресия – и естествено – на хранителни разстройства от цялата гама. Тялото е първата крепост на нашето самочувствие. Родителите днес са изправени пред голямата дилема как да се отнасят с детето си, ако е с наднормено тегло и как да го мотивират. И преди съм писала, че обидите изобщо не следва да фигурират в списъка. Изобщо коментарите „колко и какво ядеш“ радко имат добър ефект, ако не са съпроводени с личен пример и разбиране на периода на развитие на детето – ако се съмнявате дали е качване на теглото в етап пред ново скачане със сантиметрите нагоре – говорете с педиатъра.  Същото важи и за твърде слабите деца, наричани галено „щеки“, „кльощи“ и т.н.

В един идеален свят в родината, би било прекрасно ако идващите 100-150 години хората се избавят от навика да коментират външния вид на другите и да използват обидите към формата и размерите на околните – независимо от възрастта, независимо от това дали е публична личност или не, независимо дали е мъж или жена. Според мен е проява на безпомощност в аргументите да уязвяваш с обиди като „свиня“ или „слаботелесен“.

Това е началото на един голям разговор за тялото и социалното му приемане, за това какво е красота и за света в момента, в който има абсолютни стойности на красотата като тънка талия, пухкави устни – а правилният ъгъл за селфи се овладява още преди четвърти клас – умение, ефирно и мимолетно като няколко лайка повече.

Ако си мислите, че само децата извън средното са засегнати – не е така. Колкото по-често акцентираме върху външния вид за оценка на детето си, толкова повече засилваме неувереността му, че ако не изглежда добре „никой няма да ме харесва“ – а одобрението е базова човешка потребност. Затова редувайте комплиментите към децата си – няма нужда да са „принцеси“ тези момичета! Никой не казва на детето си „ти си страхотен учен!“. Редувайте поне похвалите, като нека тези, които са свързани с постижения и умения да надвишават многократно тези за външен вид.

Но ако детето наистина е пълно, какво да правите? Преценете риска от училищен тормоз. Той едва ли някога ще спре, но може да го направите по-лек. Първо като вие не участвате в него, т.е. не се съгласявате с него – като и вие повтаряте на детето, че е дебело и като не отивате ядосани при класната (от което детето се притеснява най-много). Реално това двете най-често използвани стратегии на родителите, които така получават депресирано и отчуждено дете, което отказва да общува по тези болни теми.

Тихично ще ви подскажа две неща, които може да правите и да не намесвате горкото дете – първо отидете да се видите с детски психолог – защото сертификати за гледане на деца няма и всеки прави грешки. Второ, променете начина на хранене вкъщи. Преминете на по-малък размер чинии семейно, но оставете детето да си досипва, ако не се е нахранило. Така ще го научите да следи кога се е нахранило (изяждам си всичко не е точната мярка). Намаляването на времето пред екраните (таблети, телефони и телевизор) също има добър ефект, особено ако и вие решите да направите мини-семейни състезания, вкл и настолни игри и боричкания, но и дартс, но и кой колко коремни преси може да направи и т.н., и т.н. Едно от известните правила е, че детето има нужда от поне 60 минути физическа активност дневно, за да бъде здраво. Достъпът до нездравословна храна също е сериозен проблем – знам, че много родители избират да държат джънк „за да свиква детето на изкушенията“, но това рядко има желания ефект. Далече чипса от очите, далеч от сърцето (поне вкъщи).

Обидите, на което едно пълно дете е подложено могат сериозно да застрашат психичното му – а от там и физическото здраве. Двете си вървят заедно

Прочетете заедно няколко книги за храненето и гответе заедно – препоръчвам книгата на София Йотова „Вкусно с усмивка“ като начало – и „Войната с храната“, за да не допускате грешките описани там.

 

Елвис Пресли – легендата и болестта

Детството ми, може да се каже, премина под музиката на Елвис Пресли до голяма степен. Така се случи. Един от първите по-сериозни филми, които помня, е с документални кадри от негови концерти. Сетих се за него по друг повод и отново си зададох въпроса как е възможно този красив и талантлив човек да умре толкова млад? Някога се говореше, че е от наркотици и приспивателни. Днес е видно, че смъртта му е в следствие на хранително разстройство. Елвис Пресли умира на 42 години. За последните 9 години от живота си натрупва над 80 килограма (159 кг тежи в края на живота си, разпределени на 182 см височина).

Официалната причина е „инфаркт“. Преди инфаркта и като негова причина стои тежко, болестно преяждане, често пъти с 10,000-12,000 калории дневно – това е енергийната стойност на храната, която човек с балансирано хранене приема за около седмица до десет дни. Увреденият черен дроб и уголеменото дебело черво били „бонуси“ към състоянието му.

Дневният му режим се състоял основно от месо, фъстъчено масло и пържени храни (пърженото е характерно за храненето в американския Юг, откъдето е той). Любимият му сандвич бил от бекон в комбинация от банан и слой фъстъчено масло – този специалитет днес се нарича „Елвис“ и се сервира още по заведенията – може да видите как се приготвя в тази видеорецепта – на 03:40 цялата тази въглехидратна бомба се потапя в масло, за да се изпържи, разбира се.

Любимият му сандвич е бил още по-калоричен “Fool’s Gold Loaf” (30 см бял хляб, издълбан, бурканче фъстъчено масло, бурканче конфитюр от грозде и 400 гр бекон, маргарин и добре запържване), като една от гладните си нощи Елвис се качил на личния си самолет в Мемфис и отлетял до Денвър, за да хапне с бандата си този сандвич с 42,000 калории (около 20 дни до месец нормално хранене).

Естествено, такъв начин на хранене нямало как да запази тялото му слабо. Но тогава той започва поредица от диети – хранене само желе и нищо друго със седмици; диетата „Спяща красавица“. Най-подходящото име за последната е „най-абсурдната диета на света“. Идеята е следната: когато спиш, не се храниш; когато не се храниш, не дебелееш; затова ако спиш, ще отслабнеш; никой не може да спи с дни, ако не е взел хапчета – затова взимаш приспивателни и се събуждаш слаб. Ако на някого тази идея случайно му се е видяла добра: не е. Сънят забавя метаболизма и гарантира проблеми 1. от забавянето му и оттам съответно килограмите и 2. Това е по-опасно от всички китайски хапчета, които може да купите нелегално – приспивателните, които биха предизвикали толкова сън водят до зависимост, т.е. пристрастяване, а и самото свръх спане води до депресия и т.н. Абсурдното е, че от 60те години насам тази „диета“ на всеки десетина години печели някаква популярност и я губи за минути.

Преди и след

Може да видите тук едно от последните му записани изпълнения,  само 9 години по-рано, по време на този легендарен концерт, той изглежда така – а още 9 години по-рано, в началото на кариерата си – той е това

Are you lonesome tonight?

В песента на Елвис не става дума за хранене, а за любов, а както често казваме един през друг, надпреварвайки се, психотерапевтите – никога самотата се решава с приятния студ и светлината от хладилника.
Нито пък има брой филии, бисквити и кофички кисело мляко – а очевидно и фъстъченото масло – изобщо броя калории, които да помагат срещу несгодите в живота.
Но е факт, че храните будят спомени, карат ни да се чувстваме добре… Самият Елвис – колко тъжно – е споделял, че единственото, което носи радост в живота му е храната. 

 

 

Още по темата

Документалният филм на НВО – Елвис Пресли – Търсачът

Какво наистина е убило Краля – статия в Huff

За „диетите“ на Елвис, в Indеpendent

Други негови любими храни – отварянето на линка не добавя 1,000 калории към дневния ви режим – проблемът винаги не е какво, а в какво количество се приема

Статия за наркорексията и опасностите от нея и друга за диетата на Спящата красавица

 

Генетичният фактор при анорексията

Хранителните разстройства са голяма тема – и в нея има една част, на която обръщам голямо внимание – това са генетичните изследвания, които търсят отговор на въпроса – „може ли хранителните разстройства да се предават в нашето ДНК“.

Личното ми мнение е, че една част от тези състояния ще се докаче, че са окажат генетично заложени, но друга със сигурност са предизвикани от епигенетични фактори, т.е. от заобикалящата среда. Когато имаме яснота, това ще помогне на специалистите да направят още по-ефективно лечението – а това ще бъде добра новина за всички засегнати, защото независимо дали ДНКто е „отключило“ болестта или причина за това са отделни травматични събития или семейната среда, те ще може да бъдат подкрепени максимално ефективно с психотерапевтични и медицински интервенции.

Наскоро попаднах на изследване, което е голямо и включва продължили дълго време и включващо голям брой изследвани лица, генетични проучвания върху анорексия нервоза (АН) и булимия. Научният екип, който стои в основата е ръководен от Синтия Булик, уважаван автор в областта. При изследване на близнаци (това е общоприет начин за изследвания наследственост при болести), те установили, че при 50 до 60% анорексия са наследствени. Например при генетично изследване на Psychiatric Genetics Consortium Eating Disorders Working Group (PGC-ED) през 2017та се намира връзка между АН и локус с припокриване на шест гена върху хромозома 12 (Am J Psychiatry, 174:850–58). В същото изследване се потвърждава силна генетична корелация между анорексията и невротизма и шизофренията, както и сравнително неочаквано – между различни метаболитни прояви като индекса на телесната маса и метаболизма на инсулин и глюкоза.

Синтия Булик коментира, че това е „първа крачка в пренаписването на книгата за анорексията“. Дотук в САЩ, Швеция, Австралия и Дания, са събрани и анализирани клинична информация и кръвни проби от 13, 363 човека с анорексия и тези резултати ще бъдат сравнени с тези от изследването от 2017та, което ще даде още данни.

Независимо какви са резултатите, те ще ни помогнат да разберем механизмите и съответно да бъдат осигурени на хората, които имат тези предиспозиции, адекватни грижи и внимание върху тях и семействата им от най-ранна възраст. Това сериозно ще ни помогне и да падне вината от плещите на засегнатите, които „сами са си виновни“ – упрек, който често идва и от семействата им и ще премахне стигмата върху тези заболявания като капризи или опити за привличане на вниманието.

Ще добавя, че и по въпросите преяждането също се следи дали нямат генетични корени.

 

Ще продължа да следя научната литература и ще пиша в блога, когато бъдат публикувани.

 

 

Постът е адаптация по материал, публикуван в сайта на The Scientist

Снимка: Pexels

 

Джейн Фонда – нейните уроците от живота, мъжете и храната

Документалният филм Джейн Фонда в пет действия, който върви в момента по HBO България намира място в този блог по две причини – обичам документалистиката и това е историята на една жена, която има(ла) от хранително разстройство (булимия) – и не се срамува вече да споделя това.

Да започнем с трейлъра:

Силно препоръчвам да бъде гледан от всеки, който се интересува от темата за хранителните разстройства, да гледа филма, защото в него се говори бегло за самото хранително разстройство и достатъчно много за обстоятелствата, които водят до него.  Често пъти се създава един порочен кръг, в който лошото самочувствие и самонараняване с убийствено натоварващи връзки само подпомагат оставането в страданието. В случая на Джейн Фонда ранните й години и два са факторите, които отключват болестта – житейската детска травма на майка й, която я прави неспособна на дълбока обична връзка и  отношението на баща й, великият актьор Хенри Фонда към нея са това, което предизвиква началото на болестта й. Но ако началото понякога да може да се установи, овладяването му е ежедневна лична работа на всеки, който осъзнае, че е в тази зависимост и реши да я преодолее.

В едно от интервютата си по темата актрисата казва „Минах през фази на преяждане и пречистване и много години изтекоха, преди да мога да седна на масата без тревожно усещане. Булимията се крие много лесно, но не можеш да си интимен с хората, ако си зависим (от нея)“. (в интервю за списание You). 

За пръв път Джейн Фонда решава да предприеме твърди мерки към зависимостта си към храната в средата на 40те си години. „С възрастта, когато преяждаш умората, вътрешната враждебност и самоомразата остават у теб по-дълго“, казва тя и тогава осъзнава, че е контролирана от състоянието си „не знаех дали ще умра, но живота ми се разпадаше“. (в интервю за People)

За да се получи филма, режисьорката и продуцент Сюзън Лейси се среща с партньори на актрисата, които я описват в отделните периоди от живота й – и развитието на историята и щастливият край (на 80 години Фонда е очарователна и здрава) . 21 часа интервюта с актрисата и нейната готовност да говори за случилото се без да се демонизира, омаловажава или подиграва на себе си – е терапевтично преживяване. В пресинформацията на НВО има изречение, което много ми хареса – „тя продължава да демонстрира, че няма ограничения за възможностите в един живот, когато е пълен със самоосъзнаване, честност и упорита работа“.

Може да гледате филма по НВО по Вашия кабелен оператор или да се регистрирате в HBOGO

 

Още по темата

Откъс за спирането  на булимията в интервю за списание People

Кратко интервю, в което тя казва, че е прекарала 25 години с булимия

Автобиографията й (2006), „Животът ми дотук“

В момента по НВО върви още един филм, в който тя взима участие „Клубът на мъртвите майки“ (2014). Включете го в списъка за гледане, ако имате отношение към темата.

Накрая: моят лист с най-любими филми с нея, отзад напред: Book Club (любовта няма нужда от възраст, мда); със Сорентино в Youth; Georgia Rule, защото обичам южняшки истории;  като луда свекърва във филмчето с Дженифър Лопес Monster-in-Law (Свекървещица на български) и класиката Уморените коне ги убиват, нали?

 

Страдате ли от хранително разстройство – проверете с този тест

Инатливи или депресирани са хората с проблеми с червата?

Скорошният ми пост „Чревни чувства“ провокира въпроси към синдрома на раздразнените черва и как той може да бъде омекотен, когато човек се чувства зле. Едуард Бланчард, който изследва връзката между IBS и психичните въпроси, беше написал преди време, че „2/3 от хората, които страдат от него се подобряват бързо с промяна в диетата и приемането на лекарства и хранителни добавки. Останалата една трета, хората с най-остри симптоми, могат да получат одобрение чрез психотерапевтична помощ“. Може би тук е удачно да се спомене, че често пъти синдрома се предава от поколение на поколение, като причината не е генетична… а най-вероятно се дължи на повтарянето на едни и същи схеми на поведение. Тревожните родители „възпитават“ тревожни деца например.

Този пост е посветен на трите разновидности на синдрома. За да разберете дали страдате от него ви препоръчвам да направите онлайн тест, който дава възможност за самодиагностициране (преди да отиде на лекар) и би могъл да ви помогне, за да не губите време, надявайки се че „скоро ще мине“.

От Биопрон ми обясниха, че са създали три отделни продукта, които влияят на различните симптоматики на IBS. Първият е за хора с диария по време на криза (Биопрон Буларди); вторият е с такива, които преживяват неудобството на подуването (Биопрон Ензими) и третият е за хора, които страдат от запек (Биопрон Фибри).

Ще започна от последното – Биопрон Фибри – то съдържа 9 щама живи бактерии и не води до привикване, както правят лаксативните препарати, а и в него няма лаксативни съставки (злоупотребата с лаксативи е опасна и води до поредица от проблеми, може да прочетете тук). Въпреки че запекът рядко е животозастрашаващо заболяване, то често пъти е с свързано със синдрома на раздразнените черва (IBS) и по класификацията Rome IV наричаме запек при синдрома онова състояние, при което имаме дефекация (ходене по голяма нужда) три пъти седмично или по-рядко. Често пъти запекът е свързан с психични състояния (и тук е обичайния въпрос яйцето или кококшката), а именно тревожност и депресия. Дали човек е тревожен и/или депресивен и затова не ходи до тоалетна или неходенето му дава депресия и тревожност. Залагам на първия вариант повече отколкото на втория. Възможни причини за запек на психична основа може да са твърде силен гняв, настъпателно, обсебващо поведение на значим човек, както и стресови събития като раздяла на родител (включително смърт, но и развод), както и домашно насилие – психично и физическо. Тук искам да направя едно уточнение – макар ефекта да е налице сега, то началото на травмата и такова соматично реагиране може да има своите корени далеч в миналото. Van Dijk, който е прегледал различни изследвания е открил, че в основата конкретно на констипацията има фактори като ината и невъзможността на родителите да поставят граници, за последващото развитие на проблема. Не е само български проблем, но в по-късна възраст, например в училище, проблемът може да се зароди или развие (при около 40%) заради училищните тоалетни (комбинация от мърсотия, миризма и/или гадни съученици).

Биопрон Фибри е комбинация, която внася в организма необходимата дневната доза фибри за правилно функциониране и повлияване на констипацията, като има допълнителен ефект за дълготрайно възстановяване на чревната микробиота и повлияване на запека. Задължителен е приема на достатъчно количество вода, за да има желания ефект. 

Вторият проблем е подуването на корема, който често се среща при IBS. Продуктът Биопрон Ензими е с уникална за българският пазар комбинация и по-точно комбинирането на ензимите с пробиотични щамове, което дава допълнителен ефект за възстановяването на чревния баланс. Това влие на ефекта върху симптоматиката на подут корем чрез ензимите, които подобряват усвояването на полезните вещества от храната. Липазата повлиява на смилането на мазнини; амилазата на захарите и и протеазата на протеините. Всъщност точно недостигът на храносмилателни ензими може да бъде причина за неприятно усещане след хранене, често съпроводено с повишено образуване на газове. Подуването най-често е вечерно време и доказано не е свързано с излишни газове от ферментация на храните, а се предполага, че до голяма степен то се случва от неравномерното движение на червата.

Третият тип страдания, свързани със синдрома са разстроения стомах и всякакъв тип диария. За тази разновидност е подходящ Биопрон Буларди, който повлиява диарията заради високата концентрация на буларди. Буларди са вид дрожди, които са естествено разистентни на антибиотиците, което го прави особено подходящ за прием едновременно с антибиотици (когато има нужза). Допълнително има пребиотични и пробиотични щамове, който възстановяват нарушения (поради диарията) чревния баланс.

Синдромът на раздразнените черва може да продължи много дълго, ако не се предприемат мерки и човек да страда цял живот от него, а този проблем, макар не и свързан с жестоки болки непрекъснато може да повлияе върху ежедневния живот, а от там и на качеството му.

Затова: грижете се за себе си!

 

Още по темата

Статия за разликата между пробиотици, пребиотици и синбиотици
 

Детето е пълно. И сега какво? (текст за родители)

Виждате, че детето ви напълнява или бебешката пухавина, вместо да се стопи с ръста, продължава да стои като броня по него. Момчето ви има гърди, големи колкото на момичетата в същата възрастова група. Дъщеря ви носи по-голям размер дрехи от обичайния за възрастта. Въпросът става все по-деликатен…. Този пост е посветен на това какво вие може да направите в чисто психологически план.

Килограмите имат много страни – едната е, че в част от случаите те са резултат на определена генетична предопределеност; понякога злоупотреба с ядене (ах, тези баби които не пропускат баничките); но понякога причината може и да е вътрешна тревожност, за която дори да подозирате е възможно да не й отдавате такова внимание (раздяла на родителите; дълъг престой в болница; тормоз в училище или в приятелската компания и други травми). Затова й реакцията ви за психологичека поддържка на детето, което е „дебелото“ може да се окаже най-сериозното и добро нещо, което може да направите

Променете храненето в семейството, не на един член от него 

Най-доброто учене е с пример. Дайте пример как се яде здравословно, старайте се за себе си и децата, тези попивателни, виждайки вас, ще ви имитират. Една майка, която яде отвреме навреме и няма добро отношение към храната е трудно да предаде добри хранителни навици.

Ако вие не ядете супи, плодове и зеленчуци, не се учудвайте, че детето ги избягва. Ако сте се посъветвали с диетолог, направете не само програма за детето, а и за всички вас, защото правилното хранене започва от вкъщи.

Не обиждайте, дори когато сте ядосани

Има родители, които не се сдържат и започват да обиждат детето си за начина, по който изглежда и това е разрушително, защото кой, ако не родителите ни би трябвало да ни харесва изцяло? Затова, дори да сте недоволни, вие също имате участие в начина, по който се чувства и изглежда детето ви – а обидите само ще задълбочат проблемите. Има родители, които по една садистична логика решават, че ако те обиждат детето, то ще обръгне на думите и в училище няма да му прави впечатление, когато го обиждат – така обаче засегнатото дете става неприето навсякъде. Да обяснявате, че всичко е наред, когато то е много повече килограми, отколкото другите също е погрешно (ефект на щрауса) и вместо да се паникьосвате бихте могли да дадете нагледен пример какво следва да прави човек, когато има проблем – решава го. За да разрешим един проблем е достатъчно да го погледнем от различни страни, да го разделим на малки парчета и да се заемем с действие по всяко от тях. Така и с килограмите – да видите каква е причината или причините, кой може да помогне и как и какви промени трябва да се направят. Няма да престана да казвам, че макар и теглото ни да зависи от простата математика на влезлите от храна калории минус излезлите от движение, проблемът е доста по-оплетен, защото имаме много социални, културни и психологически фактори сметката да е уравнение от висшата математика.

Не крийте храна, но и не дръжте прекалено много „за да се научи и си възпита волята“

Криенето на храна от възрастните води до там, че детето развива способности да си намира и крие. Държането в шкафове на забранени храни води до изяждането им и задължителната порция конско след това. Да има пакет в бисквити вкъщи, шоколад или кутия бонбони няма да промени драматично килограмите на детето, но ще му покаже, че човек може да държи изкушението близо до себе си с овладяване на навика, защото това преди всичко е навик, на здравословното хранене. Не е проблемът в храната, а в дозата.

Не забранявайте храни, конкретно пред други деца, не се дръжте зле като не му разрешавате да хапне с приятелите дори да е вредно – това само ще го накара да ви го върне тъпкано след час или в първия възможен случай. По-добре да хапне с другите сега, отколкото да изяде тайно нещо малко по-късно или да се чувства „дебелото“.

Образовайте се

В днешно време е безкрайно трудно човек да се ориентира кое аджеба е правилно – палео, кето, разделна, и хиляди други диети. Както с математиката, така и тук има едно нещо, което чак е станало банално – местната непакетирана свежа храна е най-добрия избор в повечето случаи. Тъй като затлъстяването става епидемия в световен мащаб и затова тепърва ще се говори, много неправителствени организации и отделни специалисти говорят и изнасят лекции – четете, слушайте и направете своите изводи.

Не въвеждайте диетични режими преди определена възраст

Деца, които си говорят за диети на 6 години ми се струва прекалено – все пак новите епизоди на Калинката и черния котарак или Дневника на един дръндьо ми се струват по-подходящи за тях. С изключение на децата, които следва да спазват диетичен режим заради определено заболяване (алергии и други състояния), да поставяте дете в ограничителен режим и то да го знае ми се струва добре павиран път към хранителни проблеми в зряла възраст. Нека да оставим диетичните режими за 12 клас – нас не са ни подминали и тях няма да ги подминат.

Въздържайте се от коментари за външния вид – на детето ви и на други хора

Чувала съм го: „Ако ядеш много, ще заприличаш на тази леля“; „Еди-коя си се е освинила“. Ах, това чудно невъзпитание. Да обиждате някого (и себе си) е нож с две остриета, и двете насочени към вас. Политическата коректност в наши дни е твърде голяма в някои случаи, но нека направим разликата между обидите и това, че как изглежда някой е въпрос на много обстоятелства – лични и свързани с болести. Има хора, които никога няма да са слаби и други, които никога няма да надебелеят и трети, които ще са между едното и другото (М) и думата за това е „разнообразие на формите“. Хората не се раждат по „дифолт“ слаби, нашите тела са в много голям спектър на това как трябва да изглеждат – различна е формата както на тялото (крушовидна, ябълковидна и т.н.), така и на отделни части от нея (кореми, рамена, дупета).

Да, да си по-слаб в годините е станало ценност, но не и реалност и то по напълно обективни причини (генофонд) за много от нас. Много по-важно от това да отговаряш на нечий стандарт за красота е това да е си здрав. Всички сме различни и всяко форма на тялото е добра форма.

Неврозите за храненето и начина на отношение с храната си текат в семействата и затова обърнете внимание на собствените си вярвания и мислене по тези въпроси. Възможно е да ви е много трудно да харесате тялото на детето си, ако не харесвате своето; да не сте способни да му предлагате подходяща храна, ако вие самите не се храните правилно, непрекъснато сте на диета или в преяждане; да не сте способни да създавате правила, които да спазвате и т.н. и т.н..

 

Бъдете заедно

Средностатистическа идилия: Детето гледа телевизия, а вие сте с телефона. Прекарвате ли си добре заедно? Вероятно да – заедно-поотделно. За (всички) деца времето прекарано с родителите, преди чудния пубертет е безкрайно важно и те страдат, когато не им се обръща внимание. Затова дори да отделите малко, но качествено време заедно, това е по-важно от всички материални подаръци, които може да им направите; от всяка храна, която може да им сготвите

Приготвяйте и пазарувайте храна съвместно

Готвенето може да е в тази графа, независимо дали детето е момче или момиче и дори да не е ежедневно, да показвате в кухнята как се готви, да говорите за различните видове храни – кое е белтъчини, кое е въглехидрати, кое е мазнини, каква е разликата между видовете мазнини и т.н. е полезно, защото децата започват да разбират, че грижата започва от приготвянето на храната, започват да разбират защо готвите едно или други, научавате ги да се грижат за себе си.

Научете ги да вярват на това, което усещат

Древен български виц е този за майката, която казала на детето си „Излизай от водата, не си гладен, пишка ти се“ или нещо такова. Децата през първите години от живота си имат естествен усет за желанията на тялото си и то се убива с годините, ако не ги подкрепяме в това да запазят слуха си към желанията на организма. Затова, дори когато детето е пълно, оставете го да хапне, не го дръжте в глад – със същата сила не принуждавайте едно слабо дете да яде.

Стимулирайте физическите занимания и не го принуждавайте да прави неща, които не харесва

Едно пълно дете често пъти се притеснява да спортува, защото се изморява по-лесно или защото са го обиждали. А и родителите много се дразнят ако днес искаш да ходиш на футбол, а утре на катерене, но точно това е интересното – да опитваш нови спортове и умения. Добре, че в България вече има големи хипермаркети за спорт, който позволяват да тестваш на място и да купиш приемливи продукти за спорт в различни ценови класове, за да пробваш. К

Когато насърчавате детето да спортува, не представяйте спорта като наказание, защото детето ще го приеме за такова – търсете това, което му е забавно, защото развитието на физическата култура (този израз е загубил толкова от красотата си, помътнена от студени салони и скучни занимания, а означава културата да се движим и да сме здрави) е нещо, което му помогне да се чувства добре – здравият дух върви в здраво тяло.

Не изразявайте бурна радост при свалени килограми

Опитайте се да не правите от това голяма работа – свалянето на килограми, когато са над нормата, е част от поддържането на здравето – все пак никой не ви прегръща и целува, че сте отишли на зъболекар, нали?! Освен това рискувате да предадете посланието на детето, че е по-важно как изглежда, отколкото кое е, а това… води до вътрешен конфликт.

В наши дни поддържането на килограмите е предизвикателство с всички тези свръхкалорични изкушения и всяка победа към здравословен живот, която влючва храните от основните групи – и удоволствия! – е нещо, което не е една единствена постигната цел, а занимание за цял живот.

 

5 начина да направите сесиите си с психотерапевт по-полезни

Умишлено избягвам думата „успешни“, защото успехът е нещо доста относително.

Да кажем сте решили да подходите към проблемите, които ви вълнуват в момента, избирайки психотерапията – защото сте ползвали този метод преди; защото книгите за самопомощ и психологическата литература ви не ви помага или защото искате да разберете дали това би могло да ви помогне, както и при съвет от лекари да проверите дали физическото ви състояние се дължи на някаква друга – психологическа – причина.

Ето тук няколко важни неща, които биха могли да обогатят сесиите ви.

Присъствайте. Да, точно това. Присъствайте – не се отклонявайте по незначителни теми, а давайте към целта – или темите, които са ви важни. Ок, може би няма незначителни теми, но има по-значителни и не толкова.

Говорете. Споделяйте, разроветете се. Ако нещо ви е особено трудно да го кажете, напишете го и го прочетете, намерете начин то да излезе. Психотерапията е не само говорене, но и е интеракция, общуване, при нея вие не сте само наблюдател, но и участник във всичко, което се случва и това, което ще се случи занапред

Слушайте. Слушайте себе си, слушайте въпросите на терапевта, слушайте отговорите. Ще чуете много. Ако нещо не ви хареса, запишете го, прочетете го след това, опитайте се да проверите дали има някаква причина за реакцията ви.  Дискутирайте с терапевта си как ви карат да се чувстват думите му.

Водете си дневник. Записвайте си след срещите мислите, които ви хрумват. Това не го направих в моята лична терапия и съжалявам затова.

Участвайте  в собствената си терапия. Има терапевти, които предлагат упражнения или някакви други методи, включително и гимнастика, които да правите – пробвайте ги.

 

Навътре, навътре – биографията на Ялом „Моят път към себе си“

Когато преди две години обяви, че е на финала с тази книга на фейсбук страницата си, Ървин Ялом подчерта, че това ще е последната му книга – професионални и лични мемоари. Тогава идеята му беше тя да се казва „Това ли беше животът? Добре, тогава още веднъж!“ (по цитат на Ницше), но тъй като не беше сигурен в него, попита за мнение (по)читателите си. Виждам, че и аз съм се включила в дискусията, давайки мнение за по-умерено или може би дори по-банално заглавие. Впоследствие, по настояването на издателите му, името беше променено и придоби по-объл и достоен за неговите 87 години, вид. Думите на Ницше са тези, с които завършва книгата, така че той има харесаната реплика като обратното на заглавие – вместо The End.

Така – пред нас сега е „Моят път към себе си. Мемоарите на един психиатър„. Четенето на тази книга е един вид особено преживяване, защото тази среща е белязана от нещо сериозно – разкриването. Какво искате да знаете за своя терапевт? Ето тук е изложен живота на един от най-известните на нашето време – толкова, колкото е преценил, но искрено. Направиха ми впечатление два негови импровизирани разговора с младия му Аз, в който той е и психотерапевт, и пациент – и как можете да видите тази странна гледна точка на срещането на двете Аз, които колкото и да си приличат – и се различават – и ясно описват онзи страх от себе си, който често спира хората, преди да е дошло времето за това, да влязат в кабинета на някой терапевт. Интересно е, че Ялом е посещавал различни видове психотерапевти и има представа като пациент за това какво се случва в процеса на всяка една от тях. Преминал както класическа психоанализа, гешалт терапия, поведенческа терапия, курс по биоенергетика….

Ялом е честен в това да говори за грешките си, съжаленията си и спокойно разказва за живота си, който като семейните снимки, също включени в книгата, понякога не са точно това, което искаме да показваме на всички – особено занемарените входове на къщите си или да разказите за тревожните си дни.

Първото място, на което отивам в книжарниците са рафтовете с биографиии (изненада!), не тези за психология. Това е така от години, дори от десетилетия и някои от най-силните книги, които съм чела са точно в този жанр. Затова ми се струва, че „Моят път към себе си“ на Ървин Д. Ялом ще може да бъде разбрана още по-добре, ако сте чели поне една от другите му книги. В моята лична класация една най-подходяща за начинаещи в темата, останалите са по желание и спрямо етапа ви на (себе)развитие. Най-интересната му от чисто читателска гледна точка е „Палач на любовта“ (за съжаление книгата е не е налична и не може да бъде поръчана, но понякога я мяркам в единични копия по малки книжарници), която често препоръчвам, цитирам и предлагам четенето на конкретни истории от нея. Единственият й „недостатък“ е, че историите са с обем на кратки новели, което означава, че ви трябва време с нея – но всяка минута е спечелена, не загубена. Между другото „Палач на любовта“ е книга, която се смята че създава жанра „психотерапевнични истории“ и е бестселър не само в САЩ.

„Екзистенциална психотерапия“ и непреведената още на български „Theory and Practice of Group Psychotherapy (която той носи като куфар през цялата книга с всичките й редакции и прередакции) са от тези, които са повече за терапевти, отколкото за пациенти, но не виждам нищо лошо хората да четат, щом искат – а и тези книги имат какво да провокират. Някъде между професионалната и литературата за широката публика стои „Все по-близо всеки ден“, една от първите му работи, в която той и пациентка споделят какво се случва в процеса (всеки един от тях пише преживяванията си и след време ги прочитат).

Какво остава за мен след последната, 373та страница? Докосването до чужд свят – нещо, което винаги ме изпълва със страхопочитание. Мисля, че дори ще препрочета „Лъжи на дивана“ – неговата книга, която смятам за откровено слаба в сравнение с останалото му творчество, но ще й дам втори шанс, вече знаейки защо я е написал.

За кого е „Моят път към себе си“? Аудитория, която е достатъчно отворена към себе си, за да може да чуе разказа на психотерапевта, който взима думата и говори за себе си, самообяснява се, открива се и себеразкрива. Защо това е важно ли за приемането на книгата ли? Защото, ако някой очаква формули, „хватки“, техники и описани опити, ще бъде дълбоко разочарован. Тази книга е за една човешка история – малко по-необикновена, но книга за живота, затова как човек да разчиства пътя съм себе си, защото когато животът е добре изживян, когато човек се е запознал със себе си и е правил онова, което го прави щастлив, тогава остаряването и смъртта могат да са красив финал на едно интересно пътешествие. Как беше? „Това ли беше животът? Добре, тогава още веднъж!“

 

Още по темата

В текста на книгата ще срещнете думата „щетъл“ (селище на евреи в Източна Европа). Предлагам ви да гледате един мюзикъл, който не е много популярен в България, но заслужава внимание – това е „Fiddler of The Roof“, той ще ви помогне за си представите за какво става дума.

Как да умреш, статия в The Atlantic (2017)

Едно интервю за остаряването (запомням да прочета „Смъртта на Иван Илич“ на Лев Толстой)

7 въпроса в Psychology Today

Статия от Brain Pickings за търсенето на смисъл и намирането на цел

Интервю в YouTube за „Моят път към себе си“ (2018)

Психотерапията – переспективите пред нея, участие на Ялом в конференция (2016)

Транскрипт на интервю на David Van Nuys с Ървин Ялом за тревожността от смъртта

Синът Виктор взима интервю от баща си (4 части, плаща се)

Гушкането е голяма работа (за цялото здраве – и задачите по математика)

Затворете в мазето бабите и дядовците, които казват, че ще разглезите децата си, ако ги гушкате като бебета и след това.  И още изследвания показват, че колкото повече прегръщате децата си – толкова по-умни ще стават. Въпреки че детските психолози и невролози са отдавна наясно физическата близост по време на ранното детско развитие влияе на цялото здраве, сега дори вече се говори, че е по-важно, отколкото сме си мислили.

Докосването

намалява

тревожността и

успокоява болката.

Колкото повече прегръщате бебето си, толкова повече мозъкът се развива според скорошно изследване на учени в Охайо //Nationwide Children’s Hospital и Vanderbilt University Medical Center, като са били наблюдавани реакциите на мозъчната дейност при гушкане. Изследователката д-р Натали Метр установила, че дори простото стоене до детето тяло до тяло и люлеенето е достатъчно да създаде разлика в развитието. Особено важно е това за бебетата родени преди термин, където докосването кожа-до-кожа ги връща в усещането за утробата. Те дори препоръчват там, където родителите не могат да присъстват, за да държат децата си, да има медицински специалисти, които да работят гушкане на бебето. При някои от преждевременно родените деца се провеждат болезнени процедури, за които им се дават болкоуспокояващи, но изследването сочи, че когато е имало такава намеса, усещанията за нежно докосване се притъпяват и затова е важно родителите да знаят, че присъствието им до детето с прегръщане терапевтира. Силно намаленото усещане за допир е сигнал за бъдещи здравни проблеми и трудности при ученето в следващите етапи на живота.

Да усещаш

се учи

с докосване

Лекарите продължават темата, като допълват, че при всяко малко дете, което минава през трудни медицински процедури, е важно родителите да не избягват, а дори да настояват за физически контакт – докосването и близостта имат значение за преодоляване на травмата от болката и страха от нея.

За родителите задачата с редовно и нежно гушкане следва да е първостепенна от момента на раждане на детето, да са може да се развие 90% от мозъка преди 5 годишна възраст. Тази близост ще е нещо, за което децата ще са ви благодарни цял живот.

Така че методът „остави го да поплаче“, който препоръчва детето да остане да плаче докато престане определено не ги прави „по-самостоятелни“. Бебетата имат нужда от любов и изоставянето може да повлияе на мозъка им и повишава стрес хормона кортизол (да, бебетата също изпитват стрес). Оставянето им сами, отричането на нуждата им от близост е нездравословно. Да вземете бебето, когато плаче не е разглезване, а отговор на техния начин на общуване. Само заради това, че не може още да говорят (а бабите могат) не означава, че имаме право да ги пренебрегваме.

 

 

 

Photo by Josh Willink from Pexels

Еволюционни игри

Еволюцията е странно нещо, тя не се интересува от никого от нас в частност, а от цялата група. За нея вековете са секунди, а ние сме прашинки. Затова и болестите или нежеланите състояния при някои от нас са Опс! за нея, случайни грешки. „Оцеляват най-адаптивните екземпляри“, е казал Дарвин и парадоксално някои от адаптивните реакции могат да приличат понякога на патология. Често пъти адаптацията за едно, води до намаляването на функционалността. Например, зайците е трябвало да бягат по-бързо, за да оцелеят от хищниците. Това наложило да са по-леки, което пък причинило неспособност да се запасяват с телесни мазнини, което пък по време на недостиг на храна ги убива. Също така, техният метаболизъм започнал да работи по-бързо, което води до лесно нараняване и затова и по-лошо физическо здраве.  Да бяха само зайците. Хората страдат от еволюцията си изправянето на хората – ясна е ползата от освобождаването на ръцето за полезни действия, то също така води до засилването на налягането върху долните гръбнични дискове (лумбалните), което причинява увреждания – каквато е дисковата херния, от която страдат 90% от хората в един или друг етап от живота си. Да беше само това! Още един добър пример е половата разлика при дълголетието, където мъжете средно живеят 7 години по-малко от жените. Това е последствие от междуполовия избор, който води до подчертано по-високи нива на тостестерона при мъжете, което води до увреждане на телесните тъкани. Същият процес също прави мъжете по-лесно подвласни на агресивно и рисково поведение, което допълнително влияе върху дълголетието. В допълнение мъжете търсят допълнителни сексуални партньори, въпреки че знаят рисковете от заболявания, други ревниви мъже или опасните реакции на собствените им жени, и това действа в услуга на разпространение на собствените им гени –  и против собственото им благополучие (вероятността да ги набият като най-малко).

Още един пример – намаляването на количеството желязо в кръвта често се третираше като дисфункция. От друга страна, има доказателства, че хората и другите животни притежават сложни механизми, предназначени да спрат натрупването на желязо, когато тялото е засегнато от бактерии, които се нуждаят от този елемент за оцеляването си. Този механизъм показва, че намаляването нивата на желязо, което често се третира като анемия, са, всъщност реакция на адаптация на тялото. Същият принцип важи и при повишаването на телесната температура: докато се мисли за болест, сега е напълно ясно, че това е защита срещу инфекцията. Други нежелани състояния с ясни функции включват болка, гадене, повръщане, умора, тревожност и др. 

Нещо повече, повръщането със сигурност е неприятна и изтощителна реакция и хората са склонни да го интерпретират като симптом на болестта, особено в случаите, когато те не знаят веднага какво е причинило. Въпреки като изключим неудобството, повръщането изчиства токсините и патогените от горния стомашно-чревен тракт, което е адаптивен механизъм, който може при определени условия да спаси живота. Ето защо е важно да се има предвид, че това са механизми, които предотвратяват патологията; те сами по себе си не са патология.

Тревожността и депресията могат също да бъдат приети (в определена степен и при определени условия) като положителни защитни механизми. Те функционират на на принципа на „детектор срещу пушек“. Ако цената на невъзможността да реагираме на потенциална опасност е по-висока от цената на фалшива тревога, независимо от субективния болезнен опит, еволюцията ще приспособи отбранителните реакции да се появят още при първия знак за възможна заплаха. Тъй като повечето отговори на тревожност не значат нищо от переспективата на гените и ни защитават срещу ненужни сигнали. Затова тревожността е еволюирала като полезен механизъм, който ни предпазва от множество наранявания и травматични преживявания.

Няколко еволюционни теории за депресията разглеждат по-леката си версия като нормална и адаптивна реакция. Теориите за запазване на ресурсите виждат депресията като механизъм, който позволява на индивида да се откаже от недостижими цели, да запази ресурсите и да ги пренасочи към по-продуктивни задачи.  Различни варианти на теория на привързаността към депресията предполага, че депресивния отговор обслужва преодоляването на дистреса (тежкия стрес), провокира търсенето на загубени отнощения, или мотивира страдащия да избягва по-нататъшно влошаване на вече съществуващи връзки.

Еволюционни обяснения на затлъстяването

Въпреки че затлъстяването още не е включено в нито една от класификационните системи като хранително разстройство, то навсякъде се подчертава, че е сериозна глобална епидемия в индустриализираните държави в днешни дни. 

Както и при други био-поведенчески феномени, затлъстяването се обяснява на различни разяснителни нива. Изследванията показват силната наследственост на телесното тегло, индекса на телесната маса, затлъстяването у генетична приемственост от ранно детство до зрели години. Въпреки това, някои автори отбелязват, че обяснението на разпространението на затлъстяването, базирано само на проксималните механизми не са адекватни.

От еволюционна гледна точка е важно да обясним кой селективен натиск е създал механизма, който контролира количеството консумирана храна. Най-общоприетото еволюционно обяснение в момента е, че увеличаването на броя на затлъстелите хора до известна степен е резултат от еволюционни адаптация.  Един от главните проблеми на хората по време на човешката и животинската еволюция е да консумират достатъчно много храна с цел да оцелеят и да се възпроизведат. Въпреки това в средата на нашите предшественици подходяща храна е могла да бъде намерена само с прекъсвания и непредвидимо и често е имало интензивно състезание за ресурсите на храна.  Също така, един от важните фактори е количествената и качествената разлика в консумираната храна и стил на живот между хората днес и нашите предшественици. Например, въпреки значителните енергийни изисквания на мъжете през палеолитната ера, което е довело до диета, съдържаща три пъти повече протеини в сравнение с диетата на съвременните мъже, техният хранителен прием е бил нисък на липиди и сол. Също, в сравнение с предшествениците, диетата на съвременните мъже се характеризира с оскъдица на въглехидрати и фибри, както и свръхналичие на наситени мастни киселини. 

Еволюционни обяснения на хранителните разстройства

Когато се говори за хранителни разстройства, има една важна гледна точка, която не бива да бъде пропускана, дори заради цялостта на познаване на темата. Това са еволюционни механизми, които се крият в някои от хранителните разстройства

Анорексия нервоза и булимия нервоза са сред най-добре изследваните и лекувани психиатрични проблеми. В дискутирането на причините за тези разстройства, като в цяло във връзката им с психологически, социални или биологически фактори се поставят напред. Въпреки това, някои автори предлагат подход, в който има и по-широк поглед към участието на еволюционните процеси.

Има достатъчно доказателства за увеличаването на хранителните разстройства през последните няколко десетилетия, въпреки че както анорексия и булимия са били описани много по-рано в научната литература. Предполага се, че най-малко 10% от момичетата в училищна възраст в развития свят показват частични анорексични или булимични синдроми, заедно с диетични, физиологични или медицински проблеми и това поставя няколко много сериозни въпроса: Защо хранителните разстройства засягат непропорционално повече жени, отколкото мъже? Защо хора се стремят към слабо тяло? Защо увеличението на тези разстройства започна да се случва по-често при хората от индустриализираните страни?

През 2007 Гатуард  изказа предположение, че може би еволюционно хранителните разстройства са начин природата/еволюцията да се справи със „заплахата“. В неговата теория той се аргументира, че хранитeлните ограничения и хранителните разстройства могат да се обяснят с желанието за задържане на социалното внимание и нуждата от принадлежност (една от петте човешки нужди в разбирането на Бернаскони). Понятието „сила на социалното внимание“ Гатуард определя като способността на индивида да държи внимание и да печели интерес от другите членове на групата и тази концепция е близко свързана със степента, в която човек се притежава власт и контрол. Така тези индивиди, които приемат себе си като такива, които искат да заемат високи, доминантни позиции или статус, в групата или групите, към които принадлежат. Това може да е начин за привличане на внимание през необичайния външен вид и по този начин гарантиране на оцеляването, предизвиквайки го (внимание=оцеляване). Нещо повече, необходимостта от принадлежност към група се превърна в една от основните човешки потребности, тъй като нашите предци, които не бяха част от група, едва ли щеше да оцелеят дълго. Тъй като оцеляването на хората зависи в голяма степен от принадлежността към група, хората трябваше да се конкурират с другите за ресурси и тази конкуренция би могла да доведе до заплахата от изключване от групата. Състезанието за статус при много животни включва заплахи или демонстративто поведение и за да оцени тяхната стойност на групата, индивидът трябва да се сравнява с другите, което включва сравняване на външния вид, здравето и репродуктивния потенциал в частност. До сравнително наскоро затлъстяване е било знак за достъп до храна и статут, тъй като само богатите са могли да си позволят да бъдат дебели. В днешно време обаче, когато храната е лесно достъпна и сравнително евтина, диетичното ограничение се е превърнало в признак на високо състояние и самоконтрол и както се вижда от загубата на тегло, ограничаването на храната се е превърнало в опит да се демонстрира статус и контрол. Да се каже, че „тя е прекалено дебела“, би могла да бъде заплаха за самооценката на едно момиче дали би могло да има партньор. По този начин ограничаването на диетата може допълнително да се развие в анорексия.

Въпреки че предложените еволюционни обяснения и модели може да изглеждат много различни, те споделят един общ елемент – отговор на заплаха. А именно, всички от тях – хипотезата за потискане на репродукцията и нейните варианти (теорията за подбор на родителите и модела на родителска манипулация), хипотезата за сексуалната конкуренция на хранителните разстройства, както и обяснението, основано на концепцията за задържане на социалното внимание и необходимостта към принадлежността може да се обясни като форма на отговор на заплахата, която води анорексията (и особено при момичета) към развитие на симптоми на хранителни разстройства. Всички еволюционни хипотези са много трудни за потвърждаване, но поне предоставят нови начини за търсене хранителни разстройства и може да помогнат в намирането на ефективни начини на лечение.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Снимкa: Pexels

Този материал е направен по материали от статията на Gračanin, A.; Hudek-Knezevic, J. (2008). Evolutionary Explanations of Eating Disorders. Psychological Topics

Помага ли отделянето на бебето в отделно легло за неговата независимост?

Днешното (2018) родителство често се лашка в крайности, търсейки най-доброто за децата и спрямо възрастта на майките и бащите често можете да отгатнете как самите те са били отглеждани и/или книгите, които са чели. Така едновременно има хора, които са абсолютно убедени, че бебета трябва да спят залепени за майките си (и най-вече гърдите им) и бебета, които от изписването от родилния дом са в самостоятелни стаи. Педиатри и психолози понякога също са на различни мнения по този въпрос. Неприятно и за двете страни ще отбележа, че самото бебе задава с темперамента си (хората се раждаме с такъв), какво е най-добро за него. Откъде накъде ще се съобразявате с него, а не с лекаря или някоя дебела книга?! Добър въпрос. Да се съобразяваш с някой е част от емпатията и обичта, мисля си аз, но има и други отговори вероятно.

Двете противоположни тези са, че

1. бебето до мама е най-естественото нещо на света

и

2. спането в леглото на родителите носи рискове (главно задушаване и синдрома на внезапната смърт).

Всички стари култури – и то не само заради недостиг на пространство и проблеми със сигурността (хм, тигри и подобни) бебетата са били непрекъснато с майките си от раждане до прохождане и след това. „Под игото“ и всякакви книги „от едно време“ разказват за одаята, където спят по ред на номерата един до друг, но няма да изпадам в умиление. Такива са били времената, така са живели.  С възможностите за отопление и появата на идеята за „лично пространство“, хората са започнали да имат отделни легла, стаи – и съответно „самостоятелността“ на бебето става много важна теория.

Бебетата и къде да спят

Има бебета, които от ден 1 спят спокойно сами и други, които търсят да се гушкат непрекъснато. Дали да „възпитавате“ в самостоятелност вторите? В твърде много книги и сайтове спането с бебето е отричано и заради това изследванията показват едно – хората ужасно много лъжат по въпроса. Често пъти майките са твърде изморени да стават по десетина-20 пъти на нощ и просто се примиряват и оставят бебето в леглото. Едно кърмено бебе още по-често спи/или се храни в леглото до мама. В този материал, публикуван от д-р Едмън Джойс, антрополог, в сайта Невроантропология, е полят обилно от факти защо да останете в едно легло с бебето през нощта.

ВАЖНО:

Авторът прави разлика между различните типове спане и обръща внимание на това, че спането на диван заедно е много по-опасно от това в легло заради възможностите за падане и задушаване на бебето във възглавниците на меката мебел. Американската педиатрична асоциация прави разлика между спане с бебето в едно легло и в една стая, като препоръчва спане в една стая с цел по-добро общо (психическо и физическо) здраве на бебето, но не и в едно легло – мнението, към която се придържа автора. Препоръките на асоциацията по въпроса за синдрома на внезапната детска смърт са – спане по гръб, избягване на твърде меки матраци и твърде голямо затопляне на бебето. В същото време те обръщат внимание на нуждата от телесен сензитивен контакт – кожа до кожа или тяло до тяло. Общуването кожа до кожа е важно не само за децата, но и за майките също и според СЗО.

Пушещи и пиещи родители са опасност сами по себе си заради дъха в първия случай, а във втория случай, заради опасността при опиянение да задушат неволно бебето

Основните му опорни точки са, че спането с бебе е културна норма в много общества, например Япония, където нивата на смъртност в най-малката група са най-ниски; кърменето е по-лесно, поради което може да продължи и по-дълго. Бебетата на кърма се хранят по-често от тези на адаптирано мляко заради специфичния състав на майчиното мляко, пише той. То е по-ниско калорично заради недоразвитите в ранна възраст стомахчета на децата. Но ако това е биологичната причина, има и психологична страна – близостта – тази, започнала в утробата, следва логично продължение след това – в гушкането и докосването, миризмата и топлината на родителската прегръдка, което успокоява – и влияе на бебешкото дишане, телесната температура, приема на калории, хормоните на стреса (да, бебетата също имат стрес – стрес, че мама я няма например), имунитета…  Бебетата се раждат недоразвити в определена степен, за разлика от много други същества – например те имат само 25% от мозъка, който и тепърва, точно в контакта с грижеща се личност, той се развива най-добре.

Един друг материал, в Development Science, разглежда съня заедно под същия ъгъл, казвайки нещо съществено важно, „плачът при бебетата не е лошо поведение, което трябва да бъде поправено; то е психологически сигнал, че нещо не е наред. Децата, които са взимани, когато плачат, научават, че нуждите им ще бъдат посрещнати и в дългосрочен план плачат по-малко. От друга страна, когато бебешкият плач е константно игнориран, то може само да научи, че системата му за сигнализиране е неефективна, като по този начин се подкопава развиващото се усещане за самостоятелно справяне“. Последната част може да звучи парадоксално, заради което ще си позволя да я тълкувам – точно чрез отговарянето на нуждите на детето, то се научава, че може да се справя само – „правя нещо“ – „решавам си проблема“. Обратното – „нека плаче“ го кара да разбере, че е безпомощно, че няма никой, че каквото и да направи, е трудно, сложно, страшно, и точно тук идва дълбоко усещане за тревожност, което много хора изпитват във всякакви ситуации и не могат да си обяснят от къде е и защо е толкова силно.  Бебетата не се разглезват от гушкане. Който ви го е казал или където и да сте го прочели, не е прав.

Къде отива самостоятелността на детето?!

За каква самостоятелност говорим през първите две години на детето? Да отиде да се запише само в университет?! Или да пресече на червено с 200 км/ч?! Или да вземе решение само за цвета на ританките си, което вие няма да одобрите?! Бебето не би могло да просъществува без вас през първите месеци от живота си, а през първите години, разчита изключително на вас, за да  просъществува физически и – и на емоционална подкрепа от ваша страна, която, ако не давате, хм, се справяте не чак толкова добре, колкото си мислите с родителството.

За самостоятелността може би най-точното е – всяко нещо с времето си. Окажете сега подкрепа, за да се стигне до онзи очакват и страшен момент, когато детето само ще поиска да бъде самостоятелно – а вие ще сте готови да му го разрешите (порастването е и от двете страни).

Стоп, стоп, стоп! Далеч не застъпвам теза, че трябва да останете завинаги в едно легло, но като начало е идея, която струва да обмислите, ако сте готови за нея и пристъпвате без страх – и като направите опит на 6тия месец след раждането, след втората и между 3-4 годишна възраст – с увеличаваща се настоятелност – да насочвате с любов и твърдост детето към негова стая.

В пост другата седмица ще стане дума за онзи деликатен момент, в който децата остават в леглото на родителите си и понякога не излитат от гнездото, където удобството започва да става компромис за  всички и най-вече за проблемите, които следват от едно продължително оставане в леглото на родителя.

Още по темата

Как спят деца и възрастни по света, материал на CNN

 

 

 

 

 

 

 

Снимка: Pexels

Психотерапия… по HBOGO

В днешно време има прекалено много сериали. Не знам дали оранжевото е новото черно, но сериалите са Инстаграм на нашето време. Кой от кой по-хубав, по-задължителен за гледане и по-невероятен. Вече не им хващам броя и гледам почти само препоръчани. Този, за когото пиша е стар и съм го гледала отдавна, но ми хрумна покрай появата му по HBOGO, че мога да го споделя в блога.

Психотерапия е стар сериал, вече близо на 10 години.  Отказах ли ви вече?

Втори опит. Разказва се се за психотерапевт и са показани срещи с пациенти. Ако и тук не съм успяла да ви откажа, значи ще продължим по същество.

Сериалът е съставен от отделни серии, всяка от които е среща с пациент, а на няколко психотерапевтът отива на супервизия. (Супервизия са срещите, на които терапевтите обсъждат с по-опитни от тях колеги трудности в случаите си, нещо като терапия за терапевти). Няма никакви ръкопашни боеве, нито пък специални ефекти, реално един кабинет и – това е. Действието е много повече в думите, отколкото в действията и това го прави различен. Сериалът е подходящ за всички, които си играят с мисълта „дали пък да не пробвам да отида на психотерапия“, както и за всеки, който е влизал в кабинет на психотерапевт.

За разлика от Gypsy с Наоми Уотс (където най-хубавото в него е актрисата), в Психотерапия има истински добри попадения. Не забравяйте, обаче, че това е телевизия, това е сериал, а там нещата се случват по-забързано отколкото е в реалния живот. Независимо от това ще получите представа какво може да се случи, ако попаднете в кабинета на психотерапевт. Разнообразно подбраните истории, които се развиват постепенно, седмица след седмица, също ще ви дадат представа защо терапевтите толкова държат на ежеседмичните срещи.

Героят на Габриел Бърн, Пол, е човек и като такъв той е симпатичен със слабостите си – и е приятно, че е с човешки образ, не някакъв ангел неземен. Вероятно личната история на психотерапевта, която се вижда в сериала ще събуди любопитството ви и тук мъничко, макар като зрител и на мен ми е безкрайно любопитно, се питам – а дали наистина имам нужда да знам какво става с този човек като затваря вратата или свършва терапевтичната сесия?

Психотерапевтите и психоаналитиците като цяло пазят личното си пространство, като причините са за доброто на пациентите и това е част от процеса, а разкриването на информация е обикновено обмислено и целенасочено. Разбира се, вие не сте приятели, а сте в други, специфични отношения, които имат своята цел – вашето лично развитие, поради което се пази тази граница – и тук е работата и лично усещане на терапевта да знае и усеща с кого кога и колко и може би най-важното – какво.

Понякога при мен идват хора, които са престанали да посещават предишния си терапевт, защото са станали приятели и това вече слага друг отпечатък на говоренето помежду им. Да сме любопитни за живота на хората, на които споделяме изключително лични неща е много естествено и това за какво точно искате да знаете може да се окаже много интересна тема на някоя среща с терапевта ви.

Освен сценария си мисля, че въпроса с отношенията на терапевта извън кабинета му са показани и за да се покаже как той самият действа, когато има проблем и по този начин демострира начините си за справяне – и дали прави това, което проповядва. Това е интересно, защото той е представител на т.нар. релационна психотерапия (американска теория, която се развива от 80те години на миналия век и стъпва на основите на теорията на обектните отношения), която поставя в центъра на работата нашите отношения с другите.

Сериите са кратки – около 28 минути, но не са за маратонско гледане – дайте им време да ви преседят в главата.

 

Бележка 1: Кахърният вид от водещата снимка нека не ви подвежда, сериалът е сериозен, но и не трагичен.

Бележка 2: Сезон 1, еп. 37 е подходящ за родители, които изпитват съмнения и опасения, когато разберат, че децата им са/били са на психотерапия. За тези, които много бързат да „разберат и си решат проблема“ – епизод 4 от сезон 2 може да им помогне да се видят отстрани.

 


 

Психотерапия (In Treatment) се появи по торентите преди време, но сега вече е достъпен и в HBOGO, където може да бъдат гледани и трите му сезона.

Още за сериала

Подсайтът на сериала в HBO

Доколко реалистичен е сериала, мнение в The Guardian

Много анти статия за сериала в Huff, обаче последното изречение в нея е най-важното, а именно – „единственият въпрос, който трябва да има значене е – става ли пациента по-добре?“

 

Принцесешки истории на Катя Антонова

Има някакъв проблем с Астрид Линдгрен. Родените след 2000та все по-малко я харесват. Това ми разбива сърцето. Всяко поколение си има своите автори и истории, своите герои, а светът на книгите е по-труден от този да мултимедията – иска усилия.  Визуалното – телефони, таблети и тв се настаняват стабилно в детските очи и аз поне съм в главоблъсканица как да накарам собственото си младо поколение да му е интересно да чете.

Опит 1: направих собствен подбор от истории и стихотворения, които не подценяват интелекта на децата и ги подвързах.

Опит 2: книгите от моето детство. Колкото и да ми е неприятно да го кажа – голяма част от тях не са им интересни, просто им е минало времето.

Като подарък у нас попадна книгата за Феята от захарницата и след като тържествено обещах, че ще търся продължението, започнах да накацвам книжарниците. Така попаднах на Принцесешки истории (издателство Рибка), които отговарят на изискванията ми, а те са:

  1. смислено
  2. да не е нравоучително (друга книга на авторката, Двете кралства, ми се стори в този жанр)
  3. кратки истории с едър шрифт, които да са предизвикателство, но да има обем и да се прескачат с достатъчна засилка от родителя
  4. красиво (илюстрациите са изключително важни за мен, те възпитават сетивата)
  5. качествена изработка – определено добър печат и внимание в детайлите

Та, ако сте в положение на „как да събудя желание у детето“ (момиче) да чете – това е много приятна книга, препоръчвам я за зелени читателки – според мен до около 10 годишни става.

 

44 съвета срещу безсънието и други кошмари

Да се каже, че безсънието е проблем, е просто омаловажаващо страданието от него.

В този пост съм събрала почти всичко смислено като идеи по въпроса за безсънието, а пък ако е дълга нощ, може и да ви отегча и да заспите преди края. Много линкове за четене на английски по традиция.

Здравият сън е знак за добро психическо здраве. Стрес, проблеми, тревожности, само си изберете някое! Гаден шеф, лоша връзка, нерешим проблем – и няма сън. (три причини защо е важно да се спи и още три от мен – 1. проблемите със съня водят до раздразнителност, 2. развалят ежедневието и 3. човек има проблеми с теглото). Липсата на сън е маркер за психиатрични проблеми, може да доведат до психологични и психиатрични състояния и всичките над 70 разновидности на проблеми със съня може да сигнализират различни неща (статия за психични разстройства и връзката със съня). Накратко: хигиената на съня и неговото качество влияят като цяло върху психичното здраве.

Базовата ситуация е следната: ако имате проблем със съня, имате проблем и среща с лекарите е добра идея, но преди лекарствата пробвайте всички останали средства. При около една трета от хората действат някое от следните или комбинацията от всички тези съвети:

  1. Не стойте в леглото, без да ви се спи (1)
  2. Не отивайте в леглото, преди да ви се е доспало (2)
  3. Не лежете просто така, без да спите, дори на дивана (3)
  4. Ставайте по едно и също време от леглото всеки ден (4)

Чрез тези четири прости правила ще постигнете поведенческа промяна и ако проблемът не е по-сериозен ще се оттървете лесно от временното неудобство. В статията се разглеждат проблемите от употреба на сънотворни в по-късна възраст и се казва, че недостатъците им са по-големи от предимствата

Проблеми със съня за напреднали

(горните четири правила остават)

Топ 3 на правилата: в спалнята трябва да е тъмно (5), хладно (6) и тихо (7). Дефиниция на хладно – между 15.5-19.5 градуса за възрастни, за деца 19.5-21.5. Естествено, помещението трябва да е добре проветрено (8)

Без телефон (9) и телевизор поне 30 мин преди лягане (10)

Без силна светлина в часа преди лягане, т.е. избирайте жълта и малко лумени, колкото да не се блъскате в ъгълчетата, че болката в пръстите на краката разсънва (11)

Храненето – без преяждане (12), но и никога не си лягайте гладни (13). Храната може да е от типа на мляко, сирене, бадеми, никакви силни подправки (14)

Чаша топла вода преди лягане (15), може и успокояващ чай, например от лайка или маточина, заедно и поотделно действат успокояващо на системите за приземяване (16)

Ако страдате за близък (раздяла), който го няма в леглото до вас, легнете на неговото място, ще ви облекчи усещането и липса (17)

Лягайте и ставайте по едно и също време (18). Решението да компенсирате недоспиването с повече часове в леглото през уикенда е често начало на утежняване на проблемите с безсънието (19) 

Ползвайте тапи за уши (20) – тогава алармата за събуждане на телефона ви следва да е на вибрация, а когато имате проблем със светлината и маска за очи (21) – има ги в повечето дрогерии като DM и Лили.

Ако спите с вентилатор или климатик или има някакъв друг шум, дори да е булевард – потърсете машина за бял шум (22). 

Създайте си ритуал при лягане – крем за лице/ръце, четене на книга, и т.н. едно след друго, бавно, като тай-чи майстори го правете, докато не стане почти религиозно успокояващо (23)

Спалнята ви е добре да е с неутрален цвят, стени с ярки цветове напрягат (бежово, мъхово, сиво са добър избор) (24)

Дръжте домашните животни далеч от стаята – сигурно няма да се съгласите, ако някое прекрасно куче или коте споделя живота ви, но при проблеми със съня това може да помогне, защото може да ви буди без да иска – знаете, че те също сънуват и се стряскат, това може да ви се предава, ако в момента сте по-напрегнати (25)

Избягвайте кафеинови продукти следобед, включително и безкофеиново кафе. (26)

От маслата – лавандулата помага много в различни варианти – може да е с ароматна лампа или напръскване в стаята с лавандулова вода (27). България е сред най-големите производители на лавандула и в био-магазините може да намерите родни производители с добра продукция. Линк към продукт на Алтея, органична вода от лавандула, който съм ползвала и е ок. За ароматна лампа и всякакви смески, които хората забъркват, може да използвате например това лавандулово био-олио на Зоя. С лавандулата стои въпроса, че е малко остра за начинаещи и може да не може да си представите как ще заспите с такава миризма наоколо. Затова – колкото по-малко, толкова по-добре за начало.

Сменете си възглавницата (28). Добрата възглавница прави чудеса със съня. Навсякъде, където пътувам за повече от 3 дни и съм с кола си нося моята, пълна с просо. Вашата може да е някаква друга, но също толкова доказано удобна.

И матрака е важен. Него сменете след възглавницата (29)

Телефонът следва да е изключен от звук и светлина, най-добре да стои в съседна стая (30). Ако се притеснявате как ще се събудите изключете телефона, алармата сама ще се включи, когато й дойде времето.

Асоциирайте лягането само с приятни преживявания. Това означава включително да се карате с партньора си на други места, но не и в леглото (31). Леглото е само за неща със „С“ като сън, секс и спокойствие.

Килограмите вповече пречат на съня (32).

Правете някакви физически упражнения през деня, поне един час. Умората успива. (33)

Вземете топъл душ или вана един-два часа преди сън, контраста в температурата ще помогне на съня (34). Изследването е публикувано тук.

Опитайте с различни видове медитация. Прогресивна мускулна медитация се препоръчва най-често (тази на български звучи успиващо, не познавам авторката), но може да бъдете и по-екзотични с нещо като тази хавайска молитва за сън (35)

Ако медитацията ви идва вповече, просто мечтайте или си спомняйте за хубави места, на които сте били (36).

Хранителните добавки. Преди време в Men’s Health – или беше Esquire – остроумно беше написано, че мултивитамините не помагат за нищо друго, освен урината ви да стане по-скъпа. Хранителните добавки естествено се интересуват от отчаяната публика, която страда от безсъние, но си има особености (37). Мелатонин е добра идея за джет лаг, от останалите съставки – всякакви билки от типа на маточина, валериан и l-theanin, който се съдържа в зеления чай (зеленият чай пренася някои кореми в тоалетната, така че се използва екстрат за добавките за сън).

Спете със свободни дрехи от естествени материи (38).

За истинските професионалисти в проблемите със съня

Редовно правете йога. Има толкова йога студиа, че все някое ще ви е удобно. Детска поза (balasana) може да е начинът ви за заспиване известно време, препоръчвам я (39).

Алкохол и сън. Алкохолът има седативен ефект в малки количества и при определени нервни системи. Това е причината, поради която за някои хора, приема на малко количество алкохол може всъщност да помогне за по-лесно заспиване понякога. Приемаме „малко количество“ като чаша вино или 30 мл твърд алкохол.

При по-голямата част от хората обаче комбинацията алкохол и проблеми със съня е въртележка, защото след първоначалното отпускане, той започва да възбужда тялото и за да се отпусне отново трябва да се изпие по-голямо количество. По-големите количества алкохол имат и още един обратен знак – влошаване на качеството на съня като такъв и липса на усещане за отпочиналост при събуждане. Смесването на сън и по-големи количества алкохол води до проблеми, описани  тук.  Алкохолът като цяло разваля качеството на съня, защото отпуска мускулите и може да не си починете и да се чувствате „пребити“, защото през цялата нощ не сте дишали пълноценно. Още по-подробно тук.

Такаааа, сега още по-надълбоко. Лош сън може да означава проблеми със зъбите и конкретно тракането, стискането им и т.н., разбирайте бруксизъм, обърнете се към зъболекар за диагностика (40).  Когато комбинацията е лош сън и лош дъх е възможно да става дума за гастроезофагеален рефлукс, затова се обърнете към личния си лекар за консултация (41). Ако ходите до тоалетна твърде често е добре да се видите с уролог (42), може да се окаже полезна среща, ако имате друг проблем с пикочната система, който ви пречи и на съня.

Вижте се с личния лекар да ви даде лекарства за сън (43) или потърсете друг медицински специалист, като им споделете какво вече сте направили, за да не повтори по-голямата част от 42те съвета, които прочетохте.  Тъй като близо 75% от хората някога са имали проблеми със съня, това няма да ги изненада много, защото и проблемите варират от трудно заспиване до лош сън; умора и липса на концентрация; раздразнителност и тревожност, както и депресивни симптоми.

Накрая, но не е задължително да е накрая. Поговорете за онези неща, за които не ви се говори, с психотерапевт. Който и да е, стига да ви вдъхва доверие (44).

 

 

Още по темата

Алкохол и сън

колекция материали на списание TIME за съня

Особености на съня при хора над 65 г

Сайт на Американската асоциация за проблеми със съня

 

 

Снимка: Photo by Andrey Grushnikov from Pexels

Трудни детски преживявания

Това е свързан материал към поста Ефектът от ранните психологически детски травми върху тялото и описва какво са „трудни детски преживявания“. В него е даден линк към тест (на английски).

Детските преживявания, както позитивни, така и негативни имат огромно влияние върху бъдещата социализация, както и доживотен ефект върху здравето и переспективите пред всеки човек. Поради това те са важна част не просто от личната история, но и проблем за общественото здраве.

Трудните детски преживявания са стресиращи или травматични събития.

Те могат да включват:

  • насилие (физическо, сексуално, емоционално),
  • но и липса на внимание – емоционално, липса на грижа;
  • децата да са свидетели на домашно насилие, дори на тях да не е посягано;
  • израстват в семейства, в които има злоупотреба с алкохол и наркотици;
  • да са живяли с психично болен роднина;
  • някой в семейството да е бил задържан в затвор;
  • да са преживели раздяла на родители или развода им;

Както виждате, това са много различни по степен преживявания, но всички имат своето влияние върху детското здраве. Баща алкохолик или раздяла на родителите е трудно детско преживяване и може да доведе до описаните проблеми, не само физическо насилие и други асоциални прояви в семейството.

Разбирането за трудни детски преживявания се гради на основополагащото изследване на Отдела за превенция на насилието към Centers for Disease Control and Prevention (CDC) в партньорство с Kaiser Permanente. Между 1995 и 1997 са били изследвани повече от 17,000 човека. Основни открития на изследването са, че:

  • Трудните детски преживявания са чести. 28% от участиците са споделили за физическо насилие и 21% за сексуално. Мнозина са преживери развод или раздяла на родителите, или родител с психични проблеми или зависимост.
  • По-тежкото детство се свързва с влошено здраве. Изследвайки живота на участниците се отткрива, че по-високите точки имат силна, градираща връзка с определени здравни, социални и поведенчески проблеми през живота им, включително и зависимости.

Ранните детски травми увреждат по два основни начини: първо, като увеличават хроничния стрес върху мозъка (и по този начин върху тялото), което намалява имунитета, което е начин за развитие на различни психологични и физически състояния.

Второ, като се превръщат в поведенчески модели, на базата на комбинирания ефект от хроничен стрес и рискови поведения, което води до намаляване на качеството на живот.

Трудното детство и зависимостите

 

Още по темата

Материал на сайта на Американската психологическа асоциация

Друг, още по-подробен с таблици и други изследвания

Повече за психотерапевтичните подходи към ранните детски травми

Въпросникът на Световната здравна организация за ранни детски травми

 

 

 

Кредит на снимката: sonson

Ефектът от ранните психологически детски травми върху тялото

Науката, която се занимава с връзката между психологичната травма и физическото здраве е все още сравнително нова в медицината, но се развива бързо! С всяко ново изследване, ние откриваме начините, по които преживяния стрес, нещастни преживявания и травми повлияват на тялото години по-късно.

За да ви въдеда в темата, нека погледнем тази таблица, сравняваща американците с трудни детски преживявания (АСЕ). За дефиницията и повече за АСЕ може да прочетете тук.

От всеки 100 американци

33

51

16

С 0 точки АСЕ

С 3 точки АСЕ

СЪС 7+ точки ACE

1 от 16 пушат

1 от 9 пушат

1 от 6 пушат

1 от 69 са алкохолици

1 от 9 са алкохолици

1 от 6 са алкохолици

1 от 480 приемат наркотици венозно

1 от 43 приемат наркотици венозно

1 от 30 приемат наркотици венозно

1 от 14 имат сърдечно-съдово заболяване

1 от 7 имат сърдечно-съдово заболяване

1 от 6 имат сърдечно-съдово заболяване

1 от 96 правят опит за самоубийство

1 от 10 правят опит за самоубийство

1 от 5 правят опит за самоубийство

Изненадва ли ви?

Стресът в ранните етапи на живота е относително нова област, много хора не разбират, че много от техните симптоми и болести са свързани с преживяванията им в миналото. Дори голяма част от здравните специалисти не подозират за връзката между ранните травми и тези различни по вид и проява заболявания, поради което те не знаят по какъв друг начин да помогнат освен като предписват лекарства, които помагат да се намалят симптомите.

Въпреки това, също искам да спомена, че мнозинството хора също не подозират, че са преживяли травма в областта на привързаността през ранното си детство. Те не са били физически или сексуално насилвани, родителите им са били добри хора и не те не приемат емоционалното си изключване като резултат от травма. Ако някой не знае, че е травмиран, как би могъл да направи връзката между здравните си проблеми като възрастен със своето детство?

Травмата се превръща в наша биология

Основната точка е, че не ситуацията или средата създава проблемите, но вие самите, които продължавате да действате и реагирате по еднакъв начин на ситуациите в живота ви! Пораствате, премествате се, сменяте работни места, бракове, но откривате, че травмата върви с вас. Където и да отидете, тя е там!

Аз също научих този урок, когато осинових Мигел през калифорнийската система за приемна грижа. Разбира се, социалните работници ми казаха, че всичко от което той се нуждае, е стабилен, любящ дом и той ще се справи отлично.

Това не беше истина. Той донесе своето минало и травма със себе си; тя беше в него. Той имаше нужда доста повече от стабилен, любящ дом.

Когато погледнем как травмата от миналото влияе на тялото и здравето ни години по-късно, това ни връща голямата картина как травмата се превръща в наша биология.

Травмата заема своето място при биологията на стреса и оцеляването.

Тази биология на стреса и оцеляването е огромно бреме върху тялото, тя причинява много заболявания, които се развиват десетилетия по-късно. Тези болести са само върха на айсберга. Те са се развивали бавно дълго време.

Това са всъщност добри новини, защото можем да направим неща, които да променят нашата биология от  стрес и оцеляване към спокойствие, благодарност и свързаност. Тази промяна ще е защитен фактор за нашето здраве и е част от това, което наричаме излекуване от травмата.

Нека да погледнем сега към биологията на травмата.

Трудните детски преживявания и травмата на привързаността

Едно от най-добрите изследвания, които поглеждат към травмата и тялото е литературата за трудните детски преживявания. Тези изследвания ни дават доста информация за връзката между травмата и тялото.

Първото изследване е било направено през 1980 в Сан Диего, Kaiser Preventive Medicine department, където д-р Фелити започнал да пита своите пациенти със затлъстяване в програмата му за контролиране на теглото за тяхното минало. Така открил, че значителна част от тях са преживявали някакъв вид сексуално насилие в детството.

Базирано на тези откритие, било развито изследване, което търсело множество типове детски травматизиращи събития и как те се проявявали във връзка с трудните детски преживявания със здравни и социални проблеми като възрастни. Това е известно като изследването ACE. Слава Богу, още няколко изследвания за дълготрайнните ефекти на АСЕ са били проведени.

Това, което аз харесвам в изследването ACE е, че то поглежда към детското насилие и проблемите на дисфунционалните семейства като причини за ранен детски стрес.

Въпреки това е важно да се отбележи, че в ACE изследванията не се включват травмите на привързаноста. По-трудно е те да се оценят обективно, но човек може да има много от същите последствия като описаните при трудно детство, но да не е имал неблагоприятни събития според тези проучвания.

За да бъдем ясни, травмата на привързаността е форма на ранна детска травма, чийто резултат е от емоционално прекъсване на връзката между родител и дете през първите 12 месеца на живота на детето. Резултатите върху здравето в дългосрочен аспект, както и всяко неблагоприятно детско преживяване просто ще се съчетае с тази ранна травма.

Травмата в ранния живот става биологично застопорена

Стресът в ранния живот предизвиква „биологично застопоряване“, което е термин за травма, превръщаща се в наша биология заради промените в гените ни. Тя предизвиква дисбаланс в мозъка и тялото, който продължава през целия живот.

Едно интересно изследване публикувано наскоро, показва, че стреса в ранния живот се отразява на ДНК и затова ефектът продължава до зрелостта. Тези тип промени са наричани „епигенетични“; ДНК не е променена, но определени части от нея са се „изключили“ или „включили“ заради стреса.

В това изследване те са открили са открили, че тежките събития, случили се по време на пренаталния период на човека (т.е. докато майката е била бременна) имат същия ефект на биологично „вграждане“. Възможно е има продължаващ ефект от стресовите събития, преживени в утробата!  Това може да подпомогне на обяснението защо децата, осиновени веднага след раждането им може да развият характеристиките на  Разстройство на привързаност в детството, реактивен тип (МКБ-10, F94.1).

Процесът е повлият от пренаталните и тежките събития като новородено и включват характеристики, които много от нас познават: поведенчески и когнитивни. Специфичните включват проблеми с ученето, паметови, депресивни и поведения, подобни на тревожността.

Тъй като травмата става част от нашата биология е толкова трудно да се различи поведението или симптомите от травмата, защото приемаме, че това е начина, по който винаги сме съществували.

Тогава решаваме да се променим и осъзнаваме, че е по-трудно от това просто да се събудим един ден и да решим да сме мили, спокойни и зрели. Това е също така защото ефектът от травмата е върху всички системи на мозъка и тялото ни.

Оста хипоталамус-хипофиза-надбъбречна жлеза координира острото или хронично състояние на стреса в цялото тяло, защото тези хормони преминават през кръвта до всички органи и системи на тялото. Два от тези основни стрес хормона са произведени от надбъбречната жлеза като отговор на стреса с кортизол и адреналин. Илюстрацията показва пример на кортизол, който си „общува“ с имунната система.

Много пъти с хроничния стрес, кортизоловите нива остават наистина високи, причинявайки по-ниски нива на секс хормони, увеличаване на мастните натрупвания в областта на корема и влошаване на общото състояние на имунната система.

Има достатъчно изследвания върху гризачи, които проследяват ефектите върху ранния детски стрес. Много от тях показват, че отделянето на майката-гризач в началната фаза на живота им за повече от три часа на ден увеличава активността на този стресов отговор (оста хипоталамус-хипофиза-надбъбречна жлеза) и програмиране (биологично „вграждане“) които оставят трайни промени не само в тази система, но също и в амигдалата (където мозъкът оценява заплахите от външния свят) и хипокампуса (където е паметта).

Те са открили подобни дисбаланси в системата за реакция на стреса в оста хипоталамус-хипофиза-надбъбречна жлеза при зрели хора, които са били отделени от техните родители през Втората световна война. Колкото по-рано се е случила тази раздяла, толкова по-голям дисбаланс е бил наблюдаван при тях в зрялата им възраст.

Стресът в ранните етапи на живота и възпалителните процеси

Стресът в ранна възраст показва промяна при гена, който предизвиква прекомерни възпалителни реакции.

Повишените възпалителни процеси в мозъка са част от това. Изследване, публикувано през януари 2017 показва, че възрастните плъхове, които като деца, са били отделени от майките си, показват повишен възпаления в мозъка както при възрастни хора, които са били анестезирани.

Важен факт, който трябва да се знае, че тези възпалителни процеси в тялото в комбинация със стрес в ранните етапи на живота са свързани с автоимунните заболявания при зрелите хора, онкологичните заболявания и всички други състояния свързани с имунната система.

Стресът в ранна възраст и нервната система

Трудните преживявания през детството изменят съществуващата структура на невроните и комуникационните връзки в мозъка.

Това въздействие върху невробиологията създава повишен риск за разстройства на настроенията и тревожни разстройства като възрастни.

Подробен списък на заболяванията, които се свързват със стреса в ранна възраст

Заради тези генетични, хормонални, имунни и нервни дисбаланси, има множество заболявания, които може да се проявят в здравето на човек.

Състоянията, свързвани с неблагоприятни случки и събития в детството включват следните:

  • Често или остро главоболие
  • Сърдечни проблеми, включително и сърдечни удари
  • Високо кръвно
  • Рак
  • Затлъстяване
  • Ревматоиден артрит
  • Хронична белодробна болест (ефизем)
  • Астма
  • Костни фрактури
  • Чернодробни заболявания
  • Инсулт
  • Диабет
  • Разстройства на съня: апнея, нарколепсия, кошмари, сънна парализа
  • Проблеми с щитовидната жлеза
  • Фибромиалгия
  • Хронична умора
  • Хронична болка, особено хронична болка в гърба
  • Синдромът на раздразненото черво
  • Общи стомашни болки
  • Цялостно по-лошо здраве (без да е специално дефинирано значението е, че има симптоми, но не и официална диагноза). Това се характеризира с повече дни в леглото и по-голяма трудност на функциониране в ежедневния живот.

Това не е изчерпателен списък и има много други изследвания, които правят асоциации с други състояния и връзки с ранния стрес.

Тъй като няма здравно състояние, което да не е повлияно от имунната система, нервната система или хормоните, всяко състояние има тенденцията да има внезапни избухвания или да бъде по-трудно да се справяме с биологията на травмата.

Ефекти на травмата в детството върху психичното здраве

Следва списъкът на проблемите от областта на психичното здраве, които се свързват със стрес в ранен етап на живота:

  • Тревожности и страхове
  • Депресия
  • Синдром на дефицит на внимание и хиперактивност (ADHD)
  • Обсесивно-компулсивно разстройство
  • Постравматичен стресов синдром
  • Личностни разтройства
  • Фобии
  • Гняв, агресия или враждебност
  • Хранителни разстройства
  • Опит за самоубийства
  • Използване на субстанции и зависимости
  • Високорискови сексуални поведения

Обобщение

Стресът и травмата причиняват здравни проблеми, особено ако стреса и травмата са се случили отдавна в ранно детство.

Това не е смъртна присъда, но означава, че трябва да внесете осъзнаване на ситуацията, за да промените нещо. Бъдете грижовни към себе си и когато сте готови, съберете информация за миналото и здравето си, така че да имате по-добро качество на живота.

За надежда и окуражаване и специално ако имате някое от описаните заболявания, препоръчвам книгата “Love, Medicine and Miracles” на Bernie Siegel. Той е хирург, който е работил с жена с онкологично заболяване. Книгата ще ви даде пректически съвети за превенция и реверсивни заболявания, свързани с емоционалния стрес.

Дона Каказауа, лекар, споделя своя опит със здравните проблеми, които има в резултат на преживяна ранна детска травма. Тя води блог наречен „Не съм излекувана, но се лекувам“/ “I’m not cured, but I am healing”, който е информативен.

Това е тежка тема и дори само прочитането на този материал може да подтикне запалването на симптоми на стреса и може да се почувствате претоварени, изтощени, депресивни или тревожни след като свършите. Това обикновено е знак от тялото ви, казващо че има истина която иска да бъде видяна и потвърдена.

Слушайте тялото си и какво има да ви каже. И помнете – бъдете нежни към себе си!

Въпроси за размисъл:

  • Как бихте оценили нивата на стрес, които сте изпитвали по време на житейския си път?
  • Още по-важно, спомняте ли си, знаете ли какъв е бил ви като дете?
  • Знаете ли нещо за бременността на майка ви с Вас?

Накрая, ако се интересувате какъв би бил резултата от теста ви ACE, може да го направите тук (на английски), като знаете, че това не е пълния лист на детски травми, а на тези, които е лесно да бъдат описани.

 

Голяма прегръдка,

Д-р Ейми

–––––––––

Прегръдка и от мен, ако сте се разпознали в този текст. Надявам се ви е бил полезен.

Детелина

–––––––––

Този текст е авторство на  и е публикуван в сайта й. Тук излиза с незначителни съкращения и нейното изрично писмено съгласие, за което сърдечно й благодаря.

 

 

Емоции, хранене и епигенетика

В красивото безвремие на по-старата сграда на БНР на Драган Цанков, по програма Христо Ботев, с Мария Христова днес сутринта говорихме за емоционалното хранене и стигмата срещу хранителните проблеми. Разговорът вървеше много леко, а въпреки че това беше първата ни среща, все едно се познавахме от години. Чуйте целия ни разговор за диетите, храненето и стигмата на този линк

За илюстрация използвам снимка, която направих в предверието – лампа, която посочва дали студиото предава в ефир – червеното означава „ефир, не влизайте“.

 

Мое Даниел: Храната стана проклятието на живота ми

Попаднах на нея в ежедневния си фийд – една терапевтка от САЩ беше споделила поста й около 2ри юни – Световният ден за действия срещу хранителните разстройства и в този момент реших да се свържа с нея, защото с откритото си поведение тя показва, че един проблем е решим, когато е видим, а и тя има какво да разкаже. Хареса ми и излъчването й…

Част от този пост гласеше: „Поствам това, защото вече не ме е срам. Как се опитвам да спра стигмата? Говоря. Да се отворя да говоря ме накара да осъзная, че не съм единствена. Хранителните разстройства идват във всички форми и размери, мъже и жени на всички възрасти. Това е моето послание до всички, които страдат от  #хранителниразстройства: Заслужавате да живеете без тази болест. Заслужавата да се видите в най-добрата си форма. Вие не сте вашето боледуване. 💕💜💕“.

Моля те, представи се

Името ми е Моник Даниел Гимон (линк към фейсбук профила й). Отношенията ми с храната винаги са били моят отровен начин да се справям с реалността. От преяждания за стотици долари за джънк храна (на нощ) да вцепеня депресията или спомените си, и ли очиствания докато усетя облекчение и контрол.
Как започна всичко за теб?
Започнах да гладувам след като бях изнасилена от учителя си във втори клас. Плачех всяка сутрин преди училище докато се впеценя и приема, че това е наказание, което заслужавам.
Моите навици за хранене бяха много прости: преяждане или глад. Не можех да намеря средата. Храната стана проклятието на живота ми. Не можех да видя храната като необходимост. Приемах я като начин да изтезавам тялото си.
Ако извършех нещо погрешно, нещо от което се срамувах или нещо ми беше твърде трудно, аз спирах да се храня и се самонаранявах като режех или насинявах крайниците си.
Това се случваше и спираше години наред през които страдах, докато в тийнеджърските ми години не открих очистващите практики. Покачването на теглого беше това, което го предизвика и за пръв път откакто остарявах и узрявах, същото правеше и тялото ми. Мразех това. Мразех своите извивки, мразех своята женственост. Начинът, по който изглеждах като млада жена ме караше да се чувствам дори по-уязвима. В 8ми клас бях нападната от по-големи момичета в училищната тоалетна. Бутнаха ме на пода, навряха ме в една от кабинките на тоалетната и ми напъхаха главата в тоалетната чиния и пуснаха водата. Помислих си, че ако някой заслужава това отношение, това съм аз. Не казах на никой от учителите ми, нито на семейството ми.
Това беше и първата вечер, в която започнах да повръщам.
Седмица по-късно направих опит за самоубийство и влязох в болница.
Когато започнах да свалям килограми, майка ми го забеляза и се притесни сериозно. Преяждането и очистването излязоха толкова извън контрол, че тя трябваше да заключва шкафовете и фризера, за да не мога да взимам храна. През тийнеджърските си години влизах веднъж в клиника и два пъти провеждах лечение навън, докато не реших да напусна дома си, защото хранителното ми разстройство разрушаваше семейството ми. Това, което майките не искат е да види детето си да се превръща в болна торба безнадежни кокали. .
Имах консултант, който идваше в първия ми апартамент всяка седмица да ме претегля и да проверява кръвното ми. Правеха ми се редовно кръвни тестове.
Най-ниското ми тегло до момента е било 30,4 кг.
Само на 23 години имам развити остеопороза, артрит, остро изтъняване на костите и стомашна язва. Умирам и знам това. Независимо колко ям или се грижа за себе си, всъщност усещам как тялото ми се разпада.
„Скритата цена“ на хранителните разстройстма са различни други проблеми, които ти си споменала в поста си като изтъняването на костите и остеопорозата… Как прие, че не са временни болки, а състояние
Всяка става в тялото ми ме боли; ръцете ми се схващат, тракат и щракат от елементарни движения. Работя  на парче в пекарна и да режа сандвичи или да оправям съдовете ми носи агония в китките. Когато ме диагностицираха, плаках. Това е всичко, което можех да направя. Когато ти кажат такова нещо в период, в който се опитваш да се възстановиш е много тежко.
Какви са мечтите ти, Мое? Каква се виждаш на 40?
Какви са мечтите ми?
Да бъда здрава, защото честно казано, не мисля, че някога съм била.
Не мога да си представя как моят мозък или тяло биха могли да бъдат без тези разстройства и болести. Въпреки това, в един прекрасен ден, когато зърна какво е да си жив и да усещаш радост, ми се напомня, че това е възможно. Боря се за тези моменти.

 

 

Какво мислиш за филма До кости//To the Bone?

Не бих препоръчала да го гледа никой, който се опитва да се възстанови. Може много да събуди в теб миналото и определено може да причини връщане назад.
Филмът обаче, въпреки това, показва как хранителните разстройства могат да причинят смут в семействата и как системата за психично здраве няма цялостно работи как да се работи с тях. Точно затова е важно да продължим да говорим. Колкото повече се осветяват те, толкова повече животи можем да спасим и да продължаваме да разработваме терапии за всеки, който страда.
Не мисля, че е възможно да задам въпрос като „ако нямаше хранително разстройство“, затова ще те попитам по този начин – какво би казала с опита си на тези, които са в началото на своето възстановяване или в началото на болестта?
Ако познавате някого с хранително разстройство или сте в този ад всеки ден, запомнете това от мен:
вие не сте своята болест. Това заболявене ви затруднява да сте най-доброто, най-здравото и най-щастливото ви Аз. Вие заслужавате да сте онзи човек, който действително сте и това сте вие – без хранително разстройство.

Полезни фрази вместо „не“

Казването на „не“ е сред най-трудните и полезни фрази, които човек може да овладее (Добре дошли в света на щастливите хора, които умеят да казват „не“ без да им пука). Но преди да влезете в него, може да използвате няколко други удобни фрази. Като:

  • Трудно ми е да отговоря точно сега, дайте ми малко време…
  • Бих искал/а, но не бих могъл/а…
  • Не мога да кажа „да“
  • Струва ми се, че няма да успея, но това, което мога да направя е…
  • Ще ми се да помогна, но няма да успея
  • Разбирам, че имате нужда да ви помогна, но няма как в момента, съжалявам.
  • Налага се да откажа за момента, но в бъдеще ще съм насреща, ако имате нужда от помощ.
  • Искам да не ви излъжа и затова не мога да обещая…
  •  Приятно ми е, че искате това от мен, но аз няма да се справя в момента с тази задача.

Други идеи?

Неделя сутрин в Дарик Радио с Теодора Симова и Христина Богданова

Преди няколко часа с Христина Богданова, преводачката и издателка на книгата Войната с храната  бяхме в Дарик Радио.

Може да чуете целия ни разговор с Теодора Симова в този линк, водещ към предаването По-полека, където говорим за връзката емоции-храна и защо първите години от живота ни са толкова определящи за целия ни живот – включително яденето и връзките с другите, любовта и отношенията.

 

 

Ценното време на зрелостта

от бразилския поет, писател и есеист Мариу ди Андради (повече за него в края на текста)

 

„Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега.
Вече нямам време за безкрайни срещи, където се дискутират статути, норми, правила, начини на действие, вътрешни регламенти, с пълното съзнание, че разговорите няма да доведат до никъде.
Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености. Нито пък искам да присъствам на събирания, където дефилират напомпани его-та.
Не толерирам манипулатори, интересчии, кариеристи, маневристи.
Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места, да си припишат техните таланти и постижения.
Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място, да наблюдавам ефекта, който тя предизвиква сред по-амбициозните.
Презирам хората, които не спорят за съдържания, а за титли. Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли.
Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго, човечни.
Хора, които обичат да се смеят на грешките си.
Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят.
Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите. Преди наистина да са станали такива.
Които не бягат от отговорностите си.
Които защитават човешкото достойнство.
Които не искат нищо друго, освен да вървят редом с истината и справедливостта, честта и достойнството.
Есенциалното, основното, простото, обикновеното, натуралното най-базисното, това е, което прави живота ценен. Което прави пътешествието ни на този свят да си струва.
Искам да се обградя с хора, които знаят как да докоснат сърцето на другите и могат да го направят.
Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израснали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри.
Да, бързам да живея с интензивността, която само зрялата възраст може да ми даде.
Искам да не пропилея нито едно от лакомствата, които ми остават. Сигурен съм, че ще бъдат още по-сладки от тези, които досега съм изял.
Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята съвест.
Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото, така или иначе, ще стигнем до края… А защо да не бъде с радост и удовлетворение?“

––––––-

Мариу Раул де Мораис Андради умира на 51 години, като по-голяма част от творбите му са публикувани посмъртно. Независимо от това той е от най-значимите фигури в литературата на Бразилия в началото на миналия век. Преводът на този текст не е мой, беше го публикувала моя приятелка и когато го прочетох ме хвана за сърцето и след това, започнах да се интересувам кой е автора му.

 

 

 

Стигмата да бъдеш уязвим

Текстът е създаден като част от кампанията по повод третия международен ден за хранителните разстройства World Eating Disorders Action Day, който е под надслова #WeDoAct2BreakStigma и е публикуван първоначално в техния блог

Стигмата да бъдеш уязвим

от Детелина Стаменова, психотерапевт, психотелесна школа, България

Ако беше толкова лесно, тогава нямаше да е толкова трудно за хората с хранителни разстройства.

Ако беше толкова лесно, психотерапевтите, съветниците, психиатрите и нутриционистите щяхме да имаме бързи отговори.

Ако беше толкова лесно да се справим с хранителните разстройства, за тях щеше да се говори много и без никакви задръжки.

Но не.

Сложени в ъгъла на психичните заболявания, хранителните разстройства продължават да са „каприз за слаби“, нещо трудно за разбиране – и заради това непрекъснато подценявани…

Стигмата всички да мислят, че трябва да знаеш какво да направиш

Всички освен теб сякаш знаят какво трябва да направиш, но ти нямаш сили. Постепенно губиш увереността си, че ще се справиш. Всеки провал е доказателство, че всички знаят как, но не и ти.

Стигмата, че се преструваш, че ти е трудно

Лесно е“, се чете в погледите на околните. По някое време губят търпение и започват да са недоволни – какво толкова не разбираш, защо не можеш да си супергерой, като всички

Ужасно е трудно ежедневно да се справяш с подмятанията на околните. Понякога те дори нищо не казваш, но ти си мислиш, че те те гледат, обсъждат

Стигмата, че си различен

Толкова е слаба/дебела. Не, не е само това. „Толкова е различна“. Отчаяно се опитваш да си като другите, но не си и знаеш, че когато се прибереш, не гледаш на килограми сериали, а повръшаш. Знаеш, че си различна и се опитваш да го скриеш, но не знаеш кога се справяш и кога не.

В свят на супергерои е трудно да си просто човек

Подтискането на чувствата, пренебрежението към събитията в живота, които са те разстройвали; тъгата – всички тези неща, които не виждаме при силните хора, те стоят в дъното на голямата тема – и когато всички сълзи изтекат, когато се научите как да се харесвате – слаби и чувствителни; нежни и раними; когато откриете суперсилата да чувствате и да не се страхувате; когато промените себе си към по-добро; тогава ще бъдете различни, а стигмата от болестта ще ви напомня, че сте най-силните слаби хора на света!

Разговор за 100 милиона години храна и ние днес

В един петъчен следобед с Десислава Димитрова се видяхме, за да ми разкаже за книгата 100 милиона години храна на Стивън Ли, която беше превела – а аз бях прочела, затова и следващият текст не е точно интервю, а по-скоро разговор за сложното съчетание на културно-социално-историческия контекст, в който храната се променя от едно или друго, един контекст на… 100 милиона години.

Това е особен жанр – по някакъв начин ми напомни на Соц гурме, въпреки че двете книги са много различни, но са живи – има научност, но и търсене на факти, а и книгата на Стивън Ли е антропологична и много интересна.

Като учен Стивън Ли използва системен изследователски подход // В същото време много бълбукащ текст // На мен това, което много ми хареса – тъй като и аз съм учен е, че той се забавлява, докато я пише. Това е нещо много специфично за книгата – виждаш, че за него това е такова удоволствие, с тръпка, не е просто учен, той преживява онова, за което пише, винаги има личен елемент. Книгата ми я показаха от издателството Gourmet Publishing, които публикуват книги, основно свързани с храната, като тази е интересен хибрид.

Един антрополог отива на пътешествие

Хареса ми, че в книгата той отива и пробва нещата, за които пише. Има и личен елемент в семейната му история – дава пример как той, отгледан в САЩ е по-едър от роднините си в роден Виетнам // …и това, че той не възприема себе си като авторитет. Приема себе си като професионалист, но тази надменност, характерна понякога за учените липсва. Той не се притеснява да бъде изненадан, шокиран, да се чувства абсолютно безпомощен в някаква ситуация и да разчита на местните да му помогнат. За мен това е от сериозните достойнства на книгата, че показва ученият като човешко същество, който не знае отговорите на всички въпроси, показва как едно племе в Танганайка или Нова Зеландия не е задължително „изостанало“. В нашето съвременно общество често си мислим, че сме богове заради технологиите, които използваме, не виждайки, че много сме се откъснали от земята. Според мен трябва да има повече такива книги, защото те внушават на читателя, че онова, което пазят примитивните хора е ценно и важно. Няма много такива книги. Даже мисля, че за съжаление българска такава книга няма. // Стопанката на Господ? // Не. Смея да твърдя, че съм надникнала в истинското традиционно знание, имала съм щастието да се докосна реално до такива хора и няма книга, която да е написана с такова съпричастие. Стивън Ли е съпричастен на хората, за които пише. Тук сигурно ще има хора, които ще ме оборят, защото имаме сравнително добре развита литература, по-скоро етнографска, свързана с храната, но нямаме такава книга. През цялото време, докато превеждах имах желанието да мечтаех си да имам два месеца, за да общувам с този човек. Той докато разказва, че чувстваш на местата, за които пише. Когато човек работи с един текст, ставаш по-интимно близък с автора, отколкото като читател // Това, което разбрах, че начинът да разбереш смисъла – когато го предаваш от един език на друг разбираш всички излишества и смисли на текста – а аз исках да я прочета с голямо разбиране, заради което беше и друга причина да се съглася да я преведа. Книгата е разделена в моите представи на две части – първата е на антропологичните занимания, които са забавни, а във втората има повече биохимия и генетика. Той се е опитал да запази тона, но това са две различни науки. Мен лично много ме впечатли частта с ГМО и докато превеждах, споделях частички от него. Тези апокалиптични картини, които споделя, където над 90% от културите в Америка са ГМО ме натоварваха и трябваше да си почивам повече, защото чисто емоционално не можех да го възприема.

„Здравословно“

Друго, което много ми хареса, е че той е избягал от хлъзгавата територия, наречена „здравословно“. Той говори за различните видове храни с факти, няма пропаганда. Темата за здравословното хранене за мен е много противоречива, дори бих казала вредна // В какъв смисъл? // Когато някой ти обяснява, че нещо е здравословно, рядко ти казва защо. Ето типичен пример за това е идеята за здравословно хранене в детските градини беше включването на авокадо, чия и киноа в менюто. Защо?! Защо чия и киноа?! Храната е полезна, когато знаеш как да я приготвяш. Има глава в книгата, която е за растенията, които за разлика от животните, не могат да се движат и те натрупват т.нар. вторични метаболити и когато прекалиш с една храна от растителен произход също има последици. Всичко се базира много на опити проба-и-грешка, в които хората разбират как да приготвят храната си, за да са здрави, как да я комбинират. Този баланс на храненето е важен, защото когато извадиш една храна от контекста й, тя вече не е същата. Има едно предположение в книгата, че Стив Джобс умира заради небалансирана диета // Злоупотребата с ябълки… // Да, когато подлагаш организма си небалансирана диета, няма как той да не реагира. От една страна всички ти казват, че ябълките са полезни, но никой не ти казва, какво може да се случи ако прекалиш с тях. Затова и темата за здравословното хранене е опасна. Тук опираме и до този психологически момент, че се наблюдава как хората, особено в града, са абсолютно объркани в избора си на храна и се чувстват виновни в избора си, ако не следват някакви правила на „здравословност“. Не ми харесва, че хората имат чувство за вина, когато се хранят. Ще ти дам пример – понякога питам някой какво е ял и ми се отговоря „Ами не е здравословно, но…“. В тази книга това ми харесва – Стивън Ли дори разбира някои митове като например този за омега 3 киселините или полезността на млечните храни. В САЩ тази полезност е продуктувана от бизнес-интереса на фермерите, които имат свръхпроизводство на мляко. Тези, които ти обясняват, че то е полезно, печелят от това. // Сега има пък такива, които са против млякото. // И в двата случая са полу-верни.

Личната връзка с храната

Едно време, когато храната не е била толкова достъпна, хората са се хранили с това, което има и са създавали естествен балансиран начин на хранене и сега, парадоксално, по-големият избор ни дисбалансира в начина на хранене, а като добавим и емоционалните причини става още по-сложно. Но понеже спомена в началото книгата Соц гурме и понеже аз съм живяла в социализма в един момент си дадох сметка, че в онова време, в което изборите бяха много малко, тогава домашното готвене се случваше, голямото разнообразие от кулинария беше у дома, както днес пропагандираме със Slow Food. В къщите имаше тефтери и листчета с рецепти „тортата на Веска“, „туршията на Ани“, много силна обмяна на рецепти, което всъщност създава естествено и непринудено свързване с храната – ти си я опитал. В ония времена имахме много повече личната връзка с храната на масата. Нямаше толкова заведения и полуготови храни. // Това време никак не е било лесно // В никакъв случай не го казвам с носталгия // Разбирам, че искаш да подчертаеш, как от малко продукти е било възможно да се постигне разнообразие // Да, защото в момента много често, „здравословно“ е синоним на безвкусно и не е вкусно, защото знаем, че трябва да ядем чия, но не знаем как да я приготвяме – нямаме рецептите на индианците – получаваме в едно пакетче и не знаем какво да правим. // Но пък имаме толкова много кулинарни предавания, които дават рецепти. // Не, не мисля така. За мен всички тези кулинарни предавания са флиртуване с храната. Това е един непочтен начин на флиртуване с храната. // Какво имаш предвид? // Може би съм повлияна от една готварска книга, написана през 30те. Днес, когато гледаш предаване, напред излиза егото. Храната е средство, за да се изяви егото. Всеизвестно е, че големите шеф-готвачи са егоцентрици, но за мен храната е нещо много лично и велико, за да служи като средство за изява на един човек. Но да се върна към тази книга от 30те – докато четеш ти се прияжда и много лично е написано, с уважение към продукта, във времената, в която храната не е било лесно да се изхвърли – а в момента 30-40% от храната, която се произвежда не стига до домовете на хората, а се изхвърля, защото е развалена или не е купена.

Разнообразието зависи от нас

Да се върнем на 100 милиона години храна – има ли някакви финни настройки, които ти направи за себе си в разбирането на храната? // Научих много неща от нея, но ме впечатли колко много е унищожено земеделието в САЩ. На теория го знаех, но понеже е разказано през личните истории на хората, с които се среща много ме впечатли. Това описание на фермата и безкрайните царевични полета, че си спомням и образа, който ми предизвика и другото, не че не съм го знаела, това е как маркетинга и как хората в името на по-добрата печалба, се включва маркетинг, който може да е опасен здравето на хората. Това, което стана дума за млякото; това че растителното масло не води до добър холестрерол и затова как алчността застрашава живота на хората – през „здравословното“ всъщност. Това са моите уроци. В първата част ми бяха приятно да прочета приключенията му, но втората ме разтърси // Аз бях по-впечатлена от първата част – от идеята за търсенето на корените, там ми беше по-интересно – това как трябва да приема храненето на предците си – печените картофи и чубрицата // И да го познаваме, това също е много важно. // Ти се занимаваш с това всъщност – сега си представи как някой чете това интервю и си мисли „е какво имам да й познавам на българската храна – такава елементарна история – чушки и боб“ // Този отговор ще е дълъг, защото въпросът е логичен. Ние сме наследници на едно време, в което разнообразието на храната беше ограничено и много растения и животни бяха изкоренени от своите истински места и дори си мисля, че това е бил хитър трик на комунистите да заменят местните сортове с високопродуктивни, а всъщност там, където имал този експеримент, наречен „комунизъм“, хората продължават да хората гледат сортове, наследени от техните предци. Т.е. у нас имаме изкореняване на традицията и тя никога не е успяла да излезе извън дома. Знанието на потребителя за храната, на страната, в която е, идва от пазара и историите, които я съпътстват. Реално нашето хранително разнообразие никога не е излязло на пазара. В момента имам много хубав проект, който е свързан с проучване на домашните градини в няколко градини и откриваме много интересни неща, които даже не съм предполагала, че се гледат в България. В тази градина има емоционална връзка – как си пазят семената, от кога ги пазят. Затова и ако искате да усетите вкуса на всяко място, което посещават, където и да сте препоръката ми е да питате и да пробвате, когато сте на непознато място, дори у нас.

 

„Да живееш само в настоящето е бягство от реалността“

„А идеята, че трябва да се фокусираме върху настоящето, че миналото носи огорчения, а бъдещето създава безпокойство… Но ако мислим само за „сега“ как да се движим напред?
Как да забравим миналото?
Тези неща са се случили.
Да живееш само в настоящето е бягство от реалността.
Не сме статични по природа, ние сме общ сбор от действията си вчера, днес и утре.
Идеята да си добър човек е точно това – идея, абстракция.
Да живееш добре – това е целта“.

Алън Бол

 

Не е задължително да си философ или основател на психотерапевтична школа, за да кажеш нещо толкова точно. Това са думи, извадени от устата на един от героите в сериала Тук и сега, НВО, чийто сценарист е Алън Бол (Alan Ball). Няколко думи за него – сценарист и автор на сцената с найлоновата торбичка от Американски прелести, Шест метра под земята и Истинска кръв.

За съжаление Тук и сега беше прекратен и втори сезон не се очаква (никога).

Още по темата живот тук и сега:

Сцената с найлоновата торбичка е една философия сама по себе си (т.е. г-н Бол неслучайно го цитирам, защото прави неслучайни неща) – тук описание как се ражда тя, но тези негови думи описват „какво иска да каже автора“ с нея в едно свое интервю: „Има