Блог

Под светлините на болката и славата

Този пост е провокиран от книгата на Клаудия Клауб „Анди Уорхол имаше Синдрома на Плюшкин“ (*синдром на Плюшкин, силогомания или патологично събирателство се характеризира с трупане на вещи, без нищо да се изхвърля) и е адаптация на основното описано в нея. Препоръчвам я на всеки, който се интересува от някой от тези личности и/или разпознава части от себе си в тях като алтернативен начин да погледне поведението си отстрани.

 

Тяхната известност ги прави уязвими. Уязвими, защото поведението им буди повече от обичайния интерес. Книгата на Клаудия Клауб обаче е написана с емпатия и още от началото тя поставя въпроса за етичността на историческата психиатрична „диагностика“, като съм съгласна с нея, че стига да е направено с разбиране и професионализъм, тези материали могат да спомогнат за разбирането и махането на стигмата от психичните болести, както и разбирането на някои исторически събития през медицинското им обяснение (тук като местен пример ще дам предполагаемият инфаркт на цар Калоян, довел до оттеглянето на българските войски от обсадата на Солун).

Медицинският университет в Мериленд ежегодно има конференции, посветени на известни личности и техните болести (нека го наречем изследователски интерес, не клюкарстване), но именно там може да бъде говорено за някои прояви, будели неразбиране в съвременниците им, като в поведението на Моцарт (дължащо се на биполярно разстройство, синдром на Аспергер и синдром на Туре), най-вероятно. Синдромът на Туре е нещо, за което днес Били Айлиш споделя и сама. Има данни, че музикантите и психичните болести вървят заедно, като в неврологични изследвания се вижда това на мозъчно ниво (увеличено сиво вещество в зоната на Брока например).

Мисля, че принцеса Даяна е направила повече от всяка друга публична личност за разпознаването и терапията на булимията. В интервюто й за предаването на BBC1 Панорама през ноември 1995та тя за пръв път споделя за състоянието си и връзката с депресията и отношенията в партньорството. Но булимията е с нея от дете – нейните родители се разделят и не само тя, но й сестра й Сара страда от хранително разстройство. „Важен е фактът, че в някакъв период от живота си и Сара, и Даяна са страдали от болести, свързани с поемането на храна —
съответно анорексия и булимия. Тези болести са в основата на плетеницата от сложни взаимоотношения между майка и дъщеря, между хранене и тревоги и, казано на жаргон, на „зле действащ” семеен живот. Както смята Даяна: „Родителите ни бяха заети да оправят живота си. Помня как майка ми плачеше, а татко никога не говореше с нас за това. Никога не ни се позволяваше да задаваме въпроси. Твърде много бавачки. Всичко беше толкова несигурно.”, разказва тя пред Андрю Мортън в книгата „Даяна, нейната истинска история“. Клаудия Клауб справедливо отбелязва в своето изследване „Няма доказателства, че едно отрицателно преживяване води до хранително разстройство, но премеждията в началото на живота могат да увеличат уязвимостта на детето.“

Може би най-добрата книга, която съм чела за Мерилин Монро е тази – Поверително и лично от Мишел Морган (моята изчезна нанякъде, така че ако някой познат или приятел си спомня, че съм му я дала, моля да ми я върне). Нейната сложна съдба включва изоставяне в детска възраст, семейна предиспозиция към психични болести и труден живот. Красотата й заслепявала и таланта й, в голяма степен според мен е подценен, заради външното. Може би и заради това, често пъти тя се чувствала празна отвътре. Невъзможността й да поддържа стабилни отношения с хората е друга проява на липсата на константна родителска грижа. Това довело до дълбока травма и в писмата си тя споделя „Често се чувствам самотна и искам да умра“. Нейните симптоми, промяната на настроения и импулсивност се свързват от експертите с граничното личностово разстройство. „Никой не е могъл да я разбере. Монро беше образец на противоречие. Тя обичала деца и отчаяно искала да бъде майка, но се смята, че е направила няколко аборта. Тя била въплъщение на живота, красотата и чувствеността, и въпреки това се саморазрушавала
и имала самоубийствени мисли. Съществуват големи различия в начина, по който тя се възприема и как са я приемали другите. Била ли тя манипулатор, злоупотребящ с привилегиите си на звезда? Или е била използвана от алчената холивудската индустрия, експлоатираща я за пари? Добра актриса, или жена, наета само заради външния си вид? Шматка или проницателна? Жертва на сексуални стереотипи или изпревалила времето си феминистка? Зависи от кого питате. Ясно е, че Монро страдала от трудно психическо страдание. Нейните симптоми включвали чувство на празнота, разделяне или объркване в идентичността й, изключителна емоционална изменчивост, нестабилни отношения и импулсивност, която довела до пристрастяване и вероятно самоубийство – всичко това са характеристики, описани в учебниците като гранично личностово разстройство. „Гранично“ в този контекст не означава „маргинално“ или почти. Думата датира от фройдистката епоха, когато нюйоркският психоаналитици го използват за обозначаване на пациенти, чиито симптоми се крият на границата между два лагера на психологическото: невроза (депресия и тревожност) и психоза (шизофрения и налудно разстройство). Установено е, че граничните пациенти са много унили понякога, ключов симптом на депресия. Като хората с шизофрения, те често имали нереалистични идеи и са склонни да бъдат параноични. Те показват и черти на асоциалност със своетоимпулсивно поведение и нежеланието им да си сътрудничат. „Малко от това и малко онова, но нямат център “, казва д-р Джон Гундерсън, а професор по психиатрия в Харвардското медицинско училище. Те не попаднат в никоя друга диагностична категория.“ И до днес граничното разстройство на личността е слабо разбрано от обществеността и дори от специалисти по психично здраве, които често го бъркатс депресия и биполярно разстройство. За пациенти чувствата на разочарование, гняв и празнота ги карат да консумират, докато търсят облекчение, често напразно. Мерилин
Монро прекарана краткия си живот в търсене на лечение, но не е имала шанс да го намери“, пише Клауб.

Чарлз Дарвин, великият учен е страдал от социална тревожност и панически атаки. Хроничната му тревожност била за всичко – работа, здраве, състоянието на децата му и така, цял живот. Гениалният руски писател Фьодор Достоевски бил хазартнозависим през целия си живот. Албърт Айнщайн от дете проявявал особености, които днес биха били повод да бъде диагностициран в аутистичния спектър. Хауърд Хюз е от фигурите, които се появяват във всяка документална проза, свързана със средата на 20ти век – милионер-предприемач със замах и продуцент, неговият живот е белязан от обсесивно-компулсивно разстройство, а разпадането му като личност е тема на Авиаторът – филм на Мартин Скорсезе, в ролята на Хюз е Леонардо Ди Каприо. Днес може да си мечтаем да колекционираме Анди Уорхол, но и Анди Уорхол бил неуморим колекционер – събирал всичко, буквално всичко – кутии с празни шишета от лекарства, брошури за супермаркени и купувал „като луд“.

 

Още по темата

Реч на принцеса Даяна за хранителните разстройства

Транскрипт на интервюто на принцеса Даяна от 1995

 

 

Снимка: Pixabay

Тревожност + алкохол + жени (може и в обратния ред)

Алкохолът е част от културата на човечеството от хилядолетия. Когато говорим за алкохол изниква сянката на алкохолизма, на отричането, на „не приличам на това“. В този пост искам да обърна внимание на онзи деликатен момент, в който той се използва за туширане на тревожността, но вместо това става счупена патерица – не помага за решаването й, но пък води здравословни рискове не толкова заради количествата, колкото заради честотата на употребата му.

А в момента броят на жени, които го използват, расте навсякъде по света, т.е. това не е проблем на отделна държава, а е повече свързан с времената и пола.

Докато общото мнение се лашка между „пияна жена, весела къща“ и „няма нищо по-лошо от гледката на пияна жена“ се случва нещо по-тихо и сякаш незабележимо – няколко поколения жени използват алкохола за… валериан, глог и мента, без да знаят скритата му цена, която ще „платят“ след години.

Алкохолът е психоактивно вещество.

Звучи много сериозно или като начало на филм на Netfix като UnWell, но може да го преглътнете, ще напиша така:

Чашата вино,

бутилката бира,

или любимия коктейл

въздействат на централната нервна система.

Алкохолът в тях измененя състоянието и води до удоволствие.

Точно промяната в състоянието е онова, заради което тревожността и алкохола се движат заедно, като две приятелки по време на намаленията в мол.

Понякога дори човек не усеща, че е тревожен, а казва че просто „нещо не е както трябва“ и алкохола, но нека да го наречем просто чашата вино, независимо дали на масата в бар, вкъщи докато готви или докато си на телефона, скролвайки безцелно, човек започва да се чувства малко по-добре, точно защото „алкохолът е психоактивно вещество“, при това напълно легално и лесно достъпно.

Изобщо хората, които се чувстват стресирани, са склонни да пият повече от хората, които са по-слабо стресирани. Това е така, защото – факт – алкохолът може да помогне за справянето с такива ситуации в краткосрочен план. Но с течение на времето тази стратегия може да предизвика обратен ефект – особено ако се използва, за да прикрие или се избяга от тревожността или при други трудни чувства. Всъщност изследванията показват, че този метод влошава емоционалното състояние и един от най-големите проблеми е, че никога не се стига до справяне с основните проблеми – тревожността, се връща с отварянето на очите на следващия ден.

Тревожността и алкохола

Според проучвания 6% от мъжете и 13% от жените изпитват някаква форма на тревожност в рамките на произволно посочен 6-месечен период.

Около 20 процента от хората със социално тревожно разстройство страдат и от алкохолна зависимост.

Жените са два пъти по-склонни от мъжете да имат паническо разстройство. Като цяло жените и мъжете показват силни разлики в начина, по който реагират на стрес и в сравнение с мъжете, жените отчитат по-високи нива на стрес, а омъжените жени отчитат по-голям стрес от самотните жени.

Стресът при жените расте с напредване на възрастта, като това се дължи вероятно на по-голямата заетост със семейни задължения.

Жените изпитват също така по-високи нива на безсъние, причинено от стрес, а алкохолът в определени дози спомага на заспиването.

Едно проучване, публикувано в Archives of General Psychiatry, установява, че хората с потвърдени от здравни специалисти тревожни разстройства, които съобщават за самолечение в началото на периода на изследване, са 2 до 5 пъти по-склонни да развият проблем с употребата на вещества в рамките на 3 години в сравнение с тези, които не са се самолекували. Някои изследователи предполагат, че може да има генетична връзка, която влияе на нивото на тревожност и консумация на алкохол на човек. Тези биологични теории предполагат, че определен мозъчен механизъм е отговорен за тревожните симптоми и поведението при пиене.

 

Приема се, че връзката между тревожност и злоупотреба с алкохол е многостранна и се състои от променливи, които си взаимодействат помежду си. Едно от най-разпространените обяснения на връзката между тревожните разстройства и зависимости е т.нар. „моделът на споделена отговорност“. Според този модел, хората, които развиват тревожно разстройство, са изложени на повишен риск от развитие на разстройство на употребата на вещества, като обратното също може да се случи . Факторите, които взаимодействат за създаване на тази уязвимост, включват генетични и епигенетични (от околната среда), така че по-голяма вероятност имат различни взаимодействащи фактори предизвикват различни съпътстващи разстройства.

Т.е. имаме алкохола, който е напълно законно психоактивно вещество и кара хората да се чувстват по-добре, заради което се използва при хубави събития и като асоциации, напълно естествено, той идва да разведри обстановката, когато тя не-е-толкова-ок. Малко данни: има събрани наблюдения, че увеличаването на консумацията на алкохол расте нагоре след катастрофи и природни бедствия. През март световните компании за алкохол и техните дистрибутори отчетоха повишения от типа на 50% увеличение на продажбите на алкохол за една седмица през март на коронавируса в сравнение със същия месец, но миналата години. Още едно сравнение – в държави, в които се пропагандира „сух“, т.е. без алкохол, спрямо януари 2020, през март 2020 имаше до 300% увеличение на продажбите на дребно или т.нар. „ковид ефект“.

 

Как работи „хапчето-чаша вино“

Алкохолът забавя централната нервна система като отпуска мускулите и се отделят химикали в мозъка, които блокират тревожността. Въпреки че първоначално алкохолът помага на отпускането, след пиене, човек може да се почувства още по-разтревожен. Проблемът е, че колкото повече се пие, толкова повече алкохол навлиза и в другите части на мозъка. Например, при хронично и прекомерно пиене може да започнете да се чувствате още по-тревожни или немотивирани и депресирани. Или може да станете гневни и неконтролируеми, за което впоследствие да съжалявате (като да кажете нещо напълно обмислено с години, но крайно неподходящо).

С течение на времето честото пиене може да доведе до там, че дори ежедневния стрес да трябва да се „полее“  и така на човек да му е по-трудно да се справи, оставяйки по-податлив на тревожност и депресия, водейки до порочен цикъл – за да може да се завърши деня трябва се минава през алкохол.

 Накратко, редовното доверие на алкохола за облекчаване на тревожността е хлъзгав наклон. В много от случаите започва да пречи на съня ви – първоначално се заспива бързо от него (т.нар. седативен ефект), но с преработката му, успокоителните ефекти изчезват – дори да не се събудите, това може да намали качеството на сън, а лошия нощен сън води до спадане на тонуса и настроението, понякога и (още)тревожност. Оттам започва порочен цикъл на усещане както на умора, така и надолу. На следващия ден базовата тревожност и новополучената се превръщат в „една чаша, моля“.

Знам, знам. Плоскостта е наклонена, но може да не се усеща и дори никога да не стане 90 градусова. Може би на 5, може би на 10 или 30. Спрямо личните особености такова „пиене“ може да продължи със своето натрупване години и дори да е напълно приемливо и сякаш да не води до някакви здравословни или психични проблеми. Но ще се обърна към тези факти, които по-рядко се знаят.

 

Нежната група

Една особена група, към която не се гледа толкова често са жените – има жени, които използват алкохол за облекчаване на стреса. Това се подкрепя и поддържа от масовата култура, в която чашите на масите между приятелки или жена с вино е толкова срещана и белег на определен стил на живот и навсякъде, буквално навсякъде. Вече има прогнози, че жените може би догонват мъжете по отношение на консумацията им на алкохол, като в по-подробни изследвания (например в Австралия) се оказва, че жените 50+ са единствената подгрупа с нарастващи проценти на употреба на алкохол. През 2016 г. данните показват за първи път, жените в тази възраст са по-склонни да пият рискови количества, отколкото по-младите жени. Наскоро дори Аланис Морисет, икона в музиката на 90те, записа песен със заглавието „Причините, заради които пия“ – …причините, поради които казвам на всички, че съм добре, въпреки че не съм… (линк към песента тук)

Каква е драмата?

  • Алкохолът въздейства върху имунната система, увеличавайки риска от заболявания и инфекции.
  • Алкохолът влияе на настроението, например на тревожността
  • Води до затлъстяване (калориите не са за пренебрегване)
  • Рисковете, свързани с чернодробни заболявания и сърдечно-съдови увреждания са потвърдени и високи
  • Алкохолът се свързва с някои специфични видове рак

За да намалите риска от здравни проблеми, в повечето страни препоръките са:

  • мъжете и жените се съветват да не пият редовно повече от 14 единици седмично
  • да не употребявате алкохол повече от 3 последователни дни, ако пиете до 14 единици седмично

Ако ви се струва, че е трудно или невъзможно… прочетете текста отначало.

14 единици?!

Да, математиката влиза в употреба не само за контролни и класни в училище, но и за такива полезни сметки. Повече за начина на изчисляване на единиците алкохол може да прочетете в линка, но съм подготвила две инфографики – едната за седмичните граници, другата е за алкохолните единици в трите най-често срещани типове напитки (увеличават се с клик върху тях).

 

 

 

 

Как да разберете дали пиете твърде много

Според диетичните насоки умерената консумация на алкохол се определя като до една напитка на ден за жени и до две напитки на ден за мъже. Нездравословната употреба на алкохол може да варира от злоупотреба с алкохол до зависимост. Така че, трябва погледнете както цифрите, така и навиците. Зависимоста е много пъти „способност да контролирам желанието си“, не само количествен показател и повечето хора не пият ужасно много в “тежко пиене”, но имат зависимост. Тук може да се даде линк за ползата от едната чаша италианско вино или значението на ракийката за българската култура, но надявам се, разбирате, пиша за друго – а именно за момента, в който чашата е задължителна, и често има втора или повече. Ако не може да намалите, ако имате усещане, че не може да мине без чаша, тогава, независимо от количеството, е подходящо да се запитате каква е причината.

Ето някои въпроса, чиито отговори може да са ви полезни, за отговор на въпроса – имам ли повече от обичайното използване на алкохол в ежедневието

Използвате ли пиенето, за да забравите или заглушите гласа на проблемите си?

Използвате ли го, за да спрете да изпитвате силни или негативни емоции?

Можете ли да се забавлявате без алкохол в кръвта?

Притеснявате ли се какво биха си помислили тези около вас, ако кажете, че не искате да пиете (днес)?

 

Меринжей на градусите

Не се запасявайте с алкохол. Колкото повече имате в къщата, толкова по-голяма е вероятността да пиете.

Следете пиенето си, водете дневник, ако искате да изчислите колко приемате, защото понякога е „невидимо“ голямо количеството – то просто си се случва спрямо средата и изградените навици. И след като видите какво е количеството, тогава се опитайте да го намалите, а ако не успеете, тогава потърсете помощ, понякога и приятел(ка) с която да го правите може да помогне

Избягвайте кофеина. Пиенето на твърде много кофеин може да ви направи по-тревожни от нормалното. Това е така, защото кофеинът може да наруши съня ви и също така да ускори сърдечната дейност.

Измислете други начини да се справяте с тревожността си. Има по-здравословни стратегии за справяне като упражнение за дишане и намаляване на стреса; гореща вана или душ, слушане на музика или други начини за релакс.

Лекувайте тревожността си. Ако тревожност ви кара да пиете, то ако нея я няма, няма да пиете.

 

 

 

Още по темата

 

 

Калкулатор на алкохолните единици (на английски)

 

Приложение за телефона (на английски) 

 

Преди няколко години имаше кампания във Франция „Къде е Луиз“. Повече за нея в AdWeek и тук,  или изгледайте видеото. Накратко – това е вайръл кампания за несъществуващо момиче, което става постепенно много популярно в инстарграм и едва след като изчезва, последователите осъзнават, че на всеки неин пост тя е с чаша алкохол в ръка. Още в линковете.

 

 

 

 

 

 

 

……………..

Психологически последици от съкращаване на служителите

В съвременния свят за компаниите, инвестирали в намирането на служителите, грижата към тях на работното място, продължава и тогава, когато по икономически причини се налага да се разделят с тях.

Този процес може да е много болезнен и за двете страни, но отлагането му, както и неправилния подход може да има висока емоционална страна за всички, както и да разруши доверието в идентичността на компанията.

Това води създаването в съвременната корпоративна култура на услугата outplacement. Тя е хуманна и практична, като цели запазване на employer branding, но още повече – смекчаване на удара за служителите и практическа подготовка за ReStart на кариерите им.

Какви са психологическите последици от съкращаването на служителите? Целият текст може да прочетете тук

 

 

 

 

Снимка Pixabay

 

 

 

 

=

Книга за смъртта (РЕВЮ)

„Това не е тема за деца“, притеснено казва моя близка, когато й казвам каква е доставката, която чакам.

Отскоро „Книга за смъртта“ на шведската авторка Пернила Сталфелт в каталога на издателство Точица и тези 28 страници попълват една огромна липса – тази на помощ на възрастните да говорят за смъртта с децата, без самите те да използват за опорни точки собствените си детски страхове.

Смело начинание е издаването на книгата на български, но надявам се повече хора да посегнат към нея, когато се чудят какво да кажат по темата на своите деца. Лично аз не си представям как я купувам и ей така си я четем за лека нощ, но определено, когато темата е на дневен ред за дете и родител не успява да намери думите да говори по нея – ще спести неудобството и тревожността на възрастния.

Около петгодишна възраст повечето деца започват да разсъждават двете големи теми на живота, ах тези малки философи! – секса и смъртта. Но ако днес има достатъчно, което да ви послужи и прочетете дори онлайн, както и много добри книги (включително и издадените още през 80те на български на Мари-Клод Моншо Истината за бебетата и Бебе на нулева възраст), то по втората тема мълчанието е оглушително  и вместо за щъркели се говори за звездички, дори на деца в училищна възраст.

Темата за смъртта често влиза през директни въпроси кой кога и как ще умре, които детето задава, например „Мамо, кога ще умреш“, „Аз кога ще умра“ и т.н. и индиректно през страхове, фобии, безсъние и сънища или в желанието винаги да останат малки (това е свързано с вярването им, че малките не умират). Тези, които не искат да говорят по темата, са възрастните, от желание да щадят съзнанието му и тяхната тревожност се отразява на детето като то решава да не ги безпокои по въпроса, заключвайки тревожността в себе си, но най-вече без да е получило успокоението на това да може да сподели мислите си. „Има убедителни доказателства, че децата откриват смъртта на ранна възраст, схващат, че животът в крайна сметка ще бъде унищожен, прилагат това познание към себе си в резултат на откритието изпитват силна тревожност. Основна задача на развитието е да се справят с тази тревожност и детето го прави по два основни начина: като променя вътрешния си субективен опит. Детето отрича неизбежността ни постоянството на смъртта. То създава мит за безсмъртието – или благодарно поглъща митовете, предложени от по-възрастните. Детето отрича и собствената си безпомощност пред присъствието на смъртта, като променя вътрешната реалност“, пише Ървин Ялом по тази тема.

Темата може да бъде провокирана и от смърт в семейството, на близък или дори на домашно животно или умрял червей в детската дори. Когато не говорим за нещо, оставаме във вакума на въображението си и това може да е галактическа самота, когато си дете.

В този момент „Книга за смъртта“ може да изиграе своята роля в демистифицирането на смъртта. В едно от малкото си интервюта авторката казва: „Мисля, че е забавно да пишем за важни неща, но по прост начин. Децата казват такива невероятни неща и рисуват толкова красиви рисунки и обичам да се изненадвам от детските перспективи и начини на мислене. Затова искам да работя с деца и да правя книги за деца. Животът става забавен и вълнуващ по този начин“. Пернила Сталфелт подхожда в темата директно, което само може да спечели едно дете: „Един ден си имаш дядо. На другия може повече да не го видиш. Тогава ти става страшно празно и тъжно“.

Такава остава книгата, откровена, до края – как точно протича погребение, какво се случва след смъртта според различните религии…и на много от възрастните може да им призлее от чувството за хумор и липса на почтителност, но ми се струва, че точно тази щипка типичен детски хумор я прави добра, защото  шегите на 5 плюс рядко са достойни за светски разговор и английския кралски двор, а тази специфика е уловена от авторката. Малко за нея – родена е през 1962 г. През 1997 г. тя получава най-важната шведска награда за илюстратори, наградата Елза Бесков, за първата си детска книга. „Книга за смъртта“ е била номинирана през 2001 г. за наградата на немската литература за младежи. Работи в Музея за модерно изкуство в Стокхолм.

Настоящи насоки за превенция на затлъстяването по време на детството и при подрастващите (КРАТКА ВЕРСИЯ)

Това е съкратената версия на препоръките за хранене, физическа активност и консумация на медии (включително и социални), взети от статията Current Guidelines for Obesity Prevention in Childhood and Adolescence  и по-точно таблици 2  и 3 Дългата версия също е публикувана в блога ми.

За много родители тези препоръки ще се сторят невъзможни, не само в частта консумация на медии. Разбирам го, и аз съм родител и ми е трудно да жонглирам от една страна с това, което знам – и от друга, това, което се поднася на децата от средата. Без обществено движение по темата всеки един поотделно ще му е трудно за постигне много. Вярвам обаче, че колкото повече хора знаят какви са съвременните препоръки, защо са такива, толкова повече капки ще капят, докато не прелеят и някой ден се само ние като отделни хора, но ще се стигне до промяна на средата, защото нейното значение не може да бъде подценявано. Все пак допреди някакви си 20 години хората масово шофираха без колан, а днес е по-скоро изключение… А тук става дума за нещо много по-сериозно – здравето на всички. Здравето има лично измерение – дали ти си здрав, дали са здрави близките ти. Здравето има обаче и по-голямо измерение – колкото сме по-здрави като общество, толкова по-малко пари ще вадим от джоба си (от тези, невидимимите, данъците и налозите) и ще има по-голям шанс всеки от нас да има по-качествен живот. Хората сме социални – гледаме се един друг и заради това е колкото лесно, толкова и трудно да поддържаме добри навици – а когато изборът на вредна храна и липсата на много места за спорт (ето Витоша, която гледа над 1,5 милиона човека е практически в лошо състояние спрямо потенциала за приеме хора), а въпреки откритите фитнеси в някои места, има още много което да се направи за онова, което преди време се наричаше „масов спорт“. Но не само той – политики в областта на храненето на децата на местата, където те прекарват голяма част от детството си – и по-специално училищата, в които достъпа до вредни напитки – а подчертавам напитки, защото именно те в голяма част от случаите прецакват режимите за хранене и дават излишни калории, които не могат да бъдат изразходвани и се превръщат в наднормено тегло. 

Социалната изолация и онлайн обучението също имаха своя лош ефект върху всички нас и тепърва ще видим какво се случва с тихата пандемия, каквото е затлъстяването. Ефектът от него ще видим след години – и той ще е тежък. Това предизвиква все повече страни да обявят „война“ с него. Великобритания има известни крачки, които още са в сферата на говоренето и споровете, но е ясен пътя, особено след като се оказа, че затлъстяването има значение за заразяваването с ковид; Германия работи по въпроса като част от политиката за намаляване на диабет (тип 2), който е влияе много от начина на хранене, теглото и физическите упражнения (в края на текста повече информация); а понякога и компаниите сами предприемат мерки в полза на обществото. Напълняването не е предопределено генетично, а човек, ако е в обезогенна (водеща до напълняване) среда, той качва килограми, което впоследствие влияе пряко на здравето и качеството на живот.

Защо точно при малките деца това е важно? От една страна навикът е „втора природа“, но на първо място – ранното затлъстяване води до трудното му преодоляване в по-късна възраст и затова, отчитайки и семейните предиспозиция, в момента е важно децата да се научат да се хранят така че да имат не най-слабото, не най-красивото, а най-здравото тяло, което гените им са предопределили да имат.

 

КЪРМАЧЕТА И ДЕЦА В ПРЕДУЧИЛИЩНА ВЪЗРАСТ

Хранене

  • До 1-годишна възраст детето трябва да започне да се храни, седнало, заедно със семейството си
  • Да му се дава възможност да опитва нови здравословни храни
  • Да се създаде добра среда за хранене (напр. положителна атмосфера, без външноразсейване: напр. TV, телефон)
  • Разнообразна диета с много напитки (вода или неподсладени напитки (тук се имат предвид сокчета, дори натурални, дори само за вкус), както и такива без захар.
  • Растителни храни (зеленчуци, плодове, картофи, пълнозърнести храни и продукти)
  • Ограчаване на животинските продукти до препоръчаните от педиатрите (мляко и млечни продукти, риба, яйца)
  • Много ограничена добавена захар и сладкиши
  • Внимателно наблюдение на съдържанието на захар в храни и напитките

Физическа активност и спорт

  • За деца 3–5 години: поне 60 мин. структурирана физическа активност ежедневно
  • По-малки от 3 години: От 60 мин. до няколко часа неструктурирано физическа дейност; ограничете неактивността до по-малко от 60 минути (т.е. да не се гледа тв или друго занимание повече от този период без движение), извън съня
  • Училищна възраст: минимум 60 минути от умерена до интензивна физическа активност ежедневно или поне 10 000 стъпки на ден
  • Подрастващи: минимум 90 минути от умерено до интензивно физическо активност ежедневно или поне 10 000 стъпки на ден
  • Придобиване на основни двигателни умения като основа за бъдещи физически умения, сръчност и активност

Медии (тв, телефони и таблети)

С всеки допълнителен час консумация на телевизия разпространението на затлъстяването при децата се увеличава с 2% [30].

  • Без телевизори в детските стаи
  • Ограничаване достъпа на медии и спрямо възраст
  • За деца до 3 години: 0 минути
  • За деца  3–6 години: 30 минути максимум

УЧИЛИЩНА ВЪЗРАСТ

Хранене

  • Разнообразна, балансирана диета:
  • Вода или подсладени напитки без захар
  • Разнообразни растителни храни (зеленчуци, плодове, пълнозърнести храни) продукти, картофи)
  • Много ограничени захар и сладкиши, съобразени с възрастта размери на порциите
  • Ограничаване или премахване на подсладени напитки
  • Без дребни неща за хранене между храненията
  • Създаване на здравословна, балансирана програма за училищно хранене

Физическа активност и спорт

  • Дневна физическа активност от поне 90 минути (възможно и в периоди от 15 минути за издръжливост и интервални тренировки)
  • Минимум 12 000 стъпки на ден
  • Ограничаване на заседналата активност до максимум 2 часа на ден

Консумация на медии

  • Ограничаване на потреблението на медии, както и заседналото свободно време според възрастта:
  • За деца 7-11 години: максимум 60 минути; над тази възраст 120 максимум

 

 

 

Още по темата

Цялата статия в блога, превод на Current Guidelines for Obesity Prevention in Childhood and Adolescence.

Килограми не се свалят с обиди (за родителите, на които им идва да кажат нещо гадно)

Здравен профил на България 2017 на Европейската комисия

Германският парламент припозна затлъстяването като хронично заболяване през месец юли 2020. Това се случва в в контекста на новата цялостна национална стратегия за диабета. В официалното изявление затлъстяването се признава като една от първопричините за диабет и се отправя призив за признаване на затлъстяването като заболяване.  Из речта на Александър Краус (християн-демократическата партия), депутат. „Диабетът не идва като изневиделица, а има своята история. Може да е генетично предразположение, но често е причинено от липса на физически упражнения, нездравословно хранене и произтичащото от това затлъстяване. Всеки четвърти германец е с наднормено тегло, т.е. много наднормено тегло. Нашето предложение се занимава с темата за затлъстяването… Диабетът е заболяване, което правилно е в центъра на вниманието днес. Важно е обаче също така да погледнем корена на диабета, който е скрит и не се виждат в почвата, а именно затлъстяването. Затлъстяването е коренът, от който расте диабетът. Това е като плевела: ако просто откъснете листата от глухарчето, това няма да има много полза.

… Не е достатъчно пациентът да отиде при лекаря и той да им каже да се храни по-малко и да спортуват малко повече. Това не е достатъчна терапия. Липсва интердисциплинарно, професионално амбулаторно лечение. Липсват програми за обучение на пациенти. Но също така липсва разбиране за засегнатите и информация за болестта. За съжаление, единственото нещо, което засегнатите изпитват в изобилие, са подигравки и подигравки…“

 

 

 

Снимка Janko Ferlic from Pexels

 

Настоящи насоки за превенция на затлъстяването по време на детството и при подрастващите (ДЪЛГА ВЕРСИЯ)

Това е статия  е публикувана в Obesity Facts (Obes Facts 2018;11:263–276); DOI: 10.1159/000486512; Current Guidelines for Obesity Prevention in Childhood and Adolescence; Преводът е с съкращения, които не пречат на целостта на изложението. Автори: Susann Weihrauch-Blüher; Kartin Kromeyer-Hauschild; Christine Graf; Kurt Widhalm; Ulrike Korsten-Reck; Birgit Jödicke; Jana Markert; Manfred James Müller; Anja Moss; Martin Wabitsch; Susanna Wiegand This article is licensed under the Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International License (CC BY-NC-ND) (http://www.karger.com/Services/OpenAccessLicense).

 

Въведение

Затлъстяването при деца и юноши

Наднорменото тегло и затлъстяването в детството и при подрастващите напоследък се превърна в глобален здравен проблем [1, 2]. Въпреки че при настоящата тенденция се наблюдава стагнация при затлъстяването при по-малките деца в предучилищна възраст [3] – за подрастващите разпространението очевидно тендецията е все още към растеж на състоянието [4]. Честотата на кардиометаболичните съпътстващи заболявания [5–9] е значително по-висока при затлъстелите тийнейджъри, а изглежда, че специален рисков фактор е затлъстяването в областта на корема [10]. За съжаление, ограниченият успех на консервативните терапии [11, 12] се отразява в достигането на загуба на тегло, която е определена като 0,05–0,42 ИТМ (стандартна оценка на отклонение от индекса на телесната маса) за 12–24 месеца. Коефициентът на успех ясно корелира с възрастта: по-малките деца имат по-добри резултати [11, 13]

Типове и цели на превенцията

Интервенциите в промоцията на здравето и превенцията целят да се избегнат заболяванията и да се поддържа здравето на общността. Класификацията на СЗО (Световната здравна организация) прави разлика между обща, избирателна и целенасочена интервенция. Програмите за превенция могат да бъдат класифицирани като ориентирани към поведението (индивидуално базирана интервенция) или базирани на общността/околната среда. При втората се прилагат на релевантни за здравето решения; факторите на околната среда, като жилищните квартали, могат да повлияят положително не само на теглото на състоянието, но и на поведението, свързано със здравето [14, 15]. Настоящите подходи за превенция се съсредоточават главно върху поведенчески интервенции, докато настоящите пропуски в превенцията на затлъстяването се състоят главно в областта на интервенционно-базирани интервенции. Досега само с няколко прецизни интервенции са изследвани ефектите и влиянията на (социалната) среда върху дългосрочното развитие на теглото [16].

[Тук авторите дискутират програми, насочени към общественото здраве, които ще опиша с накратко. България е по един от докладите на СЗО на първо място по смъртност, като това се дължи на няколко фактора – ниска продължителност на живота в сравнение с другите европейски страни; отрицателен прираст на населението. Много думи и малко действия в областта на превенцията на обществено значимите заболявания виждам аз като гражданин и професионалист, а повечето от тях, изброени и в тази статия биха имали значение за всички, а също така в дългосрочен план ще има намаляване на тежестта върху здравната система. Такива са:

  • осъзнаване от обществото, че затлъстяването е заболяване;
  • създаване на здравословна среда (например в училищата);
  • образоване през медиите;
  • подобряване на възможностите за физическа активност в училищата и публичните пространства;
  • политическо внимание върху здравните теми (икономически мерки и такива в областта на земеделието);
  • премахване на рекламите на вредни храни по време на детските предавания и по каналите за деца;
  • ранна идентификация на хора в риск през педиатрите и общо практикуващите лекари;
  • чести прегледи и фамилно-базирани програми;
  • промотиране на движението в училище през уроци и други програми с цел увеличаване на физическата активност;
  • предоставяне на уреди и места в училищна среда (площадки, здравословна храна в училище).]

 

Поведенческа превенция

Съобразена спрямо възрастта и базирана на доказани от изследвания данни

Програмите за профилактика за деца имат по-положителен ефект върху ИТМ (индекса за телесна маса), ако децата са по-малки: най-добрите резултати са при деца на възраст от 6 до 12 години. Този извод се прави при мета-анализ на 37 контролирани (рандомизирани и не-рандомизирани) проучвания (27 946 участници) с минимална продължителност на интервенцията от 12 седмици [13].

 

Бебета и деца в предучилищна възраст

Общи препоръки

Мерките за превенция трябва да бъдат насочени към родителите (семейството) и/или полагащите грижи в детските градини и детските градини. Целенасоченото предаване на знания на родители и обгрижващите децата заедно с оптимизирането на хранителното поведение и физическата активност показва най-добър ефект върху теглото на децата в тази възрастова група [17]. Мерките за превенция, които засилват развитието на индивидуалните компетенции за подбор на здравословна храна и повишена физическа активност, са най-полезни за кърмачета и деца в предучилищна възраст. Родителите и обгрижващите, трябва да служат за положителни модели за подражание [18]. В рамките на детска градина, детска градина или дневен център мерките, съчетаващи физическата активност и оптимизирането на предложенията за хранене, както и насърчаването или моделирането на добри хранителни навици, се оказват най-полезни [18]. Опита на здравословен начин на живот в ранна детска възраст се нарежда като ключов фактор за предотвратяване на наднорменото тегло и затлъстяването. Тези фактори за начина на живот включват също разнообразна и балансирана диета, редовна физическа активност, предотвратяване на заседнало поведение (т.е. по време свръхупотреба на медии) и родителско въздържане от тютюнопушене (особено по време на бременност) [19]. Осигуряването на достатъчно време за сън и релакс също има голямо значение за развитието на теглото на децата. Освен това рекламите на храни, специално насочени към децата в предучилищна възраст, има незначително отрицателно влияние. Когато е възможно, премахването (не само) на телевизионни реклами трябва да бъде ограничено или напълно избягвано [19]. Представените тук резултати са обобщени в препоръки за действия за насърчаване на здравословния растеж и развитие на бебета и деца в предучилищна възраст. Те се основават на експертен консенсус, за който са допринесли множество научни общества (немско общество за затлъстяване (DAG), работна група за детско затлъстяване (AGA), немско общество за хранене (DGE), изследователски институт за детско хранене (FKE) и други). [19].

Хранене

Кърменето играе централна роля за предотвратяване на наднорменото тегло и затлъстяването при новородени и кърмачета. Отрицателна корелация между кърменето и проявата на нарушен глюкозен толеранс в по-късна възраст (чак в юношеска възраст) е добре установена [20–23]. Все още обаче не е ясно дали състоянието на теглото на кърмещата майка оказва влияние върху риска на детето да стане затлъстяло или да развие метаболитни рискови фактори [21, 22]. Изследване за поведението при кърменето на жени с нормално тегло, за разлика от затлъстелите, показват че затлъстелите майки кърмят по-рядко и за по-кратки периоди от майките с нормално тегло [25]. Възможните дългосрочни ефекти върху теглото на децата им обаче остават неясни. Научните общества препоръчват изключително кърмене през първите 4-6 месеца [19]. От 1-годишна възраст децата могат и трябва да консумират храненията си на семейната трапеза. Хранителните препоръки за кърмачето и предучилищното дете включват разнообразна диета с обилни напитки (вода и неподсладени/без захар напитки), достатъчно растителни храни (зеленчуци, плодове, пълнозърнести продукти, картофи), ограничени храни на животни произход (мляко, млечни продукти, месо, риба, яйца) и ниска консумация на захар и сладкиши (таблица 2) [19]. Особено децата от предучилищна възраст трябва да консумират само храни и напитки с ниско съдържание на захар: в няколко проучвания е доказана връзката между допълнителния прием на захар – предимно в безалкохолни напитки – с развитието на наднормено тегло и затлъстяване [25–27]. След предучилищната възраст съществува тясна и пряка зависимост между развитието на затлъстяване и размера на храненията и консумацията на нездравословни закуски между храненията. Осигуряването на здравословни хранителни навици изисква въвеждането на нови и здравословни храни точно толкова, колкото осигуряването на самото снабдяване с храна [19].

 

Препоръки за превенция на затлъстяването и наднорменото тегло при кърмачета и деца в предучилищна възраст

Хранене

  • До 1-годишна възраст детето трябва да започне да се храни, седнало, заедно със семейството си
  • Да му се дава възможност да опитва нови здравословни храни
  • Да се създаде добра среда за хранене (напр. положителна атмосфера, без външноразсейване: напр. TV, телефон)
  • Разнообразна диета с много напитки (вода или неподсладени напитки (тук се имат предвид сокчета, дори натурални, дори само за вкус), както и такива без захар.
  • Растителни храни (зеленчуци, плодове, картофи, пълнозърнести храни и продукти)
  • Ограчаване на животинските продукти до препоръчаните от педиатрите (мляко и млечни продукти, риба, яйца)
  • Много ограничена добавена захар и сладкиши
  • Внимателно наблюдение на съдържанието на захар в храни и напитките

 

Физическа активност и спорт

  • За деца 3–5 години: поне 60 мин. структурирана физическа активност ежедневно
  • По-малки от 3 години: От 60 мин. до няколко часа неструктурирано физическа дейност; ограничете неактивността до по-малко от 60 минути (т.е. да не се гледа тв или друго занимание повече от този период без движение), извън съня
  • Училищна възраст: минимум 60 минути от умерена до интензивна физическа активност ежедневно или поне 10 000 стъпки на ден
  • Подрастващи: минимум 90 минути от умерено до интензивно физическо активност ежедневно или поне 10 000 стъпки на ден
  • Придобиване на основни двигателни умения като основа за бъдещи физически умения, сръчност и активност

Медии (тв, телефони и таблети)

С всеки допълнителен час консумация на телевизия разпространението на затлъстяването при децата се увеличава с 2% [30].

  • Без телевизори в детските стаи
  • Ограничаване достъпа на медии и спрямо възраст
  • За деца до 3 години: 0 минути
  • За деца  3–6 години: 30 минути максимум

 

Ранна училищна възраст

Общи препоръки

Програмите за профилактика, базирани в училище, предлагат успешни подходи за превенция на затлъстяването, поради редовния контакт между деца и учители. Докато изключителните хранителни интервенции или програми, насочени единствено към физическата активност, показват само незначителни ефекти в училищната среда по отношение на дългосрочен резултат, комбинацията от двете демонстрира ясен ефект върху състоянието на теглото [33]. Програмите, базирани в училище, предлагани за повече от 1 година, имат най-благоприятен ефект върху теглото и състоянието, свързани със затлъстяването. Следните стратегии са доказани като най-благоприятни за училищната интервенция за превенция на затлъстяването: – интервенции в училища, включващи здравословно хранително поведение, физическа активност и самовъзприятие, както и участие на родителите [33–35] – увеличаване на броя на часове за физическо възпитание в училищата и развитие на обширни двигателни умения, започващи от предучилищна възраст [13] – Подобряване на качеството на предложенията за хранене в училище [13] – Намаляване на консумацията на захарни напитки чрез предлагане на чешми за пиене [27] ,

 

Хранене

Хранителните препоръки за деца в училищна възраст съдържат разнообразна диета, както беше разгледано по-рано в раздела за бебета и деца в предучилищна възраст. Няколко изследвания допълнително показват тясна връзка между увеличения прием на безалкохолни напитки, храна с висока енергийна плътност и / или консумация на бърза храна от една страна и развитието на наднормено тегло / затлъстяване от друга [25–27]. Затова консумацията на захарни напитки трябва да се избягва или поне силно да се ограничава и за деца в училищна възраст. За да се увеличи консумацията на вода в началните училища, проучването „trinkfit“ комбинира мярка за превенция, ориентирана към поведение (учебни единици) и мярка за превенция, ориентирана към околната среда (чешмички за пиене). Само 1 година след прилагането рискът от наднормено тегло в интервенционната група е значително по-нисък, отколкото в контролната група [27]. През 2014 г. DGE (Deutsche Gesellschaft für Ernährung; Германско общество за хранене) състави стандарти за качество за профилактика на състоянието в училищата по отношение на балансирано предлагане на кетъринг, което насърчава здравословното хранене (www.schuleplusessen.de/service/medien. Html # c246 ).

 

Физическа активност

Дейности и спорт

За децата в училищна възраст бяха представени няколко препоръки за физическа активност от международни експертни дружества и здравни организации (Световна здравна организация (СЗО), Европейска асоциация за изследване на затлъстяването (EASO), Националният институт за здраве и клинични постижения (NICE)). Те предлагат, въз основа на настоящите международни данни, минимум 60 минути на ден от умерена до интензивна физическа активност или поне 10 000 стъпки на ден [36]. Препоръките за Германия, базирани на националния експертен консенсус, дори надхвърлят това: децата в училищна възраст в Германия трябва да упражняват поне 90 минути на ден (например няколко 15 минути периоди на непрекъсната дейност) или минимум 12 000 стъпки). Освен това трябва да се насърчават ежедневните процедури, като активен метод за достигане до училище (например ходене или колоездене) [32].

 

Консумация на медии

Експертният консенсус за консумация на медии предполага препоръка, адаптирана към възрастта за Германия: До 11-годишна възраст потреблението на медии трябва да бъде ограничено до 60 минути на ден. След 12-годишна възраст не трябва да се надвишават 120 минути / ден [32]

 

Хранене

  • Разнообразна, балансирана диета:
  • Вода или подсладени напитки без захар
  • Разнообразни растителни храни (зеленчуци, плодове, пълнозърнести храни) продукти, картофи)
  • Много ограничени захар и сладкиши, съобразени с възрастта размери на порциите
  • Ограничаване или премахване на подсладени напитки
  • Без дребни неща за хранене между храненията
  • Създаване на здравословна, балансирана програма за училищно хранене

 

Физическа активност и спорт

  • Дневна физическа активност от поне 90 минути (възможно и в периоди от 15 минути за издръжливост и интервални тренировки)
  • Минимум 12 000 стъпки на ден
  • Ограничаване на заседналата активност до максимум 2 часа на ден

 

Консумация на медии

  • Ограничаване на потреблението на медии, както и заседналото свободно време според възрастта:
  • За деца 7-11 години: максимум 60 минути

 

Подрастващи

Целите на интервенцията за подрастващите са също засилване на физическата активност, оптимизиране на хранителните навици и намаляване на консумацията на медии. По-специално, приемът на подсладени напитки представлява огромен рисков фактор за развитие на затлъстяване в тази възрастова група: Проучването на Дортмундската хранителна и антропометрична надлъжно проектирана (DONALD) изследва връзката между консумацията на безалкохолни напитки и състоянието на теглото за период от 5 години при немските младежи. Повишената консумация на подсладени напитки (безалкохолни напитки и сокове) предизвика значително увеличение на ИТМ-SDS. Този ефект бил дори по-ясно видим при момичетата, отколкото при момчетата [37]. Германският експертен консенсус за юноши над 12 години препоръчва 90 мин./ден физическа активност и максимум 120 мин./ден прекарано време пред екраните [32]. Проучванията на мерките за превенция в тази възрастова група показват положителни ефекти по отношение на теглото и други маркери за затлъстяване като обиколката на талията, за интервенции, съдържащи трансфер на знания, заедно с интердисциплинарен подход. Директният трансфер на знания на подрастващите (вместо чрез родители или учители, както се препоръчва за по-младите възрастови групи) изглежда обещаващ подход, поради нарастващата самостоятелност на подрастващите по отношение на начина на живот и поставяне на цели. Вътрешната мотивация на подрастващите също има голямо значение, много повече, отколкото в по-младите възрастови групи, където мотивацията е до голяма степен външна и се движи от родители и учители [38].

 

Заключение

Тъй като стратегиите за превенция на наднорменото тегло и затлъстяването в детска и юношеска възраст са недостатъчни в повечето страни досега и поне частично недостатъчни, преосмислянето и преразглеждането на наличните насоки и препоръки е задължително. Спешно са необходими преференциални подходи, основани на общността/околната среда, както е посочено по-горе. Те обаче не могат сами да противодействат на епидемията от затлъстяване в сложната ни обезогенна среда. Прилагането на изброените по-горе мерки изисква здравословни пространства за живот, напр. близки детски площадки и паркове за деца и юноши, свободно достъпни фонтани за пиене в детски центрове и училища, обвързващи стандарти за качество на предложения за хранене в детски градини и училища и други мерки за превенция, насочена към околната среда. Заключенията на метаанализите правят тези решения на образователната и здравната политика и последващите произтичащи от тях дейности абсолютно жизненоважни. В превенцията на затлъстяването политиците, които вземат решения, трябва да участват, за да създадат и финансират цялостни, взаимосвързани системи за подкрепа за превенция на затлъстяването, базирана на поведението и общността / околната среда.

 

Референции

1 Han J, Lawlor D, Kimm S: Childhood obesity. Lancet 2010; 375: 1737–1748.
2 World Health Organization: Obesity and Overweight. 2017. http://www.who.int/en/news-room/fact-sheets/
detail/obesity-and-overweight. (last accessed June 12, 2018).
3 Olds T, Maher C, Zumin S, et al: Evidence that the prevalence of childhood overweight is plateauing: data from
nine countries. Int J Pediatr Obes 2011; 6: 342–360.
4 Blüher S, Meigen C, Gausche R, et al: Age-specific stabilization in obesity prevalence in German children: A
cross-sectional study from 1999 to 2008. Int J Pediatr Obes 2011; 6 e199–206.
5 Holl R, Hoffmeister U, Thamm M, et al: Does obesity lead to a specific lipid disorder? Analysis from the German/
Austrian/Swiss APV registry. Int J Pediatr Obes 2011; 6: 53–58.
6 Patel D, Srinivasan S, Xu J, et al: Persistent elevation of liver function enzymes within the reference range is
associated with increased cardiovascular risk in young adults: the Bogalusa Heart Study. Metabolism 2007;
56: 792–798
7 Pervanidou P, Akalestos A, Bastaki D, et al: Increased circulating high-sensitivity Troponin T concentrations
in children and adolescents with obesity and the metabolic syndrome: a marker for early cardiac damage?
Metabolism 2013; 62: 527–531.
8 Wiegand S, Keller K, Röbl M, et al: Obese boys at increased risk for nonalcoholic liver disease: evaluation of
16,390 overweight or obese children and adolescents. Int J Obes (Lond) 2010; 34: 1468–1474.
9 Zimmet P, Alberti G, Kaufman F, et al: The metabolic syndrome in children and adolescents. Lancet 2007; 369:
2059–2061.
10 Blüher S, Molz E, Wiegand S, et al: Body mass index, waist circumference, and waist-to-height ratio as predictors
of cardiometabolic risk in childhood obesity depending on pubertal development. J Clin Endocrin Metab 2013;
98: 3384–3393.
11 Mühlig Y, Wabitsch M, Moss A, et al: Weight loss in children and adolescents. Dtsch Arztebl Int 2014; 111:
818–824.
12 Oude Luttikhuis H, Baur L, Jansen H, et al: Interventions for treating obesity in children. Cochrane Database
Syst Rev 2009; 1:CD001872.
13 Waters E, de Silva-Sanigorski A, Hall B, et al: Interventions for preventing obesity in children. Cochrane
Database Syst Rev 2011; 12:CD001871.
14 Lange D, Wahrendorf M, Siegrist J, et al: Associations between neighbourhood characteristics, body mass
index and health-related behaviours of adolescents in the Kiel Obesity Prevention Study: a multilevel analysis.
Eur J Clin Nutr 2011; 65: 711–719.
15 Ludwig J, Sanbonmatsu L, Gennetian L, et al: Neighborhoods, obesity, and diabetes-a randomized social experiment.
N Engl J Med 2011; 365: 1509–1519.
16 Plachta-Danielzik S, Kehden B, Landsberg B, et al: Attributable risks for childhood overweight: evidence for
limited effectiveness of prevention. Pediatrics 2012; 130:e865–871.
17 Klein D, De Toia D, Weber S, et al: Effects of a low threshold health promotion intervention on the BMI in preschool
children under consideration of parental participation. J Clin Nutr Metab 2010; 5:e125–e131.
18 Summerbell C, Moore J, Vögele C, et al: Evidence-based recommendations for the development of obesity
prevention programs targeted at preschool children. Obes Rev 2012; 13: 129–132
19 Koletzko B, Armbruster M, Bauer C, et al: Nutrition and physical activity in children from 1–3 years old. Recommendations
by the network ‘Healthy Start – Young Family Network’ (in German). Monatsschr Kinderheilkd
2013; 13: 1–16.
20 Arenz S, Ruckerl R, Koletzko B, et al: Breast-feeding and childhood obesity – a systematic review. Int J Obes
Relat Metab Disord 2004; 28: 1247–1256.
21 Evelein A, Geerts C, Visseren F, et al: The association between breastfeeding and the cardiovascular system in
early childhood. Am J Clin Nutr 2011; 93: 712–718.
22 Robinson S, Marriott L, Crozier S, et al; Southampton Women’s Survey Study Group: Variations in infant
feeding practice are associated with body composition in childhood: a prospective cohort study. J Clin Endocrinol
Metab 2009; 94: 2799–2805.
23 Wu T, Chen P: Health consequences of nutrition in childhood and early infancy. Pediatr Neonatol 2009; 50:
135–142:
24 Marchi J, Berg M, Dencker A, et al: Risks associated with obesity in pregnancy, for the mother and baby: a
systematic review of reviews. Obes Rev 2015; 16):621–638.
25 Fiorito L, Marini M, Francis L, et al: Beverage intake of girls at age 5 y predicts adiposity and weight status in
childhood and adolescence. Am J Clin Nutr 2009; 90: 935–942.
26 Kavey R: How sweet it is: sugar-sweetened beverage consumption, obesity, and cardiovascular risk in
childhood. J Am Diet Assoc 2010; 110: 1456–1460.
27 Muckelbauer R, Libuda L, Clausen K, et al: A simple dietary intervention in the school setting decreased incidence
of overweight in children. Obes Facts 2009; 2: 282–285.
28 Skouteris H, Aquila D, Baur L, et al: Physical activity guidelines for preschoolers: a call for research to inform
public health policy. Med J Austr 2012; 196: 174–177.
29 Tremblay M, Leblanc A, Carson V, et al: Canadian physical activity guidelines for the early years (aged 0–4
years). ApplPhysiol Nutr Metab 2012; 37: 345–369.
30 Dietz WJ, Gortmaker S: Do we fatten our children at the television set? Obesity and television viewing in
children and adolescents. Pediatrics 1985; 75: 807–812.
31 Wahi G, Parkin P, Beyene J, et al: Effectiveness of interventions aimed at reducing screen time in children: a
systematic review and meta-analysis of randomized controlled trials. Arch Pediatr Adolesc Med 2011; 165:
979–986.
32 Graf C, Beneke R, Bloch W, et al: Recommendations for promoting physical activity for children and adolescents
in Germany. A consensus statement. Obes Facts 2014; 7: 178–190.
33 Hoelscher D, Kirk S, Ritchie L, et al: Position of the Academy of Nutrition and Dietetics: interventions for the
prevention and treatment of pediatric overweight and obesity. J Acad Nutr Diet 2013; 113: 1375–1394.
34 Sobol-Goldberg S, Rabinowitz J, Gross R: School-based obesity prevention programs: a meta-analysis of
randomized controlled trials. Obesity (Silver Spring) 2013; 21: 2422–2428.
35 Muller MJ, Danielzik S, Pust S: School- and family-based interventions to prevent overweight in children. Proc
Nutr Soc 2005; 64: 249–254.
36 Tudor-Locke C, Craig C, Beets M: How many steps/day are enough? for children and adolescents. Int J Behav
Nutr Phys Act 2011; 8: 78.
37 Libuda L, Alexy U, Sichert-Hellert W, et al: Pattern of beverage consumption and long-term association with
body-weight status in German adolescents – results from the DONALD study. Br J Nutr 2008; 99: 1370–1379.
38 Haynos A, O’Donohue W: Universal childhood and adolescent obesity prevention programs: review and
critical analysis. Clin Psychol Rev 2012; 32: 383–399.
39 Zhou Y, Emerson J, Levine R, et al: Childhood obesity prevention interventions in childcare settings: systematic
review of randomized and nonrandomized controlled trials. Am J Health Promot 2013; 28:e92–103.
40 Hesketh K, Campbell K: Interventions to prevent obesity in 0–5 year olds: an updated systematic review of the
literature. Obesity (Silver Spring) 2010; 18: 27–35.
41 Logan S, Robinson L, Wilson A, et al: Getting the fundamentals of movement: a meta-analysis of the effectiveness
of motor skill interventions in children. Child Care Health Dev 2 2012; 38: 305–315.
42 Harris K, Kuramoto L, Schulzer M, et al: Effect of school-based physical activity interventions on body mass
index in children: a meta-analysis. CMAJ 2009; 180: 719–726.
43 Silveira J, Taddei J, Guerra P, et al: The effect of participation in school-based nutrition education interventions
on body mass index: a meta-analysis of randomized controlled community trials. Prev Med 2013; 56: 237–243.
44 Lavelle H, Mackay D, Pell J: Systematic review and meta-analysis of school-based interventions to reduce body
mass index. J Public Health (Oxf) 2012; 34: 360–369-
45 Simon C, Shweitzer B, Oujaa M, et al: Successful overweight prevention in adolescents by increasing physical
activity: a 4-year randomized controlled intervention. Int J Obes 2008; 32: 1489–1498.
46 Singh A, Chin A, Paw M, et al: Dutch obesity intervention in teenagers: Effectiveness of a school-based program
on body composition and behavior. Arch Pediatr Adolesc Med 2009; 163: 309–317.
47 Gortmaker S, Peterson K, Wiecha J, et al: Reducing obesity via a school-based interdisciplinary intervention
among youth: Planet Health. Arch Pediatr Adolesc Med 1999; 153: 409–418.
48 Swinburn B, Egger G, Raza F: Dissecting obesogenic environments: the development and application of a
framework for identifying and prioritizing environmental interventions for obesity. Prev Med 1999; 29: 563–
570.
19 Koletzko B, Armbruster M, Bauer C, et al: Nutrition and physical activity in children from 1–3 years old. Recommendations
by the network ‘Healthy Start – Young Family Network’ (in German). Monatsschr Kinderheilkd
2013; 13: 1–16.
20 Arenz S, Ruckerl R, Koletzko B, et al: Breast-feeding and childhood obesity – a systematic review. Int J Obes
Relat Metab Disord 2004; 28: 1247–1256.
21 Evelein A, Geerts C, Visseren F, et al: The association between breastfeeding and the cardiovascular system in
early childhood. Am J Clin Nutr 2011; 93: 712–718.
22 Robinson S, Marriott L, Crozier S, et al; Southampton Women’s Survey Study Group: Variations in infant
feeding practice are associated with body composition in childhood: a prospective cohort study. J Clin Endocrinol
Metab 2009; 94: 2799–2805.
23 Wu T, Chen P: Health consequences of nutrition in childhood and early infancy. Pediatr Neonatol 2009; 50:
135–142:
24 Marchi J, Berg M, Dencker A, et al: Risks associated with obesity in pregnancy, for the mother and baby: a
systematic review of reviews. Obes Rev 2015; 16):621–638.
25 Fiorito L, Marini M, Francis L, et al: Beverage intake of girls at age 5 y predicts adiposity and weight status in
childhood and adolescence. Am J Clin Nutr 2009; 90: 935–942.
26 Kavey R: How sweet it is: sugar-sweetened beverage consumption, obesity, and cardiovascular risk in
childhood. J Am Diet Assoc 2010; 110: 1456–1460.
27 Muckelbauer R, Libuda L, Clausen K, et al: A simple dietary intervention in the school setting decreased incidence
of overweight in children. Obes Facts 2009; 2: 282–285.
28 Skouteris H, Aquila D, Baur L, et al: Physical activity guidelines for preschoolers: a call for research to inform
public health policy. Med J Austr 2012; 196: 174–177.
29 Tremblay M, Leblanc A, Carson V, et al: Canadian physical activity guidelines for the early years (aged 0–4
years). ApplPhysiol Nutr Metab 2012; 37: 345–369.
30 Dietz WJ, Gortmaker S: Do we fatten our children at the television set? Obesity and television viewing in
children and adolescents. Pediatrics 1985; 75: 807–812.
31 Wahi G, Parkin P, Beyene J, et al: Effectiveness of interventions aimed at reducing screen time in children: a
systematic review and meta-analysis of randomized controlled trials. Arch Pediatr Adolesc Med 2011; 165:
979–986.
32 Graf C, Beneke R, Bloch W, et al: Recommendations for promoting physical activity for children and adolescents
in Germany. A consensus statement. Obes Facts 2014; 7: 178–190.
33 Hoelscher D, Kirk S, Ritchie L, et al: Position of the Academy of Nutrition and Dietetics: interventions for the
prevention and treatment of pediatric overweight and obesity. J Acad Nutr Diet 2013; 113: 1375–1394.
34 Sobol-Goldberg S, Rabinowitz J, Gross R: School-based obesity prevention programs: a meta-analysis of
randomized controlled trials. Obesity (Silver Spring) 2013; 21: 2422–2428.
35 Muller MJ, Danielzik S, Pust S: School- and family-based interventions to prevent overweight in children. Proc
Nutr Soc 2005; 64: 249–254.
36 Tudor-Locke C, Craig C, Beets M: How many steps/day are enough? for children and adolescents. Int J Behav
Nutr Phys Act 2011; 8: 78.
37 Libuda L, Alexy U, Sichert-Hellert W, et al: Pattern of beverage consumption and long-term association with
body-weight status in German adolescents – results from the DONALD study. Br J Nutr 2008; 99: 1370–1379.
38 Haynos A, O’Donohue W: Universal childhood and adolescent obesity prevention programs: review and
critical analysis. Clin Psychol Rev 2012; 32: 383–399.
39 Zhou Y, Emerson J, Levine R, et al: Childhood obesity prevention interventions in childcare settings: systematic
review of randomized and nonrandomized controlled trials. Am J Health Promot 2013; 28:e92–103.
40 Hesketh K, Campbell K: Interventions to prevent obesity in 0–5 year olds: an updated systematic review of the
literature. Obesity (Silver Spring) 2010; 18: 27–35.
41 Logan S, Robinson L, Wilson A, et al: Getting the fundamentals of movement: a meta-analysis of the effectiveness
of motor skill interventions in children. Child Care Health Dev 2 2012; 38: 305–315.
42 Harris K, Kuramoto L, Schulzer M, et al: Effect of school-based physical activity interventions on body mass
index in children: a meta-analysis. CMAJ 2009; 180: 719–726.
43 Silveira J, Taddei J, Guerra P, et al: The effect of participation in school-based nutrition education interventions
on body mass index: a meta-analysis of randomized controlled community trials. Prev Med 2013; 56: 237–243.
44 Lavelle H, Mackay D, Pell J: Systematic review and meta-analysis of school-based interventions to reduce body
mass index. J Public Health (Oxf) 2012; 34: 360–369-
45 Simon C, Shweitzer B, Oujaa M, et al: Successful overweight prevention in adolescents by increasing physical
activity: a 4-year randomized controlled intervention. Int J Obes 2008; 32: 1489–1498.
46 Singh A, Chin A, Paw M, et al: Dutch obesity intervention in teenagers: Effectiveness of a school-based program
on body composition and behavior. Arch Pediatr Adolesc Med 2009; 163: 309–317.
47 Gortmaker S, Peterson K, Wiecha J, et al: Reducing obesity via a school-based interdisciplinary intervention
among youth: Planet Health. Arch Pediatr Adolesc Med 1999; 153: 409–418.
48 Swinburn B, Egger G, Raza F: Dissecting obesogenic environments: the development and application of a
framework for identifying and prioritizing environmental interventions for obesity. Prev Med 1999; 29: 563–
570.

 

Снимка Саша Лазарев from Pexels

 

 

12те закона на кармата

„Карма“ е санскритската дума за „действие“, казано съвсем накратко, която съдържа в себе си идеята на Исак Нютон (Трети закон на класическата механика на Нютон), че „Всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие“, само че приложена в по-широк, духовен и житейски план.

Темата е много стара и не е свързана с разбиранията, идващи от Изтока, но и в Библията е засегната още в думи в Стария Завет като  „Хвърли хляба си по водата, защото след много дни ще го намериш!“ (Еклесиаст, 11:1).

Сама по себе си идеята за карма не е свързана с наказанието, т.е. не прилагаме кармичните „закони“, за да не ни се случи нещо лошо, а с цел за духовно и лично израстване.

Много често хората се обръщат към концепцията за кармата когато се надяват на възмездие за лошите неща, които са им се случили, за да придобият сигурност, че ще бъде разплатено с онези, които са им ги причинили.

Това е една отправна точка към темата, която е на нивото „око за око, зъб за зъб“, но в саркастичната българска версия това звучи като „няма ненаказано добро“. В този пост искам да ви поканя да видим Карма не като учителка, която наказва лошите, а като наш собствен урок и частен учител, който ни е отправна точка и сигурна основа за действия и решения.

Да не мислите какво ще се случи с другите и кога ще бъдат наказани е освобождаващо, защото прочитането на собствения урок е по-важно лично за вас. Удовлетворение от чуждото страдание е нещо, за което мнозина мечтаят, но рядко стигат до това да изпитат удоволствие от него, защото всъщност то никога не носи удоволствие.

„Защо на мен?“ е друг голям въпрос, чийто отговор може и никога да не разберете. Но може да се опитате да превърнете отговора в нещо, което да е различно от механичното, обсесивно повтаряне на въпроса. Може би защото нещата се променят или защото „така е било писано“, или защото хората често повтарят една и съща грешка и наричат това своя съдба.

1. Големият закон или Законът за причината и следствието

Каквото даваме на Вселената, това получаваме. Ако искаме добрина, щастие, любов, тогава първо трябва да ги дадем. Ако вече си казвате „но аз го правя! И няма ефект!“ – продължете да четете или отидете направо на Закон 2Ежедневните ни избори – малки и големи – какво да направим ни прави каквито сме. Според концепцията за карма всяко решение има своите последици, сега или в неясен период, заради което е добре да взимаме осъзнато решенията си.

2. Законът за даването

Когато давате без умисъл, това отваря възможностите за получаване. Когато давате от сърце или с чисто сърце, Кармата вижда. Когато давате, без да очаквате нищо обратно в замяна, когато и да било, това е истинско даване. Този принцип на карма е свързан със силата да правите неща, водени от позитивното, независимо от ситуацията.

3. Законът на създаването

Животът изисква вашето участие, не може да искате той да ви се случва, без вие да правите нещо с него. Той е живо същество, с което общувате и наблюдавайки го, може да разберете къде сте, той да ви дава „знаци“ какви да са следващите ви крачки, какво да оставите и накъде да се насочите.

4. Законът за промяната

Променете мислите си, променете живота си. Да бъдем отворени за промяната е от първостепенно значение, за да промените живота си и да го подобрите. Подобряването започва отвътре навън – ако сам първо промените поведението си, опитате се да намалите или неутрализирате мислите, които блокират действията ви (или творческото аз), тогава промяната ще започва отвътре навън.

Как хората се отнасят към вас е тяхната карма; как вие реагирате на това е вашата.

– Уейн Дайър

5. Законът на прошката

Когато не прощавате и държите в себе си омраза, гняв или недоволство съм някого, тогава оставате в чувства, които само ви спират да продължите напред и да направите промяна в себе си (закон 4). Ако успеете да простите или поне да се освободите от негативните мисли към някого, включително и просто ако ги спирате съзнателно, разбирайки, че те натоварват най-вече вас, тогава давате пространство за нова карма.

6. Законът на смирението

Не може да промените нещо, ако се откажете да го приемете, защото се фокусирате върху проявата, не върху съществото.

Птицата се храни с мравки. Когато умре, мравките се хранят с птицата. От едно дърво могат да бъдат направени хиляди клечки кибрит. Една клечка може да запали гора. Може да мислиш, че днес можеш всичко, но времето е по-силно от всеки.

7. Законът за фокусирането

Концентрирането върху една тема, действие, занимание, чувство ни дава възможност да ги разберем и да ги приемем в себе си, в противен случай „носим две дини под една мишница“…и изпускаме някоя от тях.

8. Законът за отговорността

Обвинявайки другите за всичко, което се е случило, вие се отричате от правото на собствено мнение и място в живота си. Вие и само вие сами сте отговорни за живота си, за лошото и доброто.

9. Законът за думите и действията

Когато казвате нещо, тогава бъдете готови да действате така, както проповядвате, че трябва или нарушавате собствените си правила и кармата се обръща спрямо вас.

10. Законът за свързаността

Всички сме свързани с другите и когато изберете да сте отделени от цялото, тогава затваряте в себе си цяла Вселена и отдалечавате развитието си („Човекът не е остров вътре в себе си затворен; човекът има връзка с континента, той е част от всичко друго; отмъкне ли морето буца Пръст, по-малка става територията на Европа, както, ако откъсне Полуостров цял или събори Замък на твой приятел или твоя собствен Замък “, Джон Дън).

11. Законът за търпението

Търпението носи своите дарове…късно, заради което е трудно да ги чакаме. Но както е при „опита със сладките“ или т.нар. маршмелоу тест (тук може да прочетете повече Как нетърпението уби успеха ), търпението е добродетел, която ако развиваме, ще получим нейните награди.

12. Законът на настоящето

Бъдете тук, присъствайте и сега. Нашето минало е извън нашия контрол, както и бъдещето ни. Това, което правите в настоящето, ще окаже пряко влияние върху бъдещето. Имайте предвид своите думи и вашите действия днес. Винаги бъдете мили, любящи и грижовни. Днес. Тази минута.

Още по темата

Една симпатична статия на английски за 7те неща, които никой не ти казва за кармата

Снимка Anna Shvets from Pexels

За психотерапията, с дребния шрифт (ЛИНК)

Това е линк към статията „За психотерапията, с дребния шрифт“, публикувана в брой юли на списание Жената днес.

 

…Първата ми среща с психотерапията беше в гимназията, когато училищният ни психолог предложи на неколцина гимназисти този начин на общуване. В тъмния му кабинет на четвъртия етаж на софийска гимназия, в зората на темата в България, от днешната ми гледна точка това беше голям шанс за мен, защото ми помогна да се науча да се вглеждам в себе си по един специфичен начин. Всяка декада от живота си дотук се обръщала към лична терапия в търсене на това специфично „самонаблюдение“, затова и всичко, което е описано тук, е от гледната ми точка на психотерапевт, но и на пациент…

Продължението е в линка

 

 

 

 

 

Снимка by Alex Andrews from Pexels

Защо психотерапия? (според Карл Роджърс)

…Всеки има в себе си капацитет и склонност – латентна, ако не ясно видима – да се движи напред към постигане на зрялост. В подходяш психологически климат тази тенденция набира скорост и вместо да остане само потенциал, се превръща в реалност. Тя е видима в способността на индивида да разбира онези аспекти на своя живот и самия себе си, които му носят мъка и неудовлетвореност, разбиране, което стига много по-дълбоко от рационалното му знание за себе си чак до преживяванията, които е скрил и от самия себе си, тъй като те за него представляват заплаха. Тя се проявява в склонността да реогранизира своята личност и отношението си към живота по начини, които биват признати за по-зрели. Независимо дали наричаме това тенденция към израстване, стремеж към себеактуализация или насоченост напред, става дума за самия извор на живота и в крайна сметка от него зависи успехът на психотерапията. Това е поривът, който наблюдаваме в целия органичен и човешки живот – към обхващане на нови пространства и хоризонти, към автономия, развитие, зрялост – поръвът да се даде израз и да се активират всички способности на организма или личността на по-високо ниво. Този порив може за бъде погребан под многобройни пластове от натрупани психични защити; може да е скрит зад фино изработени маски, които отричат съкществуването му; но вярвам, той е че във всеки от нас и очаква подходящите условия, за да се прояви – пише Карл Роджърс и по-нататък формулира какво се случва в едно успешно терапевтично взаимодействие.

Другият

ще преживее и разбере аспекти на себе си, които преди това е отричал;

ще установи, че се интегрира по-добре, по-способен е да функционира ефективно;

ще заприлича повече на човека, който би искал да бъде;

ще бъде по-самостоятелен и по-самоуверен;

ще бъде личност в по-висока степен, уникална и способна да изразява себе си;

ще бъде по-радбиращ и по-приемащ другите;

ще бъде по-способен да се справя адекватно и с повече усет с житейски проблеми.

 

Откъсът е от Израстването на личността, възгледът на един терапевт за психотерапията от Карл Роджърс, София, 2018, Изток Запад, оригинално книгата е публикувана през 1961

 

Междувременно може да прочетете в последния брой на Жената днес, юли 2020, съвременен български поглед към терапията от мои колеги (и мен), както и интервюто ми с Лиз Бурбо по повод книгата й Лечение на петте рани, която ще излезе на български през месец октомври 2020 от издателство Ентусиаст.

 

 

 

 

Photo by Sebastian Voortman from Pexels
.
.

Outplacement ReStart, програма на TAURUS Consultants

TAURUS Consultants позната като хедхънтинг агенция, но в нейното портфолио има и други b2b услуги. Една от тях е планираното освобождаване на служители (Outplacement).

Outplacement е кариерно консултиране, като TAURUS Outplacement ReStart включва и психологическа консултация в пакета и е преназначено за служители, които се разделят с работодателя си по време на съкращения. То се заплаща от компанията с цел да подкрепи хората в този процес, да подобри на уменията им за справяне и в намирането на нови места чрез подготвяне на нови материали за кандидатстване, коучинг и други. Outplacement програмите се заплащат от компаниите. Такава практика в България има от години, като TAURUS Consultants има опит с този тип проекти още от времето на глобалната икономическа криза от 2009-2010 година.

Екипът, който работи по TAURUS Outplacement ReStart се състои от Паулина Георгиева, управляващ директор на TAURUS, кариерен консултант; Сузана Чакърова, кариерен консултант и мен с опита ми на психотерапевт и психолог.

Към услугата фирмите се обръщат тогава, когато искат да започнат процес на съкращения на персонала, но и държат това да стане по уважителен, щадящ начин, давайки възможност на ценените служители, с които им се налага да се разделят по икономически причини, да преминат през този преходен период с помощта на кариерни консултанти и така да увеличат възможностите им за намиране на нова работа. Когато една компания има трудности да задържи хората по причини, независещи от нея, но цени служителите си, избира този начин на раздяла, за да покаже своето отношение на уважение към способностите на хората, които е избрала преди това. Внимателно планираната раздяла с уважение към уменията и опита на служителя може да облекчи процеса за двете страни, оставяйки ги в добри отношения.

Програмата Outplacement ReStart e замислена като подкрепа както на HR отделите, така и на служителите. Тя се предлага в два пакета, за които може да получите информация директно от TAURUS с директно запитване по мейла или по телефона.

 

Повече за програмата и във видеото

 

Може да видите цялата програма в сайта на TAURUS Consultants

 

При раздялата с компанията повечето хора ще преживеят състояние на траур и тъга. И това не е само заради раздялата с компанията, а като цяло ще бъде състояние на меланхолия към предишното нормално и породено от усещането, че светът никога няма да бъде същият. Затова и по време на нашата въвеждаща психологическа консултация, служителят ще има възможност да разкаже своята история, ще му се даде пространство да бъде чут. Защото една история съществува, ако има свой наратив. Ние знаем, че много от служителите имат ресурса да се подготвят добре за нова работа, да се явят успешно на интервюта. Това, което искаме да им осигурим е сигурна среда, в която да споделят как се чувстват, да създадат един нов наратив на живота си, на това, което им предстои.

Повече за процеса на раздяла със служителите и как да го проведем по внимателен и щадящ начин, който да запази отношенията, може да видите в уебинара на TAURUS Consultants тук:

 

 

Снимка mentatdgt from Pexels
Видео TAURUS Consultants 

Свободен си пред слънцето на деня

Свободен си пред слънцето на деня, свободен си пред звездите на нощта.

Свободен си също, когато няма ни слънце, ни луна, ни звезди.

Свободен си дори и когато затваряш очи за всичко, що го има.

Ала си роб на когото обичаш, защото го обичаш.

И си роб на който те обича, защото те обича.

Халил Джубран

 

Ливанският автор е най-известен у нас с онези красиви думи –  „Твоите деца не са твои деца.
Те са рожба на зова на живота към самия себе си. Те идват на света чрез тебе, но не от тебе.
И въпреки че са при теб, те не ти принадлежат. Ти можеш да им предложиш любовта си,
но не и мислите си, защото те имат свои собствени. Ти можеш да дадеш подслон на телата им,
но не и на душата им. Защото тя обитава къщата на утрешния ден, която не можеш да посетиш дори в мечтите си. Ти можеш да се опиташ да бъдеш като тях, но не се опитвай да ги направиш като себе си. Защото живота не се връща назад и не е спрял при вчерашния ден“  (от книгата Пророкът).

Но друга е идията ми – а именно, че той е от хората, за които може и да не знаете нищо и да решите, че е дошъл да ви предизвика или да каже нещо, което вие също мислите – каквото правят често добрите автори.  Джубран е от хората, за които не ме интересува особено какво е правил и с кого – защото мъдростта му е отвъд времето, географията и фактите.

Може да купите Пясък и пяна на Халил Джубран (ФАМА, 10 лв), откъдето е откъса в началото и онлайн да я подарите на някого, когото обичате или да я прочетете в Читанка

Още по темата
БиБиСи разсъждава защо Бийтълс и Индира Ганди са се повлияли също от него
Любовните писма на Халил Джубран в Brainpickings, сайта на Мария Попова (Фигури)
Запазила съм за ваканцията да гледам с децата филма The Prophet по Джубран, има го тук-там
Снимка Herman. io from Pexels

Килограмите са „новите цигари“

Днес The Guardian описа мерките, които британското правителство ще разкрие скоро в опитите си да предотврати развитието на епидемията от затлъстяване

Наричана „кризата със затлъстяването“, темата провокира нови регулации за  преработените храни по същия начин, по който се е действало с тютюна, като засега се обсъждат мерки за:

  • силни рекстрикции върху ценовите промоции на преработени храни
  • забрана върху веригите за бързо хранене, разположени близо до училища
  • забрана на реклами за пица, бургери и друга храна от този пит преди 9 вечерта.
  • евентуална регулация на опаковките с цел да не бъдат толкова привлекателни

Това се подкрепя от организации като Obesity Health Alliance, коалиция от 40 благотворителни дружества, които са съгласни, че е трудно на хората да устоят на непрекъснатото бомбардиране с реклами на висококалорични храни и ограничаването им в късния часови пояс би имало ефект според тях. През 2018 година, кампанията за намаляването на захарното съдържание в безалкохолните храни доведе до това, че производителите започнаха да ги произвеждат с около 28.8% сладост.

Войната със затлъстяването“

На 30 юни Борис Джонсън обяви „война със затлъстяването“, воден от научните данни, че един от водещите фактори при смъртните случаи от коронавирус лицата са били с наднормено тегло или затлъстяване. Във Великобритания 64% от лицата са с индекс на телесната маса над препоръчителната. Това идва в момент, когато властите (по принцип, не конкретно и само Джонсън) са критикувани за предишните политики в тази област.

Опитът от Амстердам

През 2012 година в Амстердам се създава схема за реакция на пандемията, след като се открива, че всяко пето дете е с наднормено тегло. Членът на градския съвет и заместник кмет по здравеопазването Ерик ван ден Бург „прави детското затлъстяване политически приоритет“ (!!!) и след 3 години резултатите са – 12% надолу, като мерките, прокарани от тях са:

  • Забрана на плодовите сокове в училищата, разрешени за продажба са само вода и мляко.
  • Без спонсорства на компании за бързо хранене
  • Родителите са насърчени и помолени да не използват колички (включително и колички-мотори, животни и т.н., които се бутат от възрастните), а мвесто това да се използван колела без педали
  • Екип от 100 се фокусират върху първите 1,000 дни на всяко дете
  • Субсидиране на фитнес и спортни занимания за семейства с нисък доход
  • Курсове по готварство с по-здравословни съставки на традиционни рецепти
  • Веригите за бързо хранене не обслужват деца без да има възрастен придружител
  • Насърчаване на качествения сън на децата (ако едно дете не спи достатъчно, тогава става по-гладно, което разбърква хормоните. Програмния мениджър Карен ден Хертог има в целите си и организирани дискусии с родители за здравословния сън).

 

 

 

Още по темата

PDF на програмата на Амстердам за мерки в областта на здравето

Още един документ за „холандския начин“

Статия в BBC, която показва и затлъстяването в световен мащаб

Критика в The Spectator на новата политика на Джонсън

Мъжът, който взе жена си за шапка от Оливър Сакс (РЕВЮ на книга)

„и други клинични истории“ е продължението на заглавието на Мъжът, който взе жена си за шапка и ако не гениално, то това поне със сигурност много забележимо и „продаващо“ заглавие – все пак в свят, в който мъжете взимат жените си за какво ли не (от „любовта на живота си“ до „чума“), е известно разнообразие някой мъж да вземе жена си за шапка.

Любителка съм на клиничните истории – хем има какво да научиш или да си напомниш (образователен ефект), а също така и носи утешение, че и други хора си блъскат главите с трудни истории.

Но ако при Ялом, Грос или Талис, дори при Букай, виждаме истории на психотерапевти и техните пациенти, при Оливър Сакс, нека предупредя, ще се срещнете с истории, свързани с невронауката – все пак той е невролог и ни въвежда в света на мозъка, на необичайните случаи, в които обяснението се намира в черепната кутия. Книгата е от първите в жанра си и е направила голям бум през 80те години не случайно. Към описанието на сложни случаи и изключения, Оливър Сакс е добавил и онова лично отношение към разбирането на пациентите, което отличава добрият лекар и го преписвам, за да го цитирам:

Всеки от нас си има жизнена история, вътрешно повествование – чиито непрекъснатост и смисъл съставляват основата на живота ни. Може да се каже, че това повествование, този „наратив“, който непрекъснато градим и изживяваме, представа нашата идентичност.

Ако желаем да опознаем някого, ние се интересуваме „каква е неговата история“ – неговата реална, съкровена история, – защото всеки един от нас е биография, разказ. Всеки от нас е единствен по рода си наратив, който непрестанно и несъзнавано от, чрез и вътре в нас. Градивните му елементи са нашите възприятия, чувства, мисли, действия и не на последно място нашите устни разкази. В биологично и физиологично отношение не сме така различни един от друг, но от исторична гледна точка всеки е неповторим.

За да бъдем себе си, ние трябва да разполагаме със себе си: да владеем жизнената си история, да помним вътрешната си драма, своето повествование. Човек има потребност от нескончаемия вътрешен наратив, за да поддържа своята идентичност, своя Аз.

 

глава 12 –  Въпрос на идентичност – Мъжът, който взе жена си за шапка и други клинични истории, Оливър Сакс, издателство Изток Запад, 2020

 

Още по темата

Личният сайт на Оливър Сакс

Книгата в Сторител (на английски)

Статията за живота му в New York Times

 

 

 

.

Live за хранителните разстройства с Ани от healtylicious.heaven

Разговорът ми с Ани за хранителните разстройства в нейния канал в инстаграм healtylicious.heaven е много интересен за всеки, който има отношение по темата и говорим по въпроси като „Има ли пълно излекуване или си винаги на ръба?“; „Смяташ ли, че дори след като физически се „възстановиш“ от хранително разстройство, остава малка част от него и същността му, и в тежки моменти може лесно да го използваш като механизъм за справяне?“ и още много в този час, който отделихме по темата (линк към лайва по-долу).

Няколко думи за Ани – тя у хранителен терапевт  в обучение (Nutritional Therapy Practitioner), създател е на сайта Healthylicious , в който много успешно съчетава здравословното и вкусното, търсейки баланса между храната и съзнанието – в рецептите и живота. А и и снима и прави страхотен дизайн.

Пробвала съм лично както неща опечени от нея, така и рецептите й сама, така че – последвайте я.

 

 

 

 

 

 

 

Жената днес: Фрида Кало като… психотерапевт

В брой юни на списание Жената днес е статията ми за това как творчеството на Фрида Кало може да бъде използвано терапевтично, в частност за женската душа – голямото „бум“ за нейната световна популярност дойде с филма Фрида, 2002 (Салма Хайек в главната роля), базирана на книгата на Хейдън Ерера, арт-историк. Така вече близо 20 години тя изкача с острите си очи, гледайки под вежди, превърнала се в тъмнокоса Мерлин Монро в латино вариант, а това е далеч от реалността за нея. Не е и Че Гевара в женски образ (въпреки че се продават тениски и венци от изкуствени цветя като нейните). Фрида Кало се превърна едновременно в кич и икона, като това може би е съдбата на подобни хора.

Във Фрида Кало като терапевт се спирам на теми като живота с хронична болка, темата за психологическата и емоционална болка, която носим в галерията на душата си, обсесивната любов.

Защо през творчеството на Фрида? Изкуството е шперц, с който се отварят заключени души и травми и имаме нужда повече да бъдем изкуство и да гледаме изкуство. Повече – в брой юни на Жената днес

 

Казват, че тези думи са нейни:

„Заслужаваш любовник, който иска да те разроши, с всичко и всички причини, които те събуждат набързо и демоните, които няма да те оставят да спиш.

Заслужаваш любовник, който те кара да се чувстваш в безопасност, който може да унищожи целия свят, ако върви ръка за ръка с теб; някой, който вярва, че прегръдките му са перфектно си отива с твоята кожа.

Заслужаваш любовник, който иска да танцува с теб, който отива в рая всеки път, когато те погледне в очите и никога не се уморява да изучава мимиките на лицето ти.

Заслужаваш любовник, който слуша, когато пееш, който те подкрепя, когато изпитваш срам и уважава свободата ти; който лети с теб и не се страхува да падне.

Заслужаваш любовник, който маха лъжите и ти носи надежда, кафе и поезия“.

 

Още по темата

Как е звучал гласа на Фрида Кало? Един запис, засега единственият намерен, беше публикуван от Мексиканския звукозаписен архив

Препоръчвам тази книга на Хагенбек за Фрида Кало. В „Свещенната билка: Тайният дневник на Фрида Кало“ (Колибри) се описват нейните сложни отношения с живота и смъртта, фибромиалгията (хроничната болка) и други нейни демони. По начина, заложен от „Като гореща вода за шоколад“ на Лаура Ескивел  има включени много рецепти, които донякъде са ми излишни, но това не пречи на съдържанието, ако се абстрахирате от тях.

Галерия с нейните работи

„Къде си, Бернадет?“ по HBO

„Чували ли сте, че мозъкът има обезценяващ механизъм?

Да кажем, че някой ви подари диамантено колие – отваряте кутията, харесва ви. Отначало сте щастливи. На следващия ден също, но по-малко. След година виждате колието и си казвате, „О, това старо нещо“.

Знаете ли защо мозъкът ви обезценява нещата? За да оцелее. За да е готов за нови преживявания, защото те са сигнал за тревога. Щеше да е хубаво да го рестартираме, тъй като рядко ни нападат тигри. Това е като грешка в настройката на мозъка ни, който подава сигнал за опасност и оцеляване, вместо за радост и признание.

Мисля, че това се беше случило с майка ми. Беше се съсредоточила върху сигналите за опасност, а обезценяващият й механизъм ингнорираше хубавото в живота й“.

Може да гледате филма „Къде си, Бернадет?“ по HBO

 

Още по темата

Пропуснала съм едноименната книга (издателство Ентусиаст) въпреки че очевидно е била една година в листа на NYT, но филма с Кейт Бланшет приятно ме изненада още от началото, от където е и цитата. В линка има трейлър към него, а тук интервю на г-жа Бланшет за Entertaiment Weekly. Темата е за личните цели, да си жена и майка и нуждата от творчество и цели, всъщност, мисля си.

Щастието е купа череши, споделена с приятели

Сетих се за тeзи думи, докато си слагах лъскави и свежи череши при чичо Пешо. Потърсих текста, беше публикуван като редакторското ми писмо за месец юли 2013 в списание Cosmopolitan. Годината ми беше особено трудна по различни причини, но комбинацията приятели + череши изглежда продължава да ми е любима. И важна. Дори да няма череши.

Щастие

През изминалите месеци чувах тази дума по напълно различни поводи, с различно значение, от различни хора. Но всичко, което чух, ме убеди в едно. Личното щастие е лична цел (тук идва трудната част) и задължение. Никой не може да те направи щастлива, освен самата ти. Ако не го познаваш, колкото и да бягаш, където и да отидеш, няма да го откриеш, защото щастието е това, което е в теб и никой не може да ти го даде даром.

Трябва да си го намериш сама и то никога не е е при най-скъпата чанта или най-хубавия мъж, нито пък в най-бързата кола. Най-хубавите неща в живота са безплатни, нали знаеш (а после идват тези, които са най-скъпи). А за да се радваш на вещите, първо трябва да харесваш себе си.

Щастието е да гледаш назад, без да искаш да отвърнеш поглед от това, което ти се е случило и да вървиш напред, облечена в сила и увереност, смеейки се, без страх от бъдещето. Знам, че това са стари като Библията думи, но ги споделям с теб с цялото си сърце. Една любима моя авторка казва, че когато усетиш завист в себе си, трябва да се обърнеш към себе си и да си кажеш „Не е ли прекрасно, че другият има толкова много? Има достатъчно за всички ни“.

За мен, разбирам, щастието е това, когато виждам искрена усмивка. Когато получавам помощ без корист, когато ме попитат как съм и когато ме оставят да се разплача, когато ми е тежко. Щастието е боцкащата трева и напичащото слънце, докато ме мързи да стана от поляната. Щастието е споделена купа череши с приятели.

 

Още по темата

 „Тя е облечена със сила и достойнство и се смее без страх от бъдещето“ e английския превод на библейския текст, а в Библията на български (Синодално издателство) той гласи „Здравина и хубост е нейно облекло, и весело гледа на бъдещето“ – Книга Притчи Соломонови 31:25.

 

 

 

 

(цитат) society6.com/MeganWatson 

(череши) photo by Anna Tukhfatullina Food Photographer/Stylist from Pexels

Разговор с Диана Боянова за EDI-3 (въпросник за оценка на хранителни разстройства)

Разговорът по-долу е прелюбопитен по няколко причини. Първо – това е строго професионален разговор и хората, които не се занимават с това е „през ключалката“ за какво си говорят психолозите, когато са сами.

За колегите пък се надявам да е полезен и осветляващ първия валидизиран за България тест за хранителни разстройства, като тук не говорим за определяне на типа разстройство, а за оценка на симптомите и поведенческите характеристики, индикативни за лица с хранителни разстройства. Тези, които ме познават знаят, че съм Тома Неверни и обичам тестове, научно подкрепени факти и винаги, когато има възможност – проява на здрав разум и практично мислене. Затова и инициативата на фондация Хестия, за която знам от няколко месеца толкова ме зарадва. Тестът е много добре структуриран; докладът дава възможност за интерпретация и насоки за мислене на професионалиста. Може би е важно да кажа, че той няма как да бъде предоставен директно на пациента заради професионалната му специфика, но може да бъде преразказан.

Третата причина, поради която този разговор е е прелюбопитен е, че след като видяхме как авторските правата бавно пробиха своя път в българския ежедневен живот (музика, книги и филми, програмиране), сега идва ред и на законното плащане на труда на изследователите във финната материя на психологическите изследвания. Тестът EDI-3 е ще бъде заплащан, като цената не е ниска на изследвано лице, което пък поставя друг сериозен въпрос на нашето здравеопазване – кога ще имаме адекватна грижа за засегнатите от хранителни разстройства и кога най-накрая НЗОК ще се отнася към тях с грижата, която заслужават? Вероятно имаме още години преди това да се случи, но все пак – такива инструменти за оценка следва да бъдат подкрепени и от системата за обществено здраве.

Днес мой гост е Диана Боянова, доктор по психология и психометрик във фондация „Хестия“, с която разговаряме за създаването на EDI-3.

Въпросникът за оценка на хранителните разстройства (Eating Disorder Inventory – EDI) е издаден за първи път през 1984 г. от американското издателство PAR, с идеята да послужи за оценка на т.нар. континуиден модел на Nylander (1971) за анорексия нервоза. Според него анорексия невроза е финалният етап от процес, започнал като спазване на диета и прогресирал до крайност, а разликата между умереното ограничаване в храненето и случаите на клинична диагноза, е по-скоро количествена, отколкото качествена.

С времето EDI надминава първоначалната си идея и в последните десетилетия заема важно място в литературата, отнасяща се до хранителните разстройства. Въпросникът е базиран върху съвременното разбиране, че случаите на хранителни нарушения са изключително хетерогенни по отношение на тежестта на симптомите, а идентифицирането на значимите психологични характеристики може да доведе до по-добро описание и разбиране на клиентите и до по-фини решения в клиничната практика. EDI отразява разбирането, че изследването на свързаните с хранителните нарушения психологични конструкти дава ценна информация за етиологията, прогнозата и различните видове терапия, вероятността за рецидив, както и за други биологични корелати.

Днес въпросникът е може би най-утвърденият и използван самооценъчен инструмент за оценка на психологичните черти и конструкти, свързани с развиването и поддържането на хранителни нарушения.

Какво се случва с първите две версии?

EDI-3 е третата ревизия на най-широко разпространения самооценъчен психологически инструмент EDI. Най-новата версия, адаптирана за България, е съобразена с еволюцията на теоретичните модели в сферата на хранителните разстройства. Тя е разработена с идеята да разшири обхвата на скалите и тяхната насоченост към психологическите области, свързани със съвременните теории, обуславящи етиологията и водещите симптоми при пациенти с хранителни разстройства.

EDI-3 включва някои значителни подобрения, които повишават качеството на получената информация от направената оценка. Една от тях е свързана с въвеждането на скали за валидност на отговорите. С тяхна помощ се определя стилът на отговаряне и консистентността на отговорите на изследваното лице, а резултатите могат да насочват вниманието на специалистите към потенциални закономерности, предполагащи некоректно попълване на теста.

В допълнение EDI-3 включва и норми за пациенти в юношеска възраст с хранителни разстройства, които липсват в предишните версии. Въпросникът съдържа скали и композити за измерване на конструкти, пряко свързани с психологическите характеристики, отнасящи се към хранителните разстройства.

Друго преимущество на EDI-3 спрямо предишните версии на въпросника, е свързано с нормативните извадки, които в оригиналния тест са от два географски региона в Средния Запад на САЩ и Онтарио, Канада, а в третата ревизия са извлечени от няколко различни клиники в САЩ, Европа и Австралия. Това дава възможност на специалистите да съпоставят резултатите на своите клиенти по-точно, а именно – спрямо нормативната група, към която клиентът географски принадлежи. По този начин инструментът е валиден не само като конструкти, които оценява, но и като културни особености, спрямо които се сравняват резултатите.

Как беше проведена адаптацията на български – колко време отне, трудности, изненади? 

Адаптацията на въпросника за България се случи в рамките на около една година. Процесът стартира с прав и обратен превод от български и на английски език (и обратно) на айтемите на въпросника. Преводите бяха извършени независимо един от друг от петима психолози с професионални познания по темата и с високо ниво на владеене на английски език. За айтемите, за които имаше разминаване в превода, беше организирана среща, в която се достигна до общо съгласие относно крайния превод.

Като следваща стъпка беше проведено пилотно проучване сред 99 мъже и жени на възраст между 16 и 64 години. Целта на пилотното изследване беше да се провери вътрешната консистентност на айтемите и, ако се наложи, да се направят корекции по тях. На всички участници в пилотното проучване беше дадена обратна връзка с резултатите от теста, а процесът по българската адаптация продължи със стартиране на същинското изследване.

В събирането на данни взеха участие 18 специалисти – психолози от цялата страна с активна практика, които бяха специално обучени какви са основните характеристики на EDI-3, какво оценява той и как се администрира. Специално за събирането на данни беше изготвен доклад, чрез който специалистите да могат да дават обратна връзка на клиентите, които участват в адаптацията. Целта на тази процедура е изцяло мотивационна – максимално бързо да се даде обратна връзка на участниците в проучването.

Процесът на адаптация е трудоемък и отнема доста време, а всички положени усилия целят едно – инструментът да бъде съобразен с културните особености на държавата, в която се прилага, така че да дава максимално точни и обективни данни. Ние имаме богат опит в това отношение, тъй като „Хестия“ е организация, специализирана в адаптацията на психометрични инсрументи и портфолиото ни включва серия от адаптирани за България методики, в това число Диференциален тест за оценка на агресията при деца и юноши (DAF), който оценява двата типа агресия (проактивна и реактивна) при деца и юноши, Дортмундски скрининг тест на детското развитие (DESK 3-6 R), чрез който се проследява цялостното детско развитие и риска от потенциално изоставане при деца от 3 до 6-годишна възраст и други.

Както при всички останали тестове, по които сме работили, и при EDI-3 бяха отчетени разлики в резултатите на оригиналната и българската нормативна извадка. Локалните даннни например показаха, че българските момичета на възраст до 18 години са по-ангажирани с теглото, фигурата и отношението към храненето. Те показват по-високи стойности по почти всички скали на EDI-3 в сравнение със своите връстници от оригиналната нормативна извадка на въпросника. Българските жени от своя страна имат статистически по-високи резултати по скалите Стремеж към слаба фигура, Междуличностна алиенация, Перфекционизъм и Аскетизъм. За разлика от това, жените от Швеция и Холандия имат значимо по-високи резултати по отношение на Неудовлетвореност от фигурата и Ниска самооценка.

В сайта на Войната с храната има скрийнинг тест, който е по-скоро ориентировъчен за навици и е са самоценка и потвърждаване на уверените съмнения на човека, че има проблем. Този тест, който вие правите е за професионалисти, т.е. резултатите са директно за психотерапевта, който ги описва пред пациента или неговите близки, ако той е непълнолетен. Моля да разкажете повече за какво е точно теста, как помага терапията

EDI-3 разкрива целия психологически спектър на клинично значимите характеристики, свързани с риска от възникване, развиването и поддържането на хранителни разстройства. Пълната форма на въпросника съдържа три специфични скали, които оценяват нагласите спрямо храненето и отношението към фигурата и себе си. Включени са и девет психологически конструкти, свързани с развиването и поддържането на хранително разстройство. Инструментът предлага и три индекса за оценка на валидността на отговорите, както и шест композитни скали, които разкриват допълнителни аспекти на клиничната картина.

Инструментът не е насочен пряко към поставянето на диагноза за хранително разстройство, а по-скоро е предназначен за оценка на симптомите и поведенческите характеристики, които са индикативни за лица с хранителни разстройства. Въпросникът играе ключова роля в оценката на човек с хранително разстройство или риск от развиване на такова и по-нататъшната работа с него. Резултатите от него дават възможност на специалиста да идентифицира риска от възникване на хранително разстройство, да планира терапия, ако такъв съществува, и да оценява нейния ефект в дългосрочен план.

EDI-3 също така е ценен инструмент за изследване на хипотези в психопатологията, тестване на теоретични конструкти, идентифициране на значими субгрупи от пациенти и проследяване на резултатите от проведеното лечение.

За какви специалисти е предназначено? 

EDI-3 е приложим основно в практиката на психолози и психиатри, които с негова помощ имат възможност да получат детайлни познания за клиента, да назначат подходяща терапия и да проследят нейния ефект.

Въпросникът има и кратка скрийнинг форма, която може да бъде използвана от неспециалисти в областта на психологията и психиатрията, в това число фитнес инструктори, специалисти по хранене, учители и други. Кратката форма включва 25 айтема, покриващи трите специфични скали за хранителни нарушения и индекс на телесната мазнина (BMI). Резултатите от нея могат да послужат като основание за насочване към специалист.

В допълнение EDI-3 включва и самооценъчен чек-лист с информация за честотата на симптоми, свързани с начина на живот: приемане на разслабителни, хапчета за отслабване, предизвикано повръщане, физическа активност, менструация и др.

Цената на теста е висока, а причината за това е напълно практична – за него има доста работа, която е свършена. В работата на психолози и психотерапевти това е напълно нов момент, в който за конкретни продукти ще се плаща отделно.

Психодиагностиката играе важна роля в изготвянето на цялостна оценка за моментното психично функциониране и състояние, както и за последващата терапевтична работа с дадено лице. Тя намира широко приложение в клиничната и терапевтична практика на специалистите в областта на психичното здраве. В България психологическите тестове са все по-често използван инструмент в последните години и това се дължи до голяма степен на факта, че специалистите вече имат достъп до надеждни, стандартизирани за България инструменти.

Както създаването, така и адаптацията на тестовете изискват съществен ресурс по отношение на време, труд, експертиза и директни разходи. Това включва уреждането на оригиналните авторски права, професионален превод на материалите, провеждане на оценявания със стандартизационната извадка, статистическа обработка на резултатите и изготвяне на български норми, в зависимост от пола и възрастта на клиентите, при които ще се използва тестът, разпространение на инструмента и последваща поддържка. Инвестицията е голяма, но изключително важна, за да може методиката да покрие всички стандарти, които гарантират ефективността му.

Във фондация „Хестия“ считаме за свой ангажимент да спомогнем по-широкото разпространение на тестовете, тъй като вярваме, че по този начин подобряваме възможностите за ефективно и надеждно диагностициране на психичното, социално и емоционално здраве за децата и възрастните в България. Ето защо се стремим да поддържаме ниски цени на инструментите, които предлагаме, и твърдим, че това е така, с оглед на разходите, с които е свързана работата ни.

Съществена е първоначалната инвестиция, която специалистите правят при закупуването на тест, защото тя покрива пълния комплект тест, с включено ръководство и ограничен брой бланки и доклади, както и преминаването на сертификационно обучение – в повечето случаи, двудневно. След това ние им осигуряваме достъп до онлайн система за работа с клиенти и използване на тестове – Examinea, където могат да поръчват допълнителен брой бланки и доклади за своите клиенти. Цената на стандартната форма на доклада на EDI-3 е 18 лв., кратката форма на доклада е 10.80 лв., а докладът от чек-листа Стил на живот е на стойност 4.80 лв. Повече информация за цените и условията за ползване на инструментите, с които работим, специалистите могат да открият на сайта ни www.hestiabg.com.

Събирайки данните онлайн има ли риск от изтичането им?

Системата Examinea, с която работим, намира широко приложение в работата на професионалистите, които използват ежедневно тестове в процеса на своята работа. Тя гарантира на клиентите правото на избор на подходящ тест, прозрачност на изискванията за администрация, бързо генериране на резултатите. Examinea може да бъде използвана единствено от професионалисти, квалифицирани да работят със съответните тестове, и отговаря на всички законови изисквания за сигурност и защита на личните данни. Политиката за обработка на личните данни, която изпълняваме, е напълно прозрачна и на уебсайта на системата са изложени подробно принципите, които следваме. Те включват ограничение на целите на обработване; свеждане до минимум на събраните данни; ограничение на съхранението с оглед постигане на целите, свързани с извършването на дейността; поверителност на обработването.

 

Още по темата 

Представяне на Дейвид М. Гарнър Дейвид М. Гарнър е доктор по психология и основател на River Centre Clinic – организация, развила модел за достъпна и висококачествена подкрепа на хора, страдащи от хранителни разстройства. Гарнър е бил професор по психиатрия и психология в University of Toronto, както и в департамента по психиатрия в Michigan State University. Автор е на над 180 научни труда, 7 книги, а освен това е разработил двата най-използвани психометрични инструмента в областта на хранителните разстройства: Eating Attitudes Test (EAT-26) и the Eating Disorder Inventory (EDI-3). Той получава признание от Institute of Scientific Information (ISI) като един от най-цитираните изследователи в областта на социалните науки.

 

Представяне на Диана Боянова Диана Боянова е доктор по психология и психометрик във фондация „Хестия“. През последните 20 години тя работи в областта на психологическото оценяване, стандартизиране и адаптиране на психологически тестове, разработване на инструменти и изследване в сферата на детската психология и личността. Тя е бакалавър от първия випуск по психология към Великотърновския университет. Завършва магистратура към Софийски университет, а след това – докторантура към Института по психология при БАН. Има специализации и реализирани проекти по психология във Финландия и Люксембург и е член е на Европейската асоциация по личностна психология (EAPP). В продължение на шест години работи като пост-докторант в програма за изследване и развиване на академичния талант на деца от първи до дванадесети клас в Католическия университет в Чили. Участва в международни конференции и провежда обучения и оценка на образователни програми в Европа и Латинска Америка. От 2018 година работи във фондация „Хестия“, която е и европейска точка за развиване на академичния талант сред децата за България.

 

 

„Как да“ създадем проблеми на детето с храната (АНТИСПИСЪК)

Откъсът по-долу е от книгата на Димитрина Проданова „Превод от детски за напреднали“, където съм се настанила удобно като гост-автор с този текст. Предложих на Димитрина да погледнем към темата с хумор, пък който е от „нашата кръвна група“ ще разбере какво говорим. Книгата може да купите от сайта й (днес с отстъпка) или от подбрани книжарници.

 

Анти-списък, подходящ за „амбициозни” родители, които мечтаят за злоядо дете

1. Нека храната е грозна на вид. Не избирайте ярки цветове, пасирайте я дори след като може да дъвче, преварявайте продуктите и никога не я поднасяйте красиво. Не си губете времето да украсявате или да се забавлявате да е направена „като за списание“, като използвайте думи като „все ще се изяде“.

 

2. Насилвайте детето си да си изяжда всичко и дори когато не му се яде, не му разрешавайте да става от масата. Така ще го калите да се научи да седи на едно място с храна в бузата и сълзи в очите, намразвайки храната и ще го научите, че храната не е, за да носи удоволствие.

 

3. Никога не гответе заедно! Обяснете на детето, че не трябва да припарва в кухнята, не му давайте да прави курабийки с вас, не му позволявайте да докосне нож преди пълнолетие и в никакъв случай не го допускайте да си помисли, че може да включва котлон. Пречете му по всякакъв начин да си маже филии, да си прави сандвичи и да си реже плодове.

 

4. Редовно провеждайте възпитание на масата, акцентирайки върху неговите недостатъци. „Монологът на ядосания родител“ ще ви спести от храна, защото на детето бързо ще му се отяде.

 

5. Обиждайте го за начина, по който изглежда, например: „Виж си шкембето. Дебел/а си.”, като използвате думи, които „може да чуе от другите“, за да го калите и в училищния тормоз.

 

6. Подлагайте го на диети често и бъдете непрекъснато недоволни от резултата. Мерете го преди и след закуска, преди и след училище, обвинявайте го, че яде тайно и когато видите дете на същите години, но с по-малко килограми, му го натяквайте.

7. Ако детето е по-слабо или по-пълно, нека само то да е на режим, но не и вие.

 

8. Бъдете непрекъснато недоволни от собственото си тяло и често пъти говорете как трябва да влезете във форма.

 

9. Винаги, когато говорите за хора, обсъждайте и външния им вид, акцентирайки върху тялото им, начина им на хранене и т.н.

 

10. Купувайте пакетирана храна и рядко гответе вкъщи, никога не дръжте пресни плодове и зеленчуци у дома. Избягвайте да приготвяте домашна храна и не показвайте на детето какво е рационалното хранене, като вие също избягвайте да се интересувате какви са елементите на хранителната пирамида, какви са препоръките за здравословно хранене на деца и възрастни.

 

11. Никога не спортувайте и излизайте рядко на разходка.

 

12. Нека няма никакви правила, още по-малко за храненето. Бонбони преди вечеря – а защо не? Зърнени пръчици на площадката в 7 вечерта – а защо не?

 

13. Хранете се винаги пред телевизора и винаги натрупвайте повече, отколкото може да изядете. Разрешете на масата да се гледат телефони и таблети. Най-добре, още от бебе да давате на детето да се храни с телефон в ръка.

 

14. Вманиачете се по въпроса „какво ядем вкъщи“ и в никакъв случай не му разрешавайте да приема каквито и да било консерванти. Четете му лекции по хранене и го заплашвайте какво ще му се случи, ако хапне опасни храни. Нека „безглутеново“ е от първите му думи в речника, без да има проблем с глутена и да знае вкуса на киноа, но не и на чушки.

 

15. Винаги, когато има проблем – когато падне и се удари, давайте на детето нещо сладко, „за да се успокои“. Не забравяйте да награждавате детето и с шоколади, тестени храни или храна за постижения. Наказвайте с глад, за разнообразие.

 

Още по темата

Разговор с Димитрина Проданова – много лично и приятно може да прочетете в друг мой пост.

 

 

 

 

.

Photo by Elly Fairytale from Pexels

Ролята на поредността на раждане във възпитанието и живота на човек

Някои роли се придобиват, други просто се получават – както реда на раждане в семейството. Редът на раждане оказва уникално влияние върху основаването на не-споделена среда (non-shared environment) в семейството и се превръща в едно едно от най-важните влияния, на които човек е подложен в ранните етапи на развитието си. Семейната динамика в ранно детство може да окаже влияние върху характера, личността мотивационните стремежи в късна възраст, а според някои изследвания и върху интелитенгността – както биологична, така и емоционална.

Традицията за проучване на значението на реда на раждане е дълга. През 1874 година Франсис Галтън, братовчед на Дарвин и баща на движението на евгениката проследява живота на 180 известни учени и събира данни за реда на раждането им, откривайки че 48% от тях са първи деца (в духа на епохата не брои дъщерите за хора).

Първият модерен психолог, който изследва реда на раждане, е Алфред Адлер.Според теорията му е първородните са обичани и обгрижвани повече от родителите си до раждането на второто дете. В този момент първородното е „детронирано“. Губейки позицията си на център на вниманието, то трябва да се справи с чувствата на родителско отхвърляне. След раждането на брат/сестра то прави опит да привлече вниманието на околните, но не успява. В същото време започва да бъде квалифицирано като „по-голямо“, „по-умно“ и т.н., която вменена отговорност се отразява в един вид „невроза на властта“. Оттук той развива теорията, че най-голямото дете в семейство е по-вероятно да страдат от невротизъм и чувства на свръх-отговорност, както и меланхолия, която чувстват от много ранна възраст и която никога не ги напуска изцяло. Адлер приема, че по-големите деца носят по-голям риск да развият зависимости и дори криминално поведение. Теорията на Адлер обяснява, че в семейства с три и повече деца най-малките са най-глезените, докато средните (вторите)  имат най-големи шансове да бъдат успешни, добре балансирани възрастни. Адлер теоритизира, но не обосновава по емпиричен път твърденията си, оставяйки чувството за лични пристрастия, тъй като самият той е второродното в семейство от шест деца.

През 1976 Зайонц (Zajonc) създава Модела на сливане (Confluence model), в който търси обяснение на реда на раждане, и предполага, че първородните като цяло обучават второ (по-малките) деца. Влизането им в ролята на „учители“ може да им помогне в собственото развитие и в това по-малките да овладеят по-лесно определени умения. За постигането на този двоен ефект е важно да има подходяща възрастова разлика: да не е по-малка от две години и не надвишава 5 години. Използвайки различни аналитични методи някои изследвания показват че реда на раждане влияе при първородните за усъвършенстване на уменията (mastery goals), а при втородните е изпълняване на целите (performance gаoals).

В по-ново време основното изследване, около което се спори или се подкрепя е това на проф. Франк Сълъуей, който основен защитник на значението на реда на раждането. В изследванията и книгите си той настоява, че реда на раждане е по-важен дори от интелигентноста за развитието на човека. „Първородните са по-съвестни, по-трудно се съгласяват и са по-малко екстровертни – в смисъла на да обичат забавления и да търсят нови преживявания и по-малко отворени към опити от по-късно родините“. Някои изследвания показват, че по-късно родените са „бунтарите“ на семействата.

Стюърт стъпва на работата на Адлер и нарича първородното дете (или това с „стара“ роля), това, което заема лидерска позиция, което харесва хората да имат правила и ред и се стреми да постига целите си. Изследването на Стюърт показва, че не сме предопределени от съдбата живота ни да бъде доминиран от появата ни на бял свят. Майкъл Грос (Michael Grose), който е от адлерианската школа обяснява, че в реда на раждане има нещо еволюционно – „от момента на раждането ни се борим за ограничените ресурси в семейството – времето, любовта и възхищението на родителите си“. През човешката еволюция реда на раждане определя кой наследява силата (първородния) и кой ще бъде пратен на война (най-малкия, „резервния“). Грос признава, че ефектите от реда на раждане може да варират спрямо различни фактори, включително темперамент, пол и разлика във възраста. Берд Карет и колегия (Bernd Carette (2011) от Университета в Гент сравняват директно връзката между две деца в семейството с близка възраст (средно 2.5 години).  Първородните, твърдят те, се стремят да учат, като по-малките ги имитират и по този начин постигат целта си. Тяхното изследване завършва с извода, че „реда на раждане лежи в основата на  предпочитаните от хората цели“. Екщайн и Кауфман (Eckstein/Kaufman, 2012) оспорват  теорията на Зайонц в частта й, че първородните са учители, а по-малките учещи се, с твърдението, че това е повече възприятие, отколкото реалност и че начинът по който те се заемат с дадена задача може да е различен, но не е еднопосочен. Те посочват, че възприятията и вярвания за реда на раждане може да имат своя ефект до голяма степен, защото родителите пренасят своите собствени стереотипи върху децата си, създавайки самосбъдващи се пророчества, които могат да повлияят дори на избора на бъдеща кариера. Давайки се мантията уменията на по-голямото като „по-умното“ и „справящо“, родителите може да заложат по-високи стандарти и критерии за оценянето му, отколкото за второто или следващите.

Моделите на формирането на характеристиките на личността и мотивацията представляват  едната част от изследванията върху ролята на реда на раждане. Други от тях се опитват да намерят дали има корелация между реда на раждане и интелигентноста. През 2007 норвежките епидемиолози Петер Кристенсен и Тор Бйеркедал (Petter Kristensen, Tor Bjerkedal) публикуват труд, който показва малка, но надеждна негативна корелация между  IQ и реда на раждане: колкото по-големи братя/сестри има, толкова е по-малко  IQ то на второто дете.

Получените данни не дават основание за еднозначно тълкуване, че първородните са по-интелигентни, но се отчита, че родителите трябва да внимават да не задават собствените си предразсъдъци и стереотипи към децата си. Редът на раждане е случайно събитие и когато започнем да определеме нас или другите на тази база, няма да се определяме в термина на „кой съм“, а „какъв мислят, че съм“. Има наблюдения, че някои от по-късно родените деца са по-ниски от по-големите, както и че ако в едно семейство се раждат много момчета, при последно родените се увеличава вероятноста от хомосексуализъм, но това може да е в резултат и на социални фактори, които не са достатъчно изследвани.

Все пак, има и голямо изследване на швейцарски психиатри – Сесил Ернст и Жул Ангст (Cecile Ernst, Jules Angst – 1983), които правят след серия проучвания и преглед на литературата към съответния момент и заключават категорично, че реда на раждане не влияе действително на характера и личноста.

През един период от живота на първородните, те са единственото дете в семейството. Това може да доведе до надценяване на развитието и възможностите на детето, заради липсата на критерии у родителите с други деца. Заради различното отношение от страна на родителите в ранно детство, първородните започват да следват своите собствени критерии, за да оценяват способностите си – това е причината поради, която те искат да развиват сами уменията си и да учат. Естествени лидери, типично агресивни, обичат да съблазняват и имат силна нужда да получават одобрение. Тези деца са „перфекционисти“, защото в голяма част от случаите им е било обръщано внимание да направят нещо до като не са успели да се справят най-добре и затова при тях понякога е нужно снижение на критериите от страна на възрастните към тях. Първородните са перфекционисти през целия си живот и може като родители да поставят стандарти, които да е трудно на децата им да бъдат постигани.  Първородните се чувстват по-добре в компанията на по-възрастните в сравнение с другите, по-късно родени деца, най-вече защото са прекарвали значителна част от детството си с тях – заради това и имат усещането за силна загуба след появата на второ и т.н.  дете.

 

Стенли Шахтър (1959) гидина допуска, че първородното дете, което се радва на изключителна връзка с родителите си, са по-социални и агресивни от тези след него, което потвърждават и други изследвания. Да си любимец не е и винаги изгодно – за да продължиш да се харесваш, трябва да се подчиняваш на желанията на родителите си.

В американски изследвания излиза натрупването, че водещи на новини и тв предавания, както и политици (над половината американски президенти), като цяло са първородни или единствени деца.

Според Майкъл Грос, който също изследва специално първородните деца, исторически погледнато, най-големите било по-малко вероятно да умрат в ранна възраст от последвалите (включително и заради полагането на изключителна грижа към тях). Типично за тях е да търсят одобрение, тъй като са отрупани с внимание и се идентифицират със силата. Друга характеристика на първородните според Франк Сълъуей (Frank Sulloway) е че те са твърде внимателни и избягват да рискуват.

От друга страна, вторите по ред деца са склонни да оценяват компетенциите си в термините на стандарти, зададени вече от развитието на другото дете. Когато е малко, разглеждайки развитието му, родителите за сравнение се използват първото и стандарта, поставен от него („то се развива по-бързо/по-бавно от първото дете“). Като цяло те се опитват да влязат в опозиция на по-големите, но тази разлика се демонстрира по различни начини.

Алфред Адлер  „открива се стремеж към власт и превъзходство, но в друг нюанс“, а в поведението им състезателност, която върви през целия живот. Те често имат усещането, че по-големите им отнемат славата, докато по-малките (ако има следващо дете в семейството) от тях са по-разглезени и с по-малки правила от тях. Средното дете понякога чувства, че света му обръща по-малко внимание и е склонно да бъде по-тайнствено и не се отваря да споделя толкова лесно мисли и чувства. Средните деца може да чувстват, че нямат специално място в семейството, заради което обръщат внимание на приятелската си среда повече, отколкото на фамилната. Обичайно за тях да бъдат емпатийни и и да са миротворци, независими и с въображение. Те обаче имат нужда от повече внимание, насочено лично към тях – те се опитват да опитват да избягват споделянето как действително се чувстват и имат нужда да им бъде позволено сами да взимат решения, което им липсва заради наличието на „авторитет“ в лицето на по-голямото дете, което често е натоварено с отговорността да взима решение вместо тях.

Майкъл Грос, стъпвайки на дарвинизма определя, че силата на вторите е, че се научават да бъдат по-гъвкави и социални, да правят компромиси и коалиции. Като цяло тези деца са по-спокойни,но и това си има цена – често не са толкова амбициозни, колкото първородните, но пък е свойствен оптимизмът и готовност да приемат чуждото покровителство. При тях може да възникнат проблеми със самодисциплината и трудно да се научат да взимат решения. Проблемът с отговорността и мотивацията е най-силна при третите (и следващи) деца в семейството, които според изследвания успяват да оцелеят в семейната среда благодарение на чар и манипулация. Те са много социални, но склонни да тестват границите и се отказват по-лесно от другите деца.

Родителите предполагат, че колкото е по-малка разликата на възраста между децата им, толкова е по-вероятно да имат общи интереси, както и че децата от един и също пол ще са близки, но се оказва, че нещо друго определя близоста и качеството на връзката между две деца: силата на приятелствата на първородното дете извън семейството. Наблюденията са, че отношенията между децата са забележително стабилни във времето. Близоста на 5 е индикация до по-голяма вероятност от близост на 9 и 15 години. Ключът очевидно не е в това дали децата са в добри отношения или разпри непрекъснато. Определящият фактор за бъдещата емоционална връзка е дали (освен че се бият) дали и се забавляват заедно. В много теории се определя, че съперничеството между децата идва заради опита да привлекат вниманието им, но съществуват и експерименти, които сочат като първоизточник на конфликта просто играчките, без никакви други несъзнавани причини – кой с какво иска да играе първо е в 80% от случаите причина за разправиите.

Общоприетото мнение е, че децата с братя и сестри имат повече социални умения, като в тези взаимодействия – позитивни и негативн, им помагат повече за общуването в училище, спортове, по-късно за работата и води до страха, че едното дете ще бъде „егоист“. В Китай, след въвеждането на политиката за едното дете през  1979 (въпреки че 42% от китайските семейства имат повече от едно дете), резултатите не сочат такова потвърждение на теорията. Изследване в САЩ на единични деца показват, че те имат по-ниска тревожност и по-добри социални умения от децата с братя/сестри. Индикатори от няколко западни страни показват, че самите деца се представят незначително по-добре в училище, но нямат по-малко комуникационните си умения.

Като цяло обаче единствените деца в семейството са перфекционисти и като цяло се чувстват по-добре в компанията на хора, по-възрастни от тях. Те получават цялото внимание от родителите си, което в някаква степен стимулира развитието им, но негативната страна е, че са непрекъснато проверявани, следени и контролирани. Според Адлер, заради това че не е в позиция да отстоява непрекъснато това, което има или е, детето – единствено в семейството – може да изпитва взаимоотношения с другите – липсата на трудности и усещането, че е нещо особено, което близките му дават.  То расте, смятайки че външния свят е враждебен, защото живее в постоянна загриженост на възрастните към него.

Говорейки се за значението на реда на раждане съществуват някои изключения, които трябва да се споменат. Редът на раждане понякога търпи тълкуване. Алън Стюърт (Alan E. Stewart, 2012) дефинира два вида „поредност“: 1) „реален“ (“actual” birth order ABO), който е по години и ред на раждане и 2) „психологически“ (“psychological” birth order PBO) –  по себевъзприетото място в семейството. Двата могат да се различават по различни причини, сред които са – болест/смърт на някое от децата, големината на семейството, степента на близост между роднините, така че ролята в семейството, базирана на възрастта може да не е равнозначна на ролята, която трябва да заемаш. Ако има повече години между раждането на първото и второто дете, второто може да придобие характеристики на първородно. Или, ако първородното е момиче, а второто момче, синът ще има някои характеристики на първородно, защото е първото момче в семейството. Смърт, осиновявания и смесени семейство също разрушават теорията за „реда“.

Редът на раждане на родителите също влияе в разпределянето на семейните роли. Родителите подсъзнателно се идентифицират с детето, което има ролята, която те са носили като деца. Последено роденият в собственото си семейство баща може да изпитва предпочитание към последното дете, докато майката (ако е първородна дъщеря) може да го възприема като безотговорно.

Натрапчивите мисли и чистене като последица от всичко, което се случи дотук

Подчертаването на чистотата като задължителна част от настоящия ни момент има една лоша страна – хората, които са предразположени към обсесивно-компулсивни разстройства, а те, базово са три категории.

  1. Бременни и току-що родили (и техните мъже)
  2. Склонни към ОКР поведение, проявени като засилено желание за дезифекциране
  3. Склонни към ОКР поведение с натрапливи мисли

Разпространението на обсесивно-компулсивното разстройство в глобален мащаб е голямо. Дори преди COVID-19 да удари света, процента на разпространение по време на живота на хората е 2–3 процента, като най-честите комбинации на ОКР са с паническо разстройство, генерализирано тревожно разстройство, фобии и с панически атаки (70% от случаите) и в 30% върви с депресивните разстройства – около 30 процента (American Psychiatric Association, 2013)

В световен мащаб има данни за засилена симптоматика, дистрес и загриженост от нови вълни на ОКР, което се изрази първо в засилено търсене на средства за дезинфекция, сапуни и ръкавици. Разбираемо – измиването на ръцете се счита за една от най-сигурните предпазни мерки срещу инфекцията. Това прави обсесията от замърсяване и натрапчивото измиване на ръцете „нормално поведение“, но границата е лесна за прескачане.

Увеличението на симптомите може да не е незабавно, но може да отнеме дни до месеци, за да се прояви напълно. Очаква се, че при много пациенти с ОКР може да не се наблюдава изостряне на симптоматиката, От друга страна, пациентите, които са имали симптоми на страх от замърсяване в миналото, могат да открият, че отново изпитват страхове от замърсяване и затова да влязат в поведение на натрапливо чистене при настоящите условията.

Важно е да се знае, че ОКР, провокирано от сегашното състояние, не се очаква да се проявява само като страх от зараза с COVID-19. Фокусът на тревогите може да се изрази като страх от болест, предавана по полов път или инфекция, устойчива на антибиотици. Понякога може и да е усещането, че „циклите“ едни и същи натрапливи мисли.

 

Симптоматика

  • Увеличеното желание за миене на ръцете и продължителност, по-дълга от препоръчаната.
  • Строго налагане към семейството и близките, а често пъти и към непознати да поддържат и гарантират строги хигиенни мерки.
  • Непрекъснато следене на различни медийни източници за възможността вирусът да остане активен на различни повърхности (до степен на четене на научни статии и това, което се нарича „вирусология за начинаещи“).
  • Натрупване на маски, сапуни, дезинфектанти и паника, когато няма такива налични.
  • Всеки път, когато стратегиите срещу инфекция включват повтарящо се поведение, това носи риск от увеличаване на обсесивните разстройства, което не може да бъде избегнато. Точно това се случва в момента и идващите месеци има хора, които ще открият, че се държат твърде тревожно и изнервено по въпроса за хигиената, независимо, че не са го правили досега. Двата месеца на социална изолация ще започнат да се отразяват върху психиката и това е един от начините, по които се случва втората пандемия – психологическата.

Като част от това да не ставате нейни пациенти е важно отново да се говори за това, какъв е контекста и обстоятелствата на измиването и да осъзнаете кога поведението ви е „непропорционално“ на опасността, за да може да живеете без тревожността, която тази опасност държи у вас. Ще го разкажа така – от една страна трябва сме внимателни и да поддържаме хигиена, от друга в нас има бутони, които като се натискат дълго започваме да се държим като пренавити – целта е преди да изпаднете в дълго поведение, което не е полезно за психичния ви мир да намерите начин да се справите с него. Това е възможно, поведението може да се контролира и ако не го направите вероятно ще изгубите много време и нерви в отрицателни емоции.

Очакваният скок на случаи на ОКР е в следващите 3-6 месеца, т.е. до края на 2020, освен ако няма нова вълна на заразяване.Работна група от клинични експерти от Международния колеж по натрапчиви компулсивни разстройства на спектъра (ICOCS) и Обсесивно-компулсивната изследователска мрежа на Европейския колеж по невропсихофармакология (OCRN) изготвиха прагматични насоки за справяне с това състояние, които накратко описвам по-долу.

  • Трябва да овладеете начини за управления на нивата на стрес с течение на времето – тук са физическите занимания, медитациите, прогресивна мускулна релаксация и т.н.
  • Ограничаване на интернет и новините, свързани с вируса с балансиран подход (30 минути сутрин и толкова вечер)
  • За тези, които се притесняват дали са си измили ръцете, може да си пускат клип, с който да си мият ръцете (всичко над това време се оценява като прекомерно и натрапчиво)
  • Определете и възпрепятствайте високорисковите обсесивно-компулсивни поведения, като измиване във вряща (много гореща) вода или белина на стоките, които вкарвате в дома си. Има хора, които се очаква, че ще започнат да гладуват, когато не могат да изчистят достатъчно добре храната си или да предпочетат да не се хранят, за да не се зарязят. Това е опасно за имунитета поведение и може да доведе до друга поредица от проблеми.
  • Натрапливостите се увеличават, за да запълнят вакуум на времето, а заради което поддържането на заетостта е особено важно като средство за добро управление да не се хлъзнете към натрапливо поведение. Планиране на дейностите, спазване на график със заниманията, в който има баланс между дейности, които изискват концентрация и такива, които са свързани с почивка. Готвене, градинарство, игрите с деца и близки – бордови и активни са примери за такива.
  • Прекъсването на циркадните ритми може да увеличи тревожността и да влоши симптомите на ОКР. С други думи спазвайте редовно време за събуждане и лягане всеки ден, като особено внимавайте да не си лягате твърде късно.
  • Използвайте телемедицина до момента, в който сте готови за срещи на живо с лекари и терапевти.
  • Дезинфекцирайте повърхностите не повече от веднъж на ден, като този процес следва да не ви отнема повече от няколко минути. Съсредоточете се върху повърхностите в дома ви, които често се  докосват, и помислете дали това наистина е необходимо (например, ако сте оставали вкъщи през целия ден и нямате посетители, наистина ли е необходимо да дезинфекцирате дръжката на външната врата отвън?).
  • Ако смятате, че може би прекалявате, помолете приятел или член на семейството или терапевт, който да ви помогне да разберете кое  може да бъде разумно и разумната мярка за безопасност, която да предприемете.
  • Напомнете си, че никой не може да се защити „на 100%“ от Covid-19 и никой не очаква от вас. Времена като тези призовават да използвате здравия си разум, вместо да стигате до перфекционистични крайности.

 

 

 

=.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Документ на СЗО

Статия за ОКР състоянията в настоящата ситуация от Psychiatry Research
Photo by Anna Shvets from Pexels

Пост-изолационен синдром, май 2020

Сюзън Албъртс вече измисли термина пост-изолационен синдром в края на април, т.е. преди около седмица, около който ще се въртим в идващите години  и бързо ще го запълним с всички състояния, които хората ще наблюдават в себе си и начините за справянето с тях.

Социалната изолация създаде за мнозина капсулирано, ограничено в стени и улици, маски и дезифектанти среда, в която разстоянието от 1.5 м, предпазните средства и дресирания страх от вируса са само първата линия на промяната. Следват въпросите като тихия ужас от подсмърчащи и кашлящи непознати и повърхностите с микроврагове.

За огромни групи хора светът стана опасен физически и това им се отразява на ежедневно ниво. За други светът стана опасен в бъдеще време – „а може ли това да се повтори?“, „какъв е смисъла от живота?“, „как мога да се предпазя от нов такъв период?“, „какво да правим с неизвестността?“

Сюзън Албъртс в материала си за Psychology Today дава четири основни насоки, за справяне – (1) контрол, т.е. да правите това, което смятате за нужно за предпазване; (2) уточняване, т.е. да уговорите с колегите и близките си какво очаквате от тях да спазват и да поставите граници; (3) да се успокоите, т.е. да държите тревожността си в тихо пристанище – с дихателни практики, а може и по друг начин и (4) да следвате собствените си разбирания и скорост как да се върнете към предишното „нормално“.

Социалната изолация е най-големия световен експеримент с милиарди участници, в който участва(х)ме и очакванията за вторичен ефект на психологическа пандемия са тема на дискусии. Професионалното ми разбиране е, че навремената интервенция при всеки, който почувства нужда е най-ценното, което може да се направи за себе си, защото психологическите травми са като бърз кредит – лихвите по тях се натрупват и няма оттърваване. Точно затова, ако усетите, че нещо не е както трябва, сега е момента да поговорите с някого. Впечатлението ми е, че все повече компании търсят консултации и семинари за своите служители, което е добър пример за социална отговорност в действие.

Наскоро Generali пуснаха застраховка при Ковид 19, която включва и психологическа консултация – това е много добър пример за общото лечение. Изобщо признаването, че психологическите травми са част от от всичко, което ни се случва е от малкото добри неща, които се случва – осъзнаването на психологическите ефекти от извънредните ситуации.

След избухването на SARS преди двадесет години, след карантинирането на хора стана ясно, че най-рисковите групи са медицинските работници и тези, които са били в пълна карантина, където последващите механизми за справяне са били свързани с дългосрочен риск от алкохолна зависимост, прием на лекарства за успокоение и избягващо поведение. Хората в изолация освен постравматично стресово разстройство, другите тревоги, които ще преобладават са риска от заразяване, разболяване – тяхно и на близките им и финансовите неволи. Засилване на обсесивно-компулсивната симптоматика, свързана с чистене, е ясно, че ще отшуми при някои, но при други хора ще се задълбочи. Самоубийствата са тема всяка пролет, защото това е сезона, в който се случват най-често. Не оставяйте тези мисли да си вървят, тъй като те говорят за много лежащи проблеми, а в момента се наблюдават по-голямо търсене на контакти на горещи линии за хора с такива суицидни мисли или намерения.

Стрес ли е наистина или малко се преувеличава?

Човешките същества са силно устойчиви и адаптивни или както наскоро разказах в „Какво знаем, когато не знаем нищо“ в уебинара Изкуството на оцеляването на сайта Момичетата от града – ще се справим с промяната на условия на околната среда, както последните 1.9-2 милиона години. Когнитивната ни система се характеризира с гъвкавост и това е позволило на човешкия вид да оцелее въпреки себе си, вродената си агресивност и да обитава всеки тип терени на планетата. Всеки човек има потенциала да се адаптира и да се справи не само в нормална среда, но и в такава, която е необичайна, на цената на стреса, който преживява и механизмите му за справяне с този стрес.

„Екстремна“ среда е всяка, която променя силно личността или психологическата цялост на индивида. Лицето в такава среда има малък или никакъв контрол върху ситуацията, в която се оказва – и социалната изолация, на която бяхме подложени в световен мащаб е точно такова събитие. В нея се открояват две особени черти. (1) изолация и (2) намалена сензорност. Самотата, която получихме от социалната изолация, е трудна, защото сме социални животни. Изолацията е един от начините за това хората да измъчват хора – например в затворите. Изолацията включва както ограничаване на стимулите на околната среда, така и намаляване на количеството и качеството на стимулите, които имат психологическо и социално значение. Често по-проблематично е намаляването на социалното взаимодействие. Полярните станции, космическите мисии и отделенията за изолация могат да се считат за изключителни среди, докато принудителната изолация в усамотено заведение е екстремна среда. И като кажем полярна станция, спомняте ли си метеоролога от Бяла приказка на Валери Петров? Бяла приказка? „Аз съм голям — казал той — И тъжен“, казва той още в началото, когато еленчето отива да почука с рогце на прозореца му.

В  станции в Арктика и Антарктида се наблюдана психологически спад, който е по-различен от сезонното-афективно  разстройство… Състоянието се характеризира с нарастваща депресия, раздразнителност, нарушение на когнитивното функциониране, социално оттегляне, влошаване на отношенията, съчетано с увеличаване на враждебността към околните, гняв,  тревожност и апатия…

По подобен начин се съобщава, че астронавтите проявяват умора, раздразнителност, емоционална лабилност, затруднения с вниманието и концентрацията, неспокойствие, повишена чувствителност на възприятието и нарушения на съня.

Американският войник, държан в плен във Виетнам Хауърд Рутлидж разказва как изолацията е пробила готовността му да се съпротивлява и че годините усмотение са били по-лоши от физическите изтезания. Уединението е в състояние да предизвика психиатрично разстройство, или по-лека форма на страдание. Има разлика между уединението и изолацията. Усамотението обикновено предполага временно състояние на самота, което може да бъде умишлено търсено и често носи със себе си психологическо попълване. Изолацията може да бъде следствие от специални условия, които не зависят от човека.

Като хора ние разчитаме на социален контакт, за да дефинираме себе си, нашите цели и разбирания за света. Това е феномена “човека в огледало“, описан създадено от американския социолог Чарлз Хортън Кули през 1902 г. и описва нашето схващане за себе си през това как приемаме, че мислят другите за нас. Затова и общуването е толкова важно за работния процес и затова хората, дори и работейки дистанционно/home office ще имат нужда от общуване с колегите.

В научната литература този въпрос е изследван въпроса за психологическия  ефект при болни, които са в изолация и там отново се наблюдава тревожност, раздразнителност, апатия, агресия, трудно концентрация, повечето от които произтичат от самата изолация, а не от болестта или нейната острота. Проучване за краткосрочна болнична изолация (средна дължина = 4 дни) не открива значително психологическо въздействие, но при изолации 10 дни или повече, има изблици на неспокойствие,  склонност към оттегляне, дисоциации, физическа и психологическа регресия. Този период на тревожност и приспособяване към рутината на изолация продължава от 1 до 3 седмици. По-нататъшната изолация от 4–6 седмици води до чувство на отвращение и нарастваща зависимост, загуба на инициативност и спонтанна активност, липса на интерес към личния външен вид…  Възстановяването може да бъде и бързо, особено при хората, които са били здрави преди кризата или са били в здрави отнощения с околните. Когато изолирани индивиди се опитват да влязат отново в света, се наблюдават често проблеми с говоренето, така че очаквайте това.

В момента сме някъде тук, макар и в по-лека форма и сме изправени пред това отново да трябва да променяме рутината, без да имаме конкретни идеи какви точно са новите правила на общуване.

Като паднали от Космоса

При испанския грип хората не са били поставяни в такава изолация, по много причини, затова и може би нашата ситуация в момента повече напомня на астронавтите, които са били в изолация и идват с тела, олекнали от липсата на гравитация… Ясно е, че космонавтите са едни най-добрите представители на човешкия вид. В програмата на НАСА за астронавти попадат само 0,065% от хората и е сто пъти по-лесно е да влезете в Харвард, отколкото да влезете там. Кандидатите минават строга двугодишна програма, която включва обучение и се държи и на много здрава психика, заради което повечето астронавти не развиват сериозна емоционална травма. Независимо от това изолацията може да стане значителни задействащи фактори или източник на стрес, които когато са сдвоени с традиционните жизнени стресови фактори, вероятно ще окажат експоненциално въздействие върху поведенческото здраве на астронавтите (Kanas, Manzey, 2008).

Много от проучванията, изследващи психичното здраве на астронавтите се базират на малкият брой хора, тъй като са ограничени от броя, пътувалите в Космоса (Ritsher, Kanas, Ihle, & Saylor, 2007). Космонавтът Валентин Лебедев  се връща с депресия само след седем месеца полет; мисия за обратно движение до Марс ще отнеме около 18 месеца (Liu, 2018). Дори Ричър, Канас, Иле и Сейлър признават: „Очаква се нивото на стрес да бъде още по-високо при планираните мисии на експедиционни класове до Марс. Следователно, рискът от отрицателни последици за психичното здраве … не е пренебрежимо малък и представлява сериозна заплаха за успеха на мисията „(Ritsher, Kanas, Ihle, & Saylor, 2007).

Някои връщащи се космически пътешественици може да са изпитали психологически проблеми или личностни промени в резултат на това, че са в космоса, в някои случаи стават по-хуманистични, религиозни или духовни, след като наблюдават единството на хората на Земята или безкрайността на Космоса (Kanas, 1990). С това изречение искам едновремено да потвърдя и да опровергая очакванията на хората, които очакваха голяма душевна промяна с идването на пандемията.

След завръщането си някои астронавти съобщават за депресия, проблеми с злоупотребата с наркотици, проблеми в семейстното и ревност. А тези хора са високо издръжливи – физически, психически и с много над средните интелектуални способности, но въпреки това при прибирането им се предлагат групи за подкрепа и професионалните интервенции.

Важни фактори, които са от основно психологическо значение, включват обемът на личното пространство, осигуряването и проектирането на частни помещения за екипаж и срещи, вида интериорен декор и осигуряването на прозорци. С други думи, ако го превеждаме от езика на орбиталната станция към живота на стандартен апартамент – ще се възстановят и адаптират по-лесно хората, които имат по-голяма площ и по-добра среда на живот – а големите тераси, доскоро считани за глупост при купуване на жилищна площ, се оказаха част от качеството на живот.

Към мерките за връщането към извънизолационен начин на живот отново е важно подходящо ежедневно натоварване на задачите и стабилен график за почивка на работното място. Освен това трябва да се избягва рязкото изместване на съня. (Space Psychology and Psychiatry by Nick Kanas, M.D. Professor of Psychiatry, University of California/San Francisco, and Department of Veterans Affairs Medical Center, San Francisco, California, U.S.A. Dietrich Manzey, Ph.D)

Здравей, тъга!

Първо, важно е да запомните, че изолацията не просто изпържва мозъка ви от скука. „Хората започват да бъдат летаргични, когато нямат позитивен принос в своите малки светове, казва Джон Винсент, клиничен психолог от университета в Хюстън. Можем да очакваме, че депресията ще започне, а депресията и тревожността са близки, като братовчеди“. Тези симптоми вероятно ще бъдат особено интензивни по време на изолация, свързана с коронавирус, според Лорънс Палинкас, който изследва психосоциалната адаптация към екстремни среди в Университета на Южна Калифорния.

Ако се чувствате бавни и летаргични или изненадващо не ви се връща към работния живот, а не ви е страх от заразата, може би причината е в това, че липсата на обичайната до март 2020 мотивация се дължи на тъгата по миналото. Всъщност руските психолози са изучавали повече адаптацията на космонавтите (това е мнение на американските психолози). Те съобщават за съществуването на „астенизация“ (asthenization), тип реакция на приспособяване, свързана с концепцията за неврастения.

Астенизация е термина за космонавти, като в основата е друг термин – астения, което е медицински термин, обозначаващ усещане за слабост без реална загуба на сила (R53 по МКБ-10). Симптомите включват умора, раздразнителност, емоционална лабилност, проблеми с вниманието и концентрацията, неспокойствие, повишена чувствителност, сърдечно сърцебиене и нестабилност на кръвното налягане и проблеми със съня и апетита(Kanas, N).

По-добрата гледна точка

Има дългосрочни ползи за физическото и психическо здраве за живота в предизвикателни ситуации. Например, дългосрочно последващо проучване на персонала на военоморските сили, който зимува в Антарктида, разкри, че след завръщането си те са преминали по-малко хоспитализации в сравнение с техните връстници, които имат идентична квалификация. Проучванията на психичното здраве на космонавтите, проведени две или три години след завръщането им на Земята, установяват, че те са станали по-малко тревожни, хипохондрични, депресивни и агресивни. Най-правдоподобното обяснение е, че по време на престоя си в труд среда, хората развиват умения за справяне, тоест начини за справяне с предизвикателствата и стреса, които продължават да им служат много дълго след завръщането им от експедицията си.

Затова и ако се постараете да се върнете към редовен начин на живот, структуриране и признаване на проблемите, може. Много хора няма да могат по една или друга причина да потърсят професионална помощ, но понякога малка помощ също ще бъде достатъчна. Ако не може да си позволите терапевт, поне намерете някого, с който да говорите. Тук съм адаптирала насоките за „приятелотерапия“, което в никакъв случай няма да може да замени професионалната помощ, но пък може да има своята позитивна роля във връщането ви, обратно в света.

 

 

 

.

.

.

Още по темата

Психологически фактори при извънредни, екстремни и мъчителни обстановки (статия от 2016) в Extreme Psychology&Medicine

Статия в Smithsonian Magazine

Белгийски сайт за кризисна интервенция при стрес, препоръчвам, но е на английски

Материал за НАСА

Scientific American за психичното здраве на астронавтите

Доклад на НАСА за рисковете при поведенческите изменения при астронавтите

Sidney Morning Herald историята на астронавта Скот Кели за трудната му адаптация на Земята

 

 

 

 

 

Снимки Pexels

ПриятелоТерапия – възможно ли е?

„Ако не може да си позволите терапевт, поне намерете някого, с който да говорите“, написах преди малко в друг пост. Осъзнавам, че това е щекотлив въпрос, но няма как да не признаем, че много хора в момента, по една или друга причина няма да могат да ползват психотерапевтични услуги. Някои защото ги е срам и/или предразсъдъци, други защото няма да могат да си го позволят. Това обаче няма и да отмени нуждата от специалисти по психично здраве, но пък знам колко загрижени за приятелите си хора има, които се чудят какво да правят с психичните им агонии, преди да се стигне до момента на истинската терапия.

Сетих се, че бих могла да предам тук нещо, което бях прочела. В ценната книга на Джулия Бъкройд Войната с храната тя дава някои насоки как да човек може да е слушащ, без да е терапевт“, които ще преформулирам така.

ЕДИНСТВЕНОТО ГЛАВНО ПРАВИЛО

Целта е не да се съветвате, а да се слушате.

Първо трябва да започнете с това кой/я не сте – не сте специалист от психологическа гледна точка. Необходимо е да си давате сметка за границите на вашата компетентност и, ако усетите, че сте ги преминали, да се обърнете към други хора. Трябва също така да се споразумеете с вашия „клиент“, когото ще наричам за по-лесно „Поли“, че ако усетите, че това, което ви споделя, ви притеснява сериозно или се безпокоите за емоционалното и физическото й благосъстояние, тя ще се съгласи да потърси алтернативна допълнителна помощ.

Трябва ли да давате съвети?

Не. Вашата работа е да помогнете на Поли сама да намери най-добрия съвет за себе си.

Трябва ли да говорите за себе си?

По-скоро не. Това е пространство, което давате е на Поли и въпреки че тя може да ви задава въпроси, това може да е заради притеснението й, че говори твърде много за себе си, но целта на срещите ви е тя да показва докъде е стигнала с размислите.

Трябва ли да задавате въпроси?

В повечето случаи не, но понякога помага да използвате изречения като: „Какво се случи тогава?“; „Как се почувства, когато той каза това? Какво мислеше, че тя има предвид?“. Вашите въпроси трябва да позволят на Поли да разшири това, което казва и да помисли върху него още. Бъдете внимателни да не отваряте нови теми или да питате за твърде детайлна информация. Оставете Поли да прецени накъде ще отиде разговора.

Трябва ли да се срещаме редовно?

Редовните срещи са добра идея. Вероятно не по-често от веднъж седмично, но не и на много дълги интервали, защото ще изгубите момента. Но винаги е добра идея да обсъдите тези неща в самото начало, така че и двете да знаете колко време ще ви отнеме. Ще трябва да се разберете и колко дълго да продължават тези срещи. Няма нищо лошо те да са кратки (да кажем 15 минути), ако това е единственото време, което имате, но няма да ви даде време да изследвате нищо в детайли. Трудните теми и спомени имат нужда от повече, но е полезно споразумение да се разберете за един час, който е достатъчно дълъг за този тип разговори. Също така има нужда да се уговорите за какво ще говорите на следващата си среща.

Къде трябва да се срещаме?

Срещите могат да се случват за предпочитане някъде, където е уединено и е по-скоро неутрално, място, където няма да бъдете прекъсвани, място където и двете се чувствате на сигурно и спокойно място.

 

Книгата „Войната с храната“ може да поръчате онлайн тук.

 

Photo by Ekaterina Bolovtsova from Pexels

Кирил Кандиларов за Хелтико и бъдещето на телемедицината

Причината да се срещна с Кирил Кандиларов беше мобилното приложение за телемедицина Хелтико (Healthyco), което има за цел да свързва пациенти и лекари за консултации онлайн, чийно съсъздател е той. Въпреки че настоящата ситуация изглежда идеална за стартирането, за да се стигне до момента на появата на Хелтико в Google Play и  App Store, има години на разработка и мислене. Кирил Кандиларов е с магистърска степен по биотехнологии, с над 20 години опит в областта на медицинската диагностика, съосновател и мениджър на Медико-диагностични лаборатории Кандиларов.

За мен лично беше впечатляващо широкото мислене на Кирил Кандиларов, с решението му да включи в тази „докторска“ апликация психотерапията, признавайки значението на „лечението с говорене“ (т.е. психотерапията), в рамките на лечението на тялото. Така в момента в Хелтико може да намерите психотерапевти от различни модалности, с които да се срещнете, когато бъде установено, че причините на дадено заболявание може да е психосоматично например.

От колко време подготвяш старта на Хелтико?
Идеята се зароди още през 2014 г., когато създадох първия идеен проект за телемедицина. През 2015 предложих на Стоян Дипчиков, който е и мой братовчед да го реализираме заедно. Стоян е завършил магистратура по мобилни технологии, а в момента е главен търговски директор в Despark, една голяма IT компания. Първоначално взехме решение да го реализираме по проект за иновации, което ни забави с две години.

От позицията на времето и опита, който натрупахме през тези две години, защото ние не се отказахме, а се развивахме, мога да кажа, че тогава не беше подходящият момент за подобна инициатива. Докато сега смело мога да твърдя, че сме на прав път

Какво ти дава тази увереност? Развитието на технологиите? Или готовността на хората за такъв тип консултации?

Бъдещето е в технологиите. Хората не искат да губят време. Искат да могат да избират. Чрез телемедицината те имат лесен достъп до най-добрите специалисти в цял свят. Пестят време и пари, ако им се налага да пътуват до друг град или държава за консултация. Особено при онкоболните, бързината на вземане на решение е от решаващо значение за лечението на пациента. Не на последно място бързата консултация им спестява и много притеснения.

Кои са главните участници в проекта?
Общо в момента екипа ни е от 8 човека – основните замесени сме аз и моят партньор  Стоян Дипчиков. Екипът ни е нашата гордост, защото сме събрали млади и амбициозни специалисти с желание и хъс за работа, състои се от мениджър развитие, IT специалисти и съветници.

Под красивото лого на Хелтико има много работа – както на ниво технологии, така и свързването с професионалисти в областта на медицинската наука.  Какво те мотивира толкова време да се занимаваш с този технологично-медицински продукт?
От 20 години съм съосновател и съсобственик на лаборатория Кандиларов. През тези години се зароди идеята и желанието ми, пациентите да имат лесен достъп и избор на медицински специалисти в България и чужбина. Идеята е пациентите да имат възможност да се консултират с най-добрите специалисти онлайн, винаги ,когато имат нужда, без да напускат дома си, като по този начин приложението им помага да пестят време и пари.

Т.нар. телездраве или телемедицина (telehealth) е в своя пик в много държави. Каква е причината според теб досега да не е толкова популярно точно в България или за българоговорящия пазар?
Това е нещо ново за цял свят, което се развива с бързи темпове, през последните години. Мога да дам пример с Германия,която е 90 млн., където също не е съвсем развито. Телемедицината за мен, това е бъдещето, където пациеннтите ще могат да бъдат обслужвани бързо и качествено, както и лекарите да бъдят по-справедливо заплатени.

Аз съм от лекарско семейство и една мечтите ми  е лекарите да останат да работят в България. Но за да се случи това трябва да има по адекватно заплащане за тях. Според мен телемедицината е един от начините,който ще помогне това да се случи. Те ще са точно както IT специалистите. Ще могат да работят в България като консултират пациенти в България и чужбина.

От началото на извънредното положение различни форми на комуникация онлайн с видео станаха много популярни – познати отдавна, нови и професионални. Защо реши приложението да бъде със собствена програма за видеовръзка?
Технологично моят партньор Стоян се грижеше за разработването на приложението. Видеовръзката е заложена още от идейния проект. Целта е пациента да получи реален контакт, а той може да се осъществи навсякъде. От това се пестят време и средства.

Колко специалисти и от какви области са включени в приложението в момента?
В момента имаме над 100 лекари и специалисти от България, Германия и Южна Корея,в мобилното приложение, за видео консултации и в интернет страницата за писмени консултации.
Много от пациентите се нуждаят и от консултация второ мнение. За тяхно улеснение в нашето приложение включваме лекари от цял свят. Важно е пациента да може да има избор на специалист. В същото време мобилното ни приложение дава възможност за видео консултации в реално време. Пациентът може лесно да влезе в приложението и да си запази час и в реално време се консултира с специалист. Създали сме и възможност за писмени консултации през интернет страницата на Хелтико, където след като пациента зададе своите въпроси до лекаря, ще получи отговор най-късно до 7 дни. И в мобилното приложение, и в интернет страницата, пациентите могат да качат своите изследвания и други медицински документи, които да могат да показват.

Какви са плановете ти, къде искаш да стигнеш като брой хора в края на годината?
Надявам се все повече пациенти в България да се доверяват на телемедицината и скоро да разширим още повече портфолиото си, като включим лекари и специалисти от много страни. Нашето желание е да помагаме и на хората с хронични заболявания. Искаме да включим в Хелтико много лекари, специалисти и специализанти, които да дават и безплатни консултация за хронично болните и хората в затруднено положение

 

Фейсбук страницата на приложението за телемедицина Хелтико,

където може да следите за уебинари и събития, които се организират. На 8 май от 15 часа предстои безплатен уебминар с д-р Райна Стоянова по повод Европейския ден за борба със затлъстяването на тема Метаболитен синдром и затлъстяване в ерата на телемедицината. Преди това имаше уебинар с д-р Мустаков за разликата между непоносимост към храни и хранителни алергии, които може да гледате и на запис в линка.

.

Още по темата

Два термина влизат в това интервю и мисля – телемедицина и телементално здраве.

Телемедицината е разпространението на свързани със здравето услуги и информация чрез електронни информационни и телекомуникационни технологии.  Тя позволява контакт, грижи, съвети, образование, интервенция, наблюдение на пациенти, които са на някакво растояние.

Телементално здраве е използването на телемедицина за предоставяне на оценка на психичното здраве и лечение от разстояние. Вече сме в шестото си десетилетие като добре позната практика в медицинската област. Чрез нея се разширява достъпа до грижи и пациентите и доставчиците са много доволни от него за голямо разнообразие от услуги. Чрез термина телементалното здраве се обозначава както психотерапевтичните услуги, така и телепсихиатрията.

През 2008 г. метаанализът на проучвания установява, че телемедицината е рентабилна алтернатива в 21 от 23 проучвания, по-голямата част от които се фокусират върху грижите за хронични заболявания. Основните ползи, получени от телемедицината е намаленото използване на болниците, подобреното спазване на пациентите с плановете за лечение, подобрената удовлетвореност на пациентите от здравните услуги и подобреното качество на живот.

Множество проучвания са открили ползи, свързани с прилагането на телездраве за домашно наблюдение, когато се прилагат при пациенти със сърдечни проблеми. Набор от скорошни проучвания, които сравняват телездравето с традиционната извънболнична помощ, отчитат оценки на спестяванията в диапазона от 17% до 75%. (данните са тази статия)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

снимката е от личния архив на Кирил Кандиларов

Като в сън

Последните седмици с пациентите ми обръщаме повече от всякога внимание на сънищата, които излизат. Очаквано, тези, които спазват социалната изолация и не излизат, а ежедневието (колкото и да са занимателни домашните по математика и пъзелите за тези с деца), или филмовите канали, сънищата станаха повече, с по-богат материал за анализ.

Изследване, проведено сред пълнолетни американци потвърди тази тенденция и с цифри –  близо 30% от тях имат по-силни спомени за сънищата си, като при 11% това е „силно увеличение“, като групата, сред която това се случва е съставена от най-често от 18-34 годишни.

Преди време публикувах откъс от книгата Човекът, който дължеше живота си на един сън на Феликс де Менделсон, в която за специалисти и сънуващи се предлага прочит на това, толкова дълбоко интимно преживяване, което имаме в съня. Едно от няколкото големи открития на психоанализата е ролята на сънищата за психиката ни и от тогава този „паралелен свят“, от който се интересуват хората от векове придобива нови значения.

Дзен: ако сънувам пеперуда,

аз човек, който сънува, че е пеперуда

или пеперуда, която сънува, че е човек

Припомнянето на хора, събития, накъсани парчета минало, слепени с кошмари и неочаквани обрати могат да ни помогнат в отработването на на вътрешни конфликти, на онези малко замазени и затворени в килерите неразтребени спомени. През последните седмици, чувайки се с близки и им предлагам да записват сънищата си, за да ги обсъдят след време, ако в момента не ходят на терапия, защото – от отварянето на страховете, регресията към безпомощност (реална и нереална) и специфичното застиване във времето, ние попадаме в този полусън, полуден, който може да ни даде възможност на нови истории и дълбочини на сънищата.

Изглежда една от темите на сънищата е самия вирус и реакцията към него – по същия начин, в началото на трийсетте години на миналия век се събират сънища на хора, които не се познават, но сънищата им които поразително си приличат – и всички са били за машина, която четяла мисли.

 

Това е свързано много с идеите на Юнг за колективното несъзнавано и наблюденията, че хората имат подобни един на друг сънища след някакво обществено травматично събитие..

Какво да записвате?

Каквото си спомняте, колкото повече, толкова по-добре. Просто в тетрадка или в бележки на телефона, никога не се знае, дали не са подсказки, които биха могли да Ви помогнат. Ако сте в терапия, споделете ги. Психоанализата и юнгианските терапевти имат специфичен интерес и умения да интерпретират сънища. Може да го правите и в този сайт, който е посветен на сънищата (на английски) по време на изолация или да участвате в изследването на Деирдре Барет, която работи по темата в Харвард

Може да попълните и моята форма за „ловец на сънища“ в този линк,

като информацията ще бъдат използвана само с изследователска

и не събирам лични данни

Досега се знае, че колкото повече се опитвате да си спомняте сънищата, толкова повече ще може да си ги връщате следващите дни

В Тълкуване на сънищата Фройд пише: „Широката публика винаги се е мъчила да “тълкува” сънищата и се е ползвала от два различни метода. Първият от тях разглежда съдържанието на съновидението като нещо цяло и се старае да го замени с друго – понятно и в известно отношение аналогично съдържание. Това е символичното тълкуване на сънищата. Разбира се, то търпи крушение от самото начало при сънищата, които ни се струват не само неразбрани, но и объркани и хаотични. Като пример за такъв метод служи тълкуването, направено от библейския Йосиф на съня на фараона. Седемте охранени крави, след които се появяват седем мършави, които изяждат охранените, се явява символично предсказание за седемте гладни години в Египет, които ще погълнат всичко, което ще бъде създадено през плодородните години.

Възгледът, че съновидението се интересува предимно от нашето бъдеще, което може предварително да види, е остатък от пророческата роля, приписвана на сънищата в миналото, и по-късно става мотив, предизвикващ символичното тълкуване да изложи открития смисъл на сънищата в бъдещето. Разбира се, няма никакви определени указания относно това, как да се намери пътят към такова символично тълкуване. Успехът се гарантира от остроумието, от непосредствената интуиция на субекта и затова тълкуването на сънищата чрез символиката зависи напълно от нашето изкуство, очевидно свързано с особен талант.

Но на това тълкуване напълно се противопоставя друг метод. Той може да бъде наречен “разшифроване”, тъй като разглежда съновидението като един вид условен шифър, при който всеки знак може да бъде заменен с друг, който има общоизвестно значение и смисъл благодарение на предварително съставен ключ. Например присънило ми се е писмо, а след това – погребение. Чета съновника и откривам, че “писмо” означава “досада”, а “погребение” – “годеж” и т.н. По-нататък всичко зависи от мен – как ще свържа тези понятия и как ще ги пренеса в бъдещето. Интересен вариант за този начин на разшифроване, който до известна степен премахва неговата механичност, е съчинението на Артемидор за тълкуването на сънищата.

Тук под внимание се взима не само съдържанието на съня, но и личността на сънуващия, така че един и същ елемент има едно значение за богатия, женения или интелигента и друго – за бедния, неженения или търговеца. Най-същественото при този метод е, че съновидението се взима не като цяло, а като конгломерат, в който всяка отделна част има особено значение и се тълкува поотделно“.

Бележка от мен е, че онези крави в Библията, за които той говори  (Първа книга Моисеева, Битие, глава 41) и тежките години, които се описват са свързани с епидемии (вероятно са били серия от 10 последователни, някои по животните, по-подробно са описани в Marr JS, Malloy CD. An epidemiologic analysis of the ten plagues of Egypt. Caduceus. 1996;12(1):7–24. PMID: 8673614.), т.е. нищо ново под слънцето – хората сънуват и търсят смисъл.

Другата гледна точка

Ако моята представа е, че сънищата са толкова интензивни и богати, причудливи и дълбоки заради ролята им за психичното, другата версия (като един същински Тома Неверни си търся) е, че това се дължи на променените режими на сън на хората и стреса, на който са подложени.

За какво са ни сънищата

В откъса на Менделсон, за който има линк по-горе има пример как сънищата могат да „излезем извън познатото“ и да бъдем креативни и иновативни (изобретяването на шевната машина), други изследвания ни показват, че съня може да е терапевтичен. Всеки сън е една „микротерапия“, която сами провеждате със себе си, начин да се възстановите от конфликтите на ежедневието – или на извънредните ситуации.

В съня имате „право“ да бъдете агресивни, да „тествате“ различни стратегии, да бъдете каквито не сте могли, да решите конфликтите, които не сте могли. В абсурдния цирк на сънищата може би всичко си е на мястото по неговия си начин.

 

 

 

Още по темата

Статия в NYTimes

Още една в CNN, доста практична

и National Geographic, американското издание

 

 

 

Photo by Engin Akyurt from Pexels

Осъзнато хранене в изолация

Едва ли има човек, който ще остане незасегнат психически от социалната изолация. През февруари 2020 в медицинското списание Lancet беше публикувана статия, правеща обзор на 24 изследвания за психологическото въздействие на карантината – резултатите сочат състояния като постравматичен стресов синдром, чувство на объркване и гняв, които са били наблюдавани при предишни епидемии и огнища на зарази. В настоящата ситуация поддържам и идеята за колективна травма от загубата на света, какъвто го познавахме.

При стрес отделяме кортизол, а при продължителен стрес, като този сега, води до повишение на кортизола, който увеличава глада. Продължителният психически стрес сигнализира на тялото ни, че храната може да е оскъдна и когато това не е така и това е причината за повишеното желание за хранене, което не е точно глад.

Много от нас се хранят неосъзнато, т.нар. „емоционално хранене“, без то да е свързано с глад или желание за конретното ястие. Това с вижда силно в случаите, когато се чувстваме тревожни и стресирани. Но този тип емоционално, автоматично хранене в повечето случаи води до преяждане и прекомерен прием на калории. Важна, струва ми се, забележка – повечето хора преяждат отвреме навреме, без това да знак за проблем. Но ако напоследък забелязвате, че прекалено често или прекалено много ядете, може да е знак, че нещо се случва отвъд обичайното ви поведение. Прекаляването с храненето в краткосрочен план обикновено дава комфорт, но след това е последвано от чувство за вина, което увеличава страданието.

Чрез внимателното хранене, което в такъв момент е добре да се въведе в живота, можем да се върнем към хранене на база на телесните си нужди, да се наслаждаваме на храната и да избягваме прекаляването с яденето. Ако установите, че автоматично посягате към храната, чувствате глад или не може да спрете да ядете, след като започнали, тук са описани трите опорни точки, през които може да минете, за да се опитате да регулирате поведението си с храната.

Връщането към по-добри хранителни навици е по-критично сега от всякога, особено за укрепване на имунната система на организма.

Слушайте тялото си

Удовлетворете вкусовите си рецептори

Погрижете се за душата си

 

Слушайте тялото си

Стомахът е един съд, който се изпразва, а когато се напълни – подава сигнал, заради което хората в повечето случаи не преяждат и не се оставят да прегладнеят.

Оценете глада си, преди да отидете да се храните. Преди да ядете, опитайте се да отделите момент и оценете глада си, за да решите дали наистина сте гладни или не, като скалата е от 0 –„умирам от глад“ до 10 „натъпкан съм догоре“. Най-доброто време за ядене е ниво на глад от 3 до 4, когато имате признаци на глад, но не твърде много. Забавете дъвченето и се самонаблюдавате за признаците на засищане Необходимо е време, за да се освободят хормоните и да се почувствате нахранени, а като общо правило се приема, че това са 20 минути. Ако докато се храните четете, гледате си телефона или телевизия, ще се разсеете и ще пропуснете момента кога вече сте се нахранили и по-лесно ще влезете в преяждане. Това е основната причина, поради която препоръчваме храненето, особено основните, да не се случва с разсейващи устройства в ръзе. Докато се храните обърнете внимание на телесните си усещания и отбележете къде кацате по скалата на глад/ситост. Най-доброто време да спрете да ядете е от 6 до 7 по скалата, когато започнете да чувствате усещане за пълнота, но все още не сте преяли.

Удовлетворете вкусовите си рецептори. Вместо да бързате да ядете каквото има, отделете време, за да изберете съзнателно избраната храна или аромат в момента, която ще ви помогне да се почувствате по-удовлетворени, когато я хапвате. Нито едно количество пикантна храна не може да задоволи желанието ви за сладко, както и обратното. Отделете време за това храната да е красиво подготвена, да не е в кутия, или плик или… от тенджерата.

Още от типа „хитрини“ са да добавяте люто, конкретно червен пипер, който значително намалява общия брой калории, които се приемат, защото лютото дава по-бързо усещане за ситост и покачва доброто настроение. Супите, които са „богати на вода“ ги прави по-ниско калорийни спрямо приемането количество. Салатите, както и конкретно краставиците, са подходящи за дребни хапвания, заради водното си съдържание. Чайовете могат да бъдат добър начин за намаляване на стреса без храна – от една страна имат аромат и вкус, от друга не са калорични (освен ако не ги наблъскате със захар ли мед), а някои от тях имат способността успокояват (лайка, маточина и т.н.).

 

Погрижете се за душата си

Много хора са наясно, че се хранят в опит да запълнят дупка, не в стомаха, а в сърцето. Често се храним, когато се чувстваме самотни, отегчени, разочаровани, тревожни или стресирани. Копнежът към храната също винаги е свързан със състоянието на настроението ни, а не с биологичния глад. Нормално е много от нас да се обръщат към храна за комфорт, тъй като това е стратегия, която сме научили – съзнателно или несъзнателно, но е важно да знаете че храната, никога няма да облекчи болката в сърцето. Бъдете наясно за какво сте гладни – забавления, свобода, бягате от стреса, от проблеми във връзката? Намерете начини да успокоите сърцето си, по начини, които не включват хранене. Опитайте се да направите списък с нещата, които можете да направите, за да се освободите стреса и страданието, без да съжалявате след това.

Едно упражнение, чийто автор е Катрин Кимбър, диетолог и говорител на Британската диетична асоциация, се казва „5“ и се състои в следното – да си запишете:

  • петима души, на които можете да се обадите, когато се чувствате зле (например приятел)
  • пет начина да се отпуснете (например душ)
  • пет места, на които можеш да отидете, за да се успокоите (например уютен ъгъл)
  • пет неща, които можете да си кажете (напр. „Това чувство ще премине“)
  • пет дейности, които можете да използвате за разсейване (напр. редене на пъзел)

Ако все пак искате храната, която имате предвид, не се притеснявайте за това. Може би си дайте разрешение да го имате – не е нужно да е много. Има доказателства, които показват, че малка порция храна може да задоволи желанието ви, колкото и по-големи порции. Ако се притеснявате, че ще преядете, опитайте се да решите предварително, точно колко ще изядете на едно хранене и се придържайте към него, без да бързате или да се чувствате виновни. Изготвянето на списъците за покупки и меню за седмицата, така както го описа и София Йотова от Foodie Boulevard в участието ни в Преди обед по bTV, е също подходящо. Ако знаете, че ако в шкафа седи буркан с течен шоколад, не купувайте течен шоколад. Бъдете търпеливи, не се обезсърчавайте, ако намерите тези умения по-трудно, отколкото са на пръв поглед.

 

Здравословната диета,

основните факти

(по документи на СЗО от 23/10/2018)

Нездравословната диета и липсата на физическа активност водят до здравословни проблеми. Приемът на енергия (калории) трябва да бъде балансиран спрямо дневния разход на енергия (движение). За да се избегне натрупване на килограми, не повече от 30% от поеманата храна следва да е мазнини, а наситените мазнини не повече от 10%, а трансмазнините не повече от 1% от дневния прием. Ненаситените мазнини са в рибата, авокадото, ядките, зехтина и олиото са за предпочитане пред наситените, които са в тлъстото месо, маслото, палмовото и кокосовото масло, сметаната, мас, гхи и сметаната, докато транс мазнините са в пакетираните и пържени храни основно. Захарите в една идеален хранителен режим би следвало да не са повече от 10%, а намаляването им до 5% би донесло ефект за здравето. 10% „свободни захари“ са тези в напитките, храните, както и тези в меда, плодовите сокове и т.н. 10 процента е около 50 гр или 12 равни чаени лъжици захар. Ограничаването на солта също е ключово да е до 5 грама на ден, което дава ефект върху кръвното налягане и намалява риска от сърдечно-съдови проблеми.

За зрели хора здравословната диета включва плодове, зеленчуци, бобови растения (например леща и боб), ядки и пълнозърнести храни. Поне 400 гр плодове или зеленчуци дневно (което изключва картофите и други кореноплодни, съдържащи нишесте). Колкото е важно какво приемате като храна, толкова е важно и количеството в чинията. Опитайте се да не я пълните, а да я допълните само ако има нужда.

Ако не може сами да се справите за себе си или вашето домакинство, може да поръчате да ви се изготви онлайн, тъй като повечето диетолози правят консултации.

Движение в условията на коронакриза

СЗО препоръчва 150 минути умерено интензивно движение или 75 минути натоварено физическо усилие седмично или комбинацията от двете, което може да бъде постигнато вкъщи без специална екипировка и при ограничено пространство. Правете кратки активни почивки по време на деня – танц, игра с децата, дори чистенето са начин да сте физически активни. Следването на онлайн занимания, достъпни във YouTube в изобилие. Ходене, дори в малки пространства, дори в кръг, могат да ви помогнат да останете физически активни и със сигурност е по-добре от това само да седите. Не стойте седнали през цялото време и ставайте да се раздвижите на всеки 30 минути. Практики за релаксация спомагат на спокойствието, също могат да бъдат намерени безплатно онлайн.

За още по-добро здраве е важно да се храните здравословно и да останете хидратирани. СЗО препоръчва да пиете вода вместо изкуствено подсладени напитки и да ограничите или избягвате алкохолните напитки.

И видеото днес от Преди обед

https://www.btv.bg/video/shows/predi-obed/videos/prejazhdame-li-v-izolacija.html?fbclid=IwAR2iNZbDdTR3qWVAxJdsnyzUOxuRUWJZ0xKNmiWMdPQey9IKsrVAZe4_DTU

 

 

 

 

 

 

 

.

Снимки cottonbro from Pexels и Pixabay (чушки). Постът е базиран също и на материали, предоставени от Dr Qian Zhang & Dr Siobhan Hugh Jones, School of Psychology, University of Leeds за EASO – European Association for Study of Obesity, сайтът на СЗО за Европа и глобалния сайт на СЗО

Тъгата днес е за това, което имахме доскоро

В очакване на NYT да ми разрешат да преведа и синдикирам на целия текст на български на материала на Harvard Business Review That Discomfort That You’re Feeling is Grief  (но пък имам правото да дам линк в блога, писмено разрешение), публикувам този пост, в който разширявам темата за това усещане, което вероятно витае неназовано в мнозина.

 

Последната седмица го чух под една или друга изразна форма. Понякога в общото усещане; понякога хората, към които търсят контакт; понякога в решенията и техните мотиви; понякога в сънищата, то носи едно и също – тъга, която прилича на онази след като близък е починал.

Оплакванията са форма на нетърпение.
Скръбите са форма на търпение.
Робърт Фрост

 

Тъгата, която иначе наричаме траур, но тъй като сега е към нещо толкова ефимерно и неназовано като неперфектното ни настояще преди месец март 2020 е толкова трудно да бъде описана.

От март 2020 светът е различен.

Изолация, свят в стени, без краен срок и с много екзистенциални, но за повечето – финансови неизвестни. В тъмнината на тези неизвестни се крият страхове и без изобщо да се стремя към изчерпателност, а само да ги маркирам, ще напиша няколко –

финансовите трудности, но ще ги нарека с по-простата, но истинска дума бедност (национални кризи и катастрофи и техни жертви са почти 99% от населението);

страхът от погазване на гражданските свободи (за узрелите преди ‘89та); от здравеопазването; от смъртта; от болката от смъртта;

от края на ежедневието, каквото го познаваме;

от края на бизнесите, които познаваме по начина, по който са се случвали (влючително маникюристка облечена като микробиолог в особено опасна среда);

от приятелите и познатите, които в светлината на тази криза са някакси криви образи на себе си, каквито ги познаваме;

от изоставянето;

от грубостта;

и от какво ли не още.

Избирам един от тези страхове. Този за

Края на света, какъвто го познава(х)ме

(бележка за родените през последните 25 години: има такава песен с такова заглавие, записана през 1987 на американската група R.E.M.,  – вокалистът им, Майкъл Страйп, пусна нов неин запис наскоро по повод вируса).

Напоследък се говори, че няма нищо подобно, през което да сме минавали. Така е, но има подобни големи събития, които можем да върнем – например 11 септември, когато сигурността по летищата беше променена завинаги. Преди това е болестта СПИН, която създаде трайни промени в (отговорното) сексуалното поведение в няколко поколения.

Вече сме губили, но никога толкова много накуп. Това превръща случващото се за всички нас в

травма,

по-точно колективна травма

Дори нещо повече, конкретно в България ние имаме малък брой на заболеваемост заради взетите навременни мерки, които допълнително усилват страха от идващата неизвестност – ще има ли пик? Кога ще се случи той? В същото време броят на икономически засегнатите расте. Снимки на хора в дълги опашки (на желаните 2 метра) пред бюрата за безработни. Близки, които вече са загубили работа. Магазини, които не работят. Бизнеси, които не се знае, кога ще започнат да работят. Вечери и събирания, които никога няма да бъдат същите. Освен външните загуби, ще има и вътрешни – хората, които вече няма по една или друга причина да са част от живота ви. Живеем в свят на загуби или както, много по-точно и кратко го е написал Стивън Грос в „Осъзнат живот“: „Една от причините защо промяната е трудна е, защото тя води до загуба. За да имаш нещо ново, трябва да оставиш старото. Ние се раждаме, оставяйки утробата, отивайки в света; оставяме гърдата, за да поемем твърда храна; оставяме майките си, за да отидем на ясла или детска градина; оставяме училището, за да отидем към света; в определен смисъл оставяме рожденото си семейство, за да имаме връзка и да се оженим“.

Но ако тези загуби  са трудни, то какво остава за загубата на нормалността?

В „Тайната на живота“, преди век, Зигмунд Фройд пише: „Но нито един човек не се заблуждава относно това, че природата вече е покорена, и само много малко от нас се осмеляват да хранят надежда, че някога тя ще бъде напълно подчинена на човека. Пред нас се изправят стихии, които като че ли се надсмиват над всяка принуда от страна на човека: земята, която се тресе, разтваря се и погребва човека и всичките му творения; водата, която залива и дави всичко, което се изпречва на пътя ù; бурята, помитаща всичко, болестите, за които ние едва неотдавна започнахме да говорим като за нападения от страна на други живи същества; и накрая, мъчителната загадка на смъртта, срещу която до този момент не е открито все още никакво биле, а и навярно няма и да се намери.

Могъщата природа, жестока и неумолима, се изправя срещу нас с тези сили и отново нагледно ни показва нашата безпомощност, от която ние мислехме да се спасим чрез културната дейност. И това е едно от малкото радостни и извисяващи душата впечатления, които получаваш от човечеството — когато пред лицето на стихийното бедствие хората забравят за разрухата на културата и си спомнят за великата съвместна задача — да се самосъхранят в борбата с превъзхождащата ги природа. Както човечеството като цяло, така и отделният човек трудно понася тежестите на живота“.

Тъгата често е свързана с много съзнателни и несъзнателни вярвания как „трябваше“ да изглежда живота ни през 2020 година. Колко от плановете ви се провалиха? Почти всички? Да, имате за какво да скърбите… „Когато тези неща се случват, ние не само трябва да скърбим загубата, ние също трябва да скърбим загубата на вярата, че не би трябвало изобщо са се случили“, пише Елизабет Кюблер-Рос, за чиято теория ще разкажа по-повече по-долу.

Днес.

На каква цена се преструваме, че „всичко е наред“? Задържайки болката си, хората я оставят тя да гние или както описва Кюблер „силата и мъката се обединяват“, заради което, за да не гният и миришат във вас, оставете да излизат. Ако ви се плаче, плачете цял ден. Съпротивата срещу болката води до нейното усилване, но ако й се оставите, ще откриете, че силата, а понякога и страха от случващото се могат да трансформират. Спокойствието, казва Кюблер, е в центъра на болката. В центъра на немислимата болка. Затова и сълзите са един от многото начини да освободим тъгата си, вроден лечебен механизъм. Мнозина се притесняват да плачат, защото е знак за слабост, но знаете ли, това е повече знак на мъка, не на слабост, на чувство, на отношение, и колкото и да е парадоксално дава силата на облекчението и новото начало. Затова и образите на плачещите пожарникари след 9/11 се приемат за толкова лечебни.

Сънищата

Помислете си за сънищата през последните седмици. По-различни ли са от обичайното? Сънувате ли миналото? Неслучили се неща, но мечтани събития? „Сънищата често дават обещания, които не могат да спазят, трик от психиката ни това носи със себе си мимолетно усещане за свързване“ (ЕК-Р). Възможно е в момента да искате да спите повече, отколкото до скоро – това е начин на психиката ви да преработи случващото се по тайнствения механизъм на сънищата. Записвайте ги, това може да се окаже полезно за вас във времето, дори да изглеждат странни (като повечето сънища). Сънищата ни дават възможност да тъгуваме и да се сбогуваме с миналото, каквото никога повече няма да бъде и да намерим мир със себе си и него.

„Има нещо лошо там. С вируса този вид мъка е толкова объркваща за хората. Нашият примитивен ум знае, че се случва нещо лошо, но не можете да бъде видят. Това нарушава нашето чувство за безопасност. Чувстваме тази загуба на безопасност.  Индивидуално или като по-малки групи хората са усетили това. Но всички заедно това е ново. Скърбим на микро и макро ниво“, казва в интервюто си за Harvard Business Review Дейвид Кеслър. Нека ви го представя. Той е американски психотерапевт, чиято работа е свързана с Елизабет Кюблер-Рос. Нейното име е популярно сред онези, които се интересуват от въпроса на траура и меланхолията, защото е автор на концепция как се развива в живота скръбта и траура. Вероятно най-популярната илюстрация на теорията й е филма на Боб Фос All That Jazz, където отделните части носят името на етапите на траура. В годините Кюблер-Рос и Кеслър пишат няколко книги заедно, като последната му книга се нарича „Намирайки смисъл: Шестият стадий в траура“ (2019), която е публикувана със съгласието на семейството на Елизабет Кюблер, защото допълва нейната класификация.

Стадиите на траура по миналото ни са 5, като преди това трябва да направим задължителната уговорка, че етапите може да не следват един след друг; че може да не преминете през всички и че интензитета може да бъде различен.  Това са отричане; гняв; пазарене; депресия; приемане. „Тъгата може да ви направи лъжец, пише Елизабет Кюблер, и да казвате, че се справяте добре, когато сърцето ви е раздробено на хиляди парчета“.

Културата на „всичко е наред“

Да кажем, „нищо не е наред“, да очакваме връщането на работното място, да бъде „както преди“ е отричане. Ще имаме нужда от време, дори след като ни се разреши да прекратим изолацията. Никой не знае как ще се променят всички обществени места. Ще продължим ли да спазваме и колко време дистанция? Дезифектантите ще станат ли по-задължителни от всичко друго в чантите ни? Дали ще продължим да се храним спокойно навън? Ще се учим да живеем по нов начин и ще ни боли от това учене.

Капакът на гнева

Научени сме от деца да управляваме гнева си – той се превръща често в хумор и сарказъм, в гняв навътре или болка в тялото; гневът е извор, който може да ни подхранва в контрапродуктивни действия – от хранене до алкохол, от импулси на агресия до такива на автоагресия. Ако усетите, че много ви е яд на всичко това, намерете начин да го изразходвате – във възглавница, не в човек; във вик в природата, не по някой беззащитен. Опитайте се да не бутилирайте гнева вътре, а като изследователи се опитайте да го проучите – много често гневът показва силата на любовта ви. Например недоволството към забраната за излизане може да е с позитивен знак любовта ви към времето навън, природата.

Пазаренето

Това е момента, в който ни дава време, за да се адаптираме – „ще е същото, но…“ е част от речника на този език. Той ни помага да „държим страданието на разстояние“, емоциите да не ни докосват, колкото биха могли, то ни дава облекчение и ни позволява да повярваме, че можем да възстановим реда в този хаос.

Депресия

Депресията ще проникне като пушек в дрехите; пушек, който сякаш никога и с нищо няма да бъде изпран. Особеното е, че когато човек е в този период има чувството, че няма да свърши. Никога няма да бъде друго от това (или ще бъде само по-лошо), оттеглянето от живота се промъква като единствен изход и… всичко няма смисъл. Плановете от вчера са илюзии, кули от пясък на морския зимен бряг. Тогава на човек му се струва, че в ежедневието няма нищо примамливо, то е наниз от дейности, създадени, за да те измъчват, шумовете са силни и далечни едновременно, а знанието е ненужно. Краката сами се влачат, а душата иска само да спи и да забрави. Когато е починал близък, другите са изпълнени със съчувствие известно време, след това някак си очакват „да се оправиш“, но както е казала Емили Дикинсън, все пак депресивна личност, „времето не лекува… то би помогнало само там, където болест няма“ (по превода на Цветан Стоянов).

„За съжаление, депресията е начин природата да ни пази от изключване на нервната система, за да можем да се адаптираме към нещо, което чувстваме, че не можем да се справим“ (по думите на Кюблер-Рос), затова и ако това състояние се проточи повече от няколко месеца, потърсете специалисти по душа, с които да говорите (психотерапевти и психиатри), защото се очаква изолацията, в която сме да провокира в мнозина такива състояния. Но преди да тръгнете натам, нека ви разкажа защо може да е полезно да преминете за известно време през такъв етап сами – депресивното състояние може да ни помогне да разчистим маловажното; да стигнем до места в душата, които не сме били; да разберем кои сме; да ни провокира да бъдем себе си; да прочетем и разберем книги, които в не-депресивното ни състояние не са били интересни или важни за нас; да порастнем.

Приемането

Приемането идва, когато разберем, че това, което имаме е реалността, каквато е. На 2 метра разстояние. Ограничения. Неясноти. Променени отношения. Различни приоритети. Тухлите на настоящето ще са различни. Нови. Може да не ни харесват, но ще са единственото, което имаме. Приемането се е случило тогава, когато си кажете нещо като: „Трябва да измисля как да продължа“. Приемането, казва в интервюто си за HBR Дейвид Кеслър е мястото, където се крие силата. Контролът от това, че може да си измиете ръцете. Може да спазвате безопасно разстояние.

Шестият етап

Дейвид Кеслър получава разрешение да „създаде“ шести етап на скръбта и това е намирането на значение от случващото се. Преди нейната смърт те са дискутирали това. За мен това е доближаването на две далечни като време и място концепции – тази на Кюблер и тази на Виктор Франкъл, който така упорито вадя в разговорите си и неговата „Човекът в търсене на смисъл“. Намирането на смисъл в случващото се, то да бъде използвано за трамплин към следващото ни „днес“ (т.е. утре), може да се окаже силен подтик да преодолеем неудобството на деня и неговото страдание. Ако „тук и сега“ се справим, дори на висока цена, утре ще дойде. „Има нещо мощно в назоваването на това като мъка. Помага ни да усетим какво е вътре в нас… Емоциите се нуждаят от движение. Важно е да признаем през какво преминаваме… Ако позволим на чувствата да се случат, те ще се случат по подреден начин и това ни дава възможност. Тогава ние не сме жертви“.

И сега какво?

Дишайте коремно, за да успокоите мозъка си. Стресът може да бъде управляван до голяма степен чрез физически занимания, а когато човек е по-малко стресиран, имунитетът му е по-силен, а съзнанието не е замъглено от тревожността и паниката. Може да намерите много инструкции за коремно дишане онлайн или при Вашия терапевт, ако е от психотелесна школа.

Опитайте се да се концентрирате максимално в продуктивните занимания, отлагайки за по-късно непродуктивните (тук включвам и проверката на фейсбук).

Намалете информацията за вируса до критичния минимум. Влизането в спорове, четене и т.н. често пъти само ви привиква към това да сте в тревожно състояние и оттам влияе на целия ви начин на живот в момента. Ако ви е полезно това – определете някакво време, което отделяте за темата и стриктно се придържайте към нея. По този начин сами ще регулирате отрицателните мисли и стимули, които идват към вас.

 

Ще завърша с думи от същата работа на Фройд, с която започнах… „Но ако в стихиите бушуват страсти като в собствената ни душа, ако дори смъртта не е нещо самопроизволно, а само акт на насилие от страна на злата воля, ако навсякъде в природата човек е обкръжен от същества, каквито познава и в собственото си общество, тогава вече може свободно да си отдъхнем, можем да се почувстваме като у дома си сред зловещия свят, тогава можем психически да преработим своя безсмислен страх. Човекът все още може да бъде беззащитен, но парализиращата безпомощност вече я няма, може поне да се реагира; а може би човекът дори и не е беззащитен — нали срещу тези грубо насилничещи свръхчовеци отвън можеш да приложиш същите средства, които използуваш в своето общество — можеш да се опитваш да разговаряш с тях, да ги умиротворяваш, да ги подкупиш и по такъв начин да отнемеш част от тяхната сила. Такава замяна на естествознанието с психологията дава не само незабавно облекчение, но и сочи пътя за по-нататъшно овладяване на ситуацията“.

 

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

David Kessler  Finding Meaning: The Sixth Stage of Grief.

Любопитно интервю на проф. Георги Каприев по Дарик Радио

 

 

 

.

 

 

..

Снимки:  Andrea Piacquadio from Pexels

 

..

Хранителните разстройства в КоронаКриза

Този текст е предназначен с хора, които са с активно хранително разстройство и такива, които са преминали са и са се възстановили.

Първата част от текста е за хора, които мислят, че злоупотребяват в храната в момента и се притесняват на какво се дължи това.

 

Горещата телефонни линия за хранителни разстройства във Великобритания (BEAT) отбеляза 30% повече обаждания от началото на коронавирус кризата.  Когато възникне стресова ситуация с такъв мащаб, хората често изпитват съществени промени в хранителното си поведение. Обикновено описвано като емоционално хранене, това е поведението при което започваме да ядем (или спираме) като съзнателно или несъзнателно усилие за потискане или успокояване на негативните емоции. Освен това, при настоящата пандемична ситуация страхът от това дали ще има налична храна в бъдеще (страх, който в огромна степен е ирационален), достъпността и цената на храната в бъдеще може да повлияе на начина на хранене на някои хора. По прогноза на World Obesity настоящата пандемия може да допринесе за увеличаване на процента на затлъстяване, защото въведените мерките в много страни (напр. ограничаването на движение, лична изолация дори за хора, които не са болни (в карантина), ще окажат влияние върху мобилността, а принудителното физическо бездействие, дори за кратки периоди от време, увеличава риска от метаболитни заболявания. Също така, настоящата криза и необходимостта от самоизолация кара мнозина да разчитат на преработена храна с по-дълъг срок на годност (вместо на прясна продукция) и консерви (с по-големи количества натрий) и може да се очаква, че ще  забележим увеличение на теглото, ако това се запази за по-дълъг период от време.

До хладилника и обратно

Има много психологически и биологични причини, поради които се храним при стрес. Доказано е, че храната може да намали отрицателните емоции при някои индивиди, т.е. действа успокояващо, като механизъм за самоуспокояване. Биологически стресът е свързан с промени в кортизола, който играе критична роля в енергийната регулация. Също така сме склонни да жадуваме за храна с по-високо съдържание на мазнини и захар, когато сме по стрес, отчасти защото тялото ни се нуждае от повече енергия, за да функционира, когато е стресирано, а простите въглехидрати са най-бързият начин да постигнем бърз ефект. За съжаление емоционалното хранене обаче води до наддаване на тегло, защото стресорите не си отиват никога от живота, а ние се научаваме да прилагаме този механизъм.

3 начина за ограничаване на емоционалното хранене

  1. Чувствайте… далеч от храната. Когато тръгнете за трети път към хладилника, преговорете наум първо – какво ви притеснява точно днес? От какво бягате в момента – от работата на компютъра, от поредното домашно на детето? От притесненията за работата?
  2. Правете осъзнати избори за храната, която приемате. Ако не може да се спрете да ядете, изберете по-малко лошото. Опитайте се да се храните по график. Задайте си въпроси като: Ще се чувствам ли по-добре след като ям това? Ще съжалявам, че изядох това след 4 часа или след като го изям?
  3. Всеки ден е нов ден. Ако не харесвате как се чувствате след като сте яли, може да започнете с „правилно хранене“. Всеки един ден дава възможност да започнеш на чисто, докато не успеете.

Хранителните разстройства и Covid-19

Изолацията е фактор, които може силно да повлияе на съществуващо, хронично или да „отключи“ заспало хранително разстройство. Това важи за и всички, които са в отношения тип „сложно е да се каже“ с храната или са преминали преди време през такива периоди. Самоизолацията е риск, защото когато човек е сам, мислите могат да го завладеят и колкото и някой да ви убеждава, че трябва да се занимавате и да сте заети – което само може да ви накара да се чувствате зле, щом като другите се справят, а вие не.

Особености по вид заболяване

Анорексия: Внимавайте за влошаване на някои неспецифични състояния като нарушения в настроението, прекомерно почистване и миене на ръцете, прекомерен страх от заразяване. Опитайте се да продължите да си купувате храна въпреки опасенията ви, че може да се заразите в магазините за хранителни стоки. Старайте се да не определяте храните като „добри“ и „лоши“.  хранителни мисли – и да си дадете разрешение да ядете това, което искате, когато искате.

Булимия: Избягвайте да се свръхзапасявате с храни, което може да влоши поведението ви, когато никой не ви наблюдава (т.е. да ги изядете, за да се приключи с това да ви дразнят от затворения шкаф). Внимавайте, ако започнете да пиете алкохол повече от обичайното, това може да е знак, че тревожността ви завзема.

Преяждане: Опитайте се да не складирате продукти и да не готвите повече от нужното за едно хранене. Запасяването с храна може да е предизвика желанието тя да бъде изядена максимално бързо, заради което е добре да направите така, че тя да е далеч от вас или да ви е трудно да стигне Хората, които живеят сами е добре да обмислят дали да не поискат да живеят с друг през това време на изолация.

За всички, които правят много физически упражнения: Ограничаването на движението е проблем за всички, но за хора с хранителни разстройства добавя нов слой тревожност около липсата на движение. Физическите натоварвания помагат на много хора с хранителни разстройства ги използват като начин да се успокояват, физическата умора е  като изход от стреса и тревожността.

Препоръките, които следват, са съобразени със спецификата на хора с хранителни разстройства:

  • Слагам на първо място редовно практикуване на йога, защото това е физическото  занимание, за което има данни, че действа благотворно на хора с хранителни разстройства (линк към научни данни). Използвайте мантри също така. Харесайте си някоя (ще поставя лист в края на текста) и се опитайте да я заучите. Смисълът от тях е, че те действат успокояващо и могат да заглушат вътрешният глас на негативизъм, самообвинения, тревоги и т.н., и т.н.
  • Повече от другите хора имате нужда да получавате по-малко информация за кризата в момента. Ако за много други хора веднъж дневно е достатъчно, за вас вероятно ще бъде най-подходящо да е максимум на два дни веднъж. Ще разберете и без да сте на телефона непрекъснато.
  • Направете план на храненето си, независимо дали сте от хранещите се или не. Ако преяждате, по-добре да купувате ден след ден и да купувате по-малки количества. Яжте колкото се може повече зеленчуци – ако се нахраните първо с тях, ще имате по-малко място за тъпчене с джънк. И дори да ядете храни, които вътрешно не одобрявате, поне ще яли и някои здравословни неща. Яжте винаги в чиния, дори да сте сами. Пийте вода.
  • Старайте се спите поне по 8 часа.  Опитвайте се да се събуждате по едно и също време както преди и водете структуриран живот. Домакинската работа, като и начало на пролетно почистване, ще ви даде усещане за свършена работа.
  • Правете неща, които са свързани с творчество и нужда от концентрация – редете пъзел на импресионист, море или друго подобно, което изисква цялото ви време. Плетенето, книжка за оцветяване, всякакви други арт-проекти. Писането също е добър вариант – дневници, писателски практики и т.н.
  • Ако в момента нямате терапевт, помислете, особено ако видите, че ви става по-трудно, да се срещнете с такъв. Всички терапевти работят в момента и онлайн. Ако това не е опция в момента, услуги като безплатни консултации също са подходящи, поне като временно решение. Поддържането връзка с близките ви не е достатъчна поддръжка, макар е важна част от психичното ви здраве. Всеки, който работи за възстановяване от хранително разстройство, би било разумно да продължи със своя терапевт и диетолог онлайн.

 

 

Още по темата

Gayatri Mantra – тук е дълга, но има и по-кратки версия – тук с текст

Shanti Mantra

 

 

 

 

.

.

 

.

Photo by Cleyton Ewerton from Pexels

.

 

 

Как детето да заобича книгите и четенето (ОТКЪС ОТ КНИГА)

Откъс от книгата

„Превод от детски за напреднали“

на детския психолог

Димитрина Проданова,

която може да поръчате онлайн.

 

 

 

 

 

 

Детство без книги не би било никакво детство. Това би било като да ти забранят да отидеш на омагьосано място, където можеш да намериш най-редкия вид радост.

Астрид Линдгрен

Преди време, в една уютна зимна сутрин 5-годишният тогава мой голям син – Филип, се събуди в голяма тревога: „Мамо, забравила си нещо много важно!“ – почти проплака той. Какво пък толкова важно да е, озадачих се аз?! „Мамо, забравила си да ме научиш да чета.“

Точно това не очаквах от него. Та той е едва на 5! Не е ли още рано да го вълнува тази тема?! Но когато детето даде заявка за развитие в дадена сфера, длъжни сме на мига да му се отзовем и да му съдействаме за това. И аз се отзовах: купих му голям цветен плакат с красиви картинки, съответстващи на всяка буква от азбуката, като А – агънце, Б – балон, В – влакче и т.н. , и го закачих на вратата в хола, където Филип прекарваше най-голямата си част от времето вкъщи. Взех му и една кутийка с почти вълшебни, прекрасно изрисувани карти с буквички и картинки и… играта започна. Дори не разбрах кога се научи това дете да чете, но стана бързо, леко, неусетно, ненасилствено и изцяло свързано с удоволствени изживявания.

Към проекта „Четене“ той самостоятелно включи и нова опция: „Четене на табели по пътя“ в безкрайните ни весели семейни пътувания с баща му и брат му.

Четири години по-късно, съвсем не разбрах как, 5-годишното му братче Стефан зачете най-вече благодарение на батко си. Прекрасна емоция е да имаш повече деца и в някои отношения дори може да бъде и по-разпускащо, отколкото с едно! Но това е друга тема.

Какво всъщност научих през годините за четенето и децата и как да им създадем тази любов:

1) Ние самите трябва да обичаме книгите и децата ни да виждат в нас, че изпитваме истинска радост и удоволствие от четенето. Аз ги обожавам. Всички чанти си ги избирам по това дали ще се съберат тефтер и книга.

2) Четем им отрано. Не чакаме да дойде „точния момент“. Сега е той. Вече тече. Освен това има трик за провокиране на интерес. Преди време руската психоложка Блума Зайгарник изследвала сервитьори в ресторанти и установила, че всеки един от тях помни всичко за своите клиенти, докато не му платят сметката. Така нареченият „Ефект на Зайгарник”, формулиран от нея, спокойно може да се приложи и тук. Ако четем за лека нощ и спрем на най-интересното с думите: „А какво се случило с нашия герой, ще разберем утре!” със сигурност „недовършената история” ще провокира интереса на детето и то ще тръпне в нетърпение до следващото ни четене.

3) Децата са естети. Обичат красивите неща. Обичат и красиви книги с цветни и разбираеми илюстрации. Абстракциите малко ги подтискат, така че първо – ние ще им ги избираме такива, а впоследствие – те сами ще го правят. И да им даваме такъв шанс, защото няма дете, което не притежава инстинкта да доминира и да се стреми към правото и шанса си да има свободен избор!

4) За да пожелаеш нещо, то трябва по някакъв начин да е обвързано с личните ти интереси. Опитайте се да ми предложите книга за електротехника или за шиене на гоблени – няма и да я погледна. Така че, децата си заслужават тези книги, които са свързани пряко с интересите им.

5) Никога не трябва да критикуваме едно дете за избора му на книга, дори да е за нас безсмислен комикс от типа на „Дневникът на един Дръндьо”. Поне е книга, при това – поредица. И знае ли човек, след десет „изчетени” (силно казано!) „Дръндьовци”, дали на детето ни няма да му се прииска нещо по-сериозно – Енциклопедия, например. Да, да – децата обичат Енциклопедии. В кабинета ми най-привлекателната за децата книга винаги е била „Книга с рекордите на Гинес”. Всяко дете тръпне да прочете кой е човекът с най-дълги нокти, кой е филмът, който е донесъл на създателите най-много пари или коя е най-играната компютърна игра…

6) Да не наказваме, нито награждаваме с четене. С първото – създаваме у детето усещане за нещо негативно, а второто си е чист подкуп – ще „работи” само за мига, но не и в дългосрочен план.

7) Да си създадем общ ритуал за споделяне – кой какво е прочел, кое го е впечатлило и т.н., защото всички знаем, че „щастието е в споделянето”.

8) Няма по-уютен дом от този, в който има библиотека с книги, а колко е приятно да имаш детска стая с твоя си библиотека, пълна с книги, които си чел, би препрочел или ти предстоят да бъдат прочетени. За да чете едно дете повече, книгите трябва да са му пред очите. Дори се препоръчва на учителите, които също са ангажирани с това, да стимулират учениците си да обичат четенето, да си създадат библиотека в класната стая. Това особено се отнася за най-малките, които имат интерес към училищната библиотека и към самия процес сами да си избират книжки, но са все още плахи, срамежливи и неуверени да го направят сами. Добрият учител знае как да го направи.

9) Нашите деца живеят в друга ера, в която доминират технологиите. И това е от значение, когато искаме от тях да заобичат книгите, защото те имат вече различни вариации. Ако за детето е твърде ретро да го видят връстниците му с книга, съществуват и електронните четци, и аудио-книги…

10) Също така книгите си искат своето специално време, така че ако не очертаем ясни граници и по отношение на използването на компютъра или таблета за игри, с които да се освободи времево пространство и за четене, детето самò никога няма да го направи.

Четенето на книга е магично изживяване. То е най-сигурният начин да прогониш мрачни депресивни мисли и състояния. То ти отваря врати към нови пространства и светове, среща те с нови хора, герои и съдби. Прави те по-спокоен. Вдъхновява те. Прави те по-добър човек, по-съпричастен и толерантен. Четенето на книги никога няма да те накара да се почувстваш сам и самотен. Хубавата книга е Дар за всеки, но и книгите са като хората – не всяка пасва на всеки. Добрата книга носи усещане за щастие и споделеност. Децата ни заслужават да им дадем този шанс!

 

 

.

Книгата „Превод от детски за напреднали“  на детския психолог Димитрина Проданова, може да бъде поръчана онлайн (както и комплект от двете й книги).

.

.

Може да прочетете разговора между Димитрина и мен за новата й книга в блога.

 

Илюстрацията е на Данчо Русчев-Джино, художник на книгата.

 

 

 

.

.

Димитрина Проданова, детски психолог – „Ако съм успяла да проясня дори едно мрачно детство, тогава съм доволна”. Мисля, че не е само едно. Доста са. И това ми дава криле“.

Времето е като цедка. Остават големите камъни. Запознах се с Димитрина на едно от събитията, които Pampers организира преди години и така, стъпка по стъпка, разговор след разговор, започнахме да се доближаваме и сближаваме.

Видях как се написа първата книга, как първо в очите й се роди втората и така с Димитрина сме тук, в този момент, в който отново сме седнали – аз с неизменното кафе, а тя чай с жасмин, за да си говорим.

Това не е обичаен разговор, защото нито един от въпросите не е мой – те са извадени от нейните разговори с деца и тийнейджъри в „Превод от детски за напреднали“ (може да я поръчате онлайн). В нея ще намерите истории от кабинета й, много информация за света на децата и тийнейджърите, за онова, което родителите искат да научат за децата си, за да са по-разбиращи родители.

Искаш ли да си поговорим малко?

И много може. Обичам да си говоря с хората. Любопитни са ми. И именно това мое любопитство към този калейдоскоп от светове, който циркулира около мене, беше един от подтиците ми да пожелая да стана психолог. А беше отдавна – бях едва на 15 години.

Разкажи ми нещо за себе си. Например – трите най-важни неща, които те определят каква си?

Не съм много сложна за разгадаване, по простата причина, че съм много искрена. Винаги съм притежавала това умение да си казвам какво мисля, как се чувствам и какво ме наранява или радва. Така съм си дошла в този свят. А може и така да са ме възпитали, но със сигурност рано съм го усвоила като познание. Чак по-късно разбрах, че на това да си себе си, тоест автентичен, се приемало като смелост. За мене е в природата ми и много ми помага. Не си трупам и същевременно съм се научила да назовавам нещата със собствените им имена и то своевременно, още преди да са ме наранили. Това се оказа, че било и от компонентите на емоционалната ителигентност и се учело в годините. Аз просто не обичам да ми е зле. Затова го правя. Така че, бих се самоопределила като автентична.

Много си обичам семейството – и биологичното, и разширеното, и това, което създадохме с моя любим Дани-моя сродна душа, която постоянно ме ръчка да си излизам от зоната на комфорт. Без близките ми бих била пуста планета. Връзката ми с тях ми дава любов и много цвят. Най-малката съм от три сестри и родителите ми с мен вече нямаха тази тревожност, както е при отглеждане на първо дете. Сестрите ми винаги са били момичета с много огън, хъс, амбиции и постижения, но за тях си имаше и ограничения. Аз вече имах техния пример и си растях някак волно и свободно, без никакви забрани, но с много любов, свобода и доверие, че ще се справя, с каквото и да се захвана. И когато в девети клас заявих тържествено: „Реших го вече. Ще стана детски психолог!” и то във времена, в които на психолога се гледаше като на бяла врана, несъществуващо животно или тигър албинос, те ми повярваха и не показаха и грам съмнение в мен. Дори ми казаха, че ме бива за това, защото съм доста спокойна. Имаше само един „ръбат камък” в тази идилия от детството ми-най-голямата ми сестра Мариана (бел. Масларова), с дванадесет години. по-голяма от мен, голяма сила, голямо вдъхновение, превърнала се в голяма болка за мене след години, след като през 2004 г. реши да изкачи вр. Еверест и изчезна на около 60-тина метра под върха… В Базовия лагер са я наричали „момичето с красивата усмивка”. И в онзи 24-ти май, много алпинисти са я наблюдавали как крачи нагоре. Сама. Била е почти на върха и… дирите й се губят. Но това е друга тема…

Искаше ми се да кажа, че в онзи знаменателен ден от детството ми, когато оповестих каква ще стана един ден, сестра ми Мариана впи черните си очи в мен с думите: „Късно е”. Аз я репликирах: „Как така?! Аз съм едва в девети клас. Скоро станах на 15 години”, а тя: „Да си психолог е призвание. Или се раждаш такъв, иначе-не става, колкото и книги и учебници да изчетеш или назубриш. Трябва да си роден за това”.

Истина е, че оттогава изминаха 32 години и почти не минава ден, в който се питам: „Дали съм родена за това? Ставам ли?!” и това изключително много ми помага в работата. Така напредвам-гледам да не се вземам твърде насериозно, но и да не се спирам.

Също така, безценен дар са ми двамата ми прекрасни сина-Филип и Стефан и техния баща. Не мога да живея без любов. Семейството ми я дава.

И без приятели не мога. Имам няколко, които са си само мои, с които всеки миг ми е безценен.

Така че, аз съм социално същество-вече стана ясно. И много своенравно и свободолюбиво. Обичам да обичам. Обичам да чета книги. Обичам да пиша – винаги си драскам нещо, още откакто се помня. И има нещо, без което също не мога – да пътешествам. Била съм в 35 държави. Имам още много в списъка, но съм влюбена в Тибет и Непал, а Латвия и Естония са прекрасни територии, които бих обхождала надлъж и нашир поне веднъж годишно. Там ми е сърцето.

Как се пише книга?

Аз си имам моя си концепция по темата – книга се пише по малко, без грандиозни планове, освен ако не ти е професия, защото тогава писането си е просто работа и то яка, трудоемка, целенасочена, планирана. Тръгвам с идеята да не е Книга, защото ми звучи много грандиозно и… блокиращо. По-скоро си казвам, че си драскам това-онова, пиша на ръка. Пиша всеки ден, но с уговорката, че дори може да е и едно изречение, няма значение, важно е да съм го написала, защото Музата е много игрива. Тя се завихря около тебе, трепти като красива пеперуда и иска вниманието ти и ако не я хванеш поне за миг в шепите ти, тя отлита, при някой по-отзивчив от теб най-вероятно. В първата ми книга „Пътувани сънища – Тибет, Индия, Непал”, бях сравнила творческия ми импулс с: „красив непознат мъж, който срещам случайно на улицата и чака да го заговоря… Идва в деня ми винаги с толкова много идеи и заряд, но ако го игнорирам, ако не ги споделя с него върху белия лист, той просто си тръгва. Не мисля, че ми е обиден. Прекалено зрял е, за да го прави. По-скоро е фин и деликатен, не иска да ми се натрапва… И лошото е, че колкото по-често го пренебрегвам, толкова по-рядко се завръща отново при мене. Не зная кога ще е следващият път. А ще има ли утре за нас, двамата?…”.

Откъс от книгата на Димитрина Проданова може да прочетете тук

Писането на книга, създаването на такава е труд, не е просто да си решиш и тя да ти се материализира. Наистина, писането носи радост, но да си създадеш навик да пишеш и то не само да чакаш да те осени вдъхновението, се изисква голяма самосциплина. Затова, изключително уважавам всеки един, който е създал книга, продукт на изкуството, открил е изложба. Зад това стои изключително много вложен ресурс от: време, енергия, търпение. Само вдъхновение за подобна реализация не е достатъчно. Гледаш книгата на даден автор-красива, спретната, чистичка, примерно някакви си 250-300 страници и ти изглежда толкова лесно да създадеш нещо такова. Но това, че авторът, за да остави тези страници най-вероятно е написал поне два пъти по толкова и колко много други хора са се потрудили, за да се „роди” тя – редактор, коректор, художник, издадел, печатар. Книгата е „черешката на тортата”, „върхът на айсберга”, твоето новородено дете. Прекрасно е усещането да я поемеш в ръцете си, да прокараш длан върху гладката й чиста прекрасно изрисувана корица, да разлистиш страниците й и да вдъхнеш с пълни гърди аромата й… Това си е Среща, голяма!

А героите ти реални ли са?

По-истински от това-накъде?! Това са децата, които ежедневно срещам в кабинета си. Естествено, съхранила съм автентичността на историите и на характерите, но съм спазила конфиденциалността, повечето от имената са сменени, освен на много от тях, които пожелават да бъдат споделени. Имам клиенти, които приемат с радост това да бъдат описани в книга, за тях това е висша чест и именно те са дословно споделените. Всъщност, като се замисля, почти всички „развръзки” в моите описани случаи са толкова вдъхновяващи, че ако аз бях клиент на психолог, с моя проявен огромен ресурс за справяне, който само лекичко е бил подпомогнат от терапевта да се „отключи”, не бих желала да съм инкогнито. Така че, имам много истории с подменени имена, на десетки истински малки герои, които са реално крачещи сред нас човечета и спокойно могат да ни вдъхновяват с това, как се справят с тежки дилеми, мъчителни емоции и чувства, сложни ситуации, травматични епизоди в живота си и т.н. Хубавото на книгите ми „Превод от детски” и „Превод от детски за напреднали”, които са синтез на личните ми прозрения от 20-годишната ми практика като детски психотерапевт, е в това, че описват нашите деца-българските, със специфичната им народопсихология и стратегиите и техниките, които работят именно за тях. Тук няма шаблони и клишета, има истински истории с работещи модели от моята практика. Това са си моите прозрения.

И какво се промени за тези 2 години (от издаването на „Превод от детски“)?

Времето мина много бързо. Сякаш беше вчера. Мисля, че наистина лично аз в практиката си станах по-напреднала. И в писането-стилът ми е по-изчистен. Все повече съумявам с по-малко думи, да прокарам по-сложни послания. Срещнах междувременно десетки хора и то прекрасни покрай представянето й – имах много покани в гр. София и още в 11 града. Научих се смело да говоря пред голяма публика и с изненада усетих, че подобна изява ми носи истинска наслада. Няма такова зареждащо преживяване – да се срещаш и общуваш с хора, които приветстват идеите ти, които те гледат жадно, сякаш си чист планински извор и искат и още, и още и още… Преди време си мислех, че съм доста срамежлива, че ако застана на сцена, току виж ми изскочило сърцето от страх. Толкова съм благодарна на Съдбата, че покрай книгите ми, ми отвори и нови пространства. Не съм същата отпреди две години-по-силна съм и по-уверена, най-вече в това, че съм в Пътя си и че това, което правя е смислено и помага. Понякога много се изморявам и то от глупост, от самата себе си, защото работата ми е като допинг и често пъти се раздавам твърде много и не се щадя. Ето, на това трябва да се науча. Задай ми този въпрос след две години. Дано успея да ти отговоря, че съм поработила по въпроса.

И каква е тайната ти?

Имах една прекрасна тийнейджърка Ева, която беше изключително харизматична, талантлива в много сфери – учеше японски, композираше музика, свиреше на пиано, рисуваше комикси, пишеше разкази и същевременно беше пълна с приятели, които безогледно я използваха като личен психотерапевт, грубо казано – направо я черпеха. Но същевременно Ева винаги преливаше от енергия. И когато един ден я попитах: „Откъде ти черпиш енергията си?”, тя само се засмя: „Нима не разбираш?! Аз съм самозареждащ се генератор. Колкото повече давам, толкова повече получавам.”. Все ми се иска да вярвам, че и аз го мога. Като нея. Нищо, че когато се запознахме, тя беше на 14 години. и е много по-лесно да си подобно Чудо на тази възраст, а аз отдавна не съм в нея. Но все пак, ми се иска да го мога-да съм „самозареждащ се генератор” и колкото повече давам, поне толкова да получавам. Засега мисля, че ми се получава и мисля, че е първо, защото имам пълната подкрепа от близките си, второ – работя нещо, което ми носи постоянно усещане за смисъл и трето-защото, когато давам, не го правя с идеята-колко ще получа в замяна. Просто си давам, щом го мога, докато го мога…К акто виждаш, нямам някакви сложни тайни трикове, които да ме правят щастлива. Винаги съм го знаела-най-значимите неща, не са сложните неща. И когато си позволиш да пътуваш много по света, най-силно го разбираш, защото виждаш, че от каквото има нужда един номад, живеещ в юрта и пасящ яковете си насред Тибетското плато, от същото се нуждае и един скандинавец, подготвящ яхтата си за снобско парти, а то е: здраве, семейство, храна, подслон и усещане за смисъл.

Тренираш ли нещо?

Карам колело и ски. През тийнейджърските ми години оцелях от пубертета благодарение на активното ми занимание със скално катерене. Бях състезател към „Академик-Пловдив”. Спортът е задължителен за всеки, не само за децата. Спортът калява най-вече психиката, особено ако станеш активен състезател. Учиш се да приемаш и загубата, и победата. Дава ти самочувствие. Зарежда те с енергия и светли чувства. Среща те с амбициозни, успешни или поне стремящи се към успеха хора. Имаше един известен катерач  – Волфганг Гюлих, който в биографичната си книга, беше казал нещо, което предопредели много от следващите ходове в живота ми, а именно: „Степента на спада е равен на степента на покачването”, тоест колкото по-дълго си се потрудил за нещо, за да усвоиш някакви умения и познания, толкова шансът ти да ги загубиш/забравиш е по-малък или поне-много по-отсрочен във времето. Така че и в работата ми, много залагам на това-трудя се на психотерапевтичното поприще вече цели 20 години и ставайки все по-добра в този занаят, зная, че не трябва да се спирам в стремежа си към себеактуализация.

Какъв е най-големият ти страх?

Страхувам се от загуба на близки хора. Страхувам се, че може да дойде един ден в живота ми, в който никой няма да има нужда да му даря любовта и вниманието си. Имам богата фантазия за много страхове. Страхувам се да не мина през живота, без да оставя дори една следа, но по отношение на този ми страх скоро Астрид Линдгрен, на която изключително се възхищавам, малко ме поуспокои с прозрението си, което напълно ми импонира: „Ако съм успяла да проясня дори едно мрачно детство, тогава съм доволна”. Мисля, че не е само едно. Доста са. И това ми дава криле.

Какво те прави така щастлива?

Казах го вече-семейството ми, децата ми, Дани, бийгълът ни Чарли, който е най-доброто човече сред кучетата и най-доброто куче сред хората, пътешествията, срещите с прекрасни хора, които четат книгите ми и искат срещи с мен, писането, реализирането ми в този процес, работата ми с хилядите прекрасни деца и техните родители, които минават през кабинета ми, семейните ни пътешествия с кемпер из Европа, скиталчествата ни из Азия… Творчеството ме прави щастлива-във всякакви форми. Работата ми е изключително творческа и съм благодарна, че Бог ме е дарил с отзивчив ум и чисто любящо сърце и това именно ми помага да мога и аз да помагам и то не с назубрени клишета от книги и от учебници, както и това, че никога не забравям да се питам, както сестра ми ме провокира преди толкова много години: „Ставам ли за тази работа? Родена ли съм да бъда психолог?!”. И толкова много ми се иска да й го кажа: „Надявам се. Дано е така!”

 

.

Може да поръчайте книгата с доставка на Димитрина Проданова „Превод от детски за напреднали“ или комплект от „Превод от детски“ и „Превод от детски за напреднали“.

 

.

Снимка: личен архив на Димитрина Проданова

Спокойствие и само спокойствие! (от серията „Как да“)

Страхът води до паника. Паниката води до нови страхове и паника. Изведнъж притесненията ви през януари стават нелепи – защо не отидохте до Италия? Защо направихте това, а не друго? Хоризонтът е толкова тесен изведнъж, а бъдещето се измерва в две седмици, месец? Здравето, парите, всичко се схлупва. Трудно е да си оптимистичен, когато си завладян от страх, или когато в лапите на нощта бъдещето някак си… го няма. Правя този пост, опитвайки се да събера накуп основните препоръки какво може да направите, когато корона-тревожността ви връхлети, максимално практично.

Тези дни психологът Джъстин Рос създаде термина „тревожност тип коронавирус“, която вероятно ще остане като термин, защото описва специфичната тревожност, от която сме обзети, защото тя съдържа три основни елемента.

  1. Непридвидимост: заради неяснотата какво предстои
  2. Липсата на контрол: когато не вярваме, че имаме пряко въздействие и възможност да овладеем ситуацията адекватно
  3. Опасност за хората или нещата, които ценим

Съответно хората се справят с тези три точки по начините, за които се сещат – купуванене на храна, лекарства, непрекъснат престой в социалните и електронните медии. Те ни дават повече усещане, отколкото реален контрол.

Психо-хигиена

Чистота. Освен ръцете, чистете си и ушите, и очите. Прочистете фийда си от ненужни коментари, не стойте залепени за телевизорите непрекъснато, гледайте по малко, централните новини (този съвет го взех от Световната здравна организация). Изобщо избягвайте гледането, четенето или слушането на новини, които ви карат разтреперват. Ако нещо наистина сериозно се случи, ще разберете и от други канали (ще ви се обади някой)

Търсете информация и за доброто. Мозъкът ни е така създаден, че търсим лошата информация, но ще запомним най-доброто. Затова и когато замръзнете пред цифрите на заболелите или починалите, потърсете и тези за излекуваните или вижте процента на незаболели спрямо общото население.

Параноите. „Пуснат вирус“, американците, руснаците, рептилите, тамплиерите – след 2020 ще имаме толкова много книти и теории за четене, че сега е губене на време да търсите – и да ги прочетете всички тях, какво от това? В момента нямате нужда от тях, защото тровят най-важното – надеждата и могат да попречат на усилията ви да осмислите крачките, така че да преминем през този период.

Грижете се за тези, които (може да) се грижат за вас. Медицинските лица са онези, които в идващите дни ще трябва да направят всичко онова, което знаят и могат, за да сме добре. Бити, нископлатени, обиждани, това са хората, които заслужават не само браво, не само пари, но най-вече уважение и разбиране за това, през което преминават и правят.

Отношения с близките

Когато на важния друг не му пука. Това се случва – единият е презапасен с антибактериални гелове, на другия не му пука. Правилният отговор? Съветите на СЗО, МЗ, NHS или който и да било друг източник, написан от лекари. Причината? Ако човек отрича проблема, това е проблем за двамата.

Лепенки за душа с еднорози. Споделяйте с близките си, поддържайте отношения с хора, които ви карат да се чувствате добре. Ако не може да избегнете контакт с човек, който е токсичен, опитайте се да прекарате поне двойно повече време с такъв, който е мехлем за душата ви.

Структура на деня

Поставете си – на вас и домашните – минимум задачи, включително и приятни, които трябва да свършите. Това ще помага да имате усещане, че правите нещо, че има смисъл. Това е шанс за Мари Кондо да влезе в живота ви, ако вече не го е направила.

Физически упражнения. Гиричките са прашасали? Избършете ги. Кростренажора или велоелгометъра стои трета година в olx – най-накрая полза от нея. Дори да не сте правили йога отдавна, сега е момента. 30 минути физически упражнения дневно драстично ще променят шанса на психиката ви да не прегрее.

Сън. Придържайте се към съвета от 6-8 часа сън. Ако започнете да страдате от безсъние говорете с личния лекар за временно (лекарствено) решение. Сънят е ключово важен за всички в момента, за да задържат имунитета си по-висок. Преди време направих дълга статия за безсънието, но не съм сигурна, че в момента може да помогне.

Хранете се добре, пийте по-малко алкохол. Алкохолът е „прочуто“ лекарство.  Алкохолът е алкохол и макар да свали тревожността временно, той няма да помогне на настроението ви – но ще сте в риск следвашия път да пиете повече. Ограничете или драстично намалете алкохола, защото е възможно да пречи и на съня ви

Тук и сега

Пъзели от 10,000 части, картина на Моне; стига с този Нетфликс, започнете да гледате Дързост и красота от началото (8,000 епизода); каквото и да е друго от скролване до тендовагинит на пръстите е по-добро – книги, филми, музика, скрабъл, монополи, активити.

.

Вътрешният свят

Паника? Тревожност? Напълно нормално е да сте разтревожени. Приемете, че това е част от ситуацията и останете в тревогата, без да влизате в паниката. Как? Със следването на съветите на здравните власти. Не отричайте правото си да се тревожите, но го използвайте в своя полза.

Включете бъдеще време в разговорите.Всички ние реагираме спрямо жизнения си опит и път. В момент като този се включват защитите, такива каквито са били описани от психоанализата.  Затова и тези които рационализират, и тези които се тревожат всички реагират спрямо своя опит, затова и се запитайте – „кое е правилното решение според мен за мен?“. Ако имате усещането, че изпускате контрола сериозно, освен ежедненвието (гирички и сън), се опитайте да мислите за идващите три месеца – какво ще правите, когато кризата свърши. Мечтайте. Използвайте тези дни, за да помислите, какво сте отлагали досега и мислете за него – в бъдеще време.

 

 

 

 

.

.

 

 

.

 

Снимка Pexels

Как да говорим с децата за коронавируса

Този пост е базиран на материала на Американската академия по детска и юношеска психиатрия Talking to Children About Coronavirus (COVID19), чийто автор е д-р Дейвид Фаслер, член на академията, детски и юношески психиатър с практика в Бърлингтън, Вермънт, професор по клинична психиатрия в University of Vermont Larner College of Medicine, в bold с допълнения от мен в италик.

Говоренето с децата не е приумица, нито ще им навреди – те разбират достатъчно много, дори най-малките – но ако не говорите, създавате възможност страховете им за неказаното, липсващото, да създаде фантазии и страхове, които сега и в бъдеще може да ги плашат повече, отколкото един или много разговори. Тъмното и неясното са много по-страшни, отколкото разговора. Ако самите вие сте много притеснени и ви е трудно да мислите за друго, погрижете се първо за себе си – с лекари по притесненията, каквито са психиатрите или краткосрочна психотерапия, защото децата естествено имитират вашето поведение и то може много да им повлияе и уплаши. Достатъчно е децата да бъдат уверени, че правите най-доброто за тях, това е им стига, за да са спокойни.

Родители и учители са пред предизвикателството да обсъждат темата за коронавируса с малки деца. Въпреки че темата е трудна, тя е и важна, заради което има няколко отправни точки, които бяха посочени в документ на Академията, който споделям с допълнения.

Кризисните ситуации в общественото здраве са трудни за всички, заради което разбираемо, много деца се чувстват уплашени и объркани. Като родители, учители и грижовни възрастни можем най-добре да помогнем, като слушаме и отговаряме по честен, последователен и подкрепящ начин. За щастие повечето деца, дори и тези, които са преживявали вече травма от траур или са били хронично болни, са доста издръжливи. Въпреки това, създавайки отворена среда, в която те се чувстват свободни да задават въпроси, можем да им помогнем да се справят със стресови събития и преживявания и да намалим риска от трайни емоционални затруднения.

1. Създайте отворено и подкрепящо пространство, в което децата да могат да задават въпроси. В същото време най-добре е да не насилвате децата да говорят с вас, ако и докогато не са готови.

Някои насоки: това е времето, дори да е няколко минути, в което не се занимавате с други неща – например вървите сами към спирка, магазин и т.н. Опитайте се да не провеждате раговора твърде късно вечерта (за да не се събуди през нощта). Оставете детето да води разговора или разговорите и се старайте да давате кратка, но съществена информация – например „да, има болни, следим какво става“. Ако можете, спестете конспиративни теории и т.н.

2. Отговаряйте на въпросите честно. Децата често знаят или ще разберат, ако ги заблуждавате, което ще повлияе на доверието, което имат към вас.

Някои насоки: Ако не знаете отговора на въпроса, по-добре да кажете „не знам“ и използвайте момента да проверите на сайт от типа на този на МЗ или на СЗО за информация.

3. Използвайте думи и концепции, които децата могат да разберат, като се стараете обяснението да е подходящо за възрастта и етапа на развитие на детето.

Някои насоки: Колкото е по-малко детето, толкова по-малко може да разбере темата, но може да усети страха ви. В същото време, преди тийнеджърските си години, децата са завършени егоисти и липсата на емоционална интелигентност понякога изглежда шокираща за възрастните, затова не тълкувайте превратно поведението им като безотговорно и т.н.

Направете миенето на ръце забавно – купете сапуни, които се пенят повече и пейте „Хей, ръчички“, класическа песен, изключително уместна в момента, дава и настроение. Ето как във Виетнам информират и убеждават деца и възрастни какво да се прави (песен с превод на английски)

Спрямо възрастта му, детето може да знае, че хората умират и да разбира какво означава точно това. Концепцията за смъртта при децата варира спрямо годините и етапа на развитие, в което е. Вместо да влизате в темата за смъртта, може да обърнете раговора към това, което се прави, за да бъдат предпазени от болестта – например: „децата се разболяват по-рядко от възрастните…“, „когато си мием ръцете редовно и се храним здравословно, това ни помага да сме здрави…“.

Създаването на ред и задачи – например кой след кой си мие ръцете, кой е отговорен за това да има сапун и кърпи дава усещане, че те участват и за контрол над ситуацията. Когато всеки има отговорности, планове и задачи, това намалява стреса и тревожността.

4. Помогнете на децата да намират точна информация – например на сайта на Световната здравна организация.

Някои насоки: Целта е да тествате дали децата знаят неща, които са неверни. Може да попитате детето, ако е по-голямо: „Говорите ли си с приятелите си за вируса? Какво казват те?“. Ако е по-малко въпроса може да звучи така „Чувал ли си големите да говорят за болестта, която сега се разпространява?“.

5. Бъдете подготвени да повтаряте информацията и обясненията си по няколко пъти. Някои части от информацията може да е трудна за приемане или разбиране. Задаването на един и същ въпрос отново и отново може да бъде начин за едно дете да се успокоява чрез думите ви.

6. Дайте възможност на детето да изрази своите мисли, чувства и реакции. Оставете ги да знаят, че техните въпроси и притеснения имат своята важност и съответстват на времето.

Някои насоки: Ако детето ви се разболее или каже, че го боли гърлото или се прокашля се опитайте да запазите спокойствие. Много вероятно е да се изплаши също толкова, колкото и вие, но всъщност симптоматиката на болка в гърлото, температура или кашлица може да е също така грип или настинка. Тук също така бихте могли да им обясните това, което вече знаем за вируса – а именно, че той рядко поразява деца, но бъдете разбиращи техните притеснения, без да им внушавате и своите.

7. Запомнете, че децата имат склонност да приемат лично ситуацията. Например те може да се тревожат за своето собствено здраве или това на най-близките им хора и приятели, както и за тези, които пътуват или живеят надалеч.

Някои насоки: Ако чуят, че възрастните хора по-често може да се разболеят – както е и случая с първите разболели се в България им дайте възможност да се чуят по телефона или скайп с баби и дядовци, ако не са наблизо.

8. Успокоявайте ги, но не давайте нереалистични обещания.

9. Нека децата знаят, че има много хора, които помагат на засегнатите от коронавируса. Това е добра възможност да покажете на децата, че когато се случва нещо страшно или лошо има хора, които помагат.

Някои насоки: Може би сега не е време точно пред тях да споделяте личното си мнение за състоянието на здравната система в страната, ако то е крайно негативно. Да кажете, че лекари и учени работят за решаването на проблема с вируса е необходимия минимум, за да ги успокоите.

10. Децата се учат, гледайки родителите и учителите си. Те следят как вие откликвате на новините за заразяванията, както слушат разговорите ви с други възрастни.

Някои насоки: недейте да казвате „ти не се притеснявай“. Ако не се притесняват, ще започнат да го правят, защото нещо става. Опитайте се да им обясните повече, че ще запазят здравето си, отколкото, че ще се разболеят. Например: „Мием си ръцете, за да сме здрави“, а не „Измий се, за да не се разболееш“.

11. Не оставяйте децата да гледат твърде много телевизия с плашещи образи. Повтарянето на такива сцени може да са смущаващи и объркващи.

12. Децата, които са били болни от сериозни болести или са губили близки са по-уязвими от образите или новини за починали хора. Тези деца може да имат нужда от по-голяма подкрепа и внимание.

13. Децата, които са твърде заети с въпроси или опасения за коронавируса трябва да бъдат насочени към детски психолог или друг специалист. Други знаци, които показват, че детето има нужда от по-голяма помощ включват: повтарящи се нарушения на съня, натрапчиви мисли или притеснения, разсеяност, по-голяма от обичайната; капризи и недоволства, отново повече от обичайните, повтарящи се страхове от болест или смърт, нежелание да се разделят с родител или родителите или нежелание да посещават училище. Ако подобно поведение продължи, помолете педиатъра, общопрактикуващия лекар или училищния психолог да ви насочи към подходящ специалист.

14. Въпреки че родителите и учителите могат да следят актуалните новини с интерес и внимание, повечето деца просто искат да бъдат деца. Те може да не искат да мислят какво се случва в цялата страна или другаде по света. Може да предпочитат да играят на топка и т.н. И това също е нормално. Децата са деца.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Фейсбук страница на Световната здравна организация, клон България с материали на български

Листовка на СЗО Как да помогнем на децата да преодолеят стреса при евентуална епидемия от коронавирус, публикувана в 24 часа (pdf)

Изчерпателен материал от сайта на вестник Сега (добавен към поста на 10 март 2020)

Често задавани въпроси и отговори за коронавирус (COVID-19) и децата (Източник: CDC)

Децата по-податливи ли са на вируса COVID-19 в сравнение с общата популация и как може да се предотврати инфекцията?

Не, няма доказателства, че децата са по-податливи. Повечето потвърдени случаи на COVID-19, съобщени от Китай, са възникнали при възрастни. Съобщава се за инфекции при деца, включително при много малки деца. От ограничена информация, публикувана от предишни тежки остри респираторни синдроми на коронавирус (SARS-CoV) и коронавирус в Близкия изток, респираторен синдром (MERS-CoV), инфекцията сред децата е сравнително рядка.

Различава ли се клиничната картина на COVID-19 при деца в сравнение с възрастните?

При малкото случаи на деца със COVID-19 в Китай са описани симптоми, подобни на настинка, като треска, хрема и кашлица. Стомашно-чревни симптоми (повръщане и диария) са съобщени за едно дете със COVID-19. Тези ограничени доклади предполагат, че децата с потвърден COVID-19 обикновено са имали леки симптоми и въпреки че са съобщени тежки усложнения (синдром на остър респираторен дистрес, септичен шок), те изглеждат че ще бъдат редки.

Има ли при децата повишен риск от тежко заболяване, заболеваемост или смъртност от инфекция COVID-19 в сравнение с възрастните?

Има много малко съобщения за клиничните резултати при деца с COVID-19 към днешна дата. Ограничени доклади от Китай предполагат, че децата с потвърден COVID-19 могат да са с леки симптоми и въпреки че са съобщени тежки усложнения (синдром на остър респираторен дистрес, септичен шок), те изглеждат редки. Въпреки това, както и при други респираторни заболявания, някои популации на деца могат да бъдат изложени на повишен риск от тежка инфекция, като деца с протичащи едновременно заболявания.

 

 

Photo by Jennifer Murray from Pexels

 

 

 

 

 

Короната на вируса – тревожност, депресия и ОКР

И докато едни се запасяват с Тамифлу, а други изкупуват дезифектанти и продукти от първа необходимост, остава една територия, която е много сериозна част от пандемичния статус, в който е света е в очакване на нови и нови случаи, а емисиите на новините напомнят филми, в които човечеството е пред масова опасност.

Стоп! Измихте ли си ръцете?

Това продължава да е основното послание на Световната здравна организация за предпазване от вируса – мийте си ръцете. Тук ще кажа, без никаква ирония, че редовното миене на ръце е едно от най-големите открития в историята на медицината – и продължава да е такова, дори във високотехнологични времена.

В момента кризата не е само свързана със заразяване от вируса, тя е и свързана с психичното здраве на населението и затова в този пост искам, поне доколкото мога, да обърна внимание на рисковете за психичното здраве, които се крият пред повечето от нас.

Работата с психичното състояние по време на пандемии е тема, с която психолози и психиатри се занимават от много години – вече сме много по-напред в познаването на феномените на психиката спрямо например 1918, когато върлува инфлуецата. Така както болестта има своят начин на развитие, така и психологическите аспекти на епидемията имат своите специфики и развитие – те се хранят с несигурността и избухват под формата на индивидуална или масова паника (по думите на Damir Huremović, автор на Psychiatry of Pandemics – A Mental Health Response to Infection Outbreak).

Подобно на случаите на природни бедствия, терористични атаки, така и кризите в областта на общественото здраве могат да накарат хората да се чувстват тревожни и да показват признаци на стрес, дори когато са изложени на нисък риск или няма риск да бъдат засегнати от пандемия. Често пъти при природни бедствия държавите реагират с изпращане на специалисти, които да помогнат на засегнатите да преминат с по-малко психологически щети през периода. В настоящето време обаче засегнатите са потенциално… всички.

В световен мащаб има изработени през последните години стратегии за справяне със страховете като част от Pandemic Influenza Plan. През последните 11 години в света е имало имали няколко подобни пандемични епизоди – ебола (2019); зика (2016); ебола (2014); детски паралич (2014); свински грип (2009), но никога досега не е било толкова глобално и толкова близо до нас. Липсата на информация създава пространство за мълви и страх – затова са и редовните справки в новините – така е редно да се прави. 

Съществуването и говоренето за тази засега неконтролируема зараза се знае ще повлияе на населението. Като цяло най-засегнати ще бъдат тийнеджърите, възрастните жени, хората с предишни или хронични физически и психически заболявания. Социалните и културните модели до голяма степен определят реакцията и затова вероятно много мъже ще са склонни да подтискат тревожността си чрез пиене или избухвания.

Емоционалната зараза

Най-трудното обаче, което ни предстои и видяхме през последните дни е нещо, което Густав льо Бон в книгата си „Психология на тълпите“ (1895), обяснява как колективното може да завладее индивидуалното и определен поведение да се превърне в заразително. При този процес едно, дори нелогично поведение бива следвано от масата хора, което води до сериозен риск за всички, защото нелогичното поведение на масата вече е проблем за обществото.

По-късно Робърт Парк работи върху теорията, че хората имитират поведението и емоциите на другите, когато преживяват стрес (това особено има връзка за поведението в семейството в момента). В такива стресови ситуации много хора се увличат да правят „каквото и другите“, за да и избегнат външни подигравки или нападки.

Ще опиша този феномен с друг пример от психология на болестите. През 1962 в американска фабрика работници споделят, че са ухапани от „тайнствено насекомо“, при което им е станало лошо, с изтръпване и гадене. Скоро толкова служители развиват симптоматиката и биват хоспитализирани, че става проучване, при което се установява, че симптоматиката не е телесна изобщо, а е случай на масова хистерия в следствие на стрес и тревожност.

Дотук се знае, че податливи на масова хистерия са екстровертите, жените, хората в гъсто населени райони. Искаме или не, човешкото поведение може да се задвижва не само от личните емоции и характер, но и от външни сили. За да избягаме от тяхната силна гравитационна сила може би единственото, което можем да направим е да ги осъзнаваме и да говорим за тях.

В много хора паниката и стреса, като реакция на усещането за липса на контрол на ситуацията води до опасения, при които хората започват да се презапасяват с маски и други медицински консумативи. Това често е последвано от тревожност, нарушения на съня и цялостно по-силна чувствителност към всякакви, дори много леки и иначе незабележимо преминаващи чувства да отпадналост. Хората с психични заболявания могат да бъдат особено уязвими от последиците на тази паника. Децата са друга уязвима група – те не могат да оценят сами опасността и затова копират реакциите на родителите си, техните изказани и неизказани страхове.

Данни от изследване на Китайското психологическо общество сочат, че 42.6% от китайските граждани са с повишена тревожност заради епидемията в страната, а от тестове на извадка от 14,000 лица 16.6% са с умерена до остра депресия (Reuters)

„Домашно да си предпишем и да дадем и на децата по един антибиотик, за всеки случай“

Да. Прекалено много хора го правят. Не мога да убедя никой, който вярва, че Земята е плоска, че тя е кръгла, нито да споря с хора, които решават да си предписват лекарства без лекар, но ще дам две други посоки.

Предразположение към развитието на психични заболявания се свързва с инфекциозни огнища. При повтаряща се експозиция на антибиотици, по-специално пеницилини, има повишен риск за депресия и тревожност (Lurie I, Yang YX, Haynes K, Mamtani R, Boursi B. Antibiotic exposure and the risk for depression, anxiety, or psychosis: a nested case-control study. J Clin Psychiatry. 2015;76(11):1522–8. https://doi.org/10.4088/JCP.15m09961).

Лечението с някои антивирусни средства също може да доведе до невропсихични усложнения. Разбира се, понякога риска от едното е по-малък от другото и затова трябва да се действа спрямо препоръките на лекарите. През 2005 и 2009та СЗО препоръча в засегнатите райони използването на средства като озелтамивир за предотвратяване на огнища на грип и макар да са били наблюдавани невропсихични усложнения, това остава като пример за това че където риска от зараза на популацията е по-малък от отделните случаи на усложнения (Gupta YK, Meenu M, Mohan P. The Tamiflu fiasco and lessons learnt. Indian J Pharm. 2015;47(1):11–6. https://doi.org/10.4103/0253-7613.150308. PubMed PMID: 25821304; PubMed Central PMCID: PMC4375804).

 

Депресия

Проучванията показват, че процентите на хора, страдащи от депресия обикновено се покачват след подобни кризи в общественото здраве. Депресията е част от естествените психологични механизми на реакция в трудни моменти и се проявява в симптоми като проблеми с апетита, съня, спад на енергия, проблеми с концентрацията, безполезност, вина, безнадеждност, и суицидни мисли, които ако продължават повече от 2 седмици е добре да се видите с психиатър и/или психотерапевт, за да се установи евентуално диагноза на голям депресивен епизод.

Обсесивно-компулсивно разстройство

В началото написах, че миенето на ръце е основен инструмент за предпазване от вируса. При много хора обаче това предписание, което включва хигиена на измиване след престой на обществени места е възможно да се изрази в непрекъснато ползване на дезифектанти и миене на ръце до рани. Липсата на окончателно лечение на коронавирус лесно засилва тревожността. Натрапливите мисли (притесненията на човека, че е мръсен и се нуждае от измиване, почистване или стерилизация) се изострят при определен тип хора и в такъв момент, освен личния лекар е добре да поговорят с психиатър, за да облекчат симптомите си. Как да разберете дали е момента за психиатър? При усложненията от прекомерното почистване – суха, напукана кожа (което може да доведе до инфекции всъщност); контактен и атопичен дерматит. Използването в прекомерни количества на токсични препарати за почистване до дихателни проблеми и това е много сериозно – затова приемете, че самата ситуация в някои от нас „отключва“ това поведение и вземете мерки да се погрижите не с още едно измиване, а с концентрация овладяването на мислите – с когнитивно-поведенческа терапия или лекарства.

Повишена тревожност

Тревожните разстройства също ще вземат дял от влошаването на психичното състояние. Хората, които имат обща тревожност за здравето си, както и тези с генерализирана тревожност е по-вероятно да влязат в такава, включително и хора, които са страдали в миналото от панически атаки, по думите на Джули Пайк, клиничен психолог от Чапъл Хил, Северна Каролина. „При липсата на ясно решение на въпроса, хората се тревожат и търсят още информация в опит да разрешат тревожността си“.

Липса на доверие в лекарите и медицината

Ножът с две остриета в ръцете на паниката е, че като част от психичния статус по време на криза в общественото здраве, много хора ирационално престават да вярват в медицинското лечение, което само спомага за разрастването на кризата. Най-често недоверието в медицината е свързано с конспиративни теории.

Теория на конспирацията и нейните адепти

Изправени пред потенциално нелечимо заболяване, у някои хора се събужда една част, която е свързана с психотичното. Тревожността провокира желание за отговор и липсата на медицинско образование, но достъп до много ресурси и теории може да доведе до теории, които са чиста игра на мозъка и да объркат дори цялостно здрав човек. В пресечната точка на психозата и обсесивността е заблуждаваща паразитоза, наричана още моносимптомна хипохондриална психоза, синдром на Ekbom. Този синдром е описан още през 1636 г. от сър Томас Браун, който го споменава като болест на Моргелони. Относно клиничната характеристика на заблуждаващата зараза е появата му при множество членове на семейството”. Т.е.

Психиатрите по света очакват след коронавирус да се наблюдава покачване на хората с психотични проблеми, което свързано с влошаващата се по време на криза параноя и налудното мислене. При пациентите с психични заболявания вероятно ще се наблюдава по-висок процент на кожни/кожни нарушения в началото, а тежката тревожност може също да предизвика рецидив на злоупотреба с вещества (алкохол, наркотици, храна) при силно податливи лица, тъй като нивото на стрес се повишило при тях.

Изолацията като проблем

Изолацията ограничава движението на болни хора, за да помогне за спирането на разпространението на определени заболявания. Първият пример в историята за такива от по-нови времена са лазаретите във Венеция по време на чумата от 1423та година. Карантината пък разделя тези, които са все още здрав, но вече вероятно са били изложени на риск от инфекция. Карантината има дълга история, но има вероятност е въведена като мярка също по време на чумата, като първите сведения за това са от 1377 г., когато града-държава Дубровник принуждава пристигащите кораби да престоят 30 дни на близкия остров, като по-късно този период бил увеличен на 40 дни по вероятно – сериозно – номерологични причини и конкретно тезите на Питагор. В момента карантините следват логиката на съответната болест. Карантината е съществен начин за контрол на заболяването и избягвания на масови събирания е резумно. Но ако сте в карантина по някаква причина трябва да знаете следното: от психологическа гледна точка тя може да доведе до изолация и несигурност. Пациентите, които са поставени в изолация, са особено уязвими до невропсихични усложнения, по редица причини и следва да им бъде предоставена психологическа помощ, защото крие в себе си рискове от тревожност, депресия, чувство за безнадеждност и отчаяние, психологическа травма и когнитивни увреждания, дистрес.

По време на карантината SARS в Канада през 2003 са били засегнати 15,000 човека от карантина, средно продължила 10 дни, при която при изследвания след това се показва, че 29% са имали симптоми на постравматичен стресов синдром, а 31% са с депресия .

Препоръките на Американската психологическа асоциация към момента, към всички нас, които живеем в това време, са:

Погледнете в перспектива. Поемете дълбоко въздух и си припомнете, че броят на потвърдените инфекции е изключително малък. Фактът, че по този въпрос има голямо количество новини, не означава непременно, че представлява заплаха за вас или вашето семейство.

Изслушайте фактите. Следенето на „една жена във фейсбук“ е риск – изберете източник, който да е достатъчно сериозен – и тук по мое впечатление е по-добре да следите новините, а не всяко коментарно предаване (все пак имаше астролог, който коментира вируса).

Общувайте с децата си. Обсъдете новините за коронавируса с честна и подходяща за възрастта информация. Родителите също могат да помогнат за намаляване на страховете и не забравяйте, че децата ще наблюдават вашето поведение и емоции за намеци как да управлявате собствените си чувства през това време.

Поддържайте връзка. Поддържането на връзките ви с близки и приятели може да насърчи усещането за нормалност и да даде простраство за споделяне на чувства и облекчаване на стреса. Не се колебайте да споделяте полезна информация с приятелите и семейството си. Това ще им помогне да се справят със собственото си безпокойство.

Потърсете допълнителна помощ. Хората, които изпитват непреодолима нервност или тревожност, трайна тъга или други продължителни реакции, които се отразяват неблагоприятно върху работата им или междуличностните отношения, би било добре да се консултират с обучен и опитен специалист по психично здраве. Психотепевти и други специалисти в областта на психично здраве могат да помогнат на хората да се справят с необичайния стрес, за да намерят конструктивни начини за управление на този стрес.

Психичните защитни механизми

Различните хора реагират по различни начини на стреса, който води настоящата заплаха и в този смисъл е много любопитно как психоаналитичната теория толкова конкретно е успяла да дефинира начините за „избягване или редуциране на негативните емоционални състояния“. Така може да си обясните хумористичните фрази като „ще оцелее народ, който ще се кичи с китайски мартеници за здраве“; или пък отричането на проблема с вируса с идеята, че ще справим с ракия; регресията към предишни поведения (тук особено хора, които в миналото са имали зависимост) и т.н, и т.н. Дотук не стана дума, но мисля, че въпреки липсата на голяма китайска общност – по данни отпреди няколко години те са около 2,000, като част от масовата психоза често пъти се наблюдава сегрегация на тези хора.

Бъдете днес. Усетете днес. 

Ако усетите, че се чувствате твърде притиснати от новините за вируса, може да ги ограничите. В същото време практикувайте благодарност – онази техника, при която намирате своите причини да виждате на какво има да се радвате днес, с цел да задържите мислите си в конкретни и носещи удовлетворение занимания. Техники за релаксации и всякакви системи за мениджмънт на стреса, балансирана диета без твърде много преработена, свръхсладка или свръхкалорична храна, физическа активност (дори ходене) са сред онези активности, които могат да намалят риска за психичното ви здраве, помагайки и на физическото.

Ще завърша с това, че е добре да си миете ръцете и да сте здравословно разумни. Ако ви притеснява пътуване, по-добре да го отложите, защото цената, която ще платите в притеснения е по-висока от тази на самолетния ви билет. Проверете реалността на риска от пътуването с личния си или доверен лекар и бъдете честни кое е най-добре за вас.

Психичното здраве отдавна вече е част от общото здраве и грижата за него е част от ежедневието на всеки интелигентен и модерен човек. Затова ако забележите промяна в себе си или в близките – не го оставяйте да мине незабелязано, защото с времето няма да стане по-добре, а ще тлее.

 

 

обновена на 01/03/2020

 

 

 

.

Photo by Skitterphoto from Pexels
.
.

Няколко лечебни цитата от Фредрик Бакман

Фредрик Бакман (р. 1981) е автор, който влезе неусетно в живота на читатели от всякакви поколения със семплия си отличим стил. Като рафт и маса от Икеа, той лесно сглобява привидно прости изречения и докато се усетиш, си минал през касата с повечето му книги. В тях разпознаваш хора и ситуации, независимо от това, че историите са от една друга страна, с чуждоземни имена.

Докато удобно текат думите в креслото, така се срещаш с един, втори, трети герой, затаяваш дъх и въпреки че Скандинавието последното десетилетие е дало повече автори от жанра „северна кървавица“ (Несбьо, Лекберг, Адлер-Улсен и т.н.), Бакман е този, който не използва страстта ни към страха, а желанието ни за мир и ред. Бакман е един от нас може би, заради това.

 

o O o

„Никога не вярвайте на хора, които нямат нещо в живота си, което да обичат повече от всичко на земята“.

o O o

„Смъртта е нещо странно. Хората изживяват целия си живот, сякаш тя не съществува, а тя често се оказва един от най-силните мотиви за живот. Някои от нас с течение на времето са така обсебени от нея, че животът ни става по-труден, ние самите ставаме по-големи инати, зареждаме се с повече ярост. Някои имат нужда от непрекъснатото ѝ присъствие, за да усетят антитезата. Други така се вманиачават по нея, че влизат в чакалнята много преди тя да оповести пристигането си. Страхуваме се от нея, а повечето от нас се страхуват най-вече защото може да ни отнеме някого. Най-големият страх от смъртта е, че тя ще ни подмине. Че ще ни остави сами”.

o O o

„Ако можете да бъдете чути, тогава съществувате.“

o O o

„Не се бийте с чудовища, защото можете да станете такова. Ако погледнете в бездната достатъчно дълго, бездната се вглежда във вас. “

o O o

„– Да обикнеш някого, е като да се преместиш в къща – казваше Соня. – Първоначално се влюбваш във всичко ново, всяка сутрин се удивяваш, че нещата са твои, сякаш се страхуваш, че някой неочаквано ще се втурне вътре и ще обясни каква ужасна грешка е станала, че няма начин да живееш на това прекрасно място. С течение на годините стените се зацапват, дървото се напуква, вече обичаш къщата не толкова заради съвършенството ѝ, а заради недостатъците. Вече познаваш всички кътчета и ъгълчета. Знаеш как да накараш ключа да не заяжда, когато навън е студено. Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, как да отвориш вратата на гардероба, без да скърца. Това са малките тайни, които превръщат дома ти в истински дом“.

o O o

„Най-голямата сила на смъртта е не в това, че може да накара хората да умират, а в това, че може да накара хората да искат да спрат да живеят“.

o O o

„Защото не всички чудовища са били чудовища в началото. Някои са чудовища, родени от скръб“.

o O o

„Ако мразиш този, който мрази, може да рискуваш да станеш като този, който мразиш“.

o O o

„… не всички чудовища изглеждат като чудовища. Има някои, които носят своята чудовищност вътре.“

o O o

„Хората трябва да разказват своите истории, Елза. Или се задушават“.

o O o

„Трудно е да помогнем на онези, които не искат да си помогнат“.

o O o

„Ако сте честни, хората може да ви измамят. Бъдете честни така или иначе. Ако сте мили, хората може да ви обвинят в егоизъм. Бъдете мили все пак. Всичко добро, което правите днес, утре ще бъде забравено от другите. Правете добро така или иначе“.

o O o

Хората са това, което са, заради това, което правят. Не това, което казват. “

o O o

„Омразата може да бъде дълбоко стимулираща емоция. Светът става по-лесен за разбиране и много по-малко ужасяващ, ако разделите всичко и всички на приятели и врагове, на ние и те, добри и зли. Най-лесният начин за обединяване на група не е чрез любовта, защото любовта е твърда, Тя изисква изисквания. Омразата е проста. Така че първото нещо, което се случва в конфликт е, че избираме страна, защото това е по-лесно, отколкото да се опитваме да държим две мисли в главата си едновременно. Второто нещо, което се случва е, че търсим факти, потвърждаващи това, в което искаме да вярваме – успокояващи факти, такива, които позволяват на живота да продължи както нормално. Третото е, че ние дехуманизираме нашия враг“.

o O o

 

„Хората в реалния свят винаги казват, когато се случи нещо ужасно, че тъгата, загубата и болката в сърцето ще„намалеят с течение на времето“, но това не е вярно. Скръбта и загубата са постоянни, но ако всички трябваше да преминем през целия си живот, носейки ги през цялото време, не бихме могли да издържим. Тъгата би ни парализирала. Така че в крайна сметка просто го опаковаме в торбички и намираме някъде да ги оставим”.

o O o

 

„А времето е странна работа. Повечето от нас живеят за времето, което е пред нас. Дни, седмици, години. Един от най-болезнените моменти в живота на човек вероятно идва с прозрението, че сме достигнали възраст, когато има повече неща назад, към които да се обръщаме, отколкото напред. Когато времето вече не е пред нас, трябва да живеем за други неща. Може би за спомените. Заради слънчевите следобеди, когато можем да стиснем нечия ръка в своята. Заради уханието на цъфналите лехи. Заради неделите в някое кафене. Може би заради внуците. Човек намира начин да живее заради бъдещето на друг. Не че Уве умря, когато Соня го напусна. Той просто спря да живее“.

o O o

 

„Всички хора по природа са оптимисти относно времето. Все си мислим, че има достатъчно време, за да направим нещо с другите. Ще имаме достатъчно време, за да им кажем онова, което искаме. След това обаче нещо се случва и ние се хващаме за думи като „ако“.

o O o

 

„Само различни хора променят света“, казваше баба. „Никой нормален никога не е променил нещата.“

o O o

 

 

Още по темата

Бакман в блога си, за тревожността

Книгите на Бакман на български

Секс?! А, не – по наше време нямаше такива работи!

Покрай поредната обществена и бурна реакция за сексуалното възпитание, отново не успях да чуя много гласове по реално важния въпрос – а как точно да се говори с деца и подрастващи за секс. Оставям настрана темата защо на родителите им е неудобно (най-вече защото нямат пример в повечето случаи за открит разговор) и ще премина към същественото. Повечето родители избягват темата за секса в разговорите с децата си, но в момента, в който разберат, че те знаят нещо, децата вече не са деца и/или са натрупали много неточна информация от далеч по-малко желани източници. Циничният и твърде метафоричният разговор не са подходящи алтернативи и затова тук давам някои отправни точки, като с удоволствие бих публикувала и мнения на други психолози, които решат да се включат.

Но за какво ни е сексуално образование изобщо? Тя баба ти…

България, не само заради етническите групи, които я населяват, е на челни места по нежелани бременности в ранна възраст, години за пръв сексуален контакт, сексуално насилие, заболявания на сексуално предавани болести и т.н.

Експертите по обществено здраве имат широк спектър от доказателства, че децата, които получават всеобхватна информация за половете и сексуалността в училище, са по-склонни да забавят секса, както и да имат по-дълбоко разбиране за проблемите, свързани със сексуалното насилие и съгласието им да правят секс. В този смисъл опасенията, че „часовете по секс“ насърчат децата да експериментират, не се опират на реални доказателства. Важно условие за тези часове е, че обучението трябва да се направи в контекста на подпомагането им да развият здравословно самочувствие и способността да преговарят по пътя си в света и да развиват очакванията за себе си и живота си, което ще ги накара да вземат решения, които ще доведат до положителни резултати.

Изследователите посочват, че сериозният интерес към сексуалността и половата идентичност на децата обикновено започват да се появяват по време на „много млада юношеска възраст“, дефинирана като периода между 10 и 14 годишна възраст. Това е времето, в които много от тях започват да експериментират със сексуално поведение и поемат ненужни рискове, освен ако не е говорено с тях за това. Въпреки това повечето програми за сексуално здраве не са приспособени към тези възрасти – особено в страните с нисък и среден доход (България е в тази графа), където живеят около 90% от 1.2 милиарда хора в света.

Най-доброто време за говорене за секс се смята началото на пубертета, когато тези почти деца-почти големи са най-възприемчиви към послания, които биха могли да оформят бъдещото им отношение към секса. Тогава подрастващите все още са податливи и относително свободни от сексуални и репродуктивни здравословни проблеми и подкрепата от страна на родителите може да е решаваща.

Добрият пример

Холандците са известни с това, че водят разговорите с децата си за секса от ранна възраст, което впоследствие се превръща в добра инвестиция за обществото под формата на висока честота на употреба на средства за контрол над раждаемостта, нисък процент на ранна бременност, по-високи нива на положителни първи сексуални преживявания и… младите хора в Холандия започват да правят секс в по-късна възраст (18.6 години/Източник: Sex Under 25, Rutgers и Soa Aids Nederland). За сравнение в България възрастта е 16.9 по изследване на Durex, въпреки ужаса на средния български родител за 12 години на първи контакт.

Освен учениците, в Холандия как да се говори за секс са обучавани и родителите. Например как да приемат развитието им, какви са знаците и темите, които да засягат или са актуални, както и как да реагират, когато видят детето си да мастурбират.  Хапчето за контрацепция  е най-използваният контрацептивен метод в Холандия от години (30%). Използва се особено от млади жени: 63% от сексуално активните жени на възраст от 18 до 24 години приемат хапче, докато България е на трето място в Европа по брой аборти на момичета между 15-19 години.

С други думи –

говорейки навреме, решавате проблем,

а не създавате друг.

В основни линии

Кажете думите. Според много детски психолози създаването на алтернативни имена за частите на тялото ни съобщава на нашите деца, че има нещо нередно или срамно, свързано с тях. Може би не на 2, но на 6-7 е добре пишката да стане пенис, а заради твърде многото вариации на женския орган няма да цитирам, но все пак след толкова дискусии, може би вулва е достатъчно приемлива, защото влагалище описва само част от половата система на жените.

Намерете начин да бъдете точни. Вие имате повече влияние и значение, отколкото предполагате. В различни проучвания момчетата и момичетата споделят, че родителите са най-влиятелният фактор при вземането на решения за секс. Независимо дали ви харесва или не, детето ви взема указания от вас за това как да гледат собственото си променящо се тяло. Ако се шегувате с тях или им се подигравате; ако не приемате развитието им, това ще ги постави в риск. Сексът е секс. Човешката сексуалност е естествена. Позволете си да гокажете думите, където повечето, включително и вашите родители, не са посмяли да изкажат. Границата между циничното и откритото е там, където бихте казали тези думи спокойно. Когато самите вие успеете да преразкажете своите собствени мисли, възгледи и емоции по отношение на секса и интимността по отношение на тяхното дете, тогава ще може да влезете в разговора от неутрална и подкрепяща позиция (изречения сламки след малко). Едно дете, което има вашето разположение и вярва, че ще го подкрепите няма лесно да се остави да бъде подведено от връстниците си да експериментира с наркотици или със секс само защото „всички го правят“. Да, вероятно ще играят на „бутилка“, но ще бъдат много по-премерени в други ситуации, от които всъщност се страхувате.

Избягвайте лекциите. Слушайте. Дайте на детето си място за разговори. Въпросите са ключови в тези дискусии и родителите често са изненадани от разумните и здравословни заключения, на които идват техните деца, когато им се даде възможност. Повечето родители естествено започват с „какво не трябва да се прави“. Вместо това по-добре говорете за какво трябва да се прави, включително и в рискови ситуации.

Разговорът за секс е елемент от много други теми. Като връзките с другите, как да се доверяваме, какви са границите ни, кога искам или не искам нещо, какво е здравословния начин на живот. Говорейки за секса като естествена част от живота на възрастните (а детето ви в пубертета е почти там) е също така шанс за говорите за връзките, за емоциите и за границите.

Защо е добре да сте преди… онлайн. Изследвания показват, че 90% от децата научават за секса от онлайн порното и то на възраст около 9 години и това не само при момчетата. Какъв е проблема? Порното е създадено от възрастни за възрастни хора и създава много представи, които детското съзнание не е готово да преработи и до голяма степен не дава идеята, че сексуалното не е само тяло, но също така и интимност. Когато подрастващите решат, че сексът е равен на порно, това е  невероятно елементарен начин за гледане на въпроса. Масово децата и подрастващите, които гледат порно сами (без родители, които да искат да говорят с тях по тази тема) има вероятност да се превърнат във възрастни, които се отнасят нездраво към сексуалността си. Като възрастни, когато искат да попаднат в интимна връзка (която изисква отношение, разбиране и последователност), те няма да могат да разберат защо не им се получава, застинали в едно превратно разбиране на мъжко-женските отношения.

Статистиката сочи, че всяко шесто дете получава сексуални предложения он-лайн, а над 80% от децата са склонни да излъжат за възрастта си, за да получат достъп до забранено съдържание (от Наръчник за деца на дигитални родители, линкът води към безплатна е-книга).

Кога какво?

Няма един разговор за секс, от който всичко да стане ясно веднъж и завинаги. Ако веднъж се справите с трудната тема, тревожността ви по темата ще намалее, което пък ще направи следващите разговори по-добри. Но пък ако не говорите и отказвате да говорите, ще му е безпределно ясно, че вие не ставате за този тип разговори – за разлика от приятелите. Разговорите следват своята логика и дълбочина спрямо възрастта. Ако детето ви не започна темата, не си заравяйте главата в земята (изглеждате смешно). Около 5 темата следва да се е появила и ако не се е, тогава може да потърсите книги, ако много ви е срам. Започването на разговори за сексуалността на тази възраст намалява фактора срам в пиковете. Тъй като вашето дете все още няма способността да обработва много абстрактна мисъл, те няма да мислят автоматично за мама и татко в контекста на секса.

Малки деца

Децата са естествено любопитни към телата си и тези на възрастните, затова не приемайте техния интерес за необичаен. Вглеждането в органите на други деца също е нормално и може да е тема за разговор – кой е момче, кой е момиче и т.н. „От третата година нататък детето е вече достатъчно зряло в интелектуално отношение, за да осъзнае разликата между половете. Случва се все пак и още да не разбира как стоят нещата. Едно петгодишно момченце, на което показали голо бебе и го попитали от какъв пол е, отговорило: „Не знам, не мога да позная без дрехите“, разказва Додсън в една от книгите си.

Мастурбация. Тук и след малко ще цитирам Франсоаз Долто, която е кратка, но изчерпателнаМ Накрая ще преминем към последната трудност: етапа, в който детето започва да се опипва в леглото си. Това е момент, когато открива, че гениталната зона не служи единствено за отделителни нужди, а и за удоволствие. Тогава е много опасно възрастните да се намесват в неговия сексуален живот, като го упрекват, заклеймяват или му налагат забрани, защото наистина рискуват да предизвикат травма, която може да се отрази на цялостния му полов и емоционален живот като дете и дори като възрастен човек. Така само биха насочили вниманието му към жестове, които иначе са все още незначителни за него. Да налагаме забрана или табу означава да нараним детето и често да превърнем здравото в нездраво, нормалното в патологично”. Това не е изолирано мнение – д-р Фицхю Додсън повтаря почти дословно същото за същата ситуация. „Трябва да се каже преди всичко, че така нареченият сексуален проблем не съществува за малкото дете; той фигурира само в ума на майката. За детето пенисът му сам по себе си не е по-интересен от ушите или пръстите на краката му. Ние, възрастните, го подтикваме да изпитва нездрав интерес към половите си органи, като преувеличаваме значението им и пораждаме у него чувството, че става дума за забранена област от тялото му“.

Откъде идват бебетата? За малките „от коремчетата на майките върши работа“. Няма нужда да обяснявате как попадат там, защото малките нито искат, нито още могат да разберат концепцията. Отново Долто: „Можем без заобикалки да говорим на детето за раждането. Започвайки с примера за пиленцето, излюпено от яйце, което кокошката е снесла и измътила, преминаваме към бебето, родено от сливането на двете семенца, едното идващо от бащата („по-късно ще разбереш как точно става това“), а другото — от майката, в която се образува малко човешко яйце, нарастващо в корема й. То се топли в нейното тяло, преди да се роди. Това може да бъде обяснено ясно, без да се изнася лекция по акушерство, непонятна за детето. (Изоставени на своето въображение, някои деца са силно разтревожени, че сърцето на майката се пръсва при раждането, или си представят всевъзможни садистични операции)”.

Ако играят на „Чичо Доктор“? Децата 3-6 винаги са си играли и ще играят на тази игра и не изпадайте в захлас, като ги видите, самото ви присъствие ще ги спре. Това обаче е момента, в който да поговорите с детето си за това кога и как показваме интимните си части и на кого, но по начин, който да не накара детето да се чувства гузно. Целта е то да разбере, че ако някой го докосва по начин, който не му е приятел трябва да каже на човека да спре и да дойде да ти каже.

Тук пример за говоренето в холандска детска градина за голото тяло (пдф, на английски)

Нудизъм. Психоаналитичката Франсоаз Долто пише в Основни етапи на детствотоПреди седмата-осмата година редовният нудизъм има разрушително въздействие върху детето, което проличава чак на шест-седемгодишна възраст. Тогава виждаме как при момиченцето изчезва всякакъв свян и то „преследва“ всяко момченце и възрастен. То е жадно единствено за чувственост и сексуалност, които са били несъзнавано нажежавани. Момченцето, от своя страна, към шестата- седмата година прави точно обратното. Поради естествена предпазливост към нудистката среда то се научава да се прикрива от погледите и става болезнено свенливо. По различни начини в зависимост от своя пол такива деца развиват натраплива невроза, от която трудно могат да бъдат измъкнати. Това го знам от родители нудисти. Сигурно щеше да е различно, ако нудизмът беше масово разпространен, но засега така стоят нещата”.

Възрастта над 6

Попаднали веднъж в училище, децата са изложени на всевъзможни теории, мнения и откровени глупости, които му казват съученици. Понякога тези „факти“ са крайно абсурдни, заради което са и опасни. Ако в тази възраст излезе въпрос за секс или половете, без значение какъв е въпроса, реагирайте с нещо като „това е много интересен въпрос“, за да е спокойно да продължи и със следващите (вероятно за разлика от вас), но по този начин ставате достоверния източник – така дори и да не знаете нещо може да потърсите информация заедно. Да говорите с децата си е дар, истинската стойност на който е, че те ще говорят с вас, когато им е необходимо и когато вие действително ще искате да се намесите.

Менструацията. Момичетата, но и момчетата, би добре да знаят за съществуването на менструацията около 8 годишната си възраст, ако вече покрай рекламите по телевизията не са го разбрали.

Затворени врати. Това е момента, в който децата трябва вече да знаят, че на затворени врати се чука и всеки има право на лично пространство, като правилото не е само от родители към деца, но и важи за родителите и личното пространство на децата им (не влизайте „рязко – като майка в детска стая“). Около 7-8 децата стават свенливи да бъдат виждани голи и е момента, преди който вече трябва да уважим правото им да бъдат сами – тогава децата настояват да се къпят, да се преобличат сами и т.н. Родителите в този момент, ако вече не са го сторили, следва да забравят за това да бъдат твърде разсъблечени пред тях, независими от пола си.

 

Родители на тийнейджъри

Да си представим, че първите фази сте ги изпуснали, например от недоспиване, и изведнъж сте родител на тийнейджър, който ви гледа с онова неописуемо презрение, на което само 12-17 годишните са способни. Приемливи фрази за старт на разговор за секс, като презрителния поглед и хъмкането не са изключени, звучат като „Какво знаеш за….?“ или „Мислиш ли, че…“.

За да има комуникация ви трябва да се отнасяте с уважение, да приемате това, което чувате и да останете отворени към разговор, като приемете правото на детето си за лични решения и пространство – в края на краищата основното е детето ви да знае как да е здраво; да не стига до решения, които не иска (като непланирана бременност) и да не се излага на рискови ситуации.

Бащи и деца. “За момичетата ролята на бащата в пубертета е също основна: модел на идеалния съпруг, той ще трябва да приеме да изчезне във въображаемото на дъщеря си, за да може тя да намери приемлив партньор… Всъщност дъщерята се нуждае от него, за да изгради своята женственост — тя има нужда едновременно да му харесва и да го уважава. Що се отнася до момчетата, майките добре знаят, че от пубертета насетне думата на бащата ще се слуша повече от тяхната и във всеки случай разчитат на него да осъществи сексуалното възпитание на синовете. Но даже в подобни, да ги наречем — благоприятни обстоятелства, констатираме действителна трудност да бъдеш баща, който уточнява и обогатява възпитанието на детето. Впрочем, честият „упрек“, отправян към майките, че не оставят достатъчно място за бащата, обикновено предизвиква силни и понякога оправдани оспорвания“, пише Патрик Деларош в книгата Нуждата от бащин авторитет през юношеството. Да, бащите далеч не винаги реагират добре на това, че момичетата стават жени и стават враждебни по различни начини – пасивно-агресивно, омаловажават или им се подиграват, понякога са дори открито враждебни или се чувстват неудобно в тяхно присъствие. Това е нещо, което родителят е добре да преработи в себе си (с терапия или анализа)

Дали да се обърнете към детски или психолог, който работи с тийнейджъри, ако не знаете как да говорите? Да, това е вариант, но първо най-добре да се видите лично с него.

И накрая – не търсете специални поводи, за да говорите по тези теми, със сериозен вид на лицето, все едно ще водите военни преговори – ежедневието е пълно моменти, в които може да бъде започнат разговор – а колкото се опитате да е по-естествено, толкова по-естествено ще продължи.

.

.

Още по темата

Интервюто с д-р Иван Диков е важно за всеки родител на пред и тийнеджърКА

Секс образованието в Холандия  и статистика за него 

Репродуктивното здраве в България (доклад от 2012

 

 

 

Photo by Daria Shevtsova from Pexels

Разговор с Вера Гоцева, фотограф, в който снимаме, гледаме и отиваме до места, които си заслужава да посетим

Вера Гоцева е фотограф. Познавах я първо от разкази на приятелки, после от снимките на същите тези и други приятелки, които бяха ходили на нейни фотоуикенди; след това онлайн и най-вече около изложбата за бащите четях пост след пост, които ме трогваха, както и цялата концепция – която в онова среднософийско състояние – „имам време, но нямам“, не успях да я видя на живо, но проследих реакции, снимки и размисли – така в този оф и онлайн миш-маш от задочни срещи се видяхме на живо.

Аз съм тази с въпросите.

Тя е тази с погледа към психологията на фотографиите, снимането като процес и нуждата от „неподвижна съзерцателност, която ще ни отведе до вътрешните места, които всъщност си заслужава да посетим“.

Вера, живеем в свят, в който визуалното сякаш започва да доминира. И докато доскоро Инстаграм беше „новия Фейсбук“, след това Снапчат и ТикТок изтеглиха младата аудитория. Накъде вървят картинките? Видео или статично?

В началото си Instagram съвсем не бе “новия фейсбук”. Платформата бе създадена, за да отговори на определена нужда – тази от фотография, от това да откриеш интересни професионалисти и любители в тази област. За съжаление това много бързо се промени. Само няколко години след старта си Instagram виждаш какво е – платформа за селфита и продажби. Това е целта и на всяка друга социална мрежа, без значение дали използва видео или фотография. Това го казвам неслучайно, защото отговорът на въпроса ти накъде вървим е сложен и нееднозначен. Ако опитам да игнорирам всички краткосрочни спекулации, ще кажа така – вървим към 24 часово реалити, в което видеото ще бъде подчинено на една цел – не да информира, а да забавлява.

В определен смисъл това връщане на визуалното е може би естествено – писмеността е древна, но винаги е трудно било трудно да се чете, особено сложни текстове и създаването на образи – от пещерите до сега, е важно за хората като същества. Запечатването на събития и състояния е част от преживяването. Или не?

Всъщност образността под формата на картинки предхожда писмеността неимоверно много. В началото са били образите, скалните рисунки, митологемите. После идва писмеността, с която навлиза и мисленето за история – и художествено, и хронологично. Митологичният кръг се превръща в историческа права линия без обозрим край. Това мислене в писменост и история започва да се променя драстично с навлизането на цифровата фотография, която отразява образността на всичко съществуващо в света. След създаването на World Wide Web, доказателствата за това преминаване от писменост към образност са милиони. Замисли се – в момента всяко нещо има своето дигитално изображение. Но дори и да не е документалност, идват meme-тата, gif-овете, общуването със снимки. Човешката памет и личните ни преживявания винаги ще имат нужда от това да надскочат във времето, да останат след нас като история. Мисля си, че връщането към образите е връщане назад към Мита, в който всичко е възможно – ние с теб да си пием кафето тук, а горе на хълма боговете да си говорят (както е било в древна Гърция). Митовете обаче раждат чудовища и още по-чудовищен, безпросветен страх от тях. В този смисъл е важно да четем, вярвам, че писаното слово буди в нас нагласата за повече критичност. И да използваме средството фотография съзнателно, започвайки с рефлективния въпрос “Защо снимам?”.

Миналият месец ти показа свои снимки в изложба с Живот на килограм. Има ли нещо, което човек може да направи сам, като експеримент, за себе си? 

Изложбата “100 грама нежност” затвори година и половина мислене и снимане заедно с хората от “Живот на килограм”, които ме потърсиха лятото на 2018-та с предложение да представя проблема на хранителните разстройства. В България буквално има епидемия от този тип разстройства, а не се говори достатъчно. Когато се говори пък, не се говори достатъчно акуратно, защото идеята не е да ядеш 10 гр. лимец и половин авокадо, а да видиш за какво е гладна душата ти. В този смисъл хранителните разстройства са емоционали и имат нужда от терапевтично лечение, но това ти го знаеш много добре. Отне ми половин година да стигна до идея, която представя тази емоционалност. Реших да заснема домовете на хора, реални пациенти на терапевтите от организацията “Живот на килограм”. В началото бях скептична към възможността някой да се съгласи, но се оказа, че не съм права – намериха се хора, които отвориха къщите си за мен. Малко си даваме сметка колко много говорят за нас предметите, с които избираме да се заобиколим. Издават ни вещите, цветовете на стените, текстурите на предметите.  Домът не просто е крепост, а наша втора кожа, в която сме по чехли и души. И тук идва фотографията. От опита ми като фотограф, използващ и похватите на фототерапията, знам, че фотографията е изключително честен език за всичко онова в нас, за което не успяваме да намерим думи. Емоционалната значимост на снимките от изложбата идваше от разголените в тях хора, не буквално, а метафорично и от там още по-силно. Тези души, попаднали в капана на едно или друго хранително разстройство, присъстваха във всеки един предмет в кадрите.

Вероятно някой чете и се пита доколко това “говорене” на вещите е акуратно и реално. Хайде да опитаме нещо: Нека читателите на този текст останат за малко в тишина, да успокоят дишането си и да опитат да излязат извън динамичното си мислене. После да се огледат, опитвайки се да видят вещите в дома си през очите на някой, който отива там за пръв път. В тази спокойна наблюдателност нека се появят въпроси като “как, дали и защо е подредено по точно този начин?”, “защо точно този цвят, отговаря ли на някаква емоция?”, “повече себе си днес ли виждам в тези стаи или повече себе си като дете?”, “в тези вещи присъства ли някой друг?”, “усещам ли прекомерен контрол в подредбата?”, “има ли някакъв патерн в избора на препарати или геометрични форми?” и така нататък. Трудно ми е да предположа какви отговори ще се появят, но те със сигурност ще разказват за несъзнаваното, за дълбоката емоционалност, за травмите и за много други изначално лични неща.

По какъв друг начин човек може да използва фотографията, за да разбере повече за себе си? 

Едно чудесно упражнение от фотоанализата е изследването на стари семейни снимки. В крайна сметка всеки от нас е продукт на емоционалността на родителите си, носи моделите, които те задават без значение в каква посока са. В този смисъл ако човек иска да научи повече за себе си е добре да отдели време да разгледа семейната си история. А тя е подробно разкрита в старите снимки. Всяко едно семейство има собствен климат, в който има скрити и явни динамики на отношенията. В една стара снимка може да гледаме за много неща – какво изразяват телата, как стоят в пространството, тези хора (близките ни) държат ли се за ръце, кой накъде гледа, на общите семейни снимки всички деца ли са или не, и прочее, и прочее. Една обикновена семейна фотография може да разкрие адски много. Много повече, отколкото предполагаме.

Преди време ти публикува в профила си статус за споделянето на снимки на деца (на публични личности), който определено ме замисли. Какви са според теб основните неща, които хората масово не знаят? 

Статусът ми беше провокиран от прекомерното пускане на снимки на деца в промотирани постове от т.нар. инфлуенсъри, но всъщност касае всички ни, доколкото е редно да не злоупотребяваме с образите на децата си в социалните мрежи. Тук не визирам изкушаващата практика да споделяме в социалните мрежи, с цел да се свързваме с близките си по света и у нас, доколкото изобщо това е възможно. Говоря за твърде честото пускане на снимки на бебета и малки деца, и най-вече употребата им в рекламни/спонсорирани постове във Facebook и Instagram. На първо място, разбира се, това е личен избор вътре в едно семейство. Смея да твърдя обаче, че този избор почти винаги е на родителите. Лично аз съм категорично против използването на деца в инфлуенсърски профили без значение Facebook или Instagram, дори с годините станах внимателна към прекомерното пускане на снимки за лични цели и ще кажа защо. Децата са отделни личности, които имат право на избор дали животът им да бъде постоянно онлайн. Все повече изследвания и статии се появяват за това, че имат тийнейджъри, които преживяват разрив с родителите си на основа това, че са им били пускани снимки от съвсем малки и нямат privacy. Франция стана първата държава, в която дете може да съди родител за тази практика. Отделно в началото на октомври миналата година от Microsoft публикуваха обширно изследване по темата в което се посочва, че 42% от тийнейджърите са категорично против пускане на техни снимки от родителите им. Хората рядко осъзнаваме, че снимките на деца в социалните мрежи са преди всичко база данни, които могат да бъдат използвани за профилиране, задаване на модели и всякакви други мръсни неща. Миналата година Британското правителство излезе с изследване в което се казва, че с темпото с което се пускат снимки/data на деца в социалните мрежи до 2030 г. ще има достатъчно информация, въз основа на която да се „открадват“ цели дигитални животи и съответно трети лица да се представят за децата ни, благодарение на deep fake технологиите. В крайна сметка точно от снимки е лесно да се събере най-необходимото – образ, дата на раждане, пол, раса, местоживеене, родствени връзки и т.н. Доказано е от организации като Интерпол, че най-голям източник на снимки на педофилските мрежи са социалките – Facebook и Instagram. Дори и да не говорим за публични постове, замисли се колко хора от списъка ни с приятели реално не познаваме. Това само по себе си е отделна тема, така че спирам до тук. Професионалистите в областта на психотерапията, като теб,  от доста време говорят за многото капани, които поставяме на децата, превръщайки ги в онлайн герои. На първо място от години се е изместил фокусът към изцяло външното/телесното. Ако имаш много снимки като „сладко бебе или дете“, имаш необходимостта да се придържаш към този модел и да искаш да бъдеш красив/а онлайн. Желанието да покриеш куп очаквания, води до всякакви психични девиации. Разбира се етичният въпрос за честото използване на деца в рекламни постове е изключително голям и тук трябва да говори съвестта и на хората в едно семейство, и на представителите на бизнеса. Още по-голям става когато се наблюдава видим опит на „родител-инфлуенсър“ да превърне детето си в „бебе-инфлуенсър“. Това са малка част, и то съвсем щрихирано, от мотивите ми да съм твърдо против sharenting-a. Отново казвам, че това на първо място е личен избор на всеки родител, в който никой няма да право да се меси, но говоря за друго – децата като бизнес. Правя и още едно уточнение, че много често родителите не тръгват със задна мисъл към постване на снимки онлайн, но е въпрос на обща образованост какво се случва в бъдеще с тези данни.

Като сме в темата за снимането – селфитата, ах, селфитата, това вероятно ще остане като белег на началото на века. Ръцете на жени, протегнати назад; онзи тренд, в който получавахме снимки на храната непрестанно; или пък снежните лавини от кадри на пресен сняг от първата снежинка до разтопяването й; хитовите пози, в които хората застават – ръката назад, дяволитото личице, пръста пред устните… Тази еднообразност, но и големия брой харесвания, които получават – израз на какво са те според теб? 

До голяма степен гледам на селфитата като на визуален израз на добре-пресметнатата ни внушена заблуда, че мнението ни в социалните мрежи има значение. Тук говоря основно за Facebook. Замисли се какъв достъп до изразяване даде тази платформа. Мисля, че няма аналог в модерната ни история. Този достъп обаче бе не проява на филантропия, а чист маркетинг, променил, и продължаващ да променя света, в недобра посока. Едно управление на масите, вкарвани в играта на “възторг – тревожност”, защото точно около това се движат обикновено статусите на деня –  нещо или е повлякло крак в позитивни полета, или обратното. В тази постоянна игра ние не само често си губим житейското време, но и започваме да вярваме, че всичко онлайн казано от нас е важно. И тук отново идват селфитата – от една страна ако мислиш, че мнението ти, изказано във Facebook, има значение, много бързо изпадаш в заблудата, че си значим и че е важно да се показваш. От друга – алгоритмите на социалните мрежи вече са така изградени, че изискват от определени хора да “радват” другите, тоест да пускат селфита в интернет. Това се отнася предимно за хората под прожектора – артисти, известни личности, инфлуенсъри и така нататък. Иначе масово хората пускат селфита, за да догонят собствения си виртуален образ, наложен от безкрайният монолог, който водят в социалните мрежи. Понеже този монолог има за цел да получи възможно повече лайкове, той се изкривява и става фалшив. От там и догонването за което говоря. Не толкова дълбоко в себе си мисля, че предобрянето със селфита е страшна патология, издаваща всичко друго, но не и добър вкус.

Един въпрос, който не мога да задам – защо има толкова добри фийдове с малко последователи и толкова много тривиални фийдове с много последователи.

Има много обяснения. На първо място в социалните мрежи ние действаме на принципа на стадото – приобщаваме се към популярните, като следваме трендове им, оприличаваме се на онези, които харесваме, а и съществуваме в едно и също информационно време, в което се налагат определени художествени, или други, стандарти. Има и нещо друго,  откакто Instagram се промени в посока да бъде повече нещо средно между Facebook и Snapchat много често тези стандарти са свързани с капитала, с капитализирането от платформата, със създаването на форми, които буквално искат да продадат даден продукт или идея. Това не е ново и в крайна сметка аз също се възползвам от него. В този чисто пазарен механизъм има диалог между три страни – клиентите, рекламните агенции под формата на посредници и самите инстаграмъри. Много често обаче в това уравнение липсва пълното разбиране за най-важната страна – публиката или т.нар. последователи. За това няма един виновен, всички се учим в движение, просто рекламните стратегии се насложиха върху платформата по начините, които познават, без обаче да се има реална представа как действително реагира аудиторията в дигитална среда и колко бързо всъщност се променя. И тук се връщам на същността на въпроса ти – има добри фийдове с малко последователи и тривиални с адски много, просто защото а) обичаме да воайорстваме към живота на другите, подобно на лошо реалити и б) понякога вторите се налагат от рекламните пазарни механизми, защото не изискват особено мислене. Истината е, че много хора не искат форографията да ги замисля, да им действа като огледало, а предпочитат по-бързо смилаеми снимки. Откровено казано за мен Instagram до голяма степен се превърна в по-вредната социална медия, защото започна изцяло да залага на или красиво-щастливо-показни снимки, или на излъскани пазарни фийдове, в които всяка снимка е рекламен пост. Във Facebook поне все още може да кажеш, че не ти е добре, че светът е крив или каквото и да е.

Дай ми примери за интересни фийдове – според теб. 

С времето в Инстагам започнах да следя предимно фотографи или фотографски агенции, големи галерии и прочее, така че примерите, които мога да дам са в тази сфера, но понеже са много, нека просто всеки си помисли кой стил фотография или живопис харесва, а после да потърси в Instagram. Със сигурност ще намери примери. Идеята ми е следната – за мен е важно човек да храни душата си с красотата, която се съдържа в картините, скулптурата, добрата архитектура и фотография. В някои градове тази красота е буквално пред очите ти под формата на история – като в Рим, Виена, Мадрид и други. Там вървиш сред красива архитектура и чувстваш, че стъпваш върху раменете на времето. И колкото и да не те вълнува, средата оформя в теб вкус, прави те взискателен и отваря сетивата ти поне малко. За съжаление това не можем да го преживеем в град като София, където еклектиката е пълна и лишена от вкус. В този смисъл нашата градска среда ако въобще ни учи на нещо, ни учи на непоследователност, на липса на високи стандарти, на отсъствие на приемственост и това, вярвам, ни прави много тревожни. Както и доста прости освен ако сами не желаем да попълним тези културни липси. Тук идва интернет, който може да бъде и чудесно място ако търсим това което трябва. Ето защо в Instagram следвам класическа и модерна живопис, силна фотожурналистика, красива авторска фотография, антична скулптура и прочее.

Всички снимат. Много хора дори не присъстват на много места, а снимат къде са били и публикуват албуми от 46484 снимки и не знам дали подозират, че едва ли някой ги гледа. Как (можем да убедим) хората да селектират снимките си.

Истината е, че хората не селектират снимките си. Ако има някакъв тип селекция тя почти изцяло е свързана с това тя/той да подбере единствено фотографиите, на които присъства. И да, никой не гледа албумите от по 32183 снимки по ред причини. Едно от нещата, на които уча хората, които идват на фотоуикенди е това, да правят фото-истории от десет-дванадесет кадъра. Това е напълно достатъчно, за да предадеш една емоция или да внушиш определен смисъл. От гледна точка на дигиталния маркетинг също е оптимално. Що се отнася до това, че хората не присъстват на местата, на които са били, заети в това да ги заснемат – до голяма степен това е така. Обаче и тук отговорът не е толкова прост или равен. Знаеш ли, неотдавна на една сутрешна разходка с приятел си говорихме колко претоварено е вече понятието, а и практиката, да пътуваш. Всички внушават идеята, че трябва постоянно да си някъде, да видиш и това, и онова, да преживееш и тази, и онази държава. Обаче какъв тип преживяване е това? Реално какво точно прозираш за дадено място, докато несъзнателно си застинал в някаква роля – било то на турист, на фотограф, на инфлуенсър, на “онзи-който-споделя-във-фейсбук”? По моему почти нищо. В този смисъл фотографията просто попада в общото разбиране за  обезценяване на паузата, на неподвижността, на това да останеш на едно място в опит да обемеш себе си. Мисля си, че въпреки живеенето в свят, внушаващ ни постоянен стремеж към постижения и действия, е добре да тренираме този тип неподвижна съзерцателност, защото точно тя ще ни отведе до вътрешните места, които всъщност си заслужава да посетим.

 

Може да следите за фотографските събития (фотоуикенди (в Рила, Балкана), как да снимаме с телефон), които Вера Гоцева организира в нейния фейсбук профил или инстаграм. 

Потърсете и нейните семинари за правене на психологически портрети (най-скорошна дата 8 март 2020, следете и за други дати в профилите й).

От април 2020 тя стартира и серия от лекции, които ще се провеждат всеки месец.

 

Още по темата

Една лекция, която пуснете, когато искате да се провокирате или се чудите как да заплачете (за bookmark-ване)

TEDx лекция 2018

Интервю в Interview.to

 

.

Снимка: Боряна Пандова

 

 

 

 

 

.

Химерата на нейния живот

Прочетох тази прелюбопитна история и тъй като не съм я срещала преди, а е метафора за това как очевидното и неочевидното са понякога в конфликт, който не изключва истината, реших да я споделя, като преди това внимателно проверих дали не е фейк нюз (защото често пъти този тип истории се оказват точно това – измислици-премислици).

Така. Историята на Лидия Феърчайлд.

Преди 8 години Лидия Феърчайлд се обръща за социални помощи към щата Вашингтон, където с цел изключване на измами от страна на получателите се изисква ДНК тест, доказващ, че децата и майката имат биологична връзка.

Лидия и бившия й мъж дават проби, които показват че мъжът е бащата, но жената не е майката.

Не е майката???

В този момент властите започват разследване, защото ако тази жена не е майката, коя е истинската майка на тези деца? Всичко изглеждало странно, защото имало хиляди доказателства, че тази Лидия е майката – снимки, свидетели, но тестовете били еднозначни. Това не е майката. Ситуацията била абсурдна. Три деца, които не се знае на кого са и майка, която не може да докаже, че са нейни, въпреки че има всички доказателства с изключение на медицински.

В същия момент Лидия е бременна с четвърто дете и това се оказва нейн късмет. Тя е поставена под непрекъснато наблюдение до раждането, а роденото дете не носи нейното ДНК!

Само един адвокат се наема да вземе делото, което държавата води срещу Лидия Феърчайлд, като той се позовава на друг случая Кийгън, в който децата в семейство нямат гените нито на майка си, нито на баща си, въпреки че са техни. Лекарите взели ДНК проби от цялото тяло на майката Керън Кийгън. Тествали кръвта й, косата и устата й, но нямало съвпадение с ДНК на синовете й. Кийгън споменала, че преди време отстранила щитовидната жлеза и лекарите намерили запазена проба от тъкан в лаборатория и въпреки че ДНКто, която би съвпадала с ДНК на синовете й, можела да е навсякъде в тялото на Кийгън, се оказало че щитовидната й жлеза съвпадала с генетичния код на синовете си.

Това било решението на мистерията.

Кийгън била своя собствен близнак. В кръвта си тя била един човек, но в други тъкани имало доказателства, че тя е комбинация от двама души. Това е рядко състояние, наречено химеризъм. Химера от един мъж и една жена близнак може да се превърне в хермафродит; ако близнаците са от един и същи пол, детето може да има петна по кожата или очите с различни цветове. В биологията на човека, химера е организъм с поне два генетично обособени типа клетки – или с други думи, един, който е жив и друг, който е неродения близнак. Но докато са в утробата на майката, две оплодени яйца се сливат, превръщайки се в един плод, който носи два различни генетични кода – две отделни нишки на ДНК. Нероденият остава невидим, но бри химерите близнакът живее микроскопично вътре в тялото като ДНК. Един близнак, напълно абсорбиращ друг в утробата, както вероятно се е случило с Кийгън и Феърчайлд, вероятно е рядкост. Но става все по-често, тъй като ин витро оплождането увеличава шанса за близнаци, а следователно и за химеризъм.

Как завършва историята на Линда? Установява се, че има покриване на ДНК с това на шийката на матката и че децата, които е родила са нейни или на близначката й, ако искате да бъдем съвсем точни.

.

Още по темата

Този материал в New Scientist, който разказва още за химеризма.

Музикантите като група със специален риск в хранителните разстройства

Причината? Перфекционизмът.

Хранителните разстройства са изненадващо често срещани сред музикантите. В живота на музикантите има освен възпитаваният с години перфекционизъм към музиката и изпълненията, така и големи количества стрес, тревожност и… депресия – заради големите вълни на силата на емоциите – от които се извлича музика, но и се създава голямо пространство за страдание. Публиката и нейните реакции – не винаги добронамерени, създават допълнително пространство за покълването на – ще използвам блестящата формулировка на д-р Дончев – „злокобните цветя“ на хранителните разстройства.

Имената на Тейлър Суифт, Ейми Уайнхаус, Деми Ловато, Бритни Спиърс, Елтън Джон и Лейди Гага, са само част от многото музиканти, минали през през това.

В изследване, направено наскоро, били подбрани музиканти на 18 или повече години, на всички етапи от своята музикална кариера и били интервюирани за минали и настоящи проблеми, като  общото им психично здраве било оценено за депресия, както и ИТМ. Представени били  всички видове музика – класическа, поп, рок и т.н. 83% са инструменталисти, 31% са певци, 5% са композитори, като в резултат имаме патологични стойности при 19% от музикантите, а когато са питани за историята на живота на разстройство на храненето, 32% от участниците са отговорили положително, т.е. в някакъв минал момент са били засегнати от хранително разстройство.

Повечето от изследваните са казали, че хранителните им навици не се отразяват нито на кариерата им, нито на тяхното представяне; някои обаче са споделила, че кариерата им се е отразила върху хранителните им навици – мнозина съобщават, че ще променят диетата си, ако имат по-високи доходи, а около 20% са зависими или пристрастени към определена храна или напитки, обикновено напитки, съдържащи кофеин.

Авторите отбелязват, че увеличеното разпространение на хранителните разстройства сред музикантите може да се дължи на повишените нива на перфекционизъм (особено при класическите и професионалните музиканти), защото тяхната цел е да се представят перфектно. Авторите също така предполагат, че една от причините певците да споделят по-често за хранителни разстройства, отколкото инструменталистите, е, че е налице амбивалентна връзка с техния основен инструмент, тоест как изглеждат телата им е много важно за общото им преставяне.

В популярното схващане се приема, че определени групи са изложени на висок риск от хранителни разстройства; това са най-често професионалните спортисти и танцьори, но вече имаме основание да добавим и групата на музикантите като рискова за хранителните разстройства.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

.

.

снимка Pexels

Напълняването е генетично – и поведенческо

При разглеждането на затлъстяването като хранително поведение (при изследвания на близнаци и генетични изследвания) от финландски учени се издига хипотеза, че затлъстяването е невро-поведенческо заболяване, което има силен генетичен фон, който се води до голяма степен от хранителното поведение и е чувствително към макро средата.

Т.е.  индексът на телесна маса (ИТМ, kg/m2) е изключително наследствен и полигенен признак, като новата генетична вариация на ИТМ се появява след ранно детство. Гените, които са свързани с ИТМ не са експресивно изразени в мозъчната тъкан, което потвърждава, че тази нова промяна е свързана с поведението.

С други думи – много от децата не се раждат с риск от наднормено тегло, средата ги прави такива. Обезогенната среда както на детско, така и на обществено ниво засилва генетичната податливост към затлъстяване. Резултатите за взаимодействието между ген и диета при затлъстяване са смесени, но новите изследвания показват, че чертите на поведението на хранене частично посредничат ефекта на гените върху ИТМ.  Появилите се доказателства показват, че гените могат да повлияят на ИТМ чрез поведението, което децата научават в ранна възраст.

Но какво е обезогенна среда? Този термин се отнася до„ среда, която насърчава наддаването на тегло и такова, което не е благоприятства за отслабване в дома или работно място“ по дефиницията на новозеландеца Бойд Суинбърн (Swinburn, et al., 1999). С други думи, обезогенната среда описва външните обстоятелства, които помагат или допринасят за затлъстяването. Фокусирането върху промяна на  обезогенната среда на обществено ниво и политики, може да повлияе на жителите на общността като цяло.
Тези промени могат да включват по-лесен достъп до здравословна храна и достъп до места за физическа активност, които да подкрепят всеки отделен човек в желанието му за здравословно поведение. Досега преобладава мнението, че храната е онова, което прави мащаба и трудността по-голям – броят на места за купуване на нездравословна храна в един район определя затлъстяването на населението в него и в на някои места (например Бирмингам се тества с политики на намаляване на местата за продажби), защото диетата има по-голямо значение от движението, по изследванията на  на проф. Пол Гейтли (Университета в Лийдс).

.

 

 

.

Източник: Karri Silventoinen, Department of Social Research, University of Helsinki, Helsinki, Finland;Hanna Konttinena;  Department of Public Health, University of Helsinki, Helsinki, Finland

 

Photo by amsw photography from Pexels

Д-р Иван Диков, акушер-гинеколог: „Менструалният цикъл е едно от огледалата, които показват общото състояние на организма на жената“

Ново интервю в продължение на проекта в блога на интервюта с различни специалисти, които разказват от своята гледна точка. 

Д-р Иван Диков е е акушер-гинеколог с повече от 25 години клиничен и амбулаторен опит. Той е началник на Диагностично-консултативния блок на „Майчин дом“ (София, ул. Здраве 2). Там се осъществяват високоспециализирани амбулаторни медицински услуги, консултации със специалисти, първични и вторични консултативни прегледи, консултации по документи, лабораторни изследвани, както и планов прием на пациенти. „Майчин дом“ е най-голямата и най-старата специализирана АГ болница у нас.

Какво не се знае масово за спирането на цикъла, защото през тийн годините той не е много редовен, а от друга страна е сигнал за развитие на хранително разстройство?

Менструалният цикъл е едно от огледалата, които показват общото състояние на организма на жената, най-вече в репродуктивния период от живота й. Цикличността е обикновено около 28 дни, което отговаря на един лунарен месец. От там по щампа се приема, че неговата поява на 22/4 до по-голям интервал от 31-32 дни също е в норма.

Важното, което трябва да се знае за менструалния цикъл, когато е редовен, че не всички менструации са свързани с отделяне на яйцеклетка. При всички жени има поне няколко цикъла годишно, които не са свързани с отделяне на яйцеклетка и колкото се влиза към по-зряла възраст, толкова по-често се случва това. Би трябвало жените да си следят цикъла с т.нар. менструални календарчета или приложения на телефона. А когато се наблюдава дисбаланс, колкото по-рано се потърси причината и се изясни, толкова по-малко последствия има. За съжаление, когато това е продължило с години, доста често може да бъде свързано с един дълъг и дефинитивен край на възможностите за репродуктивна реализация.

Най-честата биологична причина за нарушаване на цикъла е бременноста. Едно момиче, което има цикъл и е водило сексуален живот през изминалия месец, независимо протектиран или не, е силно препоръчително, за да не кажа задължително, е да се направи тест за установяване на бременност. От една страна той струва няколко лева, а от друга е най-сигурния, най-евтин и конфиденциален метод. Ако жената не е доволен от първия резултат, след няколко дни може да бъде повторен и така вече няма да има съмнение дали е фалшиво положителен или фалшиво отрицателен.

Другата причина при подрастващите за отсъствие на менструация са несъобразените с изискванията за балансирано хранене диети. Малко или много една неразумно приложена диета се отразява върху менструалния цикъл. Може да се стигне и до пълна липса на менструация с месеци, дори години и тогава връщането към нормален менструален цикъл не е толкова лесно, колкото човек си представя. Първото нещо жената да се върне към нормален начин на хранене, доколкото това е възможно.

Наднорменото тегло също повлиява месечния цикъл и затова следенето на теглото е важно при всяка жена, която иска да забременее.

Друг важен аспект при спирането на менструалния цикъл е да се потърси дали има едндокринни проблеми или вродени гинекологични проблеми. Около 15% от жените имат ендокриннологични проблеми и с изследване на хормони и ехография също може да даде отговор за липсата на менструален цикъл. Недостатък на системата, която имаме, е неглижирането на профилактиката, особено на подрастващите – и при мъжете, и при жените.

Приемаме, че в днешни дни цикълът на момичетата започва около 10-12 годишна възраст. Кога можем да очакваме, че ще се нормализира?

В първите 1-2 години действително менструацията може да не бъде много редовна, но ако след това не се установен един що-годе нормален цикъл, трябва да се потърси консултация със специалист, но веднага се връщаме обратно назад – в България се броят на пръстите на ръката специалистите – и една част от тях работят при нас, в Мачин дом, които наистина знаят и могат да дадат експертно становище или консултация при такава ситуация. Реално това са 5-6 лекаря и пак се връщаме в профилактиката.

Но тук ще дам и друго нещо – ранната бременност при подрастващи. Сандвичи, диети, напрежение и може 2-3 цикъла да се прескочат – и се оказва че момичето е в 3-4ти месец бременна. И тогава – в закона до 16 годишна възраст до 22 гестационна седмица бременноста може да се прекъсне по медицински причини. Но на 16 години и 1 ден не може. А едно нечакано или нежелано дете обърква 2-3 семейства. Без профилактика, без подготвени кадри, голяма част от тези проблеми няма как да бъдат избегнати.

В една идеална ситуация как би изглеждала профилактиката на тийнейджърите? От каква възраст трябва да се започне?

От 10-12 годишна възраст подрастващите момчета и момичета някои процесите започват доста по-рано. Това е в резултат на променен бит, общество и т.н. и тяхното физическо и сексуално съзряване става доста по-рано, особено при момиченцата. Първото нещо, което е – от години се говори за въвеждане на здравно образование в училище. За съжаление и при двата пола много лоша шега изиграват и при двата пола, използването под формата на хранителни добавки протеини и други неща, но за съжаление голяма част от тях са с неясен произход и производител и съвсем не са толкова безвредни – не само за репродуктивното и ендокриното здраве, но и куп други органи и системи.

Доколко семейните разговори могат да помогнат?

Говоренето може да помогне, ако родителя също е наясно с тези неща. Но най-важното е родителите да не губят връзка с децата си.

И тийнейджърката няма цикъл, майката е загрижена и започва да търси какво да направи…

Но това се случва само ако майката има съответния контакт с дъщеря си, а не винаги той е толкова пълноценен. Има майки, които правят всичко възможно след като се появи проблема, но заради това, че от най-ранна възраст не са създадени такива отношения, на 15-16 годишна възраст вече е трудно те да започнат. Още повече в тази възраст децата не са добре настроени към родителите и ако няма тази предварителна връзка, в този момент отношенията се късат.

Друг проблем е законодателството – до 18 годишна възраст един лекар и кръв не може да вземе, без съгласието на родителите. Имал съм безброй такива проблеми – на 14 годишно момиче, което води – няма значение редовен или не сексуален живот – му се предписва комбиниран котрацептив. За тийнейджърите ако няма нещо друго, комбинираната пероална таблетка е възможно най-доброто предпазване от бременност за здрави жени.

Но долитат двамата родители, разгневени, готови да бият с думите „Ти кой си бе, ще тласкаш дъщеря ни към това“ и ти трябва да им кажеш – „Вижте хора, тя няма да престане да прави секс – напук ще ви прави, още повече – вие какво искате – тя да забременее с всички проблеми на една тийнейджърска бременност и с нейните последствия – социални и физиологични или искате да не забременява?“. Ето това е още един порочен кръг, в който сме от десетилетия.

Да си представим една ситуация, при която млада жена с или без майка си отива при гинеколог, защото й е спрял цикъла и не идва вече месец или два. Там й се предписва хормонален препарат, който да предизвика цикъла, но ние знаем, че този цикъл не е „истински“ – това е нещо много често срещано.

И тук се връщаме в предишното – за съжаление хората, които наистина са вещи по отношение на гинекология на подрастващите са малко. Дори в програмата на обучение на студенти, този проблем не е засегнат достатъчно. Много често се подхожда така – при нередовен цикъл се предписват контрацептиви – да, контрацептивите са безопасни, но са хормонален препарат и действат по един начин в тийнейджърска възраст, по друг 20-30 и трети 30 плюс и от 40 нагоре. Причината за тази нередовност на менструацията остава нерешена – да, поемайки хормоналните препарати при пациентката ще настъпят промени и временно ще бъде решен въпроса, но това е еднократно.

И това няма да реши основния въпрос…

Въобще не го решава, а го задълбочава.

Понякога родителите се притесняват, че момичетата им напълняват във възрастта 10-12 и не знаят, че това е един естествен процес, при който тялото се подготвя за първата менструация, започвайки да задържа мазнини.

Да, обаче това е различно от това едно дете да е с наднормено тегло. За това влияе много и начина на живот влияе. Ходи се с кола до училище, физическа активност почти никаква, с телефона и таблета навсякъде и почти не се излиза – само по дискотеки и така много момичета не приемат храна със съответното качество и съответната ритмичност и нямат физическите натоварвания, които да поддържат теглото в норма.

Но ако детето е поддържало средно тегло и стане закръглено, родителите реагират или съучениците и тогава започват диети, сваля се теглото и се стига до първична аменорея (липса на първа менструация).

Абсолютно!

Една част от пациентките ми се колебаят дали да споделят с гинеколога си дали да споделят по време на прегледа, че имат хранително разстройство

Добре е да се каже, защото това касае баланса на тялото и лекаря е добре да знае това, което се случва, за да може да знае каква е цялата здравна картина.

За контакти с д-р Иван Диков и специалистите по гинекология за подрастващите може да се свържете с Диагностично-консултативния блок на Майчин дом

Други срещи със специалисти

Интервю с д-р Райна Стоянова, ендокринолог

Интервю с д-р Елена Димитрова, кардиолог

Интервю с д-р Димитър Тянков, дентален лекар

Интервю с Лили Стефанова, треньор

Интервю с д-р Тони Дончев, психиатър

.

.

.

Психологически факти за любовта

Любовта е… онова нещо, за което хората мечтаят; трудно постигат и често пъти са разочаровани – главно, защото влагат различно значение в думата. Човешките същества са създадени така, че търсят общуването и преживяват отхвълянето от другия тежко, защото се събужда древния инстинкт за себесъхранения и страха за оцеляване. И макар хората да мечтаят за любов, неподвластна на времето, за постигането й се иска готовност да се посветиш на другия, безпределно доверие и много усилия. Ето някои от психологическите факти за любовта, които станаха ясни през последните десетилетия – с линк към конкретните изследвания

Любовта е различна от страстта.

Древните гърци са имали 6 думи за любов. Днес сме наясно, че страстта възбужда частите в мозъка, свързани с мотивацията и наградата, докато при любовта се наблюдава активност на районите в мозъка, свързани с емпатията и грижата.

Пеперудите в стомаха действително съществуват

Дължат се на адреналина, който влиза в кръвта, когато срещнете човек, който събужда у вас реакцията „бий се или бягай“. Една от основните роли на вегетативната нервна система е да ви подготви за онова, което следва да се случи (включително и появата на саблезъб тигър) и това автоматично води до отделяне на адреналин, който качва сърдечния ритъм, отделя се глюкоза от черния дроб и се разтреперват краката и ръцете, готови за бягство или схватка, като цялото има усещането за „пеперуди в стомаха“. Но защо стомаха? В стомаха има мускули, които са свръхчувствителни при „бий се или бягай“ и това отчасти обяснява усещането, защото невроните във връзката мозък-стомах работят активно, когато сме притеснени, като произхода на усещането е чисто еволюционен и ни помага да разберем, че случващото се е е важно за нас.

Любовта може да е жестока

Хелън Фишър е изковала термина „привличане от безсилие“, който накратко описва онова състояние, при което човекът, който е изоставен обича и изпитва дори по-голяма страст след раздялата. „Които се карат, те се обичат“ важи за хора, които функционират на високо напрежение, но има много за които чувствата, които носят разправиите, водят до желание за раздяла, а не са съчки в огъня на любовта. Обяснението за тези, които раздялата ги кара да желаят човека, когото се загубили, а не въздъхват с облекчение, че това се е случило, е следното: споровете предизвикват бурен приток на адреналин, докато раздялата активира допамина и норепинефрина (норадреналина). Когато постигането на добри отношения се забави, тези мозъчни еквилибристики са активни и държат човека в усещане за силна неудовлетвореност и желание за ново производство на щастливи моменти – което се постига от сдобряване „и пак наново“. Но ако това е неврологичното и поведенческо обяснение, което може да не ви достига – защото нали едни хора остават, а други никога не започват тази совалка от избухвания, коренът на тези връзки може да е далеч в детството и – тогава отивате на психотерапевт или психоаналитик, който може да ви преведе през „цялата тази драма“.

Любовта е наркотик

Влюбването води до стимулирането на 12 зони в мозъка и създава усещане за еуфория, което е било сравнено от невролози с прием на кокаин (Journal of Sexual Medicine – „The Neuroimaging of Love“). Но не само – намалява и интелектуалния капацитет. В същото изследване стигат до извода, че хората се влюбват за части от секундата. Освен любопитното сравнение с кокаина, те откриват, че се влюбваме с различни части на мозъка… спрямо намеренията ни. Безусловната любов е в една негова част, страстната – в друга; а тази, която се активира от вида на другия – в трета.

Прегръдките и гушкането имат значение

Когато двама човека се прегръщат, те произвеждат натурални болкоуспокояващи и до 4 часа болката може да си отиде, така че умората, стреса или болката са напълно лечими с тази „алтернативна“ терапия (по изследванията на Robert Froemke). От няколко години изледванията върху основния му предмет – окситоцина – са предмет на сериозна критика, ще отбележа.

Две сърца в едно

Когато обичащи се се гледат в очите за около три минути, сърдечния им ритъм се синхронизира, като по-често жената влиза в ритъма на гласа. Не само – това се случва не само в тялото, но и споделят усещанията си на психологическо ниво.

Любовта не е сляпа

При дълготрайни връзки изборът на мъжете пада главно върху лицето, докато при краткотрайните водещото се оказва единствено тялото.

Нооо в дълготрайни връзки макар да гледат лицето на първо място, мъжете избират най-често жени, чиято фигура прилича на тази на майките им, което се нарича „сексуално отпечатване“ и има огромна връзка с анализа на човешкото развитие такова, каквото преди 120 години е направил Фройд – също лекар и невролог, но го е обяснил отвъд събирането на фактите.

Любовта не е само приказки на поети и писатели

Голямо изследване е показало, че връзка, основана на любов и разбиране води до увеличаване на продължителността на живота, докато липсата на социални връзки води до скъсяването му, сравнимо с пушенето.

Любовта е възможна – при определени условия.

Личните характеристики до голяма степен определят съществуването на дълготрайна връзка. По-точно? Учтивостта и добрите маниери; гъвкавостта в различни ситуации; способността да се доверяваш; способността да прощаваш лесно; кооперативността, толератността и отзивчивостта. Авторът, след изследването на много двойки пише: „сексуалното удовлетворение няма корелация с по-щастлива връзка и няма значима връзка също така между физическото привличане между партньорите и връзките“, т.е. силата на първоначалното привличане изобщо не говори, че това е Той/Тя. Той-дори е по-точен – харесването средно спада с 3% годишно (ако човек не се старае), а страстта – с 8% (при същите условия). Но дори знаейки всичко това, любовта между хората си остава мистерия.

При изследване се доказва, че има хора, при които зоните в мозъка, които се активират при влюбване, съществуват и при хора, които са във връзка от дълго време.

Според една друга теория трите компонента на любовта са интимността, страстта и посвещаването в нея. Интимността включва привързаността, близостта, свързаността; интимността съдържа в себе си както влюбването, така и сексуалното привличане. Посвещаването от една страна е решението да станеш партньор с другия, а в дългосрочен план – да мислите в една посока.

При изследвания се отчитат следните общи качества между хората – мислят позитивно един за друг, когато не са заедно; подкрепят се взаимно в развитието си и споделят с другия своите преживявания и опит, така че и другия да стигне до своите поуки. 

За да се случи любов е необходимо съществуването на усещане за сигурност и доверие, а за да се случи това свързване кортекса изпраща сигнал на амигдалата, за да изключи бутона „бий се или бягай“ към другия човек. На хората, които са преживяли детска травма, били са жертва на насилие или са отхвърляни от родителите си, им е по-трудно да „достигнат“ до този бутон, който би ги „оставил да обичат“. Стигането до точка може да стане или чрез терапия или чрез партньор, който да показва последователно грижа, разбиране и любов.

 

 

 

 

 

.

 

Още по темата

По въпроса с окситоцина

 

 

 

 

.

.

Саморегулиращо се обществено съзнание: Lidl променя опаковки

Във Великобритания компанията Lidl ще премахне от пролетта рисуваните герои от зърнените храни с цел да помогне на родителите да не купуват „заради кутията“ и по този начин за помогне за преодоляване на кризата с напълняването във Великобритания.

Новите кутии ще са отново красиви, но вече няма да бъдат толкова предизвикващи детското внимание. Решението на компанията е провокирано от мнението на купувачи-родители, които интервюирали миналата година. Проучването показало, че половината от родителите са убедени, че рисуваните герои върху кутиите карат децата искат сладките зърнени храни заради картинките и се възползват от „силата на мрънкането, троскането и цупенето“, а три четвърти от родителите смятат, че са притискани да купуват всевъзможни продукти заради „сладките герои“.

В борбата си с наднорменото тегло във Великобритания са забранени рекламите с целева група деца на продукти с високо съдържание на мазнини, сол и захар, както използването на герои от филми (т.нар. лицензирани образи) и т.н. в тях, включително и по опаковките.

Любопитно е, че при едно проучване наскоро продуктите с Peppa Pig и Paw Patrol са с най-вредно съдържание. Причината не е в Пепа, нито в Скай или Еверест (герои от Пес Патрул), а може би има нужда от малко обяснение – всички медийни продукти, и в частност анимационните сериали, са собственост на компании, които продават образите на героите чрез лиценциране по регион, продукт и т.н. Съответно всеки производител, стига да иска, може да купи образа, а тъй като кученцата и прасенцата са в момента огромен хит сред 3-7, съответно всеки продукт може да разчита на силата на сълзите, тръшкането и големите очи, за да бъде купен от родителите.

Решението на Lidl във Великобритания е интересно и показва как една компания може да следва обществения интерес, без да нарушава и своя. С намаляване на захарното съдържание от една страна (прочетох, че са намалили с 20% сладкото в същите продукти преди време) и с отказ да се „продава на всяка цена“, като цената я плащат хората във времето и със здравето си – може да се постигнат само дълготрайни резултати. Този пример е малък на фона на цялото облъчване на деца и възрастни, присъствието им на рафтовете на нивото на очите на малките и т.н.

Не е ли време за действие и в България, една страна в която затлъстяването сред децата и възрастните е голямо?

 

 

Още по темата

Становището от миналата година на организацията Action on Sugar

За силата на анимационните герои при покупката на продукти, когато родител пазарува с дете

 

 

 

 

 

 

 

 

.

Публикацията не е провокирана от материали на компанията.

 

 

 

.

„Ангелски езици“ на Димитър Динев

Това е първото ревю на не-психологическа книга, която правя в този блог, но си мисля, че ако тази година се чудите към какво да посегнете, това са „Ангелски езици“ и искам да ви я препоръчам, защото е загуба тя да не е бестселър в България и да не бъде давана за четене в гимназиалния курс (както правят в Австрия).

Изненадана съм, че в продължение на 17 години тя е стояла встрани от българските читатели и не виждам причина за това. Написана на немски от българин, за когото не знаем почти нищо, това е от онези книги, които принадлежат повече на световната литература. Чух за нея случайно и когато влязох в първата книжарница да попитам – губеше ми се от паметта фамилията на автора – а на книжарите им беше трудно да се сетят и да ме ориентират, но някъде там я намерих и я оставих за сладките дни между Коледа и Нова година, които по традиция давам на Бакман. Преводът на Гергана Фъркова е толкова добър, че само ако ви се каже, че е преведена, ще го разберете.

„Ангелски езици“ ме изненадваше страница след страница. Български имена, български събития, без назидателност и патриотизъм, но с интелигентност, ирония и проницателност. Оставих за най-накрая да прочета нещо за автора, да оставя сетивата си сами да го усетят. Димитър Динев е бил само на 30тина година, когато е написал книгата и след този огромен дебют мога да си представя колко е трудно да напишеш нова книга. Сянката и силата на „Ангелски езици“ е огромна.

Докато си събирах парченца за автора от желание да разбера какво мисли той и днес попаднах на интервю на Албена Атанасова в Стандарт от 2018та, в което той казва: „За смъртта може да се говори безкрайно, защото тя е абсолютната липса, абсолютното отсъствие на отговор. Когато говорим за смъртта, ние винаги имаме пред вид смъртта на другия. Защото отношението ни към нашата собствена смърт не е нито опит, нито познание. Другият ни индивидуализира чрез отговорността, която носим за него – докато сме, отговаряме за и на другия. И затова смъртта му ни засяга в нашата идентичност. Всеки от нас носи вината на преживелия на останалия жив. Смъртта ни засяга, смущава, афектира и тази засегнатост чрез смъртта е засегнатост от безмерното, афектираност на настоящето чрез не-настоящето, която е по-интимна от всяка интимност до раздвоение, до разцепление. Връзката ни със смъртта е по-стара от всеки опит. Времето се явява не като ограничител на битието, а като неговата връзка с безкрайното. Смъртта не е унищожение, а необходим въпрос, за да може тази връзка с безкрайното да възникне.  Без угрозата от нищото не би имало нито изкуство, нито философия. Ако смъртта е нямаше, нямаше да има хора, а само богове. Ако смъртта я нямаше, нямаше да има и слово – защото паметта щеше да се обезсмисли“.

Дали Димитър Динев ще се нареди в редицата автори, познати повече отвъд, отколкото в родината си? Единствено ми остава да се надявам това да не е така и затова – ако ви се чете добър роман, това е един такъв.

 

 

 

 

 

 

Още по темата

Интервю с Бойко Василев в Панорама

Интервю в Капитал, от който запомням да потърся информация и за Илия Троянов

 

 

 

 

 

 

.

Доц. д-р Тони Дончев, психиатър – „Нека се обърнем към душите на хората с хранителни разстройства и тяхното страдание“

Ново интервю в продължение на проекта в блога на интервюта с различни специалисти, които разказват от своята гледна точка. Доц. дТони Дончев e психиатър. Той става доцент през 2012, а професионалната му кариера започва като интерн в клиника по психиатрия на ВМА-София през 1994 г., а в периода 20122018 г. е неин ръководител. Носител е на различни награди в областта и е преподавал във водещи учебни заведения. Има над 40 научни публикации, една самостоятелна монография, както и участие в различни учебници и учебни помагала.

Може да бъде намерен в Медицински център Интермедика, София.

Как близките или могат да провокират разговор с човек, за когото се тревожат, да се срещне с психиатър или психотерапевт?

Много често хората с нарушенията на влечението към храната са трудни и сложни пациенти, които реагират с бурно негодуване, а също и отричане, когато им бъде казано, че трябва да се срещнат с „пси-“ специалист, а тази реакция трагична в контекста на болестта, защото ни отдалечава от възможността за интервенция. Нарушеният контрол над емоциите е част от личностова предиспозиция на засегнатите от хранителните разстройства и затова един лесен път, доколкото този път може да е лесен той изобщо, е като се обърнем към душите на тези хора и това, че те изпитват някакво страдание, и интервенцията не е задължително да бъде свързана с храненето, защото така се сблъскваме с отрицание. Много е по-елегантно, и по-коректно е, да се обърнем към страданието на тези хора, като си мисля, че е най-добре да бъдат попитани от някой близък нещо като: „Мила, може би имаш проблем с храната“ или „Мила, много си слаба“. Би трябвало по-скоро да бъдат подканени да си  зададат въпроса „как се чувствам“ например, или  „дали не се чувствам депресирана“. В повечето случаи хората с хранителни разстройства са жени и затова си позволявам за говоря в женски род –  един сигурен начин да си признаем, че имаме проблем с душата, е депресията.  Мозъкът ни е един мускул, казваше един професор, и като всеки мускул, той се тренира и като всеки мускул няма много начини да ни подскаже нещо не е наред – обикновено начина, по който той ни показва, че го боли, е като изпитваме депресивни симптоми.

Факт е, че голяма част от тези хора имат депресия и един добър път да ги попитаме как се чувстват, страдат ли, мъчно ли им е, изпитват ли тъга, изпитват ли вина – всички тези чувства са един прекрасен обект първо за една добра формулировка, която може да бъде приета от тези пациенти. Иначе резкият подход към тях е обречен на неуспех, поне при тези с анорексия и булимия, особено в онези случаи, в които техният индекс на телесната маса (ИТМ) се колебае между 19-20. Това са едни слаби момичета, които въпреки че още не попадат в категорията „анорексия“, има множество фактори, които ни показват, че са избрали посоката, в която вървят.

Какво е най-голямото предизвикателство при работа с пациенти с хранителни разстройства?

От медицинска гледна точка анорексията е единствената психиатрична болест, която убива. Чудовищно предизвикателство поне у нас е, че не съществува такъв център, който да предлага прицелна терапия за пациенти с хранителни разстройства, защото лечението в никакъв случай не е само психиатрично, само психотерапевтично. Лечението на една разгърната картина изисква екипен подход и това надхвърля обичайните психиатрични екипи, които са съставени от психиатър, психолог, социален работник и медицинска сестра. Той изисква участието на гастро-ентеролози, на кардиолози, на интензивни терапевти. В един много диференциран и подчинен на оперативни процедури подход, трябва да се започне с оценка на биологичната терапия, заради риска от сериозни нарушения в електролитния баланс и в цялостното хранене на организма; кардиологичните нарушения и т.н. Всички тези компетенции няма как в съвременния свят да бъдат в главата на един човек – тоест се изискват се много пари за лечението.

Опитът ми показва, че само един хранителен разтвор за вливане на пациент с нарушения на биохимично ниво излиза 500 лв на ден. Говоря само за препаратите, които се приговят индивидуално и  изискват непрекъснат лабораторен анализ на биохимията на тези пациенти.

Иначе всичко би било работа „на парче“, което е работа героична, но със сигурност не толкова полезна за тези пациенти. Без сериозен ангажимент на институциите в лечението на тази група пациенти не се постига терапия с начало, ясно дефинирани стъпки и финал.

Кога, според Вас, се минава границата от временно състояние – от „ще отслабна“ към болест?

В огромен процент от тях има някаква личностова особеност, която създава онази среда, онази почва, върху която израстват онези злокобни цветя на анорексията. Също така и в света на модата продължава да има много модели в анорексичния женски модел.

За съжаление майките и родителите също са много често част от патогенезата на тези разстройства, като се създава среда за разгръщането на този тип мислене и възприемане на света.  Опитът на майките да преживеят, това което не са могли, чрез дъщерите си, води много често до трагични резултати, в това число и анорексия. Така първите реплики на момичето „дебела съм“ са били произнесени първо като „дебела си“ или „много ядеш“.

Искам да Ви да попитам за връзката на хранителните разстройства и с други болести от Вашата специалност, освен депресията, например с обсесивно-компулсивните разстройства?

Цялата група на хранителните разстройства имат повече общо с емоциите, докато ОКР е един интелектуален процес, който се намира на друго ниво. Поради това при ОКР добре работи конгитивно-поведенческата терапия и не толкова добре при хранителните разстройства, където дълбинните методи са с по-голямо въздействие.

Разстройствата на влечението, каквито са хранителните разстройства, са онтогенетични и там лечението не е свързано с конгницията. Например, когато една жена с булимия яде, тя има неистова нужда да го направи. Лично аз мисля, че компулсивното хранене не е редно да бъде свързвано с ОКР, защото при ОКР в повечето случаи то е защитно, при тези пациенти обичайно вътрешните мотиви и разсъждения да са „аз не трябва да направя еди какво си, за да не се случи еди какво си“. Обсесивно-компулсивното разстройство е свързано с висок интелект, който в този момент вреди, защото когато един човек впрегне всичките си ресурси да отрече един проблем, няма сила, която да може да го разубеди. ОКР е тежка болест, при която пациентите могат да сами да анализират поведението си; те са хора, които успяват да се пошегуват със себе си; критични са с това, което се случва в главата им, колкото и налудничави да са мислите им, докато при хранителните разстройства усещането на психиатъра по-скоро е, че има по-голяма близост до психозата, нарушения по отношение на възприятията към света – не само към тялото, но и към света, той определено не е толкова добронамерен, колкото е обичайно и усещанията за него са доста променени и различни. Лично аз, бих сложил тази група при психотичните разстройства заради нарушените възприятия и нарушената интерпретация на тези възприятия, по което си приличат с психотичните.

Кой е, според Вас, най-добрия път, по който един засегнат или неговия близък трябва да извърви? Кой пръв може да посочи модела, откъде се тръгва – от личния лекар, от психотерапевт, от психиатъричния кабинет?

Аз си мисля, че ако стъпим на предните ми думи за анорексиогенните майки, първият, най-разумния, коректен и реалистичен път, е в ранната диагностика да се намесят училищните психолози. Това са компетентни хора, които могат да играят роля, и да са предната линия на детекция на нещо различно у някои момичета, защото стигнем ли до лабораторни промени, то диагнозата е видима от много, много далеч. Детските организми са изключително корави и гъвкави, компенсират дълго време, но нямат ресурс за възставновяване, след като декомпенсират

А какво се случва с тези пациенти, които отказват да приемат лекарства?

Правило е, че щом настъпят хемодинамични нарушения и тези момичета започнат да припадат, спре им мензиса и настъпят всички усложнения в следствие нехранене, не просто неправилно хранене, тогава влизаме в ситуацията на задължителността.

Тогава под въздействие на семействата си те започват да пият лекарства. Това пък увеличава техния негативизъм и намалява възможността да се работи с тях. Важно е те да участват в този процес, да са мотивирани да се променят – като това не може да се случи само с един разговор, това е процес – ако в продължение на 15 години е изграждан един идеален Аз образ около 35 кг, няма как за един месец, една или пет години да обърнем този модел на обратно, тъй като това са базисни модели, които са вече факт.

Тоест трябва време.

Време и с идеята за малките корекции, които да доведат до промяна, а не „е от сега нататък всичко ще е различно“, защото това не се случва, следва разочарование за пациента, за близките му, отказ, отрицание и всички тези неща, които не помагат и не са полезни.

.

.

.

.

.

.

За контакти с Медицински център Интермедика и доц. д-р Тони Дончев може да позвъните на телефон: 0897 645 844 или през формата на сайта

.

.

.

.

Други срещи със специалисти

Интервю с д-р Райна Стоянова, ендокринолог

Интервю с д-р Елена Димитрова, кардиолог

Интервю с д-р Димитър Тянков, дентален лекар

Интервю с Лили Стефанова, треньор

Интервю с д-р Иван Диков, гинеколог

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

Нова година, нов късмет – или не е въпрос само на късмет?

Има хубави, а има и тежки години.  Има обаче и години, в които 365 дни се изнизват без да носят усещания в амплитудите и само от нас зависи дали ще са ни донесли повече, отколкото са ни отнели. Може би най-важното и първо нещо е идентифицирането на това доколко е възможно да се случи това, което искате и замяната на нереалните цели с реални. Дори малки, изпълнението им ще донесе повече удовлетворение, отколкото стоенето в самообвиненията, че нещо не се е получило отново и отново.

  • Намирането на осъществими цели (които все отлагате понякога) ще направи годината тази, в която  (попълнете празното място)

посетихте ……

направихте ……

завършихте …….

Това например може да отлагането на разчистване на задръстен гардероб с дрехи; може да е като пътуването до Белоградчик до Салона за наивистично изкуство, което отлагах миналата година по различни причини; може да е нещо, което ви наранява, защото го отлагате – и тук са всички незавършени образования, невзети изпити и подобни. Ще си позволя да вкарам малко психоаналитична теория – научаването да жертваме комфорта за постигането на бъдещо удовлетворение е знак на порастване, на зрялост. И не за да ви успокоя, а защото просто е така – заменяйки принципа на удоволствието с принципа на реалността, вие не се лишавате от удоволствието в бъдещето, а го подсигурявате.

  • Погледа назад и признаването на грешки дава шанс да не ги повторите – или поне да е по-рядко да го правите – поне защото сте ги идентифицирали като грешки, а не като събития, които не зависят от вас, нищо че ви се случват по-често от на другите например. Така промяната започва от собственото ви поведение, което е най-често нараняващото, защото повтаряте едно и също, понякога без да отделите достатъчно време да го идентифицирате. Погледнете назад към миналата година по същото време – какъв съвет бихте си дали, какво научихте за това време? За какво се тревожихте и не се случи? Какво не знаехте, но вече знаете и би ви помогнало като знание напред?

Един много ежедневен пример – късното лягане често пъти води до уморени сутрини. Промяната на навика и целенасоченото лягане час по-рано определено ще промени сутрините ви без три чаши кафе. Толкова просто? Абсолютно простите решения често пъти са най-добрите. Създаването на полезни навици е част от това да се живее добре. Миналата година за пръв път изоставих любимите си календари заради един български продукт, планера Plant a habit, който работи също за създаване на навици и добро планиране.

  • Планиране на удоволствията. Какво ви караше да се чувствате добре миналата година? Оставете настрани дали близките ви са се забавлявали също, дали е било само веднъж, каквото и да било. Планирайте повече от същото, колкото и да не е в тренда в момента.

Редовното четене например за тези, които в момента нямат времето да го правят, е нещо, което би направило годината ви по-добро. Миналата година приятното ми откритие беше старта на Storytel, които не просто продължиха през цялото време да обновяват библиотеката, но и със заглавия, които са достатъчно добра подборка на съвременни и класически автори.

Животът е труден и епохата, в която живеем реално не е никак лека – трябва все повече – искаме или не искаме – да взимаме решения, каквито никой не е взимал преди нас – за това как да се храним, как да живеем, как да общуваме, как да се справяме със стреса, как да се справяме с несигурността на ежедневието, с връзките помежду си, как да се грижим добре за средата си, да не оставяме крайностите да ни повлекат. Но ежедневието е случва всеки ден и затова може би голямата ни цел е да живеем в мир със себе си и създавайки добър живот да създаваме добра среда. Затова и толкова важно в момента може би е хората да се научат да се грижат за себе си, за да са способни да се грижат за другите. Затова и създаването на добро ежедневие за вас ще направи годината ви добра, а може би и за околните.

И няколко допълнителни въпроса, които може да откриете : Какво би направило 2020 незабравима за вас? Какво бихте искали да промените в себе си през 2020? Изберете само едно ииии действайте.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

.

Photo by Deva Darshan from Pexels

 

 

Петте „думи“, които всички бебета използват, преди да станат на 3 месеца

Тези дни, на лекция на д-р Карл Голинг, той припомни проучвания за езика на бебетата, които са любопитни и ако детето ви е във възрастта 0-3 месеца, може да ви е полезно.

Но първо – бебетата са човешки същества, които още преди раждането си започват своя психичен живот. Скоро във www.woman.bg, в микросайта на  Мисия Бебе 2020 ще бъде публикувана моя статия, която разказва повече за него и влиянието на пренаталните впечатления и преживявания върху живота на човеците през целия им живот. Този период от развитието на хората вече е във фокуса на невролозите и скоро, надявам се, ще можем да знаем още повече – но най-важното – и да използваме получената информация. Така че, не се отнасяйте със снизхождение към човеците, дори когато са малки – всичко се попива и става част от вътрешния свят. Вътрешен свят, който е черна кутия, която ги води в трудни моменти и след катастрофи.

Говоренето с бебета е важно и не бива да го подценявате – така то усеща чрез още едно сетиво минимум (глас, контакта очи в очи и сензорно), че му обръщате внимание. Бебетата, дори новородените, са в състояние да разпознаят езика на майка си, който тя е говорила по време на бременността, т.е. слушането далеч не е ново, а напълно развито умение за него. Знае се дори, че бебетата имат идея за различните видове езици и структура, дори да не знаят дума от него.

Идеята на Дънстън е, че езика на новородените бебета се състои от 5 основни звука, независимо от раса, пол или т.н.

  • „Нее“ – „Гладно съм“ (във видеото на 1:30)
  • „Oу“ – „Уморено съм, спи ми се“ (във видеото на 2:07)
  • „Хе“ – „Не ми е удобно – топло или студено, памперса е пълен или позата ми е неудобна“ (във видеото на 2:53)
  • „Ееер“ – „Пръцкам и коремчето ми ме боли“ (във видеото на 3:51)
  • „Ех“ – „Ще се оригна“ (във видеото на 4:43)

Стига да слушате внимателно бебето, Дънстън казва, че ще разпознаете звуците – а ако не им обръщате внимание до третия месец то ще се откаже да „общува“ с вас чрез тях. Затова ги изслушайте внимателно тук.

 

Срещу тезата на Присила Дънстън има критики, но можем да се съгласим за едно – много родители не са осъзнали напълно, че бебетата се развиват освен с нададдени грамчета и килограмчета, изпити милилитри мляко и по два други, ключово важни начина – социално и емоционално. Те се учат от вас – на обич и гняв, на усмивки и спокойствие. Общуването започва от първата ви прегръдка и всичко има значение. Гледайте го, когато то ви гледа. Усмихвайте му се… и си говорете. Всъщност невронауката още не е наясно как децата успяват да научат езика, да разбират думите, без да могат да ги произнесат – и може би ролята на колективното несъзнавано е по-голяма, отколкото си представяме, защото дори и мощни машини не успяват да са толкова добри, колкото хората в езика и смисъла.

Любопитно е, че дори да не разбирате какво ви гукат или защо се дерат, самото ви отношение на емпатия и разбиране вече би имало значение за тях, както вече се знае.

Проф. Анe Ферналд (Станфорд), пред годишна среща на Американската Асоциация за научни проучвания казва: „Има нужда от това да говорите на детето си от ден 1. Вие изграждате мозък, мозък, който може да концептуализира, който може да мисли за минало и бъдеще“, след което описва серии от експерименти с деца, които доказват теорията й, като акцентира, че родители, които говорят с децата си, им дават възможност да реализират потенциала си на развитие. „Вие трябва да ги храните, миете, обличате – говорете им, докато го правите например“.

 

 

 

 

Още по темата

Цялото гостуване на Присила Дънстън при Опра Уинфри

Сайтът на Присила Дънстън (продава и онлайн уроци)
.
Photo by Wayne Evans from Pexels

Най-доброто научено от психотерапевтите – споделени прозрения в Туитър

„Ако посещавате психотерапия, напишете най-доброто, което сте научили чрез нея така че всеки друг да може да получи малко безплатна терапия“ – този туит на @CarolineMoss  (Каролин Мос пише книги за деца и живее в Бруклин) преди няколко дни стана повод за хиляди отговори, като тук събирам някои от най-интересните, според мен.

„Тревожността не е интуиция“.//@Merry_Quinn

“Бъди добър родител на самия себе си.”//@Lyzasterous
„Никога не се сравнявай с другите хора, но по-важното е да не се сравняваш никога с идеалната версия как живота ти е могъл да се случи, ако си правил други избори. Това е най-опасната игра на ума от всички“.//@rondrescher
„Всяко поведение е нужда, която се опитва да бъде срещната“.//@miskaten
„Някой ми каза, че терапевтът на Кристен Бел й е казал, че честност без такт е жестокост и си го залепих на бюрото като бележка Post-It“.//@shorterstory
„Казах на терапевта ми, след няколко седмици на намаляване на тревожността, че може би съм човек, който никога няма да е „щастлив“. А тя ми отговори, че щастливите хора не са непрекъснато щастливи. Щастливите хора, просто преживяват по-малко тревожни и депресивни дни, и това определение ми помогна за достигна нивото да бъда „щастлив“. //@JessOndras
„Всеки има нужда от свой механизъм за справяне. Има лоши (пиене, наркотици, насилие) и добри (упражнения, медитация, терапия)“. Изберете едно от добрите, за да избегнете лошите, защото всички имаме с какво да се справяме“.//@DemoChrissy
„Опитвайте се да избягвате думата „трябва“. Лесно е да се притискате себе си. Преформулирайте и префразирайте. „Трябва да правя упражнения“ може да стане „Харесвам как се чувствам след като съм спортувал“. „Трябва да пера“ – „Обичам да нося чисти дрехи.“//@kappatau314
„Моите опити да „поправя“ или помогна на другите са знак, че искам да излекувам нещо
(понякога буквално същото) в мен“. //@cyndygross
„Не носиш отговорност към представата, която другите са си създали за теб в ума си“.//@Ttown314
„Чух да казва: „Всеки път, когато устоиш да влезеш в една емоция, тя отива в мазето да вдига тежести“. //@gskraz
„Ако не можеш да определиш една емоция, не можеш да я преодолееш. Дори негативните, като завистта“.//@MegNumbers
„Моят терапевт ми каза веднъж: „Можеш да бъдеш своя собствен свидетел“. Това напълно ми взриви главата, защото бях свикнала да мисля, че моето мнение за негативния опит който имах не е достатъчно добра и имах нужда от свидетели, за да си позволя да повярвам в това, че съм била наранена.//@EleanorParker24 

“Ако се грижиш за тялото си по време на криза – то ще се грижи за теб (хранене, сън, упражнения)  //@ShastaDeanna 

„Най-доброто, което терапевт ми е казвал, е че обществото няма нужда да ми задава графика. Мога да закусвам в 11 и да си лягам в 1. Няма форма, в която да трябва да пасна, само да намеря кое е най-доброто за мен“. // @_sputnik1
„Ако може да си представиш най-лошото, тогава можеш да си представиш и най-доброто. Кажи на глас позитивния вариант и го повтаряй докато го усетиш по-истински“. //@OLCVTA
„Прошката не е за другия човек. Тя е за теб. Няма нужда дори да казваш на другия, че си му простил, ако това ще отвори вратата към повече насилие, трябва просто да стигнеш до вътрешно утешаване на гнева и нараняването“. //@MExasperated
.
.

25 начина за тормоз на работното място (хулиганите не остават такива в училище)

Тормозът не престава в училище,  а се пренася на работните места. Тази тема не е от най-популярните, но подобно на психическия тормоз в двойките, така и тази има тежък ефект върху пострадалия. Какво е тормоза на работното място? Много точно някъде беше описано като „Когато оставаш на една работа, защото си приел като свое убеждението, че за нищо друго не те бива и никой друг не би искал да те наеме“. Стресът на работа често пъти е голям, а съчетан с тормоз, това е коктейл Молотов, чиито поражения може да са безсъние, бърнаут, панически атаки, генерализирана тревожност, дори ПТСС, да не говорим за проблеми с кръвното, щитовидната жлеза и т.н.

Тормозът на работното място не е запазен за тип позиции или място в йерархията и дори е по-жесток по-нагоре, не само защото е по-ветровито, но и защото залогът е по-голям, а играчите по-добри.

Тук публикувам топ 25 тактики на тормоз на работното място, които са еднакви навсякъде по света, а именно:

1. Някой бива лъжливо обвиняван или нарочван за  ​​„грешки“, които всъщност не са направени от него (71%)
2. Втренчено гледане и невербално сплашващо поведение и ясна демонстрация на враждебност (68%)
3. Омаловажававе на мнението или чувствата на човека („о, това е глупаво“) при срещи (64%)
4. Използване на омълчаване и студенина, за да си тръгне човек от група говорещи (64%)
5. Говори се пред други хора, че човека има неконтролируеми промени в настроението пред групата (61%)
6. Създават се  правила в движение, които човека не знае и съответно не спазва (61%)
7. Пренебрегва се или се отрича задоволително или примерно качество на извършена работа, въпреки доказателствата (58%)
8. Правят се тежки и постоянни критики, че има различен „стандарт“ за крайната цел (57%)
9. Започват се или не се спират разрушителни слухове или клюки за човека (56%)
10. Настройват се колегите срещу човека (55%)
11. Колегата се изолира едно лице от колегите му, социално или физически (54%)                            12. Публично се показва „грубо”, неприлично, но не незаконно поведение (53%)
13. Създава се интригантски ситуации за с цел унижение човек (53%)
14. Приписва се неговата работа на друг (47%)
15. Злоупотребява се с процеса на оценка, като се лъже за представянето на лицето (46%)
16. Създава се имидж на „неподчиняем“ и „неконтрулируем“ за неспазване на произволни команди (46%)
17. Използва се поверителна информация за дадено лице, за да унижава частно или публично (45%)
18. Отмъщава се срещу лицето след подаване на жалба (45%)
19. Извършват словесни унижения/ обиди въз основа на пол, раса, акцент или език, увреждане (44%)
20. Назначава се на нежелана работа като наказание (44%)
21. Отправят се несъстоятелни изисквания – натоварване, крайни срокове, задължения – за отделено лице (44%)
22. Стартира се без основание кампания за изгонване на човека (43%)
23. Насърчава се лицето да се откаже или да се прехвърли, вместо да се сблъска с повече малтретиране (43%)
24. Саботира се приноса на човека към отборната цел и награда (41%)
25. Гарантира се провал на проекта на човек, като не изпълнява необходимите задачи: подписвания, разговори, работа със сътрудници (40%)

 

Още по темата

Знаците за работен тормоз на работа

Как влияе на здравето

Токсично или просто трудно

 

Най-тъжното нещо на света//Артур Лундквист

Пред своя прозорец виждаш калина с червени плодове, есен е и листата й са окапали, дръвцето червенее, но гроздовете му светят като ярки лампички в димообразната есенна мъгла или в тъмнеещия здрач;

изкушаваш се да я попиташ като Кралицата – огледалцето: „Калино, калино, кажи ми, кое е най-тъжното нещо на света?“

И калината би могла да отговори: „Най-тъжното нещо на света е, че времето тече нахалост, че винаги го губиш, независимо за какво го използваш,

защото изборът е винаги погрешен – рано или късно се убеждаваш, че си искал не тона, а нещо друго, не това, а нещо друго, като че осъществяването на един стремеж го осакатяла

и дори отново да изживееш живота си, пак би разбрал, че губиш времето, не го оползотворяваш правилно, сякаш неговата неупотробимост и непрестанно пилеене са заложени в самата му природа:

ето кое е най-тъжното нещо на света“.

 

.

Този откъс е от книгата на Артур Лундквист Замъкът на въображението и камъните на делника, Народна култура, 1978, преводът е на Вера Ганчева. Името на книгата идва от историята на Фердинанд Шeвал – французин, селски пощаджия, който умира на 88 години през 1924та, като 43 години от живота си се занимава с изграждането на замък в своя двор. Той пренасял в чантата си камъни, намерени по пътя и зидал своето творение, което френските сюрреалисти открили и отдали почестта си към него, докато в преди това селяните му го намирали за чисто и просто селския луд. Така един френски пощальон, преди век, съградил замък на въображението с камъните на своя делник – а думите, с които вероятно ще бъде запомнен са: „Животът представлява разбушуван океан между детето, което идва, и стареца, който си отива“.

Още за него и тук

 

 

Снимка на дървото калина (Viburnum) Василиса Виа

Снимка на замъка David Reverchon

Д-р Карл Голинг: Хората са изгубили смисъла на живота. Чрез психоанализата ги съпровождаме в това да го намерят отново

Д-р Карл Голинг е клиничен психолог, психоаналитик и групов аналитик, ръководител на департамента по психоанализа на Университет „Зигмунд Фройд“ във Виена. В София е по покана на Българското общество по групова анализа и групови процеси като част от екипа на международната обучителна програма на обществото по психоанализа и групова анализа, която се осъществява съвместно с Университет „Зигмунд Фройд“, Виена и Психоаналитичния семинар Инсбрук.

Д-р Карл Голинг е… като онези ножове, с които знаеш, че трябва да режеш внимателно, но винаги използваш, когато ти се отдаде възможност. Събеседник, който качва разговора винаги по-високо, отколкото си очаквал, докато невинно задаваш въпрос като например този за смесицата между тревожност и отчаяние, която се стели във въздуха през последните години.

Има ли нещо такова като обща тревожност на нашето време?

Има толкова много деструктивност, която се случва около нас, и причината за нея е чисто и просто една – капитализмът. От нас се изисква да произвеждаме повече. Защо? За да имат банките 1-2% печалба. Ако всичко се движи от това, не от нуждата, тогава в училище ни учат не онова, от което имаме нужда, а това, което ще е полезно за производството на добавена стойност. Така всъщност ние сме използвани като суровина за следващото поколение или за сегашното. В този процес се разрушават отношенията. Не мога да се отдам на секс, ако съм работил 10 часа и преди това и съм бил по час в задръстването на отиване и след това на връщане от работа. Не мога да остана в отношения на разбирателство с децата си, защото съм изтощен от работния ден. Ние нямаме време един за друг –Моля те, остави ме на мира. Гледай телевизия или интернета си“. Така едно от нещата, които беше разрушено в културата ни, е писменият език. Писането на ръка си отива.

Защо е важно писането на ръка може да прочетете в този линк

Малко хора все още могат да пишат на ръка, а интелектуалната форма на мислене си отива. Всичко се представя лесно като реклама за сапун. Всичко трябва да бъде разбрано лесно и така вървим към първичния начин на мислене. Правят ни на глупави. Вече не сме готови да четем Ницше, да четем Фройд. Учат ни да не мислим. Ако мислите, вече сте срещу течението. Има толкова много деструктивност около нас. Има регрес в начина, по който умовете ни работят. Много малко хора наистина четат. Литературата умира. Това е, което се случва. Ние регресираме и скоро хората ще могат да четат само комикси или да гледат филми. Структурното формално мислене вече не е желано. Регресираме към символно общуване.

…Емоджита, гифове…?

Да, и те носят много различни смисли, а не прецизно значение. Разбрах, че филмовата индустрия в България е доминирана от холивудските филми. Ние сме загубили нещо и това се е случило в тишина. Ще мине време и ще разберем, че то просто вече не съществува.

А къде е точката на пречупване, ако сега напрежението е от огъването? Има ли такава точка?

Ние регресираме към предишното състояние на варварство и това се случва глобално. Имаме тиранин, който управлява Съединените американски щати като президент. Той е наш символичен „Баща“ и представлява „Закона“. Няма „Закон“ и затова регресираме към варварството. Един от примерите е случилото се в ООН . ООН е била създадена като символ на това, че няма никой, който е над закона, нито една държава не е над закона. Може да е илюзия, но конфликтите трябва да се решават на база дипломация, не заради това кой има повече атомни бомби.

Преди години вие дадохте едно интервю за вестник „Капитал“, което много ме беше впечатлило, затова искам да попитам и за отношението Ви към риска от прекомерното използване на електронни средства от децата.

Сега това, което се случва в интернет е, че не знаем кой какво гледа и знаем, че децата имат достъп до пълния поток от порнографски материали, а те им показват много повече, отколкото са в състояние да смелят. Не съм от типа хора, които мислят, че децата не трябва да знаят нищо за сексуалното, но в момента се случва масово съблазняване. Цената на това е непрекъснато разсейване със сексуални теми и по тази причина детските фантазии са непрекъснато превъзбудени. Трябва да намерим начин да се върнем към скритото в библиотеката порно списание на тате или нещо подобно. Ние дори не сме с децата си – те са в стаите си и интернетът е включен! Те имат своята сексуална възбуда и това е нормална част от тяхното развитие, но твърде силното стимулиране би им попречило с ученето.

Вие споделихте през деня, че събирането на спомени е много важна част от развитието на децата, какво имате предвид?

Това, което ми е позволено да правя, и това, което не е позволено да правя, за да не разсърдя родителите си. Колкото по-подходящо е отражението в реалността на похвалите и наказанията, толкова по-добре. Така децата се научат да използват егото си, за да получат онова, което искат, без да бъдат наказани.

Не е никак добра тази прогноза!

Съжалявам… Такова е, каквото е. Бих искал да кажа нещо различно. Нивата на деструктивност днес са толкова силни, толкова разрушителни по толкова много начини, езикът се разпада, нашите отношения се чупят, нашето усещане за култура e повалено. Има много алчност и корупция в хората, които са на отговорни позиции.

Тоест тревожността ни има своите истински корени…

Може би, ако елиминираме тревожността си и се правим, че не забелязваме червената лампа, която свети докато караме, тогава колата ще се счупи след няколко километра.

Това ли е „доброто“ на тревожността?

Тревожността Е ценна.

… Но това не е ли изместване на тревожността от начина на управление към тревожността от климата…?

Мисля, че това е истинска заплаха, тя има своите основания, не е невроза, както е страхът от ядрените централи, които могат да експлодират. Има за какво реално да се тревожим.

Добре, а защо му е на човек да отиде на психоанализа, ако не е нещо като хапче срещу тревожност и болки?

Част от отговора на въпроса е в нещата, за които говорим дотук. Психичната болка е предупредителен знак, че нещо не е наред. Така че ние не искаме да премахнем вашата способност да чувствате болка. Болката дава чувство за значение и ценност. Разбира се, това не се отнася за хроничната болка. Но функцията на болката за тялото е то да излезе извън ситуацията, в която е поставено, това е неговата биологична цел. В психоаналитичния процес ние виждаме, че хората са загубили смисъла на живота, и чрез нея ги съпровождаме в това да го намерят отново.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

.

За проблемното хранене и защо е толкова важно то да е добро

Днес на обяд с Белослава Димитрова говорихме сериозни неща по БНР Радио София. Знаете, че интересът ми към темата е доста голям и в разговора ни една от големите теми беше каква е отговорността на всеки един от нас за собственото и здраве. “Проява на отговорност е да вземаш решения, които може в момента да не са ти много приятни, но в дългосрочен план ще имат ефект”.

Какво говорихме по тази обширна тема може да чуете в линка, който води към Радиоприемница по БНР Радио София.

За значението на писането на ръка (в един дигитален свят)

Този текст е създаден като допълнение към интервюто с Карл Голинг.

С толкова клавиатури и с толкова четливо написани букви на кийбордите на смарфоните, за какво им е на децата да се връщат при моливите, химикалките и гумичките – и болката в пръстите дори?! Аргумент в полза предимно на „клавиатурното писане“ беше решението през 2014та от 2016та във финландското образование то да бъде силно ограничено, но трябва да отбележим, че това важи повече за часовете по краснопис и е свързано с облекчение на елементите в изписването на буквите – от ръкописни към печатни букви, а не в категоричното премахване на писането на ръка. Има и известен историческо-политически елемент, защото ръкописното изписване във Финландия е въведено от шведски, а разграничаването е важно за страната. Другото е, че изискването за писане на клавиатура е важно за образованието и бъдещите изисквания към работещите, т.е. това е със статус на умение при завършване на училище.

◊ Ръкописно е изписването, при което писеца не се отделя между буквите в думите, за разлика от печатното, при което те са отделни.

Писането на ръка не трябва да се превръща в болна тема, нито да бъде подценявана от интелигентните родители, които искат децата им да минат нивата не само в компютърните игри. Въпреки че може да ви изглежда като древно умение, ръкописа има няколко основни културно-психологически значения.

Достига се до по-високо ниво на фината моторика – в това изследване може да прочетете, че въпреки че уменията от двата вида писане се припокриват, те развиват различни мозъчни функции. Смята се също така че писането на ръка може да стимулира разпознаването на визуални стимули и концентрацията на паметта. В друго изследване се прави връзката между писането и по-бързото запомняне на азбуката, правописа и общата грамотност. Изискването към децата за координация на ръка-око и концентрация върху дребните елементи е по-сложно от който и да било екран.

Развива запаметяването. С изписването на чутата дума, процеса включва ум и тяло, които трябва да работят заедно и ангажирането на ума с физическа активност води до по-дълбоко запаметяване и взаимодействие (Mangen and Balsvik (2016), отколкото при натискане на клавиатура (това обяснява, защо за много хора ученето чрез преписване или водене на записки в клас или на лекции е толкова ефективен инструмент за запомняне). Много е подходящо за научаване на езици.

Концентрация на мисълта. През преминаването от мисълта към ръката и обратно като мисъл на листа, на децата им се налага да се съсредоточават и да се изразяват по-добре. Всеки, на когото някога му се е налагало да „сваля“ интервю, т.е. да превръща говорене в писан текст, е забелязал, че по-образованите хора имат по-подредена мисъл с по-малко „ъъъ“ или недовършени изречения. Това се дължи и на умението им да пишат.

Но не стигаме само до класните по български и ограмотяването – умението за писане на ръка е ефективно прогнозира и уменията за справяне с математическите задачи.

Не съвсем древно. Въпреки че в ежедневието се използват много електронни устройства, при много случаи ще се изисква писането на ръка – водене на бележки в клас или в университета, при тестове, домашни и т.н., при което грозното изписване може да се приеме за недостатък и да не бъде достатъчно добре оценяването.

 

 

Още по темата

Сайт за значението на писането – ценна в него е статията на Джейн Мадуел (тук като pdf – 13 страници в защита на умението), материал за значението на умението, BBC за бъдещето

Манифест в защита на писането

 

 

 

 

Photo by Startup Stock Photos from Pexels

Защо психотерапевтичните сесии продължават 50 минути?

При психотерапията една сесия е в рамките, но не точно час, но ако сте се чудили защо, ето обяснението (или няколко обяснения)… В тези 45-50 минути се случва много. Колко различно текат сесиите – и това може да го потвърди всеки, който е оставял душата си в терапия – понякога минутите са дълги като дни и месеци, а друг път отлитат за секунди!

Зигмунд Фройд през 1913 година пише в Zur Einleitung der Behandlung (За започване на лечението) няколко изречения за „аналитичния час“: „… Важни точки в началото на анализа са договореностите относно времето и парите. По отношение на времето се придържам стриктно към принципа за опрелянето на точен час. На всеки пациент се отделя определен час от моя работен ден; това му принадлежи и той носи отговорност за това, дори и да не се възползва от него…  Това може да изглежда може да изглежда твърде строго за лекар или дори недостойно за неговата професия и ще има вероятност да бъдат показани множеството пречки, които могат да попречат на пациента да посещава всеки ден в един и същи час и ще се очаква, че ще се отпусне известна помощ за многобройните неразположения, които могат да възникнат в хода на дълготраен аналитик лечение. Но отговорът ми е: никой друг начин не е приложим… В случай на несъмнени органични заболявания, които в края на краищата не могат да бъдат изключени от пациента, прекратявам лечението…“

На дъщеря му Анна Фройд (също психоаналитик) се смята, че въвежда 50те минути като стандарт, за да може аналитика да направи записките си след сесия (1).

Това време не е нито много, нито малко – то е достатъчно, за да достигне сесията своя пик и да не прелее в безцелно говорене. В много случаи причината за посещение на терапевт може да е травматично събитие и за да бъде поднесена и преработена травмата, то следва тя да може да бъде поставена постепенно и само времевата рамка е онова, което гарантира на терапевта, че ще се случи лечение, а не касапница – в противен случай казаното може да бъде трудно за изразяване и преработване – както психически, така и емоционално. Това е и причината психотерапия и психоанализа да бъдат провеждани единствено в сигурното пространство на кабинета. Изключението? Онлайн сесиите, но там отново и двете страни се стараят да имат своето спокойно и сигурно пространство. И едно изключение – Фройд  за Густав Малер през лятото на 1910та, като в Лайден провежда четиричасова среща с него, в която те вървят по улиците на града.

Рим не е бил построен за един ден. Дори и да си мислите, че сте готови да отидете и да оставите проблема си и да се реши веднъж завинаги, това едва ли е толкова просто – може да се повтарям, но – не може да очаквате от друг или от себе си, че проблем, който е назрявал с месеци, години или десетилетия, може да се разреши за няколко срещи.

Да не забравим (каква е целта). Големите паузи пречат да се разбере историята, да се зададат въпросите, да се проследи начина на мислене, човек да разкрие себе си и да открие себе си. Седмичните сесии подхранват процеса и на промени, като освен това отпускането пред терапевта е по-бързо – колкото по-големи са паузите, толкова е по-бавен е процеса, а и човек остава в маркиране на случилото се по време на паузата, а не на дълбоките проблеми.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

(1) Luciana Nissim Momigliano – „L’ ascolto rispettoso“// „Rivista Italiana di Psychoanalisi“

 

 

снимка: Pexels

Лабиринтът в нас и нишката в него

В поста може да прочетете откъс от книгата на Феликс де Менделсон – „Човекът, който дължеше живота си на един сън“, която излезе миналата седмица от Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм и Българско общество по групова анализа и групови процеси. Тя е предназначена както за хората, които се занимават с анализ и психотерапия, така е и достатъчно провокативно четиво и за по-широка публика с интерес към темата.

Авторът, Феликс де Менделсон (1944-2016), психоаналитик и групов аналитик, бивш директор на катедрата по психоанализа в Университета Зигмунд Фройд – Виена и с много публикации върху психоанализата, политическите и социални измерения на груповата терапия.

 

–-

Пътуването обещава разнообразие. Ще преминем през различни епохи и места – от Античността, халдейците и вавилонците, тълкувателите на сънища в Библията и напълно чужди за нас култури до големите психолози на ХХ в. Зигмунд Фройд и Карл Густав Юнг и модерните, високотехнологични лаборатории за изследване на съня. Ще се срещнем с „типичните“ сънища – за явяване на изпит, за големи струпвания на хора, за умението да летим, за падане, голота, за смъртта на любим човек, за усещането, че не можем да помръднем от мястото си и т.н. Ще отговорим на въпроса какво сънуват слепите хора и ще разкажем за сънищата на децата и животните: както какво сънуват децата, така и какво означават децата, които се появяват в сънищата ни като възрастни; кои животни изобщо сънуват, какво и защо, а също какви животни най-често се появяват в сънищата ни. После ще обсъдим машини, къщи и местности, числа, дрехи и превозни средства – всички те са част от комплексното поле на символиката на съня.

Ще ни занимават диагностичните аспекти на нашия съновен живот, например активността или пасивността ни насън, и това, което съобщават определени сънища или серии от сънища за нашето телесно или душевно здраве. Ще разкажем за някои специфични приложения на сънуването като „осъзнатото сънуване“, играещо централна роля в шаманизма и в тибетската съновна йога […].

Най-лесно ще излезем от този лабиринт, ако се държим за една нишка. Семплата нишка, предложена в тази книга, е отнесеността на сънуването към самите нас – съзнателно ще я изпускаме само в отделни моменти. Макар често да сънуваме други хора, техните действия и чувства, или напълно безлюдни места, или да сънуваме привидно пророчески, телепатично, налудничаво или абсурдно, сънищата ни винаги са свързани със самите нас.

Фройд е смятал, че „всеки сън се занимава с личността на сънуващия. Сънищата са абсолютно егоистични“, макар да не е твърдял – както по-късно К. Г. Юнг, – че всички хора в съня трябва да се разбират единствено като части от самите нас. За Юнг лицата, които се появяват в съня, винаги са отделни аспекти на личността ни – един възглед, който аз, заедно с Фройд, не винаги споделям.

Сънят може и наистина да е нещо съвсем индивидуално, егоистично… Това напрегнато поле между индивидуалните, субективни страхове и желания на отделния сънуващ и въздействията на съня му върху обществото може добре да се онагледи с един особен пример. Става дума за незабележимия на пръв поглед сън на един изобретател, който решаващо променя живота на милиони хора. Интересно е, че този сън също се отнася до идеята за нишка и за това как точно тя трябва да бъде вдяната в иглата.

Годината е 1846-а. Подобно на много други изобретатели от онова време, англичанинът Елиас Хау е обсебен от идеята да проектира функционираща шевна машина, което до този момент никой не е успял. Той вече е натрупал сериозни дългове и кредиторите все повече го притискат. Тогава му се присънва, че е преследван и заловен от диво племе. Казват му, че ще бъде прободен с копия, ако не разреши един проблем. Те го завързват за стълб и затанцуват около него, приближавайки се с копия в ръцете, и когато го достигат, за да го убият, той забелязва, че всички копия имат дупка, и то почти до острието. Той се събужда, припомня си съня и вече знае решението: иглата на шевната машина трябва да има дупка близо до върха си, а не на другия край, както е при шиенето на ръка. Моделът на шиене на ръка толкова силно е доминирал в съзнанието му – както и при другите изобретатели, – че Хау не успявал да подреди по нов начин функциите на машината. Но както често се случва, несъзнаваното знаело повече.

Веднага се вижда, че Хау представя насън своите страхове, тъй като дивото племе от заплашителни копиеносци вероятно се отнася до кредиторите и заплахите им да го хвърлят в затвора. Същевременно обаче в съня му те го притискат най-сетне да реши проблема – и той успява, след като се събужда. Тук възникват някои въпроси: намира ли Хау решението само чрез творческото действие на сънуването? Нужно ли е било да използва образния език на съня, за да реши абстрактния, технически проблем на инженера? Следва ли оттук сънуването само по себе си да се схваща винаги като подход, чрез който се решават проблеми? [] В такъв случай, като смесва много от чувствата, желанията и спомените от деня, сънят не би правил нищо друго, освен да опакова тези откъслечни преживявания в някаква привидно свързана история, както го прави психотикът в делириум, когато се опитва да оформи своите разпокъсани сетивни впечатления и хаотични мисли в една налудна представа, която сама по себе си има смисъл? Артур Шопенхауер е смятал дори, че сънят е кратко умопомрачение, а умопомрачението – дълъг сън!

Ако беше така, сънят не би бил някакво особено творческо постижение – в този случай креативността би се изразявала по-скоро в будното съзнание и в специфичната способност да се разсъждава върху сънищата и да се извлича ценното от тях.

В края на тази книга, след като сме отсели резултатите от психологическите и неврологичните изследвания, вероятно все още няма да успеем да отговорим окончателно на всички тези въпроси. Но благодарение на това, че ще сме научили повече, ще придобием друга нагласа и ще можем да погледнем на собствените си сънища в нова светлина. Надявам се, че след като прочетете книгата, ще обърнете повече внимание на сънищата си и погледнете на тях по-сериозно, при все че загадъчното в тях не може да бъде напълно заличено. Минотавърът продължава да живее във вътрешността на лабиринта; за нас, които не сме митични герои, той вероятно винаги ще си остане безсмъртно същество – ние обаче все пак ще се приближим към него.

 

Феликс де Менделсон – „Човекът, който дължеше живота си на един сън“, 2019, Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм, Българско общество по групова анализа и групови процеси, превод Теодора Карамелска

Още по темата

Интервю с Цветелина Йосифова за книгата по БНР

Статия за живота на Феликс де Менделсон (на английски)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

.

Photo by Jah Jean-Noel from Pexels

Не хвърляйте храна на интернет тормоза и хейта

Твърде много хора, без дори да са социални звезди, планети или инфлуенсъри, са ставали, стават и ще стават жертва на интернет хейта и дигиталния тормоз. Но дали ще са жертва, както в много случаи, зависи до голяма степен от тях.

В този пост искам да насоча вниманието ви към един полезен документ, издаден от английска организация, наречена Център за противодействие на дигиталната омраза, който бе публикуван наскоро. В борда на този Център е д-р Линда Пападопулус, чиито книги и колонки с психологически съвети бяха много добри (включително и британския Cosmopolitan – и тук слагам едно сърце, което да маркира четенето ми на това издание над 20 години) .

„Не хранете троловете“ е практическо ръководство за публични личности за това как най-добре да се справят с онлайн троловете, но съдържа полезна информация за всеки, който е подложен на атаки от омраза онлайн. Образът на троловете като млади хора, които се забавляват да хейтят, скрити зад екрана, пишат авторите „в най-добрия случай е полуистина“. „Тролингът се е превърнал в анархична, подмолна, постмодерна субкултура, при която забавлението идва от това да разгневиш друг човек онлайн. Троловете използват въпроси от взаимен интерес, участие в по-широки дискусии, които след това се превръщат в схватки и обиди и повтаряне на лъжи, които с времето са в състояние да убедят един или друг в едно или друго, на пръв поглед нелепо твърдение.

Реално със социалните медии всеки един от нас е публична личност и с дигиталните устройства то е на едно съобщение разстояние. В доклада на Центъра за протоводействие на дигиталната омраза се казва: „Всяко решение трябва да се фокусира върху минимизиране на вредите чрез намаляване на представянето и разпространението лъжите“.

Психолозите Наоми Кракър и Евита Март изучават личностните характеристики, които движат
поведението на троловете и открили, че те изпитват удоволствие от нараняването на другите или както д-р Март обяснява, „докато антисоциалните личностни черти играят роля, то има и социалното удоволствие, получено от инфомацията за това, че другият е раздразнен. Колкото повече отрицателното социално въздействие, повече тяхното поведение се подсилва“. Накратко, реагирането на тролове наистина им давате онова, към което те се стремят.

Да се защитавате е капан

Троловете използват естествения човешки инстинкт за самозащита и така всъщност стават популярни. Затова и стратегията за противодействие, която се предлага от Центъра, е в няколко основни стъпки.

Устоявайте на желанието си за реакция. Може да си мислите, че въпросът е да спечелите спора, но за троловете е по-важно да разпространява тезата им. Когато ви нарочи трол, веднага го блокирайте.

Събирайте доказателства за случилото се, най-добре със скрийншотове, на които се виждат деня и часа.

Докладвайте на социалната медия, в която са отправени, а ако има по-сериозни заплахи, не само обиди, бихте могли да се обърнете и към адвокат или полицията.

Потърсете помощ. Съществуват организации, които могат да ви помогнат спрямо проблема ви (LGBT, ако са на джендър основа например; организациите за защита на децата и т.н.).

 

 

Още по темата

Линк към оригиналния доклад

 

 

 

 

Photo by Sebastiaan Stam from Pexels

 

Болка от поколение на поколение: белези, под които раните болят

Забележка: Това не е текст с езотеричен привкус. Целта е да разкажа за трансгенерационните травми, като се надявам да допълня информацията ви за тях и да дам повод за още ваши търсения за това кои сте.

 

Травмата като събитие в психичния свят на човека

Връзката между психологическата травма и проблемите на душата за пръв път са изследвани още в края на 19 век от Жан Шарко, основателят на съвременната неврология в болницата Салпетриер. Той е и първият, който разбира, че произходът на хистеричните симптоми не е физиологичен и е първият, който отбелязва, че те са „резултатите от преживяното непоносимо преживяване“. Двама от големите умове са повлияни от него, са Пиер Жане и Зигмунд Фройд. Те тръгват в различни посоки, но ние ще тръгнем по австрийската пътека.

Фройд в „Изследвания върху хистерията“ (1893) обяснява как ефекта от травмата остава в несъзнаваното, въпреки лечебния ефект на времето. Фройд: „Дали паметта избледнява или се отърва от афекта зависи от няколко фактора. От най-голямо значение е дали е имало или не енергична реакция на въздействащото събитие. Под реакция тук разбираме целия набор от доброволни и неволни рефлекси – от сълзи до акт на отмъщение – в които, както показва опитът, се освобождават емоции… Ако реакцията е подтисната, ефектът остава обвързан с паметта“.

Следва разграничението на първична и вторична травма. Първична травма е онази, при която жертвата е била пряко изложена на травматично събитие. Вторичната травма обаче се различава от пряката или първичната травма в смисъл, че жертвата не е преживяла или станал свидетел на травматичното събитие, но проявява същите симптоми и страда от психично разпадане на Аза.

Трансгенерационната травма

Така се наричат травмите, които се предават от поколение на поколение, като идеята е, че не само преживелият травма страда от нея, но и той предава симптомите и поведението на децата си, които на техните и т.н., т.е. Така имаме „травма между поколенията“. Такъв тип травми са:

  • сексуалното насилие, което предизвиква тревожност в поколения напред;
  • но също и крайна бедност;
  • внезапна или насилствена смърт на член на семейството;
  • изтезания на член на семейството;
  • тук са и т.нар. „историческа травма“, която засяга много хора или дори цяло поколение, заради което се нарича и „колективна травма“.

Най-силните примери за историческа травма включват Холокоста, но също и геноцидите срещу арменци, австралийци и други групи хора. Робството, глада, природни бедствия, войни, тероризъм също остават своя отпечатък в поколенията напред.

Следите в гените

Например оцелелите от второто поколение на Холокоста (в изследванията на Йехуда от 1995) и на арменския геноцид показват значително понижени нива на кортизол, което показваща стрес компонент в живота им и носят поведение и симптоми на хора с постравматичен сидром, независимо,че само са слушали и знаят за него. Все още не е ясно как тези маркери могат да се предават от родител на дете. Не се предполага, че генетичната информация в сперматозоидите и яйцата се влияе от околната среда – всички епигенетични етикети на ДНК се смятаха за изтрити чисти скоро след настъпването на оплождането.

Данните се подкрепят и от изследвания и за други групи – например за децата на ветераните от Втората война, на жертвите на цунами и на жертвите на други граждански конфликти (в по-ново време примери са случилото се в Руанда и Босна и Херцеговина). Но не е само това – травмата се преживява и не само от онези, които са жертвите, онези страдащи физически, но и например, някои немци, дори и днес, преживяват преувеличено чувство за вина, депресия и угризение за действия на предишните поколения през двете световни войни. Децата имат различни профили на хормона на стреса, отколкото другите, по начини, които ги правят по-податливи на ПТСР. Така резултатите показват връзка между родителския стрес преди зачеването на дете и епигенетичните промени, които се появяват у детето. Има и други изследвания, например върху жените, преживели глада в Холандия в края на Втората световна война. Техните деца били с над средния риск от развитие на шизофрения.

Онова, за което не може да се говори, също не може да бъде оставено да си отиде; и ако не стане това, раните ще продължават да гноят от поколение на поколение.

Бруно Беттелхайм

Междупоколенческите ефекти от травмата включват анормални хормонални нива, биологична уязвимост към развитието на симптоми на травма, a също така и по-голяма предразположеност към стрес, отколкото се наблюдава сред нетравматизирани популации, проблеми в отношенията и трудности в общуването. Т.е. ако „първо“ поколение е преживяло травма, то второ или трето също могат да преживяват нейна симптоматика. Травматични събития в живота на баба и дядо могат да оформят психическия подход на живота на следващите поколения. По сравнението на автор, когото не мога да си припомня в момента, сравнява този тип травма с камък, който пада във водата и с това предизвиква последователни вълни.

Подходът към разрешаването на подобен казус може да бъде през терапия, защото макар че потомството е носител на епигенетична промяна, тъй като в живота им е активна същата, но по-силна тревожност, а психотерапията може да освободи носителите на травмите и да направи прехода към това, което наричаме „осъзнат живот“.

Примери от живота

Заместващото дете“

Ако едно детето почине, неговият образ, дори чисто като надежда за бъдещето, това което е могло да стане, мечтите на родителите му, но и мъката им по него, не изчезна, то остана в съзнанието на майката или бащата. То остава в тях и ако бъде родено друго, то се ражда този вътрешен образ на изгубеното дете, и той се предава на новото дете и несъзнателно става част от неговото собствено изображение. Родителят – осъзнато или не често се отнася с новото дете, сякаш това дете то е първото (припомнете си историята на Винсент ван Гог, който носи името на починалия си брат). Новото кърмаче понякога получава името на мъртвото дете или същата количка, дрехи или играчки, с които да играе и така двата образа, както и всички болезнени емоции, които вървят заедно с тези представи вързят заедно. Родителят или прародителят дори може да е наясно, че детето им символично замества роднина, загубен в травматичното събитие, но детето става пасивен и неволен получател на чужд образ и отношение, като това да оформи процес между поколенията и вътрешния свят на детето.

Насилено тяло, страдащи души

Представете си една жена, която е сексуално малтретирана, но не потърсила подкрепа, за да се справи с травмата си е по-вероятно да страда от параноя, тревожност, ниско самочувствие, потиснат гняв, непостоянно настроение, депресия, липса на идентичност, лесна уморяемост и чести настинки (като симптоматика на усложнено посттравматично стресово разстройство). Когато тя има дете, независимо от обичта, която му дава, понякога тя просто е толкова уморена и й е толкова трудно заради преживяното, че понякога без да иска се дистанцира от детето си и то бива травмирано, то се чувства отчуждена. Нейните вярвания, че животът няма смисъл, че има лош късмет или други стават част от неговата история за това какъв е света. Постепенно това дете започва да живее в тревожност, свръхвнимание, възможно ниско самочувствие.. всички признаци на ПТСР или тревожни разстройства.

Онова, което човешките същества не могат да удържат като свое – онова, което е травматично непосилно, непоносимо, немислимо за осмисляне – изпада от социалния дискурс, но много често отива към и в следващото поколение.

Джералд Фром,

Lost in Transmission: Studies of Trauma Across Generations

Терапия

Няма специфични лечения за трансгенерационна травма, т.е. всеки психоаналитик или психотерапевт, който действително е обучен или е обучаван като такъв, би могъл да е с вас да разберете дали действително преживявате такава. Трябва да знаете, че ефектите на трансгенерационна травма се проявяват по различни начини и непоследователно в следващите поколения. Второто поколение имигранти-евреи в САЩ например са изпитвали чувство за отчуждение от родителите си, защото родителите им искали да интегрират бързо тези деца в американската културата и затова ги държали на дистанция от тях и не ги учели на обичаите от „старата родина“ (тук слагаме и спомените на Ялом в автобиографията му, където описва това свое преживяване на второ поколение имигрант).

Затова, когато говорим да терапия на трансгенерационна травма, може да се насочите както към психоаналитични (както класическа психоанализа, но и юнгианска), така и психотелесни методи.

Психоаналитичното тълкуване на сънища – трансгенерационното предаване се случва често чрез нашите сънища, в действие, в „житейски уроци“, дадени от семейството. Интерпретацията на техния смисъл може да ни даде много за разбирането на онова, което е неясно и за самите нас. Откриването на посланието би могло да означава опознаване и разказване на по-голям разказ, един от предходното поколение. Това изисква отблизо слушане на историите на нашите родители и баби и дядовци, със специално внимание на социалната и историческа среда, в която са живели – особено на военните, икономическите и политическите сътресения.

Телесно-базираните терапии помагат на клиентите да имат достъп до травматични преживявания, които все още не са достъпни за словесно разказване и когнитивни размисли в някаква степен. Въпреки че не са правени официални изследвания по този модела на Питър Левин например (вижте в Още по темата), има клинични доказателства за неговата полезност. С психотелесни методи пациентите се учат да регулират възбудата, като внимателно проследяват физическите си усещания, разпознават физическите знаци и се изразява опит чрез действия и движения на ръцете и тялото, които могат да имат или защитен, или агресивен характер.

От изчерпателност ще сложа и метода на семейните констелации, който не познавам достатъчно, за да препоръчам.

Още по темата

Най-изчерпателната книга на български по този въпрос е Синдромът на предците на Ан Анселен Шютценбергер, която вече почти никъде не може да бъде намерена, но вероятно има останали последни бройки в книжарницата на Colibri на ул. Иван Вазов 36.

 

СКОРО В БЛОГА
Как да разпознаем вероятността да сме носители на трансгенерационна травма?
Photo by Kaboompics .com from Pexels

Read more

Да върнем детството на децата

Покрай статията „И какво ще стане, ако децата не правят нищо?!“ (достъпна е свободно онлайн), която беше публикувана в Капитал K:ids 2019, се появи и този текст.

Детство би трябвало означава безгрижие и спокойствие, но малко родители още са усетили, че някои от трудностите, които имат децата им, се дължат на поведенчески проблеми, предизвикани от натиска, който малките носят върху себе си.

– Но какво им е на децата – има толкова повече забавления за тях отколкото по ваше време! – чувам боботещи гласове на вече възрастни мои приятели

– Толкова по-малко неща се искат от тях, сравнение това, което искаха от вас!

Пред тях има толкова много възможности – вероятно отново за разлика от вас. Но никога не е било лесно да си родител, никога не е било лесно и да си дете – и Ерих Кестнер през древната 1933та година е написал:

„Как може един възрастен човек да забрави до такава степен детството си, че един ден изобщо да не знае колко тъжни и нещастни могат да бъдат понякога децата? (Използувам случая от все сърце да ви замоля: никога не забравяйте детството си! Обещавате ли ми? Честна дума?) Защото всъщност няма значение дали плачеш заради счупената си кукла, или пък след години заради изгубения си приятел. В живота никога не е важно защо скърбиш, а само колко скърбиш. Детските сълзи съвсем не са по-дребни и често пъти са доста по-тежки от сълзите на възрастните“.

За родителите задачата е да отгледат децата си така, че да могат да се справят сами с живота, т.е. да порастнат. Но… искате да са успели възрастни или да са щастливи зрели хора? И двете, вярвам, са важни за вас. Но ако разберете, че истинският успех създава самотни възрастни с емоционални проблеми. В британския висш мениджмънт, показват съвсем сериозни изледвания, нарцисизмът е по-висок, отколкото при пациенти в психиатрични клиники, при американският мениджмънт данните са малко по-различни – там психопатията е по-висока. При успешните рок-музиканти, комици и актьори, виждаме високи нива на депресия и самоубийства, повече отколкото в която и да било друга популация. Затова се чудя – дали думата „успех“ е редно да включва само финансовите резултати или стъпалото в йерархията? „Дали родителите не трябва наистина да внимателно да помислят какво си пожелават. Щастието и спокойствието, не оценките в училще, може би са истинското мерило за родителския успех“, както казва Танит Кери, която изследва този въпрос.

Бейби Айнщайн и китайските тигри

Глен Доман публикува книгата „Как да научим бебето да чете“, тръгвайки от наблюдението си, че мозъка на новороденото расте от 0 до 1 изключително бързо, което той интерпретира като „трябва да го стимулираме максимално, защото на три вече ще е късно“. С това той задрасква десетилетия сериозна научна работа на психолози като Жан Пиаже, Лев Виготски, Иван Павлов, Ханс Айзенк и т.н. Скептицизмът на научната общност, остава тих, както се полага на възпитани хора, и така се продават над 5 милиона копия от книгата на 20 езика, и само две десетилетия по-късно психолозите виждат първите данни за стрес при деца, които не живеят в проблемна семейна среда. Междувременно в тези десетилетия излизат поредица от книги със заглавия „Как детето ни да е по-умно“. Несигурните родители утъпкват пътя със златни монети за всевъзможни играчки „развиващи интелигентността“ и образователни елементи, голяма част от които са по-интересни за родителите, отколкото за бебетата и малките деца, които се образоват с тях точно един път, но следващата играчка или занимавка, курс или лагер е наблизо. Така децата стават опитни зайчета и се оказва, че свръхстимулацията с джаджи не ражда Исак-Нютъновци, нито напредват драстично по-бързо – да, те умеят да работят интуитивно с телефоните, но това не е гаранция, че си връзват обувките сами или да пресичат като се оглеждат, да речем. Свръхстимулацията е вредна, както и липсата на стимулация, но всяко дете, оставено където и да е, стига да има пръчка – ще има и кон, и вълшебна пръчица, и каквото още си пожелае – няма нужда да е цветно, пласмасово или голямо, за да е забавно. В същото време стимулиращите играчки лишават децата и от възможността да „изобретяват“, заради което все повече деца в постиндустриалните общества умеят да правят много неща, но нямат елементарни умения за ежедневието.

Какво да научите децата си НАИСТИНА

Да четат книги или дълги текстове

Да правят неща с ръцете си – отвертките, прахосмукачки и метли, чистене на сняг и подреждане, готвене и рязане на плодове и зеленчуци

Да разказват – на вечеря и в колата, в парка

Да се грижат за себе си, като ги успокоявате и им показвате, че могат да се справят

Преди няколко години се вдигна голям шум около книгата на Ейми Чуа, която написа мемоарите си „Бойния химн на майката-тигър“. Макар и да не са били замислени като книга за родителството, а като нейния начин да оправдае педагогическия си похват, накратко описващ се с метода „Ако не свириш на пианото, ще ти изгоря плюшените играчки“. Дори да не сте етнически китайци, може да разпознаете това поведение, описано през детските думи: „Родителите ми очакват да имам само отлични оценки и ако нямам те непрекъснато ми мърморят. Нищо не ги задоволява и чувам само „а не може ли по-добре“. Резултатът конкретно в случая на Ейми Чуа й донесе доста критики, защото дъщерите й по време на писане на книгата реагират на това възпитание с ропот като „не съм никаква китайка“, хъмкане и така тя сяда да защити типа на родителство, което включва приоритет на академичните успехи и далеч по-малко значение на доброто старо разбиране за щастие (да си щастлив когато порастнеш). Днес двете й дъщери казват, че не е било толкова ужасно, колкото са си мислели тогава, но аз съм сигурна, че със сигурност някой психоналитик ще трябва да си освободи часовете след известно време.

Ще ми разкажете ли за майка ти и баща ви“ или защо е добре да погледнете в огледалото, докато децата са малки

Британският психоаналитик Адам Филипс веднъж на въпроса: „защо толкова държите на това, че децата трябва да бъдат оставени да експериментират с интересите си“, отговаря по следния начин „Рискът в противен случай е детето да се превърне в нарцистичен обект на родителя. Като деца ние правим това, което нашите родители искат от нас. Тогава задачата пред детето е да бъде това, което се иска от него да е, но и онова, което мисли то, че иска да е – а тези две неща не са винаги съвместими и има конфликт“. Затова когато преследвате някоя цел, задайте си въпроса – това за мен или е за детето? Когато хвалите детето си, че е много умно и мислите да го пуснете на 6 години в първи клас – искате да изтъкнете собствената си интелигентност и родителство, искате да подпомогнете задъхващата се пенсионна система или не искате да признаете, че може би и вашето дете е като всички, описани в педагогическата психология, където ясно се дава отговора, че детето има училищна готовност около, но най-вече след седмата си година. Сигурна съм, че децата са ви умни и точно заради това е добре и да ги оставите психически здрави:

  • Подценяването на физическите занимания в природата и почивката без електронни устройства е фактор за наднормено тегло и влошено общо здраве впоследствие.
  • Подценяването на скуката като фактор за стимулиране на креативността и надценяването на материалните подаръците като заместител на човешкото общуване;
  • успехите и оценките, а не създадените навици;
  • научаването на езици, но не и да имаш какво да кажеш на тях,

всъщност това са големите проблеми пред всички нас, а решението на задачата го няма в края – и затова пред нас е предизвикателството как да постигнем баланса с тях – и в нас, като родители.

Все пак си мисля, че решението е родителите да се грижат за себе си – а именно – ако са тревожни или тъжни – да успокоят тревожността си; тези, които работят твърде много и нямат време за децата си – да го намерят в казването на „не“; а родителите, които мислят, че знаят абсолютно всичко – е, те знаят абсолютно всичко, няма какво да им казвам.

Парадоксът: Малко повече е много повече

Психологията е практична наука – и затова и има идея колко е точно – а защо малко повече е много повече обаче, може да прочетете в статията „И какво ще стане, ако децата не правят нищо?!“,  в Капитал K:ids 2019.

Снимка Pexels

Детското насилие като неспецифичен рисков фактор при хранителните разстройства

Насилието в детска възраст (СМ) е признато като неспецифичен рисков фактор за развитието на хранителни разстройства, но механизмите, обясняващи връзката остава да бъдат изяснени занапред.

228 лица с хранителни разстройство, от които с 94 рестриктивен тип анорексия нервоза (ANR) и 134 със симптоми на преяждане и пречистване (ВР) (включително 23 с типа на прочистване с анорексия и 111 с булимия), участваха в изследване, което прави оценка на тревожността им и на преживените детски травми. Променливите, получени от тези въпросници, са анализиранибяха включени в мрежов анализ за идентифициране на най-краткия път между връзката с насилието в детска възраст и симптоматиката на хранителното разстройство.

Резултатите показват, че всички видове хранителни разстройства се свързани с насилието към дете. При рестриктивния тип анорексия (без прочистваме) има доминиране на случаите на емоционално насилие. При групата на преяждащо-пречистващите се наблюдава неефекасност, и липса на неефективност или липса на интероцептивно осъзнаване.

Интероцептивното осъзнаване е свързано с идентичността и усещането да съм „аз“. „. Ключов въпрос е как мозъкът интегрира различни сензорни сигнали от тялото, за да произведе преживяването на това тяло като „моето“, това е известно като чувство за „собственост на тялото“. Събирането на данни предполага, че интегрирането на екстероцептивни сигнали, свързани с тялото, като зрение и докосване, произвежда или дори променя чувството за собственост на тялото. Въпреки това, мултисензорната интеграция предава информация за тялото, възприемана отвън, и следователно представлява само един канал информация, наличен за самоосъзнаване. Интероцепцията, дефинирана като усещане физиологичното състояние на тялото, е повсеместен информационен канал, използван за представяне на тялото отвътре. Въпреки че наскоро са документирани ефектите на екстероцепцията върху физиологичната регулация на организма, малко се знае дали интероцептивната информираност може да повлияе на екстероцептивните представи на тялото“ (по Tsakiris M, Tajadura-Jimenez A & Costantini M (2011). Just a heartbeat away from one’s body: interoceptive sensitivity predicts malleability of body representations. Proceedings of the Royal Society, B,  Biological Sciences. 278(1717):2470-6.)

Заключението от изследването дава посоки за за изследванията, така и за лечението на хранителните разстройства заради близостта между симптоматиката при тях и симптомите при деца, преживели насилие.

 

 

 

Изследването е на: Alessio Maria Monteleone, Giammarco Cascino, Francesca Pellegrino, Valeria Ruzzi, Giuseppina Patriciello, Luigi Marone, Gianmarco De Felice, Palmiero Monteleone, Mario Maj,
The association between childhood maltreatment and eating disorder psychopathology: A mixed-model investigation, European Psychiatry, Volume 61, 2019, Pages 111-118, ISSN 0924-9338,
https://doi.org/10.1016/j.eurpsy.2019.08.002.
(http://www.sciencedirect.com/science/article/pii/S0924933819301257)

 

 

 

 

 

 

 

 

Photo by Engin Akyurt from Pexels

Критичната трета година при хранителните разстройства

Този текст е авторство на Paul Robinson. Публикувам го със съкращения и редакция, които не пречат на целия му смисъл и заряд. Оригиналната публикация може да прочетете тук.

 

Концепцията за тежките и трайни психично заболявания във Великобритания е въведена през 1999 г. с цел насочване на ресурси към пациенти, страдащи от дългосрочни сериозни разстройства, и е била предложена да бъде свързана с хранителните разстройства през 2009 г.

В този текст автора разглежда понятието за тежко и трайно хранително разстройство (SEED) и се изследва неговото значение за анорексия нервоза (AN) и булимия нервоза (BN).

Симптомите на анорексия по събраните данни се влошават след три последователни години на боледуване.

Симптомите на тежка и трайна AN (SEED-AN) са изтощителни и дългогодишни, както и потенциално фатални. Симптомите на тежък и траен BN (SEED-BN) също са изтощителни, особено при социална адаптация. И при двете условия се откроява обща картина на семейните затруднения.

Продължителност на заболяването

Към определяне на продължителността на заболяването може да се подходи по много начини. Единият е да се зададе въпроса: „В кой момент хранителните разстройства стават значително по-трудни за лечение?“. Това е важен въпрос, защото ако знаехме отговора, бихме могли да положим всички възможни усилия да започнем лечение преди настъпването на този момент.

За съжаление има доста малко доказателства, които да ни ръководят, въпреки че се предполага, че след 3 последователни години на боледуване анорексията може да стане по-трудна за лечение. (Treasure J, Russell G. The case for early intervention in anorexia nervosa: Theoretical exploration of maintaining factors. The British Journal of Psychiatry. 2011;199(1):5-7). Данните показват, че има възстановяване от анорексия на всеки етап, но след 5тата до 10тата година възстановяването става все по-малко вероятно. Въпреки това не трябва да пропускаме, че смъртните случаи в това време представяват значима част, повече от която и да било психична болест, от засегнатите, което прави анорексията толкова важна за лечение в първия възможен момент.

Друг подход за дефиниране на продължителността на заболяването е като да се разгледа делът на пациентите, които все още отговарят на критериите за разстройството в различно време след началото му. Дялът на пациентите, първоначално диагностицирани с анорексия нервоза, и които продължават да са в болестта, е висок и можем да очакваме около една четвърт от пациентите да останат в това него. Това означава, че това са хора, които живеят с ниски и свръхниски килограми без да стигнат до летален изход, но страданията им са психични, физически и социални. Пропорцията в данните включва всички смъртни случаи, както и пациенти с лош резултат поради причини, различни от хранителното разстройство, така че мярката е до известна степен съдържа риск от грешка (смъртните случаи често се описват с причина на смъртта, но водещата причина да се дължи на хранителното разстройство, но това не може да бъде описано винаги медицинските документи – бележката моя, ДС)

Клинично сравнение на тежките и продължителни форми на хранителните разстройства (SEED)

Сравнение на Анорексия SEED-AN и булимия SEED-BN

Физически

При анорексия SEED-AN участниците имат физически оплаквания, но отричат тяхната сериозност:

„Най-лошото ще бъде, когато остарея и ще имам оспеопатия, но знаете ли какво, има някои фантастични хапчета вече

„Остеопорозата ми беше диагностицирана, но мисля, че е контролируема … с калция и правилната диета и мисля, че не е остра.“

При булимия повечето лица нямат физически проблеми или ги намират за такива, с които може да се справят.

Психологически

При анорексия повечето участници са с депресия и самочувствието им често е изключително ниско:

„Чувствам се, че съм ужасен, отвратителен човек … Чувствам се като наистина грозна и отвратителна и мръсна и следователно да се обличам добре би било нещо погрешно“

При булимия депресията и нестабилността на настроението са често срещани.

Понякога съм просто щастлива, а други дни просто искам да бъда сама.“

„Мисля, че доста от болестта е да живееш с депресия.“

 

Социални

При SEED-AN често се срещат смущения в социалните контакти и общуване, липса на интимни връзки и изолация.

„Чувствах се, че просто съм се провалила в живота. Бях твърде уплашена, за да се присъединя към клуба по скуош, бях твърде уплашена, за да общувам с хората, загубих цялата си увереност в интервюта за работа. “

В SEED-BN повечето участници нямат връзки и живеят сами.

„Имам приятели, които имам онлайн, но всъщност не съм ги срещала. Защото чувствам, че мога да представя свой напълно фалшив образ„.

 

Семейни

В SEED-BN семейните затруднения са чести. Някои смятат, че семействата им не приемат сериозно хранителното им разстройство. Една пациентка, след като признала за своята булимия на майка си, реакцията била: И аз съм го правила. Толкова е глупаво…“, което не й помогнало. Други пациенти съобщават, че техните семейства са били обсебени от тегло им. Когато една участничка станала размер М след болестта си, член на нейното разширено семейство възкликнал: „О, Боже, какво ти е? Станала си огромна!”.

 

Финансови

При SEED-AN пациентите по-често са бедни, живееха от обезщетения, а и самите те имат болезнена пестеливост, при която изпитваха изключителни трудности да харчат пари за себе си:

„Струва ми се много трудно да харча пари. Ако влезете в моя апартамент, нямам нищо особено там… Нося обувките си докато не започнат да се разпадат. “

За SEED-BN заболяването по-често е по-скъпо поради голямото количество консумирана храна. Един интервюиран пациент се среща с кредитен консултант, който да й помогне да се справи със ситуацията на кредите от 5 институции: „Нямам никакви спестявания и не купувам нищо хубаво за себе си, просто оцелявам.“

 

Тежките и продължителни хранителни разстройство и лечение

Изследванията за резултатите в областта на лечинието на SEED са оскъдни. Има няколко примера за публикации, в които клиницистите са изразили своето мнение в тази област, а въпроса, който постоянно изниква в областта на лечението, е какъв общ подход да бъде използван. Както вече беше написано, пълното възстановяване от хранително разстройство винаги е възможно, макар и по-малко вероятно с течение на годините. По този начин пациентът (и клиничният лекар и семейството) се сблъскват с въпроса всеки път, когато се обмисля терапия: Трябва ли да се върви към пълно възстановяване или към най-доброто възможно качество на живот, придългосрочно разстройство.

От гледна точка на клинициста, може да има морална дилема. Финансирането на услугите може да зависи от достъпа до пълното стационарно лечение. Това се отнася както за обществения, така и за частния здравен сектор. Следователно може да има различни стимули за приемане на пациента SEED за продължителен престой в болница в търсене на увеличаване на теглото. Повечето специалисти, отговарящи за лечението в стационарна среда на хранителни разстройства, ще са наясно с тези натиск и как понякога те влизат в конфликт с грижата за пациента. Приемът в болница е от съществено значение за пациент, който е с животозастрашаващо физическо заболяване. Вероятността за дългосрочно възстановяване след продължителен прием при човек с продължително заболяване вероятно е малка и човек остава със съмнение, че някои пациенти с SEED могат да бъдат приемани за дълги периоди без това да води до голяма полза.

 

Лечение или грижа?

Не всички пациенти се възползват от този възможностите за лечение, които са подходящи при тях и в такива случаи подходът за намаляване на вредите или постепенно бавно възстановяване, фокусиран върху подобряване на качеството на живот, може би по-хуманен и полезен.

 

Подходът за възстановяване

Този подход, възникнал сред пациентите в САЩ, показва, че може да се постигне подобряване психическото и физическо здраве, въпреки че болестта в основата на трудностите на човек, не може да бъде излекувана.

 

Медикаментозно лечение

Ролята на медикаментите в хранителните разстройства е ограничена и основната група, която изглежда има полза, е при тези с булимия нервоза. Антидепресантите като флуоксетин във високи дози могат да бъдат изпробвани при пациенти, които са имали поне една психотерапевтична серия от сесии, основано на доказателства за булимия нервоза. От другите лекарства, оланзапин е изпробван при анорексия нервоза и въпреки че понастоящем доказателствата са слаби, някои специалисти в хранителното разстройство смятат, че лекарството намалява тревожността и може да окаже влияние върху подобряването на теглото. Очакват се още клинични данни.

 

Психотерапия

Пациентите с анорексия нерва и булимия нерва са както в количествени, така и в качествени изследвания, страдат от депресия и тревожност. Тези трудности често са в доказана връзка с тежестта на симптомите на хранително разстройство, като по-ниско тегло или чести хапвания и различни начини на прочистване.

 

Физически мониторинг на риска

Това ясно се изисква при анорексия нервоза на всякаква продължителност, защото при пациенти с тази диагноза можем да наблюданаме влошанате и смърт. При булимия нервоза най-честите сериозни медицински проблеми са електролитните нарушения. Кой трябва да извършва мониторинга е въпрос на дебат. Когато услугите на специализирани хранителни разстройства са оскъдни и скъпи, има аргумент за наблюдението да се основава на първичната помощ. Персоналът в първичната медицинска помощ обаче изисква обучение за наблюдение на хранителните разстройства и какво да прави, когато се наблюдана например притеснителна ЕКГ. Някои общопрактикуващи лекари не са склонни да се заемат с тази задача. За наблюдение на физическите проблеми, които се развиват във времето, но обикновено не застрашават живота, като остеопороза, пациентът и лекарят трябва да решат дали и колко често да наблюдават състоянията. Някои твърдят, че като единствено ефективно лечение на остеопороза, дължаща се на анорексия нервоза, може да се посочи наддаването на тегло и както знаем, тя ще се влоши без увеличаване на теглото. Други смятат, че знанието, че състоянието се влошава, може да даде стимул за подобряване на теглото и на второ място да предупреди пациента, лекаря и семейството за нарастващата възможност за фрактури след обикновено нараняване или дори без такова.

 

Семейни интервенции

Много пациенти със SEED-AN и SEED-BN споделят трудности в семейната среда. Проблемите от гледна точка на членовете на семейството са как да се реагира на сериозно хранително разстройство, което изглежда не се подобрява, без да страда от депресия и други прояви на стрес и без да се влоши неволно хранителното разстройство. За тези семейства съвместната интервенция. Понякога може да се посочи единична или множествена фамилна терапия, за да помогне за разрешаването на някои трудности, въпреки че естествено целта на терапията би била подобряване на функционирането на семейството и качеството на живот, а не излекуване на хранителното разстройство, както е при по-младите пациенти с кратка история.

 

Социални и професионални интервенции

Социалната изолация обикновено се описва при пациенти с дългосрочна анорексия и невроза на булимия. Пациентите не са склонни да се хранят в компанията на други хора и може да откажат поканите да излязат, като предпочитат да стоят вкъщи и да се хранят. Посещаването на ежедневна услуга за лечение може да бъде първа стъпка в ресоциализацията и подпомагането на намирането на подходящи доброволни работни или образователни курсове също може да бъде полезно помощ за пресъздаване на социална мрежа. Някои пациенти, особено с анорексия, намират, че срещата с други пациенти със същото състояние може да бъде по-приемлива, тъй като не е необходимо да обясняват поведението си на другите. Въпреки това, макар това да е полезно първоначално, това може да доведе до допълнително засилване на хранителното разстройство и, ако е възможно, трябва да се търсят по-широки социални мрежи.

 

Обобщение и заключения

Значителна част от хората с хранително разстройство не успяват да се възстановят или защото не са имали ранен достъп до лечение, или защото не са реагирали добре на такова лечение. С течение на времето шансовете за възстановяване намаляват, но те сякаш никога не достигат нула.

И двете състояния обаче влияят дълбоко върху качеството на живот и въпреки че смъртността е по-ниска при булимия, и двете състояния нарушават психологическото, семейното и социалното функциониране. При дългосрочни хранителни разстройства се изисква внимание от професионалисти. Тежките и трайни хранителни разстройства (SEED) трябва да бъдат признати от по-широката психиатрична общност като заслужаващи внимание и ресурси, колкото и други тежки и трайни психични разстройства, така че страданията, понесени от пациентите и техните семейства, както и разходите, понесени от хората, семействата и обществото могат да бъдат облекчени.

Оригиналният текст принадлежи на Paul Robinson (August 14th 2019). Severe and Enduring Eating Disorders: Concepts and Management [Online First], IntechOpen, DOI: 10.5772/intechopen.87004. 

Текстът е публикуван под Creative Commons Attribution 3.0 License

 

 

 

 

Снимка от Pexels

 

Легендата за Гавейн и лейди Рагнел или Какво искат жените повече от всичко?

Един ден крал Артур бил на лов за голям бял елен на края на дъбовата гора и се озовал очи в очи с висок, силен главатар на банда – сър Громер. Той заявил, че търси отмъщение, задето загубил някои от северните си земи от сър Артур. Той като Артур не бил въоръжен, сър Громер пощадил краля и му дал шанс да спаси живота си като му отправил предизвикателство: Кралят имал една година, за да отговори на въпроса:

Какво искат жените повече от всичко?

Ако Артур отговорел правилно на въпроса, животът му щял да бъде пощаден; ако ли не – той щял да изгуби главата си.

Артур се съгласил, но бил много обезкуражен. Това трябвало да е въпрос-уловка, помислил си той. Бил сигурен,че никой не знае отговора. Когато се завърнал в замъка, Артур разказал цялата история на племенника си сър Гавейн, който бил познат като най-мъдрия, най-смелия, най-състрадателния и най-благовъзпитан от всички рицари на Кръглата маса.

Минала почти една година и Артур и Гавейн събрали много отговори, но нито един не изглеждал да е истинския. Уреченият ден почти настанал, когато една сутрин Артур, докато яздел сам през лилавия пирен и златния прещип видял едра, уродлива жена, покрита с брадавици и почти толкова широка, колкото и висока.

Очите й срещнали неговите безстрашно и тя му рекла:

– Ти си крал Артур и след два дни трябва да се срещнеш със сър Громер с отговор на един въпрос!

– Даааа – колебливо отвърнал Артур – но ти откъде знаеш за това?

– Аз съм лейди Рагнел, а сър Громер ми е доведен брат. Ти нямаш правилния отговор, нали?

– Имам много отговори и не виждам това какво те засяга – отвърнал рязко Артур, придърпвайки юздите, готов да си тръгне.

– Нямаш правилния отговор – рекла Рагнел с увереност, която изпълнила Артур с мрачно чувство. – Аз имам отговора.

Артур скочил от коня си.

– Кажи ми отговора и ще ти дам голяма торба със злато!

– Златото не ми върши работа – отвърнала спокойно лейди Рагнел.

– Глупости, жено, можеш да си купиш всичко, каквото поискаш с него! Какво искаш тогава?! Бижута, земя?! Каквото и да поиск