терапия

„По-доброто АЗ“ – истории след хранително разстройство

Попаднах на проучване с отворен достъп, с името „Това е като да изградиш нов човек“ под авторството на Андреа Ламар, Меган Хелнър, Скаут Силвърстейн, Джесика Х. Бейкър, Бек Ърбан, Жаклин Юрел, Хана Улф, Тейлър Пери и Дори Стайнбърг в Journal of Eating Disorder , която представя различни гледни точки от жив опит относно процесите на възстановяване от хранителни разстройства (Journal of Eating Disorders том 12, номер на статия: 96 (2024).

Те са интервюирали 27 човека души с история на хранително разстройство или техни близки, които са участвали в процеса на възстановяването им, опитвайки се да направят картина на това как изглежда възстановяването и процеса му, както и какво се случва „след„.

Страхът на всеки с хранително разстройство, че „след“, че е по-ужасно от „преди“ е нещо, с което всеки, който познава темата, е важен елемент от доверието и разбирането.

В този материал се обръща внимание на „ключовите съставки“, които са повлияли към възстановяването, като сред тях са стойността на интегрирането на перспективите на живия опит, подкрепа от връстници, споделяне на разкази за възстановяване и други.

Възстановяването от хранителните разстройства е процес, който няма някакъв край и е свързан и с личното развитие. Хората, които се възстановяват от ЕД, правят това по отношение на другите в техния живот и социалния контекст в по-широк план. Това е така и защото „хранителните разстройства са тясно свързани с аз-а и идентичността“ (Bardone-Cone). Идентичността и концепцията за Аза са свързани с теми като самочувствието, ефективността, безкористност, перфекционизъм, самокритика и т.н. и те са част от причината за възникване на хранителните разстройства. Затова и възстановяване не е само достигане на някакви килограми или спиране на действия, но и промени на аспекти на Аз-а като перфекционизъм и самочувствие.

Уилямс има проучване, което изследва как хората с анорексия нервоза разбират себе си и дава предположение, че анорексията превзема Аз-а и се превръща в защита и в крайна сметка е нещо, без което човекът не може да си представи себе си. Следователно възстановяването включваше процес на приемане на страха от това какво би могло да живееш без анорексия. Така погледнато хранителното разстройство става отделна единица – която трябва да бъде преодоляна, за да се възстанови. Погледнато по този начин, преоткриването на себе си при възстановяване не е лесна задача; то също така включва преосмисляне на това какво е възстановяване и осмисляне на опита.

Затова и е редно да се мисли в посока не като „да съм какъвто бях“, а да „бъда какъвто ще бъда“.

Резултатите от изследването насочват мисленето към три различни теми.

Тема 1: Разширяващи се светове: процесът на изследване кой съм аз
Концепцията за разширяване беше централна за историите на много участници. По време на своето хранително разстройство много участници описват ограничен, малък и изолиран свят, където то е било основният или единственият фокус. Разширеният свят на възстановяване често се характеризира с по-голямо любопитство към храната и движението, както и с ангажираност с други интереси и страсти.

Участник 303илюстрира как експанзията не винаги е свързана с големи моменти на промяна, а по-скоро може да бъде забелязана в микромоменти на промяна и развитие на идентичността:

„Беше освежаващо. Мисля, че голяма част от възстановяването за мен беше като идентичност, изследване и като откриване кой съм аз без хранителното разстройство, така като откриване… просто като прости неща за себе си като кой е любимият ми цвят и като какво ме прави щастлив? И знаете ли кои са някои неща, които ме интересуват? Например кои са любимите ми аромати? Просто глупави дребни неща, като… откриването на тези неща за мен просто ме накара да се почувствам цял отново. И това е… забавно изживяване е просто да си кажеш, уау, това е забавно да разбера кой съм.“ (Участник 303)

Много от описаните от участниците промени са свързани с по-широки житейски събития и преживявания, а не непременно свързани с храна и упражнения. Това не означава, че отношенията с храната и упражненията са останали непроменени – много от тях отразяват значително подобрена и наистина приятна връзка и с двете. Въпреки това, изследването на промяната и разширяването често беше също толкова, ако не и повече, относно аспектите на живота, които не са свързани с храната: взаимоотношения, преживявания и идентичност.

Близките на хора с хранителни разстройства също наблюдават промени при възстановяването:

„Смехът, чувството за хумор се завръщат. Тя е много забавен човек и с наистина остроумно чувство за хумор, което напълно изчезна, когато не се храни достатъчно. Така че, когато успя да отговори на хумора или да направи хумор, това наистина беше като началото на нейното завръщане. Има още един момент, който си спомням. Тя пееше под душа и малкият й брат можеше да го чуе, а той каза: „[…] трябва да дойдеш да чуеш това.“ Тъй като беше наистина радостно нещо, знам, че пеенето под душа може да е нещо като от дома, където карат децата да пеят под душа, за да се уверят, че не са като упражнения или пречистване, но това не беше това . Беше просто спонтанно, като радостно пеене и сякаш дори малкият й брат можеше да усети, че сестра му се връща.“

Важно е да се отбележи, че разширените светове и новото Аз на участниците не са сигнал за вид перфектно възстановяване без никаква борба. Тъй като животът се измества и променя, така ще се променят и преживяванията в телата и около храната; например диагнозата на медицинско състояние може да наложи различни взаимоотношения с храната и тялото, които предизвикват старите начини на съществуване. Освен това много участници разсъждаваха върху това, че да си наред с нещата, които не са перфектни, е знак за възстановяване. Например, участник 307 (PM) споделя:

„… възстановяването не означава, че никога не харесваш тялото си или никога нямаш желания, или никога не искаш да правиш неща, свързани с хранително разстройство, просто стигаш до момент, в който осъзнаваш, че това просто не си, а това е не това, което искате да правите, и само поради тези причини, сякаш не е нужно да го правите, сякаш можете просто да изберете да живеете със свобода и радост“.

Много участници описват как тяхното „старо аз“ е такова, което притежава някои от чертите или характеристиките, които са допринесли за развитието на тяхното хранително разстройство на първо място. Например, участниците описаха перфекционизъм, тревожност, удоволствие на хората и високи очаквания за себе си.

Преди да имам хранително разстроство бях много тревожен, бях доста интровертен… имах много, мисля, че социална тревожност конкретно и нещо, предполагам. Подобно на някои като обсесивни черти, както и като, мисля, какво е типично тип А личност. Но някак по-крайно.”

Участник 300 (PM)

Мнозина описават „перфектната буря“, генерирана от тези черти и фактори на околната среда, които повлияват на развитието на тяхното разстройство.

Тема 2: Балансиране на автономия и подкрепа в процеса на възстановяване
Даването и получаването на подкрепа беше централна тема в разказите на участниците за процеса на възстановяване. В основата на тази тема беше идеята за намиране на баланс между подкрепа и автономия; подкрепата често е централна за възстановяването, но същото е и развитието на вътрешната мотивация. Възстановяването на нарушеното доверие – в другите и в системите – е основен аспект от намирането на баланса между подкрепа и автономия, което позволи възстановяването. Участниците споделят как хранителното разстройство често води до изолация, оттегляне и тайнственост. Това понякога водеше до крехко или счупено доверие с близките. Постепенното преминаване към автономност (включително и подбор на храненето е основна тема)

Тема 3: Отблъскване срещу културата на хранене и стигмата за теглото.
Тази тема е съсредоточена върху ролята, която стигмата за теглото и диетичната култура играят при хранителните разстройства и преживяванията за възстановяване.  По-специално за участниците родители е важна необходимостта да се отървете от теглото като маркер за здраве и това често е нещо, което улеснява възстановяването.

Няколко участници описаха как стигматизиращата теглото среда е допринесла за появата на хранително разстройство- това е едно от няколкото неща, които се съчетават, за да генерират „перфектна буря“ (заедно с личността и генетичните фактори).

„Пътуването на идентичността“ на възстановяването често включва откриване на нови начини за справяне и концептуализиране на себе си  и включва предоговаряне на въпроса „кой съм аз“. Откриването или преоткриването на „кой съм аз“ е отбелязано като основен компонент на процесите на възстановяване, когато хората тръгват на пътешествие на себеоткриване. Участниците в това проучване споделят, изграждането на себе си в процес на възстановяване не означава непременно постигане на „перфектен“ начин на съществуване в света. Вместо никога повече да не се борите, възстановяването може да означава намиране на нови начини за ангажиране или тълкуване на тази борба. Възможността да изпитваш състрадание към себе си по този начин сама по себе си беше свързана с процеса на разширяване към възстановяване и откриване на чувство за себе си, което резонира с ценностите ви.

Тези открития също са в съответствие с и разширяват литературата, която подчертава как възстановяването на теглото не е адекватен показател за възстановяване.

Стигмата на теглото и културата на хранене могат да допринесат за развитието на  хранителните разстройства и също така да направят възстановяването по-трудно.

Ценноста на това проучване, което ви представих е в това, че то показва възстановяването като продължаващо и като нещо повече от разпознаваем единичен момент във времето (напр. възстановяване на теглото) и то може да се постигне вглеждайки се в отделния човек, и това, как  индивида в процесът на възстановяване може да бъде най-добре подкрепен, спрямо личните му качества и история. Нещо, в което и аз дълбоко вярвам.

 

 

 

 

 

Photo by Ono Kosuki: https://www.pexels.com/photo/anonymous-fashionable-businesswoman-walking-through-revolving-door-5999944/

 

 

 

 

9 известни жени на психотерапия и няколко други, които също се грижат за себе си

Наскоро попаднах на цитата на Джордж Карлин, че „В ЛА мислят, че си луд, ако не ходиш на психотерапия“ (списъка на 9те жени, повечето от LA, e два скрола по-надолу). У нас тази фраза още не може да бъде казана, дори на шега, но е факт, че в сравнение преди десет или двадесет години има много повече хора за които това не е преживяване, което са срещали само във филмите или книгите. На срещите с приятели и познати, все по-често някой споделя спокойно, че посещава, бил е или обмисля отиването на на лична терапия. Стигмата се разчупва. 

Това ме подтикна да ги попитам няколко човека, какво ги е подтикнало към записването на час при терапевт и какво ги е мотивирало да продължат. За да избегна прекалено личния момент, помолих хора, които не са мои клиенти и умни, образовани и успешни. Първата от тях, жена на 33, ми отговори: „Това което ме накара е, че се изправих пред проблем, който не намирах начин да разреша сама. Получавам спокойствие и удоволствието да си легна с мисълта, че действията и отношенията ми с хората са здравословни и ходя, защото намирам нови начини, по които да премина през ситуациите около мен; научавам нови неща за себе си и се научавам да се държа с обич към себе си“. Разрешаването на трудни проблеми, включително и любовни, е може да е началото на психотерапия. Едниният от отговорите започна с това: „Първият път, това беше много отдавна, преди 15 години поне (сега тя е на 40, т.е. е била на 25, б.ред.), отидох защото бях много отчаяна и имах нужда от помощ след една драматична раздяла. Тя наистина ми помогна, но всичко се случи сравнително бавно, защото каза че много време й е отнело да я допусна до себе си. След това просто свикнах с нея, беше ми приятно да разговаряме, даваше ми много ценни съвети и гледна точка, за която аз нямаше как да се сетя, нито пък някоя от моите приятелки. Прекъсвала съм ходенията с години, но в общи линии като съм имала трудни моменти, с които не мога да се справя сама и виждам че има опасност да потъна винаги съм я търсила и не съм съжалявала за това. След срещата с нея винаги ми олеква и се чувствам по-уверена в това, което правя и в решенията, които взимам“.  

Житейските кризи и, често пъти трудните осъзнавания, които вървят с тях, също водят до кабинета на психотерапевт. В друг случай началото е на около 30 годишнината:„Чувствах се твърде объркана, празна, като пиле в кълчища. Каквото и да правех, не чувствах, че има някакъв резултат. Като че ли всичко повече се объркваше. Когато тръгнах първоначално не знаех какво да очаквам и бях, в известен смисъл, подозрителна. Чувах въпроси, за които бях убедена, че има само един верен отговор – този, който аз си давах, но постепенно започнах да разбирам, че има повече от един отговор, че има повече от един аспект всяка ситуация. Това, което преди терапията не умеех, е да си давам сметка за другите, за средата – в известен смисъл имах доста егоцентрично възприятие за всичко – аз в центъра на Вселената и, горката аз, неразбрана, неподкрепена, недооценена и т.н. В терапията се научих да виждам ситуациите и взаимоотношенията от различни ъгли, да си давам сметка, че едностранчивият ми поглед само ме закопаваше в неудовлетворението. Най-вече терапията ми помогна да разбера и да приема себе си, да търся решения, да се уча от грешките си. Научих се да бъда по-адекватна – например, ако ми е тъжно, да оставам в тъгата, колкото и да ми е тежко, защото тя идва да ми каже нещо и е по-добре да го чуя. Когато мина през тъгата, тя ще си отиде“.

А понякога просто му „идва времето“ за вглеждане в себе си в компанията на професионалист: „Накара ме „случайно“ съвпадение – исках да знам какво бъркам, защо не ми се получава това, което искам за пореден път. И един ден се разревах на публично място пред приятелка.  Ходя на терапия, защото имах нужда да установя, че съм съвсем наред. И че постоянно спасявайки семейството си, както аз виждах проблема, няма кой да спаси мен. Да приема, че факта, че съм уморена, че поради много други причини не успявам да направя максималното – заложено от мен като очаквано от мен, и търсено от другите, не ме прави по-лоша, по-неумела, по-малко можеща, и знаеща….  Също така, ходя, за да приема себе си, за да се помиря с родителите си. Ходя, също защото трудно приемам някой друг да ми казва какво да правя. Мотивира ме вътрешната необходимост да разбера грешките си и да ги приема, преодолея и продължа въпреки тях напред. Мотивира ме фактът, че мога да разкажа всичко, ако намеря сила, смелост и спра да се срамувам, на някой, който няма да ме предаде. Няма да си направи заключения и да ме осъди“.

Спирането и започването на терапия, ползването й като „котва“ при кризисни етапи през живота е начин да се премине през тях, а понякога продължава и по-дълго. „Първият път, когато тръгнах на терапия преди десетина години. Тогава мислех, че така както ходим на зъболекар да се грижим за зъбите си или на козметик е хубаво да се погрижим и за душата си. От хомеопатията вярвам, че сме едно цяло с тялото, душата и ума и трябва да се обръща внимание по отделно и на трите. Детето ми вече ходеше на терапия, защото в училище бяха препоръчали и виждах много положителни промени. Първата ми терапия ми помогна да тръгна по нов път след 8 години отдаденост на семейството, подреди ми пъзела и начина, по който да го направя. Беше кратка, но доста успешна. После поднових терапията си пет години по-късно, след като се разделих с бившия ми мъж след 16 години връзка и брак. Там вече навлязох по-дълбоко в нещата и най-вече в себе си. Научих се да осъзнавам нещата и да поемам отговорност за решенията си, въпреки че продължавам да греша понякога, но това вече не ми носи болка, разочарование или чувство за срам и малоценност. Това, което постигнах Старая се да разрешавам проблемите и не да им се тюхкам“.
Обръщането към реалността – дори при хора, които добре се справят в реалния свят и изглеждат като ходещи фабрики за идеи и случват живота около себе си – е друг фактор за започването на терапия. Давам думата на още една дама, която я е включила в своята програма: „Ходя на терапия, защото е още един начин да се справям със себе си. Да получавам безпристрастна гледна точка, която едновременно с това, външното наблюдение има само една цел – да помогне, да се справя, да ме подкрепи, да ми напомни да помисля за себе си, когато не го правя“. В нейния случай от мисленето до обаждането на терапевт минават години. „Обмислям, планирам, даже съм “решила” от години и т.н. все не-реални-действия. Да предприема крачка към действие ме провокира външен фактор – желанието ми да работя в темата психология, психотерапия и помощ/самопомощ – външен фактор, който се радвам, че се появи, за да компенсира недостатъчната ми лична вътрешна мотивация, която години не ме заведе на психотерапевт“. Но любимото ми в това лично споделяне идва, като заслужен десерт, накрая. На въпроса „Какво получаваш от терапията, отговорът би могъл да разтопи всеки терапевт: „Получавам време само за себе си, почти луксозно прекарване отделено в моя график само за мен. За мен“. 
В началото започнах с цитата от Джордж Карлин и следва обещаното продължение, като съм оставила съм линкове към оригиналните статии.
Джулиан Мур

“През 20те си години работих здраво и се опитах да стигна далеч, което не беше точно някъде. Беше просто работа, а исках силно семейство… [след терапията], открих за себе си, че това е толкова важно, колкото и професионалния ми живот. Аз не прекарвам време, аз не инвестирам. Едно нещо, което казах на моите приятелки жени беше „Има едно очакване, че личния ти живот просто се случва, но трябва да работиш за кариерата си. А това не е така: за да се получи личния ти живот, трябва да си отдаден както за кариерата си’. ” – пред The Hollywood Reporter, февруари 2015

Селена Гомес

“Диалектическата поведенческа терапия (DBT) изцяло промени живота ми. Бих искала повече хора да говорят за психотерапия. Ние, момичетата сме научени да бъдем толкова гъвкави, силни, секси и безгрижни. Но също трябва да имаме чувството, че ни е разрешено да се разпадаме на парченца”. – пред Vogue, април 2017

Кейти Пери

За започването на терапия преди пет години: “Това промени живота ми. Когато съм в стаята аз съм просто Катерин Хъдсън, което е невероятно, защото на хората с моето положение им се казва „да“, твърде често и това ги убива или ги прави тотално без връзка с реалността – а аз не искам това”. – пред Vogue, април 2017

Дженифър Анистън

За смъртта на любимия й психотерапевт: “Бяха луди времена, в които минавахме през разводи и т.н. Но научих толкова много през четирите години, в които работихме заедно, че когато тя почина си спомням, че си помислих „Всичко, което сме говорили и обсъждали ми позволява да съм омиротворена с това, което се случва“. Беше шокиращо ОК… Цялата й работа с мен беше наистина в казването „Трябва да застанеш зад себе си в живота“. Тя наистина се опитваше да ми помогне да се справя с гнева и да се науча как да изразя себе си без да съм смъртно уплашева, че ще бъда убита като резултат”. – пред The Hollywood Reporter, януари 2015

Елизабет Гилбърт

“Добре е да познаваш себе си, нали? Добре е да познаваш нуждите, проблемите, границите си, историята си, навиците си… нали? Или не? Наистина ли ти помога? А какво ако ги от-знаеш? Ако ги от-учиш? Какво ако си кажеш „Наистина нямам идея кой съм аз точно сега. Не искам да знам. Просто съм готов да откривам. Може би това е магията, която се случва в терапията – когато се почувстваш достатъчно сигурен, за да пуснеш нещата да си отидат от теб. Може би затова терапията ми помогна толкова много в годините – остави ме да се от-уча от моите собствени правила – не да познавам себе си по-добре, но да „знам“ себе си по-малко – да оставя историята, която разказвам сама за себе си сега (история, която вероятно се беше превърнала в капан)”. – написано на нейния сайт през август 2014

Кери Уошингтън

“Да се науча как да обичам себе си и тялото си е процес, дълъг цял живот. Но определено не страдам така, както беше. Терапията ми помогна да осъзная, че е добре да показвам чувствата си. Вместо буквално да ги затъпквам с храна, може би е по-добре да показвам себе си”.  – пред Essence, декември 2009

 

Гуинет Полтроу

„Чувствах се като зомби. Не можех да достигна сърцето си. Не можех да стигна до емоциите си. Не можех да се свържа… Най-трудната част за мен беше да призная проблема си… Мислех си, че следродилната депресия означава да плачеш всеки ден и да не си способна да се грижиш за дете. Но има различни сенки и дълбини на това, заради което е важно да се говори за това“. – пред Good Housekeeping, януари 2011

 

Джей Кей Роулинг:

„Всичко се промени толкова бързо, толкова странно (успеха на Хари Потър). Не познавах никого, който да е бил в окото на общественото внимание, към който да се обърна и да кажа „Какво се прави“… Трябваше да отида на терапия отново, когато живота ми се променяше – и наистина помогна. Голям почитател съм, помогна ми много“. – пред Guardian, септември 2012

Ема Стоун

“Когато бях на около 7, бях убедена, че къщата гори. Можех да го усетя. Не беше халюцинация, просто стягане в областта на гърдите, усещах че не мога да дишам, като че ли светът ще свърши. Тревожността ми беше константна. Задавах хиляди въпроси и трудно отивах на училище… [срещите ми с психотерапевт] ми помогнаха толкова много. Направих си своя книга, която нарекох I Am Bigger Than My Anxiety (Аз съм по-голяма от моята тревожност), която още притежавам: издърпах това малко зелено чудовище на рамото си, което ми говори в ухото всички тези неща, които не са истини. И всеки път, в който го слушам, то става по-голямо. Ако го слушам достатъчно ме съсипва, но ако си обърна главата и продължа да правя това, което правя – то изчезва постепенно”. – пред Rolling Stone, декември 2016