Въпросът на сайта Bg-mamma: „Какъв е вашият най-простичък съвет за справяне с трудни ситуации, със състояния на стрес, гняв, безнадеждност? Има ли някакъв универсален похват, с който човек може сам сравнително бързо да си помогне?“
Воденето на записки, под формата на дневник, е един от ефективните и лесни начини за преминаване на трудни периоди. Времето, което човек отделя за това да мисли и намира точните думи, да проследява мислите и действията си, ражда идеи за това какво е най-добре да направи, както да може да се върне назад във времето, за да види как се е чувствал (понякога забравяме или украсяваме). Това е вид медитация дори. В момента с издателство Сиела подготвяме издаването на такъв дневник през месец ноември, който ще дава възможност да се правят такива бележки“
Детство би трябвало означава безгрижие и спокойствие, но малко родители още са усетили, че някои от трудностите, които имат децата им, се дължат на поведенчески проблеми, предизвикани от натиска, който малките носят върху себе си.
– Но какво им е на децата – има толкова повече забавления за тях отколкото по ваше време! – чувам боботещи гласове на вече възрастни мои приятели
– Толкова по-малко неща се искат от тях, сравнение това, което искаха от вас!
Пред тях има толкова много възможности – вероятно отново за разлика от вас. Но никога не е било лесно да си родител, никога не е било лесно и да си дете – и Ерих Кестнер през древната 1933та година е написал:
„Как може един възрастен човек да забрави до такава степен детството си, че един ден изобщо да не знае колко тъжни и нещастни могат да бъдат понякога децата? (Използувам случая от все сърце да ви замоля: никога не забравяйте детството си! Обещавате ли ми? Честна дума?) Защото всъщност няма значение дали плачеш заради счупената си кукла, или пък след години заради изгубения си приятел. В живота никога не е важно защо скърбиш, а само колко скърбиш. Детските сълзи съвсем не са по-дребни и често пъти са доста по-тежки от сълзите на възрастните“.
За родителите задачата е да отгледат децата си така, че да могат да се справят сами с живота, т.е. да порастнат. Но… искате да са успели възрастни или да са щастливи зрели хора? И двете, вярвам, са важни за вас. Но ако разберете, че истинският успех създава самотни възрастни с емоционални проблеми. В британския висш мениджмънт, показват съвсем сериозни изледвания, нарцисизмът е по-висок, отколкото при пациенти в психиатрични клиники, при американският мениджмънт данните са малко по-различни – там психопатията е по-висока. При успешните рок-музиканти, комици и актьори, виждаме високи нива на депресия и самоубийства, повече отколкото в която и да било друга популация. Затова се чудя – дали думата „успех“ е редно да включва само финансовите резултати или стъпалото в йерархията? „Дали родителите не трябва наистина да внимателно да помислят какво си пожелават. Щастието и спокойствието, не оценките в училще, може би са истинското мерило за родителския успех“, както казва Танит Кери, която изследва този въпрос.
Бейби Айнщайн и китайските тигри
Глен Доман публикува книгата „Как да научим бебето да чете“, тръгвайки от наблюдението си, че мозъка на новороденото расте от 0 до 1 изключително бързо, което той интерпретира като „трябва да го стимулираме максимално, защото на три вече ще е късно“. С това той задрасквадесетилетия сериозна научна работа на психолози като Жан Пиаже, Лев Виготски, Иван Павлов, Ханс Айзенк и т.н. Скептицизмът на научната общност, остава тих, както се полага на възпитани хора, и така се продават над 5 милиона копия от книгата на 20 езика, и само две десетилетия по-късно психолозите виждат първите данни за стрес при деца, които не живеят в проблемна семейна среда. Междувременно в тези десетилетия излизат поредица от книги със заглавия „Как детето ни да е по-умно“. Несигурните родители утъпкват пътя със златни монети за всевъзможни играчки „развиващи интелигентността“ и образователни елементи, голяма част от които са по-интересни за родителите, отколкото за бебетата и малките деца, които се образоват с тях точно един път, но следващата играчка или занимавка, курс или лагер е наблизо. Така децата стават опитни зайчета и се оказва, че свръхстимулацията с джаджи не ражда Исак-Нютъновци, нито напредват драстично по-бързо – да, те умеят да работят интуитивно с телефоните, но това не е гаранция, че си връзват обувките сами или да пресичат като се оглеждат, да речем. Свръхстимулацията е вредна, както и липсата на стимулация, но всяко дете, оставено където и да е, стига да има пръчка – ще има и кон, и вълшебна пръчица, и каквото още си пожелае – няма нужда да е цветно, пласмасово или голямо, за да е забавно. В същото време стимулиращите играчки лишават децата и от възможността да „изобретяват“, заради което все повече деца в постиндустриалните общества умеят да правят много неща, но нямат елементарни умения за ежедневието.
Какво да научите децата си НАИСТИНА
Да четат книги или дълги текстове
Да правят неща с ръцете си – отвертките, прахосмукачки и метли, чистене на сняг и подреждане, готвене и рязане на плодове и зеленчуци
Да разказват – на вечеря и в колата, в парка
Да се грижат за себе си, като ги успокоявате и им показвате, че могат да се справят
Преди няколко години се вдигна голям шум около книгата на Ейми Чуа, която написа мемоарите си „Бойния химн на майката-тигър“. Макар и да не са били замислени като книга за родителството, а като нейния начин да оправдае педагогическия си похват, накратко описващ се с метода „Ако не свириш на пианото, ще ти изгоря плюшените играчки“. Дори да не сте етнически китайци, може да разпознаете това поведение, описано през детските думи: „Родителите ми очакват да имам само отлични оценки и ако нямам те непрекъснато ми мърморят. Нищо не ги задоволява и чувам само „а не може ли по-добре“. Резултатът конкретно в случая на Ейми Чуа й донесе доста критики, защото дъщерите й по време на писане на книгата реагират на това възпитание с ропот като „не съм никаква китайка“, хъмкане и така тя сяда да защити типа на родителство, което включва приоритет на академичните успехи и далеч по-малко значение на доброто старо разбиране за щастие (да си щастлив когато порастнеш). Днес двете й дъщери казват, че не е било толкова ужасно, колкото са си мислели тогава, но аз съм сигурна, че със сигурност някой психоналитик ще трябва да си освободи часовете след известно време.
„Ще ми разкажете ли за майка ти и баща ви“ или защо е добре да погледнете в огледалото, докато децата са малки
Британският психоаналитик Адам Филипс веднъж на въпроса: „защо толкова държите на това, че децата трябва да бъдат оставени да експериментират с интересите си“, отговаря по следния начин „Рискът в противен случай е детето да се превърне в нарцистичен обект на родителя. Като деца ние правим това, което нашите родители искат от нас. Тогава задачата пред детето е да бъде това, което се иска от него да е, но и онова, което мисли то, че иска да е – а тези две неща не са винаги съвместими и има конфликт“. Затова когато преследвате някоя цел, задайте си въпроса – това за мен или е за детето? Когато хвалите детето си, че е много умно и мислите да го пуснете на 6 години в първи клас – искате да изтъкнете собствената си интелигентност и родителство, искате да подпомогнете задъхващата се пенсионна система или не искате да признаете, че може би и вашето дете е като всички, описани в педагогическата психология, където ясно се дава отговора, че детето има училищна готовност около, но най-вече след седмата си година. Сигурна съм, че децата са ви умни и точно заради това е добре и да ги оставите психически здрави:
Подценяването на физическите занимания в природата и почивката без електронни устройства е фактор за наднормено тегло и влошено общо здраве впоследствие.
Подценяването на скуката като фактор за стимулиране на креативността и надценяването на материалните подаръците като заместител на човешкото общуване;
успехите и оценките, а не създадените навици;
научаването на езици, но не и да имаш какво да кажеш на тях,
всъщност това са големите проблеми пред всички нас, а решението на задачата го няма в края – и затова пред нас е предизвикателството как да постигнем баланса с тях – и в нас, като родители.
Все пак си мисля, че решението е родителите да се грижат за себе си – а именно – ако са тревожни или тъжни – да успокоят тревожността си; тези, които работят твърде много и нямат време за децата си – да го намерят в казването на „не“; а родителите, които мислят, че знаят абсолютно всичко – е, те знаят абсолютно всичко, няма какво да им казвам.
Парадоксът: Малко повече е много повече
Психологията е практична наука – и затова и има идея колко е точно – а защо малко повече е много повече обаче, може да прочетете в статията „И какво ще стане, ако децата не правят нищо?!“, в Капитал K:ids 2019.
С това интервю започвам един проект, който отдавна подготвям, и първите срещи вече са факт – в тях излизам от полето на психотерапията, но оставам в задаването на въпроси и се срещам със специалисти, които работят с хора с хранителни разстройства, като целта е всеки един от нас да покаже какво вижда от своята гледна точка – това, надявам се, че ще обогати представите на всички за многоликостта и ефекта на хранителните разстройства върху (твърде) голяма част от живота и здравето на засегнатите.
Първият ми гост е д-р Райна Стоянова, лекар, специализант по Ендокринология и болести на обмяната към Клиника по Метаболитно-Ендокринни заболявания и Диететика на УМБАЛ „Царица Йоанна-ИСУЛ“.
Тя също така е асистент към катедрата по Клинична фармакология и терапия на Медицински Университет – София.
Д-р Стоянова има и личен блог, www.RaynaStoyanova.com,в който пише редовно и увлекателно.
Какви са най-честите заболявания, които са свързани с хранителните разстройства във Вашата област?
Най-честото хранително разстройство, с което се сблъскваме в нашата сфера, е свързано с емоционалното прехранване (хиперфагията) и впоследствие възникващото наднормено тегло, затлъстяване, метаболитният синдром, с всичките му компоненти. Често се сблъскваме и с малнутрицията, възникнала вследствие на анорексия невроза и/или булимия. Напоследък зачестяват и срещите с така наречените орторексици или хората, които са се вманиачили по здравословното живеене до безразсъдна степен.
Не толкова често се говори за ефекта върху тялото от наднорменото и свръхнорменото тегло…
Наистина, обикновено мотивът на повечето ни пациенти е основно естетически, а всъщност последствията върху здравето са много по-значими, за което често пъти пациентите не си дават сметка. Наднорменото тегло води след себе си до развитие на инсулинова резистентност, захарен диабет тип 2, артериална хипертония, артрозна болест, подагра, сънна апнея. Повишеният индекс на коремните мазнини е свързан с развитие на чернодробна стеатоза и стеатохепатит, рефлукс, хемороиди, разширени вени. Рискът от възникване на сърдечно-съдови инциденти се покачва рязко. Качеството на живот спада драстично.
Какви са усложненията в метаболизма при наднормено/свръхнормено тегло?
Това, което се случва с метаболизма при наднормено тегло, е порочен кръг от повтарящи се патологични обменни реакции или ситуация тип „кучето гони опашката си“, в която повишеният апетит към сладко във връзка с емоционален дисбаланс и стрес, води до натрупване на мазнини, което води до развитие инсулинова резистентност и стеатозна болест на черния дроб, това пък от своя страна покачва още повече желанието за хранене и води до пристъпи на вълчи глад и порочният кръг се завърта.
Голям проблем е, че след постигането на желаното тегло много хора се връщат в стария начин на хранене…
Така е. Много е важно хората да осъзнаят, че балансираното хранене е начин на живот. Оказва се, че систематичното прехранване е зависимост, за която рядко си даваме сметка. Зависимост, както алкохолизма, тютюнопушенето, наркотиците – с подобни пагубни последствия върху здравето и живота ни.
Болестното преяждане, при което хората приемат големи, дори огромни количества храна за кратко време, а след това често не се хранят ден-два или повече, има ли своите здравни рискове?
Прехранване, съчетано с гузна съвест и лишения от храна за известен период след него, а много често и прекомерни физически натоварвания с цел изгаряне на излишно поетата енергия чрез храната, е присъщо за анорексично-булимичните хранителни разстройства. Еднократното изпадане в тези две крайности не би имало негативен ефект върху здравето, но повтарянето на този стереотип може да доведе до здравни рискове, свързани на първо място с храносмилателната система, метаболизма и не на последно място психичното здраве.
Какво е Вашето мнение към бариатричните операции?
Трайна загуба на телесно тегло се постига единствено, когато се изгарят повече калории, отколкото сме приели с храната, което неминуемо води до глад. Лечението на затлъстяването е комплексно и силно зависимо от мотивацията и желанието на пациента да сътрудничи на лекаря. Не малко са програмите за хранителен режим, промяна на поведението, активна физическа дейност, пластични процедури и прием на медикаменти, потискащи апетита, блокиращи абсорбцията на хранителните вещества и други. Бариатричната хирургия е съвременна възможност и логична стъпка при пациентите с тежка степен на затлъстяванене, но не замества хранителния режим и двигателната активност в борбата с наднорменото тегло. Дълготрайният ефект от операцията е силно зависим от мотивацията на самия човек.
Какви са промените в тялото, които наблюдавате, които са дългосрочни, но засегнатите не подозират, че се случват?
Всички последствия от наднорменото тегло са дългосрочни. Артериалната хипертония, артрозната болест, захарният диабет с неговите усложнения, инвалидизират бавно и полека индивида и наистина своевременното взимане на мерки и влизането във форма е изключително важно за качеството на живот в дългосрочен аспект.
Какво е очакваното време за възстановяване след стигането на критично ниско тегло при анорексия?
Сложен е отговорът на този въпрос. Времето за възстановяване зависи от много фактори и най-вече от психичното състояние на самия пациент. Ако той е психически стабилен е възможно за 6 месеца до година да се нормализира метаболизма и да се възвърне хормоналното равновесие, понякога това продължава повече от 2-3 години. Важен е и периодът -продължителността от време, през което пациентът е бил с критично ниско тегло, колкото по-дълъг е, толкова по-фатални и непоправими за последствията след това.
––––-
Често пъти хората с хранителни разстройства – анорексия, злоупотребяващите с лаксативи, тези с преяждане и хиперфагия, и техните семейства не знаят към кого са се обърнат за изготвянето на подходящ режим за хранене, съобразен със специфичното им състояние. В този момент са необходими както точните изследвания, така и информация за подходящото хранене. Може да намерите д-р Стоянова на телефон 0877694799 или да запишете час в клиника Спортмед (089 5796454).
Този японски художник няма да може да го намерите в инстаграм, той е само туитър, където споделя нарисуваните си мисли. Акаунтът му се казва アボガド6 , което лично на мен ми е сложно за прочитане, заради което го наричам @avogado6. Почитателка съм на този тип илюстрации и се опитвам да следя работата на Banksy и John Holcroft (Джон Холкрофт). При този @avogado6 илюстрациите излизат почти всеки ден и от любопитство го скролнах до началото на акаунта му и това е моята селекция (повече от заглавия са негови, ако има мои са в италик).
Когато ти паднат батериите
Когато си приклещен
На поправка
Травма
Стрес
Ненавист
Време
Накъде (времето е безмилостно)
Когато се опитваме да запазим неща, на които им е минало времето
Градът страда от безсъние
Негодувание
Дисфункционално семейство
Какво има в очите(когато се чувстваш успешен и щастлив само когато си онлайн)
Злословие
Срамежливост
Разтапяне
Линеене
Когато си нетърпелив
Анорексия
Празнини в образованието
Компания(корпоративен живот)
Пиене
Главата ми е претъпкана (когато се чувстваш „6 часа на въртележката“)
Бъркотия в главата(Многото мисли раждат плодове)
Блудкав
Дървото Калина(това е много интересно, защото се оказа, че в една от символиките на дървото е, че носи посланието „умирам, ако не ми обръщаш внимание“)
С La Roche-Possay България водихме разговор за това какво можем да направим, за да подобрим емоционалното си състояние и как то влияе върху кожата и конкретно върху акнето. В тяхната кампания #СвободниОтАкне може да разберете за различните аспекти към това състояние – вижте сайта на La Roche-Posay, на който да определите профила на кожата си и начините за грижа. Това е видеото, което показва моята психологическата гледна точка, а по-долу може да научите повече за връзката кожа-психика.
С екипа на La Roche-Posay
По какъв начин емоционалното ни състояние влияе на кожата?
Кожата е нашият най-голям орган, с който общуваме със света. Всяка емоция поражда реакция в кожата. Има твърдения, че 80% от кожните проблеми имат и своята психологическа страна, защото „когато думите не ни стигат, говорим с кожата“. Между другото може би си струва да споменем, че мозъкът и кожата започват своето развитие в ембриона по едно и също време – на 21вия ден на ембриона и по някакъв начин информацията и преживяванията текат непрекъснато между тях. Заради това се приема, че мозъка и психическите процеси може да предизвика – но и да и излекуват – кожните проблеми, като това е работа на психодерматологията – която е работа на дерматолог и психолог, което обаче не означава, че психотерапевт може да излекува акнето ви – или поне със сигурност не без други специалисти.
Можем да кажем, че реакцията на кожата е свързана с личната самооценка и заради това акнето например се проявява така силно през тийнеджърските години и – приема се, че може да има връзка – понякога продължава и в по-късна възраст. Зад неговото силно проявление понякога можем да прочетем неприемане на самия себе си. Понякога това са хора, които много се влияят от мнението на другите. Това са чувствителни хора, които не успяват да се справят с трудния свят, в който живеем и изискванията на другите. Бурните емоции на вътрешни противоречия, подтиснати чувства могат да доведат до по-силна форма на акне. Липсата на самочувствие и усещането, че животът е несправедлив, усещането, че не може да се понасяш – излиза понякога на лицето, а болката е като резултат от вътрешния конфликт, а пъпките може да са вик на тялото да престанем да се критикуваме, да се приемем и открием вътрешната си красота.
Акнето е видимо от всички, променя външния вид и това до голяма степен влияе на самочувствието.
Може ли стресът да причини акне?
Много зависи от характера на човек и доколко се определя като чувствителен, как е свикнал да реагира и дали има възможност да реагира, да сподели, да бъде с околните такъв, какъвто е, не какъвто иска да се представи в техните очи. А да играеш нечия чужда роля е стрес.
Със сигурност обаче акнето причинява стрес. Акнето като цяло се появява по време на ранните зрели години, когато сме най-чувствителни към външния си вид и се учим да харесваме новите си тела, външен вид, всичко. Да си тийнеджър е стрес! И то голям! Акнето много може да попречи на процеса на адаптиране към изцяло новата ситуация в живота, която започва с отговорностите, съзряването и т.н.
Как да възстановим самочувствието си, ако страдаме от акне?
Като се грижим добре за себе си и приемем, че това е етап в живота – а дори в момента да ви прозвучи странно – чрез качествената грижа за себе си, следването на режим на хранене, но също така и на препоръчаните дерматологични терапии човек се научава да приема собствената си стойност, да се научава, че е център на собствената си вселена и че е достатъчно важен за самия себе си. Точно чрез редовните грижи и нанасяйки крема си с любов, измивайки ежедневните проблеми – и повтаряйки си, че това е етап. Повече от 50% от страдащите от акне смятат, че околните ги възприемат като неприятни – и затова „добро самочувствие“ и „акне“ трудно стоят едно до друго.
Как да се справим с чувството на дискомфорт, когато хората гледат белезите и несъвършенствата? Как да избегнем негативните чувства, когато забележим появата на нова пъпка?
Това е въпрос за един милион долара! Честно казано, не можем. Но можем да се запитаме „тази пъпка променя ли нещо в мен, прави ли ме по-малко ценен за хората, които харесвам“. Може би това е добро начало на разсъждения.
Може ли гримът да ни накара да се чувстваме по-добре?
Да, гримът е един от начините да прикрием несъвършенствата и ако той ви доставя чувство за контрол върху проблема, разбира се, че трябва да го използвате, като разбира се, внимавате това да е качествена и съобразена с проблема козметика.
Eмоционалното хранене оказва ли влияние върху състоянието на кожата?
Емоционалното хранене е резултат на нещо друго – често пъти тревожност или нерешени проблеми – но тъй като то много рядко е с полезни храни – а най-често с онези, които са в забранения лист от нутриционистите – води друг проблем със себе си – нови пъпки и така става порочен кръг – недоволство и тревога от външния вид и проблеми с общуването с околните, от там желание за ядене и компенсация на тревогата – нови пъпки – и така до безкрай.
Не знам дали сте гледали от тези риалити шоупрограми, в които хора с наднормено тегло свалят килограми (най-популярното е The Biggest Loser на NBC, в България вървеше по TLC). Аз рядко се спирам на тях с дистанционното, но съм ги познавам, е, ясно е защо – темата с борбата с килограмите ме интересува и въпреки че се радвам на щастливите им очи, когато видят, че кантарите започват да сочат други цифри, знам, че дотук съвсем малко от хората, които свалят така от теглото си, остават на мечтаните и трудно стигнати нива. В същата степен можем да се каже същото и за дългосрочния ефект от бариатричната хирургия.
Хората на диета обикновено свалят около 10% от теглото си през първите 6 месеца (като няма значение конкретната диета), но изследвания сочат, че след време 30 до 66% от хората на диета си качват повече, отколкото са свалили по време на диетата в следващите 4-5 години, като не се отчита и значително подобрение в здравно отношение (*всички изследвания са упоменати в бележки накрая с линкове към тях – (1). Самото сваляне и качване на килограми води до рискове за здравето. Проблемите пред хората, които свалят килограми са два: първият е промяната на навиците за хранене и вторият е, че правилото на постепенно увеличаване на порциите се включва постепенно, почти невидимо. В същото изледване Ман казва, че „Когато пазите рестриктивна към калориите диета, тялото ви променя метаболизма си, което от своя страна прави така, че е все по-трудно и трудно да сваляте килограми и за да запазите темпото на намаляване на теглото, трябва да намаляване калорийния прием, което прави трудно пазенето й“. Хората, които правят диети, но са склонни към емоционално хранене (провокирано от стрес или самота), има по-голяма вероятност да са в цитираните 30-63%, сочи друго изследване по същата тема (2).
Най-голямата причина е, че с драконовските режими и промяна в органите се постига често временен, ограничителен режим, но не и промяна в психичното състояние, а често пъти то е онова, което кара човек да яде безконтролно, а не това, че не знае кое колко калории е. Колкото и човек да прави физически упражнения, дори и когато мине на идеален хранителен режим, дори това да продължи година-две-десет (пиша 10, защото съм оптимистка), зад завесата остава суфльора, който нощем води до хладилника.
„Диета“, тази дума, станала омразна на мнозина, и затова сменяна с „режим“ е част от проблема. Другият е, че за повечето, не всички от нас, но повечето, поддържането на здравословно тегло не е лесно и изисква внимание в храненето и редовни физически натоварвания (може да не е фитнес, нито спорт в зала, но да съществува). Липсата на контрол на импулса (в случая за хранене) или нежеланието за физическа активност (един от симптомите на депресия) са вече работа на психологията и психотерапията.
Един пример: чувството за самота, което съпровожда всеки от нас в различни етапи от живота му. Самотата като чувство не зависи от броя на приятели и познати, а със субективно преживяване, при което също може да се усеща празнота, чувство за незначителност, отхвърляне от околните, изоставеност, безнадеждност, липса на подкрепа, тревожност, депресираност, несигурност и зависи от събития като раздяла с партньор или работа; периоди на траур или стрес. Хроничната самота може да доведе до емоционални и физически проблеми, които да бъдат изявени чрез трудност на регулиране на импулси, които са преяждането, пушенето, пиенето и безконтролен секс, по изследванията на невролога Джон Капиоко, автор на книгата Самотата:Човешката природа и нуждата за социални връзки (3). Стресът е сериозна причина за наднорменото тегло и начините за справяне в ежедневието (търсенето на личния отговор защо се стресирате точно от тези неща, как да ги преодолеете и други въпроси в психотерапията). Нередовното хранене, също резултат от стрес, води до изменения в биологичните ни ритви – и може да попречи на естествената регулация на глада. Между другото, гладът и раздразнителността се намират на близки места в мозъка (откъдето идва тази позната детска нервност, когато са гладни, а често и при възрастните се наблюдава) и нередовното хранене, защото то може да провокира напълняването. В същото време, изследванията показват, че колкото по-малко спите, толкова по-голяма е вероятността да напълнеете, защото липсата на сън води до нарушаване на хормоните, които контролират глада и апетита. От 1,000 изследвани човека тези, които са спят по-малко от 8 часа имат повече мазнини в тялото и като цяло са по-тежки. Ще направя едно допълнение от мен, че безсънието най-често е свързано с емоционални проблеми и ще затворя кръга безсъние-килограми-психика.
Изследванията константно показват, че хората се хранят повече, когато са депресирани, тревожни или имат емоционални разстройства. И обратното: наднорменото и свръхнорменото тегло също могат да провокират емоционални разстройства: ако често сваляте и качвате това може само да покачи тревожността и депресията, а този цикъл води до трудностите, описани в началото и кръгът става порочен. Провокираното от емоции хранене това, което наричам „глад за емоции и признаване на чувствата ни„.
Емоционалното хранене е тенденцията човек да преяжда като отговор на негативни емоции, каквито са тревожността или раздразнителност/чувствителност (по дефиницията на van Strien (4). Това е свързано с липсата на психологически механизми за преработването на тези емоции, което става чрез лична терапия и осъзнаване, не чрез мерене на калориите. Както обаче всяко друго нещо, така и за справяне и намиране на нови механизми е нужно време и то не е няколко консултации, месец или два, а продължителна лична работа преди да има ефект върху поведението, защото дори и осъзнал какво става в него, на човек му трябва време, преди да започне да вижда реакциите си в ежедневието и да ходи по нови пътеки. Емоционалното хранене само по себе си е спасителен „механизъм“ за справянето с горчилките в живота и оттам са трудностите в загубата на тегло във времето и поддържането на желаното ново тяло. Не само негативните емоции водят до емоционално хранене. Макар и много по-рядко се изследва и връзката позитивни емоции-емоционално хранене (5), но се приема, че и те са част от картината. Храненето в отговор на (негативни) емоции е много по-изследвано и са показани достатъчно ясни връзки между него и високия индекс на телесната маса, връзката с качването на теглото, болестното преяждане и депресията. В допълнение, емоционалното хранене води до усещане за вина и както личи дотук, емоционалното хранене не и никак толкова лесно за обяснение, както понякога изглежда или се представя. Проучванията показват, че близо 60% от хората с наднормено или свръхнормено тегло се хранят емоционално, като в период на преяждане посягат към храни, богати на мазнини, захар или с високи калории като отговор на негативните емоции, което естествено ги поставя във висок риск от развитие на диабет, МЕТ и сърдечно-съдови проблеми.
В статията на Harvard Health Publication, която препоръчвам за четене, ако имате още интерес към темата (6), се представят основните причини за наднормено тегло – и естествено, няма да се изненадите. Това са:
генетичното предразположение (400 гена са свързани с наднормено тегло, но малка част засега се приема, че са големи играчи. В България може да ги изследвате през NutriGen, прочетете повече). Само 25% от предиспозицията за наднормено тегло обаче се дължи на гените, за разлика от много други генетични заболявания, където ролята е 70-80%. Вашето наднормено тегло може до голяма степен да се дължи на гените, ако са спазени следните условия: по-голямата част от живота ви тежите над средното; един или двамата ви родители или няколко ваши роднити са с наднормено тегло – а ако двамата ви родители са със затлъстяване, вероятността и вие да сте като тях е близо 80%; и ако не може да свалите килограми ако сте с висока физическа активност и нисковъглехидратна диета месеци наред.
фактори на средата (това са външните влияния). Бебетата на майки пушачки има по-голяма вероятност да са с наднормено тегло от тези на непушачките. Бебетата, кърмени 3 месеца е по-вероятно да не са с наднормено тегло като възрастни от тези, които са кърмени по-малко от 3 месеца и т.н., и т.н.
Емоционалното хранене е едно, но болестното преяждане е състояние, включено в Международния класификатор на болестите. Често пъти то е маскирано с други сериозни проблеми, които не дават възможност винаги на лекарите да стигнат до нея, а да лекуват последствията – а такива са сърдечно-съдови проблеми, метаболитни и др. Само че болестното преяждане е болест на душата – и когато се стигне до нея, тогава почва същинското лечение, чрез което се подпомага на ендокринолозите, кардиолозите и гинеколозите да постигнат ефект върху засегнатите органи. Един психотерапевт и вие в кабинета му не може да постигнете сами, без помощта на лекарите онова, което ще се случи, ако всички работят заедно – вие и специалистите около Вас. Ако се грижите за промяна на навиците, разбиране на себе си и (често пъти) медикаментозно или друго лечение. Всички тези терапии имат своите конкретни цели, а вие, като един диригент, трябва да проявите търпение и да не се откажете нито по време на увертюрата, нито при първите събития, а когато сте стигнали – не някакво измислено „идеално“ тегло, а това, с което ще живеете здрави и ще се харесате, първо на себе си.
(4) Van Strien, T., van de Laar, F. A., van Leeuwe, J. F. J., Lucassen, P. L. B. J., van den Hoogen, H. J. M., Rutten, G. E. H. M., & van Weel, C. (2007). The dieting dilemma in patients with newly diagnosed Type 2 diabetes: Does dietary restraint predict weight gain 4 years after diagnosis? Health Psychology, 26, 105e112.
Първо правя уточнението, че преди да стана психотерапевт, се сблъсках челно с психотерапията като начин на осмисляне на живота и години по-късно реших да променя професионалния си път. Не съм мечтала да стана Фройд от гимназията – и може би по-добре – защото успях да събера личен опит в една много богата на характери и проблеми кариерна пътека, който днес ми помага много. Затова и към психотерапията имам погледа и на човек, който решава да потърси професионална помощ за разбиране… на самия себе си. Всъщност да ходиш на психотерапия е много лично занимание, защото основната тема си ти, не другите и това я прави толкова полезна. Ти и всичките ти лица; ти и твоите проблеми; ти и другите.
Всеки преминава през своите периоди на разочарования, тъга, тревоги и бърнаут, но понякога ситуацията просто има нужда от друго мнение, особено когато се повтаря често в живота ни. Юнг е написал „Докато не направим несъзнаваното съзнавано, ще наричаме това, което ни се случва Съдба“. Така в психотерапията оставяме сетивата си открити да разберем какво се е случва с нас, използвайки терапевта като фигура, която да е с нас в този процес. Затова и психотерапията не е белег на слабост – а обратното – на смелост, защото е решение да се срещнеш с онзи човек, който несъзнателно често избягваш – самия себе си. Психотерапията е обградени с митове, които ще опиша в някой пост скоро, но един от тях е честотата – в повечето случаи веднъж седмично е напълно достатъчна и за разлика от историите в книгите на Ялом, в България рядко продължава десетилетие. Психотерапията не се поема от здравната каса, но има достатъчно психотерапевти и школи, така че човек може да избира.
Но все пак – какви са знаците по пътя, които може би те насочват към записване на час. Ето няколко от тях:
Имаш необясними от лекарите болки в главата и стомаха или срив в имунната система. Когато сме емоционално натоварени, това се отразява на телата ни. Стресът се може да се прояви в много физически усещания – от разстроен стомах и болки в него, така и до главоболия, чести настинки, че и дори липса на желание за секс.
След силен стрес и бърнаут. Някъде около 40 – а може и преди това за отличниците – е възможно кризата да дойде неочаквано, но за сметка на това много силно. Преосмислянето на ценностите, целите и пътя е работа и иска време и разговори.
Проблеми в отношенията ти с другите. Повтарящи се ситуации в отношенията с другите – влизане във връзка с един и същ (неподходящ) тип партньор; нерешими конфликти в семейството може да са причина за среща с психотерапевт и последваща психотерапия. Понякога приятелите дават първия знак, като ти казват „Какво става с теб, много си променен/а“.
Преживял/а си нещо и не можеш да спреш да мислиш за него. Може да е нечия смърт или събитие, което се е случило само на теб, но продължава да размахва криле в главата ти. Времето има способността да лекува за много хора, но има и такива, които дори години след като нещо се е случило, то остава на видно място в тях. Скръбта може да наруши живота ти и да те отдръпне. Има и хора, които влизат в друга фаза – да станат свръх активни и дори не могат да спят. Това са също знаци, че е време за професионална помощ.
Разбито ти е сърцето. Това е моментът, в който човек се чувства едновременно и сам, и неразбран и с помощта на психотерапията може да се намери новата посока.
Използваш някаква субстанция. Ако откриеш, че пиеш повече или поемаш някакви успокояващи – дори билкови хапчета – в нарастващо количество – или дори с нетърпение чакаш да пиеш – това може да е знащ, че има нещо в теб, което не е намерило начин да излезе. Такава субстанция може да бъде и храната – промяната в апетита може да е знак, че нещо се случва. Както преяждането, така и приемането на малко храна са белези на това.
Паническите атаки. Връхлитат те и ти променят живота, защото смяташ, че си усетил дъха на смъртта. След поредица от посещения на лекарски кабинети, които те уверяват, че си напълно здрава и е по-добре да посетиш някой психолог, е време да намериш твоя.
Понякога си на едно издишане от искането на развод. Добър момент за започване на лична или семейна терапия.
Нещо бъркаш в отношението с децата. Усещането, че ти се изплъзва нещо във възпитанието – или че не можеш да разбереш детето и неговия свят, реакциите му към теб и другите дава сериозен повод за намирането на детски психолог.
Не успяваш да заченеш, а няма лекарски причини за това. Идването на бебето може да е трудно, а пречката да е някъде дълбоко в теб, дори отчаяно да искаш бебе. Психотерапията в тези моменти помага за търсенето на неосъзнаваните причини.
Предстои ти осиновяване. Твърдо съм на мнение, че осъзнаването на сериозността на решението е добре да бъде направено и с помощта на психотерапевт, ако имаш някакви съмнения за това сериозно намерение. Препоръчвам лекцията на Фани Давидова, юрист, в TEDxMladostWomen 2016 и когато излезе ще сложа линк към нея.
Как да се справим с чувството на дискомфорт, когато хората гледат белезите и
„Диета“, тази дума, станала омразна на мнозина, и затова сменяна с „режим“ е част от проблема. Другият е, че за повечето, не всички от нас, но повечето, поддържането на здравословно тегло не е лесно и изисква внимание в храненето и редовни физически натоварвания (може да не е фитнес, нито спорт в зала, но да съществува). Липсата на контрол на импулса (в случая за хранене) или нежеланието за физическа активност (един от симптомите на депресия) са вече работа на психологията и психотерапията.
Първо правя уточнението, че преди да стана психотерапевт, се сблъсках челно с психотерапията като начин на осмисляне на живота и години по-късно реших да променя професионалния си път. Не съм мечтала да стана Фройд от гимназията – и може би по-добре – защото успях да събера личен опит в една много богата на характери и проблеми кариерна пътека, който днес ми помага много. Затова и към психотерапията имам погледа и на човек, който решава да потърси професионална помощ за разбиране… на самия себе си. Всъщност да ходиш на психотерапия е много лично занимание, защото основната тема си ти, не другите и това я прави толкова полезна. Ти и всичките ти лица; ти и твоите проблеми; ти и другите.
Преживял/а си нещо и не можеш да спреш да мислиш за него. Може да е нечия смърт или събитие, което се е случило само на теб, но продължава да размахва криле в главата ти. Времето има способността да лекува за много хора, но има и такива, които дори години след като нещо се е случило, то остава на видно място в тях. Скръбта може да наруши живота ти и да те отдръпне. Има и хора, които влизат в друга фаза – да станат свръх активни и дори не могат да спят. Това са също знаци, че е време за професионална помощ.