следродилна депресия

разни • от Детелина Стаменова 0 Comments

Просто тегав период или следродилна депресия?

Една щастлива Мадона, образ, който познаваме
Една щастлива Мадона, образ, който познаваме и с който се сравняваме

Следродилната депресия е в някаква степен неудобна тема, защото е толкова различна от общите образи на майчинството, което носи благодат, умиротворение и удовлетворение. И не само че майката не отговаря на този „златен стандарт“, но и добавяме депресия, която все още се свързва със „слабост и мързел“. За една част от хората, депресията не е „истинска болест“, а… липса на достатъчно други проблеми или физическа активност (тук, не съм съвсем сигурна защо, обикновено се препоръчва с насмешливост и неразбиране „копаене с мотика“). Съчетаването на двата мита – за майчинството и митовете за депресията са комбинация, която поставя много семейства в риск.

Вместо да се търси решение през осъзнаването на факта, че става дума за медицински проблем, който има лечение, това води до забавяне на намиране на решението, а колкото по-дълго страда една жена, толкова по-малко се радва на този етап от живота си и не успява да влезе във връзка с бебето си по начин, който ще ги радва. За да не потърси една жена помощ (от лекар – акушер-гинеколог, общопрактикуващ, педиатър или психотерапевт), най-често тя мисли поне две от следните пет твърдения. „Нормално е да ти е тежко“, „Трябва просто да ми мине“, „Щом ми е трудно, значи съм лоша майка“, „Ако споделя как се чувствам, ще ми вземат бебето“ и „Никой не може да ми помогне“

 

Депресията е болест, не каприз

Реалността е, че депресията е биологично заболяване, което води до реални промени в мозъка и тялото. Депресията не означава, че страдащият е „дефектен“, „нещо му има“ или че е „слаб характер“, но за съжаление още няма начин следродилната депресия да бъде предвидена през тестове и вместо това се прави оценка на база на три основни теми – личните биологични фактори, психологическите и социалните, като те дават възможност за създаването на обяснение за нивото на риск. След малко накратко ще опиша кои са основните рискови фактори, като целта на това е да бъдете подготвени, че следродилната депресия може да се появи и съответно – да не се чудите какво става, а бързо да споделите какво се случва с близки и специалисти.

  • В 50% от жените, които са имали депресия по време на бременността имат и следродилна депресия, затова ако се чувствате необичайно подтиснати по време на бременността, потърсете помощ още тогава.
  • Ако сте страдали от депресия, биполярно разстройство или тревожно разстройство (включително и паник атаки) в миналото, вие сте изложени на по-висок риск от развитие на следродилна депресия, но и жени, които никога не са имали никакви проблеми имат 15–20% риск да страдат от нея.
  • Жените, които имат резки промени в настроението или повишаване на тревожността в седмицата преди цикъл.
  • Предхождащи бременността проблеми с щитовидната жлеза.
  • Отрицателни модели на мислене.
  • Високата степен на безпокойство и несигурност може да доведе до следродилна депресия и тревожност.
  • Перфекционизмът
  • Жени, които са имали трудни отношения с родителите си, са изложени на повишен риск от развитие на следродилна депресия.
  • Жените, които са отчаяни от вида на тялото си след раждането и мислят, че са непривлекателни.
  • Проблеми с партньора (емоционални и финансови) по време на бременността.
  • Бебе, което е родено недоносено; както и всички случаи, в които бебето е било диагностицирано с възможна болест в пренаталния период, дори и когато то се ражда здраво.
  • Трудно раждане.
  • Бременност в ранна възраст (тийнеджърски години)
  • Нежелана или непланирана бременност.
  • Бременност след асистирана репродукция
  • Проблеми с кърменето

 

Просто момент или следродилна депресия?

Следродилна тъга се среща често – 50-80% от жените минават през нея в след раждането и при нея се плаче лесно, жената е тревожна, реагира рязко и има проблеми със съня, като обикновено това започва след третия ден на раждането и се свързва със скока нагоре-надолу на хормоните – и разбира се, на осъзнаването, че живота е напълно различен вече – и затова е напълно нормална реакция – но за разлика от следродилната депресия, родилката има моменти, в които се чувства вдъхновена от случилото се, от бъдещето, от всичко.

Следродилната депресия е по-различна – по-рядко се среща (15-20% от родилките) и нейните симптоми може да започнат по всяко време в рамките на първата година след раждането, но най-често в рамките на първия месец от идването на бебето. Как я разпознавате – по три вида симптоми: физически (липса на сън; липса на енергия или свръхенергичност; промени в апетита, килограмите); когнитивни (невъзможност за концентрация; трудно взимане на решение, дори да е – да сложа или не шапка на бебето вкъщи); емоционални (усещане за попадане в дупка, все едно никога повече няма да усетите щастието; непрекъсната тревожност; липса на чувства към бебето; нежелание за общуване с близкия кръг; притеснителни мисли, че може да нараните бебето), като те трябва да са продължили поне две седмици, като има и няколко нива на следродилната депресия, които ще спомена.

При леката жената просто не й харесва новия начин на живот, но въпреки това постепенно се справя със задачата.

Средната степен е тази, при която на жената й е трудно през цялото време да е майка и да установи връзка с бебето си, като в същото време се чувства обезнадеждена и не е „себе си“.

При тежката степен вече се наблюдават всички характеристики на депресията и жената просто не може да се грижи за бебето си и себе си. Следродилната депресия може да се прояви също така при осиновители и при жени, които са загубили бебето в следствие на спонтанен аборт.

Лечението на следродилната депресия не е важно само за майката, но и за бебето, защото тя е всичко, което то има. Кърмачетата са изключително чувствителни към качеството своята среда и в последните 40 години изследователски програми постоянно установяват, че депресията на майката се отразява негативно на бебетата още при новороденото. Тези бебета имат намалена чувствителност, увеличени нива на норепинефрин и кортизол през неонаталния период, а в сравнение с недепресираните майки, майките със следродилната депресия имат по-малка възможност да поддържат контакт с бебетата си, по-трудно разчитат знаците им и заради това техните деца са по-склонни към раздразнителност, по-недоволни, избягващи и правят по-малко положителни мимики

Светлинката

Но защо все пак младите майки рядко търсят решение на въпроса с депресията, която ги е заляла? От една страна е самата депресия, при която човек трудно сам търси помощ, но също така и заради стигмата и страховете, които описах преди малко, както и заради няколко други причини – от изтощение; от страх, че никой няма да ги разбере; от това, че може да се провалят при консултациите; защото мислят, че никой няма да ги разбере; защото са дълбоко уплашени от чувствата си и се страхуват, че няма да бъдат добри майки;  защото ги е страх от бъдещето; притесняват се да разкрият чувствата си, защото те могат да бъдат разказани на други хора.

Къде е светлинката? В това да знаете какво е следродилна депресия, да сте информирани, да сте го чули от истински хора; да прецените рисковете, каквито са описани по-горе; да потърсите помощ от специалисти, от това да знаете, че е етап, който ще мине и ще замине и ако бързо действате, ще имате повече време с детето си, но най-вече голямата светлинка е, че ако сте добре, ще е добре и бебето, ще имате много повече ценни моменти заедно….

 

 

 

.

.

 

 

.

 

 

Photo by furkanfdemir from Pexels

 

депресия • • • • • • • • • • • • • • • • • • • • • • • от Детелина Стаменова 0 Comments

Пролетна умора или пролетна депресия?

Пролет… Студ и дъжд. Шегувам се. Пролет като пролет си е, може би малко по-студена. Малко дъжд обаче не е спрял нито едно дръвче да не цъфти или птички да чуруликат заради температурите, които се разхождат от едния до другия край на термометъра.

Същата тази бяла пролет (с малко жълто и розово тук-там и свежи тревички) създава очакването, че трябва да ти е хубаво, да се „оправят нещата“, онези думи на старците „хванахме се за зелено“, приповдигнатите блогърски/инфлуенсърски постове, в които жизнерадостни мъже и жени тичат с новите си клинове и маратонки, ръсейки 24 каратови усмивки. Обаче в реалността има хора, които се чувстват долу, долу, долу. Пролетна депресия или умора е това? Отговорът е малко по-комплициран от а) или б). Умората вероятно ще отмине скоро, докато депресията има вероятност да се засили през май и да не си тръгне едно известно време.

Разликата между Пролетна умора, Сезонно афективно разстройство и Депресия

При пролетната умора състоянието е временно. При много хора тя не се появява изобщо, защото тогава са в (хормонален) вихър. Това е биология – до края на юни оплождането на яйцеклетки е с 20% повече от средното, отколкото през другите месеци – и това важи и за инвитро манипулациите. Други обаче просто им пада тонуса за няколко седмици.

Тези със Сезонно афективно разстройство са друг случай. При тях промяната идва през зимата и продължава до пролетта. Психиатрите не 100% убедени, че това е истинска диагноза и въпреки че съществуваше в американската класификация на болестите, сега е обяснена като „депресия със сезонна проява“, не е отделно заболяване. За пръв път тя се описва в началото на 80те и се приема, че се проявява само в определено време и след това изчезва, до следващата пролет или зима. Симптомите са ниско либидо, липса на енергия, трудности с концентрация, трудно ставане, глад за въглехидрати, склонност към преяждане. Важно е да се отбележи, че със сезонна проява е и биполярното афективно разстройство//депресивен епизод и в 20% от случаите на сезонно афективно разстройство става дума за него, заради което също е добре да се провери навреме какъв е случая.

Разликата между Сезонното афективно разстройство и депресията е, че първото е временно, може да се чувствате уморен, но не и тъжен, раздразнителността е повече

Лети, лети… депресия

Какво й е на пролетта? Повечето хора с депресия, когато пролетта дойде имат прилив на енергия, но парадоксално слънчевата светлина и започващите хормонални промени могат да събудят вътрешната, автоагресия, която да доведе до такива мисли и действия, които включват и самоубийствени мисли – а понякога и действия. Изобщо депресията е сериозна работа (не е като да ти е нещо криво, тъжно или уморено днес). Връхлита постепенно и те изяжда, но и при нея има сезонност. Наблюдава се пик на тежките епизоди от началото на април до края на март според някои проучвания. В острата си форма това е момента, в който много хора си мислят за самоубийство, а някои дори посягат на живота си (около 800 човека в България годишно).

Кое е депресия?

Започва със самоомраза. Мислиш, че никой не те обича, никой не те подкрепя, стоиш сам. Съжаляваш и откриваш че винаги си правил всичко грешно. Провал след провал. Щастие няма, изчезнало е. Не се появява изобщо. Никакво го няма. Кога да потърсите помощ или да предложите на близък? Започнете с дневник, в който да записвате ден след ден – добър ли е или не. Има ли нещо хубаво в деня, какви са мислите ви. След един месец го прочетете. Ако доминират чувства, които са от тъмната гама, въпреки че като цяло живота ви върви по-скоро добре (според другите), може прочетете още по въпроса за депресията. Дневникът ще ви е полезен, ако решите да се срещнете с психотерапевт или психиатър, защото ще му дадете повече информация – учудващо е как сме склонни да забравяме понякога. Записвайте както настроенията си, така и какъв е бил апетита ви, спането, концентрацията и като цяло доколко енергични се чувствате. Това ще ви помогне не само при специалист по ментално здраве, но и при други лекари, защото тези симптоми са характерни и при някои физически заболявания (вижте по-долу).

Опасни връзки

Акне Хората с акне са с по-висок риск от депресия, според сравнение между 134,427 мъже и жени с акне и  1,731,608 без, проследени в продължение на на 15 години (изследване на British Journal of Dermatology).

Хипотироидизъм

Намалената функция на щитовидната жлеза дава симптоматика на депресия, заради което  психотерапевтит/психиатър преди да вземе решение за това как да продължи терапията ви може да поиска от вас да направите хормонално изследване.

Недостиг на Витамин В12

Симптомите на тази липса са съненост – едвам издържате да не заспите следобед; трудно носите дори иначе леки вещи; често забравяте какво и къде (и след търсене около 30 мин разбирате, че загубените слънчеви очила са в ръцете ви); бледа кожа; лесна промяна в настроенията; проблеми с очите и …депресия. Данните, събрани от изследвания на диагностицирани с депресия хора в болнични условия са, че 30% от тях имат липса на витамин B12. Вегетарианците и веганите са засегнати по-често заради начина им на хранене. По някакъв начин недостига на витамин В12 и депресията са свързани, макар и механизмът не е ясен.

Мами, родили през лятото и есента

Близо 10% от жените преживяват някаква степен на тревожност или депресия след като родят. Симптомите включват тъга, безпокойство и липса на концентрация. Жените, които раждат през зимата и пролетта по-рядко стигат до следродилна депресия (предположението е свързано с факта, че по-бързо излизат навън с бебетата на разходки). В същото изследване се откриват връзки между по-кратко продължила бременност, епидурална упойка и по-висок риск от депресия. Начинът на раждане (естествен, цезарово сечение) не оказва ефект.

Връзката рак-депресия

Това е много интересно като теория и може да повлияе да не оставяте депресията си необгрижена. Феноменът депресия-рак за пръв път е описан през 1931, когато се описват случаи на пациенти, които страдат от депресия и тревожност няколко месеца преди да им бъде открито заболяване. Депресията, пише в изследванията си д-р Джоузеф Яскин, невролог, може би е реакция „на централната нервна система на токсичните или метаболитни промени“.  Д-р М. Беатрис Къриер (M. Beatriz Currier) е експерт в биохимичната връзка депресия-рак. Тя също открива, че депресията може да предшества раково заболяване. Това не е връзка от тип – депресията се появява заради диагностицирането на рак, а депресията се явява като предшественичка на рака. Това донякъде кореспондира с идеята на класификацията в онкопсихологията на трите личностни типа А, В и С, където последния – С се характеризира с тревожно-депресивна нагласа. Може да прочетете тук историята на жена, която разказва как „депресията спаси живота ми“.

Възпалителни заболявания

Турхан Канли (Stony Brook University, New York ) преди няколко години написа научна статия, че противовъзпалителните лекарства помагат колкото и антидепресантите и дори подпомагат терапията на депресия и дори революционно предложи тя да бъде наречена инфекциозно – но не заразно – заболяване. Още проучвания и проследени хора са нужни, за да се оправдае неговата смела хипотеза. Потенциалът на куркумата като антидепресант – и подправка, която се използва срещу възпалителни процеси от много хора е дискутиран в научната общност. За ползите от омега-3 в терапията на депресивни състояния се знае отдавна, давам само един линк.

Дотук данните сочат, че хората с ревматоиден артрит и други възпалителни заболявания страдат по-често от средното от депресия, така че дано се открие връзка, която да спомогне на лечението. Хората с алергии също са засегнати – естествено, не всеки с алергия страда от депресия, но е фактор.

 

Самоубийствени тенденции

Броят хора със сезонна депресия през пролетта силно зависи от това каква е била зимата. Изследване показва ясно, че колкото са по-големи промените във времето, толкова по-голяма е вероятността от самоубийство. Събраните примери показват, че в годините, в които зимата е по-тежка, в Португалия, където се наблюдава по-голяма амплитуда във времето (температура и светлина), има повече самоубийства от Канада, където температурите и тъмните дни са сравнително еднакъв брой.

Накратко

  • Ако се чувствате зле, не отлагайте да потърсите помощ, никой няма да ви върне загубеното в тъга време
  • Водете си дневник на състоянията
  • Стойте повече на светло и открито
  • Употребявайте куркума – като подправка.
  • Пийте Омега 3
  • Грижете се за себе си

 

Кое е първо? – яйцето или кокошката, депресията или проблемите с щитовидната жлеза; алергията или депресията, акнето или депресията и т.н, и т.н. – изследванията в областта на психосоматиката тепърва ще ни разкриват какво се случва в нас. Дотогава – имаме поне някаква информация, която да ни насочва в навигацията на здравето.

 

 

 

Още по темата

Матю Нок, професор по психология в Харвард със статия за митовете за самоубийствата за New York Times Друг материал в NYT – отново за депресията.

Лекцията на Турхан Канли за TED

Статия за депресията в Sante Magazine, на английски, предупреждавам, че са от досадниците, които искат да се абонирате

Материал за Сезонно афективно разстройство, интервю (на английски) и едно пълно описание

Хипотиреоидизъм и депресия в подробна медицинска статия

Един мой стар пост// „Как да разпознаеш самоубиец„

здраве • • • • • • • • • от Детелина Стаменова 0 Comments

9 известни жени на психотерапия и няколко други, които също се грижат за себе си

Наскоро попаднах на цитата на Джордж Карлин, че „В ЛА мислят, че си луд, ако не ходиш на психотерапия“ (списъка на 9те жени, повечето от LA, e два скрола по-надолу). У нас тази фраза още не може да бъде казана, дори на шега, но е факт, че в сравнение преди десет или двадесет години има много повече хора за които това не е преживяване, което са срещали само във филмите или книгите. На срещите с приятели и познати, все по-често някой споделя спокойно, че посещава, бил е или обмисля отиването на на лична терапия. Стигмата се разчупва. 

Това ме подтикна да ги попитам няколко човека, какво ги е подтикнало към записването на час при терапевт и какво ги е мотивирало да продължат. За да избегна прекалено личния момент, помолих хора, които не са мои клиенти и умни, образовани и успешни. Първата от тях, жена на 33, ми отговори: „Това което ме накара е, че се изправих пред проблем, който не намирах начин да разреша сама. Получавам спокойствие и удоволствието да си легна с мисълта, че действията и отношенията ми с хората са здравословни и ходя, защото намирам нови начини, по които да премина през ситуациите около мен; научавам нови неща за себе си и се научавам да се държа с обич към себе си“. Разрешаването на трудни проблеми, включително и любовни, е може да е началото на психотерапия. Едниният от отговорите започна с това: „Първият път, това беше много отдавна, преди 15 години поне (сега тя е на 40, т.е. е била на 25, б.ред.), отидох защото бях много отчаяна и имах нужда от помощ след една драматична раздяла. Тя наистина ми помогна, но всичко се случи сравнително бавно, защото каза че много време й е отнело да я допусна до себе си. След това просто свикнах с нея, беше ми приятно да разговаряме, даваше ми много ценни съвети и гледна точка, за която аз нямаше как да се сетя, нито пък някоя от моите приятелки. Прекъсвала съм ходенията с години, но в общи линии като съм имала трудни моменти, с които не мога да се справя сама и виждам че има опасност да потъна винаги съм я търсила и не съм съжалявала за това. След срещата с нея винаги ми олеква и се чувствам по-уверена в това, което правя и в решенията, които взимам“.  

Житейските кризи и, често пъти трудните осъзнавания, които вървят с тях, също водят до кабинета на психотерапевт. В друг случай началото е на около 30 годишнината:„Чувствах се твърде объркана, празна, като пиле в кълчища. Каквото и да правех, не чувствах, че има някакъв резултат. Като че ли всичко повече се объркваше. Когато тръгнах първоначално не знаех какво да очаквам и бях, в известен смисъл, подозрителна. Чувах въпроси, за които бях убедена, че има само един верен отговор – този, който аз си давах, но постепенно започнах да разбирам, че има повече от един отговор, че има повече от един аспект всяка ситуация. Това, което преди терапията не умеех, е да си давам сметка за другите, за средата – в известен смисъл имах доста егоцентрично възприятие за всичко – аз в центъра на Вселената и, горката аз, неразбрана, неподкрепена, недооценена и т.н. В терапията се научих да виждам ситуациите и взаимоотношенията от различни ъгли, да си давам сметка, че едностранчивият ми поглед само ме закопаваше в неудовлетворението. Най-вече терапията ми помогна да разбера и да приема себе си, да търся решения, да се уча от грешките си. Научих се да бъда по-адекватна – например, ако ми е тъжно, да оставам в тъгата, колкото и да ми е тежко, защото тя идва да ми каже нещо и е по-добре да го чуя. Когато мина през тъгата, тя ще си отиде“.

А понякога просто му „идва времето“ за вглеждане в себе си в компанията на професионалист: „Накара ме „случайно“ съвпадение – исках да знам какво бъркам, защо не ми се получава това, което искам за пореден път. И един ден се разревах на публично място пред приятелка.  Ходя на терапия, защото имах нужда да установя, че съм съвсем наред. И че постоянно спасявайки семейството си, както аз виждах проблема, няма кой да спаси мен. Да приема, че факта, че съм уморена, че поради много други причини не успявам да направя максималното – заложено от мен като очаквано от мен, и търсено от другите, не ме прави по-лоша, по-неумела, по-малко можеща, и знаеща….  Също така, ходя, за да приема себе си, за да се помиря с родителите си. Ходя, също защото трудно приемам някой друг да ми казва какво да правя. Мотивира ме вътрешната необходимост да разбера грешките си и да ги приема, преодолея и продължа въпреки тях напред. Мотивира ме фактът, че мога да разкажа всичко, ако намеря сила, смелост и спра да се срамувам, на някой, който няма да ме предаде. Няма да си направи заключения и да ме осъди“.

Спирането и започването на терапия, ползването й като „котва“ при кризисни етапи през живота е начин да се премине през тях, а понякога продължава и по-дълго. „Първият път, когато тръгнах на терапия преди десетина години. Тогава мислех, че така както ходим на зъболекар да се грижим за зъбите си или на козметик е хубаво да се погрижим и за душата си. От хомеопатията вярвам, че сме едно цяло с тялото, душата и ума и трябва да се обръща внимание по отделно и на трите. Детето ми вече ходеше на терапия, защото в училище бяха препоръчали и виждах много положителни промени. Първата ми терапия ми помогна да тръгна по нов път след 8 години отдаденост на семейството, подреди ми пъзела и начина, по който да го направя. Беше кратка, но доста успешна. После поднових терапията си пет години по-късно, след като се разделих с бившия ми мъж след 16 години връзка и брак. Там вече навлязох по-дълбоко в нещата и най-вече в себе си. Научих се да осъзнавам нещата и да поемам отговорност за решенията си, въпреки че продължавам да греша понякога, но това вече не ми носи болка, разочарование или чувство за срам и малоценност. Това, което постигнах Старая се да разрешавам проблемите и не да им се тюхкам“.
Обръщането към реалността – дори при хора, които добре се справят в реалния свят и изглеждат като ходещи фабрики за идеи и случват живота около себе си – е друг фактор за започването на терапия. Давам думата на още една дама, която я е включила в своята програма: „Ходя на терапия, защото е още един начин да се справям със себе си. Да получавам безпристрастна гледна точка, която едновременно с това, външното наблюдение има само една цел – да помогне, да се справя, да ме подкрепи, да ми напомни да помисля за себе си, когато не го правя“. В нейния случай от мисленето до обаждането на терапевт минават години. „Обмислям, планирам, даже съм “решила” от години и т.н. все не-реални-действия. Да предприема крачка към действие ме провокира външен фактор – желанието ми да работя в темата психология, психотерапия и помощ/самопомощ – външен фактор, който се радвам, че се появи, за да компенсира недостатъчната ми лична вътрешна мотивация, която години не ме заведе на психотерапевт“. Но любимото ми в това лично споделяне идва, като заслужен десерт, накрая. На въпроса „Какво получаваш от терапията, отговорът би могъл да разтопи всеки терапевт: „Получавам време само за себе си, почти луксозно прекарване отделено в моя график само за мен. За мен“. 
В началото започнах с цитата от Джордж Карлин и следва обещаното продължение, като съм оставила съм линкове към оригиналните статии.
Джулиан Мур

“През 20те си години работих здраво и се опитах да стигна далеч, което не беше точно някъде. Беше просто работа, а исках силно семейство… [след терапията], открих за себе си, че това е толкова важно, колкото и професионалния ми живот. Аз не прекарвам време, аз не инвестирам. Едно нещо, което казах на моите приятелки жени беше „Има едно очакване, че личния ти живот просто се случва, но трябва да работиш за кариерата си. А това не е така: за да се получи личния ти живот, трябва да си отдаден както за кариерата си’. ” – пред The Hollywood Reporter, февруари 2015

Селена Гомес

“Диалектическата поведенческа терапия (DBT) изцяло промени живота ми. Бих искала повече хора да говорят за психотерапия. Ние, момичетата сме научени да бъдем толкова гъвкави, силни, секси и безгрижни. Но също трябва да имаме чувството, че ни е разрешено да се разпадаме на парченца”. – пред Vogue, април 2017

Кейти Пери

За започването на терапия преди пет години: “Това промени живота ми. Когато съм в стаята аз съм просто Катерин Хъдсън, което е невероятно, защото на хората с моето положение им се казва „да“, твърде често и това ги убива или ги прави тотално без връзка с реалността – а аз не искам това”. – пред Vogue, април 2017

Дженифър Анистън

За смъртта на любимия й психотерапевт: “Бяха луди времена, в които минавахме през разводи и т.н. Но научих толкова много през четирите години, в които работихме заедно, че когато тя почина си спомням, че си помислих „Всичко, което сме говорили и обсъждали ми позволява да съм омиротворена с това, което се случва“. Беше шокиращо ОК… Цялата й работа с мен беше наистина в казването „Трябва да застанеш зад себе си в живота“. Тя наистина се опитваше да ми помогне да се справя с гнева и да се науча как да изразя себе си без да съм смъртно уплашева, че ще бъда убита като резултат”. – пред The Hollywood Reporter, януари 2015

Елизабет Гилбърт

“Добре е да познаваш себе си, нали? Добре е да познаваш нуждите, проблемите, границите си, историята си, навиците си… нали? Или не? Наистина ли ти помога? А какво ако ги от-знаеш? Ако ги от-учиш? Какво ако си кажеш „Наистина нямам идея кой съм аз точно сега. Не искам да знам. Просто съм готов да откривам. Може би това е магията, която се случва в терапията – когато се почувстваш достатъчно сигурен, за да пуснеш нещата да си отидат от теб. Може би затова терапията ми помогна толкова много в годините – остави ме да се от-уча от моите собствени правила – не да познавам себе си по-добре, но да „знам“ себе си по-малко – да оставя историята, която разказвам сама за себе си сега (история, която вероятно се беше превърнала в капан)”. – написано на нейния сайт през август 2014

Кери Уошингтън

“Да се науча как да обичам себе си и тялото си е процес, дълъг цял живот. Но определено не страдам така, както беше. Терапията ми помогна да осъзная, че е добре да показвам чувствата си. Вместо буквално да ги затъпквам с храна, може би е по-добре да показвам себе си”.  – пред Essence, декември 2009

 

Гуинет Полтроу

„Чувствах се като зомби. Не можех да достигна сърцето си. Не можех да стигна до емоциите си. Не можех да се свържа… Най-трудната част за мен беше да призная проблема си… Мислех си, че следродилната депресия означава да плачеш всеки ден и да не си способна да се грижиш за дете. Но има различни сенки и дълбини на това, заради което е важно да се говори за това“. – пред Good Housekeeping, януари 2011

 

Джей Кей Роулинг:

„Всичко се промени толкова бързо, толкова странно (успеха на Хари Потър). Не познавах никого, който да е бил в окото на общественото внимание, към който да се обърна и да кажа „Какво се прави“… Трябваше да отида на терапия отново, когато живота ми се променяше – и наистина помогна. Голям почитател съм, помогна ми много“. – пред Guardian, септември 2012

Ема Стоун

“Когато бях на около 7, бях убедена, че къщата гори. Можех да го усетя. Не беше халюцинация, просто стягане в областта на гърдите, усещах че не мога да дишам, като че ли светът ще свърши. Тревожността ми беше константна. Задавах хиляди въпроси и трудно отивах на училище… [срещите ми с психотерапевт] ми помогнаха толкова много. Направих си своя книга, която нарекох I Am Bigger Than My Anxiety (Аз съм по-голяма от моята тревожност), която още притежавам: издърпах това малко зелено чудовище на рамото си, което ми говори в ухото всички тези неща, които не са истини. И всеки път, в който го слушам, то става по-голямо. Ако го слушам достатъчно ме съсипва, но ако си обърна главата и продължа да правя това, което правя – то изчезва постепенно”. – пред Rolling Stone, декември 2016