MENU

София 1000

За срещи

Само с предварително записване

психотерапия

Семейните тайни и травми, част първа

В първата част на епизода за семейните тайни и травми (или иначе казано, за трансгенерационните травми) ще чуете части от разговора ми с Аида Марковска, родов терапевт.

С нея се видяхме през зуум (тя работи в Пловдив), в края на миналата година. Попаднах до нея през личен разказ – този на Райна Дамяни, за която също ще чуете в епизода. Райна Дамяни и Дора Прангаджийска бяха моята вързка с Аида, за което им благодаря. Линк към емоционалното и сърдечно интервю на Райна Дамяни в БНТ може да гледате тук.

Работата на Аида Марковска буди моето внимание заради интереса й към българската родова традиция.  В епизода тя представя своето виждане кои са онези две трансгенерационни травми, които в момента излизат и тревожат съзнанието на съвременниците ни, както и какви са последствията от тях. Ще разберете и как човек всъщност стига до там, че решава, че има родова травма и защо темата не е „шменти-капели за жени на средна възраст“.

И преди съм писала за трансгенерационната травма – това определено е тема, която според мен има нужда от внимание по нашите земи – и затова поканих три различни колеги, с които поставих темата, като всяка от тях ми даде своята гледна точка.

„Но защо толкова се интересуваш от трансгенерационната травма?“, съм чувала въпроса от различни колеги. А как бих могла да не се интересувам, питам аз? А нима поколенията през последните 150 години са били чути, дали историите им са стигнали до нас като разказ и разбиране, а не излизат, облечени в призрачните одежди на несъзнаваното през толкова много различни поведения, неврози, травми, скрити сценарии и явни проблеми?

И още нещо – в практиката си с пациенти установих тежестта на преживяванията на предците, на скритата лоялност, която им отдаваме и как един от начините да стигнем до себе си е през това да разберем и тях, и техните страдания и травми, които сме наследили, без да знаем.

В края на епизода ще чуете малка частица от разговора ми с д-р Калина Йорданова, психоаналитик, който ще е обект на отделна част на епизода.

 

 

 

Как да говорим с децата за коронавируса

Този пост е базиран на материала на Американската академия по детска и юношеска психиатрия Talking to Children About Coronavirus (COVID19), чийто автор е д-р Дейвид Фаслер, член на академията, детски и юношески психиатър с практика в Бърлингтън, Вермънт, професор по клинична психиатрия в University of Vermont Larner College of Medicine, в bold с допълнения от мен в италик.

Говоренето с децата не е приумица, нито ще им навреди – те разбират достатъчно много, дори най-малките – но ако не говорите, създавате възможност страховете им за неказаното, липсващото, да създаде фантазии и страхове, които сега и в бъдеще може да ги плашат повече, отколкото един или много разговори. Тъмното и неясното са много по-страшни, отколкото разговора. Ако самите вие сте много притеснени и ви е трудно да мислите за друго, погрижете се първо за себе си – с лекари по притесненията, каквито са психиатрите или краткосрочна психотерапия, защото децата естествено имитират вашето поведение и то може много да им повлияе и уплаши. Достатъчно е децата да бъдат уверени, че правите най-доброто за тях, това е им стига, за да са спокойни.

Родители и учители са пред предизвикателството да обсъждат темата за коронавируса с малки деца. Въпреки че темата е трудна, тя е и важна, заради което има няколко отправни точки, които бяха посочени в документ на Академията, който споделям с допълнения.

Кризисните ситуации в общественото здраве са трудни за всички, заради което разбираемо, много деца се чувстват уплашени и объркани. Като родители, учители и грижовни възрастни можем най-добре да помогнем, като слушаме и отговаряме по честен, последователен и подкрепящ начин. За щастие повечето деца, дори и тези, които са преживявали вече травма от траур или са били хронично болни, са доста издръжливи. Въпреки това, създавайки отворена среда, в която те се чувстват свободни да задават въпроси, можем да им помогнем да се справят със стресови събития и преживявания и да намалим риска от трайни емоционални затруднения.

1. Създайте отворено и подкрепящо пространство, в което децата да могат да задават въпроси. В същото време най-добре е да не насилвате децата да говорят с вас, ако и докогато не са готови.

Някои насоки: това е времето, дори да е няколко минути, в което не се занимавате с други неща – например вървите сами към спирка, магазин и т.н. Опитайте се да не провеждате раговора твърде късно вечерта (за да не се събуди през нощта). Оставете детето да води разговора или разговорите и се старайте да давате кратка, но съществена информация – например „да, има болни, следим какво става“. Ако можете, спестете конспиративни теории и т.н.

2. Отговаряйте на въпросите честно. Децата често знаят или ще разберат, ако ги заблуждавате, което ще повлияе на доверието, което имат към вас.

Някои насоки: Ако не знаете отговора на въпроса, по-добре да кажете „не знам“ и използвайте момента да проверите на сайт от типа на този на МЗ или на СЗО за информация.

3. Използвайте думи и концепции, които децата могат да разберат, като се стараете обяснението да е подходящо за възрастта и етапа на развитие на детето.

Някои насоки: Колкото е по-малко детето, толкова по-малко може да разбере темата, но може да усети страха ви. В същото време, преди тийнеджърските си години, децата са завършени егоисти и липсата на емоционална интелигентност понякога изглежда шокираща за възрастните, затова не тълкувайте превратно поведението им като безотговорно и т.н.

Направете миенето на ръце забавно – купете сапуни, които се пенят повече и пейте „Хей, ръчички“, класическа песен, изключително уместна в момента, дава и настроение. Ето как във Виетнам информират и убеждават деца и възрастни какво да се прави (песен с превод на английски)

Спрямо възрастта му, детето може да знае, че хората умират и да разбира какво означава точно това. Концепцията за смъртта при децата варира спрямо годините и етапа на развитие, в което е. Вместо да влизате в темата за смъртта, може да обърнете раговора към това, което се прави, за да бъдат предпазени от болестта – например: „децата се разболяват по-рядко от възрастните…“, „когато си мием ръцете редовно и се храним здравословно, това ни помага да сме здрави…“.

Създаването на ред и задачи – например кой след кой си мие ръцете, кой е отговорен за това да има сапун и кърпи дава усещане, че те участват и за контрол над ситуацията. Когато всеки има отговорности, планове и задачи, това намалява стреса и тревожността.

4. Помогнете на децата да намират точна информация – например на сайта на Световната здравна организация.

Някои насоки: Целта е да тествате дали децата знаят неща, които са неверни. Може да попитате детето, ако е по-голямо: „Говорите ли си с приятелите си за вируса? Какво казват те?“. Ако е по-малко въпроса може да звучи така „Чувал ли си големите да говорят за болестта, която сега се разпространява?“.

5. Бъдете подготвени да повтаряте информацията и обясненията си по няколко пъти. Някои части от информацията може да е трудна за приемане или разбиране. Задаването на един и същ въпрос отново и отново може да бъде начин за едно дете да се успокоява чрез думите ви.

6. Дайте възможност на детето да изрази своите мисли, чувства и реакции. Оставете ги да знаят, че техните въпроси и притеснения имат своята важност и съответстват на времето.

Някои насоки: Ако детето ви се разболее или каже, че го боли гърлото или се прокашля се опитайте да запазите спокойствие. Много вероятно е да се изплаши също толкова, колкото и вие, но всъщност симптоматиката на болка в гърлото, температура или кашлица може да е също така грип или настинка. Тук също така бихте могли да им обясните това, което вече знаем за вируса – а именно, че той рядко поразява деца, но бъдете разбиращи техните притеснения, без да им внушавате и своите.

7. Запомнете, че децата имат склонност да приемат лично ситуацията. Например те може да се тревожат за своето собствено здраве или това на най-близките им хора и приятели, както и за тези, които пътуват или живеят надалеч.

Някои насоки: Ако чуят, че възрастните хора по-често може да се разболеят – както е и случая с първите разболели се в България им дайте възможност да се чуят по телефона или скайп с баби и дядовци, ако не са наблизо.

8. Успокоявайте ги, но не давайте нереалистични обещания.

9. Нека децата знаят, че има много хора, които помагат на засегнатите от коронавируса. Това е добра възможност да покажете на децата, че когато се случва нещо страшно или лошо има хора, които помагат.

Някои насоки: Може би сега не е време точно пред тях да споделяте личното си мнение за състоянието на здравната система в страната, ако то е крайно негативно. Да кажете, че лекари и учени работят за решаването на проблема с вируса е необходимия минимум, за да ги успокоите.

10. Децата се учат, гледайки родителите и учителите си. Те следят как вие откликвате на новините за заразяванията, както слушат разговорите ви с други възрастни.

Някои насоки: недейте да казвате „ти не се притеснявай“. Ако не се притесняват, ще започнат да го правят, защото нещо става. Опитайте се да им обясните повече, че ще запазят здравето си, отколкото, че ще се разболеят. Например: „Мием си ръцете, за да сме здрави“, а не „Измий се, за да не се разболееш“.

11. Не оставяйте децата да гледат твърде много телевизия с плашещи образи. Повтарянето на такива сцени може да са смущаващи и объркващи.

12. Децата, които са били болни от сериозни болести или са губили близки са по-уязвими от образите или новини за починали хора. Тези деца може да имат нужда от по-голяма подкрепа и внимание.

13. Децата, които са твърде заети с въпроси или опасения за коронавируса трябва да бъдат насочени към детски психолог или друг специалист. Други знаци, които показват, че детето има нужда от по-голяма помощ включват: повтарящи се нарушения на съня, натрапчиви мисли или притеснения, разсеяност, по-голяма от обичайната; капризи и недоволства, отново повече от обичайните, повтарящи се страхове от болест или смърт, нежелание да се разделят с родител или родителите или нежелание да посещават училище. Ако подобно поведение продължи, помолете педиатъра, общопрактикуващия лекар или училищния психолог да ви насочи към подходящ специалист.

14. Въпреки че родителите и учителите могат да следят актуалните новини с интерес и внимание, повечето деца просто искат да бъдат деца. Те може да не искат да мислят какво се случва в цялата страна или другаде по света. Може да предпочитат да играят на топка и т.н. И това също е нормално. Децата са деца.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Фейсбук страница на Световната здравна организация, клон България с материали на български

Листовка на СЗО Как да помогнем на децата да преодолеят стреса при евентуална епидемия от коронавирус, публикувана в 24 часа (pdf)

Изчерпателен материал от сайта на вестник Сега (добавен към поста на 10 март 2020)

Често задавани въпроси и отговори за коронавирус (COVID-19) и децата (Източник: CDC)

Децата по-податливи ли са на вируса COVID-19 в сравнение с общата популация и как може да се предотврати инфекцията?

Не, няма доказателства, че децата са по-податливи. Повечето потвърдени случаи на COVID-19, съобщени от Китай, са възникнали при възрастни. Съобщава се за инфекции при деца, включително при много малки деца. От ограничена информация, публикувана от предишни тежки остри респираторни синдроми на коронавирус (SARS-CoV) и коронавирус в Близкия изток, респираторен синдром (MERS-CoV), инфекцията сред децата е сравнително рядка.

Различава ли се клиничната картина на COVID-19 при деца в сравнение с възрастните?

При малкото случаи на деца със COVID-19 в Китай са описани симптоми, подобни на настинка, като треска, хрема и кашлица. Стомашно-чревни симптоми (повръщане и диария) са съобщени за едно дете със COVID-19. Тези ограничени доклади предполагат, че децата с потвърден COVID-19 обикновено са имали леки симптоми и въпреки че са съобщени тежки усложнения (синдром на остър респираторен дистрес, септичен шок), те изглеждат че ще бъдат редки.

Има ли при децата повишен риск от тежко заболяване, заболеваемост или смъртност от инфекция COVID-19 в сравнение с възрастните?

Има много малко съобщения за клиничните резултати при деца с COVID-19 към днешна дата. Ограничени доклади от Китай предполагат, че децата с потвърден COVID-19 могат да са с леки симптоми и въпреки че са съобщени тежки усложнения (синдром на остър респираторен дистрес, септичен шок), те изглеждат редки. Въпреки това, както и при други респираторни заболявания, някои популации на деца могат да бъдат изложени на повишен риск от тежка инфекция, като деца с протичащи едновременно заболявания.

 

 

Photo by Jennifer Murray from Pexels

 

 

 

 

 

Пинк за тревожността, трудностите и терапията

Преди няколко дни в Today Show Пинк, чиито текстове рядко са ла-ла-ла много те обичам и не мога без теб, затова да танцуваме и бум-бум, сподели своя път през тревожността, депресията, психотерапията и семейната терапия. Когато толкова позитивен герой като нея сподели, че не е на „Вие“ с главоблъсканиците на живота и не се прави, че „казано честно, всичко й е наред“, това е ход в добра посока – всички сме хора, дори тя!

Цялото видео е в края на поста.

Към темата я насочи Карсън Дейли, за когото психичното здраве е важен въпрос – и той доста е говорил по нея. Пинк (39) каза, че според нея в момента младите хора страдат повече от тревожност, докато в нейното поколение това са били повече депресията и самоубийствата и продължи така: „Разбирам го напълно, била съм депресирана, тревожна съм и премислям всичко непрекъснато“. Уау! 

Да, в последните 19 години чухме от нея, че не са й чужди травмите (Beautiful Trauma), страданието от развода на родителите й (Family Portrait), тоталното отчаяние от партньора ти (So What и опита да спасите връзката си Just Give Me a Reason) и депресията (Glitter in the Air), но сега Пинк не е иносказателна, а директна: „Единствената причина, поради която сме заедно с Кари (съпругът й), е че ходим на семейна терапия през цялата си връзка, дори преди да се оженим“. И двамата са от разделени семейства и не знаят как да се справят с поддържането на връзката – виждали са само как проблемите се решават с тряскане на врати. Психотерапевтката им говори италиански като Пинк и полски като Кари – което допълнително помага да разбира контекста на отношенията им, тръгвайки от спецификата на културите, които са в корените им. Това е много интересно, защото наистина се приема, че психотерапията и психоанализата на роден език е двойно по-ефективна, отколкото тази на не-майчин език по данни на АPA (Американската психологическа асоциация).

Пинк се среща за пръв път с психологичното консултиране, когато на 14 майка й я замъква на психолог, но истинския й път е, когато се скарва с Лаура, приятелка и личен асистент са изправени пред варианта никога да не си проговорят, втората й предлага да отидат на семеен терапевт, за да решат семейно-приятелските си проблеми – и тази терапевтка впоследствие се превръща в неин личен психотерапевт, с когото, 17 години по-късно, продължава да работи.

17 години?! Почти чувам звукът от отместването на вежди нагоре. 17 години е много време, да, но и Пинк никак не си губи времето и е непрекъснато в стрес на работата; общува с много хора, бори се с неразбиране (реакцията на хора за снимката на сина й с пате по пате я накара да реши да спре с публикуването на снимки на децата й); семейната й история не е лека и има преживяни няколкото спонтанни аборта, първият от тях на 17 години. За помятанията тя разказа пред изданието USA Today и в песента Happy от новия й албум – „откакто станах на 17 мразя тялото си „, пее/плаче тя. За текста тя казва: „това е освобождение. Винаги съм била човека, който харесва да се здрависа със слона в стаята. Не се чувствам по-различна от всеки друг, но може би просто мога да говоря за това. Вярвам в психотерапията и мисля, че музиката е психотерапия„.

Preach, sister! Аз се песен-терапевтирам вече 19 години с теб и текстовете ти – освен с тези, на които им плащам за това!

Помятанията и абортите често пъти са подценявани от близки и роднини като травматично събитие, но те са събитие, което остава отпечатък, или дори липсващи парчета по душата на жената, които трудно се залепят и оставят кървящи рани, дори когато жената се прави, че „не е голяма работа“. Бележка: подкрепям pro-choice, но не отричам, че душата страда, независимо от обстоятелствата.

Към психотерапията, Пинк добавя значението на воденето на дневник и писането на песни, което при нея е терапия, защото „служи за екзорсизъм на демоните ми“. Малко уточнение за практиката „водене на дневник“. Това е своеобразно, но много целенасочено изливане на душата, като се разделете с представата „мило дневниче“ и тези опити за дневници и блогове, които умират при раждането си заради лицемерието и сладникавата картинка, която авторите се опитват да представят. За да е ефективна тази практика трябва да е „до кокал“, да пишете каквото мислите, а не каквото е хубаво да мислите. Повече може да прочетете тук, в този линк.

„Вярвам в конфронтацията сам със себе си и взимането на размисли от това.

Което харесвам в терапията е, че ти показва къде са ти слепите петна.

Въпреки че често се чувстваш некомфортно и болезнено,

тя ти дава информация с какво има да работиш вътре в себе си“.

пред USA Today

 

Завършвам този про-Пинк пост с думите й, които каза пред Елън ДеДженерис: „Изкуството някога идва ли от щастието?! Не. Болката е катализатор на промяната. Тя е мотиватор. И си струва да говорим за нея… Болката е всичко„. (линк към тази част от интервюто)

Не се плашете от болката. Тя може да ви заведе на по-добри места от тези, на които сте, Пинк е права и силна, щом не я е страх да покаже уязвимостта си.

 

 

 

Още по темата

Новият, осми поред, албум на Пинк „Hurts 2B Human“ излезе в петък и в него участват Beck, Sia, Chris Stapleton, Khalid, Julia Michaels, Max Martin и Dan Reynolds от Imagine Dragons.

Интервюто в USA Today

 

Моят плейлист с песни на Pink, хронологично, топ 15

1. There You Go (2000) – въпреки че тук имаме „бяла черна певица“, има надежда и се чува.

2. Just Like A Pill (2001) – Директно по въпроса за всички гаджета, които те докарват до ступор. „To the middle of my frustrated fears“

3. Don’t Let Me Get Me (2001) – тази песен е запазена за всеки, който има дни, в които не може да се погледне в огледалото. „Every day I fight a war against the mirror. I can’t take the person starin’ back at me. I’m a hazard to myself…“. Това е албума Missundaztood, за който работи с Линда Пери, а аз като чуя Линда Пери се побърквам, имам такъв „принцип“.

4. ‘Cuz I Can (2006) – badass в най-чиста форма – I don’t play your rules, I make my own

5. Have I seen The Rain (2006) – емоционална песен, първата на която се е учила да свири. Напомня ми на съвсем друга песен и на нещо от моето детство

6. So What (2008) – badass втора серия

7. Crystal Ball (2008), защото любовта се „нуждае от засвидетелстване и малко прошка“

8. Glitter in the Air (2008), защото мятането на ласо към Луната е важно за издърпването

9. Whataya Want From Me (2010), защото я пее по-добре от Адам Ламберт

10. Raise Your Glass  (2010), защото ни кара да „вдигаме наздраве, когато грешим по правилен начин“

11. Fkin’ Perfect (2010), защото „ако търсиш критици, навсякъде са“

12. Try (2012), защото „това, че си се изгорил не означава, че ще умреш“

13. Just Give Me a Reason (2012), защото можем да се научим да обичаме и трябва да внимаваме за връзките когато „са извити, но не прекършени“

14. Revenge (2017), защото ми харесва и е с добра мелодия

15. Love Me Anyway (2019), защото любовта е „странно нещо, кой не люби, той не знай“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

.

Емпатията в родителството

Винаги когато казвате: „Знам как се чувстваш“ или „Изглежда, си имал лош ден“, вие проявявате емпатия. Винаги когато надмогнете собствените си чувства, за да погледнете през очите на детето си, това е емпатия. Звучи простичко, нали? Защо тогава емпатията е толкова мощно оръжие? Представете си емпатията като огледало, което държите срещу детето си. Вашето приемане и разбиране на това, което то чувства, му помага да признае и приеме своите емоции. Това помага на чувствата да намалят интензитета си и да започнат да изчезват. Не е нужно да действаме под влияние на емоциите си, нито дори да ги харесваме, просто трябва да признаем, че ги има, за да се освободим от тях.

Това, че приемате емоциите му, учи детето ви, че неговият емоционален живот не е опасен, не е срамен, а всъщност е универсален и управляем. Всеки се е чувствал така; дори има име за това! То се чувства разбрано и прието. Научава, че не му се налага да се справя само със сблъсъка си с тези силни емоции.

КАКВО НЕ Е ЕМПАТИЯТА

  • Снизходителност. Вие можете (и би трябвало) да налагате ограничения. Тайната е в това да покажете, че виждате колко нещастно е детето ви от тези ограничения. Важно е за него да можете да понесете разочарованието му и гнева му към вас, както и всички други негови емоции.
  • Да решите проблема. Идеята е да му помогнете да преодолее тези чувства на разочарование, за да може само да започне да търси решения, а не вие да му решите проблема. Когато покаже чувствата си към нещо, трябва да слушате и да покажете, че разбирате, а не да натрапвате решения. Това означава, че ще трябва да овладеете собственото си притеснение от проблема (като дишате дълбоко, за да преодолеете тревогата, и се въздържате от каквито и да са действия).
  • Да се съгласявате. Да приемете чувствата му и да ги отразите не означава, че сте съгласни с тях или ги подкрепяте. Трябва да му покажете, че го разбирате, нито повече, нито по-малко. Ако някога сте срещали разбиране, значи знаете какъв невероятен дар е това.
  • Да проучвате. Да попитате: „Кажи ми как се чувстваш“ не е емпатия. Емпатия е да приемете това, което ви показва, че чувства, а не да човъркате в раната.
  • Да анализирате. „Мисля, че си ядосан, защото ревнуваш, че сестра ти има рожден ден.“ Емпатия означава да приемаш и разбираш това, което другият ти показва, а не да го караш да изпитва неудобство, като дълбаеш в психиката му, дори и да си прав. Едно простичко „Изглеждаш много кисел днес, миличък“ би му било от помощ с това, че показвате, че сте забелязали. Дори не са нужни думи, особено когато децата са по-големи, защото назоваването на чувствата често кара хората да смятат, че ги анализират или съдят. Просто едно „Хм…“ или „Еха!“, или „Съжалявам!“, казано топло и със състрадание, помага детето ви да се почувства разбрано.
  • Да драматизирате. Нагодете реакцията си спрямо настроението му. Това, че е паднал духом, защото футболният му отбор е загубил мача, не заслужава вашата реакция да е такава, сякаш някой е умрял.
  • Да оспорвате чувството. Това само оборва детето ви и го кара да смята, че е грешно да изпитва това чувство. А също така измества емоцията от съзнателната мисъл и така то носи със себе си отрицателно чувство, което е готово да излезе на повърхността и при най-малката провокация.
  • Да се опитвате да го разведрите. Вие, разбира се, трябва да му помогнете да преодолее неудобните чувства, но не бива да му изпращате посланието, че трябва да избяга от тях. Почувства ли се сигурно да забележи, приеме и изрази емоцията пред себе си или пред вас, тези чувства съвсем естествено ще се изпарят. Тогава то ще се почувства готово да се „разведри“, като смени обстановката или темата. Така ще сте му показали, че всичко в него е приемливо, включително и неудобните му чувства.

КАКВО Е ЕМПАТИЯТА

  • Да изслушваш и да приемаш, без да налагаш решения. Не е нужно да решавате каквото и да било. Не е нужно да сте съгласни с възгледите му. Трябва да приемете, че детето ви има право на тези чувства. Не го приемайте лично.
  • Да отразявате, приемате и разсъждавате. Толкова си ядосан на брат си“ или Еха! Виж къде чак си се качил!, или Май се тревожиш за това, че отиваш на гости с преспиване.
  • Да уважавате разумните граници. Фактът, че проявявате емпатия, не означава, че трябва да е за сметка на вашето състояние. Сърдечното ви отношение показва разбиране, че детето ви смята, че е дошъл краят на света, но едновременно с това вашата способност да останете емоционално стабилни му дава увереност, че има светлина в края на тунела.

Емпатията е нещо повече от база за емоционалната интелигентност; тя е в основата на ефективното родителство. Защо? Защото това е жизненоважно за способността ви да разбирате детето си и да се свързвате с него. Защото ще ви предпази да не прехвърляте върху детето си всички проблеми от своето детство. И защото без нея детето ви просто няма да почувства любовта ви, без значение колко го обичате.

Когато един родител поднася дара на емпатията на страдащото си дете, тази дълбока връзка променя всичко. Емпатията засилва връзката във взаимоотношенията. Емпатията помага на детето да се почувства разбрано и да усети, че не е само с болката и страданието. Емпатията лекува. И когато изпита емпатия, детето научава за най-съкровените начини, по които хората се свързват помежду си, и получава добра основа за всички свои бъдещи отношения.

Как децата се научават на емпатия? Това става по естествен път, като част от правилното емоционално развитие, стига децата да получават емпатично отношение от тези, които се грижат за тях. Ето защо отглеждането на дете чрез емпатия е двоен дар за него: освен че емпатията ви му помага да управлява емоциите си, получавайки вашата емпатия, то ще се научи да проявява емпатия към другите. Проявата на емпатия е и дар за самите вас, защото децата, към които се отнасят с емпатия, приемат насоките на родителите си с по-голяма готовност. Превод: Тя прави това да си родител много по-лесно!

––––––––-
Текстът е откъс от книгата „Спокойни родители – щастливи деца“ на д-р Лора Маркам (Изток-Запад, 272 с., 16 лв). Тя е клиничен психолог и майка. Подходът й е основан на най-новите изследвания в областта на развитието на мозъка и на клиничен опит в работата й с родители. Според д-р Маркам изграждането на емоционална връзка с детето ви ще доведе до истинска и трайна промяна в поведението му. Когато създадете отношения на близост и доверие, ще отпадне нуждата от заплахи, натякване, молби, подкупи или наказания.

Този забележителен наръчник ще помогне на родителите да вникнат по-добре в собствените си емоции и да ги държат под контрол. Само ако останат спокойни, те ще съумеят да реагират конструктивно на детското поведение. Налагането на разумни граници, използването на емпатия и ясна комуникация ще помогнат на родителите да отгледат самодисциплинирани деца. В книгата са дадени примери как да се действа в различни ситуации, както и решения и тактики, приложими за деца от най-ранна възраст до прогимназията.

Ако сте изморени от борбите за надмощие, емоционалните сривове и търсене на подходящите „наказания“, тази книга е за вас. Тук ще откриете необходимите практически средства, за да трансформирате родителския си подход по един позитивен, доказал ефективността си начин.

 

 

Д-р Елена Димитрова, кардиолог: „Хранителните разстройства могат да доведат до животозастрашаващи усложнения“

Вторият специалист, който участва в проекта ми за представяне на пълната картина от здравни проблеми, които съпътстват хранителните разстройства, е д-р Елена Димитрова, кардиолог. 

Д-р Елена Димитрова е завършила медицина през 2008 година в Медицински университет – София. През периода 2009-2013 година работи в Клиника по кардиология към УМ­БАЛ „Света Анна“- София, а от 2014 година – в Отделение по спешна кардиология към МБАЛ „Национална кардиологична болница”. Има придобита специалност по кардиология и научна степен „доктор по медицина”. Нейните научни интереси са в областта на спешните състояния в кардиологията и белодробната хипертония. Д-р Димитрова има множество публикации и участия в научни форуми в страната и чужбина. Може да я намерите в МБАЛ „Национална кардиологична болница” или да й пишете на elena.sv@gmail.com

Кои са най-честите усложнения от хранителните разстройства в сферата на сърдечно-съдовите болести?

Сърдечно-съдовите усложнения са много често срещани при пациентите с хранителни разстройства. Една част от тях са доброкачествени и не изискват специфично лечение, но други за съжаление нерядко могат до доведат дори до смърт (най-често става дума за внезапна смърт при пациентите с анорексия). Усложненията възникват в резултат на дехидратация, нарушения в нивата на електролитите в организма и като следствие на тежкото недохранване. Най-честите усложнения от страна на сърдечно-съдовата система са брадикадия (бавен пулс), хипотония (ниско артериално налягане), различни аритмии (нарушения на сърдечния ритъм), променени нива на електролитите в организма (калий, натрий, хлор, магнезий), промени в електрокардиограмата, свързани с повишен риск от внезапна сърдечна смърт, прояви на сърдечна недостатъчност, както и промени в масата на сърдечния мускул и сърдечната функция. Трябва да се подчертае обаче, че повечето от тези усложнения са напълно обратими в хода на лечението, особено когато то се започне рано и се провежда под контрола на специалист.

При булимия има специфични оплаквания – какви са основните рискове от Ваша гледна точка при предизвикано повръщане?

Предизвиканото повръщане, а също и злоупотребата с лаксативи и диуретици при пациентите с булимия, води до нарушения с нивата на електролитите и алкално-киселинното състояние на организма. Тези нарушения от своя страна увеличават значимо риска от възникване на нарушения на сърдечния ритъм, които могат на бъдат фатални. От друга страна, загубата на течности води до активиране на т.нар. ренин-ангиотензин-алдостеронова система. Това е хормонална система, която има съществено значение за контрола на артериалното налягане и баланса на течностите в организма. Активирането й е компенсаторно и цели възстановяване на нормалния обем течности в организма, но в тези случаи води до задълбочаване на електролитните нарушения, а при спиране на приема на лаксативи и до повишена задръжка на течности и поява на отоци.

В дългосрочен план наднорменото тегло от болестно преяждане и последващите килограми води проблеми със сърцето. Какви са те?

При болестно преяждане освен, че се поглъщат големи количества храна, това е най-често за сметка на храни, богати на мазнини, захар и сол и бедни на витамини и микроелементи. В резултат се стига до натрупване на излишни килограми до степен на болестно затлъстяване, които водят след себе си проблеми, свързани не само със сърцето. Имам предвид прекомерно натоварване на опорно-двигателния апарат, обездвиждане, повишено артериално налягане, нарушен глюкозен толеранс и захарен диабет, повишен холестерол, преждевременно развитие на коронарна болест на сърцето, проблеми с дихателната система, обструктивна сънна апнея.

Какви са рисковете при анорексия за сърцето?

При анорексия в резултат на тежкото недохранване се наблюдават освен електролитни нарушения, които вече споменахме, също и промени във функционирането и структурата на сърдечния мускул. Освен това са установени промени в хипоталамуса (част от мозъка, която отговаря за регулацията на много процеси в организма) и функцията на автономната нервна система (част от периферната нервна система, която регулира функцията на вътрешните органи). Те индиректно също засягат сърдечно-съдовата система. Най-често срещаните нарушения при пациентите с анорексия са брадикардия (бавен пулс), различни нарушения за сърдечния ритъм вкл. фатални аритмии, промени в електрокардиограмата, намаляване на размерите на левите сърдечни кухини и влошена помпена функция, пролапс на митралната клапа. Освен това е важно да се знае, че има определени групи лекарства, които трябва да се избягват при тази група пациенти, защото увеличават риска от фатални аритмии.

Според Вас човек с хранително разстройство кога е редно да каже това на лекуващия го кардиолог? Кога при активно заболяване е редно да потърси консултация?

Смятам, че това трябва да стане още при първата среща с кардиолог или какъвто и да е друг медицински специалист, за да може насочено да се търсят специфичните промени, предизвикани от хранителното разстройство. Както вече споменах, хранителните разстройства могат да доведат до животозастрашаващи усложнения от страна на сърдечно-съдовата система. Уместно е освен преглед да се направят електрокардиограма, ехокардиография и кръвни изследвания. По преценка може да направи и Холтер-ЕКГ – това е продължитлен запис на електрокардиограма (24 часа и повече), който дава възможност да се регистрират различни нарушения на сърдечния ритъм, които не могат да се хванат на обикновената електрокардиограма, тъй като тя записва няколко секунди или минути сърдечна дейност.

Друг важен момент е, че още в началото при поставянето на диагнозата на хранителните разстройства задължително трябва да се изключи друго соматично заболяване, което също може да протича с отслабване или резки промени в теглото – имам предвид заболявания, водещи до нарушено усвояване на хранителните вещества в червата, захарен диабет, туберкулоза, тумори, възпалителни заболявания и други.

А при активно заболяване в екипа медицински специалисти, които ръководят терапията, задължително трябва да участва и кардиолог.

 

Други срещи със специалисти

Интервюто с д-р Райна Стоянова, ендокринолог

Интервю с д-р Димитър Тянков, дентален лекар

Интервю с Лили Стефанова, треньор

Какъв е Вашия риск от хранително разстройство, направете своя тест тук, на сайта на книгата „Войната с храната“ на проф. Джулия Бъкройд

.

Д-р Райна Стоянова за пътя към балансираното хранене

С това интервю започвам един проект, който отдавна подготвям, и първите срещи вече са факт – в тях излизам от полето на психотерапията, но оставам в задаването на въпроси и се срещам със специалисти, които работят с хора с хранителни разстройства, като целта е всеки един от нас да покаже какво вижда от своята гледна точка – това, надявам се, че ще обогати представите на всички за многоликостта и ефекта на хранителните разстройства върху (твърде) голяма част от живота и здравето на засегнатите.

Първият ми гост е д-р Райна Стоянова, лекар, специализант по Ендокринология и болести на обмяната към Клиника по Метаболитно-Ендокринни заболявания и Диететика на УМБАЛ „Царица Йоанна-ИСУЛ“.

Тя също така е асистент към катедрата по Клинична фармакология и терапия на Медицински Университет – София.

Д-р Стоянова има и личен блог, www.RaynaStoyanova.com, в който пише редовно и увлекателно.

Какви са най-честите заболявания, които са свързани с хранителните разстройства във Вашата област?

Най-честото хранително разстройство, с което се сблъскваме в нашата сфера, е свързано с емоционалното прехранване (хиперфагията) и впоследствие възникващото наднормено тегло, затлъстяване, метаболитният синдром, с всичките му компоненти. Често се сблъскваме и с малнутрицията, възникнала вследствие на анорексия невроза и/или булимия. Напоследък зачестяват и срещите с така наречените орторексици или хората, които са се вманиачили по здравословното живеене до безразсъдна степен.

Не толкова често се говори за ефекта върху тялото от наднорменото и свръхнорменото тегло…

Наистина, обикновено мотивът на повечето ни пациенти е основно естетически, а всъщност последствията върху здравето са много по-значими, за което често пъти пациентите не си дават сметка. Наднорменото тегло води след себе си до развитие на инсулинова резистентност, захарен диабет тип 2, артериална хипертония, артрозна болест, подагра, сънна апнея. Повишеният индекс на коремните мазнини е свързан с развитие на чернодробна стеатоза и стеатохепатит, рефлукс, хемороиди, разширени вени. Рискът от възникване на сърдечно-съдови инциденти се покачва рязко. Качеството на живот спада драстично.

Какви са усложненията в метаболизма при наднормено/свръхнормено тегло?

Това, което се случва с метаболизма при наднормено тегло, е порочен кръг от повтарящи се патологични обменни реакции или ситуация тип „кучето гони опашката си“, в която повишеният апетит към сладко във връзка с емоционален дисбаланс и стрес, води до натрупване на мазнини, което води до развитие инсулинова резистентност и стеатозна болест на черния дроб, това пък от своя страна покачва още повече желанието за хранене и води до пристъпи на вълчи глад и порочният кръг се завърта.

Голям проблем е, че след постигането на желаното тегло много хора се връщат в стария начин на хранене…

Така е. Много е важно хората да осъзнаят, че балансираното хранене е начин на живот. Оказва се, че систематичното прехранване е зависимост, за която рядко си даваме сметка. Зависимост, както алкохолизма, тютюнопушенето, наркотиците – с подобни пагубни последствия върху здравето и живота ни.

Болестното преяждане, при което хората приемат големи, дори огромни количества храна за кратко време, а след това често не се хранят ден-два или повече, има ли своите здравни рискове?

Прехранване, съчетано с гузна съвест и лишения от храна за известен период след него, а много често и прекомерни физически натоварвания с цел изгаряне на излишно поетата енергия чрез храната, е присъщо за анорексично-булимичните хранителни разстройства. Еднократното изпадане в тези две крайности не би имало негативен ефект върху здравето, но повтарянето на този стереотип може да доведе до здравни рискове, свързани на първо място с храносмилателната система, метаболизма и не на последно място психичното здраве.

Какво е Вашето мнение към бариатричните операции?

Трайна загуба на телесно тегло се постига единствено, когато се изгарят повече калории, отколкото сме приели с храната, което неминуемо води до глад. Лечението на затлъстяването е комплексно и силно зависимо от мотивацията и желанието на пациента да сътрудничи на лекаря. Не малко са програмите за хранителен режим, промяна на поведението, активна физическа дейност, пластични процедури и прием на медикаменти, потискащи апетита, блокиращи абсорбцията на хранителните вещества и други. Бариатричната хирургия е съвременна възможност и логична стъпка при пациентите с тежка степен на затлъстяванене, но не замества хранителния режим и двигателната активност в борбата с наднорменото тегло. Дълготрайният ефект от операцията е силно зависим от мотивацията на самия човек.

Какви са промените в тялото, които наблюдавате, които са дългосрочни, но засегнатите не подозират, че се случват?

Всички последствия от наднорменото тегло са дългосрочни. Артериалната хипертония, артрозната болест, захарният диабет с неговите усложнения, инвалидизират бавно и полека индивида и наистина своевременното взимане на мерки и влизането във форма е изключително важно за качеството на живот в дългосрочен аспект.

Какво е очакваното време за възстановяване след стигането на критично ниско тегло при анорексия?

Сложен е отговорът на този въпрос. Времето за възстановяване зависи от много фактори и най-вече от психичното състояние на самия пациент. Ако той е психически стабилен е възможно за 6 месеца до година да се нормализира метаболизма и да се възвърне хормоналното равновесие, понякога това продължава повече от 2-3 години. Важен е и периодът -продължителността от време, през което пациентът е бил с критично ниско тегло, колкото по-дълъг е, толкова по-фатални и непоправими за последствията след това.

––––-

Често пъти хората с хранителни разстройства – анорексия, злоупотребяващите с лаксативи, тези с преяждане и хиперфагия, и техните семейства не знаят към кого са се обърнат за изготвянето на подходящ режим за хранене, съобразен със специфичното им състояние. В този момент са необходими както точните изследвания, така и информация за подходящото хранене. Може да намерите д-р Стоянова на телефон 0877694799 или да запишете час в клиника Спортмед (089 5796454).

 

Други срещи със специалисти

Интервю с д-р Елена Димитрова, кардиолог

Интервю с д-р Димитър Тянков, дентален лекар

Интервю с Лили Стефанова, треньор

Интервю с д-р Тони Дончев, психиатър

Интервю с д-р Иван Диков, гинеколог

.

.

Какъв е Вашия риск от хранително разстройство, направете своя тест тук, на сайта на книгата „Войната с храната“ на проф. Джулия Бъкройд

 

 

 

 

 

(снимка)  личен архив

5 начина да направите сесиите си с психотерапевт по-полезни

Умишлено избягвам думата „успешни“, защото успехът е нещо доста относително.

Да кажем сте решили да подходите към проблемите, които ви вълнуват в момента, избирайки психотерапията – защото сте ползвали този метод преди; защото книгите за самопомощ и психологическата литература ви не ви помага или защото искате да разберете дали това би могло да ви помогне, както и при съвет от лекари да проверите дали физическото ви състояние се дължи на някаква друга – психологическа – причина.

Ето тук няколко важни неща, които биха могли да обогатят сесиите ви.

Присъствайте. Да, точно това. Присъствайте – не се отклонявайте по незначителни теми, а давайте към целта – или темите, които са ви важни. Ок, може би няма незначителни теми, но има по-значителни и не толкова.

Говорете. Споделяйте, разроветете се. Ако нещо ви е особено трудно да го кажете, напишете го и го прочетете, намерете начин то да излезе. Психотерапията е не само говорене, но и е интеракция, общуване, при нея вие не сте само наблюдател, но и участник във всичко, което се случва и това, което ще се случи занапред

Слушайте. Слушайте себе си, слушайте въпросите на терапевта, слушайте отговорите. Ще чуете много. Ако нещо не ви хареса, запишете го, прочетете го след това, опитайте се да проверите дали има някаква причина за реакцията ви.  Дискутирайте с терапевта си как ви карат да се чувстват думите му.

Водете си дневник. Записвайте си след срещите мислите, които ви хрумват. Това не го направих в моята лична терапия и съжалявам затова.

Участвайте  в собствената си терапия. Има терапевти, които предлагат упражнения или някакви други методи, включително и гимнастика, които да правите – пробвайте ги.

 

Навътре, навътре – биографията на Ялом „Моят път към себе си“

Когато преди две години обяви, че е на финала с тази книга на фейсбук страницата си, Ървин Ялом подчерта, че това ще е последната му книга – професионални и лични мемоари. Тогава идеята му беше тя да се казва „Това ли беше животът? Добре, тогава още веднъж!“ (по цитат на Ницше), но тъй като не беше сигурен в него, попита за мнение (по)читателите си. Виждам, че и аз съм се включила в дискусията, давайки мнение за по-умерено или може би дори по-банално заглавие. Впоследствие, по настояването на издателите му, името беше променено и придоби по-объл и достоен за неговите 87 години, вид. Думите на Ницше са тези, с които завършва книгата, така че той има харесаната реплика като обратното на заглавие – вместо The End.

Така – пред нас сега е „Моят път към себе си. Мемоарите на един психиатър„. Четенето на тази книга е един вид особено преживяване, защото тази среща е белязана от нещо сериозно – разкриването. Какво искате да знаете за своя терапевт? Ето тук е изложен живота на един от най-известните на нашето време – толкова, колкото е преценил, но искрено. Направиха ми впечатление два негови импровизирани разговора с младия му Аз, в който той е и психотерапевт, и пациент – и как можете да видите тази странна гледна точка на срещането на двете Аз, които колкото и да си приличат – и се различават – и ясно описват онзи страх от себе си, който често спира хората, преди да е дошло времето за това, да влязат в кабинета на някой терапевт. Интересно е, че Ялом е посещавал различни видове психотерапевти и има представа като пациент за това какво се случва в процеса на всяка една от тях. Преминал както класическа психоанализа, гешалт терапия, поведенческа терапия, курс по биоенергетика….

Ялом е честен в това да говори за грешките си, съжаленията си и спокойно разказва за живота си, който като семейните снимки, също включени в книгата, понякога не са точно това, което искаме да показваме на всички – особено занемарените входове на къщите си или да разказите за тревожните си дни.

Първото място, на което отивам в книжарниците са рафтовете с биографиии (изненада!), не тези за психология. Това е така от години, дори от десетилетия и някои от най-силните книги, които съм чела са точно в този жанр. Затова ми се струва, че „Моят път към себе си“ на Ървин Д. Ялом ще може да бъде разбрана още по-добре, ако сте чели поне една от другите му книги. В моята лична класация една най-подходяща за начинаещи в темата, останалите са по желание и спрямо етапа ви на (себе)развитие. Най-интересната му от чисто читателска гледна точка е „Палач на любовта“ (за съжаление книгата е не е налична и не може да бъде поръчана, но понякога я мяркам в единични копия по малки книжарници), която често препоръчвам, цитирам и предлагам четенето на конкретни истории от нея. Единственият й „недостатък“ е, че историите са с обем на кратки новели, което означава, че ви трябва време с нея – но всяка минута е спечелена, не загубена. Между другото „Палач на любовта“ е книга, която се смята че създава жанра „психотерапевнични истории“ и е бестселър не само в САЩ.

„Екзистенциална психотерапия“ и непреведената още на български „Theory and Practice of Group Psychotherapy (която той носи като куфар през цялата книга с всичките й редакции и прередакции) са от тези, които са повече за терапевти, отколкото за пациенти, но не виждам нищо лошо хората да четат, щом искат – а и тези книги имат какво да провокират. Някъде между професионалната и литературата за широката публика стои „Все по-близо всеки ден“, една от първите му работи, в която той и пациентка споделят какво се случва в процеса (всеки един от тях пише преживяванията си и след време ги прочитат).

Какво остава за мен след последната, 373та страница? Докосването до чужд свят – нещо, което винаги ме изпълва със страхопочитание. Мисля, че дори ще препрочета „Лъжи на дивана“ – неговата книга, която смятам за откровено слаба в сравнение с останалото му творчество, но ще й дам втори шанс, вече знаейки защо я е написал.

За кого е „Моят път към себе си“? Аудитория, която е достатъчно отворена към себе си, за да може да чуе разказа на психотерапевта, който взима думата и говори за себе си, самообяснява се, открива се и себеразкрива. Защо това е важно ли за приемането на книгата ли? Защото, ако някой очаква формули, „хватки“, техники и описани опити, ще бъде дълбоко разочарован. Тази книга е за една човешка история – малко по-необикновена, но книга за живота, затова как човек да разчиства пътя съм себе си, защото когато животът е добре изживян, когато човек се е запознал със себе си и е правил онова, което го прави щастлив, тогава остаряването и смъртта могат да са красив финал на едно интересно пътешествие. Как беше? „Това ли беше животът? Добре, тогава още веднъж!“

 

Още по темата

В текста на книгата ще срещнете думата „щетъл“ (селище на евреи в Източна Европа). Предлагам ви да гледате един мюзикъл, който не е много популярен в България, но заслужава внимание – това е „Fiddler of The Roof“, той ще ви помогне за си представите за какво става дума.

Как да умреш, статия в The Atlantic (2017)

Едно интервю за остаряването (запомням да прочета „Смъртта на Иван Илич“ на Лев Толстой)

7 въпроса в Psychology Today

Статия от Brain Pickings за търсенето на смисъл и намирането на цел

Интервю в YouTube за „Моят път към себе си“ (2018)

Психотерапията – переспективите пред нея, участие на Ялом в конференция (2016)

Транскрипт на интервю на David Van Nuys с Ървин Ялом за тревожността от смъртта

Синът Виктор взима интервю от баща си (4 части, плаща се)

Психотерапия… по HBOGO

В днешно време има прекалено много сериали. Не знам дали оранжевото е новото черно, но сериалите са Инстаграм на нашето време. Кой от кой по-хубав, по-задължителен за гледане и по-невероятен. Вече не им хващам броя и гледам почти само препоръчани. Този, за когото пиша е стар и съм го гледала отдавна, но ми хрумна покрай появата му по HBOGO, че мога да го споделя в блога.

Психотерапия е стар сериал, вече близо на 10 години.  Отказах ли ви вече?

Втори опит. Разказва се се за психотерапевт и са показани срещи с пациенти. Ако и тук не съм успяла да ви откажа, значи ще продължим по същество.

Сериалът е съставен от отделни серии, всяка от които е среща с пациент, а на няколко психотерапевтът отива на супервизия. (Супервизия са срещите, на които терапевтите обсъждат с по-опитни от тях колеги трудности в случаите си, нещо като терапия за терапевти). Няма никакви ръкопашни боеве, нито пък специални ефекти, реално един кабинет и – това е. Действието е много повече в думите, отколкото в действията и това го прави различен. Сериалът е подходящ за всички, които си играят с мисълта „дали пък да не пробвам да отида на психотерапия“, както и за всеки, който е влизал в кабинет на психотерапевт.

За разлика от Gypsy с Наоми Уотс (където най-хубавото в него е актрисата), в Психотерапия има истински добри попадения. Не забравяйте, обаче, че това е телевизия, това е сериал, а там нещата се случват по-забързано отколкото е в реалния живот. Независимо от това ще получите представа какво може да се случи, ако попаднете в кабинета на психотерапевт. Разнообразно подбраните истории, които се развиват постепенно, седмица след седмица, също ще ви дадат представа защо терапевтите толкова държат на ежеседмичните срещи.

Героят на Габриел Бърн, Пол, е човек и като такъв той е симпатичен със слабостите си – и е приятно, че е с човешки образ, не някакъв ангел неземен. Вероятно личната история на психотерапевта, която се вижда в сериала ще събуди любопитството ви и тук мъничко, макар като зрител и на мен ми е безкрайно любопитно, се питам – а дали наистина имам нужда да знам какво става с този човек като затваря вратата или свършва терапевтичната сесия?

Психотерапевтите и психоаналитиците като цяло пазят личното си пространство, като причините са за доброто на пациентите и това е част от процеса, а разкриването на информация е обикновено обмислено и целенасочено. Разбира се, вие не сте приятели, а сте в други, специфични отношения, които имат своята цел – вашето лично развитие, поради което се пази тази граница – и тук е работата и лично усещане на терапевта да знае и усеща с кого кога и колко и може би най-важното – какво.

Понякога при мен идват хора, които са престанали да посещават предишния си терапевт, защото са станали приятели и това вече слага друг отпечатък на говоренето помежду им. Да сме любопитни за живота на хората, на които споделяме изключително лични неща е много естествено и това за какво точно искате да знаете може да се окаже много интересна тема на някоя среща с терапевта ви.

Освен сценария си мисля, че въпроса с отношенията на терапевта извън кабинета му са показани и за да се покаже как той самият действа, когато има проблем и по този начин демострира начините си за справяне – и дали прави това, което проповядва. Това е интересно, защото той е представител на т.нар. релационна психотерапия (американска теория, която се развива от 80те години на миналия век и стъпва на основите на теорията на обектните отношения), която поставя в центъра на работата нашите отношения с другите.

Сериите са кратки – около 28 минути, но не са за маратонско гледане – дайте им време да ви преседят в главата.

 

Бележка 1: Кахърният вид от водещата снимка нека не ви подвежда, сериалът е сериозен, но и не трагичен.

Бележка 2: Сезон 1, еп. 37 е подходящ за родители, които изпитват съмнения и опасения, когато разберат, че децата им са/били са на психотерапия. За тези, които много бързат да „разберат и си решат проблема“ – епизод 4 от сезон 2 може да им помогне да се видят отстрани.

 


 

Психотерапия (In Treatment) се появи по торентите преди време, но сега вече е достъпен и в HBOGO, където може да бъдат гледани и трите му сезона.

Още за сериала

Подсайтът на сериала в HBO

Доколко реалистичен е сериала, мнение в The Guardian

Много анти статия за сериала в Huff, обаче последното изречение в нея е най-важното, а именно – „единственият въпрос, който трябва да има значене е – става ли пациента по-добре?“

 

Неделя сутрин в Дарик Радио с Теодора Симова и Христина Богданова

Преди няколко часа с Христина Богданова, преводачката и издателка на книгата Войната с храната  бяхме в Дарик Радио.

Може да чуете целия ни разговор с Теодора Симова в този линк, водещ към предаването По-полека, където говорим за връзката емоции-храна и защо първите години от живота ни са толкова определящи за целия ни живот – включително яденето и връзките с другите, любовта и отношенията.

 

 

Психотерапия за начинаещи – няколко насоки, когато се чудите дали и как

Всяко нещо си има първи път. Понякога това е първа среща с психотерапевт.

Избор на психотерапевт

Няколко са начините – да ви е препоръчан от приятел/познат или във форумите; от медицинско лице или да сте чели или видели този човек някъде по медиите – и последно – може да сте се запознали някъде случайно. Какъвто и да е начина, имайте предвид, че собствената ви интуиция дали ще ви се „получи“ е най-важна. Дори и Брад Пит е посетил няколко кабинета, преди да попадне на своя психотерапевт, както сподели преди време пред GQStyle, така че това се случва. Малко или много изборът на психотерапевт е търсене – и бъдете готови за различни срещи преди да попаднете на точния.

Ако имате възможност може да се видите с няколко човека, преди да изберете своя – една терапия се сериозно начинание и си заслужава да се огледате – освен ако от самото начало не усетите, че сте попаднали на правилното място.

Моето лично разбиране е, че има смисъл да посещавате терапевт, на когото чувствате, че може да се доверите. Доверието е безкрайно лично и се дава трудно, но ако имате усещане, че този човек може да приеме думите, събитията в живота ви, вас, то тогава има по-голяма  вероятност да се случи психотерапия и да постигнете това, за което сте отишли.

Онлайн или на живо? Категорично на живо е по-добър вариант. Въпреки това има случаи, в които онлайн-базираната терапия е достатъчно добър, макар и не идеален вариант.

И как става цялото нещо? Обаждаш се – и?  Има хора, които се притесняват и предпочитат да пишат на психотерапевта, когото са харесали – по мейл или фейсбук, а други предпочитат да звънят. Отново няма рецепта – направете това, което ви е комфортно. Има терапевти, които могат да ви приемат бързо и други, за среща с които може да мине известно време – това няма значение спрямо собственото ви преживяване за човека срещу вас.

Избирайте внимателно. С терапевта си не трябва да правите компромис – това е човека, с когото ще бъдете много уязвими и ако не може да му повярвате изцяло, не си губете времето.

 

Етикет

Не отменяйте часа си по-малко от 24 часа по-рано. Това на едно по-дълбоко ниво говори, че може да не сте толкова ангажирани с проблема си или – което е по-вероятно, да изпитвате трудност да се срещнете със себе си в часа си при терапевта. Все пак с включването ви в психотерапия вие сте се ангажирали за това да бъдете в уговорения час на уговореното място – и уважението, което проявявате е уважение първо към себе си. Затова при отмяна на часа, освен при форсмажорни обстоятелства, се очаква и е прието да заплатите времето на терапевта си, независимо че не сте отишли.

Когато имате час и закъснявате или няма да отидете – кажете или напишете. „Забравих“ или „излезе ми нещо важно и не успях“, могат да откажат терапевта да работи с вас – защото той не „си говори с вас“, а работи да ви чува.

Ами ако се срещнете на на улицата? Едно кимване е достатъчно. Все пак се познавате.

На терапия говорите за себе си, т.е. не се смущавайте от това, че вие сте центъра на вниманието – това е целта на посещението. Е, ако терапевтът ви взима половината от времето за говорене, може би трябва да поговорите за това.

Ами ако не го/я харесам? Надявам се, че психотерапевтът, при когото сте попаднали е достатъчно зрял, за да може да приеме вашето отхвърляне след първа среща. Но все пак, ако сте били няколко месеца или повече на терапия е наистина добре – за вас най-вече – да споделите с него си защо искате да се разделите.

В някои случаи психотерапевтите изискват подписване на споразумение за работата с тях или например информирано съгласие, в което са описали основните точки на процеса (аз също го правя). Това е нормална практика и силно я подкрепям – така и двете страни знаят какво да очакват.

Няколко неща, които да не очаквате, когато отидете на психотерапевт за пръв път

Чудодеен резултат от първата среща. Психотерапията е процес, не фокус-мокус-препаратус. Точно заради това, ако отидете и очаквате  категоричен и обоснован отговор на въпроса ви „да го оставя ли този мъж или да остана с него?“; „как точно ще ми минат паническите атаки“ или пък ако сте посетили терапевт заради проблемите си с храната – магическа диета, по-добре е да не ги получите. Точно така – по-добре да не ги получите. Единствените експерти в собствения ви живот сте вие, и психотерапевта не е да дава съвети, а да ви помага да намерите вашето решение. Не неговото/нейното, а вашето.

Чудодеен резултат първите три месеца или дори първите шест. Има хора и случаи, при които терапията не продължава дълго, но в достатъчно много от случаите има нужда от по-дълга работа. Лично аз изпитвам съжаление, че няколко човека, с които работих, се отказаха на ръба на критичните три месеца и продължавам да мисля за тях – и искрено се надявам да продължат да работят върху себе си и за себе си. Не се страхувайте да питате терапевта си за неговото усещане за хода на терапията, това е двустранен процес.

След психотерапевтичната сесия да сте по-объркани, отколкото подредени. „Нещата трябва добре да се объркат, за да се оправят“, казват понякога. Точно така е и с терапията (и това е напълно нормално).

Един час не е точно 60 мин. Класически може да бъде с вас 45 минути. В общия случай около 55 мин.

Това е човека, на който да се обадите, когато се чудите какво да правите. Екстремни ситуаци – да. Спешни проблеми – да. Но ако просто ви се говори с някого? Не, не е това човека.

Да си станете много близки. Дори и при тези терапевти, които поддържат тесни терапевтични граници поддържат граници, които вие може да не усещате, но те знаят точно къде да спрат, за да останат в зоната на психотерапията, а не на приятелското потупване по рамото. Не, не са ви приятели дори и да са много мили – те са експерти, на които давате личния си живот и ги оставяте да бъдат ваш безпристрастен наблюдател.

Отговор на въпроса „кога ще се оправя“? Това е много сложен въпрос и отговорът му може да бъде даден от всеки, но не и от психотерапевт – и знаете ли защо? – защото оправянето е ваша цел, а терапевтът е патерица, която използвате в ежеседмичието си (има ли такава дума?), преди да се научите да вървите отново в живота си спокойно. Когато – тогава. Но все пак, ако дълго време (над година) според вас няма промяна, а тъпчете на едно място – може би трябва да направите нещо.

 

И нещо, което да не забравяте – психотерапевтът ви е също така и човек. Може да си бутне чашата, да закъснее или да забрави нещо. Това е ясен знак, че не е андроид – и Слава Богу!

 

 

Още по темата

Статия в Капитал, интервю със Златко Теохаров –  „Ходенето на психотерапия е дълбоко личен процес, в който терапевтът получава кредит на доверие от страна на пациента, който задължава“.

Забавен, но сериозен материал на английски 26 идеи как да направите търсенето на терапевт по-малко клето

линк към Етичния кодекс на БАП

 

Снимка: Pixabay

Гледна точка: Хранителното разстройство като отделен член на семейството

Тази статия на психотерапевтката д-р Лорън Мълхайм дава различен прочит върху мисленето към хранителните разстройства и с нейното изрично разрешение я публикувам.

–––––

Трябва ли да отделиш от себе си (или от близък) болестта?
Коя е „Ани“, „Бу“ или „Ам“?
(„Ани“ се използва като синоним на анорексия, „Бу“ като булимия и „Ам“ за болестно преяждане/хиперфагия)

Екстeрнализацията на хранителното разстройство е терапевтична техника, популяризирана в книгата Живот без ХР на Джени Скафър и Том Рутледж. Във своето възстановяване, което е описано в книгата, Джени Скафър, персонифицира ХР като „Ед“ (от Eating Disorder, Ed като мъжко име), гадже-насилник. Както Джени описва на своя сайт: „Мислейки за нейното хранително разстройство като уникална личност, различна от нейната собственост тя беше вече способна да скъса с Ед веднъж и завинаги“. В тази книга тя и Том (нейният терапевт) описват различни упражнения, които тя прави, включително разговори с хранителното разстройство и създаване на „решение за развод“. В туитчата на Академията за хранителни разстройства (AED) през 2014 по тази тема Джени Скафър туитна „Ед може да каже каквото иска. За да съм в процес на оздравяване, трябваше да взема решението да не се съгласявам с него и да се разделим“.
Стратегията сама по себе си, наричана „екстернализация“ на хранителното разстройство идва от речевата терапия. Един централен принцип в речевата терапия е, че човека не е проблема – а по-скоро проблемът е проблем. Човекът е във връзка с проблема. Чрез екстернализацията, проблемът се разглежда като нещо, което засяга човека, откобкото че е част от самата личност.
Семейно центрираното лечение  (Family based treatment – FBT) за възрастни с хранителни разстройства, взима прцеса на екстернализация на хранителното разстройство от речевата терапия. В СЦЛ клиницистите работят, за да разделят човека от хранителното разстройство. След консултация със семейството, те използват метафора да нарисуват картина на външната сила, която е нападнала детето и е отвлякла мозъка му. Често се дава име на болестта като „чудовището“ или „Волдемор“ и окуражаване на родителите да работят заедно да помогнат на детето да се бори с хранителното разстройство.
За много пациенти и членове на семейството, изваждането на болестта (екстернализацията) има смисъл, защото отделния човек става „различен“ под влияние на хранителното разстройство. Извеждането навън дава различна рамка на ситуацията: вчесто да се казва, че пациентът иска да ограничава храненето, ние казваме, че хранителното разстройство е чужда сила, която го кара да го прави.

Въпреки че тази техника получи популярност, изследванията не могат да кажат дали в действителност тя помага. Нямаме доказателство за ефикасността на FBT, от която екстернализацията е основна част.

 

Потенциални предимства на екстернализацията на хранителното разстройство

  • Предлага ефикасна и проста метафора
  • Може да помогне на пациентите в разделянето на симптомите, които са его-синтонични (т.е. не ги притесняват)
  • Може за помогне на пациентите да продължат своята война срещу хранителното разстройство, като го приемат за нещо отделно и чуждо на тяхното същество.
  • Може да помогне на семействата и близките да насочат гнева си към хранителното разстройство, като в резултат запазват емпатията към болния
  • Може да събере всички в един отбор срещу общ враг
  • Може да помогне на пациента да бъде отговорен за своето възстановяване като се научи да не се съгласява с „Ед“

Потенциални недостатъци на екстернализацията на хранително разстройство

Някои професионалисти в областта на хранителните разстройства се тревожат, че даването на име, овеществяването на хранителното разстройство му дава твърде много сила и значения. Може да позволи на пациента да обвинява ХР и да не поеме отговорност за своето възстановяването.

Екстернализацията може да засили дихотомното мислене и безпомощността от страна на пациента. Тази рамка може да изглежда като идеализирането на „истинското аз“ и „опрощава“ пациента от цялата му отговорност.

  • Пациентите може:
    • Да не харесат идеята от разделянето на ХР, ако се чувстват част от него.
    • Да приемат тази техника за пренебрежителна или подценяваща опита им.
    • Да се ядосат на семействата си, че екстернализират хранителното разстройство.

Така че, трябва ли да го използвате?

Специалистите и членовете на семейства, които искат да използват екстернализацията ще им бъде полезно да вземат предвид потенциалните рискове и предимства от тази стратегия. Ако сте човек в период на лечение и тази метафора има смисъл за вас, може да потърсите книгата Life Without Ed (за която става дума по-горе, бел. ДС).

Ако помагате на човек, който е в процес на възстановяване и тя или той не харесва говоренето за ХР като външна сила, тогава може да продължите да го използвате за собственото си разбиране на човека до вас, като го правите минимално пред обичания човек.

Подобни алтернативни техники са като слушайки пациента използвате техните думи, с които наричат хранителното си разстройство. Друга стратегия, използвана от експерта по ХР Каролин Костин е да поставите около пациента два аспекта на тяхната личност „здравото аз“ и „страдащото от ХР“. Друг вариант, използван от Кели Витусек е да премахнете всякакви метафори и да обясните тези поведения като симптоми на убийствен глад.

Накрая е важно да подчертая че независимо от начина, по който се описва ХР, промяната в поведението е критично важна за възстановяването. Много от симптомите и опасностите от хранително разстройство може да бъдат свързани с хранителни дефицити и тези симптоми често се подобряват с подходящо хранене и нормализация на хранителните навици. Медицинско наблюдение често се препоръчва с цел възстановяване от хранително разстройство.

 

Допълнителни източници

Ramey, Heather H., Tarulli, Donato, Fritters, Jan C., and Fis, Lianne (2009). A Sequential Analysis of Externalizing in Narrative Therapy With Children.Contemporary Family Therapy.

Schaefer, J. & Rutledge, T. (2004). Life Without Ed: How One Woman Declared Independence from Her Eating Disorder and How You Can Too.

Vitousek, Kelly (2005). Workshop Outline: Alienating patients from the “Anorexic Self”:Externalizing and related strategies, Seventh International Conference on Eating Disorders London, April 6, 2005

9 известни жени на психотерапия и няколко други, които също се грижат за себе си

Наскоро попаднах на цитата на Джордж Карлин, че „В ЛА мислят, че си луд, ако не ходиш на психотерапия“ (списъка на 9те жени, повечето от LA, e два скрола по-надолу). У нас тази фраза още не може да бъде казана, дори на шега, но е факт, че в сравнение преди десет или двадесет години има много повече хора за които това не е преживяване, което са срещали само във филмите или книгите. На срещите с приятели и познати, все по-често някой споделя спокойно, че посещава, бил е или обмисля отиването на на лична терапия. Стигмата се разчупва. 

Това ме подтикна да ги попитам няколко човека, какво ги е подтикнало към записването на час при терапевт и какво ги е мотивирало да продължат. За да избегна прекалено личния момент, помолих хора, които не са мои клиенти и умни, образовани и успешни. Първата от тях, жена на 33, ми отговори: „Това което ме накара е, че се изправих пред проблем, който не намирах начин да разреша сама. Получавам спокойствие и удоволствието да си легна с мисълта, че действията и отношенията ми с хората са здравословни и ходя, защото намирам нови начини, по които да премина през ситуациите около мен; научавам нови неща за себе си и се научавам да се държа с обич към себе си“. Разрешаването на трудни проблеми, включително и любовни, е може да е началото на психотерапия. Едниният от отговорите започна с това: „Първият път, това беше много отдавна, преди 15 години поне (сега тя е на 40, т.е. е била на 25, б.ред.), отидох защото бях много отчаяна и имах нужда от помощ след една драматична раздяла. Тя наистина ми помогна, но всичко се случи сравнително бавно, защото каза че много време й е отнело да я допусна до себе си. След това просто свикнах с нея, беше ми приятно да разговаряме, даваше ми много ценни съвети и гледна точка, за която аз нямаше как да се сетя, нито пък някоя от моите приятелки. Прекъсвала съм ходенията с години, но в общи линии като съм имала трудни моменти, с които не мога да се справя сама и виждам че има опасност да потъна винаги съм я търсила и не съм съжалявала за това. След срещата с нея винаги ми олеква и се чувствам по-уверена в това, което правя и в решенията, които взимам“.  

Житейските кризи и, често пъти трудните осъзнавания, които вървят с тях, също водят до кабинета на психотерапевт. В друг случай началото е на около 30 годишнината:„Чувствах се твърде объркана, празна, като пиле в кълчища. Каквото и да правех, не чувствах, че има някакъв резултат. Като че ли всичко повече се объркваше. Когато тръгнах първоначално не знаех какво да очаквам и бях, в известен смисъл, подозрителна. Чувах въпроси, за които бях убедена, че има само един верен отговор – този, който аз си давах, но постепенно започнах да разбирам, че има повече от един отговор, че има повече от един аспект всяка ситуация. Това, което преди терапията не умеех, е да си давам сметка за другите, за средата – в известен смисъл имах доста егоцентрично възприятие за всичко – аз в центъра на Вселената и, горката аз, неразбрана, неподкрепена, недооценена и т.н. В терапията се научих да виждам ситуациите и взаимоотношенията от различни ъгли, да си давам сметка, че едностранчивият ми поглед само ме закопаваше в неудовлетворението. Най-вече терапията ми помогна да разбера и да приема себе си, да търся решения, да се уча от грешките си. Научих се да бъда по-адекватна – например, ако ми е тъжно, да оставам в тъгата, колкото и да ми е тежко, защото тя идва да ми каже нещо и е по-добре да го чуя. Когато мина през тъгата, тя ще си отиде“.

А понякога просто му „идва времето“ за вглеждане в себе си в компанията на професионалист: „Накара ме „случайно“ съвпадение – исках да знам какво бъркам, защо не ми се получава това, което искам за пореден път. И един ден се разревах на публично място пред приятелка.  Ходя на терапия, защото имах нужда да установя, че съм съвсем наред. И че постоянно спасявайки семейството си, както аз виждах проблема, няма кой да спаси мен. Да приема, че факта, че съм уморена, че поради много други причини не успявам да направя максималното – заложено от мен като очаквано от мен, и търсено от другите, не ме прави по-лоша, по-неумела, по-малко можеща, и знаеща….  Също така, ходя, за да приема себе си, за да се помиря с родителите си. Ходя, също защото трудно приемам някой друг да ми казва какво да правя. Мотивира ме вътрешната необходимост да разбера грешките си и да ги приема, преодолея и продължа въпреки тях напред. Мотивира ме фактът, че мога да разкажа всичко, ако намеря сила, смелост и спра да се срамувам, на някой, който няма да ме предаде. Няма да си направи заключения и да ме осъди“.

Спирането и започването на терапия, ползването й като „котва“ при кризисни етапи през живота е начин да се премине през тях, а понякога продължава и по-дълго. „Първият път, когато тръгнах на терапия преди десетина години. Тогава мислех, че така както ходим на зъболекар да се грижим за зъбите си или на козметик е хубаво да се погрижим и за душата си. От хомеопатията вярвам, че сме едно цяло с тялото, душата и ума и трябва да се обръща внимание по отделно и на трите. Детето ми вече ходеше на терапия, защото в училище бяха препоръчали и виждах много положителни промени. Първата ми терапия ми помогна да тръгна по нов път след 8 години отдаденост на семейството, подреди ми пъзела и начина, по който да го направя. Беше кратка, но доста успешна. После поднових терапията си пет години по-късно, след като се разделих с бившия ми мъж след 16 години връзка и брак. Там вече навлязох по-дълбоко в нещата и най-вече в себе си. Научих се да осъзнавам нещата и да поемам отговорност за решенията си, въпреки че продължавам да греша понякога, но това вече не ми носи болка, разочарование или чувство за срам и малоценност. Това, което постигнах Старая се да разрешавам проблемите и не да им се тюхкам“.
Обръщането към реалността – дори при хора, които добре се справят в реалния свят и изглеждат като ходещи фабрики за идеи и случват живота около себе си – е друг фактор за започването на терапия. Давам думата на още една дама, която я е включила в своята програма: „Ходя на терапия, защото е още един начин да се справям със себе си. Да получавам безпристрастна гледна точка, която едновременно с това, външното наблюдение има само една цел – да помогне, да се справя, да ме подкрепи, да ми напомни да помисля за себе си, когато не го правя“. В нейния случай от мисленето до обаждането на терапевт минават години. „Обмислям, планирам, даже съм “решила” от години и т.н. все не-реални-действия. Да предприема крачка към действие ме провокира външен фактор – желанието ми да работя в темата психология, психотерапия и помощ/самопомощ – външен фактор, който се радвам, че се появи, за да компенсира недостатъчната ми лична вътрешна мотивация, която години не ме заведе на психотерапевт“. Но любимото ми в това лично споделяне идва, като заслужен десерт, накрая. На въпроса „Какво получаваш от терапията, отговорът би могъл да разтопи всеки терапевт: „Получавам време само за себе си, почти луксозно прекарване отделено в моя график само за мен. За мен“. 
В началото започнах с цитата от Джордж Карлин и следва обещаното продължение, като съм оставила съм линкове към оригиналните статии.
Джулиан Мур

“През 20те си години работих здраво и се опитах да стигна далеч, което не беше точно някъде. Беше просто работа, а исках силно семейство… [след терапията], открих за себе си, че това е толкова важно, колкото и професионалния ми живот. Аз не прекарвам време, аз не инвестирам. Едно нещо, което казах на моите приятелки жени беше „Има едно очакване, че личния ти живот просто се случва, но трябва да работиш за кариерата си. А това не е така: за да се получи личния ти живот, трябва да си отдаден както за кариерата си’. ” – пред The Hollywood Reporter, февруари 2015

Селена Гомес

“Диалектическата поведенческа терапия (DBT) изцяло промени живота ми. Бих искала повече хора да говорят за психотерапия. Ние, момичетата сме научени да бъдем толкова гъвкави, силни, секси и безгрижни. Но също трябва да имаме чувството, че ни е разрешено да се разпадаме на парченца”. – пред Vogue, април 2017

Кейти Пери

За започването на терапия преди пет години: “Това промени живота ми. Когато съм в стаята аз съм просто Катерин Хъдсън, което е невероятно, защото на хората с моето положение им се казва „да“, твърде често и това ги убива или ги прави тотално без връзка с реалността – а аз не искам това”. – пред Vogue, април 2017

Дженифър Анистън

За смъртта на любимия й психотерапевт: “Бяха луди времена, в които минавахме през разводи и т.н. Но научих толкова много през четирите години, в които работихме заедно, че когато тя почина си спомням, че си помислих „Всичко, което сме говорили и обсъждали ми позволява да съм омиротворена с това, което се случва“. Беше шокиращо ОК… Цялата й работа с мен беше наистина в казването „Трябва да застанеш зад себе си в живота“. Тя наистина се опитваше да ми помогне да се справя с гнева и да се науча как да изразя себе си без да съм смъртно уплашева, че ще бъда убита като резултат”. – пред The Hollywood Reporter, януари 2015

Елизабет Гилбърт

“Добре е да познаваш себе си, нали? Добре е да познаваш нуждите, проблемите, границите си, историята си, навиците си… нали? Или не? Наистина ли ти помога? А какво ако ги от-знаеш? Ако ги от-учиш? Какво ако си кажеш „Наистина нямам идея кой съм аз точно сега. Не искам да знам. Просто съм готов да откривам. Може би това е магията, която се случва в терапията – когато се почувстваш достатъчно сигурен, за да пуснеш нещата да си отидат от теб. Може би затова терапията ми помогна толкова много в годините – остави ме да се от-уча от моите собствени правила – не да познавам себе си по-добре, но да „знам“ себе си по-малко – да оставя историята, която разказвам сама за себе си сега (история, която вероятно се беше превърнала в капан)”. – написано на нейния сайт през август 2014

Кери Уошингтън

“Да се науча как да обичам себе си и тялото си е процес, дълъг цял живот. Но определено не страдам така, както беше. Терапията ми помогна да осъзная, че е добре да показвам чувствата си. Вместо буквално да ги затъпквам с храна, може би е по-добре да показвам себе си”.  – пред Essence, декември 2009

 

Гуинет Полтроу

„Чувствах се като зомби. Не можех да достигна сърцето си. Не можех да стигна до емоциите си. Не можех да се свържа… Най-трудната част за мен беше да призная проблема си… Мислех си, че следродилната депресия означава да плачеш всеки ден и да не си способна да се грижиш за дете. Но има различни сенки и дълбини на това, заради което е важно да се говори за това“. – пред Good Housekeeping, януари 2011

 

Джей Кей Роулинг:

„Всичко се промени толкова бързо, толкова странно (успеха на Хари Потър). Не познавах никого, който да е бил в окото на общественото внимание, към който да се обърна и да кажа „Какво се прави“… Трябваше да отида на терапия отново, когато живота ми се променяше – и наистина помогна. Голям почитател съм, помогна ми много“. – пред Guardian, септември 2012

Ема Стоун

“Когато бях на около 7, бях убедена, че къщата гори. Можех да го усетя. Не беше халюцинация, просто стягане в областта на гърдите, усещах че не мога да дишам, като че ли светът ще свърши. Тревожността ми беше константна. Задавах хиляди въпроси и трудно отивах на училище… [срещите ми с психотерапевт] ми помогнаха толкова много. Направих си своя книга, която нарекох I Am Bigger Than My Anxiety (Аз съм по-голяма от моята тревожност), която още притежавам: издърпах това малко зелено чудовище на рамото си, което ми говори в ухото всички тези неща, които не са истини. И всеки път, в който го слушам, то става по-голямо. Ако го слушам достатъчно ме съсипва, но ако си обърна главата и продължа да правя това, което правя – то изчезва постепенно”. – пред Rolling Stone, декември 2016

Психоаналитикът Стивън Грос: Научете се да губите

12 май 2017, петък следобед, Хотел Downtown

В приглушената светлина на лобито на хотела съм седнала на дивана до Стивън Грос, психоаналитик, направил изключително впечатление в световен мащаб с дебютната си книга Осъзнат живот (Как изгубваме и отново намираме себе си), Colibri, 2017. Книгата съдържа 30 истории на негови клиенти и ще се отличи пред добрия читател с изчистения си стил. Невидимото за очите са 25 години практика и над 50,000 часа в кабинета му преди да бъдат отпечатани. Преведена на над 30 езика, книгата е съпровождана с високи оценки на всеки книжен пазар, на който излиза, и бляскавите оценки имат своите сериозни основания. Първото ми впечатление на живо от него е, че мога да му се доверя – безценно за психоаналитик, а след края на срещата сe чувствам щастлива, че можах да прекарам време с него на живо, освен с книгата му, и имам точки от разговора ни, които ще запомня и към които ще се връщам.

Наскоро публикувах в блога си статия за усещането за провал, което някои хора изпитват, когато решат да опитат с психотерапия…

Някои хора са порастнали с идеята, че това е провал. Всъщност бих казал, че един от знаците, че някой се нуждае от помощ е неговата невъзможност да поиска такава. И в края на една добра терапия, аз смятам, че съм помогнал на пациентите си, ако когато умра или те се преместят да живеят другаде, те биха потърсили помощ, когато имат трудности. Така че способността да поискаш помощ е много важна и някои хора не я притежават. Много хора смятат, че трябва да свършат нещата сами. Едно от нещата, за които става въпрос в книгата ми е „тиранията на „трябва“. „Трябва да успея с това“, „Трябва да успея да преодолея траура си към някого, когото обичам“, „Трябва да успея да преодолея депресията си от загубата на работата си“ и това „трябва“ ги прави още по-депресирани. Те си мислят „трябва да съм тук, но се чувствам тук“ и в дупката между това как мислят, че трябва да се чувстват и как реално се чувстват, стои депресията.

В книгата си имате историята на човек, който иска да се промени, без това да е свързано с промяна. Какво е толкова трудно в този процес за съвременните хора – или за хората изобщо, независимо от времето или място – да започнат своята лична промяна?

Забавно е, че при цитата в книгата ми „„Искам да се променя, но не и ако това включва промяна“, не казвам кой е автора на думите. Много от пациентите ми казват „Това бях аз, нали?“. Всеки си мисли, че той е автора. Мои приятели също си мислят, че са ми го казали. Всички познаваме това усещане. “Искам да сваля килограми без да правя упражнения”, “Искам да оставя телефона настрани, защото ме разсейва от общуване с приятелите ми или семействотои откриваме, че ни е трудно да го направим. Една от причините защо промяната е трудна е, защото тя води до загуба. За да имаш нещо ново, трябва да оставиш старото. Ние се раждаме, оставяйки утробата, отивайки в света; оставяме гърдата, за да поемем твърда храна; оставяме майките си, за да отидем на ясла или детска градина; оставяме училището, за да отидем към света; в определен смисъл оставяме рожденото си семейство, за да имаме връзка и да се оженим. Това са необходими загуби. Имам чувството, че някои хора изпитват трудности да приемат реалността на загубата. Това е една от темите в книгата, която съдържа 30 истории. Първите от тях са от началото на кариерата ми, последните са повече за смъртта и умирането. Също така книгата е като пътешествие, анализ на самата терапия, научаването на нещата с напредването на книгата. Но едно от тях е появата на загубата и нашата съпротива към загубата.

Страх?

Да, това е страх, но също така е страх от приемане на реалността, че в определен етап не сме на 18, 30 или 40. В крайна сметка трябва да приемем нашата реалност.

Връщайки се в годините назад човек поглежда и вижда какво е могъл да промени и какво не е. Веднъж в кабинета си чух думите „излиза, че всички правила, по които съм живяла, са погрешни“

Хората имат своите системи за справяне. Това могат  да са пиенето, може би порнография, може би работохолизъм, твърде много фитнес и физически натоварвания или непрекъснати пътувания, които хората си взимат като антидепресанти и те не искат помощта на терапевта, за да се променят, но за да продължат по стария си начин. Те искат от вас да продължат да правят тези неща без чувството, че те трябва да обичат някого, че са загубили някого и че трябва да са тъжни или депресирани и затова те правят тези неща – за да не се чувстват зле. Така че трябва да им посочите, че те няма да се почувстват по-добре, ако искат помощта ви, за да имат извинение да продължат ходят на проститутки или да пият. И понякога казвам нещо като: „Виж, можем да продължим да се виждаме, но усещам, че не си истински заинтригуван от терапията и това, което ще се случи след година или две е, че промяната няма да е стабилна и няма да продължи“. Понякога хората ме чуват и се опитват да се променят. Но понякога хората трябва да се провалят – нещата да се влошат и да се върнат страдащи. Тази мъка е полезна, защото мотивира хората за промяна. Да си нещастен, разстроен или страдащ, не е лошо от моя гледна точка, защото тези хора имат по-голямо желание да се променят...

Това е като илюстрация на думите Ви, че не сте мил с клиентите си!

Да. Не съм. Но аз мисля, че ако казваш на хората верни неща, трябва да намериш начина да го направиш с емпатия. Много хора имат добри психологически прозрения, някои хора разбират добре другите. Мисля, че работата на стивън грос осъзнат живот книгапсихотерапевта или психоаналитика е много повече от това да разбере някого, а е да разбере как другия слуша. Да разбереш как другия слуша, е начина да го накараш да те чуе, и да използва казаното за себе си. Понякога може да е доста трудно, по-често помагаме да видят тревожността и страха си, защото имат тази тревожност или страх, заради която правят тези неща – като пиенето, за да не изпитат нещата, които ги плашат. Казвам това, може би защото някои хора имат представата за психотерапията като топло и уютно местенце, където е мило и приятно, но ако е такова, аз не си върша работата да връщам човека в реалността, която го плаши. Една от тях разказвам за Скрудж (от новелата на Дикенс „Коледна песен“ – б.а.) и преследването на миналото, настоящето и бъдещето. Аз показвам на хората аспектите в техния живот, които те не искат да видят. Не за да ги плаша, но за да ги отблъсна – като прави сам Скрудж – от тези аспекти (името на главата в книгата е „Как любовните истории ни пречат да обичаме“, стр. 117 – б.а.).

Дойде време за големия въпрос за мъката, с която се срещате във Вашия кабинет – как я поемате?

Чувствам се изпълнен с благодарност към пациентите ми. Чувствам, че ме учат как да ценя нещата, които имам и затова мисля, че ми помагат да видя животът такъв, какъвто е.

Труден?

Да, труден.

Когато някой, който не познава начинът на действие на психотерапията, прочете Вашите истории в книгата е възможно да си каже „Еха! Колко интересно!“ и когато отиде при някой терапевт, ще очаква резултати – и то доста бързо.

Да, много хора го правят.

Кажете тогава, колко срещи средно стоят зад една история в книгата, за да покажем реалноста…

Има всякакви случаи. Някои от историите в книгата, като например последната, е само една среща, защото човека дойде единствено за консултация. Една от историите е на пациент, който е HIV позитивен и за пръв път се срещнахме през 1989, а за последно го видях тази седмица. Така че той идва с прекъсвания вече 28 години, но той страда от животозастрашаваща болест от много, много дълго време. Но тук има и реалността на промяната. Но трябва да бъде казано, че има хора, които се променят и след една психологическа консултация. Виждал съм това да се случва, особено при деца. Понякога детето иска да сподели нещо, когато това не може да се случи в семейството. Имах среща с родители, които ми казаха, че детето им не знае че са пред развод и го доведоха. В първата минута, дори на 30тата секунда детето ми каза: „Мама и тате обмислят да се разведат“. Родителите мислят, че детето не знае нищо, а то носи много неща в себе си. Понякога този разговор с човек, готов да изслуша, може да промени децата и да е много силен. За възрастни важи същото. Виждам хора, които използват психологическите консултации по много силен начин, за да седнат и помислят върху някаква тема. Хората разсъждават по различен начин, разбира се, но промяната изисква време. Дори и да се срещате с някого една година, това са само 42-44 срещи. Дори и за курс по език бихте отделили повече време, докато личностната промяна изисква значителна инвестиция от време. Така че психотерапията е сериозно посвещаване и хората често им е трудно да останат в нея.

Ще има ли скоро Ваша втора книга?

Да, ще има. Работя върху нея в момента бавно и внимателно и с всички клаузи за конфиденциалност мога да кажа, че пиша за любовта, отношенията и трудностите в намирането й и да останеш влюбен. Прилича на „Осъзнат живот“, но историите са за любовта.

Винаги добра тема!

Винаги!

 

 

––––––––

„Осъзнат живот“ от Стивън Грос (Colibri, 16 лв) е в книжарниците, може да я поръчате и онлайн.

 

 

––

Още по темата:

Ревюто на The Guardian от 2013

Интервю със Стивън Грос по БНТ

 

„провал“ ли е отиването на психотерапия

Brad-Pitt-GQ-Style-Cover-3От известно време този пост стои на чернова и чакам подходящият момент, за да натисна бутона „публикуване“. Миналата седмица списание GQStyle публикува интервю с Брад Пит, което ме накара още веднъж да се замисля, че е време да донапиша този текст. Заглавието на корицата на списанието (има три варианта) е енигматичното „Брад Пит в американски национални паркове“, но публикацията онлайн е много по-описателна и подходяща от гледна точка на посещенията „Брад Пит говори за развода, оставянето на пиенето и превръщането му в по-добър човек“.

Лично мнение е, че добрите интервюта приличат на психотерапия за тези, които ги четат или гледат, защото ги превеждат през чуждите мисли, правейки ни съпричастни на чуждата болка, давайки ни възможност да усетим своята уязвимост. В това интервю всичко е както си трябва – текст, видео, музика и снимки. Часове след онлайн публикацията текстът беше разкостен и преведен от много медии, но конкретната фраза, която прикова вниманието ми, беше: „Знаеш ли, тъкмо започнах терапия. Обичам я, обичам я. Минах през двама терапевти, преди да намеря правилния“. Брад Пит, който има почти митичен статус и е един от мъжете, които определят стандарта за красота между две столетия; талантлив и с легендарни роли; партньор на две жени, всяка от които пример за подражение на милиони, той, именно той, отива на терапия, за да (пре)подреди живота си и го прави на 53 години. Добър пример за това, че личната терапия е нещо, което може да се случи на всеки, дори на Брад Пит. Селена Гомес, един от идолите на поколението 1995+, жената с най-много последователи в Instagram в момента, наскоро разказа, че се е подложила на групова психотерапия, за да облекчи симптомите на тревожност, които носи в себе си. Селена, именно. И изобщо не мисля, че са някакви надути лигльовци, на който дай им да се оплакват, а че точно това ги прави като всички нас – тревожни, грешащи, понякога в ужас от вчерашния ден и трудно да дишащи в настоящия…

В разговори с хора ми е излизало достатъчно често, че психотерапията се приема от някои хора като „провал“, в смисъл на „не мога да се справя сам„. Понякога думите са като „дано не стигам до Там„.

ТАМ?

Какво му е на Там?

Какво е „Там“?

Буквално погледнато „Там“ е един човек, кабинет, но абсолютно метафорично това „там“ е онова място, в което човек си позволява да разкрие пред друг онези неща, които не иска да признае за себе си пред когото и да било. Да стигнеш до Там, в този смисъл е страшно, но няма нищо общо с психотерапията, а с човешката ни природа, която се опитва да си сложи защита от неприятните изживявания – минали и сегашни. Морган Скот Пек го е казал много по-добре от мен: „Никой не иска да се ровят в скритите му мисли и чувства. Но след като веднъж започнеш вече не е толкова страшно“. Едва ли някога ще забравя думите, предадени ми от един клиент от родителите му, които държаха да зная, че са добри хора. Знам, че са добри и знам, че са направили всичко, което са могли да направят. Родителите често се притесняват, когато разберат, че детето им посещава психотерапия. Стигането до решението да намерят терапевт за детето си също е трудно и съпроводено с вътрешна тревожност и заливащия въпрос „в какво се превалих“.

Но да си голям и да признаеш пред себе си, че нещо не ти се получава също е трудно осъзнаване, а казването на този проблем пред друг прави задачата често пъти непосилна – и много хора остават в намерението, но не и посещаването на часове в лична работа – или се отказват, когато разберат, че човека срещу тях действително се интересува от проблема, който ги е довел. Психотерапевтите често сме изправени пред невъзможността на клиентите да продължат да се срещат с миналото, което ги държи в оковите си – и поне аз имам такива случаи, в които продължавам да се надявам, че ако не с мен – то с друг – тези хора ще успеят да прескочат страха си – и да заживеят в друго осъзнаване за себе си и случилото се в живота им.

Сравнението, което използвам понякога е, че в защитеното пространство на психотерапевтичния кабинет и в особената връзка психотерапевт-клиент, гледате, като от дрон случилото се дотук в присъствието на професионалист, намирайки връзките, които иначе не можем, докато гледаме от ограничената си гледна точка. Затова и няма отговори и съвети „какво да правите“, а въпроси, които изясняват вътрешните подбуди и правила, довели до едно или друго, интерпретации на случилото се и безкрайното, концентрирано внимание на терапевта в историята, която му разказвате, която се развива във времето. Тук някъде е мястото да напиша и че заради това в дълбочинната терапия първото и важно условие е времето, което посвещавате на нея – защото дори и да и да може да концентрирате разказа си в един час за всичко, което ви се е случило, психотерапевта ви има много неща, които има да разбере за вас, за които дори не подозирате, че са важни, за да обяснят вътрешните ви модели на поведение и реакция.
провал123Но да се върна на темата, която ме провокира – „провал“ ли е личната психотерапия?

Търсейки обяснение за някой психосоматичен симптом, който не може да бъде решен; уморени от една и съща повтаряща се грешка; травматично събитие в миналото, което ни „изяжда“ отвътре; или нестихваща вътрешна тревожност, може да потърсите решението в кабинет на психотерапевт. Понякога усещането е чисто отвътре и никой не подозира за тях, и носи заглавия като „Трудно ми е всеки ден да стана от леглото“, „Никой не ме обича“, „Страх ме е от всичко“, „Не мога да си намеря място в този свят“, „Не ми е добре, а не знам защо…“. Да не можеш да се справиш с проблеми, с които останалите успяват; или да смяташ често, че не си добър/успешен, колкото тези около теб, както и гнусното усещане за неадектватност на средата са добър повод да си дадеш няколко месеца или години, в които да изследваш корените на това състояние, особено ако си го носиш на ключодържателя с ключовете от душата си.

Провал е отново и отново да се оставиш да не се чувстваш добре и да се мразиш. Провал е да не приемаш, че си достатъчно важен, за да се погрижиш за себе си и провал е точно думата, която няма ама нищо общо с отиването на психотерапия, а с нещата, случили се преди нея (някои от които не са зависели от вас).

 

 

 

 

още по темата:

Статия от The Pool – „I’m 32, successful and I am on therapy. This is why“

и разбира се, невероятната книга на д-р Ялом „Палач на любовта“

 

 

Най-силната дума за трудни времена

мая и опраИзбягвам да пиша заглавия, които включват думи като „най“, защото макар да мога да се впиша лесно в стилистиката на заглавия като „Разбери как да промениш живота си веднага“, не искам да го правя, защото не вярвам, че това може да се случи, освен в блудкавата булевардната психологическа литература. Но този път правя изключение с принципа си, защото тази история, която ще преразкажа е важна и за мен, а и мен ме е държала в трудни моменти.

Много харесвам две жени. Опра Уинфри (която е и актриса, а вчера я гледах отново в Безсмъртната Хенриета Лакс, в момента по HBO България) и Мая Анджелоу, с която се запознах през Опра. Мая Анджелоу е от онези хора, дето май работата им на Земята е да променят други хора, така че какво точно е правила в дългия си живот може би е „лидер на мнение“. Тя е и ментор на Опра; човека, към когото тя се обръща в своите трудни моменти. И тук започва историята, която ме накара да напиша заглавие с „най-„.

Веднъж Опра, в своето най-тежко отчаяние, плачейки в банята, седейки на тоалетната чиния – кой не познава това състояние?, се обажда на Мая Анджелоу за подкрепа, която вместо да я изслуша я прекъсва рязко: „Спри, спри, спри и кажи „БЛАГОДАРЯ!“.

„За какво да кажа „Благодаря“?, хленчейки пита Опра и в замяна получава следното:

„Кажи „Благодаря!“, защото знаеш, че и това ще отмине. Кажи „Благодаря!“, защото знаеш, че Господ слага дъга над всеки облак. Дъгата идва. Кажи „Благодаря“, дори когато не можеш да я видиш, защото тя вече е там“, отговаря й Мая.

Да кажеш „Благодаря!“ в труден момент е да се смириш, да смириш собственото си Его, но също и да повярваш в бъдещето… Дано това не остане само тук, като история, казвайте „Благодаря!“, когато ви е трудно, казвайте я, дори когато сте като Опра Уинфри, плачейки горчиво в банята сами.

 

Видеото, в което Опра сама разказва тази история е тук

 

Илюстрацията на поста е картината на Густав Климт „Златни сълзи“

нощните преяждания: връзката между хранителните разстройства и съня

Каква е причината за възникването на това хранителни разстройства? Няма много ясна причина. Стресът е вероятен провокатор. Има хора, които го правят само когато са тревожни. При тези, които ядат насън причината може да е в (зло)употреба с наркотици или алкохол в миналото или в момента. Има някакви данни че активната съставка золпидерм (N05CF02) в сънотворните лекарства – каквито няма в България не се предлагат, може да стимулира такива включвания към хладилника. При тези, които си отиват на собствен ход и в съзнание до хладилника, причините трябва да бъдат търсени по-дълго и се смята, че трябва да се избягнат сънотворни и да се провери дали има връзка със стреса, тревожността и депресията… Смята се, че се предава генетично, т.е. ако се сблъсквате няколко човека в кухнята, особено майка ви, нощно време, сигурно тя е виновна. Това обаче не е доказано, просто е наблюдавано. Някои изследователи мислят, че причината може да е в разминаването на ритмите за глад и сън, което предполагат че се дължи на стрес-хормоните.

Има хора, които се връзват сами за леглото, други, които си заключват хладилниците, трети – които си страдат и някои, които просто отиват на психотерапия.

нощно преяждане2Болестно преяждане или нощно хранене?

Общото е, че се яде много. Разликата е че при болестното преяждане се яде, защото се чувствате зле, а при второто, защото искате да заспите. При първия случай храната е много и като цяло наведнъж, а при второто храненето е малко по малко и може да не е наведнъж.Писала съм и преди за симптомите на преяждането и за разликите между него и другите хранителни разстройства, където може да прочетете повече. Преяждането е част от болестите, включени в международните класификации на болестите от 2010, не е прищявка. Не е задължително човек да е с наднормено тегло и да преяжда. Може да е със средно или малко над нормата и пак да преяжда. Или дори да е с идеално тегло, което като в някаква лоша приказка да поддържа с ядене нощно време и адски усилия във фитнеса ежедневно. На някои от преяждащите грам не им личи – въпреки те си мислят точно обратното – че нощно време могат да хванат настинка от хладилника и през деня се хранят здравословно до степен, в която другите им се възхищават.Решението?

Овладяване ефектите на стреса. Евентуално на депресията. Правилно хранене. Добър сън.

 

–––––––

Допълнение от 20/05/2018:

Препоръчвам книгата „Войната с храната„, на която съм редактор и автор на предговора (може да го прочетете тук), за да направите крачки в опознаването на проблема си.

Книгата може да намерите само онлайн. 

Липсата на цикъл (аменорея) и хранителните разстройства

%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d1%81%d1%82%d1%80%d1%83%d0%b0%d0%bb%d0%b5%d0%bd-%d1%86%d0%b8%d0%ba%d1%8a%d0%bb-%d0%b8-%d1%85%d1%80%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d1%82%d0%b5%d0%bb%d0%bd%d0%b8-%d1%80%d0%b0%d0%b7%d1%81%d1%82Аменореята е медицинското име на липсата на менструален цикъл при жени, които вече са имали такъв, но е спрял. Причините може да са много, но сред тях водещо е рязкото сваляне на килограми (като при анорексията). Ще разгледам и този въпрос, за който може да бъде намерена много информация във всякакви сайтове, но преди това искам да напиша и нещо друго, което е важно.

Прекъсване на менструален цикъл  може да има и при жени, които са с нормално тегло (Индекс на телесната маса – ИТМ в средни граници), но с булимия.

Поднорменото тегло може да доведе до аменорея, но не само.  Смята се, че има два типа аменорея. Първичната е онази, при която една жена няма първа менструация (менархе). Вторичната е тази, при която е имало цикъл, но той е спрял. Повечето жени с булимия и анорексия, които страдат от аменорея, са към втората категория.

Определяне на аменореята: Ако сте имала цикъл, но той е спрял и не се е появява повече от 3 до 6 месеца или повече, тогава вероятно страдате от аменорея и е добре да запишете час при гинеколог, за да проверите дали няма и друга причина за това, освен хранителните ви навици. Ако сте много слаба (например 38 кг на 164 см), вероятно гинеколога ще насочи вниманието по един или друг начин към качване на килограми. Според Световната здравна организация Индекс на телесната маса под 18.5 се приема за неприемливо ниско тегло за възрастни. Когато теглото е ниско и е 85% от идеалното тегло, посочено в ИТМ, това е диагностичен критерий за анорексия нервоза по дефиницията на класификацията на болестите DSM-IV. С всичките си недостатъци, индексът на телесната маса има своята логика и не бива да бъде отхвърлен с думите „аз съм си добре така“. В този линк има калкулатор на ИТМ, който да използвате за изчисление.

Има и друга връзка между теглото и вторичната аменорея и това е броя на мастни клетки. Повечето жени разбират, че яйчниците им произвеждат естроген, но не всички знаят, че мастните клетки също имат своята роля и заради това, когато нямате достатъчно мастни клетки, тялото ви не ви вярва, че сте способни за износите и задържите бебе и заради това спира менструацията – за да не изразходва сили.

Стрес и аменорея

Друго сериозно нещо, което може да причини спиране на цикъла при булимия е стреса. Стресът може да е физически – включително и заради някои булимични практики – но също така и умствен, като заради работа прекалено много часове, недоспиване или трудни ситуация.

Връзката между храната и аменореята

Дори и да се храните много здравословно и балансирано, ако не поемате достатъчно мазнини, тогава може цикълът ви да спре. Мазнините са основна група в храненето заради витамините А, Д, Е и К.

Потенциални усложнения след аменорея са:

  • Рак на матката
  • Безплодие
  • Депресия
  • Остеопения
  • Остеопороза

Какво да направите, ако ви е спрял цикъла (и няма май намерение да идва)

Първото е среща с гинеколог, който може да ви предложи противозачатъчни, с които да балансирате хормоналните си нива, като възстановите и менструален цикъл. След това обаче, най-важното е да започнете психотерапия, съчетана при нужда с участието на нутриционист и психиатър, за което може да говорите с психотерапевт.

 

 

Лечението на липсата на цикъл при жени с анорексия

Идването на цикъла, който е прекъснал заради свръхниско тегло и/или хранително разстройство (проверете теста „Страдате ли от хранително разстройство?“ тук) би трябвало да бъде проследено от мултидисциплинарен екип от срециалисти, които може да включват ендокринолог, гинеколог, психотерапевт, психиатър и нутриционист. Последиците за здравето от липсата на менструален цикъл са тема на изследвания последните години и при тях се оказва, че в 69% има проява на сърдечно-съдови болести при жени с вторична аменорея.

 

Има лекари, които предлагат орални контрацептиви, които дават на хора с анорексия, но това по изследвания не води до решаване на проблема в дългосрочен план (Bergström I, Crisby M, Engström AM, Hölcke M, Fored M, Jakobsson Kruse P, et al. Women with anorexia nervosa should not be treated with estrogen or birth control pills in a bone-sparing effect. Acta Obstet Gynecol Scand. 2013;92:877–80.)

Дори нещо повече, появата на „фалшив“ цикъл от противозачатъчните може да даде фалшивото усещане в пациентите, че нещата се оправят и може да забави както процесите на качване на тегло, така и мотивацията за почване на лечение.

Въпреки от липсата на мензис е възможно жена с анорексия нервоза да забременее, поради което не трябва да се пренебрегват контрацептивните методи. Въпреки това при жени с анорексия – в момента или в миналото е по-вероятно да имат проблеми с фертилността като цяло, спонтанен аборт, ниско тегло на новороденото.

 

 

–––––––

Допълнение от 20/05/2018:

Препоръчвам книгата „Войната с храната„, на която съм редактор и автор на предговора (може да го прочетете тук), за да направите крачки в опознаването на проблема си.

Книгата може да намерите само онлайн. 

 –––––––––––

 

Източници:

СЗО, DSM-IV, Journal of Contemporary OB-Gyn, AAPF, Biomedcentral

 

 

 

Непознатото хранително нарушение, по-често от анорексията (*преяждане)

Fast food diet concept served on a plate as a mountain of greasy fried restaurant take out as onion rings burger and hot dogs with fried chicken french fries and pizza as a symbol of compulsive overeating and dieting temptation resulting in unhealthy nutrition.

Болестното преяждане е по-често от анорексията, но за разлика от нея не е добре познато и някак си влиза  в графата „лакомия“ и хората си мислят, че просто „трябва да се спрат“, но не го правят, защото нямат „воля“. Затова искам да разкажа какво е това

За да бъда коректна, преяждането беше включено в класификациите на болестите (DSM-5 и МКБ-10) сравнително скоро. Дефиницията в МКБ-10 е „Преяждане, свързано с други психологични нарушения“ (F50.4) и е описано като „психогенно преяждане“.

В DSM-5 (каталога на болестите, който се използва в американската здравна система) преяждането беше включено като отделна болест през май 2013.

Описанието включва епизоди на поемане на много храна, характеризиращи се с:

  • хранене през кратък период от време (например по-малко от 2 часа), на количество храна, която е определено по-голяма от това, което повечето хора биха изяли в подобен период при подобни обстоятелства
  • отсъствие на елиминиране на храната
  • отчетливо страдание, че стигаш до преяждане
  • епизодите се характеризират с три (или повече) от следните описания:
    • по-бързо хранене от нормалното;
    • ядене, докато се чувстваш неприятно пълен;
    • ядене на големи количества храна, дори когато не изпитваш глад;
    • да се храниш сам, защото се притесняваш колко храна изяждат другите;
    • да се отвращаваш от себе си, депресиран или много виновен след преяждане

Приема се, че до 3.5% от хората могат да страдат от преяждане през живота си, въпреки че огромната част от тях не търсят никога помощ, защото са решили за себе си, че са просто лакоми, а не хора, които страдат от болестно състояние, което влече след себе си и здравни проблеми.

По проучвания 30 до 40% от хората, които отиват на диетолог или нутриционист може да бъдат диагностицирани с болестно преяждане и няма диета, която да им помогне, защото проблемът с количествата е в главата, не само във вида храна.

Преяждането булимия ли е?

Не, булимията е когато се наблюдава преяждане и изхвърляне на храната чрез предизвикано повръщане и/ли лаксативи. Така след злоупотреба с храна има компенсаторно поведение, така че да се намали ефекта от поемането й. При преяждането това не се случва винаги и задължително. Има хора, които след като са били болни от анорексия и булимия в тийнеджърските си години в зряла възраст болестта им се трансформира в преяждане – и хиперфагия (наднормено и свръхнормено тегло). Въпреки че всеки – и мъж, и жена – може да развие клиничната картина на болестното преяждане на всяка възраст, най-често симптомите се проявяват между 20 и 30 години и често се съпровождат с различни тревожности, депресия и натрапчиви мисли.

Диетите могат да подхранят болестното преяждане, като механизмът е много прост – представи си човек, който е нещастен открай време с тялото, което му се е паднало и минава от диета на диета с различни ограничения, които го изтощават и в даден момент се изтощава, предава и… преяжда. Това е порочният път на диетите – така човекът си казва „Не съм наред, не мога да спазвам диета и килограмите ми се качват, защото нямам никаква воля“. Обикновено това мислят и близките, които очакват, че спирането на храната е лесно… а това е хранително разстройство, болестно състояние на душата, не на тялото и никакви хапчета за намаляване на апетита няма да помогнат дългосрочно.

%d0%b6%d0%b0%d0%bd%d0%b0-%d0%b1%d0%b5%d1%80%d0%b3%d0%b5%d0%bd%d0%b4%d0%be%d1%80%d1%84-%d0%b4%d0%b5%d0%b1%d0%b5%d0%bb%d0%b0-%d1%81%d0%b8-big-brotherВ същото време има едно презрение към хората с наднормено тегло, за което малко се говори, но то съществува. Да ти кажат или да видиш в очите на някого презрението, че си дебел е много унизително. В очите на Жана Бергендорф, когато в шоуто Big Brother й й казаха „Жана, дебела си“, се вижда голяма част от бурята от емоции в нея.

Презрението към пълните и дебели хора не е български феномен – но това не помага на тези, които търсят своето решение и не осъзнават още, че го имат. Преяждането остава неразбрано, защото когато си с повече килограми и те виждат, че се храниш нездравословно си мислят, че просто си слаб характер и просто повечето хора не осъзнават, че това влияе и на психичното ти здраве.

Периоди, които отключват преяждания

Понякога стресови периоди (напрежения в работата или образованието, смърт на близък и други трудни събития) „отключват“ преяжданията като начин за справяне с трудностите. Емоционалното хранене може да започне още в детството, но може и да се отключи във всяка възраст.

Взимане на мерки

Първото е да признаеш, че имаш проблем. Оттам започват различни пътища – лична психотерапия, групова психотерапия с други засегнати, семейна терапия, консултация с лекари и диетолози. При някои хора добре повлияват и различни физически активности с леко натоварване, медитации, арт терапия и психодрама, йога. Но разбира се, не е нужно да минеш през всички останали, преди да стигнеш до психотерапия. Терапията би помогнала да се анализира какво е отключило преяждането и да се работи за преработване на травмата.

ЗАБЕЛЕЖКА: С гиф-а по-горе не твърдя, че Жана Бергендорф страда от психогенно преяждане. Използвам реакцията й само като илюстрация за бурята от емоции, които се появяват у една жена, когато й се каже публично, че е дебела.

–––––––

Допълнение от 20/05/2018:

Препоръчвам книгата „Войната с храната„, на която съм редактор и автор на предговора (може да го прочетете тук), за да направите крачки в опознаването на проблема си.

Книгата може да намерите само онлайн. 

Причини, които говорят, че може би ти е дошло време за психотерапия

depression-supplements-break-the-link-with-anxiety1Първо правя уточнението, че преди да стана психотерапевт, се сблъсках челно с психотерапията като начин на осмисляне на живота и години по-късно реших да променя професионалния си път. Не съм мечтала да стана Фройд от гимназията – и може би по-добре – защото успях да събера личен опит в една много богата на характери и проблеми кариерна пътека, който днес ми помага много. Затова и към психотерапията имам погледа и на човек, който решава да потърси професионална помощ за разбиране… на самия себе си. Всъщност да ходиш на психотерапия е много лично занимание, защото основната тема си ти, не другите и това я прави толкова полезна. Ти и всичките ти лица; ти и твоите проблеми; ти и другите.

Всеки преминава през своите периоди на разочарования, тъга, тревоги и бърнаут, но понякога ситуацията просто има нужда от друго мнение, особено когато се повтаря често в живота ни. Юнг е написал „Докато не направим несъзнаваното съзнавано, ще наричаме това, което ни се случва Съдба“. Така в психотерапията оставяме сетивата си открити да разберем какво се е случва с нас, използвайки терапевта като фигура, която да е с нас в този процес. Затова и психотерапията не е белег на слабост – а обратното – на смелост, защото е решение да се срещнеш с онзи човек, който несъзнателно често избягваш – самия себе си. Психотерапията е обградени с митове, които ще опиша в някой пост скоро, но един от тях е честотата – в повечето случаи веднъж седмично е напълно достатъчна и за разлика от историите в книгите на Ялом, в България рядко продължава десетилетие. Психотерапията не се поема от здравната каса, но има достатъчно психотерапевти и школи, така че човек може да избира.

 

Но все пак – какви са знаците по пътя, които може би те насочват към записване на час. Ето няколко от тях:

Имаш необясними от лекарите болки в главата и стомаха или срив в имунната система. Когато сме емоционално натоварени, това се отразява на телата ни. Стресът се може да се прояви в много физически усещания – от разстроен стомах и болки в него, така и до главоболия, чести настинки, че и дори липса на желание за секс.

След силен стрес и бърнаут. Някъде около 40 – а може и преди това за отличниците – е възможно кризата да дойде неочаквано, но за сметка на това много силно. Преосмислянето на ценностите, целите и пътя е работа и иска време и разговори.

Проблеми в отношенията ти с другите. Повтарящи се ситуации в отношенията с другите – влизане във връзка с един и същ (неподходящ) тип партньор; нерешими конфликти в семейството може да са причина за среща с психотерапевт и последваща психотерапия. Понякога приятелите дават първия знак, като ти казват „Какво става с теб, много си променен/а“.

%d0%bf%d1%81%d0%b8%d1%85%d0%be%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b0%d0%bf%d0%b8%d1%8f-%d0%b4%d0%b8%d0%b2%d0%b0%d0%bdПреживял/а си нещо и не можеш да спреш да мислиш за него. Може да е нечия смърт или събитие, което се е случило само на теб, но продължава да размахва криле в главата ти. Времето има способността да лекува за много хора, но има и такива, които дори години след като нещо се е случило, то остава на видно място в тях. Скръбта може да наруши живота ти и да те отдръпне. Има и хора, които влизат в друга фаза – да станат свръх активни и дори не могат да спят. Това са също знаци, че е време за професионална помощ.

Разбито ти е сърцето. Това е моментът, в който човек се чувства едновременно и сам, и неразбран и с помощта на психотерапията може да се намери новата посока.

Използваш някаква субстанция. Ако откриеш, че пиеш повече или поемаш някакви успокояващи – дори билкови хапчета – в нарастващо количество – или дори с нетърпение чакаш да пиеш – това може да е знащ, че има нещо в теб, което не е намерило начин да излезе. Такава субстанция може да бъде и храната – промяната в апетита може да е знак, че нещо се случва. Както преяждането, така и приемането на малко храна са белези на това.

Паническите атаки. Връхлитат те и ти променят живота, защото смяташ, че си усетил дъха на смъртта. След поредица от посещения на лекарски кабинети, които те уверяват, че си напълно здрава и е по-добре да посетиш някой психолог, е време да намериш твоя.

Понякога си на едно издишане от искането на развод. Добър момент за започване на лична или семейна терапия.

Нещо бъркаш в отношението с децата. Усещането, че ти се изплъзва нещо във възпитанието – или че не можеш да разбереш детето и неговия свят, реакциите му към теб и другите дава сериозен повод за намирането на детски психолог.

Не успяваш да заченеш, а няма лекарски причини за това. Идването на бебето може да е трудно, а пречката да е някъде дълбоко в теб, дори отчаяно да искаш бебе. Психотерапията в тези моменти помага за търсенето на неосъзнаваните причини.

Предстои ти осиновяване. Твърдо съм на мнение, че осъзнаването на сериозността на решението е добре да бъде направено и с помощта на психотерапевт, ако имаш някакви съмнения за това сериозно намерение. Препоръчвам лекцията на Фани Давидова, юрист, в TEDxMladostWomen 2016 и когато излезе ще сложа линк към нея.

До: Теб, която страдаш от хранително разстройство

%d1%81%d1%8a%d0%bb%d0%b7%d0%b0Сигурна съм, че не ти е лесно, въпреки че не те познавам. Не знам какво точно се случва с теб. Обаче знам, че може по различен начин. Може. Може да се живее без болестта, може да се живее без мисълта за храната. Виждала съм го с очите си в кабинета ми. Чувала съм го, обсъждайки с други професионалисти случаи на излекувани. Всичко зависи от теб.

Сигурна съм, че ще има моменти, в които ще искаш да се върнеш към познатото, защото то ти дава онова, което те държи в болестта. Знам го. Ще има кризи, в които болестта ще е твоето сигурно място. Може да не си избрала да се разболееш, но ти ще трябва да избереш по кой път да продължиш, силна и нова.

Ще е бавно. Ще е трудно. Ще е дълго. Но победата, ах, победата има силен вкус, вкус, какъвто никога не си изпитвала толкова интензивно. Победата има вкуса на спокойствие. Победата има вкус на живот.

–––––––

Допълнение от 20/05/2018:

Препоръчвам книгата „Войната с храната„, на която съм редактор и автор на предговора (може да го прочетете тук), за да направите крачки в опознаването на проблема си.

Книгата може да намерите само онлайн. 

„Когато ми се роди син…“

„Когато ми се роди син, ще направя всичко наопаки. От третата му година ще му казвам: „Миличък! Ти не си длъжен да ставаш инжинер. Никой не те кара да ставаш и юрист. Не е важно какъв ще станеш, когато порастнеш. Искаш ли да бъдеш патоанатом? Добре! Футболен коментатор! Заповядай! Клоун в търговски център? Отличен избор!“.

И когато той стане на 30 и дойде при мен, този потен, оплешивяващ клоун с протекъл грим на петна по лицето и ми каже: „Мамо! Аз съм на 30 години! Аз съм клоун в търговски център! Ти такъв живот ли искаше за мен? Какво си мислеше, мамо, когато ми говореше, че висшето образование не е задължително? Какво искаше, мамо, когато ми разрешаваше вместо с математика, да излизам с тайфата?“.

А аз ще отговоря: „Миличък, но аз следвах твоите желания, не исках да те притискам! Ти не обичаше математиката, ти обичаше да си играеш с по-малки деца“. А той ще ми каже: „Не знаех докъде ще ме отведе това, бях дете, а ти – ти ми провали живота“ – и ще размаже с мръсен ръкав грима по лицето си. И тогава ще стана, ще го погледна и ще му кажа: „Значи така. В света има два типа хора: едни живеят, а другите си търсят виновни. И, ако не си разбрал това, значи си идиот“.

Той ще каже „ах“ и ще припадне. След това ще ходи на психотерапия примерно пет години.

Или… не така.

Когато ми се роди син, ще направя всичко наопаки. От тригодишна възраст ще му казвам: „Не бъди идиот, Влади, мисли за бъдещето. Учи математика, Влади, ако не искаш цял живот да не свързваш двата края.

И когато той стане на 30 и дойде при мен, този потен, оплешивяващ програмист с дълбоки бръчки на лицето и каже: „Мамо! Аз съм на тридесет. Работя в Гугъл. Работя двадесет часа на ден, мамо. Нямам семейство. Какво си мислеше, мамо, когато ми говореше, че хубавата работа ще ме направи щастлив? Какво целеше, мамо, когато ме заставяше да уча математика?“.

А аз ще му кажа: „Миличък, то аз исках ти да получиш добро образование! Исках ти да имаш всички възможности, детето ми“.  А той ще отговори: „За какво по дяволите ми са тези възможности, ако аз съм нещастен, мамо? Гледам клоуните в търговския център и им завиждам, мамо – те са щастливи. Можех да бъда на тяхно място, но ти ми провали живота“— и ще разтърка с ръце очите си. И тогава аз ще стана, ще го погледна внимателно и ще му кажа: „Значи така. В света има два типа хора: едните живеят, а другите през цялото време се оплакват. И ако не си разбрал това, значи си идиот“.

Той ще каже „ах“ и ще припадне. След това ще ходи на психотерапия примерно пет години.

Или по-различно.

Когато ми се роди син, ще направя всичко наопаки. От тригодишна възраст ще му казвам: „Аз не съм тук, за да ти казвам нещо. Аз съм тук, за да те обичам. Отиди при баща си, миличък, попитай него, не искам да бъда отново крайна“.

И когато той стане на 30 и дойде при мен, този потен, оплешивяващ режисьор с дълбоки руски очи, пълни със сълзи и ми каже: „Мамо! Аз към на тридесет години. Вече тридесет години се опитвам да те накарам да ми обърнеш внимание, мамо. Посветих ти десет филма и пет спектакъла. Написах книга за теб, мамо. На мен ми се струва, че ти е безразлично. Защо никога не си казвала мнението си? Защо винаги ме отпращаше при тате?“.

А аз ще му кажа: „Миличък, но аз не исках нищо да решавам вместо теб! Просто те обичах, а за съветите си имаш баща“. А той ще отговори: „За какво по дяволите са ми неговите съвети, когато аз питах теб, мамо? Цял живот се стремя към твоето внимание, мамо. Объркваш ме, мамо. Готов съм да ти дам всичко, стига да разбера, че мислиш за мен. Със своето мълчание, със своята отдалеченост, ти – ти ми провали живота“ – и театрално ще сложи ръка на челото си. И тогава аз ще стана, ще го погледна внимателно и ще кажа: „Значи така. В света има два типа хора: едните живеят, а другите през цялото време чакат. И, ако не си разбрал това, значи си идиот“.

Той ще каже „ах“ и ще припадне. След това ще ходи на психотерапия примерно пет години.

 

от Светлана Хмель, вижте оригиналния материал

 

 

 

Този текст е добра профилактика на нашия майчински перфекционизъм – стремежът да бъдем идеални майки! Отпуснете се! Както и да се стараем да бъдем добри майки… нашите деца винаги ще имат какво да разкажат на своя психотерапевт.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

….

Онлайн терапия – възможна ли е мисията?

%d0%be%d0%bd%d0%bb%d0%b0%d0%b9%d0%bd-%d0%bf%d1%81%d0%b8%d1%85%d0%be%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b0%d0%bf%d0%b8%d1%8fНищо не пречи да се опита, но лично аз работя онлайн само и единствено когато човекът е толкова далеч, че не може да дойде, например когато е в чужбина. За хора в страната работя само с посещения в кабинета ми или ако това не е възможно, то тогава съм готова да препоръчам колега, когото познавам в региона.

Плюсовете на онлайн терапията са много – удобно е, пести време и може, дори от далеч, да се възползваш от консултация с терапевт, който ти харесва – на родния ти език и разбиращ културните особености по-добре от този на място много често.

Добре, но въпреки че предлагам консултации онлайн искам да обърна внимание върху недостатъка. Нищо не може да се сравни с личния контакт – заради, което с хората, с които работя онлайн задължително се виждаме при прибиранията им в България.  Личното ми впечатление е, че заради опосредствания от технологиите контакт, има известно забавяне в продължителността на самата терапия – не голямо, но го има.

Но ако се върнем на плюсовете – ако решите, че искате да пробвате, то онлайн психотерапията е интересна възможност, която не би могла да навреди. Препоръчвам да минат поне три сесии, преди да прецените дали си пасвате с терапевта и да давате обратна връзка след всяка сесия.

За повече информация пишете на detelina dot stamenova at gmail.com

За англоговорящите, една статия за терапията по Скайп от The Atlantic