психология

Дисекция на токсичните връзки (РЕВЮ)

Книгата на д-р Саркис „Излекуване от токсични връзки“ е добро четиво за всеки, който се замисля дали… не „полудява“ или какво се случва, защо е изпаднал в състояние, в което се чуди какво става с него; защо въпреки че е правил всичко във връзката си с някого – партньор/приятел/родител, все е от кривата страна.

Авторката е клиничен психолог на частна практика, специалист по синдрома на дефицит на вниманието и хиперактивност, тревож­ност и нарцистично поведение. Книгата е написана четивно, с постепенен увод в темата и натрупване на информация. Д-р Саркис дава своето мнение какви са крачките, които да предприемете, когато се уверите, че сте част от такава връзка. Нейният опит, освен в кабинета й е, е базирана на практиката й като медиатор във Висшия съд на щата Флорида и е виждала проявите на токсични отношения в съда, особено в дела за попечителство.

Това е книга да самопомощ и тя ще е достатъчна за някои читатели, които са преминали в една или друга токсична връзка, за други може да е начало на разговор с психотерапевт. Още в началото се поставя въпроса какво представлява токсичната връзка и по какво да познаем токсичните хора, след което тя разглежда темата защо е трудно да се възстановите след токсична
връзка и как да продължите живота си нататък, като тя не избягва от темата за трудния живот с чувствата към токсичните хора и защо се получава така, че е възможно да ти е мъчно за токсичен човек, какво се случва в душата ти, за да има място за нови хора. Тя не пропуска и други две точки – как да не повторим отново същата ситуация, но с друг човек и – като психотерапевт – какво да търсите в един терапевт, как да го изберете и т.н.

Понякога такава „практичност“ дразни, сякаш всичко е просто и лесно – бум-бам и всичко е ок за нула време, но д-р Саркис успява да съчетае теория, познания и да не дава „решения“, а да посочва пътища. Което, според мен, прави книгата много полезна за всеки – мъж или жена, който има нужда да влезе в темата за токсичните взаимоотношения.

 

 

–-

Из въведението на книгата

Въведение

Когато майка ѝ пиела, Джейн знаела, че нищо не може да я направи щастлива. Понякога майка ѝ изпадала в ярост и говорела на децата си, че ѝ съсипали живота и би било по-добре да не ги е раждала. Като че ли обаче тя най-много мразела Джейн – спъвала я нарочно или я блъскала на пода и после я ритала. Един път дори заповядала на сестрата на Джейн да я ритне. По време на тези изблици бащата на Джейн или излизал от къщи, или отивал в другата стая и затварял вратата. „Старай се да на е я разстройваш“ – казал той на Джейн.

Когато пораснала, за Джейн хаосът бил нормалното нещо, дори ѝ носел чувство на комфорт. Здравословните връзки ѝ се стрували скучни. Била свръхчувствителна и ако някой повишал глас или креснел, тя се изключвала и изпадала в некомуникативно състояние. Джейн намирала спасение в отдаване на работата си. Приятелите ѝ ѝ казвали, че е работохолик. Когато обаче тя изгубила работата си, влязла в низходяща спирала.

***

Когато го наели на работа, казали на Хашим, че ще работи в сплотен екип. „Ние сме като семейство“ – уверил го новият му шеф. Хашим бързо разбрал, че наистина били като семейство, но лошо семейство. Колегата му Сал си присвоил заслугите от работата на Хашим, включително и по проект, по който Хашим работил шест месеца. Сал подмятал обиди на расова основа по адрес на Хашим и то достатъчно силно, за да ги чуе и той. Като нямало какво друго да направи, Хашим попитал колегите си дали имат проблеми със Сал. „Сал обикновено си набелязва една жертва – отговорила му Сара, а другите кимали, съгласни с нея. – Аз просто го игнорирам, но предполагам, че ми е по-лесно, защото не съм му на мушката.“

Един ден на работна среща Сал нападнал Хашим пред всички. „Не помагаш в офиса – казал Сал, – но не съм изненадан – ти си толкова мързелив, колкото всички очаквахме.“

На Хашим му писнало. „Това е тормоз, Сал – казал той директно. – При това не ме тормозиш само мен, тормозиш и други колеги.“ Като казал това, Хашим се огледал за подкрепа от колегите си, но те мълчали. По-късно един от колегите споделил с Хашим, че не казал нищо, защото го било страх Сал да не започне отново да се държи зле с него. Хашим отишъл при шефа, за да се оплаче от поведението на Сал, но шефът му казал, че Сал е „примерен служител“ и никога не е чувал някой да е имал проблеми с него. Хашим загубил спокойния си сън, започнал да се буди с чувство на страх. Сал твърдял, че Хашим тормозел него. Накрая Хашим бил принуден да си търси нова работа.

***

Когато Кен и Сабрина се запознали в гимназията, едно от нещата, които ги свързвало, били техните „кофти“ семейства; родителите и на двамата влизали в спаринг мачове всяка вечер. Без да го осъзнават, Кен и Сабрина следвали модела на родителите си и връзката им била драматична и с много конфликти. Понякога разправиите им прераствали във физически сблъсъци, но после винаги се сдобрявали и се чувствали по-силни от всякога. Мислели си, че са достатъчно силни, за да продължат връзката си от разстояние, когато отидат в различни колежи. И двамата смятали, че отношенията им са така „страстни“, защото са силно влюбени. Когато отишли в различни колежи обаче, Сабрина осъзнала колко по-спокойна се чувства, когато Кен не бил наблизо.

Кен усетил дистанцирането на Сабрина и започнал да ѝ звъни и да ѝ пише съобщения, изисквайки тя постоянно да му казва къде и с кого е. Започнал да качва в профилите си в социалните мрежи свои снимки от партита с разни момичета, за да показва как си живее живота. Сабрина се тресяла от ревност и изгубила съня си. Постоянно следяла профила му, оценките ѝ започнали да падат. Тогава решила, че е време да сложи край на тази връзка, написала му: „Аз бях дотук“, и блокирала телефонния му номер, имейла му и профила му в социалните медии. Още същата вечер Кен пристигнал пред сградата, в която живеела. Отначало тя си помислила, че щом е направил това, явно я обича много. Кен обаче започнал да крещи на паркинга и да я нарича с всякакви обидни думи. Тя седяла на загасени лампи в жилището си и не му отговорила. Кен започнал да ѝ праща съобщения от непознати номера. Сабрина винаги се разстройвала от тези съобщения и се чудела дали някога ще може да се успокои наистина.

***

Щом четете тази книга, вероятно намирате нещо общо с Джейн, Хашим или Сабрина, без значение дали става дума за романтична връзка, проблеми в семейството или на работното място. Дори отношенията с най-близките ви хора ще имат своите върхове и спадове. Но когато има съревнование, скандали, ревност, обиди, враждебност, насилие и контролиращо поведение, това е знак, че сте в токсична връзка.

Възможно е наскоро да сте приключили токсична връзка или пък да обмисляте да го направите. Животът след спасяване от токсична връзка може да е труден. Може да е наранена душата ви или да е накърнена самооценката ви. Може да изпитвате гняв, да се чувствате предадени. Може да се самообвинявате за нещо, за което не сте виновни. Може да се чувствате затънали в блато и да не знаете как да продължите напред. Възможно е и да сте наясно в какви отношения сте, но да не сте готови да ги приключите, или да не можете да го направите по логистични или финансови причини.

Възможно е да четете тази книга не заради себе си. Може да сте клиницист с пациенти, които са жертви на домашно насилие или са част от дисфункционални семейства. Може да се грижите за някого или да обичате някого, който има токсична връзка. Книгата няма ви помогне да решите проблема на този човек вместо него, но ще ви покаже как да му помогнете и как да го подкрепите.

Какъвто и да е вашият случай, искам да ви кажа, че вашите чувства са напълно нормални и е изцяло във ваша власт да поемете контрола. Вие имате силата да се излекувате и да започнете по-добър живот.

Как стигнах до тази тема?

Зная какви щети причинява една токсична ситуация, познавам и моделите на поведение на токсичните хора, и то най-вече парадигмата „идеализиране, обезценяване, отхвърляне“, емоционалното насилие и газлайтинга (всички тях ще опиша подробно в глава 1). Последната ми книга – „Газлайтинг: Как да разпознаем манипулаторите и емоционалните насилници и да се освободим от тях“, изследва газлайтинга във всичките му форми, така че читателите да могат да идентифицират вредните взаимоотношения и да се спасят от тях. В двайсетгодишната си практика наблюдавам ръст в броя на случаите на газлайтинг, независимо дали става въпрос за партньорски отношения, семейни, или служебни. Жертвите на този тормоз търпят едни и същи модели на поведение – токсичните хора първоначално ги примамват и зарибяват, а след това внезапно ги отблъскват. Много клиенти отиват на първото си посещение при психотерапевт, чудейки се дали самите те не са токсичният човек във връзката, въпреки че поведението на другия без колебание може да се квалифицира като неуместно и дори опасно. Когато терминът газлайтинг стана по-популярен, повече клиенти започнаха да споделят за своите преживявания. Имаше случаи, при които хората са били в токсични връзки от години, опитвайки се да се освободят от тях, но само са затъвали все по-дълбоко в блатото. За да могат да съградят живота си наново, те трябва да ограничат или да спрат напълно контакта с токсичната личност. Когато поведението, което са търпели години наред, бъде назовано с име, те могат да го идентифицират и да се дистанцират от него.

Целта, с която написах книгата за газлайтинга, бе да помогна на жертвите на това поведение да го разпознаят и да се изтръгнат от вредящата им връзка. Настоящата книга продължава от там, където свърши предишната – изследва начините да се предпазите, да се излекувате и да избягвате в бъдеще токсичните отношения.

 

–-

 

Още по темата

Откъс от книгата в моя блог (защо може да помогне воденето на дневник)

Видео в YouTube на д-р Саркис, в което тя обяснява защо хората със синдром на дефицита на вниманието (ADHD) са по-податливи на токсични връзки, на английски, има субтитри

 

 

 

 

Photo by Engin Akyurt

 

За олиото, ирационалното и психологията

Днес с Петя Дикова в Тази неделя по bTV говорихме за  случващото се в супермаркетите и съществуването на нещо, което се определя като „масова психоза“ върху олиото и бензина, въпреки че според мен е по-точно да го наречем „масова хистерия“.

При масова истерия хората от група започват да вярват, че може да се случи нещо опасно или страшно приемат, че заплахата е реална, защото чуват информация за това от няколко човека или защото отговаря на техния опит. По-възрастното поколение е живяло в периоди на липса на някои основни стоки – и тук като подобни са зимите на 1990; 1996-7, както и едни легендарни опашки за бензин, при която хората стояха с дни и километри, докато стигнат до колонките, се оказват запечатани в съзнанието. Вижте тук снимки от 1993 година в сайта „Изгубени в прехода“.

Поради заплашващата заблуда голяма група хора преживяват чувство на тревога, опасност и се разстройват, като решават да действат и да вземат това, което мислят за изключително нужно в момента, дори да е олио. Ирационално е и това, че се обявява промоция на тази стока в  момент, което допълнително събужда „ловното“ и ето как се стига до двоен подтик – изгодно е да се купи и може да го няма скоро, като в случая от вчера.

С други думи, заплахата, независимо дали е реална или въображаема, предизвиква колективна тревожност.  Хората, които изпитват страхове от липса на всяка една стока – включително и на тоалетна хартия преди две години, в живота си може да са много рационални и подредени хора, докато в случая за околните поведението им е необяснимо, сякаш са водени от неподвластна на разума емоция.

Ирационално ли е това поведение?

Хората са непрекъснато във вътрешен диалог между разума и… емоциите си. Последните две години бяха много трудни в емоционално отношение за много хора и автоматичната реакция при страх и тревожност е взимането на най-простото възможно решение – купувам, вместо обмислянето на случващото се, включително и въпроси и разсъждения като „имам ли нужда от толкова олио“ и „бензин, който се съхранява в туби повече губи качествата си, защото е летлив“.

Емоционалните реакции, когато се сме пред някакво решение или действие се изразява като ирационално поведение. И тук всички може да се сетим как ни е казвано – и не винаги сме го спазвали – „преди да направиш нещо, преброй до 100“.

Много зависи и как ни е представена едни информация, за да решим как да действаме. Повечето хора биха избрали да направят онова, което би им донесло 40% успех пред това, което би им дало 60% риск от неуспех, въпреки че двата израза практически означават едно и също.

С този въпрос се занимава както психологията, така и невронауката. Частта от мозъка, наречена амигдала контролира нашите емоции и има данни, че тези, при които префронталната кора – друга част на мозъка, има по-голяма мозъчна активност, са по-способни да изключат емоциите си. В този ред на мисли, всички сме склонни към ирационално поведение, само има разлика в броя случаи. Затова да осъзнаваме, че всички сме склонни към ирационално мислене – и поведение, е началото на това да имаме поне някакъв контрол върху него.

На български е издадена, но не виждам да е налична в онлайн книжарниците книгата „Придвидимо ирационални“ на Дан Ариели, който е ключов автор в изследване на ирационалното поведение на хората. Сайтът на Дан Ариели е в линка.

 

Купуване на… бъдеще

Когато си купуваме знаем, че имаме бъдеще. В свят на изненади, ти си подготвен. Но няма нужда от такова поведение – следващият, който види  празен рафт, ще си каже „о, има проблем“. Ако минете покрай няколко бензиностанции с много коли – и вие ще помислите какво не знаете или ще се изплашите, че резервоара ви е до средата. Това се случва заради настройките ни да взимаме решения на база получена информация, дори когато тя идва от грешни източници – какво имам предвид? Когато има недомлъвки, не вярваме на официалните източници на информация и разчитаме на „казано на ухо“ е много вероятно да си съставим картина, която да е базирана на информация, не задължително вярно. Затова и способността ни да отсяваме информационните източници е ключ за по-адекватно поведение. Решението може да бъде отстраняване – като не следвате или не четете или не слушате източници, чиято информация се оказва невярна, защото иначе попадате в капана на това да чуете нещо няколко пъти и то да стане „истина“ за вашите емоции.

 

 

 

.

Photo by RODNAE Productions from Pexels

 

Как да говорим с децата за коронавируса

Този пост е базиран на материала на Американската академия по детска и юношеска психиатрия Talking to Children About Coronavirus (COVID19), чийто автор е д-р Дейвид Фаслер, член на академията, детски и юношески психиатър с практика в Бърлингтън, Вермънт, професор по клинична психиатрия в University of Vermont Larner College of Medicine, в bold с допълнения от мен в италик.

Говоренето с децата не е приумица, нито ще им навреди – те разбират достатъчно много, дори най-малките – но ако не говорите, създавате възможност страховете им за неказаното, липсващото, да създаде фантазии и страхове, които сега и в бъдеще може да ги плашат повече, отколкото един или много разговори. Тъмното и неясното са много по-страшни, отколкото разговора. Ако самите вие сте много притеснени и ви е трудно да мислите за друго, погрижете се първо за себе си – с лекари по притесненията, каквито са психиатрите или краткосрочна психотерапия, защото децата естествено имитират вашето поведение и то може много да им повлияе и уплаши. Достатъчно е децата да бъдат уверени, че правите най-доброто за тях, това е им стига, за да са спокойни.

Родители и учители са пред предизвикателството да обсъждат темата за коронавируса с малки деца. Въпреки че темата е трудна, тя е и важна, заради което има няколко отправни точки, които бяха посочени в документ на Академията, който споделям с допълнения.

Кризисните ситуации в общественото здраве са трудни за всички, заради което разбираемо, много деца се чувстват уплашени и объркани. Като родители, учители и грижовни възрастни можем най-добре да помогнем, като слушаме и отговаряме по честен, последователен и подкрепящ начин. За щастие повечето деца, дори и тези, които са преживявали вече травма от траур или са били хронично болни, са доста издръжливи. Въпреки това, създавайки отворена среда, в която те се чувстват свободни да задават въпроси, можем да им помогнем да се справят със стресови събития и преживявания и да намалим риска от трайни емоционални затруднения.

1. Създайте отворено и подкрепящо пространство, в което децата да могат да задават въпроси. В същото време най-добре е да не насилвате децата да говорят с вас, ако и докогато не са готови.

Някои насоки: това е времето, дори да е няколко минути, в което не се занимавате с други неща – например вървите сами към спирка, магазин и т.н. Опитайте се да не провеждате раговора твърде късно вечерта (за да не се събуди през нощта). Оставете детето да води разговора или разговорите и се старайте да давате кратка, но съществена информация – например „да, има болни, следим какво става“. Ако можете, спестете конспиративни теории и т.н.

2. Отговаряйте на въпросите честно. Децата често знаят или ще разберат, ако ги заблуждавате, което ще повлияе на доверието, което имат към вас.

Някои насоки: Ако не знаете отговора на въпроса, по-добре да кажете „не знам“ и използвайте момента да проверите на сайт от типа на този на МЗ или на СЗО за информация.

3. Използвайте думи и концепции, които децата могат да разберат, като се стараете обяснението да е подходящо за възрастта и етапа на развитие на детето.

Някои насоки: Колкото е по-малко детето, толкова по-малко може да разбере темата, но може да усети страха ви. В същото време, преди тийнеджърските си години, децата са завършени егоисти и липсата на емоционална интелигентност понякога изглежда шокираща за възрастните, затова не тълкувайте превратно поведението им като безотговорно и т.н.

Направете миенето на ръце забавно – купете сапуни, които се пенят повече и пейте „Хей, ръчички“, класическа песен, изключително уместна в момента, дава и настроение. Ето как във Виетнам информират и убеждават деца и възрастни какво да се прави (песен с превод на английски)

Спрямо възрастта му, детето може да знае, че хората умират и да разбира какво означава точно това. Концепцията за смъртта при децата варира спрямо годините и етапа на развитие, в което е. Вместо да влизате в темата за смъртта, може да обърнете раговора към това, което се прави, за да бъдат предпазени от болестта – например: „децата се разболяват по-рядко от възрастните…“, „когато си мием ръцете редовно и се храним здравословно, това ни помага да сме здрави…“.

Създаването на ред и задачи – например кой след кой си мие ръцете, кой е отговорен за това да има сапун и кърпи дава усещане, че те участват и за контрол над ситуацията. Когато всеки има отговорности, планове и задачи, това намалява стреса и тревожността.

4. Помогнете на децата да намират точна информация – например на сайта на Световната здравна организация.

Някои насоки: Целта е да тествате дали децата знаят неща, които са неверни. Може да попитате детето, ако е по-голямо: „Говорите ли си с приятелите си за вируса? Какво казват те?“. Ако е по-малко въпроса може да звучи така „Чувал ли си големите да говорят за болестта, която сега се разпространява?“.

5. Бъдете подготвени да повтаряте информацията и обясненията си по няколко пъти. Някои части от информацията може да е трудна за приемане или разбиране. Задаването на един и същ въпрос отново и отново може да бъде начин за едно дете да се успокоява чрез думите ви.

6. Дайте възможност на детето да изрази своите мисли, чувства и реакции. Оставете ги да знаят, че техните въпроси и притеснения имат своята важност и съответстват на времето.

Някои насоки: Ако детето ви се разболее или каже, че го боли гърлото или се прокашля се опитайте да запазите спокойствие. Много вероятно е да се изплаши също толкова, колкото и вие, но всъщност симптоматиката на болка в гърлото, температура или кашлица може да е също така грип или настинка. Тук също така бихте могли да им обясните това, което вече знаем за вируса – а именно, че той рядко поразява деца, но бъдете разбиращи техните притеснения, без да им внушавате и своите.

7. Запомнете, че децата имат склонност да приемат лично ситуацията. Например те може да се тревожат за своето собствено здраве или това на най-близките им хора и приятели, както и за тези, които пътуват или живеят надалеч.

Някои насоки: Ако чуят, че възрастните хора по-често може да се разболеят – както е и случая с първите разболели се в България им дайте възможност да се чуят по телефона или скайп с баби и дядовци, ако не са наблизо.

8. Успокоявайте ги, но не давайте нереалистични обещания.

9. Нека децата знаят, че има много хора, които помагат на засегнатите от коронавируса. Това е добра възможност да покажете на децата, че когато се случва нещо страшно или лошо има хора, които помагат.

Някои насоки: Може би сега не е време точно пред тях да споделяте личното си мнение за състоянието на здравната система в страната, ако то е крайно негативно. Да кажете, че лекари и учени работят за решаването на проблема с вируса е необходимия минимум, за да ги успокоите.

10. Децата се учат, гледайки родителите и учителите си. Те следят как вие откликвате на новините за заразяванията, както слушат разговорите ви с други възрастни.

Някои насоки: недейте да казвате „ти не се притеснявай“. Ако не се притесняват, ще започнат да го правят, защото нещо става. Опитайте се да им обясните повече, че ще запазят здравето си, отколкото, че ще се разболеят. Например: „Мием си ръцете, за да сме здрави“, а не „Измий се, за да не се разболееш“.

11. Не оставяйте децата да гледат твърде много телевизия с плашещи образи. Повтарянето на такива сцени може да са смущаващи и объркващи.

12. Децата, които са били болни от сериозни болести или са губили близки са по-уязвими от образите или новини за починали хора. Тези деца може да имат нужда от по-голяма подкрепа и внимание.

13. Децата, които са твърде заети с въпроси или опасения за коронавируса трябва да бъдат насочени към детски психолог или друг специалист. Други знаци, които показват, че детето има нужда от по-голяма помощ включват: повтарящи се нарушения на съня, натрапчиви мисли или притеснения, разсеяност, по-голяма от обичайната; капризи и недоволства, отново повече от обичайните, повтарящи се страхове от болест или смърт, нежелание да се разделят с родител или родителите или нежелание да посещават училище. Ако подобно поведение продължи, помолете педиатъра, общопрактикуващия лекар или училищния психолог да ви насочи към подходящ специалист.

14. Въпреки че родителите и учителите могат да следят актуалните новини с интерес и внимание, повечето деца просто искат да бъдат деца. Те може да не искат да мислят какво се случва в цялата страна или другаде по света. Може да предпочитат да играят на топка и т.н. И това също е нормално. Децата са деца.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Фейсбук страница на Световната здравна организация, клон България с материали на български

Листовка на СЗО Как да помогнем на децата да преодолеят стреса при евентуална епидемия от коронавирус, публикувана в 24 часа (pdf)

Изчерпателен материал от сайта на вестник Сега (добавен към поста на 10 март 2020)

Често задавани въпроси и отговори за коронавирус (COVID-19) и децата (Източник: CDC)

Децата по-податливи ли са на вируса COVID-19 в сравнение с общата популация и как може да се предотврати инфекцията?

Не, няма доказателства, че децата са по-податливи. Повечето потвърдени случаи на COVID-19, съобщени от Китай, са възникнали при възрастни. Съобщава се за инфекции при деца, включително при много малки деца. От ограничена информация, публикувана от предишни тежки остри респираторни синдроми на коронавирус (SARS-CoV) и коронавирус в Близкия изток, респираторен синдром (MERS-CoV), инфекцията сред децата е сравнително рядка.

Различава ли се клиничната картина на COVID-19 при деца в сравнение с възрастните?

При малкото случаи на деца със COVID-19 в Китай са описани симптоми, подобни на настинка, като треска, хрема и кашлица. Стомашно-чревни симптоми (повръщане и диария) са съобщени за едно дете със COVID-19. Тези ограничени доклади предполагат, че децата с потвърден COVID-19 обикновено са имали леки симптоми и въпреки че са съобщени тежки усложнения (синдром на остър респираторен дистрес, септичен шок), те изглеждат че ще бъдат редки.

Има ли при децата повишен риск от тежко заболяване, заболеваемост или смъртност от инфекция COVID-19 в сравнение с възрастните?

Има много малко съобщения за клиничните резултати при деца с COVID-19 към днешна дата. Ограничени доклади от Китай предполагат, че децата с потвърден COVID-19 могат да са с леки симптоми и въпреки че са съобщени тежки усложнения (синдром на остър респираторен дистрес, септичен шок), те изглеждат редки. Въпреки това, както и при други респираторни заболявания, някои популации на деца могат да бъдат изложени на повишен риск от тежка инфекция, като деца с протичащи едновременно заболявания.

 

 

Photo by Jennifer Murray from Pexels

 

 

 

 

 

Изследването ANGI: точка на пречупване за разбирането на болестта анорексия невроза

С вълнение ви представям дълго чаканите изводи от ANGI. Според авторите на изследването е достигнато до инфлексна точка. С този термин от математическия анализ те искат да означат момента, постигнат и при изследването и на други психични разстройства, при който ще се промени значително разбирането за заболяването на база на събраните данни.

В изследването основна точка са генетичните фактори, свързани с анорексия нервоза, както и това, че те също влияят на физическата активност, което може да помогне да се обясни тенденцията хората с анорексия нервоза да бъдат високо физически активни. Това е нещо, което ние знаем, но тук данните се разбира, че причината не е „психологическия импулс с цел удовлетворение на друго желание, например отслабване“, а е част от цялата биологична страна на въпроса. Революция!

Първото значимо откритие е, че са идентифицирани 8 области на генома, значително свързани с анорексия нервоза, върху хромозомите (най-близкия ген) 1 (PTB2), 2 (ASB3, ERLEC1), 3 (FOXP1 и NSUN3), 5 (CHD10) , 10 (MGMT) и 11 (CADM1). Това е само началото, тъй като се очаква стотици гени да са съучастници за развитието на анорексия нервоза.

Второто е, при хората с анорексия нервоза има сходство в метаболизма (включително при гликемичния индекс), липидите (мазнини) и антропометричните данни (получени през телесни измервания), като е ясно, че не се дължат на генетични фактори, които влияят върху индекса на телесната маса.

Тези две отделни заключения, направени въз основа на събраните данни, навежда учените да заключат, че анорексия нервоза може да се приеме за „метаболитно-психиатрично разстройство“ и че ще бъде важно да се вземат предвид и метаболичните и психологичните рискови фактори при проучване на нови възможности за лечение на това потенциално смъртоносно заболяване.

Друг важен резултат от събраните данни е, че освен гени, които спомагат за развитието на АН има и модел на генетичните корелации, наблюдавани при психичните разстройства. Генетичните корелации, т.е. връзките между различните заболявания на генетичен признак показват, че генетичната основа на анорексия нервоза се припокрива с други психични разстройства като обсесивно-компулсивно разстройство, депресия, тревожност и шизофрения. Тази информация не е нова за хората в областта, но че данните категорично потвърждава предишните проучвания.

Объркващото поведение и трудното обяснение

Факт е, че чисто социокултурните обяснения не могат да опишат в цялост анорексията и хората, които страдат от нея. Въпреки мита, че за всички анорексици слабото тяло е целта, това далеч не е така, когато се влезе в дълбочината на темата, особено когато терапевта (лекар или психотерапевт) и пациента са в разговор, пълен с доверие. 

Със сигурност стремежа към един идеал на тяло може да е начало на пътя към анорексия, но не отговаря на въпроси като „а защо всички не сме 43 кг, въпреки че сме подложени на едни и същи стимули от средата“ .

По-голямото внимание върху разбирането на метаболитните аспекти на заболяването ще позволят да бъдат разработени по-ефективни интервенции, които да са приемливи за пациентите и имат траен ефект. Психологическият феномен на гладуването и генетичният компонент са факти, които обясняват противоречиви събития, които се наблюдаван, като смесените чувства на това да не харесват тялото си, но да не искат да напълнеят, или да им е трудно да се хранят.

Също така не винаги може да бъзде обяснено досега защо има хора, които след медицинска интервенция губят тегло, което им е много трудно да възстановят и психологическата травма от операцията например не е е нито обяснение, нито има ефект влизането им в терапия.

Всеки, който е работил с пациенти с анорексия знае, че има такива, които наистина искат да се хранят и желанието не е само декларативно, но една невидима бариера в тях ги спира, и това не е поза. В много случаи това завършва фатално, но именно изследване като това би могло да ни помогне в психообразованието и обяснението на процесите в тялото и мозъка на човека. Специалистите търсят отговори на въпроси като: как хората с това заболяване достигат и поддържат такива ниски тегла? Как да успяват да живеят с отрицателен енергиен баланс (изразходват повече калории, отколкото консумират)? Как е възможно да намаляват на тегло бързо при определени ситуации, дори когато и без това са със свръхниско тегло? Когато започнат възстановяване и се хранят, защо начина на изгаряне на калории е толкова непредвидим?

Важните стъпки пред всеки засегнат

Поддържане на тегло. Кардинално важно за лечението е възстановяването и поддържането на здравословно тегло, но когато това е трудна част, която следва да е част от цялостно лечение, подцел е частично възстановяване на теглото и частична нормализация на храненето.

Избягване на отрицателен енергиен баланс. По време и след лечение, дори при пълно възстановяване следва хората да бъдат внимателни и да следят да поемат толкова калории, колкото изразходват. Това изследване дава насоки, че може би отрицателният енергиен баланс е в състояние да отключи метаболитен процес, който води до анорексия нервоза. Ако някой в семейството или вие сте страдали от анорексия нервоза, това е достатъчна причина да приемете, че това е част вашето здравно наследство и следва да бъдете бдителни.

Генетичният риск. Генетиката не е съдба, но е факт, с който следва да се съобразите. Специално това искам да бъде прочетено от родители, които решават от безсилие да обвинят децата си, че са „виновни“. Анорексия нервоза е комплексно заболяване, което се повлиява от стотици, а може би в края на проучванията ще се окаже и хиляди гени, както и от факторите на околната среда.

Рискът от развитие на анорексия може да бъде приет като комбинация от четири фактора: генетични рискови фактори, генетични буферни фактори, рискови фактори за околната среда и буферни фактори за околната среда. За да стане още по-сложно ще добавим накрая и епигенетични фактори.

В миналото основа е било идентифицирането на екологичния риск и буферните фактори. Сега се добавя възможността за количествено определяне на генетичния риск, но още не може да се оцени влиянието на генетичните буферни фактори. Напълно е възможно лице (мъж или жена) с висок генетичен риск за анорексия нервоза никога да не развие болестта – поради наличието на генетични и/или екологични буферни фактори. По същия начин, човек с нисък генетичен риск за анорексия нервоза може да развие заболяването в присъствието на предимно рискови фактори на околната среда. Така че нито генетиката, нито околната среда са съдба. Родителите, които са страдали от хранително разстройство, следва от една страна да бъдат внимателни към храненето си, към реакцията си на стрес и към поведението на децата си, като в бъдеще е добре да посетят и генетичен консултант. Като цяло е добре родителите да балансират (да, трудно е) между свръхчувстителност и спокойствие за признаци на хранително разстройство. Ако сте загрижени за детето си, най-добрият вариант си остава работата с лекар-нутриционист или психолог, за да овладявате тревожността и следите собственото си отношение към храната и да овладявате тревожността, но и да не си затваряте очите. Това е активна област на научните изследвания.

Все още не се знае е в подробности каква е ролята метаболизма в случая, но резултатите водят до извода, че тепърва има какво да разберем в тази посока и след това за всеки засегнат да може да бъде изследван, за да се определи какъв тип е анорексията, която носи, и оттам да се насочва в посока, която би била най-ефективна – лекарствен, дали ще е семейна терапия или някакъв друг, адекватен начин. Ето едно поредно потвърждение, че ефективното лечение е възможно като взаимодействие на лекари и психотерапевти!

В бъдеще време

На базата на това изследване и последващите ще може да бъде изчислен индивидуалния генетичен риск от болестта. Когато има възможност да бъде предвидено заболяването и какъв е риска, тогава може да бъдат проведени срецифични интервенции с цел заболяването да не стане хронично или остро. „Това е важен компонент от индивидуализираната медицина“, казват изследователите. С увеличаването на изследваните лица, учените ще може да установят с още по-голяма точност типа или типовете клетки и невронни мрежи, които са прекъснати или дисфункционални при хора с анорексия и тогава ще може да се въздейства върху всички компоненти, разбирайки се биологичната страна на въпроса, което е особено важно при анорексия нервоза, защото „няма лекарства, които да са ефективни при нея“, цитатът е на д-р Патрик Съливан, който е председател на координационния комитет на PGC.

За изследването

Събрани са ДНК проби от 13,363 лица, страдали от анорексия нервоза в някакъв момент от живота си, заедно с контролна група от 9,342 лица, която е подбрана по родствен и географски принцип. Работата започва през януари 2013 и приключва през юли 2016, през което време се събират кръвни проби и клинична информация в пет страни. За изследователите ANGI е важно начало, но е само начало, защото още приемат че размерът на нашата извадка е все още доста малък. Тяхната цел е да добавят още и още данни, давайки за пример проучванията в областта на депресията, които вече имат база данни с над 250 000 участника. Генетиците, изучаващи връзката височина с тегло, имат над 750,000 лица. При натрупването на данни за шизофренията е помогнало значително за разбирането на болестта увеличаването на броя хора в извадката, въпреки че това е една от най-добре проучените болести изобщо. Крайната цел от данни е за 100,000 лица е – цифра, която The Psychiatric Genomics Consortium (PGC) иска да приложи към всички основни психиатрични заболявания. „Обяснението на нуждата от толкова големи бази данни при този тип заболявания е, че няма нямаме тъкан, която да изследваме – просто не знаем „къде се намира анорексията“ и с работата с много хора ще ни е много по-лесно да локализираме заболяването, за разлика от синдрома на раздразненото черво или рака на простатата“, обясняват учените. Това изледване е от типа GWAS (genome-wide association study), което цели да види дали има статистическа зависимост и дали заболяването и до каква степен се дължи на гените и на кои от тях, ако такава връзка бъде открита. Резултатите от пробите на ANGI с други проби води до сравнение на геноми на 6,992 лица с анорексия нервоза и 55,525 контроли от 17 страни в Европа, Австралия и Азия и Европа.

Изследването Anorexia Nervosa Genetics Initiative, което беше публикувано под заглавието “Genome-wide Association Study Identifies Eight Risk Loci and Implicates Metabo-Psychiatric Origins for Anorexia Nervosa” излезе в списание Nature Genetics на 15 юли 2019. То е нициатива на The Klarman Family Foundation и включва работа на учени от University of North Carolina at Chapel Hill, САЩ; Karolinska Institutet, Швеция; Aarhus University, Дания; and Berghofer Queensland Institute for Medical Research и University of Otago, Нова Зеландия.

 

 

 

 

 

 

 

 

.

 снимка: Pexels

Какво да правите, когато малкото ви дете ви каже „не те обичам“

“Родителите трябва да знаят, че каквото и да правят, давайки най-доброто от себе си, те винаги ще правят грешки в очите на децата. Дори най-любящият родител в даден момент може да стане причина за някакво страдание у детето. Ако то тогава заяви: „Не те обичам“, отговаряме: „Това няма никакво значение – ти не си се родил, за да ме обичаш.“ На шест-седемгодишна възраст вече е късно да критикуваш родителите си. Те сигурно често слушат упреци от страна на детето, но в повечето случаи това не би трябвало да промени тяхното поведение, защото имат задачата не да му се харесат, а да го възпитават.

Ако с израстването детето продължава да се стреми непременно да угоди на родителите си и смята, че те винаги са прави и справедливи, такова дете е в лошо здравословно състояние. Колкото по-способно е да показва враждебност, примесена или редуваща се с обич към своите родители, толкова по-добро е неговото душевно състояние. Това показва, че в отношението му към родителя е преодоляна инцестната връзка и пълната зависимост.”

Цитат от книгата на Франсоаз Долто, „Основни етапи на детството“

Франсоаз Долто е френска психоаналитичка, а конкретно тази книга, която е сборник от статии, публикувани основно през 40те и 50те години, продължава да е актуална – и полезна

Психоаналитикът Стивън Грос: Научете се да губите

12 май 2017, петък следобед, Хотел Downtown

В приглушената светлина на лобито на хотела съм седнала на дивана до Стивън Грос, психоаналитик, направил изключително впечатление в световен мащаб с дебютната си книга Осъзнат живот (Как изгубваме и отново намираме себе си), Colibri, 2017. Книгата съдържа 30 истории на негови клиенти и ще се отличи пред добрия читател с изчистения си стил. Невидимото за очите са 25 години практика и над 50,000 часа в кабинета му преди да бъдат отпечатани. Преведена на над 30 езика, книгата е съпровождана с високи оценки на всеки книжен пазар, на който излиза, и бляскавите оценки имат своите сериозни основания. Първото ми впечатление на живо от него е, че мога да му се доверя – безценно за психоаналитик, а след края на срещата сe чувствам щастлива, че можах да прекарам време с него на живо, освен с книгата му, и имам точки от разговора ни, които ще запомня и към които ще се връщам.

Наскоро публикувах в блога си статия за усещането за провал, което някои хора изпитват, когато решат да опитат с психотерапия…

Някои хора са порастнали с идеята, че това е провал. Всъщност бих казал, че един от знаците, че някой се нуждае от помощ е неговата невъзможност да поиска такава. И в края на една добра терапия, аз смятам, че съм помогнал на пациентите си, ако когато умра или те се преместят да живеят другаде, те биха потърсили помощ, когато имат трудности. Така че способността да поискаш помощ е много важна и някои хора не я притежават. Много хора смятат, че трябва да свършат нещата сами. Едно от нещата, за които става въпрос в книгата ми е „тиранията на „трябва“. „Трябва да успея с това“, „Трябва да успея да преодолея траура си към някого, когото обичам“, „Трябва да успея да преодолея депресията си от загубата на работата си“ и това „трябва“ ги прави още по-депресирани. Те си мислят „трябва да съм тук, но се чувствам тук“ и в дупката между това как мислят, че трябва да се чувстват и как реално се чувстват, стои депресията.

В книгата си имате историята на човек, който иска да се промени, без това да е свързано с промяна. Какво е толкова трудно в този процес за съвременните хора – или за хората изобщо, независимо от времето или място – да започнат своята лична промяна?

Забавно е, че при цитата в книгата ми „„Искам да се променя, но не и ако това включва промяна“, не казвам кой е автора на думите. Много от пациентите ми казват „Това бях аз, нали?“. Всеки си мисли, че той е автора. Мои приятели също си мислят, че са ми го казали. Всички познаваме това усещане. “Искам да сваля килограми без да правя упражнения”, “Искам да оставя телефона настрани, защото ме разсейва от общуване с приятелите ми или семействотои откриваме, че ни е трудно да го направим. Една от причините защо промяната е трудна е, защото тя води до загуба. За да имаш нещо ново, трябва да оставиш старото. Ние се раждаме, оставяйки утробата, отивайки в света; оставяме гърдата, за да поемем твърда храна; оставяме майките си, за да отидем на ясла или детска градина; оставяме училището, за да отидем към света; в определен смисъл оставяме рожденото си семейство, за да имаме връзка и да се оженим. Това са необходими загуби. Имам чувството, че някои хора изпитват трудности да приемат реалността на загубата. Това е една от темите в книгата, която съдържа 30 истории. Първите от тях са от началото на кариерата ми, последните са повече за смъртта и умирането. Също така книгата е като пътешествие, анализ на самата терапия, научаването на нещата с напредването на книгата. Но едно от тях е появата на загубата и нашата съпротива към загубата.

Страх?

Да, това е страх, но също така е страх от приемане на реалността, че в определен етап не сме на 18, 30 или 40. В крайна сметка трябва да приемем нашата реалност.

Връщайки се в годините назад човек поглежда и вижда какво е могъл да промени и какво не е. Веднъж в кабинета си чух думите „излиза, че всички правила, по които съм живяла, са погрешни“

Хората имат своите системи за справяне. Това могат  да са пиенето, може би порнография, може би работохолизъм, твърде много фитнес и физически натоварвания или непрекъснати пътувания, които хората си взимат като антидепресанти и те не искат помощта на терапевта, за да се променят, но за да продължат по стария си начин. Те искат от вас да продължат да правят тези неща без чувството, че те трябва да обичат някого, че са загубили някого и че трябва да са тъжни или депресирани и затова те правят тези неща – за да не се чувстват зле. Така че трябва да им посочите, че те няма да се почувстват по-добре, ако искат помощта ви, за да имат извинение да продължат ходят на проститутки или да пият. И понякога казвам нещо като: „Виж, можем да продължим да се виждаме, но усещам, че не си истински заинтригуван от терапията и това, което ще се случи след година или две е, че промяната няма да е стабилна и няма да продължи“. Понякога хората ме чуват и се опитват да се променят. Но понякога хората трябва да се провалят – нещата да се влошат и да се върнат страдащи. Тази мъка е полезна, защото мотивира хората за промяна. Да си нещастен, разстроен или страдащ, не е лошо от моя гледна точка, защото тези хора имат по-голямо желание да се променят...

Това е като илюстрация на думите Ви, че не сте мил с клиентите си!

Да. Не съм. Но аз мисля, че ако казваш на хората верни неща, трябва да намериш начина да го направиш с емпатия. Много хора имат добри психологически прозрения, някои хора разбират добре другите. Мисля, че работата на стивън грос осъзнат живот книгапсихотерапевта или психоаналитика е много повече от това да разбере някого, а е да разбере как другия слуша. Да разбереш как другия слуша, е начина да го накараш да те чуе, и да използва казаното за себе си. Понякога може да е доста трудно, по-често помагаме да видят тревожността и страха си, защото имат тази тревожност или страх, заради която правят тези неща – като пиенето, за да не изпитат нещата, които ги плашат. Казвам това, може би защото някои хора имат представата за психотерапията като топло и уютно местенце, където е мило и приятно, но ако е такова, аз не си върша работата да връщам човека в реалността, която го плаши. Една от тях разказвам за Скрудж (от новелата на Дикенс „Коледна песен“ – б.а.) и преследването на миналото, настоящето и бъдещето. Аз показвам на хората аспектите в техния живот, които те не искат да видят. Не за да ги плаша, но за да ги отблъсна – като прави сам Скрудж – от тези аспекти (името на главата в книгата е „Как любовните истории ни пречат да обичаме“, стр. 117 – б.а.).

Дойде време за големия въпрос за мъката, с която се срещате във Вашия кабинет – как я поемате?

Чувствам се изпълнен с благодарност към пациентите ми. Чувствам, че ме учат как да ценя нещата, които имам и затова мисля, че ми помагат да видя животът такъв, какъвто е.

Труден?

Да, труден.

Когато някой, който не познава начинът на действие на психотерапията, прочете Вашите истории в книгата е възможно да си каже „Еха! Колко интересно!“ и когато отиде при някой терапевт, ще очаква резултати – и то доста бързо.

Да, много хора го правят.

Кажете тогава, колко срещи средно стоят зад една история в книгата, за да покажем реалноста…

Има всякакви случаи. Някои от историите в книгата, като например последната, е само една среща, защото човека дойде единствено за консултация. Една от историите е на пациент, който е HIV позитивен и за пръв път се срещнахме през 1989, а за последно го видях тази седмица. Така че той идва с прекъсвания вече 28 години, но той страда от животозастрашаваща болест от много, много дълго време. Но тук има и реалността на промяната. Но трябва да бъде казано, че има хора, които се променят и след една психологическа консултация. Виждал съм това да се случва, особено при деца. Понякога детето иска да сподели нещо, когато това не може да се случи в семейството. Имах среща с родители, които ми казаха, че детето им не знае че са пред развод и го доведоха. В първата минута, дори на 30тата секунда детето ми каза: „Мама и тате обмислят да се разведат“. Родителите мислят, че детето не знае нищо, а то носи много неща в себе си. Понякога този разговор с човек, готов да изслуша, може да промени децата и да е много силен. За възрастни важи същото. Виждам хора, които използват психологическите консултации по много силен начин, за да седнат и помислят върху някаква тема. Хората разсъждават по различен начин, разбира се, но промяната изисква време. Дори и да се срещате с някого една година, това са само 42-44 срещи. Дори и за курс по език бихте отделили повече време, докато личностната промяна изисква значителна инвестиция от време. Така че психотерапията е сериозно посвещаване и хората често им е трудно да останат в нея.

Ще има ли скоро Ваша втора книга?

Да, ще има. Работя върху нея в момента бавно и внимателно и с всички клаузи за конфиденциалност мога да кажа, че пиша за любовта, отношенията и трудностите в намирането й и да останеш влюбен. Прилича на „Осъзнат живот“, но историите са за любовта.

Винаги добра тема!

Винаги!

 

 

––––––––

„Осъзнат живот“ от Стивън Грос (Colibri, 16 лв) е в книжарниците, може да я поръчате и онлайн.

 

 

––

Още по темата:

Ревюто на The Guardian от 2013

Интервю със Стивън Грос по БНТ

 

Думи за различните в училище

molivi

Как да обясните на своето дете присъствието в класа на дете със специални образователни възможности може да разберете от тази моя среща с Анет Маринова, психолог. От 15 септември 2016 в общообразователните училища дойде на дневен ред въпроса за мястото на децата със специални образователни възможности. Това провокира размисли в родителите като „как това ще повлияе на детето ми, ще му забави ли образованието“, „Другото дете ще ги забавя ли в учебния процес“ и т.н. С това интервю с Анет Маринова искам да повдигна темата към родителите на деца без проблеми и те да могат да обяснят на себе си, а след това и на децата си как да представят тази разлика с която ще се срещнат, този нов човек с различни способности в живота му. Когато в класа влезе едно аутистично или хиперактивно дете, има нужда от обяснение, защото обяснението е това, което ни помага да намерим смисъл, а понякога и спокойствие.

Детелина: Какво е най-добре да направят родителите, когато разберат, че в класа на детето им има „по-особено дете“?

Анет Маринова: Езикът, който ще използва родителя когато разговоря с детето си е важен, думите, с които ще се обърне към него. За някои родители е по-лесно и това е свързано с тяхна нагласа или лична история в детството за преживяване на различие или онези родители, чийто професионален ангажимент е свързан със заемане на позиция, например, такива, които работят в полицията или просто се интересуват от тези въпроси. Пред мен са се изправяли обаче и родители, които са ми казвали директно „мястото на тези деца е другаде“. Къде другаде, питам аз и отговора, който получавам е – „В специални училища“. Понякога това е непоклатима нагласа, особено ако такива несъгласия бъдат оставени да се решават между мен като училищен психолог и тозиродител, но когато се обсъжда на родителски срещи и когато тази крайна позиция излезе, а тя непременно ще излезе, е много по-лесно да се намери някакъв баланс и дори един твърд родител да отстъпи, например, да бъде дадено време и всеки да направи нещо в посока на приемане. Във всички случаи е много важно да кажа на родителите, че не е необходимо да превърнат разговора „за различното дете“ в нещо много специалнно, да заострят вниманието предварително, когато децата не са се виждали се създава едно любопитство към различието в другото дете, „какво не му е като мен?“.

Още повече, когато затруднението на детето носи една мистерия, като епилепсията, например, дава представа за непредсказуемост и разпадане на чувството за контрол и тогава тревогата от присъствието и близостта с такова дете е голяма. По същия начин може да бъде такава реакцията към деца с аутизъм, които могат да имат много необичайно поведение или да не говорят. Много по-ясна негативна нагласа може да се проояви към децата с физически недостатъци, заради видимостта им. Има хора, които не могат да понесат да гледат човек физически недъг. Има деца, при които има лиги, които попадат върху гумичките или моливите и това също може да предизвика неприятно чувство на погнуса. Все пак от позиция на училището или детската градина има една отговорност, свързана с въвеждането на такова дете в средата. Учителите и специалистите имат информация за детето, впечатления и могат да преценят дали е добре още на първата родителска среща да се запознаят родителите с присъствието на дете със специалин образователни потребности, например е добре родителите на детето да се запознаят с родителите на останалите деца. Това е важно, за да се види, че това са нормални, загрижени родители, както всички други, така че да може да се създадат добри отношения от началото. Опитът показва, че когато всичко се остави да се случва спонтанно, да се остави на вярването, че хората са просто добри и ще разбират, нещата много често се провалят.

anette-marinova-detelina-stamenova-psiholozi-v-sofiaКато възрастни ние имаме повече страхове, защото имаме повече опит. Може ли да кажем като психолози „вашето дете не се притеснява, колкото вас да приеме дете, което е различно, което е в инвалидна количка, защото то няма вашите предразсъдъци“?

Анет Маринова: Да, родителят трябва да се довери на детето си и да приеме, че това, което е в неговата глава, не е в мислите на детето му. Трябва да се довери на преценката му. За едно от децата със специални образователни потребности в моето училище, което не ползва езика, присъствието му е предизвикателство за всички в класа. Аз казах на децата: „Той не ползва езика и си представете все едно, че трябва да общувате с някой, който не знае езика или вие не знаете неговия, така че с него все едно учите нов език“. Ето нещо мъничко и децата започнаха да развиват отношения, да общуват с него по адекватен начин. С друго дете, с трудно поведение, реагиращо с тропане по време на час, намирайки всякакъв начин на нарушава учебния процес, тогава с учителката и децата говорихме, че все едно има дете в групата, което е по-малко на възраст от тях и затова всеки може да направи нещо, за да се научи детето как да се държи, ето аз се срещам с него в кабинета и също му помагам. Едно такова поведение може да плаши или дразни другите деца или да ги кара да подражават. Много важно е обаче деликатното присъствие на възрастния, на учителя – да не бъдат оставени децата сами да разрешават критичните моменти, да бъде на мястото си и да се намеси по подходящ начин. Затова е необходимо да работим заедно с учителите и родителите в една посока. Разбира се, че това не е лесно и изисква усилия преди всичко от страна на училището да може да разговаря и посреща тревогите на всеки от родителите. Тук е ролята на училищните психолози, които могат да улесняват този процес.

Образованието на децата със специални нужди е важно, но искам да обърна разговора към ползите на здравите деца към присъствието на различните в техните класове.

Анет Маринова: Удивително е! Имам спомен за едно радиопредаване, в което бяха направили интервюта с деца по повод включването на връстници със специални възможности в техните класове и едно от тях беше споделило: „Когато имаме такова дете разбираме, че всички трябва да сме щастливи“. Това е нещо, което беше дошло като разбиране и усещане от самите деца, с които бяхме разговаряли многократно за отношенията им. В училище рядко се говори за щастието на детето, но в този разговор се разкри, че у тези деца се беше изградила и съществуваше чувствителност към другия, който е различен. Например, при едно дете с физически увреждания в предучилищната група наблюдавах как другите започнаха да модулират силата на гласа си, за да не го тревожат, което бяха разбрали с помощта на възрастните – това е проява на емоционална интелигентност, да можеш да разбираш гледната точка на другия и да зачиташ неговите граници, когато сте заедно. Но както е важно за останалите деца, така е важно и за различното дете да извърви своя път към тях и да намери своето място сред тях, което също е предизвикателство, но това е основна задача на специалистите около детето със специфични нужди. По-лесно се минава в една крайност на снизхождение, че трябва да „търпим“, защото сме милосърдни или защото сме добри или защото сме чули, че децата имат права, но това не означава, че различното детето се чувства добре. Специалистите в училище – психолозите, ресурсните учители, логопедите, заедно с учителите на детето са неговите партньори, които трябва да му помогнат да приеме другите деца. Това е един взаимен процес на среща и на взаимоотношения, в който възрастните са важни и имат ключова роля.

Искам да поговорим за това, че има родители, които от страх децата им да не се впечатлят прекалено, им забраняват или ограничават да общуват с различните. Ти каза преди малко „вярвайте на децата си“. Това ли е начина – самото то да открие дали иска да общува с другото?

Опитът показва, че винаги има една група деца, които са склонни да проявяват по-голяма загриженост и имат вкус към помагането. Има и кръг деца, които не са привлечени към такова общуване и търсят провокации – така е, хората сме различни. Но тези, които са привлечени, любопитни, които приемат предизвикателството да общуват, просто го правят по спонтанен детски начин, те са първите най-ценни партньори и помощници на тези деца. Много учители се опират на тези деца за социализирането на различните, но е важно те да не бъдат оставени сами да носят тази отговорност, която не е само тяхна, защото може да се стигне до много крайни ситуации и отношения между децата. Много родители налагат ограничения и казват на детето си да не обръща внимание или да не общува с „това дете“ като зад такава забрана стоят най-различни страхове или предразсъдъци, например, да не се зарази или да не го отбягват другите деца. Децата могат да се впечатляват, когато им се говори прекомерно или по натрапчив начин или когато тази тема става централна вкъщи за училището и отношенията там. Трябва да се оставя дистанция.

Можеш ли да кажеш с няколко думи какво може да послужи, както каза ти, като „опорно изречение“ за обяснение заболяването на децата със заболявания, които се приемат в общообразователното училище?

За епилепсията например, казвам обикновено две основни неща, които успокояват: „не е заразно и детето не го боли, когато има пристъп“. Това са две много простички, но напълно достатъчни неща, които отварят врата за следващ разговор, в който често се разбира, че децата знаят и са виждали подобни неща на други места – в трамвая, по телевизията или баба или дядо са имали такъв пристъп. Затова е важно пространството за разговор, защото децата търсят отговори и ако не сме им говорили или не сме ги чули какво ни казват, няма да знаем какво ги вълнува и тогава вече може да бъдем неприятно изненадани.

Хиперактивността влезе някак си в езика и замести мнението за дете, което нарушава правилата или има трудно поведение. Не знаем какво стои зад това, което описваме с думата „хиперактивност“ в училище. Участвах в едно голямо европейско изследване на психичното здраве на децата и се установи, че често зад „хиперактивността“ има тревожност или тревожно разстройство в клиничен смисъл, което представлява психично страдание. Диагнозата е важна за специалистите. Затова, ако учителя каже, че ще има хиперактивно дете в класа, трябва да знаем, че това създава стигма, отвъд която тудно ще се разбере и приеме детето. Стигмата слага клеймо и представлява най-голямата бариера пред приемане на различието, защото формира нагласа за отхвърлящо отношение и поведение, което изолира в периферията на класа детето. То разбира, че не е харесвано и се отказва да търси контакт с другите, а по-късно това се случва с него и в по-голямата общност или утвърждава статута си на „специално“ без да прави други усилия. Не може да има само едно съобщение и да се очаква, че то е достатъчно за отношенията. Трябва да се разговаря добронамерено, информирано, с хората, които познават детето и са ангажирани. Родителите трябва да знаят, че срещата с различието обогатява и развива опита на децата, прави ги по-толератни, чувствителни и по-готови за живота с другите, за който се подготвят.

Децата с аутизъм се приемат по-лесно в училище, в сравнение с децата с трудно поведение и емоционални проблеми. Обикновено е достатъчно родителите да знаят, че около детето има екип от специалисти, които са достъпни и участват. Има изследвания в областта на приобщаващото образование, които показват, че присъствието на деца със специални образователни потребности не води до намаляване на постиженията на другите деца без увреждания, дори напротив, може по-лесно учителят да създаде среда за учене от връстници, което има по-добра ефективност за научаването.

Заслужава още да споменем това, че ако едно дете има разпознати и оповестени специфични нужди, то това не означава, че другите деца нямат такива или че по-късно няма да се проявят затруднения в ученето, което да наложи ползването на допълнителна подкрепа. Дислексията е например най-често срещаното обучително затруднение и според изследвания се среща при всяко десето дете, което означава, че в един клас от 30 деца има вероятност поне 3 деца да имат специфика в ученето и научаването! В хода на развитието си всяко дете може да има нужда от психологическа подкрепа, най-малкото, защото има кризи на развитието, което преминава през преходни периоди и тогава могат да се проявят затруднения в поведението. Всяко дете има своя индивидуален път на развитие, който е уникален за него; в училище децата пребивават от 6-7 годишната си възраст до прага на зрелостта и преживяват своите предизвикателни моменти в хода на промените, които се случват с тяхното тяло, емоциите, отношенията с другите и родителите е добре да си дават сметка за това – това е по-голямото предизвикателство за тях от присъствието на дете със специални образователни потребности в класа му, което трябва да посрещнат, то е предизвикателствота на „специалното“ и „различното“ в тяхното дете.

За да се свържете с Анет Маринова може да намерите контактите й на сайта на Сдружение „Дете и пространство“.