Tag: <span>проф. Вихра Миланова; психиатрия; Емили Дикинсън</span>

„ако моженето беше равно на желанието…

…критерият би бил неважен…“ („If What We Could – Were What We Would Criterion – Be Small…“) e стих от Емили Дикинсън (407), който ме поставя на мястото ми, когато си поставя твърде висока летва. Защото все пак, всеки от нас има неща, които не може да направи. Днес попаднах на интервю на психиатърката проф. Вихра Миланова, чийто учебник под нейната редакция кълва, и то е най-интересното нещо, което прочетох онлайн днес. Затова и споделям откъса си откъса, който искам да запазя в блога си:


„- Какъв е вашият съвет, проф. Миланова, към хората с комплекси или неуспехи в живота? Как да ги преодолеят?– Нормалните хора не изпитват потребност да властват над другите. Те се занимават със собствения си живот, а не с чуждия. Всъщност, ако някой се бърка в живота на другите, това означава, че нещо се е объркало в собствения му. А който не може да се справи със себе си, обикновено се опитва компенсаторно да насочи вниманието си към другия.
Други пък обръщат комплекса си за малоценност в пълноценност.
Много важно е човек добре да познава себе си, да знае какви са възможностите му и да не очаква да ги надхвърли. Да, на думи е лесно, но на практика е трудно.
Още нещо: във всички европейски проучвания ние сме на последно място по удовлетвореност и благополучие. И това не случайно. Пак виновен е битът, комплексите и защото имаме голямо разминаване между това, към което се стремим, и което можем да постигнем.
– Т.е. съветвате да затворим ножицата между очакванията и възможностите за реализация на желаните цели?– Да, силно сме я разтворили и затова комплексите толкова силно избиват“.