Този пост е провокиран от книгата на Клаудия Клауб „Анди Уорхол имаше Синдрома на Плюшкин“ (*синдром на Плюшкин, силогомания или патологично събирателство се характеризира с трупане на вещи, без нищо да се изхвърля) и е адаптация на основното описано в нея. Препоръчвам я на всеки, който се интересува от някой от тези личности и/или разпознава части от себе си в тях като алтернативен начин да погледне поведението си отстрани.

Тяхната известност ги прави уязвими. Уязвими, защото поведението им буди повече от обичайния интерес. Книгата на Клаудия Клауб обаче е написана с емпатия и още от началото тя поставя въпроса за етичността на историческата психиатрична „диагностика“, като съм съгласна с нея, че стига да е направено с разбиране и професионализъм, тези материали могат да спомогнат за разбирането и махането на стигмата от психичните болести, както и разбирането на някои исторически събития през медицинското им обяснение (тук като местен пример ще дам предполагаемият инфаркт на цар Калоян, довел до оттеглянето на българските войски от обсадата на Солун).

Медицинският университет в Мериленд ежегодно има конференции, посветени на известни личности и техните болести (нека го наречем изследователски интерес, не клюкарстване), но именно там може да бъде говорено за някои прояви, будели неразбиране в съвременниците им, като в поведението на Моцарт (дължащо се на биполярно разстройство, синдром на Аспергер и синдром на Туре), най-вероятно. Синдромът на Туре е нещо, за което днес Били Айлиш споделя и сама. Има данни, че музикантите и психичните болести вървят заедно, като в неврологични изследвания се вижда това на мозъчно ниво (увеличено сиво вещество в зоната на Брока например).

Мисля, че принцеса Даяна е направила повече от всяка друга публична личност за разпознаването и терапията на булимията. В интервюто й за предаването на BBC1 Панорама през ноември 1995та тя за пръв път споделя за състоянието си и връзката с депресията и отношенията в партньорството. Но булимията е с нея от дете – нейните родители се разделят и не само тя, но й сестра й Сара страда от хранително разстройство. „Важен е фактът, че в някакъв период от живота си и Сара, и Даяна са страдали от болести, свързани с поемането на храна —
съответно анорексия и булимия. Тези болести са в основата на плетеницата от сложни взаимоотношения между майка и дъщеря, между хранене и тревоги и, казано на жаргон, на „зле действащ” семеен живот. Както смята Даяна: „Родителите ни бяха заети да оправят живота си. Помня как майка ми плачеше, а татко никога не говореше с нас за това. Никога не ни се позволяваше да задаваме въпроси. Твърде много бавачки. Всичко беше толкова несигурно.”, разказва тя пред Андрю Мортън в книгата „Даяна, нейната истинска история“. Клаудия Клауб справедливо отбелязва в своето изследване „Няма доказателства, че едно отрицателно преживяване води до хранително разстройство, но премеждията в началото на живота могат да увеличат уязвимостта на детето.“

Може би най-добрата книга, която съм чела за Мерилин Монро е тази – Поверително и лично от Мишел Морган (моята изчезна нанякъде, така че ако някой познат или приятел си спомня, че съм му я дала, моля да ми я върне). Нейната сложна съдба включва изоставяне в детска възраст, семейна предиспозиция към психични болести и труден живот. Красотата й заслепявала и таланта й, в голяма степен според мен е подценен, заради външното. Може би и заради това, често пъти тя се чувствала празна отвътре. Невъзможността й да поддържа стабилни отношения с хората е друга проява на липсата на константна родителска грижа. Това довело до дълбока травма и в писмата си тя споделя „Често се чувствам самотна и искам да умра“. Нейните симптоми, промяната на настроения и импулсивност се свързват от експертите с граничното личностово разстройство. „Никой не е могъл да я разбере. Монро беше образец на противоречие. Тя обичала деца и отчаяно искала да бъде майка, но се смята, че е направила няколко аборта. Тя била въплъщение на живота, красотата и чувствеността, и въпреки това се саморазрушавала
и имала самоубийствени мисли. Съществуват големи различия в начина, по който тя се възприема и как са я приемали другите. Била ли тя манипулатор, злоупотребящ с привилегиите си на звезда? Или е била използвана от алчената холивудската индустрия, експлоатираща я за пари? Добра актриса, или жена, наета само заради външния си вид? Шматка или проницателна? Жертва на сексуални стереотипи или изпревалила времето си феминистка? Зависи от кого питате. Ясно е, че Монро страдала от трудно психическо страдание. Нейните симптоми включвали чувство на празнота, разделяне или объркване в идентичността й, изключителна емоционална изменчивост, нестабилни отношения и импулсивност, която довела до пристрастяване и вероятно самоубийство – всичко това са характеристики, описани в учебниците като гранично личностово разстройство. „Гранично“ в този контекст не означава „маргинално“ или почти. Думата датира от фройдистката епоха, когато нюйоркският психоаналитици го използват за обозначаване на пациенти, чиито симптоми се крият на границата между два лагера на психологическото: невроза (депресия и тревожност) и психоза (шизофрения и налудно разстройство). Установено е, че граничните пациенти са много унили понякога, ключов симптом на депресия. Като хората с шизофрения, те често имали нереалистични идеи и са склонни да бъдат параноични. Те показват и черти на асоциалност със своетоимпулсивно поведение и нежеланието им да си сътрудничат. „Малко от това и малко онова, но нямат център “, казва д-р Джон Гундерсън, а професор по психиатрия в Харвардското медицинско училище. Те не попаднат в никоя друга диагностична категория.“ И до днес граничното разстройство на личността е слабо разбрано от обществеността и дори от специалисти по психично здраве, които често го бъркатс депресия и биполярно разстройство. За пациенти чувствата на разочарование, гняв и празнота ги карат да консумират, докато търсят облекчение, често напразно. Мерилин
Монро прекарана краткия си живот в търсене на лечение, но не е имала шанс да го намери“, пише Клауб.

Чарлз Дарвин, великият учен е страдал от социална тревожност и панически атаки. Хроничната му тревожност била за всичко – работа, здраве, състоянието на децата му и така, цял живот. Гениалният руски писател Фьодор Достоевски бил хазартнозависим през целия си живот. Албърт Айнщайн от дете проявявал особености, които днес биха били повод да бъде диагностициран в аутистичния спектър. Хауърд Хюз е от фигурите, които се появяват във всяка документална проза, свързана със средата на 20ти век – милионер-предприемач със замах и продуцент, неговият живот е белязан от обсесивно-компулсивно разстройство, а разпадането му като личност е тема на Авиаторът – филм на Мартин Скорсезе, в ролята на Хюз е Леонардо Ди Каприо. Днес може да си мечтаем да колекционираме Анди Уорхол, но и Анди Уорхол бил неуморим колекционер – събирал всичко, буквално всичко – кутии с празни шишета от лекарства, брошури за супермаркени и купувал „като луд“.

Още по темата

Реч на принцеса Даяна за хранителните разстройства

Транскрипт на интервюто на принцеса Даяна от 1995

Снимка: Pixabay

В четвъртък, 24ти август, по Channel 4, беше излъчен документалния филм Wasting Away: The Truth about Anorexia. Може да бъде гледан още 27 дни на сайта на телевизията безплатно (под Chrome не успях, затова давам линк към свален в YouTube материал, който има вероятност да бъде премахнат).

Във видеото се разказва за трудностите пред болните от хранителни разстройства във Великобритания – не са измислени, а съвсем реални – и се поставя сериозния въпрос, че целия този спектър от заболявания не получава нужното финансиране и внимание. Документалният филм е направен от известния британски тв водещ Марк Остин с участието на дъщеря му Мади и е провокиран от нейната болест. Предисторията е, че през февруари 2017 в The Sunday Times беше публикуван негов текст със заглавието „Какво е да имаш… дъщеря с анорексия“ (сайтът изисква регистрация, но е безплатен и безпроблемен за ползване след това). „Питах Мади няколко пъти какво е предизвикало болестта и и тя още не е ми е дала задоволителен отговор. Мисля, че истината е, че няма причина. Най-близкото до обяснение беше, когато тя ми каза, че е имала чувството, че живота й е извън контрол и единственото, което е можела да контролира е количеството храна, което влиза в нея“, пише той, а в самия материал той споделя, че много пъти се е отказвал от това да разкаже всичко. 5 години след лечението й, двамата – баща и дъщеря – решават да говорят, за да разкажат за трудностите по време на лечението.

След публикуването на статията получават писмо от принц Уилям, който е прочел материала и след това се съгласява да участва и в документалния филм, воден от личния интерес към хранителните разстройства – майка му, принцеса Даяна, призна за пръв път публично преди 22 години, за своите проблеми с булимията – и днес той и съпругата му полагат усилия за това да се говори за психичните болести, сред които са и хранителните разстройства.

За разлика от To The Bone, който е игрален филм по лична история, тук се разказва за лична история, но се говори за обществено здраве и за нуждата от разбиране на дълбочината на проблема. Вероятно сме в такъв етап, че е нужно напълно да се преосмисли грижата за този тип болести и да се приеме, че те са социално значими и изискват повишено внимание, ранна превенция и програми за лечение. Британските статистики са плашещи (и има проблем с държавното финансиране), а у нас няма статистики, т.е. не мога да ви наплаша…

Лечението на хранителни разстройства е трудно и изисква време.

Не вярвам в „магически изцелявания“. Малко факти:

• Възстановяването от анорексия често продължава между 4 и 5 години, дори далеч след като отдавна от болестта раните са само по душата, защото съществува висок риск от връщане на критичното състояние. Затова и се плаша, когато някой се откаже твърде рано и не приеме мнението да остане в терапия, въпреки субективното преживяване към момента „чувствам се добре и няма какво да науча повече за себе си“. В дългосрочен план 50-70% от засегнатите се възстановяват, но при до около 25% от тях това не се случва напълно (линк).
• Лечението е многопластово – лекува се както душата, така и засегнатите от болестта части на тялото (а те не са никак малко).