„Петя на моята Петя“ РЕВЮ
Тръгването с камери към историята и поет като Петя Дубарова е смело начинание – можеш да разочароваш почитателите на поетесата, а тези, които не я познават да не разберат защо е с такъв статус, особено сред жените с набори от 60, 70 и 80.
Този филм е направил почти невъзможното:
събужда любопитството, без да е назидателен, ако не познаваш творчеството на поетесата;
разказва история за две момичета от различни епохи, без да прави твърде преки аналогии;
…и оставя следа като шкурка – не дава отговор на въпроса „защо“ към Дубарова, което е почтено към историята, но с разбиране и размисъл защо някой може да „остане завинаги на 17“ (ефемизъм за ранна смърт, в случая самоубийство) като в същото време не идеализира самоубийството, което е риск винаги, когато то е извършено от (известен) човек, когото харесваш или разбираш мотивите му, отчаянието срещу системата или просто си на негова страна.
В 90 минути имаме добре разказана история, актьори, звук и крайният резултат е отличен – събирайки пред екрана място и родители, и тийнейджъри, и всички по средата за повече от един разговор. Заслужава си да се гледа на голям екран – няма ефекти, но е „като на живо“.
Още по темата
Интервюто със сценаристката на филма Нели Димитрова, което ме убеди да гледам филма в първия уикенд
Стихове на Петя Дубарова в Словото