панически атаки

психотерапия • • • • • • • • от Детелина Стаменова 1 Comment

Короната на вируса – тревожност, депресия и ОКР

И докато едни се запасяват с Тамифлу, а други изкупуват дезифектанти и продукти от първа необходимост, остава една територия, която е много сериозна част от пандемичния статус, в който е света е в очакване на нови и нови случаи, а емисиите на новините напомнят филми, в които човечеството е пред масова опасност.

Стоп! Измихте ли си ръцете?

Това продължава да е основното послание на Световната здравна организация за предпазване от вируса – мийте си ръцете. Тук ще кажа, без никаква ирония, че редовното миене на ръце е едно от най-големите открития в историята на медицината – и продължава да е такова, дори във високотехнологични времена.

В момента кризата не е само свързана със заразяване от вируса, тя е и свързана с психичното здраве на населението и затова в този пост искам, поне доколкото мога, да обърна внимание на рисковете за психичното здраве, които се крият пред повечето от нас.

Работата с психичното състояние по време на пандемии е тема, с която психолози и психиатри се занимават от много години – вече сме много по-напред в познаването на феномените на психиката спрямо например 1918, когато върлува инфлуецата. Така както болестта има своят начин на развитие, така и психологическите аспекти на епидемията имат своите специфики и развитие – те се хранят с несигурността и избухват под формата на индивидуална или масова паника (по думите на Damir Huremović, автор на Psychiatry of Pandemics – A Mental Health Response to Infection Outbreak).

Подобно на случаите на природни бедствия, терористични атаки, така и кризите в областта на общественото здраве могат да накарат хората да се чувстват тревожни и да показват признаци на стрес, дори когато са изложени на нисък риск или няма риск да бъдат засегнати от пандемия. Често пъти при природни бедствия държавите реагират с изпращане на специалисти, които да помогнат на засегнатите да преминат с по-малко психологически щети през периода. В настоящето време обаче засегнатите са потенциално… всички.

В световен мащаб има изработени през последните години стратегии за справяне със страховете като част от Pandemic Influenza Plan. През последните 11 години в света е имало имали няколко подобни пандемични епизоди – ебола (2019); зика (2016); ебола (2014); детски паралич (2014); свински грип (2009), но никога досега не е било толкова глобално и толкова близо до нас. Липсата на информация създава пространство за мълви и страх – затова са и редовните справки в новините – така е редно да се прави. 

Съществуването и говоренето за тази засега неконтролируема зараза се знае ще повлияе на населението. Като цяло най-засегнати ще бъдат тийнеджърите, възрастните жени, хората с предишни или хронични физически и психически заболявания. Социалните и културните модели до голяма степен определят реакцията и затова вероятно много мъже ще са склонни да подтискат тревожността си чрез пиене или избухвания.

Емоционалната зараза

Най-трудното обаче, което ни предстои и видяхме през последните дни е нещо, което Густав льо Бон в книгата си „Психология на тълпите“ (1895), обяснява как колективното може да завладее индивидуалното и определен поведение да се превърне в заразително. При този процес едно, дори нелогично поведение бива следвано от масата хора, което води до сериозен риск за всички, защото нелогичното поведение на масата вече е проблем за обществото.

По-късно Робърт Парк работи върху теорията, че хората имитират поведението и емоциите на другите, когато преживяват стрес (това особено има връзка за поведението в семейството в момента). В такива стресови ситуации много хора се увличат да правят „каквото и другите“, за да и избегнат външни подигравки или нападки.

Ще опиша този феномен с друг пример от психология на болестите. През 1962 в американска фабрика работници споделят, че са ухапани от „тайнствено насекомо“, при което им е станало лошо, с изтръпване и гадене. Скоро толкова служители развиват симптоматиката и биват хоспитализирани, че става проучване, при което се установява, че симптоматиката не е телесна изобщо, а е случай на масова хистерия в следствие на стрес и тревожност.

Дотук се знае, че податливи на масова хистерия са екстровертите, жените, хората в гъсто населени райони. Искаме или не, човешкото поведение може да се задвижва не само от личните емоции и характер, но и от външни сили. За да избягаме от тяхната силна гравитационна сила може би единственото, което можем да направим е да ги осъзнаваме и да говорим за тях.

В много хора паниката и стреса, като реакция на усещането за липса на контрол на ситуацията води до опасения, при които хората започват да се презапасяват с маски и други медицински консумативи. Това често е последвано от тревожност, нарушения на съня и цялостно по-силна чувствителност към всякакви, дори много леки и иначе незабележимо преминаващи чувства да отпадналост. Хората с психични заболявания могат да бъдат особено уязвими от последиците на тази паника. Децата са друга уязвима група – те не могат да оценят сами опасността и затова копират реакциите на родителите си, техните изказани и неизказани страхове.

Данни от изследване на Китайското психологическо общество сочат, че 42.6% от китайските граждани са с повишена тревожност заради епидемията в страната, а от тестове на извадка от 14,000 лица 16.6% са с умерена до остра депресия (Reuters)

„Домашно да си предпишем и да дадем и на децата по един антибиотик, за всеки случай“

Да. Прекалено много хора го правят. Не мога да убедя никой, който вярва, че Земята е плоска, че тя е кръгла, нито да споря с хора, които решават да си предписват лекарства без лекар, но ще дам две други посоки.

Предразположение към развитието на психични заболявания се свързва с инфекциозни огнища. При повтаряща се експозиция на антибиотици, по-специално пеницилини, има повишен риск за депресия и тревожност (Lurie I, Yang YX, Haynes K, Mamtani R, Boursi B. Antibiotic exposure and the risk for depression, anxiety, or psychosis: a nested case-control study. J Clin Psychiatry. 2015;76(11):1522–8. https://doi.org/10.4088/JCP.15m09961).

Лечението с някои антивирусни средства също може да доведе до невропсихични усложнения. Разбира се, понякога риска от едното е по-малък от другото и затова трябва да се действа спрямо препоръките на лекарите. През 2005 и 2009та СЗО препоръча в засегнатите райони използването на средства като озелтамивир за предотвратяване на огнища на грип и макар да са били наблюдавани невропсихични усложнения, това остава като пример за това че където риска от зараза на популацията е по-малък от отделните случаи на усложнения (Gupta YK, Meenu M, Mohan P. The Tamiflu fiasco and lessons learnt. Indian J Pharm. 2015;47(1):11–6. https://doi.org/10.4103/0253-7613.150308. PubMed PMID: 25821304; PubMed Central PMCID: PMC4375804).

 

Депресия

Проучванията показват, че процентите на хора, страдащи от депресия обикновено се покачват след подобни кризи в общественото здраве. Депресията е част от естествените психологични механизми на реакция в трудни моменти и се проявява в симптоми като проблеми с апетита, съня, спад на енергия, проблеми с концентрацията, безполезност, вина, безнадеждност, и суицидни мисли, които ако продължават повече от 2 седмици е добре да се видите с психиатър и/или психотерапевт, за да се установи евентуално диагноза на голям депресивен епизод.

Обсесивно-компулсивно разстройство

В началото написах, че миенето на ръце е основен инструмент за предпазване от вируса. При много хора обаче това предписание, което включва хигиена на измиване след престой на обществени места е възможно да се изрази в непрекъснато ползване на дезифектанти и миене на ръце до рани. Липсата на окончателно лечение на коронавирус лесно засилва тревожността. Натрапливите мисли (притесненията на човека, че е мръсен и се нуждае от измиване, почистване или стерилизация) се изострят при определен тип хора и в такъв момент, освен личния лекар е добре да поговорят с психиатър, за да облекчат симптомите си. Как да разберете дали е момента за психиатър? При усложненията от прекомерното почистване – суха, напукана кожа (което може да доведе до инфекции всъщност); контактен и атопичен дерматит. Използването в прекомерни количества на токсични препарати за почистване до дихателни проблеми и това е много сериозно – затова приемете, че самата ситуация в някои от нас „отключва“ това поведение и вземете мерки да се погрижите не с още едно измиване, а с концентрация овладяването на мислите – с когнитивно-поведенческа терапия или лекарства.

Повишена тревожност

Тревожните разстройства също ще вземат дял от влошаването на психичното състояние. Хората, които имат обща тревожност за здравето си, както и тези с генерализирана тревожност е по-вероятно да влязат в такава, включително и хора, които са страдали в миналото от панически атаки, по думите на Джули Пайк, клиничен психолог от Чапъл Хил, Северна Каролина. „При липсата на ясно решение на въпроса, хората се тревожат и търсят още информация в опит да разрешат тревожността си“.

Липса на доверие в лекарите и медицината

Ножът с две остриета в ръцете на паниката е, че като част от психичния статус по време на криза в общественото здраве, много хора ирационално престават да вярват в медицинското лечение, което само спомага за разрастването на кризата. Най-често недоверието в медицината е свързано с конспиративни теории.

Теория на конспирацията и нейните адепти

Изправени пред потенциално нелечимо заболяване, у някои хора се събужда една част, която е свързана с психотичното. Тревожността провокира желание за отговор и липсата на медицинско образование, но достъп до много ресурси и теории може да доведе до теории, които са чиста игра на мозъка и да объркат дори цялостно здрав човек. „В пресечната точка на психозата и обсесивността е заблуждаваща паразитоза, наричана още моносимптомна хипохондриална психоза, синдром на Ekbom. Този синдром е описан още през 1636 г. от сър Томас Браун, който го споменава като болест на Моргелони. Относно клиничната характеристика на заблуждаващата зараза е появата му при множество членове на семейството”. Т.е.

Психиатрите по света очакват след коронавирус да се наблюдава покачване на хората с психотични проблеми, което свързано с влошаващата се по време на криза параноя и налудното мислене. При пациентите с психични заболявания вероятно ще се наблюдава по-висок процент на кожни/кожни нарушения в началото, а тежката тревожност може също да предизвика рецидив на злоупотреба с вещества (алкохол, наркотици, храна) при силно податливи лица, тъй като нивото на стрес се повишило при тях.

Изолацията като проблем

Изолацията ограничава движението на болни хора, за да помогне за спирането на разпространението на определени заболявания. Първият пример в историята за такива от по-нови времена са лазаретите във Венеция по време на чумата от 1423та година. Карантината пък разделя тези, които са все още здрав, но вече вероятно са били изложени на риск от инфекция. Карантината има дълга история, но има вероятност е въведена като мярка също по време на чумата, като първите сведения за това са от 1377 г., когато града-държава Дубровник принуждава пристигащите кораби да престоят 30 дни на близкия остров, като по-късно този период бил увеличен на 40 дни по вероятно – сериозно – номерологични причини и конкретно тезите на Питагор. В момента карантините следват логиката на съответната болест. Карантината е съществен начин за контрол на заболяването и избягвания на масови събирания е резумно. Но ако сте в карантина по някаква причина трябва да знаете следното: от психологическа гледна точка тя може да доведе до изолация и несигурност. Пациентите, които са поставени в изолация, са особено уязвими до невропсихични усложнения, по редица причини и следва да им бъде предоставена психологическа помощ, защото крие в себе си рискове от тревожност, депресия, чувство за безнадеждност и отчаяние, психологическа травма и когнитивни увреждания, дистрес.

По време на карантината SARS в Канада през 2003 са били засегнати 15,000 човека от карантина, средно продължила 10 дни, при която при изследвания след това се показва, че 29% са имали симптоми на постравматичен стресов синдром, а 31% са с депресия .

Препоръките на Американската психологическа асоциация към момента, към всички нас, които живеем в това време, са:

Погледнете в перспектива. Поемете дълбоко въздух и си припомнете, че броят на потвърдените инфекции е изключително малък. Фактът, че по този въпрос има голямо количество новини, не означава непременно, че представлява заплаха за вас или вашето семейство.

Изслушайте фактите. Следенето на „една жена във фейсбук“ е риск – изберете източник, който да е достатъчно сериозен – и тук по мое впечатление е по-добре да следите новините, а не всяко коментарно предаване (все пак имаше астролог, който коментира вируса).

Общувайте с децата си. Обсъдете новините за коронавируса с честна и подходяща за възрастта информация. Родителите също могат да помогнат за намаляване на страховете и не забравяйте, че децата ще наблюдават вашето поведение и емоции за намеци как да управлявате собствените си чувства през това време.

Поддържайте връзка. Поддържането на връзките ви с близки и приятели може да насърчи усещането за нормалност и да даде простраство за споделяне на чувства и облекчаване на стреса. Не се колебайте да споделяте полезна информация с приятелите и семейството си. Това ще им помогне да се справят със собственото си безпокойство.

Потърсете допълнителна помощ. Хората, които изпитват непреодолима нервност или тревожност, трайна тъга или други продължителни реакции, които се отразяват неблагоприятно върху работата им или междуличностните отношения, би било добре да се консултират с обучен и опитен специалист по психично здраве. Психотепевти и други специалисти в областта на психично здраве могат да помогнат на хората да се справят с необичайния стрес, за да намерят конструктивни начини за управление на този стрес.

Психичните защитни механизми

Различните хора реагират по различни начини на стреса, който води настоящата заплаха и в този смисъл е много любопитно как психоаналитичната теория толкова конкретно е успяла да дефинира начините за „избягване или редуциране на негативните емоционални състояния“. Така може да си обясните хумористичните фрази като „ще оцелее народ, който ще се кичи с китайски мартеници за здраве“; или пък отричането на проблема с вируса с идеята, че ще справим с ракия; регресията към предишни поведения (тук особено хора, които в миналото са имали зависимост) и т.н, и т.н. Дотук не стана дума, но мисля, че въпреки липсата на голяма китайска общност – по данни отпреди няколко години те са около 2,000, като част от масовата психоза често пъти се наблюдава сегрегация на тези хора.

Бъдете днес. Усетете днес. 

Ако усетите, че се чувствате твърде притиснати от новините за вируса, може да ги ограничите. В същото време практикувайте благодарност – онази техника, при която намирате своите причини да виждате на какво има да се радвате днес, с цел да задържите мислите си в конкретни и носещи удовлетворение занимания. Техники за релаксации и всякакви системи за мениджмънт на стреса, балансирана диета без твърде много преработена, свръхсладка или свръхкалорична храна, физическа активност (дори ходене) са сред онези активности, които могат да намалят риска за психичното ви здраве, помагайки и на физическото.

Ще завърша с това, че е добре да си миете ръцете и да сте здравословно разумни. Ако ви притеснява пътуване, по-добре да го отложите, защото цената, която ще платите в притеснения е по-висока от тази на самолетния ви билет. Проверете реалността на риска от пътуването с личния си или доверен лекар и бъдете честни кое е най-добре за вас.

Психичното здраве отдавна вече е част от общото здраве и грижата за него е част от ежедневието на всеки интелигентен и модерен човек. Затова ако забележите промяна в себе си или в близките – не го оставяйте да мине незабелязано, защото с времето няма да стане по-добре, а ще тлее.

 

 

обновена на 01/03/2020

 

 

 

.

Photo by Skitterphoto from Pexels
.
.
интервю • • • • • • • • • • • • • • от Детелина Стаменова 0 Comments

Телесна позитивност, себеприемане…//началото на дълъг разговор с продължение

Тялото е първата ни крепост. Дъхът е първия му инструмент за оживяване на душата в него.  „Дъх“ и „душа“ неслучайно с един корен – животът идва с първия дъх, а душата излиза с последния дъх. А тялото, Вашето тяло е крепостта, около която може да построите своят живот, защото грижата за него е израз на цялото ви отношение към живота.

В същото време човечеството сякаш страда от кризи на приемането на тялото и особено цивилизования или може би невротичния свят, където отричането на телесните потребности се е превръщало в белег, а понякога синоним на святост или успех. С всяко следващо столетие става все по-трудно човек да не трябва да „прилича на….“ (много слаб, много дебел, с тънка талия, с голямо дупе) и т.н. До степен, в която желанията на тялото ни са замествани, отричани, забравяни.  За мен възприемането на тялото, познаването му, живот с тялото дори – това да можеш да го изслушаш, да разпознаеш кога е гладно или жадно – е един от аспектите на работата ми и затова се радвам на появата на сайта Кожа на Ирина Атанасова.

ирина атанасова блог детелина стаменова02
Ирина Атанасова, създател на сайта Кожа, каквато я видях

Ирина//„Кожа“ се появи като естествено продължение на професионалния и личния ми опит. Започнах кариерата си като журналист в печатни медии и списвах рубрика за психично здраве. Малко по-късно направих магистратура по психология в Лондон, където, след като се дипломира, работих със здравната система във Великобритания и няколко национални организации за психично здраве. Паралелно с това все още списвам двуезичен блог, в който правя интервюта с хора, с които изследваме корените на щастието – преподаватели от Оксфорд, Кеймбридж, Харвард, артисти, писатели, икономисти. Професионалните ми избори обаче винаги са били повлиявани от личните ми преживявания.

Детелина//Разпознавам се в твоята история. Оказа се, да се науча да слушам другите стана стабилна основа на професионалното ми развитие…

Ирина//Винаги съм имала интерес към мотивацията зад поведението на хората и механизмите, които ни движат в една или друга посока. Освен този интерес обаче, аз имах и това, на което казват „преживелищен опит“. На 20 години направих първата от серия панически атаки. Отне ми приблизително шест месеца докато ми поставят диагноза „разгърнато паническо разстройство“ и депресия и може би още толкова, докато започна подходящо лечение. Аз имах късмета родителите ми да ми окажат безусловно разбиране и подкрепа и да попадна на професионалисти, които относително бързо да ме върнат в кожата ми. Този късмет обаче при мнозина липсва. Психичното здраве е тежка материя, за която не се говори образовано у нас и с мъка отбелязвам, че е подценявана дори от медиците. „Кожа“ е отдавна обмислян проект, с който искам да дам възможност на темата за психичното здраве да съществува в общественото пространство – градивно, информирано и от полза, както за лична, така и за професионална употреба. Нуждата от такъв диалог всъщност не е само у нас, тя е в световен мащаб – Световната здравна организация обяви през април, че депресията е достигнала първо място по-инвалидизация на населението, това се случи 13 години по-рано от очакванията (прогнозите бяха за 2030г.). През последната година темата става все по-широко обсъждана – английското кралско семейство започна да говори за травмите на израстването си, Руби Уакс (една от най-популярните тв-водещи в САЩ и Великобритания) основа движение за т.нар. mindfulness все повече световни знаменитости признават за борбата си с различни психични разстройства. С тази цел откриваме проекта със серия от интервюта с познати личности, за да покажем, че това е тема, валидна за всеки един от нас, независимо от социален статус, интереси, умения, възможности и е тема, която засяга всеки спектър от живота и тялото.

Детелина//Тялото ни непрекъснато се променя, сваляме кожа след кожа – дрехите на детството, след това на тийнеджърството, оказваме се големи и след това, неочаквано бързо идват промените като бръчките дори… Непрекъснато меним кожата си, дори откриваме кои сме всъщност след като сме се противопоставяли на едно или просто сме се приемали по различен начин…

Ирина//Това в действителност е така. Ние се променяме постоянно и често нямаме време да рефлектираме върху тези промени. Вместо това, се изгубваме в очакванията на другите за нас или очакванията, които сами си налагаме, които не рядко са отвлечени от реалността. Това става още по-лесно днес със социалните медии и все по-забързаното ежедневие, което не ни оставя време да бъде в кожата си. Именно поради тази причина интервютата в „Кожа“ са с различни хора, но с много идентични въпроси – как се е променяло отношението към тялото ти през годините; кои са социалните очаквания и норми, които несъзнателно си интегрирал/а като част от това, което „трябва да си“ и които те саботират; имал/а ли си депресивни/тревожни моменти и как си се справял/а с тях; какво означават „успех“ и „щастие“.

Детелина//Има една тенденция, която ме притеснява и тя е да се говори не за здравото тяло или по-точно за класическото „здрав дух в здраво тяло“, а след едно дългогодишно шествие на кльощави тела или високи жени с издължени крайници, сега се показват масивни, едри тяла – както при жените, така и при мъжете, които имат своят чар, но по някакъв начин се се влиза в крайности, които отвличат вниманието от всички тези 90%, които са в средата – нито големи, нито слаби, нито високи, нито ниски, а просто средни на ръст и тегло хора, които не си харесват бедрата, или ръцете, или корема. Те сякаш не е са интересни никому със своите „средни проблеми“, как мислиш?

Ирина//Последните години наистина има вълна, която утвърждава пищното (женско) тяло. Не може да не вземам предвид, че това са трендове, които се налагат от развлекателната индустрия, а „модерното“ има цикличност. Окото се насища на развлечение и ако до преди десетина години кльощавите тела бяха хит, сега има нужда от друга провокация. Интересно е обаче да се обърне внимание на това, какво кара мъжете и жените да се отъждествяват с тези модели на развлечение. Съвсем опростенчески, логиката според мен, тече така – щом показват това тяло, значи то е харесвано; щом е харесвано, значи е обичано, щастливо и спокойно. Аз искам да съм обичан/а, щастлив/а и спокоен, спокойна (а не съм), значи трябва да изглеждам по този начин и тогава ще бъде (обичан/а). Тогава „да изглеждам“ взима превес над това „да бъда“. И в този смисъл това е много опасно.

Детелина//Да сме съответни, в смисъл да виждаме реално какво е тялото, с което разполагаме, и желанията му, е част от щастието в по-голям план. Отричайки тялото отричаме част от себе си… голяма част от себе си…

Ирина//Независимо от размера и цвета си, човек има няколко основни психологически потребности, горе-долу, без да претендирам за научна изчерпателност, това са – да се чувства защитен, да принадлежиш, да си утвърден, да си обичан. Когато тези потребности не са задоволени, ние, защото не сме глупави, се опитваме да ги задоволим. Обаче начините, по които се опитваме да направим това, често са много нефункционални. Един от тях е да се опиташ да бъдеш някой друг, с надеждата, че това ще покрие липсите. Но дали си по-слаб или по-пълен няма да промени изначалната нужда да си просто себе си. Хубав пример за това е първият разговор в „Кожа“ с Марина Стоименова, която разказва за своята версия на неприемане на тялото си, резултатите от дългогодишната й битка с него и изводите, до които достига.

Детелина//Ще допълня потребностите да станат 5, по класическия неорайхианския модел – принадлежност, утвържаване, сензорност, хранене, сексуалност. Колко много наши потребности достигат до удоволствието, без да са прекъснати, без да бъдат заместени с половинчати метаудоволствия или направо неудоволствие! Може би заради това са болни душите ни, затова са болни телата. Онази крепост, с която започнахме разговора, когато не е добре окрепена… страда душата. Когато се говори за пирамидата на Маслоу пък, обикновено липсва допълнителното обяснение, че той прави разграничение между потребности на дефицита и потребности на растежа. Потребностите на дефицита (задоволяване на нуждите от храна, сигурност, от любов и самооценка), са тези, които са от критично значение за физическото и ментално добруване. Обратно,потребностите на растежа, например да се знае и да се разбират нещата, естетичното осъзнаване и желанието да се развиваш, да вървиш напред, никога не могат да се задоволят напълно. Така се получава, че колкото повече хората са способни да разбират и осъществяват  потребността си да знаят и да разбират света около себе си, толкова по-силна може да е мотивацията им да учат.

Ирина//Да, уж прости механизми, а всъщност толкова сложни за постигане понякога. Едно елементарно обичане, което уж се случва от само себе си, понякога ни убягва и то често най-важното обичане – това към себе си. В стремежа си да го набавим отвън, забравяме да се грижим за себе си и цялата пирамида отива по дяволите, с все кожата и доброто усещане в нея. Но заедно с тренда на пълните фигури се появи и този на body positivity, който си заслужава да се изследва като опция.

Детелина//Body positivity – ти как го превеждаш и разбираш?

Аз не го превеждам все още и може би това е добър момент да започнем да мисли как да присвоим хубави термини от чужди езици. Това е тема за разговор, който можем да проведем с много хора за най-точен и същевременно благозвучен превод. Аз ще вляза с „телесна позитивност“, с бележка под линия, че там някъде има по-добър вариант. Телесната позитивност за мен е сравнително ново течение, което утвърждава положителната нагласа към здравото тяло, независимо от цвета, размера, формата. Това, в голяма степен, е свързаното с вътрешния монолог, когато той е на тема „моето тяло“. Положителното отношение към собственото тяло е от огромно значение. И когато казвам „положително“, нямам предвид винаги и на всяка цена да си повтаряш колко невероятно е тялото ти. Телесната позитивност е грижата и любовта, от които тялото има нужда, за да бъде добре функциониращо и да ти позволява да правиш нещата, които те правят щастлив и пълноценен. Самобичуването с фрази колко една или друга част е грозна, неприемлива, по-голяма или по-малко на базата на някакви измислени стандарти, е крайно безполезно и не-положително. Ако смяташ, че тялото има един или друг недостатък – направи нещо, за да го промениш. Ако не подлежи на промяна – приеми го такова, каквото е.

Детелина//Телесна позитивност… Аз бих го нарекла себеприемане или себепризнаване, с цялата пълнота на значението – телесно и душевно. С термините е въпрос на свикване, но вероятно ще намерим и други, които да изразяват положителното отношение към всяко тяло. Старая се да бягам от говоренето „по принцип“, защото не ми дава усещане за граундинг, за реалност, за приложение в живота, затова искам да разбера какво е за теб „да си в кожата си“, как разбра, че това е проблем и реши да се занимаваш с него.

ирина атанасова блог детелина стаменова01
Добре в кожите си.

Ирина//Както споменах в началото, аз имах „преживелищен опит“ с това, да не се чувствам добре в кожата си. В моя случай бяха панически атаки и депресия. При паническите атаки усещането за излизане от кожата е много силно. При депресивните състоя кожата просто я няма. Емоциите имат реално биохимично изражение. Оставени на произвола, те могат да разболеят тялото. Когато научавах това на собствен гръб, около мен нямаше много хора, които да се чувстват комфортно да говорят за това. И причината според мен, че няма обществено диалог, има много малко информация, малко подготвени кадри, няма национална стратегия и това поставя хората в ситуация, в която ги е страх да говорят, защото това е проблем, за който не е дадено решение. Ето един съвсем практичен пример: ако аз кажа на колега в офиса – „Мисля, че съм настинала“, той/тя ще ми отговори – „Пий чай, аспирин, почини си“ и това ще бъде вярно и от полза. Настинката се случва на всички и всички говорим за нея. Ако кажа обаче „Мисля, че влизам в депресивен период“, той ще ми каже – „Пий две ракии, ще ти мине“, това за мен ще бъде пагубно, защото алкохолът е депресант и аз ще се появя на работа на следващия дваж по-депресирана.Да бъдеш комфортен в кожата си е от основно значение. Важно е да се научим как да го правим и когато не можем сами, да знаем към кого да се обърнем без срам, страх или притеснение. Затова: „Кожа: чувствам се добре“.

Детелина//Така е, още има стигма върху телесните прояви на страданията на душата, но моето впечатление е, че все по-често хората чупят черупката на личното си притеснение. Според мен ни очаква вълнуващ път в „промотирането“ на онова, което Световната здравна организация много отдавна формулира по малко старомоден, но пък изискан начин – че здравето не е отсъствие на болест, а „Състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие, а не просто отсъствие на болест или недъг“. Да се чувстваш добре е точно това, или?

здраве • • • • • • • • • от Детелина Стаменова 0 Comments

9 известни жени на психотерапия и няколко други, които също се грижат за себе си

Наскоро попаднах на цитата на Джордж Карлин, че „В ЛА мислят, че си луд, ако не ходиш на психотерапия“ (списъка на 9те жени, повечето от LA, e два скрола по-надолу). У нас тази фраза още не може да бъде казана, дори на шега, но е факт, че в сравнение преди десет или двадесет години има много повече хора за които това не е преживяване, което са срещали само във филмите или книгите. На срещите с приятели и познати, все по-често някой споделя спокойно, че посещава, бил е или обмисля отиването на на лична терапия. Стигмата се разчупва. 

Това ме подтикна да ги попитам няколко човека, какво ги е подтикнало към записването на час при терапевт и какво ги е мотивирало да продължат. За да избегна прекалено личния момент, помолих хора, които не са мои клиенти и умни, образовани и успешни. Първата от тях, жена на 33, ми отговори: „Това което ме накара е, че се изправих пред проблем, който не намирах начин да разреша сама. Получавам спокойствие и удоволствието да си легна с мисълта, че действията и отношенията ми с хората са здравословни и ходя, защото намирам нови начини, по които да премина през ситуациите около мен; научавам нови неща за себе си и се научавам да се държа с обич към себе си“. Разрешаването на трудни проблеми, включително и любовни, е може да е началото на психотерапия. Едниният от отговорите започна с това: „Първият път, това беше много отдавна, преди 15 години поне (сега тя е на 40, т.е. е била на 25, б.ред.), отидох защото бях много отчаяна и имах нужда от помощ след една драматична раздяла. Тя наистина ми помогна, но всичко се случи сравнително бавно, защото каза че много време й е отнело да я допусна до себе си. След това просто свикнах с нея, беше ми приятно да разговаряме, даваше ми много ценни съвети и гледна точка, за която аз нямаше как да се сетя, нито пък някоя от моите приятелки. Прекъсвала съм ходенията с години, но в общи линии като съм имала трудни моменти, с които не мога да се справя сама и виждам че има опасност да потъна винаги съм я търсила и не съм съжалявала за това. След срещата с нея винаги ми олеква и се чувствам по-уверена в това, което правя и в решенията, които взимам“.  

Житейските кризи и, често пъти трудните осъзнавания, които вървят с тях, също водят до кабинета на психотерапевт. В друг случай началото е на около 30 годишнината:„Чувствах се твърде объркана, празна, като пиле в кълчища. Каквото и да правех, не чувствах, че има някакъв резултат. Като че ли всичко повече се объркваше. Когато тръгнах първоначално не знаех какво да очаквам и бях, в известен смисъл, подозрителна. Чувах въпроси, за които бях убедена, че има само един верен отговор – този, който аз си давах, но постепенно започнах да разбирам, че има повече от един отговор, че има повече от един аспект всяка ситуация. Това, което преди терапията не умеех, е да си давам сметка за другите, за средата – в известен смисъл имах доста егоцентрично възприятие за всичко – аз в центъра на Вселената и, горката аз, неразбрана, неподкрепена, недооценена и т.н. В терапията се научих да виждам ситуациите и взаимоотношенията от различни ъгли, да си давам сметка, че едностранчивият ми поглед само ме закопаваше в неудовлетворението. Най-вече терапията ми помогна да разбера и да приема себе си, да търся решения, да се уча от грешките си. Научих се да бъда по-адекватна – например, ако ми е тъжно, да оставам в тъгата, колкото и да ми е тежко, защото тя идва да ми каже нещо и е по-добре да го чуя. Когато мина през тъгата, тя ще си отиде“.

А понякога просто му „идва времето“ за вглеждане в себе си в компанията на професионалист: „Накара ме „случайно“ съвпадение – исках да знам какво бъркам, защо не ми се получава това, което искам за пореден път. И един ден се разревах на публично място пред приятелка.  Ходя на терапия, защото имах нужда да установя, че съм съвсем наред. И че постоянно спасявайки семейството си, както аз виждах проблема, няма кой да спаси мен. Да приема, че факта, че съм уморена, че поради много други причини не успявам да направя максималното – заложено от мен като очаквано от мен, и търсено от другите, не ме прави по-лоша, по-неумела, по-малко можеща, и знаеща….  Също така, ходя, за да приема себе си, за да се помиря с родителите си. Ходя, също защото трудно приемам някой друг да ми казва какво да правя. Мотивира ме вътрешната необходимост да разбера грешките си и да ги приема, преодолея и продължа въпреки тях напред. Мотивира ме фактът, че мога да разкажа всичко, ако намеря сила, смелост и спра да се срамувам, на някой, който няма да ме предаде. Няма да си направи заключения и да ме осъди“.

Спирането и започването на терапия, ползването й като „котва“ при кризисни етапи през живота е начин да се премине през тях, а понякога продължава и по-дълго. „Първият път, когато тръгнах на терапия преди десетина години. Тогава мислех, че така както ходим на зъболекар да се грижим за зъбите си или на козметик е хубаво да се погрижим и за душата си. От хомеопатията вярвам, че сме едно цяло с тялото, душата и ума и трябва да се обръща внимание по отделно и на трите. Детето ми вече ходеше на терапия, защото в училище бяха препоръчали и виждах много положителни промени. Първата ми терапия ми помогна да тръгна по нов път след 8 години отдаденост на семейството, подреди ми пъзела и начина, по който да го направя. Беше кратка, но доста успешна. После поднових терапията си пет години по-късно, след като се разделих с бившия ми мъж след 16 години връзка и брак. Там вече навлязох по-дълбоко в нещата и най-вече в себе си. Научих се да осъзнавам нещата и да поемам отговорност за решенията си, въпреки че продължавам да греша понякога, но това вече не ми носи болка, разочарование или чувство за срам и малоценност. Това, което постигнах Старая се да разрешавам проблемите и не да им се тюхкам“.
Обръщането към реалността – дори при хора, които добре се справят в реалния свят и изглеждат като ходещи фабрики за идеи и случват живота около себе си – е друг фактор за започването на терапия. Давам думата на още една дама, която я е включила в своята програма: „Ходя на терапия, защото е още един начин да се справям със себе си. Да получавам безпристрастна гледна точка, която едновременно с това, външното наблюдение има само една цел – да помогне, да се справя, да ме подкрепи, да ми напомни да помисля за себе си, когато не го правя“. В нейния случай от мисленето до обаждането на терапевт минават години. „Обмислям, планирам, даже съм “решила” от години и т.н. все не-реални-действия. Да предприема крачка към действие ме провокира външен фактор – желанието ми да работя в темата психология, психотерапия и помощ/самопомощ – външен фактор, който се радвам, че се появи, за да компенсира недостатъчната ми лична вътрешна мотивация, която години не ме заведе на психотерапевт“. Но любимото ми в това лично споделяне идва, като заслужен десерт, накрая. На въпроса „Какво получаваш от терапията, отговорът би могъл да разтопи всеки терапевт: „Получавам време само за себе си, почти луксозно прекарване отделено в моя график само за мен. За мен“. 
В началото започнах с цитата от Джордж Карлин и следва обещаното продължение, като съм оставила съм линкове към оригиналните статии.
Джулиан Мур

“През 20те си години работих здраво и се опитах да стигна далеч, което не беше точно някъде. Беше просто работа, а исках силно семейство… [след терапията], открих за себе си, че това е толкова важно, колкото и професионалния ми живот. Аз не прекарвам време, аз не инвестирам. Едно нещо, което казах на моите приятелки жени беше „Има едно очакване, че личния ти живот просто се случва, но трябва да работиш за кариерата си. А това не е така: за да се получи личния ти живот, трябва да си отдаден както за кариерата си’. ” – пред The Hollywood Reporter, февруари 2015

Селена Гомес

“Диалектическата поведенческа терапия (DBT) изцяло промени живота ми. Бих искала повече хора да говорят за психотерапия. Ние, момичетата сме научени да бъдем толкова гъвкави, силни, секси и безгрижни. Но също трябва да имаме чувството, че ни е разрешено да се разпадаме на парченца”. – пред Vogue, април 2017

Кейти Пери

За започването на терапия преди пет години: “Това промени живота ми. Когато съм в стаята аз съм просто Катерин Хъдсън, което е невероятно, защото на хората с моето положение им се казва „да“, твърде често и това ги убива или ги прави тотално без връзка с реалността – а аз не искам това”. – пред Vogue, април 2017

Дженифър Анистън

За смъртта на любимия й психотерапевт: “Бяха луди времена, в които минавахме през разводи и т.н. Но научих толкова много през четирите години, в които работихме заедно, че когато тя почина си спомням, че си помислих „Всичко, което сме говорили и обсъждали ми позволява да съм омиротворена с това, което се случва“. Беше шокиращо ОК… Цялата й работа с мен беше наистина в казването „Трябва да застанеш зад себе си в живота“. Тя наистина се опитваше да ми помогне да се справя с гнева и да се науча как да изразя себе си без да съм смъртно уплашева, че ще бъда убита като резултат”. – пред The Hollywood Reporter, януари 2015

Елизабет Гилбърт

“Добре е да познаваш себе си, нали? Добре е да познаваш нуждите, проблемите, границите си, историята си, навиците си… нали? Или не? Наистина ли ти помога? А какво ако ги от-знаеш? Ако ги от-учиш? Какво ако си кажеш „Наистина нямам идея кой съм аз точно сега. Не искам да знам. Просто съм готов да откривам. Може би това е магията, която се случва в терапията – когато се почувстваш достатъчно сигурен, за да пуснеш нещата да си отидат от теб. Може би затова терапията ми помогна толкова много в годините – остави ме да се от-уча от моите собствени правила – не да познавам себе си по-добре, но да „знам“ себе си по-малко – да оставя историята, която разказвам сама за себе си сега (история, която вероятно се беше превърнала в капан)”. – написано на нейния сайт през август 2014

Кери Уошингтън

“Да се науча как да обичам себе си и тялото си е процес, дълъг цял живот. Но определено не страдам така, както беше. Терапията ми помогна да осъзная, че е добре да показвам чувствата си. Вместо буквално да ги затъпквам с храна, може би е по-добре да показвам себе си”.  – пред Essence, декември 2009

 

Гуинет Полтроу

„Чувствах се като зомби. Не можех да достигна сърцето си. Не можех да стигна до емоциите си. Не можех да се свържа… Най-трудната част за мен беше да призная проблема си… Мислех си, че следродилната депресия означава да плачеш всеки ден и да не си способна да се грижиш за дете. Но има различни сенки и дълбини на това, заради което е важно да се говори за това“. – пред Good Housekeeping, януари 2011

 

Джей Кей Роулинг:

„Всичко се промени толкова бързо, толкова странно (успеха на Хари Потър). Не познавах никого, който да е бил в окото на общественото внимание, към който да се обърна и да кажа „Какво се прави“… Трябваше да отида на терапия отново, когато живота ми се променяше – и наистина помогна. Голям почитател съм, помогна ми много“. – пред Guardian, септември 2012

Ема Стоун

“Когато бях на около 7, бях убедена, че къщата гори. Можех да го усетя. Не беше халюцинация, просто стягане в областта на гърдите, усещах че не мога да дишам, като че ли светът ще свърши. Тревожността ми беше константна. Задавах хиляди въпроси и трудно отивах на училище… [срещите ми с психотерапевт] ми помогнаха толкова много. Направих си своя книга, която нарекох I Am Bigger Than My Anxiety (Аз съм по-голяма от моята тревожност), която още притежавам: издърпах това малко зелено чудовище на рамото си, което ми говори в ухото всички тези неща, които не са истини. И всеки път, в който го слушам, то става по-голямо. Ако го слушам достатъчно ме съсипва, но ако си обърна главата и продължа да правя това, което правя – то изчезва постепенно”. – пред Rolling Stone, декември 2016

психотерапия • • • • • • • • от Детелина Стаменова 0 Comments

Причини, които говорят, че може би ти е дошло време за психотерапия

depression-supplements-break-the-link-with-anxiety1Първо правя уточнението, че преди да стана психотерапевт, се сблъсках челно с психотерапията като начин на осмисляне на живота и години по-късно реших да променя професионалния си път. Не съм мечтала да стана Фройд от гимназията – и може би по-добре – защото успях да събера личен опит в една много богата на характери и проблеми кариерна пътека, който днес ми помага много. Затова и към психотерапията имам погледа и на човек, който решава да потърси професионална помощ за разбиране… на самия себе си. Всъщност да ходиш на психотерапия е много лично занимание, защото основната тема си ти, не другите и това я прави толкова полезна. Ти и всичките ти лица; ти и твоите проблеми; ти и другите.

Всеки преминава през своите периоди на разочарования, тъга, тревоги и бърнаут, но понякога ситуацията просто има нужда от друго мнение, особено когато се повтаря често в живота ни. Юнг е написал „Докато не направим несъзнаваното съзнавано, ще наричаме това, което ни се случва Съдба“. Така в психотерапията оставяме сетивата си открити да разберем какво се е случва с нас, използвайки терапевта като фигура, която да е с нас в този процес. Затова и психотерапията не е белег на слабост – а обратното – на смелост, защото е решение да се срещнеш с онзи човек, който несъзнателно често избягваш – самия себе си. Психотерапията е обградени с митове, които ще опиша в някой пост скоро, но един от тях е честотата – в повечето случаи веднъж седмично е напълно достатъчна и за разлика от историите в книгите на Ялом, в България рядко продължава десетилетие. Психотерапията не се поема от здравната каса, но има достатъчно психотерапевти и школи, така че човек може да избира.

 

Но все пак – какви са знаците по пътя, които може би те насочват към записване на час. Ето няколко от тях:

Имаш необясними от лекарите болки в главата и стомаха или срив в имунната система. Когато сме емоционално натоварени, това се отразява на телата ни. Стресът се може да се прояви в много физически усещания – от разстроен стомах и болки в него, така и до главоболия, чести настинки, че и дори липса на желание за секс.

След силен стрес и бърнаут. Някъде около 40 – а може и преди това за отличниците – е възможно кризата да дойде неочаквано, но за сметка на това много силно. Преосмислянето на ценностите, целите и пътя е работа и иска време и разговори.

Проблеми в отношенията ти с другите. Повтарящи се ситуации в отношенията с другите – влизане във връзка с един и същ (неподходящ) тип партньор; нерешими конфликти в семейството може да са причина за среща с психотерапевт и последваща психотерапия. Понякога приятелите дават първия знак, като ти казват „Какво става с теб, много си променен/а“.

%d0%bf%d1%81%d0%b8%d1%85%d0%be%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b0%d0%bf%d0%b8%d1%8f-%d0%b4%d0%b8%d0%b2%d0%b0%d0%bdПреживял/а си нещо и не можеш да спреш да мислиш за него. Може да е нечия смърт или събитие, което се е случило само на теб, но продължава да размахва криле в главата ти. Времето има способността да лекува за много хора, но има и такива, които дори години след като нещо се е случило, то остава на видно място в тях. Скръбта може да наруши живота ти и да те отдръпне. Има и хора, които влизат в друга фаза – да станат свръх активни и дори не могат да спят. Това са също знаци, че е време за професионална помощ.

Разбито ти е сърцето. Това е моментът, в който човек се чувства едновременно и сам, и неразбран и с помощта на психотерапията може да се намери новата посока.

Използваш някаква субстанция. Ако откриеш, че пиеш повече или поемаш някакви успокояващи – дори билкови хапчета – в нарастващо количество – или дори с нетърпение чакаш да пиеш – това може да е знащ, че има нещо в теб, което не е намерило начин да излезе. Такава субстанция може да бъде и храната – промяната в апетита може да е знак, че нещо се случва. Както преяждането, така и приемането на малко храна са белези на това.

Паническите атаки. Връхлитат те и ти променят живота, защото смяташ, че си усетил дъха на смъртта. След поредица от посещения на лекарски кабинети, които те уверяват, че си напълно здрава и е по-добре да посетиш някой психолог, е време да намериш твоя.

Понякога си на едно издишане от искането на развод. Добър момент за започване на лична или семейна терапия.

Нещо бъркаш в отношението с децата. Усещането, че ти се изплъзва нещо във възпитанието – или че не можеш да разбереш детето и неговия свят, реакциите му към теб и другите дава сериозен повод за намирането на детски психолог.

Не успяваш да заченеш, а няма лекарски причини за това. Идването на бебето може да е трудно, а пречката да е някъде дълбоко в теб, дори отчаяно да искаш бебе. Психотерапията в тези моменти помага за търсенето на неосъзнаваните причини.

Предстои ти осиновяване. Твърдо съм на мнение, че осъзнаването на сериозността на решението е добре да бъде направено и с помощта на психотерапевт, ако имаш някакви съмнения за това сериозно намерение. Препоръчвам лекцията на Фани Давидова, юрист, в TEDxMladostWomen 2016 и когато излезе ще сложа линк към нея.