ОКР

Анализ на повече от 93 000 случая (чрез метода метаанализ), разкрива пряка връзка между психологическа травма в детска възраст и риска от развитие на психопатология в продължението на живота. Автори на проучването са изследователи от Медицинския изследователски институт Hospital del Mar и е публикувано в списание European Archives of Psychiatry and Clinical Neuroscience, 8 ноември 2022 г. (статията засега е със затворен, платен достъп)

Вероятността спрямо контролите, които не са преживели травматични събития, да се развие психично разстройство е три пъти по-голяма.

„Това е най-силното доказателство към днешна дата, че психологическата травма наистина е рисков фактор за страдание от психично разстройство по-късно“ по думите на д-р Бенедикт Аман, водещ автор на изследването, изследовател в групата за изследване на психичното здраве в болницата IMIM дел Мар и CIBER за психично здраве (CIBERSAM).

Кои са най-често срещаните травми?

Това са емоционално, физическо и сексуално насилие, както и емоционално или физическо пренебрегване и тормоз, въпреки че има много други.

Преминаването през всяка от тези ситуации води до промени в съществуването на човека, някои от които са физически, а други психологически и се проявават в ежедневието. При емоционално натоварени събития, свързани със заплаха и ли отделяне от близки, страх от изоставяне, както и при насилие това често се проявава като тревожност, най-разпространеното психично разстройство сред хората.

Освен тревожността, травмите биха могли да доведат до развитието и други разстройства като обсесивно-компулсивно разстройство или биполярно разстройство, както и това на гранично личностно разстройство (риска, от което е 15 пъти увеличен) при преживяна травма в детството.

„Необходимо е да преведем пациента през неговата история на живота, наистина да прегледаме какво се е случило с него. В момента поставяме под въпрос какво не работи, но не и какво се е случило в живота им, защото това изисква отваряне на потенциално болезнени теми, а това се избягва. Проучването също така подчертава факта, че други травми като катастрофи, насилствена смърт или семейно насилие могат да засегнат хората, генерирайки структурни и функционални промени в мозъка, които отварят вратата към бъдещи психични разстройства“, казва Бриджит Хог, изследовател в IMIM-Hospital del Mar, психолог и първи автор на изследването, като коментар на данните

„От една страна, трябва да лекуваме психологическата травма на нашите пациенти, но също така трябва да предприемем действия в политическата и социалната сфера и да инвестираме повече в превенцията. Например чрез обучение на семействата и създаване на програми за предотвратяване на тормоза, който е много важен рисков фактор по отношение на страданието от психично разстройство, както за тези, които го получават, така и за тези, които го извършват“, е мненито на д-р Амар, друг от авторите.

Photo by MART PRODUCTION

И докато едни се запасяват с Тамифлу, а други изкупуват дезифектанти и продукти от първа необходимост, остава една територия, която е много сериозна част от пандемичния статус, в който е света е в очакване на нови и нови случаи, а емисиите на новините напомнят филми, в които човечеството е пред масова опасност.

Стоп! Измихте ли си ръцете?

Това продължава да е основното послание на Световната здравна организация за предпазване от вируса – мийте си ръцете. Тук ще кажа, без никаква ирония, че редовното миене на ръце е едно от най-големите открития в историята на медицината – и продължава да е такова, дори във високотехнологични времена.

В момента кризата не е само свързана със заразяване от вируса, тя е и свързана с психичното здраве на населението и затова в този пост искам, поне доколкото мога, да обърна внимание на рисковете за психичното здраве, които се крият пред повечето от нас.

Работата с психичното състояние по време на пандемии е тема, с която психолози и психиатри се занимават от много години – вече сме много по-напред в познаването на феномените на психиката спрямо например 1918, когато върлува инфлуецата. Така както болестта има своят начин на развитие, така и психологическите аспекти на епидемията имат своите специфики и развитие – те се хранят с несигурността и избухват под формата на индивидуална или масова паника (по думите на Damir Huremović, автор на Psychiatry of Pandemics – A Mental Health Response to Infection Outbreak).

Подобно на случаите на природни бедствия, терористични атаки, така и кризите в областта на общественото здраве могат да накарат хората да се чувстват тревожни и да показват признаци на стрес, дори когато са изложени на нисък риск или няма риск да бъдат засегнати от пандемия. Често пъти при природни бедствия държавите реагират с изпращане на специалисти, които да помогнат на засегнатите да преминат с по-малко психологически щети през периода. В настоящето време обаче засегнатите са потенциално… всички.

В световен мащаб има изработени през последните години стратегии за справяне със страховете като част от Pandemic Influenza Plan. През последните 11 години в света е имало имали няколко подобни пандемични епизоди – ебола (2019); зика (2016); ебола (2014); детски паралич (2014); свински грип (2009), но никога досега не е било толкова глобално и толкова близо до нас. Липсата на информация създава пространство за мълви и страх – затова са и редовните справки в новините – така е редно да се прави. 

Съществуването и говоренето за тази засега неконтролируема зараза се знае ще повлияе на населението. Като цяло най-засегнати ще бъдат тийнеджърите, възрастните жени, хората с предишни или хронични физически и психически заболявания. Социалните и културните модели до голяма степен определят реакцията и затова вероятно много мъже ще са склонни да подтискат тревожността си чрез пиене или избухвания.

Емоционалната зараза

Най-трудното обаче, което ни предстои и видяхме през последните дни е нещо, което Густав льо Бон в книгата си „Психология на тълпите“ (1895), обяснява как колективното може да завладее индивидуалното и определен поведение да се превърне в заразително. При този процес едно, дори нелогично поведение бива следвано от масата хора, което води до сериозен риск за всички, защото нелогичното поведение на масата вече е проблем за обществото.

По-късно Робърт Парк работи върху теорията, че хората имитират поведението и емоциите на другите, когато преживяват стрес (това особено има връзка за поведението в семейството в момента). В такива стресови ситуации много хора се увличат да правят „каквото и другите“, за да и избегнат външни подигравки или нападки.

Ще опиша този феномен с друг пример от психология на болестите. През 1962 в американска фабрика работници споделят, че са ухапани от „тайнствено насекомо“, при което им е станало лошо, с изтръпване и гадене. Скоро толкова служители развиват симптоматиката и биват хоспитализирани, че става проучване, при което се установява, че симптоматиката не е телесна изобщо, а е случай на масова хистерия в следствие на стрес и тревожност.

Дотук се знае, че податливи на масова хистерия са екстровертите, жените, хората в гъсто населени райони. Искаме или не, човешкото поведение може да се задвижва не само от личните емоции и характер, но и от външни сили. За да избягаме от тяхната силна гравитационна сила може би единственото, което можем да направим е да ги осъзнаваме и да говорим за тях.

В много хора паниката и стреса, като реакция на усещането за липса на контрол на ситуацията води до опасения, при които хората започват да се презапасяват с маски и други медицински консумативи. Това често е последвано от тревожност, нарушения на съня и цялостно по-силна чувствителност към всякакви, дори много леки и иначе незабележимо преминаващи чувства да отпадналост. Хората с психични заболявания могат да бъдат особено уязвими от последиците на тази паника. Децата са друга уязвима група – те не могат да оценят сами опасността и затова копират реакциите на родителите си, техните изказани и неизказани страхове.

Данни от изследване на Китайското психологическо общество сочат, че 42.6% от китайските граждани са с повишена тревожност заради епидемията в страната, а от тестове на извадка от 14,000 лица 16.6% са с умерена до остра депресия (Reuters)

„Домашно да си предпишем и да дадем и на децата по един антибиотик, за всеки случай“

Да. Прекалено много хора го правят. Не мога да убедя никой, който вярва, че Земята е плоска, че тя е кръгла, нито да споря с хора, които решават да си предписват лекарства без лекар, но ще дам две други посоки.

Предразположение към развитието на психични заболявания се свързва с инфекциозни огнища. При повтаряща се експозиция на антибиотици, по-специално пеницилини, има повишен риск за депресия и тревожност (Lurie I, Yang YX, Haynes K, Mamtani R, Boursi B. Antibiotic exposure and the risk for depression, anxiety, or psychosis: a nested case-control study. J Clin Psychiatry. 2015;76(11):1522–8. https://doi.org/10.4088/JCP.15m09961).

Лечението с някои антивирусни средства също може да доведе до невропсихични усложнения. Разбира се, понякога риска от едното е по-малък от другото и затова трябва да се действа спрямо препоръките на лекарите. През 2005 и 2009та СЗО препоръча в засегнатите райони използването на средства като озелтамивир за предотвратяване на огнища на грип и макар да са били наблюдавани невропсихични усложнения, това остава като пример за това че където риска от зараза на популацията е по-малък от отделните случаи на усложнения (Gupta YK, Meenu M, Mohan P. The Tamiflu fiasco and lessons learnt. Indian J Pharm. 2015;47(1):11–6. https://doi.org/10.4103/0253-7613.150308. PubMed PMID: 25821304; PubMed Central PMCID: PMC4375804).

Депресия

Проучванията показват, че процентите на хора, страдащи от депресия обикновено се покачват след подобни кризи в общественото здраве. Депресията е част от естествените психологични механизми на реакция в трудни моменти и се проявява в симптоми като проблеми с апетита, съня, спад на енергия, проблеми с концентрацията, безполезност, вина, безнадеждност, и суицидни мисли, които ако продължават повече от 2 седмици е добре да се видите с психиатър и/или психотерапевт, за да се установи евентуално диагноза на голям депресивен епизод.

Обсесивно-компулсивно разстройство

В началото написах, че миенето на ръце е основен инструмент за предпазване от вируса. При много хора обаче това предписание, което включва хигиена на измиване след престой на обществени места е възможно да се изрази в непрекъснато ползване на дезифектанти и миене на ръце до рани. Липсата на окончателно лечение на коронавирус лесно засилва тревожността. Натрапливите мисли (притесненията на човека, че е мръсен и се нуждае от измиване, почистване или стерилизация) се изострят при определен тип хора и в такъв момент, освен личния лекар е добре да поговорят с психиатър, за да облекчат симптомите си. Как да разберете дали е момента за психиатър? При усложненията от прекомерното почистване – суха, напукана кожа (което може да доведе до инфекции всъщност); контактен и атопичен дерматит. Използването в прекомерни количества на токсични препарати за почистване до дихателни проблеми и това е много сериозно – затова приемете, че самата ситуация в някои от нас „отключва“ това поведение и вземете мерки да се погрижите не с още едно измиване, а с концентрация овладяването на мислите – с когнитивно-поведенческа терапия или лекарства.

Повишена тревожност

Тревожните разстройства също ще вземат дял от влошаването на психичното състояние. Хората, които имат обща тревожност за здравето си, както и тези с генерализирана тревожност е по-вероятно да влязат в такава, включително и хора, които са страдали в миналото от панически атаки, по думите на Джули Пайк, клиничен психолог от Чапъл Хил, Северна Каролина. „При липсата на ясно решение на въпроса, хората се тревожат и търсят още информация в опит да разрешат тревожността си“.

Липса на доверие в лекарите и медицината

Ножът с две остриета в ръцете на паниката е, че като част от психичния статус по време на криза в общественото здраве, много хора ирационално престават да вярват в медицинското лечение, което само спомага за разрастването на кризата. Най-често недоверието в медицината е свързано с конспиративни теории.

Теория на конспирацията и нейните адепти

Изправени пред потенциално нелечимо заболяване, у някои хора се събужда една част, която е свързана с психотичното. Тревожността провокира желание за отговор и липсата на медицинско образование, но достъп до много ресурси и теории може да доведе до теории, които са чиста игра на мозъка и да объркат дори цялостно здрав човек. „В пресечната точка на психозата и обсесивността е заблуждаваща паразитоза, наричана още моносимптомна хипохондриална психоза, синдром на Ekbom. Този синдром е описан още през 1636 г. от сър Томас Браун, който го споменава като болест на Моргелони. Относно клиничната характеристика на заблуждаващата зараза е появата му при множество членове на семейството”. Т.е.

Психиатрите по света очакват след коронавирус да се наблюдава покачване на хората с психотични проблеми, което свързано с влошаващата се по време на криза параноя и налудното мислене. При пациентите с психични заболявания вероятно ще се наблюдава по-висок процент на кожни/кожни нарушения в началото, а тежката тревожност може също да предизвика рецидив на злоупотреба с вещества (алкохол, наркотици, храна) при силно податливи лица, тъй като нивото на стрес се повишило при тях.

Изолацията като проблем

Изолацията ограничава движението на болни хора, за да помогне за спирането на разпространението на определени заболявания. Първият пример в историята за такива от по-нови времена са лазаретите във Венеция по време на чумата от 1423та година. Карантината пък разделя тези, които са все още здрав, но вече вероятно са били изложени на риск от инфекция. Карантината има дълга история, но има вероятност е въведена като мярка също по време на чумата, като първите сведения за това са от 1377 г., когато града-държава Дубровник принуждава пристигащите кораби да престоят 30 дни на близкия остров, като по-късно този период бил увеличен на 40 дни по вероятно – сериозно – номерологични причини и конкретно тезите на Питагор. В момента карантините следват логиката на съответната болест. Карантината е съществен начин за контрол на заболяването и избягвания на масови събирания е резумно. Но ако сте в карантина по някаква причина трябва да знаете следното: от психологическа гледна точка тя може да доведе до изолация и несигурност. Пациентите, които са поставени в изолация, са особено уязвими до невропсихични усложнения, по редица причини и следва да им бъде предоставена психологическа помощ, защото крие в себе си рискове от тревожност, депресия, чувство за безнадеждност и отчаяние, психологическа травма и когнитивни увреждания, дистрес.

По време на карантината SARS в Канада през 2003 са били засегнати 15,000 човека от карантина, средно продължила 10 дни, при която при изследвания след това се показва, че 29% са имали симптоми на постравматичен стресов синдром, а 31% са с депресия .

Препоръките на Американската психологическа асоциация към момента, към всички нас, които живеем в това време, са:

Погледнете в перспектива. Поемете дълбоко въздух и си припомнете, че броят на потвърдените инфекции е изключително малък. Фактът, че по този въпрос има голямо количество новини, не означава непременно, че представлява заплаха за вас или вашето семейство.

Изслушайте фактите. Следенето на „една жена във фейсбук“ е риск – изберете източник, който да е достатъчно сериозен – и тук по мое впечатление е по-добре да следите новините, а не всяко коментарно предаване (все пак имаше астролог, който коментира вируса).

Общувайте с децата си. Обсъдете новините за коронавируса с честна и подходяща за възрастта информация. Родителите също могат да помогнат за намаляване на страховете и не забравяйте, че децата ще наблюдават вашето поведение и емоции за намеци как да управлявате собствените си чувства през това време.

Поддържайте връзка. Поддържането на връзките ви с близки и приятели може да насърчи усещането за нормалност и да даде простраство за споделяне на чувства и облекчаване на стреса. Не се колебайте да споделяте полезна информация с приятелите и семейството си. Това ще им помогне да се справят със собственото си безпокойство.

Потърсете допълнителна помощ. Хората, които изпитват непреодолима нервност или тревожност, трайна тъга или други продължителни реакции, които се отразяват неблагоприятно върху работата им или междуличностните отношения, би било добре да се консултират с обучен и опитен специалист по психично здраве. Психотепевти и други специалисти в областта на психично здраве могат да помогнат на хората да се справят с необичайния стрес, за да намерят конструктивни начини за управление на този стрес.

Психичните защитни механизми

Различните хора реагират по различни начини на стреса, който води настоящата заплаха и в този смисъл е много любопитно как психоаналитичната теория толкова конкретно е успяла да дефинира начините за „избягване или редуциране на негативните емоционални състояния“. Така може да си обясните хумористичните фрази като „ще оцелее народ, който ще се кичи с китайски мартеници за здраве“; или пък отричането на проблема с вируса с идеята, че ще справим с ракия; регресията към предишни поведения (тук особено хора, които в миналото са имали зависимост) и т.н, и т.н. Дотук не стана дума, но мисля, че въпреки липсата на голяма китайска общност – по данни отпреди няколко години те са около 2,000, като част от масовата психоза често пъти се наблюдава сегрегация на тези хора.

Бъдете днес. Усетете днес. 

Ако усетите, че се чувствате твърде притиснати от новините за вируса, може да ги ограничите. В същото време практикувайте благодарност – онази техника, при която намирате своите причини да виждате на какво има да се радвате днес, с цел да задържите мислите си в конкретни и носещи удовлетворение занимания. Техники за релаксации и всякакви системи за мениджмънт на стреса, балансирана диета без твърде много преработена, свръхсладка или свръхкалорична храна, физическа активност (дори ходене) са сред онези активности, които могат да намалят риска за психичното ви здраве, помагайки и на физическото.

Ще завърша с това, че е добре да си миете ръцете и да сте здравословно разумни. Ако ви притеснява пътуване, по-добре да го отложите, защото цената, която ще платите в притеснения е по-висока от тази на самолетния ви билет. Проверете реалността на риска от пътуването с личния си или доверен лекар и бъдете честни кое е най-добре за вас.

Психичното здраве отдавна вече е част от общото здраве и грижата за него е част от ежедневието на всеки интелигентен и модерен човек. Затова ако забележите промяна в себе си или в близките – не го оставяйте да мине незабелязано, защото с времето няма да стане по-добре, а ще тлее.

обновена на 01/03/2020

.

Ново интервю в продължение на проекта в блога на интервюта с различни специалисти, които разказват от своята гледна точка. Доц. д-р Тони Дончев e психиатър. Той става доцент през 2012, а професионалната му кариера започва като интерн в клиника по психиатрия на ВМА-София през 1994 г., а в периода 2012–2018 г. е неин ръководител. Носител е на различни награди в областта и е преподавал във водещи учебни заведения. Има над 40 научни публикации, една самостоятелна монография, както и участие в различни учебници и учебни помагала.

Може да бъде намерен в Медицински център Интермедика, София.

Как близките или могат да провокират разговор с човек, за когото се тревожат, да се срещне с психиатър или психотерапевт?

Много често хората с нарушенията на влечението към храната са трудни и сложни пациенти, които реагират с бурно негодуване, а също и отричане, когато им бъде казано, че трябва да се срещнат с „пси-“ специалист, а тази реакция трагична в контекста на болестта, защото ни отдалечава от възможността за интервенция. Нарушеният контрол над емоциите е част от личностова предиспозиция на засегнатите от хранителните разстройства и затова един лесен път, доколкото този път може да е лесен той изобщо, е като се обърнем към душите на тези хора и това, че те изпитват някакво страдание, и интервенцията не е задължително да бъде свързана с храненето, защото така се сблъскваме с отрицание. Много е по-елегантно, и по-коректно е, да се обърнем към страданието на тези хора, като си мисля, че е най-добре да бъдат попитани от някой близък нещо като: „Мила, може би имаш проблем с храната“ или „Мила, много си слаба“. Би трябвало по-скоро да бъдат подканени да си  зададат въпроса „как се чувствам“ например, или  „дали не се чувствам депресирана“. В повечето случаи хората с хранителни разстройства са жени и затова си позволявам за говоря в женски род –  един сигурен начин да си признаем, че имаме проблем с душата, е депресията.  Мозъкът ни е един мускул, казваше един професор, и като всеки мускул, той се тренира и като всеки мускул няма много начини да ни подскаже нещо не е наред – обикновено начина, по който той ни показва, че го боли, е като изпитваме депресивни симптоми.

Факт е, че голяма част от тези хора имат депресия и един добър път да ги попитаме как се чувстват, страдат ли, мъчно ли им е, изпитват ли тъга, изпитват ли вина – всички тези чувства са един прекрасен обект първо за една добра формулировка, която може да бъде приета от тези пациенти. Иначе резкият подход към тях е обречен на неуспех, поне при тези с анорексия и булимия, особено в онези случаи, в които техният индекс на телесната маса (ИТМ) се колебае между 19-20. Това са едни слаби момичета, които въпреки че още не попадат в категорията „анорексия“, има множество фактори, които ни показват, че са избрали посоката, в която вървят.

Какво е най-голямото предизвикателство при работа с пациенти с хранителни разстройства?

От медицинска гледна точка анорексията е единствената психиатрична болест, която убива. Чудовищно предизвикателство поне у нас е, че не съществува такъв център, който да предлага прицелна терапия за пациенти с хранителни разстройства, защото лечението в никакъв случай не е само психиатрично, само психотерапевтично. Лечението на една разгърната картина изисква екипен подход и това надхвърля обичайните психиатрични екипи, които са съставени от психиатър, психолог, социален работник и медицинска сестра. Той изисква участието на гастро-ентеролози, на кардиолози, на интензивни терапевти. В един много диференциран и подчинен на оперативни процедури подход, трябва да се започне с оценка на биологичната терапия, заради риска от сериозни нарушения в електролитния баланс и в цялостното хранене на организма; кардиологичните нарушения и т.н. Всички тези компетенции няма как в съвременния свят да бъдат в главата на един човек – тоест се изискват се много пари за лечението.

Опитът ми показва, че само един хранителен разтвор за вливане на пациент с нарушения на биохимично ниво излиза 500 лв на ден. Говоря само за препаратите, които се приговят индивидуално и  изискват непрекъснат лабораторен анализ на биохимията на тези пациенти.

Иначе всичко би било работа „на парче“, което е работа героична, но със сигурност не толкова полезна за тези пациенти. Без сериозен ангажимент на институциите в лечението на тази група пациенти не се постига терапия с начало, ясно дефинирани стъпки и финал.

Кога, според Вас, се минава границата от временно състояние – от „ще отслабна“ към болест?

В огромен процент от тях има някаква личностова особеност, която създава онази среда, онази почва, върху която израстват онези злокобни цветя на анорексията. Също така и в света на модата продължава да има много модели в анорексичния женски модел.

За съжаление майките и родителите също са много често част от патогенезата на тези разстройства, като се създава среда за разгръщането на този тип мислене и възприемане на света.  Опитът на майките да преживеят, това което не са могли, чрез дъщерите си, води много често до трагични резултати, в това число и анорексия. Така първите реплики на момичето „дебела съм“ са били произнесени първо като „дебела си“ или „много ядеш“.

Искам да Ви да попитам за връзката на хранителните разстройства и с други болести от Вашата специалност, освен депресията, например с обсесивно-компулсивните разстройства?

Цялата група на хранителните разстройства имат повече общо с емоциите, докато ОКР е един интелектуален процес, който се намира на друго ниво. Поради това при ОКР добре работи конгитивно-поведенческата терапия и не толкова добре при хранителните разстройства, където дълбинните методи са с по-голямо въздействие.

Разстройствата на влечението, каквито са хранителните разстройства, са онтогенетични и там лечението не е свързано с конгницията. Например, когато една жена с булимия яде, тя има неистова нужда да го направи. Лично аз мисля, че компулсивното хранене не е редно да бъде свързвано с ОКР, защото при ОКР в повечето случаи то е защитно, при тези пациенти обичайно вътрешните мотиви и разсъждения да са „аз не трябва да направя еди какво си, за да не се случи еди какво си“. Обсесивно-компулсивното разстройство е свързано с висок интелект, който в този момент вреди, защото когато един човек впрегне всичките си ресурси да отрече един проблем, няма сила, която да може да го разубеди. ОКР е тежка болест, при която пациентите могат да сами да анализират поведението си; те са хора, които успяват да се пошегуват със себе си; критични са с това, което се случва в главата им, колкото и налудничави да са мислите им, докато при хранителните разстройства усещането на психиатъра по-скоро е, че има по-голяма близост до психозата, нарушения по отношение на възприятията към света – не само към тялото, но и към света, той определено не е толкова добронамерен, колкото е обичайно и усещанията за него са доста променени и различни. Лично аз, бих сложил тази група при психотичните разстройства заради нарушените възприятия и нарушената интерпретация на тези възприятия, по което си приличат с психотичните.

Кой е, според Вас, най-добрия път, по който един засегнат или неговия близък трябва да извърви? Кой пръв може да посочи модела, откъде се тръгва – от личния лекар, от психотерапевт, от психиатъричния кабинет?

Аз си мисля, че ако стъпим на предните ми думи за анорексиогенните майки, първият, най-разумния, коректен и реалистичен път, е в ранната диагностика да се намесят училищните психолози. Това са компетентни хора, които могат да играят роля, и да са предната линия на детекция на нещо различно у някои момичета, защото стигнем ли до лабораторни промени, то диагнозата е видима от много, много далеч. Детските организми са изключително корави и гъвкави, компенсират дълго време, но нямат ресурс за възставновяване, след като декомпенсират

А какво се случва с тези пациенти, които отказват да приемат лекарства?

Правило е, че щом настъпят хемодинамични нарушения и тези момичета започнат да припадат, спре им мензиса и настъпят всички усложнения в следствие нехранене, не просто неправилно хранене, тогава влизаме в ситуацията на задължителността.

Тогава под въздействие на семействата си те започват да пият лекарства. Това пък увеличава техния негативизъм и намалява възможността да се работи с тях. Важно е те да участват в този процес, да са мотивирани да се променят – като това не може да се случи само с един разговор, това е процес – ако в продължение на 15 години е изграждан един идеален Аз образ около 35 кг, няма как за един месец, една или пет години да обърнем този модел на обратно, тъй като това са базисни модели, които са вече факт.

Тоест трябва време.

Време и с идеята за малките корекции, които да доведат до промяна, а не „е от сега нататък всичко ще е различно“, защото това не се случва, следва разочарование за пациента, за близките му, отказ, отрицание и всички тези неща, които не помагат и не са полезни.

.

.

.

.

.

.

За контакти с Медицински център Интермедика и доц. д-р Тони Дончев може да позвъните на телефон: 0897 645 844 или през формата на сайта. 

.

.

.

.

Други срещи със специалисти

Интервю с д-р Райна Стоянова, ендокринолог

Интервю с д-р Елена Димитрова, кардиолог

Интервю с д-р Димитър Тянков, дентален лекар

Интервю с Лили Стефанова, треньор

Интервю с д-р Иван Диков, гинеколог

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.