маскарад

Срещу този Ожасен празник, Хелоуин, са се изказали достатъчно много българи за чуждопоклонничеството (то и приятелите ми мексиканци не признават американския синко де майо, така че не сме единствените, дето се дразнят на празници, дошли отвън). Един остроумник миналата година направи доброто предложение „за да се свърши веднъж завинаги с непреходния спор Хелоуин или Ден на народните будители, нека да се учреди Ден на народните вампири“.  Факт е, че всяка култура има нужда от карнавал и тъй като в годините българските Сирни заговезни са загубили силата си в масовото съзнание (с изключение на пернишкия фестивал Сурва), а несъзнаваното се стреми към това отпушване на енергията, което ни дава маскарада, затова и все повече хора ядат желирани ченета, изглеждат като призраци или размахват кокали.

В сянката на тиквите човек може да се облечее по абсурден за теб начин, максимално отвратително и това да се превърне в кратка, лична и ефективна психотерапия за себе си. Карл Густав Юнг го е обяснил най-точно и добре, създавайки Теорията за сянката. Ще бъда кратка и интересна: всеки от нас гради образ пред обществото, своя „маска“, която слага, преди да излезе пред другите. „Миличката“, „арогантната“, „добричката“, „лошата“, може и да е просто „доброто впечатление“, което искате да оставите пред другите, но ние не винаги сме това, за което се представяме. Заради мама, тати, баба и учителката от детската, в нас има и едно или дори няколко гадни малки същество, които не си позволяваме да излезе навън. Дали ще е развратната, лекясалата, злобната, грубиянката или истеричната? Не сте нито едно от тези неща? Не че нещо, но се съмнявам – всеки от нас има лоши страни и колкото повече не си ги признава, толкова по-зле за самия него, или както е казал Юнг, ако не си признаваме тази деструктивна страна, то тогава започваме да приписваме тези черти на други хора около нас… и става страшно.

Децата например, след като станат на 5, често започват да се маскират със страшни костюми и дори често са най-стряскащото нещо, което могат да измислят, защото в инстинктите и паметта, която според Юнг стои без да имаме достъп до нея, като включена, но неработеща рам-памет, стоят страховете, с които можем да се справим само, ако ги срещнем лице в лице. Затова Смъртта е такава част от карнавалите и маскарадите – малките гробчета от шоколад, соленките – отрязаните детски пръстчета и образа на смъртта. Кой не го е страх от смъртта? Малцина мъдреци. Но този празник ни позволява да се шегуваме с нея и по този начин да я преживеем. Да минем отвъд нея без да ни нарани. Карнавалите и специално Хелоуин ни дават пълното право да покажем „лошата“ си страна.

Нека не се залъгваме: дори когато не искаме, избора на костюм никога не е случаен. Остава въпроса дали обаче съзнателно го правим и показваме да другите най-отвратителните в нашите очи своя черта или някоя от по-приемливи. Когато съзнателно изберем тази черта с влизането в ролята и признавайки пред себе си, че я имаш (като например да се маскираш като нервната домакиня например), вече ще можеш да се видиш в един огромен, хиперболизиран образ и да осветиш това от себе си и да го трансформираш в нова, по-мека посока.

Буда е казал, че „да държим в себе си гнева е като да пием отрова и да чакаме другия да умре“, затова ако откриеш кое искренно те плаши и вбесява и се превърнеш в него, това е начин да изкараш яда си. Ползата – като изтичането на гноя от пъпката – няма да се излекуваш, но ще си крачка напред.

––––––––––––––-
Бележка под линия. Този текст е публикуван оригинално в първия ми блог. Конкретната причина за написването му е, че в този Хелоуински ден се маскирах като една жена, която искрено ми боцкаше в главата. Намерих дрехи и обувки като нейните, държах се специфично като нея. И след този опит да „вляза в обувките й“, буквално, започна трансформацията ми към нея. Няма да станем приятелки идващите 50-60 години, но определено чувствам разлика в отношението си към нея, към по-добро.

Повече за Сянката?

В тази книга на Джеймс Холис – Да разбираме Сянката си