Какво може да е обяснението за смеещите се емотикони на статии с трагични кадри от Украйна?
Какво може да е обяснението за усмихнатите емотикони на статии с трагични кадри от Украйна? Какви са профилите и причините за реакциите на поддръжниците на про-путин и на тези, които са категорично против войната – и защо са толкова различни реакциите им? Това беше темата на разговора ми с Лили Ангелова по bTV радио днес, като в този пост ще добавя и още по темата.
Когато написах, че ще говорим по темата за този тип емотикони, имаше реакции като „никой нормален не вярва на скалъпената от киевския режим сценка в Буча“ или „Знак, че не всички трагични кадри са истина. В нашата страна поднасянето на достоверна информация вече е под въпрос“.
Дори да не „вярвате“ и да мислите, че има специална операция, не война, в Украйна – емотиконите, ако ги приемем за реакции, които ни се позволяват от социалните медии – това е пасивно-агресивен начин, по който обезценявате чуждото преживяване – дори това да е преживяването единствено на хората, които ще прочетат новина за още смърт или страдание на цивилни хора. Смехът никога не е бил адекватна реакция при докосване до чужда болка. Това да виждаш нещо смешно в чуждата мъка говори или за шок от научаването й; или за защитна реакция, която ще опиша по-долу или за трик, при който постовете с подобни новини се „обезсилват“ да не стигат до голям брой потребители. (Когато много хора реагират с емоция „тъга“, алгоритъма вдига поста да стига до по-голям брой хора, „смехът“ намалява този ефект).
Независимо каква позиция имаме, реакцията на трагична новина с емотикон на смях дори не е въпрос на възпитание, а на уважение към основна човешка ценност – живота. Вашият и на другите. Такива емотиконови реакции се случваха по време на двете години ковид по време на силните вълни, когато имаше такива коментари на постове с броя починали (и беше също толкова неадекватно). „Добре, – ще попита някой привърженик – как да реагирам?!“ – „с аргументи или подминаване, не с присмех“ – отговарям веднага. Реакцията по този начин не говори за вътрешна стабилност и увереност.
Емотиконът „смях“ е като да пуснеш весела чалга песен на погребение и да започнеш да мяташ гьобеци сред близките на починалия. Тук не става въпрос за политика, а за хора. Ако искате да говорите за политика, това е друго – и начина и реакцията не са тези. Има избори, има петиции, има лични ваши „стени“ и профили, на които може да проповядвате собствената си идеи.
Идентификацията с насилника
Отговорът през погледа на психотерапията и това, което знаем за сложния свят на хората е, че причината за такова не-човечно поведение може да е във вероятно собственото не-лекото детство на тези хора, които могат да реагират през смеещото се личице на емотикона или тоталното отхвърляне на информациите – дори от руски източници.
Откъде вероятно тръгва такава реакция? Домашното насилие в България е в опустошителни размери и такива реакции може да се четат като реакция на човек, който не умее, заради травма не може да преживее, да се върне в опустошителните си лични преживявания като дете или по-късно в живота. В общ план само 28.28% от децата по данни от последните години съобщават, че не са били обект на физически наказания от страна на възрастните, които се грижат за тях. При по-ранните поколения цифрите са по-плашещи според мен, но не можах да намеря такива, това беше нормално в тогавашните норми и вероятно не са правени.
Когато човек е бил обект на малтретиране в детството си е възможно да се развие психологическата защита „идентификация с агресора“. Това е механизъм, при който начина да преживееш собствената си болка е единствено като приемеш, че насилниците са прави и оттук нататък заставаш на страната на Силния, независимо от това какво прави той и дали то е насилие към животно, дете, партньор, случаен човек, група от хора или дори геноцид. Това са хората, 
които не вярват, че случващото се в Украйна е действително жестоко, независимо от бежанците в цяла Европа; които оспорват кадрите – независимо, че са правени от различни източници; това са като цяло хората, които също така не вярват, че се е случвал Холокоста и които вероятно биха били на страната на конквистадорите, ако по време на завладяването на Америка имаше фейсбук. Вероятно това са хора, които са преживявали насилие – и които биха използвали и или използват насилие в ежедневието като начин на „възпитание“ към по-малките. Това е перпетум мобилето на агресията – тя спира в семейството само когато някой може да осъзнае, че е дълбоко нередна.
Идентификацията с агресора е защитен механизъм, описан първоначално от Шандор Ференци и по-късно популяризиран в книгата на Ана Фройд Егото и защитните механизми.
Според теорията, въпреки че идентификацията с агресора служи като съществена защитна реакция пред лицето на заплахата, тя може да се закрепи в манталитета на жертвата дори години след като злоупотребата е приключила (Amir, 2016; Frankel, 2002 г.). Детските травми и малтретирането имат различни ефекти върху децата от различен пол: малтретираните момичета са склонни да развиват мазохистичен модел, докато малтретираните момчета са по-склонни да се идентифицират с агресора и да се развиват в по-садистична посока (Макуилямс, Н.).
Вървейки по трасираното от дъщерята на Фройд
„Децата възприемат поведението на възрастните, които ги плашат и ужасяват“, т.е. ако някого го ужасява това, което се случва в Украйна напълно възможна реакция е да застане на страната на насилника, защото в себе си не може да се справи с ужаса на представата да бъде този, който напуска дома си, на жертвата, на страдащия, защото е бил там и за психиката е невъзможно да се върне там без това да срути подредения свят, в който родителя ме обича и ме унижава/наказва едновременно.
„Човек, който се идентифицира с агресор има усещане за вътрешна слабост и несигурност. Той бързо усвоява силата, която има възприема агресорите, защото чувства, че собствените му ресурси са недостатъчни. Неговото ниво на тревожност е високо и страховете му са често неясни и безименни. От друга страна човекът, който се съпротивлява на идентифицирането с агресора трябва да бъде по-приемащ себе си и да има по-голяма готовност да оценява себе ки положително. Той трябва да бъде относително освободен от страхове и смътни тревоги и по този начин да бъде по-малко застрашен и по-способен да толерира заплахата“.
Швейцарско-германския психоаналитик Арно Груен пише в своята статия от 1999та година „Нуждата да наказваш/Политическите последствия от идентификацията с агресора“
“С това описание на политическите последици от идентификацията с агресора, ние не само се обръщаме към природата на проблема за вътрешното отчуждение, но и към дълбоките психически рани, които хората понасят в този процес. Но тези рани не могат да бъдат признати, защото това би нарушило заповедта да бъдеш послушен, което е идеализиране на изискванията на властта, за да се осигури нейното продължаващо съществуване. И така се преминава върху собствената виктимизация чрез акта на наказание на непознатия… Правим жертви другите заради болката, която не ни е позволено да изпитваме и за жертвата в нас, която не ни е позволено да бъдем“
Има два различни профила сред преживелите насилие в детството, състоящи се от високи спрямо ниски нива на идентификация с агресора. При първия има високи нива на идентификация с агресора, а вторият се характеризира с ниски нива на идентификация с агресора (Lahav et al.) Вторият тип са хората, които дори преживели насилие, са разбрали за себе си, че случилото им се не ги определя като хора и са взели решение за себе си, че няма да позволят то да се случва повече на тях или на други хора. Това понякога са хора, които избират да доброволстват, стават полицаи, или отиват в съдебната система.
Понякога в размислите за поведението се появява термина „стокхолмски синдром“, който е силен, но не съвсем коректно употребен, защото той е свързан с нещо от същата категория, но в различен контекст (филм за случая в Стокхолм, с Итън Хоук, в Netflix е достъпен), но и съдбата на Пати Хърст като пример за човек със стокхолмски синдром.
.
.
Още по темата
Статия в „Редута“ на психотерапевта Росица Петрова, която разглежда също темата за идентификацията за агресора под друг ъгъл
Насим Талеб, световен учен, обяснява конфликта в глобален план
Димо Райков в е-вестник за емотиконите с усмихнати човечета над снимката на убито дете
снимка MART PRODUCTION
„Номофобия“(
