детска психология

Покрай статията „И какво ще стане, ако децата не правят нищо?!“ (достъпна е свободно онлайн), която беше публикувана в Капитал K:ids 2019, се появи и този текст.

Детство би трябвало означава безгрижие и спокойствие, но малко родители още са усетили, че някои от трудностите, които имат децата им, се дължат на поведенчески проблеми, предизвикани от натиска, който малките носят върху себе си.

– Но какво им е на децата – има толкова повече забавления за тях отколкото по ваше време! – чувам боботещи гласове на вече възрастни мои приятели

– Толкова по-малко неща се искат от тях, сравнение това, което искаха от вас!

Пред тях има толкова много възможности – вероятно отново за разлика от вас. Но никога не е било лесно да си родител, никога не е било лесно и да си дете – и Ерих Кестнер през древната 1933та година е написал:

„Как може един възрастен човек да забрави до такава степен детството си, че един ден изобщо да не знае колко тъжни и нещастни могат да бъдат понякога децата? (Използувам случая от все сърце да ви замоля: никога не забравяйте детството си! Обещавате ли ми? Честна дума?) Защото всъщност няма значение дали плачеш заради счупената си кукла, или пък след години заради изгубения си приятел. В живота никога не е важно защо скърбиш, а само колко скърбиш. Детските сълзи съвсем не са по-дребни и често пъти са доста по-тежки от сълзите на възрастните“.

За родителите задачата е да отгледат децата си така, че да могат да се справят сами с живота, т.е. да порастнат. Но… искате да са успели възрастни или да са щастливи зрели хора? И двете, вярвам, са важни за вас. Но ако разберете, че истинският успех създава самотни възрастни с емоционални проблеми. В британския висш мениджмънт, показват съвсем сериозни изледвания, нарцисизмът е по-висок, отколкото при пациенти в психиатрични клиники, при американският мениджмънт данните са малко по-различни – там психопатията е по-висока. При успешните рок-музиканти, комици и актьори, виждаме високи нива на депресия и самоубийства, повече отколкото в която и да било друга популация. Затова се чудя – дали думата „успех“ е редно да включва само финансовите резултати или стъпалото в йерархията? „Дали родителите не трябва наистина да внимателно да помислят какво си пожелават. Щастието и спокойствието, не оценките в училще, може би са истинското мерило за родителския успех“, както казва Танит Кери, която изследва този въпрос.

Бейби Айнщайн и китайските тигри

Глен Доман публикува книгата „Как да научим бебето да чете“, тръгвайки от наблюдението си, че мозъка на новороденото расте от 0 до 1 изключително бързо, което той интерпретира като „трябва да го стимулираме максимално, защото на три вече ще е късно“. С това той задрасква десетилетия сериозна научна работа на психолози като Жан Пиаже, Лев Виготски, Иван Павлов, Ханс Айзенк и т.н. Скептицизмът на научната общност, остава тих, както се полага на възпитани хора, и така се продават над 5 милиона копия от книгата на 20 езика, и само две десетилетия по-късно психолозите виждат първите данни за стрес при деца, които не живеят в проблемна семейна среда. Междувременно в тези десетилетия излизат поредица от книги със заглавия „Как детето ни да е по-умно“. Несигурните родители утъпкват пътя със златни монети за всевъзможни играчки „развиващи интелигентността“ и образователни елементи, голяма част от които са по-интересни за родителите, отколкото за бебетата и малките деца, които се образоват с тях точно един път, но следващата играчка или занимавка, курс или лагер е наблизо. Така децата стават опитни зайчета и се оказва, че свръхстимулацията с джаджи не ражда Исак-Нютъновци, нито напредват драстично по-бързо – да, те умеят да работят интуитивно с телефоните, но това не е гаранция, че си връзват обувките сами или да пресичат като се оглеждат, да речем. Свръхстимулацията е вредна, както и липсата на стимулация, но всяко дете, оставено където и да е, стига да има пръчка – ще има и кон, и вълшебна пръчица, и каквото още си пожелае – няма нужда да е цветно, пласмасово или голямо, за да е забавно. В същото време стимулиращите играчки лишават децата и от възможността да „изобретяват“, заради което все повече деца в постиндустриалните общества умеят да правят много неща, но нямат елементарни умения за ежедневието.

Какво да научите децата си НАИСТИНА

Да четат книги или дълги текстове

Да правят неща с ръцете си – отвертките, прахосмукачки и метли, чистене на сняг и подреждане, готвене и рязане на плодове и зеленчуци

Да разказват – на вечеря и в колата, в парка

Да се грижат за себе си, като ги успокоявате и им показвате, че могат да се справят

Преди няколко години се вдигна голям шум около книгата на Ейми Чуа, която написа мемоарите си „Бойния химн на майката-тигър“. Макар и да не са били замислени като книга за родителството, а като нейния начин да оправдае педагогическия си похват, накратко описващ се с метода „Ако не свириш на пианото, ще ти изгоря плюшените играчки“. Дори да не сте етнически китайци, може да разпознаете това поведение, описано през детските думи: „Родителите ми очакват да имам само отлични оценки и ако нямам те непрекъснато ми мърморят. Нищо не ги задоволява и чувам само „а не може ли по-добре“. Резултатът конкретно в случая на Ейми Чуа й донесе доста критики, защото дъщерите й по време на писане на книгата реагират на това възпитание с ропот като „не съм никаква китайка“, хъмкане и така тя сяда да защити типа на родителство, което включва приоритет на академичните успехи и далеч по-малко значение на доброто старо разбиране за щастие (да си щастлив когато порастнеш). Днес двете й дъщери казват, че не е било толкова ужасно, колкото са си мислели тогава, но аз съм сигурна, че със сигурност някой психоналитик ще трябва да си освободи часовете след известно време.

„Ще ми разкажете ли за майка ти и баща ви“ или защо е добре да погледнете в огледалото, докато децата са малки

Британският психоаналитик Адам Филипс веднъж на въпроса: „защо толкова държите на това, че децата трябва да бъдат оставени да експериментират с интересите си“, отговаря по следния начин „Рискът в противен случай е детето да се превърне в нарцистичен обект на родителя. Като деца ние правим това, което нашите родители искат от нас. Тогава задачата пред детето е да бъде това, което се иска от него да е, но и онова, което мисли то, че иска да е – а тези две неща не са винаги съвместими и има конфликт“. Затова когато преследвате някоя цел, задайте си въпроса – това за мен или е за детето? Когато хвалите детето си, че е много умно и мислите да го пуснете на 6 години в първи клас – искате да изтъкнете собствената си интелигентност и родителство, искате да подпомогнете задъхващата се пенсионна система или не искате да признаете, че може би и вашето дете е като всички, описани в педагогическата психология, където ясно се дава отговора, че детето има училищна готовност около, но най-вече след седмата си година. Сигурна съм, че децата са ви умни и точно заради това е добре и да ги оставите психически здрави:

• Подценяването на физическите занимания в природата и почивката без електронни устройства е фактор за наднормено тегло и влошено общо здраве впоследствие.
• Подценяването на скуката като фактор за стимулиране на креативността и надценяването на материалните подаръците като заместител на човешкото общуване;
• успехите и оценките, а не създадените навици;
• научаването на езици, но не и да имаш какво да кажеш на тях,

всъщност това са големите проблеми пред всички нас, а решението на задачата го няма в края – и затова пред нас е предизвикателството как да постигнем баланса с тях – и в нас, като родители.

Все пак си мисля, че решението е родителите да се грижат за себе си – а именно – ако са тревожни или тъжни – да успокоят тревожността си; тези, които работят твърде много и нямат време за децата си – да го намерят в казването на „не“; а родителите, които мислят, че знаят абсолютно всичко – е, те знаят абсолютно всичко, няма какво да им казвам.

Парадоксът: Малко повече е много повече

Психологията е практична наука – и затова и има идея колко е точно – а защо малко повече е много повече обаче, може да прочетете в статията „И какво ще стане, ако децата не правят нищо?!“,  в Капитал K:ids 2019.

Снимка Pexels

Насилието в детска възраст (СМ) е признато като неспецифичен рисков фактор за развитието на хранителни разстройства, но механизмите, обясняващи връзката остава да бъдат изяснени занапред.

228 лица с хранителни разстройство, от които с 94 рестриктивен тип анорексия нервоза (ANR) и 134 със симптоми на преяждане и пречистване (ВР) (включително 23 с типа на прочистване с анорексия и 111 с булимия), участваха в изследване, което прави оценка на тревожността им и на преживените детски травми. Променливите, получени от тези въпросници, са анализиранибяха включени в мрежов анализ за идентифициране на най-краткия път между връзката с насилието в детска възраст и симптоматиката на хранителното разстройство.

Резултатите показват, че всички видове хранителни разстройства се свързани с насилието към дете. При рестриктивния тип анорексия (без прочистваме) има доминиране на случаите на емоционално насилие. При групата на преяждащо-пречистващите се наблюдава неефекасност, и липса на неефективност или липса на интероцептивно осъзнаване.

Интероцептивното осъзнаване е свързано с идентичността и усещането да съм „аз“. „. Ключов въпрос е как мозъкът интегрира различни сензорни сигнали от тялото, за да произведе преживяването на това тяло като „моето“, това е известно като чувство за „собственост на тялото“. Събирането на данни предполага, че интегрирането на екстероцептивни сигнали, свързани с тялото, като зрение и докосване, произвежда или дори променя чувството за собственост на тялото. Въпреки това, мултисензорната интеграция предава информация за тялото, възприемана отвън, и следователно представлява само един канал информация, наличен за самоосъзнаване. Интероцепцията, дефинирана като усещане физиологичното състояние на тялото, е повсеместен информационен канал, използван за представяне на тялото отвътре. Въпреки че наскоро са документирани ефектите на екстероцепцията върху физиологичната регулация на организма, малко се знае дали интероцептивната информираност може да повлияе на екстероцептивните представи на тялото“ (по Tsakiris M, Tajadura-Jimenez A & Costantini M (2011). Just a heartbeat away from one’s body: interoceptive sensitivity predicts malleability of body representations. Proceedings of the Royal Society, B,  Biological Sciences. 278(1717):2470-6.)

Заключението от изследването дава посоки за за изследванията, така и за лечението на хранителните разстройства заради близостта между симптоматиката при тях и симптомите при деца, преживели насилие.

Изследването е на: Alessio Maria Monteleone, Giammarco Cascino, Francesca Pellegrino, Valeria Ruzzi, Giuseppina Patriciello, Luigi Marone, Gianmarco De Felice, Palmiero Monteleone, Mario Maj,
The association between childhood maltreatment and eating disorder psychopathology: A mixed-model investigation, European Psychiatry, Volume 61, 2019, Pages 111-118, ISSN 0924-9338,
https://doi.org/10.1016/j.eurpsy.2019.08.002.
(http://www.sciencedirect.com/science/article/pii/S0924933819301257)

Йеспер Юл е датски психолог и фамилен терапевт, автор на бестселъри по детска психология, като най-популярната от тях е Твоето компетентно дете.

През последните десетилетия той формулира някои от основните принципи за отглеждане на деца в ненасилствена обстановка с уважение към границите родителите и детето с цел несърчаване на личното и социалното им развитие.

С книгите си (повечето издадени на български) той има за цел да вдъхновява и помага на родителите да създадат добър климат в семейната среда и не само.

Йеспер Юл създава и ръководеше до смъртта си през 2019та Family Lab – организация за семинари и събития за консултиране на самотни родители и семейства.

Интересно е, че децата започват да бъдат възприемани като личности от раждането си едва след появата на психоанализа. Преди това те са обекти на възпитание, глина в ръцете на възрастните. Според Юл единственото, от което се нуждаят децата, за да развият потенциала си, са възрастните, които да се отнасят към тях със зачитане на достойството, уважение и приемане на стойността им.

В трудния свят на възрастните, които имат нужда обратно да проговорят „детски“ (префразирам заглавието на една книга, на българска детска психоложка), Йеспер Юл е добър учител, който се отнася с внимание и ни дава време и примери, за да разберем разликата в светоусещането и светоразбирането.

Това не е твърде либерален модел, а модел на разбиране и уважение.

В търсене на своя вариант, всяко семейство ще създаде свои правила, но винаги може да разчита за съвет в трудни моменти на хората, които имат представа от развитието на детето, от възрастовата психология. Това е и целта на книгите на Юл.

.

.

Датският психолог Йеспер Юл, почина на 25ти юли тази година. Роден през 1948ма, той е един от най-важните фамилни терапевти на нашето време, основател на Kempler Institute of Skandinavia и  Familylab, автор на бестселъри по детска психология, като най-популярната от тях е Твоето компетентно дете.

В този пост ще представя накратко някои от основните му идеи, които са полезни за всеки родител, който иска да бъде отговорен към тази си роля, но да не изпада в крайност, нито пък да се превръща в обслужващ персонал на потомството си. За съжаление на български още не е издадена книгата му Essen Kommen, в която той расъждава по въпроса за храненето.

В нея Юл пише за значението на храненето в семейството, но и конфликтните точки, които се проявяват там, като има и рецепти. Неговата теза е „Наслаждавайте се на храната си заедно, няма по-добро образование“. Много родители мислят, че трябва да поучават на масата, което е неприятно за децата и те предпочитат да се хранят на пода, пред телевизора или другаде, което впоследствие пречи на отношенията в семействата. „Във всички области на живота децата искат да си сътрудничат, докато се чувстват ценени. Ако това не е така, те несъзнателно обръщат поведението си обратното, т.е. противоположното сътрудничество“, пише той.

Храната често се превръща в конфликтна точка между родители и деца. Юл се противопоставя срещу това, което нарича „Догматичен идеализъм на храненето“. Физическото здраве е станало по-важно от емоционалното и холистично здраве, както и от здравето на нашите взаимоотношения, смята той и предполага, че тази голяма грешка и със сигурност ще бъде коригирана през следващите 5-10 години, защото „чистата храна“ наистина означава повече стрес за семействата днес.

Когато родителите са обсебени от правилното хранене това не помага на децата да се хранят добре, нито пък когато родителите нямат уменията или знанията какво да правят при определени ситуации. Например когато детето е във фаза на консумиране само няколко ястия/храни за по-дълги периоди от време, като например само паста или пържени картофи, без зеленчуци, той предлага да не се задълбава в темата веднага, а да се изчака преди да се потърси решение. „Много малко деца, ако има такива, днес умират в Европа поради недохранване. Продължавайте да предлагате зеленчуци, като проверявате дали вкуса на детето се е променил междувременно“. Научен факт е, че вкусовите рецептори на децата се променят драстично през първите четири до пет години от живота. Когато детето поиска нещо друго, кажете му истината: „Съжалявам, но нямаме това“ или „Нямам време и енергия да го подготвя сега, но съм сигурен, че ще оцелееш”, или, ако имате време, продукти и желание „Разбира се, дай ми 15 минути, ще ти го приготвя. „

Според него не трябва да се употребява думата „придирчиво“ или „капризно на храна“ дете, защото така му лепите етикет. „Може би понякога са придирчиви, но през повечето време не са. Когато едно дете влезе, то трябва да има същите права и да не бъде диагностицирано като малко ядосано, което бързо се приравнява на „трудно“ и означава позиция срещу семейството“ и дава предложението да пазарувате, готвите и да се храните заедно, „защото така децата се учат да ценят храната.. Можете да решите: Искате ли да прекарате времето заедно с конфликти или искате да направите нещо заедно и да създадете процес на заедност“ и дава следния пример: „Това е като сексуалния живот на родителите. Ако решите да не отделите време за интимност и емоционална обратна връзка, вие сте отговорни за резултата – в качеството и количеството“.

Когато децата на масата се държат „неприлично“ и хвърлят храната, това може да ядоса или стресира родителите. Юл с хладнокръвието на детски психолог (според мен произволен топ агент, дори от класата на 007, няма острата и бърза мисъл на добър детски психолог) предлага следната тактика: „Спокойно погледнете детето в очите, вземете чинията и кажете: „О, не ви харесва. Съжалявам, защото ви хареса преди няколко седмици. Вариант на поведение за деца под две години: „Можеш да ми покажеш какво не харесваш”. За по-големи деца:“ Можеш ли да ми кажеш какво не ти харесва, бих искал да знам?“.

За мен доброто хранене е балансиран микс от добра храна, грижа, ангажираност, близки връзки, естетика, преживяване на сетивата, чувства и настроения.

Йеспер Юл

От семейството до семейството има големи различия в това, което разбираме под успешното хранене – както по отношение на качеството на храната, така и по отношение на качеството на събирането. Някои се хранят, за да живеят, а други живеят,за да ядат. Някои ястия се характеризират това, че създават спокойствие и хармония. Други се свързват със спомени за конфликти. Юл не се съмнява, че първите хранения в семейството създават матрица, която повече или по-малко съзнателно сравнява всички ястия и общности от живота. Храната ще бъде много повече от храна за всеки през целия му живот. Храненето през първата година важна тема и младите може да имат трудности, ако са тревожни по този въпрос и да я предата да детето си, неуспявайки да следят и да отговорят на безкрайния поток от нужди на детето.

Майката чувства ли се като ходеща кутия с храна или това е начин да създаде още един тип връзка с детето си? Приема ли с цялото си сърце радостите, но и насигурността, която майчинството носи? Може ли да приеме плача и гнева на детето си? Може ли да приеме отказа от храна, правото му на мнение за вкусовете? Отговорите на всички тези въпроси – и много други – не само определят естеството на храненето в първата година от живота на детето, но и определят психичното здраве в семейството през деня за следващите години.

Конфликтът между нашата лична неприкосновеност (нужди, ценности и граници) и нашето желание за сътрудничество (адаптиране, копиране) е фундаментален екзистенциален конфликт. Той може да бъде описан и като конфликт между индивидуалното и общественото. Ежедневно предизвикателство е да намерим правилния баланс, защото индивидът зависи от групата точно толкова, колкото и групата зависи от индивида. Въпросът, който си задаваме днес, е как можем да отглеждаме деца по неавторитарен и ненасилствен начин. Как можем да ги научим на истинско уважение към други хора, основано на добри преживявания и доверие, вместо на страх или безпокойство. “Децата са повече от готови да си сътрудничат и да копират родителите си, когато към тях се отнасят с уважение. Наблюдавайте как всяко бебе е нетърпеливо да угоди на родителите си. Това означава, че нашата задача като възрастни е предефинирана. Сега трябва да разработим начини да бъдем с децата си, които защитават техния личен интегритет и им помагат. Това не е романтична идея, която предполага, че трябва да бъдем „добри и сладки” през цялото време, но че разработваме нови начини за упражняване на нашия авторитет и власт като родители, как децата да растат и да станат здрави, вместо да са наранени, как можем да отглеждаме деца, които са психически здрави и не са нито агресивни навън, нито навътре“.

Йеспер Юл сочи сочва, че има разлика между самочувствие и самоувереност. „Липсата на самоувереност е може би единственият фактор, който причинява най-много болка в хората и в техните взаимоотношения. Когато в отношенията между родителите и децата има насилие, това пречи на децата да развият здравословна самоувереност. Сегашната тенденция сред европейските родители е непрекъснато да хвалят децата – без значение за какво и как. Това само помпа егото им, но не им дава самоувереност“.

Откъс от друга книга на Йеспер Юл

 „Това съм Аз“

Отговорността за качеството на общуването и взаимодействието не може да бъде прехвърляна върху децата или споделяна с тях. Тя се пада изцяло на възрастните. Това е тяхната най-важна отговорност и същевременно именно с това те упражняват най-осезаемо косвената си власт.

Традиционно родителите признават тази своя отговорност когато атмосферата в семейството е добра, и се отричат от нея, когато атмосферата е лоша. И все още е така в повечето семейства. Получи ли се срив в общуването и взаимодействието между деца и възрастни, родителите (а също и педагозите и учителите) прехвърлят отговорността върху децата под формата на чувство за вина: „Когато отношенията ми с детето вървят добре, това се дължи на мен. Не се ли получават нещата, виновно е детето“. Това изказване е не просто безотговорно – то е несправедливо! Подобно поведение намалява способността на децата да живеят живота си позитивно.

Алтернативата не е родителите да започнат да се самообвиняват. Това не би било добре за никого. Решението е родителите да поемат отговорността за случилото се, за да бъде предотвратена подобна случка в бъдеще.

Свикнали сме да мислим погрешно, че това, което вреди, са така наречените „негативни“ чувства (гняв, ярост, раздразнителност и др.). Не е толкова просто. Често именно опитите ни да постъпим „правилно“ водят до най-разрушителни резултати.

Пример

Младо семейство изпитва притеснения по повод повтаряща се случка с тяхната дъщеричка на годинка и половина: „Преди около три месеца тя започна да прави следното: отива в кухнята и сяда на пода пред хладилника. Посочва камерата и казва: „Ам ам сладолед!“ Първите няколко пъти, ако трябва да бъдем честни, се умилявахме и впечатлявахме. За жалост сега това се е превърнало в цяло представление и ни отнема по половин час, за да я отлепим от хладилника. Нещо подобно се случва и в други ситуации, в които нашите желания се разминават с нейните. Какво да правим?“

Тези родители са типични представители на своето поколение по ред причини. Те са грижовни и информирани. С интерес следят дискусиите и публикациите по темите на възпитанието и разговарят открито за личното си отношение и опит в тази сфера. Не желаят да са авторитарни и искат да дадат на дъщеря си цялото внимание, от което тя има нужда, когато е с тях.

Не се ядосват и не се дразнят от дъщеря си, но си дават сметка, че тези случки може да излязат от контрол – и с право.

Ето какво се случва (СЪДЪРЖАНИЕ): Дъщерята ги уведомява, че й се яде сладолед. Таткото преценява за момент ситуацията и решава, че няма да й даде сладолед, като казва: „Не, Каролине, сега не може да ядеш сладолед“. Каролине отвръща: „Искам ам ам!“ Таткото повтаря: „Не, Каролине, сега не може да ядеш сладолед. След малко ще вечеряме“. Каролине е обезсърчена. Удря с ръка по пода и повторно заявява желанието си. Таткото: „Не, Каролине – сега не може да ядеш сладолед. След малко ще вечеряме“. Каролине започва да се разстройва, удря с ръчички по пода и повтаря желанието си. Таткото повтаря: „Не, Каролине, сега няма да получиш сладолед. Скоро ще ядеш истинска храна. Ако сега ти дам сладолед, няма да си изядеш вечерята, нали така?“ Каролине настоява, като е все по-разстроена – и така, докато не се разплаче, след което баща й я вдига на ръце и я изнася от кухнята.

Мотивите на бащата са важни. Той не иска да е авторитарен и полага сериозни усилия да обясни на Каролине защо няма да й даде сладолед. В идеалния случай се надява на консенсус – че Каролине ще разбере причината и ще се съгласи с него. Той не повишава тон. Говори й съсредоточено и през цялото време я гледа в очите. Двамата родители се държат по същия начин и когато детето не иска да си ляга, когато не иска да се прибира от яслата, държи да обуе летни обувки през зимата и т.н.

Тези родители избягват емоционалните конфликти с Каролине. Имат лош опит с това от своето детство. И двамата са ходили на детска градина във време, когато педагозите се опитваха да убедят децата, че за всеки конфликт има разумно решение и че е неправилно да си „неразумен“ и „неаргументиран“. Конфликтите с Каролине ги карат да се чувстват лоши родители.

Ето как се случва (ПРОЦЕС): Тъй като таткото иска да постигне консенсус и гледа Каролине в очите продължително време, а и поради това, че преживява нарастващото раздразнение на дъщеричката си като свой личен родителски провал, той допуска водещата роля (отговорността за създалата се ситуация) да бъде поета от Каролине. Малката едновременно вижда и чува неспокойствието и неудобството на баща си и изведнъж се усеща отговорна за това дали той изглежда доволен или недоволен. С други думи тя се оказва отговорна за благосъстоянието на баща си. В същото време тя решава кога да бъде прекратен конфликтът. Никое дете не може да носи такава отговорност. Ако все пак опита, ще изглежда все едно е завзело властта в семейството.

Децата не се интересуват от властта. Когато започнат да тормозят родителите си, то е защото родителите не са поели водещата роля. Тяхното „неразумно“ поведение не е признак на желание за власт. То е израз на болката, породена от непосилната за плещите им отговорност.

На родителите на Каролине не им е лесно. На тях им е известно само едно решение, което са научили от собствените си родители: „Стига си се тръшкала! Ако не ме слушаш, отиваш директно в леглото… веднага!“ и „Дръж се прилично! Мама ще се ядоса, ако продължаваш да се държиш невъзпитано!“

Те постъпват добре като не се опитват да поставят граници по установения от родителите им модел – а именно чрез критики, обиди, авторитарност и унижение. Но какво да направи таткото на Каролине следващия път, когато дъщеричката му заеме позиция на пода пред хладилника?

Ето какво: Първия път, когато тя каже: „Ам ам сладолед!“, той може да отвърне: „Не, Каролине, сега не може да ядеш сладолед. След малко ще вечеряме“. Втория път: „Каролине, сега няма да ти дам сладолед!“, поглеждайки я мило в очите. Ако тя продължи да настоява, той трябва да спре да я гледа в очите и да се върне към предишното си занимание.

Ако Каролине е здраво и нормално дете, ще пробва още няколко пъти, след което ще се разплаче. По- нататък в книгата ще се върнем към това. Засега читателят ще трябва да се задоволи с последния въпрос на родителите и моя отговор:

– Добре де, а тя няма ли да се почувства отблъсната?

– Да, точно така се надявам да се почувства. Нали това е идеята.

Родителите трябва да направят нещо много просто (макар и не винаги лесно). То би имало ефект само ако те наистина мислят това, което казват, и го казват без угризения на съвестта. Тези два компонента изграждат личния авторитет, който ни е необходим, за да не се почувства никой не на място.

Тук не се случва нищо нередно. В реда на нещата е да си поискаш сладолед ако ти се е прияло. В реда на нещата е друг да реши, че сега не е най-подходящият момент за ядене на сладолед. Ситуацията в семейството обаче се е развила така, че и Каролине, и родителите й имат чувството, че нещо не е наред. Не че родителите са се държали безотговорно – ни най-малко. Те просто не са наясно как да поемат отговорността по конструктивен начин, когато използват властта си.

Още по темата

Статия във Franfurkter Allgemeine Zeitung от 2010 – „Много родители се държат като стюарди и стюардеси“

Сайтът на Жанет 45, издатели на Юл в България

Интервю на списание Amica с Йеспер Юл, публикувано на сайта на Горичка

Интервю в Лира.бг

Ненасилственото възпитание влиза в домовете на хората и все по-рядко може да се чуят реплики като „култовата“ от филма Деца на море (1972) „Къде е Кирчо, техните го търсят да го бият?“.

За тези 45 години 85% от родителите (по това време повечето неродени, други деца) са осъзнали, че шамарите са неефективно възпитателно средство, но голяма част от тях продължават да ги прилагат.

Данните: миналата година по поръчка на Национална мрежа за децата в цялата страна беше проведено изследване, включващо както родители, така и млади хора/бъдещи родители и деца и то представи и сравнителна информация с данните от проучване, проведено преди 5 г. от агенция ЕСТАТ. През октомври 2018та те обявиха, че използването на физически наказания намалява през последните 5 години, около 2/3 от родителите някога са прилагали телесни наказания и други травмиращи практики като пространствена изолация (затваряне в друга стая), ненамеса при опасност от нараняване, причиняване на дискомфорт чрез стоене в неудобна поза или подлютяване. Делът на родителите, които системно прилагат подобни практики, е около 1/4 (данните са от от национално представително проучване, проведено от Агенция Ноема). 

За да коментира ефекта от телесните наказания се срещнах с Цанко Цанков, детски психолог

Защо хората изобщо си мислят, че шамарите възпитават?

Останало е в масовото съзнание разбирането, че когато нещо не става со кротце и со благо, става с кютек…

Това са думи на един от българските министър-председатели преди 1944 г., Андрей Ляпчев, или поне политическият фолклор му я приписва.

Когато възрастният е решил, че притежава детето, той смята, че може да прави с него каквото си иска, включително и да го шамаросва, защото притежанието идва от робовладелския слой, когато този човек няма „аз“, лишен е от права, не съществува. Ти го притежаваш, то е твое. Но и дори тези, които са съгласни с удрянето, например папа Франциск, казват, че на детето трябва да му бъде запазено достойнството, т.е. ударът да не е през лицето, защото ударът през лицето на практика те заличава като личност

Има много деца, които казват „предпочитам да ме ошамарят, отколкото да ми се сърдят“…

Преди време чух как една жена разказваше, че когато дъщеря й била на 4, я наказвала, като не й говорила дълго време. Това й било наказанието, да не й говори.

В какво майката греши?

Това е проява на садизъм. Представете си как това 4-годишно дете върви след нея и казва „Мамо“, а тя мълчи и едва го забелязва. Дори големите деца преживяват подобен подход, защото това е тежко изпитание – да бъдат отхвърлени. Същото е и за обидите – спомнете си за приказка за мечката, в която тя казва, че раната заздравява, но лошата дума не се забравя. Това че си наричан с обидни имена остава за цял живот.

Шамарът идва, когато родителят стигне до състояние на безсилие в дадена ситуация и е изчерпан от идеи какво друго може да направи. 

Понякога родителите смятат, че децата едва ли не им оспорват авторитета и властта. Но на детето не му пука за властта, за разлика от родителя. И се получава така, че за детето властта не е ценност, но родителят в безсилието си да докаже тази власт, която не е извоювал като дете, сега бие.  Всъщност това е причината да се къса т.нар. „вторично доверие“ във взаимоотношенията между родител и дете. Маса родители се стремят да бъдат приятели с децата си, да бъдат харесани от тях. Това е другата крайност, подхода: „Нека бъдем приятели“. Добре, но когато детето направи някоя беля, какво става? Не само че родителя излиза от ролята на приятел, но и става следовател, започва да разследва престъплението и естествено, че разследването е успешно и въодушевен от успеха си като следовател, родителят се повишава в длъжност прокурор и започваш да обвинява… обаче и това не ти стига и родителя става съдия! Съдията наказва „три дни без интернет“ или „три дни няма да излизаш“, което в съзнанието на детето звучи само по един начин: „Егати приятеля!“ и това води до край със споделянето, доверието… Докато един родител си запази идеята , „аз съм родител, ти си дете“, нещата си се случват по-различно.

Защото има респект?

Не, защото това е реалност. Има реалност на отношенията, няма двусмислица в тях. Ще го обясня така: Един родител има 100 единици компетентност, а детето да речем 20. Ако родителя стои отгоре, вика и чака детето да стигне при него и нищо няма да постигне, най-много да го набие. За да може да се случи нещо, родителят трябва да слезе с нивото си на компетентност до него, да му подаде ръка и да започне да го тегли и да му повишаваш нивото. Това е родителството на практиката. Няма как да стоиш отгоре и да казваш „прави това, прави онова“, „защото така“, „няма да ходиш на кино“, „защото аз съм ти родител и докато съм ти родител така ще бъде“, „защото те издържам и така ще бъде“. Необходимо е, дори когато забраняваш да слезеш до нивото на детето, за да може да бъде разбрана забраната.

А възможно ли е детето винаги да разбере онова, което му казваме?

Невъзможно е винаги да ги разберат, защото няма „винаги“, но в повечето случаи разбират. В общуването има две златни правила: Не е важно това, което аз ти казвам, а това, което ти разбираш и второто е, че за това, което разбираш ти съм отговорен аз. Ако стигна до „Ти не разбираш“, значи не съм успял да ти го обясня.

–––––––––-

Може да се свържете за консултации с Цанко Цанков, детски психолог на тел. 0888 49 85 47

––––––––––

Още по темата

В данните от проучването от миналата година на Българска мрежа за децата става ясно,  че отговорилите възприемат като по-травмиращи и по-срамни „възпитателните“ методи, причиняващи емоционални щети на децата – обиди, постоянно крещене, омаловажаване и подценяване. Това, заедно с обществената неприемливост, е една от причините подобни практики да се прилагат по-често вкъщи, отколкото на обществени места. „Напрегнатото ежедневие, дефицитът на време и на адекватна помощ са предпоставки за неразбиране на причините за нежелано поведение на децата, а оттам – и за неадекватна родителска реакция спрямо това поведение. Около 2/3 (67%) от родителите съобщават за системни проблеми със своите деца, а 89% споделят, че са имали някога проблем. В същото време, едва 30% от родителите са търсили информация във връзка с проблем с дете“, се казва също в изследването.

В общуването родител-дете тези ситуации на конфликт и наказания са трудните моменти, за които повечето хора се опитват да забравят – те не присъстват в семейните албуми, но са в спомените, дори когато са минали години. 

Децата, които са удряни, разтърсвани или шамаросвани е по-вероятно да имат проблеми с психиката. В педиатрично изследване било открито, че физическото насилие увеличава риска от психични разстройства. 

• Рискът от разстройства на настроението, включително депресия и мания е 1.5 пъти по-висок в сравнение с хората, които не са били шамаросвани.
• Рискът от депресия е 1.4%, толкова е и от тревожни разстройства.
• Хората, които са били физически наказвани са с 1.6 по-голям риск от злоупотреба с алкохол и 1.5 с наркотици.

Снимки: Pixabay, личен архив

.

.

Винаги когато казвате: „Знам как се чувстваш“ или „Изглежда, си имал лош ден“, вие проявявате емпатия. Винаги когато надмогнете собствените си чувства, за да погледнете през очите на детето си, това е емпатия. Звучи простичко, нали? Защо тогава емпатията е толкова мощно оръжие? Представете си емпатията като огледало, което държите срещу детето си. Вашето приемане и разбиране на това, което то чувства, му помага да признае и приеме своите емоции. Това помага на чувствата да намалят интензитета си и да започнат да изчезват. Не е нужно да действаме под влияние на емоциите си, нито дори да ги харесваме, просто трябва да признаем, че ги има, за да се освободим от тях.

Това, че приемате емоциите му, учи детето ви, че неговият емоционален живот не е опасен, не е срамен, а всъщност е универсален и управляем. Всеки се е чувствал така; дори има име за това! То се чувства разбрано и прието. Научава, че не му се налага да се справя само със сблъсъка си с тези силни емоции.

КАКВО НЕ Е ЕМПАТИЯТА

• Снизходителност. Вие можете (и би трябвало) да налагате ограничения. Тайната е в това да покажете, че виждате колко нещастно е детето ви от тези ограничения. Важно е за него да можете да понесете разочарованието му и гнева му към вас, както и всички други негови емоции.
• Да решите проблема. Идеята е да му помогнете да преодолее тези чувства на разочарование, за да може само да започне да търси решения, а не вие да му решите проблема. Когато покаже чувствата си към нещо, трябва да слушате и да покажете, че разбирате, а не да натрапвате решения. Това означава, че ще трябва да овладеете собственото си притеснение от проблема (като дишате дълбоко, за да преодолеете тревогата, и се въздържате от каквито и да са действия).
• Да се съгласявате. Да приемете чувствата му и да ги отразите не означава, че сте съгласни с тях или ги подкрепяте. Трябва да му покажете, че го разбирате, нито повече, нито по-малко. Ако някога сте срещали разбиране, значи знаете какъв невероятен дар е това.
• Да проучвате. Да попитате: „Кажи ми как се чувстваш“ не е емпатия. Емпатия е да приемете това, което ви показва, че чувства, а не да човъркате в раната.
• Да анализирате. „Мисля, че си ядосан, защото ревнуваш, че сестра ти има рожден ден.“ Емпатия означава да приемаш и разбираш това, което другият ти показва, а не да го караш да изпитва неудобство, като дълбаеш в психиката му, дори и да си прав. Едно простичко „Изглеждаш много кисел днес, миличък“ би му било от помощ с това, че показвате, че сте забелязали. Дори не са нужни думи, особено когато децата са по-големи, защото назоваването на чувствата често кара хората да смятат, че ги анализират или съдят. Просто едно „Хм…“ или „Еха!“, или „Съжалявам!“, казано топло и със състрадание, помага детето ви да се почувства разбрано.
• Да драматизирате. Нагодете реакцията си спрямо настроението му. Това, че е паднал духом, защото футболният му отбор е загубил мача, не заслужава вашата реакция да е такава, сякаш някой е умрял.
• Да оспорвате чувството. Това само оборва детето ви и го кара да смята, че е грешно да изпитва това чувство. А също така измества емоцията от съзнателната мисъл и така то носи със себе си отрицателно чувство, което е готово да излезе на повърхността и при най-малката провокация.
• Да се опитвате да го разведрите. Вие, разбира се, трябва да му помогнете да преодолее неудобните чувства, но не бива да му изпращате посланието, че трябва да избяга от тях. Почувства ли се сигурно да забележи, приеме и изрази емоцията пред себе си или пред вас, тези чувства съвсем естествено ще се изпарят. Тогава то ще се почувства готово да се „разведри“, като смени обстановката или темата. Така ще сте му показали, че всичко в него е приемливо, включително и неудобните му чувства.

КАКВО Е ЕМПАТИЯТА

• Да изслушваш и да приемаш, без да налагаш решения. Не е нужно да решавате каквото и да било. Не е нужно да сте съгласни с възгледите му. Трябва да приемете, че детето ви има право на тези чувства. Не го приемайте лично.
• Да отразявате, приемате и разсъждавате. „Толкова си ядосан на брат си“ или „Еха! Виж къде чак си се качил!“, или „Май се тревожиш за това, че отиваш на гости с преспиване“.
• Да уважавате разумните граници. Фактът, че проявявате емпатия, не означава, че трябва да е за сметка на вашето състояние. Сърдечното ви отношение показва разбиране, че детето ви смята, че е дошъл краят на света, но едновременно с това вашата способност да останете емоционално стабилни му дава увереност, че има светлина в края на тунела.

Емпатията е нещо повече от база за емоционалната интелигентност; тя е в основата на ефективното родителство. Защо? Защото това е жизненоважно за способността ви да разбирате детето си и да се свързвате с него. Защото ще ви предпази да не прехвърляте върху детето си всички проблеми от своето детство. И защото без нея детето ви просто няма да почувства любовта ви, без значение колко го обичате.

Когато един родител поднася дара на емпатията на страдащото си дете, тази дълбока връзка променя всичко. Емпатията засилва връзката във взаимоотношенията. Емпатията помага на детето да се почувства разбрано и да усети, че не е само с болката и страданието. Емпатията лекува. И когато изпита емпатия, детето научава за най-съкровените начини, по които хората се свързват помежду си, и получава добра основа за всички свои бъдещи отношения.

Как децата се научават на емпатия? Това става по естествен път, като част от правилното емоционално развитие, стига децата да получават емпатично отношение от тези, които се грижат за тях. Ето защо отглеждането на дете чрез емпатия е двоен дар за него: освен че емпатията ви му помага да управлява емоциите си, получавайки вашата емпатия, то ще се научи да проявява емпатия към другите. Проявата на емпатия е и дар за самите вас, защото децата, към които се отнасят с емпатия, приемат насоките на родителите си с по-голяма готовност. Превод: Тя прави това да си родител много по-лесно!

––––––––-
Текстът е откъс от книгата „Спокойни родители – щастливи деца“ на д-р Лора Маркам (Изток-Запад, 272 с., 16 лв). Тя е клиничен психолог и майка. Подходът й е основан на най-новите изследвания в областта на развитието на мозъка и на клиничен опит в работата й с родители. Според д-р Маркам изграждането на емоционална връзка с детето ви ще доведе до истинска и трайна промяна в поведението му. Когато създадете отношения на близост и доверие, ще отпадне нуждата от заплахи, натякване, молби, подкупи или наказания.

Този забележителен наръчник ще помогне на родителите да вникнат по-добре в собствените си емоции и да ги държат под контрол. Само ако останат спокойни, те ще съумеят да реагират конструктивно на детското поведение. Налагането на разумни граници, използването на емпатия и ясна комуникация ще помогнат на родителите да отгледат самодисциплинирани деца. В книгата са дадени примери как да се действа в различни ситуации, както и решения и тактики, приложими за деца от най-ранна възраст до прогимназията.

Ако сте изморени от борбите за надмощие, емоционалните сривове и търсене на подходящите „наказания“, тази книга е за вас. Тук ще откриете необходимите практически средства, за да трансформирате родителския си подход по един позитивен, доказал ефективността си начин.

Днешното (2018) родителство често се лашка в крайности, търсейки най-доброто за децата и спрямо възрастта на майките и бащите често можете да отгатнете как самите те са били отглеждани и/или книгите, които са чели. Така едновременно има хора, които са абсолютно убедени, че бебета трябва да спят залепени за майките си (и най-вече гърдите им) и бебета, които от изписването от родилния дом са в самостоятелни стаи. Педиатри и психолози понякога също са на различни мнения по този въпрос. Неприятно и за двете страни ще отбележа, че самото бебе задава с темперамента си (хората се раждаме с такъв), какво е най-добро за него. Откъде накъде ще се съобразявате с него, а не с лекаря или някоя дебела книга?! Добър въпрос. Да се съобразяваш с някой е част от емпатията и обичта, мисля си аз, но има и други отговори вероятно.

Двете противоположни тези са, че

1. бебето до мама е най-естественото нещо на света

и

2. спането в леглото на родителите носи рискове (главно задушаване и синдрома на внезапната смърт).

Всички стари култури – и то не само заради недостиг на пространство и проблеми със сигурността (хм, тигри и подобни) бебетата са били непрекъснато с майките си от раждане до прохождане и след това. „Под игото“ и всякакви книги „от едно време“ разказват за одаята, където спят по ред на номерата един до друг, но няма да изпадам в умиление. Такива са били времената, така са живели.  С възможностите за отопление и появата на идеята за „лично пространство“, хората са започнали да имат отделни легла, стаи – и съответно „самостоятелността“ на бебето става много важна теория.

Бебетата и къде да спят

Има бебета, които от ден 1 спят спокойно сами и други, които търсят да се гушкат непрекъснато. Дали да „възпитавате“ в самостоятелност вторите? В твърде много книги и сайтове спането с бебето е отричано и заради това изследванията показват едно – хората ужасно много лъжат по въпроса. Често пъти майките са твърде изморени да стават по десетина-20 пъти на нощ и просто се примиряват и оставят бебето в леглото. Едно кърмено бебе още по-често спи/или се храни в леглото до мама. В този материал, публикуван от д-р Едмън Джойс, антрополог, в сайта Невроантропология, е полят обилно от факти защо да останете в едно легло с бебето през нощта.

ВАЖНО:

Авторът прави разлика между различните типове спане и обръща внимание на това, че спането на диван заедно е много по-опасно от това в легло заради възможностите за падане и задушаване на бебето във възглавниците на меката мебел. Американската педиатрична асоциация прави разлика между спане с бебето в едно легло и в една стая, като препоръчва спане в една стая с цел по-добро общо (психическо и физическо) здраве на бебето, но не и в едно легло – мнението, към която се придържа автора. Препоръките на асоциацията по въпроса за синдрома на внезапната детска смърт са – спане по гръб, избягване на твърде меки матраци и твърде голямо затопляне на бебето. В същото време те обръщат внимание на нуждата от телесен сензитивен контакт – кожа до кожа или тяло до тяло. Общуването кожа до кожа е важно не само за децата, но и за майките също и според СЗО.

Пушещи и пиещи родители са опасност сами по себе си заради дъха в първия случай, а във втория случай, заради опасността при опиянение да задушат неволно бебето

Основните му опорни точки са, че спането с бебе е културна норма в много общества, например Япония, където нивата на смъртност в най-малката група са най-ниски; кърменето е по-лесно, поради което може да продължи и по-дълго. Бебетата на кърма се хранят по-често от тези на адаптирано мляко заради специфичния състав на майчиното мляко, пише той. То е по-ниско калорично заради недоразвитите в ранна възраст стомахчета на децата. Но ако това е биологичната причина, има и психологична страна – близостта – тази, започнала в утробата, следва логично продължение след това – в гушкането и докосването, миризмата и топлината на родителската прегръдка, което успокоява – и влияе на бебешкото дишане, телесната температура, приема на калории, хормоните на стреса (да, бебетата също имат стрес – стрес, че мама я няма например), имунитета…  Бебетата се раждат недоразвити в определена степен, за разлика от много други същества – например те имат само 25% от мозъка, който и тепърва, точно в контакта с грижеща се личност, той се развива най-добре.

Един друг материал, в Development Science, разглежда съня заедно под същия ъгъл, казвайки нещо съществено важно, „плачът при бебетата не е лошо поведение, което трябва да бъде поправено; то е психологически сигнал, че нещо не е наред. Децата, които са взимани, когато плачат, научават, че нуждите им ще бъдат посрещнати и в дългосрочен план плачат по-малко. От друга страна, когато бебешкият плач е константно игнориран, то може само да научи, че системата му за сигнализиране е неефективна, като по този начин се подкопава развиващото се усещане за самостоятелно справяне“. Последната част може да звучи парадоксално, заради което ще си позволя да я тълкувам – точно чрез отговарянето на нуждите на детето, то се научава, че може да се справя само – „правя нещо“ – „решавам си проблема“. Обратното – „нека плаче“ го кара да разбере, че е безпомощно, че няма никой, че каквото и да направи, е трудно, сложно, страшно, и точно тук идва дълбоко усещане за тревожност, което много хора изпитват във всякакви ситуации и не могат да си обяснят от къде е и защо е толкова силно.  Бебетата не се разглезват от гушкане. Който ви го е казал или където и да сте го прочели, не е прав.

Къде отива самостоятелността на детето?!

За каква самостоятелност говорим през първите две години на детето? Да отиде да се запише само в университет?! Или да пресече на червено с 200 км/ч?! Или да вземе решение само за цвета на ританките си, което вие няма да одобрите?! Бебето не би могло да просъществува без вас през първите месеци от живота си, а през първите години, разчита изключително на вас, за да  просъществува физически и – и на емоционална подкрепа от ваша страна, която, ако не давате, хм, се справяте не чак толкова добре, колкото си мислите с родителството.

За самостоятелността може би най-точното е – всяко нещо с времето си. Окажете сега подкрепа, за да се стигне до онзи очакват и страшен момент, когато детето само ще поиска да бъде самостоятелно – а вие ще сте готови да му го разрешите (порастването е и от двете страни).

Стоп, стоп, стоп! Далеч не застъпвам теза, че трябва да останете завинаги в едно легло, но като начало е идея, която струва да обмислите, ако сте готови за нея и пристъпвате без страх – и като направите опит на 6тия месец след раждането, след втората и между 3-4 годишна възраст – с увеличаваща се настоятелност – да насочвате с любов и твърдост детето към негова стая.

В пост другата седмица ще стане дума за онзи деликатен момент, в който децата остават в леглото на родителите си и понякога не излитат от гнездото, където удобството започва да става компромис за  всички и най-вече за проблемите, които следват от едно продължително оставане в леглото на родителя.

Още по темата

Как спят деца и възрастни по света, материал на CNN

Снимка: Pexels

“Родителите трябва да знаят, че каквото и да правят, давайки най-доброто от себе си, те винаги ще правят грешки в очите на децата. Дори най-любящият родител в даден момент може да стане причина за някакво страдание у детето. Ако то тогава заяви: „Не те обичам“, отговаряме: „Това няма никакво значение – ти не си се родил, за да ме обичаш.“ На шест-седемгодишна възраст вече е късно да критикуваш родителите си. Те сигурно често слушат упреци от страна на детето, но в повечето случаи това не би трябвало да промени тяхното поведение, защото имат задачата не да му се харесат, а да го възпитават.

Ако с израстването детето продължава да се стреми непременно да угоди на родителите си и смята, че те винаги са прави и справедливи, такова дете е в лошо здравословно състояние. Колкото по-способно е да показва враждебност, примесена или редуваща се с обич към своите родители, толкова по-добро е неговото душевно състояние. Това показва, че в отношението му към родителя е преодоляна инцестната връзка и пълната зависимост.”

Цитат от книгата на Франсоаз Долто, „Основни етапи на детството“

Франсоаз Долто е френска психоаналитичка, а конкретно тази книга, която е сборник от статии, публикувани основно през 40те и 50те години, продължава да е актуална – и полезна

Първо правя уточнението, че преди да стана психотерапевт, се сблъсках челно с психотерапията като начин на осмисляне на живота и години по-късно реших да променя професионалния си път. Не съм мечтала да стана Фройд от гимназията – и може би по-добре – защото успях да събера личен опит в една много богата на характери и проблеми кариерна пътека, който днес ми помага много. Затова и към психотерапията имам погледа и на човек, който решава да потърси професионална помощ за разбиране… на самия себе си. Всъщност да ходиш на психотерапия е много лично занимание, защото основната тема си ти, не другите и това я прави толкова полезна. Ти и всичките ти лица; ти и твоите проблеми; ти и другите.

Всеки преминава през своите периоди на разочарования, тъга, тревоги и бърнаут, но понякога ситуацията просто има нужда от друго мнение, особено когато се повтаря често в живота ни. Юнг е написал „Докато не направим несъзнаваното съзнавано, ще наричаме това, което ни се случва Съдба“. Така в психотерапията оставяме сетивата си открити да разберем какво се е случва с нас, използвайки терапевта като фигура, която да е с нас в този процес. Затова и психотерапията не е белег на слабост – а обратното – на смелост, защото е решение да се срещнеш с онзи човек, който несъзнателно често избягваш – самия себе си. Психотерапията е обградени с митове, които ще опиша в някой пост скоро, но един от тях е честотата – в повечето случаи веднъж седмично е напълно достатъчна и за разлика от историите в книгите на Ялом, в България рядко продължава десетилетие. Психотерапията не се поема от здравната каса, но има достатъчно психотерапевти и школи, така че човек може да избира.

Но все пак – какви са знаците по пътя, които може би те насочват към записване на час. Ето няколко от тях:

Имаш необясними от лекарите болки в главата и стомаха или срив в имунната система. Когато сме емоционално натоварени, това се отразява на телата ни. Стресът се може да се прояви в много физически усещания – от разстроен стомах и болки в него, така и до главоболия, чести настинки, че и дори липса на желание за секс.

След силен стрес и бърнаут. Някъде около 40 – а може и преди това за отличниците – е възможно кризата да дойде неочаквано, но за сметка на това много силно. Преосмислянето на ценностите, целите и пътя е работа и иска време и разговори.

Проблеми в отношенията ти с другите. Повтарящи се ситуации в отношенията с другите – влизане във връзка с един и същ (неподходящ) тип партньор; нерешими конфликти в семейството може да са причина за среща с психотерапевт и последваща психотерапия. Понякога приятелите дават първия знак, като ти казват „Какво става с теб, много си променен/а“.

Преживял/а си нещо и не можеш да спреш да мислиш за него. Може да е нечия смърт или събитие, което се е случило само на теб, но продължава да размахва криле в главата ти. Времето има способността да лекува за много хора, но има и такива, които дори години след като нещо се е случило, то остава на видно място в тях. Скръбта може да наруши живота ти и да те отдръпне. Има и хора, които влизат в друга фаза – да станат свръх активни и дори не могат да спят. Това са също знаци, че е време за професионална помощ.

Разбито ти е сърцето. Това е моментът, в който човек се чувства едновременно и сам, и неразбран и с помощта на психотерапията може да се намери новата посока.

Използваш някаква субстанция. Ако откриеш, че пиеш повече или поемаш някакви успокояващи – дори билкови хапчета – в нарастващо количество – или дори с нетърпение чакаш да пиеш – това може да е знащ, че има нещо в теб, което не е намерило начин да излезе. Такава субстанция може да бъде и храната – промяната в апетита може да е знак, че нещо се случва. Както преяждането, така и приемането на малко храна са белези на това.

Паническите атаки. Връхлитат те и ти променят живота, защото смяташ, че си усетил дъха на смъртта. След поредица от посещения на лекарски кабинети, които те уверяват, че си напълно здрава и е по-добре да посетиш някой психолог, е време да намериш твоя.

Понякога си на едно издишане от искането на развод. Добър момент за започване на лична или семейна терапия.

Предстои ти осиновяване. Твърдо съм на мнение, че осъзнаването на сериозността на решението е добре да бъде направено и с помощта на психотерапевт, ако имаш някакви съмнения за това сериозно намерение. Препоръчвам лекцията на Фани Давидова, юрист, в TEDxMladostWomen 2016 и когато излезе ще сложа линк към нея.

Това е третия откъс от книгата Защо обичта е важна на Сю Герхардт.  

–– Началото на книгата, Новата парадигма е тук, а главата Бебето и неговия мозък тук. ––

Една
тъмна зимна нощ звънът на телефона ме
събуди с новината, че домашното раждане,
което планирах да филмирам, е започнало.
Бях се срещала с майката и преди, но не
я познавах добре. Пристигнах в дома ѝ и
трябваше да изкача три етажа стълби до
стаята ѝ на последния етаж на къщата,
влачейки с мен озвучителната и
осветителната си апаратура. Заварих
майката и бащата да седят на ръба на
единично легло в оскъдно обзаведена и
слабо осветена стая, на чийто под бе
постлан вестник. Вниманието бе
съсредоточено върху тялото на майката
и всичко се случваше тихо и оттренирано.
Акушерката обикаляше наоколо, докато
аз си стоях в единия ъгъл на стаята.
Нещата се случваха бързо и съвсем скоро
майката вече беше приклекнала над
вестника, подкрепяна от партньора си,
докато аз записвах удивителната гама
от звуци, които тя издаваше, звуци, които
подсказваха увеличаващия се натиск и
скоро, щом бебето започна да излиза, се
превърнаха в дълбоки стенания. Моята
операторка не успя да пристигне навреме,
за да заснеме раждането, но на мен ми
беше все едно, защото бях погълната да
наблюдавам това върховно събитие. Когато
бебето най-сетне излезе от тялото на
майката, очите на всички ни бяха пълни
със сълзи, бяхме погълнати от емоцията,
благоговеещи пред началото на този нов
живот и очаровани от мистерията на самия
живот.

Днес, бях изненадана, ама наистина изненадана, че една от книгите, които ценя безкрайно: Защо обичта е важна на Сю Герхард е издадена на български и то преди цели две години (2014).  За книгата научих от преподавателката ми в Лондон Джулия Бъкройд, при която специализирам хранителни разстройства. Всъщност книгата е за живота на бебето и финните механизми, които определят емоционалните му връзките – и в крайна сметка защо обичта е важна.  

След като установих, че книгата е налична и на български, със съгласието на издателство Изток-Запад да публикувам тези откъси от нея, за което им благодаря.

Правя го, защото Сю Герхард е психоаналитик психотерапевт с неподражаем усет за разказване на иначе понякога скучноватите психологически теории и тъй като не изпада в преразкази или в повърхностност – както се случва често във всички сайтове от типа на ЧакайДаТиРазкажаСмисълаНаЖивота.com.

Систематично, интересно и с много научно подкрепени факти тя (жената е професор в Оксфорд) обяснява защо обичта (под формата на чувство, а не храна, играчки или биберон) е важна, защо връзката майка-дете в онзи период между 0 и 2, когато много майки са склонни да мислят „то нищо не разбира“, а други пускат до пълно откачане Бейби Айнщайн и да му хвърлят био играчки, докато обичта е важна.

Ако тази година трябва да си купиш една книга за детска психология (и за да разбереш и себе си по-добре, защото някога си бил бебе), това е тази. Препоръчвам я изключително много на бременни жени или тези, които се замислят за това да „видят двете чертички“.

Сю Герхардт – Защо обичта е важна

ОТКЪС 1
Новата
парадигма