„Ангелски езици“ на Димитър Динев
Това е първото ревю на не-психологическа книга, която правя в този блог, но си мисля, че ако тази година се чудите към какво да посегнете, това са „Ангелски езици“ и искам да ви я препоръчам, защото е загуба тя да не е бестселър в България и да не бъде давана за четене в гимназиалния курс (както правят в Австрия).
Изненадана съм, че в продължение на 17 години тя е стояла встрани от българските читатели и не виждам причина за това. Написана на немски от българин, за когото не знаем почти нищо, това е от онези книги, които принадлежат повече на световната литература. Чух за нея случайно и когато влязох в първата книжарница да попитам – губеше ми се от паметта фамилията на автора – а на книжарите им беше трудно да се сетят и да ме ориентират, но някъде там я намерих и я оставих за сладките дни между Коледа и Нова година, които по традиция давам на Бакман. Преводът на Гергана Фъркова е толкова добър, че само ако ви се каже, че е преведена, ще го разберете.
„Ангелски езици“ ме изненадваше страница след страница. Български имена, български събития, без назидателност и патриотизъм, но с интелигентност, ирония и проницателност. Оставих за най-накрая да прочета нещо за автора, да оставя сетивата си сами да го усетят. Димитър Динев е бил само на 30тина година, когато е написал книгата и след този огромен дебют мога да си представя колко е трудно да напишеш нова книга. Сянката и силата на „Ангелски езици“ е огромна.
Докато си събирах парченца за автора от желание да разбера какво мисли той и днес попаднах на интервю на Албена Атанасова в Стандарт от 2018та, в което той казва: „За смъртта може да се говори безкрайно, защото тя е абсолютната липса, абсолютното отсъствие на отговор. Когато говорим за смъртта, ние винаги имаме пред вид смъртта на другия. Защото отношението ни към нашата собствена смърт не е нито опит, нито познание. Другият ни индивидуализира чрез отговорността, която носим за него – докато сме, отговаряме за и на другия. И затова смъртта му ни засяга в нашата идентичност. Всеки от нас носи вината на преживелия на останалия жив. Смъртта ни засяга, смущава, афектира и тази засегнатост чрез смъртта е засегнатост от безмерното, афектираност на настоящето чрез не-настоящето, която е по-интимна от всяка интимност до раздвоение, до разцепление. Връзката ни със смъртта е по-стара от всеки опит. Времето се явява не като ограничител на битието, а като неговата връзка с безкрайното. Смъртта не е унищожение, а необходим въпрос, за да може тази връзка с безкрайното да възникне. Без угрозата от нищото не би имало нито изкуство, нито философия. Ако смъртта е нямаше, нямаше да има хора, а само богове. Ако смъртта я нямаше, нямаше да има и слово – защото паметта щеше да се обезсмисли“.
Дали Димитър Динев ще се нареди в редицата автори, познати повече отвъд, отколкото в родината си? Единствено ми остава да се надявам това да не е така и затова – ако ви се чете добър роман, това е един такъв.
Още по темата
Интервю с Бойко Василев в Панорама
Интервю в Капитал, от който запомням да потърся информация и за Илия Троянов
.