ревю

НАИМ по Netflix – Филм за гледане и за обсъждане

В списъка ми с филми, които са „за гледане“ дълго време престоя „Наим“. Един ден се запитах защо го не го пускам, нито го махам от списъка. И тогава беше момента, в който го пуснах. Изглежда стоеше там, защото засяга болезнената тема за

Възродителния процес.

Изключително срамна и бездушна постъпка на българско държавно ръководство, което сменя имената на българи, родени с мохамедански имена с други, непожелани от тях, насилствено и това разделя страната. Въпросът е голям и има толкова много са засегнати, а родените след събитията трудно може да си представят мащаба на случилото се, а влиянието върху българската политическа сцена е видима.

Разказът е за живота на Наим Сюлейманоглу, феноменален щангист с над 20 световни рекорда, национален състезател на България (по времената на Народната Република) и Турция. Той „бяга“, т.е. напуска по време на Студената война България по време на състезание в чужбина и след това се състезава за Турция. Любопитен факт, който разбрах сега, докато пиша поста е, че Република Турция е платила на правителството на Тодор Живков голяма сума, за да участва Сюлейманоглу като техен национален състезател за олимпиадата в Сеул през 1988 година, заради правилата за картотекиране на състезатели, като сумата варира между 1 и 7 милиона долара в различни източници (Guardian и Novinite.com)

В това нежелание и до голяма степен невъзможност да се говори по въпроса за смяната на имената и последвалото изселване от хората, които са били живи по това време, може да се предполага за дълбочината на националната травма, каквато е това събитие.

А този филм е добър, защото може да е повод за разговор. Сниман в България и с много български актьори, би било добре да бъде пуснат и по национална телевизии, не само да в Netflix, за да провокира лични разговори за случилото се преди 35 години. То е там – не само в книгите на историците, но и в личните ни истории.

В материала на Златко Енев в Маргиналия много точно е посочено, че „преработването на миналото е комплекс от целенасочени политики на паметта, чиято крайна цел е да се установи такъв вид обществен климат, при който повторението на травматичното минало да стане или невъзможно, или поне много слабо вероятно“.

Във филма има няколко неща, които не мога да пропусна.

Не намерих никъде реч на Сюлейманоглу пред ООН, каквато е показана във филма, но час след публикацията получих линк към нея, гласът е на Наим Сюлейманоглу със снимки от този исторически период, YouTube, благодаря на Мария Чалиева, а началото на речта му е: „Може да загубите дома си, работата си, дори близките си, но последното нещо, което човек може да загуби в живота си, е неговата самоличност. Имената на два милиона турци, живеещи в България, бяха променени. Те бяха измъчвани и преследвани. Единствено е желанието ни е да се радваме на универсални човешки права като всеки гражданин на света…“.

Снимка от срещата с Роналд Рейгън няма, въпреки че е спомената в няколко източника. Бил е корица на списание Time.

Стефан Топуров, който е показан като спортен противник, е български щангист, който пръв е вдигнал три пъти собственото си тегло и също заслужава уважение за успеха си (Москва 1983, видео). В този линк, по средата на текста може да прочетете негови думи за приятелството му със Сюлейманоглу. На друго място (линк), той коментира филма Наим така: „Много политика, малко спорт. Направили са грешка с промяната на имената. Но има грешка, има и прошка. Можеше по-важни работи да се дадат в този филм като втората олимпийска титла на Наим, третата олимпийска титла. Имаше постижения, които са по-значими“.

„Наим“ обаче не е спортен филм, това е филм за политиката, която е готова винаги, когато има възможност е склонна да потъпче правата на отделния гражданин или цели групи от хора. И колкото се опитваме да забравим това, толкова повече ще бъдат намирани начини те да бъдат нарушавани.

 

 

Още по темата 

История.бг – епизод „Голямата екскурзия“

Христо Христов в десебеге

Страница в Памет.бг

Материал на Татяна Ваксберг в DW

Галерия със снимки от спортната кариера на Сюлейманоглу (в турски сайт)

Съобщението за смъртта на Наим Сюлейманоглу в NY Times и животоописание

Иван Абаджиев и спомени за Наим в това интервю и Наим Сюлеюманоглу за Иван Абаджиев в друго

Телевизионни психотерапевти (Никол Кидман влиза в роля)

Новият мини-сериал на HBO Отмяната (The Undoing) с Никол Кидман започва със светско-тихия й живот като психотерапевт в Манхатън. Нейната строга, студена красота и стилният й кабинет дават сериозна заявка за превръщането й в новия любим психотерапевт „по телевизията“, но за съжаление сериалът е криминално-психологически, а не психологически.

Уви – Никол Кидман би била интересна за наблюдение – поне колкото Габриел Бърн в In Treatment (Психотерапия) (отново по HBO). Първите сезони на Психотерапия бяха много силни, а има епизоди, които понякога се пускат и на студенти за обсъждания. Аз така и не се научих да гледам този сериал за удоволствие – във всеки момент имах чувството, че трябва да следя процеса на срещата и затова, когато Отмяната продължи в криминалната линия си отдъхнах – може би защото не съм криминален следовател.

Отмяната хем е претрупан с всички любими клишета – Манхатън, богаташи със стари пари, частни училища, приятелки с вечно изправени коси, Доналд Съдърланд с дълбокия си глас и Хю Грант като партньор с очи на ирлански сетер, хванат да краде, хем мини-сериала хлъзва опитния зрител да си повярва какво ще се случи, за да установи на завоя, че гледката е друга  – не очакваната. Сложете го в списъка си за гледане.

Отмяната е по HBO и HBO Go през октомври, в линка може да видите трейлъра към сериала.

 

Няколко телевизионни психотерапевти, без да съм изчерпателна:

Габриел Бърн, както споделих, е добър „колега“ в In Treatment, но супервизорката му Даян Уиист, също заслужава внимание.

Отново HBO – Семейство Сопрано и д-р Мелфи (откъс от сесия)

Наоми Уотс в Gypsy. Гледах първия епизод и не продължих, не успя да ме убеди.

И за десерт – сесията на Кевин Костнър с дъщеря му Моли (Джесика Частейн) в Принцесата на покера (Molly’s Game, 2017)

Джейн Фонда – нейните уроците от живота, мъжете и храната

Документалният филм Джейн Фонда в пет действия, който върви в момента по HBO България намира място в този блог по две причини – обичам документалистиката и това е историята на една жена, която има(ла) от хранително разстройство (булимия) – и не се срамува вече да споделя това.

Да започнем с трейлъра:

Силно препоръчвам да бъде гледан от всеки, който се интересува от темата за хранителните разстройства, да гледа филма, защото в него се говори бегло за самото хранително разстройство и достатъчно много за обстоятелствата, които водят до него.  Често пъти се създава един порочен кръг, в който лошото самочувствие и самонараняване с убийствено натоварващи връзки само подпомагат оставането в страданието. В случая на Джейн Фонда ранните й години и два са факторите, които отключват болестта – житейската детска травма на майка й, която я прави неспособна на дълбока обична връзка и  отношението на баща й, великият актьор Хенри Фонда към нея са това, което предизвиква началото на болестта й. Но ако началото понякога да може да се установи, овладяването му е ежедневна лична работа на всеки, който осъзнае, че е в тази зависимост и реши да я преодолее.

В едно от интервютата си по темата актрисата казва „Минах през фази на преяждане и пречистване и много години изтекоха, преди да мога да седна на масата без тревожно усещане. Булимията се крие много лесно, но не можеш да си интимен с хората, ако си зависим (от нея)“. (в интервю за списание You). 

За пръв път Джейн Фонда решава да предприеме твърди мерки към зависимостта си към храната в средата на 40те си години. „С възрастта, когато преяждаш умората, вътрешната враждебност и самоомразата остават у теб по-дълго“, казва тя и тогава осъзнава, че е контролирана от състоянието си „не знаех дали ще умра, но живота ми се разпадаше“. (в интервю за People)

За да се получи филма, режисьорката и продуцент Сюзън Лейси се среща с партньори на актрисата, които я описват в отделните периоди от живота й – и развитието на историята и щастливият край (на 80 години Фонда е очарователна и здрава) . 21 часа интервюта с актрисата и нейната готовност да говори за случилото се без да се демонизира, омаловажава или подиграва на себе си – е терапевтично преживяване. В пресинформацията на НВО има изречение, което много ми хареса – „тя продължава да демонстрира, че няма ограничения за възможностите в един живот, когато е пълен със самоосъзнаване, честност и упорита работа“.

Може да гледате филма по НВО по Вашия кабелен оператор или да се регистрирате в HBOGO

 

Още по темата

Откъс за спирането  на булимията в интервю за списание People

Кратко интервю, в което тя казва, че е прекарала 25 години с булимия

Автобиографията й (2006), „Животът ми дотук“

В момента по НВО върви още един филм, в който тя взима участие „Клубът на мъртвите майки“ (2014). Включете го в списъка за гледане, ако имате отношение към темата.

Накрая: моят лист с най-любими филми с нея, отзад напред: Book Club (любовта няма нужда от възраст, мда); със Сорентино в Youth; Georgia Rule, защото обичам южняшки истории;  като луда свекърва във филмчето с Дженифър Лопес Monster-in-Law (Свекървещица на български) и класиката Уморените коне ги убиват, нали?

 

Страдате ли от хранително разстройство – проверете с този тест