Габор Мате е важна фигура в областта на зависимостите и травмата. Лекар по образование, той започва да се занимава с темата за зависимостите и е от силната канадска мисъл за работа с психосоматиката, към която ще сложа и Лиз Бурбо. Една от книгите му е издадена на български, чака се и нова през 2022. Но да се надяваме, че през 2021 ще държим преведени в ръцете си другите книги (има читателски лист в края на текста).
Актуалният филм с негово участие – Мъдростта на травмата – може да се гледа както на прожекции в София, в Дома на киното (10-15 юли 2021), така и по други канали. Той е част от един по-голям проект, който беше рекламиран онлайн и включваше дискусии по темата с няколко терапевта с добро име (Питър Левин и Естер Перел).
Филмът ме остави със смесени чувства – от една страна да се говори за травмите е ключово за разбирането им, превръщането им в обществена тема, но друга мисля, че точно Габор Мате би могъл да ни въведе в темата по-добре, заради опита, вдъхновението и експертизата му.
В този пост ще опиша онова, което ме смущава в крайния резултат, приемайки, че това, което получаваме е най-доброто, на което е бил способен целия екип зад проекта.
Ще започна с позитивното: дава се смляна информация за разнообразието на ефекта от всеки различен тип травма.
Травмата може да засегне всеки от нас (независимо от пол, раса, социално положение) и по уникален за всеки от нас начин (здраве, избори, поведение, усещане в себе си и за себе си).
Травмата може да е събитие, поредица от събитие или да се предава в семейството чрез типове поведения. Може да е несъзнавана, може човек да си спомня събитието или периода, в който тя се е случвала.
Травмата на един човек може да е повече от една. Например да е комбинация от от изоставяне и насилие.
Травмите влияят по различни начини и някои от тях са показани във филма.
В самото начало на филма се отбелязва от Габор Мате, че „има мъдрост в травмата. Когато осъзнаем, че травматичните ни реакции и отпечатъци всъщност не са нашата същност и можем да ги отработим и чак тогава да станем себе си“.
Дават се примери на различни хора, включително и психотерапевтични сесии и групова терапия, в която участниците споделят съкровени преживявания или части от личната си история. Към това има добавен опита на специалисти и активисти (работещи със затворници, бездомни, зависими), базирани на неговите схващания.
Допуснати сме до неговата лична история, което много терапевти не правят по методологични съображения, до семейството му и до персоналната му травма (преживял Холокоста като бебе, травма на изоставяне). Филмът не е дидактичен, а се разлива по онзи нетфликс начин, който е като уикипедия – хем получаваш знание, хем оставаш на нивото на образован дилетант, ако не се заровиш в темата.
Дотук добре, но някъде там започва да ми е неловко, смесените чувства да преобладават по следните причини:
Травмата, представена като поп-култура, лесно смилаем продукт
Спомняте ли си „Тайната“ на Ронда Бърн? Изпипан до последното изречение, тези книга и филм накара много хора да повярват, че позитивното мислене е ключето, което са търсили един цяяяяяял живот. Дали повечето от почитателите му още го пазят? Или дали го пъхат още във всяка брава?
Твърде общото, дори повърхностно, представяне на въпроса за травмата крие риска от олекотяване на темата. Травмата има своето обяснение във филма (дори с режисьорското решение с бебето, tabula rasa), но липсата на дълбочина във филма – и даването на повече широчината на проблема би могло да доведе да влезе в масовата култура и да започне да бъде безогледно и навсякъде използване като термин-обяснение, един вид съвременна индулгенция за симптоми, поведения и т.н.. Профанизирането на темата би имало негативни последици, най-вече в това, че ще бъде използвана за оправдание на поведение, не като за основа за начало на личен растеж и срещането й в защитената среда, която разговора със специалист в областта на менталното здраве може да даде (целият спектър от консултант, през психотерапевти до психиатър).
Отсъства ролята на Процеса
Има един коуч, Тони Робинс, който „хаква“ живота на всеки, който реши да се заеме с него, с правила за успех, общо 11 на брой. Прави голямо шоу на семинарите си и отделя на всякакви проблеми до час, решавайки ги с лекота. Сещам се за един виц по повода, ще го сложа накрая. Повечето терапевти според мен могат да получат или жлъчна, или бъбречна, или нервна криза, ако ги вържете да го гледат.
Във филма Мъдростта на травмата виждам като несполучливо режисьорско решение да се показва колко леко се стига до прозренията (инсайтите). В по-голяма част от случаите, всеки инсайт е въпрос на дълъг процес преди достигането му, болезнено е докосването на травмата и минава доста време и криволичения преди човек да стъпи спокойно върху инсайните, които придобива.
„Отивам на терапевт и веднага стигам до инсайт“ е концепция невярна и вредна, защото премества отговорността за стигането до точката на промяната в терапевта, а не в процеса между две автентични фигури – на пациента и на терапевта. В този филм Мате е един суперпсихогерой, който успява бързо, убедено и силно да стигне до сърцето/сърцевината на всеки проблем.
В реалността, каквато аз я виждам, терапевтичния процес е дълъг, комплициран и криволичещ. Той зависи от ресурсите на пациента и терапевта. Веднъж започнал, този процес може да продължи цял живот, защото отивайки на терапия, откривайки травмата си, изследвайки я, можем да се надяваме, че ще последва промяна в човека и той ще продължи да търси нейното отражение върху себе си – сам или със специалист месеци, години, а понякога и цял живот.
По ключовата ос проблем-решение
Мате и другите участници, например Фрици Хорцман (основател на „Затворническо състрадание“) подсказват част от възможните оси на решение на въпроса с травмата – нуждата от подпомагате на социална работа, от добре функциониращи здравни и правни системи в различните общества. Но не наблягат на тях. Например въпроса, който се разглежда с американските затвори (във филма е споменат конкретно казуса с Калифорния) е тема на обществен дебат в САЩ. Един силен пример е а филма 13th на Ана Дьоверне в Netflix и последвалия разговор с Опра Уинфри също на контекста на точто тази държава. С това искам да посоча, че освен личната травма има и социални и исторически причини, които, ако не бъдат променени, никаква терапия не може да има ефект. В тази тема се появява и риска да се плъзнем по плоскостта, че решението е лесно – затворниците се терапевтират и хоп, имаме решение!
А дали не е въпроса обществените системи да бъдат изследвани и променяни така че да се намали риска от травми, базирани на липсата на услови, неравенство и бедност. Бедността е травма. Липсата на възможност за ефективно дългосрочно психологическо и финансово подпомагане на жертви на насилие води до задълбочаване на травмата.
По-голямото обучение на медицинските работници в областта на травмата е един друг начин за стигане до нуждаещите се от психологическа, а не лекарска или лекарствена помощ.
Липсата на навлизане в случаите
Нахвърлени като боб са историите на различни хора – например на жената, родила три деца на улицата („така имах възможност да се измия под душ“). В кръвта на нейните новородени имало всякакви наркотични вещества. Виждаме я във филма здрава, преминала през тези изпитания и…. без никакъв разказ как се е случило оздравяването й, какво се е случило с децата й, кое е повлияло за благоприятното развитие.
По този начин филма се превръща в трейлър, дълъг 90 минути. Виждаме откъси от терапия, която не се обяснява нито по какъв начин, нито за колко време действа, нито какви са нейните ограничения. Дали е аналитична, дали е динамична, дали е преживелищна, не става ясно.
Сам по себе си, този филм е също така и трейлър към професионалните открития на неговия живот, посветен на изследване на травмата и нейните отражения в ежедневието. Виждаме, че Габор Мате работи в индивидуални и групови практики, но не и какви са основите, на които стои (травмата, ясно, но какво още?).
Психаделиците
За едни десетина минути Габор Мате говори за опита си с аяхуаска. В България има хора, които се занимават с тази практика, има и гостуващи терапевти от чужбина, доколкото знам от колеги, без да съм присъствала на тях. Преди години психотерапевта Петър Кралев написа книга по въпроса. Използването на психаделици не е нещо ново в терапевтичната практика. През 60те години в Калифорния много са се занимавали с темата и пробването на различни вещества, при това терапевти правят практиката с други терапевти, като някои от опитите са били успешни, като тази тенденция продължава и до момента, като имаме с ново засилване на търсенията в тази посока.
Сами по себе си те може би биха могли да бъдат приети за шорткът към несъзнаваното, но извинете, ако ще замразя ентусиазма ви – дори да са ефективни за един, не е сигурно как ще повлияят на друг. Да подходите консервативното не е винаги лошо решение. В търсене на себе си често тръгваме от София до Пазарджик през Варна, затова и да се представя този начин като едно „абсолютно“ решение като аяхуаска, гъби или каквото и да било, ми се струва опростенческо към сложността на материята на травмата, а и да не забравяме, една част от показаните хора са зависими така или иначе. Давайки зелен светофар оставяме възможност на търговците да влязат в храма и скоро да имаме психоактивни вещества, защото е „модерно“, а не защото ще помогнат на точно тези, които имат нужда и полза от това да видят света през техния ефект.
Плакатност
В Русия по време на 20те години и след това има много силна работа в областта на плаката – ясни послания, стегнат изказ и образ.
Така се почувствах в сцените със затворниците, които споделят травмата си. Декларативни, декламиращи и отсъствие на интимност, на споделяне в група от други хора. Те са на плацдарм, колцина от тях може да усетят духа на близостта на такова място, се питам? В тези сцени думата „травма“ е написана с големи букви…
Но работата с травмата е дълга, като роман, не е плакат. Няма лесно разрешение, а и след толкова години мислене, говорене и проучване не знаем детайлите на това защо се отразява по различен начин на различните хора. Знаем само, че дори когато се стигне до осъзнаване на травмата е възможно да дълго време да не се стигне до промяна на поведение, или дори изобщо може нито да се стигне нито до осъзнаване на травмата, нито дори до спиране на повтаряне на модели, дори и осмислени. И въпреки това, работата с травмата би имала ефект, дори да не е „Уау“, който ефект е възможен само с щампоаните и то в рекламите, след като е участвал най-добрия фризьор.
Надявам се филма да предизвика любопитството ви; да решите да проучите творчеството на Габор Мате и да прочетете книгите му; да изгледате дискусиите към филма; да говорите с терапевта си или да намерите такъв, на когото да споделите какво сте открили за себе си в темата за травмата.
И в края на този текст искам да напиша:
Бъдете внимателни и
отговорни
към себе си,
душите си,
пътя, по който
вървите и
скоростта,
с която го правите.
Още по темата
Книгите на Габор Мате в Амазон
Интервю на Фрици Хорцман от организацията „Заворническо състрадание“ с Габор Мате
Психоделици и психотерапия
Вицът: един човек се похвалил, че смята бързо. Дали му задача: „Колко е 2760 по 53839?“ и той веднага, без да се замисли, отговорил: „7970798“. „Но това не е вярно!“, ахнали. „Но аз казах само, че смятам бързо“, припомнил им той.
