ревю

Мъдростта на травмата (РЕВЮ)

Габор Мате е важна фигура в областта на зависимостите и травмата. Лекар по образование, той започва да се занимава с темата за зависимостите и е от силната канадска мисъл за работа с психосоматиката, към която ще сложа и Лиз Бурбо. Една от книгите му е издадена на български, чака се и нова през 2022. Но да се надяваме, че през 2021 ще държим преведени в ръцете си другите книги (има читателски лист в края на текста).

Актуалният филм с негово участие – Мъдростта на травмата – може да се гледа както на прожекции в София, в Дома на киното (10-15 юли 2021), така и по други канали. Той е част от един по-голям проект, който беше рекламиран онлайн и включваше дискусии по темата с няколко терапевта с добро име (Питър Левин и Естер Перел).

Филмът ме остави със смесени чувства – от една страна да се говори за травмите е ключово за разбирането им, превръщането им в обществена тема, но друга мисля, че точно Габор Мате би могъл да ни въведе в темата по-добре, заради опита, вдъхновението и експертизата му.

В този пост ще опиша онова, което ме смущава в крайния резултат, приемайки, че това, което получаваме е най-доброто, на което е бил способен целия екип зад проекта.

Ще започна с позитивното: дава се смляна информация за разнообразието на ефекта от всеки различен тип травма.

Травмата може да засегне всеки от нас (независимо от пол, раса, социално положение) и по уникален за всеки от нас начин (здраве, избори, поведение, усещане в себе си и за себе си).

Травмата може да е събитие, поредица от събитие или да се предава в семейството чрез типове поведения. Може да е несъзнавана, може човек да си спомня събитието или периода, в който тя се е случвала.

Травмата на един човек може да е повече от една. Например да е комбинация от от изоставяне и насилие.

Травмите влияят по различни начини и някои от тях са показани във филма.

В самото начало на филма се отбелязва от Габор Мате, че „има мъдрост в травмата. Когато осъзнаем, че травматичните ни реакции и отпечатъци всъщност не са нашата същност и можем да ги отработим и чак тогава да станем себе си“.

Дават се  примери на различни хора, включително и психотерапевтични сесии и групова терапия, в която участниците споделят съкровени преживявания или части от личната си история. Към това има добавен опита на специалисти и активисти (работещи със затворници, бездомни, зависими), базирани на неговите схващания.

Допуснати сме до неговата лична история, което много терапевти не правят по методологични съображения, до семейството му и до персоналната му травма (преживял Холокоста като бебе, травма на изоставяне). Филмът не е дидактичен, а се разлива по онзи нетфликс начин, който е като уикипедия – хем получаваш знание, хем оставаш на нивото на образован дилетант, ако не се заровиш в темата.

Дотук добре, но някъде там започва да ми е неловко, смесените чувства да преобладават по следните причини:

Травмата, представена като поп-култура, лесно смилаем продукт

Спомняте ли си „Тайната“ на Ронда Бърн? Изпипан до последното изречение, тези книга и филм накара много хора да повярват, че позитивното мислене е ключето, което са търсили един цяяяяяял живот. Дали повечето от почитателите му още го пазят? Или дали го пъхат още във всяка брава?

Твърде общото, дори повърхностно, представяне на въпроса за травмата крие риска от олекотяване на темата. Травмата има своето обяснение във филма (дори с режисьорското решение с бебето, tabula rasa), но липсата на дълбочина във филма – и даването на повече широчината на проблема би могло да доведе да влезе в масовата култура и да започне да бъде безогледно и навсякъде използване като термин-обяснение, един вид съвременна индулгенция за симптоми, поведения и т.н.. Профанизирането на темата би имало негативни последици, най-вече в това, че ще бъде използвана за оправдание на поведение, не като за основа за начало на личен растеж и срещането й в защитената среда, която разговора със специалист в областта на менталното здраве може да даде (целият спектър от консултант, през психотерапевти до психиатър).

Отсъства ролята на Процеса

Има един коуч, Тони Робинс, който „хаква“ живота на всеки, който реши да се заеме с него, с правила за успех, общо 11 на брой. Прави голямо шоу на семинарите си и отделя на всякакви проблеми до час, решавайки ги с лекота. Сещам се за един виц по повода, ще го сложа накрая. Повечето терапевти според мен могат да получат или жлъчна, или бъбречна, или нервна криза, ако ги вържете да го гледат.

Във филма Мъдростта на травмата виждам като несполучливо режисьорско решение да се показва колко леко се стига до прозренията (инсайтите). В по-голяма част от случаите, всеки инсайт е въпрос на дълъг процес преди достигането му, болезнено е докосването на травмата и минава доста време и криволичения преди човек да стъпи спокойно върху инсайните, които придобива.

„Отивам на терапевт и веднага стигам до инсайт“ е концепция невярна и вредна, защото премества отговорността за стигането до точката на промяната в терапевта, а не в процеса между две автентични фигури – на пациента и на терапевта. В този филм Мате е един суперпсихогерой, който успява бързо, убедено и силно да стигне до сърцето/сърцевината на всеки проблем.

В реалността, каквато аз я виждам, терапевтичния процес е дълъг, комплициран и криволичещ. Той зависи от ресурсите на пациента и терапевта. Веднъж започнал, този процес може да продължи цял живот, защото отивайки на терапия, откривайки травмата си, изследвайки я, можем да се надяваме, че ще последва промяна в човека и той ще продължи да търси нейното отражение върху себе си – сам или със специалист месеци, години, а понякога и цял живот.

По ключовата ос проблем-решение

Мате и другите участници, например Фрици Хорцман (основател на „Затворническо състрадание“) подсказват част от възможните оси на решение на въпроса с травмата – нуждата от подпомагате на социална работа, от добре функциониращи здравни и правни системи в различните общества. Но не наблягат на тях. Например въпроса, който се разглежда с американските затвори (във филма е споменат конкретно казуса с Калифорния) е тема на обществен дебат в САЩ. Един силен пример е а филма 13th на Ана Дьоверне в Netflix и последвалия разговор с Опра Уинфри също на контекста на точто тази държава. С това искам да посоча, че освен личната травма има и социални и исторически причини, които, ако не бъдат променени, никаква терапия не може да има ефект. В тази тема се появява и риска да се плъзнем по плоскостта, че решението е лесно  – затворниците се терапевтират и хоп, имаме решение!

А дали не е въпроса обществените системи да бъдат изследвани и променяни така че да се намали риска от травми, базирани на липсата на услови, неравенство и бедност. Бедността е травма. Липсата на възможност за ефективно дългосрочно психологическо и финансово подпомагане на жертви на насилие води до задълбочаване на травмата.

По-голямото обучение на медицинските работници в областта на травмата е един друг начин за стигане до нуждаещите се от психологическа, а не лекарска или лекарствена помощ.

Липсата на навлизане в случаите

Нахвърлени като боб са историите на различни хора – например на жената, родила три деца на улицата („така имах възможност да се измия под душ“). В кръвта на нейните новородени имало всякакви наркотични вещества. Виждаме я във филма здрава, преминала през тези изпитания и…. без никакъв разказ как се е случило оздравяването й, какво се е случило с децата й, кое е повлияло за благоприятното развитие.

По този начин филма се превръща в трейлър, дълъг 90 минути. Виждаме откъси от терапия, която не се обяснява нито по какъв начин, нито за колко време действа, нито какви са нейните ограничения. Дали е аналитична, дали е динамична, дали е преживелищна, не става ясно.

Сам по себе си, този филм е също така и трейлър към професионалните открития на неговия живот, посветен на изследване на травмата и нейните отражения в ежедневието. Виждаме, че Габор Мате работи в индивидуални и групови практики, но не и какви са основите, на които стои (травмата, ясно, но какво още?).

Психаделиците

За едни десетина минути Габор Мате говори за опита си с аяхуаска. В България има хора, които се занимават с тази практика, има и гостуващи терапевти от чужбина, доколкото знам от колеги, без да съм присъствала на тях. Преди години психотерапевта Петър Кралев написа книга по въпроса. Използването на психаделици не е нещо ново в терапевтичната практика. През 60те години в Калифорния много са се занимавали с темата и пробването на различни вещества, при това терапевти правят практиката с други терапевти, като някои от опитите са били успешни, като тази тенденция продължава и до момента, като имаме с ново засилване на търсенията в тази посока.

Сами по себе си те може би биха могли да бъдат приети за шорткът към несъзнаваното, но извинете, ако ще замразя ентусиазма ви – дори да са ефективни за един, не е сигурно как ще повлияят на друг. Да подходите консервативното не е винаги лошо решение. В търсене на себе си често тръгваме от София до Пазарджик през Варна, затова и да се представя този начин като едно „абсолютно“ решение като аяхуаска, гъби или каквото и да било, ми се струва опростенческо към сложността на материята на травмата, а и да не забравяме, една част от показаните хора са зависими така или иначе. Давайки зелен светофар оставяме възможност на търговците да влязат в храма и скоро да имаме психоактивни вещества, защото е „модерно“, а не защото ще помогнат на точно тези, които имат нужда и полза от това да видят света през техния ефект.

Плакатност

В Русия по време на 20те години и след това има много силна работа в областта на плаката – ясни послания, стегнат изказ и образ.

Така се почувствах в сцените със затворниците, които споделят травмата си. Декларативни, декламиращи и отсъствие на интимност, на споделяне в група от други хора. Те са на плацдарм, колцина от тях може да усетят духа на близостта на такова място, се питам? В тези сцени думата „травма“ е написана с големи букви…

Но работата с травмата е дълга, като роман, не е плакат. Няма лесно разрешение, а и след толкова години мислене, говорене и проучване не знаем детайлите на това защо се отразява по различен начин на различните хора. Знаем само, че дори когато се стигне до осъзнаване на травмата е възможно да дълго време да не се стигне до промяна на поведение, или дори изобщо може нито да се стигне нито до осъзнаване на травмата, нито дори до спиране на повтаряне на модели, дори и осмислени. И въпреки това, работата с травмата би имала ефект, дори да не е „Уау“, който ефект е възможен само с щампоаните и то в рекламите, след като е участвал най-добрия фризьор.

Надявам се филма да предизвика любопитството ви; да решите да проучите творчеството на Габор Мате и да прочетете книгите му; да изгледате дискусиите към филма; да говорите с терапевта си или да намерите такъв, на когото да споделите какво сте открили за себе си в темата за травмата.

И в края на този текст искам да напиша:

Бъдете внимателни и

отговорни

към себе си,

душите си,

пътя, по който

вървите и

скоростта,

с която го правите. 

 

 

Още по темата

Книгите на Габор Мате в Амазон

Интервю на Фрици Хорцман от организацията „Заворническо състрадание“ с Габор Мате

Психоделици и психотерапия

Вицът: един човек се похвалил, че смята бързо. Дали му задача: „Колко е 2760 по 53839?“ и той веднага, без да се замисли, отговорил: „7970798“. „Но това не е вярно!“, ахнали. „Но аз казах само, че смятам бързо“, припомнил им той.

НАИМ по Netflix – Филм за гледане и за обсъждане

В списъка ми с филми, които са „за гледане“ дълго време престоя „Наим“. Един ден се запитах защо го не го пускам, нито го махам от списъка. И тогава беше момента, в който го пуснах. Изглежда стоеше там, защото засяга болезнената тема за

Възродителния процес.

Изключително срамна и бездушна постъпка на българско държавно ръководство, което сменя имената на българи, родени с мохамедански имена с други, непожелани от тях, насилствено и това разделя страната. Въпросът е голям и има толкова много са засегнати, а родените след събитията трудно може да си представят мащаба на случилото се, а влиянието върху българската политическа сцена е видима.

Разказът е за живота на Наим Сюлейманоглу, феноменален щангист с над 20 световни рекорда, национален състезател на България (по времената на Народната Република) и Турция. Той „бяга“, т.е. напуска по време на Студената война България по време на състезание в чужбина и след това се състезава за Турция. Любопитен факт, който разбрах сега, докато пиша поста е, че Република Турция е платила на правителството на Тодор Живков голяма сума, за да участва Сюлейманоглу като техен национален състезател за олимпиадата в Сеул през 1988 година, заради правилата за картотекиране на състезатели, като сумата варира между 1 и 7 милиона долара в различни източници (Guardian и Novinite.com)

В това нежелание и до голяма степен невъзможност да се говори по въпроса за смяната на имената и последвалото изселване от хората, които са били живи по това време, може да се предполага за дълбочината на националната травма, каквато е това събитие.

А този филм е добър, защото може да е повод за разговор. Сниман в България и с много български актьори, би било добре да бъде пуснат и по национална телевизии, не само да в Netflix, за да провокира лични разговори за случилото се преди 35 години. То е там – не само в книгите на историците, но и в личните ни истории.

В материала на Златко Енев в Маргиналия много точно е посочено, че „преработването на миналото е комплекс от целенасочени политики на паметта, чиято крайна цел е да се установи такъв вид обществен климат, при който повторението на травматичното минало да стане или невъзможно, или поне много слабо вероятно“.

Във филма има няколко неща, които не мога да пропусна.

Не намерих никъде реч на Сюлейманоглу пред ООН, каквато е показана във филма, но час след публикацията получих линк към нея, гласът е на Наим Сюлейманоглу със снимки от този исторически период, YouTube, благодаря на Мария Чалиева, а началото на речта му е: „Може да загубите дома си, работата си, дори близките си, но последното нещо, което човек може да загуби в живота си, е неговата самоличност. Имената на два милиона турци, живеещи в България, бяха променени. Те бяха измъчвани и преследвани. Единствено е желанието ни е да се радваме на универсални човешки права като всеки гражданин на света…“.

Снимка от срещата с Роналд Рейгън няма, въпреки че е спомената в няколко източника. Бил е корица на списание Time.

Стефан Топуров, който е показан като спортен противник, е български щангист, който пръв е вдигнал три пъти собственото си тегло и също заслужава уважение за успеха си (Москва 1983, видео). В този линк, по средата на текста може да прочетете негови думи за приятелството му със Сюлейманоглу. На друго място (линк), той коментира филма Наим така: „Много политика, малко спорт. Направили са грешка с промяната на имената. Но има грешка, има и прошка. Можеше по-важни работи да се дадат в този филм като втората олимпийска титла на Наим, третата олимпийска титла. Имаше постижения, които са по-значими“.

„Наим“ обаче не е спортен филм, това е филм за политиката, която е готова винаги, когато има възможност е склонна да потъпче правата на отделния гражданин или цели групи от хора. И колкото се опитваме да забравим това, толкова повече ще бъдат намирани начини те да бъдат нарушавани.

 

 

Още по темата 

История.бг – епизод „Голямата екскурзия“

Христо Христов в десебеге

Страница в Памет.бг

Материал на Татяна Ваксберг в DW

Галерия със снимки от спортната кариера на Сюлейманоглу (в турски сайт)

Съобщението за смъртта на Наим Сюлейманоглу в NY Times и животоописание

Иван Абаджиев и спомени за Наим в това интервю и Наим Сюлеюманоглу за Иван Абаджиев в друго

Телевизионни психотерапевти (Никол Кидман влиза в роля)

Новият мини-сериал на HBO Отмяната (The Undoing) с Никол Кидман започва със светско-тихия й живот като психотерапевт в Манхатън. Нейната строга, студена красота и стилният й кабинет дават сериозна заявка за превръщането й в новия любим психотерапевт „по телевизията“, но за съжаление сериалът е криминално-психологически, а не психологически.

Уви – Никол Кидман би била интересна за наблюдение – поне колкото Габриел Бърн в In Treatment (Психотерапия) (отново по HBO). Първите сезони на Психотерапия бяха много силни, а има епизоди, които понякога се пускат и на студенти за обсъждания. Аз така и не се научих да гледам този сериал за удоволствие – във всеки момент имах чувството, че трябва да следя процеса на срещата и затова, когато Отмяната продължи в криминалната линия си отдъхнах – може би защото не съм криминален следовател.

Отмяната хем е претрупан с всички любими клишета – Манхатън, богаташи със стари пари, частни училища, приятелки с вечно изправени коси, Доналд Съдърланд с дълбокия си глас и Хю Грант като партньор с очи на ирлански сетер, хванат да краде, хем мини-сериала хлъзва опитния зрител да си повярва какво ще се случи, за да установи на завоя, че гледката е друга  – не очакваната. Сложете го в списъка си за гледане.

Отмяната е по HBO и HBO Go през октомври, в линка може да видите трейлъра към сериала.

 

Няколко телевизионни психотерапевти, без да съм изчерпателна:

Габриел Бърн, както споделих, е добър „колега“ в In Treatment, но супервизорката му Даян Уиист, също заслужава внимание.

Отново HBO – Семейство Сопрано и д-р Мелфи (откъс от сесия)

Наоми Уотс в Gypsy. Гледах първия епизод и не продължих, не успя да ме убеди.

И за десерт – сесията на Кевин Костнър с дъщеря му Моли (Джесика Частейн) в Принцесата на покера (Molly’s Game, 2017)

Джейн Фонда – нейните уроците от живота, мъжете и храната

Документалният филм Джейн Фонда в пет действия, който върви в момента по HBO България намира място в този блог по две причини – обичам документалистиката и това е историята на една жена, която има(ла) от хранително разстройство (булимия) – и не се срамува вече да споделя това.

Да започнем с трейлъра:

Силно препоръчвам да бъде гледан от всеки, който се интересува от темата за хранителните разстройства, да гледа филма, защото в него се говори бегло за самото хранително разстройство и достатъчно много за обстоятелствата, които водят до него.  Често пъти се създава един порочен кръг, в който лошото самочувствие и самонараняване с убийствено натоварващи връзки само подпомагат оставането в страданието. В случая на Джейн Фонда ранните й години и два са факторите, които отключват болестта – житейската детска травма на майка й, която я прави неспособна на дълбока обична връзка и  отношението на баща й, великият актьор Хенри Фонда към нея са това, което предизвиква началото на болестта й. Но ако началото понякога да може да се установи, овладяването му е ежедневна лична работа на всеки, който осъзнае, че е в тази зависимост и реши да я преодолее.

В едно от интервютата си по темата актрисата казва „Минах през фази на преяждане и пречистване и много години изтекоха, преди да мога да седна на масата без тревожно усещане. Булимията се крие много лесно, но не можеш да си интимен с хората, ако си зависим (от нея)“. (в интервю за списание You). 

За пръв път Джейн Фонда решава да предприеме твърди мерки към зависимостта си към храната в средата на 40те си години. „С възрастта, когато преяждаш умората, вътрешната враждебност и самоомразата остават у теб по-дълго“, казва тя и тогава осъзнава, че е контролирана от състоянието си „не знаех дали ще умра, но живота ми се разпадаше“. (в интервю за People)

За да се получи филма, режисьорката и продуцент Сюзън Лейси се среща с партньори на актрисата, които я описват в отделните периоди от живота й – и развитието на историята и щастливият край (на 80 години Фонда е очарователна и здрава) . 21 часа интервюта с актрисата и нейната готовност да говори за случилото се без да се демонизира, омаловажава или подиграва на себе си – е терапевтично преживяване. В пресинформацията на НВО има изречение, което много ми хареса – „тя продължава да демонстрира, че няма ограничения за възможностите в един живот, когато е пълен със самоосъзнаване, честност и упорита работа“.

Може да гледате филма по НВО по Вашия кабелен оператор или да се регистрирате в HBOGO

 

Още по темата

Откъс за спирането  на булимията в интервю за списание People

Кратко интервю, в което тя казва, че е прекарала 25 години с булимия

Автобиографията й (2006), „Животът ми дотук“

В момента по НВО върви още един филм, в който тя взима участие „Клубът на мъртвите майки“ (2014). Включете го в списъка за гледане, ако имате отношение към темата.

Накрая: моят лист с най-любими филми с нея, отзад напред: Book Club (любовта няма нужда от възраст, мда); със Сорентино в Youth; Georgia Rule, защото обичам южняшки истории;  като луда свекърва във филмчето с Дженифър Лопес Monster-in-Law (Свекървещица на български) и класиката Уморените коне ги убиват, нали?

 

Страдате ли от хранително разстройство – проверете с този тест