Времето е като цедка. Остават големите камъни. Запознах се с Димитрина на едно от събитията, които Pampers организира преди години и така, стъпка по стъпка, разговор след разговор, започнахме да се доближаваме и сближаваме.
Видях как се написа първата книга, как първо в очите й се роди втората и така с Димитрина сме тук, в този момент, в който отново сме седнали – аз с неизменното кафе, а тя чай с жасмин, за да си говорим.
Това не е обичаен разговор, защото нито един от въпросите не е мой – те са извадени от нейните разговори с деца и тийнейджъри в „Превод от детски за напреднали“ (може да я поръчате онлайн). В нея ще намерите истории от кабинета й, много информация за света на децата и тийнейджърите, за онова, което родителите искат да научат за децата си, за да са по-разбиращи родители.
Искаш ли да си поговорим малко?
И много може. Обичам да си говоря с хората. Любопитни са ми. И именно това мое любопитство към този калейдоскоп от светове, който циркулира около мене, беше един от подтиците ми да пожелая да стана психолог. А беше отдавна – бях едва на 15 години.
Разкажи ми нещо за себе си. Например – трите най-важни неща, които те определят каква си?
Не съм много сложна за разгадаване, по простата причина, че съм много искрена. Винаги съм притежавала това умение да си казвам какво мисля, как се чувствам и какво ме наранява или радва. Така съм си дошла в този свят. А може и така да са ме възпитали, но със сигурност рано съм го усвоила като познание. Чак по-късно разбрах, че на това да си себе си, тоест автентичен, се приемало като смелост. За мене е в природата ми и много ми помага. Не си трупам и същевременно съм се научила да назовавам нещата със собствените им имена и то своевременно, още преди да са ме наранили. Това се оказа, че било и от компонентите на емоционалната ителигентност и се учело в годините. Аз просто не обичам да ми е зле. Затова го правя. Така че, бих се самоопределила като автентична.
Много си обичам семейството – и биологичното, и разширеното, и това, което създадохме с моя любим Дани-моя сродна душа, която постоянно ме ръчка да си излизам от зоната на комфорт. Без близките ми бих била пуста планета. Връзката ми с тях ми дава любов и много цвят. Най-малката съм от три сестри и родителите ми с мен вече нямаха тази тревожност, както е при отглеждане на първо дете. Сестрите ми винаги са били момичета с много огън, хъс, амбиции и постижения, но за тях си имаше и ограничения. Аз вече имах техния пример и си растях някак волно и свободно, без никакви забрани, но с много любов, свобода и доверие, че ще се справя, с каквото и да се захвана. И когато в девети клас заявих тържествено: „Реших го вече. Ще стана детски психолог!” и то във времена, в които на психолога се гледаше като на бяла врана, несъществуващо животно или тигър албинос, те ми повярваха и не показаха и грам съмнение в мен. Дори ми казаха, че ме бива за това, защото съм доста спокойна. Имаше само един „ръбат камък” в тази идилия от детството ми-най-голямата ми сестра Мариана (бел. Масларова), с дванадесет години. по-голяма от мен, голяма сила, голямо вдъхновение, превърнала се в голяма болка за мене след години, след като през 2004 г. реши да изкачи вр. Еверест и изчезна на около 60-тина метра под върха… В Базовия лагер са я наричали „момичето с красивата усмивка”. И в онзи 24-ти май, много алпинисти са я наблюдавали как крачи нагоре. Сама. Била е почти на върха и… дирите й се губят. Но това е друга тема…
Искаше ми се да кажа, че в онзи знаменателен ден от детството ми, когато оповестих каква ще стана един ден, сестра ми Мариана впи черните си очи в мен с думите: „Късно е”. Аз я репликирах: „Как така?! Аз съм едва в девети клас. Скоро станах на 15 години”, а тя: „Да си психолог е призвание. Или се раждаш такъв, иначе-не става, колкото и книги и учебници да изчетеш или назубриш. Трябва да си роден за това”.
Истина е, че оттогава изминаха 32 години и почти не минава ден, в който се питам: „Дали съм родена за това? Ставам ли?!” и това изключително много ми помага в работата. Така напредвам-гледам да не се вземам твърде насериозно, но и да не се спирам.
Също така, безценен дар са ми двамата ми прекрасни сина-Филип и Стефан и техния баща. Не мога да живея без любов. Семейството ми я дава.
И без приятели не мога. Имам няколко, които са си само мои, с които всеки миг ми е безценен.
Така че, аз съм социално същество-вече стана ясно. И много своенравно и свободолюбиво. Обичам да обичам. Обичам да чета книги. Обичам да пиша – винаги си драскам нещо, още откакто се помня. И има нещо, без което също не мога – да пътешествам. Била съм в 35 държави. Имам още много в списъка, но съм влюбена в Тибет и Непал, а Латвия и Естония са прекрасни територии, които бих обхождала надлъж и нашир поне веднъж годишно. Там ми е сърцето.
Как се пише книга?
Аз си имам моя си концепция по темата – книга се пише по малко, без грандиозни планове, освен ако не ти е професия, защото тогава писането си е просто работа и то яка, трудоемка, целенасочена, планирана. Тръгвам с идеята да не е Книга, защото ми звучи много грандиозно и… блокиращо. По-скоро си казвам, че си драскам това-онова, пиша на ръка. Пиша всеки ден, но с уговорката, че дори може да е и едно изречение, няма значение, важно е да съм го написала, защото Музата е много игрива. Тя се завихря около тебе, трепти като красива пеперуда и иска вниманието ти и ако не я хванеш поне за миг в шепите ти, тя отлита, при някой по-отзивчив от теб най-вероятно. В първата ми книга „Пътувани сънища – Тибет, Индия, Непал”, бях сравнила творческия ми импулс с: „красив непознат мъж, който срещам случайно на улицата и чака да го заговоря… Идва в деня ми винаги с толкова много идеи и заряд, но ако го игнорирам, ако не ги споделя с него върху белия лист, той просто си тръгва. Не мисля, че ми е обиден. Прекалено зрял е, за да го прави. По-скоро е фин и деликатен, не иска да ми се натрапва… И лошото е, че колкото по-често го пренебрегвам, толкова по-рядко се завръща отново при мене. Не зная кога ще е следващият път. А ще има ли утре за нас, двамата?…”.
Откъс от книгата на Димитрина Проданова може да прочетете тук
Писането на книга, създаването на такава е труд, не е просто да си решиш и тя да ти се материализира. Наистина, писането носи радост, но да си създадеш навик да пишеш и то не само да чакаш да те осени вдъхновението, се изисква голяма самосциплина. Затова, изключително уважавам всеки един, който е създал книга, продукт на изкуството, открил е изложба. Зад това стои изключително много вложен ресурс от: време, енергия, търпение. Само вдъхновение за подобна реализация не е достатъчно. Гледаш книгата на даден автор-красива, спретната, чистичка, примерно някакви си 250-300 страници и ти изглежда толкова лесно да създадеш нещо такова. Но това, че авторът, за да остави тези страници най-вероятно е написал поне два пъти по толкова и колко много други хора са се потрудили, за да се „роди” тя – редактор, коректор, художник, издадел, печатар. Книгата е „черешката на тортата”, „върхът на айсберга”, твоето новородено дете. Прекрасно е усещането да я поемеш в ръцете си, да прокараш длан върху гладката й чиста прекрасно изрисувана корица, да разлистиш страниците й и да вдъхнеш с пълни гърди аромата й… Това си е Среща, голяма!
А героите ти реални ли са?
По-истински от това-накъде?! Това са децата, които ежедневно срещам в кабинета си. Естествено, съхранила съм автентичността на историите и на характерите, но съм спазила конфиденциалността, повечето от имената са сменени, освен на много от тях, които пожелават да бъдат споделени. Имам клиенти, които приемат с радост това да бъдат описани в книга, за тях това е висша чест и именно те са дословно споделените. Всъщност, като се замисля, почти всички „развръзки” в моите описани случаи са толкова вдъхновяващи, че ако аз бях клиент на психолог, с моя проявен огромен ресурс за справяне, който само лекичко е бил подпомогнат от терапевта да се „отключи”, не бих желала да съм инкогнито. Така че, имам много истории с подменени имена, на десетки истински малки герои, които са реално крачещи сред нас човечета и спокойно могат да ни вдъхновяват с това, как се справят с тежки дилеми, мъчителни емоции и чувства, сложни ситуации, травматични епизоди в живота си и т.н. Хубавото на книгите ми „Превод от детски” и „Превод от детски за напреднали”, които са синтез на личните ми прозрения от 20-годишната ми практика като детски психотерапевт, е в това, че описват нашите деца-българските, със специфичната им народопсихология и стратегиите и техниките, които работят именно за тях. Тук няма шаблони и клишета, има истински истории с работещи модели от моята практика. Това са си моите прозрения.
И какво се промени за тези 2 години (от издаването на „Превод от детски“)?
Времето мина много бързо. Сякаш беше вчера. Мисля, че наистина лично аз в практиката си станах по-напреднала. И в писането-стилът ми е по-изчистен. Все повече съумявам с по-малко думи, да прокарам по-сложни послания. Срещнах междувременно десетки хора и то прекрасни покрай представянето й – имах много покани в гр. София и още в 11 града. Научих се смело да говоря пред голяма публика и с изненада усетих, че подобна изява ми носи истинска наслада. Няма такова зареждащо преживяване – да се срещаш и общуваш с хора, които приветстват идеите ти, които те гледат жадно, сякаш си чист планински извор и искат и още, и още и още… Преди време си мислех, че съм доста срамежлива, че ако застана на сцена, току виж ми изскочило сърцето от страх. Толкова съм благодарна на Съдбата, че покрай книгите ми, ми отвори и нови пространства. Не съм същата отпреди две години-по-силна съм и по-уверена, най-вече в това, че съм в Пътя си и че това, което правя е смислено и помага. Понякога много се изморявам и то от глупост, от самата себе си, защото работата ми е като допинг и често пъти се раздавам твърде много и не се щадя. Ето, на това трябва да се науча. Задай ми този въпрос след две години. Дано успея да ти отговоря, че съм поработила по въпроса.
И каква е тайната ти?
Имах една прекрасна тийнейджърка Ева, която беше изключително харизматична, талантлива в много сфери – учеше японски, композираше музика, свиреше на пиано, рисуваше комикси, пишеше разкази и същевременно беше пълна с приятели, които безогледно я използваха като личен психотерапевт, грубо казано – направо я черпеха. Но същевременно Ева винаги преливаше от енергия. И когато един ден я попитах: „Откъде ти черпиш енергията си?”, тя само се засмя: „Нима не разбираш?! Аз съм самозареждащ се генератор. Колкото повече давам, толкова повече получавам.”. Все ми се иска да вярвам, че и аз го мога. Като нея. Нищо, че когато се запознахме, тя беше на 14 години. и е много по-лесно да си подобно Чудо на тази възраст, а аз отдавна не съм в нея. Но все пак, ми се иска да го мога-да съм „самозареждащ се генератор” и колкото повече давам, поне толкова да получавам. Засега мисля, че ми се получава и мисля, че е първо, защото имам пълната подкрепа от близките си, второ – работя нещо, което ми носи постоянно усещане за смисъл и трето-защото, когато давам, не го правя с идеята-колко ще получа в замяна. Просто си давам, щом го мога, докато го мога…К акто виждаш, нямам някакви сложни тайни трикове, които да ме правят щастлива. Винаги съм го знаела-най-значимите неща, не са сложните неща. И когато си позволиш да пътуваш много по света, най-силно го разбираш, защото виждаш, че от каквото има нужда един номад, живеещ в юрта и пасящ яковете си насред Тибетското плато, от същото се нуждае и един скандинавец, подготвящ яхтата си за снобско парти, а то е: здраве, семейство, храна, подслон и усещане за смисъл.
Тренираш ли нещо?
Карам колело и ски. През тийнейджърските ми години оцелях от пубертета благодарение на активното ми занимание със скално катерене. Бях състезател към „Академик-Пловдив”. Спортът е задължителен за всеки, не само за децата. Спортът калява най-вече психиката, особено ако станеш активен състезател. Учиш се да приемаш и загубата, и победата. Дава ти самочувствие. Зарежда те с енергия и светли чувства. Среща те с амбициозни, успешни или поне стремящи се към успеха хора. Имаше един известен катерач – Волфганг Гюлих, който в биографичната си книга, беше казал нещо, което предопредели много от следващите ходове в живота ми, а именно: „Степента на спада е равен на степента на покачването”, тоест колкото по-дълго си се потрудил за нещо, за да усвоиш някакви умения и познания, толкова шансът ти да ги загубиш/забравиш е по-малък или поне-много по-отсрочен във времето. Така че и в работата ми, много залагам на това-трудя се на психотерапевтичното поприще вече цели 20 години и ставайки все по-добра в този занаят, зная, че не трябва да се спирам в стремежа си към себеактуализация.
Какъв е най-големият ти страх?
Страхувам се от загуба на близки хора. Страхувам се, че може да дойде един ден в живота ми, в който никой няма да има нужда да му даря любовта и вниманието си. Имам богата фантазия за много страхове. Страхувам се да не мина през живота, без да оставя дори една следа, но по отношение на този ми страх скоро Астрид Линдгрен, на която изключително се възхищавам, малко ме поуспокои с прозрението си, което напълно ми импонира: „Ако съм успяла да проясня дори едно мрачно детство, тогава съм доволна”. Мисля, че не е само едно. Доста са. И това ми дава криле.
Какво те прави така щастлива?
Казах го вече-семейството ми, децата ми, Дани, бийгълът ни Чарли, който е най-доброто човече сред кучетата и най-доброто куче сред хората, пътешествията, срещите с прекрасни хора, които четат книгите ми и искат срещи с мен, писането, реализирането ми в този процес, работата ми с хилядите прекрасни деца и техните родители, които минават през кабинета ми, семейните ни пътешествия с кемпер из Европа, скиталчествата ни из Азия… Творчеството ме прави щастлива-във всякакви форми. Работата ми е изключително творческа и съм благодарна, че Бог ме е дарил с отзивчив ум и чисто любящо сърце и това именно ми помага да мога и аз да помагам и то не с назубрени клишета от книги и от учебници, както и това, че никога не забравям да се питам, както сестра ми ме провокира преди толкова много години: „Ставам ли за тази работа? Родена ли съм да бъда психолог?!”. И толкова много ми се иска да й го кажа: „Надявам се. Дано е така!”
.
Може да поръчайте книгата с доставка на Димитрина Проданова „Превод от детски за напреднали“ или комплект от „Превод от детски“ и „Превод от детски за напреднали“.
.
Снимка: личен архив на Димитрина Проданова
Когато самокритичността пречи, полезен ресурс за промяна е книгата
Името й е „Войната с храната“ и разглежда една от основните теории, която има ефект и подпомага терапията на хранителни разстройства. Това е много ценно издание, което показва типовете хранителни нарушения, техния генезис и развитие, както и причините, които ги предизвикват. Вътре има много ценни въпроси и насоки, които са полезни за всеки.
Втората е дневника за лична терапия, който е моя работа, казва се „РазниМисли“ и може да помогне за идентифицирането на различни емоционални и други състояния, има включени задачи и доста място за писане. Терапевтичният дневник може да се използва както самостоятелно, така и когато посещавате друг терапевт. 
Третата книга, която препоръчвам е „Тихо! За това не се говори“ на Десислава Христозова или „Деси, Къде си?“ (вижте н 
и в реално време какво се случва.
Книгата на д-р Саркис
Смело начинание е издаването на книгата на български, но надявам се повече хора да посегнат към нея, когато се чудят какво да кажат по темата на своите деца. Лично аз не си представям как я купувам и ей така си я четем за лека нощ, но определено, когато темата е на дневен ред за дете и родител не успява да намери думите да говори по нея – ще спести неудобството и тревожността на възрастния.
Такава остава книгата, откровена, до края – как точно протича погребение, какво се случва след смъртта според различните религии…и на много от възрастните може да им призлее от чувството за хумор и липса на почтителност, но ми се струва, че точно тази щипка типичен детски хумор я прави добра, защото шегите на 5 плюс рядко са достойни за светски разговор и английския кралски двор, а тази специфика е уловена от авторката. Малко за нея – родена е през 1962 г. През 1997 г. тя получава най-важната шведска награда за илюстратори, наградата Елза Бесков, за първата си детска книга. „Книга за смъртта“ е била номинирана през 2001 г. за наградата на немската литература за младежи. Работи в Музея за модерно изкуство в Стокхолм.
В поста може да прочетете откъс от книгата на Феликс де Менделсон – „
Годината е 1846-а. Подобно на много други изобретатели от онова време, англичанинът 
Снощи бях на премиера на новата книга на 
В един петъчен следобед с 
Хареса ми, че в книгата той отива и пробва нещата, за които пише. Има и личен елемент в семейната му история – дава пример как той, отгледан в САЩ е по-едър от роднините си в роден Виетнам // …и това, че той не възприема себе си като авторитет. Приема себе си като професионалист, но тази надменност, характерна понякога за учените липсва. Той не се притеснява да бъде изненадан, шокиран, да се чувства абсолютно безпомощен в някаква ситуация и да разчита на местните да му помогнат. За мен това е от сериозните достойнства на книгата, че показва ученият като човешко същество, който не знае отговорите на всички въпроси, показва как едно племе в Танганайка или Нова Зеландия не е задължително „изостанало“. В нашето съвременно общество често си мислим, че сме богове заради технологиите, които използваме, не виждайки, че много сме се откъснали от земята. Според мен трябва да има повече такива книги, защото те внушават на читателя, че онова, което пазят примитивните хора е ценно и важно. Няма много такива книги. Даже мисля, че за съжаление българска такава книга няма. // Стопанката на Господ? // Не. Смея да твърдя, че съм надникнала в истинското традиционно знание, имала съм щастието да се докосна реално до такива хора и няма книга, която да е написана с такова съпричастие. Стивън Ли е съпричастен на хората, за които пише. Тук сигурно ще има хора, които ще ме оборят, защото имаме сравнително добре развита литература, по-скоро етнографска, свързана с храната, но нямаме такава книга. През цялото време, докато превеждах имах желанието да мечтаех си да имам два месеца, за да общувам с този човек. Той докато разказва, че чувстваш на местата, за които пише. Когато човек работи с един текст, ставаш по-интимно близък с автора, отколкото като читател // Това, което разбрах, че начинът да разбереш смисъла – когато го предаваш от един език на друг разбираш всички излишества и смисли на текста – а аз исках да я прочета с голямо разбиране, заради което беше и друга причина да се съглася да я преведа. Книгата е разделена в моите представи на две части – първата е на антропологичните занимания, които са забавни, а във втората има повече биохимия и генетика. Той се е опитал да запази тона, но това са две различни науки. Мен лично много ме впечатли частта с ГМО и докато превеждах, споделях частички от него. Тези апокалиптични картини, които споделя, където над 90% от културите в Америка са ГМО ме натоварваха и трябваше да си почивам повече, защото чисто емоционално не можех да го възприема.
с смесени чувства съм към тази книга, която излезе в началото на месеца и прочетох с интерес. По-точно смесени към добронамерени.
Стоя пред тази книга и мисълта, която изплува отгоре е: „А коя съм аз да правя ревю на тази книга?“. Затова приемете този пост по-скоро като бележка, че е излязла тази книга, полезна информация без никакви претенции за изчерпателност…
Ходила съм на много премиери на книги, но премиерата на 
Нескромно отбелязвам, че е публикуван и моя текст Стара ли съм за хранително разстройство?, в който споделям моите впечатления за това, че хранителните разстройства засягат не само малките момичета в драматичните филми, но и много жени на средна възраст, за които дори не подозирате, че страдат от нещо подобно.