психоанализа

Последните седмици с пациентите ми обръщаме повече от всякога внимание на сънищата, които излизат. Очаквано, тези, които спазват социалната изолация и не излизат, а ежедневието (колкото и да са занимателни домашните по математика и пъзелите за тези с деца), или филмовите канали, сънищата станаха повече, с по-богат материал за анализ.

Изследване, проведено сред пълнолетни американци потвърди тази тенденция и с цифри –  близо 30% от тях имат по-силни спомени за сънищата си, като при 11% това е „силно увеличение“, като групата, сред която това се случва е съставена от най-често от 18-34 годишни.

Преди време публикувах откъс от книгата Човекът, който дължеше живота си на един сън на Феликс де Менделсон, в която за специалисти и сънуващи се предлага прочит на това, толкова дълбоко интимно преживяване, което имаме в съня. Едно от няколкото големи открития на психоанализата е ролята на сънищата за психиката ни и от тогава този „паралелен свят“, от който се интересуват хората от векове придобива нови значения.

Дзен: ако сънувам пеперуда,

аз човек, който сънува, че е пеперуда

или пеперуда, която сънува, че е човек

Припомнянето на хора, събития, накъсани парчета минало, слепени с кошмари и неочаквани обрати могат да ни помогнат в отработването на на вътрешни конфликти, на онези малко замазени и затворени в килерите неразтребени спомени. През последните седмици, чувайки се с близки и им предлагам да записват сънищата си, за да ги обсъдят след време, ако в момента не ходят на терапия, защото – от отварянето на страховете, регресията към безпомощност (реална и нереална) и специфичното застиване във времето, ние попадаме в този полусън, полуден, който може да ни даде възможност на нови истории и дълбочини на сънищата.

Изглежда една от темите на сънищата е самия вирус и реакцията към него – по същия начин, в началото на трийсетте години на миналия век се събират сънища на хора, които не се познават, но сънищата им които поразително си приличат – и всички са били за машина, която четяла мисли.

Това е свързано много с идеите на Юнг за колективното несъзнавано и наблюденията, че хората имат подобни един на друг сънища след някакво обществено травматично събитие..

Какво да записвате?

Каквото си спомняте, колкото повече, толкова по-добре. Просто в тетрадка или в бележки на телефона, никога не се знае, дали не са подсказки, които биха могли да Ви помогнат. Ако сте в терапия, споделете ги. Психоанализата и юнгианските терапевти имат специфичен интерес и умения да интерпретират сънища. Може да го правите и в този сайт, който е посветен на сънищата (на английски) по време на изолация или да участвате в изследването на Деирдре Барет, която работи по темата в Харвард

Може да попълните и моята форма за „ловец на сънища“ в този линк,

като информацията ще бъдат използвана само с изследователска

и не събирам лични данни

Досега се знае, че колкото повече се опитвате да си спомняте сънищата, толкова повече ще може да си ги връщате следващите дни

В Тълкуване на сънищата Фройд пише: „Широката публика винаги се е мъчила да “тълкува” сънищата и се е ползвала от два различни метода. Първият от тях разглежда съдържанието на съновидението като нещо цяло и се старае да го замени с друго – понятно и в известно отношение аналогично съдържание. Това е символичното тълкуване на сънищата. Разбира се, то търпи крушение от самото начало при сънищата, които ни се струват не само неразбрани, но и объркани и хаотични. Като пример за такъв метод служи тълкуването, направено от библейския Йосиф на съня на фараона. Седемте охранени крави, след които се появяват седем мършави, които изяждат охранените, се явява символично предсказание за седемте гладни години в Египет, които ще погълнат всичко, което ще бъде създадено през плодородните години.

Възгледът, че съновидението се интересува предимно от нашето бъдеще, което може предварително да види, е остатък от пророческата роля, приписвана на сънищата в миналото, и по-късно става мотив, предизвикващ символичното тълкуване да изложи открития смисъл на сънищата в бъдещето. Разбира се, няма никакви определени указания относно това, как да се намери пътят към такова символично тълкуване. Успехът се гарантира от остроумието, от непосредствената интуиция на субекта и затова тълкуването на сънищата чрез символиката зависи напълно от нашето изкуство, очевидно свързано с особен талант.

Но на това тълкуване напълно се противопоставя друг метод. Той може да бъде наречен “разшифроване”, тъй като разглежда съновидението като един вид условен шифър, при който всеки знак може да бъде заменен с друг, който има общоизвестно значение и смисъл благодарение на предварително съставен ключ. Например присънило ми се е писмо, а след това – погребение. Чета съновника и откривам, че “писмо” означава “досада”, а “погребение” – “годеж” и т.н. По-нататък всичко зависи от мен – как ще свържа тези понятия и как ще ги пренеса в бъдещето. Интересен вариант за този начин на разшифроване, който до известна степен премахва неговата механичност, е съчинението на Артемидор за тълкуването на сънищата.

Тук под внимание се взима не само съдържанието на съня, но и личността на сънуващия, така че един и същ елемент има едно значение за богатия, женения или интелигента и друго – за бедния, неженения или търговеца. Най-същественото при този метод е, че съновидението се взима не като цяло, а като конгломерат, в който всяка отделна част има особено значение и се тълкува поотделно“.

Бележка от мен е, че онези крави в Библията, за които той говори  (Първа книга Моисеева, Битие, глава 41) и тежките години, които се описват са свързани с епидемии (вероятно са били серия от 10 последователни, някои по животните, по-подробно са описани в Marr JS, Malloy CD. An epidemiologic analysis of the ten plagues of Egypt. Caduceus. 1996;12(1):7–24. PMID: 8673614.), т.е. нищо ново под слънцето – хората сънуват и търсят смисъл.

Другата гледна точка

Ако моята представа е, че сънищата са толкова интензивни и богати, причудливи и дълбоки заради ролята им за психичното, другата версия (като един същински Тома Неверни си търся) е, че това се дължи на променените режими на сън на хората и стреса, на който са подложени.

За какво са ни сънищата

В откъса на Менделсон, за който има линк по-горе има пример как сънищата могат да „излезем извън познатото“ и да бъдем креативни и иновативни (изобретяването на шевната машина), други изследвания ни показват, че съня може да е терапевтичен. Всеки сън е една „микротерапия“, която сами провеждате със себе си, начин да се възстановите от конфликтите на ежедневието – или на извънредните ситуации.

В съня имате „право“ да бъдете агресивни, да „тествате“ различни стратегии, да бъдете каквито не сте могли, да решите конфликтите, които не сте могли. В абсурдния цирк на сънищата може би всичко си е на мястото по неговия си начин.

Още по темата

Статия в NYTimes

Още една в CNN, доста практична

и National Geographic, американското издание

В поста може да прочетете откъс от книгата на Феликс де Менделсон – „Човекът, който дължеше живота си на един сън“, която излезе миналата седмица от Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм и Българско общество по групова анализа и групови процеси. Тя е предназначена както за хората, които се занимават с анализ и психотерапия, така е и достатъчно провокативно четиво и за по-широка публика с интерес към темата.

Авторът, Феликс де Менделсон (1944-2016), психоаналитик и групов аналитик, бивш директор на катедрата по психоанализа в Университета Зигмунд Фройд – Виена и с много публикации върху психоанализата, политическите и социални измерения на груповата терапия.

–-

Пътуването обещава разнообразие. Ще преминем през различни епохи и места – от Античността, халдейците и вавилонците, тълкувателите на сънища в Библията и напълно чужди за нас култури до големите психолози на ХХ в. Зигмунд Фройд и Карл Густав Юнг и модерните, високотехнологични лаборатории за изследване на съня. Ще се срещнем с „типичните“ сънища – за явяване на изпит, за големи струпвания на хора, за умението да летим, за падане, голота, за смъртта на любим човек, за усещането, че не можем да помръднем от мястото си и т.н. Ще отговорим на въпроса какво сънуват слепите хора и ще разкажем за сънищата на децата и животните: както какво сънуват децата, така и какво означават децата, които се появяват в сънищата ни като възрастни; кои животни изобщо сънуват, какво и защо, а също какви животни най-често се появяват в сънищата ни. После ще обсъдим машини, къщи и местности, числа, дрехи и превозни средства – всички те са част от комплексното поле на символиката на съня.

Ще ни занимават диагностичните аспекти на нашия съновен живот, например активността или пасивността ни насън, и това, което съобщават определени сънища или серии от сънища за нашето телесно или душевно здраве. Ще разкажем за някои специфични приложения на сънуването като „осъзнатото сънуване“, играещо централна роля в шаманизма и в тибетската съновна йога […].

Най-лесно ще излезем от този лабиринт, ако се държим за една нишка. Семплата нишка, предложена в тази книга, е отнесеността на сънуването към самите нас – съзнателно ще я изпускаме само в отделни моменти. Макар често да сънуваме други хора, техните действия и чувства, или напълно безлюдни места, или да сънуваме привидно пророчески, телепатично, налудничаво или абсурдно, сънищата ни винаги са свързани със самите нас.

Фройд е смятал, че „всеки сън се занимава с личността на сънуващия. Сънищата са абсолютно егоистични“, макар да не е твърдял – както по-късно К. Г. Юнг, – че всички хора в съня трябва да се разбират единствено като части от самите нас. За Юнг лицата, които се появяват в съня, винаги са отделни аспекти на личността ни – един възглед, който аз, заедно с Фройд, не винаги споделям.

…

Сънят може и наистина да е нещо съвсем индивидуално, егоистично… Това напрегнато поле между индивидуалните, субективни страхове и желания на отделния сънуващ и въздействията на съня му върху обществото може добре да се онагледи с един особен пример. Става дума за незабележимия на пръв поглед сън на един изобретател, който решаващо променя живота на милиони хора. Интересно е, че този сън също се отнася до идеята за нишка и за това как точно тя трябва да бъде вдяната в иглата.

Годината е 1846-а. Подобно на много други изобретатели от онова време, англичанинът Елиас Хау е обсебен от идеята да проектира функционираща шевна машина, което до този момент никой не е успял. Той вече е натрупал сериозни дългове и кредиторите все повече го притискат. Тогава му се присънва, че е преследван и заловен от диво племе. Казват му, че ще бъде прободен с копия, ако не разреши един проблем. Те го завързват за стълб и затанцуват около него, приближавайки се с копия в ръцете, и когато го достигат, за да го убият, той забелязва, че всички копия имат дупка, и то почти до острието. Той се събужда, припомня си съня и вече знае решението: иглата на шевната машина трябва да има дупка близо до върха си, а не на другия край, както е при шиенето на ръка. Моделът на шиене на ръка толкова силно е доминирал в съзнанието му – както и при другите изобретатели, – че Хау не успявал да подреди по нов начин функциите на машината. Но както често се случва, несъзнаваното знаело повече.

Веднага се вижда, че Хау представя насън своите страхове, тъй като дивото племе от заплашителни копиеносци вероятно се отнася до кредиторите и заплахите им да го хвърлят в затвора. Същевременно обаче в съня му те го притискат най-сетне да реши проблема – и той успява, след като се събужда. Тук възникват някои въпроси: намира ли Хау решението само чрез творческото действие на сънуването? Нужно ли е било да използва образния език на съня, за да реши абстрактния, технически проблем на инженера? Следва ли оттук сънуването само по себе си да се схваща винаги като подход, чрез който се решават проблеми? […] В такъв случай, като смесва много от чувствата, желанията и спомените от деня, сънят не би правил нищо друго, освен да опакова тези откъслечни преживявания в някаква привидно свързана история, както го прави психотикът в делириум, когато се опитва да оформи своите разпокъсани сетивни впечатления и хаотични мисли в една налудна представа, която сама по себе си има смисъл? Артур Шопенхауер е смятал дори, че сънят е кратко умопомрачение, а умопомрачението – дълъг сън!

Ако беше така, сънят не би бил някакво особено творческо постижение – в този случай креативността би се изразявала по-скоро в будното съзнание и в специфичната способност да се разсъждава върху сънищата и да се извлича ценното от тях.

В края на тази книга, след като сме отсели резултатите от психологическите и неврологичните изследвания, вероятно все още няма да успеем да отговорим окончателно на всички тези въпроси. Но благодарение на това, че ще сме научили повече, ще придобием друга нагласа и ще можем да погледнем на собствените си сънища в нова светлина. Надявам се, че след като прочетете книгата, ще обърнете повече внимание на сънищата си и погледнете на тях по-сериозно, при все че загадъчното в тях не може да бъде напълно заличено. Минотавърът продължава да живее във вътрешността на лабиринта; за нас, които не сме митични герои, той вероятно винаги ще си остане безсмъртно същество – ние обаче все пак ще се приближим към него.

Феликс де Менделсон – „Човекът, който дължеше живота си на един сън“, 2019, Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм, Българско общество по групова анализа и групови процеси, превод Теодора Карамелска

Още по темата

Интервю с Цветелина Йосифова за книгата по БНР

Статия за живота на Феликс де Менделсон (на английски)

.

Photo by Jah Jean-Noel from Pexels

Д-р Кристоф Фишер е психоаналитик и групов аналитик, преподавател по психоанализа, супервизор и обучителен аналитик към международната програма по психоанализа на Университет Зигмунд Фройд, Виена и Линц. Създател и ръководител на Психоаналитичен семинар Инсбрук (PSI). Лектор по клиент-центрирана психотерапия (ÖGWG) и групова динамика (ÖAGG).

Седнали сме в зелена тераса в центъра на София и започвам разговора ни с класическия въпрос „Какво ви доведе тук, д-р Фишер?“.

Тук съм за пръв път, в България, по покана на Българското общество по групова анализа и групови процеси да водя семинар по психоанализ на същнищата като част от Международната обучителна програма по психоанализа и групова анализа, която се провежда съвместно с Университет „Зигмунд  Фройд“, Виена и в партньорство с Психоаналитичен семинар Инсбрук.

Ще започна с въпрос, на който много хора не могат да дадат точен отговор – каква е разликата между психоанализа и психотерапия?

Това е основен въпрос. Идеята е, че в началото психоанализата е начинът за лечение на хора чрез говорене. Една тенденция за мислене за психоанализата днес е, че тя се отличава от останалите психотерапевтични подходи най-вече с глъбинността на изследването на психичното. Психоанализата е по-философски настроена, по-интензивна и по-продължителна. Тъй като психоанализата по-продължителна, тя не се заплаща от здравните осигуровки, затова постепенно се развиват и някои по-кратки форми на лечение – например различни краткосрочни психотерапевтични подходи, защото всички сме, поне малко, болни. Разбира се, не всички психотерапевтични подходи, извън психоанализата, са краткосрочни. Голяма част от тях имат и свои теории за човека. Така стигаме до друга тенденция на мислене за психоанализата днес. Тя е, че психоанализата е психотерапия, наред с останалите психотерапевтични подходи. Всеки може да се възползва от психоанализата в собственото си развитие. Предназначена е както за хора, които не са „болни“ в клиничния смисъл на думата, но биха искали да се развиват, така и, като терапевтична практика, за хора, които са много болни, защото психоанализата изследва психичното в дълбочина.

В какъв етап на развитието си е психоанализата?

Днес психоанализата преживява своeто възраждане. Мисля, че психоанализата през 70те и 80те години на миналия век имаше проблем с това, че е догматична и липсваха достатъчно изследвания за нейната ефикасност. Съвременната психоанализа е много отворена към изследвания и постигнатото в други терапевтични методи.

Моята професионална история започва от Улм (Германия), където съм роден. Там завърших висшето си образование по клинична психология. Към университета в Улм има и институт за психоаналични проучвания.

Психоаналитичната теория е най-диференцираната теория в момента. Бъдещето е пред психоанализата.

Но каква е причината хората да я търсят, ако има по-краткосрочни видове терапия тогава?

Зависи от състоянието на обществото. Хората в днешния свят срещат проблем с разпадането на семейните структури и, въпреки че са част от много групи, хората преживяват дълбока вътрешна криза на екзестенциална самота. Тогава започват да търсят път към познание и разбиране на себе си. Хората имат нужда да знаят как да живеят, как да работят и да имат добри взаимоотношения с другите.

Психоанализата е процес, не решение, но това е трудно да се разбере преди да си започнеш…

Зараза на нашето общество и време е, че има толкова много техники и средства за общуване и всичко трябва да е бързо, по-бързо, най-бързо. Когато обясня на пациента срещу мен, че терапията е процес, който изисква време, тогава хората разбират, че в нашите срещи имат това време за себе си, че така могат да покажат, че са важни за себе си, че това е тяхното място. Мисля, че скоро хората ще разберат, че е привилегия, преимущество, да посещават психоаналитик. Започвайки психотерапия, човек инвестира своето време, енергия и финанси, с които трябва да разполага. В Австрия здравните осигуровки покриват една част от разходите, но зная, че в България хората сами заплащат психотерапията си. Понякога хората идват при мен и казват, че не могат да си плащат. Тогава им предлагам да вземат кредит за терапията си – така или иначе всички взимаме заеми за колите или кухните си. Тези неща са хубави, но също така е добре да правим и ремонт и на самите себе си.

Моето впечатление е, че истинския напредък се постига не когато човек преживява актуален, остър проблем, но когато вече е достигнал до етап на спокойствие и тогава може да се просегне и вкуси плодовете от наученото през живота си.

Да, за психоанализата, но и за всички други дългосрочни психотерапевтични подходи, целта е не само да бъде премахнат симптома, но и да направи личността по-удовлетворен от онова, което не е виждал преди това, да подобри отношения си. Съществуват теревтични подходи, които обещават да „решат проблемите“, но за нас това не е целта, защото проблемите непрекъснато съществуват, каквото и да правим – житейски, обществени, любовни…

Какво има в летния ви списък от книги за четене?

Чета много криминални романи. В тях откривам в тях психологически конфликти, които всички ние носим. Интересувам се също от философия и политика – в днешните времена е важно да четем и знаем за политика.

.

.

Макар да не е задължително обратното на омразата, много често любовта е мислена така. Някои хора говорят за любовта като за нещо чисто, горе-долу така както виждаме бялата светлина. Или е „включена“ и животът е светъл, или е „изключена“ и всичко е потънало в мрак.
Днес искам да покажа една метафорична призма на тази светлина, за да изследваме някои от многото различни цветове, които можем да открием в спектъра на това нещо наречено „любов“.
Любовта може да бъде нежна или жестока. Може да бъде отдаваща се или изискваща. Може да бъде чиста или извратена. Може да дава сигурност или да стане заплаха за сигурността. Може да бъде издръжлива и да устои на много изпитания, може да бъде крехка и да се разруши при първото изпитание. Може да ни издигне до незнайни висини, или да ни запрати в бездната. Може да ни освободи или пороби. Може да ни отведе там, където винаги сме мечтали да идем, а може и да ни докара до ужасна мизерия. Любовта е и още много повече от това. И често пъти, когато най-малко искаме да го осъзнаем, човекът, когото смятаме, че толкова много обичаме, може да се окаже само един образ, който сме създали в ума си. Без съмнение, ние искаме да вярваме, че този образ е реален, а не фантазия. Така че, нека се опитаме да изследваме това още малко.
Бих искал да започна с раждането на човек.
Когато всичко е наред и майката се свърже по естествен начин с бебето си, тя има чувството, че държи най-красивото бебе на света. Много често се случва ние, които имаме деца или внуци, да гледаме на тях като на най-прекрасните деца. И обратно, понякога гледаме чужди деца и се чудим как е възможно някой родител да обича такова бебе или дете, което за нас е крайно непривлекателно. Сигурно ще се шокираме ако разберем, че някои от тези родители си мислят същото за нашето обичано бебе или внуче. Та, как е възможно това?
Част от това може би е начинът, по който природата се е погрижила родителите да се грижат за бебетата си като ги въвлича в една връзка на любов със собствените им деца. В крайна сметка, точно тази връзка им помага да понесат нелеките битки с това да си родител, не само в началото, ами и през всичките следващи години докато тези деца станат по-способни да се грижат сами за живота си. Друга част от връзката, която родителите формират с децата си, често е резултат от това, че искат да ги видят като свое продължение. Но тук съществуват известни опасности. Един родител лесно може да обича това свое продължение, когато всичко върви наред – като че ли гледа себе си в огледало и вижда това, което иска да види. Детето, обаче, трябва да стане себе си, а не да бъде ограничено до очакванията на единия или и двамата родители. Това разрушаване на символичната връзка още от ранна възраст можем да видим когато детето се научи да казва „Не“.
Децата понякога казват „Не“ в отговор на почти всичко, което родителят иска или изисква от тях. Това е част от това, за което говори Уиникът, когато родителите успеят да позволят на детето да развие своето собствено мислене. Както казва той, с течение на времето детето започва да настоява да упражнява това собствено мислене. А много пъти това е трудно за родителите. Но тази проява на опълчване срещу родителите обикновено е много по-здравословна, отколкото когато детето се отказва от собственото си мислене, за да продължава да пасва на изискванията и очакванията на родителите. Когато едно дете расте като неестествено добро, това може да е много по-лесно за родителите (и учителите), но често е лош признак, тъй като може да означава това, което наричаме развиване на фалшив Аз. Това означава, че детето се е научило да се отказва от част от собствената си личност, за да пасва на това, което очакват от него родителите или други хора, които имат власт над него. И на такова дете може да му е нужно много време да се откъсне от научените навици на съгласие и тревожното съобразяване с очакванията на другите.

Несигурността в обичането
Има много различни видове обич. Съществува един несигурен тип обичане, който някои хора показват, когато се опитват да докажат любовта си към някого като държат всичко да е прекрасно и по възможност без никакви конфликти. Има и доста по-различен вид обичане, който се показва когато някой обича достатъчно, за да се въвлече в конфликт, когато е способен да каже „Не“ на неоснователни искания, дори и това „Не“ да бъде посрещнато с гняв, омраза и обвинения.

Продължителното търсене на изгубен добър обект

Това, което имам предвид под „добър обект“ е представата за добър човек, която оформяме в съзнанието си на базата на една идеализирана представа за добрите обекти, които сме имали, или сме искали да имаме, за родител или друга ключова фигура от детството ни.

Съществуват много проблеми в идеята за добър обект. Когато сме много малки ние естествено искаме да вярваме, че нашите родители са най-добрите на света и не можем да приемем никакви заместители на нашите майка и баща, или на човека, който сме възприели като майка или баща. Обратно, други хора често са третирани като непознати, като хора, които идват и си отиват. Но от родителите винаги се очаква да са до нас. Затова като деца винаги сме търсили начини да запазим идеята за изцяло добър родител, особено когато нещата не са вървели добре за нас.
Сега знаем, че децата предпазват вътрешното си усещане за сигурност като развиват така наречените „примитивни защити“ в психиката, чрез които държат идеята за добра майка на безопасно разстояние от всякакви отрицателни преживявания за нея. За тази цел те създават едно разцепване между добро и лошо, като приписват всички добри преживявания на „добрата“ майка в ума си и всички лоши преживявания на „лошата“ майка. Така, когато нещата вървят зле с истинската майка, те могат да си представят, че биха могли да възстановят добрата майка като се отърват от лошата. Едва по-късно детето успява да осъзнае, че добрата майка и лошата майка са един и същи човек. Тогава детето може да започне да развива капацитет за загриженост, като понякога му се иска да поправи болката причинена на майката по време на тези дни, когато се е държало с нея като че ли е изцяло лоша.

Друг начин, по който детето може да се опита да запази идеята за добрата майка е да предположи, не съвсем осъзнато, че когато майка му се отнася лошо с него, това е защото то има нещо лошо в себе си. Дори една истински жестока майка, която е все още идеализирана като добра в душата на детето, може да бъде оневинявана, че се отнася лошо към него, защото то очевидно е толкова лошо. В такъв случай това дете може да почувства нещата така: „Само ако можех да бъда достатъчно добър бих могъл да спечеля отново любовта на моята добра майка“.
Когато детето приеме загубата на идеализираната добра майка/добър баща в детството си, често се случва то да започне да търси това, което понякога наричаме „изгубения добър обект“. Това търсене е видно и по-нататък, когато човек търси своя партньор в живота, което аз наричам търсене на „партньора-мечта“ – някой, който би трябвало да пасне във възможно най-голяма степен на представата на този човек за идеалния партньор. Смята се, че този партньор-мечта все някъде ще бъде намерен и може да бъде открит. А той често пъти е изграден около идеята за някой изгубен добър обект в детството. Това търсене може да се прояви по много начини.
Уиникот отбелязва, че първото огледало на детето е лицето на майката, и ние можем да видим един конкретен дефицит в ранния живот на това дете. Защото от лицето на майката детето получава първото чувство за себе си и когато всичко върви както трябва, то може да види себе си като някой, който може да накара лицето на майка си да грейне.

Влюбване и разлюбване
Искам да започна тази част с един цитат, на който се натъкнах преди няколко години, от английския поет Самюъл Роджърс: „Няма голямо значение за кого се жениш, тъй като на следващия ден със сигурност ще откриеш, че си се оженил за някой друг“.
Това е писано през 19-ти век, по време когато хората много по-често са чакали да се оженят преди да могат да започнат сексуална връзка. Сигурно е било голям шок за хората тогава да се изправят пред една част от тази истинска връзка чак след дълго ухажване и годеж, по време на които само са фантазирали за бъдещата си половинка. Но подобно нещо може да се случи във всяка връзка, дори в днешно време.

Пример за точно обратната последователност срещаме когато някой каже, че се е „влюбил от пръв поглед“. Това, което е особено ясно в случая е, че човекът, който става обект на тази внезапна любов и желание, е някой непознат. Това отваря цялото пространство на света да си фантазираме, че този човек е точно такъв, какъвто искаме да е. Той може да е пълното въплъщение на мечтания партньор, когото цял живот сме търсили подсъзнателно. Така всичките пропуски в знанието ни за този човек могат да бъдат запълнени с всички качества, които си представяме, че той притежава.

Този обичан човек може наистина да притежава някои от качествата, които търсим. Но в други отношения няма да е такъв, какъвто сме си го представяли. Следователно в тази нова връзка ще трябва да има много нагаждане един към друг ако не искаме да се разруши.

За да бъде здравословна която и да е връзка, всеки човек в нея трябва да намери свободата да бъде себе си и да бъде приеман като самия себе си, но това много често не се случва. Или единият човек усеща нужда да отговаря прекалено много на очакванията на другия, за да не го загуби, или идва момент на „разлюбване“ от страна на единия, или и на двамата. Много често точно в този момент единият или другият ще се върне към търсенето на мечтания партньор, който не е могъл да открие в човека, когото напуска.

Повечето хора разбира се сме склонни да се чувстваме поласкани от изрази на признателност и особено на любов към нас. Затова трябва да бъдем изключително внимателни да не бъркаме това с каквато и  да е реалистична оценка за нас като хора или за нашите качества.

В този материал успях да се докосна само до някои аспекти на темата, която обсъждаме – това нещо наречено любов. Вярвам, че и в живота и в кабинета, трябва да се опитаме да схванем много повече.

Авторът на този текст е Патрик Кейсмънт, британски психоаналитик, а превода, доколкото разбирам, е на Орлин Тодоров

Когато не правя нищо правя нещо – в този случай търсех едно, намерих друго и това е ново доказателство, че новите пътеки дават хубави гледки. Намерих случайно този текст в мрежата и затова споделям избрана част от него. Пълният превод е тук.

.

(с) Детелина Стаменова

За контакти 0888 388 912