Крехки небеса: за поезията, терапията и изкуството да бъдем хора
В живота и в практиката си често съм забелязвала, че някои книги не просто стоят на рафта, а съпътстват през целия ни живот. За мен такава роля играе поезията на Емили Дикинсън.
Открих я почти случайно като тийнейджър, след като попаднах на моноспектакъл, изграден изцяло от нейните стихове. Когато се прибрах у дома, открих нейните книги в библиотеката на майка ми — тя беше човек, който обичаше едновременно да чете и да купува книги. Това са две много различни страсти. Оттогава Дикинсън остана част от живота ми.
Психотерапевтът като археолог
В работата си като психотерапевт често възприемам процеса като своеобразна археология на душата. Нашата задача е внимателно да осветим онова, което човек все още не знае за себе си. Да открием „реликвите“ на миналото — без да ги разрушим.
В този процес литературата има изключително място. Поетите и писателите често дават глас на мислите на нашето несъзнавано. Когато се срещнем с техните думи, не е толкова важно кой ги е написал. Важното е, че някой най-после е изрекъл тези мисли на глас или ги е записал.
Интересното е, че въпреки че използвам литературата в работата си, никога не съм изпитвала нужда да „анализирам“ или „диагностицирам“ Емили Дикинсън. За мен тя е по-скоро близък приятел — добра компания, чиито спокойни и кристализирани мисли помагат да се върне вкусът в устата след ден, изпълнен с тежки човешки истории, от колкото мечтан пациент.
Смелостта да бъдеш човек
Едно от най-ценните неща, които изкуството ни дава, е смелостта просто да бъдем хора. Често се губим в етикети, категории и противопоставяния. Когато чета Дикинсън, не чувам „женски глас“ или политическо послание. Чувам гласа на мислещ човек. В нейната поезия има особена скромност и липса на суета. Тя е от онези творци, които създават не за да бъдат видени или да изпъкнат, а защото за тях самото творене има смисъл.
Дикинсън живее живота си по свои собствени критерии, без да се сравнява с другите — и вероятно именно това я е направило щастлива. Това е и напомняне за всички нас:
когато измерваме себе си с чужди мерки, почти винаги стигаме до нещастие.
Радостта от четенето
От гледна точка на невронауката четенето е истинско чудо. То е сравнително необичайна дейност за човешкия мозък и силно стимулира неговото развитие. Но вярвам, че към четенето трябва да подхождаме с удоволствие, а не с чувство за задължение. Стигнала съм до момент, в който вече не довършвам книга само защото „трябва“. Следвам собствените си нужди и настроение — и избягвам „преяждането“ дори с най-добрата литература.
Отвъд страниците
Новото поколение може би чете по-малко от предните, но набавя информация по други начини. Истинската стойност на това, което четем или преживяваме, не е в броя на книгите, които сме завършили. Тя е в способността ни да говорим, да споделяме идеи и да останем любопитни към света.
Крехките небеса на човешкия живот
В крайна сметка изкуството ни учи на нещо просто и дълбоко: всички ние сме донякъде крехки. Когато споделяме своите кристализирали мисли, намираме начин да се ориентираме под собствените си крехки небеса.
Участието ми в „Моята книга“ можете да гледате тук.
