екрани

„За тийнейджърите мобилният телефон представлява интимна и задължително маргинална територия. Битката, която възрастните водят срещу присъствието и използването му засилва тази идея. Този предмет е част от тях самите, която образованието не е в състояние да дисциплинира, контролира или подчини. Той е това, което слагаш в ученическата си чанта, когато си в класната стая: любовните си бележки, емоциите си, гнева си, страховете си, желанието си да бъдеш някъде другаде, желанието си да направиш нещо нередно, да се тормозиш, да гледаш неописуеми и трансгресивни изображения, желанието да играеш с други, с непознати, с далечни, възможността да създадеш аватар, да прикриеш самоличността си, да измислиш различен живот, да превърнеш настоящето във вечна виртуалност или, по-просто казано, да провериш дали мама ще бъде там тази вечер, когато се прибереш… Това е, което се откроява в полетата на бележките, направени в клас, онези малки драсканици, където чудовища и сърца, любими и омразни имена, цветя и счупени неща са навсякъде около нас.“

„Мобилният телефон е символ на това, което избягва възрастните и което им се противопоставя: той е трансгресивна територия, заредена с афекти и емоции, благоприятстваща най-разнообразния обмен, парадоксална реалност, която ни позволява да се отдалечим и същевременно да се сближим, площадка за игри и споделяне, едновременно токсични и полезни. Тази амбивалентност е отразена в третирането на самия обект. Често поставян в задния джоб на панталоните, той редовно се появява с рана от счупена плочка отпред, когато не е просто изгубен или забравен. Тази загуба предизвиква паника, но не се прави нищо нагоре по веригата, за да се защити. В едно парадоксално двойно движение ние сякаш се опитваме да се отървем от нещо, като същевременно го запазваме.“