Категория: деца

Да върнем детството на децата

Покрай статията „И какво ще стане, ако децата не правят нищо?!“ (достъпна е свободно онлайн), която беше публикувана в Капитал K:ids 2019, се появи и този текст.

Детство би трябвало означава безгрижие и спокойствие, но малко родители още са усетили, че някои от трудностите, които имат децата им, се дължат на поведенчески проблеми, предизвикани от натиска, който малките носят върху себе си.

– Но какво им е на децата – има толкова повече забавления за тях отколкото по ваше време! – чувам боботещи гласове на вече възрастни мои приятели

– Толкова по-малко неща се искат от тях, сравнение това, което искаха от вас!

Пред тях има толкова много възможности – вероятно отново за разлика от вас. Но никога не е било лесно да си родител, никога не е било лесно и да си дете – и Ерих Кестнер през древната 1933та година е написал:

„Как може един възрастен човек да забрави до такава степен детството си, че един ден изобщо да не знае колко тъжни и нещастни могат да бъдат понякога децата? (Използувам случая от все сърце да ви замоля: никога не забравяйте детството си! Обещавате ли ми? Честна дума?) Защото всъщност няма значение дали плачеш заради счупената си кукла, или пък след години заради изгубения си приятел. В живота никога не е важно защо скърбиш, а само колко скърбиш. Детските сълзи съвсем не са по-дребни и често пъти са доста по-тежки от сълзите на възрастните“.

За родителите задачата е да отгледат децата си така, че да могат да се справят сами с живота, т.е. да порастнат. Но… искате да са успели възрастни или да са щастливи зрели хора? И двете, вярвам, са важни за вас. Но ако разберете, че истинският успех създава самотни възрастни с емоционални проблеми. В британския висш мениджмънт, показват съвсем сериозни изледвания, нарцисизмът е по-висок, отколкото при пациенти в психиатрични клиники, при американският мениджмънт данните са малко по-различни – там психопатията е по-висока. При успешните рок-музиканти, комици и актьори, виждаме високи нива на депресия и самоубийства, повече отколкото в която и да било друга популация. Затова се чудя – дали думата „успех“ е редно да включва само финансовите резултати или стъпалото в йерархията? „Дали родителите не трябва наистина да внимателно да помислят какво си пожелават. Щастието и спокойствието, не оценките в училще, може би са истинското мерило за родителския успех“, както казва Танит Кери, която изследва този въпрос.

Бейби Айнщайн и китайските тигри

Глен Доман публикува книгата „Как да научим бебето да чете“, тръгвайки от наблюдението си, че мозъка на новороденото расте от 0 до 1 изключително бързо, което той интерпретира като „трябва да го стимулираме максимално, защото на три вече ще е късно“. С това той задрасква десетилетия сериозна научна работа на психолози като Жан Пиаже, Лев Виготски, Иван Павлов, Ханс Айзенк и т.н. Скептицизмът на научната общност, остава тих, както се полага на възпитани хора, и така се продават над 5 милиона копия от книгата на 20 езика, и само две десетилетия по-късно психолозите виждат първите данни за стрес при деца, които не живеят в проблемна семейна среда. Междувременно в тези десетилетия излизат поредица от книги със заглавия „Как детето ни да е по-умно“. Несигурните родители утъпкват пътя със златни монети за всевъзможни играчки „развиващи интелигентността“ и образователни елементи, голяма част от които са по-интересни за родителите, отколкото за бебетата и малките деца, които се образоват с тях точно един път, но следващата играчка или занимавка, курс или лагер е наблизо. Така децата стават опитни зайчета и се оказва, че свръхстимулацията с джаджи не ражда Исак-Нютъновци, нито напредват драстично по-бързо – да, те умеят да работят интуитивно с телефоните, но това не е гаранция, че си връзват обувките сами или да пресичат като се оглеждат, да речем. Свръхстимулацията е вредна, както и липсата на стимулация, но всяко дете, оставено където и да е, стига да има пръчка – ще има и кон, и вълшебна пръчица, и каквото още си пожелае – няма нужда да е цветно, пласмасово или голямо, за да е забавно. В същото време стимулиращите играчки лишават децата и от възможността да „изобретяват“, заради което все повече деца в постиндустриалните общества умеят да правят много неща, но нямат елементарни умения за ежедневието.

Какво да научите децата си НАИСТИНА

Да четат книги или дълги текстове

Да правят неща с ръцете си – отвертките, прахосмукачки и метли, чистене на сняг и подреждане, готвене и рязане на плодове и зеленчуци

Да разказват – на вечеря и в колата, в парка

Да се грижат за себе си, като ги успокоявате и им показвате, че могат да се справят

Преди няколко години се вдигна голям шум около книгата на Ейми Чуа, която написа мемоарите си „Бойния химн на майката-тигър“. Макар и да не са били замислени като книга за родителството, а като нейния начин да оправдае педагогическия си похват, накратко описващ се с метода „Ако не свириш на пианото, ще ти изгоря плюшените играчки“. Дори да не сте етнически китайци, може да разпознаете това поведение, описано през детските думи: „Родителите ми очакват да имам само отлични оценки и ако нямам те непрекъснато ми мърморят. Нищо не ги задоволява и чувам само „а не може ли по-добре“. Резултатът конкретно в случая на Ейми Чуа й донесе доста критики, защото дъщерите й по време на писане на книгата реагират на това възпитание с ропот като „не съм никаква китайка“, хъмкане и така тя сяда да защити типа на родителство, което включва приоритет на академичните успехи и далеч по-малко значение на доброто старо разбиране за щастие (да си щастлив когато порастнеш). Днес двете й дъщери казват, че не е било толкова ужасно, колкото са си мислели тогава, но аз съм сигурна, че със сигурност някой психоналитик ще трябва да си освободи часовете след известно време.

Ще ми разкажете ли за майка ти и баща ви“ или защо е добре да погледнете в огледалото, докато децата са малки

Британският психоаналитик Адам Филипс веднъж на въпроса: „защо толкова държите на това, че децата трябва да бъдат оставени да експериментират с интересите си“, отговаря по следния начин „Рискът в противен случай е детето да се превърне в нарцистичен обект на родителя. Като деца ние правим това, което нашите родители искат от нас. Тогава задачата пред детето е да бъде това, което се иска от него да е, но и онова, което мисли то, че иска да е – а тези две неща не са винаги съвместими и има конфликт“. Затова когато преследвате някоя цел, задайте си въпроса – това за мен или е за детето? Когато хвалите детето си, че е много умно и мислите да го пуснете на 6 години в първи клас – искате да изтъкнете собствената си интелигентност и родителство, искате да подпомогнете задъхващата се пенсионна система или не искате да признаете, че може би и вашето дете е като всички, описани в педагогическата психология, където ясно се дава отговора, че детето има училищна готовност около, но най-вече след седмата си година. Сигурна съм, че децата са ви умни и точно заради това е добре и да ги оставите психически здрави:

  • Подценяването на физическите занимания в природата и почивката без електронни устройства е фактор за наднормено тегло и влошено общо здраве впоследствие.
  • Подценяването на скуката като фактор за стимулиране на креативността и надценяването на материалните подаръците като заместител на човешкото общуване;
  • успехите и оценките, а не създадените навици;
  • научаването на езици, но не и да имаш какво да кажеш на тях,

всъщност това са големите проблеми пред всички нас, а решението на задачата го няма в края – и затова пред нас е предизвикателството как да постигнем баланса с тях – и в нас, като родители.

Все пак си мисля, че решението е родителите да се грижат за себе си – а именно – ако са тревожни или тъжни – да успокоят тревожността си; тези, които работят твърде много и нямат време за децата си – да го намерят в казването на „не“; а родителите, които мислят, че знаят абсолютно всичко – е, те знаят абсолютно всичко, няма какво да им казвам.

Парадоксът: Малко повече е много повече

Психологията е практична наука – и затова и има идея колко е точно – а защо малко повече е много повече обаче, може да прочетете в статията „И какво ще стане, ако децата не правят нищо?!“,  в Капитал K:ids 2019.

Снимка Pexels

9 цитата от Йеспер Юл //галерия//

 

Йеспер Юл е датски психолог и фамилен терапевт, автор на бестселъри по детска психология, като най-популярната от тях е Твоето компетентно дете.

 

 

 

През последните десетилетия той формулира някои от основните принципи за отглеждане на деца в ненасилствена обстановка с уважение към границите родителите и детето с цел несърчаване на личното и социалното им развитие.

 

 

С книгите си (повечето издадени на български) той има за цел да вдъхновява и помага на родителите да създадат добър климат в семейната среда и не само.

Йеспер Юл създава и ръководеше до смъртта си през 2019та Family Lab – организация за семинари и събития за консултиране на самотни родители и семейства.

 

Интересно е, че децата започват да бъдат възприемани като личности от раждането си едва след появата на психоанализа. Преди това те са обекти на възпитание, глина в ръцете на възрастните. Според Юл единственото, от което се нуждаят децата, за да развият потенциала си, са възрастните, които да се отнасят към тях със зачитане на достойството, уважение и приемане на стойността им.

В трудния свят на възрастните, които имат нужда обратно да проговорят „детски“ (префразирам заглавието на една книга, на българска детска психоложка), Йеспер Юл е добър учител, който се отнася с внимание и ни дава време и примери, за да разберем разликата в светоусещането и светоразбирането.

 

Това не е твърде либерален модел, а модел на разбиране и уважение.

 

В търсене на своя вариант, всяко семейство ще създаде свои правила, но винаги може да разчита за съвет в трудни моменти на хората, които имат представа от развитието на детето, от възрастовата психология. Това е и целта на книгите на Юл.

 

 

 

.

.

 

 

Гледната точка на Йеспер Юл към храненето (и не само)

Датският психолог Йеспер Юл, почина на 25ти юли тази година. Роден през 1948ма, той е един от най-важните фамилни терапевти на нашето време, основател на Kempler Institute of Skandinavia и  Familylab, автор на бестселъри по детска психология, като най-популярната от тях е Твоето компетентно дете.

В този пост ще представя накратко някои от основните му идеи, които са полезни за всеки родител, който иска да бъде отговорен към тази си роля, но да не изпада в крайност, нито пък да се превръща в обслужващ персонал на потомството си. За съжаление на български още не е издадена книгата му Essen Kommen, в която той расъждава по въпроса за храненето.

В нея Юл пише за значението на храненето в семейството, но и конфликтните точки, които се проявяват там, като има и рецепти. Неговата теза е „Наслаждавайте се на храната си заедно, няма по-добро образование“. Много родители мислят, че трябва да поучават на масата, което е неприятно за децата и те предпочитат да се хранят на пода, пред телевизора или другаде, което впоследствие пречи на отношенията в семействата. „Във всички области на живота децата искат да си сътрудничат, докато се чувстват ценени. Ако това не е така, те несъзнателно обръщат поведението си обратното, т.е. противоположното сътрудничество“, пише той.

Храната често се превръща в конфликтна точка между родители и деца. Юл се противопоставя срещу това, което нарича „Догматичен идеализъм на храненето“. Физическото здраве е станало по-важно от емоционалното и холистично здраве, както и от здравето на нашите взаимоотношения, смята той и предполага, че тази голяма грешка и със сигурност ще бъде коригирана през следващите 5-10 години, защото „чистата храна“ наистина означава повече стрес за семействата днес.

Когато родителите са обсебени от правилното хранене това не помага на децата да се хранят добре, нито пък когато родителите нямат уменията или знанията какво да правят при определени ситуации. Например когато детето е във фаза на консумиране само няколко ястия/храни за по-дълги периоди от време, като например само паста или пържени картофи, без зеленчуци, той предлага да не се задълбава в темата веднага, а да се изчака преди да се потърси решение. „Много малко деца, ако има такива, днес умират в Европа поради недохранване. Продължавайте да предлагате зеленчуци, като проверявате дали вкуса на детето се е променил междувременно“. Научен факт е, че вкусовите рецептори на децата се променят драстично през първите четири до пет години от живота. Когато детето поиска нещо друго, кажете му истината: „Съжалявам, но нямаме това“ или „Нямам време и енергия да го подготвя сега, но съм сигурен, че ще оцелееш”, или, ако имате време, продукти и желание „Разбира се, дай ми 15 минути, ще ти го приготвя. „

Според него не трябва да се употребява думата „придирчиво“ или „капризно на храна“ дете, защото така му лепите етикет. „Може би понякога са придирчиви, но през повечето време не са. Когато едно дете влезе, то трябва да има същите права и да не бъде диагностицирано като малко ядосано, което бързо се приравнява на „трудно“ и означава позиция срещу семейството“ и дава предложението да пазарувате, готвите и да се храните заедно, „защото така децата се учат да ценят храната.. Можете да решите: Искате ли да прекарате времето заедно с конфликти или искате да направите нещо заедно и да създадете процес на заедност“ и дава следния пример: „Това е като сексуалния живот на родителите. Ако решите да не отделите време за интимност и емоционална обратна връзка, вие сте отговорни за резултата – в качеството и количеството“.

Когато децата на масата се държат „неприлично“ и хвърлят храната, това може да ядоса или стресира родителите. Юл с хладнокръвието на детски психолог (според мен произволен топ агент, дори от класата на 007, няма острата и бърза мисъл на добър детски психолог) предлага следната тактика: „Спокойно погледнете детето в очите, вземете чинията и кажете: „О, не ви харесва. Съжалявам, защото ви хареса преди няколко седмици. Вариант на поведение за деца под две години: „Можеш да ми покажеш какво не харесваш”. За по-големи деца:“ Можеш ли да ми кажеш какво не ти харесва, бих искал да знам?“.

За мен доброто хранене е балансиран микс от добра храна, грижа, ангажираност, близки връзки, естетика, преживяване на сетивата, чувства и настроения.

Йеспер Юл

От семейството до семейството има големи различия в това, което разбираме под успешното хранене – както по отношение на качеството на храната, така и по отношение на качеството на събирането. Някои се хранят, за да живеят, а други живеят,за да ядат. Някои ястия се характеризират това, че създават спокойствие и хармония. Други се свързват със спомени за конфликти. Юл не се съмнява, че първите хранения в семейството създават матрица, която повече или по-малко съзнателно сравнява всички ястия и общности от живота. Храната ще бъде много повече от храна за всеки през целия му живот. Храненето през първата година важна тема и младите може да имат трудности, ако са тревожни по този въпрос и да я предата да детето си, неуспявайки да следят и да отговорят на безкрайния поток от нужди на детето.

Майката чувства ли се като ходеща кутия с храна или това е начин да създаде още един тип връзка с детето си? Приема ли с цялото си сърце радостите, но и насигурността, която майчинството носи? Може ли да приеме плача и гнева на детето си? Може ли да приеме отказа от храна, правото му на мнение за вкусовете? Отговорите на всички тези въпроси – и много други – не само определят естеството на храненето в първата година от живота на детето, но и определят психичното здраве в семейството през деня за следващите години.

Конфликтът между нашата лична неприкосновеност (нужди, ценности и граници) и нашето желание за сътрудничество (адаптиране, копиране) е фундаментален екзистенциален конфликт. Той може да бъде описан и като конфликт между индивидуалното и общественото. Ежедневно предизвикателство е да намерим правилния баланс, защото индивидът зависи от групата точно толкова, колкото и групата зависи от индивида. Въпросът, който си задаваме днес, е как можем да отглеждаме деца по неавторитарен и ненасилствен начин. Как можем да ги научим на истинско уважение към други хора, основано на добри преживявания и доверие, вместо на страх или безпокойство. Децата са повече от готови да си сътрудничат и да копират родителите си, когато към тях се отнасят с уважение. Наблюдавайте как всяко бебе е нетърпеливо да угоди на родителите си. Това означава, че нашата задача като възрастни е предефинирана. Сега трябва да разработим начини да бъдем с децата си, които защитават техния личен интегритет и им помагат. Това не е романтична идея, която предполага, че трябва да бъдем „добри и сладки” през цялото време, но че разработваме нови начини за упражняване на нашия авторитет и власт като родители, как децата да растат и да станат здрави, вместо да са наранени, как можем да отглеждаме деца, които са психически здрави и не са нито агресивни навън, нито навътре“.

Йеспер Юл сочи сочва, че има разлика между самочувствие и самоувереност. „Липсата на самоувереност е може би единственият фактор, който причинява най-много болка в хората и в техните взаимоотношения. Когато в отношенията между родителите и децата има насилие, това пречи на децата да развият здравословна самоувереност. Сегашната тенденция сред европейските родители е непрекъснато да хвалят децата – без значение за какво и как. Това само помпа егото им, но не им дава самоувереност“.

 

Откъс от друга книга на Йеспер Юл

 „Това съм Аз“

Отговорността за качеството на общуването и взаимодействието не може да бъде прехвърляна върху децата или споделяна с тях. Тя се пада изцяло на възрастните. Това е тяхната най-важна отговорност и същевременно именно с това те упражняват най-осезаемо косвената си власт.

Традиционно родителите признават тази своя отговорност когато атмосферата в семейството е добра, и се отричат от нея, когато атмосферата е лоша. И все още е така в повечето семейства. Получи ли се срив в общуването и взаимодействието между деца и възрастни, родителите (а също и педагозите и учителите) прехвърлят отговорността върху децата под формата на чувство за вина: „Когато отношенията ми с детето вървят добре, това се дължи на мен. Не се ли получават нещата, виновно е детето“. Това изказване е не просто безотговорно – то е несправедливо! Подобно поведение намалява способността на децата да живеят живота си позитивно.

Алтернативата не е родителите да започнат да се самообвиняват. Това не би било добре за никого. Решението е родителите да поемат отговорността за случилото се, за да бъде предотвратена подобна случка в бъдеще.

Свикнали сме да мислим погрешно, че това, което вреди, са така наречените „негативни“ чувства (гняв, ярост, раздразнителност и др.). Не е толкова просто. Често именно опитите ни да постъпим „правилно“ водят до най-разрушителни резултати.

Пример

Младо семейство изпитва притеснения по повод повтаряща се случка с тяхната дъщеричка на годинка и половина: „Преди около три месеца тя започна да прави следното: отива в кухнята и сяда на пода пред хладилника. Посочва камерата и казва: „Ам ам сладолед!“ Първите няколко пъти, ако трябва да бъдем честни, се умилявахме и впечатлявахме. За жалост сега това се е превърнало в цяло представление и ни отнема по половин час, за да я отлепим от хладилника. Нещо подобно се случва и в други ситуации, в които нашите желания се разминават с нейните. Какво да правим?“

Тези родители са типични представители на своето поколение по ред причини. Те са грижовни и информирани. С интерес следят дискусиите и публикациите по темите на възпитанието и разговарят открито за личното си отношение и опит в тази сфера. Не желаят да са авторитарни и искат да дадат на дъщеря си цялото внимание, от което тя има нужда, когато е с тях.

Не се ядосват и не се дразнят от дъщеря си, но си дават сметка, че тези случки може да излязат от контрол – и с право.

Ето какво се случва (СЪДЪРЖАНИЕ): Дъщерята ги уведомява, че й се яде сладолед. Таткото преценява за момент ситуацията и решава, че няма да й даде сладолед, като казва: „Не, Каролине, сега не може да ядеш сладолед“. Каролине отвръща: „Искам ам ам!“ Таткото повтаря: „Не, Каролине, сега не може да ядеш сладолед. След малко ще вечеряме“. Каролине е обезсърчена. Удря с ръка по пода и повторно заявява желанието си. Таткото: „Не, Каролине – сега не може да ядеш сладолед. След малко ще вечеряме“. Каролине започва да се разстройва, удря с ръчички по пода и повтаря желанието си. Таткото повтаря: „Не, Каролине, сега няма да получиш сладолед. Скоро ще ядеш истинска храна. Ако сега ти дам сладолед, няма да си изядеш вечерята, нали така?“ Каролине настоява, като е все по-разстроена – и така, докато не се разплаче, след което баща й я вдига на ръце и я изнася от кухнята.

Мотивите на бащата са важни. Той не иска да е авторитарен и полага сериозни усилия да обясни на Каролине защо няма да й даде сладолед. В идеалния случай се надява на консенсус – че Каролине ще разбере причината и ще се съгласи с него. Той не повишава тон. Говори й съсредоточено и през цялото време я гледа в очите. Двамата родители се държат по същия начин и когато детето не иска да си ляга, когато не иска да се прибира от яслата, държи да обуе летни обувки през зимата и т.н.

Тези родители избягват емоционалните конфликти с Каролине. Имат лош опит с това от своето детство. И двамата са ходили на детска градина във време, когато педагозите се опитваха да убедят децата, че за всеки конфликт има разумно решение и че е неправилно да си „неразумен“ и „неаргументиран“. Конфликтите с Каролине ги карат да се чувстват лоши родители.

Ето как се случва (ПРОЦЕС): Тъй като таткото иска да постигне консенсус и гледа Каролине в очите продължително време, а и поради това, че преживява нарастващото раздразнение на дъщеричката си като свой личен родителски провал, той допуска водещата роля (отговорността за създалата се ситуация) да бъде поета от Каролине. Малката едновременно вижда и чува неспокойствието и неудобството на баща си и изведнъж се усеща отговорна за това дали той изглежда доволен или недоволен. С други думи тя се оказва отговорна за благосъстоянието на баща си. В същото време тя решава кога да бъде прекратен конфликтът. Никое дете не може да носи такава отговорност. Ако все пак опита, ще изглежда все едно е завзело властта в семейството.

Децата не се интересуват от властта. Когато започнат да тормозят родителите си, то е защото родителите не са поели водещата роля. Тяхното „неразумно“ поведение не е признак на желание за власт. То е израз на болката, породена от непосилната за плещите им отговорност.

На родителите на Каролине не им е лесно. На тях им е известно само едно решение, което са научили от собствените си родители: „Стига си се тръшкала! Ако не ме слушаш, отиваш директно в леглото… веднага!“ и „Дръж се прилично! Мама ще се ядоса, ако продължаваш да се държиш невъзпитано!“

Те постъпват добре като не се опитват да поставят граници по установения от родителите им модел – а именно чрез критики, обиди, авторитарност и унижение. Но какво да направи таткото на Каролине следващия път, когато дъщеричката му заеме позиция на пода пред хладилника?

Ето какво: Първия път, когато тя каже: „Ам ам сладолед!“, той може да отвърне: „Не, Каролине, сега не може да ядеш сладолед. След малко ще вечеряме“. Втория път: „Каролине, сега няма да ти дам сладолед!“, поглеждайки я мило в очите. Ако тя продължи да настоява, той трябва да спре да я гледа в очите и да се върне към предишното си занимание.

Ако Каролине е здраво и нормално дете, ще пробва още няколко пъти, след което ще се разплаче. По- нататък в книгата ще се върнем към това. Засега читателят ще трябва да се задоволи с последния въпрос на родителите и моя отговор:

– Добре де, а тя няма ли да се почувства отблъсната?

– Да, точно така се надявам да се почувства. Нали това е идеята.

Родителите трябва да направят нещо много просто (макар и не винаги лесно). То би имало ефект само ако те наистина мислят това, което казват, и го казват без угризения на съвестта. Тези два компонента изграждат личния авторитет, който ни е необходим, за да не се почувства никой не на място.

Тук не се случва нищо нередно. В реда на нещата е да си поискаш сладолед ако ти се е прияло. В реда на нещата е друг да реши, че сега не е най-подходящият момент за ядене на сладолед. Ситуацията в семейството обаче се е развила така, че и Каролине, и родителите й имат чувството, че нещо не е наред. Не че родителите са се държали безотговорно – ни най-малко. Те просто не са наясно как да поемат отговорността по конструктивен начин, когато използват властта си.

 

 

Още по темата

Статия във Franfurkter Allgemeine Zeitung от 2010 – „Много родители се държат като стюарди и стюардеси“

Сайтът на Жанет 45, издатели на Юл в България

Интервю на списание Amica с Йеспер Юл, публикувано на сайта на Горичка

Интервю в Лира.бг

Лошата продукция на шамарената фабрика: мнението на детския психолог

Ненасилственото възпитание влиза в домовете на хората и все по-рядко може да се чуят реплики като „култовата“ от филма Деца на море (1972) „Къде е Кирчо, техните го търсят да го бият?“.

За тези 45 години 85% от родителите (по това време повечето неродени, други деца) са осъзнали, че шамарите са неефективно възпитателно средство, но голяма част от тях продължават да ги прилагат.

Данните: миналата година по поръчка на Национална мрежа за децата в цялата страна беше проведено изследване, включващо както родители, така и млади хора/бъдещи родители и деца и то представи и сравнителна информация с данните от проучване, проведено преди 5 г. от агенция ЕСТАТ. През октомври 2018та те обявиха, че използването на физически наказания намалява през последните 5 години, около 2/3 от родителите някога са прилагали телесни наказания и други травмиращи практики като пространствена изолация (затваряне в друга стая), ненамеса при опасност от нараняване, причиняване на дискомфорт чрез стоене в неудобна поза или подлютяване. Делът на родителите, които системно прилагат подобни практики, е около 1/4 (данните са от от национално представително проучване, проведено от Агенция Ноема). 

За да коментира ефекта от телесните наказания се срещнах с Цанко Цанков, детски психолог

Защо хората изобщо си мислят, че шамарите възпитават?

Останало е в масовото съзнание разбирането, че когато нещо не става со кротце и со благо, става с кютек…

Това са думи на един от българските министър-председатели преди 1944 г., Андрей Ляпчев, или поне политическият фолклор му я приписва.

Когато възрастният е решил, че притежава детето, той смята, че може да прави с него каквото си иска, включително и да го шамаросва, защото притежанието идва от робовладелския слой, когато този човек няма „аз“, лишен е от права, не съществува. Ти го притежаваш, то е твое. Но и дори тези, които са съгласни с удрянето, например папа Франциск, казват, че на детето трябва да му бъде запазено достойнството, т.е. ударът да не е през лицето, защото ударът през лицето на практика те заличава като личност

Има много деца, които казват „предпочитам да ме ошамарят, отколкото да ми се сърдят“…

Преди време чух как една жена разказваше, че когато дъщеря й била на 4, я наказвала, като не й говорила дълго време. Това й било наказанието, да не й говори.

В какво майката греши?

Това е проява на садизъм. Представете си как това 4-годишно дете върви след нея и казва „Мамо“, а тя мълчи и едва го забелязва. Дори големите деца преживяват подобен подход, защото това е тежко изпитание – да бъдат отхвърлени. Същото е и за обидите – спомнете си за приказка за мечката, в която тя казва, че раната заздравява, но лошата дума не се забравя. Това че си наричан с обидни имена остава за цял живот.

Шамарът идва, когато родителят стигне до състояние на безсилие в дадена ситуация и е изчерпан от идеи какво друго може да направи. 

Понякога родителите смятат, че децата едва ли не им оспорват авторитета и властта. Но на детето не му пука за властта, за разлика от родителя. И се получава така, че за детето властта не е ценност, но родителят в безсилието си да докаже тази власт, която не е извоювал като дете, сега бие.  Всъщност това е причината да се къса т.нар. „вторично доверие“ във взаимоотношенията между родител и дете. Маса родители се стремят да бъдат приятели с децата си, да бъдат харесани от тях. Това е другата крайност, подхода: „Нека бъдем приятели“. Добре, но когато детето направи някоя беля, какво става? Не само че родителя излиза от ролята на приятел, но и става следовател, започва да разследва престъплението и естествено, че разследването е успешно и въодушевен от успеха си като следовател, родителят се повишава в длъжност прокурор и започваш да обвинява… обаче и това не ти стига и родителя става съдия! Съдията наказва „три дни без интернет“ или „три дни няма да излизаш“, което в съзнанието на детето звучи само по един начин: „Егати приятеля!“ и това води до край със споделянето, доверието… Докато един родител си запази идеята , „аз съм родител, ти си дете“, нещата си се случват по-различно.

Защото има респект?

Не, защото това е реалност. Има реалност на отношенията, няма двусмислица в тях. Ще го обясня така: Един родител има 100 единици компетентност, а детето да речем 20. Ако родителя стои отгоре, вика и чака детето да стигне при него и нищо няма да постигне, най-много да го набие. За да може да се случи нещо, родителят трябва да слезе с нивото си на компетентност до него, да му подаде ръка и да започне да го тегли и да му повишаваш нивото. Това е родителството на практиката. Няма как да стоиш отгоре и да казваш „прави това, прави онова“, „защото така“, „няма да ходиш на кино“, „защото аз съм ти родител и докато съм ти родител така ще бъде“, „защото те издържам и така ще бъде“. Необходимо е, дори когато забраняваш да слезеш до нивото на детето, за да може да бъде разбрана забраната.

А възможно ли е детето винаги да разбере онова, което му казваме?

Невъзможно е винаги да ги разберат, защото няма „винаги“, но в повечето случаи разбират. В общуването има две златни правила: Не е важно това, което аз ти казвам, а това, което ти разбираш и второто е, че за това, което разбираш ти съм отговорен аз. Ако стигна до „Ти не разбираш“, значи не съм успял да ти го обясня.

–––––––––-

Може да се свържете за консултации с Цанко Цанков, детски психолог на тел. 0888 49 85 47

––––––––––

Още по темата

В данните от проучването от миналата година на Българска мрежа за децата става ясно,  че отговорилите възприемат като по-травмиращи и по-срамни „възпитателните“ методи, причиняващи емоционални щети на децата – обиди, постоянно крещене, омаловажаване и подценяване. Това, заедно с обществената неприемливост, е една от причините подобни практики да се прилагат по-често вкъщи, отколкото на обществени места. „Напрегнатото ежедневие, дефицитът на време и на адекватна помощ са предпоставки за неразбиране на причините за нежелано поведение на децата, а оттам – и за неадекватна родителска реакция спрямо това поведение. Около 2/3 (67%) от родителите съобщават за системни проблеми със своите деца, а 89% споделят, че са имали някога проблем. В същото време, едва 30% от родителите са търсили информация във връзка с проблем с дете“, се казва също в изследването.

В общуването родител-дете тези ситуации на конфликт и наказания са трудните моменти, за които повечето хора се опитват да забравят – те не присъстват в семейните албуми, но са в спомените, дори когато са минали години. 

Децата, които са удряни, разтърсвани или шамаросвани е по-вероятно да имат проблеми с психиката. В педиатрично изследване било открито, че физическото насилие увеличава риска от психични разстройства. 

  • Рискът от разстройства на настроението, включително депресия и мания е 1.5 пъти по-висок в сравнение с хората, които не са били шамаросвани.
  • Рискът от депресия е 1.4%, толкова е и от тревожни разстройства.
  • Хората, които са били физически наказвани са с 1.6 по-голям риск от злоупотреба с алкохол и 1.5 с наркотици.

 

 

 

 

 

Снимки: Pixabay, личен архив

 

 

 

 

 

 

 

 

.

.

Емпатията в родителството

Винаги когато казвате: „Знам как се чувстваш“ или „Изглежда, си имал лош ден“, вие проявявате емпатия. Винаги когато надмогнете собствените си чувства, за да погледнете през очите на детето си, това е емпатия. Звучи простичко, нали? Защо тогава емпатията е толкова мощно оръжие? Представете си емпатията като огледало, което държите срещу детето си. Вашето приемане и разбиране на това, което то чувства, му помага да признае и приеме своите емоции. Това помага на чувствата да намалят интензитета си и да започнат да изчезват. Не е нужно да действаме под влияние на емоциите си, нито дори да ги харесваме, просто трябва да признаем, че ги има, за да се освободим от тях.

Това, че приемате емоциите му, учи детето ви, че неговият емоционален живот не е опасен, не е срамен, а всъщност е универсален и управляем. Всеки се е чувствал така; дори има име за това! То се чувства разбрано и прието. Научава, че не му се налага да се справя само със сблъсъка си с тези силни емоции.

КАКВО НЕ Е ЕМПАТИЯТА

  • Снизходителност. Вие можете (и би трябвало) да налагате ограничения. Тайната е в това да покажете, че виждате колко нещастно е детето ви от тези ограничения. Важно е за него да можете да понесете разочарованието му и гнева му към вас, както и всички други негови емоции.
  • Да решите проблема. Идеята е да му помогнете да преодолее тези чувства на разочарование, за да може само да започне да търси решения, а не вие да му решите проблема. Когато покаже чувствата си към нещо, трябва да слушате и да покажете, че разбирате, а не да натрапвате решения. Това означава, че ще трябва да овладеете собственото си притеснение от проблема (като дишате дълбоко, за да преодолеете тревогата, и се въздържате от каквито и да са действия).
  • Да се съгласявате. Да приемете чувствата му и да ги отразите не означава, че сте съгласни с тях или ги подкрепяте. Трябва да му покажете, че го разбирате, нито повече, нито по-малко. Ако някога сте срещали разбиране, значи знаете какъв невероятен дар е това.
  • Да проучвате. Да попитате: „Кажи ми как се чувстваш“ не е емпатия. Емпатия е да приемете това, което ви показва, че чувства, а не да човъркате в раната.
  • Да анализирате. „Мисля, че си ядосан, защото ревнуваш, че сестра ти има рожден ден.“ Емпатия означава да приемаш и разбираш това, което другият ти показва, а не да го караш да изпитва неудобство, като дълбаеш в психиката му, дори и да си прав. Едно простичко „Изглеждаш много кисел днес, миличък“ би му било от помощ с това, че показвате, че сте забелязали. Дори не са нужни думи, особено когато децата са по-големи, защото назоваването на чувствата често кара хората да смятат, че ги анализират или съдят. Просто едно „Хм…“ или „Еха!“, или „Съжалявам!“, казано топло и със състрадание, помага детето ви да се почувства разбрано.
  • Да драматизирате. Нагодете реакцията си спрямо настроението му. Това, че е паднал духом, защото футболният му отбор е загубил мача, не заслужава вашата реакция да е такава, сякаш някой е умрял.
  • Да оспорвате чувството. Това само оборва детето ви и го кара да смята, че е грешно да изпитва това чувство. А също така измества емоцията от съзнателната мисъл и така то носи със себе си отрицателно чувство, което е готово да излезе на повърхността и при най-малката провокация.
  • Да се опитвате да го разведрите. Вие, разбира се, трябва да му помогнете да преодолее неудобните чувства, но не бива да му изпращате посланието, че трябва да избяга от тях. Почувства ли се сигурно да забележи, приеме и изрази емоцията пред себе си или пред вас, тези чувства съвсем естествено ще се изпарят. Тогава то ще се почувства готово да се „разведри“, като смени обстановката или темата. Така ще сте му показали, че всичко в него е приемливо, включително и неудобните му чувства.

КАКВО Е ЕМПАТИЯТА

  • Да изслушваш и да приемаш, без да налагаш решения. Не е нужно да решавате каквото и да било. Не е нужно да сте съгласни с възгледите му. Трябва да приемете, че детето ви има право на тези чувства. Не го приемайте лично.
  • Да отразявате, приемате и разсъждавате. Толкова си ядосан на брат си“ или Еха! Виж къде чак си се качил!, или Май се тревожиш за това, че отиваш на гости с преспиване.
  • Да уважавате разумните граници. Фактът, че проявявате емпатия, не означава, че трябва да е за сметка на вашето състояние. Сърдечното ви отношение показва разбиране, че детето ви смята, че е дошъл краят на света, но едновременно с това вашата способност да останете емоционално стабилни му дава увереност, че има светлина в края на тунела.

Емпатията е нещо повече от база за емоционалната интелигентност; тя е в основата на ефективното родителство. Защо? Защото това е жизненоважно за способността ви да разбирате детето си и да се свързвате с него. Защото ще ви предпази да не прехвърляте върху детето си всички проблеми от своето детство. И защото без нея детето ви просто няма да почувства любовта ви, без значение колко го обичате.

Когато един родител поднася дара на емпатията на страдащото си дете, тази дълбока връзка променя всичко. Емпатията засилва връзката във взаимоотношенията. Емпатията помага на детето да се почувства разбрано и да усети, че не е само с болката и страданието. Емпатията лекува. И когато изпита емпатия, детето научава за най-съкровените начини, по които хората се свързват помежду си, и получава добра основа за всички свои бъдещи отношения.

Как децата се научават на емпатия? Това става по естествен път, като част от правилното емоционално развитие, стига децата да получават емпатично отношение от тези, които се грижат за тях. Ето защо отглеждането на дете чрез емпатия е двоен дар за него: освен че емпатията ви му помага да управлява емоциите си, получавайки вашата емпатия, то ще се научи да проявява емпатия към другите. Проявата на емпатия е и дар за самите вас, защото децата, към които се отнасят с емпатия, приемат насоките на родителите си с по-голяма готовност. Превод: Тя прави това да си родител много по-лесно!

––––––––-
Текстът е откъс от книгата „Спокойни родители – щастливи деца“ на д-р Лора Маркам (Изток-Запад, 272 с., 16 лв). Тя е клиничен психолог и майка. Подходът й е основан на най-новите изследвания в областта на развитието на мозъка и на клиничен опит в работата й с родители. Според д-р Маркам изграждането на емоционална връзка с детето ви ще доведе до истинска и трайна промяна в поведението му. Когато създадете отношения на близост и доверие, ще отпадне нуждата от заплахи, натякване, молби, подкупи или наказания.

Този забележителен наръчник ще помогне на родителите да вникнат по-добре в собствените си емоции и да ги държат под контрол. Само ако останат спокойни, те ще съумеят да реагират конструктивно на детското поведение. Налагането на разумни граници, използването на емпатия и ясна комуникация ще помогнат на родителите да отгледат самодисциплинирани деца. В книгата са дадени примери как да се действа в различни ситуации, както и решения и тактики, приложими за деца от най-ранна възраст до прогимназията.

Ако сте изморени от борбите за надмощие, емоционалните сривове и търсене на подходящите „наказания“, тази книга е за вас. Тук ще откриете необходимите практически средства, за да трансформирате родителския си подход по един позитивен, доказал ефективността си начин.

 

 

Детето, тялото му, социалните стандарти и всичко останало

Две опасни тенденции в едно и също време – все повече деца с проблеми с теглото, ръстът на затлъстяване расте навсякъде с по-големи темпове от очакваното (последно новини от Шотландия) – и все повече деца в предучилищна възраст не харесват телата си. Момичета на 3 вече правят връзки като красиво=слабо и дебело=грозно.

Какъв е проблемът? Децата, които изпитват съмнение към тялото си – и своето приемане на същото това тяло, което ще използват цял живот – и детството е само период от него – много по-често стават уязвими от депресивни симптоми и епизоди, както и от диагностицирането в по-зряла възраст на клинична депресия – и естествено – на хранителни разстройства от цялата гама. Тялото е първата крепост на нашето самочувствие. Родителите днес са изправени пред голямата дилема как да се отнасят с детето си, ако е с наднормено тегло и как да го мотивират. И преди съм писала, че обидите изобщо не следва да фигурират в списъка. Изобщо коментарите „колко и какво ядеш“ радко имат добър ефект, ако не са съпроводени с личен пример и разбиране на периода на развитие на детето – ако се съмнявате дали е качване на теглото в етап пред ново скачане със сантиметрите нагоре – говорете с педиатъра.  Същото важи и за твърде слабите деца, наричани галено „щеки“, „кльощи“ и т.н.

В един идеален свят в родината, би било прекрасно ако идващите 100-150 години хората се избавят от навика да коментират външния вид на другите и да използват обидите към формата и размерите на околните – независимо от възрастта, независимо от това дали е публична личност или не, независимо дали е мъж или жена. Според мен е проява на безпомощност в аргументите да уязвяваш с обиди като „свиня“ или „слаботелесен“.

Това е началото на един голям разговор за тялото и социалното му приемане, за това какво е красота и за света в момента, в който има абсолютни стойности на красотата като тънка талия, пухкави устни – а правилният ъгъл за селфи се овладява още преди четвърти клас – умение, ефирно и мимолетно като няколко лайка повече.

Ако си мислите, че само децата извън средното са засегнати – не е така. Колкото по-често акцентираме върху външния вид за оценка на детето си, толкова повече засилваме неувереността му, че ако не изглежда добре „никой няма да ме харесва“ – а одобрението е базова човешка потребност. Затова редувайте комплиментите към децата си – няма нужда да са „принцеси“ тези момичета! Никой не казва на детето си „ти си страхотен учен!“. Редувайте поне похвалите, като нека тези, които са свързани с постижения и умения да надвишават многократно тези за външен вид.

Но ако детето наистина е пълно, какво да правите? Преценете риска от училищен тормоз. Той едва ли някога ще спре, но може да го направите по-лек. Първо като вие не участвате в него, т.е. не се съгласявате с него – като и вие повтаряте на детето, че е дебело и като не отивате ядосани при класната (от което детето се притеснява най-много). Реално това двете най-често използвани стратегии на родителите, които така получават депресирано и отчуждено дете, което отказва да общува по тези болни теми.

Тихично ще ви подскажа две неща, които може да правите и да не намесвате горкото дете – първо отидете да се видите с детски психолог – защото сертификати за гледане на деца няма и всеки прави грешки. Второ, променете начина на хранене вкъщи. Преминете на по-малък размер чинии семейно, но оставете детето да си досипва, ако не се е нахранило. Така ще го научите да следи кога се е нахранило (изяждам си всичко не е точната мярка). Намаляването на времето пред екраните (таблети, телефони и телевизор) също има добър ефект, особено ако и вие решите да направите мини-семейни състезания, вкл и настолни игри и боричкания, но и дартс, но и кой колко коремни преси може да направи и т.н., и т.н. Едно от известните правила е, че детето има нужда от поне 60 минути физическа активност дневно, за да бъде здраво. Достъпът до нездравословна храна също е сериозен проблем – знам, че много родители избират да държат джънк „за да свиква детето на изкушенията“, но това рядко има желания ефект. Далече чипса от очите, далеч от сърцето (поне вкъщи).

Обидите, на което едно пълно дете е подложено могат сериозно да застрашат психичното му – а от там и физическото здраве. Двете си вървят заедно

Прочетете заедно няколко книги за храненето и гответе заедно – препоръчвам книгата на София Йотова „Вкусно с усмивка“ като начало – и „Войната с храната“, за да не допускате грешките описани там.

 

Помага ли отделянето на бебето в отделно легло за неговата независимост?

Днешното (2018) родителство често се лашка в крайности, търсейки най-доброто за децата и спрямо възрастта на майките и бащите често можете да отгатнете как самите те са били отглеждани и/или книгите, които са чели. Така едновременно има хора, които са абсолютно убедени, че бебета трябва да спят залепени за майките си (и най-вече гърдите им) и бебета, които от изписването от родилния дом са в самостоятелни стаи. Педиатри и психолози понякога също са на различни мнения по този въпрос. Неприятно и за двете страни ще отбележа, че самото бебе задава с темперамента си (хората се раждаме с такъв), какво е най-добро за него. Откъде накъде ще се съобразявате с него, а не с лекаря или някоя дебела книга?! Добър въпрос. Да се съобразяваш с някой е част от емпатията и обичта, мисля си аз, но има и други отговори вероятно.

Двете противоположни тези са, че

1. бебето до мама е най-естественото нещо на света

и

2. спането в леглото на родителите носи рискове (главно задушаване и синдрома на внезапната смърт).

Всички стари култури – и то не само заради недостиг на пространство и проблеми със сигурността (хм, тигри и подобни) бебетата са били непрекъснато с майките си от раждане до прохождане и след това. „Под игото“ и всякакви книги „от едно време“ разказват за одаята, където спят по ред на номерата един до друг, но няма да изпадам в умиление. Такива са били времената, така са живели.  С възможностите за отопление и появата на идеята за „лично пространство“, хората са започнали да имат отделни легла, стаи – и съответно „самостоятелността“ на бебето става много важна теория.

Бебетата и къде да спят

Има бебета, които от ден 1 спят спокойно сами и други, които търсят да се гушкат непрекъснато. Дали да „възпитавате“ в самостоятелност вторите? В твърде много книги и сайтове спането с бебето е отричано и заради това изследванията показват едно – хората ужасно много лъжат по въпроса. Често пъти майките са твърде изморени да стават по десетина-20 пъти на нощ и просто се примиряват и оставят бебето в леглото. Едно кърмено бебе още по-често спи/или се храни в леглото до мама. В този материал, публикуван от д-р Едмън Джойс, антрополог, в сайта Невроантропология, е полят обилно от факти защо да останете в едно легло с бебето през нощта.

ВАЖНО:

Авторът прави разлика между различните типове спане и обръща внимание на това, че спането на диван заедно е много по-опасно от това в легло заради възможностите за падане и задушаване на бебето във възглавниците на меката мебел. Американската педиатрична асоциация прави разлика между спане с бебето в едно легло и в една стая, като препоръчва спане в една стая с цел по-добро общо (психическо и физическо) здраве на бебето, но не и в едно легло – мнението, към която се придържа автора. Препоръките на асоциацията по въпроса за синдрома на внезапната детска смърт са – спане по гръб, избягване на твърде меки матраци и твърде голямо затопляне на бебето. В същото време те обръщат внимание на нуждата от телесен сензитивен контакт – кожа до кожа или тяло до тяло. Общуването кожа до кожа е важно не само за децата, но и за майките също и според СЗО.

Пушещи и пиещи родители са опасност сами по себе си заради дъха в първия случай, а във втория случай, заради опасността при опиянение да задушат неволно бебето

Основните му опорни точки са, че спането с бебе е културна норма в много общества, например Япония, където нивата на смъртност в най-малката група са най-ниски; кърменето е по-лесно, поради което може да продължи и по-дълго. Бебетата на кърма се хранят по-често от тези на адаптирано мляко заради специфичния състав на майчиното мляко, пише той. То е по-ниско калорично заради недоразвитите в ранна възраст стомахчета на децата. Но ако това е биологичната причина, има и психологична страна – близостта – тази, започнала в утробата, следва логично продължение след това – в гушкането и докосването, миризмата и топлината на родителската прегръдка, което успокоява – и влияе на бебешкото дишане, телесната температура, приема на калории, хормоните на стреса (да, бебетата също имат стрес – стрес, че мама я няма например), имунитета…  Бебетата се раждат недоразвити в определена степен, за разлика от много други същества – например те имат само 25% от мозъка, който и тепърва, точно в контакта с грижеща се личност, той се развива най-добре.

Един друг материал, в Development Science, разглежда съня заедно под същия ъгъл, казвайки нещо съществено важно, „плачът при бебетата не е лошо поведение, което трябва да бъде поправено; то е психологически сигнал, че нещо не е наред. Децата, които са взимани, когато плачат, научават, че нуждите им ще бъдат посрещнати и в дългосрочен план плачат по-малко. От друга страна, когато бебешкият плач е константно игнориран, то може само да научи, че системата му за сигнализиране е неефективна, като по този начин се подкопава развиващото се усещане за самостоятелно справяне“. Последната част може да звучи парадоксално, заради което ще си позволя да я тълкувам – точно чрез отговарянето на нуждите на детето, то се научава, че може да се справя само – „правя нещо“ – „решавам си проблема“. Обратното – „нека плаче“ го кара да разбере, че е безпомощно, че няма никой, че каквото и да направи, е трудно, сложно, страшно, и точно тук идва дълбоко усещане за тревожност, което много хора изпитват във всякакви ситуации и не могат да си обяснят от къде е и защо е толкова силно.  Бебетата не се разглезват от гушкане. Който ви го е казал или където и да сте го прочели, не е прав.

Къде отива самостоятелността на детето?!

За каква самостоятелност говорим през първите две години на детето? Да отиде да се запише само в университет?! Или да пресече на червено с 200 км/ч?! Или да вземе решение само за цвета на ританките си, което вие няма да одобрите?! Бебето не би могло да просъществува без вас през първите месеци от живота си, а през първите години, разчита изключително на вас, за да  просъществува физически и – и на емоционална подкрепа от ваша страна, която, ако не давате, хм, се справяте не чак толкова добре, колкото си мислите с родителството.

За самостоятелността може би най-точното е – всяко нещо с времето си. Окажете сега подкрепа, за да се стигне до онзи очакват и страшен момент, когато детето само ще поиска да бъде самостоятелно – а вие ще сте готови да му го разрешите (порастването е и от двете страни).

Стоп, стоп, стоп! Далеч не застъпвам теза, че трябва да останете завинаги в едно легло, но като начало е идея, която струва да обмислите, ако сте готови за нея и пристъпвате без страх – и като направите опит на 6тия месец след раждането, след втората и между 3-4 годишна възраст – с увеличаваща се настоятелност – да насочвате с любов и твърдост детето към негова стая.

В пост другата седмица ще стане дума за онзи деликатен момент, в който децата остават в леглото на родителите си и понякога не излитат от гнездото, където удобството започва да става компромис за  всички и най-вече за проблемите, които следват от едно продължително оставане в леглото на родителя.

Още по темата

Как спят деца и възрастни по света, материал на CNN

 

 

 

 

 

 

 

Снимка: Pexels

„Дигитална диета“ за децата

Британското здравеопазване започна кампания за „дигитална диета“ на децата, като причините за това са описани така „нито един от нас като родители не би искал детето му да яде джънк фуд през цялото време – двоен чийзбургер, чипс, всеки ден, всяко хранене и поради тази причина не искаме това да се случва и с времето в интернет на децата ни“, каза Ан Лонгфийлд, комисар по въпросите за децата във Великобритания. „Когато телефоните, социалните медии и игрите ни правят тревожни, стресирани или нямаме контрол, това означава, че не успяваме да балансираме. С диета това се постига. Същото е със социалните медии“.

Причината за кампанията, която започна е базирана на изследване, че децата във всички възрастови групи прекарват все по-големи периоди онлайн, като тези между 5 и 15 години прекарват около 15 часа в интернет. Никой не говори за абсолютен лимит колко време децата може да са онлайн, но кампанията се казва „дигитално пет-на-ден“ (“digital five-a-day”) , като целта е не да убеди родителите да изключват рутера вкъщи, а да се стимулират повече занимания онлайн, които водят до знания, отколкото такива, които са само постване на снимки и емоджита.

Но какъв е проблемът?

Нали е толкова добре всички да сме хай-тек, старт-ъп, ай-ти и бла-бла? Едната страна е, че с престоя си в социалните медии децата категорично губят своето присъствие в това, което наричаме „реален живот“. Когато самата мисъл за това, че може да не са онлайн, ги изнервя е белег началото на проблем.

Наскоро дискутирахме в Медиите он еър, предаването на Доника Ризова по България он Еър с Даниел Киряков този въпрос, само че за възрастните (към предаването) и оставам със смесени чувства към темата. От една страна е собственото ми полезно-гузно удоволствие от екрана на телефона и информацията чрез него (а и работа, все пак), а от друга е убеждението ми, че трябва да има някаква граница на цялото това нещо и че чрез личен пример трябва да се дава идея на децата кога и как е времето на технологиите и светът зад екрана.

Психичното здраве е един от трите компонента на здравето.  А терминът „здраве”, дефиниран от Световната здравна организация е пълното физическо, психическо и социално благополучие, а не само отсъствие на болест. СЗО допълва темата с термина „промоция на здраве“, който описва процеса, при който „хората получават възможност да увеличат контрола върху своето здраве чрез повишаване на личната и обществената отговорност, а промоцията на психично здраве е саморегулиращото се здравно поведение с цел по-добро качество на живот, позитивно психично здраве и съхраняване на личността“. За съжаление данните сочат, че прекаления престой в екрана води до стрес, тревожност и депресия, а за грижата на психичното здраве – и тук моля никой да не се възприема за „луд“, а за човек, на когото му е трудно – и затова вместо психично здраве ще използвам „ментално благополучие“. Смисълът на този термин е, че можем да се опитваме да водим по-щастлив, по-позитивен живот и така да получим повече от него. По думите на Сара Стюърт-Браун, професор по обществено здраве в Университета Уоруик „да се чувстгваш щастлив е част от менталното благополучие. Но далеч не е цялото. Тук са също чувството за удовлетворение, удоволствие, увереност и усещането за принадлежност/свързаност със света, както и самочувствието и самоувереността“. Да си в добро ментално благополучие не излючва тежките моменти, но включва лични механизми за преодоляването им по-адекватно, отколкото когато човек не се грижи за себе си.

В петте основни начини за поддържане на ментално благополучие се включват

  • Комуникацията – общуваването с хората около вас: семейство, приятели, колеги и съседи.
  • Физическа активност – не е задължително фитнес. Може да е разходка или колело. Нещо.
  • Учене – не десета магистратура, а нещо ново, приемете го като развитие на умение, като да става по-широк хоризонта ви. Един елементарен пример, който обичам в живота си. Когато попадна на улица, чието име нищо не ми говори, като Захари Круша, проверявам кой е той. Или дума, която не знам, но я прочета. Така започнах да използвам „паноптикум“, толкова ми хареса, когато я чух, като шоколад с мехурчета е.
  • Давайте на другите – усмивки, поздрави като „добър ден“ и предимство на пътя.
  • Опитайте се да бъдете тук и сега (модерната дума е Mindful) – осъзнавайте настоящия момент, мислите, чувствата, тялото и света около себе си.

Но да се върнем на децата и големите екрани в ръцете им.

Преяждането с информация 

Технологиите започват да оформят живота на децата и тъй като това е първото поколение, което е толкова навътре, наблюдението е все по-сериозно, защото социалните медии създават хора, чието общуване онлайн е естествено колкото и говоренето. Това обаче е свързано и с онези неща, които понякога забравяме като онлайн тормоза и други рискове. Сред тях е все по-големия риск от „нехаресване на тялото“, проблеми със съня, усещането за самота, тревожност и депресия. Това е в частност проблем с момичетата.

Рецепта няма. Засега са повече въпроси. Темата предстои и имам усещането, че още много имам да пиша по въпроса, търсейки отговора и за собствените си деца.

 

 

 

 

Какво да правите, когато малкото ви дете ви каже „не те обичам“

“Родителите трябва да знаят, че каквото и да правят, давайки най-доброто от себе си, те винаги ще правят грешки в очите на децата. Дори най-любящият родител в даден момент може да стане причина за някакво страдание у детето. Ако то тогава заяви: „Не те обичам“, отговаряме: „Това няма никакво значение – ти не си се родил, за да ме обичаш.“ На шест-седемгодишна възраст вече е късно да критикуваш родителите си. Те сигурно често слушат упреци от страна на детето, но в повечето случаи това не би трябвало да промени тяхното поведение, защото имат задачата не да му се харесат, а да го възпитават.

Ако с израстването детето продължава да се стреми непременно да угоди на родителите си и смята, че те винаги са прави и справедливи, такова дете е в лошо здравословно състояние. Колкото по-способно е да показва враждебност, примесена или редуваща се с обич към своите родители, толкова по-добро е неговото душевно състояние. Това показва, че в отношението му към родителя е преодоляна инцестната връзка и пълната зависимост.”

Цитат от книгата на Франсоаз Долто, „Основни етапи на детството“

Франсоаз Долто е френска психоаналитичка, а конкретно тази книга, която е сборник от статии, публикувани основно през 40те и 50те години, продължава да е актуална – и полезна

детството е ужасно трудно – и е добре да не го забравяте, когато порастнете

децаСрещам се с много тийнеджъри (хранителните разстройства често се отключват в този период), така и с възрастни. Възрастни, колко да са възрастни. Като се замисля – достатъчно, за да се определят като такива. Един от преподавателите ми (велик мъж около 70те) твърдеше, че тялото му е сгрешило и е доста по-млад, просто бръчките му са много. Дали сме деца или възрастни? Или като в будистката главоблъсканица: „Пеперуди, които сънуват, че са хора или хора, които сънуват, че са пеперуди“?

Когато аз бях дете, така се случи, че в една ведомствена почивна станция семейството ми беше разпределено да седне на маса за обяд и вечеря заедно с акад. Петър Динеков – такива бяха времената! Майка ми почти не хапна цяла смяна от 10 дни от притеснение! Един от дните беше навалял пухкав сняг и академика много мило ме помоли да изляза с него на разходка. Когато бяхме навън в парка на станцията, милият възрастен господин ме помоли да го замерям със снежни топки, защото от години никой не смеел да го прави, а на него му липсвало толкова много! Дали сме възрастни или деца в телата на възрастни?  

От цялото си животонаблюдение съм склонна да мисля, че си оставаме деца – малко по-високи, малко повече килограми понякога, с шофьорски книжки и данък общ доход, но зрънцето е едно и също. Обаче в един момент (бившите) деца се превръщат в родители и понякога някои сменят чипа по отношение на света. Превръщат се във възрастни. Както каза една приятелка с недоумение наскоро за една родителска среща наскоро: „Другите родители се оплакват, че момчетата удрят силно момичетата на народна топка, представяш ли си?“. Да беше само това!

Големите все едно се забравят колко гадно може да бъдеш дете. Нееее, не е толкова лесно да ходиш само на училище или детска и „да нямаш никакви задължения“. Хора, май сте забравили колко народ и какви отношения може да има в един клас и как може да ти изпият мозъка. Да не говорим за косинуса и преразказите с елементи на разсъждение. Наистина ли ви беше толкова приятно? Колко безпомощен можеш да си, колко да ти се иска да не ходиш на училище или колко да е трудно по математика/български/физик. Как имаш право на чувства и как това не са „детски работи“, а „въпрос на чест, а не на игра“? Струва ми се, че ако проявяваме, като възрастни (бивши деца) повече разбиране към малките, може да не са толкова дисциплинирани и дресирани, но със сигурност по-щастливи с нас – като родители. О, не! Не адвокатствам на мега либералния модел („Как отглеждаме неблагодарници“), но предполагам една част от вас биха се съгласили, че като деца са си мечтали да не им мърморят за всякакви глупости, както и да чуват повече добри думи за себе си. Като „поне веднъж да ми бяха казали, че се справям добре“ или „Така и не ми показаха, че ме обичат“. Детството започва от момента, в който някой разбира, че ще има дете – и напоследък пренаталната психология започва да търси отговори в живота на възрастните там, където е-хе сте само „в проект“. Някъде до около 7 години, по мое впечатление, към децата много хора се отнасят, като към кученца „те нищо не разбират“. Не го вярвам. Децата разбират много неща. Две доказателства. Първо. Била съм дете. Второ. Обичам да говоря с деца. Сетих се и трето. Говоря с деца (настоящи възрастни).

Преди време на един мой пост за 25те фрази, които да казваме на децата си, беше коментирано, че това са „повече думи за гаджета, отколкото за деца“. Не съм съгласна – ако днес децата не чуят от нас окуражителни думи, как ще могат да си ги казват, когато са възрастни (бивши деца), когато са сами и имат нужда точно и единствено само от това – да направят само едната крачка повече, която да ги спаси?

Не искаме ли понякога твърде много от някой на 5, 6, 7 или 12 години? Не си ли вярваме твърде много, че днешните деца са „по-различни“ и че „така се става човек“. При детския зъболекар миналата седмица едно момченце (видимо 6) се похвали на баща си, че се е държало смело само в кабинета – да се ходи при дентален лекар не е в топ 100 на преживявания на когото и да било – а бащата използва случая, за да му каже назидателно, че „иска още дела, не думи“. Ъх. Едно просто „Браво“ щеше да е повече на място, може би.

Децата имат нужда от одобрение. От признаване на правото им да се страхуват, да казват „не“, да казват „да“ и изобщо да изграждат целия спектър от емоционална мускулатура, която да ги изведе по трудния път към зрелостта. А тя… тази зрелост не може да мине лесно. Ако емоционалната мускулатура я няма да поддържа процеса – ами ще се справят – но… не може ли по по-лесния начин?! За едно приятелско дете питам.

Представете си, че всичко, което днес познавате, сте го преживели някога за пръв път – разочарованията, разбито сърце, ужас, страх, любов и какво ли не – за пръв път се е случило в детството. Да, да си дете не е никак лесно, по мое мнение. Затова и хората, когато си махнат сериозните лица, остават… деца.

Всеки има право да има своите спомени и има такива щастливци, които са с перфектни ранни години, но дори и тогава детството си остава труден период. Дори децата от стабилни семейства имат своите трудни моменти – а тези, които са с родители, минали през раздяла; отгледани от баба и дядо; родител с проблем (алкохолизъм например) или с големи промени в средата – още повече. Децата са деца, те нямат погледа на възрастен към ситуациите в детството, и травмите им остават запечатани в душите им…

Какво е продължението? Не знам. Всеки пише своето продължение. Но се надявам да сте се замислили за това дали се държите така, както си обещавахте, че ще правите, когато бяхте деца. Само това.

 

танц за детето в теб

Музиката е на френския композитор Александър Деспла, автор на музика към много популярни филми като Необикновеният случай на Бенджамин Бътън, Здрач, Кралицата и т.н., а това изпълнение на композицията му Огледалото (за филма Момичето от Дания) от  танцьорите Джей Ти и неговия треньор Робърт в шоуто So You Think You Can Dance е от тези, които оставят спомен. Както справедливо отбелязва един автор: дали това е съня на един мъж, че е отново момче или съня на едно момче, че е голям мъж? Каквато и да е вашата интерпретация, танцът е красив и те кара да се замислиш…

 

 

„Когато ми се роди син…“

„Когато ми се роди син, ще направя всичко наопаки. От третата му година ще му казвам: „Миличък! Ти не си длъжен да ставаш инжинер. Никой не те кара да ставаш и юрист. Не е важно какъв ще станеш, когато порастнеш. Искаш ли да бъдеш патоанатом? Добре! Футболен коментатор! Заповядай! Клоун в търговски център? Отличен избор!“.

И когато той стане на 30 и дойде при мен, този потен, оплешивяващ клоун с протекъл грим на петна по лицето и ми каже: „Мамо! Аз съм на 30 години! Аз съм клоун в търговски център! Ти такъв живот ли искаше за мен? Какво си мислеше, мамо, когато ми говореше, че висшето образование не е задължително? Какво искаше, мамо, когато ми разрешаваше вместо с математика, да излизам с тайфата?“.

А аз ще отговоря: „Миличък, но аз следвах твоите желания, не исках да те притискам! Ти не обичаше математиката, ти обичаше да си играеш с по-малки деца“. А той ще ми каже: „Не знаех докъде ще ме отведе това, бях дете, а ти – ти ми провали живота“ – и ще размаже с мръсен ръкав грима по лицето си. И тогава ще стана, ще го погледна и ще му кажа: „Значи така. В света има два типа хора: едни живеят, а другите си търсят виновни. И, ако не си разбрал това, значи си идиот“.

Той ще каже „ах“ и ще припадне. След това ще ходи на психотерапия примерно пет години.

Или… не така.

Когато ми се роди син, ще направя всичко наопаки. От тригодишна възраст ще му казвам: „Не бъди идиот, Влади, мисли за бъдещето. Учи математика, Влади, ако не искаш цял живот да не свързваш двата края.

И когато той стане на 30 и дойде при мен, този потен, оплешивяващ програмист с дълбоки бръчки на лицето и каже: „Мамо! Аз съм на тридесет. Работя в Гугъл. Работя двадесет часа на ден, мамо. Нямам семейство. Какво си мислеше, мамо, когато ми говореше, че хубавата работа ще ме направи щастлив? Какво целеше, мамо, когато ме заставяше да уча математика?“.

А аз ще му кажа: „Миличък, то аз исках ти да получиш добро образование! Исках ти да имаш всички възможности, детето ми“.  А той ще отговори: „За какво по дяволите ми са тези възможности, ако аз съм нещастен, мамо? Гледам клоуните в търговския център и им завиждам, мамо – те са щастливи. Можех да бъда на тяхно място, но ти ми провали живота“— и ще разтърка с ръце очите си. И тогава аз ще стана, ще го погледна внимателно и ще му кажа: „Значи така. В света има два типа хора: едните живеят, а другите през цялото време се оплакват. И ако не си разбрал това, значи си идиот“.

Той ще каже „ах“ и ще припадне. След това ще ходи на психотерапия примерно пет години.

Или по-различно.

Когато ми се роди син, ще направя всичко наопаки. От тригодишна възраст ще му казвам: „Аз не съм тук, за да ти казвам нещо. Аз съм тук, за да те обичам. Отиди при баща си, миличък, попитай него, не искам да бъда отново крайна“.

И когато той стане на 30 и дойде при мен, този потен, оплешивяващ режисьор с дълбоки руски очи, пълни със сълзи и ми каже: „Мамо! Аз към на тридесет години. Вече тридесет години се опитвам да те накарам да ми обърнеш внимание, мамо. Посветих ти десет филма и пет спектакъла. Написах книга за теб, мамо. На мен ми се струва, че ти е безразлично. Защо никога не си казвала мнението си? Защо винаги ме отпращаше при тате?“.

А аз ще му кажа: „Миличък, но аз не исках нищо да решавам вместо теб! Просто те обичах, а за съветите си имаш баща“. А той ще отговори: „За какво по дяволите са ми неговите съвети, когато аз питах теб, мамо? Цял живот се стремя към твоето внимание, мамо. Объркваш ме, мамо. Готов съм да ти дам всичко, стига да разбера, че мислиш за мен. Със своето мълчание, със своята отдалеченост, ти – ти ми провали живота“ – и театрално ще сложи ръка на челото си. И тогава аз ще стана, ще го погледна внимателно и ще кажа: „Значи така. В света има два типа хора: едните живеят, а другите през цялото време чакат. И, ако не си разбрал това, значи си идиот“.

Той ще каже „ах“ и ще припадне. След това ще ходи на психотерапия примерно пет години.

 

от Светлана Хмель, вижте оригиналния материал

 

 

 

Този текст е добра профилактика на нашия майчински перфекционизъм – стремежът да бъдем идеални майки! Отпуснете се! Както и да се стараем да бъдем добри майки… нашите деца винаги ще имат какво да разкажат на своя психотерапевт.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

….

Думи за различните в училище

molivi

Как да обясните на своето дете присъствието в класа на дете със специални образователни възможности може да разберете от тази моя среща с Анет Маринова, психолог. От 15 септември 2016 в общообразователните училища дойде на дневен ред въпроса за мястото на децата със специални образователни възможности. Това провокира размисли в родителите като „как това ще повлияе на детето ми, ще му забави ли образованието“, „Другото дете ще ги забавя ли в учебния процес“ и т.н. С това интервю с Анет Маринова искам да повдигна темата към родителите на деца без проблеми и те да могат да обяснят на себе си, а след това и на децата си как да представят тази разлика с която ще се срещнат, този нов човек с различни способности в живота му. Когато в класа влезе едно аутистично или хиперактивно дете, има нужда от обяснение, защото обяснението е това, което ни помага да намерим смисъл, а понякога и спокойствие.

Детелина: Какво е най-добре да направят родителите, когато разберат, че в класа на детето им има „по-особено дете“?

Анет Маринова: Езикът, който ще използва родителя когато разговоря с детето си е важен, думите, с които ще се обърне към него. За някои родители е по-лесно и това е свързано с тяхна нагласа или лична история в детството за преживяване на различие или онези родители, чийто професионален ангажимент е свързан със заемане на позиция, например, такива, които работят в полицията или просто се интересуват от тези въпроси. Пред мен са се изправяли обаче и родители, които са ми казвали директно „мястото на тези деца е другаде“. Къде другаде, питам аз и отговора, който получавам е – „В специални училища“. Понякога това е непоклатима нагласа, особено ако такива несъгласия бъдат оставени да се решават между мен като училищен психолог и тозиродител, но когато се обсъжда на родителски срещи и когато тази крайна позиция излезе, а тя непременно ще излезе, е много по-лесно да се намери някакъв баланс и дори един твърд родител да отстъпи, например, да бъде дадено време и всеки да направи нещо в посока на приемане. Във всички случаи е много важно да кажа на родителите, че не е необходимо да превърнат разговора „за различното дете“ в нещо много специалнно, да заострят вниманието предварително, когато децата не са се виждали се създава едно любопитство към различието в другото дете, „какво не му е като мен?“.

Още повече, когато затруднението на детето носи една мистерия, като епилепсията, например, дава представа за непредсказуемост и разпадане на чувството за контрол и тогава тревогата от присъствието и близостта с такова дете е голяма. По същия начин може да бъде такава реакцията към деца с аутизъм, които могат да имат много необичайно поведение или да не говорят. Много по-ясна негативна нагласа може да се проояви към децата с физически недостатъци, заради видимостта им. Има хора, които не могат да понесат да гледат човек физически недъг. Има деца, при които има лиги, които попадат върху гумичките или моливите и това също може да предизвика неприятно чувство на погнуса. Все пак от позиция на училището или детската градина има една отговорност, свързана с въвеждането на такова дете в средата. Учителите и специалистите имат информация за детето, впечатления и могат да преценят дали е добре още на първата родителска среща да се запознаят родителите с присъствието на дете със специалин образователни потребности, например е добре родителите на детето да се запознаят с родителите на останалите деца. Това е важно, за да се види, че това са нормални, загрижени родители, както всички други, така че да може да се създадат добри отношения от началото. Опитът показва, че когато всичко се остави да се случва спонтанно, да се остави на вярването, че хората са просто добри и ще разбират, нещата много често се провалят.

anette-marinova-detelina-stamenova-psiholozi-v-sofiaКато възрастни ние имаме повече страхове, защото имаме повече опит. Може ли да кажем като психолози „вашето дете не се притеснява, колкото вас да приеме дете, което е различно, което е в инвалидна количка, защото то няма вашите предразсъдъци“?

Анет Маринова: Да, родителят трябва да се довери на детето си и да приеме, че това, което е в неговата глава, не е в мислите на детето му. Трябва да се довери на преценката му. За едно от децата със специални образователни потребности в моето училище, което не ползва езика, присъствието му е предизвикателство за всички в класа. Аз казах на децата: „Той не ползва езика и си представете все едно, че трябва да общувате с някой, който не знае езика или вие не знаете неговия, така че с него все едно учите нов език“. Ето нещо мъничко и децата започнаха да развиват отношения, да общуват с него по адекватен начин. С друго дете, с трудно поведение, реагиращо с тропане по време на час, намирайки всякакъв начин на нарушава учебния процес, тогава с учителката и децата говорихме, че все едно има дете в групата, което е по-малко на възраст от тях и затова всеки може да направи нещо, за да се научи детето как да се държи, ето аз се срещам с него в кабинета и също му помагам. Едно такова поведение може да плаши или дразни другите деца или да ги кара да подражават. Много важно е обаче деликатното присъствие на възрастния, на учителя – да не бъдат оставени децата сами да разрешават критичните моменти, да бъде на мястото си и да се намеси по подходящ начин. Затова е необходимо да работим заедно с учителите и родителите в една посока. Разбира се, че това не е лесно и изисква усилия преди всичко от страна на училището да може да разговаря и посреща тревогите на всеки от родителите. Тук е ролята на училищните психолози, които могат да улесняват този процес.

Образованието на децата със специални нужди е важно, но искам да обърна разговора към ползите на здравите деца към присъствието на различните в техните класове.

Анет Маринова: Удивително е! Имам спомен за едно радиопредаване, в което бяха направили интервюта с деца по повод включването на връстници със специални възможности в техните класове и едно от тях беше споделило: „Когато имаме такова дете разбираме, че всички трябва да сме щастливи“. Това е нещо, което беше дошло като разбиране и усещане от самите деца, с които бяхме разговаряли многократно за отношенията им. В училище рядко се говори за щастието на детето, но в този разговор се разкри, че у тези деца се беше изградила и съществуваше чувствителност към другия, който е различен. Например, при едно дете с физически увреждания в предучилищната група наблюдавах как другите започнаха да модулират силата на гласа си, за да не го тревожат, което бяха разбрали с помощта на възрастните – това е проява на емоционална интелигентност, да можеш да разбираш гледната точка на другия и да зачиташ неговите граници, когато сте заедно. Но както е важно за останалите деца, така е важно и за различното дете да извърви своя път към тях и да намери своето място сред тях, което също е предизвикателство, но това е основна задача на специалистите около детето със специфични нужди. По-лесно се минава в една крайност на снизхождение, че трябва да „търпим“, защото сме милосърдни или защото сме добри или защото сме чули, че децата имат права, но това не означава, че различното детето се чувства добре. Специалистите в училище – психолозите, ресурсните учители, логопедите, заедно с учителите на детето са неговите партньори, които трябва да му помогнат да приеме другите деца. Това е един взаимен процес на среща и на взаимоотношения, в който възрастните са важни и имат ключова роля.

Искам да поговорим за това, че има родители, които от страх децата им да не се впечатлят прекалено, им забраняват или ограничават да общуват с различните. Ти каза преди малко „вярвайте на децата си“. Това ли е начина – самото то да открие дали иска да общува с другото?

Опитът показва, че винаги има една група деца, които са склонни да проявяват по-голяма загриженост и имат вкус към помагането. Има и кръг деца, които не са привлечени към такова общуване и търсят провокации – така е, хората сме различни. Но тези, които са привлечени, любопитни, които приемат предизвикателството да общуват, просто го правят по спонтанен детски начин, те са първите най-ценни партньори и помощници на тези деца. Много учители се опират на тези деца за социализирането на различните, но е важно те да не бъдат оставени сами да носят тази отговорност, която не е само тяхна, защото може да се стигне до много крайни ситуации и отношения между децата. Много родители налагат ограничения и казват на детето си да не обръща внимание или да не общува с „това дете“ като зад такава забрана стоят най-различни страхове или предразсъдъци, например, да не се зарази или да не го отбягват другите деца. Децата могат да се впечатляват, когато им се говори прекомерно или по натрапчив начин или когато тази тема става централна вкъщи за училището и отношенията там. Трябва да се оставя дистанция.

Можеш ли да кажеш с няколко думи какво може да послужи, както каза ти, като „опорно изречение“ за обяснение заболяването на децата със заболявания, които се приемат в общообразователното училище?

За епилепсията например, казвам обикновено две основни неща, които успокояват: „не е заразно и детето не го боли, когато има пристъп“. Това са две много простички, но напълно достатъчни неща, които отварят врата за следващ разговор, в който често се разбира, че децата знаят и са виждали подобни неща на други места – в трамвая, по телевизията или баба или дядо са имали такъв пристъп. Затова е важно пространството за разговор, защото децата търсят отговори и ако не сме им говорили или не сме ги чули какво ни казват, няма да знаем какво ги вълнува и тогава вече може да бъдем неприятно изненадани.

Хиперактивността влезе някак си в езика и замести мнението за дете, което нарушава правилата или има трудно поведение. Не знаем какво стои зад това, което описваме с думата „хиперактивност“ в училище. Участвах в едно голямо европейско изследване на психичното здраве на децата и се установи, че често зад „хиперактивността“ има тревожност или тревожно разстройство в клиничен смисъл, което представлява психично страдание. Диагнозата е важна за специалистите. Затова, ако учителя каже, че ще има хиперактивно дете в класа, трябва да знаем, че това създава стигма, отвъд която тудно ще се разбере и приеме детето. Стигмата слага клеймо и представлява най-голямата бариера пред приемане на различието, защото формира нагласа за отхвърлящо отношение и поведение, което изолира в периферията на класа детето. То разбира, че не е харесвано и се отказва да търси контакт с другите, а по-късно това се случва с него и в по-голямата общност или утвърждава статута си на „специално“ без да прави други усилия. Не може да има само едно съобщение и да се очаква, че то е достатъчно за отношенията. Трябва да се разговаря добронамерено, информирано, с хората, които познават детето и са ангажирани. Родителите трябва да знаят, че срещата с различието обогатява и развива опита на децата, прави ги по-толератни, чувствителни и по-готови за живота с другите, за който се подготвят.

Децата с аутизъм се приемат по-лесно в училище, в сравнение с децата с трудно поведение и емоционални проблеми. Обикновено е достатъчно родителите да знаят, че около детето има екип от специалисти, които са достъпни и участват. Има изследвания в областта на приобщаващото образование, които показват, че присъствието на деца със специални образователни потребности не води до намаляване на постиженията на другите деца без увреждания, дори напротив, може по-лесно учителят да създаде среда за учене от връстници, което има по-добра ефективност за научаването.

Заслужава още да споменем това, че ако едно дете има разпознати и оповестени специфични нужди, то това не означава, че другите деца нямат такива или че по-късно няма да се проявят затруднения в ученето, което да наложи ползването на допълнителна подкрепа. Дислексията е например най-често срещаното обучително затруднение и според изследвания се среща при всяко десето дете, което означава, че в един клас от 30 деца има вероятност поне 3 деца да имат специфика в ученето и научаването! В хода на развитието си всяко дете може да има нужда от психологическа подкрепа, най-малкото, защото има кризи на развитието, което преминава през преходни периоди и тогава могат да се проявят затруднения в поведението. Всяко дете има своя индивидуален път на развитие, който е уникален за него; в училище децата пребивават от 6-7 годишната си възраст до прага на зрелостта и преживяват своите предизвикателни моменти в хода на промените, които се случват с тяхното тяло, емоциите, отношенията с другите и родителите е добре да си дават сметка за това – това е по-голямото предизвикателство за тях от присъствието на дете със специални образователни потребности в класа му, което трябва да посрещнат, то е предизвикателствота на „специалното“ и „различното“ в тяхното дете.

За да се свържете с Анет Маринова може да намерите контактите й на сайта на Сдружение „Дете и пространство“.

25 неща, които един родител да казва на детето си

dete i daska„Не“,“не там“, „не така“,  – колко много родители използват тези думи и фрази, ден след ден, пропускайки други, които да се запечатат в съзнанието му и да помогнат да минава през живота си по-спокойно, с тази вътрешна увереност, за която толкова хора мечтаят, когато пораснат.

А всичко започва от простите думи, които могат да станат част от ежедневния речник, да се запечатат в него и да му помагат в трудни моменти .

В този списък са събрани 25 фрази, който ще помогнат дума след дума да направят сърцето на детето ви по-щастливо и уверено. Всеки ден ги използвайте и се радвайте на резултатите

 

 

  1. Обичам те.
  2. Щастлив/а съм, че си мое дете.
  3. Имаш много добри идеи.
  4. Без теб никога нямаше да е същото у дома.
  5. Никога няма да спра да те обичам.
  6. Чувствам се добре, когато сме заедно.
  7. Всички правим грешки.
  8. Щастлив/а съм, когато си щастлив/а.
  9. Сега не стана, но опитай отново.
  10. Приятно  ми е да прекарвам време с теб.
  11. Справяш се страхотно.
  12. Добър въпрос!
  13. Знам, че се стараеш.
  14. Не се притеснявай да кажеш, ако не искаш.
  15. Не се притеснявай да кажеш, ако искаш.
  16. Прощавам ти.
  17. Извинявай, ако съм те засегнал/а.
  18. Харесвам те, много си хубав/а.
  19. Винаги ще има някой, който да не те харесва и няма какво да направиш.
  20. Слушам те.
  21. Радваш ме.
  22. Разбирам те.
  23. Липсваше ми.
  24. Не се отчайвай.
  25. Ти си добро момиче/момче.

Още по темата деца – и най-вече за това, че детството е ужасно трудно – и е добре да не го забравяте, когато порастнете