Блог

Изследователи помолили родители да записват дейностите на своите шестгодишни деца за една седмица и след това измериха колко време всяко дете прекарва в структурирани и по-малко структурирани дейности. Под „структурирани“ се разбира всичко, което е избрано, планирано, организирано и контролирано от родителите – от тренировки и уроци, до „направи нещо, чети, не можеш така да седиш“. Тези изследователи са психолози от Университета на Колорадо и Университета на Денвър, които проучили графиците на 70 шестгодишни деца и така откриват, че децата, които прекарват повече време в по-малко структурирани дейности, имат по-силно развита „самонасочваща се изпълнителна функция“. Те научават повече, когато имат отговорността сами да решат какво ще правят с времето си. След като са оставени да правят проби и грешки те успяват по-добре да планират, взимат решения, да овладяват умения и да успяват да живеят и преодоляват сами емоции.

Когато децата прекарват повече време в структурирани дейности им става по-трудно да учат и работят сами, да вземат на решения и регулиранет на поведението си, според същото проучване.

За да бъде една дейност определена като „по-малко структурирана“, детето трябва да реши само какво и кога да прави, да го измисли само, а родителя да няма някакви особени очаквания (например детето да нарисува Мона Лиза или да открие гравитацията). По разкази понякога в неструктурирани занимания се раждат епохални бели, но това е риск, който вероятно си струва.

Предположението е, че когато децата сами контролират как прекарват времето си, те могат да получат повече опит, да се научат сами да постигат на цели и да измислят какво да правят след това. Например, според изследователите, дете със свободен следобед пред себе си може да реши да прочете книга (а може и да не реши, но ще е взело решение). След като приключи, може да реши да нарисува нещо. Това дете ще научи повече от друго дете, което изпълнява същите дейности, но получава изрични инструкции през целия процес.

Запазването на правото на свободно време е особено важно през ваканциите, но и през училищната година. Разбира се, ако родителите овладеят собствената си тревожност, че децата им не се „развиват“ и че няма да са „успешни“, ако непрекъснато не правят нещо.

Важна бележка: да се интересуваме от децата си, да им предоставяме подходящи за възрастта и интересите им занимания е част от добрите практики на родителството. Понякога обаче, било заради т.нар. „хеликоптерно родителство“, гузна съвест или нещо друго, денят на децата е разчетен до минута. Това е също носи своите негативи и не помага за личното на развитието на децата, колкото и това да ги оставим сами да се оправят, да са на пълен самотек.

Търсим баланса и се опитваме да не счупим нещо, цял живот.

Photo by Ksenia Chernaya from Pexels

Какво може да е обяснението за усмихнатите емотикони на статии с трагични кадри от Украйна? Какви са профилите и причините за реакциите на поддръжниците на про-путин и на тези, които са категорично против войната – и защо са толкова различни реакциите им? Това беше темата на разговора ми с Лили Ангелова по bTV радио днес, като в този пост ще добавя и още по темата.

Когато написах, че ще говорим по темата за този тип емотикони, имаше реакции като „никой нормален не вярва на скалъпената от киевския режим сценка в Буча“ или „Знак, че не всички трагични кадри са истина. В нашата страна поднасянето на достоверна информация вече е под въпрос“.

Дори да не „вярвате“ и да мислите, че има специална операция, не война, в Украйна – емотиконите, ако ги приемем за реакции, които ни се позволяват от социалните медии – това е пасивно-агресивен начин, по който обезценявате чуждото преживяване – дори това да е преживяването единствено на хората, които ще прочетат новина за още смърт или страдание на цивилни хора. Смехът никога не е бил адекватна реакция при докосване до чужда болка. Това да виждаш нещо смешно в чуждата мъка говори или за шок от научаването й; или за защитна реакция, която ще опиша по-долу или за трик, при който постовете с подобни новини се „обезсилват“ да не стигат до голям брой потребители. (Когато много хора реагират с емоция „тъга“, алгоритъма вдига поста да стига до по-голям брой хора, „смехът“ намалява този ефект).

Независимо каква позиция имаме, реакцията на трагична новина с емотикон на смях дори не е въпрос на възпитание, а на уважение към основна човешка ценност – живота. Вашият и на другите. Такива емотиконови реакции се случваха по време на двете години ковид по време на силните вълни, когато имаше такива коментари на постове с броя починали (и беше също толкова неадекватно). „Добре, – ще попита някой привърженик – как да реагирам?!“ – „с аргументи или подминаване, не с присмех“ – отговарям веднага. Реакцията по този начин не говори за вътрешна стабилност и увереност.

Емотиконът „смях“ е като да пуснеш весела чалга песен на погребение и да започнеш да мяташ гьобеци сред близките на починалия. Тук не става въпрос за политика, а за хора. Ако искате да говорите за политика, това е друго – и начина и реакцията не са тези. Има избори, има петиции, има лични ваши „стени“ и профили, на които може да проповядвате собствената си идеи.

Идентификацията с насилника

Отговорът през погледа на психотерапията и това, което знаем за сложния свят на хората е, че причината за такова не-човечно поведение може да е във вероятно собственото не-лекото детство на тези хора, които могат да реагират през смеещото се личице на емотикона или тоталното отхвърляне на информациите – дори от руски източници.

Откъде вероятно тръгва такава реакция? Домашното насилие в България е в опустошителни размери и такива реакции може да се четат като  реакция на човек, който не умее, заради травма не може да преживее, да се върне в опустошителните си лични преживявания като дете или по-късно в живота.  В общ план само 28.28% от децата по данни от последните години съобщават, че не са били обект на физически наказания от страна на възрастните, които се грижат за тях.  При по-ранните поколения цифрите са по-плашещи според мен, но не можах да намеря такива, това беше нормално в тогавашните норми и вероятно не са правени.

Когато човек е бил обект на малтретиране в детството си е възможно да се развие психологическата защита „идентификация с агресора“. Това е механизъм, при който начина да преживееш собствената си болка е единствено като приемеш, че насилниците са прави и оттук нататък заставаш на страната на Силния, независимо от това какво прави той и дали то е насилие към животно, дете, партньор, случаен човек, група от хора или дори геноцид. Това са хората, които не вярват, че случващото се в Украйна е действително жестоко, независимо от бежанците в цяла Европа; които оспорват кадрите – независимо, че са правени от различни източници; това са като цяло хората, които също така не вярват, че се е случвал Холокоста и които вероятно биха били на страната на конквистадорите, ако по време на завладяването на Америка имаше фейсбук. Вероятно това са хора, които са преживявали насилие – и които биха използвали и или използват насилие в ежедневието като начин на „възпитание“ към по-малките. Това е перпетум мобилето на агресията – тя спира в семейството само когато някой може да осъзнае, че е дълбоко нередна.

Идентификацията с агресора е защитен механизъм, описан първоначално от Шандор Ференци и по-късно популяризиран в книгата на Ана Фройд Егото и защитните механизми.

Според теорията, въпреки че идентификацията с агресора служи като съществена защитна реакция пред лицето на заплахата, тя може да се закрепи в манталитета на жертвата дори години след като злоупотребата е приключила (Amir, 2016; Frankel, 2002 г.). Детските травми и малтретирането имат различни ефекти върху децата от различен пол: малтретираните момичета са склонни да развиват мазохистичен модел, докато малтретираните момчета са по-склонни да се идентифицират с агресора и да се развиват в по-садистична посока (Макуилямс, Н.).

Вървейки по трасираното от  дъщерята на Фройд

„Децата възприемат поведението на възрастните, които ги плашат и ужасяват“, т.е. ако някого го ужасява това, което се случва в Украйна напълно възможна реакция е да застане на страната на насилника, защото в себе си не може да се справи с ужаса на представата да бъде този, който напуска дома си, на жертвата, на страдащия, защото е бил там и за психиката е невъзможно да се върне там без това да срути подредения свят, в който родителя ме обича и ме унижава/наказва едновременно.

„Човек, който се идентифицира с агресор има усещане за вътрешна слабост и несигурност. Той бързо усвоява силата, която има възприема агресорите, защото чувства, че собствените му ресурси са недостатъчни. Неговото ниво на тревожност е високо и страховете му са често неясни и безименни. От друга страна човекът, който се съпротивлява на идентифицирането с агресора трябва да бъде по-приемащ себе си и да има по-голяма готовност да оценява себе ки положително. Той трябва да бъде относително освободен от страхове и смътни тревоги и по този начин да бъде по-малко застрашен и по-способен да толерира заплахата“.

Швейцарско-германския психоаналитик Арно Груен пише в своята статия от 1999та година  „Нуждата да наказваш/Политическите последствия от идентификацията с агресора“

“С това описание на политическите последици от идентификацията с агресора, ние не само се обръщаме към природата на проблема за вътрешното отчуждение, но и към дълбоките психически рани, които хората понасят в този процес. Но тези рани не могат да бъдат признати, защото това би нарушило заповедта да бъдеш послушен, което е идеализиране на изискванията на властта, за да се осигури нейното продължаващо съществуване. И така се преминава върху собствената виктимизация чрез акта на наказание на непознатия…  Правим жертви другите заради болката, която не ни е позволено да изпитваме и за жертвата в нас, която не ни е позволено да бъдем“

Има два различни профила сред преживелите насилие в детството, състоящи се от високи спрямо ниски нива на идентификация с агресора. При първия има високи нива на  идентификация с агресора, а вторият се характеризира с ниски нива на идентификация с агресора (Lahav et al.) Вторият тип са хората, които дори преживели насилие, са разбрали за себе си, че случилото им се не ги определя като хора и са взели решение за себе си, че няма да позволят то да се случва повече на тях или на други хора. Това понякога са хора, които избират да доброволстват, стават полицаи, или отиват в съдебната система.

Понякога в размислите за поведението се появява термина „стокхолмски синдром“, който е силен, но не съвсем коректно употребен, защото той е свързан с нещо от същата категория, но в различен контекст (филм за случая в Стокхолм, с Итън Хоук, в Netflix е достъпен), но и съдбата на Пати Хърст като пример за човек със стокхолмски синдром.

.

.

Още по темата

Статия в „Редута“ на психотерапевта Росица Петрова, която разглежда също темата за идентификацията за агресора под друг ъгъл

Насим Талеб, световен учен, обяснява конфликта  в глобален план

Димо Райков в е-вестник за емотиконите с усмихнати човечета над снимката на убито дете

снимка MART PRODUCTION

Какво се случва с децата и екраните? Колко време прекарват и какви са навиците, които има в семействата?

Говорейки с родители – приятели и пациенти, виждам как темата става все по-силна и буди разговори за добрите практики за това какво да се прави.

Няма актуални данни за потреблението на екранно време от децата на възраст до 14 години в България. Въпросникът в този линк, е предназначен, за да събере информация за това.

Целта му е да изследва времето, което децата прекарват пред екраните, като информацията ще послужи да се натрупат първоначални данни.

В момента няма достатъчно проучвания по темата в България и всеки отговор ще бъде полезен за това да се разбере какви са навиците и поведението на децата на възраст до 14 години и взаимодействията им с дигиталния свят.

Дори детето Ви да е малко (0-7 години), отново може да отговорите на повечето от въпросите, защото дори да нямат собствени устройства, то те често имат доста време пред екраните и това искаме да разберем – колко, по Ваша оценка е то.

Отговаряйте, като мислите за обичайното поведение на детето/децата си през последните 2-3 месеца. Ако имате повече от едно дете и решите да отговорите за всяко от тях, направето го, като попълните отново въпросника.

Във въпросника не се събират лични данни за Вас и децата Ви.  Моля, имайте предвид, че попълването на този въпросник и/или въпросници е напълно доброволно и няма правилни или грешни отговори. Ще са Ви нужни приблизително 10 минути, за да попълните въпросника.

линк към проучването

Още по темата

Миналата година направих в подкаста епизоди за екранното време – може да ги чуете тук.

Екраните и децата – правилата в семейството на д-р Анна Герджикова, психолог

За игрите онлайн – с д-р Момчил Киряков – психолог И геймър

Влиянието на екраните върху тийнейджърите

Влиянието върху най-малките с д-р Маргарита Габровска, логопед

.

Photo by Jessica Lewis Creative from Pexels

Следродилната депресия е в някаква степен неудобна тема, защото е толкова различна от общите образи на майчинството, което носи благодат, умиротворение и удовлетворение. И не само че майката не отговаря на този „златен стандарт“, но и добавяме депресия, която все още се свързва със „слабост и мързел“. За една част от хората, депресията не е „истинска болест“, а… липса на достатъчно други проблеми или физическа активност (тук, не съм съвсем сигурна защо, обикновено се препоръчва с насмешливост и неразбиране „копаене с мотика“). Съчетаването на двата мита – за майчинството и митовете за депресията са комбинация, която поставя много семейства в риск.

Вместо да се търси решение през осъзнаването на факта, че става дума за медицински проблем, който има лечение, това води до забавяне на намиране на решението, а колкото по-дълго страда една жена, толкова по-малко се радва на този етап от живота си и не успява да влезе във връзка с бебето си по начин, който ще ги радва. За да не потърси една жена помощ (от лекар – акушер-гинеколог, общопрактикуващ, педиатър или психотерапевт), най-често тя мисли поне две от следните пет твърдения. „Нормално е да ти е тежко“, „Трябва просто да ми мине“, „Щом ми е трудно, значи съм лоша майка“, „Ако споделя как се чувствам, ще ми вземат бебето“ и „Никой не може да ми помогне“

Депресията е болест, не каприз

Реалността е, че депресията е биологично заболяване, което води до реални промени в мозъка и тялото. Депресията не означава, че страдащият е „дефектен“, „нещо му има“ или че е „слаб характер“, но за съжаление още няма начин следродилната депресия да бъде предвидена през тестове и вместо това се прави оценка на база на три основни теми – личните биологични фактори, психологическите и социалните, като те дават възможност за създаването на обяснение за нивото на риск. След малко накратко ще опиша кои са основните рискови фактори, като целта на това е да бъдете подготвени, че следродилната депресия може да се появи и съответно – да не се чудите какво става, а бързо да споделите какво се случва с близки и специалисти.

• В 50% от жените, които са имали депресия по време на бременността имат и следродилна депресия, затова ако се чувствате необичайно подтиснати по време на бременността, потърсете помощ още тогава.
• Ако сте страдали от депресия, биполярно разстройство или тревожно разстройство (включително и паник атаки) в миналото, вие сте изложени на по-висок риск от развитие на следродилна депресия, но и жени, които никога не са имали никакви проблеми имат 15–20% риск да страдат от нея.
• Жените, които имат резки промени в настроението или повишаване на тревожността в седмицата преди цикъл.
• Предхождащи бременността проблеми с щитовидната жлеза.
• Отрицателни модели на мислене.
• Високата степен на безпокойство и несигурност може да доведе до следродилна депресия и тревожност.
• Перфекционизмът
• Жени, които са имали трудни отношения с родителите си, са изложени на повишен риск от развитие на следродилна депресия.
• Жените, които са отчаяни от вида на тялото си след раждането и мислят, че са непривлекателни.
• Проблеми с партньора (емоционални и финансови) по време на бременността.
• Бебе, което е родено недоносено; както и всички случаи, в които бебето е било диагностицирано с възможна болест в пренаталния период, дори и когато то се ражда здраво.
• Трудно раждане.
• Бременност в ранна възраст (тийнеджърски години)
• Нежелана или непланирана бременност.
• Бременност след асистирана репродукция
• Проблеми с кърменето

Просто момент или следродилна депресия?

Следродилна тъга се среща често – 50-80% от жените минават през нея в след раждането и при нея се плаче лесно, жената е тревожна, реагира рязко и има проблеми със съня, като обикновено това започва след третия ден на раждането и се свързва със скока нагоре-надолу на хормоните – и разбира се, на осъзнаването, че живота е напълно различен вече – и затова е напълно нормална реакция – но за разлика от следродилната депресия, родилката има моменти, в които се чувства вдъхновена от случилото се, от бъдещето, от всичко.

Следродилната депресия е по-различна – по-рядко се среща (15-20% от родилките) и нейните симптоми може да започнат по всяко време в рамките на първата година след раждането, но най-често в рамките на първия месец от идването на бебето. Как я разпознавате – по три вида симптоми: физически (липса на сън; липса на енергия или свръхенергичност; промени в апетита, килограмите); когнитивни (невъзможност за концентрация; трудно взимане на решение, дори да е – да сложа или не шапка на бебето вкъщи); емоционални (усещане за попадане в дупка, все едно никога повече няма да усетите щастието; непрекъсната тревожност; липса на чувства към бебето; нежелание за общуване с близкия кръг; притеснителни мисли, че може да нараните бебето), като те трябва да са продължили поне две седмици, като има и няколко нива на следродилната депресия, които ще спомена.

При леката жената просто не й харесва новия начин на живот, но въпреки това постепенно се справя със задачата.

Средната степен е тази, при която на жената й е трудно през цялото време да е майка и да установи връзка с бебето си, като в същото време се чувства обезнадеждена и не е „себе си“.

При тежката степен вече се наблюдават всички характеристики на депресията и жената просто не може да се грижи за бебето си и себе си. Следродилната депресия може да се прояви също така при осиновители и при жени, които са загубили бебето в следствие на спонтанен аборт.

Лечението на следродилната депресия не е важно само за майката, но и за бебето, защото тя е всичко, което то има. Кърмачетата са изключително чувствителни към качеството своята среда и в последните 40 години изследователски програми постоянно установяват, че депресията на майката се отразява негативно на бебетата още при новороденото. Тези бебета имат намалена чувствителност, увеличени нива на норепинефрин и кортизол през неонаталния период, а в сравнение с недепресираните майки, майките със следродилната депресия имат по-малка възможност да поддържат контакт с бебетата си, по-трудно разчитат знаците им и заради това техните деца са по-склонни към раздразнителност, по-недоволни, избягващи и правят по-малко положителни мимики

Светлинката

Но защо все пак младите майки рядко търсят решение на въпроса с депресията, която ги е заляла? От една страна е самата депресия, при която човек трудно сам търси помощ, но също така и заради стигмата и страховете, които описах преди малко, както и заради няколко други причини – от изтощение; от страх, че никой няма да ги разбере; от това, че може да се провалят при консултациите; защото мислят, че никой няма да ги разбере; защото са дълбоко уплашени от чувствата си и се страхуват, че няма да бъдат добри майки;  защото ги е страх от бъдещето; притесняват се да разкрият чувствата си, защото те могат да бъдат разказани на други хора.

Къде е светлинката? В това да знаете какво е следродилна депресия, да сте информирани, да сте го чули от истински хора; да прецените рисковете, каквито са описани по-горе; да потърсите помощ от специалисти, от това да знаете, че е етап, който ще мине и ще замине и ако бързо действате, ще имате повече време с детето си, но най-вече голямата светлинка е, че ако сте добре, ще е добре и бебето, ще имате много повече ценни моменти заедно….

.

.

.

Photo by furkanfdemir from Pexels

Днес с Петя Дикова в Тази неделя по bTV говорихме за  случващото се в супермаркетите и съществуването на нещо, което се определя като „масова психоза“ върху олиото и бензина, въпреки че според мен е по-точно да го наречем „масова хистерия“.

При масова истерия хората от група започват да вярват, че може да се случи нещо опасно или страшно приемат, че заплахата е реална, защото чуват информация за това от няколко човека или защото отговаря на техния опит. По-възрастното поколение е живяло в периоди на липса на някои основни стоки – и тук като подобни са зимите на 1990; 1996-7, както и едни легендарни опашки за бензин, при която хората стояха с дни и километри, докато стигнат до колонките, се оказват запечатани в съзнанието. Вижте тук снимки от 1993 година в сайта „Изгубени в прехода“.

Поради заплашващата заблуда голяма група хора преживяват чувство на тревога, опасност и се разстройват, като решават да действат и да вземат това, което мислят за изключително нужно в момента, дори да е олио. Ирационално е и това, че се обявява промоция на тази стока в  момент, което допълнително събужда „ловното“ и ето как се стига до двоен подтик – изгодно е да се купи и може да го няма скоро, като в случая от вчера.

С други думи, заплахата, независимо дали е реална или въображаема, предизвиква колективна тревожност.  Хората, които изпитват страхове от липса на всяка една стока – включително и на тоалетна хартия преди две години, в живота си може да са много рационални и подредени хора, докато в случая за околните поведението им е необяснимо, сякаш са водени от неподвластна на разума емоция.

Ирационално ли е това поведение?

Хората са непрекъснато във вътрешен диалог между разума и… емоциите си. Последните две години бяха много трудни в емоционално отношение за много хора и автоматичната реакция при страх и тревожност е взимането на най-простото възможно решение – купувам, вместо обмислянето на случващото се, включително и въпроси и разсъждения като „имам ли нужда от толкова олио“ и „бензин, който се съхранява в туби повече губи качествата си, защото е летлив“.

Емоционалните реакции, когато се сме пред някакво решение или действие се изразява като ирационално поведение. И тук всички може да се сетим как ни е казвано – и не винаги сме го спазвали – „преди да направиш нещо, преброй до 100“.

Много зависи и как ни е представена едни информация, за да решим как да действаме. Повечето хора биха избрали да направят онова, което би им донесло 40% успех пред това, което би им дало 60% риск от неуспех, въпреки че двата израза практически означават едно и също.

С този въпрос се занимава както психологията, така и невронауката. Частта от мозъка, наречена амигдала контролира нашите емоции и има данни, че тези, при които префронталната кора – друга част на мозъка, има по-голяма мозъчна активност, са по-способни да изключат емоциите си. В този ред на мисли, всички сме склонни към ирационално поведение, само има разлика в броя случаи. Затова да осъзнаваме, че всички сме склонни към ирационално мислене – и поведение, е началото на това да имаме поне някакъв контрол върху него.

На български е издадена, но не виждам да е налична в онлайн книжарниците книгата „Придвидимо ирационални“ на Дан Ариели, който е ключов автор в изследване на ирационалното поведение на хората. Сайтът на Дан Ариели е в линка.

Купуване на… бъдеще

Когато си купуваме знаем, че имаме бъдеще. В свят на изненади, ти си подготвен. Но няма нужда от такова поведение – следващият, който види  празен рафт, ще си каже „о, има проблем“. Ако минете покрай няколко бензиностанции с много коли – и вие ще помислите какво не знаете или ще се изплашите, че резервоара ви е до средата. Това се случва заради настройките ни да взимаме решения на база получена информация, дори когато тя идва от грешни източници – какво имам предвид? Когато има недомлъвки, не вярваме на официалните източници на информация и разчитаме на „казано на ухо“ е много вероятно да си съставим картина, която да е базирана на информация, не задължително вярно. Затова и способността ни да отсяваме информационните източници е ключ за по-адекватно поведение. Решението може да бъде отстраняване – като не следвате или не четете или не слушате източници, чиято информация се оказва невярна, защото иначе попадате в капана на това да чуете нещо няколко пъти и то да стане „истина“ за вашите емоции.

.

Photo by RODNAE Productions from Pexels

Тръгването с камери към историята и поет като Петя Дубарова е смело начинание – можеш да разочароваш почитателите на поетесата, а тези, които не я познават да не разберат защо е с такъв статус, особено сред жените с набори от 60, 70 и 80.

Този филм е направил почти невъзможното:

събужда любопитството, без да е назидателен, ако не познаваш творчеството на поетесата;

разказва история за две момичета от различни епохи, без да прави твърде преки аналогии;

…и оставя следа като шкурка – не дава отговор на въпроса „защо“ към Дубарова, което е почтено към историята, но с разбиране и размисъл защо някой може да „остане завинаги на 17“ (ефемизъм за ранна смърт, в случая самоубийство) като в същото време не идеализира самоубийството, което е риск винаги, когато то е извършено от (известен) човек, когото харесваш или разбираш мотивите му, отчаянието срещу системата или просто си на негова страна.

В 90 минути имаме добре разказана история, актьори, звук и крайният резултат е отличен – събирайки пред екрана място и родители, и тийнейджъри, и всички по средата за повече от един разговор. Заслужава си да се гледа на голям екран – няма ефекти, но е „като на живо“.

Още по темата

Интервюто със сценаристката на филма Нели Димитрова, което ме убеди да гледам филма в първия уикенд

Стихове на Петя Дубарова в Словото

„Разбира се, може да се постави под въпрос дали думата за „щастлив“ (или „задоволен“) означава едно и също нещо на различни езици“, пише Ричард Лейард, но все пак, дори когато четем обяснението на камерунска дума, можем да се усмихнем и да си представим защо е възникнала.

Смята се, че има шест основни категории непреводими думи: положителни чувства, амбивалентни чувства, любов, социалност, характер и духовност, а модела на благосъстоянието зависи от чувствата, взаимоотношения и развитието, които покриват  основните начини, по които се преживяваме живота си, как ни влияят взаимоотношенията и как се развиваме.  Взаимоотношенията не са единственият фактор, който влияе върху благосъстоянието – другите са здравето, доходите, заетостта, дейностите и ценностите, но взаимоотношенията са най-важният фактор върху благосъстояните.

Photo by willsantt from Pexels

Решението на Столична община да призове гражданите “да не използват или поне да ограничат използването на фойерверки в тези празнични дни“, взриви вкупом будната фейсбук общественост, която използва момента да фокусира върху други проблеми на града – замърсяването с фини прахови частици например (което беше обект на колективен граждански иск и е неотложен въпрос с дългосрочно решение) и други – от състоянието на градския транспорт до миенето на улиците по принцип.

Омаловажаването на това добро предложение/решение е носи проблем, защото добрите практики следва да се подкрепят – а лошите – да бъдат под обществен натиск, докато не бъдат направени промени към по-добро.

Критикувам често състоянието на града, в който съм родена – на много естетически и технологични решения, качеството на ремонтите, административните неуредици и т.н., но напълно подкрепям политиката за ограничаване на пиротехнически средства и организирането на светлинно шоу от страна на общината.

От моя гледна точка трите големи проблема с фойерверките са основно три: това, че гърмежите плашат хора (и животни); това, че гърмежите са приятни, когато ти ги създаваш и това, че емпатията не достига в общества, потънали в кризи.

Проблем 1:

Гърмежите създават стрес в големи групи хора

Интензивните импулсни звуци, каквито са изстрелите и експлозиите са коварни поради кратката си продължителност. Те събуждат много примитивни реакции на страх, защото такива шумове обикновено вещаят проблеми. Оставяме темата фойерверките и припева „не може ли един ден в годината да си отпуснем душата“ и за илюстрация си припомняме някоя нощ и силен шум, който чуваме и как се чувстваме от него, преди още да сме анализирали откъде идва той. Някои от вас може да си спомнят сутрешния взрив в Челопечене, който се чу в София. Или звука от земетресението в Перник. Или всеки неочакван звук, който променя обичайната звукова среда – от счупен прозорц до изстрел.

Слухът е второто по важност сетиво. Реагираме чувствително по-силно на резки, високо и нискочестотни шумове, защото способността ни да различаваме шумовете има еволюционна ценност – затова е те са втори по важност за обработване в преценка за това дали средата носи опасност.  С основание звукът като предупредителен сигнал има специална роля и значение.

Доказано е, че шума повишава секрецията на хормони на стреса, също и при децата, като засега нямаме подробни и пълни данни за дозите, в които те могат да бъдат поети, заради което ограничаването на шума с висок интензитет, като превантивна мярка неговото намаляване води до по-добър живот. На всички. Да живеем в „умен град“ някой ден означава не само да е по-чист, но и да има по-малко замърсяване изобщо – включително и шумово.

Проблем 2:

Гърмежите създават радост в определени групи хора (и те не са малко)

Първите фойерверките са създадени преди две хиляди години в Китай и забавлението в тях се дължи на една странна стимулация на две сетива – контролирания звук и необикновените форми и цветове в небето. Цветовете, които виждаме, са необичайно  силни за това, с което е свикнал мозъка ни да асоциира небето – което ги прави толкова привлекателни и част от преживяването на необикновенност, на нещо, което и най-големия телевизионен екран не може да ти даде.

Когато си в центъра на празнуването и палиш фойерверките, тогава си „господар на преживяването“, т.е. си подготвен за силата на звука и само по себе си това ти носи радостна възбуда. Когато знаем за даден стрес, ние сме подготвени за него и това събужда в нас приятни усещания. Човекът, който запалва пиротехническото средство има контрол върху звука и светлината, което прави връзката страх-удоволствие контролиран от него, докато тези, които не знаят за идващия гръм, го преживяват като стрес. Например софийските хулигани, които мятат т.нар. „пиратки“ по възрастни жени и/или животни изпитват удоволствие както от шума, така и от удоволствието, че правят нещо нередно, така и от разбирането им, че тези в общия случай беззащитни или уязвими групи няма да ги накажат. Ок, вероятно там част от проблема е и онзи ген, който се проявава в по-малка част от хората и който ги прави по-„жадни“ за кортизол, но дали точно в тази ситуация останалите трябва да преглъщат пасивите?

Проблем 3

Намаляването на емпатията

В среда, в която „всеки сам си преценя“ ,да си загрижен за състоянието на другия е въпрос на личен избор, на емпатия и вътрешн доброта. Основните уязвими групи от внезапни шумове са деца, хронично болните и по-възрастни хора. Чувствителността към шум може да се дължи на стрес (включително и преживяна катастрофа наскоро), има силен генетичен компонент или да е свързано с някаква хронична болка, с която другия живее в момента. Това страдание може и да не е болка в тялото, а да е болка на душата – такива са хората с тревожности; тези, които са преживели трудности последните години и са „нервни“;  хора с психични заболявания (например шизофрения или аутизъм) и да, новородените, които още има да научават за света, в който се намират и четат сигналите по-силно отколкото нас, хората с повече преживени дни.

Едно допълнително уточнение – някои хора нямат представа, че тези шумове ги напрягат, защото така е прието – празнува се Нова година; джангър; „у-а“, както се казва напоследък – обаче на следващия ден травмата от този звуков стрес изплува – дали ще е през скарване с близките; усещане „нещо не ми е наред“; непредизвикан плач или труден сън – вариантите са много. Някакво решение е, когато планирате фойерверки просто да кажете на съседите си, така че да знаят какво се случва. Въпреки че продаваните в България пиротехнически средства трябва да издават до 120 dB, субективното преживяване е за „внезапен шум“, т.е. ако предупредите околните няма да е толкова изненадващ=стресиращ.

Дали нещо ще се промени? Няма причина да не го поискаме поне – и да разберем какво ни забавлява във фойерверките и как да постигнем същото или подобно удоволствие по друг начин. Оказа се например, че се продават у нас безшумни фойерверки – само остава да бъдат поискани от клиентите. Допреди десетина години пешеходните пътеки бяха нещо като оцветени улици – малцина даваха път на пешеходците – а сега не е така.

Само преди 20 години слагащите си предпазен колан в автомобилите бяха приемани за нещо като хипохондрици. Една приятелка ми каза: „да, ама с предпазния колан пазиш себе си, затова ще е трудно с шумовете“. Но според мен причината е, че много хора не могат да си представят, че тяхното забавление не е проблем за само животните, но и хора, които познаваме и за които можем да направим това да бъдем по-тихи.

Ясно е, че традиция на 2,000 години не съществува случайно – и затова да я направим добра за всички е постижима цел за новата година.

Надявам се след това заявено намерение за ограничаване на внезапните градски шумове, Столична община също така да пристъпи към забраната на раздиращи тишината ревове на мотори и автомобили на територията на града, което ще има ефект върху всички засегнати групи в останалите 364 дни.

Още по темата

Статус във фейсбук на кмета на София (29 декември 2021)

Градът в Китай, в който се смята, че са се „родили“ фойерверките е Лиуянг и до момента се смята за място, където любителите на светлинно шоу трябва да отидат – кратък филм на CGTN за Пролетния фестивал

Забрани и ограничения към фойерверките по света (към 2017)

За това какво представлява дневника „РАЗниМисли“ при Теодора Симова в „По-полека“ по Дарик Радио в края на разговора ни, в който основната тема беше ковид, онлайн обучението, но имаше много топлота и приемане – точно каквото ни е нужно не само в момента, но и винаги.

Photo by Anthony Shkraba from Pexels

Въпросът на сайта Bg-mamma: „Какъв е вашият най-простичък съвет за справяне с трудни ситуации, със състояния на стрес, гняв, безнадеждност? Има ли някакъв универсален похват, с който човек може сам сравнително бързо да си помогне?“

Воденето на записки, под формата на дневник, е един от ефективните и лесни начини за преминаване на трудни периоди. Времето, което човек отделя за това да мисли и намира точните думи, да проследява мислите и действията си, ражда идеи за това какво е най-добре да направи, както да може да се върне назад във времето, за да види как се е чувствал (понякога забравяме или украсяваме). Това е вид медитация дори. В момента с издателство Сиела подготвяме издаването на такъв дневник през месец ноември, който ще дава възможност да се правят такива бележки“

Целият материал е в линка по-долу

Психологът Детелина Стаменова: Здравната криза засили разделението у нас

Наблюденията ми за засилващо се профанизиране на духовното ме изпълват с тихо съжаление. На рояци изскачат хора, които са като търговците в храма от библейския разказ. Между цитати (понякога цитират и самите себе си) и категорични изявления, те стоят стабилно в своето самочувствие на авторитети и последна инстанция, увличайки онези, които имат нужда някой да им даде „правилен отговор“, да ги надъха, че са най-добрите каквито са и по този начин да спре възможността им за личен растеж. Така накърнения детски нарцисизъм на техните последователи става основа на зависимостта им от нови курсове, учебни семинари и т.н., защото за пръв път от дълго време тези хора се чувстват приети.

Духовното се превърна в последните 20 години в голяма машина за пари, но също така и в капан за наивници. Какво се продава? Индулгенция, че си по-добър от другите, че си по-извисен, по-специален.

В началото на 90те политическият елит внезапно се оправослави, т.е. по големите празници бутаницата в Александър Невски беше огромна. Тогава, като ефект на дълго ограничаваната религия, хората се юрнаха към нейното материално изражение – икони, медальони и т.н. Има щраусови яйца с лика на Богородица.

Тези предмети са много по-лесни за почитане, особено от злато, отколкото ежедневното съблюдаване на религиозни правила. Какво ще каже „Началника“ (разбирайте Бог) е типичното изразяване на тази удобна духовност, при която за всеки случай и там да оставим няколко кръста, дано хване дикиш.

Мина време. Появи се самодивско-народното течение, понякога в комбинация на Акашови записи, индиански вещества, граф Калиостро и дилетантско стихоплетство. Как щях да забравя ангелите и нумерологията! Избуяват и плевелите на псевдопсихотерапия или терапевтични практики, при която със сериозен и кротък тон последователите са сугестирани в една или друга травма или невроза на техния учител/терапевт/гуру. Във времена на обща несигурност даващите сигурни и твърди отговори са най-ценени – такива сме хората.

Това е нормална тенденция навсякъде по света – хората обичат хубавите опаковки и лесните решения във всичко. Но все пак искам да кажа да внимавате на кого давате душите си, да бъдете отговорни към себе си. Има няколко въпроса, които сте в правото си да зададете, когато решите да влезете в терапевтични отношения, особено пък за крехки теми като семейните Ви отношения или собственото Ви самочувствие: какво е завършил терапевта Ви, колко години е продължило обучението му, има ли право да работи с индивидуални лица или групи. Тридневен курс в Родопите е несериозно, поне за мен.

Удобната духовност ви заблуждава, че правите нещо в своя духовен аспект – напротив, тя ви пречи да се развивате, защото дава лесни отговори, мигновени решения и фалшива сигурност за бъдещето, вместо да се впуснете в дълбокото на себе си, ако имате желание. Ако нямате, абонамент за HBO например ще ви даде повече знания за околните през творците, които създават изкуство, базирано на човешките отношения. Гледали ли сте „Психотерапия“ например?

.

Photo by Jonas Ferlin from Pexels

Габор Мате е важна фигура в областта на зависимостите и травмата. Лекар по образование, той започва да се занимава с темата за зависимостите и е от силната канадска мисъл за работа с психосоматиката, към която ще сложа и Лиз Бурбо. Една от книгите му е издадена на български, чака се и нова през 2022. Но да се надяваме, че през 2021 ще държим преведени в ръцете си другите книги (има читателски лист в края на текста).

Актуалният филм с негово участие – Мъдростта на травмата – може да се гледа както на прожекции в София, в Дома на киното (10-15 юли 2021), така и по други канали. Той е част от един по-голям проект, който беше рекламиран онлайн и включваше дискусии по темата с няколко терапевта с добро име (Питър Левин и Естер Перел).

Филмът ме остави със смесени чувства – от една страна да се говори за травмите е ключово за разбирането им, превръщането им в обществена тема, но друга мисля, че точно Габор Мате би могъл да ни въведе в темата по-добре, заради опита, вдъхновението и експертизата му.

В този пост ще опиша онова, което ме смущава в крайния резултат, приемайки, че това, което получаваме е най-доброто, на което е бил способен целия екип зад проекта.

Ще започна с позитивното: дава се смляна информация за разнообразието на ефекта от всеки различен тип травма.

Травмата може да засегне всеки от нас (независимо от пол, раса, социално положение) и по уникален за всеки от нас начин (здраве, избори, поведение, усещане в себе си и за себе си).

Травмата може да е събитие, поредица от събитие или да се предава в семейството чрез типове поведения. Може да е несъзнавана, може човек да си спомня събитието или периода, в който тя се е случвала.

Травмата на един човек може да е повече от една. Например да е комбинация от от изоставяне и насилие.

Травмите влияят по различни начини и някои от тях са показани във филма.

В самото начало на филма се отбелязва от Габор Мате, че „има мъдрост в травмата. Когато осъзнаем, че травматичните ни реакции и отпечатъци всъщност не са нашата същност и можем да ги отработим и чак тогава да станем себе си“.

Дават се  примери на различни хора, включително и психотерапевтични сесии и групова терапия, в която участниците споделят съкровени преживявания или части от личната си история. Към това има добавен опита на специалисти и активисти (работещи със затворници, бездомни, зависими), базирани на неговите схващания.

Допуснати сме до неговата лична история, което много терапевти не правят по методологични съображения, до семейството му и до персоналната му травма (преживял Холокоста като бебе, травма на изоставяне). Филмът не е дидактичен, а се разлива по онзи нетфликс начин, който е като уикипедия – хем получаваш знание, хем оставаш на нивото на образован дилетант, ако не се заровиш в темата.

Дотук добре, но някъде там започва да ми е неловко, смесените чувства да преобладават по следните причини:

Травмата, представена като поп-култура, лесно смилаем продукт

Спомняте ли си „Тайната“ на Ронда Бърн? Изпипан до последното изречение, тези книга и филм накара много хора да повярват, че позитивното мислене е ключето, което са търсили един цяяяяяял живот. Дали повечето от почитателите му още го пазят? Или дали го пъхат още във всяка брава?

Твърде общото, дори повърхностно, представяне на въпроса за травмата крие риска от олекотяване на темата. Травмата има своето обяснение във филма (дори с режисьорското решение с бебето, tabula rasa), но липсата на дълбочина във филма – и даването на повече широчината на проблема би могло да доведе да влезе в масовата култура и да започне да бъде безогледно и навсякъде използване като термин-обяснение, един вид съвременна индулгенция за симптоми, поведения и т.н.. Профанизирането на темата би имало негативни последици, най-вече в това, че ще бъде използвана за оправдание на поведение, не като за основа за начало на личен растеж и срещането й в защитената среда, която разговора със специалист в областта на менталното здраве може да даде (целият спектър от консултант, през психотерапевти до психиатър).

Отсъства ролята на Процеса

Има един коуч, Тони Робинс, който „хаква“ живота на всеки, който реши да се заеме с него, с правила за успех, общо 11 на брой. Прави голямо шоу на семинарите си и отделя на всякакви проблеми до час, решавайки ги с лекота. Сещам се за един виц по повода, ще го сложа накрая. Повечето терапевти според мен могат да получат или жлъчна, или бъбречна, или нервна криза, ако ги вържете да го гледат.

Във филма Мъдростта на травмата виждам като несполучливо режисьорско решение да се показва колко леко се стига до прозренията (инсайтите). В по-голяма част от случаите, всеки инсайт е въпрос на дълъг процес преди достигането му, болезнено е докосването на травмата и минава доста време и криволичения преди човек да стъпи спокойно върху инсайните, които придобива.

„Отивам на терапевт и веднага стигам до инсайт“ е концепция невярна и вредна, защото премества отговорността за стигането до точката на промяната в терапевта, а не в процеса между две автентични фигури – на пациента и на терапевта. В този филм Мате е един суперпсихогерой, който успява бързо, убедено и силно да стигне до сърцето/сърцевината на всеки проблем.

В реалността, каквато аз я виждам, терапевтичния процес е дълъг, комплициран и криволичещ. Той зависи от ресурсите на пациента и терапевта. Веднъж започнал, този процес може да продължи цял живот, защото отивайки на терапия, откривайки травмата си, изследвайки я, можем да се надяваме, че ще последва промяна в човека и той ще продължи да търси нейното отражение върху себе си – сам или със специалист месеци, години, а понякога и цял живот.

По ключовата ос проблем-решение

Мате и другите участници, например Фрици Хорцман (основател на „Затворническо състрадание“) подсказват част от възможните оси на решение на въпроса с травмата – нуждата от подпомагате на социална работа, от добре функциониращи здравни и правни системи в различните общества. Но не наблягат на тях. Например въпроса, който се разглежда с американските затвори (във филма е споменат конкретно казуса с Калифорния) е тема на обществен дебат в САЩ. Един силен пример е а филма 13th на Ана Дьоверне в Netflix и последвалия разговор с Опра Уинфри също на контекста на точто тази държава. С това искам да посоча, че освен личната травма има и социални и исторически причини, които, ако не бъдат променени, никаква терапия не може да има ефект. В тази тема се появява и риска да се плъзнем по плоскостта, че решението е лесно  – затворниците се терапевтират и хоп, имаме решение!

А дали не е въпроса обществените системи да бъдат изследвани и променяни така че да се намали риска от травми, базирани на липсата на услови, неравенство и бедност. Бедността е травма. Липсата на възможност за ефективно дългосрочно психологическо и финансово подпомагане на жертви на насилие води до задълбочаване на травмата.

По-голямото обучение на медицинските работници в областта на травмата е един друг начин за стигане до нуждаещите се от психологическа, а не лекарска или лекарствена помощ.

Липсата на навлизане в случаите

Нахвърлени като боб са историите на различни хора – например на жената, родила три деца на улицата („така имах възможност да се измия под душ“). В кръвта на нейните новородени имало всякакви наркотични вещества. Виждаме я във филма здрава, преминала през тези изпитания и…. без никакъв разказ как се е случило оздравяването й, какво се е случило с децата й, кое е повлияло за благоприятното развитие.

По този начин филма се превръща в трейлър, дълъг 90 минути. Виждаме откъси от терапия, която не се обяснява нито по какъв начин, нито за колко време действа, нито какви са нейните ограничения. Дали е аналитична, дали е динамична, дали е преживелищна, не става ясно.

Сам по себе си, този филм е също така и трейлър към професионалните открития на неговия живот, посветен на изследване на травмата и нейните отражения в ежедневието. Виждаме, че Габор Мате работи в индивидуални и групови практики, но не и какви са основите, на които стои (травмата, ясно, но какво още?).

Психаделиците

За едни десетина минути Габор Мате говори за опита си с аяхуаска. В България има хора, които се занимават с тази практика, има и гостуващи терапевти от чужбина, доколкото знам от колеги, без да съм присъствала на тях. Преди години психотерапевта Петър Кралев написа книга по въпроса. Използването на психаделици не е нещо ново в терапевтичната практика. През 60те години в Калифорния много са се занимавали с темата и пробването на различни вещества, при това терапевти правят практиката с други терапевти, като някои от опитите са били успешни, като тази тенденция продължава и до момента, като имаме с ново засилване на търсенията в тази посока.

Сами по себе си те може би биха могли да бъдат приети за шорткът към несъзнаваното, но извинете, ако ще замразя ентусиазма ви – дори да са ефективни за един, не е сигурно как ще повлияят на друг. Да подходите консервативното не е винаги лошо решение. В търсене на себе си често тръгваме от София до Пазарджик през Варна, затова и да се представя този начин като едно „абсолютно“ решение като аяхуаска, гъби или каквото и да било, ми се струва опростенческо към сложността на материята на травмата, а и да не забравяме, една част от показаните хора са зависими така или иначе. Давайки зелен светофар оставяме възможност на търговците да влязат в храма и скоро да имаме психоактивни вещества, защото е „модерно“, а не защото ще помогнат на точно тези, които имат нужда и полза от това да видят света през техния ефект.

Плакатност

В Русия по време на 20те години и след това има много силна работа в областта на плаката – ясни послания, стегнат изказ и образ.

Така се почувствах в сцените със затворниците, които споделят травмата си. Декларативни, декламиращи и отсъствие на интимност, на споделяне в група от други хора. Те са на плацдарм, колцина от тях може да усетят духа на близостта на такова място, се питам? В тези сцени думата „травма“ е написана с големи букви…

Но работата с травмата е дълга, като роман, не е плакат. Няма лесно разрешение, а и след толкова години мислене, говорене и проучване не знаем детайлите на това защо се отразява по различен начин на различните хора. Знаем само, че дори когато се стигне до осъзнаване на травмата е възможно да дълго време да не се стигне до промяна на поведение, или дори изобщо може нито да се стигне нито до осъзнаване на травмата, нито дори до спиране на повтаряне на модели, дори и осмислени. И въпреки това, работата с травмата би имала ефект, дори да не е „Уау“, който ефект е възможен само с щампоаните и то в рекламите, след като е участвал най-добрия фризьор.

Надявам се филма да предизвика любопитството ви; да решите да проучите творчеството на Габор Мате и да прочетете книгите му; да изгледате дискусиите към филма; да говорите с терапевта си или да намерите такъв, на когото да споделите какво сте открили за себе си в темата за травмата.

И в края на този текст искам да напиша:

Бъдете внимателни и

отговорни

към себе си,

душите си,

пътя, по който

вървите и

скоростта,

с която го правите. 

Още по темата

Книгите на Габор Мате в Амазон

Интервю на Фрици Хорцман от организацията „Заворническо състрадание“ с Габор Мате

Психоделици и психотерапия

Вицът: един човек се похвалил, че смята бързо. Дали му задача: „Колко е 2760 по 53839?“ и той веднага, без да се замисли, отговорил: „7970798“. „Но това не е вярно!“, ахнали. „Но аз казах само, че смятам бързо“, припомнил им той.