Детелина Стаменова

Днес с Петя Дикова в Тази неделя по bTV говорихме за  случващото се в супермаркетите и съществуването на нещо, което се определя като „масова психоза“ върху олиото и бензина, въпреки че според мен е по-точно да го наречем „масова хистерия“.

При масова истерия хората от група започват да вярват, че може да се случи нещо опасно или страшно приемат, че заплахата е реална, защото чуват информация за това от няколко човека или защото отговаря на техния опит. По-възрастното поколение е живяло в периоди на липса на някои основни стоки – и тук като подобни са зимите на 1990; 1996-7, както и едни легендарни опашки за бензин, при която хората стояха с дни и километри, докато стигнат до колонките, се оказват запечатани в съзнанието. Вижте тук снимки от 1993 година в сайта „Изгубени в прехода“.

Поради заплашващата заблуда голяма група хора преживяват чувство на тревога, опасност и се разстройват, като решават да действат и да вземат това, което мислят за изключително нужно в момента, дори да е олио. Ирационално е и това, че се обявява промоция на тази стока в  момент, което допълнително събужда „ловното“ и ето как се стига до двоен подтик – изгодно е да се купи и може да го няма скоро, като в случая от вчера.

С други думи, заплахата, независимо дали е реална или въображаема, предизвиква колективна тревожност.  Хората, които изпитват страхове от липса на всяка една стока – включително и на тоалетна хартия преди две години, в живота си може да са много рационални и подредени хора, докато в случая за околните поведението им е необяснимо, сякаш са водени от неподвластна на разума емоция.

Ирационално ли е това поведение?

Хората са непрекъснато във вътрешен диалог между разума и… емоциите си. Последните две години бяха много трудни в емоционално отношение за много хора и автоматичната реакция при страх и тревожност е взимането на най-простото възможно решение – купувам, вместо обмислянето на случващото се, включително и въпроси и разсъждения като „имам ли нужда от толкова олио“ и „бензин, който се съхранява в туби повече губи качествата си, защото е летлив“.

Емоционалните реакции, когато се сме пред някакво решение или действие се изразява като ирационално поведение. И тук всички може да се сетим как ни е казвано – и не винаги сме го спазвали – „преди да направиш нещо, преброй до 100“.

Много зависи и как ни е представена едни информация, за да решим как да действаме. Повечето хора биха избрали да направят онова, което би им донесло 40% успех пред това, което би им дало 60% риск от неуспех, въпреки че двата израза практически означават едно и също.

С този въпрос се занимава както психологията, така и невронауката. Частта от мозъка, наречена амигдала контролира нашите емоции и има данни, че тези, при които префронталната кора – друга част на мозъка, има по-голяма мозъчна активност, са по-способни да изключат емоциите си. В този ред на мисли, всички сме склонни към ирационално поведение, само има разлика в броя случаи. Затова да осъзнаваме, че всички сме склонни към ирационално мислене – и поведение, е началото на това да имаме поне някакъв контрол върху него.

На български е издадена, но не виждам да е налична в онлайн книжарниците книгата „Придвидимо ирационални“ на Дан Ариели, който е ключов автор в изследване на ирационалното поведение на хората. Сайтът на Дан Ариели е в линка.

Купуване на… бъдеще

Когато си купуваме знаем, че имаме бъдеще. В свят на изненади, ти си подготвен. Но няма нужда от такова поведение – следващият, който види  празен рафт, ще си каже „о, има проблем“. Ако минете покрай няколко бензиностанции с много коли – и вие ще помислите какво не знаете или ще се изплашите, че резервоара ви е до средата. Това се случва заради настройките ни да взимаме решения на база получена информация, дори когато тя идва от грешни източници – какво имам предвид? Когато има недомлъвки, не вярваме на официалните източници на информация и разчитаме на „казано на ухо“ е много вероятно да си съставим картина, която да е базирана на информация, не задължително вярно. Затова и способността ни да отсяваме информационните източници е ключ за по-адекватно поведение. Решението може да бъде отстраняване – като не следвате или не четете или не слушате източници, чиято информация се оказва невярна, защото иначе попадате в капана на това да чуете нещо няколко пъти и то да стане „истина“ за вашите емоции.

.

Photo by RODNAE Productions from Pexels

Тръгването с камери към историята и поет като Петя Дубарова е смело начинание – можеш да разочароваш почитателите на поетесата, а тези, които не я познават да не разберат защо е с такъв статус, особено сред жените с набори от 60, 70 и 80.

Този филм е направил почти невъзможното:

събужда любопитството, без да е назидателен, ако не познаваш творчеството на поетесата;

разказва история за две момичета от различни епохи, без да прави твърде преки аналогии;

…и оставя следа като шкурка – не дава отговор на въпроса „защо“ към Дубарова, което е почтено към историята, но с разбиране и размисъл защо някой може да „остане завинаги на 17“ (ефемизъм за ранна смърт, в случая самоубийство) като в същото време не идеализира самоубийството, което е риск винаги, когато то е извършено от (известен) човек, когото харесваш или разбираш мотивите му, отчаянието срещу системата или просто си на негова страна.

В 90 минути имаме добре разказана история, актьори, звук и крайният резултат е отличен – събирайки пред екрана място и родители, и тийнейджъри, и всички по средата за повече от един разговор. Заслужава си да се гледа на голям екран – няма ефекти, но е „като на живо“.

Още по темата

Интервюто със сценаристката на филма Нели Димитрова, което ме убеди да гледам филма в първия уикенд

Стихове на Петя Дубарова в Словото

„Разбира се, може да се постави под въпрос дали думата за „щастлив“ (или „задоволен“) означава едно и също нещо на различни езици“, пише Ричард Лейард, но все пак, дори когато четем обяснението на камерунска дума, можем да се усмихнем и да си представим защо е възникнала.

Смята се, че има шест основни категории непреводими думи: положителни чувства, амбивалентни чувства, любов, социалност, характер и духовност, а модела на благосъстоянието зависи от чувствата, взаимоотношения и развитието, които покриват  основните начини, по които се преживяваме живота си, как ни влияят взаимоотношенията и как се развиваме.  Взаимоотношенията не са единственият фактор, който влияе върху благосъстоянието – другите са здравето, доходите, заетостта, дейностите и ценностите, но взаимоотношенията са най-важният фактор върху благосъстояните.

Photo by willsantt from Pexels

Решението на Столична община да призове гражданите “да не използват или поне да ограничат използването на фойерверки в тези празнични дни“, взриви вкупом будната фейсбук общественост, която използва момента да фокусира върху други проблеми на града – замърсяването с фини прахови частици например (което беше обект на колективен граждански иск и е неотложен въпрос с дългосрочно решение) и други – от състоянието на градския транспорт до миенето на улиците по принцип.

Омаловажаването на това добро предложение/решение е носи проблем, защото добрите практики следва да се подкрепят – а лошите – да бъдат под обществен натиск, докато не бъдат направени промени към по-добро.

Критикувам често състоянието на града, в който съм родена – на много естетически и технологични решения, качеството на ремонтите, административните неуредици и т.н., но напълно подкрепям политиката за ограничаване на пиротехнически средства и организирането на светлинно шоу от страна на общината.

От моя гледна точка трите големи проблема с фойерверките са основно три: това, че гърмежите плашат хора (и животни); това, че гърмежите са приятни, когато ти ги създаваш и това, че емпатията не достига в общества, потънали в кризи.

Проблем 1:

Гърмежите създават стрес в големи групи хора

Интензивните импулсни звуци, каквито са изстрелите и експлозиите са коварни поради кратката си продължителност. Те събуждат много примитивни реакции на страх, защото такива шумове обикновено вещаят проблеми. Оставяме темата фойерверките и припева „не може ли един ден в годината да си отпуснем душата“ и за илюстрация си припомняме някоя нощ и силен шум, който чуваме и как се чувстваме от него, преди още да сме анализирали откъде идва той. Някои от вас може да си спомнят сутрешния взрив в Челопечене, който се чу в София. Или звука от земетресението в Перник. Или всеки неочакван звук, който променя обичайната звукова среда – от счупен прозорц до изстрел.

Слухът е второто по важност сетиво. Реагираме чувствително по-силно на резки, високо и нискочестотни шумове, защото способността ни да различаваме шумовете има еволюционна ценност – затова е те са втори по важност за обработване в преценка за това дали средата носи опасност.  С основание звукът като предупредителен сигнал има специална роля и значение.

Доказано е, че шума повишава секрецията на хормони на стреса, също и при децата, като засега нямаме подробни и пълни данни за дозите, в които те могат да бъдат поети, заради което ограничаването на шума с висок интензитет, като превантивна мярка неговото намаляване води до по-добър живот. На всички. Да живеем в „умен град“ някой ден означава не само да е по-чист, но и да има по-малко замърсяване изобщо – включително и шумово.

Проблем 2:

Гърмежите създават радост в определени групи хора (и те не са малко)

Първите фойерверките са създадени преди две хиляди години в Китай и забавлението в тях се дължи на една странна стимулация на две сетива – контролирания звук и необикновените форми и цветове в небето. Цветовете, които виждаме, са необичайно  силни за това, с което е свикнал мозъка ни да асоциира небето – което ги прави толкова привлекателни и част от преживяването на необикновенност, на нещо, което и най-големия телевизионен екран не може да ти даде.

Когато си в центъра на празнуването и палиш фойерверките, тогава си „господар на преживяването“, т.е. си подготвен за силата на звука и само по себе си това ти носи радостна възбуда. Когато знаем за даден стрес, ние сме подготвени за него и това събужда в нас приятни усещания. Човекът, който запалва пиротехническото средство има контрол върху звука и светлината, което прави връзката страх-удоволствие контролиран от него, докато тези, които не знаят за идващия гръм, го преживяват като стрес. Например софийските хулигани, които мятат т.нар. „пиратки“ по възрастни жени и/или животни изпитват удоволствие както от шума, така и от удоволствието, че правят нещо нередно, така и от разбирането им, че тези в общия случай беззащитни или уязвими групи няма да ги накажат. Ок, вероятно там част от проблема е и онзи ген, който се проявава в по-малка част от хората и който ги прави по-„жадни“ за кортизол, но дали точно в тази ситуация останалите трябва да преглъщат пасивите?

Проблем 3

Намаляването на емпатията

В среда, в която „всеки сам си преценя“ ,да си загрижен за състоянието на другия е въпрос на личен избор, на емпатия и вътрешн доброта. Основните уязвими групи от внезапни шумове са деца, хронично болните и по-възрастни хора. Чувствителността към шум може да се дължи на стрес (включително и преживяна катастрофа наскоро), има силен генетичен компонент или да е свързано с някаква хронична болка, с която другия живее в момента. Това страдание може и да не е болка в тялото, а да е болка на душата – такива са хората с тревожности; тези, които са преживели трудности последните години и са „нервни“;  хора с психични заболявания (например шизофрения или аутизъм) и да, новородените, които още има да научават за света, в който се намират и четат сигналите по-силно отколкото нас, хората с повече преживени дни.

Едно допълнително уточнение – някои хора нямат представа, че тези шумове ги напрягат, защото така е прието – празнува се Нова година; джангър; „у-а“, както се казва напоследък – обаче на следващия ден травмата от този звуков стрес изплува – дали ще е през скарване с близките; усещане „нещо не ми е наред“; непредизвикан плач или труден сън – вариантите са много. Някакво решение е, когато планирате фойерверки просто да кажете на съседите си, така че да знаят какво се случва. Въпреки че продаваните в България пиротехнически средства трябва да издават до 120 dB, субективното преживяване е за „внезапен шум“, т.е. ако предупредите околните няма да е толкова изненадващ=стресиращ.

Дали нещо ще се промени? Няма причина да не го поискаме поне – и да разберем какво ни забавлява във фойерверките и как да постигнем същото или подобно удоволствие по друг начин. Оказа се например, че се продават у нас безшумни фойерверки – само остава да бъдат поискани от клиентите. Допреди десетина години пешеходните пътеки бяха нещо като оцветени улици – малцина даваха път на пешеходците – а сега не е така.

Само преди 20 години слагащите си предпазен колан в автомобилите бяха приемани за нещо като хипохондрици. Една приятелка ми каза: „да, ама с предпазния колан пазиш себе си, затова ще е трудно с шумовете“. Но според мен причината е, че много хора не могат да си представят, че тяхното забавление не е проблем за само животните, но и хора, които познаваме и за които можем да направим това да бъдем по-тихи.

Ясно е, че традиция на 2,000 години не съществува случайно – и затова да я направим добра за всички е постижима цел за новата година.

Надявам се след това заявено намерение за ограничаване на внезапните градски шумове, Столична община също така да пристъпи към забраната на раздиращи тишината ревове на мотори и автомобили на територията на града, което ще има ефект върху всички засегнати групи в останалите 364 дни.

Още по темата

Статус във фейсбук на кмета на София (29 декември 2021)

Градът в Китай, в който се смята, че са се „родили“ фойерверките е Лиуянг и до момента се смята за място, където любителите на светлинно шоу трябва да отидат – кратък филм на CGTN за Пролетния фестивал

Забрани и ограничения към фойерверките по света (към 2017)

За това какво представлява дневника „РАЗниМисли“ при Теодора Симова в „По-полека“ по Дарик Радио в края на разговора ни, в който основната тема беше ковид, онлайн обучението, но имаше много топлота и приемане – точно каквото ни е нужно не само в момента, но и винаги.

Photo by Anthony Shkraba from Pexels

Въпросът на сайта Bg-mamma: „Какъв е вашият най-простичък съвет за справяне с трудни ситуации, със състояния на стрес, гняв, безнадеждност? Има ли някакъв универсален похват, с който човек може сам сравнително бързо да си помогне?“

Воденето на записки, под формата на дневник, е един от ефективните и лесни начини за преминаване на трудни периоди. Времето, което човек отделя за това да мисли и намира точните думи, да проследява мислите и действията си, ражда идеи за това какво е най-добре да направи, както да може да се върне назад във времето, за да види как се е чувствал (понякога забравяме или украсяваме). Това е вид медитация дори. В момента с издателство Сиела подготвяме издаването на такъв дневник през месец ноември, който ще дава възможност да се правят такива бележки“

Целият материал е в линка по-долу

Психологът Детелина Стаменова: Здравната криза засили разделението у нас

Наблюденията ми за засилващо се профанизиране на духовното ме изпълват с тихо съжаление. На рояци изскачат хора, които са като търговците в храма от библейския разказ. Между цитати (понякога цитират и самите себе си) и категорични изявления, те стоят стабилно в своето самочувствие на авторитети и последна инстанция, увличайки онези, които имат нужда някой да им даде „правилен отговор“, да ги надъха, че са най-добрите каквито са и по този начин да спре възможността им за личен растеж. Така накърнения детски нарцисизъм на техните последователи става основа на зависимостта им от нови курсове, учебни семинари и т.н., защото за пръв път от дълго време тези хора се чувстват приети.

Духовното се превърна в последните 20 години в голяма машина за пари, но също така и в капан за наивници. Какво се продава? Индулгенция, че си по-добър от другите, че си по-извисен, по-специален.

В началото на 90те политическият елит внезапно се оправослави, т.е. по големите празници бутаницата в Александър Невски беше огромна. Тогава, като ефект на дълго ограничаваната религия, хората се юрнаха към нейното материално изражение – икони, медальони и т.н. Има щраусови яйца с лика на Богородица.

Тези предмети са много по-лесни за почитане, особено от злато, отколкото ежедневното съблюдаване на религиозни правила. Какво ще каже „Началника“ (разбирайте Бог) е типичното изразяване на тази удобна духовност, при която за всеки случай и там да оставим няколко кръста, дано хване дикиш.

Мина време. Появи се самодивско-народното течение, понякога в комбинация на Акашови записи, индиански вещества, граф Калиостро и дилетантско стихоплетство. Как щях да забравя ангелите и нумерологията! Избуяват и плевелите на псевдопсихотерапия или терапевтични практики, при която със сериозен и кротък тон последователите са сугестирани в една или друга травма или невроза на техния учител/терапевт/гуру. Във времена на обща несигурност даващите сигурни и твърди отговори са най-ценени – такива сме хората.

Това е нормална тенденция навсякъде по света – хората обичат хубавите опаковки и лесните решения във всичко. Но все пак искам да кажа да внимавате на кого давате душите си, да бъдете отговорни към себе си. Има няколко въпроса, които сте в правото си да зададете, когато решите да влезете в терапевтични отношения, особено пък за крехки теми като семейните Ви отношения или собственото Ви самочувствие: какво е завършил терапевта Ви, колко години е продължило обучението му, има ли право да работи с индивидуални лица или групи. Тридневен курс в Родопите е несериозно, поне за мен.

Удобната духовност ви заблуждава, че правите нещо в своя духовен аспект – напротив, тя ви пречи да се развивате, защото дава лесни отговори, мигновени решения и фалшива сигурност за бъдещето, вместо да се впуснете в дълбокото на себе си, ако имате желание. Ако нямате, абонамент за HBO например ще ви даде повече знания за околните през творците, които създават изкуство, базирано на човешките отношения. Гледали ли сте „Психотерапия“ например?

.

Photo by Jonas Ferlin from Pexels

Габор Мате е важна фигура в областта на зависимостите и травмата. Лекар по образование, той започва да се занимава с темата за зависимостите и е от силната канадска мисъл за работа с психосоматиката, към която ще сложа и Лиз Бурбо. Една от книгите му е издадена на български, чака се и нова през 2022. Но да се надяваме, че през 2021 ще държим преведени в ръцете си другите книги (има читателски лист в края на текста).

Актуалният филм с негово участие – Мъдростта на травмата – може да се гледа както на прожекции в София, в Дома на киното (10-15 юли 2021), така и по други канали. Той е част от един по-голям проект, който беше рекламиран онлайн и включваше дискусии по темата с няколко терапевта с добро име (Питър Левин и Естер Перел).

Филмът ме остави със смесени чувства – от една страна да се говори за травмите е ключово за разбирането им, превръщането им в обществена тема, но друга мисля, че точно Габор Мате би могъл да ни въведе в темата по-добре, заради опита, вдъхновението и експертизата му.

В този пост ще опиша онова, което ме смущава в крайния резултат, приемайки, че това, което получаваме е най-доброто, на което е бил способен целия екип зад проекта.

Ще започна с позитивното: дава се смляна информация за разнообразието на ефекта от всеки различен тип травма.

Травмата може да засегне всеки от нас (независимо от пол, раса, социално положение) и по уникален за всеки от нас начин (здраве, избори, поведение, усещане в себе си и за себе си).

Травмата може да е събитие, поредица от събитие или да се предава в семейството чрез типове поведения. Може да е несъзнавана, може човек да си спомня събитието или периода, в който тя се е случвала.

Травмата на един човек може да е повече от една. Например да е комбинация от от изоставяне и насилие.

Травмите влияят по различни начини и някои от тях са показани във филма.

В самото начало на филма се отбелязва от Габор Мате, че „има мъдрост в травмата. Когато осъзнаем, че травматичните ни реакции и отпечатъци всъщност не са нашата същност и можем да ги отработим и чак тогава да станем себе си“.

Дават се  примери на различни хора, включително и психотерапевтични сесии и групова терапия, в която участниците споделят съкровени преживявания или части от личната си история. Към това има добавен опита на специалисти и активисти (работещи със затворници, бездомни, зависими), базирани на неговите схващания.

Допуснати сме до неговата лична история, което много терапевти не правят по методологични съображения, до семейството му и до персоналната му травма (преживял Холокоста като бебе, травма на изоставяне). Филмът не е дидактичен, а се разлива по онзи нетфликс начин, който е като уикипедия – хем получаваш знание, хем оставаш на нивото на образован дилетант, ако не се заровиш в темата.

Дотук добре, но някъде там започва да ми е неловко, смесените чувства да преобладават по следните причини:

Травмата, представена като поп-култура, лесно смилаем продукт

Спомняте ли си „Тайната“ на Ронда Бърн? Изпипан до последното изречение, тези книга и филм накара много хора да повярват, че позитивното мислене е ключето, което са търсили един цяяяяяял живот. Дали повечето от почитателите му още го пазят? Или дали го пъхат още във всяка брава?

Твърде общото, дори повърхностно, представяне на въпроса за травмата крие риска от олекотяване на темата. Травмата има своето обяснение във филма (дори с режисьорското решение с бебето, tabula rasa), но липсата на дълбочина във филма – и даването на повече широчината на проблема би могло да доведе да влезе в масовата култура и да започне да бъде безогледно и навсякъде използване като термин-обяснение, един вид съвременна индулгенция за симптоми, поведения и т.н.. Профанизирането на темата би имало негативни последици, най-вече в това, че ще бъде използвана за оправдание на поведение, не като за основа за начало на личен растеж и срещането й в защитената среда, която разговора със специалист в областта на менталното здраве може да даде (целият спектър от консултант, през психотерапевти до психиатър).

Отсъства ролята на Процеса

Има един коуч, Тони Робинс, който „хаква“ живота на всеки, който реши да се заеме с него, с правила за успех, общо 11 на брой. Прави голямо шоу на семинарите си и отделя на всякакви проблеми до час, решавайки ги с лекота. Сещам се за един виц по повода, ще го сложа накрая. Повечето терапевти според мен могат да получат или жлъчна, или бъбречна, или нервна криза, ако ги вържете да го гледат.

Във филма Мъдростта на травмата виждам като несполучливо режисьорско решение да се показва колко леко се стига до прозренията (инсайтите). В по-голяма част от случаите, всеки инсайт е въпрос на дълъг процес преди достигането му, болезнено е докосването на травмата и минава доста време и криволичения преди човек да стъпи спокойно върху инсайните, които придобива.

„Отивам на терапевт и веднага стигам до инсайт“ е концепция невярна и вредна, защото премества отговорността за стигането до точката на промяната в терапевта, а не в процеса между две автентични фигури – на пациента и на терапевта. В този филм Мате е един суперпсихогерой, който успява бързо, убедено и силно да стигне до сърцето/сърцевината на всеки проблем.

В реалността, каквато аз я виждам, терапевтичния процес е дълъг, комплициран и криволичещ. Той зависи от ресурсите на пациента и терапевта. Веднъж започнал, този процес може да продължи цял живот, защото отивайки на терапия, откривайки травмата си, изследвайки я, можем да се надяваме, че ще последва промяна в човека и той ще продължи да търси нейното отражение върху себе си – сам или със специалист месеци, години, а понякога и цял живот.

По ключовата ос проблем-решение

Мате и другите участници, например Фрици Хорцман (основател на „Затворническо състрадание“) подсказват част от възможните оси на решение на въпроса с травмата – нуждата от подпомагате на социална работа, от добре функциониращи здравни и правни системи в различните общества. Но не наблягат на тях. Например въпроса, който се разглежда с американските затвори (във филма е споменат конкретно казуса с Калифорния) е тема на обществен дебат в САЩ. Един силен пример е а филма 13th на Ана Дьоверне в Netflix и последвалия разговор с Опра Уинфри също на контекста на точто тази държава. С това искам да посоча, че освен личната травма има и социални и исторически причини, които, ако не бъдат променени, никаква терапия не може да има ефект. В тази тема се появява и риска да се плъзнем по плоскостта, че решението е лесно  – затворниците се терапевтират и хоп, имаме решение!

А дали не е въпроса обществените системи да бъдат изследвани и променяни така че да се намали риска от травми, базирани на липсата на услови, неравенство и бедност. Бедността е травма. Липсата на възможност за ефективно дългосрочно психологическо и финансово подпомагане на жертви на насилие води до задълбочаване на травмата.

По-голямото обучение на медицинските работници в областта на травмата е един друг начин за стигане до нуждаещите се от психологическа, а не лекарска или лекарствена помощ.

Липсата на навлизане в случаите

Нахвърлени като боб са историите на различни хора – например на жената, родила три деца на улицата („така имах възможност да се измия под душ“). В кръвта на нейните новородени имало всякакви наркотични вещества. Виждаме я във филма здрава, преминала през тези изпитания и…. без никакъв разказ как се е случило оздравяването й, какво се е случило с децата й, кое е повлияло за благоприятното развитие.

По този начин филма се превръща в трейлър, дълъг 90 минути. Виждаме откъси от терапия, която не се обяснява нито по какъв начин, нито за колко време действа, нито какви са нейните ограничения. Дали е аналитична, дали е динамична, дали е преживелищна, не става ясно.

Сам по себе си, този филм е също така и трейлър към професионалните открития на неговия живот, посветен на изследване на травмата и нейните отражения в ежедневието. Виждаме, че Габор Мате работи в индивидуални и групови практики, но не и какви са основите, на които стои (травмата, ясно, но какво още?).

Психаделиците

За едни десетина минути Габор Мате говори за опита си с аяхуаска. В България има хора, които се занимават с тази практика, има и гостуващи терапевти от чужбина, доколкото знам от колеги, без да съм присъствала на тях. Преди години психотерапевта Петър Кралев написа книга по въпроса. Използването на психаделици не е нещо ново в терапевтичната практика. През 60те години в Калифорния много са се занимавали с темата и пробването на различни вещества, при това терапевти правят практиката с други терапевти, като някои от опитите са били успешни, като тази тенденция продължава и до момента, като имаме с ново засилване на търсенията в тази посока.

Сами по себе си те може би биха могли да бъдат приети за шорткът към несъзнаваното, но извинете, ако ще замразя ентусиазма ви – дори да са ефективни за един, не е сигурно как ще повлияят на друг. Да подходите консервативното не е винаги лошо решение. В търсене на себе си често тръгваме от София до Пазарджик през Варна, затова и да се представя този начин като едно „абсолютно“ решение като аяхуаска, гъби или каквото и да било, ми се струва опростенческо към сложността на материята на травмата, а и да не забравяме, една част от показаните хора са зависими така или иначе. Давайки зелен светофар оставяме възможност на търговците да влязат в храма и скоро да имаме психоактивни вещества, защото е „модерно“, а не защото ще помогнат на точно тези, които имат нужда и полза от това да видят света през техния ефект.

Плакатност

В Русия по време на 20те години и след това има много силна работа в областта на плаката – ясни послания, стегнат изказ и образ.

Така се почувствах в сцените със затворниците, които споделят травмата си. Декларативни, декламиращи и отсъствие на интимност, на споделяне в група от други хора. Те са на плацдарм, колцина от тях може да усетят духа на близостта на такова място, се питам? В тези сцени думата „травма“ е написана с големи букви…

Но работата с травмата е дълга, като роман, не е плакат. Няма лесно разрешение, а и след толкова години мислене, говорене и проучване не знаем детайлите на това защо се отразява по различен начин на различните хора. Знаем само, че дори когато се стигне до осъзнаване на травмата е възможно да дълго време да не се стигне до промяна на поведение, или дори изобщо може нито да се стигне нито до осъзнаване на травмата, нито дори до спиране на повтаряне на модели, дори и осмислени. И въпреки това, работата с травмата би имала ефект, дори да не е „Уау“, който ефект е възможен само с щампоаните и то в рекламите, след като е участвал най-добрия фризьор.

Надявам се филма да предизвика любопитството ви; да решите да проучите творчеството на Габор Мате и да прочетете книгите му; да изгледате дискусиите към филма; да говорите с терапевта си или да намерите такъв, на когото да споделите какво сте открили за себе си в темата за травмата.

И в края на този текст искам да напиша:

Бъдете внимателни и

отговорни

към себе си,

душите си,

пътя, по който

вървите и

скоростта,

с която го правите. 

Още по темата

Книгите на Габор Мате в Амазон

Интервю на Фрици Хорцман от организацията „Заворническо състрадание“ с Габор Мате

Психоделици и психотерапия

Вицът: един човек се похвалил, че смята бързо. Дали му задача: „Колко е 2760 по 53839?“ и той веднага, без да се замисли, отговорил: „7970798“. „Но това не е вярно!“, ахнали. „Но аз казах само, че смятам бързо“, припомнил им той.

В списъка ми с филми, които са „за гледане“ дълго време престоя „Наим“. Един ден се запитах защо го не го пускам, нито го махам от списъка. И тогава беше момента, в който го пуснах. Изглежда стоеше там, защото засяга болезнената тема за

Възродителния процес.

Изключително срамна и бездушна постъпка на българско държавно ръководство, което сменя имената на българи, родени с мохамедански имена с други, непожелани от тях, насилствено и това разделя страната. Въпросът е голям и има толкова много са засегнати, а родените след събитията трудно може да си представят мащаба на случилото се, а влиянието върху българската политическа сцена е видима.

Разказът е за живота на Наим Сюлейманоглу, феноменален щангист с над 20 световни рекорда, национален състезател на България (по времената на Народната Република) и Турция. Той „бяга“, т.е. напуска по време на Студената война България по време на състезание в чужбина и след това се състезава за Турция. Любопитен факт, който разбрах сега, докато пиша поста е, че Република Турция е платила на правителството на Тодор Живков голяма сума, за да участва Сюлейманоглу като техен национален състезател за олимпиадата в Сеул през 1988 година, заради правилата за картотекиране на състезатели, като сумата варира между 1 и 7 милиона долара в различни източници (Guardian и Novinite.com)

В това нежелание и до голяма степен невъзможност да се говори по въпроса за смяната на имената и последвалото изселване от хората, които са били живи по това време, може да се предполага за дълбочината на националната травма, каквато е това събитие.

А този филм е добър, защото може да е повод за разговор. Сниман в България и с много български актьори, би било добре да бъде пуснат и по национална телевизии, не само да в Netflix, за да провокира лични разговори за случилото се преди 35 години. То е там – не само в книгите на историците, но и в личните ни истории.

В материала на Златко Енев в Маргиналия много точно е посочено, че „преработването на миналото е комплекс от целенасочени политики на паметта, чиято крайна цел е да се установи такъв вид обществен климат, при който повторението на травматичното минало да стане или невъзможно, или поне много слабо вероятно“.

Във филма има няколко неща, които не мога да пропусна.

Не намерих никъде реч на Сюлейманоглу пред ООН, каквато е показана във филма, но час след публикацията получих линк към нея, гласът е на Наим Сюлейманоглу със снимки от този исторически период, YouTube, благодаря на Мария Чалиева, а началото на речта му е: „Може да загубите дома си, работата си, дори близките си, но последното нещо, което човек може да загуби в живота си, е неговата самоличност. Имената на два милиона турци, живеещи в България, бяха променени. Те бяха измъчвани и преследвани. Единствено е желанието ни е да се радваме на универсални човешки права като всеки гражданин на света…“.

Снимка от срещата с Роналд Рейгън няма, въпреки че е спомената в няколко източника. Бил е корица на списание Time.

Стефан Топуров, който е показан като спортен противник, е български щангист, който пръв е вдигнал три пъти собственото си тегло и също заслужава уважение за успеха си (Москва 1983, видео). В този линк, по средата на текста може да прочетете негови думи за приятелството му със Сюлейманоглу. На друго място (линк), той коментира филма Наим така: „Много политика, малко спорт. Направили са грешка с промяната на имената. Но има грешка, има и прошка. Можеше по-важни работи да се дадат в този филм като втората олимпийска титла на Наим, третата олимпийска титла. Имаше постижения, които са по-значими“.

„Наим“ обаче не е спортен филм, това е филм за политиката, която е готова винаги, когато има възможност е склонна да потъпче правата на отделния гражданин или цели групи от хора. И колкото се опитваме да забравим това, толкова повече ще бъдат намирани начини те да бъдат нарушавани.

Още по темата 

История.бг – епизод „Голямата екскурзия“

Христо Христов в десебеге

Страница в Памет.бг

Материал на Татяна Ваксберг в DW

Галерия със снимки от спортната кариера на Сюлейманоглу (в турски сайт)

Съобщението за смъртта на Наим Сюлейманоглу в NY Times и животоописание

Иван Абаджиев и спомени за Наим в това интервю и Наим Сюлеюманоглу за Иван Абаджиев в друго

Причината за този пост е и в това, че пролетта е сезона на самоубийствата, а след тази година на извънредно положение, в която мнозина са в необичайно психично поле на преживявания, които никой от нас не е имал – живот в изолация, а често и тревожност, както и онази „екранна самота“, която работата онлайн ни дава. Още нещо – разпространението на симптомите на депресия се е утроило в САЩ по време на пандемията на COVID-19 по данни от септември 2020 г., публикувани в JAMA Network Open.

Да си „депресиран“ не означава днес да не си във форма или просто да ти отпаднало или да се чувстваш „не добре“. Само че и да си в депресия има много различни лица, които не винаги отговарят на образа, който повечето хора имат за тази, най-често срещана форма на психичен проблем. И доколкото до 30% от хората в зряла възраст имат поне един депресивен епизод в живота си, а признаците за проявата й могат да бъдат прикрити и да останат дълго време незабелязани – а да се проявяват като физически болести и симптоми, злоупотреба с алкохол и други зависимости или дори да останат неразпознати…

Депресията по-често се установява при жените, като причината е, че при мъжете тя се проявява по различен начин понякога. Един мъж с депресия може да се опитва да отрича как се чувства и вместо да е тъжен например, да отиде в агресивно поведение или гневни изблици – или злоупотреба с алкохол, или дори свръхзаетост с екстремни спортове. Неразбирането на тези прояви на депресията има своята смъртоносна страна – мъжете умират от самоубийство в пъти по-често от жените.

Депресиите си приличат…

…но далеч не са с еднакви прояви – състоянието може да се проявява различно, а симптомите могат постепенно да преминават от безобидни – като например да изберете да останете вкъщи, за да гледате телевизия, вместо да излезете на разходка с приятел, до по-тежки, като например да не ви се става от леглото цял ден. При някои хора може да не се развива бавно, а от обичайното си състояние да влязат за по-кратко време в тежък депресивен епизод, като симптомите на оттегляне и липса на интерес към живота стават обезпокоителни, ако човек прояви повече от един симптом или продължава да е в такова, необичайно състояние повече от две седмици.

Депресираните хора може и да не изглеждат депресирани.

Някои хора могат да изглеждат „добре“, но вътре се борят със симптомите й.

Първите признаци на депресия са трайното понижено настроение, загуба на интерес към занимания, които преди са били приятни, и прекомерна вина или чувство на безполезност, може да служи като „предупредителни знаци“ за настъпващ депресивен епизод. Освен това, изследванията показват, че човек може да изпита други ранни симптоми, които показват появата на депресия, известна като продром, през дните, седмиците или месеците преди да изпадне в депресия. Такива са затруднената концентрация, умората и неясно усещане за емоционален дискомфорт, което може да се опише като „нещо не е наред“.

Прояви на депресия, различни от „никакво ми е“

Умора, свърх-умора и нагоре. Над 90% от хората с депресия се чувстват свръхизморени, но това няма нищо общо с това да си уморен – в случая говорим за тотална умора „не мога да стана от леглото“ умора.

Усмихната депресия. Понякога тайната депресия се нарича „усмихната“, защото тези, които живеят с нея, въпреки че са за театъра „Сълза“, носят маската на „Смях“ и в момента, в който решат да се покажат по истинското си лице виждате тъгата, безнадежността и самотата.

Отхвърляне на срещи с близки. По време на депресивни състояние човек хем иска, хем няма сили да се среща с някого. Това оттегляне от живота е класически признак на депресия при жените и мъжете. Липсата на интерес към занимания, които човек е харесвал преди това, е от първите неща, които правят впечатление на близките.

Проблеми със съня. Ако спите необичайно много, вероятно се случва с вас нещо. Когато имате депресия хората често спят, когато трябва да са будни, и са будни, когато трябва да спят. Но не само прекомерният сън може да сигнализира за депресия; безсънието или затрудненото сън също може да бъде симптом – и това е, който може да е по-често срещан сред мъжете.

Трудно взимане на решения. Депресията забавя когницията, т.е. човек не може да реши дали иска мляко или не с кафето, сега или след малко да напише мейл, да вдигне или да не вдигне телефона и усещането е на парализа в ежедневието…

Чувство за вина. Извиняването за всичко, чувството, че непрекъснато сте виновни за нещо случило се или не случило се или мисълта, че някой ви обвинява за неща, дори минали преди години.

Раздразнителност. Депресираните често се ядосват на всичко и са враждебни към познати и непознати (вижте „Човек на име Уве“ на Бакман). Макар това да не е топ симптом на депресията, все пак за много хора, особено мъже, това е начин на проявата й. Понякога раздразнителността – при която околните ходят на пръсти около човек – не е заради стреса – има вероятност под нея да има много мрак, като понякога този симптом дава сигнал и че тя се дълготрайна.

Чаши в плюс безкрайност. Общуването между пиене на алкохол и депресия е напоително. Някои пият, за да не им е тъжно и тежко, а при други пиенето води до тежкото, до депресивен епизод. Това се нарича „депресия, предизвикана от вещества“. При дългосрочни проучване е установено, че при мъже с проблеми с алкохола почти една трета от съобщените депресивни епизоди се наблюдават само по време на пристъпи на обилно пиянство.

Страдащото тяло. Тъй като тялото и умът са свързани, депресията може да започне да се проявява и по физически начини, които са устойчиви на лечение, като постоянно главоболие, храносмилателни проблеми или необяснима физическа болка в областта на гърба, ставите и крайниците. Общата връзка между болката и депресията е неврологичните пътища и колкото по-тежки или болезнени са физическите симптоми, толкова по-тежка е депресията. Т.е. ако усещате болки в гърба, шията или други източници на болка по-често, не отхвърляйте и варианта това да е и депресия. Общите болки без ясна физическа причина могат да бъдат симптоми на депресия  – включително и свиването в корема и проблемите с червата. Депресията е силно свързана с дисбаланса на червата. Разнообразната диета, включваща пробиотици и пребиотици, може да играе роля в управлението на депресията, въпреки че са необходими повече изследвания (данни от 2020)

Промени в либидото. Има няколко причини, поради които то спада – общата загуба на интерес към занимания, които носят удоволствие; умората и ниските нива на енергия; занижената самооцека.

Промяна в апетита. Някои хора преяждат, когато са депресирани или притеснени, но при някои може и да се спре храненето. Бързата загуба на тегло или увеличаване на теглото (промяна с повече от 5% от телесното тегло за един месец) е свързана с депресия. Депресията може или да повиши апетита ви до точката, в която рядко се чувствате гладен, но може и да ви накара да преяждате.

Неспазване на личната хигиена. Депресията може да повлияе на ежедневието, дори до степен на занемаряване на външния вид – миене на тяло и коса, носене на мръсни дрехи и липса на контакт с четката за зъби – и това са сериозни симптоми.

Ако вие се разпознавате в посочените симптоми

Потърсете контакт със специалист – било лекар или терапевт, но преди да го направите вероятно ще трябва да изхвърлите нагласата „сам/а ще се оправя“. Депресията е болест, а човек не си оперира сам сърцето, когато има нужда от байпас например. Същото е.

Ако вие сте близък на човек със симптоми на депресия

Насърчавайте го да потърси професионална помощ. Съществуват и безплатни платформи (психотерапията не се поема от Здравната каса), както и различни по опит, образование и опит психотерапевти. За целта е важно да се стараете да се държите мило със своя близък, без да го притискате, обвинявате или обиждате, защото това само засилва състоянието му и му дайте доказателства, че ще подкрепите лечението му – било с информация или контакти. Основната дума е такт, но ако близкия ви се държи като човек в криза – важно е да се обадите на лекар.

Какво предизвиква депресията?

Рисковете са по-големи, когато човек е преминал през стресиращо събитие наскоро (2020 можем да приемем за стресиращо скорошно събиe); което може да е и смърт на близък, и собствено заболяване или друга травма; раздяла с партньор; фактор за депресия е и и ако човек е имал депресия в миналото; или ако член на близко семейство е бил в депресия, но понякога депресията се развива без очевидна причина. Генетичната предразположеност към депресия има (около 37%, данни от 2018), но не винаги е единственият фактор.

Лечение на депресията

Психиатрите предлагат като възможност лекарства, психотерапевтите предлагат терапия като друг подход, понякога в съчетание на лекарства, понякога без тях е психотерапията. Какво може да направите сами? Физическо движение и правилно хранене за подобряване на процесите в тялото. Ролята на физическата активност е голяма. Стремете се към поне 30 минути физическа активност през повечето дни, защото упражненията могат да помогнет за справяне с депресията, защото те подобряват настроението чрез стимулиране на естествените съединения в тялото, които могат да ви накарат да се чувствате по-добре. Проучване, публикувано през октомври 2017 г. в American Journal of Psychiatry, установява, че дори един час физическа активност всяка седмица е свързан с 12 процента по-ниска честота на депресия. Преминете на хранителен режим за повишаване на настроението, което включва намаляване на приема на храни, които могат да повлияят неблагоприятно на настроението ви като кофеин, алкохол, транс-мазнини, захар и рафинирани въглехидрати. И увеличете хранителните вещества, повишаващи настроението, като Омега-3 мастни киселини. В същото време може също така да опитате да намалявате стреса чрез медитация, дълбоки дихателни упражнения или йога; да подобрявате  самооценката си чрез положителни утвърждeния (потърсете повече за Луиз Хей).

При лека до умерена депресия психотерапията и промените в начина на живот се считат за първа линия на справяне и промяна в състояние; при умерена до тежка депресия обаче комбинацията от терапия и лекарства често е по-успешна.

Ефективното лечение на депресия често включва консултация с терапевт, който може да ви предостави инструменти за лечение на депресия от различни ъгли и да ви мотивира да предприемете необходимите действия. Терапията може също да ви предложи умения и прозрения, за да предотвратите връщането на депресията.

Лекарствата може да са и наложителни крачки, ако се чувствате суицидни или прибягвате към някакви форми на насилие. Но макар че може да помогне за облекчаване на симптомите на депресия при някои хора, това не е дългосрочно решение. Той също така идва със странични ефекти и други недостатъци, така че е важно да научите всички факти, за да вземете информирано решение по въпроса.

.