Страхът да се храниш

В този блог, а и на много места, е по-често да се срещнете с мнението на специалисти, родители и приятели за хранителните разстройства. Сравнително рядко е да се попадне на разказа на възстановен след анорексия, който е в дълга ремисия и физически, и психически показва, че е надживял този момент от живота си. Табита Фарар разказа своите мисли по въпроса наскоро и с нейното изрично разрешение ги публикувам. Накратко за нея : тя работи като директор маркетинг в софтуерен стартъп и е боледувала от анорексия, заради което работи в областта на хранителните разстройства като активист. В момента пише книга за пътуването сикъм храната, която ще носи името Love Fat. Публикувам този текст на български с изричното съгласие на авторката.

Бих спорила с Табита по отношение на втората част – за преодоляването на страха (мисля, че трябва да бъде търсен по-дълбоко и аналитично), но животът нали е и това – чужди мнения, с които имаме право да не сме съгласни, но да приемаме – и ако нейните думи са в нечия помощ – това е достатъчно за мен и за целите на този блог.

––

Мразех да съм твърде слаба.

Мразех, че ако излизах от вкъщи, учениците ми крещяха „слабо чудовище“, когато минавах покрай тях.

Мразех, че не мога да седна без да ме заболи.

Исках да кача килограми.

Но,

Се страхувах да кача килограми, и

се страхувах да се храня дори още повече.

Яздех кон с височина 177 см, който беше “необязден”. Това беше общо взето извинението, което се даваше, че хвърляше на секундата всеки, който седнеше върху него, при старта на всяка езда. Имаше си страх около него. Знаех, че в момента, в който сложа крак в стремената ще лудува в градината и вероятно ще се приземя с лице в чакъла. Но този тип страх никога не ме е спирал да правя каквото и да било. Този тип страх беше забавен. Харесвах уссещането от страх, фокусиране, цел… и гордост. Харесвах, че не ме е страх да се кача върху този кон.

Когато бях на 16, преди да се разболея, всичко, което исках в живота си беше да  съм професионален ездач. Всичко, което исках беше да яздя на най-големите международни надбягвания. Майка ми принципно отказваше да идва изобщо и да гледа как яздя, тъй като страха й, че мога да падна и беше в повече. Би било лъжа да кажа, че никога не ме е било страх, когато яздех – имах няколко много тежки падания, няколко пъти конят падаше върху мен, имах фрактура на гърба от от конски къч; и бях изритана с копито в гърдите толкова силно, че имам  вдлъбване — но страха никога не ме спирал да направя каквото и да било.

Никога страхът не е имал сила над мен както беше страха от храната, когато се възстановявах от анорексия.

Това е „какво става тук бе“ страх. Един парализиращ страх, замъгляващ съзнанието, неподлежащ на преговори, изнеси-ме-от-тук-преди-да-ударя-някого тип страх.

Ако ми предложеха повече храна, често реагирам като че ли заплашват живота ми. Бих изпаднала в ярост към всеки, осмелил се да ми препоръча да ям повече. Спомням си как веднъж, в началото на нашата връзка, Мат беше решил, че ще е сладко да ми подава хрускави неща в устата, докато гледаме телевизия. Това почти щеше да доведе до край на връзката ни. (В днешни дни обича някой да ми подава нещо за хрупкане, докато лежа на дивана, но мисля, но тогава провалих преживяването!)

За много от нас, страхът, който изпитваме когато се срещаме с повече хранене – въпреки присъствието или отсъствието да качим килограми — е смазващ. И разрушителен. Добрата новина е, че може да се тренирате да надмогнеш този страх. Фокусирайте се върху действието, което има нужда да направите и работете на блокирането на чувствата – страховете – които заобикалят това действие. Да, току що ви казах да блокирате своя страх. Да, разбирам, че това е полярно различно от това, което повечето терапевти съветват. Страхът, който усещате е неуместен и силен. Ако се ровите в него няма да стигнете далеч. Вярвайте ми, опитвала съм и никога не проработи. Ключът е да удушите страха до момента, в който може да го управлявате така че да може да направите това, което трябва да направите: да ядете повече храна.

Да се научите да игнорирате страха си е нещо, което смятам, че е нужно умение във възстановяването от анорексия. Не трябва да го разпакетирате и изследвате. Имате ирационален страх от хранене и единственият начин, за да докажете това на ума си. Страхът няма нужда да бъде анализиран, защото продължавате да давате на мозъка си информация, че храненето е повече от нещо, за което не си струва да се тревожите. Когато ядете повече храна, вие окабелявате отново мозъка си.

 Защо повече храна е заплаха?

Никога не съм имала голям проблем с яденето на едно и също нещо по едно и също време. Бях отлична в рутинното ядене. Яденето повече ме объркваше всеки път. Дори правилата за часовете на хранене съществуваха, за да ме предпазят от това да ям повече. Не можех да ям по-рано от обичайното време, в случай че това ми позволява повече време през деня. Повече време означаваше повече хранене. Това време беше плашещо.

Както казах, ако някой ми предложеше повече храна, отколкото намирах за моето нормално, аз имах чувството, че е насочил пистолет към мен. Не преувеличамам. Така ми се струваше заплахата от повече храна.

Колко нелепо е това. Бях ли гладна? Да, винаги. Исках ли да кача килограми? Логично, да. Разбирах ли че храната не е нещо, от което трябва да се ужасяваш? Логично да. Някоя от тези истина правеше ли ми по-лесно да ям каквото и да било? Не.

Но защо? Защо се получаваше така, че виждах храната като заплаха?

Нямам напълно ясен отговор на това. Но имам своето мнение защо и кога човек с генетично предразположение към АН (анорексия нервоза) е с дефицит на енертия и заради това анорексията се активира приемането на повече храна се приема за по-голяма заплаха към оцеляването на.

Ако гените на АН съществуват като адаптация, която позволява да оцелеем в периоди на глад и да ни позволят да мигрираме до райони, изобилни на храна, тогава има смисъл, че по време на тази миграция спирането и храненето с „повече“ от минимума може да е заплаха за оцеляването.

Защо? Защото ако спрете за твърде дълго на място, където има „някаква“ храна, но не „изобилие“, може да рискувате никога да не стигнете до земите с изключително добри услония. Или, когато най-накрая стигнете там, какво би се случило, ако други племена са ви изпреварили? Ами ако са враждебни и не биха ви позволили да се установите? Ами ако те вече са убили и изяли бизоните? Тогава бихте умрели със сигурност. Също така мисля, че това е причината да има това неистово желание да хапнеш нещо за толкова много от тас с АН. Не спирай за дълго. Яж само толкова, колкото има нужда, за да оцелееш и тръгвай отново.

В този смисъл, повечето храна може да те убие. В този смисъл не е лудост, че съм готова да се вбеся на всеки, който се опита да ме спре и накара да ям.

Как да тичате към, не да бягате от, страха да ядете повече

1. Разпознайте страха

Звучи нелепо знам, но дълго време не мислех, че разпознавах това, което чувствах като страх. Усещах го толкова невъзможно за преговори, инстинктивно и без каквато и да било прилика с какъвто и да било страх, който съм чувствала преди. В допълнение, храната не е нещо, от което да ни е страх, или? Затова не мислех, че директно свързвах тези неща в мозъка си. Например, ако Мат ми предложеше парче пица, аз бих се ядосала и му се разкрещяла, но с ума си бих си казала че ме е ядосал с това, че иска да ме контролира и да ми казва какво да ям – дори ако той не прави това.

Мат е най-малко контролиращият човек на света, но мисля, че в моята паника, мозъкът ще насочи директно вината за страха, който чувствах към него. Когато стана достатъчно разумна да се спра и кажа „Ужасена съм да хапна повече“, отколкото да крешя по него заради наглостта му да на предлага на кльощавото си гадже пица, нашият живот стана доста по-добър.

2. Дишайте

Реакцията на страх ви поставя в състояние на активност на симпатиковата нервна система (бий се или бягай). Сърдечният ви ритъм и дишането се учестяват в очакване да бягате от опасността. Най-големият инструмент, с който разполагате е да успокоите дишането – и като го контролирате, което не може да направите със сърцето. Ако забавите дишането си, това ще даде информация на мозъка, че няма непосредствена опасност. Ще станете по-спокойни и в състояние да мислите ясно. Да се надяваме, че с успокоението идва по-голям шанс да влезете в страха, отколкото да избягате от него.

3. Бъдете смели и любопитни

Голяма част от възстановяването е да тичате в страха. Колкото повече правите това, толкова повече ще давате на мозъка си информация, че храненето не провокира тази реакция на страх. Трябва да тичате към страха с цел мозъкът ви да разбере, че този страх е безсмислен.

Да се поставите на седалката на любопитния наблюдател – ученият, ще ви помогне осъзнато да се откъснете достатъччно, за да останете на ръка разстояние от реакцията на страх. Мислила съм си „какво би било най-лошото ако хапна Х“и да използвам това любопитство ме е карало да го правя. Като чели експериментирах. Като чели казвах на друг да го изяде. Това състояние на любопитство ми помагаше да се отдалеча от ситуацията.

Страхът, който изпитвате е истински. Не го подценявайте. Този страх носи потенциала да опостуши възстановяването ви и живота ви. В същото време трябва да разберете, че този страх е стар и не е релевантен към днешния ден. Може да кажете „благодаря ти много, но не се нуждая от това сека, защото сме в среда на гладуване “ и да игнорирате страха. Може да бъдете повече от окей, ако приемате повече храна. Ще поглъщате обратно малко парче от живота си с всяка хапка в страха.

[край на текста на Табита Фарар]

Ако се разпознавате в този текст силно ви препоръчвам да потърсите професионална помощ –

от училищния психолог, ако сте в училище;

да се обърнете към психотерапевт в родния си град;

да потърсите среща с психиатър;

и/или направете този тест за скрийнинг на хранителни разстройства.

Ако е възможно, споделете с родителите си или близки за състоянието си и да поискате тяхната подкрепа.

––

Понякога хората, които са болни от анорексия не мислят, че им „има нещо“. В галерията са показани снимки на жени, които са болни от анорексия. Ако техните тела приличат на вашето… разбрахте ме.

–––––––

Допълнение от 20/05/2018:

Препоръчвам книгата „Войната с храната„, на която съм редактор и автор на предговора (може да го прочетете тук), за да направите крачки в опознаването на проблема си.

Книгата може да намерите само онлайн.