Блог

Най-тъжното нещо на света//Артур Лундквист

Пред своя прозорец виждаш калина с червени плодове, есен е и листата й са окапали, дръвцето червенее, но гроздовете му светят като ярки лампички в димообразната есенна мъгла или в тъмнеещия здрач;

изкушаваш се да я попиташ като Кралицата – огледалцето: „Калино, калино, кажи ми, кое е най-тъжното нещо на света?“

И калината би могла да отговори: „Най-тъжното нещо на света е, че времето тече нахалост, че винаги го губиш, независимо за какво го използваш,

защото изборът е винаги погрешен – рано или късно се убеждаваш, че си искал не тона, а нещо друго, не това, а нещо друго, като че осъществяването на един стремеж го осакатяла

и дори отново да изживееш живота си, пак би разбрал, че губиш времето, не го оползотворяваш правилно, сякаш неговата неупотробимост и непрестанно пилеене са заложени в самата му природа:

ето кое е най-тъжното нещо на света“.

 

.

Този откъс е от книгата на Артур Лундквист Замъкът на въображението и камъните на делника, Народна култура, 1978, преводът е на Вера Ганчева. Името на книгата идва от историята на Фердинанд Шeвал – французин, селски пощаджия, който умира на 88 години през 1924та, като 43 години от живота си се занимава с изграждането на замък в своя двор. Той пренасял в чантата си камъни, намерени по пътя и зидал своето творение, което френските сюрреалисти открили и отдали почестта си към него, докато в преди това селяните му го намирали за чисто и просто селския луд. Така един френски пощальон, преди век, съградил замък на въображението с камъните на своя делник – а думите, с които вероятно ще бъде запомнен са: „Животът представлява разбушуван океан между детето, което идва, и стареца, който си отива“.

Още за него и тук

 

 

Снимка на дървото калина (Viburnum) Василиса Виа

Снимка на замъка David Reverchon

Write a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.