„Когато ми се роди син…“

А аз ще отговоря: „Миличък, но аз следвах твоите желания, не исках да те притискам! Ти не обичаше математиката, ти обичаше да си играеш с по-малки деца“. А той ще ми каже: „Не знаех докъде ще ме отведе това, бях дете, а ти – ти ми провали живота“ – и ще размаже с мръсен ръкав грима по лицето си. И тогава ще стана, ще го погледна и ще му кажа: „Значи така. В света има два типа хора: едни живеят, а другите си търсят виновни. И, ако не си разбрал това, значи си идиот“.

Или… не така.

Когато ми се роди син, ще направя всичко наопаки. От тригодишна възраст ще му казвам: „Не бъди идиот, Влади, мисли за бъдещето. Учи математика, Влади, ако не искаш цял живот да не свързваш двата края.

И когато той стане на 30 и дойде при мен, този потен, оплешивяващ програмист с дълбоки бръчки на лицето и каже: „Мамо! Аз съм на тридесет. Работя в Гугъл. Работя двадесет часа на ден, мамо. Нямам семейство. Какво си мислеше, мамо, когато ми говореше, че хубавата работа ще ме направи щастлив? Какво целеше, мамо, когато ме заставяше да уча математика?“.

А аз ще му кажа: „Миличък, то аз исках ти да получиш добро образование! Исках ти да имаш всички възможности, детето ми“.  А той ще отговори: „За какво по дяволите ми са тези възможности, ако аз съм нещастен, мамо? Гледам клоуните в търговския център и им завиждам, мамо – те са щастливи. Можех да бъда на тяхно място, но ти ми провали живота“— и ще разтърка с ръце очите си. И тогава аз ще стана, ще го погледна внимателно и ще му кажа: „Значи така. В света има два типа хора: едните живеят, а другите през цялото време се оплакват. И ако не си разбрал това, значи си идиот“.

Или по-различно.

Когато ми се роди син, ще направя всичко наопаки. От тригодишна възраст ще му казвам: „Аз не съм тук, за да ти казвам нещо. Аз съм тук, за да те обичам. Отиди при баща си, миличък, попитай него, не искам да бъда отново крайна“.

И когато той стане на 30 и дойде при мен, този потен, оплешивяващ режисьор с дълбоки руски очи, пълни със сълзи и ми каже: „Мамо! Аз към на тридесет години. Вече тридесет години се опитвам да те накарам да ми обърнеш внимание, мамо. Посветих ти десет филма и пет спектакъла. Написах книга за теб, мамо. На мен ми се струва, че ти е безразлично. Защо никога не си казвала мнението си? Защо винаги ме отпращаше при тате?“.

А аз ще му кажа: „Миличък, но аз не исках нищо да решавам вместо теб! Просто те обичах, а за съветите си имаш баща“. А той ще отговори: „За какво по дяволите са ми неговите съвети, когато аз питах теб, мамо? Цял живот се стремя към твоето внимание, мамо. Объркваш ме, мамо. Готов съм да ти дам всичко, стига да разбера, че мислиш за мен. Със своето мълчание, със своята отдалеченост, ти – ти ми провали живота“ – и театрално ще сложи ръка на челото си. И тогава аз ще стана, ще го погледна внимателно и ще кажа: „Значи така. В света има два типа хора: едните живеят, а другите през цялото време чакат. И, ако не си разбрал това, значи си идиот“.

Той ще каже „ах“ и ще припадне. След това ще ходи на психотерапия примерно пет години.

 

от Светлана Хмель, вижте оригиналния материал

 

 

 

Този текст е добра профилактика на нашия майчински перфекционизъм – стремежът да бъдем идеални майки! Отпуснете се! Както и да се стараем да бъдем добри майки… нашите деца винаги ще имат какво да разкажат на своя психотерапевт.