Блог

от авторката на „Бягащата с вълци“ – откъс от новата й книга „Мъдрият градинар“

Когато прочетох за пръв път Бягащата с вълци, знаменитата книга на Клариса Пинкола Естес – с вдъхновяващ предговор на Виргиния Захариева в българското издание, та… когато прочетох за пръв път Бягащата с вълци, дадена ми от близка приятелка, коментарът ми беше: „можеше да е наполовина по-кратка“. Коментар на пикла. Когато я четох за втори път, бях с 8 години по-голяма и два-три живота по-възрастна, та ми се стори дори кратка.  

Сега можеш да си представиш защо бях така развълнувана, когато разбрах, че издателство Бард ще издадат още една нейна книга – Мъдрият градинар. В анотацията пише, че тя е за „великата сила на живота у всички нас, която ни крепи във времена на изпитания, вярната и неизменна сила, която никога не ще умре“.
Клариса Пинкола Естес е юнгиански психотерапевт и днес е на 70 години, като в кариерата си работи с хора като Мая Ангелоу (важно ми е да го спомена, тъй като обожавам Мая Анджелоу). Градинарят предхожда хронологично Бягащата с вълци, но е от същия неин период.

Издателство Бард ми предоставиха откъс от книгата, за което им благодаря сърдечно. Книгата ще бъде в книжарниците от понеделник, 21 декември 2015. Точно навреме, за да я подариш на някоя приятелка с афинитет към психологията или просто добре разказаните истории.

Мъдрият градинар

Тази малка книжка съдържа няколко притчи, скрити една в друга като матрьошки.
И двата народа, към които принадлежа – унгарският и мексиканският, – 
пазят вековния обичай да разказват различни истории, докато вършат обичайните си, 
всекидневни дела. Въпросите, свързани със същината на живота, и уроците, 
които ни поднася той, особено онези, свързани с дълбините на сърцето и душата, 
нерядко получават отговор с помощта на една или няколко истории. 
Ние приемаме тези истории, както приемаме свой близък или роднина, 
затова ни се струва напълно логично един приятел да покани друг приятел 
да се присъедини към разговора, или иначе казано, дадена история до 
открехне вратата към друга история, а тя да покани трета, често – 
четвърта и пета, понякога дори повече, докато накрая отговорът 
на въпроса не се превърне в цяла поредица от истории. 
(1 - виж бележката в края на текста)
Затова, надявам се, разбирате защо, преди да ви разкажа историята за 
Онова, което никога не ще умре, трябва първо да ви разкажа за моя чичо, 
възрастен унгарски селянин, преживял ужасите на Втората световна война.
Той пренесъл сърцевината на тази история през опожарени гори, 
през спомените за неописуеми зверства, изпълнили дните и нощите, 
преживени в робските условия на концентрационния лагер. 
Той пренесъл семето на тази история през океана, скътано в сумрака 
на някоя евтина третокласна каюта на кораб, плаващ към Америка. 
Той кътал тази история в пазвата си, докато пътувал с парните влакове 
из златните поля покрай северната граница, която разделя Канада от 
Съединените щати. Преживял не само това, но и още много трудности 
и винаги успявал да опази семето `и от войните, които бушували и в него.
Преди обаче да разкажа историята на моя чичо, трябва да ви разкажа 
историята за „Онзи човек“, възрастен селянин от старата родина, 
който се опитал да спаси красива млада горичка от опустошителните 
набези на чужда армия.
За да ви разкажа обаче историята на „Онзи човек“, трябва преди това 
да започна с една друга история, посветена на самото създаване на истории, 
защото в противен случай не би имало истории за разказване – 
нито история за историите, нито история за моя чичо, нито история 
за „Онзи човек“, нито история за Онова, което никога не ще умре, 
и страниците от тази книга ще останат празни, чисто бели като есенна луна.
Възрастните хора в моето семейство следваха една древна традиция 
на съчинителство. Нерядко по време на вечеря, когато трапезата ухаеше 
на пресен лук, на току-що изпечен хляб и пикантни наденички с ориз, 
по-възрастните насърчаваха младите да съчинят някоя история, 
рима или каквото и да било. Обикновено казваха: 
„Ще проверим дали сте научи нещо ценно. Хайде, хайде, 
измислете някоя ваша история. Да видим умеете ли да разказвате“.
Тази история за историите е една от първите, които съчиних като дете. 
(2 - виж бележката в края на текста)


За сътворяването на истории

Откъде са се появили историите? Да, историите са се появили на бял свят, защото 
Бог се е почувствал самотен.
Бог се е почувствал самотен? О, да! Разбирате ли, в началото на времето царяла пустош, 
мрачна, много мрачна пустош. Тя била толкова мрачна, защото цялата била претъпкана с 
истории, подредени толкова плътно една до друга, че не се разбирало къде завършва 
една история и къде започва друга.
Следователно историите нямали форма и погледът на Бог обходил тази бездна в търсене 
на история, но напразно. И Бог се почувствал самотен.
Изведнъж обаче му хрумнала блестяща идея и Бог прошепнал: „Да бъде светлина!“.
Мигом се появила светлина, толкова ярка при това, че озарила мрака и отделила тъмните 
истории от светлите истории. В резултат на това се появили както ведри утринни истории, 
така и прекрасни вечерни приказки. И Бог видял, че това е добро.
Но Бог не спрял дотук, ами разделил небесните истории от земните 
истории и историите за земята от историите за водата. Сетне Бог с радост се заел 
да създава дървета – малки и големи, както и семена за пъстроцветни цветя и растения, 
за да има истории и за дърветата, цветята, растенията и семената.
Бог се засмял, преизпълнен с радост, и от Неговия смях се появили звездите и 
заели местата си на небето. Сетне Бог поставил на небето слънцето, направено от 
златна светлина, за да властва над деня, и луната, направена от сребърна светлина, 
за да властва над нощта, така че да има истории и за слънцето, и за тайните на нощта.
Бог останал толкова доволен, че се заел със сътворяването на птиците, морските чудовища 
и всевъзможни същества, всички риби и всички растения под водата, всички 
крилати създания, всичкия добитък и всички пълзящи твари, както и всички зверове, 
които разделил по род и вид. От всички тях произлезли истории за 
крилатите вестители на Бог, истории за призраци и чудовища, истории за китове и риби, 
истории за живота, преди още самият живот да опознае себе си и да разбере 
какво представлява, истории за всичко, което вече била дарено с живот, и за всичко, 
което щяло да бъде дарено с живот един ден.
Но макар и заобиколен от всички тези чудни създания и всички тези 
великолепни истории, Бог пак продължил да изпитва самота.
Закрачил замислено напред-назад. Накрая Великият творец бил озарен от една нова идея. 
„А! Ще направя човешки същества по Мой образ и подобие. Ще им позволя да се грижат 
за всички земни, водни и небесни твари, и ще позволя на всички тези твари да се грижат 
за човеците.“
Така Бог създал човека от пръст и му вдъхнал живот. И хората се сдобили с души. 
Разделил ги Бог на мъже и жени. А като сторил това, появили се истории, 
посветени на човека, и това били милиони и милиони истории. 
Бог ги благословил и ги поставил в градината, наречена Едем.
Тогава Бог се понесъл из небесата, озарен от сияйна усмивка, защото – 
нали разбирате – вече не бил самотен.
Оказало се, че на Сътворението му липсвали не истории, а 
по-скоро изпълнени с дълбока душевност хора, които да ги разказват.

Изглежда, че сред най-одухотворените хора, появили се някога на бял свят, 
особено сред онези, които давали мило и драго да чуят някоя хубава история, 
сред онези, които обичали усилния труд и радостите на живота, 
били безгрижните шутове, мъдрите стари свраки, начумерените магесници и 
„набедените“ за светци, които съставлявали по-възрастното поколение 
в нашето семейство.
Към тях причислявам и моя чичо, който винаги, когато разказвах 
„За сътворяването на истории“, възкликваше: „Чуйте, приятели, какво говори това дете! 
Нима ние с вас не вярваме в един бог, който обича истории? Но не ги ли разказваме, 
Бог ще се почувства самотен! А не бива да разочароваме Бог, затова 
да разкажем някоя история още сега!“. Така продължавахме да си вършим о
бичайната работа и да си разказваме истории, понякога по цели дни, а дори и нощи.
Един от тях, който изпитваше неутолима жажда за нови истории, както други изпитват 
неутолима жажда за още пиво, бе моят чичо, когото наричах Жовар, тъй като винаги, 
щом в джоба му започнеха да подрънкват монети, си купуваше една голяма, 
небрежно навита пура.(3) Той намираше някакво особено удоволствие 
в това да се опита да изпуши пурата, преди тя да изгасне за стотен път.
Чичо Жовар бе роднина на моите осиновители, възрастен селянин, 
който една сумрачна привечер по време на Втората световна война бил 
измъкнат насила от малката си къща някъде в Унгария и пратен в концлагер 
близо до границата с Русия, където да работи като роб, докато не издъхне 
от глад и изтощение. Там оцелял като по чудо, или както сам казваше, 
„благодарение на намесата на неведома божествена сила“.
Помня как по онова време – тогава още бях малка, – 
когато говорителите по радиото или просто разни непознати кажеха, че 
„нацистка Германия направила това“ или че „германците направили онова“, 
чичо възразяваше тихо: „Грешите. Нацистите и техните помагачи не бяха от 
Германия. Gy?va n?pnek nincs haz?ja. Страхливците нямат родина. 
Те са демони, дошли от ада“.
Минаха дълги години, преди войната в Европа най-после да свърши.(4) 
Моят пастрок – с помощта на Червения кръст, на мнозина познати и непознати – 
претършува безброй лагери за бегълци, преди най-сетне да открие престарелия ни чичо, 
а по-късно и още няколко възрастни роднини. Вторият ми баща съдейства 
за освобождаването на всички тях от лагерите, в които бяха настанени. 
За да се доберат до пристанище, от което да отплават за Америка обаче, 
тези бежанци трябваше да прекосят половин Европа – пеша, с каруца 
или в каросерията на камион, да бъдат подложени на куп паспортни проверки 
и да преживеят дълги, изпълнени със страх часове на очакване, преди да стъпят 
на корабния трап и да се спуснат в търбуха на някой огромен параход, 
отправил се към Ахмер-ии-кха, както казваха.
По онова време нямаше повсеместно телефони, които да свързват двата бряга на океана, 
и нямаше начин да се разбере кой къде се намира. Съдбата на всеки от тях лежеше 
в ръцете на непознати: обикновени селяни и техните семейства, които срещаха по пътя си, 
членове на Съпротивата, вършещи своето свято дело, храбри монахини и медицински 
сестри от едно или друго затънтено място, които нашето семейство неизменно 
наричаше и продължава да нарича „блажените“.
След като прекарал три седмици в сумрачния трюм, чичо най-сетне прекосил океана. 
Посрещнал го адски летен зной, в който трябвало да се качи на претъпкан влак 
и да прекоси половината Съединени щати в условията на пареща жега през деня 
и страшен задух през нощта.
Най-накрая вестта за пристигането на чичо дойде при нас под формата на телеграма, 
в която не бе написана нито една дума. Организациите, които подпомагаха бежанците, 
не разполагаха с достатъчно средства, затова изпращаха празна телеграма в деня, 
преди бежанецът да пристигне на уреченото място. Така разбрахме, че влакът на чичо 
ще пристигне по някое време на следващия ден на така наречената 
„Гара на бежанците“ – голямата железопътна гара в Чикаго, на стотина и шейсет километра 
от нашето провинциално селце.
Бях едва на пет години, когато се качих на влака заедно с останалите, за да посрещнем чичо. 
Пътувахме три часа на запад. Влакът спираше край всяка овощна градина 
и всяка дървена колиба по пътя. Придружаваха ни толкова много членове 
на нашето семейство, че нищо чудно броят ни да надхвърляше населението на 
някоя по-малка суверенна държава. Бяхме помъкнали достатъчно хляб, сирене, 
торби, кашони, бутилки обикновена и газирана вода, домашна бира и вино, 
че да нахраним и напоим нашето семейство и поне още петдесет други семейства, 
ако, разбира се, ни се отдаде подобен случай.
Изминахме целия път до Чикаго, притиснати един до друг като сардели 
в консервна кутия в непоносимо горещия влак. Ала бяхме преизпълнени 
с радостна възбуда, надежда и копнеж, тъй като бяхме открили изгубен 
през войната член на нашето семейство и не след дълго щяхме да го отведем у дома.


Чакането на влака, с който трябваше да пристигне чичо, се проточи цяла вечност. 
Прекарахме следобеда в онази стоманена пещера, която наричаха железопътна гара. 
Така мина вечерта, после дойде ред на нощта, а ние продължавахме да чакаме 
в непоносимата задуха сред увехнали цветя, омачкани дрехи и паднали в несвяст хора.
Цялото това огромно множество бе допълнително объркано от факта, че гласът, 
който прозвучаваше от високоговорителите, за да обяви номерата на коловозите 
за пристигащите влакове, отекваше по такъв начин, че никой не можеше да разбере 
какво всъщност казва. Земята край пероните се тресеше в синхрон с появата 
на всеки нов влак. Писъкът на железните спирачки, захапали стоманените колела, 
оглушителното тракане и шумното съскане, миризмата на масло от двигателите 
и на керосин от фенерите на железничарите – всичко това само допълваше суматохата, 
която цареше там.
Локомотивите бяха изработени от черна стомана и желязо. Бяха сглобени – 
или поне така ми се струваше – от стотици и стотици големи и малки колела 
и хиляди и хиляди нитове. Вагоните бяха боядисани в червено, а надписите 
върху тях грееха в златно.
Парните машини бяха три пъти по-високи от най-високия човек на перона. 
Горещината, излъчвана само от един от тези влакове, можеше да се сравни 
с топлината на двайсет и пет пещи, привързани една за друга посредством 
гигантски вериги. Тълпата по протежение на пероните бе толкова многолюдна, 
че мнозина се бяха оказали притиснати към стоманените стълбове, които крепяха 
сводовете на гарата, и всички „се потяха като слонове“, както се изразяваше пастрокът ми.
Поради детския си ръст не виждах нищо освен лакти, кореми, задници, рамене, 
протегнати вратове, лекьосани мъжки ризи, жени с леко килнати шапки с трептящи 
върху тях пера и високи токчета, които ми приличаха на еленски копита. Имаше 
още жени със забрадки, небръснати крака и ръце и увиснали кореми и мъже в костюми, 
посивели от дима и пепелта. Имаше и старци, толкова прегърбени, че на ръст бяха 
почти колкото мен. Срещах погледите на мнозина от по-възрастните и те ми се 
усмихваха мило със страховитите си на пръв поглед беззъби усти.
Тълпата се скупчваше покрай вратите ту на един, ту на друг вагон от безкрайно 
дългите влакови композиции. Никога не бях виждала толкова много възрастни 
хора да плачат, да танцуват жига, да се смеят, да се тупат по гърбовете, 
да се кикотят, да си подвикват и всичко това – едновременно. 
Хората се тълпяха по пероните и лееха сълзи, а около тях се носеше 
миризма на чесън, уиски и пот. Над цялата тази колоритна сцена 
бе надвиснала тежка мъгла, образувана от нощната влага и парата 
от локомотивите. 
Изведнъж масата от пъстри дрехи – едноцветни или на рибена кост, 
на карета или на точки, се раздели на две и в края на перона се появи 
самотен старец с опърпани селски дрехи и объркано изражение. 
Светлините на влака, грейнали зад гърба му, създаваха около 
главата му същински ореол.
По промяната, настъпила върху лицето на пастрока ми, разбрах, 
че това е човекът, когото търсим. Той застина смаяно за миг, 
но сетне прескочи – да, сигурна съм, че високият ми едър баща 
прескочи – дузина колички за багаж и с рамене и лакти си проправи път 
сред морето от хора, за да прегърне този мършав старец, който се извисяваше 
с една глава над околните.
Баща ми поведе горкия ми чичо по перона. Беше го прегърнал през раменете 
с една ръка, а с другата го държеше за лакътя, за да го насочва през тълпата.
– Ето го! Ето го твоят чичо! – извика баща ми сякаш току-що бе спечелил 
най-големия джакпот във вселената.
Когато го разгледах отблизо, видях, че чичо е наистина огромен, 
приличаше на великан от някоя приказка. Носеше омачкана бяла риза 
без яка и ръкавели и дълги торбести панталони, които му бяха толкова широки, 
че се вееха като пола. Силните му, червени като тухла от слънчев загар ръце 
бяха надарени с мощни мускули. Принудена бях да отметна глава назад, 
за да видя лицето му. Мустаците му се проточваха от едната скула до другата. 
Всичко в него изглеждаше толкова чуждоземско и непознато – 
от безформените плетени обувки (5) до капчиците влага по косата му.
Чичо остави на земята бохчата и мукавения си куфар, свали бавно шапката си 
и коленичи пред мен направо на бетонния перон. 
Около нас трополяха обувки и ботуши. Видях покритите с пот посивели косъмчета 
на бакенбардите му и блестящата сребриста четина, набола по бузите и брадичката му. 
Чичо протегна ръка, постави едрата си длан на лицето ми, а другата си ръка обви 
около тялото ми. Никога няма да забравя думите, които изрече, 
когато ме притисна към себе си. „Господи... живо... дете...“, прошепна той.
Обикновено се срамувах от непознати, но го прегърнах от все сърце, 
защото – макар да не бях в състояние да го опиша с думи тогава – 
бях поразена от погледа в очите му. Това бе поглед, който бях виждала 
само веднъж в краткия си живот, бях го виждала в ужасените очи на конете, 
които бяха оцелели при буен пожар в конюшните.


Огромният като великан чичо, с който се бях сдобила току-що, дойде у дома с нас. 
Бързо открих, че е човек, който обича самотата. Открих също така, 
че дори когато извади пурата от устата си, едното ъгълче на устните му 
остава по-високо от другото и устата му не може да се затвори както трябва. 
„Така става, когато започнеш да пушиш пури от малък – 
обясни ми той, сетне се засмя. – 
Не пуши пури и когато пораснеш, устата ти няма да заприлича на моята.“
Обичах този чичо, макар когато се усмихнеше, усмивката му 
да разкриваше потъмнели зъби. А кътниците в задната част на устата му 
бяха съвсем черни и страховити. Необичайно широкото му чело бе увенчано 
с удивителни вежди, наподобяващи телени четки. Те имаха формата на птичи криле 
и бяха надвиснали над очите му като стрехи. Ръцете му бяха толкова големи, 
че можеше да стисне едновременно пет фазана за шиите. 
Но най-прекрасното нещо у него бяха очите му. 
На слънчева светлина те сияеха с топлината на току-що разтопено злато.
Чичо бе завършил едва втори клас и живееше в новата си родина така, 
както бе живял и в старата – като човек, който може да поправи хамут, 
но не и най-простата машина, задвижвана от електричество, човек,
който може да кара волска каруца, но не и автомобил, човек, 
който никога не е притежавал радиоапарат, но може да разказва истории до заранта, 
човек, който може да изпреде прежда и да изтъче черга, 
но се страхува да стъпи върху ескалатор.
Веднъж на прага ни се появи мъж, издокаран в костюм, 
който се опитваше да ни продаде застраховки. 
Чичо Жовар не разбираше защо трябва да си купи „стра-хоф-къ“, 
тъй като смяташе, че това е все едно да заложи пари срещу доброто си здраве. 
Мъжът го нарече „тъп селяндур“. Застрахователният агент обаче не познаваше чичо, 
нямаше представа през какъв ад е преминал животът му, както и нямаше представа 
колко мило се отнасяше чичо ми към децата и животните или че възприемаше 
земята като живо създание със своите мечти, надежди и потребности.
И той като останалите бежанци в нашето семейство страдаше, измъчван 
от своите спомени, но полагаше немалко усилия да не говори за преживяното 
по време на войната. Хората обаче изпитват нужда да споделят, 
в противен случай звярът на войната навестява кошмарите им или 
предизвиква безпричинни на пръв поглед пристъпи на плач или изблици на гняв. 
Заговореше ли все пак за миналото, колкото по-оскъдни бяха думите му, 
толкова по-голям ужас се криеше зад тях. Обикновено казваше: 
„Беше много лошо“, след което потъваше в продължително мълчание.
Обикновено говореше иносказателно, разказваше истории в трето лице 
като например: „Познавал някога един човек, който казвал, че най-тежка 
в концлагерите била раздялата с любимите хора. Именно това помрачавало 
разсъдъка на майки и бащи, които тънели в неведение относно 
съдбите на своите синове и дъщери. А децата, децата...“.
Тогава чичо просто млъкваше, ставаше от стола и излизаше навън. 
Денем и нощем, в дъжд и сняг, той просто хукваше навън и не се 
връщаше дълго време. Обичах го, но и се страхувах от него. 
В такива моменти възрастните внезапно и подчертано невъзмутимо 
се заемаха с такива важни неща като белене на картофи, плетене на чорапи, 
цепене на дърва или бърсане на пода, които извършваха в пълно мълчание, 
което произтичаше от опитите им да защитят самите себе си от 
своите все още необуздани призраци от миналото.
Аз обаче хуквах след чичо и винаги го откривах да върви по пътя 
или пък свърнал от пътя да крачи сред полята или из гората, 
да поправя въженцата и кукичките в бараката за опушване на месо. 
Именно благодарение на това, че тичах подир чичо, успях да науча
 за неговия чудат приятел и алтер его, когото наричаше „един човек“... 
„един, когото познавах в старата родина“.
Чичо говореше за този „един човек“ толкова често през годините, 
че от уважение към страданията, които той бе преживял, започнах 
да наричам този далечен тайнствен дух „Този човек“, а понякога и 
„Онзи човек“, възприемах го като персонаж, който заслужава свое собствено име.
Веднъж чичо ми каза: „Един човек... един човек, когото познавах, 
бил преследван от спомена, от последния спомен за една възрастна селянка, 
когато дошли камионите, за да отведат мъжете и момчетата... 
Онези... стари жени с почти беззъби усти, надали вой буквално до небесата, 
проснали се на земята, докато вятърът запращал снега в очите и устите им 
и заудряли с пестници в кишата... Онези... стари жени, паднали на колене 
и заудряли земята от мъка и отчаяние.
„Този човек – продължи чичо ми – кътал много спомени. Когато дошла 
армията на нашествениците, войниците му казали, преди да отведат
всички останали: „Дадеш ли ни храна, ще пощадим твоята горичка. 
Кажи ни само коя е твоята горичка и ще я пощадим.“
„Дърветата, о, Господи, дърветата! Всички ние садяхме дървета 
и се грижехме за тях било от любов, било, за да ни правят сянка 
или да ни заслоняват от вятъра. Понякога, най-вече за да изкараме зимата, 
продавахме за разсад някое дърво от края на горичката,
 стига да бе пораснало достатъчно, разбира се.“
„Разбираш ли, Този човек отгледал тези дървета, отгледал ги от съвсем малки. 
Те били неговата радост и гордост.“
„И така, Този човек се опитал да спаси дърветата. 
И той, подобно на останалите селяни, бил посещавал училището 
на нивите и градините, а не училището на учителите с очила. 
Никой от тях не разбирал тази война, която връхлетяла досущ като ястреб 
и отнесла цели села в гнездото адово, откъдето нямало връщане.“
„В отчаянието си Този човек отвърнал на войниците: „Кои дървета са мои? 
Всички дървета, докъдето стига погледът ви, са все мои“. И посочил 
не само своите дървета, но и тези на своите съседи и дори вековната гора, 
която се простирала на километри отвъд селото, чак до хоризонта.“
„Като чули това, войниците го сграбчили и го хвърлили на земята, 
сетне започнали да го ритат в устата, за да го накажат заради „лъжливия език“. 
Избили му зъбите и го зарязали проснат в калта. В гнева си запалили купчината 
сухи клони, натрупани в центъра на гората, където се извисявали най-високите ели. 
Сухите клони мигом пламнали и огнените езици се устремили чак до върховете 
на дърветата и овъглили дънерите им за броени минути.“


Дълго време малката ни къща бе изпълнена с хора, успели да се върнат 
от войната..., да се върнат от онзи свят. Всеки от тях бе донесъл със 
себе си стотици страховити образи и мъчителни загуби, 
които не можеха да бъдат описани само с думи.
Макар роднините ми да започнаха постепенно да пеят великолепните си 
прочувствени песни и да разказват уникалните си истории, 
болката от войната бе оставила своя дълбок отпечатък върху техните умове и души. 
Отначало, заговореха ли за преживяното от тях, не успяваха да овладеят емоциите си. 
По-късно полагаха колосални, отчаяни дори усилия да не продумат нищо за случилото се. 
Времето минаваше, но звярът на войната бе впил зъби с такава сила в тях, 
че не искаше да ги пусне.
Какво означава да оживееш след войната и да носиш в себе си спомените за войната? 
Това означава да живееш едновременно в два свята. Да търсиш надежда в единия, 
да се чувстваш отчаян в другия. Да търсиш някакъв смисъл в единия, да знаеш, 
че едничкият смисъл на живота в другия е, че животът няма смисъл.
Във всеки от многострадалните ни роднини живееха двама души, 
вкопчили се в отчаяна борба един с друг. Единият живееше живота на новия свят, 
другият бягаше, не спираше да бяга, от кошмарните спомени, които го преследваха. 
Призраците оживяваха, събудени от скърцането на вратата, мяученето на котката в мрака, 
невинното драскане на кучето, което се опитва да влезе в кухнята, внезапния порив на вятър, 
издухал пердето, което на свой ред събаря от масата празен буркан, 
който се разбива на пода...
Най-обикновени, банални дори неща бяха в състояние да предизвикат пристъпи на страх, 
плач или отвращение: миризмата на машинно масло, първият сняг, кръвта на одран елен, 
убит за храна, някоя болежка вследствие усилената работа на полето, стара история за 
булчински воал, чаткането на крави копита по моста, стряскащата свирка на влака, 
изтракването на съборена табуретка.
В съзнанието на чичо бушуваха войни, които го караха да помни „прекалено много“, 
както се изразяваше той. Това бяха войни между смъртта на надеждата 
и надеждата за смърт, между надеждата за живот и животът заради надеждата. 
Понякога единственото по-продължително примирие, което бяха в състояние 
да сключат воюващите страни, биваше подпечатано с много чашки шнапс 
и много чашки водка.....




Бележки в текста
1.
В старата ми родина има истории, които досущ като верни приятели „рамо до рамо“ поради някакви смислови или пък духовни съображения. В семейството ни познаването на тези комбинации от истории, всяка от които носи свой смисъл и послание, се усвоява в резултат на дългогодишно „чиракуване“, при което по-младите слушат разказите на по-възрастните, които на свой ред са ги научили от своите майки и бащи, баби и дядовци. – Б. а.
2.Най-ранните
си истории заимствах от разказите на
леля Кати, една от по-големите сестри
на баща ми. Тя спазваше обичая на старата
родина да разказва библейски истории
на определени църковни празници, именни
дни и пр. – Б. а.

3   Игра на думи, тъй като на унгарски szivar
означава „пура“. – Б. а.
4. Макар да казваме, че войната е „свършила“, тя всъщност не е „свършила“. Първата война бушува по време на самите бойни действия. Втората война, която е далеч по-продължителна, започва след края на сраженията и продължава много години, а най-често – поколения. – Б. а.
5 Тези домашно изработени обувки се наричат bocskorok. Върху тънките подметки се зашива изплетена на ръка горна част и така „човек може да почувства земята, по която стъпва“. Обстоятелството, че тези bocskorok можеха да се обуват и на левия, и на десния крак, не спираше да ме удивлява като малка. – Б. а.

Write a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.