спомени в кашони

Разчистваме мазето и взимаме семейно решения на конвеир какво да остане какво да си тръгне. Електрическата ми пишеща машина, на която се научих да тракам, и от която ми е останало удрянето на клавиши, което се чува отдалеч… съдове, които майка ми помни до последната чинийка и репликата й „почти нова е, неползвана, от сватбата ми“, ще остане за усмихване… Разстроената ми майка… Чантата ми от първи клас – моята си е добре, защото беше от немските, направена като от кожа… Знам точно кога и как ми я купиха. И много книги, запечатани в кашони като мъртъвци. Увити в найлон, за да не се прашат, развивам като мумии пликовете, в които са и с всеки поглед минавам през годините ми на четене. Шърууд Андерсен… Артур Лундквист… Мога да прескачам локви… Винету… Как е възможно с вида на корицата да се сещам дори за изречения от някои книги?!

Не искам с нищо да се разделям и съдбата праща братовчедка ми, която решава да подслони част от книгите на хубаво, тихо, спокойно и сухо място… Другите остават с мен.

Животът е странно нещо. Вещите са като паметници на неговите периоди. Хенри Дейвид Торо го е казал най-добре „като умре човек, вдига много прах“.