Блог

да БЪДЕШ означава и да прощаваш… урок от една книга

Тези дни прочетох книгата на Гейл Форман Аз бях тук (издадена на български от Colibri), която а-а да попадне в по-интересната литература, но не успява. Не разбрах дали заради желанието на авторката да спечели широка и млада аудитория или заради невъзможноста й да разработи темата докрай. А темата е интересна и дълбока – млада жена се самоубива, като насоките за финалните действия получава в специализиран форум. Нейната най-добра приятелка тръгва по следите на неочакваната й смърт. За съжаление темите за суицида, депресията, разпадналите се семейства, неосъществимата в даден момент любов с обсесия в нея (замесен е и млад мъж, няма как) са част от историята, но без да се влиза в болезнения им свят. Книгата е интересна и повдига въпроси, но каквото не ми хареса вече написах.

Eдин откъс от книгата ми направи впечатление и това е сърцевината на книгата, поне според мен. Ето го:

„…Попаднах на статия за прошката… Беше в медицинско издание и анализираше здравните ползи от прошката. Оказа се, че тя понижава кръвното налягане, намалява тревожността и свежда до минимум депресията.
Разбрах, че не случайно попадам на статията. Докато четях, си спомних Колосяни 3:13: „Приемайте се един друг такива, каквито сте, и си прощавайте винаги, когато някой от вас се оплаче от друг. Както Господ ви прости, така и вие трябва да си прощавате“.
Затова простих на всички в тази стая… Простих и на себе си. И веднага след това тревогата ми се стопи. Усетих се спокоен, умиротворен и изпълнен с обич. И в този миг си спомних защо Бог иска да си прощаваме. Прошката е Божият дар за нас. Христос ни е простил. Опростил е греховете ни. Това е неговият дар. Но като ни е дал шанска да си прощаваме взаимно, той е отворил сърцата ни за тази божествена обич. Авторът на статията имаше право – прошката е вълшебно лекарство. Божествено лекарство…
…След прегледа  отново се натъкнах на ядосаната майка. Цялото ми озлобление беше изчезнало. Не се опитваше за изплува на повърхноста, просто се беше изпарило. Уверих я, че се надявам момиченцето й да оздравее. Жената се обърна и ме погледна. Видях колко е изморена, както са повечето от нас, родителите. „Ще оздравее – каза майката. – Лекарят каза, че ще се оправя.“ Погледнах към момиченцето и видях на брадичката му малък шев, все още зачервен и пресен. Обърнах се към майката и видях у нея много по-нова рана, още незарастнала… не ми беше работа на любопитствам. Обаче на жената сигурно й се е искало да смъкне бремето от плещите си, защото ми разказа как няколко седмици по-рано бързала да излезе сутринта, но момиченцето й се забавило край цветята. Дръпнала го за ръчичката, но то, загледано как пчелите танцуват над цветята, се ударило в портата. Така се порязало. „Белегът й ще остане завинаги“, каза майката с измъчен глас. Тогава проумях на какво се държи гневът й. На кого не беше простила. „Ще остане, ако остане и у вас“, отвърнах й. Тя ме погледна и на мен ми стана ясно, че онова, което искам да направи – което Бог иска от нас да направим, не е лесно. Да оставим белезите да зарастнат. Да простим. А понякога най-трудното е да простим на себе си. Не го ли сторим, пропиляваме един от най-големите Божи дарове: чудодейното му лекарство…“

оригиналната корица
и българската. оригиналната ми хареса повече…

Write a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.