Блог

Разговор с Вера Гоцева, фотограф, в който снимаме, гледаме и отиваме до места, които си заслужава да посетим

Вера Гоцева е фотограф. Познавах я първо от разкази на приятелки, после от снимките на същите тези и други приятелки, които бяха ходили на нейни фотоуикенди; след това онлайн и най-вече около изложбата за бащите четях пост след пост, които ме трогваха, както и цялата концепция – която в онова среднософийско състояние – „имам време, но нямам“, не успях да я видя на живо, но проследих реакции, снимки и размисли – така в този оф и онлайн миш-маш от задочни срещи се видяхме на живо.

Аз съм тази с въпросите.

Тя е тази с погледа към психологията на фотографиите, снимането като процес и нуждата от „неподвижна съзерцателност, която ще ни отведе до вътрешните места, които всъщност си заслужава да посетим“.

Вера, живеем в свят, в който визуалното сякаш започва да доминира. И докато доскоро Инстаграм беше „новия Фейсбук“, след това Снапчат и ТикТок изтеглиха младата аудитория. Накъде вървят картинките? Видео или статично?

В началото си Instagram съвсем не бе “новия фейсбук”. Платформата бе създадена, за да отговори на определена нужда – тази от фотография, от това да откриеш интересни професионалисти и любители в тази област. За съжаление това много бързо се промени. Само няколко години след старта си Instagram виждаш какво е – платформа за селфита и продажби. Това е целта и на всяка друга социална мрежа, без значение дали използва видео или фотография. Това го казвам неслучайно, защото отговорът на въпроса ти накъде вървим е сложен и нееднозначен. Ако опитам да игнорирам всички краткосрочни спекулации, ще кажа така – вървим към 24 часово реалити, в което видеото ще бъде подчинено на една цел – не да информира, а да забавлява.

В определен смисъл това връщане на визуалното е може би естествено – писмеността е древна, но винаги е трудно било трудно да се чете, особено сложни текстове и създаването на образи – от пещерите до сега, е важно за хората като същества. Запечатването на събития и състояния е част от преживяването. Или не?

Всъщност образността под формата на картинки предхожда писмеността неимоверно много. В началото са били образите, скалните рисунки, митологемите. После идва писмеността, с която навлиза и мисленето за история – и художествено, и хронологично. Митологичният кръг се превръща в историческа права линия без обозрим край. Това мислене в писменост и история започва да се променя драстично с навлизането на цифровата фотография, която отразява образността на всичко съществуващо в света. След създаването на World Wide Web, доказателствата за това преминаване от писменост към образност са милиони. Замисли се – в момента всяко нещо има своето дигитално изображение. Но дори и да не е документалност, идват meme-тата, gif-овете, общуването със снимки. Човешката памет и личните ни преживявания винаги ще имат нужда от това да надскочат във времето, да останат след нас като история. Мисля си, че връщането към образите е връщане назад към Мита, в който всичко е възможно – ние с теб да си пием кафето тук, а горе на хълма боговете да си говорят (както е било в древна Гърция). Митовете обаче раждат чудовища и още по-чудовищен, безпросветен страх от тях. В този смисъл е важно да четем, вярвам, че писаното слово буди в нас нагласата за повече критичност. И да използваме средството фотография съзнателно, започвайки с рефлективния въпрос “Защо снимам?”.

Миналият месец ти показа свои снимки в изложба с Живот на килограм. Има ли нещо, което човек може да направи сам, като експеримент, за себе си? 

Изложбата “100 грама нежност” затвори година и половина мислене и снимане заедно с хората от “Живот на килограм”, които ме потърсиха лятото на 2018-та с предложение да представя проблема на хранителните разстройства. В България буквално има епидемия от този тип разстройства, а не се говори достатъчно. Когато се говори пък, не се говори достатъчно акуратно, защото идеята не е да ядеш 10 гр. лимец и половин авокадо, а да видиш за какво е гладна душата ти. В този смисъл хранителните разстройства са емоционали и имат нужда от терапевтично лечение, но това ти го знаеш много добре. Отне ми половин година да стигна до идея, която представя тази емоционалност. Реших да заснема домовете на хора, реални пациенти на терапевтите от организацията “Живот на килограм”. В началото бях скептична към възможността някой да се съгласи, но се оказа, че не съм права – намериха се хора, които отвориха къщите си за мен. Малко си даваме сметка колко много говорят за нас предметите, с които избираме да се заобиколим. Издават ни вещите, цветовете на стените, текстурите на предметите.  Домът не просто е крепост, а наша втора кожа, в която сме по чехли и души. И тук идва фотографията. От опита ми като фотограф, използващ и похватите на фототерапията, знам, че фотографията е изключително честен език за всичко онова в нас, за което не успяваме да намерим думи. Емоционалната значимост на снимките от изложбата идваше от разголените в тях хора, не буквално, а метафорично и от там още по-силно. Тези души, попаднали в капана на едно или друго хранително разстройство, присъстваха във всеки един предмет в кадрите.

Вероятно някой чете и се пита доколко това “говорене” на вещите е акуратно и реално. Хайде да опитаме нещо: Нека читателите на този текст останат за малко в тишина, да успокоят дишането си и да опитат да излязат извън динамичното си мислене. После да се огледат, опитвайки се да видят вещите в дома си през очите на някой, който отива там за пръв път. В тази спокойна наблюдателност нека се появят въпроси като “как, дали и защо е подредено по точно този начин?”, “защо точно този цвят, отговаря ли на някаква емоция?”, “повече себе си днес ли виждам в тези стаи или повече себе си като дете?”, “в тези вещи присъства ли някой друг?”, “усещам ли прекомерен контрол в подредбата?”, “има ли някакъв патерн в избора на препарати или геометрични форми?” и така нататък. Трудно ми е да предположа какви отговори ще се появят, но те със сигурност ще разказват за несъзнаваното, за дълбоката емоционалност, за травмите и за много други изначално лични неща.

По какъв друг начин човек може да използва фотографията, за да разбере повече за себе си? 

Едно чудесно упражнение от фотоанализата е изследването на стари семейни снимки. В крайна сметка всеки от нас е продукт на емоционалността на родителите си, носи моделите, които те задават без значение в каква посока са. В този смисъл ако човек иска да научи повече за себе си е добре да отдели време да разгледа семейната си история. А тя е подробно разкрита в старите снимки. Всяко едно семейство има собствен климат, в който има скрити и явни динамики на отношенията. В една стара снимка може да гледаме за много неща – какво изразяват телата, как стоят в пространството, тези хора (близките ни) държат ли се за ръце, кой накъде гледа, на общите семейни снимки всички деца ли са или не, и прочее, и прочее. Една обикновена семейна фотография може да разкрие адски много. Много повече, отколкото предполагаме.

Преди време ти публикува в профила си статус за споделянето на снимки на деца (на публични личности), който определено ме замисли. Какви са според теб основните неща, които хората масово не знаят? 

Статусът ми беше провокиран от прекомерното пускане на снимки на деца в промотирани постове от т.нар. инфлуенсъри, но всъщност касае всички ни, доколкото е редно да не злоупотребяваме с образите на децата си в социалните мрежи. Тук не визирам изкушаващата практика да споделяме в социалните мрежи, с цел да се свързваме с близките си по света и у нас, доколкото изобщо това е възможно. Говоря за твърде честото пускане на снимки на бебета и малки деца, и най-вече употребата им в рекламни/спонсорирани постове във Facebook и Instagram. На първо място, разбира се, това е личен избор вътре в едно семейство. Смея да твърдя обаче, че този избор почти винаги е на родителите. Лично аз съм категорично против използването на деца в инфлуенсърски профили без значение Facebook или Instagram, дори с годините станах внимателна към прекомерното пускане на снимки за лични цели и ще кажа защо. Децата са отделни личности, които имат право на избор дали животът им да бъде постоянно онлайн. Все повече изследвания и статии се появяват за това, че имат тийнейджъри, които преживяват разрив с родителите си на основа това, че са им били пускани снимки от съвсем малки и нямат privacy. Франция стана първата държава, в която дете може да съди родител за тази практика. Отделно в началото на октомври миналата година от Microsoft публикуваха обширно изследване по темата в което се посочва, че 42% от тийнейджърите са категорично против пускане на техни снимки от родителите им. Хората рядко осъзнаваме, че снимките на деца в социалните мрежи са преди всичко база данни, които могат да бъдат използвани за профилиране, задаване на модели и всякакви други мръсни неща. Миналата година Британското правителство излезе с изследване в което се казва, че с темпото с което се пускат снимки/data на деца в социалните мрежи до 2030 г. ще има достатъчно информация, въз основа на която да се „открадват“ цели дигитални животи и съответно трети лица да се представят за децата ни, благодарение на deep fake технологиите. В крайна сметка точно от снимки е лесно да се събере най-необходимото – образ, дата на раждане, пол, раса, местоживеене, родствени връзки и т.н. Доказано е от организации като Интерпол, че най-голям източник на снимки на педофилските мрежи са социалките – Facebook и Instagram. Дори и да не говорим за публични постове, замисли се колко хора от списъка ни с приятели реално не познаваме. Това само по себе си е отделна тема, така че спирам до тук. Професионалистите в областта на психотерапията, като теб,  от доста време говорят за многото капани, които поставяме на децата, превръщайки ги в онлайн герои. На първо място от години се е изместил фокусът към изцяло външното/телесното. Ако имаш много снимки като „сладко бебе или дете“, имаш необходимостта да се придържаш към този модел и да искаш да бъдеш красив/а онлайн. Желанието да покриеш куп очаквания, води до всякакви психични девиации. Разбира се етичният въпрос за честото използване на деца в рекламни постове е изключително голям и тук трябва да говори съвестта и на хората в едно семейство, и на представителите на бизнеса. Още по-голям става когато се наблюдава видим опит на „родител-инфлуенсър“ да превърне детето си в „бебе-инфлуенсър“. Това са малка част, и то съвсем щрихирано, от мотивите ми да съм твърдо против sharenting-a. Отново казвам, че това на първо място е личен избор на всеки родител, в който никой няма да право да се меси, но говоря за друго – децата като бизнес. Правя и още едно уточнение, че много често родителите не тръгват със задна мисъл към постване на снимки онлайн, но е въпрос на обща образованост какво се случва в бъдеще с тези данни.

Като сме в темата за снимането – селфитата, ах, селфитата, това вероятно ще остане като белег на началото на века. Ръцете на жени, протегнати назад; онзи тренд, в който получавахме снимки на храната непрестанно; или пък снежните лавини от кадри на пресен сняг от първата снежинка до разтопяването й; хитовите пози, в които хората застават – ръката назад, дяволитото личице, пръста пред устните… Тази еднообразност, но и големия брой харесвания, които получават – израз на какво са те според теб? 

До голяма степен гледам на селфитата като на визуален израз на добре-пресметнатата ни внушена заблуда, че мнението ни в социалните мрежи има значение. Тук говоря основно за Facebook. Замисли се какъв достъп до изразяване даде тази платформа. Мисля, че няма аналог в модерната ни история. Този достъп обаче бе не проява на филантропия, а чист маркетинг, променил, и продължаващ да променя света, в недобра посока. Едно управление на масите, вкарвани в играта на “възторг – тревожност”, защото точно около това се движат обикновено статусите на деня –  нещо или е повлякло крак в позитивни полета, или обратното. В тази постоянна игра ние не само често си губим житейското време, но и започваме да вярваме, че всичко онлайн казано от нас е важно. И тук отново идват селфитата – от една страна ако мислиш, че мнението ти, изказано във Facebook, има значение, много бързо изпадаш в заблудата, че си значим и че е важно да се показваш. От друга – алгоритмите на социалните мрежи вече са така изградени, че изискват от определени хора да “радват” другите, тоест да пускат селфита в интернет. Това се отнася предимно за хората под прожектора – артисти, известни личности, инфлуенсъри и така нататък. Иначе масово хората пускат селфита, за да догонят собствения си виртуален образ, наложен от безкрайният монолог, който водят в социалните мрежи. Понеже този монолог има за цел да получи възможно повече лайкове, той се изкривява и става фалшив. От там и догонването за което говоря. Не толкова дълбоко в себе си мисля, че предобрянето със селфита е страшна патология, издаваща всичко друго, но не и добър вкус.

Един въпрос, който не мога да задам – защо има толкова добри фийдове с малко последователи и толкова много тривиални фийдове с много последователи.

Има много обяснения. На първо място в социалните мрежи ние действаме на принципа на стадото – приобщаваме се към популярните, като следваме трендове им, оприличаваме се на онези, които харесваме, а и съществуваме в едно и също информационно време, в което се налагат определени художествени, или други, стандарти. Има и нещо друго,  откакто Instagram се промени в посока да бъде повече нещо средно между Facebook и Snapchat много често тези стандарти са свързани с капитала, с капитализирането от платформата, със създаването на форми, които буквално искат да продадат даден продукт или идея. Това не е ново и в крайна сметка аз също се възползвам от него. В този чисто пазарен механизъм има диалог между три страни – клиентите, рекламните агенции под формата на посредници и самите инстаграмъри. Много често обаче в това уравнение липсва пълното разбиране за най-важната страна – публиката или т.нар. последователи. За това няма един виновен, всички се учим в движение, просто рекламните стратегии се насложиха върху платформата по начините, които познават, без обаче да се има реална представа как действително реагира аудиторията в дигитална среда и колко бързо всъщност се променя. И тук се връщам на същността на въпроса ти – има добри фийдове с малко последователи и тривиални с адски много, просто защото а) обичаме да воайорстваме към живота на другите, подобно на лошо реалити и б) понякога вторите се налагат от рекламните пазарни механизми, защото не изискват особено мислене. Истината е, че много хора не искат форографията да ги замисля, да им действа като огледало, а предпочитат по-бързо смилаеми снимки. Откровено казано за мен Instagram до голяма степен се превърна в по-вредната социална медия, защото започна изцяло да залага на или красиво-щастливо-показни снимки, или на излъскани пазарни фийдове, в които всяка снимка е рекламен пост. Във Facebook поне все още може да кажеш, че не ти е добре, че светът е крив или каквото и да е.

Дай ми примери за интересни фийдове – според теб. 

С времето в Инстагам започнах да следя предимно фотографи или фотографски агенции, големи галерии и прочее, така че примерите, които мога да дам са в тази сфера, но понеже са много, нека просто всеки си помисли кой стил фотография или живопис харесва, а после да потърси в Instagram. Със сигурност ще намери примери. Идеята ми е следната – за мен е важно човек да храни душата си с красотата, която се съдържа в картините, скулптурата, добрата архитектура и фотография. В някои градове тази красота е буквално пред очите ти под формата на история – като в Рим, Виена, Мадрид и други. Там вървиш сред красива архитектура и чувстваш, че стъпваш върху раменете на времето. И колкото и да не те вълнува, средата оформя в теб вкус, прави те взискателен и отваря сетивата ти поне малко. За съжаление това не можем да го преживеем в град като София, където еклектиката е пълна и лишена от вкус. В този смисъл нашата градска среда ако въобще ни учи на нещо, ни учи на непоследователност, на липса на високи стандарти, на отсъствие на приемственост и това, вярвам, ни прави много тревожни. Както и доста прости освен ако сами не желаем да попълним тези културни липси. Тук идва интернет, който може да бъде и чудесно място ако търсим това което трябва. Ето защо в Instagram следвам класическа и модерна живопис, силна фотожурналистика, красива авторска фотография, антична скулптура и прочее.

Всички снимат. Много хора дори не присъстват на много места, а снимат къде са били и публикуват албуми от 46484 снимки и не знам дали подозират, че едва ли някой ги гледа. Как (можем да убедим) хората да селектират снимките си.

Истината е, че хората не селектират снимките си. Ако има някакъв тип селекция тя почти изцяло е свързана с това тя/той да подбере единствено фотографиите, на които присъства. И да, никой не гледа албумите от по 32183 снимки по ред причини. Едно от нещата, на които уча хората, които идват на фотоуикенди е това, да правят фото-истории от десет-дванадесет кадъра. Това е напълно достатъчно, за да предадеш една емоция или да внушиш определен смисъл. От гледна точка на дигиталния маркетинг също е оптимално. Що се отнася до това, че хората не присъстват на местата, на които са били, заети в това да ги заснемат – до голяма степен това е така. Обаче и тук отговорът не е толкова прост или равен. Знаеш ли, неотдавна на една сутрешна разходка с приятел си говорихме колко претоварено е вече понятието, а и практиката, да пътуваш. Всички внушават идеята, че трябва постоянно да си някъде, да видиш и това, и онова, да преживееш и тази, и онази държава. Обаче какъв тип преживяване е това? Реално какво точно прозираш за дадено място, докато несъзнателно си застинал в някаква роля – било то на турист, на фотограф, на инфлуенсър, на “онзи-който-споделя-във-фейсбук”? По моему почти нищо. В този смисъл фотографията просто попада в общото разбиране за  обезценяване на паузата, на неподвижността, на това да останеш на едно място в опит да обемеш себе си. Мисля си, че въпреки живеенето в свят, внушаващ ни постоянен стремеж към постижения и действия, е добре да тренираме този тип неподвижна съзерцателност, защото точно тя ще ни отведе до вътрешните места, които всъщност си заслужава да посетим.

 

Може да следите за фотографските събития (фотоуикенди (в Рила, Балкана), как да снимаме с телефон), които Вера Гоцева организира в нейния фейсбук профил или инстаграм. 

Потърсете и нейните семинари за правене на психологически портрети (най-скорошна дата 8 март 2020, следете и за други дати в профилите й).

От април 2020 тя стартира и серия от лекции, които ще се провеждат всеки месец.

 

Още по темата

Една лекция, която пуснете, когато искате да се провокирате или се чудите как да заплачете (за bookmark-ване)

TEDx лекция 2018

Интервю в Interview.to

 

.

Снимка: Боряна Пандова

 

 

 

 

 

.

Write a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.